Андрю Каплан

Вътрешна сигурност

Бягството на кери

На сина ми Джъстин, който прави всичко по-добре от мен, и на мъжете и жените от разузнавателните служби на Съединените щати, които преследват в сянка най-неуловимата стока на Земята — истината.

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

За читателите, които проявят интерес към допълнителна информация за героите, организациите и агенциите, описани в романа, на разположение са речник и списък на действащите лица в края на книгата.

— Знаеш ли какво е в Принстън в някоя тъмна зимна сутрин в пет, преди друг да е станал? Излизам от общежитие 1915, облечена в анцуг, защото никога не съм била сексапилното момиче. Бях сериозното момиче, което не флиртуваше с момчетата, но може би щеше да постигне нещо. Започвах да бягам, без да докосвам хронометъра. Кампусът бе тих, нямаше никого наоколо, въздухът бе толкова студен, че болеше, когато го вдишваш. Тичах чак до улица „Насау“, кепенците на магазините все още бяха спуснати, уличните светлини се отразяваха в заледения паваж. След това завивах надясно по „Вашингтон“ и обратно кът кампуса покрай сградата на „Удроу Уилсън“ и кампус центъра „Фрист“ в посока на стадион „Уийвър Трак“.

Спирах, дъхът ми излизаше на облаци, небето бе сиво на разсъмване, след което щраквах хронометъра и пробягвах хиляда и петстотин метра, сякаш животът ми зависеше от това, опитвах се да не забравя за темпото, но кълна се, Сол, имаше моменти, когато дори изпитвах чувството, че ще умра на финалните двеста метра, смятах, че мога да тичам вечно.

— Какво искаш, Кери? Какво, по дяволите, наистина искаш?

— Не зная. Да бъда отново онова момиче. Да почувствам чистотата… има ли такава дума? Той крие нещо, Сол. Кълна се.

— Всички крием нещо. Хора сте.

— Не, има нещо лошо. Нещо, което наистина ще ни нарани. Не можем да позволим да се случи отново.

— Нека сме наясно: ти рискуваш не само живота си и кариерата на двама ни — рискуваш националната сигурност, самата агенция. Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Току-що осъзнах нещо. Никога вече няма да бъда онова момиче, нали?

— Не съм убеден, че някога си била.

2006 година

ПРЕДИ БРОУДИ

Глава първа

Квартал „Ашрафия“, Бейрут, Ливан

Славея закъсняваше.

Настанила се в затъмнения киносалон на втората седалка, четвъртия ред отзад напред, Кери Матисън се опита да реши дали да не прекрати мисията. Това уж трябваше да е само установяване на първоначален контакт. „Разминаващи се кораби“ го наричаше Сол Беренсън, нейният шеф и ментор по време на подготовката там, във Фермата, центъра за обучение на ЦРУ във Вирджиния.

Да хвърли по-отблизо поглед на някой си Таха ал-Дуни, на когото бяха дали кодовото име „Славея“, да му позволи той да я огледа бегло за следващия път, да прошепне времето и мястото на следващата среща и да си тръгне. Точно по учебник.

Когато лицето за контакт закъснее, протоколът на компанията е да се изчака петнадесет до двадесет минути, след което да се прекрати мисията и да се насрочи нова среща, но само ако лицето изтъкне адски основателна причина защо не се е появило. Обикновено извинения като часовата разлика в Близкия изток, което можеше да значи всичко — от половин час до половин ден закъснение, или пък обичайното петъчно задръстване вечер на булевард „Фуад Шехаб“ по време на сенк-а-сет, часовете между пет и седем вечерта, когато бизнесмените се срещаха със своите любовници в дискретни малки апартаменти в района Хамра, нямаше да свършат работа.

Само че Кери искаше този контакт. Според нейния източник — красивата ливанска плеймейтка Дима, която беше член на политическата групировка на християните маронити, движението „Алианс 14 март“, и която човек можеше да намери всяка вечер в бара на покрива на хотел „Ле Грей“ в централния район, Ал-Дуни притежаваше две качества, заради които всеки от ЦРУ би бил готов на всичко, за да се докопа до него: първо, той беше служител на ГДС, Генералната дирекция за сигурност, бруталната сирийска тайна разузнавателна агенция, и това му позволяваше да има пряк достъп до комуникационните канали, свързани с режима на Асад в Дамаск, и, второ — имаше нужда от пари. Апетитната му египетска приятелка със скъпи вкусове източвала всичките му авоари, както беше обяснила Дима.

Кери отново погледна часовника си. Двадесет и девет минути. Къде, по дяволите, беше той? Тя огледа киносалона. Повече от три четвърти беше запълнен. Откакто филмът бе започнал, никой не бе влизал. На екрана Хари Потър, Рон и Хърмаяни бяха в часа на Лудоокия Муди и гледаха как той използва проклятието Империус върху смъртоносно изглеждащо летящо насекомо.

Почувства нервите си изпънати като струни на цигулка, макар че това не означаваше нищо. Не можеше винаги да се доверява на чувствата си, защото имаше такива моменти, когато смяташе, че електрическата ѝ нервна система е била сглобявана от същите идиоти, които бяха построили електрическата мрежа в столицата Вашингтон. Лекарите го наричаха биполярно разстройство. Психично смущение в настроенията, отличаващо се с периоди на хипомания[1], които се редуваха с други на депресия, както един психиатър, препоръчан ѝ от студентския здравен център навремето в Принстън, го бе описал. Сестра ѝ Маги имаше по-добра дефиниция за състоянието: смяна на настроенията, които преминават от „Аз съм най-умното, най-красивото, най-фантастичното момиче във вселената“ до „Искам да се самоубия“. Въпреки това като цяло изпитваше чувството, че нещо с това лице за контакт не бе наред.

Не можеше да продължава да чака. На екрана Хърмаяни крещеше на Муди и го молеше да спре проклятието, с което изтезаваше до смърт бедното насекомо. Перфектният момент: много шум и специални ефекти. Никой, реши тя, няма да я забележи как става и се отправя към фоайето на киното.

Излезе на улицата с усещането, че бие на очи, че е разкрита. Донякъде нещата винаги стояха по този начин за една жена от Запада в Близкия изток. Забелязват те. Единственият начин да се дегизираш беше да облечеш абая, покриваща цялото тяло, и фередже и да се надяваш, че никой няма да се приближи достатъчно близо до теб, за да те огледа добре. Но с нейното крехко телосложение, с дългата ѝ, права руса коса и непогрешимо американско лице Кери не можеше да излъже никого освен от разстояние, а, така или иначе, това нямаше да ѝ свърши работа в северен Бейрут, където жените носеха всичко — от хиджаби до плътно прилепнали по тялото дизайнерски дънки, а понякога и двете едновременно.

Беше се стъмнило, докато тя бе в киното. Трафикът беше натоварен по авеню „Мишел Бюстрос“, фаровете на колите и осветените прозорци на високите офис и жилищни сгради нареждаха мозайка от светлини и сенки. Тя внимателно огледа улицата, проверявайки дали някой не я наблюдава. Неосъществените контакти винаги бяха потенциално опасни. И внезапно сърцето ѝ едва не спря.

Славея седеше на маса в кафене от другата страна на улицата и гледаше право към нея. Това беше абсолютно недопустимо. Не можеше да не е разбрал указанията, които Дима му беше предала предната вечер в „Ле Грей“. Да не се беше побъркал? След това обаче той направи нещата още по-лоши. Даде ѝ знак с ръка — в Америка този знак се разбираше като „махай се“, но в Близкия изток означаваше „ела тук“. Мигновено нишката се разплете, както ставаше в онези калейдоскопи, които разклащаш и внезапно всички парченца се нареждат по местата си. Това беше клопка. Нали Ал-Дуни беше агент на ГДС. Опитен професионален разузнавач. Той не би могъл да направи нещо толкова аматьорско.

Независимо от това дали преследвачите бяха от ГДС или Хизбула, те нямаше да се поколебаят да убият агент на ЦРУ, или дори нещо повече — да я вземат за заложница за своите собствени цели. За тях да заловят привлекателна руса жена, шпионин на ЦРУ, бе като да спечелят от лотарията. В мислите си Кери вече можеше да си представи медийния цирк, когато я покажеха пред камерата, изобличавайки още един американски опит за намеса в Близкия изток, докато я държат в някой килер с години, измъчват я и я изнасилват, защото в крайна сметка тя бе шпионин, да не говорим и че всички мъже от Близкия изток вярваха, че всички жени от Запада и бездруго са уличници. Славея отново ѝ махна и точно тогава тя забеляза с крайчеца на окото си как двама араби слизат от един микробус откъм нейната страна на улицата и се отправят към нея.

Това беше опит за отвличане. Тя трябваше веднага да вземе решение — само след броени секунди щяха да я хванат. Обърна се и влезе обратно в киното.

— Забравих нещо — измърмори Кери на арабски и показа билета си на разпоредителя. Тръгна надолу по пътеката, като присвиваше очи, за да свикне с тъмнината. На екрана Хърмаяни изтриваше паметта на един от нападателите в кафенето, докато Кери излизаше от страничния авариен изход. Похитителите щяха да тръгнат след нея, помисли си тя и пое обратно към авенюто. Надникна откъм ъгъла на сградата. Славея вече не беше в кафенето. Двамата мъже сигурно бяха влезли в киното.

Кери се затича и излезе на авенюто, зави зад ъгъла и тръгна надолу по тясна улица, далеч от трафика. Колко ли бяха, запита се тя и се прокле, че е с високи токчета. Част от дегизировката ѝ. Освен ако не бе облечена в абая, никоя себеуважаваща се жена в Бейрут нямаше да бъде открита мъртва с обувки без ток. Нямаше как да са само двамата мъже, помисли си тя и се спря, за да си свали обувките. Не и ако действаха професионално.

Улиците бяха тъмни, засенчени от дървета. Наоколо нямаше много хора, не че и да имаше, това щеше да спре похитителите. Двамата араби от микробуса се появиха иззад ъгъла. Единият извади нещо от якето си. Приличаше на пистолет със заглушител. Тя се затича. Бяха я подценили, помисли си. Някога беше състезателка по бягане. Можеше да ги надбяга.

Точно тогава чу остро свистене и усети как нещо ужили крака ѝ. Хвърли бърз поглед назад и видя бял белег от куршум върху тротоара. Стреляха по нея. Тя отскочи вляво, после вдясно и докосна крака си, усещайки скъсано място на дънките си, и забеляза петно. Петно кръв. Парченце от тротоара навярно бе рикоширало и я бе улучило, помисли си тя, докато тичаше, за да спаси живота си, а бетонът под босите ѝ крака бе твърд. Завивайки зад ъгъла, тя се втурна по една пуста улица. Трябваше да направи нещо, и то бързо. От лявата ѝ страна имаше голяма къща с портал зад ограда от ковано желязо, от другата страна на улицата — гръцка православна църква с куполовиден покрив, осветен в бяло сред мрака.

Тя се втурна към страничната врата на църквата и дръпна рязко дръжката. Беше заключена. Когато погледна зад себе си, сърцето ѝ туптеше и тя видя арабите, които тичаха. Сега и двамата държаха пистолети със заглушители и се приближаваха. По-напред, на ъгъла, един мерцедес седан спря с изскърцване на спирачки. Четирима мъже мигновено слязоха. По дяволите, помисли си тя, докато тичаше с всички сили към парадната врата на църквата. Рязко я отвори и притича вътре.

В църквата имаше може би десетина души, почти всичките жени, облечени в черно. Те се разхождаха наоколо, палеха свещи и целуваха иконите или просто стояха изправени пред олтара с неговите арки и облечени в злато гърбове на икони. Брадат млад мъж, свещеник в черно расо, се запъти към нея по пътеката.

— Христос е сред нас — рече той на арабски.

— Разбира се, отче. Имам нужда от помощ. Има ли заден изход? — отвърна тя на арабски.

Инстинктивно той погледна встрани през рамо. Тя побягна в тази посока точно когато парадната врата рязко се разтвори и четиримата мъже от мерцедеса нахлуха вътре, двама от тях държаха автомати. Една жена изпищя и всички се разбягаха. С изключение на свещеника, който пристъпи към мъжете.

— Бес! — извика той. — Спрете! Това е домът на нашия Господ! — Единият от мъжете го блъсна настрани, докато тичаше по пътеката към нишата, там Кери бе изчезнала зад завеса, откъдето се стигаше до някаква врата.

Тя изтича навън. Алеята водеше към улица, но имаше и паркинг, обграден с бодлива тел. Насочи се към него и забави ход точно когато се чу приглушеният звук от изстрел зад нея, след което се промъкна през една дупка в бодливата тел и излезе на авеню „Чарлс Малик“, широка главна улица с натоварен трафик и тълпи от хора. Изтича до средата на улицата, избягваше колите, които надуваха клаксоните си. Светофарът светна зелено и трафикът се раздвижи във всички посоки покрай нея. С крайчеца на окото си тя погледна назад към страничната улица и видя трима от мъжете от мерцедеса на тротоара, оглеждаха се за нея. Щяха да я забележат след секунди.

Намираше се по средата на уличното движение, между две ленти, по които преминаваха колите само на двадесет сантиметра разстояние. Усети как нечия ръка опипва задника ѝ от движеща се в противоположната посока кола. Не изгуби време да погледне кой го беше направил — трябваше да действа бързо, за да се измъкне от полезрението на преследвачите си.

Едно споделено такси тъкмо я подминаваше. Имаше свободно място отзад. Тя махна с ръка пред стъклото на шофьора и извика: „Хамра“! Таксито вече се насочваше в същата посока, на запад, а в квартала „Рас Бейрут“, не много далече от „Хамра“, имаше нелегална квартира на ЦРУ, стига тя да успееше да се промъкне там незабелязано. Таксито спря насред трафика, клаксоните зад тях свиреха и тя се метна почти в движение на задната седалка.

— Салам алейкум — „Здравейте“, тихо поздрави останалите пътници, като пак обу обувките си, които носеше в ръка, измъкна черен хиджаб от джоба си и го сложи на главата си, за да промени външния си вид. Преметна единия край на покривалото през рамо, докато се оглеждаше бързо. Един от мъжете на тротоара сочеше към таксито и говореше нещо. Тя се облегна назад, за да се прикрие зад другите двама пътници на седалката — възрастна жена, облечена в сив костюм, която я зяпаше с неприкрит интерес, и млад мъж по анцуг, вероятно студент. На предната седалка до шофьора се бе настанила млада жена, която не обръщаше внимание на никого и разговаряше по мобилния си телефон.

— Уа алейкум салам — „Здравейте“, тихо отвърнаха на поздрава ѝ студентът и възрастната жена.

— Къде по-точно в „Хамра“? — попита шофьорът, като натисна педала на газта и кривна в свободното пространство между колите отпред, успявайки да се придвижи няколко метра.

— Централната банка — отвърна тя, като не искаше да издава точната локация на нелегалната квартира, особено след като продължаваха да я преследват. Достатъчно близо до мястото, където искаше да отиде. Тя подаде две банкноти по хиляда лири на шофьора, след това извади компактна пудриера от дамската си чантичка и се опита да я насочи под ъгъл, така че да улови с поглед огледалото за обратно виждане. Зад тях нямаше нищо, само обичайният трафик. Ако микробусът или мерцедесът я следваха, те бяха изостанали твърде назад, за да може да ги види. Макар че продължаваха да я преследват. Беше сигурна. Заради нея всички от службата бяха в опасност. Трябваше да се измъкне колкото се може по-скоро, помисли си. Отметна кичура коса от очите си и след като се огледа, прибра пудриерата.

— Не бива да правите такива неща — обърна се към нея възрастната жена. — Да заставате насред трафика по този начин.

— Има много работи, които не бива да правя. — После, давайки си сметка, че тази жена проявява твърде силен интерес към нея, добави: — Това ми казва и мъжът ми през цялото време — като направи така, че жената да забележи брачната халка, която винаги носеше при установяване на контакт, въпреки че не беше омъжена, а за да може да се предпази от това, което Върджил, нейният инструктор по операциите за внедряване, наричаше „секс на Еверест“. Секс, който беше нежелан или с неподходящ партньор, „защото такива неща стават, Кери“.

Движеха се по авеню „Фуад Шехаб“, магистралата, която пресичаше северен Бейрут от изток на запад, и трафикът беше станал малко по-бърз. Ако се готвеха да я нападнат в таксито, това щеше да стане сега, помисли си тя, като местеше погледа си във всички посоки. Навсякъде имаше коли и камиони, а момичето на предната седалка говореше: „Знам това, хабиби, знам мили. Чао“. То приключи разговора и веднага започна да праща текстови съобщения.

Шофьорът зави покрай високата правоъгълна сграда „Ал-Мур“ към булевард „Фахредин“. Всички постройки в този район бяха нови — старите бяха разрушени по време на дългата гражданска война. По-надолу по булеварда можеха да се видят високи кранове, вдигаха още нови сгради. Таксито зави наляво и след няколко пресечки шофьорът забави ход, търсейки място, където да остави пътничката си.

Кери хвърли поглед навън през страничното стъкло. Те продължаваха да я следят. В трафика, четири коли по-назад, в мерцедеса, готови да се приближат. Чакаха я да слезе, след това щяха да я отвлекат, преди да е изминала и пет метра. Какво можеше да направи? Таксито намали скорост и спря до висока жилищна сграда. Кери беше напрегната. Сега ли щяха да я нападнат? Можеха да спрат до таксито и да блокират пътя му, за да не успее то да потегли в трафика. Беше попаднала в капан. Трябваше да направи нещо, и то веднага.

Възрастната жена кимна на останалите пътници и слезе от таксито. Секунда по-късно Кери слезе от другата страна, заобиколи и я улови под ръка.

— Мислех, че отивате до централната банка — рече жената.

— Аз съм в беда, моля ви, госпожо — каза Кери.

Жената я погледна.

— Каква беда? — попита тя, докато двете вървяха към входа на жилищната сграда. Кери хвърли поглед през рамо. В момента, в който таксито потегли, мерцедесът намали и спря на неговото място до бордюра.

— Възможно най-лошата. Трябва да тичаме или те ще убият и вас, госпожо — каза Кери и побягна, теглейки жената след себе си. Двете тичешком влязоха в сградата, спряха пред асансьора и натиснаха копчето.

— Не натискайте копчето за вашия етаж — каза Кери. — Натиснете по-висок етаж и след това слезте по стълбите надолу. Заключете вратата си и не отваряйте на никого поне един час. Извинете ме. — Тя докосна ръката на жената.

— Почакайте — каза жената и започна да рови в дамската си чантичка. — На паркинга е моето червено рено. — Тя ѝ подаде ключовете.

— Изчакайте един час, преди да съобщите за кражбата — предупреди я Кери, като взе ключовете. — Нали знаете къде е хотел „Краун Плаза“, до мола?

Жената кимна.

— Ако мога, ще оставя колата там — обясни Кери и вече тичаше към страничния изход за паркинга. — Шокран — извика тя, благодарейки на жената, която се качваше в асансьора.

Излезе на паркинга. Червеното рено беше спряно сред редицата коли до ниската ограда и живия плет. Тя изтича до него, отключи, качи се и запали. Докато нагласяше огледалата, ги видя. Двама мъже. Същите, които я бяха преследвали в църквата. Тя включи на заден, потегли и се отправи към изхода. Мъжете изтичаха след нея — онзи, който беше стрелял по нея, зае позиция за стрелба и се прицели в колата. Тя инстинктивно се наведе, докато завиваше на улицата, вземайки рязко завоя и ускорявайки, доколкото можеше. Куршумът се заби в задното стъкло, а около дупката се оформи паяжина от пукнатини.

Тя отново сви рязко, наблюдавайки паркинга, където стрелецът се прицелваше в нея. Налагаше ѝ се да мине точно пред мястото, където той беше застанал. В последната секунда натисна спирачката и блъсна главата си в подглавника на облегалката. Вторият куршум мина през страничното стъкло, като проряза въздуха пред лицето ѝ. Пак натисна газта, зад нея силно изсвири клаксон на кола и тя с пълна скорост потегли по улицата, търсейки свободно пространство в трафика. Погледна в огледалото за обратно виждане и за миг видя, че мерцедесът още стои до бордюра. Някакъв човек тичаше по тротоара към него. Господи, надяваше се да не са сторили нищо лошо на възрастната жена. Защо бяха стреляли по нея? Какво ставаше? Агент на ЦРУ, взет за заложник, беше нещо ценно за Хизбула или за Сирия, или за всеки друг, който стоеше зад всичко това. Една мъртва жена, дори да е агент на ЦРУ, не струваше толкова много.

Тя рязко, без да подава мигач, се намести в дясната лента и зави на ъгъла, гумите ѝ свиреха, докато ускоряваше нагоре по тясната уличка. Пред нея някакъв мъж пресичаше по средата на улицата, но вместо да удари спирачки, тя натисна клаксона, без нито за секунда да намалява скоростта, и успя на косъм да го заобиколи, а той ѝ направи знак с вдигнат палец — еквивалент на средния пръст в Близкия изток. Тя не намали, а сви в следващата пресечка вляво, като пак погледна в огледалото за обратно виждане. Засега зад нея нямаше никого.

Отново зави наляво по „Ром“ и назад към „Хамра“, тясната улица, претъпкана с коли и хора. Ако бяха зад нея с мерцедеса или друга кола, нямаше как да я настигнат в този трафик. Тротоарите бяха задръстени от хора на всякаква възраст, мнозина от тях елегантни, няколко жени с хиджаби, кафенетата и ресторантите — ярко осветени от неонови реклами, а звуци на хип-хоп музиката се носеха през отворената врата на един клуб.

Тя зави надясно по „Хамра“, като поглеждаше в огледалата, а градът с всичките си цветове се въртеше около нея. Свали единия прозорец и чу звуците на хората и музиката, долови миризмата на печен дюнер шаварма и на тютюнев дим с аромат на ябълка от кафенетата, предлагащи наргиле. Не забеляза никой да я следи. Можеше да са се прехвърлили в друга кола от мерцедеса или микробуса, но, доколкото успя да прецени, те я бяха изпуснали. И въпреки всичко не можеше да се успокои. Щяха да претършуват целия град, за да я намерят. Ако бяха докопали шофьора на таксито, той трябва да им е казал, че е тръгнала към „Хамра“. Можеше да са навсякъде. А тя можеше само да се надява, че не са се добрали до възрастната жена. Време беше да се отърве от колата.

Зърна хотел „Краун Плаза“ пред себе си с червената електрическа реклама на покрива на сградата. Мина покрай него през входа на мола и след петнадесет минути обикаляне намери свободно място за паркиране. Остави ключовете върху постелката на пода, слезе от колата и напусна района на паркинга, влизайки в мола и сливайки се в потока от купувачи, като минаваше през различни изходи и пак се връщаше вътре, поглеждаше в огледалата и слизаше и се качваше по стълбите, за да се увери, че не я следят, след което излезе от мола и се отдалечи от тълпите нагоре по „Джемайел“ по посока на кампуса на Американския университет.

Обиколи района два пъти, след това още един район, като вървеше в противоположната посока, за да се увери напълно, че не я следят. По този начин, дори те да се бяха отказали, винаги можеше да забележиш дали все още имаш опашка. Кери започна да диша малко по-леко. Засега изглеждаше, че им е избягала. Но не си правеше илюзии. Щяха да претърсят „Хамра“ и да я издирват. Трябваше да се добере веднага до тайната квартира.

Основното бе да стои настрана от тълпите по „Рю Хамра“. Можеше да извадят късмет и да я забележат там. Вместо това тя се отправи към университета. За да се прикрие, се присъедини към група студени, които обсъждаха къде да отидат за манакиш, нещо като пица. Двете момичета бяха ливанки, а едно от момчетата бе от Йордания и за секунда сякаш се бе върнала отново в университета. Те я поканиха да се присъедини към тях в някакво заведение за бързо хранене, но тя сви рамене и продължи напред. Тайната квартира не беше далеч. Двадесет минути по-късно Кери бе на „Рю Адонис“, тясна уличка с наредени от двете страни жилищни домове и дървета, и се качваше с асансьора нагоре към апартамента на осмия етаж, който служеше за тайна квартира.

Когато слезе, тя огледа коридора и стълбището и чу как асансьорът продължи нагоре, преди да се приближи към вратата на апартамента. Огледа касата и рамката за следи от опит някой да влезе вътре. Изглеждаше чисто. Знаеше, че в шпионката имаше записваща камера. Погледна в нея и направи уговорения сигнал, две двойни почуквания, готова да побегне, ако нещо се случеше. Не последва отговор. Почука отново, след което извади ключа от чантата си и отвори вратата.

Апартаментът изглеждаше празен. Това беше нередно. Предполагаше се, че винаги трябва да има някой тук. Какво, по дяволите, ставаше? След като провери дали пердетата са спуснати, тя заключи вратата зад себе си и проучи двете спални — едната претъпкана с походни легла, другата с оборудване. Отиде до раклата, където държаха богат избор от оръжия. Извади пистолет „Глок 28" и четири пълнителя. Идеален за нея. Малък, лек, със слаб откат и патрони. 380 АСР, които минаваха през всичко. Зареди го и го прибра заедно с пълнителите в чантата си.

Отиде до прозореца и надникна отстрани на завесата към улицата под нея, осветена от самотна улична лампа. Ако имаше наблюдатели, те бяха скрити в сенките на дърветата и в паркираните коли по тъмната улица.

— По дяволите, имам нужда от едно питие — изрече на глас тя на себе си и отиде до шкафа с алкохол във всекидневната, като хвърли едно око на лаптопа върху масичката за кафе, той показваше различни гледни точки от охранителните камери — от шпионката на вратата, от коридора и от улицата на покрива отвън. Всичко изглеждаше наред. Намери почти пълна бутилка „Грей Гуус“ в шкафа и си наля четвърт чаша, като знаеше, че вероятно не трябва да го прави, и си помисли, че към този момент наистина не ѝ дреме за нищо: извади едно от хапчетата си клозапин от чантата — трябваше да си набави още от аптеката на черния пазар в Зариф, помисли си и се намръщи, след което изпи лекарството с водката. Погледна часовника си: 7:41 вечерта. „Кой щеше да дежури на централата в базата в Бейрут по това време?“ — запита се тя. „Линда“ — помисли си. Линда Бенитес беше на смяна до полунощ.

Като изключим, че, преди да се обади, трябваше да обмисли ситуацията. Това, което се беше случило току-що, не се вписваше в пейзажа. Свръзката със Славея бе уредена от Дима. Плеймейтката не беше провокатор, не беше една от гугутките — агентите, които Кери беше вербувала, след като пристигна в Бейрут. Беше наследила тази информаторка от Дейвид Фийлдинг, началника на базата на ЦРУ в Бейрут. Тя беше един от неговите агенти. „Ще бъде ужасно“, помисли си ядосано тя. Само че не можеше да е сигурна дали Дима играе и с двете страни, или също е била излъгана от Славея. Всъщност и тя можеше да е в опасност или дори вече да е мъртва.

Но Кери нямаше как да се свърже с нея. Не можеше просто да ѝ звънне. Двата телефона в тайната квартира не бяха достъпни. Обикновеният можеше да бъде използван само за приемане на обаждания. Закодираният се използваше единствено за връзка със строго охраняваната централа в посолството на Съединените щати в Аукар, в най-северната част на града. Обадеше ли се по мобилния телефон, можеше да издаде позицията си, ако я следяха по GPS. „Трябва да намериш отговора“, каза си тя. Предположи, че или ГДС или Хизбула стоят зад операцията. Как бяха стигнали до нея? Дима. Трябваше да е Дима и това можеше да означава, че има нещо, което Фийлдинг не знае. Той беше насърчил Кери да осъществи контакта.

— Готови сме на всичко, за да имаме вътрешен човек в ГДС — беше ѝ заявил той. Също така ѝ каза, че няма да има нужда от подкрепление. — Дима е надеждна. Не ни е предоставила много, но това, с което разполага, е винаги двадесет и четири каратова информация. — „Кучи син“, помисли си тя. Дали не спи с нея? Дали сексът не беше двадесетте и четири карата, които Дима му даваше? Кери бе поискала да вземе със себе си Върджил Маравич, работещия в базата гениален разузнавач, експерт по операциите „Черна чанта“[2], най-добрия специалист за осъществяване на наблюдение, поставяне на подслушвателни устройства и влизане с взлом, който тя някога бе срещала, но Фийлдинг бе заявил, че ще се нуждае от Върджил за нещо друго.

— Освен това — обясни ѝ Фийлдинг — ти си голямо момиче. Ще се справиш — намеквайки, че ако не може, мястото ѝ не е в Бейрут, където имаше място само за големи играчи.

— Бейрутските правила — обясни ѝ Фийлдинг в първия ден в кабинета му на най-горния етаж в американското посолство, настанил се отпуснато в кожения стол пред прозореца, от който се виждаше сградата на общината с нейните сводести прозорци и вход. Той беше едър, със светла коса, започнал да надебелява. По носа му имаше лека розацея — беше човек, който обичаше храната и алкохола. — Няма втори шансове. И на никого не му пука, че си момиче в Близкия изток. Прецакаш ли нещата, направиш ли грешка, шансът да си мъртва е сто към едно. Дори и да оживееш, изчезваш оттук. Този град изглежда цивилизован — много клубове, красиви жени, облечени в дизайнерски дрехи, страхотна храна, най-изисканите хора на планетата, — но недей да се заблуждаваш. Ти все още си в Близкия изток. Стъпиш ли накриво, и те убиват, а само минута по-късно ще са вече на следващото парти.

„Какво, по дяволите, става тук?“, помисли си тя. Агентът на Фийлдинг беше уредил срещата, Фийлдинг я бе окуражил да отиде и Фийлдинг бе този, който бе взел мерки тя да е там без подкрепление. Но Фийлдинг беше началник на базата в Бейрут от дълго време. Това бе стандартна процедура за осъществяване на първи контакт. Той не очакваше нещо да се обърка. Но тя за малко не бе отвлечена или убита. Очевидно бе, че той не е искал това да случи. Кери си пое дълбоко въздух. Това беше лудост. Дали не бе започнала да се чувства леко замаяна? Възможно ли бе клозапинът, лекарството за биполярното ѝ разстройство, да не действа?

Тя се изправи. Почувства, че трябва да направи нещо, каквото и да било, но не знаеше точно какво. Кожата я сърбеше. О, Боже, не това. Не бе в началото на един от своите „полети“ — така наричаше маниакалната фаза от своето биполярно разстройство, — нали? Започна да се разхожда из стаята, отиде до прозореца, като изпитваше неустоима нужда да разтвори рязко завесите и да погледне навън. „Хайде, вижте ме, копелета!“ „Не бъди глупава, Кери — каза си. — Добре си, просто дай секунда на клозапина и водката да подействат. Макар че може би беше налудничаво да смесваш двете.“ Пресегна се към пердето. „Внимателно, внимателно“, каза си тя. Дръпна крайчеца на завесата и хвърли поглед към улицата.

Мерцедесът седан, който я преследваше, бе спрял на две паркоместа пред сградата на тайната квартира. Трима мъже вървяха към входа. Страх се стрелна по тялото ѝ като електрически ток. Почувства ужасен порив да се изпишка и се наложи да стисне бедрата си, за да го удържи.

Беше невъзможно. Това бе тайна квартира. Как я бяха открили? Не бяха я проследили. Беше убедена. Успя да им се изплъзне с червеното рено и двойно се бе уверила, че не я следят, като обиколи градските улици в „Хамра“. Нито пеш, нито с кола. Но какво трябваше да направи? Те вече влизаха в сградата. Разполагаше само със секунди, за да се измъкне. Вдигна закодирания телефон за връзка с посолството и избра номера. Отговориха на обаждането ѝ при второто позвъняване.

— Добър вечер. Службата за културни връзки на Съединените щати — изрече един глас. Въпреки лекото изкривяване от криптираната линия Кери разпозна гласа на Линда Бенитес. Не я познаваше добре, само се поздравяваха.

— Амарило — рече Кери, използвайки кодовата дума за тази седмица. — Славея беше капан.

— Има ли потвърждение?

— Нямам време. Защитата на Ахил е пробита. Чувате ли, да му се не види? — почти извика Кери. Ахил беше тайната квартира.

— Потвърдено, Ахил. Какво е местонахождението и положението ви? — попита Линда и Кери разбра, че дежурната не само записва, но и задава предварително запомнени въпроси и отбелязва всяка дума, докато я разпитваше дали тя все още е в движение и действа по задачите, или е заставена да се обади и се намира в плен.

— В движение съм. Кажи на знаеш-кой, че ще го видя утре — отсече Кери и затвори. За миг тя стоеше на пръсти, пазейки равновесие като балерина, опитваше се да реши накъде да тръгне. Трябваше бързо да се измъкне, но как? Те бяха трима. Плюс поне един отвън в мерцедеса седан. Щяха да дойдат по двете стълбища и асансьора.

Как трябваше да се измъкне? Нямаше резервен план за по-добна ситуация. Такова нещо не трябваше да се случва в тайна квартира.

Не можеше да остане тук. Щяха да намерят начин да влязат. Ако не през вратата, то през някой прозорец, балкон или дори през стена от съседен апартамент. Ако влезеха, щеше да има престрелка. Може би щеше да успее да застреля един, може би дори двама, но не и трима. Нямаше да има никакви престрелки в стил „О'кей Корал“[3]. Нито пък можеше да излезе в коридора и да се пробва по някое от стълбищата или асансьора. Те щяха да чакат. Всъщност щяха да са тук всеки миг, помисли си тя, след което отиде до вратата и пусна резето.

По този начин останаха прозорецът и балконът. Запъти се към спалнята и тялото ѝ се потресе от ужас, когато чу звуците в коридора. Отиде до лаптопа. Там имаше трима араби, движеха се методично и прослушваха всички врати на апартаментите с някакво устройство за подслушване. След секунди щяха да са пред нейната врата.

Кери изтича обратно до килера в спалнята, където държаха оборудването. Отвори го и започна да се рови из него, търсейки въже или нещо, което можеше да използва, за да се спусне. Нямаше въже. Само чисти мъжки дрехи. Няколко костюма, обувки и кожени колани. Колани! Тя грабна три и ги закачи един за друг, за да направи един дълъг колан, след което отново изтича до лаптопа.

Екранът показваше тримата мъже, които бяха пред вратата на апартамента на тайната квартира. Прикрепяха нещо към нея. „Експлозиви!“, помисли си тя. Изтича до спалнята, отвори вратата на балкона и завърза колана за железния парапет. Надникна през ръба. Мерцедесът все още бе там, но никой не беше излязъл и не гледаше нагоре. Погледна към балкона под себе си и не можа да прецени дали има някого в този апартамент или не. „Какво значение има?“, изкрещя на себе си тя. Те щяха да взривят вратата и може би целия апартамент. Всеки миг можеше да ѝ е последен.

Кери пристегна колана към парапета и го дръпна силно. Изглеждаше, че ще издържи. Трябваше да издържи. Изкачи се над ръба и започна да се спуска по колана, сменяйки ръцете си. Стъклената врата на балкона на апартамента на етажа под нея бе тъмна. Нямаше никого вътре. Изпъна ръце и се опита да достигне парапета на долния балкон с пръстите на краката си. „Не поглеждай надолу“, каза си, когато краката ѝ докоснаха парапета. Оттласна се и се пусна, падайки по лице на балкона. Проглушаващата експлозия отгоре разклати сградата.

Бяха взривили тайната квартира. Ушите ѝ кънтяха, тя счупи стъклената врата на балкона с глока, след което промуши ръка през дупката и отвори.

Сложи отново обувките си, за да не настъпи счупено стъкло, изтича до входната врата на апартамента, отключи я и се втурна по коридора и надолу по стълбите към приземния етаж. След още няколко секунди изхвърча през служебния изход към задната алея. Премина внимателно по нея и се шмугна в една странична улица. Изглеждаше чисто. Охраната от мерцедеса зад ъгъла не беше там. След като отново свали обувките с високи токчета, тя се затича с всички сили, стройната ѝ фигура изчезна в тъмнината.

Глава втора

Централен район, Бейрут, Ливан

— Какво се е объркало? И недей да ми говориш глупости. Стъпила си на много тънък лед, Кери — заяви Дейвис Фийлдинг и потърка ръце, сякаш му беше студено. Бяха в кабинета му, в старомодната сграда на „Рю Маарад“, близо до площад „Неджме“, с неговата характерна часовникова кула, където базата в Бейрут поддържаше фирма за прикритие, „Близкоизточна морска застрахователна компания“ АД, която бе толкова солидна, че наистина продаваше полици.

— Ти ми кажи. Славея беше твоя идея. Дима е твой агент. Аз току-що я наследих — отвърна Кери и потърка очи. Чувстваше се изморена, мръсна, със същите дрехи, с които бе облечена предния ден, спала само няколко часа на канапето във всекидневната на Върджил след нощ, прекарана в обикаляне из целия Бейрут, за да издирва Дима.

— Не ми ги пробутвай тия — изръмжа Фийлдинг. — Тя беше твоя птичка. Ти отговаряш за нея. Ти ми доведе Славея и аз дадох съгласие за осъществяване на контакт. Това е всичко. Внимателно сближаване. Нищо повече. И следващото нещо, което узнавам, е, че си преследвана из целия Бейрут от така наречените убийци и че си ги завела право до вратата на тайната ни квартира! Застрашила си нашата позиция тук, която, както знаеш, е адски деликатна — рече той и почука по бюрото с показалеца си.

— Не съм ги завела никъде — възрази Кери и се замисли. Нима той не разбира? Трябваше да я потупа по гърба за това, че беше избягала. Как можеше да е толкова твърдоглав? — Измъкнах се. Не бях проследена. Зарязах колата пред хотел „Краун Плаза“ и си тръгнах оттам на сто процента, без да съм била забелязана, но за да съм сигурна, прекарах час в мола, обикалях районите, минах по обратния път, всичко каквото ти хрумне. Нямаше нищо. Не съм била проследена по мобилна връзка, нито пеш, нито по електронен път или пък с телескоп от тридесет километра разстояние. Приеми фактите, Дейвис. Имаме пробив в сигурността.

— Адски си права. Прецака операцията и сега търсиш прикритие. Предупредих те, Матисън. Тук играем по бейрутски правила. Сега нека да преповторим нещата отново. Първо, къде е Дима?

— Ти ми кажи. След фиаското при свръзката и след това в тайната квартира прекарах половината нощ да я търся. Вместо да ми крещиш, защо не обмислиш възможността тя да е двоен агент? Може би тя ми е направила постановката. Защото, ако не е така, откога си станал толкова доверчив?

— Дори не знаем дали са ти направили постановка. Може би си се паникьосала, защото Славея е объркал мястото за свръзка. Може би е действал по ливанско време. Може да е бил пиян. По дяволите, Кери. Предполагаше се, че ще е само среща за опознаване, това е всичко. Трябваше да го огледаш, да го оставиш той да огледа циците ти и да уговориш следващата среща. Паникьосала си се. Признай си — заяви Фийлдинг със зачервено като на Дядо Коледа лице, но с очи студени и сини като лед.

— Не е вярно. Ти не беше там. Аз бях. Той ми махна — обясни тя и му показа. — Нали той уж е старши агент от разузнаването, а пък дава знак на човек за контакт, когото никога преди не е срещал, да се приближи, сякаш сме две домакини в парка? Шегуваш ли се?

— Може би такава е процедурата в ГДС. Може би той е сметнал, че не си го разбрала. Ти си жена, за Бога. Никой мъж в Близкия изток няма да те вземе на сериозно. Като вземем предвид случилото се снощи, вероятно са прави.

Кери усещаше как сърцето ѝ блъска. Какво ставаше тук? Имаше някаква сериозна издънка, която почти бе довела до нейното залавяне или смърт. Фийлдинг трябваше да я подкрепи, а не да я хока.

— Имаше двама души в микробус и четирима в мерцедес. Опитаха се да ме отвлекат, да му се не види! Стреляха по мен. Ето. — Тя му показа зарасналата рана на крака, където парченцето от тротоара я беше ударило.

— Да, и след това ти ги отведе право до тайната квартира, което, доколкото ни е известно, е била целта на задачата им от самото начало! — отсече Фийлдинг. — Това ще бъде записано в твоето досие 201 — добави той, като имаше предвид досието на ЦРУ за всеки служител от персонала. — Недей да си въобразяваше, че няма да се случи.

Кери се изправи.

— Слушай, Дейвис — започна тя, опитвайки се да се контролира. — Тук се случва нещо по-мащабно. Хрумвало ли ти е да се запиташ защо те искаха полеви агент на ЦРУ, при положение че Славея е бил двоен агент и са можели да ни хвърлят всякакви боклуци с години напред и ние щяхме да се хващаме на тях като прасета на корито за угояване? Попитай се защо.

— Сядай — отсече Фийлдинг. — Къде си мислиш, че отиваш? Не съм приключил с теб.

Тя седна. Вътрешно трепереше от гняв. Можеше да изтръгне очните му ябълки, беше толкова бясна. Беше толкова силна, толкова мощна. О, Боже, дали отново не изпадаше в един от нейните „полети“? Усещаше как контролът ѝ се изплъзва — беше на прага да го убие. „Овладей се, Кери. Можеш да се справиш.“

— Дима уговори свръзката. Трябва да я вземем предвид — внимателно изрече тя и се опита да се овладее.

— Мобилният ѝ телефон?

Кери поклати глава.

— Няма нищо и в тайното скривалище. — За спешен контакт с Дима тя използваше хралупата на едно дърво в парка „Санаие“. Когато бе отишла там посред нощ, след безуспешен опит да я засече из клубовете, хралупата бе празна. Остави белег с тебешир на един клон, с което даваше знак на Дима, че трябва да се свърже с нея по най-бързия възможен начин, но имаше лошо предчувствие, че повече никога няма да чуе за нея.

— Къде другаде я търси?

— Хотел „Ле Грей“, „Уиски бар“, клуб „Палейс“, у тях, навсякъде — и не е нужно да питаш: бях внимателна. Никой не я е виждал. Отворих с шперц ключалката на апартамента ѝ. Не си е била вкъщи. Изглежда, не се е прибирала там от няколко дни.

— Значи се е настанила при някой новопристигнал жребец от Рияд, който има пари в брой в джоба си, и какво от това?

— Или че я измъчват, или вече е мъртва. Има пробив в сигурността, Дейвис. Не можеш да игнорираш тази възможност.

— Ти твърдиш така — отвърна той и прехапа устна. — Какво друго?

— В тайната квартира нямаше никого — продължи тя. — Има ли причина?

— Бюджетът. Счетоводителите във Вашингтон го орязаха. — Той сви рамене. — Те се опитват да управляват вселената. Трябваше да направим съкращения. Значи според теб не си била проследена. Преследвали са те. Ти си се измъкнала. Никой не те е проследил до Ахил? Ами възрастната жена, от която си взела колата? — Изпъна в шпиц показалеца си, сините му очи се врязаха в нея като лазери. — Дава колата си на напълно непозната. Защо ще го прави?

Кери преглътна.

— Тя беше добър човек. Жест на жена към жена. Видя, че съм в беда. — „Видя, че съм отчаяна“, помисли си тя.

— Или пък е била една от тях и им е казала къде да те открият. Или това, или пък те са я убедили — рече той и направи движение сякаш изтръгваше нокът на пръст.

„Да не би да е полудял? — запита се Кери. — Откъде му хрумват тези идиотщини?“

— Тя нямаше представа къде отивам. Казах ѝ, че ще оставя колата пред хотел „Краун Плаза“ и го направих. Не знаеше къде се намира Ахил.

— Не, но като всички в Бейрут е знаела, че „Краун Плаза“ се намира на „Рю Хамра“, така че там, където ти всъщност си отивала, не би могло да е много далеч. Трябвало е само да покрият периметъра. Петдесет наблюдатели сред тълпата в петък вечер, а не си забелязала дори един. — Той поклати отвратено глава. — Единственият аматьор в цялото това фиаско седи право срещу мен.

— Не мога да повярвам. Успях да избягам от смъртоносен капан на Хизбула и вината е моя, така ли? — попита Кери и се изправи отново. Прилоша ѝ и стомахът я сви. Какво ставаше? Уволняваше ли я? — Какво искаш да кажеш? Да не би да предпочиташ да съм умряла или да ме бяха заловили?

— Казвам, че работата ти тук приключи. Определено си била компрометирана и благодарение на теб трябва да си намерим нова тайна квартира.

— А какво ще стане с агентите ми? Те разчитат на мен — рече Кери, пулсът ѝ блъскаше в главата като барабан. Никога преди не беше уволнявана. Това беше най-отвратителното чувство, което бе изпитвала някога.

— За момента аз ще се занимавам с Дима и останалите ти агенти. Ти приключи. Говори с Каръл за приготовленията и за полета ти за вкъщи — рече той. — А аз ще се обадя на Беренсън. Той беше този, който първоначално те пробута на мен.

— Значи това е всичко. Свърших толкова работа и си тръгвам заради нещо, за което не съм виновна?

— Отивай да си стягаш багажа, Кери. Връщам те обратно в Лангли. Може би там ще ти намерят да вършиш нещо по-полезно. Не всеки е подходящ за работа на предна линия.

— Грешиш, Дейвис — заяви Кери през стиснати зъби, знаейки, че думите ѝ ще отидат на вятъра. — Не бях проследена. Има пробив в сигурността. Трябва да направиш проверка.

— Ще проучим нещата — отвърна той, като ѝ даде знак да се оттегли и вдигна телефона.

На път за летището Върджил Маравич зави и се отклони от шосе „Ел Асад“ на кръговото при булевард „Ел Садер“. Той не спираше да мята погледи към Кери, която бе облечена в черна абая от глава до пети.

— Не трябва да правя това — рече той. — Да не говорим, че „Дахие“ съвсем не е най-безопасното място на света за чужденци.

Той беше прав, разбира се, помисли си Кери. „Дахие“, разположено в южен Бейрут, беше бедно шиитско предградие, контролирано от доброволческите отряди на Хизбула, въоръжени до зъби, които можеха да те спрат на всяка пресечка. Ако минеш с кола през него, все още можеш да видиш множество взривени от бомбардировките сгради и празни парцели, изпълнени с треви и чакъл от предишни израелски атаки и дългата гражданска война.

— Оценявам жеста — отвърна тя и поклати глава. — Какъв му е проблемът?

— На Фийлдинг ли? — Върджил се ухили. — Той е едно от старите момчета в мрежата, не разбираш ли? Знае правилата. Нечия глава трябва да падне заради Славея и Ахил. Хвърля вината върху теб, а не върху себе си.

— Това е отвратително — рече Кери и погледна към Върджил. Висок, слаб, с плешиво теме — беше го срещнала по време на първия си оглед на Бейрут. Тогава, както и сега, обсъждаха Фийлдинг.

„Изнесе ли ти речта си за „бейрутските правила“? Една грешка и те убиват, след което си тръгват и отиват на парти.“, бе казал той с усмивка онзи първи път. Върджил бе човекът, който ѝ даде идеята да носи брачна халка, когато излиза през нощта или отива на срещи насаме. „Сексуалният ти живот не е моя работа — беше ѝ казал той. — Но освен ако не искаш да ангажираш всички със себе си или ако обичаш да бъдеш опипвана, не е лоша идея в тази част на света да накараш мъжете да си мислят, че принадлежиш на друг мъж, защото те си представят нещата само по този начин. Да нарушиш тази принадлежност е по-голямо табу и от изнасилването. Поне пръстенът ти дава избор.“

Никога не беше изпитвала някакви чувства към Върджил. Не знаеше какво изпитва той към нея и никога не позволи нещата да тръгнат в тази посока. Той беше женен, но не говореше за брака си. Това не я засягаше по никакъв начин. Бяха колеги, приятели по убежище. Тя го уважаваше. Смяташе, че и той изпитва същото към нея. Дори тя да го искаше, и двамата знаеха, че сексът само ще развали нещата, и истината бе, че разчитаха един на друг.

— Добре дошла в истинското ЦРУ — каза Върджил с гримаса. Той изпитваше типичното презрение, което повечето оперативни агенти чувстваха към костюмарите в Лангли. — Не ни трябват вражески шпиони. Имаме си нашата собствена малка организационна помийна яма. Съжалявам, че ти се озова в нея.

Придвижиха се с колата до квартал „Гобейри“, където завиха в една от страничните улици, изпълнена с деца, които си играеха, които ритаха консервни кутии и използваха пръчки като пистолети, и с мъже, които играеха тавла, вид игра на табла, и пиеха чай пред магазините. Отстрани на сградите имаше нарисувани огромни лица на мъченици, повечето от тях брадати мъже, които бяха толкова млади, че брадите им изглеждаха фалшиви, а навсякъде бяха окачени като пране жълто-зелените знамена на Хизбула.

Преди въобще да отиде в Ливан, Сол ѝ беше казал: „Бейрут е като Истанбул — разположен е на два континента. Северен Бейрут е Париж с палмови дървета, „Дахие“ е Близкият изток“.

— Къде ти е срещата с нея? — попита Върджил.

— В супермаркета — обясни Кери. — Трудно ѝ е да се измъкне.

— Как искаш да процедираме?

— Ти оставаш в колата, в случай че трябва да се измъкнем. Ако някой пита, ти си моят мъжки настойник.

— Е, недей да позволяваш някой да се доближава твърде много до теб. С тази ирландско-американска муцунка дори и с абая и фередже няма да излъжеш никого — ухили се той.

— Благодаря ти, Върджил, оценявам го. Винаги ми помагаш в нужда. — Тя го погледна. — Защо?

Върджил ѝ хвърли бегъл поглед. Абаята, хиджабът, които носеше — беше странно.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да, наистина.

Той кимна.

— Недей да се възгордяваш, но ти си най-умният човек тук. О, а и не изглеждаш лошо. Нищо чудно, че Фийлдинг те мрази и в червата. Само ми направи една услуга.

— Казвай.

Върджил пое по тясната улица и нагоре по хълма. Четирима млади мъже с АК-47, които пушеха наргиле пред едно кафене за шиша[4], ги наблюдаваха, докато минаваха бавно с колата, Кери спусна никаба фереджето над лицето си, докато ги отминаха.

— Това е лудост — измърмори Върджил и се огледа.

— Трябва да го направя. Тя има доверие само на мен. Не мога просто да я оставя да виси там някъде.

— Единственото, което искам, е да не форсираш събитията. Веднага след като приключиш, съгласно заповедта на Фийлдинг трябва да те отведа на летището.

— Няма да се бавя.

— Дано — рече той и отби в тясна улица с пясъчни торби, натрупани пред джамия с цвят на пясък. — Не знам докога килимчето с надпис „Добре дошли“ ще значи нещо тук — добави той, докато погледът му се стрелкаше наоколо.

Кери кимна. Трябваше да се възползва от тази възможност. От всичките ѝ вербувани агенти Фатима Али, кодово име „Джулия“ — защото двете с Кери за първи път се срещнаха в киносалон, а след това, когато разговаряха, Фатима ѝ бе доверила, че обожава американските филми и е голяма фенка на Джулия Робъртс, — бе тази, с която бе най-близка. Под абаята и никаба Джулия беше красива, тъмнокоса, с ум, остър като бръснач жена, а съпругът ѝ, Абас, я малтретираше постоянно, защото тя страдаше от болезнена ендометриоза, която не ѝ позволяваше да има деца.

Той я биеше почти всеки ден, наричаше я шармута — курва, и безполезна, бездетна, кара, а веднъж я беше пребил толкова лошо с железен лост, че тя трябваше да се влачи до болницата с шест счупени кости, включително и натрошен пищял, фрактура на черепа и счупена челюст. Мъжът ѝ си беше взел втора съпруга, тийнейджърка с разстояние между зъбите, а когато тя забременя, бе наредил Джулия да ѝ бъде подчинена, като позволяваше на младото момиче да я зашлевява през лицето и да се смее винаги когато Джулия правеше нещо, което не ѝ харесваше.

Тя не можеше да го напусне, защото Абас беше командир на „Харакат ам Махнум“, бригадата на „Организацията на угнетените“, част от Хизбула. Ако тя си тръгнеше, той щеше да я открие и да я убие. Филмите бяха единственото ѝ бягство. Единственото нещо, което Кери трябваше да направи, за да я вербува, бе да я изслуша. Само че сега оставяше Джулия без спасително въже. Трябваше поне да я предупреди лице в лице.

Върджил спря на непавираната паркинг зона зад малкия супермаркет. Когато Кери слезе от колата, той извади един автоматичен „Зиг Зауер“ и каза:

— Действай бързо. Мисля, че тук имат по-голяма огнева мощ от мен.

Тя кимна и когато влезе в супермаркета, чу високоговорителя от близката джамия да призовава за обедната молитва и това я развълнува по начин, по който не очакваше. Бейрут щеше да ѝ липсва.

Взе си кошница и отиде до отделението за сушени плодове и зеленчуци. Джулия, също облечена в абая, проучваше кутия с „Попинс“, популярна пълнозърнеста закуска. Кери сложи кутия с „Попинс“ и в своята кошница.

— Радвам се да те видя — каза Кери на арабски. — А как са съпругът ти и семейството?

— Добре, алхамдулила — благодаря на Бог — отвърна Фатима и я дръпна настрани, като се оглеждаше. — Какво се е случило? — прошепна тя. Кери ѝ беше оставила бележка с една дума, яут, арабската дума за „рубин“, техния код за спешна среща, под глинена урна в мюсюлманското гробище близо до булевард „Байхоум“. Съпругът на Джулия следеше всичките ѝ обаждания и имейли — тайното скривалище бе единственият начин да се комуникира с нея.

— Изтеглят ме от Бейрут. Ново назначение — прошепна Кери, докато двете се преструваха, че пазаруват заедно.

— Защо?

— Не мога да кажа. — Тя хвана ръката на Джулия. Вървяха, държейки се за ръце като деца. — Ще ми липсваш. Иска ми се да можех да те взема с мен.

— И на мен ми се иска — отвърна Фатима и извърна очи. — Отиваш в истинската Америка, но за мен е като във филмите. Измислено място.

— Ще се върна, кълна се.

— Какво ще се случи с мен?

— Ще те прехвърлят на някой друг. Няма да съм аз. — Очите на Джулия се напълниха със сълзи. Тя поклати глава и избърса очи с ръкава си. — Ще е добър човек. Обещавам — рече Кери.

— Не, няма. Няма да говоря с никой друг. Ще се наложи да те върнат.

— Трябва да ме послушаш — обясни Кери. — Няма да го направят.

— Тогава, иншаллах — с Божията воля, — няма да чуят нито дума от мен.

— Ако има някакъв спешен случай, използвай гробището. Ще накарам някой да наглежда тайното скривалище — прошепна Кери.

— Има нещо, което трябва да ти кажа. — Фатима се огледа, за да се увери, че няма да ги чуят, и придърпа Кери по-близо. — Ще има атака срещу Америка. Голяма.

— Откъде знаеш?

Очите на Фатима се стрелнаха наоколо като на уловено в капан животно. Тя направи няколко стъпки и даде знак на Кери да я последва. Погледна иззад ъгъла на пътеката между редовете, за да се увери, че няма никой наблизо.

— Дочух Абас да говори по специалния си мобилен телефон. Онзи, който използва само когато е нещо важно — прошепна тя.

— С кого говореше?

— Не знам. Но по начина, по който стоеше и слушаше — с някой важен.

— А тази атака? — прошепна Кери. — Някакви подробности? Време? Място? Начин?

— Не мисля, че му казаха. Дори не съм сигурна, че е Хизбула. Но ще се случи скоро.

— Колко скоро?

— Не знам. Но той каза калибан зхада, нали разбираш?

— Разбирам — потвърди Кери. Много скоро. Тя се наведе близо до ухото на Фатима. — Някаква идея колко е голяма атаката и къде?

Тя поклати глава.

— Но когато чу, Абас каза нещо. Аллах акбар. — Бог е велик, преведе си машинално Кери. — Казваме тези думи постоянно. — Фатима сви рамене. — Но начинът, по който ги каза. Не мога да го обясня, но ме изплаши. Иска ми се да мога да ти помогна още. Нещо много лошо ще се случи.

— Това ми помогна много. Наистина. Ти добре ли си?

— Не — Фатима отново се огледа. — Не мога да остана. Някой може да ни види.

— Знам. Шокран. — Благодаря ти. Кери стисна ръката ѝ. — Аз също трябва да тръгвам. Пази се.

— Кери — рече Фатима. — Ти си единствената ми приятелка. Мисли си за мен. В противен случай съм изгубена завинаги.

Отвън изсвири клаксон. Върджил. Кери хвана ръката на Фатима и я сложи на бузата си.

— Аз също — рече тя.

Глава трета

Лангли, щата Вирджиния

След четири години в Бейрут плюс известно време в Ирак беше странно да шофира по минаващия през гористата местност „Вашингтон Мемориал Паркуей“, да подава служебната значка, която бе извадила от индивидуалната си депозитна касетка, на пазача на портала като всички, които всеки ден пътуват от вкъщи до работата. Когато пристигна в сградата на разузнавателния център „Джордж Буш“, тя беше удивена от това колко много хора не познаваше. Никой не я поглеждаше повторно в асансьора. Облечена с пола, блуза, сако и с грим, Кери се чувстваше сякаш носи дегизировка. „Тук не е моето място“, помисли си тя. Може би никога не е било.

Беше стояла будна цяла нощ, не бе могла да заспи. Когато затвореше очи, за да се опита да спи, виждаше баща си, Франк Матисън. Не както изглеждаше сега, а какъвто бе, когато тя бе дете, там, в Мичиган. Беше загубил работата си в автомобилната компания „Форд“, когато Кери беше на шест. Спомняше си как майка ѝ идваше в стаята, която деляха двете със сестра си, за да спи при тях, трите свити под завивките, докато баща ѝ обикаляше из къщата цяла нощ, повтаряйки постоянно, че предстои чудо — беше видял тайния знак в компютърен код.

Тя помнеше как баща ѝ ги бе закарал до Ню Балтимор, на езерото Сейнт Клеър, когато беше в първи клас, в средата на декември, като говореше за чудото и как щяха да станат свидетели, как седяха там, на пристанището, близо до водната кула, далеч от центъра на града, украсен за Коледа, всички трепереха, замръзнали от студ, гледаха сивите води на езерото два дни, докато баща ѝ непрекъснато повтаряше:

— Идва. Само почакайте. Идва.

А майка ѝ му крещеше:

— Какво идва, Франк? Какво е голямото чудо? Да не би Исус да се появи, крачейки към нас откъм Анкър Бей? Защото, ако е така и ангелите идват заедно с него, кажи им да донесат няколко електрически печки, защото аз и децата замръзваме от студ.

— Виждаш ли водната кула, Ема? Това е математика. Не разбираш ли? Вселената е математика. Котпютрите са математика. Всичко е математика. И виж къде е разположена. Точно до водата.

— Какво общо има с това математиката? За какво говориш?

— Измерих го. Точно петдесет и девет километра от нашата входна врата до водната кула. Тук ще се случи чудото. Петдесет и девет.

— Каква е връзката на петдесет и девет километра с каквото и да било?

— Това е просто число, Ема. Беше в компютърния код. А водата е живот. Мойсей накарал да потече вода от скалата. Христос превърнал водата във вино в Кана. Погледни я. Пристига. Тук ще се случи. Не виждаш ли?

— Това е една проклета водна кула, Франк!

Докато накрая не се върнаха обратно в Диърборн, а баща ѝ не обели и дума, просто караше, сякаш искаше да убие някого, докато майка ѝ крещеше:

— Натали, Франк! Искаш да ни убиеш ли? — А по-голямата ѝ сестра, Маги, плачеше и пискаше:

— Спри, тате! Спри!

А когато се приготвяше да отиде на училище на следващия ден, майка ѝ рече:

— Недей да казваш нищо за баща ти, разбра ли?

Едва по-късно тя осъзна, че каквото и странно нещо да бе обсебило баща ѝ, то бе обсебило и тях, когато чу родителите ѝ да се карат на висок глас посред нощ. Маги ѝ нареди да остане в леглото, но тя се изтъкна на пръсти от стаята и ги видя в кухнята, стените и подът бяха изцапани с храна и счупени чинии, а майка ѝ крещеше:

— Три седмици! Казаха, че не си бил на работа от три седмици, без да кажеш на никого! Естествено, че са те уволнили! Какво, по дяволите, очакваше да направят? Да те повишат ли?

— Бях зает. Ще видиш, Ема. Всичко ще се оправи. Те ще ме умоляват да се върна. Не разбираш ли? Всичко е свързано с чудото. Ето там всички разбират нещата погрешно. Те не разбират. Помниш ли онези регистрационни номера на колите, които подминавахме, връщайки се обратно от Ню Балтимор? Те бяха кодирани. Просто трябва да осмисля числата — говореше баща ѝ.

— Какви ги приказваш? Разбира ли въобще някой за какво говориш? Какво ще правим? Как ще живеем?

— За Бога, Ема. Мислиш ли, че те могат да поддържат тези сървъри без мен? Повярвай ми, ще ми се обадят отново всеки момент. Ще ме умоляват да се върна там.

— О, Боже, о, Боже, о, Боже! Какво ще правим?

И сега тя беше уволнена. Точно като баща си.

Сол Беренсън, началникът на отдел „Близък изток“ към Националната служба за секретни операции, я очакваше в кабинета си на четвъртия етаж. Тя си пое дълбоко въздух, почука и влезе.

Сол, едър мъж, приличащ на плюшено мече, с рошава брада, работеше на компютъра си. Равин Сол, както тя понякога си го представяше. Той беше човекът, който я бе вербувал за работа за ЦРУ през един студен мартенски ден през последната година на следването ѝ в кариерния център на Принстън.

Кабинетът беше в обичайния си вид — разхвърлян и в безпорядък, в който само Сол можеше да се ориентира. Както винаги плюшеният Мечо Пух седеше приведен на полицата до две снимки: на първата Сол и първият президент Буш, онзи, на когото бяха кръстили сградата, а на втората Сол с директора на ЦРУ Джеймс Улси и президента Клинтън.

Сол вдигна поглед от компютъра, когато тя седна.

— Намери ли нещо? — попита той и леко наклони очилата си, за да я вижда по-добре.

— Апартамент с една спалня в Рестън — отвърна Кери.

— Удобно ли е?

— Не е далеч от платената магистрала „Дълес“. За това ли ще си говорим?

— За какво искаш да си говорим?

— Видял си информацията от Джулия. Трябва да ме върнеш обратно в Бейрут.

— Няма да стане, Кери. Не мисля, че осъзнаваш колко много хора си ядосала и колко нависоко в йерархията е достигнал случаят.

— Измъкнах се от клопката на Хизбула, Сол. Нима предпочиташ да ме бяха заловили, да ме показват по „Ал Джазира“ като шпионин на ЦРУ? Защото по начина, по който се отнасяте с мен, започвам да си мисля, че точно това сте искали двамата с Дейвис.

— Не бъди глупачка. Не е толкова просто — отвърна той и се почеса по брадата. — Никога не е толкова просто.

— Грешиш. Точно толкова просто е. Бяха ми устроили капан — и сега сигурността на базата в Бейрут е изложена на риск, а ти си имаш един кретен за началник на базата, който иска единствено да убие вестоносеца.

Сол свали очилата си. Без тях очите му бяха по-благи, не толкова фокусирани.

— Ти усложняваш положението, Кери — рече той. Избърса очилата си в ризата и отново ги сложи.

— Нима някога е било различно? — попита тя.

— Не. — Усмихна се кисело той. — Признавам. Ти си беше трън в задника от самото начало.

— Защо ме вербува тогава? Не съм единствената жена в Америка, която говори арабски — заяви Кери, като се облегна назад в стола си и погледна към Мечо Пух и неговата червена риза, на която пишеше „Пух“. Веднъж Сол ѝ беше казал, че Мечо Пух е перфектната метафора за човешкото състояние. Трябва само да смениш една дума, за да опишеш манията ни — заменяш „мед“ с „пари“.

— Виж, Кери, шефът на база на ЦРУ е като капитана на кораб. Това е една от последните истински диктатури на Земята. Ако той смята, че не може да има доверие на теб, на преценката ти, на мен не ми остава голям избор.

Тя се поизправи на стола си, напрегната, коленете, присвити плътно едно до друго, сякаш това беше интервю за работа.

— Ти си му шеф. Уволни него, не мен. — „Моля те — прошепна в мислите си тя. — Моля те, Сол. Моля те, повярвай ми.“ Сол беше единственият човек, на когото можеше да се довери, единственият, който вярваше в нея. Ако и той се обърнеше срещу нея, не ѝ оставаше нищо — тя ставаше нищо.

— Не мога — рече той. — Помисли по въпроса. Моята работа е като на адмирал на флота. Ако започна да уволнявам капитаните, защото се осланят на преценката си, те ще започнат да се съмняват в себе си навсякъде. Няма да бъдат полезни нито за мен, нито за някой друг. Трябва да гледам по-мащабно на нещата.

— Глупости! — възкликна тя, изправи се и се запита защо той не може да разбере? Нали това беше Сол. Нали трябваше да е на нейна страна. — Това са пълни глупости. Това са политически игри. И цялата ситуация смърди. — Тя впери очи в него. — Ти кога стана един от тях, Сол? От хората, които са готови да продадат тази страна в интерес на своите собствени, жалки кариери?

Сол удари силно с ръка по бюрото, което я накара да подскочи.

— Не си позволявай да ми говориш по този начин! Познаваш ме много добре. Ако по този начин си разговаряла с Фийлдинг, нищо чудно, че е изхвърлил жалкия ти задник от Бейрут. И знаеш ли кое е най-лошото, Кери? Знаеш ли кое е най-неприятното? Информацията, която току-що ни изпя твоята малка сойка, Джулия, е толкова съдбоносна, че преди да влезеш в кабинета ми, аз се опитвах да измисля начин да те върна обратно в Бейрут.

„Чудесно, благодаря ти“, помисли си Кери, като по цялото ѝ тяло премина облекчение. Той знаеше, че тя е права. Беше на нейна страна. Беше въпрос на опит да намери начин да лавира пред бюрокрацията. Единственото, което трябваше да стори, бе да му покаже, че тя все още е Кери — че все още знаеше как да оплете някого в мрежата си, включително и него.

— Ще препратиш ли информацията до директора? Ще предприемем ли действия по въпроса?

— Изпратих информацията до по-висшестоящите — обясни той и хвърли поглед към тавана. — Но не зависи от мен. Получаваме подобни заплахи всеки ден.

— Нейната информация винаги е била за отличен 6. Знаеш го. Помниш ли какво ни подаде тя във връзка с убийството на Харири? Информацията налага действие, Сол.

— Така ли? Наистина ли? Твоята Джулия не ни дава нищо конкретно. Нищо. Атака, която ще се случи скоро. Не знаем къде. Не знаем как. Не знаем кога. Не знаем коя е мишената. Дори не знаем дали са Хизбула или може би някой, който само е подал информацията на Хизбула, за да ни отвлече вниманието от нещо друго. Какво, по дяволите, се очаква да направим с тази информация?

— Значи това е всичко? Просто я предаваме нататък и се надяваме, че ще се случи най-доброто? Така ли пазим страната в днешно време?

— Недей да ми говориш глупости, Кери. Казах на Естес и на заместник-директора, че имаме много висока степен на доверие, че това е информация, която налага да се предприемат действия. Топката е в тяхното поле. Също така предупредих Фийлдинг в Бейрут да продължава проверките.

— Фийлдинг — изрече тя с погнуса. Стана, отиде до прозореца и погледна към зелената поляна и задния паркинг. — Имаме криза на сигурността в Бейрут. Ами Ахил?

— Фийлдинг твърди, че ти си ги завела дотам. — Сол започна да цъка с мишката, докато не откри това, което търсеше на компютъра си, и зачете на глас: — Матисън показа аматьорски умения по шпионаж, когато отчаяно е прибягнала до непознат, непроучен контакт с ливански гражданин от женски пол, който — ако в случая може да се вярва на агента — поради предполагаема доброта на сърцето си предоставя автомобила си на напълно непознато лице. След това, когато оставя автомобила на изключително публично място за паркиране, Матисън не успява да заблуди предполагаемите преследвачи и ги отвежда право до местонахождението на тайната квартира на „Рю Адонис“, което на свой ред води до елиминирането ѝ и пълен пробив на сигурността на тази квартира, както и до компрометиране на нашите операции.

Сол я погледна над очилата си.

— Какво трябва да направя с това нещо?

Той не може да вярва на такива работи, помисли си Кери. Не и Сол.

— Кажи на Фийлдинг да си избърше задника с него — отсече тя. — Не съм била проследена. Никой не ме е следял в „Хамра“ и съм адски сигурна, че нямах опашка, когато вървях пеш в „Рас Бейрут“. Нямаше никой там, нито вътре, нито вън. И тогава, съвсем внезапно, те нахлуха, сякаш са знаели за тази квартира през цялото време. Някой ми е направил клопка.

— Кой? — попита Сол, като вдигна ръка. — Откъде ще започнеш?

— Със Славея като за начало — отвърна Кери и се наведе над бюрото му, опряла и двете си ръце като бегач на старта. — С Дима също. Позволи ми да се върна, Сол. Ще ги пипна и двамата. И ще открия откъде изтича информация.

Той поклати глава.

— Невъзможно. Виж, Кери, дори и да вярвах, че си права, и да приема, че Фийлдинг е сбъркал на сто процента, пак не мога.

— Защо? С какво те държи той? — „Това няма нищо общо с този Сол, когото познавам“, помисли си тя.

— Той има връзки, ясно? — изрече с отвращение Сол. — И той, и Дейвид Естес, директорът на Центъра за борба с тероризма, са протежета на Бил Уолдън.

— Директорът на ЦРУ?

— Най-големият началник. Надолу по линията е спусната мрежата на старото момче. А Уолдън има политически амбиции. Той не е човек, с когото можеш да си играеш. А ти? Ти просто си таен агент от женски пол, който се е оказал в компрометираща ситуация. За хората нагоре в йерархията това не е трудно решение. Да не говорим, че се преструктурирахме за четиримилионен път. Днес аз не мога да докладвам пряко на Естес. Не е толкова просто.

— Какво ще правим?

Сол кимна.

— За момента Фийлдинг хвърля вината върху теб, аз оставям нещата така. Ако се опиташ да се бориш с това, аз няма да мога да ти помогна. Такова е положението — заяви той и вдигна ръце.

— Значи трябва да бъда доброто малко момиченце. Да си мълча, да се наведа и да ги оставя да правят каквото си поискат?

— Губиш битката, но не и войната. — Сол кимна. — Виж, ако има някакво значение, аз съм съгласен с теб за едно нещо. Цялата тази работа със Славея мирише адски подозрително. Най-малкото Фийлдинг трябваше да те изпрати там с дублиращ екип. Но няма да те оставя да седиш без работа и да си губиш времето. — Той стана и заобиколи бюрото — двамата бяха рамо до рамо и се бяха облегнали на дървената мебел. Той ѝ вярваше. Все още стоеше зад гърба ѝ, помисли си тя и въздъхна облекчено.

— И? — попита Кери.

— Спомняш ли си какво ти казах, когато те извадих по-рано от обучението ти във Фермата? Моето красиво златно момиче, с ум като на Стивън Хокинг. Помниш ли какво ти казах?

— Че мога да науча останалите умения на шпионаж в полеви условия… и в езерото?

— Че ти си твърде едра риба за това езеро. Имахме нужда от теб в океана.

— Но понякога единственият начин да плуваш с акулите е да бъдеш акула. Спомням си. Какво искаш да направя?

— Искам да хванеш Славея. И да откриеш какво става с тази атака. Но ще го направим оттук.

— Не разбирам.

— Ти ще служиш за връзка между нас, за отдел „Близък изток“ и за Центъра за борба с тероризма. Те неофициално поемат базата Алек. — Базата Алек беше кодово название, използвано от ЦРУ, тя не беше свързана с определено място, а с конкретна цел: терористичната мрежа на „Ал Кайда“. — Ще докладваш на Естес. — Сол се наведе близо до нея и тя усети миризмата на афтършейва му. „Поло“ на Ралф Лорън. — Но ще работиш за мен.

— Значи сега ще шпионираме самите себе си?

— Че какво по-добро от това? Такава е нашата работа — обясни той.

— А какво ще правим с информацията на Джулия? Скоро ще има атака, Сол. Нещо голямо, и двамата го знаем.

Той си пое дъх и издиша въздуха.

— С колко време разполагаме? — попита той.

— Може би две седмици. Съпругът на Джулия е казал скоро. Точните му думи били калибан зхада. Много скоро.

Глава четвърта

Джорджтаун, Вашингтон, окръг Колумбия

Песента бе това, което върна спомена. „Ти все още си човекът“ на Шаная Туейн. 1998 година. Първата ѝ година в Принстън. Годината на Спасяването на редник Райън и Влюбеният Шекспир, и първата ѝ по-важна сексуална връзка — нещо съвсем различно от опипването, когато родителите и сестра ти не са вкъщи и когато бедрата ти стават лепкаво мокри в гимназията, — почти се бе влюбила в Джон, нейния висок, невероятно интелигентен професор по политология, който я посвети в пиенето на шотове текила, оралния секс и джаз музиката.

— Когато бях хлапе, слушах само Мадона, Марая, Лутър Вандрос, „Бойс ту Мен“. Най-близкото нещо до джаз, което бях чувала, бе, когато татко от време на време слушаше по малко Дейв Брубек.

— Шегуваш се, нали? Не познаваш джаз музиката? Майлс Дейвис, Чарли „Ярдбърд“ Паркър, Дизи Гилеспи, Колтрейн, Луис Армстронг? Най-великата музика, която някога е била или ще бъде измислена? Единственото наистина оригинално нещо, което ние, американците, сме дали на света, и ти не го познаваш? До известна степен ти завиждам.

— Защо?

— Имаш цял един нов континент за изследване, това е нещо по-добро от всичко, което можеш да си представиш.

— По-добро от секса?

— Това е най-прекрасното, красавице. Можем да правим и двете по едно и също време.

Хиляда деветстотин деветдесет и осма: последният път, когато някога беше бягала хиляда и петстотин метра. „Много отдавна“, помисли си тя.

Седеше в една кръчма на улица „Ем“ в Джорджтаун и пиеше третата си маргарита с „Патрон Силвър“, когато клипът на Шаная се появи на телевизора зад бара.

— Спомняш ли си това парче? Хиляда деветстотин деветдесет и осма. Бях в университета — сочейки към клипа, обясни тя на Дейв, човека, който се лигавеше над един „Хайнекен“ на стола на бара до нея. Той беше къдрокос, четиридесет и няколко годишен, юрист от министерството на правосъдието, облечен в костюм конфекция и с часовник „Ролекс“, който той правеше необходимото всеки да забележи, пръстът му се докосваше в предмишницата ѝ, сякаш никой от тях не знаеше, че е там, или какво си мислеше. На безименния му пръст имаше бяла ивица кожа, там, където бе свалил сватбения си пръстен, така че беше или разведен, или бе излязъл на лов, помисли си тя.

— Бях завършил право и стажувах. За мен беше Пъф Деди. Бил съм по света, ъхъ, ъхъ — позапя той и размърда раменете си по начин, който бе нещо средно между отчайващо и полусекси. Не изглеждаше ужасно. Кери не беше решила дали да му позволи да си легне с нея или не.

Трябваше да се насили, за да не мисли за работа. Затова беше излязла. Сведенията, които събираше, не водеха доникъде. Ако се случваше нещо, то бе, че вместо да намира отговори, въпросите се умножаваха и ставаха по-притеснителни.

От цели три дни тя работеше на компютъра. Постоянно. Спеше на бюрото си, хранеше се с крекери от автомата. Прегледа всичко, с което разполагаше Центърът за борба с тероризма за контактите между сирийското ГДС и Хизбула в Ливан. Доклади за срещи. Забелязани обекти. Записи от мобилни телефони и имейли. Повечето бяха само голи факти, ежедневната утайка от работата на разузнаването. Веднъж Сол я беше сравнил с добиване на диаманти. „Трябва да пресееш тонове отломки, за да може от време на време да забележиш нещо, което блещука. Нещо, което действително може да е полезно.“

Интересното бе, че някои от най-добрите неща бяха данни, която тя самата бе доставила, получени от нейния източник, Джулия.

Освен информацията от Дима нямаше кой знае какво за Славея, известен също като Таха ал-Дуни. Завършил машинно инженерство в университета на Дамаск, той беше привлякъл вниманието за първи път на базата в Москва преди девет години, когато се беше опитал да осъществи бизнес сделка с голямата руска оръжейна компания „Рособоронекспорт“. Кери проучи снимката от осъщественото наблюдение. Беше направена на широка снежна улица в Москва, имаше много трафик, може би е улица „Тверская“, помисли си тя. Макар да беше по-млад, по-слаб и облечен в палто и голяма кожена шапка с уши, това със сигурност беше Славея, човекът, който ѝ беше махнал от кафенето от другата страна на улицата в Бейрут.

Нямаше информация къде живее, има ли жена, деца, не знаеше нищо и за работата му в ГДС. „Кажи ми, Славей — помисли си тя. — Къде работиш? На каква длъжност си? Къде точно е мястото ти в ГДС и Хизбула? Има ли някого, за когото да те е грижа? Къде си пъхаш оная работа?“ Но въпреки щателното претърсване на всичко в Центъра за борба с тероризма остана само осъщественото наблюдение в Москва.

