Източници

ПЪРВА ГЛАВА: КОМЕТНИЯТ КАУБОЙ

За описание на ловните полета на капитан Чандлър, открити още през 1992 г., вж. „Куйперовият пояс“ от Джейн Кс. Лу и Дейвид С. Джуит („Scientific American“, 06.1996 г.)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА: СТАЯ С ИЗГЛЕД

Концепцията за „пръстен около света“ в геостационарната орбита, свързан със Земята от кули по екватора, може да изглежда напълно фантастична, но всъщност има твърда научна основа. Тя е очевидно развитие на „космическия асансьор“, измислен от санктпетербургския инженер Юрий Арцутанов. Имах удоволствието да се запозная с него през 1982 г., когато родният му град носеше друго име.

Юрий отбелязва, че теоретично е възможно да свърже с кабел Земята и сателит, който виси над същата точка на екватора — което и прави, ако е в геостационарна орбита, дом на повечето от съвременните комуникационни сателити. На тази основа можел да се създаде космически асансьор (или по образните думи на Юрий, „космически въжен път“) и в орбита можели само с електрическа енергия да се издигат товари. Ракетно гориво щяло да е нужно единствено за останалата част от пътуването.

Освен за избягване на опасността, шума и екологичните рискове на ракетите, космическият асансьор би направил възможно удивително съкращаване на стойността на всички космически мисии. Електричеството е евтино и извеждането на един човек в орбита би струвало само стотина долара. А пътуването надолу би струвало десетина долара, тъй като при спускането повечето енергия ще се възвръща! (Разбира се, обслужването и прожектирането на филми по време на полета ще повишат цената на билета. Какво ще кажете за хиляда долара до геостационарна орбита и обратно?)

Теорията е безупречна, но дали съществува достатъчно здрав материал, че да виси до екватора от височина 36 000 километра и да издига полезен товар? Когато Юрий написал статията си, само едно вещество изпълнявало тези строги изисквания: кристализиралият въглерод, повече известен като диамант. За съжаление, на пазара не са налични необходимите мегатонови количества, макар че в „2061: Третата Одисея“ давам повод да се смята, че такива може би съществуват в ядрото на Юпитер. Във „Фонтаните на рая“ предлагам по-достъпен източник — орбитиращи фабрики, в които диамантите могат да се отглеждат при условията на нулева гравитация.

Първата „малка крачка“ към космическия асансьор беше направена през август 1992 г. на совалката „Атлантис“, когато един от експериментите включваше освобождаването — и връщането — на товар по двайсет и един километров кабел. За съжаление механизмът за отпускане на кабела блокирал едва на първите неколкостотин метра.

Много бях поласкан, когато по време на орбиталната си пресконференция екипажът на „Атлантис“ представи „Фонтаните на рая“ и след завръщането си на Земята специалистът на мисията Джефри Хофмън ми прати книгата с автограф.

Вторият подобен експеримент, извършен през февруари 1996 г., постигна малко по-голям успех: товарът наистина бил освободен, но по време на връщането му кабелът се скъсал поради освобождаване на електрически заряд, предизвикан от повреда в изолацията. (Този инцидент може и да е бил щастлив — не мога да не си спомня, че някои от съвременниците на Бен Франклин загинали, когато се опитали да повторят знаменития му и опасен експеримент с летящото хвърчило по време на гръмотевична буря.)

Освен вероятните опасности, освобождаването на завързани на кабел товари от совалка много прилича на риболов с изкуствена примамка: не е толкова просто, колкото изглежда. Но в крайна сметка последният „гигантски скок“ ще бъде направен — чак до екватора.

Междувременно откриването на третото състояние на въглерода, бъкминстърфулъренът (C60), направи концепцията за космическия асансьор много по-правдоподобна. През 1990 г. група химици от университета „Райс“ в Хюстън създадоха тръбовидна форма на C60, която притежава далеч по-голяма здравина от диаманта. Ръководителят на групата, д-р Смоли, дори стигна дотам, че го обяви за най-здравия материал, който може да съществува, и прибави, че ще направи възможно построяването на космическия асансьор. (С радост научих, че за това си откритие д-р Смоли е получил Нобелова награда за химия.)

А сега за едно наистина удивително съвпадение — толкова свръхестествено, че ме кара да се чудя кой е там горе?

Бъкминстър Фулър почина през 1983 г., така че не доживя да види откриването на топките и тръбите, осигурили му толкова голяма посмъртна слава. По време на едно от последните му многобройни пътувания около света имах удоволствието да разведа него и съпругата му Ан със самолет из Шри Ланка и да им покажа някои от местата, на които се развива действието във „Фонтаните на рая“. Малко по-късно записах романа на дългосвиреща плоча (спомняте ли си ги?) и Бъки беше така любезен да нахвърля някои забележки. Те завършваха с изненадващо откритие, което спокойно може да е залегнало в основата на идеята ми за Стар сити:

Не се съмнявам, че ако човешката раса реши да направи такава инвестиция (съвсем нормална според някои изчисления на икономическия растеж), Стар сити може да бъде построен. Освен че ще осигури нов начин на живот и ще даде на посетителите от светове с ниска гравитация, като Марс и Луната, по-добър достъп до родната планета, той ще сложи край на изстрелването на ракети от земната повърхност и ще го прехвърли в дълбокия космос, където е и мястото му. (Макар да се надявам, че от време на време в Кейп Кенеди ще празнуват годишнината му, за да връщат вълнението от първите дни.)

Почти сигурно е, че по-голямата част от града ще остане като скеле и само малка част ще бъде населена или използвана за научни и технически цели. В крайна сметка всяка от кулите ще отговаря на небостъргач с десет милиона етажа — а обиколката на пръстена около геостационарната орбита ще се равнява на повече от половината разстояние до Луната! Ако е изцяло затворено, в такова пространство може да се побере население, наброяващо много пъти земното. (Това ще породи някои интересни организационни проблеми, които ще се задоволя да оставя за „упражнение на студентите“.)

За отлична история на концепцията за „Бобовото стъбло“ (както и много други още по-фантастични идеи като антигравитацията и космическите измествания) вж. Робърт Л. Форуърд, „Неразличима от магията“ (1995).

ПЕТА ГЛАВА: УЧЕНИЕТО

Останах удивен, когато прочетох в местните вестници от 19 юли 1996 г., че ръководителят на групата за проучване на изкуствения живот на „Бритиш телеком“ д-р Крис Уинтър смята, че информационният носител, който описвам в тази глава, може да бъде създаден след трийсет години! (В романа си „Градът и звездите“ от 1956 г. аз го пратих на повече от милиард години напред в бъдещето… очевидно сериозен недостиг на въображение.) Д-р Уинтър твърди, че това ще ни позволи да „възпроизведем човек физически, емоционално и душевно“, и смята, че необходимата за тази цел памет ще е около десет терабайта (10¹³ байта), а не един петабайт (10¹⁵ байта), както аз предполагам.

Иска ми се да се бях сетил за името на д-р Уинтър за това устройство, което със сигурност ще предизвика яростни дебати в църковните среди: „ловец на души“… За неговото приложение в междузвездното пътуване вж. бележката за Девета глава.

Смятах, че съм измислил описания в Трета глава информационен обмен с длани, затова се смутих, когато разбрах, че Никълъс Негропонте и неговата лаборатория в Масачузетския технически институт от години работят по тази идея.