И нищичко за вероятната значителна терористична атака срещу Съединените щати. Това, което ѝ беше споделила Джулия, оставаше единственият сигнал, по никакъв начин неподкрепен с други факти. И нищо друго. Нямаше нищо странно, че никой не се бе свързал с нея по този въпрос.

И тогава, на третия ден, късно през деня, тя откри нещо. Една-единствена снимка, която от Агенцията за национална сигурност бяха задигнали от тайна сателитна израелска поточна връзка за сваляне на файлове. На нея се виждаше как Славея седи на маса в кафене за шиша. Виждаше се и част от керамична табела на арабски на стената. Кери я увеличи на компютърния екран, след което я прехвърли във фотошоп, за да се опита да изчисти надписа върху табелата. Възможно беше снимката да е била направена или в Аман, или в Кайро, помисли си тя. На някой сук[5] може би.

Много по-важно от това къде е направена снимката бе кой е човекът, с когото седеше Славея. Тя нямаше нужда от описанието за установена самоличност, което израелците бяха прикрепили, за да разбере това. Беше човек, който бе в полезрението на всички в базата в Бейрут, включително и в нейното, от дълго време, но човек, когото почти никога не бяха забелязвали в действителност: Ахмед Хайдар, член на Ал Маджлис ал Марказис, на Централния съвет на Хизбула, техния вътрешен ръководен кръг.

Така че Славея, известен още като Ал-Дуни, беше истинско лице. Дима им беше дала най-малкото съвсем достоверна информация. Една истинска връзка между ГДС и Хизбула. На Кери ѝ се искаше да е отново в Бейрут, за да поговори с Джулия за Славея. Дали съпругът ѝ Абас го бе срещал някога? Знаеше ли нещо за него? Замесен ли беше той в убийството на Харири?

И след това имаше още един въпрос без отговор: къде е Дима? Връзката между Славея и Ахмед Хайдар правеше този въпрос дори още по-важен. Това беше лудост. А от базата в Бейрут имаше само пълни глупости. Единствено едно криптиране съобщение от Фийлдинг до Сол, че е продължил разследването и че никой не е виждал Дима след нахлуването в Ахил. И нищо относно терористичната атака в Съединените щати. Ако извършваше някакво допълнително разследване, не го беше споменал. „Задник“, помисли си тя.

Започна да разнищва всички данни от базата в Дамаск във връзка с ГДС. Както беше казал Сол, повечето бяха боклук.

И тогава ѝ попадна нещо интересно. През 90-те години старшият оперативен агент от ЦРУ Дар Адал се беше натъкнал на къртица, Набийл Абдул-Амир, кодово име Ананаса, за когото се предполагаше, че е от средните структури на ГДС. Смяташе се, че Адал е потвърдил добрите намерения на къртицата. Ананаса беше алевит, баасист и свързан с клана Асад. Повече от четиридесет години семейство Асад — бащата, Хафез Асад, и синът, Башар, членове на малцинствената секта на алевитите и на панарабската баасистка националистическа партия, управляваха Сирия по безскрупулен начин. Ананаса, далечен братовчед, също алевит и баасист, изглеждаше идеален избор за къртица. Може би твърде идеален, размишляваше тя.

Адал беше снабдявал Ананаса с клюки за израелските преговорни позиции относно Голанските възвишения от предполагаема израелска къртица, с която той осъществявал тайни срещи в Кипър, но която в действителност била нюйоркски евреин, говорещ иврит, като всичко това било извършено, за да повишат ранга на Ананаса в рамките на ГДС. Когато Ананаса се опитал да разшири израелските си контакти самостоятелно и щял да разкрие операцията на ЦРУ пред израелския Шин Бет, Адал очевидно — тук докладът беше редактиран и ставаше доста мрачен — бе уредил да бъде прехвърлен Ананаса или на „Мосад“, или на външен човек, който го убил заедно с любовницата му и детето ѝ. Трите тела били намерени в лодка, завързана за кея в яхтклуба „Лимасол“ в Кипър.

Кери се поизправи, вперила поглед в празното пространство. „Кой е редактирал всичко това? — питаше се тя. — Как и защо? Това беше стара информация. Какво ставаше?“

Но в такъв случай защо се знаеха толкова малко неща за ГДС? Базата в Дамаск очевидно бе доста безполезна, но Фийлдинг ръководеше базата в Бейрут от дълго време. Поне от началото на 90-те. И все пак всички знаеха, че ГДС е свързана с Хизбула в Ливан. Убийството на Рафик Харири миналата година и израелската снимка на Славея с Ахмед Хайдар го доказваха. Какво, по дяволите, се случваше в базата в Бейрут? Нещата не се връзваха.

Беше късно, доста след осем вечерта. Докато работеше по файловете, Естес, едрият афроамериканец, който беше директор на Центъра за борба с тероризма (ЦБТ), излезе от кабинета си и се запъти към асансьора, но забеляза, че лампата ѝ все още светеше и отиде до преградата на работното ѝ място.

— Върху какво работиш? — попита той.

— Сирийската ГДС. След деветдесетте години, изглежда, че не разполагаме с много информация.

— Мислех, че работиш върху „Ал Кайда“ на Арабския полуостров. — Естес се намръщи. „Ал Кайда“ на Арабския полуостров, което означаваше най-вече Йемен, се предполагаше, че е нейната официална задача от страна на ЦБТ, откакто се бе върнала обратно в Лангли. Има ли някаква връзка?

— Не съм сигурна — отвърна тя, а сърцето ѝ туптеше. Не трябваше да прави това. — Само неясни неща.

— Малко вероятно. Сирийски алевити и „Ал Кайда“ на Арабския полуостров? Те са на различни страни в сунитско-шиитското разделение. Ти вече не се занимаваш с Бейрут, нали, Кери? — попита той.

„Божичко, доста е бърз“, помисли си тя. Съществуваше разкол, който разделяше мюсюлманския свят на сунити и шиити и можеше да бъде проследен векове назад, произтичащ от това кой би трябвало да е наследникът на пророка Мохамед. Шиитите вярваха, че само Али, четвъртият халиф, и неговите наследници са законните наследници на пророка. Сирийските алевити бяха клон на шиитите и беше малко вероятно да се съюзят с „Ал Кайда“, екстремистките салафитски мюсюлмани сунити. Естес, който беше възпитаник на „Станфорд“ и бе завършил магистратура по бизнес администрация в „Харвард“, веднага беше забелязал тази неточност. Кери трябваше да се съобрази с това. Помисли си, че започва да губи контрол. Лекарствата ѝ привършваха, откакто се беше върнала от Бейрут. Беше изминал цял ден, откакто беше изпила клозапина, и усещаше, че не се чувства добре. „Дръж се, Кери“, насърчи се тя.

— Понякога линиите се пресичат. Когато е в техен интерес — обясни тя.

Естес се замисли за миг.

— Вярно е.

— А какво става с евентуалната атака срещу Съединените щати? Чухте ли нещо?

— Не сме открили нищо, което да потвърди казаното от твоето птиче, Кери. Трябва да ни дадеш повече сведения.

Беше на върха на езика ѝ да му каже: „Върнете ме в Бейрут“, но не изрече думите.

— Все още търся.

— Знам. Уведоми ме, ако откриеш нещо — рече той и продължи към асансьора.

Кери го наблюдаваше, докато се отдалечава. Харесваше едрата му фигура, цвета на кожата му, елегантността на движенията му въпреки размерите на тялото му. За секунда тя си представи какъв би бил сексът с него. Бавен, силен, интензивен — стисна бедрата си. Реакцията ѝ я изненада. Нещата излизаха извън контрол. Мастурбацията нямаше да оправи нещата. Може би беше дошло време да бъде с някой мъж. Истински секс. Но да е простичко. Без усложнения.

„Забрави за Ананаса — каза си тя. — Забрави за секунда за Славея и Дима. Излез и остави подсъзнанието си да работи по въпроса.“ Имаше връзка, която тя пропускаше. Славея, Ахмед Хайдар, Централният съвет на Хизбула — и внезапно Славея иска да убие или да залови момиче от ЦРУ?

Защо? Заради кого? ГДС? Хизбула? Някой друг? А след нахлуването в Ахил защо базата в Бейрут не премина в режим на учение по пожарна безопасност? И защо ключови файлове от базата в Дамаск са били редактирани? И как това е свързано с атаката? Има твърде много липсващи детайли, помисли си тя и угаси компютъра и лампата на бюрото си.

Върна се в апартамента си в Рестън и се преоблече. „Какво ще правя с лекарството?“, запита се. Уаллах[6], липсваше ѝ аптеката в Бейрут, онази на „Рю Накхле“ в Зариф от другата страна на Докторската болница. Можеше да влезе там, да им размаха рецептата, която взимаше от един стар ливански доктор, който изписваше лекарства за всичко, стига да му платиш с долари или евро в брой. Там можеше да си вземе всякакво лекарство, без да ѝ задават никакви въпроси. В Близкия изток, както нейната информаторка Джулия ѝ бе казала: „Има правила, но има и необходимост. Аллах разбира всичко. Винаги има начин“.

Трябваше да отиде да се види със сестра си. Не че изгаряше от желание да проведе кратък разговор с нея, помисли си тя. Маги беше лекар, интернист, практиката ѝ беше в Уест Енд, имаше къща в Семинари Хил в Александрия, щата Вирджиния. Проблемът беше, че Кери не можеше да отиде на психиатър, който да ѝ изпише рецепта. В мига, в който посещението ѝ бъдеше регистрирано, ако някой провереше, Кери можеше да загуби правото си на достъп до класифицирана информация. С кариерата ѝ в ЦРУ щеше да е свършено. Трябваше да си вземе лекарството без рецепта. Неофициално. Можеше да се обади на Маги и да отиде при нея утре, реши тя. Тази вечер имаше нужда да излезе.

Избра си червена копринена блуза, която разкриваше леко цепката на бюста ѝ, къса черна пола и сако, което да подхожда и което винаги я караше да се чувства, секси. Докато се преобличаше и си слагаше грим, от диска звучаха Колтрейн и Майлс Дейвис, изпълняващи „Около полунощ“, най-великото парче, правено някога, онова, което говореше за нощта, Ню Йорк, секса, самотата, копнежа и за всичко останало, когато тя започна да „лети“.

Всичко започна в мига, когато се погледна в огледалото и си помисли, че изглежда добре с грим и спирала и осъзна, че е в разцвета си. Природата работеше, за да я направи толкова привлекателна, колкото никога друг път нямаше да бъде през живота си, защото природата желаеше да се създава потомство, и когато се разгледа внимателно, тя осъзна, че е красива, че ако пожелаеше, можеше да има всеки мъж, сто мъже, хиляда. Тази мисъл, че може да има всеки мъж по всяко време, че те са безсилни, че тя можеше да решава, ѝ подейства като афродизиак. Единственото, което трябваше да стори, бе да ги допусне близо до себе си и те щяха да я последват като овце. Природа.

О, Боже, музиката. Майлс Дейвис и Колтрейн. Не можеше да бъде по-добре. Кери се почувства разгорещена, щастлива и недосегаема. Щеше да разкрие какво се беше случило в Бейрут. Щеше да разбере какво е станало с Дима и щеше да залови Славея. Щеше да спре терористичната атака и Фийлдинг щеше да си го получи. Сол щеше да е толкова горд. Беше убедена в това, побиха я тръпки.

Музиката нахлуваше право в теб и се спускаше по гръбнака. Излезе тичешком от къщата, качи се в колата, пое от „Престън Паркуей“ към щатския път „Вирджиния 267“, след това влезе в града през моста „Кий“ и накрая се озова в Джорджтаун — от плейъра звучеше „Тя е забавна по този начин“ на Лестър Йънг и Кери се почувства по-добре, по-секси, по-неустоима, отколкото когато и да било през живота си.

И сега, седнала до юриста Дейв на бара, тя се наведе напред, за да може той да зърне гърдите ѝ. Малки, но перфектен размер, за да може човек да ги обхване с ръка, а Бог знаеше, че на мъжете им е все тая. Те щяха да те опипват — идиотите не знаеха, че ако само ги докоснеха на мига, стиснеха ги леко, но уверено с точното количество натиск, без да бързат, можеха да имат всяка жена, която пожелаеха.

— Какво работиш? — питаше я Дейв.

— Какво ти пука какво работя? — отвърна Кери. — Нека си говорим откровено. Това, което настина искаш, е да правиш секс с мен, нали? Искам да кажа, поправи ме, ако греша тук, защото десет към едно си женен. Като свалиш пръстена, не може да излъжеш много момичета освен глупавите — а дори и те го разбират рано или късно, нали, адвокат Дейв? Така че нека се фокусираме върху важното, става ли? Искаш ли да ме изведеш оттук и да ме изчукаш няколко пъти, или не?

Дейв се втренчи в нея, зашеметен, предпазлив.

— Ти също носиш пръстен — рече той.

— Адски правилно, принадлежа на друг. Не се влюбвай в мен. Дори недей да си падаш по мен. Недей да се вманиачаваш. Няма бъдеще, няма любовен роман, няма простотии. Има само тази вечер. Приемаш или си тръгваш. Ако не искаш, ако искаш да си мислиш за сладката си малка съпруга и дечицата, които се намират на другия край на пътя ти от работа до вкъщи, ставай от щъркела и го освободи за някой по-искрен за това какво наистина иска в този шибан свят — каза тя.

— Ти наистина си специална — заяви той.

— Нямаш си и представа.

Дейв остави бирата си и се изправи.

— Да вървим — рече той.

— Къде?

— У вас.

— Да, бе. Искаш да разбереш къде живея. — Тя поклати глава и изпи останалата маргарита. — Освен това, свалячо. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че можеш да си позволиш „Ролекс“, но не можеш да си позволиш презервативи и хотелска стая?

Той ѝ държа сакото, докато го облече, след което си сложи палтото. Излязоха навън. Нощта беше ясна, хладна и ветровита — двуетажните сгради по улица „Ем“ се простираха, докъдето ти стигнеха очите. Прегърна я през раменете, докато вървяха към колата му. „Линкълн“. Скапана адвокатска кола, помисли си тя, докато се качваше.

— Къде искаш да отидеш? — попита Дейв.

— „Риц-Карлтън“ не е далеч. — Радиото беше настроено на хип-хоп станция. „Опитва се да бъде готин“, помисли си Кери. — Пусни джаз. WPFW, 89.3. — Дейв натисна бутона на радиото, докато тя не чу звука на Брубек и Пол Дезмънд. — Двамата Дейв — каза тя на глас. — Ти и Дейв Брубек.

Той направи гримаса. „Мисли си за пари“, помисли си тя. Как щеше да обясни разходите по кредитната карта във фирмата или пред жена си?

— Какво ще кажеш за хотел „Латъм“ малко по-надолу по улица „Ем“? — предложи той.

— Стая в хотел „Латъм“ звучи перфектно. Трябва да пуснат реклама. „Елате в хотел „Латъм“. Няма да ви издадем, ако и вие не ни издадете“ — изрече тя и се наведе, за да го целуне по чатала, което почти го накара да кривне в насрещния трафик. — Внимавай, каубой. Сега не искаме да правим катастрофи. — Тя издиша, дъхът ѝ бе топъл върху панталоните му, устните ѝ усетиха, че под плата той е твърд като скала, след което вдигна очи.

Неоновите светлини от баровете, спуснатите решетки на магазините по улицата и светофарите оформяха шарки по прозорците. Шарките се сливаха с джаза. Абстрактни, но досадно повтарящи се шарки, като ислямско изкуство. Това означаваше нещо. Нещо важно — и тогова „О, не!“, помисли си тя, докато масажираше слабините му, осъзнавайки, че започва да губи контрол.

Биполярно разстройство. Беше спечелила от генетичната лотария — беше го наследила от баща си. Същото, заради което той бе загубил работата си и в крайна сметка това го принуди да се премести от Мичиган в Мериленд. „Не сега — помисли си тя. — Моля те, не сега.“

— По-спокойно — рече Дейв. Тя се изправи и го остави да се обади по мобилния телефон, за да резервира стая. Скоро влязоха през сводестия вход в хотелското лоби. Спряха се на рецепцията, минута по-късно се качиха в асансьора, след това влязоха в стаята, смъквайки дрехите си взаимно. Целуваха се, езиците им се увиваха в устите им и те се озоваха върху леглото.

Той се пресегна към панталоните си на пода до леглото, за да извади презерватив, и когато изгаси осветлението, нещо в шарката на тапета я смути. Беше като мрежа, само в тъмнината, а очертанията на този тип, Дейв, бяха като празно пространство. „О, не“, помисли си. Нейното биполярно разстройство. „Контролирай се, Кери.“ Празното пространство в мрежата бе като мястото, където липсваше Дима. Всички бяха свързани — Дима, Славея и Ахмед Хайдар от Хизбула — в това празно пространство. Беше мрежа. И бе в грешния цвят. Тапетът беше сив, но трябваше да е син. Тя имаше нужда той да е син. Можеше да мисли единствено за това. Празни пространства сред синята мрежа, само че цветът беше грешен.

— Толкова са красиви — изрече Дейв и зарови лице в гърдите ѝ, пръстите му бяха между краката ѝ, милваха я и проникваха в нея. Тя усети дъха му. Миришеше на бира и внезапно почувства нещо лошо, нещо от празното пространство в мрежата. Тя оттласна глава назад, почти се задави. Той се потри в нея, след което хвана пениса си с ръка и го напъха в нея. Тя изпъшка от първоначалното усещане, когато той проникна в нея, и погледна към стената. Тапетът беше мрежа, която се движи — и бе в грешния цвят.

— Спри! Спри! — извика Кери и го избута.

Той се притисна по-силно. Тъпчеше, движеше се напред-назад.

— Престани! Махни се от мен! Махни се от мен или се кълна, че ще съжаляваш, копеле такова!

Той спря. Изтегли се.

— Какво, по дяволите, е това? Що за шегаджийка си? — отсече той.

— Съжалявам. Не мога. Искам, но не мога. Не мога, не мога, не мога, не мога, не мога. Защото, не разбираш ли, проблемът не е сексът. Искам секс. Искам да си вътре в мен, но не мога и не зная защо. От лекарствата ми е. Нещо, което взех. От мрежата е. Има празно пространство. Тя е в грешния цвят. Не мога да я гледам.

— Обърни се — рече той и притисна ханша ѝ, за да я обърне по корем. — Ще го направим така. Няма нужда да гледаш.

— Не мога, по дяволите! Не разбираш ли? Няма нужда да я виждам, за да я видя! Не можем да го направим. Трябва да си тръгваш. Аз просто съм една откачена жена, става ли? Луда блондинка, която си срещнал в бара. Луда руса кучка в бара. Това съм аз. Съжалявам, Дейв, или както там ти е името. Много съжалявам. Моля те, има ми нещо. Желаех те. Наистина, но не мога да го направя. — Тапетът беше движеща се шарка, геометрично повтаряща се до безкрай, като външната част на джамия. — Не мога. Не и така.

Той се изправи и започна да се облича.

— Ти си ненормална, знаеш ли? Съжалявам, че те срещнах, глупава откачена кучка.

— Върви по дяволите! — извика му тя. — Отивай при жена си. Кажи ѝ, че си работил до късно в службата, лъжлив мошеник! — изкрещя тя. — Още по-добре: оправи я и си представяй, че съм аз. По този начин можеш да спиш и с двете ни!

Той я удари силно по бузата.

— Млъквай. Да не искаш да ни арестуват? Тръгвам си. Ето. — Той ѝ хвърли двадесетдоларова банкнота. — Извикай си такси — викна той и си облече палтото. Провери джобовете си, за да се увери, че не е оставил нищо.

— Луда кучка — измърмори той, отвори вратата и я затвори след себе си. Когато си тръгна, Кери отиде, залитайки като пияна, до мивката в банята и повърна.

Глава пета

Александрия, щата Вирджиния

— Кога започна? — попита Маги, по-голямата ѝ сестра.

Седяха в джипа на Маги близо до станция на метрото „Ван Дорн“, недалеч от мол „Ландмарк“ в Александрия. Срещнаха се там вместо в кабинета на Маги или в къщата ѝ, за да не ги види някой. Маги беше единственият човек в семейството ѝ, който знаеше, че Кери работи за ЦРУ.

— Снощи — призна Кери. — Усетих, че ще се случи малко по-рано, но настина започна снощи. Маргаритите вероятно не са помогнали — добави тя.

— Защо не ми се обади по-рано?

— Работех. По нещо важно.

— Постоянно? Без да спиш? Малко храна, вероятно китайска, или може би само няколко крекера?

— Ами, бях на бюрото си. Ровех се за нещо. Не исках да спирам.

— Стига, Кери. Знаеш прекрасно, че всички тези неща са симптоми за начало на маниакална атака. Ти си ми сестра и те обичам — каза Маги и отметна косата от очите ѝ, - но ми се иска да ми позволиш да ти осигуря някакво лечение. Можеш да живееш нормален живот. Наистина би могла.

— Маг, обсъждали сме въпроса. В мига, в който започна да се лекувам, независимо дали при теб или при някой психиатър, когато в архива се появи изписана рецепта, ще загубя достъпа си до класифицирана информация. С работата ми е свършено. И тъй като и двете знаем, или поне ти си ми казвала достатъчно често, че аз нямам личен живот, това не ми оставя нищо друго.

Маги я погледна, присвивайки леко очи срещу слънцето, отразяващо се през прозореца на колата. Времето беше хубаво, необикновено топло за март. Хората, които отиваха към колите си, бяха разкопчали саката си или въобще не бяха облечени с връхна дреха.

— Може би трябва да правиш нещо друго. Това не е живот. Тревожим се за теб. Татко, аз, децата.

— Не започвай с това. И не би споменала татко. Той едва ли е човекът, с когото да говориш за „нормално“.

— Как ти се отразява литият?

— Мразя го. Прави ме глупава, мудна. Все едно гледам света през плътен прозорец. Плътен, мръсен и с около петдесет точки по-нисък коефициент на интелигентност прозорец. Споменах ли плътен? Като зомби съм. Мразя го.

— Поне говориш членоразделно. Когато те видях снощи, не ти се разбираше нищо. Божичко, Кери, не можеш да продължаваш по този начин.

— Знаеш ли, бях добре в… там, където бях. Успявах да си набавя всички лекарства, които исках. Клозапинът ми действа много добре. Мога да функционирам. Нормален човек съм. Ще се изненадаш. Всъщност съм добра в това, което правя. Само ми намери голям запас от клозапин и пак ще бъда леля Кери и всички ще са щастливи. На децата ще им хареса. — Маги имаше две малки дъщери, Джоузи на седем и Руби на пет.

— Ако смяташ, че да се самолекуваш, да получаваш всички лекарства, от които имаш нужда, е добър навик, значи си по-луда, отколкото си мислиш.

Кери сложи ръка върху рамото на сестра си.

— Знам. Знам, че си права. Виж, зная, че не харесваш и не разбираш какво правя, но е важно. Повярвай ми — ти и децата спите по-спокойно в леглото през нощта заради това, което правя аз. Трябва да ми помогнеш. Няма кой друг. В противен случай съм поставена натясно.

— Имаш ли някаква представа какъв риск поемам? Мога да изгубя лиценза си. Стига ми и че изписвам рецепти на татко. Но той поне ходи на терапия. Съгласувам се с психиатъра му. С терапията и с моите грижи за него той вече е добре от две години. Трябва да останеш малко при него. Знам, че ще му хареса. Няма да разбереш, че е имало проблем.

— Кажи това на мама — отвърна Кери.

Нито една от двете не проговори. Това беше семейната черна дупка. Раната, която нямаше да зарасне. Майка им, Ема, беше изчезнала.

— Ако не мога да се срещна с баща ти, какво ще кажеш за майка ти? — бе я попитал една вечер в леглото любовникът ѝ от Принстън, Джон, професорът.

— Не знам къде е тя.

— Какво искаш да кажеш с това, че не знаеш къде е тя? Мъртва ли е?

— Не знам и това.

— Не разбирам.

— Това е единственото нещо, което знам.

— Ами, обясни ми го тогава и ще станем двама — беше отвърнал той.

— Тя ни напусна. Просто ей така. Един ден каза, че отива до Си Ви Ес. Аптеката. Че ще се върне веднага. Никога повече не я видяхме.

— Семейството ти потърси ли я? Полицията? Опита ли се да осъществи контакт с вас?

— Да. Да. И не.

— Охо! Нищо чудно, че не говориш за семейството си.

— Това беше денят, в който заминах за Принстън. Тя просто изчезна и аз си тръгнах. Само аз, куфарът ми и щастливите ми детски спомени. Не разбираш ли? Тя се е почувствала свободна. Аз бях най-малкото ѝ дете. Бебето. И си тръгвах. Можех да се грижа за себе си. Сега имаш ли понятие колко съм откачена? Аз съм сладката руса студентка, с която искаш да правиш секс, но бъди откровен, Джон. Настини ли съм момичето, с което искаш да бъдеш?

— Поне ми позволи да те прегледам — рече Маги. — Клозапинът има потенциални странични ефекти, които не са добри. Хипогликемия. Агранулоцитоза. Разбираш ли? Понижен брой на белите кръвни клетки, което може да бъде наистина сериозно. Поне ми позволи да направя това.

— Слушай — рече Кери и улови ръцете на Маги. — Не разбираш ли? Не мога да го направя. Просто ми дай проклетите хапчета и ме остави да се върна на работа. Не ме разбираш. Важно е.

— Ето ти мостри за три седмици — отвърна Маги и ѝ ги подаде в найлонов плик. — Ще ти помогнат да се стабилизираш и да поддържаш нормален ритъм, но това е всичко. Говоря сериозно, Кери, не мога да продължавам да правя това. Това ще ни съсипе и двете. Искам сериозно да помислиш за терапия. Един психиатър може да ти предписва достатъчно от лекарството, за да отидеш до луната.

— Шшшт! Тихо — предупреди я Кери и увеличи радиото. Беше чула нещо.

— …докладва, че петима американски военнослужещи от петстотин и втори пехотен полк на пост на контролно-пропускателен пункт пред град Абасия, южно от Багдад, в така наречения иракски триъгълник на смъртта, са влезли в дома на местно иракско семейство, където са обвинени от иракските власти, че са изнасилили четиринадесетгодишно момиче, след което са убили нея и цялото ѝ семейство и са запалили телата. Обвинените войници твърдят, че атаката е извършена от сунитски активисти. Говорители на армията на Съединените щати и коалиционното правителство твърдят, че инцидентът се разследва. Говорител на генерал Кейси, главнокомандващ на многонационалните сили на Ирак, заяви: „Ще стигнем до дъното на това възмутително деяние“ — каза радиоговорителят.

Кери намали радиото.

— По дяволите, това ще взриви нещата. Трябва да тръгвам. Благодаря ти за тези неща, Маги — каза тя, посочвайки хапчетата. — Благодаря ти, че дойде да ме вземеш. Ще дойда да видя момичетата колкото се може по-скоро. Обещавам.

— Да не би ти да си замесена в тази иракска история? — попита Маги.

Кери я погледна.

— Занимаваме се… с всичко. Хората си нямат представа. Ще ти се обадя — обеща тя и слезе от колата.

— Ами татко? — попита Маги. Кери присви очи от слънцето. — Някой ден трябва да си поговориш с него.

— Добрата стара Маг, никога не се отказваш. Ще говоря с него. Някой ден.

Върна се в Лангли точно навреме за обща среща, свикана от Дейвид Естес, на всички от звеното на Центъра за борба с тероризма. Беше им казал, че трябва да очакват значително увеличаване на броя на терористичните атаки срещу американци както във, така и извън Ирак като последица от случилото се в Абасия.

— Така че, когато сте си помислили, че не е възможно да измислим нещо, което да ни направи дори още по-непопулярни из арабските улици или което да накара иракското население да ни мрази още повече, някакви задници от пехотата в Ирак са успели да измислят най-добрата реклама на „Ал Кайда“, откакто терористите решиха да се врязват със самолети в сгради в южен Манхатън! — гневно отсече Естес. — Американските мишени в Близкия изток и Европа са от особена важност. И искам да напомня на всички, че има сигнал за заплаха за сериозна атака на американска територия от непотвърден, но надежден до този момент източник — добави той, без да гледа към Кери, докато изричаше думите. — Трябва да започнете да проучвате всички късчета информация, с които разполагаме, от всяко място в Близкия изток и Южна Азия. И наистина имам предвид абсолютно всичко. За всякакви заплахи, без значение колко са несигурни, трябва да бъда информиран лично.

— Ще ни се наложи да отделим допълнителни ресурси за базата в Багдад. Ти ще се занимаваш с този въпрос — обърна се той към Сол, който кимна. — Ще има тонове ненужна информация. Медиите ще се нахвърлят с критики по този въпрос, а аз вече съобщих на директора на ЦРУ, че можем да очакваме значително увеличение на американските жертви — както военни, така и цивилни, както във, така и извън зелената зона[7], но искам по-подробна оценка на тази хипотеза. Трябва да уведомя Обединеното командване на началниците на щабове и Белия дом с какво си имат работа. В допълнение искам пълен анализ на всички действия на сунитите в зоната на Триъгълника на смъртта на бюрото ми до седемнадесет часа днес от отдела за разузнаване и анализ, но също така и от теб, Сол. Ако някой пръдне някъде между Багдад и Ал Хила, искам да знам за това. Тези от вас, които не са прехвърлени да подпомагат базата в Багдад, ще трябва да запълнят вакуума, създаден от хората, които изтегляме. Сега се захващайте за работа. Губим време — завърши Естес и ги разпусна.

Час по-късно Кери засече Сол в коридора на път към асансьора. Тя го чакаше.

— Не сега, Кери. Имам среща на седмия етаж — обясни ѝ той, което означаваше, че ще се види с най-високопоставените директори на ЦРУ.

— Славея се е срещал с Ахмед Хайдар. Фийлдинг трябва да е знаел за това, но не каза и дума — съобщи тя.

Сол стоеше и мигаше зад очилата си като бухал посред бял ден.

— Откъде знаеш?

— Има снимка. От Агенцията за национална сигурност са я взели от израелска сателитна поточна връзка. В едно кафене. Не мога да кажа къде. Вероятно в Кайро или Аман.

— Какво ти говори това?

— ГДС и Хизбула работят заедно. Може би са извършили заедно убийството на Харири. Може би работят по нещо, което предстои, както ни информира Джулия, и използват нещо пикантно като Абасия, за да го прикрият. Ти ми кажи, Сол. Какво, по дяволите, се случва?

— Не знам. Нали затова съм те наел на работа. Какво искаш?

— Трябва ми Форт Мийд. С кого мога да говоря там? — Управлението на Агенцията за национална сигурност се намираше във военната база на Форт Мийд, Мериленд.

— Изключено. Установили сме процедури и те не включват ти да се втурваш там сама като някой тромав бик. Вече си стъпила на тънък лед. — Сол погледна часовника си. — Трябва да се оправя с най-новата издънка. Какво, по дяволите, очакваха те? — изрече той и гневно натисна с пръста си бутона за асансьора половин дузина пъти. — Пращаш млади мъже на военна служба в най-различни райони, половината от тях са от поделенията на Националната гвардия, въшливи цивилни, много от тях страдат от посттравматичен стрес, и те трябва да се оправят с обезглавени трупове, с импровизирани експлозивни устройства на всеки уличен ъгъл, със съюзници, на които не можеш да обърнеш гръб, и с милиони жени, които можеш да оглеждаш, но не можеш да докосваш. Какво си мислеха, че ще се случи? За Бога! — възкликна той и влезе в асансьора. — Няма да се доближаваш до Форт Мийд. Говоря сериозно — добави Сол, докато вратите на асансьора се затваряха.

„Глупости“, каза си тя. Нямаше достатъчно информация, за да може да продължи без Агенцията за национална сигурност. Трябваше да намери някого.

Глава шеста

Мийд, щата Мериленд

Докато караше по междущатска магистрала 295 в Мериленд, Кери си мислеше, че ако беше тръгнала по 495, вместо да продължи на север, можеше да спре в Кенсингтън, където беше израснала, след като семейството ѝ се беше преместило от Мичиган защото баща ѝ си бе намерил работа в Бетесда.

Гимназията „Света Троица“, спомни си тя. Само момичета, всичките католички. Монахини, хокей на трева и къси карирани поли. „Центърът за мастурбация във вселената“ го наричаше Маги. Преди да получи биполярно разстройство, което ѝ се случи внезапно през втората ѝ година в университета, тя беше малката ненадмината в нищо победителка: президент на випуска. Второ място на щатския шампионат по бягане на хиляда и петстотин метра. Пълна отличничка, която произнесе прощално слово при завършване на випуска, твърдо поела към Бръшлянената лига — от Принстън и „Колумбия“ предлагаха стипендии[8]. А майка ѝ ставаше по-мрачна с всяка изминала минута.

— Това е щатският шампионат, мамо. Искам да дойдеш.

— Говори с баща си, Кери. Знам, че той иска да дойде.

— Знаеш, че не мога да го направя. Там ще има скаути от университетите. Той ще ме провали. Той винаги ме проваля.

— Отивай, Кери. Ще се оправиш.

— Какво ти става, мамо? Притесняваш се, че може да спечеля ли?

— Защо говориш така? Наистина се надявам да спечелиш. Не че има значение.

— Защото наистина мога да постигна нещо? От това ли се страхуваш? Че един от нас може наистина да избяга от лудницата и това няма да си ти?

— Ти си такова малко глупаче, Кери. Играта е нагласена. Дори победителите не печелят.

„О, Боже — помисли си тя. — Цяло чудо е, че не станах по-луда, отколкото съм сега.“ Излезе от магистралата и продължи към охраняемия портал. Оттам можеше да види голямата правоъгълна сграда от черно стъкло, управлението на Агенцията за национална сигурност, известно още като Черния дом.

Отне им половин час да проучат самоличността ѝ, да ѝ дадат значка на посетител и да я отведат в празна конферентна зала с дълга махагонова маса. Слаб мъж по риза и с папийонка, който изглеждаше сякаш се е върнал в петдесетте години, влезе в залата.

— Джери Бишъп — представи се той и седна срещу нея. — Това е събитие. Обикновено не ни идват на крака хора от Маклийн[9], пропътували разстоянието по магистрала 295. Какво е събитието? Абасия?

— Ами ако разполагате с нещо по този въпрос, което е интересно, или за някакви нови операции на „Ал Кайда“, можете да ме направите суперзвезда. Нямам нищо против. — Тя се усмихна със съвсем лека доза съблазън към него, като полъх на парфюм.

— Не сме забелязали някакво реално увеличение на трафика с изключение на обичайните джихадистки глупости в мрежата. Отравяне на водоснабдителната мрежа на Ню Йорк, атаки срещу рафинерии, химически заводи в Съединените щати и любимото и непресъхващо: разбиване на частен самолет, зареден с експлозиви, в сградата на Капитолия, макар че за мен е непонятно защо някой може да си помисли, че да се отърве от известен брой конгресмени би причинило някаква вреда на Америка. — Той се ухили. — Като изключим тези неща, има незначително увеличение на телефонния трафик сред някои салафитски племена в Ел Ариш в Синай. Може би е нещо, свързано с израелците. — Той сви рамене. — Това в основни линии е всичко.

— В Южен Синай има туристически курорти. Посещават ги всякакви туристи: израелци, американци, европейци, водолази. А египетското правителство няма достатъчно контрол там. Може да е нещо такова.

— Възможно е. Признавам, че може да сте права. — Той кимна. — Но не това е причината да сте тук, нали?

Кери извади снимките на Таха ал-Дуни, известен като Славея, на Ахмед Хайдар, на Дима и на Дейвис Фийлдинг от куфарчето на лаптопа си и ги сложи на масата. Докосвайки всяка от тях, тя ги идентифицира по реда им.

— Тези са от Бейрут — обясни тя и посочи Славея, Дима и Дейвис Фийлдинг. Когато почука по снимката на Хайдар, добави: — Тази я имаме от вас, от израелска сателитна поточна връзка за сваляне на файлове.

— Какво искате?

— Всичко каквото имате за тези четиримата. Телефонни разговори по мобилни телефони, имейли, социални мрежи, проследяване, картички „Холмарк“ от бабите им. Всичко.

Джери Бишъп изсумтя и бързо се засмя.

— Вижте, нали сте наясно, че ние работим с количество, а не с качество? Събираме всичко, обществени, частни, мобилни телефони, текстово съобщение от Абу Не-знам-си-кой до майка му. Разкодираме, превеждаме, въвеждаме алгоритми, за да се опитаме да отделим очевидния боклук. След това изпращаме събраното до вас от ЦРУ. Също така и до разузнавателното управление към министерството на отбраната, Съвета по национална сигурност, ФБР и всички останали съкращения. Това е. Вие сте хората, от които се очаква да наредите детайлите.

— Ще стесня кръга. Фокусирайте се само върху тези хора и като изключим Ал-Дуни и Хайдар, само върху Бейрут.

Той я погледна неуверено.

— Работите за Естес, нали?

— Докладвам директно на Дейвид Естес. Ако има значение, Сол Беренсън, началникът на отдел „Близък изток“ на Националната служба за секретни операции, също знае, че съм тук — излъга Кери.

Джери Бишъп взе снимката на Фийлдинг, след което погледна право към нея.

— Обикновено не разкодираме информацията на ръководителите на бази на ЦРУ. Какво става там?

— Не мога да ви кажа.

— Но нещо се случва там, в Бейрут? Нали?

— Не мога да ви кажа и това. Но преценете сам. Смятате ли, че ще говоря с вас по подобен начин, ако нямахме проблем?

— Но не искате да казвам на никого?

— Не можете. Ще компрометира това, което правим.

— Почакайте — пое си въздух той. — Да не би да смятате, че имаме къртица в базата в Бейрут?

— Не казвам нищо подобно — отсече Кери. — Не ми вкарвайте думи в устата. Моля ви да запазите това запитване в тайна. Ние с теб правим това всеки ден, Джери. Такава е нашата работа. Това е всичко.

— Как желаете да получите сведенията? По имейл през ОГСРК ли? — той говореше за Обединената глобална система за разузнавателни комуникации на правителството, проектирана за изключително сигурни свръхсекретни комуникации, най-високото ниво на секретност в правителството на Съединените щати.

— He. На това — отвърна Кери и извади един външен хард диск и му го подаде заедно със снимките.

— Божичко, вие наистина не искате да вдигате шум. Хайде — рече той и я поведе по коридора към асансьора, а после надолу, към едно от няколкото подземни нива.

Минаха по коридор без прозорци, както и през редица заключени кабинети, всичките със сериозно видеонаблюдение от охранителни камери. Някои от тях се отключваха с идентификационна карта, други с идентификационна карта и код за достъп върху клавиатура, а последният изискваше карта, код за достъп и биометрична идентификация на вените на дланта, за да се отвори. Помещението представляваше зала с огромна стена от монитори, които показваха сателитни изображения от различни райони на света. Сред мониторите изпъкваше групата екрани, които показваха жива връзка от ключови улични сектори в Ирак.

В залата беше пълно и с анализатори в отделени кабини, които работеха на компютри. Бишъп заведе Кери до група анализатори в отделна секция близо до стената.

— Това са някои от хората от секцията „Близък изток“ — обясни той. — Може да не ги познаваш, но си виждала работата им.

— Здравейте — поздрави Кери. Един от анализаторите, мъж с разрошена рижа коса, лунички по лицето и добре подстригана брада, я огледа набързо, след което съсредоточи вниманието си обратно върху екрана. Беше в инвалидна количка. Бишъп обясни на хората си какво търсеше тя. Раздаде снимките на четирима от тях и ги инструктира.

— Искаш ли да седнеш до мен, докато проверявам сведенията? — попита червенокосият мъж в инвалидната количка, на когото бе дадена снимката на Фийлдинг.

— Разбира се, ако това ще помогне да получа каквото ми трябва — отвърна Кери.

— Значи ставаме двама — каза червенокосият и се ухили. Той беше привлекателен, изглеждаше като елегантен колежанин от частно училище, помисли си тя.

— Бих искала да видя как стават нещата. Имаш ли нещо против? — обърна се Кери към Бишъп и седна до червенокосия мъж. Тя нямаше как да не забележи тънките му като моливи крака, обути в тесни дънки.

— Аз съм Джеймс. Джеймс Абдел-Шауафи. Викай ми Джимбо — каза червенокосият мъж.

— Не приличаш на арабин — отбеляза Кери.

— Баща ми е египтянин. Майка ми е американка от ирландски произход. — Той се ухили.

— Хал таткалам Арабия? — попита го тя дали говори арабски.

— Айва, декуба — отвърна той. Да, разбира се. — Откъде искаш да започнем? Съобщения на телефона? Имейли?

— Четеш ми мислите. С телефоните — каза тя и му показа списък с номерата на Фийлдинг в посолството — защитения кодиран телефон, мобилния му телефон и така нататък. Известни ѝ бяха общо пет номера.

— Нямам нужда от това. Гледай — каза Джимбо и изкара база с данни, след което направи питане за Фийлдинг. Излязоха единадесет телефонни номера. Кери се поизправи. Повечето агенти на ЦРУ разполагаха с един или два лични мобилни телефона, но това тук беше изненадващо.

— Колко назад искаш да се върнеш? — попита Джимбо.

— Години. Но нека да започнем с последните три месеца.

— Няма проблем, но ще има много данни — обясни той и след като набра символите на операторите за запитването, натисна „въведи“.

Изчакаха известно време. След това екранът се изпълни с поредица от извадки от базата данни, номера, дати и часове. Джимбо се втренчи в него.

— Божичко. Не може да бъде — изрече той и поклати глава.

— Какво?

— Погледни — рече той и посочи към екрана. — Виждаш ли тази пролука?

— Покажи ми.

Той освети част от екрана.

— Според тази справка господин Фийлдинг не е провеждал обаждания по тези три мобилни телефона през последните почти пет месеца.

— Може би не са му трябвали. Имал е осем други телефона.

— Не, има ограничена, но активна употреба на тези трите до миналия октомври. Виждаш ли? Това са глупости — рече той. — Почакай. — Джимбо погледна към нея. — Имам администраторски права над базите с данни. — Той отвори нов прозорец и въведе DBA_SOURCE. — Това ми дава достъп до цялата база с данни. Което представлява цялата вселена.

Те изчакаха и екранът се изпълни с подобни резултати като онези, които видяха преди това.

— Това е невъзможно — измрънка той. Въведе серия от компютърни команди в командния интерпретатор. — Кучи син — прошепна той.

— Какво има?

— Изтрито е. Виждаш ли тук? — попита той и посочи към неразбираема поредица от символи.

— Случват ли се такива неща? Изтриване от базата данни на Агенцията за национална сигурност? — попита тя.

Джимбо я погледна.

— Никога не съм виждал подобно нещо. Когато и да било — допълни той.

— Кога е било изтрито?

Той проучи екрана.

— Това също е странно. Преди две седмици — отговори той.

Кери се подсети за нещо. Тя се замисли за миг, след което я осени. Същия ден, в който си беше тръгнала от Бейрут. Правило второ, помисли си тя, спомняйки си за нещо, което Сол Беренсън беше казал по време на дните ѝ на обучение там, във Фермата. „Има само две правила — беше им казал той. — Първото: тази работа може да те убие. Така че никога не се доверявай на някой източник… и изобщо на когото и да е било. И второ: няма, повтарям, няма случайни стечения на обстоятелствата.“ Кери погледна към Джимбо.

— Кой би могъл да упълномощи нещо подобно? — попита тя.

— Не знам. — Наведе се по-близо до нея и ѝ прошепна: — Трябва да е някой от най-високото ниво.

Глава седма

Разузнавателен център „Джордж Буш“,

Лангли, щата Вирджиния

Докато преглеждаше файловете за Дима, които беше донесла на хард диска от Агенцията за национална сигурност, Кери видя, че последното обаждане от мобилния телефон на информаторката е било до фризьорски салон в „Рас Бейрут“ в 3:47 следобед, в деня, в който беше изчезнала. След това — нищо. Тя започна да се връща назад, за да идентифицира всеки контакт от мобилния телефон. Дали фризьорският салон бе място за тайни срещи на агентите, или Дима просто бе искала да си издуха косата? Обади ѝ се Естес и я прекъсна.

— Качи се в офиса ми. Веднага — нареди той и затвори.

Добре. „Най-сетне“, помисли си Кери и се запита дали това беше свързано с имейла, който му беше изпратила за сауарка, салафитското бедуинско племе в Северен Синай, и възможността за терористична атака срещу туристи в Шарм ел Шейх и Дахаб. Информация, която беше получила от Черния дом. Замисли се над това, както и за Дима, докато вървеше към кабинета на Естес. Защо информаторката не се появяваше никъде — или поне да имаше някакви новини за нея? Ако беше открито тяло, Кери беше убедена, че Върджил щеше да се е свързал с нея.

Когато почука на вратата и видя Сол, който изглеждаше притеснен, в кабинета на Естес, тя осъзна, че я бяха повикали за нещо друго.

Естес не се усмихна, само ѝ даде знак да седне. Сол, разположил се на друг стол, не я погледна. „О, Боже“, помисли си тя.

Следобедното слънце светеше ярко през прозореца зад него, отражението му почти скриваше гледката на двора между центъра „Джордж Буш“ и старата сграда на управлението, няколко души от персонала седяха отвън по ризи. „Странно време“, помисли си Кери, като умът ѝ внезапно започна да обръща внимание на всичко. Нещо щеше да се случи. Усещаше как лудите електрически вериги бълват огън.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш? — попита Естес. — Да не си откачила напълно?

— Какво да съм си мислела? За какво говориш? — попита тя.

— Не се преструвай, че не си ходила в Агенцията за национална сигурност. Сама. Без разрешение. Имаш ли някаква представа колко процедури си нарушила? — отсече Естес.

— Казах ти да не го правиш, Кери — изрече тихо Сол.

— Как разбрахте? — попита тя Естес.

— Получих един много приятен имейл от някакъв си ръководител на средно ниво там на име Джери Бишъп. Той изразява благодарност, че си ги посетила в опит за изглаждане на различията и съперничеството между агенциите и така нататък. Само ме уведомявал — най-учтиво, — че всичко е протекло, без да се нарушават правилата. Смята, че е добра идея. Че трябва да го правим по-често. Единственото нещо, което липсваше, бе предложение да изпечем заедно няколко бонбона маршмелоу около стария лагерен огън[10]. Като изключим, че аз не желая да си сътрудничим повече с тях, Кери. Ние само консумираме техните продукти, нищо повече. И не разполагаме с времето или ресурсите да подреждаме тъпотиите им, както стоят нещата към момента. Не мога да го позволя. Което е по-важно — той направи неясен жест към тавана, — нашите господари от горните нива също не могат да го позволят.

— Дори когато от това има полза? Аз се върнах и донесох нещо. За племената в Синай. Ти каза, че искаш всичко. Пратих ти имейл — отвърна тя на Естес, страхувайки се да погледне към Сол.

— Страхотно. Племената в Синай. Ще уведомя Лорънс Арабски. Какво, по дяволите, си мислеше, Кери? Имаш ли представа къде се намираме от гледна точка на бюджета? Знаеш ли, че Сенатът изгаря от желание да ни отреже топките, ако забележат и намек за разточителство — и ето на, ти отиваш нерегламентирано до Форт Мийд, нарушаваш договорености, за които е било нужно да минат години, преди да се приемат. — Естес поклати глава. — От базата в Бейрут казаха, че си излязла от равновесие, но Сол ме убеди, че не е така. Не мога да позволя подобно нещо.

— Ами сауарка? — попита тя. Беше на върха на езика ѝ да повдигне въпроса с липсващите сведения в базата данни на Агенцията за национална сигурност и редактирания материал на ЦБТ, но нещо ѝ подсказа да не го прави. Да се придържа само към джихадистите.

— Сол даде съгласие на египетската държавна агенция по сигурността. Те ще проучат въпроса. Също и израелците. Това не е проблем.

— Тогава ти ми кажи какъв е проблемът, Дейвид? — запита Кери и се изправи, за да му се противопостави. — Защото ме изтеглиха от Бейрут насред операцията, в която имаме информаторка, която изчезна от лицето на земята, след като Хизбула и ГДС предприеха действия срещу един от нашите агенти, срещу мен — тя се тупна по гърдите, — и не само че никой дори не е разследвал ситуацията, но и никой няма достатъчно мозък, за да зададе въпроса „Защо?“. Освен това аз ти предоставих информация от изключително достоверен източник за вероятна значителна терористична атака срещу Съединените щати, което налага да се предприемат действия, но досега изглежда, че на никой друг освен на мен не му пука. Така че ти ми кажи какъв е проклетият проблем.

Този път тя погледна към Сол, който бе позеленял, сякаш му бе прилошало на стомаха.

— Седни. Говоря сериозно — изрече Естес, отсичайки думите.

Кери седна. Той си пое дъх, после още веднъж.

— Виж, Кери. Тук ние не сме военни. Не издаваме просто заповеди. От нашите хора се очаква да действат самостоятелно, да мислят сами. От гледна точка на управлението е все едно да водиш стадо с котки. Но това е цената, която плащаш за способни хора, които могат да издирят такива неща от места, където никой не очаква, че това може да спаси цяла нация. Затова ви даваме доста свобода на действие, но този път ти прекрачи границата.

— На своя глава си нарушила правилата на ЦРУ. Далеч си надхвърлила параметрите на „информацията, която се полага да знаеш“ и това е причината да позволяваме само упълномощени контакти между агенциите по нормалните канали. Работата на Агенцията за национална сигурност е да ни осигурява данни. Точка. Те не разполагат с експертни анализатори, които да преработват първичните данни в полезна информация. Ние го правим. Повечето хора из целия този кампус не правят нищо друго, освен да анализират данни. Ако използваме Агенцията за национална сигурност в нашата работа, тогава от Конгреса имат правото да питат за какво, по дяволите, ни плащат. И ако искаш да направя нещо по въпроса с тази информация за нападението, за която твърдиш, че е от достоверен източник и трябва да се предприемат действия, няма да е лошо да ми предоставиш нещо, по което да мога да работя.

— Освен това, докато си била заета да си играеш в пясъчника със Синай и Бейрут, не си обръщала внимание на „Ал Кайда“, особено в Ирак, където искам да се съсредоточиш, защото това е единствената причина да си все още тук.

— Търся и в Ирак. Аз…

— Недей да говориш глупости, Кери. Нямаме време за това. Това, което току-що се случи в Абасия, е подарък за лошите. Не мога да ти позволя да се шляеш и да правиш каквото си искаш, дявол да го вземе. Нещата не стават по този начин. — Естес поклати глава. — Както и да е, уведомих човешки ресурси. Отстранявам те от ЦБТ. Всъщност не само от ЦБТ, а от Националната служба за секретни операции. Приключваш работата си тук. Сол? — обърна се и погледна към Беренсън той.

Кери имаше чувството, че е била ударена в стомаха. Искаше да повърне. Това не можеше да се случва. Не виждаха ли те какво става? Липсващи файлове, вероятна терористична атака, а тя бе единствената, която го бе забелязала, и сега те се отърваваха от нея?

— Кери, ти си невероятен талант. Езиковите ти умения, инстинктите ти — започна Сол и се наведе напред със сключени ръце, сякаш се молеше. — Но ти ни принуждаваш да реагираме. Ще бъдеш преназначена.

Заля я вълна на облекчение. Беше лошо, но не я уволняваха.

— Мислех, че съм изхвърлена от Националната служба за секретни операции — каза тя.

— Ти — започна Сол и погледна към Естес, — ти ще бъдеш преместена в сектора за анализ на разузнавателни сведения. В Службата за стратегии за набиране на информация и анализ.

— Започваш там веднага — допълни Естес. — Повече няма да се занимаваш с оперативна работа, Матисън. Приключваш.

— Кого си успяла да вбесиш? — попита я нейната колежка Джоан Дейтън, която работеше зад преградката до нея. Руса, синеока, с леко наднормено тегло и достатъчно хубава, за да е била мажоретка в гимназията, но според Джоан е била доста задръстена, не някое от готините деца. „В противен случай никога нямаше да се озова тук“, бе прошепнала тя, блещейки очи.

— Дейвид Естес — отвърна Кери.

— Настина ли? — попита Джоан и я погледна с по-голямо любопитство. — Изненадана съм, че все още работиш тук. — Тя се приближи. Момичетата трябваше да се поддържат. — Какво си направила?

„Какво съм направила?“, запита се Кери. Не им беше позволила да я отвлекат или убият. Откакто беше започнала да бяга, за да спаси кожата си по авеню „Мишел Бюстрос“, тя въобще не беше спирала.

— Колкото и да е странно — вършех си работата — отвърна Кери.

Новият ѝ шеф беше висок, странен на вид дългокос мъж от руски произход, с ръце и крака, които бяха непропорционално по-дълги от трупа му, сякаш тялото му е било сглобено от изхвърлени разнородни части на други хора, които по някакъв начин са били свързани заедно като кулите „Уотс“[11]. Някой беше казал, че бил ранен в Босна, но никой не искаше да говори по тази тема. Името му беше Йерушенко. Алън Йерушенко.

— Не знам защо те преместиха от Националната служба за секретни операции и не ме интересува — заяви ѝ Йерушенко, докато я гледаше през тъмните си очила. — Ние може и да не сме чаровните момчета в нашия бизнес като онези от другата страна на къщата, но недей да смяташ, че това, което правим, не е важно. И ще очаквам ежедневен доклад за напредъка ти.

„Върви по дяволите“, помисли си Кери.

— Какво му е на Йерушенко? — попита тя Джоан.

— Той е педантичен в работата си, но можеше и да е по-лошо. Не е пълен идиот. Само в повечето случаи. — Джоан се ухили.

Йерушенко ѝ възложи анализа на данните от Ирак от основните доставчици от Националната служба за секретни операции, агенти на ЦРУ, които събираха данни от оперативни агенти и препращаха информацията до Лангли за анализ и оценка.

— Трябва да определяш вероятната достоверност и акуратност — обясни ѝ той. — Емпирическата закономерност е, че повечето данни почти не заслужават доверие, а останалите са дори по-лоши.

Кери започна работа по докладите от АКИ, „Ал Кайда“ в Ирак. Техният лидер беше мистериозна фигура, която използваше псевдонима Абу Назир. За първи път беше чула за него, докато проследяваше една следа в Багдад миналата година. Но той беше като призрак — нямаше почти нищо реално за него. Не се знаеше почти нищо и за личния му живот, макар да се предполагаше, че е от провинцията Анбар, където беше сплашил местните племенни лидери, като отсичаше главата на всеки, който се изпречеше на пътя му. Понякога ги оставяше набити на кол по пътищата като страховити пътни знаци. Също така се споменаваше и за не по-малко безмилостния му лейтенант, за когото се знаеше още по-малко, с кодовото име Абу Убайда.

Но Кери не можеше да се концентрира. Чувстваше се унизена, повръщаше ѝ се. Защо бяха направили това с нея? Защо Сол я беше изоставил? И защо не я чуваха? Имаше планирана атака срещу Америка, която можеше да се случи след няколко дни или седмици, а, изглежда, на никого не му пукаше. Тя отиде до дамската тоалетна, влезе в една кабинка и затвори вратата. Седна на капака, покри лицето си с ръце, това бе всичко, което можеше да направи, за да се спре да не изкрещи с всички сили.

Какво се случваше? Кожата ѝ я щипеше. Лазеха я мравки, както когато кракът ти изтръпва. Това беше стрес. „Хормонално разстройство“, каза си тя. Стресът неутрализираше лекарствата, елиминираше електрическите вериги. Тя потърка кожата на ръцете си, за да се опита да спре щипането. Не се получи. Тогава се осъзна. Клозапинът ѝ привършваше, затова беше започнала да взима хапчетата през ден. Биполярното ѝ разстройство се активизираше. Влизаше в епизод на депресия.

Огледа се в кабинката като хванато в капан животно. Трябваше да се прибере вкъщи.

Глава осма

Рестън, щата Вирджиния

Седмица и половина Кери успяваше да се довлече до службата, да се облича, да си слага грим, да се преструва, че ѝ пука. Спря изобщо да взима лекарствата, които ѝ бяха останали от Маги. Имаше чувството, че е паднала в черна дупка, изоставена, заточена. Четеше доклади за АКИ, но трябваше да препрочита всичко по три или четири пъти. Беше ѝ невъзможно да се концентрира.

„Тези копелета“, мислеше си тя. През цялото това време си беше мислила, че Сол е като бащата, който никога не бе имала, или по-скоро като мъдрия, забавен еврейски чичо, който всеки искаше да има. И Естес. Тя беше смятала, че той оценява това, което тя правеше, колко усилено работеше, колко добра бе в работата си.

Но дори когато им предостави сведения, по които трябваше да се предприемат действия, те я наказаха. Съсипаха кариерата ѝ. „Свърши се“, мислеше си тя и прекарваше все повече и повече време в дамската тоалетна по време на работа. Нямаше нищо. Беше нищо.

Спря да ходи на работа. Знаеше, че трябва да се опита да намери нещо за предстоящата атака, за която ѝ беше казала Джулия, но не можеше да се застави да направи нищо.

Седеше на земята в ъгъла на спалнята си, апартаментът в Рестън беше съвсем тъмен и тих. От колко дни не беше яла? Два? Три? Една част от мозъка ѝ нашепна: „Това не си ти. Това е болестта“, но тя просто не можеше да направи така, че да ѝ пука. Какво значение имаше?

Трябваше да се изпишка, но не можеше да се насили да стане и да отиде до тоалетната. Кога за последно беше ходила? Какво значение имаше? Беше сама в тъмнината. Провал. Като баща си. Баща ѝ.

Денят на благодарността. Първата ѝ година в Принстън. Сестра ѝ Маги беше последна година в Нюйоркския университет. Беше се обадила на Кери, да да я уведоми, че ще прекара Деня на благодарността в Кънектикът със семейството на приятеля си Тод.

— Татко е caм. Трябва да отидеш, Кери — када Маги.

— Защо аз? Ти също трябва да дойдеш. Той има нужда от нас. — Като си мислеше: „Денят на благодарността е. Може би мама най-сетне ще се обади.“ Тя беше омъжена за него през всичките тези години. Това не значеше ли нещо? Ами те двете с Маги? Къде бяха сбъркали? Ако не искаше да се обади на Франк, можеше поне да позвъни на нея или на Маги. Знаеше телефонния номер на Маги в апартамента ѝ в Морнингсайд Хайтс. И знаеше, че Кери е в Бътлър Колидж в Принстън. Ако желаеше, можеше да се свърже с тях. Баща им Франк не беше нужно да знае това. О, Боже, цялото ѝ семейство ли беше откачено?

Баща ѝ се обади два дни преди Деня на благодарността.

— Сестра ти няма да идва — рече той.

— Знам, татко. Заради приятеля си. Мисля, че нещата между нея и Тод стават сериозни. Но аз ще си дойда. Ще се прибера в сряда. Очаквам да те видя с нетърпение — излъга тя и си мислеше, че ще бъде непоносимо в онази къща само с него.

— Не е нужно да идваш, Керълайн. Знам, че има неща, които предпочиташ да… — Гласът му заглъхна.

— Татко, не бъди глупав. Денят на благодарността е. Виж, ти купи пуйката. Аз ще се прибера в сряда следобед. Ще я сготвя. Ще направя всичко, става ли?

— Всичко е наред. Може би е по-добре да не се прибираш — заяви той.

— Татко, моля те! Недей да правиш това. Обещах, че ще се прибера. Ще се прибера.

— Винаги си била добро момиче, Кери. Сестра ти също. Тя не е толкова умна или красива като теб, но също е добро момиче. Трябваше да се погрижим по-добре за вас. Съжалявам.

— Татко! Не говори така. Ще се видим в сряда.

— Знам. Сбогом, Кери — рече той и затвори, като я остави да гледа втренчено телефона в ръката си.

Помисли си да се обади на Маги и да настоява, след което се отказа. Маги беше с Тод. Така да бъде. Но гласът му бе прозвучал странно. Сякаш бе потиснат. Тя направи бърза сметка. Вторник сутринта бе изпитът в средата на семестъра, но след това нямаше нищо, защото университетът затваряше за празника. Можеше да го изненада. Да си тръгне във вторник веднага след изпита и да се прибере у дома следобед.

В онзи вторник тя хвана автобус на фирмата „Грейхаунд“ в Маунт Лоръб и направи връзка до Силвър Спринг. Прибра се в Кенсингтън следобед. Беше слънчево, ясно и хладно, листата започваха да стават кафяви, червени и златисти. Хвана местния автобус и слезе близо до къщата с дървена конструкция, в която бе израснала. На слънчевата светлина тя изглеждаше по-занемарена, отколкото Кери си я спомняше. „Не я поддържа — помисли си тя и отключи вратата.

Минута по-късно държеше телефона и звънеше на 911.

"Честит Ден на благодарността, татко“, мислеше си тя, докато се возеше с него в линейката към болницата.

Само че сега Маги беше взела баща си Франк да живее с нейния приятен, истински американски съпруг и нейните мили, истински американски деца, докато тя, Кери, беше провал и откачена като баща си. Като него тя нямаше нищо.

Нямаше съпруг, нямаше деца, нямаше живот, пълен провал в работата. Сама. Съвсем сама. Дори Сол я беше изоставил. Сякаш се намираше на обратната страна на луната, толкова сама беше. Пълната противоположност на човек като Дима. Плеймейтката. Момичето, което не можеше да понася да е само, което никога не оставаше без мъж, макар мъжете в живота ѝ да минаваха през безкрайната въртяща се врата, което сред неомъжените жени в северен Бейрут се смяташе за начин на поддържане на интимни отношения.

Дима никога не оставаше сама. Това беше улика, но за какво? Тя беше изчезнала от лицето на земята.

— Може би — изрече на глас Кери нещо, което осъзна, че е първата ѝ трезва мисъл от дни, — може би кучката е с майка ми.

Глава девета

Маклейн, щата Вирджиния

На следващия ден тя успя да се застави да отиде на работа. Имаше нещо у Дима, в това как тя никога не можеше да е сама. Кери беше решена да си поговори със Сол. „Но не в управлението“, размишляваше тя. Трябваше да го заведе на някое място, където можеха да говорят.

Докато си слагаше грима, си мислеше, че прилича на призрак. „Това съм аз“, реши тя. Призракът на партито. Но преди да изчезне в тъмнината, щеше да накара Сол да я чуе. „Трябва да ме изслуша“, мислеше си тя.

Отиде до работа с колата. Джоан беше много загрижена.

— Къде беше? — попита тя. — Йерушенко е готов да те изхвърли. Имаш късмет, че е на целодневна среща за заплахата от случилото се в Абасия.

„Да, ама, че съм късметлийка“, помисли си Кери.

Денят продължи вечно. Времето течеше толкова бавно, че можеше да се закълне, че на моменти часовникът се движеше наобратно. В ума си тя продължаваше да се връща към същите въпроси. Кой беше изтрил сведенията от базата данни на Агенцията за национална сигурност? И кой бе манипулирал детайлите около Бейрут? Кой беше Дар Адал? По какъв начин беше свързан той с каквото и да е било?

А още по-добрият въпрос бе — защо? Какво пазеха? Какво се беше объркало? Защо нищо не се случваше в Бейрут или с информацията, която им беше предоставила от Джулия? Имаше само въпроси без отговори, а времето течеше по-бавно и от трафика по магистрала И-95.

Същата вечер тя изчака на паркинга, докато Сол не излезе около единадесет вечерта. Тя тръгна след колата му и го проследи чак до къщата му в Маклейн. Беше бяла сграда, в колониален стил, разположена на скрита от сенките на дърветата улица без тротоари. Беше идвала тук веднъж, много отдавна, на обяд. Кери проследи как той влиза вътре, изчака двадесет минути, след което слезе от колата и позвъни на вратата.

Съпругата на Сол, Мира, индийка от Мумбай, с която той се беше запознал в Африка, а Кери я бе срещала веднъж преди това, отвори вратата, облечена в нощница и халат.

— Здрасти, Мира. Помниш ли ме? Трябва да се видя със Сол.

— Спомням си — отвърна Мира, без да се отмести от вратата. — Той току-що се прибра.

— Съжалявам — извини се Кери. — Важно е.

— Винаги е важно — отбеляза Мира и се отдръпна встрани, за да може Кери да влезе. — Някой ден вие, хора, ще осъзнаете, че това, което не е важно, има наистина значение. — Тя направи знак с глава. — Той е горе.

— Благодаря — каза Кери и се качи по стълбите. Вратата на спалнята беше полуотворена. Тя почука и влезе. Сол все още беше по панталони, но си бе сложил горнището на пижамата. Ядеше от кофичка кисело мляко. Леглото беше оправено и ѝ се стори тясно. Това я накара да се замисли дали те спяха заедно. Сол остави киселото мляко.

— Кой е Дар Адал? — попита Кери.

— Откъде си намерила това име? — попита той.

— Докато преглеждах файловете на ЦБТ. Работата, която ти и Дейвид ми възложихте, когато се върнах. Само че част от информацията е променена… и заменена с пълни измишльотини за сирийското ГДС от двете бази в Дамаск и Бейрут. Колкото щеш доклади, но щом изпуснеш въздуха под налягане от тях, там не остава нищо. Така че ти ми кажи какво става.

— Прибирай се, Кери — препоръча ѝ Сол. — Денят беше дълъг.

— Кой е той?

— Стара история. Не е най-звездният ни миг — обясни той и извърна поглед. — Не мога да те върна пак там. Знам, че искаш точно това, но не мога. Прибирай се вкъщи.

— Не и преди да говориш с мен.

Сол поклати глава.

— Порасни, Кери! Свършено е. Направих всичко каквото мога.

— Не е честно.

— Сега ли разбра, че светът не е честен? Свиквай — така ще се разочароваш много по-малко в живота. Виж, това е моят дом. Нямаш право да бъдеш тук. Говоря сериозно. Искам да си тръгнеш — заяви той с лице, което сякаш бе издялано от камък.

— Чуй ме, по дяволите!

— Слушам те, Кери, но ти не казваш нищо, а само хленчиш.

— Има сведения, които са изтрити от базата данни на Агенцията за национална сигурност. Оттам казаха, че никога не са виждали подобно нещо. Никога. Били са изтрити в същия ден, в който бях изпратена от Бейрут — каза тя. — Кой би могъл да направи това?

За миг и двамата останаха безмълвни. Чуваше се звукът от телевизора в голямата спалня надолу по коридора. Джей Лено. „Те наистина не спят заедно“, помисли си Кери и се почувства като неканена гостенка. Наистина мястото ѝ не беше тук, в неговата къща.

— Какво са представлявали сведенията? — попита най-накрая Сол.

— Извадка от телефонните разговори от три от единадесетте телефона на Дейвис Фийлдинг. Има липсващи данни за месеци назад — обясни тя.

— По дяволите — възкликна Сол и седна на ръба на леглото.

Кери се настани до него.

— Защо ме мрази Естес? — попита тя.

Сол свали очилата си и ги избърса в горнището на пижамата.

— Не мисля, че те мрази. Веднъж го хванах да те наблюдава, докато се отдалечаваш. Той само ме погледна. Предположих, че е просто мъжка реакция, но каквото и да е, обръща внимание на присъствието ти.

— Значи харесва задника ми. Това не означава, че ме харесва.

— Кой знае защо не искаше ти да се ровиш там, където се ровеше. — Той сложи отново очилата си. — Също така мисля, че наистина искаше ти да се занимаваш с Ирак. Умна, красива жена, служител за връзки с обществеността, която говори арабски като теб, мисля, че той се опитваше да те насочи към нещичко, но този проблем с Агенцията за национална сигурност обърка нещата. Не съм убеден защо.

— Значи и ти не вярваш на тези измишльотини за съкратения бюджет от Сената?

— Не особено. — Той се намръщи. — Това, което каза за данните, които са изтрити от Агенцията за национална сигурност, променя цялата игра. Сега нямам избор. Трябва да погледнем какво става в Бейрут.

— Хайде, Сол, изпрати ме обратно. Двамата с Върджил ще разберем какво става.

— Не мога. Естес наднича зад гърба ми и това, което е в ума му — и той не бърка, — е Ирак, както и онова, каквото и по дяволите да е то, което „Ал Кайда“ готви срещу Съединените щати. И повярвай ми — той я погледна, — скоро нещо ще се зададе насам. Много скоро. И няма да бъде Синай, макар че вероятно си права и за това, не че на някой му дреме. Ще е АКИ, „Ал Кайда“ в Ирак и Абу Назир, а когато те се насочат към нас, ще бъде или Вашингтон или Ню Йорк.

— Възможно ли е да е свързано с това, което моята информаторка Джулия ми каза?

Той се намръщи.

— Трудно е да свържеш Абу Назир с Хизбула. Сунити срещу шиити, освен това те наистина не се харесват.

— Но е възможно?

— Може би. Имаш добра интуиция. Но недей да насилваш нещата. Само ако следите водят натам.

— Какво искаш да направя?

— Две неща — отговори Сол и я потупа по ръката. — Първо, трябва да променим мнението на Естес. Ако той закриля Фийлдинг, то е заради директора на ЦРУ Бил Уолдън. Трябва да привлечеш Естес на наша страна. Второ, недей да подценяваш Службата за стратегии за набиране на информация и анализ. Или Йерушенко. Аз не те преместих там случайно.

— Смятах, че е наказание.

Сол се ухили.

— Да, все едно да хвърлиш Зайо Байо в поле с гъсти храсти. Полето, в което е роден, мястото, където се чувства най-комфортно. Слушай. — Той докосна ръката ѝ. — Като анализатор от Службата за стратегии за набиране на информация и анализ имаш правото да преглеждаш всичко. Имам предвид — абсолютно всичко. Това е светият граал, най-неограничените пълномощия в цялата агенция. И повярвай ми, Йерушенко може да е странно копеле, но ако изровиш нещо, той ще те подкрепи дори пред самия Исус Христос, ако се налага.

— Дейвид Естес разбра ли твоите съображения, когато ме преназначи?

— Мисля, че да. — Той кимна. — Когато препоръчах да те назначи на тази длъжност, той ме изгледа доста изпитателно. Недей да подценяваш Естес. Доста неща вървят в момента. Той играе триизмерен шах. Можеше да анулира договора ти и да прекрати кариерата ти заради онази тъпотия с Агенцията за национална сигурност. Вместо това не каза и дума, когато те преместих в ССНИ. Но което е по-важно, можеше да отреже връзките ти. Да каже на онзи тип Бишъп от Черния дом никога повече да не комуникира с теб. Не го направи. Освен това, когато те премести, той прикри задниците и на двама ни — и своя, и моя. Ако някой попита, може да заяви, че сме те наказали и да се обоснове.

Кери захлупи лицето си е ръце.

— Можеше да ми кажеш — изрече тя. — От две седмици съм болна. — Беше ѝ нужно да си наложи пълен самоконтрол, до последната капчица, за да не се разхлипа. Искаше да го сграбчи с две ръце и да не го пуска от прегръдките си. Сол не я беше изоставил. Той все още вярваше в нея — усети как по тялото ѝ се разнесе вълна на успокоение.

— Не, не можех — оправда се той. — Наистина не можех. Освен това Естес би могъл да има и друга причина да иска да те премести.

Кери изглеждаше объркана. Тогава ѝ просветна.

— Нали не искаш да кажеш… — започна тя.

— Възможно е. Има много мъже, които биха се възползвали от една привлекателна жена, която им е подчинена. Дейвид е човешко същество, но е от типа хора, които действат по правилата. Никога не би направил подобно нещо.

— Значи смяташ…

— Не знам. Дочух, че нещата с брака му не вървят добре, но кой няма проблеми? — Сол сви рамене, извърна поглед и Кери предположи, че той говори и за собствения си брак. Дали и Естес спеше в отделно легло? Дали тази работа не съсипваше личния живот на всички?

— Значи искаш да намеря нещо и да го използвам, за да привлека Дейвид на наша страна?

— По възможно най-бързия начин. Ти си добро момиче, ревностна католичка. Можеш, какъв беше изразът, „да го озариш със светлина“.

— Не съм била от дълго време нито едно от тези две неща, нито добро момиче, нито ревностна католичка — обясни замислено Кери. — Освен това — усмихна се закачливо тя — този израз звучи забавно от устата на евреин.

— Ами ние сме забавни хора — отвърна Сол.

Глава десета

Глен Бърни, щата Мериленд

Тя се срещна с Джимбо Абдел-Шауафи за ранен обяд в ресторанта за пилешки бургери „Чик филе“, в мола в Глен Бърни, предградието на Балтимор. Той ѝ беше пратил текстово съобщение: „Правила ли си секс с инвалид?“

„Можеш ли да го вдигнеш?“, беше отговорила на съобщението тя.

„За теб ще се опитам да бъда по-твърд.“

„Твърд е думата, която търсех.“

„Да се срещнем така или иначе? Трябва да видиш нещо.“

Червенокосият мъж я чакаше в инвалидната си количка на маса в ресторантския комплекс на мола. Беше достатъчно рано масите да не са твърде пренаселени с пазаруващи, които хапват набързо.

— Защо тук? — попита Кери.

— Достатъчно далече е от нашите магазини, така че да не се натъкнем на някого — отвърна Джимбо и се наведе към нея. — Освен това има достъп. — Той посочи една табела за инвалидни колички. — Пък и е евтино и харесвам пилешкия сандвич — продължи той и си гризна една хапка.

— Какво имаш? — попита тя и започна да боде салатата с пластмасова вилица.

— Реактивирахме проследяващата функция на комуникационното разузнаване на всички телефонни номера. Програмирах входните си потоци да ме уведомят, ако нещо се появи. Нямаше никакви съобщения от особен интерес, затова реших само ей така на майтап да пусна софтуера за лицево разпознаване, особено за всеки, който проявява интерес към Съединените щати, и виж какво изскочи. — На лаптопа си той ѝ показа паспортна снимка от формуляр DS-160 за онлайн молба за виза, от онзи тип, който чужденците използват, за да дойдат в Съединените щати. Тя впери поглед в нея.

Косата беше различна. Вместо дълга, черна и лъскава беше къса и на резки, но Кери я разпозна веднага. Беше Дима. „Тя е жива“, помисли си развълнувано.

— Това тя ли е? — попита Джимбо и вдигна оригиналната снимка на Дима, която Кери му беше дала, до образа на екрана, за да направи сравнение.

— Тя е — потвърди Кери, а сърцето ѝ препускаше.

— И това — продължи той и ѝ показа лаптопа. В друг прозорец на екрана имаше вписване за резервация за полет от Бейрут до Ню Йорк с „Бритиш Еъруейс“ с прехвърляне в Лондон. Също така страница от ливански паспорт и формуляра DS-160. — Както можеш да видиш от паспорта и резервацията, тя използва фалшивото име Джихан Миради.

— Божичко — възкликна Кери. — Иска ми се да те целуна.

— Кой те спира? — Джимбо се ухили.

Тя стана, мина от другия край на масата и го целуна по бузата.

— Мисля, че пропусна целта — рече той.

— Харесвам те, Джимбо. И съм ти дълбоко задължена. Но не искам да си правиш погрешни изводи.

— Е, поне получих целувка по бузата — отвърна той.

— За подобна информация — по всяко време. Някаква идея къде е отседнала тя?

Джимбо ѝ намигна.

— Резервацията е направена от туристическа агенция. Изглежда, е сама.

— Повярвай ми: не е сама — каза Кери. Тя произнесе думите, без да се замисли, но когато го направи, осъзна, че е вярно.

— Хвърли един поглед — рече Джимбо и ѝ показа копие от резервацията за полета. Беше направена от туристическа агенция „Еднорог“ на „Рю Пастьор“. Знаеше приблизително къде се намира това. В централния район на Бейрут, недалеч от пристанището. — Отседнала е в „Уолдорф Астория“ в Ню Йорк. Трябва да разполага с пари.

— Не и със собствени. Знае как да накара мъжете да ги харчат по нея — обясни тя.

— Не е единствената жена в света, която знае този трик.

Кери го изгледа остро.

— Не всички сме такива — възрази тя. — Това изобщо не е вярно.

— Съжалявам. Не исках да прозвучи по този начин. — След което се разведри. — Ще я харесам ли? — ухили се той.

— Ти харесваш всичко, облечено в пола. — Кери се усмихна. — Но, да, ще я харесаш. Определено.

Внезапно сякаш всички цилиндри на ротативката се спряха на седмици. Дима я беше изпързаляла със Славея, който се опита да я залови или убие. Дима беше изчезнала и сега внезапно се бе появила в Ню Йорк след изнасилването и убийствата в Абасия. Дима беше тук за някаква операция. Но чия? ГДС? Хизбула? В това нямаше логика. Ако някой трябваше да отмъсти за Абасия, щяха да са „Ал Кайда“. Това явно е било планирано по-рано. „Някъде има липсващ детайл“, помисли си тя. И той се намираше в Бейрут.

Кери отново погледна резервациите за полета и хотела. Дима трябваше да пристигне в Ню Йорк след четири дни. Естес беше мобилизирал ЦБТ в очакване на нещо насочено срещу Съединените щати. Сол беше казал, че мишената ще е или Вашингтон, или Ню Йорк. Това ли беше?