СЕДМА ГЛАВА: ВЪВЕЖДАНЕ В ОБСТАНОВКАТА

Ако някога бъде използвана невъобразимата енергия на полето при абсолютната нула[56] (понякога наричана „квантови флуктуации“ или „вакуумна енергия“), въздействието й върху нашата цивилизация ще е невероятно. Всички сегашни източници — нефт, въглища, ядрена, водородна и слънчева енергия — ще престанат да се използват и с тях ще изчезнат много от страховете ни от екологично замърсяване. Всичко ще се сведе до един огромен проблем — топлинното замърсяване. Цялата енергия в крайна сметка се превръща в топлина и ако всеки има на разположение по няколко милиона киловата, тази планета скоро ще последва Венера — неколкостотин градуса на сянка.

Това обаче си има и положителната страна: може би няма друг начин да предотвратим следващата ледникова епоха, която иначе е неизбежна („Цивилизация е периодът между две ледникови епохи“ — „История на цивилизацията“, Уил Дюрънт[57].)

Докато пиша тези редове, в лаборатории по целия свят много компетентни инженери се опитват да разработят този нов енергиен източник. Известна представа за възможностите му дава прочутата забележка на физика Ричърд Фейнмън, според когото енергията в обема на чаша кафе (който и да е такъв обем и където и да е!) е достатъчна, за да накара всички океани по света да закипят.

Тази идея определено кара човек да се замисли. В сравнение ядрената енергия изглежда слаба като влажна клечка кибрит.

А колко много свръхнови, питам се аз, наистина са промишлени инциденти?

ДЕВЕТА ГЛАВА: НЕБЕСНИЯТ СВЯТ

Един от основните проблеми на живота в Стар сити би бил предизвикан от огромните разстояния: ако искате да посетите приятел в съседната кула (а комуникациите никога няма напълно да изместят личния контакт, въпреки всички пробиви във виртуалната реалност), пътуването ви ще се равнява на това до Луната. Дори с най-бързите асансьори това ще означава не часове, а дни, иначе ускорението ще е невъзможно за хора, приспособени към ниска гравитация.

Концепцията за „безинерционен двигател“ — т.е. двигателна система, въздействаща върху всеки атом от дадено тяло така, че когато ускорява, да не изпитва каквото и да е напрягане — навярно е измислена от майстора на „космическата опера“ Е. Е. Смит през трийсетте години. Тя не е толкова невероятна, колкото изглежда на пръв поглед — тъй като гравитационното поле действа точно по този начин.

Ако падате свободно близо до Земята (без да се взимат предвид ефектите на въздушното съпротивление), всяка секунда скоростта ви ще се увеличава с малко под десет метра в секунда. Ще се чувствате в безтегловност — няма да изпитвате усещане за ускоряване, въпреки че с всяка минута и половина скоростта ви нараства с един километър в секунда!

И това ще е също толкова вярно, ако падате при гравитацията на Юпитер (точно над два и половина пъти по земната) или дори в невероятно по-мощното поле на бяло джудже, или неутронна звезда (милиони или милиарди пъти по-голямо). Няма да усещате нищо, даже само за минути да доближите скоростта на светлината. Ако обаче сте достатъчно глупави, за да навлезете по-близо до привличащия обект, неговото поле вече няма да е еднакво по цялата дължина на тялото ви и силите на привличане скоро ще ви разкъсат на части. За повече подробности вж. сълзливия ми, но точно озаглавен разказ „Неутронно привличане“ (в „Слънчев вятър“).

Доскоро „безинерционният двигател“, който действа като управляемо гравитационно поле, никога не е бил сериозно обсъждан другаде, освен на страниците на научната фантастика. Но през 1994 г. трима американски физици направиха точно това, като разработиха някои от идеите на великия руски физик Андрей Сахаров.

Някой ден „Инерцията като Лоренцова сила на полето при абсолютната нула“ от Б. Хайш, А. Рюда и X. Е. Путоф („Физ ривю А“, 02.1994) може да се смята за основополагаща статия и за целите на художествената литература аз я направих такава. Тя разглежда проблем, който е толкова фундаментален, че обикновено се приема за даденост със свиване на рамене и думите „Вселената просто си е такава“.