Какво се случваше в „Уолдорф“ или някъде из Ню Йорк тази седмица? Трябваше да се върне бързо при своя компютър в ССНИА.

— Джимбо, благодаря — каза тя и сложи ръка върху неговата. — Това значи много. Наистина.

Той я погледна. Сини очи. „Наистина има красиви очи“, помисли си Кери.

— Може някой път да излезем? — попита той.

Тя се поколеба.

— Не.

Джимбо си пое дълбоко въздух и го изпусна.

— Заради количката, нали? — Той сложи двете си ръце върху подпорите на инвалидния стол.

— Може би донякъде — отвърна тя и наведе глава. — Може би повече от донякъде. Но не е това.

— Не съм твой тип? — рече той и извърна очи.

— Не знам. Мразя да бъда поставяна в такава ситуация. Това винаги е проблем за една жена… и така или иначе е неуместно. — Тя си пое дълбоко въздух. — Харесвам те, Джимбо. Проблемът е, че те харесвам твърде много, за да те прецакам — а аз правя точно това. Зная, че си мислиш, че това са глупости, но, повярвай ми, правя ти голяма услуга.

— Звучат ми като глупости. — Той се намръщи.

— Не са. Не се шегувам. Освен това имам връзка до някаква степен с един човек — обясни тя, като си мислеше за Естес.

— Ти си момичето, за което всеки мечтае, нали знаеш, Кери? Трябва да допуснеш някого по-близо до себе си. Ето. — Той ѝ подаде флашката с данните.

— Ще го направя някой ден. Но не и днес. Това — рече тя, стана и му показа флаш драйва — ще спаси човешки живот. Ти направи нещо важно, каубой.

— Слушай… — има и нещо друго на флашката.

— Какво?

— Преустанових следенето на онези три телефона на Фийлдинг, които бяха изтрити. Това са всичките обаждания, които той е правил от тях оттогава. Има цял куп позвънявания към един номер. Жена. Сложил съм данните на флашката.

— Ти наистина си специален — рече тя и го целуна по челото. — Благодаря.

— Радвам се, че мога да помогна. Слушай, бъди внимателна — помоли той. — Не на всички им харесва агенциите да общуват помежду си. Предупредиха ме.

— Ставаме двама — отвърна тя, а всяка фибра в нея ѝ крещеше да се завърне обратно в Лангли. Трябваше да намери начин да накара Естес да застане на тяхна страна. Какво беше казал Сол с неговата неясна католическа фраза? Божичко, той я познаваше. Нюанси от гимназията „Света Троица“. „Озари го със светлината“, беше казал Сол.

Дима беше на път с любезното съдействие на „Бритиш Еъруейс“ и ако не можеше да намери начин да я спре, тя щеше да донесе със себе си смърт.

Глава единадесета

Улица „Еф“, Вашингтон, окръг Колумбия

Дейвид Естес вече беше седнал, когато Кери влезе в ресторанта на „Монако“, бутиковия хотел с фасада от колони и червени навеси от другата страна на улицата, на която бе разположена Националната портретна галерия. Салонният управител я погледна, но тя поклати глава и отиде на бара. Естес вечеряше с мъж, който имаше добре охранен вид на конгресмен от безопасен район, от онзи тип, на които не им се налагаше да се унижават на улица „Кей“, защото лобистите щяха сами да дойдат при него.

Кери носеше своето най-секси облекло — плътно прилепнала по формите ѝ и без ръкави „Терани“, стигаща до средата на бедрата ѝ минирокля, чието деколте се гмуркаше надълбоко и оставяше толкова малко на въображението, с колкото можеше да ѝ се размине. В мига, в който отиде до модернистичния бар, трима мъже скочиха от столовете, за да ѝ направят място. Леко и приятно повдигане на егото: „Явно роклята върши работа“, помисли си тя.

Когато се върна в Лангли след обяда с Джимбо, не ѝ отне и тридесет секунди, за да разбере всичко. След два дни в „Уолдорф“ имаше прием за набиране на средства на републиканците. Вицепрезидентът, губернаторът на Ню Джърси и кметът бяха имената, които привличаха вниманието. Несъмнените мишени.

Затова тя не можеше просто да прехвърли случая на ФБР. Те при всяко положение трябваше да бъдат запознати с информацията и тя реши, че също трябва да бъде там, в Ню Йорк.

За нея Дима не беше просто снимка. Познаваше я. Проблемът беше Естес и как да го озари със светлината.

Мъжът, на чийто стол тя бе приела да се настани в бара на ресторанта, бе изискан, на около четиридесет, е посивяла коса, облечен в костюм „Армани“. Почти сигурно лобист. Десет към едно, че той си изкарваше прехраната, като продаваше нещо. „Или някого“, помисли си Кери.

— Улица „Кей“? — попита тя.

Мъжът кимна и се ухили така, сякаш току-що беше извадил трето асо, за да превърне силен чифт във фул.

— Какво ще пиеш? — попита той.

— Маргарита с текила „Патрон Силвър“.

Мъжът направи знак на бармана и му даде поръчката.

— Къде работиш? — попита той.

— В „Мъгливото дъно“ — отвърна Кери, което означаваше Държавния департамент. Още една напориста чиновничка. — Тя сви рамене и хвърли поглед към масата на Естес. — Кой е мъжът, който седи с чернокожия? Прилича ми на някой, когото трябва да познавам. Може би е от телевизията или нещо подобно? — изрече Кери. „Понякога да се правиш на тъпа е най-умното нещо, което може да направи едно момиче“, помисли си тя.

— Не го ли разпознаваш? Това е конгресмен Райли. Хал Райли, председателят на комисията зa разпореждане с бюджета. Той е важна клечка на Капитолийския хълм. — Мъжът ѝ намигна.

— Познаваш ли го? — попита тя и си помисли, че ако егото на този тип стане по-голямо, той ще започне да се издига във въздуха като цепелин на „Гудиър“.

— Играх голф с него във вторник — отговори костюмарят в „Армани“. — Добър човек, но… — Той се наведе по-близо, за да прошепне в ухото ѝ: — Всеки втори негов удар трябва да се преиграва. Какво ти говори това?

— Че си служи с измама, както половината хора в този град. Предполагам, че ти наистина го познаваш — отвърна тя и се запита колко време ще мине, преди Естес да дойде насам.

— Не познавам афроамериканеца обаче — продължи костюмарят в „Армани“. — Вероятно е някакъв заместник-директор на някоя скапана агенция.

— Предполагам — рече Кери, докато наблюдаваше Естес с крайчеца на окото си, питайки се дали я беше забелязал. Надяваше се това да се случи скоро. След още двадесет минути ръката на костюмаря в „Армани“ щеше да е върху задника ѝ, докато той ѝ шепнеше сладки празни приказки за уикенд на Бахамите.

Естес вдигна поглед, забеляза я, наведе се и каза нещо на конгресмена. Стана и дойде при нея на бара.

— Тъкмо обяснявах на милата дама… — започна да обяснява костюмарят в „Армани“.

— Какво искаш? — попита я Естес, като напълно игнорира другия мъж. — Следиш ли ме?

— Трябва да поговорим — отвърна Кери.

Естес се намръщи.

— Това е непрофесионално. Ще говорим утре. В моя кабинет. — Той се обърна.

Кери го хвана за ръкава.

— Не, сега — заяви тя. — Спешно е.

— С конгресмен Райли съм. Той е…

— Зная кой, по дяволите, е той — прекъсна го Кери. — Разкарай го.

Естес я погледна, един мускул на челюстта му потрепваше. Обърна се, отиде обратно до масата си, каза нещо на конгресмена и сервитьора, след което се върна при нея.

— Не можем да говорим тук. Да тръгваме — рече той и хвърли поглед на костюмаря в „Армани“, след което отиде до закачалката и грабна палтото си. Кери взе своето и двамата излязоха от ресторанта, озовавайки се в хотелското лоби. Отидоха до една от четвъртите колони близо до запалената газова камина.

— Дано да е нещо важно — заяви Естес. — Опитвам се да убедя онзи задник, че лошите все още са наоколо, за да не ни остави без пари.

— Не можем да говорим тук — рече Кери и се огледа. — Вашингтон е като малък град. Резервирала съм стая на горния етаж. Можем да говорим там.

Естес изглеждаше изненадан, след което чертите му станаха сурови.

— Луда ли си? Какво, по дяволите, е това?

— Това е бизнес — обясни тя. — Какво си мислиш, че е?

— Дано не ме баламосваш, Кери. Искам да знам за какво става въпрос. Следиш ли ме?

— Не бъди глупав. За какво ми е да те следя? Знам къде работиш. Хайде — каза тя и се запъти към асансьора. Той я проследи с поглед и след около миг я последва.

Не си казаха нищо в асансьора или в коридора с елегантни килими на шарки и тапети на райе. Тя отключи стаята и двамата влязоха вътре. Естес включи осветлението, но Кери запали една лампа и изгаси светлините на тавана.

— Сега за какво, по дяволите, е всичко… — започна той, но не можа да довърши, защото тя се хвърли в прегръдките му и го целуна.

Естес се освободи от ръцете ѝ.

— Ако това е постановка, загазила си повече, отколкото можеш да повярваш — заплаши той.

— Две неща. Само две — и след това можеш да ме уволниш или да направиш каквото по дяволите искаш — отвърна тя и вдигна два пръста. — Първо. Дима, свръзката, която ми устрои капан и се опита да ме отвлече в Бейрут, е жива. Дима, която ме свърза със Славея, който между другото е в едно легло с Хизбула, нещо, което твоето приятелче Фийлдинг не ти е казал и който се опита да ме убие или отвлече. Слушаш ли, Дейвид? Получих тази информация от Агенцията за национална сигурност, от хората, заради които ти ми срита задника само защото съм говорила с тях. А Дима идва насам веднага след случилото се в Абасия? Ти направи сметката. — Тя не му каза накъде се е запътила Дима, за да не се опита да я спре.

— И второ — продължи Кери и се приближи още повече, притискайки се към него. — Желая те. И това няма нищо общо с работата. Можеш да ме имаш и после да ме уволниш. Не ми пука.

— Нали знаеш, че съм женен?

— Не ми пука, ако ще да горя и в ада. Желая те и съм сигурна в това като нищо друго и знам, че и ти ме желаеш.

Опита се да го целуне, но той извърна лице, затова тя го целуна по бузата отново и отново, опитвайки се да достигне до устните му.

— Кажи ми, че не ме желаеш — прошепна Кери. — Кажи ми, че никога не си си помислял за това, и ще спра и никога повече няма да се доближа до теб, кълна се.

Устните ѝ откриха неговите и двамата се целунаха страстно и продължително. Тя ухапа долната му устна, вкуси кръв и той я отблъсна.

— Кучка! — извика Естес и вдигна ръка към устната, за да избърше кръвта.

— Такава съм. Какво можеш да ми направиш? — Тя скочи към него и го целуна страстно, като сложи ръката му върху гърдите си. Беше толкова по-едър, че ѝ се наложи да се протегне, за да го достигне, и това ѝ харесваше. Притисната към него, усети мощната му ерекция. — Кажи ми, че не си желал това — промълви тя.

— Признавам. Мислил съм си го — прошепна той. Кери се пресегна към гърба си, за да отвори ципа на роклята. Започна да го спуска отгоре надолу, след което обърна роклята, разтвори го докрай и свали дрехата. Застана пред него само по сутиен и бикини. Започна да се пипа.

— Божичко, мокра съм. Направи нещо — прошепна тя и го придърпа към леглото. През прозореца можеха да видят осветената през нощта галерия, бяла като айсберг.

— Това е лоша идея — изрече Естес и започна да се съблича.

— Ужасна — съгласи се тя.

— Ще съжалявам за това. И двамата ще съжаляваме — каза той, наполовина свалил вратовръзката и ризата си.

— Знам.

— Няма да го направя. Не мога — продължи той и се спря, вперил поглед през прозореца.

— Ако не ме искаш, кажи и ще спрем веднага — заяви тя и разкопча сутиена си, при което гърдите ѝ се оголиха. Настани се на леглото, повдигна бедра и свали бикините си. — Но ми писна да се чувствам полужива — прошепна тя. — Не ти ли е писнало и на теб? Или гледката от скъпите места в залата е толкова прекрасна?

— Ти си дявол — каза той, свали панталоните и боксерките си и се покатери върху нея.

— Последна възможност да кажеш „не“ — прошепна тя и се пресегна към пениса му, за да го пъхне в себе си. Въпреки тежестта му тя уви крака около бедрата му и се притисна към него. — О, Боже — изпъшка тя, когато той проникна навътре. — Измина цяла вечност.

Глава дванадесета

„Амтрак Асела експрес“, Ню Джърси

„Амтрак Асела експрес“ от Вашингтон до Ню Йорк, четири дни по-късно. През прозореца Кери наблюдаваше как равнините на Ню Джърси преминаваха светкавично покрай нея на път към гара „Пенсилвания“ в Манхатън. Сол Беренсън седеше на седалката до нея и работеше на лаптопа си. Кери се беше умислила, умът ѝ блуждаеше някъде между Бейрут и Дейвид Естес. Всеки път, когато си помислеше за него, започваше да си фантазира как двамата са голи.

Харесваше ѝ колко голям бе той: върху нея и вътре в нея. В университета беше играл като футболист и все още притежаваше атлетичността, която бе част от секса. Харесваше усещането му и контраста на кожите им, опрени една в друга, черна и бяла, като клавиши на пиано. Караше я да си мисли за велики джазови акорди. Телониъс Мънк, Бъд Пауъл… и спомени за Принстън и нощта, в която бе осъзнала самата себе си.

Първи курс. Годината на учебните занимания по Близкия изток и изучаването на арабски, и Джон, нейният професор и любовник. Бяха прекарали нощта в aпартамента му, пушеха трева, слушаха дисковете му с джаз и правеха секс във всяка позиция, в която можеха да се извият. На сутринта закуската беше еспресо, чипс, шоколадови бисквити и Били Холидей.

— Бях хлапе — разказа ѝ той. — Това беше през шестдесетте в най-северната част на Ню Йорк, нали разбираш? Виетнам. Рокендрол. „Ролинг Стоунс“. „Кридънс Клиъруотър“. Бях самотно хлапе, стоях до късно през нощта и слушах радио в стаята си. Пускаха Били Холидей. Тази песен „Странен плод“, Кери, казва повече за това какво е да си чернокож от всичките книги и документални филми, които някога ще видиш. Тогава осъзнах, че всичко е в музиката. Само трябва да слушаш.

Само че тя не слушаше, защото вече беше започнало. Чувстваше се замаяна, сякаш е направена от хелий, и нищо не можеше да я задържи на земята, щеше да се понесе направо в небето и никога нямаше да се върне.

Онази нощ той трябваше да я заведе на парти, но не се появи. Ядосана, тя отиде сама. Всички пиеха и танцуваха, а тя пресушаваше шотове текила и се чувстваше така, сякаш нищо не може да я нарани. Обсъждаха „Досиетата X“, телевизионния сериал, и Доли, овцата, която бе клонирана от друга овца.

Добре изглеждащ тип от Бръшлянената лига, облечен в колежански униформен пуловер, който направи необходимото тя да научи през първите три секунди, че той е член на „Колониъл“, един от елитните клубове в Принстън, я попита дали смята, че хора ще бъдат клонирани, а тя се отприщи като избухваща граната. Говореше как безкрайното повторение е невъзможно, така че клонирането неизбежно ще се изроди и как всичко е започнало с Чарли Паркър и джаза и че можеш да го видиш в ислямското изкуство по мозайките в джамиите. Говореше, без да спира, чувстваше се красива и очарователна, пращаше Джон по дяволите и не забеляза как клубът „Колониъл“ и всички останали хора се отдръпваха от нея. Докато видя две момичета, които разговаряха и я гледаха, а погледите им не бяха изумени, и тя най-сетне беше красивото момиче, което бе чаровно и забавно, но какво, по дяволите, се случваше с нея, в техните погледи имаше и смесица от леко съжаление и тя просто стана и се затича обратно към общежитието колкото може по-бързо.

Пак там в стаята си разкъса всичките си дрехи, всичко. Седеше напълно гола върху леглото, започна да пише яростно в един бележник. Страница след страница, колкото може по-бързо. Беше нещо, свързано с музиката и с това как законите, които укрепваха Вселената, представляваха музикален аранжимент. Когато свърши, почти седем часа по-късно, беше вече сутрин и тя бе написала четиридесет и пет страници манифест, озаглавен „Как измислих отново музиката“, който обясняваше връзките между джазовите ноти, Джаксън Полак, математиката, квантовата механика и теорията на относителността на Айнщайн. Защото всичко бе свързано. Както Джон, онова лайно, беше казал: „Само трябва да слушаш.“

И когато приключи, тя грабна сакото си, бележника и все така гола, като изключим връхната дреха, изтича в коридора надолу по стълбите и се озова на улицата. Тичаше с боси крака в снега. 3а малко не бутна един дребен приличащ на латинос мъж с очила, когото никога не бе виждала преди това. Но той очевидно беше професор. Тя го сграбчи за палтото и се нахвърли върху него с манифеста.

— Трябва да прочетете това, да го публикувате. То ще промени света. Всичко е музика, но старият начин е безнадежден. Задънена улица. A3 го измислих наново. Не виждате ли? Всичко е свързано. Това е паметта на Бога, по дяволите — изрече тя.

— Добре ли сте, госпожице? От „Бътлър“ ли сте? — попита дребният мъж и се огледа. Имаше студенти, които се спряха да гледат.

— Трябва да прочетете това веднага! Това е най-важният документ на света. Вижте! — продължи тя и му показа първата страница.

— Някой познава ли тази млада жена? — попита професорът. Никой не помръдна и не отвърна нищо.

— Тя е гола — забеляза едно момиче.

— И боса — добави друг студент.

— За какво говорите? — извика Кери. — Не разбирате ли? Това, което Чарли Паркър и Телониъс Мънк са направили за музиката, е да я освободят от мъртвата ръка на европейските тъпотии. Те са зърнали скритата математика. Вие сега държите в ръцете си проклетата Вселена!

— Aз съм професор Санчес. Нека някой от вас ми помогне — обърна се професорът към студентите. — Да я отведем в „Маккош“.

Отведоха я до студентския здравен център „Маккош“, докато тя продължаваше да дърдори, без да спира, там ѝ дадоха карбамазепин, от който нямаше друг ефект, освен да я накара да повърне. След което я упоиха дълбоко, заличавайки останалата част от деня и почти две седмици от паметта ѝ завинаги.

След това от лития, който ѝ дадоха в една частна болница, успя да се възстанови напълно. Мина време. Тя си беше у дома в Мериленд.

— Ти си „летяла“ — обясни ѝ баща ѝ. — Съжалявам, Керълайн. Може би сега разбираш. Понякога си мисля, че това е едновременно най-доброто и най-лошото нещо на света.

— Наследила съм го от теб, негодник такъв — отвърна тя. — Никога повече не искам да мисля или да се чувствам по подобен начин.

— Какво те кара да смяташ, че имаш избор? — попита той.

Няколко дни след като се върна в Принстън, Джон ѝ се обади.

— Какво се е случило? Чух, че си имала нервна криза — рече той. — Искам да те видя.

— Махай се. Aз не искам да те виждам.

— Какво става? Позволи ми да дойда.

— Не. Не се обаждай повече. Моля те.

— Защо? Поне ми кажи. Дължиш ми поне толкова.

— Онова момиче, хубавичкото, с което можеш да правиш секс и да се чувстваш много умен — забрави за нея. Няма я.

— Кери, нека поговорим. Какво се е случило? Заради семейството ти ли?

— До известна степен. Генетика. Виж, Джон. Ти си имаш перфектно установена рутина. Ще си намериш друга сладка студентка, която адски много ще впечатлиш. Ще ѝ разказваш истории 3а Били Холидей и Чарли Паркър. Направи тази услуга и на двама ни. Забрави за мен.

— Мисля, че съм влюбен в теб.

— Глупости! Влюбен си в начина, по който те карам да се чувстваш. Всичко се въртеше около теб, а не около мен — един вид мастурбация.

— Но и ти се забавляваше, нали? — отсече той. — Признай си.

— Да, така е. Сега ме остави на мира. Говоря сериозно — отвърна тя и прекъсна разговора.

Когато се върна зад преградката на работното си място, Кери започна отново с единствения извод, който не ѝ излизаше от ума: Дима нямаше да е сама. Така че въпросът бе кой щеше да пристигне с нея и как възнамеряват да елиминират вицепрезидента и хората на приема за набиране на средства?

Първо накара Джоана да ѝ помогне, но това не беше достатъчно. Времето им изтичаше. Атаката можеше да започне всеки момент. Кери влезе с наперена походка в офиса на Йерушенко.

— Какво има? — попита той и вдигна очи.

Тя му разказа. Всичко. За Дима и Славея в Бейрут. За предупреждението на Джулия. За липсващите файлове. За това как Дима ще пристигне в хотел „Уолдорф“ под фалшивото име Джихан Миради и за приема за набиране на средства за вицепрезидента и останалите. Разговаряха два часа и когато приключиха, Йерушенко мобилизира целия си отдел и ѝ позволи да използва кабинета му, за да започне да залепя снимки и бележки на една голяма бяла дъска.

— Учудваш ме — призна му тя. — Смятах, че след начина, по който бях преместена и всичко останало, ти няма да ме подкрепиш.

— Случаят няма нищо общо с теб — отвърна Йерушенко. — Нещата имаха своята логика. Жена двоен агент, обвързана с ГДС и вероятно с Хизбула, която може да е част от нападението или евентуалното отвличане на агент на ЦРУ, който към момента работи за мен — а между другото не приемам ничия друга оценка за Божа истина, мога да преценявам сам своите хора, благодаря, — и внезапно този двоен агент, който очевидно се е прикрил след опита за покушение над теб, се появява отново и идва в Щатите веднага след Абасия. Прави си резервация в „Уолдорф“ точно преди този изискан прием на вицепрезидента на Съединените щати. Трябва да съм крайно безотговорен, за да не взема нещата на сериозно.

Кери се залови с това да проверява всеки един мъж и постави тази задача и на останалите в отдела. „Повярвайте ми, при Дима винаги ще има мъж — обясни ѝ им тя, — от някоя близкоизточна страна, някой, който или вече е влязъл в Съединените щати през последните два месеца, или планира да пристигне преди началото на кампанията за набиране на средства.“ Имаше хиляди такива. Получиха пълните списъци от Държавния департамент и от Службата за гранична и митническа охрана и започнаха да ги преглеждат.

— Това, което търсим, е някаква връзка — разясни на колегите си от ССНИА Кери. — Всеки, който лети от Бейрут или който е бил в Бейрут, но може да лети отнякъде другаде. Всеки с каквато и да било връзка със сирийското ГДС или Дамаск. Всеки, който може да има каквато и да било връзка със Славея или Дима, който е общувал по какъвто и да било начин с тях или е бил в същия град по едно и също време. Всяка връзка, дори и непряка, от всякакъв тип.

Тъй като оставаха само няколко дни до приема за набиране на средства, те работеха на смени през цялото денонощие, хранеха се в стола и правеха среднощни набези на автоматите за храна и напитки, Джоан я взимаше за компания, докато се промъкваше в дамската тоалетна за една бърза цигара.

След три дни бяха стеснили кръга до четири възможности: Мохамед Хегази, египетски лекар на посещение при брат си в Манхатън, Зиад Гхадар, ливански бизнесмен, отседнал в хотел „Бест Уестърн“ до летище „Джей Еф Кей“, Басам ал-Шакран, йордански търговец на фармацевтични продукти, който през последните два месеца бе посещавал както Багдад, така и Бейрут, и който бе пристигнал преди три дни от Аман и беше отседнал при свой братовчед в Бруклин, а също и Абдел Ясин, йордански студент, и той също от Аман, пристигнал със студентска виза за „Бруклин Колидж“.

— Ако трябваше да избереш един, кого би посочила? — попита я Сол на третия ден. Те бяха заедно с Йерушенко в кабинета му, а цялата стена бе покрита с бележки, снимки и уловени кадри с линии от цветни маркери, които ги свързваха като мрежа, изплетена от полудял паяк.

— Двамата йорданци — отвърна Кери и почука по снимките на стената. — Братовчедът на търговеца живее в Грейвсенд. — Тя посочи квартала в Бруклин на картата на Ню Йорк. — Другият отива в „Бруклин Колидж“, който се намира в района на Мидууд-Флатбуш. Не са далеч един от друг. Помолих Джоан да провери какво работи братовчедът.

— И? — попита Йерушенко.

— Ще ви хареса. Има компания за фитнес оборудване. Пътеки за тичане, машини за вдигане на тежести, този тип неща. Продават ги и ги обслужват.

— Има ли фитнес център в „Уолдорф“? — попита Сол.

Кери кимна. Двамата мъже се спогледаха.

— Чакай, чакай — каза Йерушенко, — да не би хотел „Уолдорф“ да е един от клиентите му?

— Ти си отличникът на класа — отвърна тя. — Те имат достъп до хотела.

Проучиха схемата на стената. Имаше две линии с връзки между двамата йорданци, най-вече защото и двамата бяха от Аман. Само търговецът бе посещавал Бейрут, но това бяха трите пъти, за които те знаеха. Според подслушванията на мобилните телефони на Агенцията за национална сигурност последната визита бе само преди две седмици.

— Разполагаме ли с нещо друго за йорданците? — попита Сол.

— Това — рече Кери и посочи към една от екранните разпечатки на статия от вестник на арабски със снимка на млад мъж, който бе свързан с единична линия със снимката на формуляр DS-160 на Ал-Шакран. — Некролог. Братът на Ал-Шакран. Убит в Ирак.

— По дяволите — изпъшка Сол. — Има ли замесени американски войници?

— Не знам. Не се казва в статията, а от базата в Аман не са имали възможност да се свържат с мен за нещо, с което разполагат за брата. Трябва да приемем, че е възможно.

— И е мотив — направи гримаса Сол.

— И как ще го направят? — попита Йерушенко. — Експлозиви?

— Възможно е. Но по-вероятно с оръжие. — Сол сви рамене. — Автомати биха били най-доброто решение.

— Откъде ще ги вземат? В Ню Йорк законите са доста стриктни — рече Йерушенко.

— Откъдето и да било — отвърна Кери. — Върмонт не е толкова далече и има най-либералните оръжейни закони в страната. Но наистина не е толкова сложно. Десет към едно, че вече разполагат с всичко необходимо.

— Ами охраната на приема за набиране на средства? Агенти от тайните служби заради вицепрезидента. Метални детектори в балната зала. Трябва да знаят, че ще им се наложи да се справят с това.

— Щом влязат в хотела, местоположението на срещата не е проблем. Просто могат да си проправят път със стрелба. С автомати можеш да убиеш дузина души, преди дори тайните служби да отреагират — обясни тя.

— Агентите на тайните служби ще ги убият — заяви Йерушенко.

Сол и Кери се усмихнаха.

— Разбира се. Но на тях не им пука. А и ще им е необходимо да пуснат само няколко точни откоса към вицепрезидента в началото. Всеки друг, когото убият, ще бъде като глазурата на тортата — рече Сол.

— А ЦБТ и Дейвид Естес? — попита тя.

Сол я погледна с любопитство.

— Каквото и да си му казала, успяло е да свърши работа. Той е на сто процента зад нас. Дори е убедил и директора.

Когато спряха на гара Трентън, Кери отмести поглед от Сол към прозореца. Наблюдаваше как хората слизат от влака, а тълпите на платформата прииждат. Хората живееха живота си, без да имат представа какво се задава, освен ако те не успееха да го спрат.

— Кой ще ни посрещне? — попита тя.

— Капитан Кословски от полицейското управление на Ню Йорк, отдел разузнаване, и Бюрото за борба с тероризма. Каза, че или ще бъде на гара „Пенсилвания“, или ще нареди някой да ни чака.

— Без ФБР?

— Не мога да ги изолирам от случая. Но искам Ню Йорк да има контрол над нещата колкото е възможно повече — обясни той.

Кери кимна. Искаше да каже на Сол за разговора си с Върджил от снощи, но реши да не го прави. Беше прекарала само няколко кратки часа с Дейвид в хотел „Хилтън“ на „Тайсънс Корнър“, преди да си тръгне в шест сутринта, за да се подготви да отпътува за Ню Йорк.

— Жена ми ме напуска — беше ѝ разказал той. — Дори не ме попита за теб, нито ме помоли да спра да те виждам. Просто каза, че мога да се върна обратно при своята курва. Приключила била с мен.

— Какво ни остава да направим тогава? — попита Кери.

— Не знам — призна той. — Ами ти?

— Аз също не зная — отвърна тя.

Когато се върна в Рестън, за да си стегне багажа, се свърза с Върджил в Бейрут, за да види дали бе намерил нещо за Дима или Славея след нейното заминаване, но той ѝ каза, че не се е случило нищо особено. Така или иначе Фийлдинг му беше наредил да влезе тайно в квартирата на някакъв бахрейнски дипломат, който пръскаше пари из „Рас Бейрут“ сякаш бяха конфети, и да открие някаква информация.

— Ако се интересуваш от сексуалния живот на бахрейнците далеч от дома, разполагам с обилно количество филмов материал — разказа ѝ Върджил.

— Изпрати го на Фийлдинг. Дай му нещо, от което разбира — отвърна Кери.

— Да, но линията между порнографията и търговския занаят е станала доста тънка из тукашните места — оплака се Върджил и прекрати разговора.

Значи в Бейрут не разполагаха с нищо. Как бе възможно това? Къде е била Дима през цялото това време? Не би могло да е в Бейрут. Дима не беше от този тип момичета, които оставаха невидими, особено в Бейрут, където всички забелязваха всичко. И за кого работеше тя? „Алианс 14 март“, маронитската християнска фракция? Хизбула? Сирийците? Иранците? След Абасия всички предполагаха, че ако има нападение, ще е от страна на сунитите. „Ал Кайда“. Но може би иранците планираха да хвърлят вината върху сунитите.

Тогава ѝ хрумна една идея. Седеше изпъната като струна, когато влакът потегли от гара „Трентън“. Може би нещата стояха по друг начин.

Ами ако АКИ, „Ал Кайда“ в Ирак, използваше Дима и нейните връзки със сирийците, за да нанесат удар в „Уолдорф“ и да обвинят иранците?

По дяволите, беше възможно. През част от времето, докато тя беше в ССНИА, когато не работеше по Бейрут, официалното ѝ назначение бе „Ал Кайда“. А освен това миналата година, когато беше разпределена в Багдад, прекара много време да проучва АКИ, особено малките частички и парченца информация, с които разполагаха за Абу Назир, лидера на групировката, и единственото нещо, до което се беше добрала, бе, че той е хитър. Никога не предприемаше нещо просто или директно. Никога. Нападение в „Уолдорф“ със сирийско-ирански връзки би било точно такова нещо, каквото той би направил, а след това щеше да се облагодетелства от деянието в Багдад.

„Има нещо друго, което се случва“, помисли си тя. Просто не можеше да го установи ясно, докато наблюдаваше как Сол прибира лаптопа си, когато слязоха под земята на гара „Пенсилвания“.

Глава тринадесета

Ню Йорк

Кословски и един от хората му ги чакаха на платформата. Кословски беше здрав, около метър и осемдесет, с жълтеникаво-червена коса, облечен в дънки и кожено яке. Мъжът с него, Гилеспи, беше облечен в анорак и с бейзболна шапка на „Янките“. Въпреки неофициалните дрехи и върху двамата от горе до долу сякаш беше изписано „ченге“.

— Сол, радвам се отново да те видя. А ти трябва да си Матисън — обърна се Кословски към Кери и ѝ показа значката си. — Познаваш ли тази жена Дима? Наричаме я с фалшивото ѝ име, Джихан. Притесняваме се, че тя ще промени външния си вид. Ще си сложи перука. Можеш ли да я забележиш в подобна тълпа? — попита той и посочи хората, изпълнили платформата. — Единственото, с което разполагаме, е снимката от формуляра за виза.

— Мога да я забележа и на стадиона на „Янките“, капитане — отвърна Кери.

— Мисля, че в такъв случай разполагаме с когото трябва — рече Кословски и се ухили на партньора си. — Радвам се, че сте тук.

— Къде отиваме? — попита Сол, докато вървяха към главната зала на гара „Пенсилвания“.

— Разположили сме се на Четиридесет и осма улица, близо до хотел „Ю Ен Плаза“. Ще координираме операцията оттам. Управлението ни се намира в Куинс, твърде далеч от мишената „Уолдорф“. — Той се намръщи. — Ще разполагаме с четири екипа „Херкулес“, плюс обичайните охранителни мерки на Нюйоркското полицейско управление отвън, като охраната се увеличава, колкото повече се доближаваме до мишената.

— Доста огнева мощ. Приемате нещата на сериозно. Добре — рече Сол. — А какво става с наблюдението над йорданците?

— Нищо, както го обсъдихме. Няма да ги плашим. Държим под наблюдение и четиримата, които ни изпратихте. Разполагаме със съдебна заповед и подслушваме домашните им телефони, както и клетъчните кули, близо до тяхното местонахождение. Имаме хора, които слушат всяко обаждане.

— Те говорят ли арабски? — попита Кери. Ако подслушваните не говореха арабски, нямаше голяма полза от тях.

— Да — кимна той.

— Ами Дима… съжалявам, Джихан? Кога ще се включи тя? — попита Кери.

— Самолетът ѝ току-що се приземи. Вече е преминала митническата проверка на летище „Джей Еф Кей“. Има нещо интересно в багажа ѝ — добави Кословски.

— О? — учуди се Сол.

— Донесла е виолончело. В голям калъф — рече Кословски.

— Тя не свири на никакви музикални инструменти — отбеляза Кери.

Кословски кимна мрачно.

— И ние така си помислихме. Тази малка дама — каза той и посочи Кери на Сол, — тя определено привлече вниманието ни.

— Нещо друго? — попита Сол.

— От ФБР също ще дойдат. Специален агент Сандърс. Също така ще трябва да се координираме с тайните служби заради вицепрезидента. За момента се въздържаме да ги уведомяваме — обясни Кословски.

— Добре. Искаме вие да поемете операцията, а не Бюрото. И не искаме вицепрезидентът Чейсън или губернаторът, или някой друг да отменят каквото и да било до последната секунда — нареди Сол.

Кословски и Гилеспи се спогледаха като колеги полицаи, когато излязоха на Седмо авеню. Трафик, хора, хладен, свеж следобед.

— И ние точно така мислехме. Да ги вкараме в зоната на смъртта, след което да я затворим. Естествено, щом се появят федералните и пикливият спор за пълномощията започне… — Кословски сви рамене. Отведе ги до патрулна кола, паркирана незаконно пред гара „Пенсилвания“, която се охраняваше от един униформен полицай.

— Аз ще се оправя с агент Сандърс. Директорът Естес от Центъра за борба с тероризма работи по този въпрос — обеща Сол, когато влязоха в патрулката.

Гилеспи седна зад волана. Обиколиха района, за да отидат до Осмо авеню, след което продължиха нагоре към Четиридесет и втора улица и прекосиха града.

Офисът се намираше на тридесет и седмия етаж на една сграда от стъкло и метал, която се издигаше над хотел „Ю Ен Плаза“ и Ийст Ривър. Зданието помещаваше няколко корпорации и няколко чуждестранни консулства. Гилеспи им обясни, че има пряка, добре обезопасена връзка с управлението в Куинс. Имаше около четиридесет души в офиса, някои в цивилно облекло, повечето носеха сини тениски с надпис „Нюйоркско полицейско управление. Бюро за борба с тероризма“, работеха на компютри и редицата плоскоекранни телевизионни монитори показваха гледки от улиците на Манхатън, включително и в радиус от пет пресечки във всяка посока около „Уолдорф Астория“, плюс изгледи от вътрешните охранителни камери на хотела.

— С какъв обем улично видеонаблюдение разполагате? — попита Сол, след като Кери разположи лаптопите им на една голяма конферентна маса.

— Много хора не осъзнават, че буквално сме покрили всеки сантиметър на долен Манхатън от парка „Батъри“ до централния район Мидтаун с камери за наблюдение. Ясно е, че все още не излъчваме от местоположението на заподозрените, макар че в даден момент ще включим и тях — заяви Кословски.

— Има ли някой, който да следи Дим… Джихан? — попита го Кери.

— Екип в цивилни дрехи се движи в кола без отличителни белези. Последното, което чух, е — рече той и погледна към Гилеспи, — че се намират на скоростна магистрала „Ван Уик“. Само още нещо — добави той. — Ти ще ни трябваш за Джихан. За да сме сигурни, че е под наш контрол.

Кери кимна.

— Но тя не трябва да ме вижда. Използвайте камери или нещо друго. В мига, в който ме види, ще разбере, че прикритието ѝ се е провалило. Също така… — Тя хвърли поглед към тях, а после и към набития мъж в костюм, който се бе присъединил. Заради възрастта и костюма Кери предположи, че той е старши служител в нюйоркското бюро за борба с тероризма. — Трябва хората ви да са наясно. Не искаме да я убиваме. Не мога да получа информация от труп.

Тримата мъже, Кословски, Гилеспи и по-възрастният човек, се намръщиха.

— Вие разбирате, че основната ни грижа е безопасността на нашите служители и цивилните — да не говорим за вицепрезидента и останалите — намеси се възрастният мъж.

— Това е заместник-комисар Касани. Той е нашият шеф — представи го Кословски.

Сол се намеси.

— Разбираме прекрасно. Решението е ваше. Но също така разбираме как стоят нещата, когато адреналинът започне да се покачва при една ситуация с група въоръжени фанатици. Искаме да се уточним, че ако се наложи да елиминирате нея и останалите, решението ще бъде взето на вашето ниво, а не от някой Рамбо самозванец, който се опитва да спаси света. В главата на тази жена има информация, която ще направи тази страна по-безопасна, ако успеете да я опазите жива, за да я разпитаме.

— Ще направим всичко по силите си — обеща Касани и кимна на двамата полицаи. — Но сигурността е на първо място.

Чернокожа полицайка се приближи и прошепна нещо на Кословски.

— Добре — рече той. — Преминала е през тунела „Куинс — Мидтаун“. Ще бъде в „Уолдорф“ след минути. С виолончелото и всичко останало. — Той посочи един от екраните, показващи излизащия от тунела трафик на Тридесет и седма улица. Имаше такси с пътник в него и кутия за виолончело. Кери напрегна очи, но не можа да забележи Дима. След секунда таксито излезе от кадър.

— За какво им е виолончелото? — попита Касани.

— Може ли някой да предложи нещо по-добро? — попита Сол и погледна към Кословски. — Според мен ще скрият автоматите в калъфа до самото начало на приема.

Кословски кимна.

— Точно така. Разговаряхме с управителя на хотела. Уредили сме да ѝ дадат стая на двадесет и шестия етаж. Излишно е да споменавам, че цялото помещение е оборудвано с подслушвателни устройства, както и с пълно видеонаблюдение вътре и в коридора.

— Нищо няма да излезе от това — заяви Кери. — Тя е от „Алианс 14 март“, вероятно от Хизбула. Не е някоя глупава аматьорка. Ще забележи камерите и подслушвателните устройства на телефоните за една секунда нюйоркско време. Трябва да смените стаята. Веднага! И не се притеснявайте за подслушването на наземните телефонни линии. Тя няма да ги използва, освен да си поръча румсървис или нещо подобно. Дайте ѝ час или два и ще разполага с два мобилни телефона с предплатени карти. Ето тях искаме да прихванем.

Кословски кимна. Стана и напусна бързо, изваждайки мобилния си телефон. Гилеспи и Касани я гледаха преценяващо, сякаш бяха търговци на картини, а тя бе произведение на изкуството, пуснато на търг. След това Касани се ухили.

— Е, госпожице Матисън. Добре дошла на партито.

Глава четиринадесета

„Лексингтън“ и Четиридесет и девета улица,

Ню Йорк

Обаждането дойде в 9:46 вечерта. Гласово съобщение, оставено на телефонния секретар на фирмата за фитнес оборудване „Петра“ в Бруклин.

— Хада хо Джихан. Матаа такун баладия анейван гахиза? — изрече гласът на Дима. „Обажда се Джихан. Колко време ще е нужно да се изпълни поръчката ми?“

Те прихванаха номера на обаждащия се телефон от клетъчната кула в Бруклин, най-близо до фирмата, която прие обаждането. На екипа на Кословски отне едва петнадесет минути, за да проследи сигнала до предплатен мобилен телефон, който Джихан беше закупила от магазина на „AT&T“ на Тридесет и седма улица. Магазинът се намираше само на няколко минути разстояние с такси от хотела… Имаха две служителки на бюрото за борба с тероризма, които работеха под прикритие като хотелски камериерки в „Уолдорф“, и трима мъже, които играеха роля на охрана на хотела. Те потвърдиха заедно с екипа на мястото, че Джихан не е била в хотела по това време. Когато съобщението бе препратено до Кословски, Кери му го преведе.

Кословски кимна.

— Птичето е излетяло — рече той.

Когато една от камериерките под прикритие провери стаята на Джихан, тя докладва, че виолончелото стои до стената, а калъфът е празен. Жената допълни, че не е видяла оръжия или експлозиви, нито нещо подозрително.

— Кога започвате наблюдението на заподозрените? — Сол попита Кословски.

— Малко след полунощ — отвърна полицаят и провери часовника си. — Ние не проявяваме абсолютно никаква активност. Две скрити камери. Една на покрива на сградата от другата страна на улицата на мястото на фитнес фирмата, а другата е от противоположната страна на апартамента на братовчеда на йорданския търговец в Грейвсенд. Два от екипите „Херкулес“ влизат в хотела в нула часа и тридесет минути. Ще останат облечени в костюми, докато не решим да действаме.

— Ще ги отведете до стаята на Джихан точно преди да започнат операцията, така ли? — попита Сол.

— Такъв е планът — отвърна Кословски и си наля чаша кафе.

След по-малко от час цялата схема започна да се разплита.

Започна се с обаждане от управлението на нюйоркското звено за борба с тероризма в Куинс. Кословски отиде при Кери и Сол с мрачно изражение.

— Изпратихме хеликоптер, който прелетя ниско, за да направи инфрачервено сканиране на йорданците. Просто за да си подсигурим задниците, преди да сложим камерите за видеонаблюдение. Студентчето, Абдел Ясин, не е в апартамента си. Не знаем къде се намира.

— Студентче друг път. Той е на тридесет — изръмжа Гилеспи.

— Това не е всичко — продължи Кословски и остави две сателитни снимки на масата. Бяха от едно и също място: сградата на фирмата за фитнес оборудване „Петра“ и паркинга. — Забелязахте ли?

Сол и Кери огледаха снимките. И тя внезапно видя разликата.

— По дяволите — изруга Кери.

— Какво ще рече „по дяволите“? — попита Сол.

— Една от камионетките липсва.

— Добре, но какво означава това? — попита Гилеспи. — Ние винаги сме предполагали, че оръжието ще бъде укрито в някой от фитнес уредите и ще бъде доставено в хотела. Значи използват друга камионетка. Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че не знаем какво се случва или защо го правят. Проблемът е, че има нещо неизвестно. Очевидно има нещо общо с Ясин и камиона — отвърна Кери.

— Какво правите по въпроса? — попита Сол.

— Искахме да се посъветваме с вас — призна Кословски. — Обмисляме да пуснем бюлетин за издирвани лица за Ясин и камионетката с инструкция „Не приближавайте и не правете опит да ги задържите“.

— Не го правете — отсече остро Кери. — Има редови ченгета, които не знаят за какво е всичко това, и ако някой от тях се доближи твърде много, дори и по невнимание, ще изплашат Ясин. От неизвестна ситуацията ще стане неконтролируема за една наносекунда. Повтарям, все още не знаем за какво става въпрос.

— Тя е права — потвърди Сол.

— Вината е моя — рече Кери.

— Как така е твоя? — попита Кословски и я погледна.

— Тук се случва и нещо друго. Усещах го през цялото време, защото парченцата на пъзела не пасваха. Ако Дима… извинете, ако Джихан е от ГДС или Хизбула, мога ди си представя Сирия да е намесена, представям си Хизбула, представям си Иран, но, да ме вземат мътните, не мога да си представя сунитите да са замесени в това. И то няма нищо общо с Абасия. Трябваше да се досетя — рече Кери и избута лаптопа настрани. Погледна през прозореца към светлините на сградите на Първо авеню. Тук се бяха случили събитията от 11 септември, помисли си тя, недалеч оттук.

— Не се самообвинявай. Никой и от останалите от екипа не го е предвидил — каза Кословски.

— Какво смятате да правите? — обърна се Сол към Кословски.

— Ще започнем наблюдението на трите места: апартамента на братовчеда в Грейвсенд, фабриката и апартамента на онзи от университета. Знаем къде отиват. В „Уолдорф“. Ще ги очакваме — рече мрачно Кословски.

Кери се изправи.

— Трябва да се преоблека, да си взема душ. Не мога да остана тук. Трябва да помисля — заяви тя.

Сол я погледна загрижено.

— Не си спирала да работиш от дни — рече той. — Отдъхни си.

— Резервирали сме ви стаи в хотел „Мариот“ — обясни Кословски. — На „Лексингтън“ и Четиридесет и девета. Оттук можеш да стигнеш пеш до там. Да се измиеш. Да хапнеш.

— Сол, ще се видим по-късно — рече тя и взе сакото си.

— Почакай — извика Кословски. — Ще изпратя сержант Уотсън с теб. Леонора — обърна се той към младата чернокожа полицайка, която бе говорила с него по-рано.

Кери направи гримаса.

— Голямо момиче съм, капитане. Няма да се изгубя в големя лош град.

— Не е заради това — каза той, когато жената, Леонора, се приближи. — Ти си от огромно значение за нас. Там отвън — направи той жест към прозореца — може да се случи всичко. Може случайно да се засечеш с Джихан на улицата. Не мога да ти позволя да излизаш без някого от нашите хора. Освен това — продължи той и се усмихна — тя може да ти прави компания. И двете можете да хапнете за сметка на отдела. Върни се, когато си готова.

Кери и полицайката Леонора отидоха пеш до хотела. Нощта беше хладна и свежа, хората се движеха забързано по улиците, трафикът бе нормален за делнична вечер в Манхатън. Кери се регистрира в хотел „Мариот“. Качиха се горе и след като Леонора провери стаята ѝ, Кери се съблече. Леонора включи телевизора.

— Кословски има вид на добър човек — рече Кери на път към банята.

— Той е един от добрите — кимна Леонора. — Не оставай с погрешни впечатления. Никога не прави нещата по простия начин.

Беше изминало известно време, откакто Кери си беше вземала душ, затова остави топлата вода да я облее, очите ѝ бяха затворени, усещаше как всичко, което се бе случило през последните няколко седмици след Бейрут, започва да се отцежда и накрая се улови, че мисли за това, което Леонора бе казала за Кословски. Не по простия начин.

По простия.

И тогава я озари. Кучи син! Това, което я беше притеснявало през цялото време. Мисълта я потресе така силно, че тя едва не изтича навън гола от банята. Стоеше под водата и се заставяше да диша.

„Карай го по-полека — каза си тя. — Премисли го.“ Беше добра. Умът ѝ беше бистър, лекарствата действаха добре. Беше хванала някаква следа.

Той никога не прави нещата по простия начин. Абу Назир. Да го вземат дяволите! Ами ако мисълта, която ѝ беше хрумнала във влака, се окажеше вярна? През цялото време те предполагаха заради Дима и това, което се бе случило с нея със Славея в Бейрут, че това е работа на Хизбула или на иранците. Ами ако не беше? Ами ако беше АКИ?

Ако беше Абу Назир, той нямаше да го направи по простия начин. Никога. Това не беше стилът му. Щеше да има повече от една атака. Нямаше да е само в „Уолдорф“, което можеше да е само за отвличане на вниманието! Какво бе казала Джулия за реакцията на съпруга си Абас: „…начинът, по който ги каза… Изплаши ме“. Щеше да има втора, отделна атака. Нещо голямо. По-голямо дори от убийството на вицепрезидента. Нещо, което Абу Назир можеше да представи на сунитите като отмъщение за Абасия. Ако успееше да го изпълни, сунитите щяха да се съберат около него. Можеше да превземе цялата провинция Анбар. И в тази атака щеше да се включи Абдел Ясин и липсващата камионетка!

Трябваше да открият изчезналото превозно средство… и то бързо. И да постъпят по същия начин както с Дима и хотел „Уолдорф“: да изчакат до последната секунда, да задействат капана, да предотвратят нападението.

Излезе от банята, обу си нов чифт дънки, блузка и сако. Косата ѝ все още беше мокра и тя приличаше на мокра кокошка, но това нямаше значение.

— Хайде — обърна се към Леонора. — Трябва да се връщаме в службата.

— Ами вечеря? — попита полицайката и се изправи. — Повярвай ми, не се случва често отделът да плаща.

— Не ми пука — заяви Кери и се запъти към вратата. — Можем да си поръчаме китайска храна.

— Защо? Какво има?

— Мисля, че знам как да намерим онази камионетка — отговори Кери.

Глава петнадесета

Квартал „Ред Хук“, Бруклин, Ню Йорк

— Върна се толкова скоро? — учуди се Сол през рамо. Двамата с Кословски, както и шепа други гледаха видео от охранителните камери на обекти из Бруклин.

— Мисля, че знам как да открием камионетката — обади се Кери, свали сакото си и седна на масата. Леонора седна до нея. Сол, Кословски, Гилеспи и двама от останалите се присъединиха към тях.

— Е, Матисън, определено знаеш как да привлечеш вниманието ни — рече Кословски. — С какво разполагаш?

— Аз съм идиот — заяви тя. — Било е под носовете ни. Знаем, че Басам ал-Шакран, йорданският търговец на фармацевтични продукти, е бил в Ирак, а брат му е бил убит там. През цялото време заради Дима и Славея в Бейрут предполагахме, че атаката е организирана от Хизбула или от иранците. Но йорданците са сунити, не шиити. Като „Ал Кайда“. Ами ако атаката е организирана от Абу Назир в Ирак?

— Да предположим, че е така. И какво от това? — попита Гилеспи.

— Той никога не организира само една атака.

— Никога? — учуди се Гилеспи.

— Слушайте, аз бях в Ирак. Проучвала съм този тип и съм преглеждала всичко, с което разполагаме в Лангли. Никога не е извършвал такова нещо като единична атака. Нито веднъж — рече тя.

— Да не би да смяташ, че „Уолдорф“ е за отклоняване на вниманието? — попита Кословски и впери очи в нея като лазери.

Кери кимна.

— От нещо по-голямо.

— Като какво? — попита Гилеспи.

— Вие ми кажете. Сигурна съм, че Нюйоркското полицейско управление разполага със списък с потенциални мишени и вероятности.

— Разбира се. Емпайър Стейт Билдинг, небостъргачът „Крайслер“, кулата на Банк ъф Америка, Статуята на свободата, „Таймс Скуеър“, гара „Гранд Сентръл“, сградата на Обединените нации, фондовата борса, Федералният резерв, центърът „Линкълн“, стадионът на „Янките“ — макар че в момента сезонът е свършил, „Медисън Скуеър Гардън“, мостове, тунели. Избери си. Това е Ню Йорк — списъкът е безкраен — завърши Гилеспи.

— Тези хора са в Бруклин. Какво има там? — попита Сол.

— Мостът „Бруклин“ — предложи Леонора.

— Интересно — каза Кери.

— Защо да е интересно? — попита Кословски.

— На 11 септември имаше снимка на хора, които бягаха пеша от Манхатън, пресичайки моста „Бруклин“.

— Да, беше известна снимка. Наред с други такива. И какво за нея?

— Стана иконична в Близкия изток — обясни тя. — По онова време бе съобщено, че Айман ал-Зауахири е казал: „Следващия път ще елиминираме и техните средства за бягство“.

За миг всички останаха безмълвни. Те бяха нюйоркчани, осъзна тя. Беше им опреснила спомени от онзи ден.

— А камионетката? — попита Сол. — Каза, че си се сетила за нещо.

— Да — потвърди Кери. — Да приемем, че е Емпайър Стейт Билдинг или мостът „Бруклин“, или каквото и да било. Те не летят със самолети, което означава камион, пълен с експлозиви. Помислете. Какви експлозиви биха използвали?

— Разбира се — възкликна Сол и плесна по масата. — ХМТД. Дошли са със самолет. Трябвало е да минат през охраната. Не са донесли нищо със себе си.

— ХМТД — повтори Кословски. — Хексаметилен трипероксид диамин. Винаги сме смятали, че именно това ще използват. Евтино е. Мощно. Можеш да го направиш от три обикновени домашни продукта, които са напълно законни и които можеш да закупиш навсякъде, без изобщо да привлечеш дори и най-минималното внимание. ХМТД и, разбира се, тор винаги са били нашите предположения. — Той огледа масата, където останалите от екипа му кимаха.

— Като изключим, че има един недостатък — намеси се Кери.

— Знаем. Супер нестабилно е. Бързо се изпарява. При най-лекия сблъсък или ако температурата леко се повиши и — бам! — възкликна Гилеспи и щракна с пръсти. — Да се оправиш със сместа на стайна температура е изключително опасно.

— Виждам накъде бие тя — намеси се Кословски. — Единственият начин да си сигурен, че няма да избухне, преди да ти потрябва, е да го охладиш.

— Именно. Ще проверим всяко хладилно складово съоръжение в Ню Йорк, започвайки с Бруклин — предложи Сол. — Ще открием камионетката недалеч оттук.

— Има и друга възможност — добави Кословски. — Експлозивът би могъл да се намира в някой от техните апартаменти или в сградата на фитнес фирмата.

— И аз си помислих за това — рече Кери. — Ако използват някакво количество хладилници — а на тях ще им трябват много бройки, защото ще е необходим един тон експлозиви, за да взривиш нещо като Бруклинския мост, — те ще изразходват електричество като ненормални. Направете справка в електрическата компания за потреблението във фитнес фирмата и апартаментите им. Ако наскоро се е повишило много, експлозивите ще бъдат там.

— Веднага се заемам. Събудете тези негодници. Така или иначе всички мразят „Кон Ед“[12] — каза Гилеспи, стана и отиде до телефона. Кери погледна часовника си. Беше малко след три сутринта. Когато вдигна очи, Кословски я наблюдаваше.

— Добре се справяш, Кери — рече той широко ухилен. — Дко някога решиш да напуснеш ЦРУ, имаш предложение за работа в Ню Йорк, ако го искаш.

— Ще го имам предвид, капитане — отвърна тя и хвърли поглед встрани към Сол, който се бе концентрирал върху екрана на лаптопа си.

Четиридесет минути по-късно един от полицаите скочи на крака.

— Засякох го — извика той и се приближи. — Камионетката се намира на паркинг на една пресечка от хладилен склад в „Ред Хук“. Казахме на нашите хора да го издирят, но да го оставят на мира. Просто да минат с кола покрай него, но да не се връщат. Един новобранец, патрулиращ полицай, го забелязал. Каза, че са замазали логото на фитнес фирмата „Петра“ отстрани на камионетката и са го заменили с емблемата на пицария, но, както обясни, боята лесно се забелязвала.

— Къде е „Ред Хук“? — попита Сол.

— От мястото, където се намира камионетката, можеш да се качиш на скоростната магистрала „Бруклин — Куинс“ и да бъдеш на моста „Бруклин“ за по-малко от пет минути. Манхатън е на десет минути — разясни полицаят.

Сол погледна Кословски.

— И сега какво?

— Ще ни трябват повече ресурси — отвърна Кословски, изправи се и извади мобилния си телефон. — Трябва да се обадя на комисаря.

— Кой каза „ресурси“? — намеси се един мъж в сив официален костюм, който току-що бе влязъл, последван от половин дузина мъже в костюми и около двадесетина души с военна екипировка на спецчастите, а на якетата им беше изписано с флуоресцентна боя съкращението ОСЗ. — Аз съм надзорен специален агент Сандърс — представи се той на Сол и Кери.

— Страхотно — измърмори под носа си Гилеспи. — Федералните са тук.

Сандърс се приближи до Кери.

— Вие трябва да сте Матисън. Предполагам, че вие сте малката дама, която ни е събрала тук. Адски се надявам да знаете какво вършите — рече той.

— Мога да кажа същото и за вас — отвърна тя.

— Раздвижват се — каза Леонора и посочи един от телевизионните монитори. На екрана се виждаха сградата и паркингът на фирмата за фитнес оборудване „Петра“ от гледната точка на видеокамерата, която бяха инсталирали на покрива на зданието от другата страна на улицата. Двама мъже — единият, от които идентифицираха като Басам ал-Шакран, йорданския търговец, от стопкадър, който, макар да бе размазан и уголемен, изглеждаше да е той, а вторият, шофьорът, приличащ на арабин мъж, когото не познаваха — се бяха качили в една от камионетките на фирмата „Петра“.

Беше 9:46 сутринта. Кери потърка очи. Бяха стояли будни цяла нощ и им предстоеше дълъг ден. Тя току-ще се беше върнала от тоалетната, където бе влязла в една кабинка, за да вземе лекарствата си, преди да отиде до мивката и да наплиска лицето си с вода.

— Да предположим, че отиват в „Уолдорф“, откъде ще минат? — попита Сол.

Гилеспи сви рамене.

— Най-бързо е по „Шор Паркуей“ до скоростна магистрала „Гоуанус“ към моста „Бруклин“ — обясни той.

— Значи не знаем дали ще ударят моста или хотела — обади се един от пристигналите със Сандърс служители на ФБР.

— Напротив, знаем — възрази Кери, когато камионетката излезе от обхвата на камерата. — Това не е превозното средство, което ще атакува моста. Запътили са се към „Уолдорф“.

— Разполагаме ли с въздушно видеонаблюдение? — попита Сандърс.

— Ето тук — каза Кословски и посочи един от мониторите, който показваше трафика на една бруклинска улица от птичи поглед. — Разполагаме с един от нашите хеликоптери AW119, който лети достатъчно високо, за да не го чуят. Виждате ли камионетката? — Той посочи белия панел на превозното средство в трафика.

— Не могат да ги следят продължително — каза Сол. — Не искаме да ни забележат.

Наблюдаваха как камионетката направи десен завой към магистралата.

— Знаят. Ето го. Намират се на „Белт Паркуей“. Изглежда, че наистина са се насочили към Манхатън.

— Можем да ги елиминираме веднага — намеси се Сандърс. — Установете блокада на пътя. Снайперистите ми. В никакъв случай да не им позволяват да се доближат до „Уолдорф“.

Кословски направи гримаса.

— Не мисля…

— В мига, в който го направите, ще предупредите другия екип. Да не мислите, че няма медии в Ню Йорк? — намеси се Кери. — Щом това се случи, не знаете какво ще предприемат те. И ако забележат блокадата ви и започнат да импровизират, какво ще правим тогава? Колко мъртви цивилни искате? Да не споменаваме, че не знаем какво има в тази камионетка. Няколко килограма Ц-4 ще отворят една адска дупка на Парк авеню. Искаме да ги задържим.

Сандърс я изгледа.

— Нали разбирате, госпожице Матисън, че вие сте тук само да наблюдавате — рече той.

— Ами току-що чухте проклетото ми наблюдение, специален агент — отвърна тя и чу как Гилеспи изсумтя, за да сподави смеха си.

— Спокойно, момчета и момичета — извика Кословски. — Разполагаме с два напълно готови отряда „Херкулес“, всичките са бивши морски пехотинци, „Делта Форс“, ЦРУ, и са прекарали нощта, облечени в костюми, в хотел „Уолдорф“, точно два етажа над стаята на Джихан. Имаме още един екип „Херкулес“, разположен в офиса на Обединена банка на Швейцария на Четиридесет и девета улица, от другата ѝ страна, и още един екип във „ФедЕкс“ на Парк авеню. Освен това ще разполагаме с достатъчно редовни полицаи, за да блокират района напълно преди главното събитие. Щом затворим района, няма да позволим и комар да влезе или да излезе.

— Ами тази жена, тази Джихан? Сигурни ли сме, че тя е в хотела? — попита Сандърс.

— Наблюдаваме охранителната камера в коридора на хотела. Ето видеовръзката — рече Гилеспи и посочи друг монитор, който показваше коридора в хотела. — Отиде в стаята в 12:17 снощи и не е излизала.

— Нека да видим кога е влязла — нареди Кословски.

— Върнете на нула часа и шестнадесет минути — обърна са Гилеспи към един от своите служители, който въведе някаква команда на компютъра си. Наблюдаваха на бързи обороти ретроспекция на изминалото време в коридора до шестнадесет минути след полунощ. Изчакаха, след което видяха слаба, елегантна жена с дълга руса коса да слиза от асансьора и да отива в една от стаите. — Стопкадър.

— Познавате ли тази жена? — Сандърс попита Кери.

— Като двоен агент в Бейрут. Да — потвърди тя.

— Троен — измърмори Сол.

— И това е тя? Никакво съмнение? — настоятелно продължи Сандърс.

— Носи руса перука, но да, това е Дима, известна също като Джихан.

— И нищо оттогава? — Кословски попита полицая.

— Нищо. Вчера си поръча закуска на румсървис за след единадесет сутринта. Подозираме, че става късно — обясни полицаят.

— Добре. Не отделяй очи от коридора ѝ. Нищо друго. И всички да продължат да следят телефоните ѝ, както и телефона в стаята — извика Кословски. — Ако направи нещо, уведомете ме веднага. Не се притеснявайте да ме прекъснете.

— А какво е положението с другите заподозрени, които открихме? Египетският лекар и Гхадар, ливанският бизнесмен? Има ли нещо? — попита Сол и вдигна очи от лаптопа си.

— Сложили сме им предно и задно наблюдение. Като изключим факта, че нашият египетски доктор, изглежда, изпитва интерес към проститутките на Десето авеню, изглежда, че те са настина тези, за които се представят — докладва Гилеспи.

— А камионетката? Къде е сега? — попита Кери.

Гилеспи погледна монитора, показващ изгледа от камерата на хеликоптера.

— Прилича на Форт Хамилтън[13]. Виждаш ли водата? — попита той, като имаше предвид залива. — Скоро ще се качат на моста „Веразано“.

— Ами другият камион? Тази сграда с хладилен склад? ХМТД? — попита Сандърс.

— Там бихме искали да пратите вашия отряд за спасяване на заложници — каза Кословски. — Проблемът е, че не знаем кой ни гледа. Ако знаехме, можехме да се разположим и в мига, в който този Абдел Ясин се покаже, да хванем този кучи син.

— Нямаме представа къде се намира в момента ли? — попита Сол.

Кословски поклати глава.

— Проверяваме дали си е купил мобилен телефон и следим всички обаждания в района Мидууд-Флатбуш на Бруклин през последните два дни. Засега нищо.

— Кога смятате, че той ще направи своя ход? — Сандърс попита Кери.

— Късно следобед. Рано вечерта. Не искат да правят нещо, което ще предупреди властите преди тяхната операция „Уолдорф“ да се активира. Планирано е вицепрезидентът да пристигне в „Уолдорф“ в осем и тридесет и пет вечерта. Смятам, че Ясин и този, който е с него, ще бъдат в склада вероятно след шест — обясни тя.

— Къде е това място? — попита Сандърс.

— „Ред Хук“ в Бруклин. Индустриална зона в по-голямата си част, съвсем близо до брега — отвърна Кословски.

— Ще сложим нашите хора под прикритие тази сутрин — обеща Сандърс. — Да заемат позиции, за да можем да отцепим района.

— Без униформи, значки, без нищо, което да привлича по какъвто и да било начин вниманието, особено на местните. Ако те подадат сигнал, можем да провалим цялата операция — нареди Кери.

— Защо се притеснявате толкова за местните? Няма ли да ни съдействат? — попита Сандърс.

Кословски леко се усмихна.

— Слушай, помниш ли филма Казабланка! Сещаш ли се за онази сцена, когато Хъмфри Богарт казва на нацистите, че има определени райони в Ню Йорк, в които не препоръчва дори и на немската армия да прави опити да влезе?

— И какво?

— Той имаше предвид „Ред Хук“ — обясни Кословски.

Глава шестнадесета

Парк авеню, Ню Йорк

Бяха двама: Басам ал-Шакран, йорданският търговец на фармацевтични продукти, и още един мъж, когото не можеха да идентифицират веднага. Наблюдаваха на монитора, който показваше картина от скритата камера от другата страна на улицата на хотела, как двамата мъже свалиха нещо, което приличаше на пътека за бягане, обвита в полиетилен, от камионетката си и го вкараха през служебния вход на „Уолдорф Астория“ на една платформена количка.

— Това е той. Това е Басам — заяви Кери.

— Кой е другият? Да не би да е братовчедът? — попита Гилеспи.

— Той е. Мохамад ал-Салман. Вижте — каза Леонора. Всички отидоха до компютъра ѝ. На екрана имаше снимка със статия от местен вестник, на снимката се виждаха двама араби, облечени в костюми с някакъв имам. Статията бе за някакво дарение, което те направили за местната джамия, ислямска фондация „Масджид“. — Това е Мохамад — посочи тя.

— Ти беше права за парите — обърна се Кословски към Кери.

Превключиха на охранителна камера, която излъчваше кадри от вътрешността на хотела, за да наблюдават как двамата мъже откарват пътеката за бягане в служебния асансьор, но мониторът на охранителната камера на деветнадесетия етаж показа само един от двамата да излиза от асансьора, за да избута уреда във фитнес центъра.

— Виждам Мохамад — каза Кословски. — Къде е Басам?

— Виж. Полиетиленът, който покрива уреда, е бил срязан — посочи Кери.

Всички се обърнаха към монитора, на който се виждаше коридорът на хотела пред стаята на Дима.

— Виж, Басам — обади се Гилеспи и посочи. Те видяха как Ал-Шакран тръгна надолу по коридора към стаята на Дима и почука на вратата. — Какво носи? Платнен сак?

— Платнен сак — повтори мрачно Гилеспи. — Какво мислите, че има вътре?

Видяха как вратата на хотелската стая се отвори и зърнаха за миг жената с русата перука, която пусна Басам вътре. Тя окачи на вратата табелка с надпис „Не ни безпокойте“ и я затвори. Коридорът беше пуст.

— Сега какво? — попита агент Сандърс, когато спря да говори по телефона с отряда за спасяване на заложници, който бе изпратил в „Ред Хук“.

— Чакаме — отвърна Кери.

— Какво?

— Мохамад да се върне — обясни тя.

— Ако въобще се върне — усъмни се Сандърс.

— Ще се върне — увери ги тя. През цялото време си мислеше, че да се опиташ да минеш покрай тайните служби — дори и с елемента на изненада, — за да стигнеш до вицепрезидента, не бе задача за един човек. И Дима нямаше да участва в престрелката. Затова братовчедът трябваше да се върне в хотела.

Кословски говореше по телефона с Том Рейдън, ръководителя на звено „Херкулес“ към Нюйоркското полицейско управление. Той и хората му бяха облечени в униформите на „Уолдорф“. Един от мониторите ги показваше заедно с екипировката им в апартамента. Рейдън беше около метър и осемдесет с подстригана с машинка къса руса коса и с рамене като на лайнбекър[14]. Кословски му каза да се приготвят. Ако извадеха късмет, щяха да влязат в действие след няколко часа.

— Какво се случва в „Ред Хук“? — обърна се Кословски към Сандърс.

— Свързахме се с госпожа Перез, която притежава складовото съоръжение. Вкарахме двама души вътре. От другата страна на улицата има магазин за авточасти. Хората ни влязоха вътре като строителни работници. В момента поставят скрити камери, а по покривите има бивши морски пехотинци или снайперисти от „Делта Форс“. Няма да бъдат в полезрението до последната секунда. Ще можем да видим видеокадри от там всеки миг — докладва Сандърс. — Също така уведомихме тайните служби. Част от установения протокол помежду ни — обясни той. — Ще спазват разписанието на вицепрезидента до по-нататъшно нареждане.

— А какво става с блокирането на пътя за всеки случай? — попита Кословски.

— След като се появят с камионетката, повече никога няма да могат да се махнат от тази улица — отвърна Сандърс. — Имаме два огромни бронирани камиона, които ще блокират двата края на улицата в мига, в който дадем старт на операцията.

— Добре — кимна Кословски. — Трябва да видим картина от мястото възможно най-скоро.

— А каква ще е ситуацията, когато хората ви влязат в хотелската стая? — попита Сол. — Ще можем ли да видим нещо?

— Да се надяваме — отвърна Кословски. — Двама от тях ще носят шлемове с камери. Картината ще е нестабилна, но ще виждаме това, което виждат и те.

— Ето го нашето наблюдение — обади се Сандърс и посочи към два монитора. На единия се виждаше входната врата към хладилното складово съоръжение от камера, разположена от другата страна на улицата. Сградата беше бетонна, без прозорци, с бодлива тел на покрива.

— Като крепост — измърмори един от полицаите от бюрото за борба с тероризма.

На другия монитор се виждаше паркираната камионетка с набързо боядисания знак на пицария „Джовани“ отстрани, който се забелязваше от високо, сякаш си погледнал надолу под ъгъл към противоположната страна на улицата.

— Къде сте поставили камерата за този? — попита Кословски.

— На един телефонен стълб — отвърна един от ФБР агентите на Сандърс.

— Колко е часът? — попита някой.

— Малко след обяд — отговори Гилеспи, поглеждайки часовника си.

— Денят ще бъде дълъг — каза Сандърс.

Двама полицаи, мъж и жена, от отряда за борба с тероризма донесоха в кутии сандвичи и безалкохолни напитки от кулинарния магазин. Всички си взеха по нещо и започнаха да се хранят. Имаше разговори, провеждани шепнешком.

— Ето го — обади се Кери с пълна уста и посочи монитора, който показваше изображение от офиса на „ФедЕкс“ на Парк авеню.

— Кой?

— Мохамад. Братовчедът.

Видяха мъж, облечен в кафяв костюм, да върви към входа на „Уолдорф“.

— Набит поглед. Сменил е дрехите си — заяви Кословски.

Наблюдаваха как Мохамад влиза в хотела. На друг монитор, от нормалното охранително наблюдение в хотела, те видяха как мишената прекоси богато украсеното фоайе и влезе в асансьора. Минута по-късно мониторът в коридора го показа как излиза от асансьора, минава покрай една камериерка — всъщност това бе една от полицайките под прикритие на Кословски, — почуква и влиза в хотелската стая.

— Сега им остава единствено да чакат — каза Кословски.

— Като нас — обади се Сол.

— Къде е оставил камионетката? — попита Сандърс.

— Вероятно на някой паркинг, след което се е върнал с метрото — предположи Кословски. — Наредил съм цивилно облечени полицаи да проверяват всички паркинги в центъра за камионетката.

— Предупреди ги да бъдат внимателни, когато се приближават. Възможно е на превозното средство да е монтирана бомба капан — каза Сол.

— И ние така предположихме — потвърди Кословски. — Ще трябва да евакуираме района и да повикаме отряда за обезвреждане на бомби.

Половин час по-късно той получи обаждане от един от цивилните полицаи.

— Открихме камионетката. Намира се на платения паркинг „Кук парк“ на Петдесет и шеста улица и Девето авеню — обяви Кословски и даде някакви инструкции по телефона.

— Кажи им да не се приближават. Да изчакат да се евакуира целият и да се доближат едва когато неутрализираме „Уолдорф“ и „Ред Хук“ — разпореди Сол.

— Току-що го направих — отвърна Кословски.

— Кучи син, ето го — възкликна един от агентите на ФБР и посочи към мониторите.

— Това той ли е? — попита Гилеспи.

— Той е — потвърди Кословски и хвърли поглед към снимката на масата. — Абдел Ясин. Добре дошъл обратно на приема. Кой е този с него?

— Не знам — призна Кери, — но кажи на хората си да се опитат да не го убиват. Ако е от някоя местна клетка, щом това приключи, ще искате да елиминирате всички.

— Ето ги — обади се Гилеспи, когато камионетката потегли и излезе от обсега на скритата камера, отдалечавайки се на изток, настрани от слънцето, което се бе спуснало ниско на хоризонта и се рееше точно над линията от сгради. След малко щеше да е тъмно.

— Час? — извика Кословски.

— Седемнадесет часа и единадесет минути — съобщи Леонора, когато погледна часовника си.

— Кажи на хората си да се приготвят — обърна се Кословски към Сандърс.

— Твоите също — отвърна Сандърс, докато говореше по телефона.

Кословски предупреди Рейдън и екипа му, както и агентите под прикритие в „Уолдорф“. Нареди на Гилеспи да се увери, че външните периметри са готови да затворят напълно няколко градски района около хотела, но да не предприемат нищо преди екипите на „Херкулес“.

— Щом кажем „Действайте“, никой, и това действително означава никой, няма да може да влиза или излиза от „Уолдорф Астория“ — каза той.

Всички погледи бяха приковани върху двата монитора: на единия се виждаше изгледът от другата страна на улицата, където се намираше сградата на хладилния склад в „Ред Хук“, а другият излъчваше сигнала от охранителната камера в коридора, където Дима и двамата йорданци все още бяха в стаята. Не се бяха размърдали цял ден. Бяха прикрепили звукови сензори на пода на стаята над тази на Дима, но изненадващо доловиха много малко разговори и движение, макар че техникът докладва за известен брой подобни на щракане звуци, което предполагаше, че те зареждат и проверяват оръжията си.

Наблюдаваха мониторите, докато камионетката с изписаното отстрани име на пицарията се придвижи до сградата с хладилното помещение и паркира на мястото до бордюра, обозначено за товарене. Двамата, Ясин и неизвестният мъж, който приличаше на човек от Близкия изток, облечени в бели работни комбинезони, слязоха от камионетката. Извадиха метална ръчна количка с плоска платформа от превозното средство и я вкараха в сградата на склада.

— Заемете позиции — нареди Сандърс по телефона си. — Отстранете ги.

Видяха отряд от десет души, в пълно снаряжение на спецчасти с автомати ХКЗЗ, гърбовете на якетата им, маркирани с жълти флуоресцентни букви ФБР ОСЗ, да излизат от сградата от другата страна на пътя и да се разделят на два екипа, разположени до сградата с хладилните помещения от двете страни на вратата.

Докато гледаше, Кери осъзна, че има също така поне двама снайперисти, които сега се бяха позиционирали за стрелба на покрива на сградата, от която отрядът се появи. Не виждаше камионите с цимент и останалата част от отряда, които се разгръщаха, за да блокират двете страни на улицата, но от разговора на Сандърс по мобилния му телефон тя предположи, че те заемат позиция.

Кословски и Гилеспи се спогледаха и кимнаха.

Кословски се обади на Рейдън.

— Действайте — изрече той. — Ти поемаш командването, Том.

— Действаме — нареди Гилеспи по мобилния си телефон на командира на нюйоркската полиция пред „Уолдорф“.

Двата екипа „Херкулес“, които се намираха в хотела, вече се движеха, знаеше Кери. Щяха да се отправят надолу по стълбите към етажа, където се намираха Дима и йорданците. Всеки, когото срещнеха на стълбите или в коридора оттук нататък, щеше да бъде арестуван. И тогава на монитора тя първо видя един, а после още няколко от членовете на екипа „Херкулес“ да се появяват в коридора и да се движат към стаята. Една от камериерките под прикритие беше с тях. В ръцете си държеше деветмилиметров пистолет „Берета“.

Отрядът се позиционира от двете страни на вратата на стаята. Носеха кевларени бронежилетки и бяха въоръжени с автомати М4А1 и помпи с рязани дула.

— Капитане, кажете им да не я убиват — обърна се Кери към Кословски. Той не отговори, очите му бяха приковани върху екрана. Наблюдаваха как камериерката почука на вратата.

В този миг на другия телевизор двамата араби излязоха от сградата на хладилното помещение, бутайки ръчната количка, пълна с шест реда големи кашони.

Това беше най-голямото количество ХМТД, което Кери някога беше виждала. Там имаше поне четиристотин и петдесет килограма. Най-голямото количество, за което дори бе чувала. Наистина възнамеряваха да взривят нещо сериозно.

От отряда за освобождаване на заложници се спуснаха към тях и им крещяха да оставят кашоните на земята и да вдигнат ръце във въздуха. За миг двамата мъже се поколебаха.

Йорданецът, Ясин, започна да се пресяга към джоба си. Мобилен телефон! „Ще детонира взрива — помисли си Кери. — Стреляйте! Веднага!“

Мигновено от другата страна на улицата един куршум се вряза в главата му. Количката тръгна на собствен ход. „Ще се преобърне!“, помисли си тя и инстинктивно се стегна в очакване на експлозията. Всички щяха да умрат! Когато тялото на Ясин се сгромоляса на тротоара, количката започна да се обръща. Сякаш гледаше някакво бедствие на забавен кадър. Умът ѝ крещеше: „Ще се взриви!“ В същото време двама от ОСЗ откриха огън по втория мъж, който се сгърчи на тротоара.

„Не стреляйте по кашоните!“, помисли си тя и се присви в очакване на експлозията. Ако само един куршум улучеше… Всички гледаха ужасени как ръчната количка се обръща, кашоните се разсипаха по улицата, един от тях се разтвори и вътре се видя нещо бяло. ХМТД.

Нищо не се случи.

„Извадиха късмет“, помисли си Кери и отново започна да си поема въздух. ХМТД бе все още достатъчно студено, за да остане стабилно, в противен случай всички щяха да бъдат убити. Отрядът за освобождаване на заложници се струпа около кашоните и двамата повалени мъже.

— И двамата са мъртви — заяви Сандърс на останалите в стаята.

Бяха извадили изключителен късмет. Незабавно трябваше да вкарат експлозива обратно в хладилното помещение. Той просто си лежеше там, на улицата. Едва намери време да завърши мисълта си.

— Почистване и зареждане на стаите — изрече камериерката под прикритие в хотелския коридор на другия монитор, след което се отдръпна от зоната край вратата.

— Елате по-късно — изрече гласът на Дима иззад вратата.

Рейдън, лидерът на екип „Херкулес“, кимна. Втори човек постави ключ карта — Кери предположи, че това е ключ, отваряш всички врати — в електронната ключалка и когато светна зелено, блъсна вратата.

— Казах да дойдете по-късно — изрече някаква жена. Беше Дима. Кери виждаше как тя върви към вратата. Само един от мъжете, Басам ал-Шакран, се виждаше, когато екипът нахълта в стаята. Държеше нещо, което приличаше на АР 15. Дима изкрещя, когато екипът „Херкулес“ щурмува стаята.

Камерата на шлема на водача на екип „Херкулес“ показваше нестабилна картина, когато Басам се хвърли встрани и стреля с автомата си. Братовчедът стреля с втори АР 15 по Рейдън и дъжд от куршуми се изсипа в стаята, разнесе се силен тропот, изстрелите заваляха начесто като градушка. Камерата на шлема се свлече до нивото на пода и показваше стаята странично. Рейдън. „Дали е мъртъв? — запита се Кери. — Дали всичките не са убити? Какво се случва?“ От камерата на шлема виждаше единствено движещи се крака — трудно бе да се отгатне чии бяха те.

Всичко приключи за секунди.

— Не виждам. Какво стана с Дима? Жива ли е? — извика Кери.

Гилеспи крещеше по телефона да обезопасят мястото. Сандърс с рязък глас даваше нареждания по своя телефон да извикат тайните служби. Кословски гледаше монитора и слушаше някого по мобилния си телефон. Вероятно някой от екипа му, който се намираше в стаята.

— Жива ли е, по дяволите? — изкрещя Кери.

Кословски се обърна към нея, но лицето му беше като маска.

Глава седемнадесета

Квартал „Ленъкс Хил“, Ню Йорк

Отведоха Дима в „Ленъкс Хил“, най-близката болница със спешно отделение. Кери, Сол и Кословски се придвижиха с пълна скорост нагоре по Парк авеню до Седемдесет и седма улица в патрулна кола. Когато пристигнаха там, няколко члена от екипа „Херкулес“ бяха с Рейдън, който бе повален от залпа на АР15.

Кери изтича покрай тях и откри група лекари и полицаи около пространство, оградено със спуснати завеси. Двама патрулни полицаи я спряха.

— Вътре ли е Джихан? — попита тя.

— Пуснете я да мине — нареди Кословски и всички те бяха пропуснати от полицията. Един сравнително млад лекар и медицинска сестра маркираха нещо на компютърния екран. Дима лежеше неподвижно на носилката с отворени очи.

— Мъртва ли е? — попита Кери.

— Била е мъртва още преди да пристигне — обясни през рамо докторът. — Роднина ли сте?

— Не, нищо подобно — отвърна тя, докато оглеждаше Дима — блузата ѝ беше разтворена, гръдният ѝ кош бе невероятно окървавен между гърдите ѝ — и си мислеше: „Защо го направи? Ти беше плеймейтка, а не истинска вярваща. На какво си играеше този път? Кой те е накарал да сториш това?“. Не ѝ харесваше да я гледа разголена по такъв начин. Огледа се и откри сгънат чаршаф в долната част на носилката на колела и покри с него тялото и лицето на Дима.

Отстъпи назад и отиде при Рейдън, който бе обкръжен от екипа си. Ризата му беше свалена, а на гърдите му, точно над сърцето, имаше зачервено натъртване с размерите на човешка ръка.

— Добре ли си? — попита го тя.

Той кимна.

— Слава Богу, че носех кевларна бронежилетка. Спаси ми задника.

— Залпът не уцели твоя задник — обади се един от съекипниците му и останалите се изкикотиха.

— Ти ли си Матисън? — попита я Рейдън.

— Да.

— Трябваше да я застреляме. Съжалявам — каза той.

— Аз също — отвърна тя. — Имах въпроси, на които само тя можеше да отговори.

Когато излезе от пространството със спуснатите завеси, където бяха настанили Рейдън, видя Дейвид Естес да стои заедно със Сол, Кословски и Сандърс. Гледаха новинарска пресконференция по телевизора, монтиран на стената близо до сестринската стая. Заместник-комисар Касани стоеше там заедно с кмета и полицейския комисар. Говореше кметът.

— Искам отново да подчертая, че благодарение на отличната работа на Нюйоркското бюро за борба с тероризма в тясно сътрудничество с техните колеги от ФБР този терористичен заговор срещу нашия град бе прекъснат напълно, без да бъде наранен нито един служител или невинен гражданин. Няма загуби в жива сила и няма нанесени щети на имуществото. Това е отличен пример за това какво вършим всеки ден, за да предпазим нашите граждани — заяви кметът.

— Държи се така, сякаш той собственоръчно го е направил — измърмори Сандърс.

— Той е политик. Те получават признание за това, с което нямат нищо общо, и точно това умеят да вършат най-добре — каза Сол.

— Той дори не знаеше за операцията допреди час — продължи Сандърс с гримаса. Погледна към Кери. — Между другото — оказа се права. Наистина целта им е бил Бруклинският мост. Открихме схема в камионетката.

— Как? — попита Сол.

— Изглежда, са щели да паркират камионетката точно до един от пилоните — обясни Сандърс.

— Дали са щели да успеят?

— Нямам представа. Вероятно ще ни е необходим цял екип от строителни инженери, за да разгадаем това, но може би. — Той сви рамене. — Насред вечерния час пик. Щяха да убият доста хора.

Естес отвърна очи от телевизора и погледна директно към Кери.

— Добре ли си? — попита той.

— Дима е мъртва — отвърна Кери. — Трябваше да я разпитам. Имам много въпроси, Дейвид — продължи тя и втренчи очи в неговите. — Много.

Естес се огледа.

— Има ли място, където можем да поговорим? — попита той една от сестрите.

— Надолу по коридора има параклис — отвърна тя.

— Хайде — обърна се той към Кери.

— Може би и аз трябва да дойда — предложи Сол, който ги наблюдаваше.

— Дай ни минутка, Сол — каза Естес и тръгна надолу по коридора. След секунда Кери го последва. Влязоха в една празна стая със сгъваеми столове, където на бюфета до далечната стена имаше кръст и менора.

— Трябваше да те видя — каза Естес. — Оставихме много неизказани неща.

— Не мога да мисля за това в момента, Дейвид. Наистина не мога. Познавах тази жена. Познавах я. Тя беше глупаво, красиво момиче, което обичаше да пие и да съблазнява мъже и единствената причина да работи за нас бяха парите. Тя не си фантазираше някакви джихадистки глупости за рая, представяше си рая като богат, добре изглеждащ мъж, който се грижи за нея. Така че какво, по дяволите, правеше тя тук? Как се е случило това?

— Не знам, но смятам, че и двамата сме наясно, че ти няма да оставиш нещата, докато не разбереш.

Тя се пое въздух.

— Добре си го осъзнал. Защо дойде?

— Трябваше да те видя. — Той огледа стаята. — Но не тук. Отседнал съм в „Ню Йорк Палъс“ на Медисън авеню. Стая 4208. Оттам можеш да видиш катедралата „Свети Патрик“ и центъра „Рокфелер“.

— Аз не съм някаква тъпа туристка, Дейвид. Това не ме интересува.

— Виж — продължи той и хвърли бърз поглед към часовника си. — Трябва да се срещна с Касиди и кмета и с хората от тайните служби. Понякога работата ми е такава идиотщина. Не си мисли, че няма случаи, когато не завиждам на хората, които са под мен, тези, които вършат истинската работа. Отбий се тази вечер и ще говорим.

— Все още ли ми е забранен достъпът до сектора за анализ на разузнавателната информация? Ти може би не ме харесваш, но Йерушенко ме оценява.

— Ще говорим — повтори той и се запъти към вратата.

Двамата със Сол седяха на маса в модернистичния бар на хотел „Мариот“. Макар да беше почти полунощ, барът бе претъпкан с бизнесмени и лъскави, невероятно слаби жени. Шумът бе силен, твърде силен, за да се чува телевизорът зад бара, по който вървяха най-добрите моменти от НБА.

— Искаш ли да споделиш нещо? — попита Сол.

— Не — отвърна тя и мушна с нокът резена лайм в маргаритата си. — Защото тогава може да поискаш и да направиш нещо по въпроса.

— А ти не искаш?

— Не — потвърди тя. — Не искам.

На бара се чу силен смях. Някой извика:

— Човече, видя ли отскока под коша на Дуейн Уейд? Направо невероятно.

— Стига, Кери. Казах ти да го просветиш — продължи Сол. — Не съм казал да започнеш връзка.

— Нямам връзка — отвърна тя, докато продължаваше да си играе с питието.

— Тогава какво се случва?

Тя погледна право към него.

— Не е твоя работа. Освен това, каквото и да съм направила, или каквото и да смяташ, че съм направила, днес има живи хора в Ню Йорк, може би дори някои от тях са в това помещение, заради нещо, което сторих. Така че не ме поучавай, Сол. Не го заслужавам.

— Така е — тихо изрече той. — Не го заслужаваш. — Той отпи голяма глътка от малцовия си скоч. — Свърши страхотна работа. Всички си свършиха работата.

Тя поклати глава, от което дългата ѝ руса коса се разпиля.

— Извадихме късмет. Когато онези типове от ФБР започнаха да стрелят около експлозивите, се свих от страх. Един куршум в това вещество и щяха да взривят половината Бруклин.

— Късметът също изигра роля. Наполеон е казал, че предпочита да има генерали късметлии, отколкото генерали умници.

— Браво на Наполеон — отвърна тя и сложи ръка върху неговата. — Не се опитвай да ми бъдеш баща, Сол. Имам баща и, повярвай ми, един ми е повече от достатъчен. Знаеш ли, ако трябва да избирам между това да ме заловят и измъчват талибаните или да преживея отново детството си, ще трябва доста дълго да си помисля по въпроса.

— Не знаех — рече той. — И си права. Държа се малко покровителствено с теб. Аз съм този, който те вербува. Но не съм сигурен, че съм ти направил услуга. — Той вдигна поглед към телевизора. На екрана се мяркаха баскетболни кадри, нещо за Леброн Джеймс. — Харесва ли ти?

— Имаш предвид, дали изпитвам сексуално привличане към Дейвид ли? Да, само че не ме подценявай чак толкова. Аз съм нещо повече от това, което си мислиш — отвърна тя и допи питието си.

— Никак не те подценявам. Това, което се случи днес, е твое дело. Не се държа покровителствено с теб само защото изпитвам вина. Ти си добра, Кери. Адски добра.

Тя се огледа и взе сакото си.

— Това не е приключило. Има твърде много въпроси, които се нуждаят от отговори. Знаеш ли какво трябва да направя? — попита тя.

Сол кимна.

— Бейрут — отвърна той.

— Виждаш ли? — рече тя, стана и го стисна за рамото. — Наистина ме разбираш.

— Ами Естес?

— Това — заяви тя — е въпрос за шестдесет и четири милиона долара.

— Внимавай — предупреди той и махна на сервитьорката да му донесе още един скоч.

— Защо? От какво трябва да се страхувам?

— Че ще получиш това, което искаш.

Взе си такси от хотел „Мариот“ до „Ню Йорк Палас“, дърветата в двора бяха украсени със светлини. „Като проститутка съм, ходя от хотел на хотел“, помисли си тя и влезе във фоайето с неговото богато украсено, величествено стълбище. „Трябва да карат проститутките да пишат рецензии за хотелите“, помисли си тя и се усмихна на себе си. Тези момичета прекарват повече време в тях, от всеки друг.

Кери отиде право до асансьора и се качи на четиридесет и втория етаж. Когато почука, Дейвид Естес отвори вратата. Беше свалил сакото и вратовръзката си и държеше чаша червено вино в ръка.

— Прав си — каза тя, когато влезе и свали сакото си. — Оттук можеш да видиш центъра „Рокфелер“.

— Какво ще пиеш? — попита той.

— Имат ли текила в тези малки бутилчици в минибара? — попита тя.

— Нека погледна — отвърна Естес и отиде до шкафа. Върна се с малко шишенце „Хосе Куерво“ и чаша. — Искаш ли лед?

Тя направи гримаса.

— „Куерво“. Човек би си помислил, че в подобно изискано място ще бъде по-интересно. Наздраве — отвърна Кери, отвори капачката и отпи директно от бутилката.

— Наздраве — каза той, отпи и остави виното. Обгърна я с ръце. Придърпа я близо, целуна я страстно, ръцете му се плъзгаха към дупето ѝ и я притискаха плътно към него. Тя отвърна на целувката му, след което го отблъсна.

— За това ли искаше да говорим? Може би просто първо трябва да оставиш парите на тоалетната масичка — заяви тя.

— Знаеш, че не исках да прозвучи по този начин. Не мога да спра да мисля за теб. Бракът ми приключи заради теб. Каквото и да означаваш за мен, повярвай ми, за мен ти не си курва — обясни той.

Кери седна на дивана. От мястото си можеше да види високите офис сгради, някои от прозорците им все още светеха в нощта, макар че беше късно.

— Виж, Дейвид, привличаш ме. Искам да правя секс с теб. Може би дори искам нещо повече. Но ние не сме обикновени хора, ние сме колеги в един бизнес, където всички са шпиони. Едва ли ще успеем да държим това в тайна. Така че какво предлагаш?

Той седна на стола от другата страна, наведе се към нея, а ръцете му бяха на коленете му.

— Не знам точно какво. Искам те. И не е само секс. Не зная накъде отива това? А ти?

— Аз знам. — Кимна тя. — И то няма да свърши щастливо. Не и за мен. Не и за теб също. Няма да се получи. Аз не съм жена от типа домакиня. Повярвай ми, няма да ме харесаш. Аз съм оперативен агент на ЦРУ с много въпроси, останали без отговор. Време е двамата с теб да се освободим от съмненията си.

Естес си пое дълбоко въздух и се облегна назад.

— Може би ще е по-добре да пийна още едно — каза той.

— И двамата имаме нужда — отвърна тя.

Той стана, отиде до минибара и се върна с малки шишенца водка „Сива гъска“. Наля ги в чаши с лед и ѝ подаде едната.

— За какво ще пием? — попита Естес.

— За истината.

— Е, аз съм завършил магистратура в „Харвард“. Веритас — изрече той и двамата отпиха. — Нека сега си изясним нещата помежду си.

— Преди да стигнем до това, трябва да ти кажа, че има толкова много глупости, които се случват, че не знам откъде да започна — каза тя. — Първо Бейрут.

— Бейрут. — Той кимна. — Какво за него?

— По дяволите, Дейвид, адски си умен. Не си повярвал на глупостите на Фийлдинг, точно както и Сол, но въпреки това ме изхвърли от Националната служба за секретни операции. За какво бе всичко това? А след това аз намерих подправените материали в нашите архиви от базите в Бейрут и Дамаск. Но за да станат нещата по-лоши, Фийлдинг е разполагал с единадесет телефонни номера, три от които имат изтрити обаждания за месеци назад във файловете на Агенцията за национална сигурност. И знаеш ли в кой ден са били изтрити?

— Да не би да е било по същото време, когато си напуснала Бейрут?

Тя го изгледа остро.

— Откъде знаеш?

— Не знаех — отвърна Естес и я погледна в очите. — Но подозирах нещо. Това е лошо. Наистина лошо.

— Защо? Кой би могъл да направи подобно нещо?

— Не просто кой. По-важният въпрос е защо? — каза той.

— Вярваш ли ми? — прошепна Кери и сложи ръка върху коляното му.

— Да — потвърди Естес и сложи ръка върху нейната. — По Дяволите. — Той направи гримаса и извърна очи.

— Кой е бил?

— Не знам. Но Фийлдинг и нашият директор, Бил Уолдън, се познават от отдавна.

— И е по-добре да ме плеснеш през ръцете. Така ли?

— Но да те оставя в играта. Сол вярва в теб, Кери. При мен беше по-сложно.

— Защото те привличах? — попита тя.

Той извърна поглед. За миг и двамата останаха безмълвни. Седяха там, а изгледът от хоризонта бе помежду им.

— Има още нещо — продължи тя.

— Какво?

— Момичето, Дима. Първоначално тя беше свръзка на Фийлдинг, но след това аз започнах да се занимавам с нея.

— Какво за нея?

— Нека да забравим, че сунити се изправят срещу шиити, „Ал Кайда“ срещу Хизбула, две групировки, които никога няма да бъдат заедно. Нека да забравим за сирийците и иранците и всичко, което се случи след Абасия, защото нищо от това няма никакъв смисъл. Но дори и да оставим всичко това настрана, аз я познавах по-добре, отколкото Фийлдинг изобщо я е познавал. Била съм с нея, когато е била толкова пияна, че не можеше да се изправи. Беше забавна и секси, но като всяка жена на този свят знаеше, че има срок на годност. Беше отчаяна, разбираш ли? Но защото ѝ трябваше мъж. Ако някога се докопаше до някой достатъчно богат и поне не съвсем физически отблъскващ, че да ѝ се догади, тя ми каза, че ще му изсмуче мозъка през оная му работа. Така че сега ти ми кажи. Какво би я превърнало в джихадистка? Никак не се връзва.

— Не, не се връзва — потвърди Естес. — Искаш да се върнеш обратно в Бейрут ли?

— Трябва — отвърна тя. — Там са отговорите.

— А какво ще стане с нас?

— Невъзможно е. Ние сме невъзможни. Един от нас ще трябва да напусне агенцията. Аз няма да го направя, а ти — тя поклати глава, — ти не трябва, Дейвид.

— Ти също не бива да го правиш — каза той и изкриви лицето си в гримаса.

— Значи ето ни тук сега. Двама сираци сред бурята.

— Не ти развали брака ми, Кери. Аз го направих. Работата го направи. Аз го направих.

— Веритас — изрече тя и изпи водката.

— Значи ето ни тук сега. — Той огледа стаята. — Хубава стая.

— Перфектна за изневеряващи съпруги и съпрузи — кимна Кери.

— Не беше просто сексът, нали знаеш. Не и за мен. Беше съблазняващо, че привлекателна жена като теб ме намира… — Той се поколеба. — Почувствах се жив за първи път от години. Адско нещо, нали?

— Аз също. — Тя се приближи, сви се в скута му и го целуна.

Глава осемнадесета

„Вердюн“, Бейрут, Ливан

— Знаех, че ще се върнеш. Не съм се съмнявал и за секунда. Я, почакай малко — каза Върджил и изключи охранителната аларма. Пъхна шперц „Питърсън“ в заключената брава, почука и я отвори. Открехна я само няколко сантиметра, огледа за някакви вторични аларми и като държеше преносим радиочестотен скенер пред себе си като свещ, влезе в апартамента.

Намираха се на четиринадесетия етаж в един небостъргач на „Леонардо да Винчи“ в модерния район „Вердюн“ в Бейрут. Апартаментът принадлежеше на Рана Саади, ливанска актриса и модел, известна в Близкия изток с ролята си в някакъв филм за любовните лъжи на жени, работещи в салон за красота. Фийлдинг се обаждаше на мобилния ѝ телефон поне два пъти седмично според прихванатите от комуникационното разузнаване телефонни разговори на флашката, която Джъмбо ѝ бе дал. И все пак те никога не бяха ходили някъде заедно, макар че според Върджил понякога се появявали на едно също светско тържество или парти.

Кери последва Върджил в апартамента. Опрял пръст до устните си, Върджил започна да проверява за скрити камери и подслушвателни устройства, като използваше скенера и проучваше осветителните тела, наземните телефонни линии и повдигаше пластмасовите капаци на електрическите контакти. Докато той проверяваше стаите, Кери, която си беше сложила латексови ръкавици, погледна в чекмеджетата и бюрото в спалнята, прерови скъпото бельо „Юит“ и „Обад“ на Рана в дрешника, дрехите и обувките ѝ, като внимаваше да поставя обратно всяко нещо, което бе докоснала, точно на същото място.

— Чисто е — прошепна Върджил. — Но недей да говориш — изрече той тихо.

Кери кимна. Опипа с върха на пръстите си най-горния рафт на гардероба и откри фотоалбум. След като запомни точното му място, тя внимателно го вдигна и свали. Седна на пода и го отвори, докато Върджил обикаляше апартамента, за да монтира електронни подслушвателни устройства и скрити камери. Всяка стая трябваше да бъде обхваната от всякакъв ъгъл. На ЦРУ жаргон това се наричаше „360-градусова операция „Черна чанта“.

Тя прегледа внимателно фотоалбума. Основно снимки на Рана през различните етапи на кариерата ѝ, като се започнеше от тази на манекенка като тийнейджърка и продължаваше с ролите ѝ в телевизията и филмите. На страниците тя се променяше от слабичка, недодялана тийнейджърка с дълга кестенява коса, позираща с кученце, в чернокоса секс бомба, облечена в къса рокля на корицата на списание „Спесиал“ и на промоционални снимки от филмите ѝ.

И тогава един от фотосите накара Кери да замръзне.

Беше снимка на Рана в списание за реклама „Айшти“, скъпа верига за дамски дрехи. Тя позираше заедно с две други манекенки в нещо, което приличаше на мол ABC, всичките изглеждаха нереално стилни и слаби. Едната от тях беше Дима. Нямаше надпис с имената на участниците върху снимката, но бе копие, правено във фотостудио, а снимката бе залепена за страницата. Кери внимателно отдели крайчето на фотокопието от страницата и го повдигна, за да види задната страна. Имаше щамповано име: Франсоа Абу Мурад, „Рю Гуро“. Знаеше къде се намира мястото, в района Гемайзех на квартал „Ашрафия“. Притисна копието обратно върху хартията и го снима с мобилния си телефон.

Значи Дима и Рана се познаваха. Дали работеха заедно? Бързо прегледа останалата част от албума, но нищо не прикова вниманието ѝ. Постави го обратно на същото място върху рафта на гардероба и започна да тършува из джобовете на всички окачени дрехи. Накрая откри мобилен телефон в джоба на едно късо памучно кадифено сако. Извади го и го показа на Върджил.

Той кимна и направи „сканиране“, технология, разработена от Агенцията за национална сигурност, която му позволяваше да хакне нечий мобилен телефон с друг правилно конфигуриран клетъчен телефон само като се доближи на няколко метра от него. Сега устройството на Рана бе „поробено“, така че през сателитите СИГИНТ за прехващане на комуникационни сигнали на Агенцията за национална сигурност Върджил можеше да подслушва всичко, което тя кажеше или правеше с него. Това не бе телефонът, на който се бе обаждал Фийлдинг, и тъй като Рана я нямаше тук, това не беше и телефонът, който тя носеше със себе си. За какво ѝ беше тогава, запита се Кери.

Върджил погледна часовника си. Бяха в апартамента почти четиридесет минути. Не оставаше много време. Кери пъхна мобилния телефон обратно в джоба на сакото, отиде до писалището в трапезарията, което очевидно Рана използваше като бюро, и започна да преглежда чекмеджетата. Точно когато разгръщаше чековата книжка и сметките на Рана, получи текстово съобщение от третия човек в екипа им, Зиад Атауи. Член на „Ливанските сили“, маронитско християнско народно движение, принадлежащо към групата „Алианс 14 март“, Зиад бе един от старите агенти на Кери в Бейрут. Сега тя бе сформирала екип с него и Върджил без знанието на никого от базата на ЦРУ в Бейрут, по-специално без знанието на Фийлдинг.

Съобщението гласеше „напусна боб“. „Бърза закуска Боб“ бе популярно арменско ресторантче на „Рю Сасен“, където хората ходеха на обяд, само на няколко пресечки разстояние. Това означаваше, че Рана напуска заведението и може да се прибере вкъщи всеки миг. Тя отиде при Върджил и му показа съобщението, а той кимна. Трябваше да тръгват.

Напуснаха апартамента, Върджил внимателно активира алармата и заключи вратата. Няколко минути по-късно се разделиха на многолюдното авеню. Той се връщаше обратно в „Ирокези“, новата тайна квартира на авеню „Независимост“, близо до мюсюлманското гробище, за да следи Рана оттам. Кери се възползва от услугите на споделено такси до „Корниш“, осеяната с палми алея за разходки покрай морския бряг, за да се срещне с Джулия-Фатима. Когато слезе от таксито, тя уви главата си в хиджаб.

Забеляза Фатима да я чака, облечена в своята черна абая близо до „Мьовенпик“, недалеч от мястото, където туристите се събираха, за да снимат вълните, разбиващи се в Гълъбовите скали, които се издигаха нагоре от водата.

— Най-скъпа приятелко, афдал садика, венчелистчета от лайка, охладени от нощта — поздрави Кери на арабски и улови ръцете на Фатима в своите.

— Ибн Араби. Цитираш Ибн Араби — отвърна Фатима, а очите ѝ блестяха.

— Тя е лекарството, тя е болестта — изрекоха двете, рецитирайки заедно прочутия рефрен на поета.

— Липсваше ми. Съжалявам много — каза Кери.

— Мислех си, че никога няма да се върнеш.

— Винаги ще се връщам. И трябва да ти кажа, че това, което ти ми сподели, спаси човешки живот. Живота на много хора. Каквото и да твърди някой друг, това, което ти стори, е прекрасно. — Държейки се за ръце като ученички, двете вървяха една до друга по алеята, бризът, който идваше откъм водата, шумолеше в палмовите дървета, слънцето огряваше морето.

— Какво има? — попита Фатима. — Вече вярват ли ми?

— За тях ти си чисто злато. Така че… — Кери се поколеба. — Как вървят нещата при теб?

— Не са добре — отвърна Фатима. — Понякога си мисля, че той иска да ме убие. Има дни, в които ми се струва, че е по-добре да съм куче, отколкото жена.

— Недей, хабиби. Недей да говориш така. Само ми кажи как мога да ти помогна?

Фатима се спря и я погледна — само очите ѝ не бяха скрити от фереджето.

— Искам да отида в Америка и да се разведа. Това е желанието ми.

— Иншаллах. Ще направя какво мога. Кълна се.

— Не се заклевай, Кери. Ако казваш, че ще бъде сторено, то знам, че ще бъде така. Как ти позволиха да се върнеш?

— Заради теб — отвърна Кери и стисна ръката ѝ. — Наистина.

— В такъв случай се радвам, че съм го направила.

Вървяха по „Корниш“ и се спряха до една будка за сладолед във фунийки, който изядоха, докато продължаваха разходката си.

— Нещо ново? — попита Кери.

Фатима се спря и наклони глава към Кери.

— Има нещо, което ще се случи на юг. От израелската страна на границата — отвърна тя.

— Терористичен акт ли?

Жената поклати глава.

— Нещо повече. Провокация. — Тя отново се огледа. — Смятат, че са готови за война. Скоро.

— Къде ще се случи този акт?

— Не съм сигурна. Но Абас е разпределен на юг в ливанския град близо до границата, Бинт Джбейл. Само под земята, целият град е крепост. Капан за ционистите. Това е всичко, което знам.

— Добре. Има още нещо — каза Кери и извади айфона си. — Нещо, което искам да погледнеш. — Те се отклониха от пътя си при морската дига. Кери ѝ показа паспортната снимка на Дима. — Познаваш ли я? Виждала ли си я някога?

Фатима поклати глава. Кери затвори снимката на Дима и отвори тази на Рана.

— Ами нея?

— Това е Рана Саади. Всички я познават — отвърна Фатима.

— Срещала ли си я някога? Абас споменавал ли я е някога? Фатима отново поклати глава.

— Не мога да помогна. Съжалявам — отвърна тя.

— Няма значение. Толкова се радвам да те видя — каза Кери. Фатима ѝ хвърли остър поглед.

— Нали няма да забравиш за Америка?

— Няма да забравя — обеща Кери.

Тя се качи по стълбите горе, в ателието на „Рю Гуро“. Намираше се на втория етаж в старомодна сграда от колониалната ера. Зад стъклената врата млада и много красива рецепционистка седеше зад лъскаво, ултрамодерно бюро в тясната приемна.

— Бонжур. Имате ли насрочена среща? — попита красивата рецепционистка.

— Обадих се по-рано. От телевизия „Ал Джадийд“ съм — отвърна Кери и ѝ подаде визитна картичка с логото на „Джадийд“, която беше направила вчера.

— Спомням си. Франсоа… това е мосю Абу Мурад, е в студиото. Ще го уведомя, че сте тук.

Кери погледна снимките, изложени по стените. Модни снимки и корици на списания, включително и серия от фотоси на манекенки, заснети отзад, облечени само в раирани долнища на бикини. След като я остави да почака петнадесет минути, за да е сигурен, че знае колко важен и зает е, Абу Мурад излезе и се извини и я заведе в ателието си.

— Мислех, че ще доведете екип — каза той, докато минаваха през пространство с паравани, провесени драперии и светлини, където високи прозорци разкриваха гледката на стари сгради в колониален стил от другата страна на улицата. Абу Мурад беше невероятно нисък, не беше съвсем дребен, но на ръст не повече от метър и петдесет. Косата му беше дълга като на старомоден рок музикант.

— Винаги първо провеждаме предварителен разговор. Това спестява време — отвърна Кери.

Седнаха на режисьорски столове. Имаше чаши и бутилки с вода „Сохат“ на една мъничка масичка между тях.

— Постигнах невероятна кариера — заяви той.

— Виждам. Харесвате ли жените?

— Много. — Той се ухили самодоволно и съвсем явно погледна към гърдите ѝ. — Те също ме харесват.

— Поне нисичките… или може би само онези, на които уреждате да се появяват на страниците на списанията — заяви тя и сложи върху малката масичка лаптопа си, на чийто екран се виждаше снимката за рекламата на „Айшти“ с Рана, Дима и третата манекенка.

— Какво е това? — попита остро той.

— Познавате ли тези жени? Рана и Дима? Коя е третата?

— Мариел Хилал. Кандидат-манекенка — отвърна той и поклати глава.

— Защо само кандидат? Тя е достатъчно красива.

— Тя не се танийк — отвърна той, използвайки нарочно „нийк“, арабската вулгарна дума за секс. — Няма да получи много работа по този начин. — Той сви рамене.

— А останалите?

— Рана, естествено. С нея съм направил тридесет и две корици. Също и рекламни снимки. Разбира се, че я познавам. По-добре от собствената ѝ майка.

— Ами Дима? — Тя я посочи на екрана. — Познавахте я, нали? И не ми казвайте, че не сте спали с нея. Аз също я познавах — и когато ставаше въпрос за това да дръпне напред, тя не беше толкова придирчива.

— Дима Хамдан. Какво за нея?

— Вие ли сте правили тази снимка?

— Знаете, че съм аз — отвърна той и я огледа, сякаш на раменете ѝ беше пораснала втора, изключително грозна глава. — Какво искате?

— Колко близка бе тя с Рана?

— Познаваха се. Какво искате да кажете с това, че съм я познавал? Какво се е случило?

— Тя е мъртва — отвърна Кери.

— Коя, по дяволите, си ти? Не си от полицията. Да не си от Сюрете женерал? — Той стана, макар че изправен не изглеждаше по-висок от нея в седнало положение. — По-добре да си тръгвате, мадмоазел.

— Ако си тръгна, ще дойдат посетители, които ще харесате още по-малко — отвърна тя и отвори чантата си, след което пъхна ръката си вътре. — Най-добре да приключим с този въпрос.

Двамата мълчаха и не помръдваха. Кери виждаше петънца от прах в светлината, проникваща през прозорците. Беше почти достатъчно тихо, за да си представи, че може да чуе как прашинките падат.

— Като час при зъболекаря — най-сетне изрече той.

— Тези неща обикновено са за ваше добро — отвърна тя. Абу Мурад погледна към пъхната ѝ в чантата ръка и отново седна.

— Заплашвате ли ме? — попита той.

— Не е нужно. Вие сте ливанец. Със сигурност разбирате какво може да ви се случи тук. — Усложнението бе очевидно. Ливанските политици бяха непостоянни и опасни. Ако се окажеш на погрешното място в погрешното време, това можеше да коства живота ти.

— Какво искате? — намръщи се той.

— Разкажете ми за Дима и Рана. Колко близки бяха те?

— Познаваха се. Да не би да ме питате дали са спали заедно?

„Това е нещо ново“, помисли си Кери. Дима харесваше мъже.

— Правеха ли го?

— За кратко. Пур дьо рир. За развлечение. И двете харесваха мъже. Познаваха се отпреди да дойдат в Бейрут.

— Наистина ли? — възкликна Кери, а сърцето ѝ учести ритъма си. Това, че Дима не беше от Бейрут, въобще не бе споменато в досие 201, което Фийлдинг ѝ беше дал, когато тя пое плеймейтката като своя свръзка. — Откъде са те?

— И двете са от Севера. Дима беше от Халба, Акар, а Рана от Триполи. Казваше, че е отраснала близо до прочутата Часовникова кула — разказа той.

И двата района бяха населени със сунити, а не християни, помисли си тя. Така че какво, по дяволите, правеше Дима при Славея, който бе сириец алевит? Фиктивно тя беше християнка маронитка, участничка в „Алианс 14 март“, но пак нямаше логика в това, дори и да бе излъгала за принадлежността си и всъщност да бе сунитка. Алевитите, както и Хизбула, бяха шиитски групировки. Във всеки случай, независимо дали е била християнка или сунитка, тя щеше да счита Славея за свой враг. В Ливан да пресечеш границите между религиите бе почти толкова опасно, колкото да пресечеш някоя магистрала в Калифорния със завързани очи.

— Това са сунитски територии — внимателно изрече тя.

Дребният мъж кимна.

— Какво искате да кажете? Че Дима и Рана са сунити ли? — попита тя.

— Аз ли? Не твърдя нищо. — Той сви рамене. — Аз правя снимки на жени. Красиви жени. Се ту. Това е всичко.

— Никога ли не са обсъждали този въпрос?

— Не и с мен. Не — отвърна Абу Мурад и извади яркочервена кутия с цигари „Голоаз блонд“ и запали една.

— Но сте подозирали, че са сунити. Знаехте ли, че Дима е ангажирана с „Алианс 14 март“?

Той сви рамене.

— Не съм си говорил за политика с тях. Само за мода, снимки и… — Абу Мурад махна късче тютюн от върха на езика си — „анкюле“. — Френската дума за чукане.

— Дима се беше покрила преди повече от месец. Къде е била?

— Вие или сте от Сюрете, или от ЦРУ, или от кой знае къде. Сама можете да отговорите на този въпрос.

— Нямате представа?

— Ла адри — той сви рамене. Нямам представа. — Питайте Рана. Тя може да знае.

— Разкажете ми за Рана. Тя помага ли на някоя групировка?

— Не знам. Дори и да знаех, нямаше да ви кажа. — Той се ухили самодоволно.

— Повярвайте ми, ако искам, мога да ви накарам да ми кажете — заяви тя. Наведе се, изтръгна запалената цигара от устните му и я загаси в бузата му.

— Аууу! — изрева Абу Мурад и подскочи. — Луда кучка! — извика на арабски той. Наля си чаша вода от бутилката в ръката си и я разтърка по изгорената си буза. Рецепционистката дотърча и ги погледна.

— Кажи ѝ да ни остави — нареди Кери. — И да не прави нищо глупаво.

— С’ет окей, Ясмин. Просто се върни обратно. Наистина — обясни той на момичето, което изчака за миг, след което си тръгна.

— Кучка! Не го прави отново — изсъска той, треперейки, докато докосваше с пръст изгореното петно на бузата си.

— Не ме принуждавай — отвърна Кери. — Свързана ли е Рана с някоя групировка?

— Не знам. Попитай я — отвърна намусено той.

— Вижда ли се с някого?

Абу Мурад се поколеба.

— Смъртта на Дима ли разследваш? За това ли е всичко?

Кери кимна. Той погледна през прозореца, след което очите му се върнаха върху нея.

— Не мога да повярвам, че е мъртва. Харесвах я — заяви той.

— Аз също.

— Ла пувр. — Абу Мурад се намръщи. Бедничката. — Дима имаше нов приятел. Така и не съм го виждал. Беше от Дубай — разказа той и потърка палец в пръстите си в универсалния знак за пари. — Смятах, че е отишла там, защото си права, никой не я е виждал от седмици. Горката Дима.

— А Рана също ли има приятел?

Той кимна.

— Американец. Трябва да има пари. — Той отново се ухили самодоволно. — Рана е скъпа стока.

— Знаеш ли кой е приятелят ѝ?

Отговорът му я шокира до дълбините на душата ѝ. От него ѝ стана ясно, че цялата мисия в Бейрут е била осуетена.

— Защо ме питаш? Ти би трябвало да знаеш. Той работи за ЦРУ — каза Абу Мурад.

Глава деветнадесета

Халба, Ливан

Къщата представляваше старомодна каменна сграда с изглед към град Бебнин и морето. Разпитвайки в местния фризьорски салон, единственото място в Близкия изток, където да си жена е предимство, защото можеш да разбереш всичко за всеки, Кери научи, че родителите на Дима бяха починали. Но откри неин чичо от фамилията Хамдан и скоро след това седеше в гостната с една по-възрастна жена, Кхала Маджида, леля Маджида, пиеше студен чай по ливански, направен с розова вода и кедрови ядки. Седяха на диван с лице към балкона, остъклените врати бяха разтворени, за да влезе слънцето. Кери, облечена в дънки и пуловер, носеше своя хиджаб. Тя каза на леля Маджида, че е приятелка на Дима от Америка. Не сподели с нея, че Дима е мъртва — ФБР все още държеше в тайна от медиите самоличностите на нападателите.

— Казвала ли ти е, че баща ѝ, Хамид Али Хамдан, беше привърженик на „Ал-Мурабитун“[15]? — попита на арабски лелята.

— Казвала ми е — излъга Кери. „Мурабитун“ бе сред най-мощните сунитски войнстващи организации по време на дългата гражданска война в Ливан. Нищо такова не се намираше в досието на Дима и тя никога не беше разкривала това пред Кери или някой друг.

— Сражавал се е рамо до рамо с Ибрахим Кулайлат. Израелците го убиха през 82-а — ние принадлежим на Аллах и нека тези синове на маймуни и прасета да гният в ада. Дима беше пеленаче. Беше ѝ трудно, момиче без баща — разказваше леля Маджида.

— Разбира се — промълви Кери и се огледа. Изглеждаше немислимо, че тази изискана плейметка Дима, момичето, което познаваше всички, което можеше да е всичко, което поиска в християнския северен Бейрут, произлиза от тази консервативна сунитска среда.

— И без пари. А след това майка ѝ се разболя от рак. — Лелята поклати глава.

— Как е оцеляла?

— Баба ѝ. И аз. Помагахме, но тогава тя отиде в Бейрут и след това не сме я виждали.

— Защо е решила да напусне Халба?

— Знаеш ли известната актриса Рана? Онази от телевизията?

— Рана Саади? — изрече Кери, а умът ѝ препускаше. Не беше само снимката в списанието!

— Точно тя. Бащата на Рана и бедният Хамид Али, мястото на всички ни е при Аллах, бяха приятели в „Ал-Мурабитун“. Рана дойде от Триполи и я отведе в Бейрут. Там щяха да станат модели. Предупредих я да не го прави. В Бейрут има много християни и неверници. Казах ѝ, че това е харам. Но тя отвърна: „Не разполагам с нищо друго освен външния си вид, Кхала. Това е единствената възможност, която имам. А и ще бъда с дъщерята на приятеля на баща ми“.

— Защо Рана я взе?

— Икрам. Дълг на честта. Хамид Али беше спасил живота на Рана по време на гражданската война.

— Мин фатлеки, извинете ме, разбирам, че баща ѝ — мястото на всички ни е при Аллах — е бил герой, но Дима не ми се струва да се интересува от политиката… нито е религиозна. Да не говоря, че тя не бе добро мюсюлманско момиче, но вие знаете какво имам предвид — каза Кери.

Лелята я погледна остро.

— Тя знаеше кой бе баща ѝ и коя е тя, ал хамду лиллах — отвърна леля Маджида. Слава Богу.

— Разбира се, Аллах акбар — измърмори Кери. Господ е по-велик от всичко.

— Аллах акбар — сурово повтори лелята.

Значи Дима е била сунитка, която доста се е отдалечила от корените си, помисли си Кери в пежото на Върджил по пътя обратно към Бейрут. Тя караше на юг по крайбрежното шосе. Отляво имаше ниви и струпани на едно място къщи, а отдясно, зад къщите, се простираше морето. „А, нима всички не сме такива?“ Мнение, което Сол бе изразил, когато тя разговаря с него снощи по закодираната телефонна линия.

— Базата в Бейрут е компрометирана. Това място е пълна каша — обясни му тя.

— Много ли е зле положението? — поиска да узнае Сол, а гласът му звучеше неясно заради кодираната линия.

— Слушай, щом моден фотограф в Гемайзех знае, че Фийлдинг е от ЦРУ, всички знаят. Ето толкова зле е.

— А Дима?

— Тя е родена в Халба. Тази пикантна информация не беше в нейното досие 201 — отвърна Кери.

Сол веднага се усети. Тя обожаваше това у него.

— Възможно ли е да сунитка? — попита той.

— Проверявам го. Това някак си ни обърква и не става ясно как са се случили събитията в Ню Йорк. Сунитска операция, организирана от шиитите? А според Фийлдинг Дима трябва да е от „Алианс 14 март“, които са християни. Няма логика. Не и в Ливан.

— Има и нещо друго, което е в ход. А ние не можем да разберем какво е — рече той. — Ами другата жена, Рана?

— Тя също е от север. От Триполи. Вероятно също е сунитка. Двете с Дима се познават. Бащите им също. Интересно, нали?

— Какво ти говори това? — попита Сол.

— Може би и Рана е свързана с тази работа.

— Очевидно. Нещо друго?

— Били са аутсайдерки. И двете.

— А нима всички ние не сме такива? — отвърна той, което ѝ напомни за разговора им, преди да замине.

Сол бе дошъл да я закара на съвсем краткото разстояние от апартамента ѝ в Ресгьн до международно летище „Вашингтон-Дълес“ за полета ѝ до Бейрут.

— Стой настрана от базата в Бейрут, особено от Фийлдинг — предупреди я той. — В противен случай никога няма да разбереш какво се случва.

— Ами ако се засечем? Понякога Бейрут се оказва съвсем малък град.

— Кажи му, че участваш в операция със специален достъп.

— Операциите със специален достъп бяха най-високото ниво, можеха да бъдат одобрени само пряко от директора на ЦРУ и бяха стриктно на принципа на „получавам информация при нужда“, включително и за служителите с разрешение за най-висока степен на достъп до секретна информация, дори ръководителите на бази. — Ако почне да вдига врява, препрати го към мен или Дейвид. Запомни: никой от базата в Бейрут не трябва дори да знае, че си в Ливан.

— С изключение на Върджил.

— Никой друг. Не можеш също и да се обърнеш за помощ към Лангли. Разчиташ на себе си.

— Историята на живота ми — отбеляза тя.

Когато го каза, си спомни малката къща на Фарагът авеню в Кенсингтън и това как един от съседите им си говореше с тях, след като баща ѝ купи каравана и я паркира на алеята пред къщата, а когато съседът попита къде ще ходи, баща ѝ му отвърна, че е взел караваната, за да може да закара семейството си до Големите езера, за да видят чудото. И също как двете с Маги нямаха приятели, защото срещи за игра в къщата им бяха невъобразими, а самите те пък също не можеха да ходят в къщите на други деца, защото баща им можеше да се обади. Майка ѝ не помагаше, а сестра ѝ Маги искаше само да се махне. Къщата им беше изпълнена с мълчание, всеки от тях се криеше от другите, сякаш лудостта бе заразна като грип.

— Понякога си мисля, че ти предпочиташ да си сама — рече Сол.

— Винаги съм била аутсайдер.

— Всички ние сме такива. Това е бизнес за аутсайдери — потвърди той.

— И ти ли?

— Шегуваш ли се? Можеш ли дори да си представиш какво е да отраснеш като единственото ортодоксално еврейско хлапе в мъничкото, населено изцяло с бели американци градче Кълайъпи, щата Индиана? През петдесетте и началото на шестдесетте? Родителите ми бяха оцелели от Холокоста. Това ги правеше ултраортодоксални. Те се държаха здраво за Бог, сякаш се бяха вкопчили в стръмна скала над пропаст. Баща ми държеше местната дрогерия. Но в онова градче нямаше никой друг като нас. Бяхме като марсианци там. Не можех дори да участвам в нещо като коледното тържество в училище. Във всичко нееврейско или дори с мъничка следа от това, което родителите ми считаха за идолопоклонничество. Трябваше да се карам с тях дори за да изрека клетвата за вярност, защото на върха на флагщока имаше железен орел. Дори не можех да играя в детската бейзболна лига, въпреки че обожавах бейзбола, защото започваха игрите с молитва, в която се споменаваше Исус. Всички ние сме аутсайдери, Кери. Единствената причина да вършим това е, защото е единствената професия, която ни е позволено да упражняваме.

Караше на юг, наближаваше Библос, града, откъдето бе произлязла думата „библия“, когато ѝ се обади Върджил. Пред себе си виждаше стария Библос, с тълпи от хора по крайбрежието, а по хълмовете наоколо скупчени бели къщи, църкви и джамия.

— Направихме удар — заяви Върджил.

— Слушам.

— Нашата малка актриса проведе разговор по мобилния телефон. Проследих на кого се обажда през базата с данни на „Няма такава“. На твоя приятел Джимбо. Наистина колекционираш почитатели, сладко грахченце. — Върджил наричаше Агенцията за национална сигурност „Няма такава“, защото от дълго време във Вашингтон се шегуваха, че съкращението на името на супер секретната агенция означава „Няма такава агенция“. „Сладко грахче“, саркастичният му прякор за нея, се римуваше със „Сладко Керахче“ по песента „Сладка Керълайн“ на Нийл Даймънд.

— Престани с твоите измишльотини, Върдж. На кого се обади?

— На един стар твой приятел. Една пойна птичка?

О, Боже! Славея, помисли си тя развълнувано. Таха ал-Дуни. Така кръгът се затваряше: Дима — Славея — Рана. „И недей да забравяш третата жена от снимката“, напомни си тя. Мариел.

— За какво си говориха?

— Ще ти кажа довечера. Обичайното място? В двадесет и петнадесет? — Това означаваше, че той не иска да говори по този въпрос по мобилния телефон. Обичайното място бе овалната градина „Халил Джубран“ срещу Информационния център на Обединените нации в квартал „Хамра“. Като извадеше четиридесет и пет минути от двадесет и петнадесет, означаваше че трябва да се срещне с него в 19:30 часа. Седем и тридесет вечерта.

— Добре, чао.

— Ма ’ал салаама — подигравателно отвърна той и приключи разговора.

Тя шофираше покрай брега, слънцето огряваше морето, никога не се бе чувствала по-добре, сякаш неподвижно се плъзгаше във въздуха като ястреб. Макар че не можеше да види всички парченца от пъзела, можеше да долови как те се нареждат по местата си. Всичко беше перфектно. Завладя я усещане за благополучие, сякаш се пъха в топла вана. Доближаваше се до това да разкрие какво се бе случило и кой стоеше зад него. Те просто бяха скрити от погледа зад завеса, която се издигаше над Бейрут като планините. Всичко идваше на мястото си. Като секса в онзи миг, когато все още не си достигнал до края, но усещаш, че предстои, и става все по-добре и по-добре.

Премина покрай селски ниви по крайбрежната магистрала, която разделяше стария град на Библос от по-модерната част, и си мислеше, че може би трябва да си даде малко почивка. Да отиде да разгледа малко забележителности. Да види замък от времето на кръстоносните походи или римските руини, или може би да се отбие в някой от хотелите по морския бряг. Нямаше ли да е хубаво? Да отиде на плажа, босите ѝ крака да почувстват пясъка. Да седне в някой плажен бар, да поръча на сервитьора да ѝ донесе маргарита и да наблюдава как морските птици летят и се топват във водата, когато забележат риба, а после…

„Внимавай!“, помисли си тя, поизправи се и се съсредоточи върху пътя. Кога за последно си беше пила хапчето? Наистина ли се чувстваше по този начин, или се задаваше един от нейните „полети“?

По дяволите!

„Концентрирай се, Кери. Биполярното разстройство е поело управлението на мислите, а не ти — каза си тя. — Мисли. Рана, която едновременно е била гадже на Фийлдинг и приятелка на Дима, се е обадила на Славея“. Все едно се беше затворила електрическа верига. Сега трябваше да се концентрира. Не можеше да се унася. Онези глупости за плажа. Нямаше клозапин и това започна да ѝ влияе. Беше време да си вземе още от аптеката на „Рю Накле“. Трябваше да стигне до Бейрут, преди да са затворили. Трябваше да си вземе лекарствата. И трябваше да внимава. Последния път, когато се наложи да се разправя със Славея, той едва не я отвлече или уби. Не беше човек, с когото тя можеше да се справи, без да е на себе си.

И тогава идваше ред на третата жена от снимката. Още една загадка. Кери погледна часовника.

Ако настъпеше газта, имаше време да се върне в Бейрут, да отиде до аптеката на „Рю Некале“, след което да се срещне с Върджил. И да открие Мариел Хилал, третата жена на снимката. Тя разклати глава, за да я избистри и за да заобиколи една бавно движеща се кола, и натисна газта.

Глава двадесета

„Карантина", Бейрут, Ливан

Беше късно: аптеката тъкмо щеше да затваря, когато Кери пристигна, витрините на магазините по улицата светеха с неонова светлина в нощта. Тя подаде старата си рецепта на фармацевта, плешив ливанец на средна възраст с бяла коса отстрани на темето. Той я погледна бегло.

— Това е с изтекъл срок, мадмоазел — заяви фармацевтът.

— Ето я новата рецепта — отвърна тя и сложи двеста долара на тезгяха. Той ги погледна, но не ги взе. — Мин фатлеки — добави тя. Моля. Нямаше нужда да симулира отчаянието в гласа си: то вече се бе настанило там.

Аптекарят погледна към вратата, след което пъхна парите в джоба си. Отиде отзад и докато чакаше, Кери се замисли за новините от Върджил. Рана трябваше да се срещне със Славея утре в Баалбек, града с прочутите римски руини в долината Бекаа, на около осемдесет и пет километра североизточно от Бейрут. Тримата — тя, Върджил и Зиад, също щяха да са там.

Фармацевтът се върна. Държеше две опаковки с хапчета.

— Нали разбирате, че това е сериозно лекарство? — попита той.

— Знам, шокран — отвърна тя и му благодари.

— Трябва да ви направят изследвания. Страничните ефекти могат да бъдат много лоши.

— Знам. Но ги вземам от години без никакви проблеми — каза тя, докато си мислеше „Просто ми ги дай, по дяволите“. Сърцето ѝ блъскаше със страшна скорост — улицата вече се превръщаше в лабиринт от движещи се петна и ако не глътнеше едно хапче скоро, не знаеше какво щеше да направи. Щеше да убие копелето.

— Няма да приемам повече стари рецепти, мадмоазел. Следващия път ще настоявам — каза аптекарят.

— Разбирам, асайд. Благодаря ви много. — Мислеше си: „Какво иска той, свирка ли? Моля те, просто ми ги дай“.

— Лека нощ, мадмоазел — рече аптекарят и ѝ подаде хапчетата в малко найлоново пликче.

— Чао — отвърна тя, без да поглежда назад, като се запъти към вратата. Отби се в кварталната бакалница, бакал, само през няколко врати по-надолу, докато аптекарят спускаше кепенците за през нощта, купи си бутилка вода и изпи едно хапче. Погледна часовника си. Беше малко след девет. Нощният град се събуждаше. Улиците бяха задръстени от трафика, звучаха шумни клаксони.

Въпросът сега бе дали може да открие Мариел. Третата жена.

Адресът на Мариел Хилал, който взе от фотографа Абу Мурад, бе на „Рю Map Юсеф“ в „Бурж Хамуд“, арменския квартал. Намираше се в шестетажна сграда на изпълнена с хора улица само на няколко пресечки от зданието на общината. Имаше кебап ресторант за бързо хранене на приземния етаж, а входната врата на сградата бе точно до него. Някой бе окачил арменско знаме в червено, синьо и жълто над улицата. Кери използва кредитна карта, която пъхна между бравата на вратата и страничната част на касата, за да отключи входа на блока.

Докато се качваше нагоре по стълбите — нямаше асансьор, — долови миризмата на печен кебап от ресторанта. Коридорът бе тъмен и нямаше стълбищен автомат. Тя откри апартамента и включи мобилния си телефон, за да види името, изписано на ръка на арабски върху късче тиксо, залепено на касата на вратата. Не бе „Хилал“ или нещо подобно. Тя се вслуша в шума, идващ от вратата. Някой гледаше телевизия. Стори ѝ се, че е популярното шоу за красивата журналистка, която води бракоразводно дело. Тя почука. Не последва отговор. След минута почука отново и вратата се отвори.

Слаба жена с изрусени кичури, облечена в дънки и червена тениска на клуб „В018“[16], над четиридесетгодишна, отвори вратата.

— Айуа, какво има? — попита тя на арабски.

— Търся Мариел — отвърна Кери.

— Не знам за какво говорите. Тук няма Мариел — каза жената.

— Моля ви, мадам. Аз съм ѝ приятелка, а също и на Дима Хамдан. Трябва да я видя. Спешно е.

— Казах ви. Няма такъв човек — заяви жената.

— Това Кинда ли е? — попита Кери, като имаше предвид телевизионното предаване. — Харесвам това шоу.

Жената кимна.

— Добро е — призна тя и понечи да затвори вратата. — Съжалявам, не мога да ви помогна.

— Почакайте! Можете ли поне да ѝ предадете съобщение? Животът ѝ е в опасност — каза Кери и пристъпи прага, за да не може жената да затвори вратата.

— Която и да сте — махайте се! Не познавам никаква Мариел Хилал! — отсече жената.

Кери я погледна. „Хванах те“, каза си тя и се замисли: слава Богу, че си беше взела лекарствата, иначе нямаше да го усети.

— Откъде знаете, че фамилията ѝ е Хилал? Не съм го споменавала — рече тя.

Жената стоеше там, лицето ѝ се сви в гримаса. Оглеждаше се наоколо, сякаш търсеше оръжие.

— Ако не си тръгнете, ще се обадя в полицията — заплаши тя.

— Направете го. — Кери скръсти ръце. — Вие криете нещо. Мисля, че и двете знаем, че последното нещо, което искате, е да дойде полицията.

Жената се поколеба, излезе в коридора, за да се увери, че Кери е сама, след което я пусна да влезе. Стояха неловко във фоайето — и след миг жената я въведе във всекидневната.

— Откъде познавате Мариел? — попита жената и се обърна, за да застане срещу Кери.

— Познавам Рана и Дима — отвърна Кери.

— Откъде познавате Дима?

— От „Ле Грей“ и модния фотограф Франсоа Абу Мурад… и от други места.

Жената стоеше там и мозъкът ѝ работеше бързо.

— Казахте, че животът на Мариел е в опасност. Какво имахте предвид?

— Знаете точно какво имам предвид, иначе нямаше да се опитвате да я предпазите. Трябва да говоря с нея. — Тя реши да рискува. — Дима е мъртва, мадам.

Жената я изгледа шокирано.

— Мъртва? Какви ги приказвате?

— Трябва да говоря с Мариел. Невероятно спешно е.

— Вие сте американка, нали? — попита жената и я огледа.

— Да. Аз съм Кери. Приятелка.

— Изчакайте тук — помоли тя и отиде в спалнята. Кери предположи, че се обажда на Мариел. Беше озадачаващо. Жената — Кери предположи, че е роднина на Мариел — не приличаше на арменка и когато се огледа, не видя и следа от кръст или снимки на връх Арарат или нещо друго арменско, така че защо живееше в „Бурж Хамуд“? „Като изключим — помисли си Кери, — че всеки познава всеки тук.“ Щяха да знаят, че има външни лица. Може би Мариел живееше наблизо, за да е в безопасност. По телевизията Кинда бе заплашена от мъж в официален костюм. Жената се върна.

— Ще се срещне с вас тази вечер след полунощ в клуб „Би Дис-Юит“. Идете сама или няма да говорите с нея. — Жената се намръщи. — Съжалявам за цялата тази предпазливост.

— Не, тя е права. Може да е в голяма опасност — отвърна Кери.

Клуб „Б018“ се намираше в квартал „Карантина“, притиснат между река Бейрут, в своя тесен бетонен канал, и пристанището. В отминали времена районът се бе наричал „Ла Карантин“ и е бил бежански лагер за оцелели от арменския геноцид в Турция по време на Първата световна война. По-късно, по време на ливанската гражданска война, е бил лагер на палестинците. Сега кварталът беше индустриална жилищна зона за работническата класа и по някаква чудата случайност и дом на най-скъпия клуб в града.

Отвън клуб „В018“ приличаше на бетонен космически кораб, а слизайки надолу по тясната наклонена рампа към подземния вход, Кери, която се бе прибрала до вкъщи и се бе преоблякла в своята „Терани“ и високи токчета, се питаше дали минироклята ѝ, стигаща до средата на бедрата, е достатъчно къса. Заведението бе от този тип места. Когато се спусна в зоната край входа, можеше да чуе музиката да тупти достатъчно силно, за да вибрират стените.

Още преди да мине покрай охранителите на вратата, високи по метър и осемдесет, един мъж в сако на „Хюго Бос“ я поприхвана през кръста и я попита дали иска едно синьо „Джони Уокър“. В клубовете подобно питие можеше да стигне до петстотин долара.

— Може би по-късно — отклони поканата тя и се измъкна. След като охранителите я огледаха, което продължи само няколко секунди, макар че изпита усещането, че я подлагат на гинекологичен преглед, и ѝ махнаха да мине — благодарение на роклята „Терани“ и обувките „Джими Чу“, помисли си тя, Кери влезе вътре. Основната част на клуба със своята подобна на хангар площ и безкрайно дълъг бар, бе претъпкана с хора, много от които танцуваха, давайки всичко от себе си на „Рън Ит“ на Крис Браун. Половин дузина красиви жени, облечени в ултратесни минирокли, се кълчеха на музиката върху баровете под буйни викове.

Някой мушна коктейл в ръката ѝ, който тя за малко не разсипа, докато едно шикозно облечено прелестно момиче със златисти сенки на очите и лилаво червило впери поглед в нея и каза:

— Какво красиво лице, шери. Може ли да те целуна? — Без да чака отговор, тя целуна Кери по устните, а езикът ѝ се плъзна навътре като малка рибка. Толкова е различно от целуването с мъже, помисли си Кери. По-нежно, усещането бе странно смущаващо и интересно.

— Ела с мен — предложи момичето и сложи ръка върху гърдите на Кери.

— Може би по-късно — отвърна Кери — този отговор се превръщаше в новата ѝ мантра — и бързо се отдалечи.

Провираше се около дансинга и покрай стените, търсеше Мариел. Единственото, с което разполагаше, бе снимката — надяваше се, че жената не е променила твърде много прическата си. Някакъв мъж я улови за свободната ръка и я целуна.

— Пийнете едно, хабиби — рече той. Тя освободи ръката си и продължи напред. Музиката бе оглушителна и някой извика на арабски, че нещата едва сега започват, ей, вие, кахлетийн! Светлини, подобни на лазери, проблеснаха и някой каза, че ще отворят подвижния покрив към звездите, но нищо такова не се случи. Музиката се смени и всички лудееха на финландската хеви метъл банда „Найтуиш“.

Кери забеляза жена, която можеше да е Мариел, седнала в далечния край на бара. Докато прекосяваше дансинга, беше опипана на два пъти и едва се отърва да не бъде придърпана от групичка от три момичета, които танцуваха толкова страстно, че подскачащите им гърди заплашваха да изскочат от деколтетата им.

Когато се приближи, видя, че е Мариел. Беше боядисала косата си в червено, облечена бе в потник на спортен клуб „Ансар“ с голямо деколте, от което се виждаше цепката на бюста ѝ, и дънки „Ескада“, които бяха толкова тесни, че можеха да бъдат боядисани направо със спрей върху тялото ѝ. Тя не бе толкова хубава колкото на снимката, но лицето ѝ беше по-интересно, помисли си Кери и се промъкна до нея.

— Къде можем да поговорим? — попита на арабски Кери.

— Ти ли си Кери? — отвърна Мариел и се наведе по-близо.

— Твърде шумно е. Хайде да отидем някъде.

— Не мърдам никъде, докато не се уверя, че си тази, за която се представяш. Откъде е Дима? Истинското ѝ родно място — извика червенокоската в ухото ѝ.

— Областта Аккар. Халба.

— Ела — рече Мариел, стана от своя стол и тръгна. Кери я последва. След като вървяха дълго, за да излязат от основната част на клуба и да стигнат до един коридор, те се озоваха пред опашка, която се извиваше като змия пред женската тоалетна. Мариел мина покрай редицата, извади някакъв ключ и отключи една странична врата в края на коридора. Тя водеше към празно складово пространство. След като провериха зад гърба си, за да се уверят, че никой не им обръща внимание, те влязоха вътре. С изключение на една-единствена електрическа крушка, стаята бе тъмна, а в задната част имаше наредени кашони. Чуваха как музиката пулсира през стените.

— Мъртва ли е Дима? — попита Мариел.

Кери кимна.

— Знаех си. Тези хора… — каза Мариел и горчиво поклати глава.

— Кои хора?

— Не знам. Не ги познавам. Не познавам и теб. Зная само, че е опасно. Знаех, че тя е в беда.

— Откъде знаеше?

— Дима и Рана винаги са си играели с огъня. Рана излиза с някакъв тип, който смятаме, че е от ЦРУ.

— Фийлдинг? — подхвърли Кери.

— Американец — кимна Мариел. — Като теб. От негово име ли идваш?

— Ти как мислиш?

— Не зная какво да мисля. Уплашена съм, ето това си мисля. Ако са убили Дима, могат да убият и мен. Погледни ме. Ръката ми трепери. — Тя вдигна ръка на бледата светлина.

— Преди по-малко от два месеца Дима изчезна. Какво се е случило?

— Той е виновен — отвърна Мариел.

— Кой?

— Новият ѝ приятел. Мохамед. Мохамед Сидики. Тя беше с него.

— Онзи от Дубай ли?

— Откъде си чувала за Дубай?

— От фотографа, Франсоа.

— Той е такъв кара, лъжец. Мохамед е иракчанин. От Багдад. Твърдеше, че е от Катар, но знаех, че лъже това куче. — Тя направи гримаса. — Първоначално Дима беше влюбена. Постоянно говореше за това колко е прекрасен. За това колко много пари има. За това колко добре изглежда. Какъв невероятен любовник е. Разхождаха се по плажа на хотел „Сейнт Джордж“ и гледаха изгрева на слънцето. Всичко заради този кара.

— Какво се случи?

— Било е театър. Щом успя да я подмами, той се промени. Тя се страхуваше от него. Показа ми синините. Изгаряния от цигари от вътрешната страна на бедрата ѝ, където никой не можеше да ги види. Един път ѝ наврял лицето в тоалетната и я държал под водата, докато не му обещала да направи всичко, което ѝ каже. Посъветвах я да избяга. Или да говори с гаджето на Рана от ЦРУ, но тя беше твърде изплашена. Достатъчно беше той само да я погледне, и тя пребледняваше. Разказа ми, че има някаква жена, на която смята, че може да се довери. Американка. — Очите ѝ потърсиха лицето на Кери, което бе в скрито в сянка от електрическата крушка в тъмнината. — Ти ли си била това?

Кери кимна.

— Провалих я — отвърна тя. — Съжалявам. Можех да ѝ помогна, но тя изчезна. Не можах да я открия.

— Беше в Доха. В Катар. С него — обясни Мариел, изричайки ядно думите. — Не зная какво са правили, но преди да тръгне, Дима ме предупреди да стоя настрана. Той казал, че аз ще съм следващата.

— Затова си се скрила в „Бурж Хамуд“, така ли? Това ли е причината? За да си в безопасност? Ти не си арменка — рече Кери.

— Хората там забелязват външните лица. Защитават ни. Нали няма да кажеш на никого?

Кери поклати глава.

— Този Мохамед Сидики. Казваш, че е иракчанин, така ли? — попита тя.

Мариел кимна с мрачна усмивка на лицето.

— Твърдеше, че е катарец, но лъжеше.

— Откъде знаеш?

— Семейството на майка ми прекара известно време в Катар. Попитах го къде е ходил на училище. В академия „Доха“ на околовръстното шосе „Би“ ли? Защото всички, които имат някакво положение в обществото, ходят там. Той отвърна „да“. Лъжец! Всеки в Катар знае, че академия „Доха“ се намира на „Ал Калифа ал Джадиида“, което дори не е близо до околовръстното „Би“. И диалектът му беше иракско-арабски, а не катарски или ливански.

— Знаеш ли къде е той сега?

Мариел поклати глава.

„Това е задънена улица. Не разполагаме с достатъчно информация“, помисли си Кери и отчаяно потърси нещо друго. Този Мохамед бе свързан с нападението в Ню Йорк. Беше убедена.

— Някога била ли си заедно с тях? Някой правил ли е някакви снимки? — попита тя.

— Не искаше снимки. Един път Дима ме помоли да ги снимам на „Корниш“, но преди да направя каквото и да е, той взе фотоапарата от ръцете ми и го счупи.

— Значи няма никакви снимки?

Мариел се поколеба, след което поклати отрицателно глава. „Лъже“, помисли си Кери.

— Има снимка, нали? — попита тя, а сърцето ѝ блъскаше бясно. Сякаш слухът ѝ бе свръхизострен. Можеше да чуе биенето на сърцето си и това на Мариел, както и музиката и разговорите отвън и си помисли: „О, Боже, от лекарствата е. Моля те, не сега. Всичко виси на косъм.“

Мариел не отговори. Извърна очи.

— Мин фатлеки. Моля. Не позволявай смъртта на Дима да остане напразна. Това има много по-голямо значение, отколкото можеш да си представиш — умоляваше я Кери. Някакъв инстинкт — молеше се да не е проклетото биполярно разстройство — ѝ подсказа, че това, което кажеше Мариел сега, щеше да промени всичко. Като свети Павел по пътя за Дамаск — тя си спомни католическото си детство, — светът му е бил разтърсен в очакване на това, което щял да каже неговият среднощен посетител[17].

Очите на Мариел потърсиха нейните, сякаш можеше да види душата ѝ, след което тя отвори дамската си чанта, извади мобилния си телефон и след минута откри това, което търсеше.

— Направих я, когато той не гледаше. Не знам защо — изрече тя и прехапа устни. — Не, това не е вярно. Помислих си, че може да я убие и ще ми трябва, за да я дам на полицията.

Тя показа на Кери снимката от мобилния си телефон. Представляваше кадър, на който Дима, облечена в къси шорти и тениска, бе на „Корниш“, изглеждаше напрегната, а ръката ѝ бе обгърнала мъж с меден цвят на кожата, с къдрава коса и набола от три дни брада, който мижеше заради слънцето, а лицето му бе три четвърти обърнато към камерата. Кери не можеше да повярва, чувство, близко до оргазъм, разтърси тялото ѝ. „Пипнах те, копеле!“, помисли си тя яростно.

— Тази снимка ми е нужна — рече тя. — Ако ти трябват пари, помощ… — Остави изречението недовършено.

И двете останаха смълчани. Чуваха ритъма на музиката и звуците от тълпата отвън, пред стаята като звука на океан през раковина.

— Дай ми имейл адрес и ще ти я изпратя — каза Мариел, която внезапно започна да нервничи. — Нещо друго? Рискувах да дойда тук само за да се срещна с теб на публично място. Трябва да тръгвам.

Кери докосна ръката ѝ.

— Ами Рана? Тя познаваше ли го?

Мариел отстъпи назад, трудно бе да се види лицето ѝ на бледата светлина, идваща отзад.

— Не знам. Не знам нищо. Не искам да знам.

— Но тя познава сириеца, Таха ал-Дуни?

— Рана е известна. Или познава всички, или те я познават, или се преструват, че я познават. Питай я — отвърна Мариел и сви рамене.

— За нея също е опасно, нали? — попита Кери.

— Това е Бейрут — отвърна Мариел. — Живеем на мост, прехвърлен над бездна, изтъкан от експлозиви и лъжи.

Глава двадесет и първа

Баалбек, Ливан

Фоайето на хотел „Палмира“ в Баалбек бе пълно с палми, антики и прашасали мебели, останали от френската колониална епоха. Миришеше на мухъл и можеше изцяло да е плагиатствано от някой роман на Агата Кристи, но горните стаи на хотела разполагаха е невероятна гледка към римските руини. След като се регистрираха, Върджил и Зиад приготвиха оборудването и оръжията в стая, към която имаше балкон и бе с изглед към колоните на Юпитер, извисяващи се над долината Бекаа.

Катерейки се нагоре по планинския път с взета под наем хонда „Одисей“, те нямаха илюзии за това къде се намират. Пътят и градът бяха окичени с жълти знамена на Хизбула, които висяха от всяка сграда и уличен стълб. Тъй като следяха с GPS мобилния телефон на Рана, нямаше нужда да я следват отблизо и тя нямаше как да заподозре, че е следена. Единственият въпрос, както се бе изразил Върджил, бе каква е огневата мощ.

Колко хора бе довел със себе си Славея?

Оглеждаха руините е бинокли от вътрешността на стаята, за да са сигурни, че някое проблясване на слънцето върху лещите няма да ги издаде.

— Виждате ли я? — попита Кери.

— Все още не — отвърна Върджил, докато местеше сантиметър по сантиметър бинокъла си напред-назад. — Ето я, до храма на Бакхус. Отляво. Видя ли я?

Кери насочи бинокъла си към на практика непокътнатия храм. Руините бяха изумителни — най-големият, най-добре запазеният комплекс с римски руини в Близкия изток, а може би и в света. Датираха от времето, когато Баалбек е бил известен като Хелиополис и е служил като важен храмов център за преклонение пред римските богове Юпитер, Венера и Бакхус, първият от които се бе слял с местните божества Баал и Астарта. Храмовият комплекс бе разположен около Главния двор, огромно правоъгълно пространство, където Кери забеляза Рана да говори с някого до една колона близо до стълбите на храма на Бакхус.

— Виждам я. С кого говори? — попита Кери.

— Не мога да разбера оттук. Но той е довел въоръжени хора със себе си — отбеляза Върджил и бутна ръката ѝ. — Ето там, до онзи голям камък под ъгъл и до храма на Венера.

Видя ги. Мъж с нещо, което приличаше на АК-47, легнал настрани под ъгъл върху огромен камък, още един на стъпалата към Големия двор и други двама до храма на Венера.

— Виждам четирима — заяви Кери.

— По дяволите — измърмори Върджил. — Как са успели да влязат в музейния комплекс с оръжия?

— Те са Хизбула. Как мислиш? — обади се Зиад.

— Можем ли да чуем какво казват? — попита тя Зиад, който бе разопаковал един куфар и бе фиксирал параболична чиния, насочена към Рана през отворената врата на балкона.

— Може би. — Зиад сви рамене. — На около четиристотин метра са от нас. Настроих системата за разговори от такава дистанция. Петдесет на петдесет е. — Той ѝ подаде слушалките и нагласи видеокамерата да записва срещата, която наблюдаваха.

Кери слушаше съсредоточено. Чу жена, Рана, да говори на арабски, казваше нещо — думите бяха неясни — за „него“, който и да бе това, отговориха ѝ, че трябва да бъдат по-внимателни след (нещо неясно) за Ню Йорк. Някакъв глас, мъжки, обясняваше (нещо неясно) за „съсредоточаване върху Анбар“.

Кери се поизправи. Това не можеше да е вярно. Какво общо, по дяволите, имаше една актриса, която се чука с американския шеф на базата на ЦРУ в Бейрут, с провинция Анбар в Ирак? Защо това ще има значение за Хизбула? Те нямаха нищо общо с Ирак. Но Иран, спонсорът на Хизбула, има, помисли си тя. И все пак нещо не бе както трябва. И Рана, и Дима бяха сунити от Севера, които се преструваха, че са християнки. Защо даваха информация на Хизбула или на сирийското ГДС, което бе алевитско?

В този миг мъжът се отдръпна от колоната. Тя фокусира бинокъла си върху него.

— Това Славея ли е? — попита я Върджил.

Макар от такава дистанция разпознаването да бе несигурно, тя беше почти убедена, че е Славея.

— Той е. Приятелката на Фийлдинг е една гадна малка къртица — заяви Кери.

— Човече! Но той е шеф на базата. Той държи ключовете на кралството[18]. Какво ли ѝ е дал? — промълви Върджил.

„Не“, помисли си Кери. Въпросът не бе какво е дал, а на кого го е дал. За кого работеше той наистина? И внезапно я озари.

Ами ако Славея беше двоен агент?

Тогава въпросът ставаше: кой в действителност го ръководи? Иранците чрез Сирия и Хизбула или „Ал Кайда“ в Ирак? Имаше само един начин да разбере. Трябваше да заловят Рана, помисли си тя, докато се напрягаше да чуе нещо през слушалките.

— Всичко за Ирак (думите се разпаднаха) най-голям приоритет, разбираш ли? Ако можеш да се добереш до лаптопа му — чу как нарежда Славея.

— Не е лесно — отвърна Рана. — Ами Дима?

— Чухме единствено, че операцията се е провалила. Трябва да предполагаме най-лошото. А другата ти приятелка, Мариел? — „Двете с Мариел се оказахме прави“, помисли си Кери. Издирваха и младата манекенка. Славея каза още нещо, но тя не можа да го разбере. През бинокъла видя, че те се отдалечават зад някакви камъни. „По дяволите“, помисли си тя.

— С какво дойде дотук Славея? — попита тя Върджил.

— Забелязах два джипа тойота, паркирани близо до сука — отвърна Върджил. Имаше открит пазар с щандове за шауарма[19] и търговци на сувенири точно пред територията на храмовия комплекс. — Двама бойци на Хизбула стоят на стража.

— Можем ли да отвлечем вниманието им достатъчно дълго, за да сложим подслушвателни устройства в колите? — попита Кери.

— Не, освен ако имаш на разположение цял харем с момичета от Хизбула — отвърна той, а Зиад се обърна и се ухили, показвайки им златния си зъб.

— Не, отказвам да бъда доброволка — заяви Кери. Гледаше през бинокъла как Рана и Славея влязоха в храма на Бакхус. Беше невъзможно да чуе нещо, което те говореха, през дебелите древни мраморни стени. — Трябва да хванем Рана.

— Тук ли искаш да го направим? — попита Върджил и направи лек жест, с който обгърна цялата долина Бекаа. Тя разбра какво имаше предвид той. Бяха в провинция на Хизбула. Ако нещо се объркаше, шансовете да се измъкнат живи бяха минимални.

— Тя дойде със собствената си кола — отвърна Кери. Рана бе шофирала дотук сама в бледосиньо БМВ седан. Забелязаха го паркирано в една странична улица, която водеше към сука и входа на храмовия комплекс.

— Ами ако не е сама? — попита Зиад.

— Дойде сама. Така и ще се върне. Защо си мислиш, че дойдоха чак до Баалбек? Тя не иска никой да знае за тази малка среща лице в лице — отвърна Кери.

— Дано си права. Щом започне престрелката, към задниците ни ще се насочат хиляди членове — отвърна Зиад.

— Ако тя е в беда, Славея или хората му може да се намесят — предложи Върджил.

— Аз ще я забавя — обеща Кери. — Щом срещата им приключи, той няма да се мотае наоколо за шауарма. Трябва да се уверим, че тя ще си тръгне след него.

— Приключихме ли тук? — попита Върджил.

— Да прибираме багажа. Вие двамата обличайте костюмите и извадете от строя БМВ-то ѝ. Аз ще направя така, че тя да закъснее за партито.

Двамата мъже кимнаха. Извадиха зелени барети със символа на Хизбула върху тях, камуфлажни бойни униформи и автомати — облякоха ги и започнаха да опаковат останалата част от оборудването. В тази среда всички щяха да предположат, че те са по легитимна задача на Хизбула и ако някой ги спреше, Зиад щеше да говори с тях на арабски и да им даде да разберат, че трябва всеки да си гледа своята работа. Кери щеше да ги последва според това какво се случваше с Рана и Славея в руините.

Върджил и Зиад тръгнаха след няколко минути. Опаковаха подслушвателното оборудване и слушалките и я оставиха с един минибинокъл.

Тя провери своя „Глок 26“, малкия деветмилиметров пистолет, който ѝ бе дал Върджил, и го прибра обратно в чантата си. Молеше се на Господ да не ѝ потрябва, след което насочи бинокъла към храма на Бакхус.

Славея бързо напусна храма. Хвърли поглед към хората си и те се запътиха към Големия двор и входното стълбище. Минута по-късно, увита в зелен хиджаб, „Приятелски цвят за Хизбула", помисли си Кери, Рана излезе от храма и ги последва.

Кери прибра бинокъла в чантата си, излезе от стаята и тръгна надолу по улицата. Бързо стигна до сука и се престори, че пазарува на една редица, близо до входа, откъдето щеше да дойде Рана. Само трябваше да се увери, че Славея няма да я види — придърпа единия край на хиджаба над лицето си като фередже. Знаеше, че Върджил и Зиад се бяха запътили да извадят от строя БМВ-то и да оставят хондата миниван на позиция.

— Ако се наложи, как ще го направиш? — беше го попитала по време на пътуването от Бейрут.

— Оловния кабел на свещите. — Той сви рамене. — Само го откачи. Тя няма да може да запали колата.

— А после само да го закача отново и ще е готова да потегли?

Той кимна. „А и да се надяваме, че като носят баретите на Хизбула, никой няма да ги спре — помисли си. — Да се надяваме.“

Славея и хората му се зададоха. Тя пристъпи към една уединена сергия, където се продаваха антики. Монети, грънчарски изделия, кехлибарени и сребърни бижута. Всички те се предполагаше, че са от римския и финикийския период. „Десет към едно, че са правени в Китай“, помисли си тя.

— Всички тези автентични ли са? — попита на арабски тя продавача, закръглен мъж с мустаци.

— Лично ще ви предоставя сертификат за автентичност от Бюрото за антики, мадам — отвърна той, докато Славея и хората му преминаваха. Един от тях хвърли поглед към нея и по гърба я полазиха студени тръпки.

— Вижте, мадам, римски бижута — продължи продавачът и ѝ показа една гривна от сребро и цветно стъкло.

— Автентична ли е? — попита тя и се отдръпна, за да провери уличката. Беше чисто.

— Сто и петдесет хиляди ливри, мадам. Или ако платите в американски долари — осемдесет и пет.

— Нека си помисля — поиска Кери, остави гривната и отмина.

— Седемдесет и пет хиляди, мадам — извика продавачът след нея, когато тя тръгна надолу по уличката. — Петдесет хиляди! Двадесет и пет американски!

Видя две малки арабски момичета на около десет години да стоят до една сергия, на която се продаваха молитвени броеници, и отиде при тях.

— Знаете ли коя е Рана Саади, телевизионната звезда? — попита ги тя на арабски.

И двете кимнаха.

— Тя е тук! Ще се появи всеки миг. Трябва да ѝ вземете автограф. Или най-малкото ще ѝ кажете здравей — обясни тя и ги упъти към улицата точно когато Рана слезе по древните каменни стълби и се запъти към изхода на храмовия комплекс. — Ето, вижте! — възкликна тя и ги побутна към актрисата. А когато Рана се приближи, извика силно: — Вижте! Това е Рана, прочутата звезда! Онзор!

Хората в сука вдигнаха очи и половин дузина жени заедно с двете момичета наобиколиха Рана, която първоначално изглеждаше изплашена, след което започна да се усмихва и да маха на всички, сякаш беше на платформата за шествия на Парада на розите. Когато тя започна да дава автографи, Кери се обърна и си тръгна. Откри Върджил и Зиад да ядат шауарма в арабски хляб на една сергия от другата страна на улицата, където бе БМВ-то на Рана.

— Къде е ванът? — попита тя.

— Зад ъгъла — отвърна Върджил и направи знак с брадичката си.

— А Славея?

— Замина. И двата джипа.

Няколко минути по-късно те наблюдаваха как Рана слиза надолу по улицата и се качва в БМВ-то.

— Иди да докараш вана — нареди Върджил на Зиад и той тръгна натам.

Наблюдаваха я как се опитва да запали колата, чуха как стартерът изсвири и двигателят не запали.

— Кога ще действаме? — попита Кери.

— Изчакай, докато слезе от колата — обясни Върджил, а в този миг Зиад се появи иззад ъгъла с минивана. Той спря превозното средство на около пет метра по-назад.

Гледаха кака Рана се опитва да запали БМВ-то, след което тя просто остана в безизходица вътре. Докато седеше в колата и се опитваше да разбере какво става, с всяка секунда нещата ставаха по-опасни, Върджил извади спринцовката от джоба си, махна капачката и я скри в ръката си.

— Хайде, изкарай я от проклетата кола — промълви той.

Когато Рана понечи да слезе, Кери и Върджил се приближиха към нея, а Зиад премести още по-напред минивана.

— Ахлан, имате ли нужда от помощ? — попита я Кери на арабски.

— Тази глупава кола — започна да обяснява Рана, но не можа да довърши, защото Върджил я сграбчи и я убоде с иглата в рамото. — Какво е… — опита се да извика тя, но вече бе започнала да се отпуска, когато Кери отвори вратата на минивана, а Върджил я избута върху седалката. Кери хвана със свинска опашка китките ѝ, макар да виждаше, че е излишно. Рана бе изгубила съзнание. Кетаминът действаше бързо, помисли си Кери и сложи предпазния колан на отпуснатата жена, докато Върджил отвори капака на БМВ-то и закачи отново оловния кабел на свещите.

— Ключът е на стартера. Тръгвай — каза ѝ той и заобиколи, за да се качи в минивана до Рана. След секунди миниванът потегли, а Кери го последва с БМВ-то.

Когато Рана се съвземеше, щяха да са се прибрали в Бейрут. По един или друг начин, помисли си Кери, тя ще ни даде някакви отговори.

Глава двадесет и втора

„Башура“, Бейрут, Ливан

Кери наблюдаваше как Рана отваря очи. Намираха се в складовото помещение на сутерена в сградата на тайната квартира, близо до гробище „Башура“, която базата в Бейрут бе нарекла с кодовото име "Ирокези“. Стаята беше празна, осветена от една крушка — стените бяха шумоизолирани, а вратата заключена. Актрисата бе вързана за стола със „свински опашки“. Единствената друга мебел бе столът, на който седеше Кери, един щъркел и дървена пейка, на която бяха сложили кофа с вода и кърпа. На стола до себе си Кери бе оставила своя „Глок 26“ с прикачен заглушител.

— Можеш да крещиш с пълен глас, никой няма да чуе — каза тя на арабски.

— Не е в стила ми — отвърна Рана. — Не и ако не ми плащат. Веднъж издадох страхотен писък в един филм на ужасите. Зли канибалски улици. Обратното на Добри канибалски улици, предполагам. Искаш ли да чуеш писъка?

— Не ми пука филмографията ти. Това не е кастинг — отвърна Кери.

— Пари ли искаш? Не съм богата — призна Рана.

— Ти си известна.

— Това са две различни неща.

— Не се интересувам от пари. Хайде да си поговорим за Таха ал-Дуни.

— За кого?

Кери погледна към пода, а после към Рана.

— Искам да ми кажеш истината. Ако го направиш, ще се върнеш към стария си живот след няколко часа. Ако откажеш, никога няма да напуснеш тази стая — заяви тя.

За един дълъг миг нито една от двете не каза нищо. Рана се огледа, сякаш търсеше изход.

— За какво става дума? — попита тя със съвсем лек трепет в гласа, който издаде нервността ѝ. „Актриса е — напомни си Кери. — Изкарва си парите с лъжи. Като всички нас.“

— Слушай, има вече много неща, които не е нужно да ни казваш. Знаем за теб. И за Дима, и за Мариел, и че си малката курва на Дейвис Фийлдинг, шефа на базата на ЦРУ в Бейрут. Ще стигнем дотам след минута. — Кери видя как Рана е шокирана от изреченото от нея, от това, че знаеше толкова много.

„Разпит 101“, помисли си тя. Нека субектът си мисли, че знаеш за него и дейността му, защото тогава ще предположи, че разполагаш с повече информация, отколкото му съобщаваш. Нещата, които ще изпусне случайно, са невероятни, защото ще смята, че го познаваш.

— Срещна се с Таха ал-Дуни в Баалбек. За какво беше срещата?

— Не зная какво имаш предвид — отвърна Рана.

— Напротив, знаеш. — Кери се намръщи, извади видеокамерата и ѝ показа записа, на който тя и Славея разговарят сред руините. — Мин фатлеки, да не правим нещата неприятни. Всъщност още преди да стигнем дотам, имам по-добър въпрос. Какво прави едно хубаво мюсюлманско момиче сунитка от Триполи с шиитски шпионин на ГДС и Хизбула?

Рана се втренчи в нея с широко отворени очи.

— Коя си ти? Какво искаш от мен? — прошепна тя.

— Истината. Християнската Библия казва, че истината ще те освободи. В този случай това е буквалната истина. Но ако ме излъжеш… — Кери погледна към пейката и кофата с вода — повярвай ми, няма да ти хареса.

— Откъде знаеш за мен? И за Триполи? От Дима ли, тази кучка? Не може да си държи устата затворена, също както не може да не си разтваря краката.

— Наистина ли си представяше, че можеш да бъдеш любовница на шефа на база на ЦРУ, да се срещаш със сирийски шпиони и да не привлечеш вниманието? — отвърна Кери. — За кого работиш?

— Не знаеш ли? — Рана навлажни устните си. Тъмна коса, тъмни очи. Привлекателна жена, помисли си Кери. Такава, която смяташе, че външният ѝ вид винаги ще я измъкне от трудна ситуация. — Божичко, бих убила за една цигара.

— По-късно. — Кери се намръщи. — Трябва да започнеш да отговаряш на въпросите ми или нещата няма да се развият добре за теб. За кого работиш? Хизбула?

Рана поклати глава с едва доловим намек за усмивка по устните си.

— Кос емек Хизбула — заяви тя, използвайки най-мръсния арабски вулгарен израз. — Нито за Хизбула, нито за сирийците.

— За кого тогава? Ал-Дуни е от ГДС.

— Кой ти каза това? Дима? Ти от ЦРУ ли си? Хванала ли си я? Тя проговорила ли е?

Кери се замисли за миг, мъчейки се да вземе решение. Опитваше ли се Рана да я изиграе? Щеше да види кой кого щеше да изиграе.

— Дима е мъртва. В момента шансовете ти също не изглеждат много добри — отвърна Кери. Това имаше ефект. Видя как Рана пребледня. Тя поклати глава, а разкошната ѝ кестенява коса се отмяташе напред-назад. — Последен шанс. След това влизат мъжете. Изгарят от желание да се появят. Да поработят над добре изглеждаща жена като теб. Нещо, което ние, жените, знаем — продължи Кери и скръсти крака. — Красотата е толкова крехко нещо, нали? За кого работите ти и Ал-Дуни?

Рана поклати глава. Кери реши да пробва, като сподели малко повече истина.

— Двоен агент ли е Ал-Дуни? Единственият начин да ти помогна е ти да ми позволиш да го направя. Само трябва да кимнеш.

Почти неохотно, Рана кимна.

Умът на Кери препускаше. Ако Ал-Дуни беше двоен агент, за кои две страни работеше? Кой го ръководеше? Приятелят на Дима, Мохамед Сидики? Иракчанинът, който се преструваше, че е катарец, според Мариел. Или Рана ѝ казваше това, което си мислеше, че Кери иска да чуе?

— За кого работи наистина?

— Не съм сигурна. Но той бе човекът, който запозна Дима с приятеля ѝ, катареца — отвърна Рана.

— Мохамед Сидики? Чух, че той не е истински катарец — пробва Кери.

— Говорила си с Мариел. — Рана се намръщи. — Иншаллах, дай ми една цигара и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

Кери отиде до вратата, излезе и се върна с една запалена цигара „Марлборо“. Пъхна я между устните на Рана. Сега щеше да разбере дали наистина актрисата бе решила да съдейства.

— Добре — започна Рана, като си дръпна и издиша струйка дим. — Права си. Работя за Таха. Имам предвид Ал-Дуни. Вербувах също и Дима, макар че тя се преструваше, че е маронитка от „Алианс 14 март“. Както очевидно знаеш, и двете идваме от север, и двете сме сунитки, и двете сме дъщери на бащи от „Мурабитун“.

— Таха ал-Дуни те е вербувал, за да станеш любовница на Дейвис Фийлдинг?

— Не съм му любовница — отвърна Рана, дръпна си от цигарата и позволи на Кери да я извади от устните ѝ, за да може да издиша.

— Какво имаш предвид? Да не би да казваш, че не правите секс? Ти си красива жена. Дори известна.

— Не е толкова просо. Първоначално правехме, но сега ме използва основно, за да парадира. Срещаме се на партита, дипломатически приеми, подобни неща. — Тя сви рамене.

— Но ти го шпионираш?

Рана кимна.

— Той знае ли?

— Не знам какво знае. — Тя сви рамене. — По-късно с пристигането на Мохамед, приятеля на Дима, акцентите се промениха.

— От какво към какво?

— От всичко, което можехме да открием за дейността на ЦРУ в Ливан и Сирия, към Ирак. Искаха да разберат какво знаят и не знаят американците и какви са плановете им в Ирак.

— Мохамед, приятелят на Дима, ли ръководи Ал-Дуни?

Рана изсумтя подигравателно.

— Това ибн ел химар? Муле. Той е куриер, момче за доставки. Никой.

— Дима се е страхувала от него?

Рана кимна.

— Копелето я малтретираше, това прасе. Тя изпитваше ужас от него. Стигаше само да я погледне.

„Това каза и Мариел“, помисли си Кери. Значи по този начин бяха накарали Дима, плеймейтката сунитка, да стане терорист. Ако Славея не командваше парада, а Мохамед е бил само куриер, чия бе операцията? И какъв бе техният интерес към американската информация за Ирак? Отговорът бе очевиден.

— За „Ал Кайда“ ли работи Мохамед? Има ли връзка с Абу Назир?

— Не знам. Никой не говори за Абу Назир. Никой не знае кои са свръзките му. Таха веднъж говори за заместника на Абу Назир, Абу Убайда.

— Какво каза?

— Каза, че той е палачът на Абу Назир.

Глава двадесет и трета

Хиподрумът, Бейрут, Ливан

Разположиха се между дърветата зад голямата трибуна на пистата на хиподрума, слънцето хвърляше сянка над трибуната от другата страна на пистата и дърветата. Бяха седмина: тя, Върджил, Зиад и четирима мъже от „Ливанските сили“, които той бе довел със себе си. Бяха добре въоръжени, и четиримата с автомати М4 — единият от тях имаше в добавка и гранатомет М203.

На Кери не ѝ харесваше, че ще използват ЛС, „Ливанските сили“, но нямаше голям избор. Нещата се развиваха твърде бързо. Смяташе, че Сол е на път за Бейрут, но нямаше да стигне тук навреме, а и те не разполагаха с достатъчно такова, за да извикат на място ГСО, екип от групата за специални операции на ЦРУ.

Имаше поне сто причини да не използват ЛС. Те не бяха обучени, не бяха под нейно командване, бяха религиозни до дъното на душата си и щяха да си имат работа със своите шиитски врагове. Абсолютно кошмарен сценарий.

Имаше само една причина да ги използва. Славея — Ал-Дуни, никога не ходеше никъде без въоръжени пазачи от Хизбула, така че тя се нуждаеше от някаква физическа сила. Сол се бе съгласил неохотно по време на обмяната на съобщения по-рано през деня.

Тя отиде до едно интернет кафене на „Рю Макхул“ в „Хамра“, близо до Американския университет, настани се на един компютър до стената, до един арабски тийнейджър, който играеше онлайн с приятели. Както се бяха разбрали преди това — да не използва за работата си нормалните канали, до които Дейвис Фийлдинг би имал достъп, — двамата със Сол комуникираха през чат канал за тийнейджъри, който бе с толкова натоварен трафик, че имаше минимален шанс разговорът им да бъде хакнат. Обемът просто бе твърде голям, за да може дори търсачката на някоя мощна разузнавателна агенция да открие някой индивидуален разговор.

Според начина, по който бяха организирали чата си, Кери трябваше да е гимназист последна година от Блумингтьн, Илинойс, на име Брадли, а Сол бе момиче на име Тифани от близката местна педагогическа гимназия. Тя му изпрати доклада си и снимката на Мохамед Сидики като прикачени файлове.

„Здравей, сладко пайче, накара всички в сабиюа да откачат“, написа Сол. САБИЮА бе службата за анализи на ЦРУ в Близкия изток и Южна Азия, елитен екип, който включваше най-добрите експерти по Близкия изток на агенцията.

„цбт?“ — върна обратно тя. Участва ли и звеното към Центъра 3а борба с тероризма на Дейвид Естес?

„24/7. ревнувам, привличаш вниманието на всички момичета.“ „Крайно време бе от Аангли да обърнат внимание“, сърдито си каза тя.

„познаваш ли истинския мс? с кого се cpeщa тя?“ Това бе големият въпрос. Tози, чийто отговор тя категорично трябваше да знае. Кой в действителност беше Мохамед Сидики? Какво знаеше 3а него компанията? И за кого работеше той?

„все още не — написа в отговор Сол, — но твоето бивше голямо приятелче за цял живот, али, работи по въпроса, сякаш това е изпит по сат.“ Значи нейният бивш голям приятел за цял живот, „али“, Алън Йерушенко и колегите ѝ в Службата за стратегии за набиране на информация и анализ.

„мери ел смята, че е багаж, а не катер.“ Надяваше се, че той ще разбере, че има предвид, че Мариел смята, че Сидики е иракчанин от Багдад, „багаж“, а не от Катар, което Сол произнасяше като „катер“. Това, плюс факта, че Славея искаше Рана да му доставя информация за Ирак, доказваше, че всичко, което се бе случило в Бейрут и Ню Йорк, сочи като стрелка на компас към Абу Назир.

„тя гледа бу н и приятели“, върна Сол, давайки да се разбере, че е схванал съобщението ѝ. Опитваха се да открият нещо за „бу н“, Абу Назир.

„ще дойдеш ли да ме видиш?“, отвърна тя.

„ще се видим скоро, а какво става с нашето малко пиленце?“ Значи Сол бе на път за Бейрут. Слава Богу. Малкото пиленце бе Славея.

„довечера излиза на голяма среща, добре ли е да използвам лс?“

Последва толкова дълга пауза, че не бе сигурна дали Сол е все още там. И трябваше да си спомни и за часовата разлика, помисли си тя и погледна часовника си. Беше 2:47 вечерта в Бейрут и малко преди осем сутринта в Лангли.

„само ако се налага, пази се“, изпрати той. Очевидно не му харесваше. Е, тя самата не бе в екстаз. "Цялото това танцуване в кръг“, помисли си тя, е, защото Фийлдинг има връзка с двойна агентка, която дори не чука.“

„чао“, върна тя и се изключи.

Всичко това бе довело нея, Върджил и Зиад тук, на хиподрума, за срещата, която тя бе накарала Рана да уреди със Славея на голямата трибуна на състезателната писта. Състезанията се провеждаха само веднъж в седмицата, в неделя, така че днес, четвъртък, в този час голямата трибуна щеше да е празна. Дано това да убедеше Славея да дойде, а на войниците от ЛС да осигури свободно пространство за обстрел, ако нещата се объркаха.

— Откъде ще пристигнат? — попита тя на арабски.

— Оттам — посочи Зиад. — От авеню „Абдала ел Яфи“ към паркинга. Мога да поставя двама мъже сред дърветата близо до двора на френското посолство, за да се погрижат за всички, които останат при колата.

Кери се обърна към двамата мъже, които той посочи. Другите двама вече бяха заели позиции в конюшните, откъдето можеха да стигнат до голямата трибуна в рамките на тридесет секунди.

— Нали разбирате, че този мъж, Таха ал-Дуни, ни трябва жив? Дори и те да започнат да стрелят. Мъртъв не ни върши никаква работа.

— Той е хатна нийк Хизбула кара — изруга един от тях.

— Това не е добре. — Тя се обърна към Върджил. Тези луди типове просто щяха да започнат да стрелят. — Трябва да прекратим мисията.

— Твърде късно — отвърна той и посочи. — Ето го БМВ-то на Рана. — Кери видя синия седан да спира при портала. Хиподрумът беше затворен, но Рана бе подкупила пазача на портала предварително, за да могат да се срещнат тук.

Кери вдигна бинокъла си и видя, че това в БМВ-то бе Рана, сама. Изгледа как колата спря на паркинга, след което се обърна към двамата мъже от ЛС.

— Ако започне престрелка, извадете от строя джиповете, за да не могат да избягат. Елиминирайте пазачите на джиповете. Но не убивайте никой друг, ясно? — попита тя.

— Окей, ла машкила. — Той сви рамене. Няма проблем.

Кери не му повярва и проследи двамата мъже, които се отправяха през дърветата към района на паркинга.

— Да вървим — обади се Върджил, докато оглеждаше внимателно голямата трибуна. Леко се затича натам, автоматът му М4 — готов за действие. Кери и Зиад го последваха, а всяка клетка на тялото ѝ крещеше, че всичко това е грешка.

Тя бе обяснила на Рана, че ще бъде неин агент до второ разпореждане. Че ще има пари и че не трябва да казва нищо нито на Дейвис Фийлдинг, нито на Ал-Дуни или на когото и да било друг и може да не ѝ се налага да се вижда още много с Фийлдинг.

Първата ѝ инструкция към Рана бе да уреди среща със Славея — Ал-Дуни, като му каже, че има спешна информация за американската дейност срещу „Ал Кайда“ в Ирак. Докато Кери слушаше обаждането на Рана, Славея бе този, който поиска рандевуто да е на хиподрума.

— Какво целиш наистина? — беше я попитала Рана.

— Ти да дадеш на Ал-Дуни информация, която аз искам той да знае, а не тази, която той иска да научи — отвърна Кери. — И да узнаеш накъде отиват нещата, след като той получи данните.

— Имаш предвид за кого наистина работи той? Не вярваш, че са сирийците? — попита Рана.

— Той работи с повече от една страна.

— Нима не го правим всички? Това е Бейрут — отбеляза Рана.

Начинът, по който го каза, фатализмът в произнесеното напомниха на Кери за Мариел, докато тичаше към голямата трибуна и се скри, легнала по корем зад седалките на четвъртия ред. Другите двама войници от ЛС чакаха скрити в стаята за почивка на жокеите, близо до коридора, водещ от конюшните към пистата. Всички ли бяха такива? Обречени? Това ли представляваше Бейрут?

През цепнатината между седалките тя видя Рана да върви към мястото, където конете стоят преди надбягванията, за да изчака до парапета. Слънцето залязваше зад пистата, небето бе розово и златисто, наистина прекрасно, помисли си Кери, сенките се удължаваха, което правеше видимостта по-трудна. След съвсем малко щеше да е тъмно.

Няколко минути по-късно телефонът ѝ завибрира. Сигнал от войниците на ЛС близо до паркинга. Славея бе пристигнал.

Кери зачака, всеки умиращ нерв крещеше, сякаш електрически ток нахлуваше сред тях. Във всеки един миг Славея щеше да отиде при Рана. Беше изключително важно да чуе какво казва той, преди да действат. Каквото и да се случеше, не трябваше да бързат. Бяха сложили на Рана подслушвателно устройство и го бяха настроили към приемник, свързан със слушалката на Кери.

Тя забеляза Славея през процепа между седалките. Той бе придружен от трима охранители от Хизбула. Копелето наистина не ходеше никъде без охрана. Кери нямаше друг избор, освен да вкара в действие допълнителната огнева мощ.

— Салаам. Съвсем скоро се срещнахме. Дано това да е нещо добро — чу го тя как се обръща към Рана.

— Сам прецени. Вчера бях с американеца, след като се върнах от Баалбек — заяви Рана.

— В леглото му?

— Разбира се. Когато заспа, отидох до компютъра му. Ето файловете — продължи тя и му подаде флаш диска, който Кери ѝ бе дала.

— Това ли е всичко?

Рана поклати глава.

— Има и още. Става дума за американците, които правят нещо в Ирак.

— Кажи ми — настоя той.

— Мохамед Сидики. Научили са за него. Знаят, че е иракчанин, а не катарец — обясни Рана.

Кери напрегна слуха си, за да чуе — всяка сричка бе от огромно значение.

— Кара — изруга Славея. — Какво друго?

— Знаят също и за теб — започна тя, но не успя да довърши, защото в този миг двамата войници от ЛС, скрити в коридора, се появиха, като единият от тях започна да стреля по хората на Славея. Един от пазачите от Хизбула падна по лице — вторият се завъртя и отвърна на огъня.

„О, Боже“, помисли си Кери. Преди да успее да каже или направи нещо, Славея извади пистолет от сакото си. „Недей! Не и Рана! — крещеше мислено. — Недей!“

— Ах, ти курво! — извика той и стреля с пистолета от упор в лицето на Рана.

Внезапно се чу експлозия откъм паркинга. „Гранатометът“, помисли си Кери, като се полуизправи свита и извика на арабски:

— Не го убивайте!

Близо до нея Върджил и Зиад се изправиха и изпразниха автоматите М4 в тъмнината, която се освети от проблясващи откоси на изстрели.

Глава двадесет и четвърта

„Баста Тахта“, Бейрут, Ливан

Двамата с Върджил се разделиха до френското посолство, близо до пистата, за да е сигурно, че един от двамата щеше да се върне. Използвайки автобуси и споделени таксита напред-назад из северната част на града, за да се увери, че никой не я следи, Кери се отправи към „Ирокези“, тайната квартира на авеню „Независимост“ в квартал „Баста Тахта“. Когато почука на вратата на апартамента, използвайки кода — три почуквания, после две, — Дейвис Фийлдинг ѝ отвори с пистолет „Берета“, насочен към нея.

— Чаках те — рече Фийлдинг.

— Имаш ли текила? Имам нужда от едно питие — отвърна тя.

— Само водка. „Белведере“ — предложи той и посочи към шкафа.

Кери отиде, сипа си чаша водка, отпи, след което се пльосна на креслото. Не изглеждаше да има някой друг в апартамента, което я изненада. Фийлдинг рядко ходеше някъде без двама агенти на ЦРУ със себе си. И никога не посещаваше тайната квартира, освен когато трябваше да проведе разпит. Така че защо бе тук, запита се тя.

Фийлдинг седна на дивана, който бе обграден като рамка от пердето, което напълно покриваше прозореца зад него. Все още държеше пистолета, обърна внимание Кери.

— Да не смяташ да ме застреляш, Дейвис? — попита тя.

— Това може и да не е най-лошата идея на света. Колко души уби този път, Матисън? — попита той и направи гримаса.

— Точно така, Дейвис — отвърна Кери, като си сипа още едно питие, усещайки как то я изгаря, докато се спуска надолу, и си помисли: „Слава Богу, че има алкохол“, без да ѝ пука в този миг каква щеше да е реакцията от смесването с лекарствата ѝ. — Умират хора. Тази вечер това се случи с твоята приятелка Рана. Славея я застреля в лицето. Вече не е красива. Наздраве — завърши тя и пак отпи.

Кръвта се оттече от лицето му. Тя виждаше колко шокиран бе той. Ръцете му стискаха пистолета толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Кери се запита дали наистина ще я застреля.

— Този път с теб е свършено. Малкото хубаво момиченце на Сол — изрече той с дрезгав глас. — Преди да приключа с теб, ще се озовеш във федералния затвор. — Фийлдинг се изправи и закрачи, докато продължаваше да говори: — През цялото време съм по петите ти. Наистина ли смяташе, че можеш да дойдеш в моята база, в моя град и аз да не разбера за това? Ти си глупава аматьорка. Надхитрял съм се с истински професионалисти в Москва, от КГБ, докато ти още си цапала пелените.

— Но няколко пъти си се оставил да те изненадат, нали? — отвърна тя. — Като например, когато твоето гълъбче, с което толкова се гордееше, Дима Хамдан, пристигна в Ню Йорк, за да убие вицепрезидента на Съединените щати и да взриви Бруклинския мост, а в базата в Бейрут цареше пълна тишина. Или пък това, че тя се оказа сунитка, а не християнка. Или пък че любовницата ти се оказа двоен агент на Славея, а той самият играе двойна игра за Хизбула и „Ал Кайда“ в Ирак, но нищо, дори думичка не се чу от великия Дейвис Фийлдинг, краля на Бейрут, само една голяма камара въздух под налягане!

Той спря да крачи из стаята и я изгледа, устните му мърдаха, сякаш се опитваше да преглътне, но не можеше.

— Търсихме Дима. Тя изчезна — заяви той.

— Така ли? — отсече тя. — Подала е формуляр DS-160, използвайки фалшивото име Джихан Миради точно през твоето собствено въшливо посолство и не сте го засекли. Да не споменавам, че любовницата ти е предавала всичко, до което си се докосвал, на Абу Назир в Ирак чрез Славея. Така че единственият въпрос е: дали си напълно некомпетентен, или си предател, кучи сине?

Фийлдинг погледна пистолета в ръката си, сякаш бе някакъв извънземен обект, който никога не бе виждал преди това. Пръстът му, забеляза Кери, бе на спусъка.

— Рана не ми беше любовница — най-сетне изрече той. — Познавах я бегло.

— Глупости! — отсече тя. — Звънял си ѝ многократно всяка седмица от месеци. След това си изтрил съобщенията от файловете на компанията и базата данни на Агенцията за национална сигурност. Направено е в същия ден, в който ми нареди да напусна Бейрут, и — между другото — наистина бих искала да знам как си успял да извъртиш този малък трик.

— Не зная за какво говориш — защити се той.

— Разбира се, че знаеш, Дейвис. Дори не си си и помислял, че някой някога ще разбере, нали? Е, познай какво, задник? Аз знам. И не съм единствената.

Фийлдинг я погледна странно, с лека налудничава усмивка. Кери се запита дали е психически стабилен. „Странно е точно аз да си помисля това“, каза си тя.

— Мислиш си, че знаеш нещо, Матисън, но всъщност това не е така. Имаше неща, които се случваха, а ти нямаше никаква представа за тях — заяви той и се поизправи. — Разкажи ми за последната си издънка. Как умря Рана?

— Искахме да хванем Славея. Той беше едновременно двоен агент и агент за свръзка на Хизбула, според нас и на „Ал Кайда“ в Ирак. Свързан е с Абу Убайда и вероятно с Абу Назир. Интересувахме се особено от приятеля на Дима, Мохамед Сидики, за когото, между другото, ти също така никога не си споменавал на никого в Лангли и който може да е бил свръзката. Само че „Ливанските сили“ избързаха и извадиха оръжието си. Славея я застреля.

Фийлдинг погледна мрачно към завесата на прозореца, сякаш можеше да види през нея. Завесата оставяше впечатлението, че стаята е затворена отвсякъде като килия.

— Горката Рана — изрече той и отпусна пистолета в ръката си до хълбока си. Върна се обратно на дивана и седна. — Тя беше толкова красива жена. Когато си с нея, хората те забелязват.

— Беше ти любовница, нали?

— Беше свръзка. Може да сме правили секс няколко пъти, но… — Той се поколеба.

— Какво има, Дейвис? Не ти ли пускаше? Или ти си бил този, който не можеше да го вдигне?

Фийлдинг я погледна, сякаш я вижда за първи път.

— Настина си кучка, нали?

— Но не и предател — отвърна тя и се огледа. — Тук няма никой. Нека си остане само между нас. Ти не си имал представа каква е била тя, така ли? За кого е работила?

Фийлдинг почти неуловимо поклати глава.

— Ами Славея? — попита той.

— Той също е мъртъв. Проклетите ЛC. Двама от охранителите му от Хизбула се измъкнаха. Имаме един ранен от ЛС.

— Значи не разполагате с нищо?

— Не съвсем — отвърна Кери и извади мобилен телефон от джоба си. — Това е на Славея.

Фийлдинг протегна свободната си ръка.

— Дай ми да погледна — каза той.

Кери поклати глава, а русата ѝ коса се люшна.

— Любопитна съм, Дейвис. Как разбра за срещата тази вечер? Кой ти каза? Не съм била аз и не е бил Върджил. Зиад ли беше? Или някой от ЛС? Заради теб ли прибързаха и извадиха оръжието си?

Той насочи пистолета към нея.

— Нещо си се объркала, Матисън. В случай че си забравила, аз съм ръководител на базата, а не ти. Ако мога да предам мобилния телефон в Лангли, може би бъркотията, която си забъркала, няма да е пълно фиаско. Дай го тук. — Той протегна свободната си ръка.

Кери прибра мобилния телефон в джоба си.

— Какво ще направиш, Дейвис? Ще ме застреляш ли? — попита тя.

— Нямаш си никаква представа, нали? — Той се усмихна. — Тази година се провеждат междинните избори за Конгреса. Никой няма да притеснява агенцията. С теб тук е свършено. Ние осъществяваме извънредни премествания на ислямски екстремисти в други затвори. Ти ще получиш нова задача. Можеш да разпитваш лошите в Североизточна Полша, далеч на майната си. Съветвам те да се облечеш топло, Матисън. Чувал съм, че там е студено по това време на годината.

— Никъде няма да ходя. А на теб ще ти се наложи да вземеш това от мен — отвърна тя и потупа джоба, където бе пъхнала мобилния телефон.

— Моите хора идват насам. Когато пристигнат, ще те отведат до летището — заяви той и се облегна назад. — Преди да направим това, ти, естествено, ще ми дадеш мобилния телефон.

— Аз няма да тръгна никъде.

— В такъв случай, с теб е свършено — каза Фийлдинг с толкова самодоволен вид, сякаш президентът на студентско братство наблюдаваше как някой новоприет член е станал за смях. — С кариерата ти е свършено. Ще ти повдигна и обвинения, Кери. Гарантирам, че ще намерим за какво да те подведем под отговорност. Истината е, че е невъзможно да си в този бизнес и да не нарушиш някой закон или решение на Конгреса, или нещо друго.

Седяха, без да разговарят. Кери си мислеше, че мръсници като него винаги се измъкваха, но щеше да намери начин, щеше да го разобличи, дори това да беше последното нещо, което щеше да направи. Апартаментът бе тих, дори шумът от вечерния трафик на Бейрут не можеше да пробие стените. Тя се запита дали с кариерата ѝ наистина е свършено. Щеше да свърши, когато хората на Фийлдинг пристигнеха. Точно както баща ми, помисли си тя.

Някой почука на вратата.

Глава двадесет и пета

Oyзай, Бейрут, Ливан

Фийлдинг отвори вратата с пистолет в ръка. Беше Сол Беренсън, който теглеше след себе си куфар на колелца, очевидно пристигаше направо от летището. Върджил бе с него и носеше автомата си в твърд пластмасов калъф за оръжие.

— Здравей, Дейвис. Нашествие ли очакваш? — попита Сол и влезе, без да изпуска от очи пистолета. Върджил го последва.

— Матисън компрометира „Ахил“, последната ни тайна квартира. Никак не бих се учудил, ако направи същото и с тази — отвърна Фийлдинг и прибра пистолета в джоба си.

Сол свали сакото си и седна срещу Кери. Погледна към Фийлдинг, който след миг остави оръжието.

— Разбрах, че Славея е мъртъв — обърна се Сол към Кери.

— Рана също — промълви тя и извърна поглед. — Фийлдинг твърди, че тя е била само контакт.

Сол потри ръце, сякаш му беше студено.

— Жалко, че не можахме да го разпитаме. Можеше да го притиснем и да научим всичко на хиляда процента.

— Какво очакваш? — намеси се Фийлдинг. — Казах ти, че е твърде неопитна, за да ръководи подобна операция. Трябваше да я дадеш на мен.

Сол погледна Фийлдинг.

— Какво би направил по-различно Дейвис? За протокола — изрече тихо той.

— Щях да използвам нашите хора, а не „Ливанските сили“. И аз щях да избера мястото — заяви Фийлдинг.

— Нямаше време — и тя вече бе започнала да подо… — започна Кери, но Сол вдигна ръка, за да я спре.

— Кери имаше моето одобрение — изрече той.

— Виж, Сол, знам, че тя ти е протеже, но това е моята база. Искаш ли аз да я ръководя или не? — попита Фийлдинг.

— Почакай — извика Кери, извади мобилния телефон и го подаде на Сол. — Не всичко се провали. Това е на Славея.

Сол подхвърли апарата на Върджил.

— Искам всяко проклето и най-дребно и ненужно нещо, което някога е било качено на този телефон — нареди той на Върджил, който кимна, след което се обърна към Фийлдинг: — Трябва да говоря с Кери насаме, Дейвис. Но ти ще се зарадваш да научиш, че тя напуска Бейрут.

— Ама, Сол — понечи да каже нещо тя, но се спря, след като той я погледна.

Сол се обърна към Фийлдинг, който се усмихваше широко.

— Постъпваш правил… — започна Фийлдинг, но Сол го прекъсна.

— Ти също си тръгваш, Дейвис. Трябва да говоря и с теб. Ще се срещнем в офиса, онзи на „Рю Маарад“, след — той погледна часовника си — около час.

— Какви ги приказваш? Как така ще си тръгвам? — изрече Фийлдинг и се изправи.

— Лангли. Имаме нужда от теб там. — Сол се усмихна. — Всичко е наред. Ще ти обясня. Сега първо трябва да се оправя с Кери, става ли? — Той погледна към нея. — Какво пиеш?

— Водка. „Белведере“.

— Може ли? — попита той и се пресегна към чашата ѝ. — Полетът беше адски дълъг.

Фийлдинг погледна мрачно към Кери и взе сакото си. Изгледа как Сол изпи водката в чашата.

— А какво става с базата? Кой ще я ръководи? — попита той.

— Ще доведем Сандърс от Анкара. Не се притеснявай. Само временно е — успокои го Сол и направи жест, сякаш не е кой знае какво.

— За Бога, Сол. Можеш ли да ми подскажеш нещо? — попита Фийлдинг.

Сол поклати глава.

— Никой освен теб не бива да чуе. Не искам тези двамата — той посочи Кери и Върджил — да знаят. След малко идвам. Обещавам.

Фийлдинг се вгледа в Сол за миг, сякаш се опитваше да реши дали да му повярва.

— Ти сигурно знаеш, че накарах няколко от моите хора да дойдат — рече той. — Не искахме повторение на „Ахил“.

— Кажи им да се оттеглят. Няма да имаме нужда от тях — отвърна Сол и му махна за довиждане. — Ще те информирам след час, става ли?

Фийлдинг кимна, без да сваля очи от Сол, и напусна апартамента.

— Ти да не си откачил напълно? Знаеш ли какво този задник… — започна Кери, но Сол допря пръст до устните си, за да я спре, и погледна към Върджил, който отиде до вратата и я отвори, за да се увери, че Фийлдинг си е тръгнал. — Какво става? Защо искаш да ме видиш насаме?

Сол внезапно се ухили. Върджил, който наблюдаваше и двамата, се усмихна.

— Знаеш ли какво направи? Имаш ли някаква представа? — попита Сол.

— За какво говориш?

— Снимката, която изпрати. Онази от свръзката, която проследи, от Мариел.

— Мъжът, Мохамед Сидики. Какво за него?

Сол се наведе напред и докосна ръката ѝ.

— Ами според твърденията на бившия ти шеф Алън Йерушенко и целия му екип плюс всички от САБИЮА има над седемдесет процента вероятност това, което си изпратила, снимката на човека, когото си идентифицирала като някой си Мохамед Сидики, смятан за катарец, който между другото според Доха не съществува, да е единствената известна снимка на Абу Убайда, дясната ръка и втория човек след Абу Назир, лидера на „Ал Кайда“ в Ирак, и човека, който най-вероятно стои зад атаките в Ню Йорк.

Тя се олюля назад зашеметена. Невероятно, помисли си. В един момент я пращаха в Полша, а сега внезапно бе направила хоумрън, за да спечели мача от Световните серии.

— А какво ще се случи с Фийлдинг? — попита Кери.

— Когато слезе от самолета, в Лангли ще се занимават с въпроса. — Сол се намръщи. — Няма да е приятно. Нямам представа какво, за Бога, си е мислел той. Или колко надълбоко е в играта, или с кого е там.

— А какво става с мен в Лангли? Махната ли съм от черния списък?

Сол се ухили.

— Шегуваш ли се? Що се касае до директора, ти си кралицата на бала, жената чудо и женският вариант на Джеймс Бонд, вплетени в едно. Йерушенко каза, че ако вече не бил женен и дядо, щял да се ожени за теб. Най-сетне имаме шанс да хванем това копеле натясно.

— Ами Дейвид? — попита тя, без да го поглежда.

— Естес също.

— Тогава защо каза, че си тръгвам? Имам много неща, които трябва да свърша тук.

Той поклати глава.

— Отиваш в Багдад. Полетът ти е след четири часа. Имаш нова мисия. Изцяло твоя е. Ти ще я ръководиш.

— И каква е тя?

— Възложена ти е директно от Бил Уолдън. Да ни донесеш главите на Абу Убайда и Абу Назир. „Ал Кайда“ е на път да превземе цялата провинция Анбар в Ирак. В страната ще избухне гражданска война. Нашите войски ще бъдат подложени на кръстосан огън. Ще стане кървава баня. Хората от разузнавателното управление на министерството на отбраната са направили изчисления за приблизителната цифра на жертвите, която ще ти се стори невероятна. Единственият начин да спрем това е чрез тези двамата.

— Защо точно аз?

— Разбирам те. Това е голяма задача. Но ти го откри. Умееш най-добре интуитивно да предвиждаш ходовете му за разлика от нас, останалите. Говориш арабски като местните. Кой би бил по-добър кандидат? Родена си за това, Кери.

— И може би ще мога да въздам малко справедливост за Дима. И за Рана — промълви тя.

— Ех, Кери — въздъхна Сол. — Недей да търсиш справедливост в този живот. Така ще бъдеш много по-малко разочарована.

— Мишените. Как искате да ви ги доставя? Живи или мъртви? — попита тя.

— На милион парчета, хич не ме е еня. Просто докопай копелетата — изрече Сол през стиснати зъби.

Двамата с Върджил пътуваха в такси, което се движеше надолу по „Рю Оузай“ към летището. Улицата беше претъпкана и шумна, дори и късно през нощта. Сградите близо до брега бяха стари и напукани, с висящо пране и черни знамена, изписани с бели букви, прокламиращи „Смърт на Израел“ от балконите.

Кери се беше върнала до жилището на Върджил, за да си опакова багажа. Когато започна да сгъва роклята „Терани“, Върджил поклати глава.

— Няма да имаш голяма полза от това в Багдад — заяви той.

— Вероятно не — отвърна тя, сгъна дрехата и я прибра в куфара, без да знае какво друго да направи с нея.

Когато бяха готови, се запътиха към гробището, близо до булевард „Байхум“, за да може тя да остави съобщение в тайника, с което уведомяваше Джулия-Фатима, че се налага отново да замине. Казваше ѝ да се пази. Не споменаваше това, което и двете знаеха: че бомбите пристигаха.

— А какво ще стане с предупреждението на Джулия за Хизбула и израелците? — бе попитала тя Сол, когато все още се намираха в тайната квартира. — Досега тя винаги е била безценна. Задава се война. Въпрос е на седмици или месеци.

— Предадохме информацията на горните етажи. Включена е в ежедневния брифинг на президента. Естес провери, че президентът е обърнал внимание — отвърна Сол.

— И ще предупредят израелците?

Сол бе вдигнал ръка в знак, който по някакъв необясним начин обхващаше две хиляди години еврейска история.

— Това зависи от администрацията. Споделянето на информация с други страни не е разузнаване, а политика — отвърна той.

— Дори и със съюзниците? — попита тя.

— Особено със съюзниците.

— Ако стане така, в Ливан положението ще е най-лошо — заяви тя и сипа последната водка „Белведере“ по чашите за тримата.

— Винаги. Л'хайем — каза Сол и вдигна чашата си.

— Наздраве — каза Върджил и отпи.

Гледайки през прозореца, Кери видя силуета на палмово дърво, очертано на фона на грозните порутени къщи от светлините на преминаващия трафик, и ѝ стана мъчно.

— Бейрут ще ми липсва — каза тя на Върджил. Имаше нещо в този живот, в тези хора. Някакъв вид галантна лудост. Какво бе казала Мариел? Че живеят „на мост, прехвърлен над бездна“.

— Не е Вирджиния — кимна Върджил. Пътен знак информираше, че летището е пред тях.

Мобилният ѝ телефон иззвъня. Беше Сол.

— Кери? — рече той.

— Почти стигнахме летището — отвърна тя.

— Фийлдинг е мъртъв.

Тя почувства внезапна празнина, дупка, зейнала под лъжичката ѝ. Мразеше го, но все пак. Без да може да се контролира, тя си помисли за баща си, стана ѝ зле при спомена за това как го бе открила в деня преди Деня на благодарността, видя какво бе сторил със себе си, бързо го закара в болницата с линейката, мислейки си: „Съжалявам, татко, толкова съжалявам“, и в същото време, по един ужасно гаден начин, ѝ се бе приискало да не се бе прибирала у дома.

— Какво се е случило? — попита Кери.

— Изстрел в главата. Прилича на самоубийство.

Върджил ѝ хвърли поглед, питайки се какво става, след което веднага примигна заради светлините от задаващите се коли.

— Връщаме се — рече тя. — Трябва да стигнем до дъното на тази история.

— Кери, той не беше глупав. Знаеше какво ще се случи.

— Сол, чуй ме. Той беше един лъжлив боклук, жалко подобие на човешко същество, но не би направил такова нещо. Не и това. Не беше такъв тип.

— Какъв тип смяташ, че беше?

— От онзи, който се смята за по-умен от останалите. Който смята, че никой не може да се сравнява с него. Той винаги искаше да е на върха. — Кери потупа Върджил по рамото. — Слушай, само ще ме изчакаш. Връщаме се.

— Недей. Това е заповед. Ирак е по-важен от всичко. Освен това, каквото и да е станало, отговорите са в Багдад — заключи Сол.

Глава двадесет и шеста

Ирландски маршрут, Багдад, Ирак

Диймън говореше под металните арки в чакалнята на международното летище „Багдад“. Набит, типичен бивш военен, с разстояние между предните зъби като на Алфред И. Нюман[20], той бе облечен в пустинна бойна униформа с пиратски череп и кръстосани кости, изрисувани върху бронираната му жилетка, и името „Диймън“ върху военната му каска. Не носеше риза под жилетката и тренираните му във фитнес залата ръце и врат бяха покрити с татуировки на кобра и дяволски лица. Като останалите членове на техния екип охранители от компанията „Блекуотър“ и той носеше патронна лента с допълнителни пълнители и чифт ръчни гранати, които висяха като смъртоносни плодове върху гърдите му, а един автомат М4 бе опрян в извивката на ръката му, сякаш бе прегърнал бебе.

Макар още да не бе станало девет сутринта, Кери вече се потеше. Температурата бе над тридесет и два градуса през този ден в началото на април и тя имаше усещането, че ще стане много по-топло. Като останалите, и тя бе облечена с бронежилетка и кевларна каска и непохватно държеше предоставения ѝ от частната военна компания „Блекуотър“ автомат М4, оръжие, което никога преди това не бе докосвала. Върджил, който бе до нея и изглеждаше така, сякаш се чувстваше не по-малко некомфортно, избърса челото си с ръкав.

Бяха изминали седем месеца, откакто тя за последен път бе посещавала Ирак, но жегата, частните военни компании, усещането за война в мига, в който пристигне полетът ти, ѝ припомниха всичко, сякаш никога не си бе тръгвала, сякаш събитията в Бейрут никога не се бяха случвали. Трудно бе да се вярва, че са изминали по-малко от два месеца, откакто всичко започна с опита на Славея да я отвлече в Бейрут. Сега бе девети април. У дома, в Щатите, беше времето на пролетната ваканция, първи април — Денят на лъжата, сезонът за плащане на данъците и краят на колежанския баскетболен турнир „Мартенска лудница“. Тя сякаш участваше в състезание, където времето изглеждаше едновременно компресирано и безкрайно. „Сега пак в Ирак“, помисли си мрачно тя. Само че този път имаше следа.

По време на престоя си в Аман Кери бе отишла в дамската тоалетна на летището, където агент от базата, привлекателна жена от арабско-американско потекло, ѝ бе подала криптиран мобилен телефон под преградката на тоалетната кабинка, а тя го използва, за да се обади на Сол.

— Какво става с онова нещо, което ти дадох? — попита го тя. Телефонът на Славея.

— Все още работя по него. След всяка среща с Рана той е звънял на един и същ мобилен номер в Ирак.

— Къде?

— Навсякъде. Багдад, Фалуджа, Рамади. Последното е от Рамади.

— Смятаме ли тогава, че там се намира Абу нали знаеш кой? — прошепна тя по телефона.

— Убайда? Да. Кери?

— Тук съм.

— Пази се. Намираш се в червената зона. — Нещата трябва да бяха наистина зле, щом той смяташе, че трябва да я предупреди, помисли си Кери. От новините по телевизията разбра, че войната, която не вървеше добре, когато напусна Ирак, ескалира. А може би той я предупреждаваше за нещо друго? За някаква по-мащабна ескалация или за операция на АКИ?

— Сол, задава ли се нещо?

— Обикновено се задава — отвърна той.

Диймън им даваше указания за това какво да очакват по пътя от летището до зелената зона на Багдад. Стояха заедно с група наемници от „Блекуотър“, други охранителни компании и двама репортери от Си Ен Ен, които току-що бяха пристигнали заедно с тях с полета от Аман.

— Слушайте. Ще кажа това само веднъж и не ми пука дали ще ме чуете, защото може да не сте живи достатъчно дълго, за да има значение — изрече Диймън по начин, който накара Кери да разбере, че бе изнасял тази реч много пъти преди това. — Оттук до зелената зона са само десет километра. Гладък, в основни линии прав маршрут по пътя за летището, известен още като „Ирландски маршрут“, а на вас, новобранците, също така известен и като „Алеята на гранатометите“ — на тези от вас, които наистина внимават. Ще сме там след десет минути. Не е кой знае какво, нали? — Той се ухили, показвайки разстоянието между зъбите си.

— Ще се движим в два конвоя от по пет коли всеки. Във всеки конвой ще има три бронирани шевролета „Събърбан“ и брониран камион „Мамба“ на „Блекуотър“, с картечница М240 отпред и още една „Мамба“, с която ще завършва колоната. Вижте сега, някои от вас, новобранците — каза той и ги огледа, — може да си помислят, че това е малко повече мощ, отколкото имаме нужда. Някои от вас може да погледнат нашите големи, дебелозадничести американски возила и да се почувстват малко по-сигурни с всичките тези стоманени пластини, прикрепени по тях. Повярвайте ми: при количеството хексогенни експлозиви, които използват нашите малки джихадистки братя, бронята около вас е ефективна точно толкова, колкото и една хартиена салфетка.

— На всеки от вас ще му бъде възложена зона за наблюдение, когато тръгваме. Дръжте си очите отворени. Не откривайте огън, освен ако не ме чуете да викам „Огън!“. Говоря сериозно. Ако ви кажа да стреляте, по-добре открийте огън или аз лично ще ви гръмна. Сега в този миг някой умник може да си каже: „Това са глупости, Джак“. Добре, глупости. Но само за сведение: вчера имаше двадесет и едно нападения срещу американски конвои по същия този път. Дадохме две жертви. Но днес, за вас, късметлии, е денят преди големия празник Мевлид Ал-Наби. Рождения ден на пророка Мохамед. Така че можем да очакваме чалмите да вдигнат мизата. Между другото това е празник на сунитите, така че в добавка към атаките срещу нас можем да очакваме експлозии и коли бомби в сунитските джамии и пазари. След пет дни е шиитската версия на празника и трябва да повторим цялата тази дандания. Брифингът приключи. Или ще успеем да преминем, или няма. Някакви въпроси?

Той ги погледна. Неколцина от наемниците попристъпиха от крак на крак, но никой не каза нищо.

— Добре, момчета и момичета — той кимна на Кери, единствената жена, — пригответе се за най-дългите десет минути от живота си. Хайде да се омитаме оттук — завърши той, обърна се и се отдалечи. След миг те го последваха отвън, пред терминала. Сивите „мамби“ и черните джипове се бяха наредили до бордюра на палещото слънце.

Рабит, бивш морски пехотинец с подстригана ниско коса като мъх на праскова, обясни на Кери и Върджил в кой джип да се качат, къде да седнат и им възложи параметрите, в които щяха да откриват огън. Те бяха във втория конвой. Мястото на Кери бе на средната редица, отдясно.

— За какво да се оглеждаме? — попита тя Рабит. Беше правила това и преди, миналият път, когато бе тук, но заради всичко наоколо бе очевидно, че нещата се бяха променили.

— За всякакъв вид превозно средство, което не стои настрана от нас. За каквото и да е. Жени, деца, купчина боклук, която не би трябвало да е там — отвърна той. — Ако някой се приближи, извикай „имши“. Това означава…

— Знам какво означава — отсече тя.

— Обзалагам се, че е така. — Той кимна.

Кери провери своя М4. Беше зареден със стандартен тридесетпатронен пълнител. Лостчето за избиране на режим на стрелба от лявата страна бе нагласено на „Предпазител“. Тя прогони една муха от лицето си и се помоли на Господ да не ѝ се налага да използва оръжието.

Докато чакаха на летището в Бейрут и по време на полета до Аман, а после и по време на втория полет до Багдад, Върджил седеше до нея и четеше книга с меки корици, а тя основно слушаше Джон Колтрейн на айпода си, успокояващи романтични парчета като „Тяло и душа“, и си мислеше за самоубийството на Фийлдинг. Въпросът бе защо. Не можеше да е заради това, което го очакваше в Лангли. Фийлдинг бе от онзи тип задници, които винаги се измъкваха от какво ли не през целия си живот. Щеше да е преценил, че ще намери изход и от тази ситуация. Тогава защо го бе направил? Какво криеше? И как бе свързано с Абу Убайда и Абу Назир?

Джипът и „мамбите“ бяха натоварени и чакаха. Рабит седеше пред нея на мястото до шофьора, предназначено за „мерача“. Макар че климатикът бе включен, в джипа бе горещо, защото прозорците бяха леко спуснати, а техните оръжия се подаваха оттам. Радиото изпращя. Тя чу гласа на Диймън да казва:

— Дръжте си очите отворени и стискайте здраво задници. Да тръгваме.

„Мамбата“, която водеше конвоя, пое напред и техният джип я последва плътно, а знамето на компанията „Блекуотър“ върху камиона, черен флаг с бяла меча лапа, се вееше от отворения люк на покрива. Конвоят зави по отбивката и се запъти към портала на летището. Кери можеше да го види през предното стъкло. Порталът бе укрепен стабилно с пясъчни торби и бетонни бариери, които принуждаваха превозните средства да правят остри завои напред-назад, преди да могат да влязат в летището. Охраняваше се от служители на „Блекуотър“, облечени в пълно бронезащитно облекло, заели позиции на картечници.

На табела до портала пишеше „Напускате летищната зона. Код червено“. Върджил се наведе и прошепна в ухото ѝ, че „код червено“ означава, че оръжията трябва да са в готовност за стрелба. Когато приближиха бариерата от другата страна на пътя, гласът на Диймън се чу през радиото с пукот:

— Пригответе оръжията за стрелба, приятели. Свалете предпазителите. Няма туристи в този автобус.

Разнесоха се щракащи звуци, всички сваляха предпазителите си. Кери премести лостчето от „Предпазител“ на режим „Единичен огън“ вместо на „Автоматичен огън“, както ѝ бе показано. „Това е лудост“, помисли си тя. Нямаше представа как да използва това оръжие и не бе сигурна дали може да уцели нещо.

Излязоха от летището и тръгнаха по магистрала, обградена от пустиня. Веднага след портала тя видя палми, чиито стволове бяха почернели, а короните им бяха изтръгнати от експлозии. Отстрани на магистралата имаше дълга колона от изкривени останки, обгорени и почернели части от джипове и камиони. Дори само от количеството отломки бе очевидно, че нещата бяха станали много по-лоши, откакто тя за последно бе тук. Широк магистрален ограничител от изравнена пръст, шубраци и палмови дървета ги разделяше от насрещния трафик.

Джиповете им увеличиха скоростта. Сега се движеха по-бързо, с около сто километра в час. Кери избърса потта, която се стичаше в очите ѝ. От нейната страна на пътя се виждаше едно и също. Обгорени шасита на превозни средства, обезобразени палми и шубраци. Пред тях бе „мамбата“, начело на конвоя, с войник, заел позиция на картечницата отгоре, а отпред — пътят, отчасти скрит в далечината зад жълтата завеса от прах. Вдигната, предположи тя, от първия конвой, който бе на няколко минути пред техния.

— Надлез на хоризонта — заяви Рабит през рамо. — Пригответе се. Джихадистите обичат да пускат гранати и самоделни взривни устройства върху нас. Дръжте си очите отворени. Няма да ги забележите, преди да изскочат.

— Майчице — промълви Върджил и хвърли поглед на Кери, с което показа, че и на него това не му харесва.

Преминаха под надлеза, всеки нерв от тялото ѝ очакваше нещо да се срути върху им. Когато излязоха от сянката, тя погледна назад, но не видя никого. Тъкмо щеше да си поеме въздух, и радиото отново изпука.

— Пригответе се, хора. Кръстопът „Самоделни взривни устройства“. Тук вече става забавно — съобщи гласът на Диймън.

— Тук винаги става нещо поне веднъж на ден — обясни Рабит и се прегърби над оръжието си.

Кери видя какво имаше предвид той. Няколко коли се качиха на магистралата от второстепенен път. Едната от тях, такси с двама араби на предните седалки, забрадени с карирани куфии[21], се приближи към тях.

— Имши! Махнете се, дяволите да ви вземат! — извика Рабит и пусна предупредителен откос пред предната броня на таксито, давайки им знак да се отдръпнат. Шофьорът на таксито ги изгледа кръвнишки, но намали и отби встрани. Пред тях „мамбата“, начело на конвоя, непрекъснато бибипкаше с клаксона, но Кери не можеше да разбере на кого. После видя как бронираният камион нарочно се блъсна в задницата на колата пред него и изгледа как превозното средство отби встрани, за да се махне от пътя.

След това проследи с поглед как колите една след друга се отдръпваха встрани от магистралата, за да пропуснат конвоя, а иракчаните в тях ги наблюдаваха с непроницаеми изражения.

Минаха под още един надлез с насочени нагоре оръжия, а после и под още един. На пътя имаше кратер от предишни експлозии от самоделни взривни устройства и конвоят намали скоростта, за да го заобиколи.

Внезапно една жена в черна абая с две малки момченца се появи отстрани на магистралата пред тях, близо до останките от кола, която все още не бе отместена от пътя. Тя държеше кошница. Намираха се в обсега на стрелба на Кери.

— Два часа! Жена с кошница и деца! — извика тя. Жената им махна и вдигна кошницата към тях. „О, Боже!“, помисли си Кери. Дали нямаше експлозиви в кошницата? Не знаеше какво да направи.

— Не стреляйте още — извика Рабит, когато те насочиха оръжия към жената и двете деца. „Какво става тук? — запита се Кери. — Какво правим?“

— Бала! — провикна се жената и им махна, когато те намалиха, за да минат покрай останките от колата.

— Почакайте! — извика Кери. — Тя продава фурми!

— Не стреляйте! — нареди Рабит.

Кери отдръпна пръста си от спусъка. Докато минаваха, по-малкото от двете момченца им помаха. „Това място е сюрреалистично“, помисли си тя, а сърцето ѝ блъскаше като барабанче.

Отново намалиха при контролно-пропускателния пункт на магистралата, преградена от бронетранспортьори и с охрана от иракски войници, наблюдавани от двама американски морски пехотинци. Иракските войници им махнаха да преминат, почти без да ги погледнат, и те отново ускориха. Крайпътна табела гласеше: „Скоростна магистрала „Кадисая“.

Внезапно тя чу невероятно силна експлозия и видя огромна оранжева огнена топка да се издига на няколкстотин метра пред тях. Блъсна ги пареща вихрена струя от експлозията, сякаш ги бе връхлетял горещ вятър.

— По дяволите — измърмори Рабит.

— Какво има? — попита Кери.

— Конвоят пред нас — промълви той през стиснати зъби.

Минута по-късно трябваше да намалят, за да заобиколят разбитата каросерия на джип, точно като техния, напълно погълнат от пламъци, който изпускаше плътна парлива струя черен дим на стотици метри във въздуха. До него бе тлеещият корпус на още едно разрушено превозно средство, от което не бе останало нищо друго освен шасито. Кола бомба, помисли си автоматично Кери, докато маневрираха покрай него. Тя усети жегата от пламъците по кожата си. Въздухът бе изпълнен с пушек и миризмата на експлозив.

Заради пламъците не можеше да види никого отвън, но имаше една човешка ръка, която лежеше върху магистралата на няколко метра. Щяха да минат точно покрай нея, може би през нея. Догади ѝ се и се насили да преглътне, за да се въздържи да не повърне. Не можеше да отмести поглед от откъснатата ръка, докато преминаваха. Лежеше там, с длан, обърната нагоре, пръстите бяха в перфектно състояние, недокоснати, дори изглеждаха спокойни. Двама мъже от „Блекуотър“ носеха трети, чиято горна част на тялото бе напоена с кръв. Занесоха го до един джип, който бе спрял по средата на магистралата, а вратата му стоеше отворена.

Трябва да се бе случило току-що, помисли си тя, догади ѝ се и внезапно си спомни какво беше и нейното положение в Ирак преди това, а тук всичко беше съвсем реално — можеше да умре във всеки един миг. Внезапно се почувства ужасена. И въпреки това се усещаше по-жива, отколкото някога е била през живота си. Всяка пора на кожата ѝ бе като рецептор, който усещаше атомите във въздуха около нея.

„Това е като някой от моите полети“, помисли си Кери. Беше истинска лудост. И все пак. И все пак. Това бе нейната истинска същност.

Те увеличиха скоростта и тогава картечницата М240 и автоматите М4 от дясната страна на „мамбата“ пред тях откриха огън. Всички от десния борд на камиона, откъм нейната страна, стреляха. Проследявайки полета на трасиращите куршуми на картечницата, изглежда, че стреляха към покрива на сграда с цвят на пясък, на около сто метра от магистралата. „Божичко“, помисли си тя, когато видя отблясъци от огън оттам. Някой ги обстрелваше.

— Снайперисти. Стреляйте, дявол да ги вземе! — извика Рабит и също откри огън към покрива на сградата със своя М4.

Кери направи опит, но не можеше да види кой стреля по тях, макар нервите ѝ да бяха изпънати в очакване на някой куршум да я уцели всеки миг. Грубият раздиращ звук от откосите на автоматите М4 от страна на Рабит и мъжете зад нея звучеше невероятно силно в ушите ѝ. Тя постави пръст върху спусъка, без да знае какво да прави, когато се изправиха точно срещу сградата. И тогава го забеляза.

Виждаше нечии очертания там горе и преди да осъзнае какво прави, натисна безразсъдно спусъка и усети как автоматът се разтресе в ръцете ѝ. Даде още един откос, изстрелите звучаха много силно, макар да бе сигурна, че изобщо не е успяла да улучи онзи, който бе там. Преди да успее да види какво се случва, те вече се отдалечаваха с голяма скорост. Почувства ужасна нужда да се изпишка и се стегна, за да не се изпусне. Върна лостчето на автомата на „предпазител“.

След — както ѝ се стори — вероятно един час, макар че всъщност едва ли бе минала и една минута, те излязоха от магистралата, а „мамбата“, която водеше конвоя, започна да бибипка и да се блъска в иракските коли, за да ги накара да се отдръпнат от пътя, когато конвоят се отправи към контролно-пропускателния пункт на зелената зона. Улиците бяха претъпкани с коли, мотоциклети и хора. През прозореца се промъкваше миризма на прах, дизел и изгнил боклук.

Контролно-пропускателният пункт бе пред тях: спирална бодлива тел, бетонни стени против експлозии, някои от които декорирани с графити, торби с пясък, предпазни бетонни ъглови стени по пътя, опашка от коли и дълга колона от хора, които минаваха през проверка и метални детектори, за да влязат, наблюдавани от танк „М1 Ейбрамс“ и отряд от войници от американската армия. Промъкнаха се покрай криволичещите ъглови предпазни стени и спряха за кратко на пункта, където един наемник, който изглеждаше точно като войник, с изключение на платнения знак „Блекуотър“ на рамото на ризата му, им махна да преминат.

След като минаха през стената за защита от експлозии, те сякаш се озоваха на друга планета. Намираха се на широко авеню, по продължението на което имаше палми, вили със зелени ливади и градини, величествени сгради с островърхи куполи, сякаш излезли от Хиляда и една нощ, а в далечината слънцето огряваше река Тигър. Минаха покрай един паметник с гигантски извити мечове, скръстени над входа, и се озоваха в нещо, което приличаше на обширен параден плац. Близо до плаца имаше някаква фигура, която приличаше на голяма бетонна летяща чиния с отворен люк. Кери я помнеше от последното си пътуване, но Рабит, който смяташе, че тя е новобранка, привлече вниманието ѝ върху статуята.

— Паметник на Незнайния войник — обясни той, докато продължаваха да се движат надолу по авенюто и най-накрая завиха наляво покрай някакви правителствени сгради сред затревени открити площи, а след това надясно по улица „Яфа“ спряха пред входа на високо здание с пресъхнал фонтан със статуи, което рано или късно всеки чужденец, който нямаше отношения с военните, опознаваше: хотел „Ал Рашид“.

— Искаш ли да се регистрираш, или преди това ще отидеш до конгресния център? — попита Върджил, когато свалиха багажа си. Конгресният център беше сградата, в която временното иракско правителство и правителствените агенции на Съединените щати имаха свои централи.

— Конгресния център — отвърна тя, спусна предпазителя и подаде своя автомат М4 на Рабит.

— Добре се справи — рече той.

— Бях изплашена до смърт — отвърна тя.

— Аз също. — Той се ухили и ѝ махна за сбогом.

Двамата с Върджил, теглейки след себе си куфарите си на колелца, прекосиха широкия булевард и показаха личните си документи на американските морски пехотинци, разположени зад пясъчни чували пред оградата от желязо и бетон на зданието на конгресния център. Самият той представляваше гигантска, подобна на крепост, постройка от сив бетон. Приличаше на укрепление от Първата световна война.

Те показаха документите си за самоличност отново — този път на американските военни полицаи, които пазеха входа, и влязоха вътре. Мигновено усетиха климатичната инсталация и след като поразпитаха, в крайна сметка откриха служба с табелка на вратата „Американска агенция за международно развитие, Багдад“ — институцията за предоставяне на държавни помощи на чужди страни. Почукаха и влязоха вътре.

Поканиха ги в чакалнята на един офис, където седнаха и зачакаха, докато млад американец, облечен в униформена риза и вратовръзка на морски пехотинец, на когото отвсякъде му личеше, че е военен, отиде да доведе някого. Един капитан от морската пехота, също по риза, се появи от някакъв вътрешен кабинет.

Беше висок около метър и осемдесет, атлетичен, добре изглеждащ, с черна къдрава коса, по-дълга от на обикновените морски пехотинци, сини очи и усмивка като на Том Круз.

— Аз съм Райън Демпси. Вие трябва да сте Върджил и Кери. Добре дошли в Пясъчника — изрече той и им стисна ръцете. Когато я докосна, Кери почувства изтръпване, което не бе изпитвала, откакто бе срещнала за първи път професора си по политология, Джон, в Принстън преди толкова много време. „От адреналина е“, каза си тя, тръпката от това, че оцеля по време на пътуването, от това, че е жива. Но когато огледа по-добре капитан Демпси, разбра, че това не беше вярно.

„О, по дяволите — каза си тя. — В беда съм.“

Глава двадесет и седма

Зелена зона, Багдад, Ирак

Седяха на малка маса в ККБ, кънтри клуб „Багдад“. Бяла сграда от газобетонни тухли със син перваз на една улица в жилищния район близо до реката, това бе едно от малкото места в Багдад, където алкохолът се продаваше свободно. Клубът беше претъпкан с емигранти от зелената зона, които идваха тук, вместо да ходят по баровете на „Ал Рашид“ или в хотел „Палестина“, защото шиитите се опитваха да сформират правителство и хотелите не сервираха открито алкохол.

Имаше мъже в униформи от дузина различни коалиционни страни — британци, канадци, австралийци, поляци, грузинци, от американското посолство и чиновници от временното правителство, — както и наемници от частни военни компании като „Блекуотър“, „Дин Корп“, „Кей Би Ар — Халибъртън“ и стотици други. Все повече и повече войната се преотстъпваше чрез договори на тези частни компании и те на практика бяха поели контрола. Барът и съседните зали бяха претъпкани с техни служители, наети от всички краища на света, със заплати, подобни на тези на Уолстрийт, говорещи на десетки езици и харчещи пари, сякаш бяха започнали да стават демоде. Излитащите реактивни самолети не можеха да се мерят с нивото на шума тук, а сервитьорките, които нямаха нищо против да ги опипват по задника, можеха да изкарат по хиляда долара на вечер.

Кери седеше заедно с Върджил и Демпси, който наистина бе капитан от морската пехота, преотстъпен на ЦРУ, използвайки офиса на Американска агенция за международно развитие за прикритие, от оперативна група 145, формирование с неясни функции, което потушаваше бунтовете.

Към тях се бе присъединил един гражданин на Ирак, Уарзер Зафир, официално преводач на американското посолство, а неофициално също член на оперативна група 145. Иракчанинът бе тридесет и няколко годишен, тъмнокос, с набола тридневна брада, прав нос, остър като острие на брадва. „И той е привлекателен“, помисли си Кери. На съседната маса до тях трима австралийци шумно празнуваха победата на националния отбор по крикет над „онези смърдящи южноафрикански скапаняци, пич“.

— Говоря арабски. Нямам нужда от преводач — заяви Кери на Демпси, докато още бяха в офиса.

— Уарзер има и други полезни качества — отвърна той.

— Като например?

— Той е от Рамади — обясни Демпси.

— И какво има в Рамади? — попита Кери.

Сега в ККБ, пресушавайки един „Хайнекен“, Демпси им обясни:

— Вие трябва да разберете какво се случва. Ирак се е променил, откакто последно сте били тук. През последните две седмици повече от триста трупа, повечето изгорени, измъчвани до неузнаваемост, се появиха само тук, в Багдад. Войските ни са атакувани от всички страни. Самоделни взривни устройства и снайперисти на всяка пресечка. Трудно е да се каже кого мразят повече иракчаните — дали нас, или се мразят едни други.

— Сунитите никога няма да приемат Джафари за министър-председател. — Той се наведе по-близо. — Тази съпротива скоро няма да свърши. АКИ става по-силна. На ръба са да превземат Анбар. Говорим за провинция, простираща се от покрайнините на Багдад чак до сирийската граница. Хората са изплашени до смърт. Миналата седмица двама американски военни рейнджъри изчезнаха в Рамади. Час по-късно се появиха без глави.

— Затова съм тук — каза Кери. — Ти си видял снимката. Разполагаме ли с някого, който го е виждал?

И Демпси, и Уарзер поклатиха глави.

— Дори някой да го разпознае, никога няма да проговори. Това, което вие, американците, не разбирате, е — намеси се Уарзер, — че това не са републиканци срещу демократи. Ако шиитите вземат властта, ще избият всички сунити. Страхуват се, че ако ние вземем властта, ще направим същото. Саддам беше прасе — рече той и изкриви лице — и се радвам, че беше спрян. Но когато той ръководеше държавата, само някои хора умираха. Не всички.

— Трябва ми някой от АКИ. Чух, че имате пленник — обърна се тя към Демпси.

Той кимна.

— Докато бях в седми полк на морската пехота, преди да се занимавам с тези шпионски работи, заловихме един командир на АКИ във Фалуджа. Но те са трудни за разпит. Не само не се страхуват да умрат, те искат да умрат.

— Как се казва?

— Наричат го Абу Амар — отвърна Демпси.

— Това е неговата куния, неговият псевдоним, не името му. Интересно е, че е избрал Абу Амар — рече Кери.

— Защо?

— Ясер Арафат го е използвал. Амар е бил спътник на Пророка. Може би нашият „Баща на Амар“ има мания за величие. Къде го държите?

— В „Абу Гариб“.

— На същото място, където извършваха всичките мъчения и други подобни неща ли? — попита Върджил. Две години по-рано изтеклите в медиите снимки на американски военнослужещи, мъже и жени, които изтезаваха и унижаваха сексуално затворници в затвора „Абу Гариб“, се бяха превърнали в световно политическо бедствие за Съединените щати.

— Когато сте видели това, което аз съм виждал… — каза Демпси, след което сви рамене, сякаш Ирак беше квантова физика, която бе невъзможна да се обясни на лаици.

— Сложили ли сте подслушвателни устройства в килията му? — попита Кери.

Демпси поклати глава.

— По дяволите. — Тя се намръщи. — Някой има ли представа какво е истинското му име?

— Имаме доносник там. Кълне се, че нашият Амар е от Рамади, в което има логика, и че истинското му име е Уалид. Не знаем фамилията му.

— Защо има логика, че е от Рамади? — попита тя.

— Защото там е сърцето на съпротивата. Говори се, че там се намира Абу Назир. — Той се наведе по-близо. — Трябва да ти кажа, че централното командване на въоръжените сили на САЩ планира голяма операция в Рамади — прошепна той в ухото ѝ.

— Кога? — попита също шепнешком Кери.

— Скоро. Нямаш много време.

— Значи никой не е виждал Абу Назир или Абу Убайда? — попита Върджил.

— Казват, че ако ги видиш — намеси се Уарзер, — това ще е последното нещо, което очите ти ще видят.

Демпси се огледа и им даде знак да се приближат още. Всички се наведоха.

— Какво следва? Отиваме до „Абу Гариб“, за да разпиташ Амар ли? — попита той.

— Не — отвърна тя. — До Рамади.

— Прости ми Ал Аниса Кери — каза Уарзер. — Но ти са малко нова в Ирак. Рамади е… — Той потърси думата. — Не можеш да си представиш колко е опасен.

— Вече видяхме колко опасен е Багдад — каза Върджил.

Уарзер погледна Кери и Върджил с тъмнокафявите си очи.

— Багдад е нищо. Рамади е смърт — тихо изрече той.

— Нямаме избор. Трябва да говорим със семейството му — каза Кери.

Демпси се ухили.

— Там се ражда по един на всяка минута — заяви той.

— Какво? Глупак ли? — попита Върджил.

— По-лошо — отвърна Демпси, все още ухилен. — Оптимист.

През отворената врата на балкона ѝ в хотел „Ал Рашид“ тя виждаше светлините върху моста „Четиринадесети юли“ над река Тигър. Половината от града от другата страна на реката бе потънала в пълен мрак, електричеството по-често спираше, отколкото да работи, а извиващата се река бе като сребърна панделка на лунната светлина.

Отвъд зелената зона Кери чу грохота на експлозия и трясъците от автоматично оръжие. Поглеждайки в тази посока, тя видя линията от червени трасиращи куршуми, които се носеха неясно из мрака. Стрелбата спря, след което започна отново, тя бе част от нощните звуци в този град, точно така както полицейските сирени и камионите на фирмите за чистота бяха в американски град.

Кери се върна обратно в мислите си към същия стар въпрос: Каква бе тайната на Фийлдинг? Какво криеше той? Защо се бе самоубил?

Защо би го направил който и да било? Защо баща ѝ бе направил опит? Къде е била майка ѝ през онази нощ? Не беше ли нейното заминаване също един вид самоубийство, убийство на стария ѝ живот? Затова ли тя никога не се бе опитала да се свърже с никого от тях, дори със собствените си деца? Сол бе прав, помисли си Кери. Всички ние крием нещо.

Когато баща ѝ най-сетне започна да взима клозапин, той започна да опитва да възстанови връзката им. Имаше чувството, че никога всъщност не бе познавала Франк Матисън, онзи Франк Матисън, който бе ходил във Виетнам — дори не знаеше това за него, докато не откри една снимка в кутията в шкафа му, където той, гол до кръста, невероятно млад и мършав на вид, бе прегърнал автоматична пушка М14 на някакво сечище в джунглата заедно с двама приятели, всички те ухилени за пред фотоапарата, надрусани с това, което са пушели, онзи Франк Матисън, за когото майка ѝ се бе омъжила, преди всичко да стане наистина лошо. Той се беше преместил при сестра ѝ Маги и съпруга ѝ Тод. Ходеше на терапия, в основни линии вече бе нормален според Маги.

— Иска да те види — беше ѝ казала сестра ѝ. — Има нужда да възстанови връзката си с теб. Важно е за лечението му.

— За лечението му ли? Ами моето? — отсече тя.

Не го допускаше близо до себе си. Ако го видеше в къщата на Маги, му казваше „Здравей, татко“, „Довиждане, татко“ и това бе всичко. Защото не можеше да забрави — своето странно детство, мача на пинг-понг между глупостта и мълчанието. И защото той можеше и да изглежда нормален, но тя знаеше, че лудостта се спотайва в него, чакаше да се измъкне в мига, в който си извърнеш главата.

Ами тя? Нейната лудост?

Кучи син, тя имаше нужда от питие. И джаз. Приготви айпода си. И точно тогава на вратата се почука.

Беше Демпси, изпълнил рамката на вратата. Все още облечен в униформената си риза и панталони, малко повече подпийнал, отколкото бе в кънтри клуб „Багдад“. Начинът, по който я погледна, я развълнува до дъното на душата ѝ — по дяволите, той бе мъж, който изглеждаше добре.

— Искам да знам истината. Женен ли си? — попита тя.

— Какво значение има? — отвърна той, без да сваля сините си очи от нея.

— Не знам, но има. Женен ли си?

— Някъде по средата — отвърна той, сякаш браковете бяха военни задачи, временни назначения, а след това продължаваш към следващото.

— О, не — възкликна тя, когато той влезе в стаята и двамата се прилепиха един към друг като атоми, които се блъскаха, разкъсвайки дрехите си, целуваха се, сякаш бе краят на света. Метнаха се върху леглото и когато тя уви крака около бедрата му, усещайки как той прониква в нея, една част от мозъка ѝ чу две мощни експлозии от тази страна на реката, последвани от нови откоси стрелба от автоматично оръжие.

Глава двадесет и осма

Затворът „Абу Гариб“, провинция Анбар, Ирак

Доведоха Абу Амар, известен още като Уалид, с белезници в стаята за разпити, където Кери чакаше. Помещението бе оскъдно мебелирано: бетонни стени и два дървени стола един срещу друг, нищо повече. Тя му даде знак да седне и миг по-късно той го направи.

— Салаам алейкум — поздрави го тя и махна на двамата американски войници, които го бяха довели, да ги оставят. Уалид не отвърна с „Уа алейкум салаам“, както изискваше арабската любезност. Той бе слаб мъж с ниско подстригана коса и рошава брада, облечен в оранжев затворнически гащеризон, с нервен тик, който го караше леко да отмества глава встрани през няколко секунди. Кери се запита дали това му бе вродено, или бе резултат от живота в затвора и предишни разпити.

Очите му я огледаха за по-малко от секунда, забелязвайки нейния син хиджаб, дънките и горнището с качулка на Корпуса на морската пехота на САЩ, след което погледът му се отмести. Не бе нужно да казва нищо. Тя разбираше. Тя беше врагът. За няколко минути никой от тях не проговори. Тя взе мерки да седи неподвижно, така че записващото устройство и скритата миниатюрна видеокамера, които носеше, да улавят добро изображение.

— Ти знаеш хадита, устно предание на Абу Иса ал-Тирмизи, което съобщава за Вестоносеца на Аллах, нека бъде мир над него, който казал: „Най-добрата част от теб е тази, която е най-добра за семейството ти“ — изрече тя на арабски.

Уалид рязко мръдна глава, но не спря да я гледа. Очите му примигнаха няколко пъти като на птичка.

— Значи този път няма да използваме нито електрически ток, нито вода. Ти трябва да си „добрата полицайка“ — каза той на иракско-арабски.

— Нещо такова. — Тя се усмихна. — Имам нужда от помощта ти, Асаид Уалид Карим. Знам, че предпочиташ да умреш, отколкото да направиш това, но си помисли. Само една дума от моя страна и ще бъдеш свободен. — Тя махна леко с ръка към стените.

— Не ти вярвам. Дори и да го направя, бих предпочел да умра, отколкото да ти помогна. Мисля — потрепна той, — че предпочитам електрошока и водните мъчения пред твоите глупости — заяви той.

— Ще ми повярваш, Уалид Карим. Това е името ти, нали? — Макар да се опита да не го показва, тя видя, че бе изненадан от това, че тя знае името му.

— Аз съм Абу Амар — отвърна той.

— А какво ще правим с горкия Ясер Арафат, който си иска обратно своята куния? — Тя направи саркастична гримаса. — Слушай, нещата ще минат много по-добре, ако бъдем откровени един с друг. Ти си Уалид Карим от племето Абу Риша и командир в Танзим Кайдат ал-Джихад фи Билад ал-Рафидаин, позната на нас, бедните американски неверници, като „Ал Кайда“ в Ирак. Идваш от Рамади, от Ал-Тейла’а ал-Шаркия, южно от реката, близо до болницата.

Карим се втренчи напрегнато в нея, едва си поемаше дъх и потрепваше с глава. На нея и Уарзер, който използва всичките си семейни и племенни връзки, им отне три трудни дни в нелегалност, през които се укриваха в къщата на чичото на Уарзер в Рамади, а Кери бе облечена цялата в абая, веждите ѝ боядисани в черно, носеше кафяви контактни лещи, като нито за миг не свали дегизировката си, за да научат истинското име на Карим и да намерят къщата, където семейството му живееше. След това тя посети семейството на Карим и взе със себе си Уарзер, който се преструваше, че е лежал в затвора „Абу Гариб“ заедно с Карим, за да могат да ѝ се доверят.

— Бях в къщата ти — рече тя. — Говорих с майка ти, Аасера. С жена ти, Шада. Държах децата ти, дъщеря ти Фара, момчето ти Габир, с тези ръце. — Кери вдигна ръце. С всяка дума виждаше колко ужасен бе той от това, че тя знае толкова много. — Синът ти Габир е красив, но твърде млад, за да разбере какво е да си шахид, мъченик. Липсва му баща му. Кажи само една дума и ти обещавам, че ще се прибереш и ще го прегърнеш лично след два часа.

— Лъжеш — отвърна той. Трепване. — И дори и да не лъжеш, бих предпочел да видя как ги убиваш, отколкото да ти помогна.

— Господ е велик. Никога не бих ги убила, я Уалид. Но ти ще го направиш — заяви тя.

Лицето му се изви от отвращение.

— Как можеш да говориш такива неща? Каква жена си ти?

— Спомни си хадита на Абу Иса. Опитвам се да спася семейството ти. — Тя прехапа устни. — Опитвам се да спася теб, садики.

— Не ме наричай така. Не сме приятели. Никога няма да сме приятели — отвърна той, а очите му бяха свирепи като тези на пророк от Стария завет.

— Не, но и двамата сме човешки същества. Ако не ми помогнеш, от „Танзим“ ще отрежат главите и на двете ти деца, а аз няма да успея го предотвратя, дано Аллах да не го позволи — рече тя и вдигна дясната си ръка.

— Братята ми никога няма…

— А какво ще направят с един предател, с един муртад? — тя изрече злобно думата „отстъпник“ право в лицето му, изкривено от ужас. — Какво ще направят със семейството му? С бедната му майка? С жена му и децата му?

— Няма да повярват — отсече той.

— Ще повярват. — Кимна тя. — Ще го направят, когато видят американските морски пехотинци да носят дарове, нови плоскоекранни телевизори и пари, да ремонтират и боядисват къщата. Когато накараме членове на племената Дулами и Абу риша да шепнат из Анбар как си помогнал на американците и дори как се замисляш да станеш християнин. Няма да искат да повярват, но ще видят даровете и закрилата от страна на американците и ще разберат. И тогава един ден американците внезапно ще си заминат. Тогава „Танзим“ ще дойдат, за да раздадат правосъдие.

— Ах, ти, курво — изнегодува той.

— А какво ще се случи с хадит на Пророка на Аллах в този ден? Иначе ти можеш да си тръгнеш свободен от това ужасно място днес. Иди си вкъщи, Уалид. Бъди съпруг на жена си и баща на Фара и Габир и никога не се притеснявай отново за пари и за безопасността си, докато си жив. Трябва да избереш — каза тя и погледна часовника си. — След малко си тръгвам — каквото решиш, това е, но няма да има връщане назад.

Дълго време той не проговори. Кери огледа голите стени и си помисли за нещата, които бяха извършени в тази стая. „Вероятно той също ги е вършил“, помисли си тя.

— Това е злодеяние — най-сетне изрече той и лицето му потрепна.

— В името на едно по-голямо добро. Ти режеш главите на невинни хора, Уалид. Не ми говори за злодеяние — възрази тя.

Той я погледна и присви очи.

— Няма невинни хора — заяви той. — Аз не съм. А ти?

Тя се поколеба, след което поклати отрицателно глава.

Главата му потрепна и той въздъхна.

— Какво искаш, жено?

Кери извади снимката на приятеля на Дима Мохамед Сидики, известен още като Абу Убайда, от джоба си.

— Познаваш ли този мъж? — попита тя. От изражението по лицето му видя, че го познава.

— Абу Убайда — кимна Уалид. — Трябва да знаеш кой е, иначе нямаше да ме питаш.

— Какво е истинското му име?

— Не знам.

— Напротив, знаеш — отвърна тя и скръсти ръце пред гърдите си.

— Ла, наистина. Не знам.

— Какво знаеш за него? Трябва да имаш някаква информация. Някой трябва да го е наричал с някакво име.

— Не е анбарец, дори не е иракчанин. Веднъж чух някой да му вика „Каден“.

— Откъде е?

Лицето му стана сурово и той я погледна подозрително.

— Ще ме пуснеш ли? Днес?

— Но тайно ще работиш за мен — заяви тя. — Откъде е той?

— От Палестина, като… — той спря внезапно.

Беше се изпуснал. Тя веднага реагира.

— Като кого? Като Абу Назир ли? И двамата са палестинци, нали? — Когато мъжът не отговори, Кери добави: — Животът на сина ти Габир виси на косъм, Уалид.

— Като на всички нас. Всички сме в ръцете на Аллах — отвърна той.

— И в твоите собствени. Кажи ми, палестинци ли са те? И двамата? Затова ли са толкова близки?

Той потрепна и кимна, след което добави:

— Може би вече не са чак толкова.

— Защо? Какво се е случило?

— Не знам. Откъде бих могъл да знам? Затворен съм тук като животно — отсече той.

— Ами заслужи свободата си. Къде е Абу Назир сега?

— Не знам. Той се мести през цялото време така или иначе. Казват, че никога не прекарва две вечери в едно и също легло. Като Садцам. — Той се ухили и показа жълтите си зъби.

— Ами Абу Убайда? Къде е той? В Рамади?

Уалид кимна почти неуловимо.

— Но не задълго — обясни той.

— Защо? Къде отива?

Той поклати глава. За миг тя се притесни, че ще спре да говори. Уалид бе най-добрата възможност, с която разполагаха. Ако не го накараше да се обвърже сега — преди голямата задаваща се битка за Рамади според Демпси, — те щяха да се провалят. „Хвърли проклетите зарове, Кери“, каза си тя и се изправи.

— Или оставаш, или тръгваш, Уалид. Сега е моментът — изрече тя и затаи дъх. Отнякъде из затвора се разнесоха неясни звуци от нечии писъци, но не можа да различи думите. Уалид сигурно също ги чуваше, помисли си тя.

— Как се казваш? — попита той.

Глава двадесет и девета

Рамади, провинция Анбар, Ирак

Четиримата — Кери, Върджил, Уарзер и Демпси, облечени в стандартни бойни униформи на морски пехотинци за действия в пустинни условия, влязоха в Рамади с едно хъмви зад БТР на морската пехота, качиха се на моста над река Ефрат и продължиха към контролно-пропускателния пункт до електроцентралата. Слънцето бе високо в небето, денят бе горещ — температурата беше над тридесет градуса, със ситни камъчета из въздуха, носени от пустинния вятър.

Спряха на контролно-пропускателния пункт — купчина от пясъчни торби и бетон. Демпси слезе и проведе кратък разговор с пехотинците, които охраняваха пункта. После се върна и се настани зад волана.

— Лошо — каза им той. — Две полицейски управления са били ударени снощи. Морски пехотинци на авеню „Самоделни взривни устройства“ са били обстрелвани с тежки минохвъргачки. В Лангли нали не са ви казали, че АКИ разполага с двеста и двадесет милиметрови минохвъргачки и руски противотанкови ракетни комплекси АТ-13 „Саксхорн“? Сериозна работа. А джихадистите са вдигнали мизата. Предлагат двумесечни заплати на всеки, който постави самоделно взривно устройство на маршрут „Мичиган“, основното шосе, водещо към града. Три месечни заплати, ако бомбата убие някакви американци.

— Какво ще правим? — попита Кери.

— Ще трябва да използваме алеята „Гранатомет“ — той направи гримаса и потегли.

На връщане от „Абу Гариб“, Уарзер и Демпси ги бяха инструктирали. Рамади, както обясни Уарзер, бе град е половин милион души под обсада, притиснати от три военни сили: „Ал Кайда“, сунитските бунтовници и морските пехотинци. На сто километра западно от Багдад, на главния път през пустинята, това, по думите на Демпси, е „несъмнено най-опасното място на планетата“.

Сега шофирайки по главната улица зад БТР-а, Кери виждаше какво има предвид той. От двете страни улицата бе оградена от купчини отломки там, където преди бе имало сгради — няколкото здания и електрически стълбове, които бяха останали, бяха надупчени от куршуми като швейцарско сирене. С изключение на няколко джамии и ръждясали водни кули, които стояха все още изправени, градът изглеждаше като снимка на Германия след Втората световна война, помисли си Кери. Минаха покрай дълбок кратер от бомба на пътя и Върджил хвърли поглед към Кери оттатък централната конзола на хъмвито, след което продължи да оглежда улицата, като държеше в готовност автомата си М4.

В далечината отдясно, на около четиристотин метра разстояние, в посока към една джамия, чието минаре се подаваше над сградите, чуха звук от стрелба на автоматично оръжие, последван от отсечени откоси от картечница. Демпси се отклони от главната улица и престана да следва БТР-а.

— Той отива до стъкларската фабрика — обясни той. ОБПЛ на морските пехотинци — оперативната база на предна линия — бе разположена там. Те, от друга страна, се бяха насочили към полицейското управление в квартала „Ал Андалус“, където можеха да се настанят. Докато се движеха по тясната улица, двама иракчани, облечени в бели роби тауб и куфии, с автомати АК-47 в ръце, излязоха от вратата на едно кафене, след което седнаха на една метална маса отвън с кафеени чашки с размерите на напръстници и наблюдаваха как американците преминават. Демпси започна да увеличава скоростта, след което почти незабавно я намали.

— По дяволите — изруга той.

— Какво? — попита Върджил.

— Купчина с камъни на тротоара до ъгъла пред нас — обясни той.

— И какво от това?

— Не знам. Може би е самоделно взривно устройство. — Демпси погледна вляво, вдясно, а после назад. — Няма как да я заобиколим. Дръжте се за любимите си части от тялото, приятели — нареди им той и форсира двигателя, засили се към завоя, насочвайки хъмвито така, че да се остърже в сградата от отсрещната страна на улицата, за да минат колкото се може по-далеч от купчината камъни.

Кери затаи дъх, без да може да откъсне очи от заплахата, очаквайки експлозия, когато профучаха покрай нея. Завиха по следващата улица, където — чак не бе за вярване — тумба малки момчета ритаха вързоп от парцали, оформен като футболна топка, по прашната улица.

— Ау! — възкликна тя и въздъхна.

За разлика от децата на други места в Ирак никое от момчетата не им помаха или дори не спря да играе, макар че внезапното прекъсване на разговорите между тях накара Кери да разбере, че са видели джипа. След като подминаха децата, Демпси форсира двигателя и вдигна облак от прах.

Най-накрая те спряха пред полицейския участък, ограден с пясъчни торби и охраняван от иракски полицаи с автомати АКМ. Кери забеляза още един иракчанин на покрива, залегнал с лека картечница. Те слязоха от хъмвито и влязоха вътре, където Демпси ги представи на Хаким Гасид, полицейския началник.

— Бяхте ли атакувани вече? — попита го Демпси. Полицейските участъци бяха основни мишени на „Ал Кайда“, тъй като иракската полиция и американските морски пехотинци бяха единствените сили, които стояха между терористите и пълния контрол върху града. Не минаваше и ден, в който полицаи да не бъдат убити, а участъците атакувани, обикновено с минохвъргачки, гранатомети и самоделни взривни устройства, а понякога правеха опити да ги превземат.

— Два пъти, но през тази седмица не се случи нищо, слава на Аллаха — отвърна Гасид.

Няколко минути по-късно Кери, облечена цялата в черна абая, и Уарзер, който носеше бял тауб и куфия с карирана шарка на племето Дулами, напуснаха полицейския участък през задната врата, качвайки се на скутер, за да отидат до къщата на братовчеда на Уарзер от другата страна на реката.

Проблемът бе как да контролират Уалид Карим, на когото бяха дали кодовото име „Ромео“[22], в един град под обсада. Обикновените хитрини на занаята като тайни скривалища, кодирани съобщения, тайни радиостанции и мобилни телефони за еднократна употреба нямаше да свършат работа на място, където „Ал Кайда“ проверяваше всеки клетъчен телефон, дори и на тези хора, на които се предполагаше, че вярват, и човек можеше да бъде убит, пресичайки всяка улица в града в неподходящо време. Особено човек така дълбоко внедрен в „Ал Кайда“ като Ромео.

Решението, което те с Уарзер избраха, бе да използват една чайна в сука, централния пазар близо до главната автогара, и подредена серия от предварително уговорени дни и часове, когато Ромео щеше да бъде там. Чайната принадлежеше на Фалах Кадим, чичото на братовчед на Уарзер. Срещу десет хиляди американски долара и без да задава никакви въпроси, той бе готов да поеме риска. Абу Назир бе отсичал главите на хора и за много по-дребни прегрешения.

Денят бе към края си, след като мюезинът призова от високоговорителя на близкото минаре за следобедната молитва Аср. Движейки се със скутера към сука по улиците, които бяха претъпкани с хора, въпреки звуците на изстрели и експлозии, които идваха от квартал „Ал Туба“, близо до канала Ефрат, водния път, който се разклоняваше от основната река Ефрат от западната част на града, те отидоха, за да се срещнат с чичото — Фалах.

Уарзер се вмъкна в чайната, за да доведе Фалах, защото като жена Кери не можеше да влиза там. В консервативния Рамади чайната бе място, където мъжете ходеха да пият силен иракски чай, да пушат шиша наргиле и да играят домино или тавла.

Група мъже се запътиха към нея, докато тя стоеше пред един магазин за хиджаби и други женски дрехи. Движеха се бързо, всички от тях бяха с автомати АКМ, и преди да може да се отдръпне — преценявайки, че трябва да се прикрие и да предупреди Уарзер, че предстои стрелба, — един от тях се блъсна в нея.

— Алма, дера — извини се той.

— Ла машкила — отвърна тя, — няма нищо — и тогава сърцето ѝ спря.

Това беше самият Абу Убайда. Разпозна го мигновено от снимката. Беше привлекателен по характерен за арабите мъжествен начин и разбра защо Дима го е харесала. Той я погледна странно и тя се обърна, скромно придърпвайки края на хиджаба си над лицето. Въпреки боядисаните ѝ вежди и кафяви контактни лещи Кери усети, че му се е сторила странна. Той понечи да каже нещо, но един от хората му извика и те побягнаха.

Миг по-късно тя разбра каква бе причината, когато последва звук от експлозия на самоделна бомба близо до входа на сука, а минута по-късно се разнесе рев на американски боен изтребител F/A-18 над тях, което стана причина тентите и стоките по сергиите на търговците на сука да се разтресат.

„Той е тук“, не излизаше мисълта от главата на Кери, докато едва поемайки си дъх, се придвижваше, за да открие Уарзер. Хора тичаха навсякъде. Някои, за да се измъкнат от мястото на взрива, други, за да помогнат. Тя изтича до чайната точно когато Уарзер и един нисък, дебел иракчанин е мустак в стил Саддам излязоха навън.

— Видях го — обясни им тя. — Абу Убайда. Той е тук.

— Бързо влез вътре — помоли я Уарзер и се огледа. — Не е добре да говорим тук навън.

— Мислех, че не бива да влизам — рече тя.

— Има склад, който разполага със задна врата. Ела — обърна се чичото на арабски и я изгледа по същия начин, както току-що го бе сторил Абу Убайда. Дегизировката ѝ не струваше и пет пари, предупреди се сама тя. Заобиколиха и влязоха в склада през задната врата, която имаше катинар, който чичото, Фалах, отключи.

Стаята бе тясна и натрупана до горе с кутии с чай, захар и всякакъв вид оръжия.

— Салаам. Ти продаваш оръжие ли? — попита Кери Фалах.

— Всяка чайна и половината магазини в Рамади продават оръжие — отвърна Фалах и я погледна, сякаш никога не беше виждал някой като нея. Дегизировката не вършеше работа, но какво трябваше да стори тя? Да се разхожда, облечена в минипола и потник с презрамка през врата? — Ти си американка, нали?

— Оценявам това, което правиш — благодари му тя.

— Просто ми дай парите и не казвай на никого — отвърна Фалах. Тя отвори найлоновата чанта, която носеше, и му подаде парите, взети от тайно скривалище, в стодоларови банкноти, които Демпси държеше в един сейф в централата на Американската агенция за международно развитие. — Кога ще дойде този човек?

Кери погледна часовника си.

— След около двадесет минути. Мога ли да се срещна с него тук отзад?

— Не обичам да продавам оръжие пред клиентите си. Обикновено го правя отзад, но не можем да позволим на жена да влиза в чайната. Скрий се тук. Ако някой иска да купи, ще му кажа да дойде по-късно.

— Как върви бизнесът? — попита го Кери.

— Не е чак толкова зле, слава на Аллаха — отвърна Фалах. — Въпреки че доставките са добри, цените продължават да се покачват. Това се отразява на печалбите ми. Ако се интересувате — той я погледна, — мога да ви снабдя с каквото пожелаете.

— На какви цени вървят обикновените оръжия? — попита тя.

— Зависи. — Той сви рамене. — За чисто нов американски „Глок 19“- четиристотин и петдесет долара. За един АКМ, „Калашников“, неизползван, от сто и петдесет до двеста и петдесет долара. — Той внимателно я изгледа, след което попита: — Ще екзекутират ли Саддам? — Саддам Хюсеин, който сега лежеше в затвора „Абу Гариб“, току-що бе обвинен в престъпления срещу кюрдите и шиитите.

— Не знам. Зависи от иракчаните — отвърна Кери.

— Нищо не зависи от иракчаните — заяви той и даде знак на Уарзер.

Двамата мъже излязоха от помещението, Фалах се върна към работата си, а Уарзер отиде да наблюдава, докато тя чакаше Ромео да се появи. В склада беше горещо и предизвикваше усещане за клаустрофобия — тънък лъч слънце се промъкваше през една цепнатина между задната врата и хлътналия щурц.

След освобождаването на Ромео от „Абу Гариб“, използвайки като прикритие историята с амнистията на двадесет сунитски затворници, поискана от Ал-Уалики, новия кандидат на шиитите, след като Джафари бе отхвърлен, те се бяха върнали обратно в зелената зона. Там Върджил проследи Ромео през мобилния телефон, който му бяха дали. Както се очакваше, разбраха, че се е върнал обратно в Рамади. Но Кери не хранеше илюзии. Двамата с Ромео си нямаха доверие. Той можеше да се отърве от мобилния телефон и да се освободи от примката във всеки един миг, в който пожелаеше. Единственото нещо, с което го държеше, бе заплахата срещу семейството му.

— Заплашваме милостиво да убием семейството му — обясни тя на Върджил и Демпси. Ромео бе напълно ненадежден, но все пак те бяха толкова близо. Само преди минута тя буквално бе докоснала Абу Убайда. Замисли се за Дима и Рана и призна пред себе си колко силно желае смъртта му. И тази на Абу Назир.

Фалах, последван от Уалид, влезе в склада.

— Не се бави много — разпореди Фалах и си тръгна.

— Имаш ли парите? — попита Уалид. Тя му ги показа в найлоновия плик.

— От „Танзим“ приеха ли историята за амнистия като достоверна?

— Казах на братята си, че тъй като не успяха да изтръгнат никаква истинска информация, каквото и да правеха с мен, те така и не разбраха кого са заловили. За неверниците аз съм бил просто още един сунитски затворник. Освободиха ме, без да узнаят нищо. — Той помръдна с глава. Неговият нервен тик.

— И те повярваха?

— Новината за Ал-Уалики и амнистията беше показана по телевизията. Изглеждаше приемливо.

— Разкажи ми за Абу Убайда. Той в Рамади ли е? — Тя го изпитваше, без да разкрие, че е видяла човека.

— Той е тук, но може да си тръгне много скоро — отвърна Уалид и се огледа, сякаш някой можеше да ги чуе.

— А Абу Назир?

— Никой не знае. Някой казват, че е тук. Други казват, че е в Хадита. — Той помръдна с глава. — Или Фалуджа. Никой не го е виждал. Той е джин. — И отново помръдна с глава и извърна поглед. Нещо в начина, по който го направи, я накара да предположи, че той крие нещо или бе направил грешка.

— „А отклонилите се — те са горивото за Ада“ — изрецитира тя от Корана, от сура за джиновете[23].

Той се втренчи в нея.

— Значи познаваш Светия Коран — изуми се той, сякаш нещо напълно ново бе добавено към уравнението. — И при това си жена.

— Само както една жена знае подобни неща — отвърна тя, за да удовлетвори егото му. — Има нещо друго. Какво не ми казваш?

Той ѝ даде знак да се доближи.

— Абу Убайда действа по-самостоятелно. Има хора, които казват, че Абу Назир вече не командва. Абу Убайда е тук, в Рамади, където е битката. Колкото до Абу Назир, кой би могъл да каже? — Той сви рамене. — Някои хора от „Танзим“ избират на чия страна да застанат.

— Ти избрал ли си?

— Все още не. Но може да се стигне до това. — Той помръдна с глава. — Абу Убайда не ми вярва. Той няма доверие на никого. А всеки, на когото няма доверие, бива убит.

— Освен ако някой друг не го убие преди това — каза Кери. За миг нито един от двамата не каза нищо. Тя чуваше тракането на плочките от домино и усещаше миризмата на тютюна с аромат на ябълка от наргилетата, носеща се откъм чайната. — Трябва да знам време и място, където той ще бъде. Можеш ли да ми кажеш?

— Не — Той се наведе толкова близко, че почти можеше да я целуне. — Има нещо. Но преди да говоря, трябва да знам, че семейството ми ще е в безопасност.

— Не мога да гарантирам това в Рамади. Дори и в зелената зона. Знаеш това.

— Трябва да знам, че синът ми ще е в безопасност.

— Ако нещо се случи, иншаллах, ще направя всичко по силите си. Ако искаш, можем да ги отведем в Америка. Фара и Габир ще са в безопасност — предложи тя.

— Не в Америка. В Америка има само неверници. В Сирия… но с пари. — Той помръдна с глава. Сега тя разбра. Той ѝ казваше, че не очаква да оцелее. Той обявяваше пред нея своето завещание.

— Колко пари? — попита Кери.

— Сто хиляди американски долара.

— Само ако това, което ми кажеш, си заслужава — отсече тя. — И само ако те са в опасност. — Тя си пое въздух. — Иншаллах. С Божията воля.

Той отново помръдна с глава. Кери си спомни, че веднъж Сол ѝ бе казал: „Недей да насилваш нещата. Когато вербуваният е готов да си свали гащите, трябва да изчакаш той да осъзнае, че няма много възможности. Той трябва да убеди самия себе си. Просто изчакай. Дори и цяла нощ, ако се налага“. Тя зачака.

— Ще има атака срещу новия шиитски министър-председател. Нещо голямо — изрече той.

— В зелената зона ли? — попита Кери. — Как? Кога ще се случи?

— Никой не казва. Но имаме хора, които тренират нападение в тясна улица. Обясняват им, че има арка.

— Знаеш какво е, нали?

— Мисля, че ще е при „Портата на убийците“. Много скоро. Може би след седмица. Подготвят всичко — рече той.

— Това ли е? Просто ще нахлуят в зелената зона и ще атакуват кабинета на министър-председателя? Нищо друго? Това не е в стила му.

Той впери тъмните си очи в нея, помръдвайки с глава.

— Мисля, че ти си най-опасният човек, Захаба. — Кодовото име, с което се бяха разбра ли да я нарича. Злато — заради цвета на косата ѝ. — Може би не всеки американец е глупак.

— Да не се опитваш да ме провокираш? Няма да стане — каза тя. — Планирано е и още едно нападение, нали? Абу Назир и Абу Убайда, те никога не организират само едно, нали?

— Това е тяхната запазена марка — съгласи се той. — Има още едно. То е срещу американците. Срещу някой важен.

Тя трескаво мислеше. „Портата на убийците“ представляваше голяма пясъчна арка с купол на върха и един от основните входни пунктове към зелената зона в Багдад. Ако Абу Убайда успееше да убие новия шиитски лидер, Ал-Уалики, това щеше да провокира гражданска война, която щеше да доведе до унищожението на Ирак и пълен провал на американската мисия. Жертвите, включително и американските, щяха да бъдат огромни.

На всичко отгоре имаше планирано още едно покушение. На някакъв важен американец. Трябваше да разбере от Сол кой щеше да идва от Вашингтон и къде щеше да ходи. Десет към едно, че второто нападение щеше да бъде на базов комплекс „Виктъри“, до летището. Там пристигаха всички важни личности. След провала в Ню Йорк Абу Убайда правеше опит да заеме лидерската позиция в АКИ. Всичко пасваше.

Кери трябваше незабавно да предаде тази информация на Сол.

— Знаеш ли кой е американецът? — попита тя.

— Знам само, че Абу Убайда казва, че ще отреже и двете глави на двуглавата змия.

— Ти беше ли в стаята, когато каза това?

— Не беше в стаята. Беше миналата нощ. Захвърляхме четирима полицаи на пътя към това, което вие, американците, наричате „Хърикейн Пойнт“. Това е старият дворец на Саддам, където Ефрат се разделя на основната река и канала, но първо — той помръдна с глава, без да свали очи от нея, — отрязахме ръцете и главите им. Набихме главите на колове, като пътни знаци отстрани на пътя., Мини оттам с колата — можеш да ги видиш. — Той се усмихна странно. — Ако той знаеше, че разговаряме с теб, какво мислиш, че щеше да ми направи?

Глава тридесета

Фалуджа, провинция Анбар, Ирак

Когато слънцето залезе, а небето стана зашеметяващо розово и пурпурно, от минаретата на дузина джамии отекнаха призиви за молитва над града. Яхнали скутера, те чуваха изстрелите и експлозиите от минохвъргачките на запад, докато Уарзер я връщаше в полицейското управление в квартала „Ал Андалус“. Времето им свършваше. Опасен по всяко време, след стъмване градът бе ничия земя.

Двамата с Уарзер бяха отишли до къщата на Ромео, за да заведат жена му и семейството му до един разположен наблизо сук. Те ядоха кебап на грил с дървени въглища и купиха играчки от книгите за Хари Потър за децата от сергиите на пазара. Докато тя беше с тях, Върджил, дегизиран с фалшива брада и тюрбан в кюрдски стил, се промъкна в къщата на Ромео, за да я претърси за информация и да инсталира подслушвателни устройства и скрити камери.

Сега, минавайки покрай една джамия на избледняващата светлина, те забелязаха БТР от морската пехота, последван от два джипа „Хъмви“ с монтирани картечници.

— По дяволите, патрул — изруга Уарзер.

Ние сме дегизирани, помисли си Кери. За морските пехотинци бяха иракчани, каращи скутер на пуста улица през нощта.

— Пръстите им са на спусъците. Прави каквото ни кажат — напомни му тя.

БТР-ът спря. Оръдието се насочи право към тях. Джиповете спряха и един глас от високоговорител от предното хъмви извика:

— Киф! Спрете!

Уарзер спря. Двамата с Кери слязоха от скутера, а Уарзер го остави на стъпенката, след което вдигна ръце във въздуха. Кери направи същото, като махна фереджето и частта от абаята си, която покриваше главата ѝ, за да видят русите ѝ коси. Тя вдигна високо ръце. Един морски пехотинец слезе от хъмвито и им даде знак да се приближат.

— Нека аз отида първа — помоли тя Уарзер и с вдигнати ръце се приближи.

Морският пехотинец, млад ефрейтор, се втренчи в нея с ококорени очи. С нейната руса коса и изцяло американско лице, тя сигурно му се стори напълно сюрреална гледка, но въпреки това той продължи да държи своят автомат М4 насочен към нея.

— Аз съм американка — каза му тя на английски. — Ние сме с оперативна група 145. Трябва да стигнем до полицейския участък в „Ал Андалус“.

— Американка? Тук? — изненада се морският пехотинец.

— Знам. Мисията ни е секретна. Работим заедно с капитан от морската пехота Райън Демпси от втори батальон, двадесет и осми полк. Можете ли да ни помогнете?

— Извинете ме, госпожо, но да не сте се побъркала? — попита морският пехотинец и присви очи към нея, сякаш за да се увери, че тя е реална. — Това е алеята на снайперистите. Не знам как все още сте живи. Наистина ли сте американка?

— Живея в Рестън, Вирджиния, ако това ще помогне — отвърна Кери. — Това е Уарзер — продължи тя, правейки жест, като наклони глава. — Той е с мен. Можете ли да ни ескортирате обратно до полицейското управление?

— Нека да направя справка с лейтенанта, госпожо. Можете да свалите ръцете си, само не мърдайте — рече той и отстъпи назад от нея, сякаш тя бе все още опасна. Той отиде да говори с някого в хъмвито и след минута се върна.

— Отговорът е отрицателен, госпожо. Ние имаме задача в нашия сектор. Да ви кажа честно, цяло шиб… съжалявам, чудо е, че някой все още не е стрелял по нас. По-добре да тръгвате — каза той и огледа Уарзер, сякаш искаше да го застреля просто ей така.

— Благодаря, ефрейтор. Така ще направим — отвърна Кери, сложи отново частта на абаята, която покриваше главата ѝ, и фереджето и дръпна Уарзер.

Качиха се на скутера и минаха покрай БТР-а и джиповете, като Кери бе напълно наясно с всички погледи, насочени към нея, макар да не ги виждаше. Улицата, по която караха сега, бе съвсем тъмна, като единствената светлина идваше от фара на скутера.

„Оставихме нещата за последния момент“, помисли си тя, усещайки внезапна болка в гръбнака, сякаш куршум можеше да се забие и да разкъса гърба ѝ всеки миг. Минута по-късно един изстрел за малко не го направи. Карайки надолу по тясната улица, тя видя проблясък от светлина и чу как отекна шумно изпукване от изстрел. Инстинктивно Уарзер кривна встрани, след което изправи мотора и завъртя ръчката на газта докрай. Отново кривна, направи слалом вляво, после вдясно. Кери виждаше светлините от полицейското управление пред тях — плоският му покрив се очертаваше на фона на звездите.

Уарзер се засили право към сградата, скутерът подскачаше от дупките по пътя. Тя чу още един изстрел, идващ отзад, който по някакво чудо ги пропусна. Завиха рязко и се промъкнаха през един отвор между чувалите с пясък, озовавайки се пред полицейското управление, където иракски полицаи, насочили своите автомати АКМ към тях, им крещяха на арабски да спрат. Те спряха и слязоха от скутера. В мига, в който Кери свали абаята си, откривайки русата си коса, иракчаните се успокоиха и им дадоха знак да влязат вътре.

— Оставихме нещата за последния момент — каза тя на Уарзер, влизайки в полицейското управление.

— Успяхме. Ти носиш късмет, Кери — отвърна той.

— Не вярвам в късмета. По-добре да не се случва отново.

Информацията, която тя имаше за Сол, бе от изключително значение. Трябваше да се свърже с него колкото се може по-скоро, помисли си тя, когато откри полицейския началник, Хаким Гасид.

— Невъзможно, ал аниса — Той поклати глава. — Нито един мобилен телефон не работи.

— Ами наземни телефонни линии, интернет? — попита тя.

Той поклати глава.

— Трябва да се свържа с началниците си. На живот и смърт е, макаиб. — Нарече го „капитане“.

— Може би във Фалуджа, иншаллах, има някакъв начин. В Рамади, ал аниса, има само разруха. Нямате си представа колко красив бе нашият град, ал аниса. Правихме си пикници покрай реката — замислено обясни той.

Това е лудост, помисли си Кери. Тя разполагаше с изключително важна информация, а внезапно се беше озовала в осемнадесети век и нямаше никаква възможност да я подаде на Лангли. Трябваше бързо да намери някакво решение.

— Правила ли си някога преди това любов в затвор? — попита я Демпси. Те лежаха на едно походно легло в кабинета на Хаким Гасид, на втория етаж на полицейското управление. Отвън чуваха звуците от изстрели и снаряди от гранатомети, на които отговаряха тракането на картечницата на покрива и автоматичният огън от АКМ на полицаите, разположени в периметъра на сградата.

— А ти? — попита Кери.

— Не, но съм го правил и на по-лошо място.

— Къде?

— На задната скамейка в една баптистка църква по средата на проповед. Баща ѝ беше проповедникът. Стела Мей. Момичето изглеждаше страхотно. Не съм сигурен дали го правеше, защото искаше да си върне на татко си, или просто не ѝ пукаше, но скамейката бе удобна колкото бетонна плоча и аз непрекъснато си мислех: „Ще ни заловят всеки миг, а всички тук имат оръжие в колата или камиона си“. Ами ти?

— Никога не съм правила такова нещо преди. Тайничко да правя малко секс, докато хората се опитват да ме убият. Иракските ченгета сигурно си мислят, че съм курва.

— Сигурно им се иска техните жени да са наполовина толкова секси, колкото си ти. Съжалявам за обстановката — извини се той и я целуна. — Нямаш представа какво правиш с мен.

— Недей да говориш толкова много. Като стана дума, трябва да се свържа с Лангли.

— Докато го правим ли? — попита той и плъзна ръка между краката ѝ, което я влуди.

— Спри. Не можем да използваме мобилни телефони.

— Знам. Последната локална клетъчна кула бе взривена миналата седмица. Дори и да работеше, те следят мобилния трафик точно като нас. Не мисля, че някой у дома си има представа, колко вещ е врагът тук. Най-добрата ни възможност е да използваме криптираната връзка в посолството в зелената зона. Докосни ме точно на това място.

— Така няма да стане. Аз трябва да съм тук, за да дърпам конците на Ромео. Спри, почакай за секунда. Почакай малко.

— Напиши доклад. Ще го занеса в Багдад и ще го изпратя оттам.

— Не става. Нямаш моето ниво за достъп до секретна информация. О, Боже, това ме кара да се чувствам добре. Почакай. Ромео спомена за някаква важна клечка, която ще пристигне следващата седмица. Опит за покушение. Имаш ли представа кой ще идва и кога всичко ще свърши?

— Аз ще свърша след минута — отвърна той.

— Задник. — Тя го хвана за косата и вдигна главата му. — Знаеш ли?

— Държавният секретар Брайс — отвърна той. — Пътуването ѝ трябва да е тайна, но ако джихадистите вече знаят, значи сме разкрити.

— Трябва да отидеш до Багдад, за да я спреш да идва. Можеш ли да го направиш?

— Първо ще направя това — рече той и накара гърба ѝ да се извие от удоволствие. — Харесва ли ти?

— Млъкни и се съсредоточи върху работата си — отвърна тя.

Призори Демпси напусна полицейския участък и тръгна за Багдад със своето хъмви. Кери го беше накарала да запомни телефонния номер на Сол в Лангли. Независимо дали на доклада му щеше да бъде обърнато достатъчно внимание от съответния офицер за свръзка от разузнавателното управление на министерството на отбраната или ЦРУ, Сол трябваше да разбере какво бе научила тя. Налагаше се да накарат държавния секретар Брайс да отмени пътуването си до Багдад. В допълнение трябваше да бъдат взети нужните мерки, за да предпазят иракския министър-председател в правителствените учреждения в зелената зона и да се подготвят за опит за пробив при „Портата на убийците“. Ако имаше някакви проблеми, Демпси трябваше да се свърже с нея по някакъв начин възможно най-бързо. Някой спомена, че има ремонтни работи на една от клетъчните кули, но ако се наложеше, той трябваше да се върне с кола през целия път от Багдад.

Кери го наблюдаваше, докато тръгва. Имаше стрелба през цялата нощ и някъде около три сутринта чуха масивна експлозия откъм болницата до канала. Някой каза, че било кола бомба, атакувала иракското полицейско управление в квартала „Муа’алмийн“. Имаше слухове, че повече от тридесет полицаи са били убити. Когато той потегли, Кери си помисли: „Не трябваше да го изпращам. Твърде опасно е.“ Всеки муджахидин в Рамади сигурно го наблюдаваше как кара по маршрут „Мичиган“ и по магистралата обратно към Багдад.

Докато гледаше как хъмвито се отдалечава, тя се опита да му се обади по мобилния телефон, безумно надявайки се, че ще проработи, защото вече ѝ липсваше. Но нямаше нищо. Нямаше никакъв сигнал. Да не говорим, че батерията на мобилния ѝ телефон бе почти изтощена и нямаше място, където да я зареди, защото електричеството в града се появяваше спорадично.

Беше лудост да му се обади така или иначе — почувства се глупаво. Какво, по дяволите, вършеше, като се държеше като тийнейджърка? Почувства се странно раздвоена. Да не би да беше заради биполярното ѝ разстройство? Или от това, че всичко, което правеха тук, бе толкова опасно, че трябваше не просто да живееш ден за ден, а секунда за секунда? Тя сякаш беше в състояние на извънтелесно преживяване, все едно гледаше прашната, осеяна с боклуци улица, по която той се отдалечи, а същевременно наблюдаваше и самата себе си.

Побиха я тръпки, но не разбираше защо. Нещо ѝ казваше, че никога повече няма да го види. Разклати глава и се опита да избистри мислите си. Това бе лудост. Все още имаше хапчета от Бейрут, но когато се върнеше обратно в Багдад, трябваше да намери някакво място и да си уреди още. Не можа да се отърси от тревожното чувство, оглеждайки района около полицейския участък. Майната му на биполярното разстройство — това място я караше да се чувства луда по всякакви възможни начини.

Макар че бе все още рано сутринта, а слънцето едва се подаваше над горния край на сградите, усещаше как жегата се задава. Като се изключат руините и смъртта, Рамади можеше да се намира навсякъде из Близкия изток. „Странно“, помисли си тя. Решенията, които вземаме поради най-случайни причини, се оказват такива, че променят живота ни завинаги. За нея това беше решение, което бе взела почти небрежно в Принстън преди години — да следва ориенталистика, защото геометричните шарки в ислямското изкуство я бяха пленили. И то я бе довело дотук.

И ето сега Ромео. Той ѝ предаваше информация, във връзка с която можеха да се предприемат действия, но тя можеше да му се довери точно толкова, колкото би могла да построи Бруклинския мост, последното нещо, което Абу Убайда се бе опитал да унищожи.

Върна се обратно до отворената затворническа килия, където Уарзер и Върджил бяха прекарали нощта. Те тъкмо се събуждаха и след известно време и тримата седяха в килията, пиеха силен иракски чай е много захар и ядяха кахи, сладкиши от тестени кори, потопени в мед, които им бе донесъл един от иракските полицаи.

— А сега какво? — обади се Върджил, пропъждайки една муха от своето кахи, след което отхапа от него.

— Има ли нещо от подслушвателните устройства, които постави в къщата на Ромео? — попита Кери.

— Жените си говореха. На арабски. — Той направи гримаса. — Имам нужда от теб или Уарзер, за да превеждате, но Ромео не се появи.

— Което означава, че той е с Абу Убайда. Че е вътрешен човек. Това искаме ние — обясни тя.

— А какво става с информацията за нападението в Багдад? — попита Върджил.

— Ще изчакаме, докато не чуем какво искат да правят от Лангли. Демпси ще ни каже утре, когато се върне — отвърна Кери.

— Ти — да чакаш? — Върджил се ухили. — Сякаш го казва друг човек. Да не те хвана шубето, Кери?

— Признавам си — каза тя. — Това място ме кара да настръхвам от страх.

— Така и трябва — обади се Уарзер. — Преместих семейството си в Багдад, не че там е много по-безопасно.

— Признавам си, не ми харесва идеята да чакаме някого. Особено Лангли — заяви Кери. — Щом Абу Убайда стартира операцията за най-новото си нападение — а тук говорим за най-много седмица, — шансовете ни да заловим него и може би Абу Назир стават абсолютно нищожни.

— Какво искаш да направим? — попита я Уарзер.

За миг очите ѝ огледаха стените на килията, сякаш търсеха отговор там. Но по тях нямаше нищо освен части от изписани с молив на арабски графити, които — с изключение на някой и друг призив към Аллах — бяха невероятно подобни на западните графити.

— Продължавай електронното наблюдение на семейството на Ромео. Дадох му пари. Той ще иска да им даде поне част от тях — нареди тя на Върджил, който стана, докато все още държеше в ръце чашата чай, и излезе, вероятно отиваше в килията на втория етаж, където бе разположил оборудването си.

— Ами аз? — попита Уарзер.

— Абу Убайда е тук, в Рамади. Не мога да повярвам, че някои от тези полицаи нямат доносници. Виж дали не да можеш да разбереш къде се крият.

Уарзер понечи да стане. Тя му даде знак да спре. Не бе сигурна как да го изрече и затова просто го каза:

— Уарзер, мислиш ли, че тези иракски полицаи ме смятат за курва? — попита Кери, използвайки арабската дума, шармута. — Просто сега, когато смъртта е толкова близо, има толкова малко време… — Запъна се тя.

Уарзер извърна очи, очевидно чувствайки се неловко, след което погледна право към нея.

— Кери, ти си наистина красива жена. Наистина. За тези мъже ти си като филмова звезда от Холивуд. Някой, който е така безкрайно далече. Но в нашия свят отношенията с жените са толкова различни. Така че да, може би нещо като шармута. Но слушай, капитан Демпси като мъж аз го харесвам. Той има кураж. Но ти не го познаваш. Носят се слухове. Внимавай — рече той.

— Какви слухове?

— За пари — изрече той и потърка палеца с пръстите си. — Всякакви истории за продажба на американско оборудване, медицински припаси, амуниции, хладилници, всякакъв вид неща на черния пазар. Войната е най-голямата златна треска в историята на компаниите. „Блекуотър“, „ДинКорп“, Кей Би Ар. Всички забогатяват с изключение на народа.

— Знаеш ли дали това е вярно за капитан Демпси?

— Не зная нищо. И не биваше да казвам нищо, но…

— Но какво?

— Харесвам те, Кери. За мен ти си най-доброто от Америка, толкова си добра. Няма да кажа нищо и за капитан Демпси. Само — той се поколеба, — само си мисля, че си много самотна.

Кери разговаряше с полицейския началник Хаким Гасид за информаторите, когато Върджил дойде и я дръпна настрана.

— Я ела да видиш нещо — рече той.

Тя го последва до килията, където той държеше оборудването си. На лаптопа си той ѝ показа две сцени от вътрешността на фамилната къща на Ромео — на входа и в централното помещение.

— Това е от снощи — обясни той и върна назад записа, при което хората започнаха да правят жестове и да се движат наобратно. След това, когато Ромео влезе в къщата, Върджил пусна записа с нормална скорост.

Кери видя как Ромео се появява на входа и отива в централното помещение. Като почти навсякъде из Рамади, нямаше електричество и стаите бяха осветени с фенери и свещи. Тя се заслуша, когато той поздрави жена си и майка си, а после прегърна децата си. Като в повечето иракски домове мебелите бяха рядкост и бяха наредени покрай стените, а на пода в централното помещение беше постлан килим. Засега всичко, включително и разговорът, изглеждаше нормално, като изключим, че тя забеляза как Ромео непрекъснато се оглежда. В един момент той се качи, взе една лампа и я огледа.

Търси подслушвателни устройства, помисли си тя. Знае. Разбира се, че знае. „Идиот“, помисли си тя и подсъзнателно се срита. Първо, той не е глупав и, второ, някой, съсед или член на рода, трябва да бе забелязал Върджил, който дори и когато най-сполучливо се дегизираше, не можеше да мине за кюрд — и не че хората няма да се запитат какво прави един кюрд в Рамади.

Видя как Ромео оставя на жена си част или всички пари, които Кери му бе дала — бе невъзможно да се прецени, — и да прошепва нещо в ухото ѝ, което не можеше да се чуе. А в далечината, дори на шума от филма, можеше да долови стрелба.

Докато двамата с Върджил гледаха, Кери превеждаше шепнешком останалата част от разговора, която можеше да долови.

Видяха как Ромео отива в единия край на помещението, вдига килима, издърпва една дъска от пода и изважда оттам автомат АКМ. След което той постави обратно дъската и започна да проверява оръжието.

Децата се върнаха — той поговори с тях и им позволи да се покатерят върху него. Малкото момче се опита да вземе автомата и Ромео се усмихна и му показа как да го държи, за да се прицели. След това жена му и майка му ги отведоха, най-вероятно в леглото.

Нещо липсваше. Какво бе то? Тя гледаше видеото съсредоточено и в този момент го забеляза. Нямаше нервен тик. Той не потрепваше с глава. Спазмите бяха изчезнали. „Жалък кучи син“, помисли си тя. Защо го бе правил? За да спечели симпатията ѝ в „Абу Гариб“? За да разсейва разпитващите? За да му помогне да прикрие самоличността си? Или той просто бе патологичен лъжец? Всичко, което бе казал, трябваше да бъде приемано с голямо недоверие. Но тя вече знаеше това, нали?

— Няма тик. Това ли искаше да ми покажеш? — попита тя Върджил.

— Почакай — отвърна той и вдигна предупредително пръст.

Майката, Аасера, влезе, направи чай и му донесе една чаша. Известно време разговаряха за семейството. Той я попита за Кери, американката и нейния иракски спътник, Уарзер.

— Не им вярвам — каза Аасера. — Те се преструват, че са приятели, но са неверници. Защо ги доведе при нас?

— Ама, нямах избор. Иншаллах, те няма да ни притесняват повече — обясни той.

— Погрижи се за нея. Мисля, че тя е опасна, тази руса шармута.

— Достатъчно, жено. Не се бъркай в моята работа — отсече той и ѝ даде знак да напусне. Тя му хвърли подозрителен поглед и излезе от стаята. Веднага след като се махна, той извади мобилния си телефон и започна да праща текстово съобщение.

— Можем ли да видим какво пише и номера, на който го изпраща? — попита Кери.

— Това не е телефонът, който му дадохме. Базата в Багдад вероятно може да го вземе от комуникационното разузнаване на клетъчната мрежа на „Иракна“. АКИ може би разполагат със своя собствена функционираща клетъчна станция. Може би ще успеем да го вземем от компания „Иракна“. И аз мога да го взема от тях, но ще отнеме два часа.

— Да го направим — рече тя и понечи да стане.

— Почакай — спря я Върджил. Той пусна записа на бързи обороти, така че да пропусне около час, и тя внезапно чу звуци от кадрите и видя Ромео да се изправя. Жена му Шада го погледна и попита кой може да е това в този час. Той се пресегна да вземе автомата, след което го остави на стола и ѝ даде знак да отвори вратата. Последва я до входа.

Когато Шада отвори вратата, четирима муджахидини с автоматични оръжия, от АКИ, предположи Кери, нахлуха вътре, минавайки покрай нея, последвани от самия Абу Убайда. Тя го разпозна от сука.

— Късно е, братко — започна Ромео, но Абу Убайда го прекъсна.

— Трябва да дойдеш веднага. Той иска да те види — каза Абу Убайда.

— Но семейството ми — обещах им, че тази вечер ще си остана вкъщи — обясни Ромео и посочи Шада и майка си, която бе влязла в стаята.

— Сигурен ли си, че искаш и те да се замесят в тази работа, Уалид? Той има въпроси към теб, братко. Аз също — говореше Абу Убайда, докато четиримата мъже измъкваха Ромео от къщата. На видеозаписа Кери съвсем ясно чу звука от затръшващи се врати на коли и как някой потегля, докато двете жени стояха там, втренчили погледи през вратата. Върджил спря видеото.

— Разкрит е, нали? — попита той.

— Да, но чу ли какво каза Абу Убайда? — отвърна Кери.

— Това беше той, нали?

— Да, категорично беше той. Осъзнаваш ли какво означава това? Убайда каза: „Той иска да те види“. Има само един човек, който може да дава заповеди на Абу Убайда: самият Абу Назир! Засякохме и двамата! И двамата са на едно и също място по едно и също време! Ще поискаме дрон и ще можем да елиминираме и двамата веднъж завинаги! Върджил, ти си гений! — възкликна тя и го прегърна. — Мобилният телефон, който му дадохме, все още ли е у него?

Върджил кимна.

— Засега — отвърна той.

— Значи можем да го проследим?

— Хвърли един поглед — рече той и отвори още един прозорец на лаптопа си, като ѝ показа пулсираща точка, разположена върху сателитно изображение на Рамади от Гугъл. Изглежда, че се намираше на магистрала 10 в квартала „Ал Та’мим“ в западната част на града, на юг от канала.

— Знаем ли къде е това? — попита Кери.

— Попитах един от полицаите. Той казва, че доколкото може да се ориентира, това е фабриката за порцелан. Обясни ми, че сега е в руини заради войната, но преди са правили умивалници, тоалетни чинии, подобни неща.

— Засякохме ги — прошепна тя. — Трябва да се обадим и да поискаме да се нанесе удар.

Върджил се намръщи.

— Освен ако не е капан — предположи той.

Това бе като шамар през лицето. Разбира се, какво си мислеше тя?

— В колко часа видеозаписът показа как те идват и прибират Ромео? — попита Кери.

— Малко след полунощ.

Тя погледна часовника си. Беше малко след осем сутринта. Значи Ромео бе с Абу Убайда и също така вероятно с Абу Назир от седем-осем часа. Или може би не. Тя трябваше да признае, че има вероятност Абу Убайда да се е отцепил от Абу Назир и коментарите му пред Ромео да са били маневра. Абу Убайда би трябвало да е намерил мобилния телефон, който тя бе дала на Ромео. Устройството все още беше включено и Абу Убайда би трябвало да предположи, че сигналът се проследява.

Нямаше спор, вероятността Върджил да е прав бе огромна. Беше капан. Може би те измъчваха Ромео дори в този миг, стига вече да не бе мъртъв. Нямаше нужда да го измъчват дълго, за да им каже всичко, което знаеше за Захаба, за русата агентка на ЦРУ, която говореше арабски, и за нейния помощник. Догади ѝ се. Това щеше да я направи мишена номер едно на „Ал Кайда“ в цял Ирак. Да не говорим, че Ромео бе неин агент, нейна отговорност. Тя го бе поставила в тази ситуация.

Освен ако Абу Убайда все още вярваше на Ромео. В който случай имаше шанс Убайда да казва истината на Ромео и те все още можеха да ликвидират едновременно и него, и Абу Назир днес. Макар че тя трябваше да признае, че начинът, по който Абу Убайда говореше с Ромео, не оставяше впечатление, че му има доверие. Какво ѝ беше казал Ромео за Абу Убайда в чайната? Той не вярва на никого. А всеки, на когото няма доверие, бива убит.

Кое точно бе вярно? „Време е да решиш, Кери.“

Ако поискаше атака с дрон, Ромео също щеше да умре заедно с всички, които бяха с него във фабриката за порцелан. Ако това означаваше да заловят Абу Убайда и може би Абу Назир и да спрат убийствата и гражданска война, което да доведе до десетки хиляди спасени животи, то си заслужаваше. Смъртта на Ромео бе жертва в името на целта.

Но ако бе капан, това означаваше, че те знаят, че трябва да я спрат. Проследяването работеше и в двете посоки — мисълта я накара да се спре на едно място. Следяха ли я?

— Дори и да е капан, трябва да се доберем до командира на морските пехотинци и да го накараме да атакува фабриката — каза тя на Върджил и му даде знак да я последва. Когато се запъти към стълбите, видя Уарзер, който се качваше с изкривено лице.

— Кери — изрече той. — Съжалявам. Наистина.

— Какво има? — попита тя.

— Самоделно взривно устройство. На магистрала 11 пред Фалуджа. Демпси е мъртъв.

Глава тридесет и първа

„Ал Та'мим", Рамади, Ирак

Този, който го бе забелязал, бе младият морски пехотинец, старши матрос Мартинес. Тънка метална тръба, почти напълно скрита от отломките по средата на улицата, просто се подаваше изпод пътната настилка.

— Вероятно се активира при натиск — обясни той. Беше спрял хъмвито само на половин метър от него. След още половин секунда щяха да са минали отгоре и това щеше да е краят за Кери. Всички те живееха във взето назаем време, помисли си тя и избърса челото си с ръкав. Температурата вече бе над тридесет градуса. Тя бе облечена в огромна стандартна пехотинска камуфлажна униформа за действия в пустинни условия, абаята ѝ и личните ѝ вещи бяха в раницата, която държеше до себе си на седалката.

Опитваха се да си проправят път до Правителствения център, където временното регионално иракско правителство, защитавано от морските пехотинци от 3/8 — трети батальон, осми полк — се бе установило в Рамади. Тя смяташе, че Рамади е най-смъртоносното място на планетата, но тази част от града бе като нещо извадено от документален филм за Втората световна война. Нито една сграда не бе оставена непокътната — нищо не функционираше и нищо по улиците не се движеше с изключение на самотна измършавяла котка, която се катереше по купчина с боклук. Накъдето и да погледнеше, имаше разрушени сгради, ръждясали корпуси на унищожени превозни средства, отломки и гниещ боклук.

Мартинес върна джипа няколко метра назад, след което внимателно мина покрай металната тръба и продължиха надолу по пустата улица. Върджил и Уарзер, седнали отзад, оглеждаха за снайперисти рухналите сгради и натрупаните отломки, докато Кери, на предната седалка до шофьора, се опитваше да запази спокойствие, а ръцете ѝ трепереха.

Непрекъснато си мислеше, че тя е убила Демпси. Цялата операция бе лудост, но с ескалацията на битката за Рамади, с Абу Убайда, който се готвеше да тръгне срещу Багдад, и с всичките ѝ съмнения за Ромео, който бе поне двоен агент, да изпрати Демпси по магистрала 11 не можеше да не е самоубийствена мисия. Ако тя беше следила Ромео, за да се добере до Абу Убайда, бе възможно и Абу Убайда да е правил същото — да използва Ромео, за да открие нея и екипа ѝ.

Но какво друго можеше да стори тя? Две покушения, които щяха да се извършат всеки момент, можеха да отприщят гражданска война. Ромео не би излъгал за това, защото ако не се бе случило, тя щеше да унищожи него и семейството му просто като накараше морските пехотинци да бъдат учтиви и да им помогнат.

Нямаше избор. Трябваше да изпрати информацията до Лангли. Нищо друго нямаше значение. Демпси бе морски пехотинец. Той щеше да разбере, казваше си Кери. Само че сега Абу Убайда и може би Абу Назир бяха на съвсем близко разстояние от целта си, а Демпси бе мъртъв.

— Къде? Какво се е случило? — попита тя Уарзер, толкова зашеметена, че едва дишаше.

— Според иракските сили да сигурност е станало само на няколко километра преди моста към Фалуджа. Безлюдната отсечка от магистрала 11 между канала Дубан и езерото Хабания. Нещо на пътя накарало Демпси да намали и когато го направил, те детонирали експлозива. Казват, че взривът е оставил кратер в магистралата с четири метра дълбочина. Не тисля, че е останало много. — Уарзер направи гримаса.

О, Боже, о, Боже, помисли си тя. И после последва въпросът, който не се сдържа да не зададе.

— Някаква идея дали е било случайно, или са го чакали?

— Няма как да се разбере — отвърна Уардер. — Може просто да е било лош късмет.

Само че не беше. Не и когато си играеш с двоен агент като Ромео, който можеше да дава информация за нея и вероятно за екипа ѝ директно на Абу Убайда и може би дори на самия Абу Назир. Като се вземеше предвид тази комбинация, колко вероятно бе взривът да бе случаен? Заключението бе неизбежно.

„Аз го убих — мислеше си Кери. — Аз съм бедствие за всеки, който се доближи до мен. Дима, бракът на Естес, Рана, дори Фийлдинг, а сега и Демпси. Всички.“ Искаше ѝ се да изпълзи в един ъгъл и никога да не излезе оттам. Загубата на Демпси бе физическа болка, все едно някой я бе наръгал в гърдите. Като изключим, че не можеше да рухне. Не и сега, не и когато всичко, цялата война бе заложена на карта. „Дръж се, Кери — каза си тя. — Може да ти е жал за Демпси и за теб самата по-късно. Ти нямаш избор. Никой тук няма избор — и същото се отнася и до теб.“

Минаха покрай една джамия с островърх сив метален купол, който бе загадъчно непокътнат, след което завиха по една насипана с баластра улица. По-нагоре чуха звуци от стрелба с автоматично оръжие и експлозии. Мартинес спря хъмвито и грабна слушалката на едноканалната наземно-въздушна радиосистема.

— Ехо едно, тук Ехо три. Намираме се в червена зона алфа — изрече той в слушалката. След това изслуша и каза: — Всичко е Ромео. Запалете огъня, идваме. — Той погледна назад към останалите. — Дръжте се, приятели. Ще бъде като на четвърти юли.

Мартинес включи хъмвито на скорост и те рязко потеглиха. Той натисна газта и те заподскачаха по изровените коловози и баластрата, насочвайки се към голяма правоъгълна бетонна сграда по средата на широко, отворено пространство. Пред нея имаше висока стена от пясъчни чували. Това трябваше да е Правителственият център, помисли си Кери. Всяка сграда по улицата към него бе напълно разрушена, някъде бе останала открита част от спалня с веещи се късове от чаршафи и счупени рамки на картини по стените.

Докато се движеха с голяма скорост нагоре по улицата и Мартинес форсираше хъмвито, сградите внезапно се оживиха от проблясъци на огнестрелен огън и отсеченото тракане на автомати АКМ, които стреляха по тях, куршуми звънтяха по стоманената броня. Кери се сви ниско в седалката си, мислейки си: „Няма начин да успеем да преминем“. Един залп от гранатомет експлодира пред тях, когато Мартинес зави, а предното стъкло внезапно се напука цялото от шрапнел. Един куршум профуча през отворения прозорец, минавайки съвсем близко до лицето ѝ.

В същото време последва ответен рев откъм Правителствения център, когато морските пехотинци при барикадите от пясъчни чували, от прозорците и покрива на голямото здание изсипаха унищожителен огън върху сградите, откъдето стреляха бунтовниците. Последва силен ударен бумтеж от голямо оръдие. Стената на сграда близо до тях се взриви в градушка от тухлени късчета. Автоматите АКМ, които стреляха по тях от тази сграда, замлъкнаха.

— Това е танкът „Ейбрамс“ — рече Мартинес, имайки предвид голямото оръдие. Той натисна газта докрай, когато се насочи към тясна пролука между барикадата от пясъчните чували и се стрелна през нея. Мартинес завъртя хъмвито в пълен деветдесетградусов завой и спря под сянката на барикадата. Отстрани до сградата Кери видя танка „М1 Ейбрамс“, чието оръдие бе изстреляло снаряда по сградата. То вероятно бе спасило живота ѝ, помисли си тя, когато слязоха и на бегом влязоха в зданието.

Още преди да се озоват вътре, Кери бе залята от мощната воня на урина, гниещ боклук и немити тела. Чуваше бученето на генератора, който предлагаше контрастен звук на почти неспирния шум от стрелбата, накъсван от експлозии. Правителственият център бе пълен с морски пехотинци, някои заели позиции по отворите на прозорците, където самото стъкло отдавна го нямаше, като стреляха по корпусите на разрушени сгради, които обграждаха площада. Няколко иракски държавни служители в неизгладени костюми се движеха като призраци сред войниците, някои от които въпреки стрелбата спяха където намерят върху твърдия, покрит с плочки под. Други минаваха покрай морските пехотинци, докато изпълняваха служебните си задължения.

Един застанал до прозореца войник спря да стреля, за да хапне от консервираната си храна, докато други двама слязоха по стълбите, носейки окачена на прът тежка кофа, която, макар и да бе увита в найлон, вонеше на фекални остатъци.

— Съжалявам за миризмата. Няма течаща вода — обясни им Мартинес. — Канцеларията на командира е на втория етаж.

— Благодаря, старши матрос — каза Кери и се запъти нагоре по стълбите, като свали хиджаба си от главата и разпусна дългата си руса коса. Морските пехотинци спряха да се занимават с всичко друго и се загледаха в нея, сякаш беше същество от друга планета. Когато започна да се изкачва по стълбите, някой изсвири с уста след нея.

Тя за малко не им свирна в отговор, но при спомена за Демпси като че нещо я зашлеви яко и тя изпита силна болка, сякаш имаше ампутиран крайник. Вътрешно ѝ се гадеше, тресеше се. Дали не беше от лекарствата? „Не мога да го направя“, помислили си тя, но после осъзна: „Нямам избор“. Не ставаше дума само за мисията, ставаше дума за самата война.

Кери помоли двама пехотинци на втория етаж да я упътят, а те я изгледаха втренчено, след което посочиха една канцелария. Изписаната на ръка табела, залепена на стената, гласеше: „Подполковник Джоузеф Тъси, командир на трети батальон, осми полк, Корпус на морската пехота на Съединените американски щати“. Нямаше врата. Кери, последвана от Върджил и Уарзер, почука на стената и влезе.

Тъси, седнал зад едно метално бюро, бе издокаран, среден на ръст мъж, над метър и седемдесет, с оредяваща коса — подстригана късо в прическа морски пехотинец, а очите му бяха бледосини като арктически лед. На стената до него имаше карта на Рамади с цветни кабърчета върху нея. Погледът му, когато те влязоха, предполагаше, че са добре дошли точно толкова, колкото и напаст от скакалци.

— Добро утро, подполковник. Аз съм Кери Матисън. Това са Върджил Маравич и Уарзер Зафир. Работехме със… — тя щеше да каже „капитан Демпси“, но не можа да произнесе думите. Това бе единственото, което успя да направи, за да не се разплаче като малко момиченце пред този мрачен офицер от морската пехота.

— Какво, по дяволите, търсят хората ви насред бойното поле? — попита Тъси. — Моите хора нямат време да се правят на бавачки.

— Нямаме нужда да ни държат за ръката. Само ще ми трябва известен брой ваши хора и малко помощ, включително и дрон — заяви Кери.

— Не зная вие за коя, по дяволите, се мислите, като идвате тук, но ние водим боеве и единственото нещо, което ще ви позволя да направите, е да клечите долу, докато не намерим начин да ви махнем от Рамади и от главата ми. Свободни сте — изръмжа той и започна да пише на лаптопа си.

Уарзер тръгна да си ходи, но Кери му даде знак да остане. След минута Тъси вдигна очи.

— Защо още стоите тук? Казах „свободни сте“ — изрече той, повишавайки тон.

— Съжалявам, господин подполковник — отвърна Кери. — Но ще ми е нужна малко помощ. Поне няколко взвода или малко повече. И съобщителни средства. Трябва ми сигурна връзка До Багдад и Лангли възможно най-скоро.

— Вижте, госпожице не знам как, по дяволите, се казвате, махайте се от канцеларията ми веднага или ще наредя да ви задържат под ключ. И ако смятате, че тази дупка смърди лошо…

Кери даде знак на Върджил и Уарзер да излязат. Тя изчака те да си тръгнат, след което мина зад бюрото и застана точно пред него.

— Разбирам ситуацията ви, господин подполковник, и повярвайте ми, нямам никакво желание да влизам в шибан конфликт с вас. Но преди да ни хвърлите там, където вие смятате, че е вашият арест в тази камара с изпражнения, позволете ми да използвам радиовръзка, за да накарам генерал Кейси, командирът на коалиционните сили, да ви заповяда лично да ми сътрудничите. Също така, когато чуете това, което имам да казвам, ще поискате да ми дадете всичко каквото можете.

Тъси бавно изпусна събрания въздух.

— Добре, калинке, ще ти кажа следното: имаш кураж. Седни — изкомандва той, като ѝ посочи един сгъваем метален стол и тя се настани върху него.

— Мисията ми е секретна, господин подполковник. Все пак — преди седем часа ние успяхме да открием лидерите на АКИ Абу Назир и Абу Убайда, мъжете, които ръководят хората, които се опитват да избият вашите хора точно в този момент. Двамата се намират на запад оттук, във фабриката за порцелан в квартала „Ал Та’мим“ на магистрала 10. Дайте ми необходимите подкрепления и ще можем да ги ликвидираме — обясни тя.

— Просто ей така? — попита той и щракна с пръсти.

— Просто ей така — потвърди Кери.

— Откъде знаете, че са там? — попита подполковникът.

— Имаме двоен агент, офицер от АКИ, който е сред тях. Внедрих го там, за да бъде разпитан от самия Абу Назир. Проследихме го чрез мобилен телефон, който му дадохме.

— Абу Назир? Самият Абу Назир?

— Да.

— И Абу Убайда също? Откъде знаете, че той е там?

— Вчера лично го видях на сука. Също така сложихме подслушвателни устройства в къщата на двойния ни агент. Абу Убайда е този, който отиде в къщата му да го изведе оттам.

— Видели сте го? На пазара? Американка, която обикаля като туристка… и все още сте жива?

— Бях си сложила това. — Тя извади абаята си от раницата, за да му я покаже. — Една жена с абая е невидима за много мъже в тази част на света, господин подполковник. Ще останете изненадан.

— Възможно е. — Тъси направи гримаса. — Седем часа е много време. Вече може да са стигнали чак до Сирия.

— Само че ако искат да го разпитат, това ще им отнеме време. Те все още са там.

— Откъде знаете?

— Защото мобилният телефон не е помръднал — отговори тя и се наведе напред. — Хайде, господин подполковник. Дайте ми малко морски пехотинци. Абу Назир и Абу Убайда са адски умни. Без тях тези муджахидини, които стрелят по вас и хората ви, няма да знаят какво да правят. Ще изчезнат.

— Може би мобилният телефон не е помръднал, защото са го оставили. Може би вашият човек вътре е мъртъв. Може би е капан.

Кери не отговори веднага, но погледна към един назъбен отвор в стената зад него, който някога бе служил за прозорец. Беше залят от слънчевата светлина, денят ставаше по-горещ. Вонята отдолу, заради липсата на тоалетни, бе неописуема. Как, по дяволите, те стояха тук, запита се тя.

— Може би. Много е вероятно — призна Кери. — Но Абу Назир и убиецът, който му е дясна ръка, Абу Убайда, са отговорни за смъртта на стотици американци. Това е най-добрата възможност, която някога сме имали да ги заловим.

— С кого каза, че сте работили като свръзка? — попита подполковникът.

— Капитан Демпси. Райън Демпси от Корпуса на морската пехота на Съединените американски щати — отвърна тя, без да успее да потисне трепета в гласа си. — Оперативна група сто четиридесет и пет.

— Познавам го. Къде е той? Защо не е с вас?

— Беше убит тази сутрин. На магистрала 11 пред Фалуджа. Аз самата разбрах преди час — призна тя с треперещи ръце. — Разполагах със спешна информация, която трябваше да стигне до Лангли и американските сили в Ирак и не разполагахме с мобилна или интернет комуникация. Вината е моя. Аз го убих. — Тя стисна зъби и трябваше да се застави да запази самообладание. — Той няма да е загинал напразно.

Подполковникът се изправи.

— Като истински морски пехотинец — рече той и докосна рамото ѝ с юмрук, докато минаваше покрай нея, отивайки да разгледа местоположението на фабриката за порцелан на магистрала 10 в квартала „Ал Та’мим“ върху картата. Отново погледна към нея. — Колко хора има Абу Назир със себе си във фабриката?

— Не знам. — Тя сви рамене. — Може да са десет, може да са сто.

— Не мога да ви дам два взвода. Истината е, че дори не мога да отделя и едно звено. Но ще ви дам отряд. Това са две звена. Вероятно ще загубя половината от тях в рамките на две пресечки оттук — промълви той.

— Ами „Хищник“? — попита Кери. Дрон „Хищник“, въоръжен с ракети „Хелфайър“, щеше да помогне да се изравнят силите, дори да имаха само един отряд пехотинци, състоящ се от осем души.

— Това може да бъде отпуснато от някого от вашия тип хора в тайните служби или от въздушните сили. Ако наистина си такава важна клечка за щабквартирата на американските сили в Ирак, каквато твърдиш, че си, ще можеш да си поръчаш дрон. Но ако бях на твое място, щях да побързам. Тези джихадисти започват значително да увеличават броя на нападенията си. Скоро се задава нещо голямо. Много скоро — рече той.

Фабриката за порцелан, или това което бе останало от нея, представляваше скелет на сграда от пясъчник върху един голям празен парцел но около километър на юг от бента Рамади, стоманобетонната стена на язовира на канала „Ефрат“. Върху стената имаше телена ограда с отвори в нея и тя обграждаше цялата територия на фабриката. Денят бе горещ, подухваше лек бриз, който навяваше прах от пустинята.

Кери беше със сержант Билингс, едър бивш работник от скотовъдна ферма в Монтана, с рамене с размерите на гранитния купол „Халф Доум“ в парка „Йосемити“, в руините на приземния етаж на унищожена къща от другата страна на пътя срещу фабриката. Сержантът бе разположил себе си и едно звено пехота точно срещу фабриката и второ звено зад бетона и телената ограда от противоположната страна на сградата. Беше разпоредил на своя мерач на леката картечница в бронираното хъмви и на още един пехотинец, който бе шофьорът, да се прикрият сред камъните зад тяхната позиция. Когато престрелката започнеше, те трябваше да използват хъмвито, за да блокират пътя и да предотвратят всякакви опити от страна на терористите да избягат.

„Само че къде са муджихидините — питаше се Кери. — Ако Абу Назир и — или — Абу Убайда бяха тук, трябваше да има въоръжени бунтовници от „Ал Кайда“, плъзнали из целия район. Но нямаше никой. Какво се беше объркало? Дали не им беше отнело твърде дълго да се доберат дотук?“

И все пак те бяха там вътре. Знаеха това, защото Върджил бе активирал софтуера на телефона на Ромео, който му позволяваше да подслушва всичко, което се говореше близо до устройството. Обхватът бе ограничен в рамките на метър или два от мобилния телефон. И това, което чуваха, бе разпит.

Върджил бе връчил на Кери една слушалка, свързана с лаптопа му, за да може тя да чува. Някой — можеше да е Абу Убайда или дори самият Абу Назир — задаваше въпроси на Ромео. Отговорите на двойния агент бяха прекъсвани от писъци.

— Тази жена е била шармута, уличница, от ЦРУ? — чу да пита разпитващият тя. На Кери гласът звучеше като този на Абу Убайда от видеозаписа от къщата на Уалид.

— Тя никога не спомена това, но да. Намекна — чу как признава Уалид. Това бе неговият глас. Тя бе сигурна.

— Как се казва?

— Не знам. Ааааа! — изпищя Уалид.

— Как се казва?

— Аааааа! Моля те! Ако знаех, щях да ти кажа. Кълна се — промърмори Уалид.

— Недей да богохулстваш! Как се казва?

— Аааааа! Моля те! Аааааа! Знам само кодовото ѝ име. Захаба. Моля те, стига. Моля те, братко.

— Защо злато?

— Заради цвета на косата ѝ. Тя е руса. Знам само кодовото ѝ име.

— Опиши я.

— Американка. Дълга руса коса. Сини очи. Висока около метър и шестдесет. Слаба. Тегло не повече от петдесет килограма.

— Какво искаше?

— Информация за теб и Абу Назир. Всичко, каквото можех да ѝ дам, но аз не ѝ казах нищо. Нищо!

— Лъжеш — изръмжа разпитващият и последваха звуци от писъци. Продължиха дълго време. Кери махна слушалката. Значи разпитващият бе Абу Убайда. Нямаше съмнение. „Информация за теб и Абу Назир“, беше казал Ромео. Можеше да говори единствено с Абу Убайда.

— Какво мислите? — обърна се тя към Върджил и Уарзер, които лежаха по корем на земята, оглеждайки фабриката от другата страна на пътя с бинокли.

— Чуваш това, което и аз. Те трябва да са там. — Върджил направи гримаса. — Но не виждам абсолютно нищо. Нещо не е както трябва. Има нещо нередно.

— Отне ни твърде дълго, за да стигнем тук. Из целия район би трябвало да гъмжи от „Ал Кайда“. Най-малкото щяха да са сложили някой да пази пътя. Няма никой — добави Уарзер.

— Значи и двамата смятате, че е капан? — попита тя.

Върджил кимна. Уарзер също.

— Сержант? — попита тя и се обърна към Билингс, който изплю кафява струя от храчка от тютюна за дъвчене върху тухлите пред себе си.

— Това е индианска държава, госпожо. Когато не виждаш индианците, тогава трябва да почнеш да се притесняваш — заяви Билингс.

— Единодушно е — рече Кери и ги огледа. — Аз също смятам така. Да извикаме ли „Хищника“?

— Нали си наясно, че ако Ромео е все още жив и е вътре, веднага ще се превърне в мъртвец — отбеляза Върджил.

Кери се замисли. За Уалид, съпругата му Шада, децата му Фара и Габир, които щяха да останат без баща, за майка му. „Аз съм смъртта — помисли си тя. — Нося смърт на всеки, до когото се докосна.“

— Ромео е от „Ал Кайда“. Копелето беше мъртво в мига, в който го срещнах — заяви тя.

Билингс, който се ухили на тези думи, даде знак на редник първи клас Уилямс, слабичък афроамериканец на двадесет години, който бе радист. Младото момче подаде слушалката на Кери и ѝ показа къде да натисне бутона.

— Тук Телониъс едно. Обади се, Кенънбол — изрече тя в слушалката. По нейна молба използваха джазови кодови имена.

— Кенънбол тук, Телониъс едно — отвърна един пукащ глас през криптираната сателитна връзка.

— Имате разрешение оттук, Кенънбол. Всичко…? — Тя погледна към редник първи клас Уилямс, който произнесе безгласно думата „Ромео“. Иронично, помисли си Кери. — Всичко Ромео ли е? — изрече тя в слушалката.

— Всичко е Ромео, Телониъс едно. Пазете се.

— Разбрано. Край — каза тя и подаде слушалката на Уилямс, след което сложи ръце над главата си и се прилепи към каменистата земя колкото се може по-плътно. Усети, че другите, които бяха до нея, направиха същото. Секундите течаха мъчително бавно, докато чакаха атаката.

Тя не бе предвидила това, когато се свърза със Сол от сградата на Правителствения център през сателитното високочестотно радио AN/MRC на пехотинците. Първо беше опитала да звъни на номера в кабинета му, но когато никой не вдигна, се обади на мобилния. Когато провери часовника си, видя, че беше малко след десет сутринта. Три сутринта във Вирджиния. Сол вдигна на четвъртото позвъняване.

— Беренсън — произнесе той. Тя долови сънливостта в гласа му.

— Сол, аз съм — каза Кери.

— Да не би да си там, където мисля, че си? — попита той. Тя предположи, че има предвид Багдад.

— По-лошо — отвърна Кери и му съобщи информацията си и от какво се нуждае, включително и за разрешението за дрон „Хищник“ от ЩК на АС-И, американските сили в Ирак, щабквартирата на генерал Кейси. — Можеш ли да спреш нали-знаеш-кого да не идва тук? — Имаше предвид държавния секретар Брайс.

— Дано не е твърде късно. Как, по дяволите, са разбрали за това?

— Спомняш ли си историята за раците по време на обучението? — попита тя, като се позова на нещо, което Сол бе казал на техния клас преди години по време на обучението във Фермата, че при затворена среда за информация ще имаш агенти, които ще пълзят един върху друг като раци в кошница. „Когато това се случи — беше им обяснил той, — е много трудно да задържиш тайната да не излезе навън.“

— Можеш ли да ги спреш — попита Сол. Кери предположи, че той има предвид опитите за покушение.

— Налага се. Сол… Демпси е мъртъв.

За един дълъг миг последва пълна тишина в телефонната връзка. „Питай ме дали го убих — помисли си тя. — Питай ме.“ Най-накрая той попита:

— Ами ти? Как си ти?

— Добре. Добре съм — излъга тя.

— Ти си кораво момиче.

— Сол, видях го. Със собствените си очи.

— Алфа Униформата? — АУ, Абу Убайда. — Ами другия? — Абу Назир.

— Само първия. Близо сме.

— Ами какво става с твоето птиченце?

— Не мисля, че ще оцелее — отвърна тя.

Опитът ѝ да си припомни за разговора бе внезапно прекъснат от разтърсваща експлозия във фабриката от другата страна на пътя, откъдето полетяха отломки и се изви пушек, като разтърси земята под тях. Секунда по-късно сградата бе ударена от още една също толкова мощна експлозия. След това нищо.

Ушите ѝ кънтяха, миризмата на експлозив бе навсякъде около тях и когато вдигна глава за няколко секунди, единственото, което видя, бе плътен пушек и прах. През пушека едва успя да различи от другата страна на пътя фабриката, която бе почти напълно разрушена. Покривът, който все още се бе държал над сградата, нашарените от куршуми ронещи се стени — всичко бе изчезнало. Нищо не бе останало освен части от оградата и камъни.

Върджил казваше нещо, но не можеше да го чуе с кънтящите си уши. Той се изправи и ѝ даде знак да го последва. Тя разбра. Трябваше да стигнат до склада и да идентифицират телата. Да видят дали могат да потвърдят кого са ликвидирали.

„След всичко това, Божичко, надявам се поне да сме премахнали Абу Убайда.“ Абу Назир щеше да е цяло чудо. Всичко това ще си струва, помисли си тя, докато Върджил, Уарзер и двамата пехотинци, сержант Билингс и редник първи клас Уилямс притичваха през пътя с готови за стрелба оръжия, всички те, оглеждайки се наляво-надясно, за да забележат муджахидините.

Предпазливо си проправиха път из димящите руини на фабриката. Имаше парчета от бетон, порцелан и машини навсякъде. Над тях липсваше покрив, само синьото небе, скрито от дима. И все пак имаше някой, който говореше на арабски. Първоначално тя не можеше да различи думите. Когато се насочи натам, чу звука от разпита, който бяха слушали от лаптопа на Върджил. Гласът на разпитващия и писъците на Ромео. Тогава Уарзер извика. Отидоха при него и тя веднага разбра какво става. Това бе овъгленото, обезглавено тяло на мъж: — по дрехите му личеше, че е иракчанин. На няколко метра встрани откриха главата, сложена върху един камък, обгорена от едната страна, но иначе непокътната.

Ромео. В това, което бе останало от устата му, някой бе напъхал мобилния телефон. До главата имаше обгорен дигитален магнетофон „Сони“, от който все още се чуваха звуците от разпита.

— Свържи се с него. Ааааа! Той ще ти каже… — проплака гласът на Ромео от магнетофона.

— Разбира се, че ще го направи. Но от каква полза ми е това? Искам ти да ми кажеш.

— Но той е… ааааа! — изстена Ромео.

Върджил се пресегна и го изключи.

— Я Аллах — измърмори Уарзер.

Кери трескаво мислеше. Кой щеше да му каже какво? Това бе нещо ново. Но какво? Тя се върна обратно и докосна тялото на Ромео. То отдавна се бе вкочанясало.

Обикновено трупното вкочанясване се случваше след около четири часа, но в жегата в Ирак, когато слънцето се е показало, вкочанясването сигурно се е ускорило, размишляваше тя. Заключението бе, че Ромео най-вероятно е бил убит през нощта около 02:00–03:00 часа. Междувременно останалите се оглеждаха, но други тела нямаше.

— Какво, по дяволите, става? — изрече Върджил, след което свали стандартната пехотинска шапка и почеса главата си.

За Кери, която огледа бъркотията от отломки, вече нямаше никакво съмнение. Това беше капан.

— Махайте се! Трябва да се махаме веднага! Бягайте! — извика тя. Двамата морски пехотинци се затичаха обратно към пътя в посока на мястото, откъдето бяха дошли. — Не! В другата посока! — извика Кери.

Внезапно, сякаш магически, муджахидински бойци изскочиха от замаскирани дупки из фабриката, където бяха се бяха прикривали досега. В сградите и руините от другата страна на пътя се появиха десетки други муджахидини и техните автомати АКМ откриха унищожителен огън. Сержант Билингс и редник първи клас Уилямс отвърнаха за кратко на огъня, след което се обърнаха и се затичаха след Кери. Докато бягаха към далечната страна, тя видя ракета от гранатомет да проблясва покрай тях и имаше време само колкото да се хвърли на земята, преди ракетата да експлодира, разпръсквайки фрагменти от това, което бе останало от една порцеланова мивка.

Куршумите свистяха и рикошираха в парчета желязо и в стоманените подпори на вече липсващия покрив като метални оси. Кери се изправи и продължи да тича така, както бе бягала на състезанията в университета, осъзнавайки, че останалите се движат тромаво зад нея. Навсякъде летяха куршуми. Бе невъзможно да не те уцелят.

Някъде зад тях на пътя картечница откри огън. „Слава Богу“, помисли си тя. Двамата пехотинци в хъмвито стреляха по муджахидините, които вече влизаха във фабриката след тях.

Отпред тя видя един от войниците от другото звено, заел позиция зад телената ограда от другата страна на сградата. Той им махаше да се насочат натам, докато останалите пехотинци от неговото звено осигуриха прикриващ огън с автомати М4, гранатометни гранати и лека картечница. Зад себе си тя чу викове и ругатни на арабски, когато муджахидините, които тичаха към фабриката, бяха пресрещнати от пехотинците. Тя започна да си мисли, че нейните хора може и да оцелеят, когато чу зад себе си Върджил да надава рев:

— Уцелиха ме! — извика той.

Глава тридесет и втора

Въздушни база „Балад“, Ирак

Редник първи клас Уилямс ги бе спасил. Той бе извикал „Хищника“, който все още бе там горе, твърде високо, за да бъде видян или чут от земята. Докато Кери и Уарзер почти носеха на ръце Върджил, като го подкрепяха отстрани и успяха да се претърколят зад бетонната бариера при морските пехотинци, а сержант Билингс осигуряваше прикриващ огън, „Хищника“ изстреля останалите си две ракети „Хелфайър“ по сградите, откъдето повечето от муджахидините стреляха. Звукът от експлозиите проехтя при тях от другата страна на пътя.

Щом преминаха през назъбената дупка в оградата, муджахидините, които бяха влезли във фабриката след тях, бяха изненадани от унищожителен кръстосан огън от картечницата на пехотинците в хъмвито по средата на пътя и морските пехотинци при групата на Кери зад оградата.

Кери видя как повече от двадесет бунтовници се втурнаха към хъмвито от руините на сградите от далечната страна на пътя, но бяха покосени от леката картечница на позиция край нея. Слава Богу, че сержант Билингс бе предвидил да разположи второто си звено зад фабриката, помисли си тя, и за първи път, откакто бяха влезли в сградата, си пое нормално въздух.

Върджил бе уцелен в долната част на крака. Раната кървеше обилно — възможно бе да е засегната артерия. Сержант Билингс използва бойния си нож, за да среже крачола на панталоните на Върджил и да сложи турникет на раната, но трябваше да му осигурят медицинска помощ спешно. Няколко минути по-късно стрелбата от страна на муджахидините намаля достатъчно и успяха да го качат на едно хъмви и да го закарат от другата страна на канала в лагера „Змийска яма“, временната артилерийска база, която представляваше открита зона върху пясъчен терен, оградена със стени от чували пясък, където натовариха Върджил в един хеликоптер „Хюи“. Кери го придружи заедно с един от пехотинците, който също бе ранен от осколки от ракета. Нямаше достатъчно място за Уарзер — той щеше да ги последва с втория хеликоптер.

Хеликоптерът се издигна с тракащ звук и сред облаци от прах лагерът бързо се отдалечи под тях. Кери седеше до Върджил, който лежеше на носилка до ранения войник на пода на хеликоптера, а един санитар от Корпуса на морските пехотинци се грижеше за него. През отворената врата, където бе застанал на позиция един мерач, тя виждаше града, който бе с цвят на пясък, и вилицата във формата на буквата V, където река Ефрат се разделяше от канала отдолу. Хеликоптерът се наклони и тръгна на изток към Багдад високо над реката.

— Колко време ще отнеме, докато стигнем дотам? — попита Кери санитаря, като почти викаше, за да бъде чута през шума на ротора, вятърът от отворените врати теглеше униформата ѝ, а няколко кичура коса, които се бяха измъкнали от каската ѝ, я удряха през лицето.

— Не много, госпожо. Всичко ще е наред — отвърна той и посочи Върджил. — Дадох му малко морфин.

— Как се чувстваш? — попита тя Върджил.

— По-добре, от морфина. — Той направи гримаса. — Никой не казва колко невероятно силно боли, когато те ранят.

— Съжалявам — рече тя. — Знаехме, че може да е капан.

— Нямаше какво да се направи. Беше една възможност да пипнем не само Абу Убайда, но и Абу Назир. Не можехме да я изпуснем. Твърде жалко за Ромео обаче. Ако все още беше под твой контрол, можеше да имаме и друга възможност.

— Ромео бе двоен агент. — Тя се намръщи. — Той работеше против нас също толкова, колкото работеше и за нас. — Тя се наведе по-близо до него. — Мисля, че той е отговорен за смъртта на Демпси.

— Какво те кара да мислиш така?

— Подаде ни информация, според която трябваше да се предприемат действия… и знаеше, че няма мобилна връзка в града. Полевите радиостанции са с твърде ограничен обхват, „Ал Кайда“ са обсадили Правителствения център. Трябва да се е досетил, че ще изпратим някого до зелената зона. Часовникът е започнал да отмерва времето от секундата, когато се разделихме в чайната.

— А защо са го убили?

— Не знам. Това са глупости — рече тя. — Не би трябвало да го правят. Не им бе необходимо, за да заложат капана си за нас. Има нещо друго. Не мога да го разбера.

— Отне ни твърде много време. Трябваше да ударим фабриката веднага след като го отведоха там.

— Как? Беше невъзможно да се придвижваме из града през нощта. И е адски сигурно, че нямаше да успеем да се справим без пехотинците. Станалото — станало — каза тя. — Поне ти си извън играта. Семейството ти ще бъде щастливо.

— На семейството ми не му пука. Не че ги обвинявам. — Той се намръщи. — Двамата с Карлота се разделихме преди две години. Дъщеря ми Рейчъл смята, че съм най-лошият баща на света. И е права. Не бях до нея. — Той направи гримаса.

— Сега ще разполагаш с малко време. Може би ще успееш да се реваншираш.

— Защо? За да ги изплюя като горещ картоф следващия път, когато се получи спешно съобщение за извънредна операция? Трябва да са луди, за да ме допуснат до живота си отново. — Той я хвана за ръката. — Такива като нас, ние сме наркомани. Пристрастени сме към бойните акции. Недей да им позволяваш да сторят това и с теб, Кери. Махни се, докато все още можеш. Не познавам никого от Националната служба за секретни операции с приличен брак. Защо мислиш, че всеки от нас води такъв хаотичен начин на живот?

— По-спокойно — прекъсна го тя и го потупа по рамото. — Ние вършим добри неща. Без нас страната ще е като сляпа. Няма значение колко си силен, ако не можеш да виждаш.

— Така си внушаваме сами на себе си. Слушай, Кери, не ти уби Демпси — заяви Върджил.

— Но го направих. Настина го направих.

— Заради Ромео ли? По дяволите, това боли — възкликна Върджил и се опита да изправи крака си.

— Не, заради Абу Убайда. Той е имал своите подозрения за Ромео и е достатъчно умен, за да знае, че ще се опитаме да изпратим някого до Багдад — отвърна тя.

— Вината не е само твоя, Кери. Рамади е бойно поле. Демпси знаеше в какво се забърква. Сол лично го избра за тази операция.

— Може би — рече тя и погледна през отворената врата до себе си. Отдолу виждаше как слънцето огрява разпростиращата се на километри повърхност на езерото Хабания като синьо огледало върху пустинния под. — Това, което каза преди малко, че всеки от нас води хаотичен начин на живот. Ами Фийлдинг? Това ли е причината той да е бил с Рана? Трябва да е знаел за риска, на който се излага.

— Не зная защо Фийлдинг направи… ау! — извика той, когато хеликоптерът леко се раздруса. — Не знам защо направи и половината от всички тези неща. Ти още ли се тормозиш за това?

— Начинът, по който той умря, не мога да повярвам, че е самоубийство — рече тя.

— Слушай — каза Върджил и стисна по-силно ръката ѝ. - Всичко това тук, цялата американска мисия, ще бъде взривена на милиони парчета. Фокусирай се върху това. Аз вече съм вън от играта. Ти си единствената, която може да го спре.

Тя кимна и остана седнала там, уловила го за ръката, докато дългата писта на въздушната база „Балад“ не се появи на хоризонта.

Кери придружи Върджил в линейката до болницата. След като видя, че там се погрижиха за него, тя се обади на Сол от кабинета на старшата сестра. Беше три следобед местно време, осем сутринта в Лангли. Сол бе в колата си на път за работа. Тя му разказа за Върджил, за да може той да вземе мерки. Веднага след като Върджил бе стабилизиран, щяха да го отведат до болницата във въздушна база „Рамщайн“ в Германия за продължаване на лечението, а след това щяха да го транспортират обратно в Щатите.

— Ти годна ли си за оперативна работа? — попита я той. Това, че Върджил бе ранен, явно го бе разстроило.

— Спри с глупостите, Сол. Не съм някое слабохарактерно малко момиченце и това е открита линия. Какво става с Браво? — „Браво“ — Б беше кодовото название за държавния секретар Брайс и нейното пътуване до Багдад. — Можеш ли да го спреш?

— Бил и Дейвид ще се срещнат с нея днес. — „Добре“, помисли си тя, дишайки малко по-спокойно. Дейвис Естес и директорът на ЦРУ, самият Бил Уолдън. Бяха взели предупреждението на сериозно.

— Сол, Ромео е извън играта.

Той не отвърна веднага. Тя чу слабо звука от клаксон по линията. Вероятно някакъв задник по булевард „Доли Мадисън“ или някъде там, помисли си тя.

— А какво става с Туидълдъм и Туидълди? — Съответните кодови имена за Абу Назир и Абу Убайда.

— Не. Съжалявам — отвърна Кери. Какво друго можеше да каже? Ударът сигурно бе тежък за него, първият път, когато въобще бяха имали шанс да засекат и двамата заедно. — По другия въпрос: ще изпратя „Земен вълк“ — „Земен вълк“ беше спешно съобщение за извънредна операция, в ЦРУ това беше с най-висок приоритет. На теория, когато се получеше „Земен вълк“, директорът на ЦРУ трябваше да получи доклада в рамките на един час от постъпването му в Лангли.

— Ще уведомя Бобовото стъбло — рече Сол. Ако ѝ беше ядосан заради провала ѝ в Рамади, не го показа. Бобовото стъбло беше Пери Драйър, шефът на базата на ЦРУ в Багдад.

Той ѝ беше дал Демпси и тя го беше убила. Нямаше да му се разсърди, ако сега Драйър откажеше да разговаря с нея, макар че ако някой знаеше как стояха наистина нещата в Ирак и с какво трябваше да се справи тя в Рамади, а не официалните глупости, които администрацията разпространяваше, то това беше Пери. — Слушай, сигурна ли си, че трябва да се предприемат действия?

Значи Сол наистина се съмняваше в нея, помисли си тя. Въпросът обаче бе справедлив. Тя базираше своята информация изцяло на Ромео, който не само бе двоен агент, но и лицемерен кучи син, член на „Ал Кайда“. Като изключим… че тя го бе видяла с децата му. Той ги обичаше и трябваше да е наясно, че ако морските пехотинци ги отрупаха с помощи и пари, това щеше да достигне до Абу Убайда и Абу Назир в рамките на една минута. Ромео също така знаеше, че ако опитът за убийство не се осъществеше в рамките на седмица, тя щеше да разбере, че той лъже, и щеше да предприеме действия. Информацията, която той ѝ беше дал, бе вярна. Фактът, че го бяха обезглавили и че бяха убили Демпси, доказваше, че Абу Убайда знае, че Ромео е предал информация, заради която можеха да се предприемат действия.

По някое време през дългата нощ, преди екипът ѝ да стигне до фабриката за порцелан, Ромео, измъчван от Абу Убайда, се бе предал. Ако той ѝ беше давал фалшива информация, те щяха да го измъчват, но щяха да го оставят жив, за да я захранва с нови глупости и може би да я примами в друг капан.

Тънка сламка, но това бе всичко, с което разполагаше.

— Крайно належащо е да се премине към действия. Подготви всичко. Аз ще бъда в Зулу Зулу — 33, зелената зона, Багдад — възможно най-скоро — заяви тя и затвори.

Сбогува се с Върджил в болницата и използва мобилния си телефон, за да се опита да изпрати съобщение на Уарзер, като се надяваше, че той се е качил на хеликоптер до база „Виктъри“, която бе в съседство с летището в Багдад, и бе успял да се върне в зелената зона.

„как е в?“, отвърна Уарзер, като питаше за Върджил.

„добре, върна ли се?“, написа тя.

„върнах се. среща час. кула мой квартал фаджр-2."

Слава Богу, помисли си тя, чувствайки се облекчена за първи път от дни. Уарзер се беше върнал благополучно в Багдад. Спомни си, че той ѝ беше казал, че живее със семейството си в „Адхамия“, сунитски квартал на източния бряг на Тигър. Трябваше да открие къде се намира часовниковата кула, вероятно близо до някоя джамия или главен площад. Фаджр бе молитвата на разсъмване за мюсюлманите, а минус две бе кратичко невярно уточнение, което означаваше плюс два часа, така че те трябваше да се срещнат около осем сутринта.

Кери се качи на хеликоптера и половин час по-късно дъвчеше сандвич „Събуей“, който купи от минимола в базата, в който имаше американски заведения за бързо хранене като „Събуей“, „Бъргър Кинг“ и „Пица Хът“. Повечето военнослужещи, които живееха и работеха зад защитените срещу взрив стени и в укрепленията на голямата американска база, така, сякаш никога не са напускали дома си — те въобще нямаха връзка с Близкия изток.

Когато слезе от хеликоптера, тя успя да подуши дима и да види черните стълбове пушек, издигащи се над ямите за горене, където, както някой ѝ бе разказал, изгаряха боклука на базата. Беше почти здрач, хеликоптерът хвърляше дълги сенки по самолетната писта. Оживената американска база караше Рамади да изглежда като различна вселена.

Хеликоптерът излетя и мина над магистрала 1, южно от Багдад. Трафикът по пътя привечер не бе натоварен. Беше твърде опасно да шофираш по тъмно. Докато летяха над покрайнините на града, тя забеляза нещо, на което не бе обърнала внимание на земята. От въздуха Багдад изглеждаше като столицата на палмовите дървета във вселената. Слънцето залязваше и превръщаше водите на река Тигър в червеникаво злато.

Глава тридесет и трета

„Адхамия“, Багдад, Ирак

Пери Драйър я чакаше в кабинета си в конгресния център. На табелата на вратата пишеше „Американска служба за помощ на бежанци“ и се намираше няколко врати след управлението на Американската агенция за международно развитие, където бе срещнала Демпси за първи път.

Кери изчака на рецепцията, докато една тридесетинагодишна американка, облечена в спретната пола и бяла блуза, огледа мръсната ѝ пехотинска униформа с голямо ръждиво петно на ризата от раната на Върджил, немитото ѝ лице, рошавата коса и раницата, увиснала на раменете ѝ. „Върви по дяволите — помисли си Кери. — Мислиш си, че си в Ирак, пробвай Рамади вместо зелената зона, скъпа.“

Жената вдигна телефона и каза:

— Да. — След което: — Елате с мен — и стана, за да преведе Кери през просторна модерна зала, в която служители на ЦРУ седяха пред компютри, до един голям личен кабинет, където Драйър, сериозен, къдрокос мъж, облечен в панталон и карирана риза, с очила с метални рамки, седнал зад бюро със стъклен плот, ѝ даде знак да седне.

— Как е Върджил? — попита той.

— Добре. Куршумът е засегнал фибуларната артерия на крака му, но успяха да спрат кървенето. Ще го оправят и веднага щом го стабилизират, ще замине за „Рамщайн“, а после у дома.

Той кимна, а погледът му се спря върху кървавите петна на ризата ѝ.

— Ами ти?

— Какво за мен?

— Не си ли надупчена от куршуми? Всичко наред ли е?

— Не, не е наред. Демпси е мъртъв, Върджил е извън играта и изгубихме Ромео. Така че не съм добре, но съм годна за оперативна служба, ако това имаш предвид.

— Охо! — възкликна той и вдигна ръка. — Карай по-полека, Кери. Стреляш не по когото трябва. Не беше нужно Сол да те препоръчва. Аз те исках тук. И бях прав. Това, което ти постигна само за няколко дни, е нещо като малко чудо. И ме наричай Пери.

Тя се отпусна в стола си.

— Съжалявам — извини се тя. — Откакто прецаках нещата с Демпси, съм готова да убия някого. Просто се нахвърлих върху теб.

— Демпси беше жертва на обстоятелствата. Успяхме да постигнем много там… и нещо ми подсказва, че ще се доберем до много повече. Ще подготвиш ли един „Земен вълк“?

Тя кимна.

— Добре — рече той. — Ще ти дам компютър с обезопасена връзка до JWICS. — Той произнесе абревиатурата като „Джейуикс.“ Обединената глобална система за разузнавателни комуникации, или ОГСРК, беше компютърната мрежа на ЦРУ, проектирана за изключително сигурна, криптирана, съвършено секретна комуникация. — Може би така най-сетне ще събудим онези идиоти във Вашингтон. А какво ще правим с опитите за покушения и планираните атаки? Какво искаш от мен?

— Този нов човек, шиитът, Ал-Уалики, министър-председателят.

— Какво за него?

— Секретарят Брайс е предястието — той е истинската мишена. Ако АКИ се доберат до него, ще избухне гражданска война. Аз трябва да се срещна с него. Трябва да го предпазим.

Драйър направи гримаса.

— Не е толкова лесно. С това се занимава Държавният департамент. Те се държат много собственически. Нашият безстрашен лидер, посланик Бенсън, е издал заповеди. Никой друг освен него не може да се среща с Уалики.

Тя го погледна невярващо.

— Шегуваш се, нали? Имаме морски пехотинци, които трябва да живеят в собствените си изпражнения в Рамади, навсякъде има самоделни взривни устройства и обезглавени тела, от Багдад до Сирия, цялата тази проклета държава ще експлодира, а този тип си играе бюрократични игри?

— Той се страхува. — Пери се намръщи. — Кюрдите са готови да направят своя собствена държава, сунитите искат война, а иранците правят шахматни ходове заедно с Муктада ал Садр и шиитите, за да нахлуят и да вземат пешките. Бенсън е момче на президента. Не можем да го заобиколим.

„Божичко“, помисли си тя. Възможно ли бе Демпси, Дима, Рана и дори Фийлдинг да са умрели за нищо? Да стане така, че Америка да загуби войната и толкова много хора да умрат заради бюрокрацията?

— Пълна гадост — изрече тя.

— Наистина е пълна гадост — съгласи се той. — Кога ще е нападението?

— Моят агент смяташе, че ще е следващата седмица, но това бе, преди Абу Убайда да разбере, че той е двоен агент и да му отреже главата. — Това ѝ напомни, че му бе обещала да се погрижи за семейството му. „Ще го направя“, каза си тя. Но първо трябваше да спре войната.

Драйър свали очилата си и ги избърса с кърпичка. Без тях очите му изглеждаха по-благи, не така предпазливи.

— Кери, питам те от мое име и от името на Сол. Кога смяташ, че ще се случи?

Тя си поизправи. Отчаяно желаеше да си вземе душ, когато влезе, но сега внезапно се чувстваше чудесно, не изпитваше никаква умора. Без притеснения за Върджил или нещо друго. И тогава се досети. Да не би да започваше един от нейните полети? Не си беше вземала клозапина от двадесет и четири часа. Беше ли започнало вече? Тя преглътна тежко. Трябваше да се махне оттук и да вземе хапче. Междувременно се налагаше да се фокусира. Хубавото нещо в Пери бе, че поне — като Сол — тя можеше да се държи като с равен с него.

— Това, което всички забравят, това, което никой не осъзнава, е колко хитри са тези типове. Всички смятат, че те са група тъпи джихадисти, които тичат насам-натам и крещят „Аллах акбар", като изгарят от нетърпение да се самовзривят, за да бъдат възнаградени със седемдесетте и две девственици. Те мислят — каза тя и почука с пръст слепоочието си. — Стратегически. Това ги прави опасни. Ние трябва да направим същото.

— Съгласен — потвърди Пери и отново си сложи очилата. — Недей да спестяваш нищо. Какво мислиш, че се случва?

— Не съм сигурна, но Абу Убайда разширява мащабите. Първо Бейрут и Ню Йорк, а сега тук. Защо? Можеш да кажеш, че той е професионален терорист — че това е неговата работа. Но си мисля, че може да има нещо друго, което се случва между Абу Убайда и Абу Назир. Моят агент Ромео ми подсказа до някаква степен и аз го усетих и преди това — обясни тя.

— Какво имаш предвид?

— Няма доказателства, които да потвърждават предположението, че Абу Назир дори е бил в Рамади. Когато за първи път разпитах Ромео, той сподели, че Абу Назир е в Хадита. Мисля, че това се изплъзна от езика му. Ромео се опита да го прикрие, като предположи, че той може да е и във Фалуджа, но аз смятам, че това бе за заблуда. Американските сили са из цяла Фалуджа. Едно от нещата, които трябва да направим, е да изпратим веднага съгледвачи в Хадита.

— Там е доста опасно — отбеляза Пери и потри с ръка челюстта си. — Ами Багдад?

— Нека за малко приемем, че всичко това е работа на Абу Убайда. Знам, че той беше в Рамади, защото видях копелето. Постави се на негово място. Той трябва да предположи, че ние знаем за покушенията от Ромео, така че има само две възможности: отказва се — в който случай, каквато и игра да играе с Абу Назир или с нас, той е загубил… или пренарежда разписанието и изтегля сроковете.

Драйър се наведе над бюрото си.

— Ти какво предполагаш в най-добрия случай: с колко време разполагаме? — попита той.

— Какво става със секретаря Брайс? Отмениха ли пътуването ѝ?

— Самолетът ѝ вече е излетял. Ще кацне в Аман, за да се срещне с крал Абдула, после идва тук.

— Не разбирам. Тя влиза в капана.

— Президентът смята, че тази среща с Ал-Уалики е твърде важна. Администрацията счита, че цялата им иракска политика зависи от това. През ноември има междинни избори за Конгреса. — Той направи гримаса.

— Да не са полудели? — Кери поклати глава. — Да не би да си мислят, че си измисляме всички тези простотии?

— Забрави за това. С колко време разполагаме?

— Четиридесет и осем часа — според мен много по-малко. Те вероятно са наредили на муджахидините да заемат позиции в Багдад в този миг — заяви тя. — Пери, не ми пука какво казва посланик Бенсън. Уреди ми среща с Ал-Уалики.

— За да сторя това, ще ми е нужна повече информация от теб. По-конкретно как и къде те ще атакуват мишените? — попита той.

— Именно това смятам да разбера.

— Не се бави твърде много — посъветва я той.

Полунощ. Кери се събуди плувнала в пот от лош сън. За миг не бе сигурна къде се намира. Всичко се събираше в едно: Рестън, Бейрут, Рамади, Багдад. Звукът от изстрелите в далечината ѝ припомни. Тя беше отново в хотел „Ал Рашид“ в Багдад.

В съня си баща ѝ беше във фабриката в Рамади. Бяха отрязали главата му. Той стоеше там, целият в кръв, държеше главата си в ръце и говореше:

— Защо не искаш да ме видиш, Кери? Ако мама те обичаше, нямаше да си отиде, без никога да каже сбогом. Щеше да се свърже с теб. Но аз останах и виж ти какво направи с мен.

— Моля те, татко. Съжалявам, но моля те. Плашиш ме с тази глава — проплака тя.

Той сложи главата си върху врата и каза:

— Слушай баща си, принцесо. Как някой някога ще те обикне, ако не говориш с единствения човек, който изпитва такива чувства към теб?

Точно когато произнесе това, Абу Убайда дойде при нея в сука с ножа си и ѝ каза:

— Сега е твой ред, Кери. Толкова красива глава. — И тя се събуди.

Отиде до минибара и отвори бутилка вода „Афнан“. Пресуши я, след това отиде до вратата на балкона и погледна към града и реката. „Остави ме на мира, татко — помисли си тя. — Ще бъда добра и ще говоря с теб, когато се върна, обещавам. Но сега вече убих твърде много хора и възнамерявам да убия още няколко, така че ме остави да спя. Имам нужда от сън толкова много и тази луда болест, която ми лепна, не прави нещата по-лесни, но предполагам, че ти знаеш всичко по въпроса, нали?“

„Може би и двамата имаме нужда от изкупление.“

На сутринта, отново облечена в чифт стегнати дънки, блузка с ръкави и черен хиджаб върху косата, тя се срещна с Уарзер до часовниковата кула на джамията „Абу Ханифа“ в квартала „Адхамия“ от другата страна на реката. След като се разделиха и се върнаха обратно, пътувайки напред-назад с таксита между джамията и иракския университет, за да се уверят, че не ги следят, те се срещнаха на една външна маса в шиша кафенето с наргилета на улица „Имам Ал Адхам“. Малко хора седяха отвън, никой близо до тях. Утрото бе горещо, вече ставаше задушно, а въздухът бе просмукан от миризма на ябълка и праскова от тютюневия дим, който се носеше от вътрешността на кафенето.

— Тя все пак ще дойде, така ли? — възкликна Уарзер и поклати глава, имаше предвид визитата на държавния секретар. — Не разбирам.

— В Америка е година за избори. Много неща няма да имат смисъл — отвърна Кери и се наведе по-близо до кафето си. — Трябва ни конкретна информация. Как ще влязат в зелената зона. Къде ще се осъществи атаката? Точно време? Как ще го направят? Оръжия? Коли-бомби? И всичко, каквото открием, трябва да стане час по-скоро. Съмнявам се, че разполагаме с повече от ден, ако имаме и толкова.

— Какво искаш да направя?

— В Багдад има две сунитски укрепления, които АКИ може да използва: тук, в квартала „Адхамия“, и в „Ал Амирия“, точно до базата „Виктъри“ и летището. Може да се предположи, че в най-добрия случай нападението над секретаря, която ще долети…

— Разбира се. Те ще използват „Ал Амирия“. А за другата атака смяташ, че ще тръгнат оттук, от „Адхамия“?

Тя кимна.

— Това, от което се нуждая, е информация за нови хора, млади мъже, ислямисти от салафитски тип от Анбар, току-що пристигнали в „Адхамия“ през последните два или три дни, отседнали при семейство или приятели. Кой би могъл да знае за това?

— Близките им. Жените в сука. — Уарзер сви рамене.

— Аз ще се погрижа за това. Кой друг?

— Разбира се. — Уарзер се усмихна, — Ние преди малко бяхме там. Месджида. Джамията „Абу Ханифа“. Мъжете клюкарстват не по-малко от жените.

— Добре, значи това е начинът, по който те ще предприемат атака срещу „Портата на убийците“. Как ще пристигнат от другата страна на реката? — попита Кери.

— „Портата на убийците“ се намира на улица „Хайфа“, близо до моста „Ал Джумайрия“. По него ли?

— Или оттам, или с гумен сал, или с водолазни костюми. Ще дойдат тази вечер. Но как и къде ще атакуват секретаря и новия министър-председател? — попита тя и внезапно се поизправи.

— Какво има?

— Почакай! Точно от другата страна на улицата срещу мен!

— Какво искаш да кажеш?

— Службите на иракския Съвет на представителите и залата му са разположени в конгресния център, където Съединените щати също имат служби, точно по диагонал срещу улица „Яфа“ от моя хотел.

— Но, Кери, конгресният център е силно охраняван. Как е възможно те да влязат вътре? — попита Уарзер.

— О, това ли. — Тя се усмихна и отпи от кафето си. — Няма проблем. Знам точно как ще го направят.

Глава тридесет и четвърта

Мостът „Ал Джумайрия“, Багдад, Ирак

— Кажи ми някакви добри новини, Пери — рече Кери и се отпусна в стола в кабинета на Драйър в конгресния център, облечена в дънки, а черната ѝ абая бе преметната през рамо. Беше късен следобед, слънцето залязваше ниско зад сградите на улица „Четиринадесети юли“, хвърляйки сенки върху футболното игрище, покрито повече с кал, отколкото с трева, към което имаше изглед кабинетът му през венецианските щори. — Имаме ли вече среща с Ал-Уалики?

— Все още не. Посланикът е непреклонен. Той казва, че да си имаш работа с иракчаните е като да преговаряш с кошница със змии. Иска само едно-единствено съобщение, което да излезе от нас. Президентът го подкрепя. Всъщност той се среща с новия министър-председател утре — обясни Драйър и направи гримаса.

— Е, съобщението до Ал-Уалики ще бъде, че е мъртвец! И Бенсън също! Какво става със Сол? С Дейвид? С директора?

— Опитали са се, но им е било отказано. Това е шоуто на Бенсън. С колко време разполагаме?

— До утре. Всичко ще се случи утре.

— Сигурна ли си? Каква е вероятността?

— Сега звучиш като Лангли — заяви тя. — Деветдесет и девет процента. Това достатъчно голям шанс ли е за всички? А що се касае до Бенсън, ако не можеш да направиш така, че аз, той и Ал-Уалики да сме в една и съща проклета стая, утре ще бъде последният му ден на тази земя.

— Откъде може да си сигурна? И двамата ще бъдат тук, в конгресния център. И двамата са добре охранявани. Как ще успеят бойците на АКИ да нахлуят вътре?

— Няма нужда да влизат вътре.

— За какво говориш?

— Те вече са проникнали вътре. Те са тук в момента — каза тя и наклони глава към центъра на сградата.

— Което ще рече… — Тя наблюдаваше как той разгадава ситуацията. — Иракските сили за сигурност. Те са проникнали в иракските сили за сигурност. Ще бъдат убити от хората, които са назначени да ги пазят — завърши той.

— Според нашия човек Уарзер повечето от хората в иракските сили за сигурност, които се грижат за безопасността на официалните лица от иракското правителство, живеят в каравани или в незаконни апартаменти във вили в зелената зона, които са били изоставени от длъжностни лица на партия „Баас“, когато Саддам падна от власт. Те вече са тук.

Драйър се облегна на стола си и я погледна по начин, по който тя си представяше, че баскетболен треньор гледа някой от играчите си, който ще се опита да вкара тройка точно преди сигнала за край на мача.

— Сигурна ли си в това?

— Информацията е годна за предприемане на действия.

— Как, по дяволите, установи това? — попита той.

— Както знаеш, а Вашингтон явно не може да разбере това, проблемът с Близкия изток е, че той не се състои от страни — това е площ, заселена от племена — каза тя. — Нашият човек Уарзер е член на племето Дулами от Рамади — той е сунит, живеещ в „Адхамия“. Той също не е глупав. Той може да види накъде духа вятърът в Ирак в момента — той духа към шиитите. Ние, американците, направихме това — и то го плаши адски много. Така че той има нужда от карта „Излез безплатно от затвора“, в случай че всичко се обърка — и това означава убежище в Америка. Така че той трябва да бъде колкото се може по-полезен.

— Карай по същество.

— Уарзер обработваше възможен кандидат за агент, свой другар от племето, който е член на ИСС, иракските сили за сигурност, но с някои съмнителни контакти. За мен това означава, че няма начин той да не познава поне някого от АКИ. Този човек също живее в „Адхамия“. Името му е Карар Ясим. Разговарях за кратко със съпругата на Ясим. Тя е изплашена до смърт. Изплашена е от шиитите, от армията на Махди и от нас. Тя потвърди това, което вече подозирахме: има някои нови попълнения, дуламитски джихадисти, в охраната в ИСС, чиято задача е да бдят за сигурността на Ал-Уалики тук, в зелената зона и в конгресния център. Това не е ядрена физика, Пери — това е убийство. Можеш ли да ми уредиш тази среща с Ал-Уалики или не? — попита Кери.

— Добре — рече Пери, въздъхна и сключи ръце. — Ще опитам отново.

— Хубаво. Защото да спасим задника на Бенсън или дори този на Ал-Уалики не е най-важното нещо, което съм си наумила.

— Нима? А какво е то?

— Да ликвидираме Абу Убайда. Този път ще го пипна — закани се тя.

През бинокъла за нощно виждане тя наблюдаваше как муджахидините влизат в сградата на улица „Абу Hya’ac“ един по един. Улицата минаваше по източното крайбрежие и бе обгърната от тъмнина — цялата източна част на града страдаше от прекъсвания на електроснабдяването. Те бяха тежко въоръжени — основно като че ли с автомати АКМ и гранатомети, помисли си тя. Един от тях носеше оръжие, което приличаше на тръба, а след него двама мъже носеха нещо обемисто на гърбовете си.

— Какво е това? — попита Кери.

— По дяволите — измърмори полковник Салазар, командир на трета пехотна дивизия от четвърта бригада, на когото беше възложена основната отговорност за охраната на зелената зона. — Може да е АТ-13 „Саксхорн“. Руско е, дявол да го вземе.

— За какво служи?

— Това е убиец на танкове. — Той свали очилата си за нощно виждане и погледна към Кери на лунната светлина, която се отразяваше от реката, единствената светлина, която бе налична в тъмната стая в сградата на иракския парламент на западния бряг на реката, която те използваха като позиция за наблюдение. — Не ми харесва идеята да им позволим да прекосят реката и да влязат в зелената зона.

— Знам, господин полковник — увери го тя. — Но ако ги ударите сега, заплахата ще остане, само че следващия път може да не знаем откъде ще дойдат. Десет към едно, че Абу Убайда е с тях в момента. Дайте ми един екип, за да го ликвидираме, и ще отрежем една от ръцете на АКИ в Ирак. Когато убием Абу Назир, това ще бъде и другата ръка.

— Твърдите, че главната атака ще започне утре направо от моста „Ал Джумайрия“?

— Не съм сигурна каква е тактиката им. Може да изпратят няколко души през моста тази вечер, за да елиминират тези, които утре ще пазят съоръжението от тази му страна. Разбирате тази хитрост по-добре от мен, господин полковник. Но, да, главната атака за осъществяване на пробив в зелената зона ще бъде при „Портата на убийците“. Нашият информатор потвърди, че са тренирали за тази тактика в Рамади. Когато ги наблюдавахме да влизат в онази сграда от другата страна на реката, това потвърди сведенията.

— Ами Абу Убайда? Къде ще бъде той? — попита подполковник Леели, помощник-командирът на Салазар.

— Или точно на мястото, към което гледаме, онази сграда от другата страна на реката, или тук, в детската болница на улица „Хайфа“, точно до контролно-пропускателния пункт на „Портата на убийците“ — обясни сержант Кугън, посочвайки мястото върху картата на екрана на лаптопа си, който светеше в тъмнината.

— Трябва просто да извикаме въздушните сили. Да унищожим проклетото място — каза Лесли и с брадичка кимна в посока на сградата от другата страна на реката.

— И как ще разберем, че той е мъртъв? — попита Кери. — Затова аз съм тук. За да може, когато хората ви го ликвидират, да го идентифицирам и да потвърдя самоличността му.

Полковник Салазар я проучи внимателно на лунната светлина, късо подстриганата му прошарена коса изглеждаше по-тъмна, отколкото на светло. Лицето му бе сериозно, малко като на булдог. „Интелигентно лице“, помисли си Кери.

— Добре, госпожице Матисън. Познавате този подлец по-добре от всеки от нас. Къде смятате, че ще бъде утре? — попита той.

— Мисля, че вашият старши сержант е прав, господин полковник. В детската болница. Ще бъде близо до събитията при контролно-пропускателния пункт и конгресния център, но самият той няма да се изложи на опасностите на огневата линия. Вероятно ще бъде дегизиран като човек от персонала.

— Може би като някой от лекарите? — предположи полковник Салазар.

— Точно такива неща би направил — кимна Кери.

— Така че ще трябва и вие да сте с този, когото вкараме вътре, за да сме сигурни, че няма да застреляме грешния човек. — обади се Лесли. — Този пропускателен пункт ще бъде зона на смъртта, госпожице. Ще стане адски опасно. Знам, че сте от ЦРУ и всичко останало, но без да ви обиждам, сигурна ли сте, че сте готова за това?

— Току-що се върнах от Рамади. Знам точно в какво се замесвам. И повярвайте ми — няма да съм най-отпред. Ще бъда на достатъчно голямо разстояние зад войниците, които ще изпратите. А вие, господин полковник — рече тя и погледна към Салазар, — моля ви, не подценявайте Абу Убайда. Той не е просто някаква си чалма — адски хитър е. А разполага само с една десета от хитростта на Абу Назир.

— Няма да го направя — обеща полковник Салазар и присви очи. — Поне веднъж благодарение на вас ще разполагаме с елемента на изненада на наша страна. Ще ви дадем отряд от групата за специални операции за болницата. Това е най-доброто, с което разполагаме. Кой ще го води? — обърна се той към Лесли.

— Капитан Мълинс. Втори батальон — отвърна Лесли.

— Подходящ човек. Ако има някой, който може да ви предпази и да залови това копеле, то това е той — заяви полковник Салазар.

— А държавния секретар? — попита Кери.

— Политици. — Полковник Салазар направи гримаса. — Ще се опитаме да я задържим в базата „Виктъри“, докато прочистваме квартала „Амирия“ с достатъчно войска, за да сме сигурни, че бунтовниците ще държат главите си снишени, докато не се справим със ситуацията в зелената зона. Но очевидно никой, включително и самият генерал Кейси, не може да ѝ каже какво да прави или къде може или не може да ходи.

— Кога пристига самолетът ѝ? — попита Кери.

— Последно чух, че ще кацне в девет нула пет — каза Лесли. Той погледна часовника си. — След осем часа. Нямаме много време, за да организираме всичко.

— Най-ключова е „Портата на убийците“ — заяви Кери. — Предполагам, че ще имате предостатъчно хора, за да ги спрете там? Ще се опитат да си проправят път до конгресния център със сила.

Подполковник Лесли кимна.

— Предостатъчно, включително и танков взвод с танкове „Ейбрамс“ и два БТР-а „Брадли“, които ще се движат зад тях. Щом се озоват в зоната на смъртта, те ще останат там.

Тя се обърна към полковник Салазар:

— Господин полковник, тази руска ракета, която видяхме? Ще оцелее ли танкът „Ейбрамс“, ако бъде уцелен с някоя от тях? — попита тя.

— Възможно е — рече той. — Зависи от голям брой различни фактори. Ако приемем, че ракетата уцели танка, зависи къде ще го уцели, зависи от противоракетното устройство за защита на танка и от други неща.

— Ами ако уцели „Брадли? Ще оцелее ли бронетранспортьорът?

— Няма никакъв шанс.

Глава тридесет и пета

„Портата на убийците“, зелена зона, Багдад, Ирак

Кери прекара оставащите няколко часа от нощта на едно тясно легло в транспортен контейнер, който всички наричаха „каравана“, поставен сред море от такива, геометрично разположени близо до стария републикански дворец. Драйър ѝ беше дал караваната си, докато той спеше на едно одеяло на пода в кабинета си. Но тя не можеше да заспи. Мислеше си само за Демпси и как изглеждаше той, когато го видя за първи път, и отново за онази нощ, в която правиха любов в хотел „Ал Рашид“, представяйки си какво бе сторило с него самоделното взривно устройство и какво си беше помислил в този последен миг. Дали я беше обвинил? По дяволите, той бе хубав мъж. Дори само да бъде покрай него я караше да се чувства секси, пълна с живот. Щеше ли някога отново да се почувства така? Можеше ли въобще да си го позволи отново?

Отвори очи, но не виждаше нищо. Караваната бе тъмна, затворена метална кутия. Като жив ковчег, помисли си тя. Усещаше как депресията я наляга като буря върху телевизионна карта на времето, която се е насочила към теб. Успя да я пропъди. Нямаше време за това сега. „Първо ликвидирай Абу Убайда. След това се напий и я остави да те завладее“, каза си тя.

И въпреки това не можеше да заспи. Нещо не беше наред. Какво? Внезапно тя се изправи като ударена от гръм в тъмнината. Какво бе онова нещо на магнетофона във фабриката? Гласът на Абу Убайда, когато разпитваше Ромео. Нешо свързано с Абу Назир. Какво бе казал той?

Разбира се, че ще го направи. Но от каква полза ми е това? Искам ти да ми кажеш.

Защо? Какво означаваше това? Защо думите на Абу Назир не бяха достатъчно авторитетни за него? Защо трябваше да ги чуе от Ромео? Дали просто не злоупотребяваше с властта, която имаше? Не ѝ се вярваше. Залогът бе твърде висок. „Мисли, Кери. Мисли.“

„Не мога“, предаде се тя. Клозапинът не бе пенкилер. „Мога да го направя, кълна се, само ако успея да поспя малко.“

Когато се появи в кабинета на Драйър на сутринта, облечена в дънки, тениска и с пистолета „Берета М9“, който той ѝ бе дал, слънцето се подаваше над горния край на сградите от другата страна на Тигър. Щеше да бъде още един горещ ден, помисли си тя. Драйър вече работеше на компютъра си. Само един поглед към лицето му ѝ даде да разбере, че новините са лоши.

— Бенсън ни отказа. Опитах. Повярвай ми, опитах — рече Драйър.

— Е, на мен той няма да ми откаже — заяви тя и се запъти към вратата.

— Кери, почакай! — извика той. — Формално ние сме прикрепени към посолството. Ще ми наредят да те върна обратно. Имаме нужда от теб тук. Не можем да си го позволим.

Тя се спря на вратата и отвърна на погледа му.

— По ръцете си имам много кръв, откакто това нещо започна, Пери. Не искам да ги цапам с още. Ти правиш това, което трябва. Аз ще сторя същото — заяви тя и напусна.

Включи мобилния си телефон и се обади на номера, който старши сержант Кугън ѝ бе дал за връзка с капитан Мълинс, командира на групата за специални операции, която бе прикрепена към нея от полковник Салазар. Той вдигна още преди първото позвъняване да е завършило. Тя му обясни къде е и от какво има нужда. Той отвърна, че ще е там след десет минути.

— Ще ме намериш в кабинета на министър-председателя. На втория етаж е — обясни Кери, прекъсна разговора и се запъти към стълбите. Когато тръгна нагоре по тях, Пери Драйър се присъедини към нея, последван от трима души от своя персонал, млади мъже с автомати М4.

— След като не мога да те спра, предполагам, че ще трябва да уволнят и двама ни — заяви той.

Преминаха през целия път около големия вътрешен атриум до ъгловия кабинет на министър-председателя от страната към улица „Яфа“ на сградата. Двама въоръжени иракски войници с червени барети на иракските сили за сигурност пазеха вратата.

— Министър-председателя го няма — заяви един от тях на лош английски.

— Салаам алейкум, садик кай — изрече Кери, поздравявайки ги на арабски като приятели. — И двамата сте шиити, нали? — Единият от войниците кимна. — От кое племе, хабиби? Шамер Тога? Бани Малик? Ал Джабури? — попита тя, като назова главните шиитски племена от района на Багдад. Тя предположи, че Ал-Уалики, кандидатът на шиитите, би се доверил само на свои другари шиити, за предпочитане от неговото собствено племе.

— Бани Малик — каза първият пазач от ИСС.

— Разбира се, както и министър-председателят Ал-Уалики. — Кери кимна. — Трябваше да, се досетя.

— Той е от Ал Али на Бани Малик — обясни пазачът, посочвайки конкретния племенен подклас на Ал-Уалики.

— Ние сме от ЦРУ. Сунити от „Ал Кайда“ планират да убият министър-председателя тази сутрин. Без съмнение, вие също ще загинете. Обадете се на командира си да дойде тук и се присъединете към нас — рече тя, като избута охранителя от пътя си и отвори вратата. Влезе в голям елегантен кабинет, където министър-председателят Уаел ал-Уалики имаше среща с посланик Робърт Бенсън.

Двамата мъже седяха на малка махагонова масичка. Зад тях имаше прозорец със завеса, един от малкото в конгресния център, който осигуряваше изглед към моравата и парка, а отвъд оградата — към улица „Яфа“, от двете страни на която имаше дървета, и се виждаше хотел „Ал Рашид“ в далечината. Драйър, хората от ЦРУ и двамата иракски охранители от ИСС застанаха зад Кери.

— Какво, по дяволите, е това? Напуснете… — всички — изръмжа Бенсън. Когато забеляза Драйър, той рече: — Пери, дадох ти строги заповеди. Да не би да искаш да сложиш сам край на кариерата си? Махайте се.

— Той се опита да ме спре. Идеята е моя — заяви Кери на Бенсън, а към иракския министър-председател добави на арабски: — Лахда, мин фатлек, господин министър, но животът ви е в опасност. Трябва да ме чуете.

— Вижте, не знам коя сте госпожице, но това е изрична заповед. Веднага напуснете това помещение — нареди Бенсън.

— Господин посланик, ако си тръгна, вие и министър-председателят ще загинете в рамките на час. Така че, ако желаете да сложите край на моята кариера още утре, съгласна съм, само че няма да напусна това помещение — каза Кери.

— Коя, по дяволите, е тази? — обърна се Бенсън към Драйър.

— Тя е от нашите хора, господин посланик. Трябва да я послушате. Тя знае за какво говори.

— Вижте, госпожице, благодаря ви за загрижеността, но нямаме нужда от никаква защита. Намираме се дълбоко в зелената зона, която е обградена от американски войници, в най-защитената сграда в зелената зона, да не споменавам за ИСС, които охраняват тези държавни учреждения. Загрижеността ви е ненужна — заяви Бенсън.

— С цялото ми уважение към вас, сър, но АКИ са се внедрили в ИСС и няма да им пука кой сте вие, когато ви убият. И ако успеете да си измъкнете главата от собствения надут задник за една секунда, ще осъзнаете, че няма значение дали вие ще бъдете убит. Защото ще ви сменят. Но ако убият него — тя посочи Ал-Уалики, — шиитите ще полудеят и в цялата страна ще избухне мащабна гражданска война.

— Какво е това? Някаква шега ли? — отсече Бенсън.

— Току-що се върнах от Рамади миналата нощ, цялата обляна в кръвта на от един от моите хора. Имам ли вид на някой, който се шегува? В момента трябва да отведем и вас, и министър-председателя на безопасно място, без никой да разбере. Трябва да го направим незабавно. Съблечете се.

— Какво?

— И двамата. Ще ви дегизираме — каза тя и го повтори на арабски за Ал-Уалики, след което се обърна към Драйър. — Трябва ни абсолютно безопасно място в конгресния център. Някъде, където ИСС няма да проверяват и където могат да бъдат настанени поне половин дузина американски войници, за да сме сигурни, че те двамата ще са в безопасност. Какво предлагате?

— Има няколко помещения в сутерена под голямата зала, там, където се провеждат заседанията на парламента — каза един от хората на ЦРУ. — Чух някой да споменава, че тайната полиция на Саддам ги е използвала за всякакви дивотии. Наркотици, разпити, изнасилвания.

— Прекрасно — промълви Драйър.

В този миг капитан Мълинс пристигна с отряд войници в пълно бойно снаряжение заедно с един иракски офицер с червена барета от ИСС.

— Ти ли си Кери? — попита Мълинс. Той беше дребен, мускулест мъж, около метър и седемдесет, с кафяви очи, които мигновено възприемаха всичко.

— Защо не сте на постовете си? — обърна се иракският офицер към двамата пазачи от ИСС на техния език.

— Аз исках те да са тук. Ще разберете след минута — отвърна му Кери на арабски. След това се обърна към Мълинс: — Трябва да отведем посланик Бенсън и министър-председателя на безопасно място. Този мъж, как ти е името? — Тя посочи агента на ЦРУ, който бе споменал за складовите помещения.

— Том. Том Роузън — отвърна той.

— Том ще ви покаже къде да ги отведете. Трябват ни хора, на които можем да се доверим напълно, за да ги охраняват. Колко души доведохте? — попита тя Мълинс.

— Два отряда със специално назначение „Алфа“. Двадесет и четирима души, без да броим мен — уточни той.

— Колко от тях можете да ми дадете? Трябват ми поне трима или четирима — каза Кери. — Те заедно със служителите на ЦРУ ще могат да осигурят охраната на посланика и министър-председателя. Донесохте ли допълнителни униформи?

Един от хората на Мълинс подаде на Кери два чифта бойни армейски униформи с пустинни камуфлажни цветове и два автомата М4. Тя подаде дрехите на Бенсън и министър-председателя.

— Облечете ги — нареди им. — Ще се преструвате, че сте войници. — После се обърна се към офицера от ИСС. — Искаме всички от ИСС да смятат, че те двамата още са на среща в кабинета — обясни тя на арабски и му даде знак да се приближи. — Вземете свои другари шиити, хора, които познавате и на които вярвате, ако е възможно от собственото ви племе. Трябва да откриете хората от АКИ, които са се внедрили. Веднага щом тръгнем, никой няма повече да влиза и излиза от конгресния център. Всеки сунитски войник в сградата, който се е присъединил към ИСС през последните три месеца, е под подозрение. Обезоръжете ги всички и ни ги предайте за разпит. Не бива да пострадат, разбра но? Те разполагат с жизненоважна информация.

Тя се обърна и преведе на Драйър какво му бе казала.

— И, Пери, каквото и да правите, не им позволявайте да ги ликвидират, вземете мерки и да не се измъкнат с подкуп. Трябва ни информацията от всеки задържан — обясни тя на Драйър.

Министър-председателят Ал-Уалики се изправи и застана срещу нея.

— Вие, госпожо от ЦРУ. Аз няма да направя това. Не мога да се крия. Ами ако някой ме види облечен като американски войник? Това ще бъде моят политически край — заяви той на английски.

— Нямате избор — отвърна му тя на арабски. — Сунитските елементи от „Ал Кайда“ вече са вътре в сградата. Ако ви убият, Ирак ще се разцепи. Ще има гражданска война. Знаете това по-добре от всеки, господин министър. Тогава Саддам ще победи. Може да умре, но ще е победил. Облечете тези дрехи за около час или два. Останете жив.

Внезапно гръм от масивна експлозия разтресе прозорците. Тя бе последвана от допълнителни оръдейни гърмежи — Кери бе готова да се обзаложи, че това бяха 105-милиметровите оръдия на танковете „Ейбрамс“ — и неспирна огнена буря от изстрелите на по-малки оръжия. Битката бе започнала.

— Те атакуват „Портата на убийците“. Слагайте си панталоните — извика тя на Бенсън. — Побързайте!

„Портата на убийците“ представляваше бяла каменна арка над улица „Хайфа“, на върха на която се издигаше куполовидна скулптура, напомняща на древен вавилонски шлем на воин. Намираше се на около триста метра източно от конгресния център и се бе превърнала в един от главните контролно-пропускателни пунктове за влизане в зелената зона. Един от командирите на отрядите на Мълинс ги поведе и те се отправиха на изток по улица „Яфа“, след което надолу по една алея зад сградите към улица „Хайфа“, а шумът от битката ставаше все по-силен и по-силен, докато се приближаваха. В пространствата между сградите срещнаха иракчани, мъже, жени стиснали здраво децата си, имаше и няколко колички за пазаруване, всички тичаха в обратна посока на улица „Яфа“, бягайки от мястото на бойните действия.

Спряха се до едно здание, от което се откриваше изглед към паркинга зад детската болница. Беше обширна открита зона, оградена с храсти. Ако бунтовниците бяха превзели болницата, можеха да попаднат в капан. Шумът от сраженията беше много силен, почти непрекъсната отсечена стрелба на автоматични оръжия, прекъсвана от оръдейни гърмежи. Виждаха проблясъците, идващи от прозорците на детската болница.

Разделиха се на два отряда със специално предназначение — „Алфа“ и „Браво“, и дадоха на Кери кодовото име „Разбойник“. Сержант Травис, отговарящ за отряда със специално предназначение „Алфа“, даде знак, че влиза. Миг по-късно, докато той спринтираше към паркинга, останалите членове на отряда заеха позиции зад паркирани коли, за да му осигурят прикриващ огън при нужда. Но нямаше стрелба от страна на муджахидините, нито от прозорците, нито от паркинга. Както бе очаквал капитан Мълинс, всичко се бе съсредоточило откъм страната на болницата, откъм улица „Хайфа“, където сраженията се разгаряха.

Макар че не виждаше боевете при контролно-пропускателния пункт оттук, Кери очакваше полковник Салазар да го е превърнал в зона на смъртта. С танкове и войска, окопана, за да защити позицията, както и още хора и бронетранспортьори „Брадли“, които щяха да пристигнат отзад, за да притиснат муджахидините, всичко беше достатъчно шумно. На какво се дължеше силната експлозия — самоделно взривно устройство или кола бомба, нещо друго — тя не можеше да прецени, но това означаваше, че американците също бяха понесли загуби.

Подофицер Блейзъл, когото останалите наричаха „Пурпурния“, защото беше родом от Алабама, метър и деветдесет и осем, с обръсната глава, афроамериканец, тридесет и няколко годишен, на когото Мълинс бе поставил задача да се грижи за нея, я потупа по рамото и ѝ даде знак, че трябва да го последва, докато екипът прекосяваше на зигзаг паркинга, където двама членове на специалните части вече бяха поели контрола над задния вход на болницата.

Кери го последва, подтичвайки леко — единственото нещо, което носеше, бе пистолетът „Берета“. Щом влязоха във входа, Пурпурния я блъсна на пода. Мигновено стана ясно защо. Стрелба отвсякъде в сградата и отвън при пункта отекваше по коридорите. Проблясваха дула на оръжия и куршуми летяха навсякъде. Тялото на жена, медицинска сестра, с широко разтворени крака, хиджабът ѝ покрит с кръв, лежеше в коридора.

Кери вървеше след Пурпурния, едрото му тяло я предпазваше, и след останалите от отряда със специално предназначение „Браво“, докато те тичаха по коридорите и проверяваха една по една стаите. В едно от помещенията намериха болни деца, свити на пода заедно с една сестра до безжизненото тяло на иракчанин в бяла престилка — лекар, помисли си тя. Не видя отряд „Алфа“, нито капитан Мълинс и предположи, че са продължили напред, може би към друг етаж. Един от другите членове на отряд „Браво“, който бе застанал до стълбите, даде знак, че са проверили този етаж и им махна да се качват към следващия.

Изтичаха по стълбите и нахлуха в отделение, пълно с легла, на които нямаше никой. Всички деца лежаха на пода, където медицински сестри и помощници пълзяха между тях. Някои от децата бяха простреляни от куршуми, които бяха преминали през изпочупени прозорци и стени от страната на сградата, която гледаше към улица „Хайфа“. Те плачеха и пищяха и тя за малко не настъпи едно малко момченце — то бе на три или четири годинки, — което стискаше корема си, опитвайки се да спре кръвта и пищеше с пълен глас:

— Ама! Ама! — Мамо! Мамо! И тя си помисли: „Това е адът. Ето така изглежда“.

Някакъв мъж, бунтовник, който се появи сякаш отникъде, избяга през вратата, след което се върна и започна да стреля със своя АКМ по тях. Когато Кери легна на земята, Пурпурния се обърна, прицели се и стреля веднъж с едно-единствено плавно движение, убивайки го мигновено, като изпъшка в мига, когато го направи.

— Добре ли си? — попита тя. Не можеше да повярва как ловко се беше справил. Пурпурния беше надарен от природата с атлетичност, беше адски бърз и грациозен за такъв едър мъж.

— Куршум. Уцели ми жилетката — рече той, като имаше предвид кевларната бронежилетка, без дори да се спре. Мина като хала през вратата, завъртя се и стреля по някой друг в коридора. Тя не го последва. Само щеше да му се пречка — той щеше да се върне за нея, реши тя, като държеше беретата си в готовност, в случай че някой друг влезеше през вратата.

Кери изпълзя до стената към потрошения прозорец, изправи се на колене и надникна иззад счупените парчета стъкло през прозореца към контролно-пропускателния пункт отдолу. Изглежда, че се стреляше отвсякъде. Един танк „Ейбрамс“ до пункта беше целият опушен и гореше — до него имаше разбито шаси на нещо, което може би е било автомобил или камион. Кола-бомба. Това трябва да бе експлозията, която бяха чули от конгресния център, помисли си тя, вцепенена от ужас.

Два танка „Ейбрамс“, чиито картечници бълваха огън, последвани от многочислена американска пехота, се придвижваха бавно напред от контролно-пропускателния пункт. Група муджахидини, изглежда, се бе прикрила в затревена, подобна на парк зона на „Хайфа“, северно от кръстовището с улица „Яфа“, и стреляше иззад храстите и дърветата, макар че беше открит огън и откъм шепа сгради от двете страни на улицата, включително и от самата болница, малко по-надолу вдясно от позицията на Кери.

Зад муджахидините в парка, блокирали възможността им за бягство, видя два бронетранспортьора „Брадли“, единият идваше от улица „Хайфа“ в гръб на муджахидините, а другият от „Яфа“, приближавайки откъм моста „Ал Джумайрия“, като по този начин хващаха бунтовниците в капан в парка от всички страни. И двата БТР-а „Брадли“ стреляха непрекъснато с оръдията си. Внезапно куршум мина през стената точно до нея и тя отново се гмурна на пода.

„Идиотка — каза си Кери. — Искаш да те убият ли?“ Огледа се. Останалите от отряда вероятно бяха напуснали отделението и бяха отишли по-надолу по коридора, където чуваше шум от стрелба. Пристъпи в коридора и някой я сграбчи откъм гърба, ръката му се уви около гърлото ѝ. Тя извика и се опита да извие ръка, за да насочи беретата си към нападателя, но усети как той издърпа пистолета от дланта ѝ. Беше твърде як, за да се справи с него.

Той започна да я тегли назад към стълбите, като почти я задуши. Борейки се да се освободи, тя го ръгна с лакът. Той изсумтя, когато тя усети, че го е улучила, но затегна хватката си. Не виждаше лицето му — ръкавът му бе бял — облечен бе в лекарска престилка, — но можеше да го подуши. Кисела миризма на пот и страх. Докато я теглеше назад към стълбите, тя видя Пурпурния да излиза от вратата, беше тръгнал да я търси.

— Помощ! — извика Кери. Мъжът, който я държеше, опря беретата в главата ѝ.

— Ескут! — изсъска той. Млъквай.

Пурпурния рязко приклекна за стрелба със своя М4.

— Пусни я! — извика той.

— Хвърли оръжието или ще я убия! — отвърна нападателят. — Хвърли го или тя е мъртва!

Пурпурния се бе прицелил със своя М4 и не помръдваше.

— Пурпурен! Стреляй! Вярвам ти! — извика Кери.

— Предупреждавам… — не можа да довърши мъжът, който я държеше.

Пурпурния стреля. Кери буквално усети как куршумът мина покрай бузата ѝ и миг по-късно ръката на мъжа се отпусна. Той падна на пода — тя бе свободна. Наведе се и взе беретата от мъртвия муджахидин в лекарската престилка, който лежеше на една страна, втренчил очи в нищото, с дупка от куршум в челото.

— Благодаря… — започна тя.

— Не се отделяй от мен, дяволите да те вземат, госпожо. Капитан Мълинс ще ме убие, ако нещо се случи с теб — прекъсна я той и я дръпна да го последва.

Затичаха се към останалите от отряд „Браво“. Те излизаха от една операционна и клатеха глави. Двамата с Пурпурния се запътиха към тях, но един от войниците я спря.

— Не бива да виждате какво има там, госпожо. Били са само малки деца. Две медицински сестри и деца. Всичките са мъртви — рече той. — Повярвайте ми, това е гледка, която завинаги ще остане в съзнанието ви.

— Хайде, копелета — извика подофицер Травис откъм стълбището. — Имаме още два етажа.

— Видяхте ли Абу Убайда? — провикна се Кери.

— Убихме осем джихадисти. Можете да ги проверите по-късно — отвърна Травис.

Тя последва подофицера и хората му до най-горния етаж, където сражението продължаваше. Един от войниците стреля с гранатомета си през отворения вход и веднага след експлозията вътре в отделението нахлуха светкавично останалите от отряда, автоматите им МР5 изригнаха огън. Звукът от стрелбата бе оглушителен. Травис и сержант Колфакс останаха назад. Травис посочи с автомата си една врата, на която пишеше „Покрив“ на арабски и на английски. Отвориха и се качиха по металното стълбище до вратата на покрива.

Травис опита да я отвори. Беше заключена. Извади една ръчна граната и даде знак на Пурпурния, най-едрия сред тях. Той кимна, приготви се и изрита вратата, при което тя рязко се отвори, а Травис метна гранатата през отвора в мига, в който Пурпурния нанесе ритника.

Всички се спуснаха надолу едно-две стъпала по стълбището, когато гранатата експлодира отвън. Травис и отрядът веднага след това излязоха на покрива, където ги посрещна градушка от изстрели от АКМ. Кери остана на стълбището, а Пурпурния се бе подал наполовина от вратата, блокирайки гледката ѝ, докато стреляше. Някой стреля или хвърли граната и експлозията отекна по стълбището. Тя чу тракането на още един АКМ, който откри огън, и някой извика:

— Ранен съм!

Пурпурния се прицели и изстреля откос със своя М4, после още един и още един.

Изведнъж стрелбата спря, макар Кери все още да чуваше спорадичен огън и бумтеж на оръдие в далечината. „Дали това е някой от танковете“, запита се тя. Внезапно се появи капитан Мълинс и двама от хората му, които минаха бързо покрай нея и се качиха на покрива. Разпръснаха се, продължавайки да стрелят в движение.

Някой се обади:

— Мамка му!

Капитан Мълинс се провикна:

— Къде е жената? Разбойник? Доведете я веднага!

Пурпурния я погледна и ѝ даде знак да излезе на покрива.

Тя пристъпи навън, а ярката светлина я накара да присвие очи. Един от членовете на отряда слагаше превръзка на ръката на Травис. Телата на двама муджахидини лежаха до един климатик, а още един труп, облечен в бяла лекарска престилка, лежеше с лице, обърнато нагоре, близо до парапета. Но не това бе причината Мълинс да я вика.

Един арабин в бяла лекарска престилка бе застанал върху парапета на ръба на покрива и държеше малко дете, завито само в пелени, в едната си ръка и ръчна граната в другата.

— Това той ли е? — попита Мълинс, държейки насочен своя М5 към мъжа на парапета. — Абу Убайда?

Това бе четвъртият път, когато тя го виждаше. Първо на снимката с Дима, която беше взела от Мариел в Бейрут, втория път бе на сука, третия бе на видеозаписа от къщата на Ромео. Тръпката от разпознаването бе непогрешима. Това беше Абу Убайда.

— Той е — потвърди Кери. — Категорично.

— Ти! Американска сахера — извика Абу Убайда, нарече я вещица. Значи той също я беше разпознал. — От сука.

— Аз — рече тя.

— Тръгвам си — каза им той на английски. — Ако някой се опита да ме спре, бебето умира. Стреляйте по мен и аз ще пусна граната и тя ще умре.

— Никъде няма да ходиш — заяви Мълинс. Оръжията на почти дузина американски войници около него бяха насочени към Абу Убайда.

— Тогава тя ще умре — закани се Абу Убайда и притисна гранатата до тялото на момиченцето, когато то започна да се гърчи в хватката му.

— Пусни я — нареди Мълинс. — Това е единственият начин, по който това ще свърши.

— Ако искате да я убиете, това ще тежи на вашата душа. Аз съм готов да умра — заяви Абу Убайда.

— Няма да отидеш в Джана — каза Кери, имаше предвид мюсюлманския рай.

— Ще отида. Това е джихад — отвърна той.

— Не и по подобен начин. Аллах няма да прости това — рече тя, докато го гледаше съсредоточено. Каквото и да направеше, виждаше по очите му, че вече бе взел решение. Но преди тя да извика или направи нещо, Абу Убайда пусна бебето и хвърли гранатата право към Кери, след което преди някой да може да стори нещо, извика:

— Аллах акбар! — Бог е велик! И скочи от покрива.

Ръчната граната беше насочена право към нея и капитан Мълинс. Когато тя подскочи на покрива на по-малко от метър пред тях, Пурпурния, движейки се с невероятна скорост, се хвърли пред Кери и направи нещо невероятно — ритна гранатата като футболна топка. Само част от секундата по-късно, тя избухна.

Експлозията разкъса крака на Пурпурния под коляното, металните осколки полетяха право към тях. Тя си помисли, че е мъртва, но масивното тяло на Пурпурния с неговата кевларна бронежилетка я предпази, макар и той да рухна като дърво. Капитан Мълинс и двама от хората му бяха улучени на много места от летящи осколки. Част от бузата на Мълинс бе разкъсана, но Кери остана непокътната. Бебето лежеше на покрива до парапета, пищеше силно, очевидно също незасегнато.

Един от войниците се втурна към Пурпурния и започна да превързва крака му, светла кръв бликаше отмерено от крайника. Ходилото, все още обуто в ботуш, лежеше върху покрива на няколко метра разстояние. Капитан Мълинс, кървейки, също се приближи, докато останалите войници се пръснаха, за да обезопасят покрива.

Кери знаеше, че трябва да остане и да помогне, преди всичко на Пурпурния, но не можеше. Единствената ѝ мисъл бе Абу Убайда. Тя трябваше да види какво се бе случило. Обърна се и се затича назад по металното стълбище, мислейки си: „Що за лайно съм? Той ми спаси живота два пъти, а мен ме интересува единствено мисията?“. Но не можеше да се спре, спусна се на бегом по стълбите до партера и излезе през изхода към улица „Хайфа“, като знаеше, че ще се сеща за това, което правеше в този момент, с години напред, през безсънните нощи, когато клозапинът нямаше да върши работа. Абу Убайда лежеше на тротоара на около петдесет метра разстояние, а бялата лекарска престилка, която бе облякъл, бе потъмняла от кръв на ярката слънчева светлина.

Тя се приближи, като вътрешно трепереше. Като изключим кръвта, която се бе събрала на локва до задната част на главата му, мъжът на тротоара изглеждаше точно както и на сука в Рамади. Очите му бяха втренчени безучастно нагоре към небето и на нея не ѝ се наложи да се наведе, за да провери пулса му и да установи, че е мъртъв.

Имаше усещането, че някой друг контролира движенията ѝ, когато насочи своя пистолет „Берета“ към лицето на Абу Убайда. „Това е за Райън Демпси, кучи сине“, помисли си тя и без да я е грижа, че той вече бе мъртъв, натисна спусъка.

Глава тридесет и шеста

Централен район, Бейрут, Ливан

Кери летеше над върховете на планината Ливан, приближавайки Бейрут. Градът се разстилаше пред нея чак до Средиземно море, което се виждаше като нещо далечно и синьо на следобедното слънце. Нямаше намерение да идва в Бейрут. Всъщност специално ѝ бе наредено от Пери Драйър и Сол да си „домъкне задника обратно в Лангли възможно най-бързо“.

Тя се бе върнала в Американската служба за помощ на бежанци, агенцията, която служеше за прикритие на ЦРУ в конгресния център, придружена от подофицер Травис, който вземаше мерки тя да бъде в безопасност по време на всяка крачка по пътя, настоявайки да я придружи чак до вратата на службата, преди да се сбогува с нея.

— Моля те, благодари на Пурпурния от мое име. Съжалявам, че трябваше да си тръгна. Днес той спаси живота ми. Два пъти — обясни му Кери.

— Ще му предам. Добре се справихте днес, госпожо.

— Не съвсем. Много лошо се справям с изпълнението на заповеди. И бях изплашена до смърт — призна тя.

— Е, и? — Той сви рамене и ѝ помаха, преди да си тръгне.

Кери влезе в централата на ЦРУ и се обади на Сол през базирания в ОГСРК скайп с кодовата дума „хоумрън“, с което съобщаваше, че Абу Убайда е мъртъв, без да се притеснява, че бе четири сутринта в Маклийн.

— Сигурна ли си, че е мъртъв? Нямаш никакво съмнение? — попита той и въпреки вълнението си се прозя.

— На сто процента — потвърди Кери. — Той е. Свърши се — каза тя и внезапно също се почувства сънливо. Не бе спала цялата минала нощ и това започваше да ѝ се отразява. Адреналинът, който бе част от битката, се отцеждаше и тя се почувства замаяна. Имаше нужда от хапчетата си.

— Невероятно. Наистина, Кери. Това наистина е нещо. Как се чувстваш?

— Не знам. Скована. Не съм спала. Може би ще го осъзная утре.

— Разбира се. А какво стана с Ал-Уалики и Бенсън? — попита той.

— Защо? Да не би Бенсън да е нахокал директора? — Тя се напрегна, представяйки си как Бенсън иска главата ѝ на сребърен поднос.

— Всъщност каза хубави неща за теб. Твърди, че си действала уместно, вероятно си спасила живота им. Всъщност това го накарало да се почувства като част от битката. Няма търпение да ни разкаже в Овалния кабинет на Белия дом военните си истории. Наистина е накарал някой да го снима, облечен във военната униформа и автомата М4, който си му дала.

— Без майтап? — промърмори тя.

— Разбрахме, че държавният секретар Брайс е добре. Тя трябва да се срещне с Бенсън и Ал-Уалики по-късно днес. Обсъждали са дневния ред, когато си прекъснала срещата им — обясни Сол.

— Да. След като самолетът ѝ се приземи, са я държали в укрепен бункер в база „Виктъри“, докато са се уверили, че всичко в „Ал Амирия“ е спокойно.

— Слушай, Кери. Дейвид иска да те разпита лично. Аз също. Искаме да се върнеш в Лангли. Възможно най-скоро.

Нещо я жегна. Дали това не беше като преди с Фийлдинг? Извинение, за да я върнат в сектора за анализ на разузнавателна информация?

— Не съм направила нещо лошо, нали? — попита тя.

— Тъкмо обратното, Драйър и Дейвид пишат похвални писма в твоето досие 201. Поздравления. Бързо се връщай, има много да говорим — и наистина трябва да ти проведем пълен разпит след края на мисията — рече той.

— Сол, все още има неразрешени неща. Бейрут например. Абу Назир все още е някъде там, вероятно в Хадита. И има още нещо. Нещо, което Абу Убайда каза, докато разпитваше Ромео… съжалявам, Уалид Карим, и то не може да ми излезе от ума.

— Ела утре в кабинета ми. Тогава ще го обсъдим. И, Кери… — Да?

— Адски добра работа. Наистина. Нямам търпение да си поговоря с теб лице в лице. Има много неща, които трябва да обсъдим, въпреки че Пери казва, че има нужда от теб там — рече той. Топлина премина през нея като текила. Сол бе доволен от нея. Тя можеше ненаситно да се радва на похвалите му до безкрай като някой наркоман.

Резервира си полет до Вашингтон, но нещо внезапно ѝ хрумна, докато чакаше в Аман връзката с полета до летище „Джей Еф Кей“ и оттам до „Дълес“, тя смени билета си и отлетя за Бейрут.

Сега кръжеше над Бейрут и можеше да различи забележителностите. Жилищен комплекс „Марина Тауър“, хотел „Хабтур“, хотел „Финикия“, хотел „Краун Плаза“. „Странно“, помисли си тя. Всичко, което се бе случило, започна тук с прекратената среща със Славея в „Ашрафия“. Бе като самотно бягане, като маратон, който просто не бе свършил. До известна степен връщането в Бейрут бе като затваряне на кръга, защото оттук бе започнало всичко за нея. Не само онази вечер в „Ашрафия“, но и преди това — в „Принстън“, след първата ѝ криза, онази, която почти прекрати бъдещата ѝ университетска кариера и всичко, което трябваше да е бъдещият ѝ живот.

Две неща бяха спасили живота ѝ, помисли си тя. Клозапинът и Бейрут. Двете бяха свързани.

Лято. Първата ѝ година в Принстън. Беше започнала пак да посещава занятията и прекарваше цялото си врете в учене. Вече не бягаше — беше отпаднала от лекоатлетическия отбор. Вече не тичаше в пет сутринта. Приятелят ѝ, Джон, също вече беше история. Взимаше литий, понякога също и прозак. Непрекъснато коригираха дозата ѝ. Но тя го ненавиждаше. Чувстваше се, обясни на сестра си Маги, сякаш литият ѝ отнемаше двадесет точки от коефициента ѝ на интелигентност.

Всичко бе по-сложно. И имаше усещането, сподели тя на лекаря в „Маккош“, студентския здравен център, че все едно вижда всичко през дебело стъкло. Сякаш не можеше да го докосне. Нищо вече не изглеждаше истинско. Също така имаше периоди, през които бе изключително жадна или напълно губеше апетита си. Понякога изкарваше по два, три, четири дни наведнъж, без да се храни, като единственото, което правеше, бе да пие вода. Вече почти не мислеше за секс. Единственото, което правеше, бе да ходи от час в час, да се връща в общежитието и да си мисли: „Не мога да го направя. Не мога да живея така“.

Това, което я спаси, бе мигът, когато един от професорите ѝ спомена за лятната програма за студенти по ориенталистика: международна програма по политология в Американския университет в Бейрут. Първоначално баща ѝ отказа да заплати таксата, дори и след като му каза, че ще ѝ е необходима за дисертацията в последната ѝ година.

— Какво ще стане, ако получиш срив там? — попита той.

— Какво ще стане, ако получа срив тук? Кой ще ми помогне? Ти ли, татко? — Не каза „Помниш ли Деня на благодарността?“, защото и двамата знаеха за какво говори тя и че това, което се бе случило с него, можеше да се случи и с нея. Това, което не му каза нито на него, нито на някой друг, бе, че едва издържаше, че не бе далеч от самоубийство. Даже никак. — Това ми е необходимо — обясни му тя. И дори когато това не свърши работа, тя добави: — Ти отблъсна мама. И мен ли искаш да отблъснеш, татко? — Докато накрая той не се съгласи да плати за програмата.

И тогава, когато пристигна в Бейрут, заобиколена от този невероятен град и древните руини, започна да се среща със студенти от целия Близък изток, да се разхожда по „Рю Блис“ с останалите младежи, да яде шауарма и манаиш, да обикаля по клубове на „Рю Моно“, а когато литият ѝ почти свърши, направи невероятно откритие. Отиде при един арабски лекар в Зариф, дребен, интелигентно изглеждащ мъж, който я погледна, когато тя му обясни как я кара да се чувства литият, и я попита:

— Ами клозапин?

Дори само това, че можеше да сподели с някого най-сетне какво бе усещането. И то беше полезно. Тя се чувстваше почти като старата Кери, преди срива. Когато отиде на втори преглед, за да вземе нова рецепта за допълнително количество, той заминаваше на почивка. Тя го попита:

— Ами ако не мога да си взема рецепта от друг лекар? — А той ѝ отвърна:

— Това е Леванта, мадмоазел. С пари можете да си купите всичко.

Онова лято в Бейрут, където всички парчета от пъзела се събраха в едно за нея. Древните римски руини и ислямското мозаечно изкуство, слушането на джаз през нощта и мелодичността и поезията на говоримия арабски, „Корниш“ и плажните клубове, мирисът на прясно изпечен сфоуф и баклава, призивите на мюезините от джамиите, клубовете и привлекателните арабски момчета, които я гледаха, сякаш можеха да я изядат за закуска, и тя знаеше, че каквото и да се случеше в живота ѝ, Близкият изток щеше да е част от него.

Сега, докато самолетът ѝ се спускаше към международно летище „Рафик Харири“, Бейрут, тя се питаше дали парченцата от пъзела щяха отново да се съберат в Бейрут. Тази безкрайна надпревара, в която участваше от онази вечер, в която прекрати операцията със Славея в „Ашрафия“. Защото не вярваше, че онзи задник Фийлдинг се беше самоубил. И ако не го бе направил, това означаваше, че някой друг го беше убил.

Някой, който все още бе някъде там. И също като при нея, операцията все още бе в ход.

Тя си хвана такси от летището. Докато се движеше през трафика на шосе „Ел Асад“ покрай голф игрището, шофьорът, християнин, ѝ разказваше за приготовленията за Великден в града и как тъща му прави най-добрите маамул — малки великденски тортички, приготвяни по това време на годината с орехи и фурми, а отгоре покрити с глазура. Тя го накара да я остави близо до часовниковата кула на площад „Неджмех“ и се разходи през няколко пресечки до офиса, който служеше за прикритие на ЦРУ и където трябваше да се срещне с Рей Сондърс, новия шеф на базата в Бейрут.

Докато минаваше покрай претъпканите външни маси на уличното кафене под стария сводест портал, тя нямаше как да не си спомни последния път, когато бе тук, за да се види с Дейвис Фийлдинг, който на практика ѝ бе казал, че с кариерата ѝ е свършено. Струваше ѝ се като цял един друг живот.

Кери влезе и се качи по стълбите, натисна звънеца, отговори коя е на интеркома, вратата избръмча и я пуснаха да влезе. Млад американец, облечен в карирана риза, я чакаше в тясната приемна, след това Сондърс излезе и я поздрави. Той беше висок, слаб, изглеждаше напрегнат, мъж, навлязъл в четиридесетте, с дълги бакенбарди, които му придаваха лек източноевропейски вид.

— Чувал съм много за теб — рече той и я отведе към стария кабинет на Фийлдинг, който гледаше към „Рю Маарад“. -Честно казано, останах изненадан, когато получих обаждането ти. Сол също.

— Ядосан ли е, че не се върнах направо в Лангли? — попита тя.

— Каза, че не би могъл да те спре да дойдеш тук, дори и да опита — отвърна Сондърс и ѝ даде знак да седне. — Между другото, поздравления. Чух за Абу Убайда. Добра работа.

— Не знам какво да кажа. Самото ми присъствие тук може да се окаже напълно безсмислено.

— Когато съобщих на Сол, той каза, че нещо те тормози във връзка със смъртта на Дейвис Фийлдинг. За това ли става дума?

— Знаеш, че е така — потвърди тя. — Това не те ли притеснява? Ако Фийлдинг не се е самоубил, то каквато и да е причината или операцията, която е в основата, то това още не е приключило. Кой знае, и ти може да си мишена.

— Любопитен съм. От това, което чух, между вас с Фийлдинг отношенията не са били любовни. Защо си толкова загрижена за смъртта му? — попита той и я изгледа с искрен интерес.

— Виж, Фийлдинг беше задник и на никого не му е кой знае колко мъчно за него. Той трябваше да се върне у дома и да се изправи пред това, което за неговата кариера е като отряд за екзекуции в Лангли, и се обзалагам, че в момента ти се мъчиш да оправиш неговите бъркотии и да уточниш колко сериозно е била компрометирана базата в Бейрут.

— Това ми се струва доста основателна причина човек да извърши самоубийство — тихо изрече Сондърс.

— Да, но ти не си Дейвис. Той не беше достатъчно принципен за това. Някой го е убил — и не мога да не вярвам, че е свързано с актрисата Рана Саади и Славея. Тази операция беше моя и това означава, че има нещо незавършено.

Той я изгледа, без да казва нищо. Отвън се чу бибипкането на клаксон, който даде тон за надсвирване от страна на останалите коли. Бейрутският сенк-а-сет, помисли си механично тя.

— Аз смятам същото. Открихме нещо, но има една пречка — каза Сондърс.

— Каква?

— Не го познавах. При теб е различно. — Той ѝ даде знак да премести стола си от неговата страна на бюрото.

— Какво сте намерили? — попита тя.

— Това — отвърна той и ѝ посочи компютърния екран. Беше видеозапис от скрита камера в същия този кабинет. Кери автоматично вдигна очи към мястото, където стената се срещаше с тавана и където трябваше да е разположена камерата, но устройството беше твърде дребно и добре скрито в отливката. Екранът показваше Дейвис Фийлдинг седнал на бюрото си с гръб към камерата. Внезапно той бе на пода с пистолет „Глок“ в отпусната си ръка, а от главата му се стичаше малка локва кръв.

— Има липсващи кадри от три минути и четиридесет и седем секунди — обясни Сондърс. — Това не го е направил мъртвецът.

— Можеш ли да спреш кадъра? — попита Кери.

— Защо? Виждаш ли нещо?

Тя се вгледа напрегнато в изображението на лежащия на пода Фийлдинг.

— Нещо не е наред. Не мога да установя какво е, но, както би се изразил Сол, нещо определено не е кашер.

— Не е ъгълът, под който лежи. Накарахме съдебни експерти по медицина да изчислят дали тялото ще падне в тази позиция.

— Това ли е всичко, с което разполагате? — попита Кери.

Сондърс поклати глава.

— Има липсващи кадри във видеозаписите на охранителните камери в приемната, на стълбището, предния и задния вход на сградата. По-дълги, но за същия период от същата вечер, в която Фийлдинг е бил убит. Някой не е искал да го видим.

— Откъде знаеш, че е мъж?

— Защото е пропуснал една камера — рече Сондърс и смени изображението на екрана. Сега на него се виждаше гледка от охранителната камера на покрива, която бе насочена надолу към „Рю Маарад“ оттатък козирката на входа. — Записващият диск на камерата на покрива е свързан с отделна електрическа верига. Гледай. Успяхме да екстраполираме от липсващите кадри. Това е около четиридесет секунди по-късно.

На екрана един мъж в работен комбинезон се появи откъм входа, пресече улицата и се отдалечи към площад „Неджмех“. Тя успя да види само гърба му.

— Нямаме кой знае какво като следа. Ако приемем, че това е нашият убиец — заяви Кери.

— Открихме нещо друго. Това е четири дни по-рано, след един часа на обед.

Още един видеозапис от същата гледна точка се появи на екрана. Мъж в подобен комбинезон бе засечен да се придвижва към сградата малко преди да изчезне във входа. Това, което очите на Кери забелязаха, бе, че като че ли имаше някакво лого или фирмен знак отпред.

— Върни назад. Какво пише на комбинезона му?

Сондърс върна назад и спря картината, която, като се вземеха предвид тъмнината и разстоянието, бе твърде неясна, за да се види добре лицето на мъжа или наименованието на компанията.

— Не можеш ли да изчистиш дигитално изображението?

— Направихме го — отвърна той и отвори нов прозорец, след което увеличи знака. Макар надписът да бе все още неясен, на знака се четеше „Садеко Консиержери“ на френски и арабски.

— Струва ми се, че е фирма за почистване на домове. Сигурна съм, че сте ги проверили — рече тя.

— Разбира се. Това наистина са нашите хора от фирмата за почистване, но това не е нашият редовен чистач и според „Садеко“ такъв човек никога не е работил там. Една нощ претърсихме офисите им. Прегледахме всичките им файлове за персонала. Казват истината. Който и да е той, не е от техните хора.

— Какво ти казват твоите агенти?

— Нищо. Абсолютно нищичко.

— А ливанските вътрешни сили за сигурност? Или полицията?

— Веднага след като разбраха кои сме, те се отдръпнаха и ни препратиха към вътрешния министър, който случайно е от Хизбула. Пълен блокаж. Ти имаш ли някакви идеи?

— Дай ми копия от двете изображения: това на Фийлдинг и на мистериозния чистач. А, и портретна снимка на Фийлдинг, нещо, което е лесно за идентифициране.

— Какво предполагаш?

— Ако този тип от снимката, който и по дяволите да е той, има нещо общо с Рана или Хизбула, или е Абу Назир, ще го открия — обеща тя, стана и му подаде мобилния си телефон, за да може той да добави своя номер в него.

Същата вечер, докато пиеше маргарита в бара на хотел „Финикия“, Кери извади кадъра с тялото на Фийлдинг и се опита да открие какво не бе наред там. Снимката бе направена отгоре, от скритата на тавана камера, и отзад. Тяло и пистолет. Какво не беше наред с изображението? Първо, това не бе начинът, по който бе свикнала да гледа Фийлдинг. А как беше свикнала да го вижда? Тя обърна мислено снимката, сякаш бе изправена с лице срещу него. И тогава го видя.

„Глупачка“, скастри се тя. Беше ясно като бял ден. Как бе възможно никой да не го бе забелязал досега? „Разбира се“, каза си тя. След смъртта на Фийлдинг те имаха задача да разчистят всичко в базата в Бейрут. Никой, който наистина познаваше Фийлдинг, не бе виждал снимката. Тя извади мобилния си телефон от дамската си чанта и се обади на Сондърс.

— Лъвска муцунка — отговори той. Кодовото му име.

— Разбойник — отвърна Кери, все още използвайки името заради Пурпурния. — Фийлдинг беше левичар — рече тя и затвори.

Той щеше да го види в мига, в който се върнеше и погледнеше тялото на Фийлдинг с пистолет в дясната ръка, помисли си тя. Сигурно доказателство, ако имаха нужда от още, че Фийлдинг бе убит. Но от кого… и защо?

Отговорът, надяваше се Кери, идваше право към нея. Мариел Хилал, все така червенокоса, все така красива в тесни дънки „Ескада“ и блузка с дълбоко деколте, събрала върху себе си достатъчно мъжки погледи, от които егото на всяко момиче можеше да порасне по време на пътуването с асансьора до най-луксозния апартамент на най-горния етаж на хотела.

— Какво ще пиеш? — попита Кери.

— Каквото и ти — отвърна Мариел и седна на масата ѝ.

Пристигна келнерът.

— Две маргарити с „Патрон Силвър“ — поръча Кери и даде знак на Мариел да се приближи. — Мъжът, когото познаваш като Мохамед Сидики, е мъртъв. Реших, че трябва да знаеш.

— Чух, че и Рана също е била убита — прошепна в отговор Мариел.

Кери кимна.

— Също и един сириец на име Таха ал-Дуни, който ръководеше Рана и Дима. Срещала ли си се някога с него?

— Не, алхамдулила — благодаря на Бог — отвърна Мариел и провери червилото си и залата с малкото си огледалце за гримиране, за да види дали някой не ги наблюдава. Когато тръгна да го прибира в чантата си, Кери пъхна там и снимката на непознатия чистач. — Дали някой продължава да ме преследва?

— Не съм сигурна. Искам да направиш нещо за мен — отвърна Кери.

— Защо да го правя? Вече съм поела достатъчно голям риск, като се срещам с теб — заяви Мариел и се озърна нервно. Имаше поне половин дузина мъже, които ги оглеждаха. Нямаше как да се разбере дали това е нормален мъжки интерес, или нещо друго, помисли си Кери. С изключение на един. Рей Сондърс, който бе оставил мобилния си телефон настрани и пестеливо отпиваше от скоча си на бара.

— Защото се опитвам да ти помогна. И защото, ами… — Тя не довърши изречението, с което напомни, че знае къде живее Мариел.

— Това не ми харесва — рече Мариел. — Първо Дима, после Рана. Приятелите им. Кой е следващият? Аз?

— Иди на почивка, докато нещата се уталожат. На някое хубаво място. На някое безопасно място. Къде би искала да отидеш?

Мариел скептично вдигна вежди.

— Имало е мъже, които са се опитвали да ме подкупят. Това първият път, когато го прави жена.

Кери сложи ръка върху тази на Мариел.

— Слушай, ако успея да разплета този случай, ти ще си в безопасност. През това време какво лошо има да се махнеш оттук? Къде искаш да отидеш? — попита тя.

— Париж — отвърна Мариел. — Винаги съм искала да го посетя.

— Ще ти дам пет хиляди американски долара — заяви Кери. Парите, които бе взела от Сондърс за тази среща. — Можеш утре да пиеш вино на „Шанз-Елизе“.

— Просто ей така? Пет хиляди? Явно ме харесваш повече, отколкото си мислех.

— Твърде много хора умряха заради всичко това — рече Кери и силна болка премина през нея при мисълта за Демпси. — Не искам нищо да ти се случи.

— Ставаме две. Значи това е всичко? Приключихме ли? — попита Мариел и се пресегна за чантата си.

— Има едно нещо.

— Започва се. Знаеш ли, хабиби, аз почти ти бях повярвала. Почти — заяви Мариел и сбърчи нос, сякаш усети някаква лоша миризма.

— Имам нужда само от едно нещо. Но трябва да ми кажеш истината.

— А петте хиляди американски?

— Пъхни ръка под масата.

Кери бръкна в чантата си, като я наведе под масата, извади пачката и я подаде на другата жена.

— Трябва да ги преброя — каза Мариел. Кери кимна. — Как ще разбереш, че не лъжа?

— Просто ще разбера - отвърна Кери и се наведе по-близо. — Иди в дамската тоалетна — увери се, че никой не те е видял. Преброй парите, след което погледни добре снимката в чантата си. Искам да ми потвърдиш кой е този мъж.

— Какво те кара да смяташ, че го познавам?

— Защото знам, че го познаваш — отвърна Кери много по-убедително, отколкото всъщност се чувстваше. Не разполагаше с много време в Бейрут, а Мариел бе най-добрата възможност, която имаше. Всичко или нищо, помисли си тя и си пое дълбоко въздух. Всичко или нищо.

— Просто ти казвам и после си тръгвам? И това е всичко? — попита Мариел.

— И бон воаяж, лек път — кимна Кери.

Мариел стана и каза нещо на келнера, който я насочи към сал де дам. Кери остана на мястото си, на крайчеца на стола, като си мислеше, че това бе наистина изстрел в тъмното. Но ако се окажеше права, Мариел трябваше да познава неизвестния чистач.

Онази нощ, след престрелката на хиподрума и след като тя, Фийлдинг и Сол бяха разнищили ситуацията в тайната квартира, когато Фийлдинг се беше върнал обратно в кабинета си на „Рю Маарад“, беретата му бе с него. Можеше да се говорят всякакви неща за Дейвис Фийлдинг — и Бог знаеше, че тя имаше да каже много, — но той познаваше основите на занаята си. При нормални обстоятелства не би пуснал непознат в кабинета на „Рю Маарад“ през нощта.

Но онази вечер, с всичко, което се случваше, когато в Лангли изпитваха подозрения към него, докато седеше там настръхнал и чакаше Сол и уволнението си, той никога дори след милион години не би пуснал вътре някого, освен ако не го познаваше много добре, а още по-малко щеше да позволи някой да го изненада и да го убие със собствения му пистолет. Което означаваше, че Дейвис не само бе познавал своя убиец, а го бе познавал добре. А щом той го бе познавал, то Рана също знаеше кой е — което означаваше, че е възможно, дори вероятно, същото да се отнася и за Дима и Мариел.

Ако това не бе така — и след като бейрутската полиция стоеше настрана от случая, — то те наистина бяха стигнали до задънена улица, помисли си тя и изгълта остатъка от коктейла си. Къде, по дяволите, беше Мариел? Защо се бавеше толкова? Колко време ѝ трябваше да погледне снимката? Тя не би посмяла да се опита да избяга, нали? Не, тя бе наясно, че Кери знае къде живее в Бурж Хамуд с леля си или която и да бе онази по-възрастна жена. Сондърс, който се оглеждаше, улови погледа ѝ. Кери се опита да изглежда по-уверена, отколкото се чувстваше. Всичко или нищо. И изведнъж въздъхна облекчено, когато Мариел се върна обратно на масата.

„Тя знае“, помисли си Кери въодушевено. По очите ѝ можеше да прочете, че Мариел бе разпознала непознатия чистач от снимката.

— Много странно — рече Мариел, като ѝ подаде снимката и седна. — Защо е облечен така? Като бауааб? — Арабската дума за „чистач“.

— Кой е той? — попита Кери и затаи дъх. „Хайде — помисли си тя. — Хайде.“

— Това е Билал. Билал Мохамад. Изненадана съм, че не знаеш — рече Мариел и погледна любопитно към Кери.

— И защо трябва да го познавам?

— Всички познават Билал — отвърна тя, като пощипа носа си с пръсти, показвайки знака за кокаин. — Той е педе. Приятел на Рана. Нейният американски папа гато определено също го познаваше. И Дима. Ти да не би да ме проверяваш? Наистина ли не го познаваш?

Мислите на Кери подскачаха напред-назад като топче в игра на пинбол. Разполагаше с име. Билал Мохамад. Гей, който познаваше Рана — и според Мариел познава и нейния възрастен американски богаташ покровител, нейния папа гато, Дейвис Фийлдинг. Това я порази като гръм. Внезапно всичко звучеше логично.

Какво бе казала Рана за сексуалната си връзка с Дейвис, когато я бе разпитала след Баалбек? "Първоначално правехме, но сега ме използва основно за да парадира.“ Това я беше озадачило тогава, но сега пасваше перфектно. Това ли бе тайната, която Дейвис Фийлдинг криеше? Че е гей? Но защо да го крие? На кого му пукаше? Защо му бе трябвала красива любовница като Рана за прикритие, за да смятат хората, че не е гей? Ами Билал Мохамад? Защо го беше убил? Билал ли бе любовникът на Дейвис? Защото, ако бе така, това обясняваше защо Дейвис го е пуснал в кабинета толкова късно през онази нощ.

Дейвис знаеше, че напуска Бейрут. Вероятно завинаги. Това бе другата незавързана нишка, която я измъчваше, която заплашваше теорията ѝ за убийството. Как така същата тази нощ, когато бе изправен пред провал и край на кариерата си, през последната си вечер в Бейрут, се е оказала нощта, в която случайно някой просто бе наминал, за да го убие? Кой бе застанал на пътя му, преди Сол да се появи? Съвпадения като това не се случваха. Не и в реалния живот.

Значи Билал не се беше появил случайно. Дейвис му се бе обадил. Вероятно му бе съобщил, че е спешно, че си тръгва. Ако са били любовници, Дейвис е искал да се сбогува.

Билал навярно бе зарязал това, с което се е бил захванал, и бързо е пристигнал. Това е бил последният му шанс да накара Фийлдинг да замълчи, преди да разкрие всичко пред компанията и преди той, Билал, да кацне на мерника на ЦРУ. Нямаше нищо случайно в това. Кери трябваше да накара Рей Сондърс и Сол да проверят данните от наземната телефонна линия и от мобилния на Фийлдинг.

Парчетата от пъзела най-сетне бяха нагласени. Щом започнеха да ровят, тя бе убедена, че ще открият, че Билал е свързан със Славея и Абу Назир.

— Нямаше ме известно време. С какво се занимава този Билал Мохамад? — попита Кери.

— С какво ли не — Мариел сви рамене. — Това е Бейрут — рече тя и направи жест все едно някой шмърка кокаин.

— Къде мога да го открия?

— Къде според теб? Повечето вечери е във „Вълка“ — отвърна Мариел. Разбира се, помисли си Кери. В гей бара. — Значи просто да замина?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Вземи си няколко седмици почивка. Наслади се на Париж — рече Кери и стана, за да си ходи. — Всеки го прави.

Глава тридесет и седма

Квартал „Минет ал Хосн^и,

Бейрут, Ливан

Гей барът „Вълк“ се намираше на една странична улица в квартал „Хамра“, близо до американския университет. До единадесет през нощта тротоарът отвън бе претъпкан с мъже в ризи, разкопчани до пъповете и с коктейли или бутилки бира „961“ в ръце. Кери се промъкна покрай охраната на вратата, едър мъж с обръсната глава, който я изгледа озадачено.

Вътре клубът бе претъпкан, блъскаше хип-хоп музика, лазерни светлини проблясваха сред море от мъже, някои разговаряха, други се целуваха и опипваха един друг. По стените имаше пейки, тапицирани с изкуствена кожа, където стройни млади мъже в стегнати къси панталони изпълняваха частни еротични танци за по-възрастни мъже, разполагащи с пари за харчене. Кери се промъкна през тълпата към претъпкания бар. Тя беше единствената жена в заведението. Макар да прекара известно време оглеждайки се, не успя да забележи Билал Мохамад никъде.

— Какво ще пиете? — попита я барманът на арабски. Той беше строен, с бебешко лице, около тридесет и няколко, но можеше да мине и за двадесетгодишен, гол до кръста, с изключение на чифт червени тиранти, които придържаха стегнати кожени панталони.

— Текила „Патрон Силвър“ — поръча тя, като почти извика, за да я чуе през шума.

— Да не си се изгубила? — попита барманът, когато се върна с питието ѝ.

— Не, но той е — отвърна тя и му показа снимката на Билал Мохамад от мобилния си телефон. — Къде мога да го намеря?

— Не съм го виждал — заяви барманът и отиде по-надолу на бара, за да обслужи някого.

— Билал ли търсиш? — попита един мъж, който стоеше до нея сред тълпата.

— Билал Мохамад. — Тя кимна. — Някаква идея къде може да е той?

— Кой иска да знае? — попита мъжът.

— Бенджамин Франклин — отвърна Кери и му показа една стодоларова банкнота.

— Билал не си пада по твоя тип, хабиби — рече мъжът. — Всъщност тук наоколо не си ничий тип.

— Недей да бъдеш сигурен. Има наистина откачени уличници в Бейрут, хабиби. Може дори да съм една от тях. — Тя се ухили.

— Ти си лошо момиче — каза той и я потупа по рамото с лукаво задоволство. — Основният въпрос, моя скъпа хабиби, е дали Асайд Франклин има брат?

— Ако има, как ще знам, че ще ми кажеш истината? — попита Кери, като извади втора стодоларова банкнота и плъзна двете по бара към него.

— Той е в „Марина Тауър“. На шестнадесетия етаж. Ако не ми вярваш, питай Абдула Абдула — рече мъжът, прибра парите в джоба си и даде знак с пръста си на бармана, който се приближи.

— Ти наистина ли си Абдула Абдула? — попита Кери бармана.

— Не, но така ме наричат. — Той сви рамене. Даде ѝ знак да се приближи. — Сигурна ли сте, че знаете какво вършите, мадмоазел?

— Има ли въобще такъв човек? — попита тя.

— Билал има опасни приятели — промълви барманът.

— Аз също.

— Не, мадмоазел. Има много опасни неща, но Билал е нещо друго. Той е психопат. Повярвайте ми, по-добре не ходете при него. Ако искате кока, хашиш, хероин, нека да ви ги набавя. По-безопасно е. По-добро качество. Цената също е по-добра.

— Той в „Марина Тауър“ ли е?

— Нали знаете приказката „Единственият начин да си вземеш апартамент в района „Минет ал Хосн“ е, ако някой умре“? Не става дума за наличност и за пари. Става дума за това какво са готови да направят хората за такова богатство — и на какво са способни, за да го защитят — рече барманът.

— Аз съм голямо момиче, садики. Там ли е той?

— Не съм го виждал от дни. Ако имате късмет, вие също няма да го видите — рече той, докато мачкаше ментови листа за мохито.

„Марина Тауър“ беше бял небостъргач с форма на полумесец, който се издигаше над брега, а светлините от сградата се отразяваха във водата от яхтклуба. Фоайето бе ултрамодерно и скъпо, реклама за наемателите, които можеха да си позволят милионите, които струваше един апартамент тук. Тя трябваше да поспори със Сондърс, за да го накара да я пусне там сама.

— Вече знаем, че той е убил Дейвис Фийлдинг, а вероятно и други. А това е било още преди предупреждението на бармана. И никой не прави толкова много пари в Бейрут, без да е много опасен или да има много опасни приятели — заяви Сондърс в джипа БМВ на път за там. С тях имаше двама агенти от базата в Бейрут, Чандлър и Бойс, късо подстригани, здрави като бикове, прехвърлени от отряда за специално назначение на ЦРУ, бивши тюлени, които Сондърс бе довел със себе си от Анкара, за да му помогнат да разчистят базата в Бейрут.

— Чандлър и Бойс. Имената им звучат като на съдружници в адвокатска кантора, нали? — рече Сондърс, когато ги представи на Кери.

— По-скоро като на съдружници в търговия с антики — отвърна тя и им стисна ръцете. — Виж, не ме разбирай погрешно. Радвам се, че са тук. Но искаме да избегнем престрелка. Искаме да узнаем кой го е изпратил да убие Дейвис.

— Мисля, че вече знаем. Абу Назир — контрира Сондърс.

— Не, мислим си, че знаем. Което не е същото — отвърна тя.

— Трябва аз да отида при Билал. Или Чандлър и Бойс.

— По-добре да съм аз. Аз съм жена. Не изглеждам толкова страшно, по-малко вероятно е ситуацията да ескалира. И говоря арабски по-добре от всички тук.

— Въпреки това единственият начин, по който ще те пусна да влезеш вътре, е добре екипирана с подслушвателни устройства. В мига, в който чуя нещо, което дори намирисва на проблем, моите търговци на антики — и аз също — ще нахлуем, като първо стреляме, после задаваме въпроси. Този кучи син е мъртъв, ясно?

— Ясно. Просто първо искам да видя какво мога да измъкна от него — рече тя, когато паркираха джипа на една странична улица и отидоха пеш до паркинга на „Марина Тауър“, сградата бе осветена през нощта с хоризонтални линии от бяла светлина по балконите, като купчина закривени неонови остриета.

— Не мисля, че разбираш, какво имам предвид — рече той, когато приближиха паркинга. — Ако нещо се случи с теб, Сол ще ме разпъне на кръст. Вероятно буквално.

— Знам. — Тя погледна към Чандлър и Бойс. — Ако сметнете, че съм в беда, елате и ме приберете, моля. — Двамата мъже кимнаха.

Приклекнали до един мерцедес седан, те направиха гласова проверка на подслушвателните устройства и подготвиха оръжията и оборудването си. Когато бяха готови, един по един отидоха до служебния заден вход, до който се стигаше през паркинга.

Единият от тях, Бойс, отвори с шперц ключалката на служебната врата. Влязоха вътре, отидоха до асансьора и се качиха с него до шестнадесетия етаж. Трима от тях слязоха там, а един, Бойс, се качи един етаж по-нагоре. Той щеше да се подготви да влезе през балкона на Билал Мохамад откъм терасата на апартамента на горния етаж. Останалите двама, Сондърс и Чандлър, щяха да чакат и да следят Кери от стълбището, готови да нахлуят в апартамента на Билал при първо повикване. Спешният ѝ код бе свързан с цветя. В мига, в който го споменеше, те щяха да влязат.

По сигнал на Сондърс Кери отиде до вратата на апартамента на Мохамад — имаше само две жилища на целия етаж — и след като извади беретата си, почука.

Не последва отговор. Тя почука отново, по-силно. И отново. Нищо. Всичките тези приготовления и да няма никой вкъщи, ядосано си помисли тя. Долепи ухо до вратата и се заслуша, но не долови нищо. После чу слабото бръмчене на нещо електрическо, като електрическа самобръсначка. Поглеждайки назад към входа за стълбището, не успя да види Сондърс или Чандлър, но се радваше, че те са там. Пое си дълбоко въздух, извади шперца си и започна да човърка ключалката, опитвайки се да си припомни обучението си във Фермата.

Последва изцъкване — тя завъртя дръжката и отвори вратата, беретата — готова за стрелба. Влезе в голяма, луксозна всекидневна, ярко осветена, с панорамен стъклен прозорец към яхтклуба и морето. Бръмчащият електрически звук бе по-силен. Звучеше като че ли идваше откъм спалнята. Като остави вратата съвсем леко открехната за Сондърс и Чандлър, тя се придвижи към спалнята в позиция, готова за стрелба. Бутна вратата на спалнята с палеца на крака си, влезе вътре и се спря при странната гледка на мъж с момчешки вид, мускулест, вероятно Билал Мохамад, чиято коса бе изрусена до бяло, тялото му бе облечено в черна найлонова торба за боклук, а пистолет му със заглушител бе насочен право към нея.

Стояха неподвижно. Никой от двамата не помръдваше. Възможно най-странната мисъл хрумна на Кери: той беше като мъжки вариант на Мерилин Монро, секси и отчаян. И внезапно установи, че бръмчащият звук беше спрял.

— Я Аллах, това е доста неловко положение — най-сетне изрече Билал на арабски. — Да се убием ли един друг, или да видим дали има начин и двамата да останем живи?

— Свали оръжието си и, иншаллах, ще говорим — отвърна на арабски Кери.

— Добре, но ако ме убиеш, ще се проклинам в ада за това, че съм се доверил на агент на ЦРУ. Ти си от ЦРУ, нали? Идиотски въпрос. Разбира се, че си — рече той на английски. — Американка с пистолет. Някой идиот най-сетне е разбрал, че Дейвис Фийлдинг не се е самоубил. Ти ли беше? Разбира се, че си била ти. Не вземат жените толкова на сериозно, колкото би трябвало, нали? — каза той и хвърли пистолета си върху леглото. Сега тя можеше да обърне внимание на детайлите и забеляза, че ръцете му бяха покрити с кръв. Той улови погледа ѝ.

— Идваш в лош момент. Половин час още и нямаше да ме има — добави той.

— Какво правиш? — попита тя.

— Виж сама — отвърна той и махна към банята. — Надявам се да нямаш слаб стомах.

— Не мърдай. Дръж ръцете си така, че да мога да ги виждам — нареди тя и се приближи към вратата на банята.

— Разбира се. Ти вече си нервна. А защо да не си? Не искам да ме застреляш случайно.

Рискува да хвърли поглед към банята. Във ваната имаше голо тяло на мъж. Главата и ръцете му бяха отрязани, като главата бе поставена спретнато върху ръцете в края на ваната. Бръмчащия звук, който бе чула, идваше от електрически нож, все още включен в контакта за самобръсначки. Повдигна ѝ се, усети движение зад себе си и мигновено се завъртя, готова да стреля. Билал се бе преместил леко, но само за да избърше окървавените си ръце в кувертюра.

— Не мърдай! — тросна му се тя. — Кой е той?

— Далийл Исмаил. Винаги ме е харесвал. Ти разбираш. Привлекателна жена си. Хора като нас, какво можем да направим, ако мъжете ни харесват. Горкият Далийл. Мислеше си, че най-сетне ще ме оправи. Това е проблемът на живота. Никога не можеш да си сигурен дали ти ще си този, който ще оправя, или ще бъдеш оправен — рече той.

— Защо го уби? — попита тя.

— Не можеш ли да се досетиш? Слушай, може ли да сваля тези найлони? — Той подръпна найлоновия чувал за боклук, с който бе облечен. — Горещо е и представата, че ще умра, докато нося това, е отвратителна. Освен ако не искаш да продължа да правя онова, с което се бях заловил? Не? — попита той, докато я гледаше. — Е, ще го сваля тогава.

Той издърпа найлона през главата си и го хвърли на леглото.

— Не е нужно да стоим тук. Искаш ли да пийнем по едно и да обсъдим нещата като цивилизовани убийци, каквито сме? — попита той, отиде до вратата на стаята и влезе във всекидневната. — Знам, че не ми вярваш. Можеш да гледаш, докато си мия ръцете. Човешкото тяло е наистина много мръсно нещо, нали? Изумително е, че успяваме толкова много да го идеализираме и да го свързваме със сексуалните си фантазии.

Тя го последва до бара, където продължи да държи беретата, насочена към него, докато той изми ръцете си в умивалника на барчето. Избърса ги в една кърпа.

— Какво ще пиеш? — попита той.

— Текила, ако имаш. Ако не, скоч — отвърна Кери.

— Скоч. „Хайлънд парк“ — рече той, след като прегледа бутилките зад бара. Наля две чаши и ѝ даде знак да се присъедини към него на две еднакви ултрамодерни кресла във всекидневната.

— За какво ще пием? — попита тя.

— За това, че и двамата сме все още живи… засега — отвърна той и отпи. Тя също.

— Този Далийл, или както там се казваше, защо го уби?

— Приличаше на мен. Същият размер, височина, мускулатура. Хората понякога го взимаха за мен. Не знам защо той не разбираше защо не искам да го оправя. Би приличало твърде много на мастурбация.

Внезапно тя разбра.

— Щеше да инсценираш собствената си смърт. Затова си отрязал главата и ръцете. За да направиш тялото трудно за разпознаване. Те щяха да предположат, че това си ти. Какво щеше да направиш е ръцете и главата? Щеше да ги хвърлиш в Средиземно море ли?

— Виждаш ли, умно момиче си. Имаш ли нещо против да пуша? — попита той и се пресегна за цигара от една инкрустирана със слонова кост кутия върху стъклената масичка за кафе. — Знам какви абсурдни пуритани сте вие, американците, за подобни неща. Няма проблем да си убиец, но не бива да пушиш. — Той запали цигара, дръпна си силно от нея и издиша.

— Ами ДНК? Щяха да открият, че не е твоята.

— Сериозно ли говориш? — Той я погледна, сякаш бе предложила пещерняк да програмира компютър. — Това е Леванта, не Манхатън. Тук няма база с данни, няма наука. Целта на полицейската работа тук е да унищожиш политическите си врагове, не да разкриваш престъпления.

— Къде щеше да отидеш? — попита Кери.

— Всъщност изборът бе абсурден. Смърт или живот в Нова Зеландия. Тези двете са практически неразличими.

— От кого бягаше? От нас ли?

— Наистина няма лимит американската арогантност, нали? Защо да се страхувам от вас? Стани известен с нещо позорно пред американците и най-лошото, което може да ти се случи, е да получиш свое собствено телевизионно риалити шоу. Не можеш ли да се досетиш? Не изглеждаш глупава — все пак хората могат да те заблудят. — Той издиша струя дим към нея.

— Ами Дейвис Фийлдинг? Любовници ли бяхте?

— Той ми се обади. През всичките тези години използваше Рана, за да се преструва на хетеросексуален, и си въобразяваше, че я контролира, когато всъщност ние двамата с Рана измъквахме всякаква информация за Близкия изток. Обади ми се, за да се сбогува, този сантиментален идиот. Беше толкова лош шпионин, колкото и любовник.

Когато го погледна, с неговото странно момчешко лице и светлоруса коса, тя внезапно разбра.

— Абу Назир. Затова си убил Фийлдинг. Той започва да ликвидира всичко. Затова възнамеряваше да избягаш — рече тя.

— Значи — рече той и издиша струя дим към нея, — не си съвсем глупава. Така че какво ще правим… Кери, нали така? — Той се усмихна злобно, при което през тялото ѝ премина страх от мисълта, че той знае истинската ѝ самоличност. Тя виждаше истинския човек. По-лошо — каквото и да възнамеряваше да направи, той вече бе взел решение. Трябваше да повика хората си веднага. — Виждаш ли, аз изтръгнах всичко от Фийлдинг. Така че, Кери, ще ме оставиш ли да продължа това, с което се бях заловил, след което да ми позволиш да изчезна? Или ще направиш нещо нелепо, като например да ме напъхаш в килия с онези слабоумни джихадисти в залива Гуантанамо?

— Нито едно от двете. Сега ще работиш за нас — заяви тя, след което се огледа и произнесе: — Знаеш ли, малко цветя биха сторили чудеса с това място.

Билал се поизправи.

— И кого ще шпионирам? Абу Назир? — попита той.

Тя просто го гледаше. Шумът, който вдигнаха Сондърс и Чандлър, влизайки тичешком в апартамента, се съчета с гледката на Бойс, който се спускаше надолу към балкона.

— Я Аллах, ти изобщо не познаваш Абу Назир, нали? — рече Билал.

Той бръкна под възглавничката на креслото и измъкна един деветмилиметров пистолет. Преди Кери да успее да реагира, да каже нещо или нещо да направи, той вдигна оръжието и изстреля куршум в главата си.

Глава тридесет и осма

Аман, Йордания

— Този римски театър е построен, както можете да се досетите, в римски времена по време на управлението на император Антоний Пий в годините от 138 до 161 от Новата ера. В онези дни градът Аман се е наричал Филаделфия. Така че, виждате ли, градът в Америка получава името си от нашия град, Аман — обясняваше екскурзоводът, млад йорданец с къдрава коса и слънчеви очила „Оукли“, на половин дузина туристи, които се бяха събрали около него. Те стояха на най-високия ред в древен полукръгъл каменен амфитеатър, разположен от едната страна на хълма по средата на оживения център на Аман.

Седнала сама един ред по-надолу от тях, Кери наблюдаваше как един от туристите, брадат американец със слънчеви очила и мека филцова шапка, за да се предпазва от горещото слънце, която би изглеждала абсурдно на всеки друг, но на него му прилягаше като по мярка, се отдели от малката група и се отправи надолу по каменната пътека към мястото, където тя седеше.

— Какво казват за лудите кучета и англичаните? — попита Сол, сядайки до нея.

— Защо му е било да го прави, Сол? — попита тя. — Фийлдинг. Какъв е бил големият проблем — в това, че е гей? Искам да кажа, на кого му пука? И защо му е било да нужно да се прикрива толкова старателно? Лицемерна любовница, при това скъпа, която го прави уязвим за къртици, изнудване? Няма логика.

— Твърде млада си. Дейвис Фийлдинг е от времето на КГБ и студената война, когато гейовете са считани за сериозен риск за сигурността. Спомни си онези британци от Кеймбридж, които се оказаха, че са били шпиони на КГБ — Филби, Бърджес, Маклийн, — всички са били гейове. За това се разказва в романите на Джон льо Каре. В онези дни преобладаващото мнение бе, че гейовете са най-податливи на изнудване. В крайна сметка в онези дни не можеше да си в ЦРУ, ако си гей. Това е щяло да бъде краят на кариерата му. Фийлдинг знаеше това.

— Стига, Сол. Виж връзките му. Рана, Билал Мохамад, Дима, Славея и най-накрая Абу Назир. Това си е един сериозен екип. Виж колко близо ги е допуснал до себе си. Искам да кажа, виж Билал. Как е могъл?

Сол се усмихна.

— Кое е толкова смешно? — попита тя.

— Нещо, което баща ми обичаше да казва: „Когато пенисът на един мъж получи ерекция, мозъкът му е в земята“. Много по-смешно е на идиш. — Той сви рамене.

— Значи е предал страната си заради един задник? Буквално.

— Най-старата история на света. И за да бъда честен, било е неволно. Той е бил глупак, не предател.

— Ами липсващите записи от базата с данни? От нашата и от тази на Агенцията за национална сигурност? Не е бил сам.

— Недей да дълбаеш там, Кери — рече той и прикри очи от слънцето с ръка.

Тя трябваше да си поеме дъх заради този отговор.

— Наистина, Сол — прошепна тя. — Толкова високо ли стига? За това ли става дума?

— Не. — Той поклати глава. — Става дума за приятелство, а не за някаква гей конспирация. Връщане на услуги, които датират от десетилетия. Всичко свърши. Дейвис е мъртъв.

— Значи това е всичко? Ти сигурно се шегуваш.

— Какво искаш, Кери? Ти прекрати изтичането на информация. И дори залови кучия син, който го уби. Само това има значение.

— Като изключим, че Абу Назир е четял имейлите ни от кой знае колко време. Тежко ли е положението?

— Все още оценяваме щетите. Но когато ти напусна Бейрут първия път, без да кажеш на никого, ние двамата с Естес спряхме всичко важно да минава през базата в Бейрут. По отношение на информацията Фийлдинг бе на гладна диета — и го знаеше, Кери. Подозираше. Затова и преди ти да докажеш противното, идеята, че се е самоубил, представляваше реална възможност. И не забравяй за плюсовете.

— Има и плюсове ли? — попита Кери и повдигна вежди, докато гледаше как екскурзоводът води малката група долу, до страничния вход на сцената, където имаше малък музей. Като изключим двама туристи на сцената, те двамата със Сол бяха сами в амфитеатъра. Беше толкова странно да седи на едно древно място, само на няколко метра от трафика и модерния град, помисли си тя.

— И то много сериозни. В момента Абу Назир е най-опасният ни враг. А ти ни осигури първата солидна следа, с която някога сме разполагали, за да го заловим. Все още преглеждаме мобилните телефони на Билал Мохамад и други негови неща, но имаме потвърждение за обаждания до Хадита в Ирак. Не са били само Славея и Ромео. Това потвърждава информацията, която ти ни предостави преди това — Абу Назир е в Хадита.

— Може вече да не е там.

— Това е място, откъдето можем да започнем, което е повече от всичко, с което някога сме разполагали. — Той се обърна към нея. — Искаме пак да се върнеш в Ирак, Кери.

Тя прехапа устни.

— Там изгубих хора, Сол. Демпси, Ромео. Върджил беше ранен, също и Пурпурния. Как е Върджил?

— Добре е. Получи възможност да се види с дъщеря си. Помоли да ти предам поздравите му. Няма търпение да се върне. Що се касае до подофицер Блейзъл, известен още като Пурпурния, той получи една от тези нови луксозни протези за крака. Оправя се — изрече Сол и се поколеба.

— Какво има? — попита тя. Винаги можеше да познае кога Сол прикрива нещо. От него ще стане много слаб покер играч, реши тя.

— Не би трябвало да ти го казвам, но не е лошо вече да свикваш с мисълта.

— С каква мисъл?

— За това, което направи, Кери, е… ами, дойде твоят ред да получиш повишение. Когато Пери Драйър бъде издигнат на нова длъжност, теб ще те препоръчаме за шеф на базата в Багдад. Ще бъдеш най-младият началник на база… и първата жена.

Тя беше направо зашеметена. Очакваше да ѝ каже всичко друго, но не и това.

— Не знам какво да кажа.

— Ами за първи път ще ти е. — Той се ухили. — Както и да е, Пери все още е там. И иска да се върнеш възможно най-скоро. Ние също. Ако можеш да заловиш Абу Назир, ние ще успеем да пречупим гръбнака на „Ал Кайда“.

Тя погледна надолу към древната сцена. Двамата туристи бяха продължили напред — сцената бе пуста. Какви ли пиеси, какви ли хорски страдания са преживявани тук преди две хиляди години? Шеф на база с биполярно разстройство, помисли си Кери. Щеше да крие нещо, което можеше да им изиграе много лоша шега, точно както се бе случило, и с Фийлдинг.

— Сол, има само един проблем. Ние пропуснахме нещо. — Да?

— Уалид Карим. Ромео. Когато Абу Убайда го разпитваше във фабриката, той каза нещо, което не успях да изтрия от ума си. Ромео му каза да се свърже с Абу Назир, за да потвърди, че това което му казваше, е истина.

— И?

— Само че Абу Убайда не се хвана на тази въдица. Сякаш не вярваше на това, което ще му каже Абу Назир. Той каза на Ромео, че каквото има нужда да чуе за нас, трябва да дойде от него. Защо? Добре, те са съперници, но Абу Назир и Абу Убайда са лидерите на АКИ. Би трябвало да работят заедно. Така че защо би казал подобно нещо и защо уби Ромео? Не бе необходимо, за да ни подмами в капана. Самият запис щеше да е достатъчен. Не бе нужно да го убива, но го направи. Защо?

— Добре. Много добре — рече Сол и се изправи. — Сега ще стигнем до отговора. Но първо нека се поразходим, жаден съм.

Слязоха надолу по пътеката и излязоха на улицата, минаха покрай мъже в червени карирани куфии и бибипкащи с клаксони коли и стигнаха до един щанд за сокове с мрежести торби с портокали, лимони и моркови, които висяха на горната греда. Сол си поръча студен портокалов сок, който бе изстискан пред него. Кери си взе бутилка бира „Петра“ от стъклената хладилна витрина.

Вървяха от сенчестата страна на улицата и пиеха студените си напитки. По навик Кери провери дали някой не ги следи, но всичко бе чисто.

— Това ме притесняваше и мен — рече Сол. — Особено защо Абу Убайда уби Ромео. Стигнах до един извод, но той не е приятен.

Кери се спря и го погледна. Млада жена в розов хиджаб мина покрай тях. Изчакаха тя да се отдалечи, за не ги чуе.

— Той е бил троен агент, Ромео, нали? Никой в цялото това нещо, нито Славея, нито Рана, нито Дима, нито Фийлдинг, никой не е това, което изглеждаше, че е.

Сол кимна.

— Ние сме призраци. Изкарваме си прехраната, като лъжем.

— Ромео е бил двоен агент, работил е за мен и за АКИ, но през цялото време всъщност е работил за Абу Назир против Абу Убайда. Абу Назир е използвал Ромео, за да се добере до мен, глупачката, и аз да елиминирам Абу Убайда вместо него. Не е имало как да загуби. Ако атаката на Абу Убайда срещу зелената зона и убийството на Ал-Уалики бяха успели, той щеше да започне своята гражданска война и щеше да стане невъзможно американските усилия в Ирак да успеят. Ако атаката на Абу Убайда се бе провалила, това не е проблем. Щеше да има някакви щети за нас, а Абу Назир ще елиминира единствения си съперник в АКИ. И в двата случая печели — разясни тя.

— Горе-долу е така — кимна Сол. — Но ти гледаш от погрешната страна на телескопа. Елиминирането на Абу Убайда бе нещо добро. Ти спаси живота на хиляди, Кери. Дори само американските жертви щяха да бъдат ужасяващи.

— Той ме е използвал.

— Ние се използваме един друг. Като раци в кошница. Понякога се изяждаме едни други — каза Сол.

Глава тридесет и девета

Зелената зона, Багдад, Ирак

Пак на международно летище „Багдад“. Жега, мухи и Диймън, който разказваше своята увлекателна история за Ирландския маршрут, обяснявайки им, че разстоянието от летището до зелената зона е десет километра. Той разпозна Кери от последния път.

— Виждам, че имаме клиент, който пак се връща при нас. Колко приятно беше последното пътуване, нали, госпожице? — извика той към нея.

— Бях в Рамади, Диймън. Ирландският маршрут е за женчовци — извика в отговор тя и думите ѝ бяха последвани от буен мъжки смях и няколко добронамерени дюдюкания и възгласи.

Качиха се на конвоя от джипове и камиони „Мамба“ на „Блекуотър“. Тръгнаха от летището, минаха покрай табелата „Код червено“ и се качиха на пътя за летището — докато наближаваха по магистралата Багдад, покрай взривените палми и изгорените останки от коли и камиони, тя изпитваше най-странното усещане.

„Вкъщи съм — мислеше си Кери. — Цял живот търся място, на което да принадлежа, никога не съм се чувствала у дома никъде.“ Докато растеше при майка си и баща си, усещането ѝ беше, че сякаш живееше в чужда страна — как иначе би могла майка ѝ да ги напусне по такъв начин, без да каже и дума, — и, най-невероятно, домът ѝ се бе оказал тук. В Ирак. В Близкия изток. Насред войната. Докато конвоят им минаваше под надлезите, мерачите се въртяха в унисон като танцьори, за да ги прикриват от някого, който можеше да хвърли граната или самоделно взривно устройство по превозните им средства, докато подминаваха иракчаните в техните коли, спрели на банкета, за да пропуснат конвоя да премине, тя осъзна, че бе пристрастена към риска, към играта.

Сякаш биполярното разстройство не бе достатъчно, та трябваше да развие и зависимост към адреналина. „Или е нещо друго?“, запита се Кери, докато завиваха по скоростната магистрала „Кадасия“ с натоварения ѝ трафик. Минаха покрай палмовите дървета и сградите, някои сякаш сипаничави от дупките от ракети и куршуми. Бе като да преминеш финалната лента — нещо свършва или започва, помисли си тя.

От онази нощ в „Ашрафия“, когато Славея се бе опитал да ѝ устрои засада, тя непрекъснато тичаше, както когато беше в Принстън. Най-дългото бягане. Само че сега то беше свършило. Когато бягаше на състезанията на Националната университетска атлетическа асоциация, си представяше, че може да тича вечно. Сега бе по-наясно.

„Поеми си въздух, Кери“, каза си тя. Време е за ново бягане. Този път заекът, който преследваше, бе Абу Назир, а конвоят премина през контролно-пропускателния пункт, влезе в зелената зона, покрай парадния площад и паметника на Незнайния воин, обратно на улица „Яфа“ и хотел „Ал Рашид“.

Абу Назир. Какво бе това, което той излъчваше? Нещо наистина плашещо. Хората предпочитаха да умрат, отколкото да се изправят пред него. Билал Мохамад не беше джихадистки религиозен откачалник и не беше и лесен противник. Беше наистина зъл. Тя усети как кожата ѝ настръхва дори само когато бе в негово присъствие. Как така Дейвис Фийлдинг не го беше забелязал? Или Фийлдинг наистина е бил толкова заслепен от секса? Може би нещата стояха, както Сол бе казал: главата му е била заровена в пясъка. Но Билал искаше да живее. Той спокойно разфасоваше своя приятел гей, за да може Абу Назир да повярва, че е мъртъв, когато тя влезе в жилището му. И все пак, когато бе изправен пред възможността да остане жив, дори Билал бе предпочел да се самоубие, вместо да се изправи пред Абу Назир.

„Е, Абу Назир, следващият танц е между мен и теб“, помисли си мрачно Кери.

Когато влезе в мраморното лоби на хотела, тя бе посрещната от Уарзер, който носеше голям букет с рози.

— Мархаба! Добре дошла, Кери. Радвам се, че отново се върна — каза Уарзер и ѝ връчи розите.

— Шокран, Уарзер. — Тя помириса розите. — Жена ти няма ли да ревнува?

— Щеше да ревнува, ако бях достатъчно глупав, за да ѝ кажа. Как е Върджил?

— Върджил е добре. Надява се да се върне тук.

Тя остави куфара на колелца на портиера на хотела и двамата излязоха и пресякоха зелените площи на конгресния център. Мерките за безопасност се бяха подобрили от последния път, когато тя бе тук — сградата бе обиколена с няколко концентрични защитни кръга. Освен личния състав навсякъде имаше монтирани камери за видеонаблюдение и сензори, забеляза тя.

Двамата с Уарзер подадоха своите документи за самоличност на американските военни полицаи, настанени зад укрития от чували с пясък, след това пак на охраната от „Блекуотър“, както и на третия контролно-пропускателен пункт, охраняван от иракски войници от ИСС на парадния вход.

— Как всъщност са нещата? — попита тя Уарзер, докато вървяха надолу по просторния коридор.

— Нещата висят на косъм, Кери. Иранците и армията на Махди вкарват контрабандно оръжия и експлозиви. Кюрдите са тръгнали по свой собствен път. Американците се оказват по средата — а щом процесът срещу Саддам приключи и той бъде екзекутиран…

— Това предрешен въпрос ли е?

— Напълно. Ще бъде обесен. Съвсем скоро.

— Тогава какво?

— Това зависи от Абу Назир… и също така от теб, Кери. — Той се усмихна.

Бяха застанали на входа на „Американска служба за помощ на бежанци“. Влязоха в приемната и Кери помоли служителката от ЦРУ да уведоми Пери Драйър, че е тук, и да ѝ донесе ваза за розите, които ѝ подаде. Жената стана и излезе, след което се върна и ги покани да я последват.

Влязоха в широкото общо помещение, където агентите на ЦРУ седяха пред компютрите или разговаряха по телефона, мястото бе оживено от дейности. На стената някой бе закачил снимки в рамка на посланик Робърт Бенсън и министър-председателя Уаел ал-Уалики, облечени в редови бойни униформи. Имаше снимка на шефа на базата, Пери Драйър, а на една стена съвсем отделно бяха фотографиите на двама американски морски пехотинци, надписът гласеше: „Американски пехотинци, безследно изчезнали, вероятно заловени от АКИ по време на операция „Иракска свобода“.

Първата снимка бе на афроамериканец — „Американски морски пехотинец разузнавач-снайперист Томас Уокър. Заловен в околностите на Хадита, провинция Анбар, 19 май 2003 година“. Три години. Адски дълго време да бъдеш държан от „Ал Кайда“, ако все още беше жив, клетият. Вероятно нямаше никакъв шанс. „Хадита“, размишляваше Кери. Последното известно местонахождение на Абу Назир. Където се готвеше да замине.

На втората снимка пишеше: „Американски морски пехотинец сержант Никълъс Броуди, заловен в околностите на Хадита, провинция Анбар, 19 май 2003 година“. Били са пленени заедно. Кери огледа снимката внимателно.

Лицето му е интересно, помисли си тя.

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА

(по реда на появата им)

Керълайн Ан Матисън, с прякор „Кери“, оперативен агент, база Бейрут, НССО (Националната служба за секретни операции), ЦРУ (Централно разузнавателно управление)

Сол Майкъл Беренсън, началник-отдел „Близък изток“, НССО, ЦРУ

Таха ал-Дуни, кодово име: Славея, старши служител ГДС — сирийската генерална дирекция за сигурност

Дима Хамдан, кодово име: Джихан, агент на „Алианс 14 март“ (християнка маронитка), местонахождение: Бейрут, Ливан

Дейвис Фийлдинг, началник на база Бейрут, отдел „Близък изток“, НССО, ЦРУ

Върджил Маравич, служител по техническата част, експерт по операциите „Черна чанта“, база Бейрут, НССО, ЦРУ

Фатима Али, кодово име: Джулия, първа съпруга на Абас Али, бригаден командир на Хизбула

Абас Али, съпруг на Фатима, командир на бригадата на Хизбула, „Организация на угнетените“

Франк Матисън, баща на Кери, живее с дъщеря си Маргарет в Александрия, щата Вирджиния, бивш системен администратор на ИТ, ветеран от Виетнам, настоящ статут: безработен

Дар Адал, старши разследващ служител, „Черни операции“, НССО, ЦРУ, настоящ статут: независим агент и консултант по разузнавателна информация

Ахмед Хайдер, член на Централния съвет на Хизбула (вътрешния ръководен кръг на Хизбула), местонахождение Бейрут и Тир, Ливан

Дейвид Рандолф Естес, директор на ЦБТ (Центъра за борба с тероризма), НССО, ЦРУ, местонахождение: Лангли, щата Вирджиния

Д-р Маргарет Ивлин Маклуър, по баща Матисън, прякор „Маги“, сестра на Кери Матисън, лекарка, живее и практикува в Александрия, щата Вирджиния

Джеймс Абдел-Шауафи, прякор „Джимбо“, старши анализатор 2-ри клас и администратор на база данни, АНС (Агенция за национална сигурност), Форт Мийд, щата Мериленд

Джоан Дейтън, анализатор на разузнавателна информация 2-ри клас, ССНИА (Служба за стратегии за набиране на информация и анализ, сектор за анализ на разузнавателна информация), ЦРУ

Алан Йерушенко, заместник-директор, ССНИА (Служба за стратегии за набиране на информация и анализ, сектор за анализ на разузнавателна информация), ЦРУ

Абу Назир, истинско име: неизвестно, произход: неизвестен, настоящ статут: ръководител на АКИ („Ал Кайда“ в Ирак), местонахождение: неизвестно

Абу Убайда, истинско име: неизвестно, произход: неизвестен, настоящ статут: първи помощник-командир, заместник на Абу Назир, ръководител на АКИ („Ал Кайда“ в Ирак), местонахождение: неизвестно

Мира Беренсън, по баща Бхатачарая, съпруга на Сол Беренсън, родена в Мумбай, Индия, настоящ статут: директор на сектор „Права на децата“, организация „Хюман Райтс Уоч“

Басам ал-Шакран, произход: Аман, Йордания, настоящ статут: търговец на фармацевтични продукти

Абдел Ясин, произход: Аман, Йордания, настоящ статут: студент в Бруклин Колидж, Бруклин, Ню Йорк

Капитан Кословски, полицейско управление на Ню Йорк, отдел за контраразузнаване, Ню Йорк

Сержант Гилеспи, полицейско управление на Ню Йорк, отдел за контраразузнаване, Ню Йорк

Специален агент по надзора Сандърс, отдел за борба с тероризма на ФБР, Вашингтон, окръг Колумбия

Том Рейдън, ръководител на звено „Херкулес“, полицейско управление на Ню Йорк, отдел за контраразузнаване, Ню Йорк

Абу Мурад, моден фотограф, местонахождение: Гемайзех, квартал „Ашрафия“, Бейрут, Ливан

Рана Саади, известна ливанска актриса и манекенка, местонахождение: район Вердюн, Бейрут, Ливан

Мариел Хилал, ливанска актриса и манекенка, местонахождение: район Бурж Хамуд, Берлин, Ливан

Мохамед Сидики, интимен приятел на Дима Хамдан, произход: Доха, Катар

Капитан Райън Демпси, КМП САЩ (Корпус на морската пехота на Съединените американски щати), настоящ статут: командир на поделение, оперативна група 145 и офицер за свръзка с ЦРУ, база „Зелена зона“, Багдад, Ирак

Уарзер Зафир, гражданин на Ирак, произход: Рамади, Ирак, настоящ статут: преводач към посолството на САЩ и служител за свръзка с ЦРУ

Абу Амар, вж. Уалид Карим

Уалид Карим, наричан още Абу Амар, кодово име: Ромео, настоящ статут: командир на АКИ, произход: Рамади, Ирак

Шада Карим, съпруга на Уалид Карим, майка на дъщеря му Фара и на сина му Габир, местонахождение: Рамади, Ирак

Аасера Карим, майка на Уалид Карим, местонахождение: Рамади, Ирак

Подполковник Джоузеф Тъси, командир на Трети батальон, Осми полк, КМП САЩ, местонахождение: Рамади, Ирак

Сержант Билингс, взводен командир, Трети батальон, Осми полк, КМП САЩ, местонахождение: Рамади, Ирак

Пери Драйър, началник на база Багдад, отдел „Близък изток“, НССО, ЦРУ

Полковник Салазар, командир на 4-та бригада, 3-та дивизия, армия на САЩ, местонахождение: зелена зона, Багдад, Ирак

Капитан Мълинс, командир на 2-ри батальон, отряд със специално назначение, придаден към 3-та дивизия, армия на САЩ, местонахождение: зелена зона, Багдад, Ирак

Посланик Робърт Бенсън, посланик на САЩ в Ирак, местонахождение: зелена зона, Багдад, Ирак

Подофицер Блейзъл, прякор: „Пурпурния“, помощник-командир на група, 2-ри батальон, отряд със специално назначение, придаден към 3-та дивизия, армия на САЩ, местонахождение: зелена зона, Багдад, Ирак

Рей Сондърс, база Бейрут, отдел „Близък изток“, НССО, ЦРУ

Билал Мохамад, настоящ статут: наркодилър, местонахождение: квартал „Минет ал Хосн“, Бейрут, Ливан

КРАТЪК РЕЧНИК

(в азбучен ред)

Наръчник на ливанските политически групировки. Политиката в Ливан е нещо изключително сложно — а наказанието за всяка грешка може да бъде смърт. Тази малка древна страна, чиято история води началото си от епохата на финикийците в библейски времена, е разделена с дълбоки разломни граници на политически интереси и религиозни и племенни съюзи. Такава опасна вътрешна смесица допълнително е усложнена от външни сили като Сирия, Израел, палестинците, както и от разделението между сунити и шиити (виж по-долу), да не говорим за Съединените щати. През 1975 година барутният погреб избухна и постави началото на една безмилостна гражданска война, която продължи почти шестнадесет години (почти четири пъти по-дълго от американската гражданска война). Макар ливанската гражданска война да завърши в края на деветдесетте години, до ден днешен политическата система на страната остава несигурно балансирана от враждебно настроени елементи, всички въоръжени до зъби. Управлението на страната в такива обстоятелства е почти невъзможно. Ливанците са възприели една уникална форма на държавно управление, при която по закон президентът трябва да е християнин маронит, министър-председателят — мюсюлманин сунит, председателят на парламента — мюсюлманин шиит, а подпредседателят — източноправославен християнин.

За да може Кери да изпълни задачата си, на нея ѝ се налага да маневрира между тези опасни групировки и интереси с техните конфликти. През 2006 година, периода, през който се развива действието в романа, тези групировки (описани по-долу) включват сред всички останали: Хизбула (мюсюлмани шиити, неофициално свързани със Сирия и Иран), „14 март“ (предимно християни маронити), Прогресивната социалистическа партия — ПСП (друзи), Ислямската групировка (братство на мюсюлмани сунити) и Организацията за освобождение на Палестина — ООП (палестинци).

Забележка. Както е посочено в разузнавателната информация, предоставена на Кери от един от нейните агенти — Фатима Али, наричана още Джулия, втората израелско-ливанска война, предизвикана от Хизбула с граничен инцидент, ще избухне през юли 2006 година.

АКИ. „Ал Кайда“ в Ирак — иракският клон на „Ал Кайда“, международната салафитска джихадистка войнствена организация, основана от саудитския терорист Осама бин Ладен (който носи отговорност за нападенията в Америка на 11 септември 2001 година). АКИ е основана през 2003 година като реакция на ръководеното от Америка нашествие и окупация на Ирак. В началото този клон се ръководи от йорданския активист Абу Мусаб ал-Заркауи. След неговата смърт според версията за развитието на събитията, представена във „Вътрешна сигурност“, АКИ се ръководи от загадъчен мъж с куния, или псевдоним, Абу Назир. През 2006 година, когато се развиват събитията в романа, американските военни действия в Ирак са поставени под сериозна заплаха. АКИ е превзела почти цялата обширна провинция Анбар, която представлява по-голямата част от Западен Ирак и се простира чак до сирийската граница.

Алевити. Шиитска мюсюлманска религиозна групировка, разклонение на клона на шиитите на дванадесетте имами от общността на шиитския ислям, предимно разположена в Западна Сирия. Алевитите първоначално представляват секта, която практикува учението на единадесетия имам Хасан ал-Аскари през IX век. През следващите векове те печелят лоша слава като войнолюбиви. Алевитите представляват само малък процент от сирийското население и биха могли да останат незабелязани, ако Сирия не беше управлявана повече от четиридесет години от една-единствена алевитска династия, фамилията Асад, което издигна алевитите на властови позиции. Башар Асад, синът на основателя на съвременната сирийска държава Хафез Асад, е президент на Сирия през 2006 година, периода, през който се развива действието в тази книга. Като алевитски шиити семейство Асад, бащата и синът, съюзиха Сирия с две противопоставящи се на Запада сили в Близкия изток — Хизбула и Иран.

„Алианс 14 март“. Коалиция предимно на християни маронити, основана по време на т. нар. Кедрова революция — протестна вълна, заляла Ливан през 2005 година след размириците, последвали убийството на Рафик Харири, популярния министър-председател и мюсюлманин сунит. Освен нейното политическо крило към групировката се включват също мощните Ливански сили на християните маронити и въоръжените доброволчески отряди на Ливанските фаланги, а коалицията получава също така и допълнителна политическа подкрепа от някои съюзници от ливанската хаотична политическа среда: „Ал Джамаа ал-Исламия“, Ислямската групировка на мюсюлманите сунити, а също и Ливанската арменска общност. Предположението на Кери, че нейният агент Дима Хамдан е християнка маронитка, отчасти се дължи да обстоятелството, че Дима е таен агент на „Алианс 14 март“.

„Ал Кайда“. Глобална международна войнствена терористична организация. Основана в края на осемдесетте години на XX век от Осама бин Ладен, заможен саудитски джихадист, отчасти в отговор на водената от Съветския съюз война в Афганистан (1979–1989), „Ал Кайда“ (името означава „Основата“) представлява комбинация от войнстваща ислямистка терористична мрежа, военна сила без своя държава, и радикално движение на мюсюлманите сунити, което проповядва глобален джихад. Като салафистки джихадисти „Ал Кайда“ са нетолерантни към всички лица от други религии или с други философски възгледи, различни от тези на строгите салафитски мюсюлмани сунити. Това включва нетолерантност и към други мюсюлмани, като шиитите, суфите и дори сунитите, които от тяхна гледна точка не практикуват достатъчно строга салафитска сунитска версия на закона на Шериата. Тази организация си спечели международна лоша слава с нападенията над Световния търговски център в Ню Йорк и Пентагона на 11 септември 2001 година. Оттогава, въпреки че изгуби в голяма степен лидерските си позиции, тя разви свои разклонения в други части на света, които включват наред с всички други: АКАП („Ал Кайда“ на Арабския полуостров), „Харкат ул Муджахидини“ в Кашмир, АКИМ („Ал Кайда“ в ислямския Магреб, Северна Африка), „Джемаа Исламия“ (ислямистка терористична групировка в Югоизточна Азия) и АКИ („Ал Кайда“ в Ирак).

ГДС. Генералната дирекция за сигурност — Идарат ал-Амн ал-Ам, бруталната служба, която отговаря за вътрешната и външната сигурност на сирийското правителство. Освен че потиска вътрешната съпротива и заплахите срещу сигурността на режима на Асад, ГДС е сериозно ангажирана с разузнавателна дейност извън границите на Сирия, като координиране на разузнавателните дейности и обмен на информация с Хизбула и МРНС, иранското ЦРУ, които са съюзници на режима на Асад в Сирия. Точно по тази причина Кери смята, че старши служител на ГДС, какъвто е Таха ал-Дуни, известен също като Славея, представлява ценен трофей и си заслужава да бъде направен опит да бъде вербуван.

Ислямска групировка. „Ал-Джамаа ал-Исламия“ - ливанският клон на „Мюсюлманско братство“, основано в Египет през 1925 година, чието верую изисква връщане към строгата мюсюлманска сунитска версия на закона на Шериата. Въпреки че са мюсюлмани сунити, те се обединиха с християните в „Алианс 14 март“, за да се противопоставят на Хизбула и техните сирийски съюзници, които заплашват да превземат целия Ливан.

Комраз. Съкращение на комуникационно разузнаване, т. е. разузнавателна информация, извлечена при прихващането на електронни или гласови комуникации.

Ливански сили, Ливански фаланги и Ливански фронт.

Ливанският фронт, или Фронт либанес, е основан като дясна, ултранационалистическа военизирана сила, главно свързана с християните маронити, замислена да защищава „християнската територия“ по време на тежката ливанска гражданска война. По-късно така наречените Ливански сили, наричани също „Ле форс либанес“, се сформират като групировка чадър, която се бие като главна дясна християнска доброволческа сила по време на гражданската война. Ливанските фаланги, или другояче наричани Партията Катеб, са основани през 1936 година като християнска маронитска военизирана младежка организация от Пиер Джемайел, който оформя партията по модела на испанските фаланги и италианската фашистка партия. Фалангите се превръщат в основна съставна част на Маронитските християнски сили на Ливанския фронт по време на ливанската гражданска война.

МРНС. Министерството на разузнаването и националната сигурност на Ислямска република Иран. Иранската тайна разузнавателна служба за операции в чужбина, т. е. иранският еквивалент на ЦРУ. Тъй като и Хизбула, и правителството на Асад в Сирия имат връзки с Иран, уместно е Кери да предположи, че нейния обект — агентът Таха ал-Дуни с кодово название „Славея“, би могъл да има достъп до разузнавателна информация както от Хизбула, така и от разузнавателната агенция на Иран МРНС.

„Мурабитун“. „Ал-Мурабитун“ е основана през 1957 година от мюсюлмански сунитски последователи на египетския президент Насър. Групировката се противопоставя на проза-падната политика на тогавашния президент на Ливан Камил Шамун, християнин маронит. Наричат се „Ал-Мурабитун, „Караул“, по време на боевете през първата ливанска гражданска война от 1958 година. По-късно, по време на продължителната ливанска гражданска война (1975–1990), мюсюлманските сунитски Мурабитуни се присъединяват към ЛНД, Ливанското национално движение, коалиция от леви и социалистически сили, които са се обединили с друзите и палестинците, а всички заедно се противопоставят на Ливанските сили на християните маронити.

Оперативен агент. Като оперативен агент служител, наричан също „разследващ агент“, задачата на Кери е да вербува и да направлява или да „работи“ с агентите. Тези агенти, наричани също „активи. „източници“, „Джо“ или „птички“ на жаргона на ЦРУ, типично са граждани на страната, в която тя се намира. Те могат също така да са членове на определени групировки, на чуждестранни разузнавателни служби или на други организации, които могат да предоставят „донесения“ или разузнавателна информация, която е от полза за Съединените щати.

Сунити срещу шиити. Началото на конфликта между сунити и шиити е поставено през 632 година, когато пророкът Мохамед умира, без да остави свой син или наследник. Двама претенденти си съперничат да го заместят като водач или халиф на новата религия: най-близкият мъжки роднина по кръвна линия на пророка, неговият братовчед и зет Али, чиито последователи се наричат шиат Али, последователи на Али, или за по-кратко шиити, и тъстът на пророка, Абу Бакр, чиито привърженици, наричани сунити, вярват, че той най-добре ще съумее да управлява бързо разрастващата се мюсюлманска империя. Избран е Абу Бакр и с това се поставя началото на разцеплението. Разривът между тези две групировки става окончателен през 680 година, когато синът на Али — Хюсеин (който освен че е негов син, е и внук на пророка Мохамед), оспорва това, според него деспотично сунитско ръководство. Али, чиито сили са превъзхождани числено, е убит при Кер-бала в Ирак. Много от роднините му от мъжки пол са избити заедно с него. Жестокото убийство на внука на пророка Мохамед и на повечето от неговите роднини по мъжка линия потри-са цялата мюсюлманска империя и този шок продължава да отеква до наши дни. Това става причината шиитите да възприемат схващането за мъченичеството като част от своята вяра, а пример за това според тях са действията на Хюсеин, чиято саможертва продължава да се отбелязва на шиитския празник Ашура. През цялата им история, въпреки че признават, че са братя мюсюлмани, сунити и шиити се отнасят с подозрение едни към други. Конфликтът продължава до наши дни, често използван от сурогатни организации като Хизбула (шиити) и „Ал Кайда“ (сунити) и в страни със смесено население като Ливан и Ирак.

Хизбула. Подкрепяно от Иран шиитско военизирано и политическо движение, базирано в Ливан (виж „Сунити срещу шиити“ по-горе). Основано през 1982 година като съпротивително движение срещу Израел в размирните години след първата израелско-ливанска война, неговите тежко въоръжени граждански формирования и силното му политическо присъствие го превръщат в една от доминиращите групировки в Ливан. В Ливан има определени райони, които са напълно контролирани от Хизбула, представляващи държава в държавата. Хизбула поддържа връзки както с Иран, така и със Сирия, като и двете страни са с преимуществено шиитско население. Тактиките на Хизбула са причина Съединените щати и Израел официално да го категоризират като терористична организация. Обърнете внимание, че Хизбула са шиити, а „Ал Кайда“ представлява радикално сунитско движение и по тази причина те са съперници, а не съюзници.

Християни маронити. Ранна християнска етнорелигиозна групировка, водеща началото си от региона на Сирия и планината Ливан. Първоначално те са последователи на сирийския християнски мистик от V век свети Марон, който прекарва целия си живот на една планина в Сирия. Тяхната църква се счита, че принадлежи към източнокатолическото древносирийско християнско вероизповедание, което е уникално със своята литургия, която се изнася на древносирийски език — диалект на арамейския (езика, на който се говори по времето на Исус). Днес християните маронити представляват една четвърт от населението на Ливан и оформят гръбнака на националистическите ливански арабски партии и на дясноориентираните доброволчески отряди. Могъща сила в Ливан както в политическо, така и във военно отношение, те често биват противопоставяни на мюсюлманите, друзите и палестинците в различни сложни конфигурации на ливанската политика. През 2006 година, периода, през който се развива действието в книгата, те са представлявани политически и във военно отношение от „Алианс 14 март“ (виж по-горе).

Информация за текста

Copyright © 2013 Twentieth Century Fox Film Corporation.

Artwork/Photographs © 2013 by Showtime Networks, Inc.,

a CBS Company. All rights reserved.

Copyright in Bulgarian translation © 2016 Ciela Norma AD.

All rights reserved.

© Иван Костурков, превод от английски

© Дамян Дамянов, адаптация на корица

© Сиела Норма АД

София 2016

ISBN: 978-954-28-2113-7

ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ БЯГСТВОТО НА КЕРИ

Американска

Първо издание

Отговорен редактор: Димитър Николов

Редактор и коректор: Милена Братованова

Предпечатна подготовка: Надежда Тошева

Формат 60/90/16 Печатни коли 23

Сиела Норма АД

1510 Cофия, бул. Владимир Вазов № 9 тел. 02 903 00 23 www.ciela.bg

Печат: Алианс принт