Въпросът, който Хайш, Рюда и Путоф ни задават, е следният: „Какво дава на даден обект масата (или инерцията), за да е нужно усилие да бъде приведен в движение и абсолютно същото усилие, за да бъде върнат в първоначалното си състояние?“.

Хипотетичният им отговор зависи от удивителния и — извън кулите от слонова кост на физиците — малко известен факт, че т.нар. празно пространство всъщност представлява котел с кипящи енергии — полето при абсолютната нула (вж. по-горе). Тримата учени предполагат, че и енергията, и гравитацията са електромагнитни явления, предизвикани от взаимодействието с това поле.

Още от времето на Фарадей са правени безброй опити за свързване на гравитацията с магнетизма и макар мнозина експериментатори да твърдят, че са постигнали успех, техните резултати никога не са били потвърждавани. Ако теорията на Хайш, Рюда и Путоф обаче се докаже, се открива макар и далечна перспектива за създаване на антигравитационни „космически двигатели“ и дори още по-фантастична възможност за овладяване на инерцията. Това може да доведе до някои интересни ситуации: ако дори съвсем леко докоснете някого, той светкавично ще изчезне с хиляди километри в час и милисекунда по-късно ще отскочи от отсрещната стена на стаята. Добрата новина е, че пътнотранспортните произшествия ще станат на практика невъзможни. Автомобилите и пътниците ще могат без каквато и да е опасност да се сблъскват с всякаква скорост. (А вие си мислите, че съвременният живот е прекалено трескав?)

„Безтегловността“, която сега приемаме за даденост при космическите пътувания — и на която през следващия век ще се наслаждават милиони туристи — би изглеждала на прадедите ни като магия. Но премахването — или поне ограничаването — на инерцията е съвсем друго нещо и може да се окаже напълно невъзможно[58]. Но това е прекрасна идея, защото е в състояние да осигури еквивалента на „телепортирането“ — почти мигновено можете да стигнете до която и да е точка (поне на Земята). Честно казано, не зная как би съществувал без него Стар сити…

Едно от предположенията, които правя в този роман, е, че Айнщайн е прав и че никой сигнал — или предмет — не може да се движи по-бързо от светлината. Неотдавна се появиха някои чисто математически статии, които предполагат, че на галактическите стопаджии може да не им се наложи да страдат от това досадно ограничение — нещо, което безброй автори на научна фантастика приемат за даденост.

Като цяло се надявам, че са прави — но, изглежда, съществува фундаментално възражение. Ако телепортирането е възможно, къде са всички онези стопаджии — или поне богатите туристи?

Едно от възможните обяснения е, че нито един здравомислещ извънземен не би построил междузвезден кораб поради абсолютно същата причина, поради която ние не сме създали самолети с твърдо гориво: има много по-добри начини да постигнеш същата цел.

Въпросът за изненадващо малкият брой „битове“, необходими за определяне на човешко същество или за съхраняване на цялата информация, която човек е в състояние да придобие през живота си, се разглежда в „Машинният интелект, стойността на междузвездното пътуване и парадоксът на Ферми“ от Луис К. Шефър („Куортърли джърнъл ъв ройъл астрономикъл съсайъти“ 35, №2 [06.1994]: 157–175). Според тази статия (определено най-фантастичната, която това сериозно списание е публикувало през цялото си съществувание!) цялото умствено състояние на стогодишен човек с отлична памет може да се представи с десет до петнайсет бита (един петабит). Дори съвременните оптични влакна могат да предадат това количество информация само за минути.

Следователно моето предположение, че телепортаторът от „Стар Трек“ няма да съществува и през 3001 г., може да се окаже смешно късогледо само след един век, а отсъствието на междузвездни туристи в момента просто да се дължи на факта, че на Земята все още не е създадена съответната техника за посрещането им. Навярно вече се разработва…

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА: КРАЙ ВЕНЕРА

Особено ми е приятно да отдам дължимото на екипажа на „Аполо 15“. След завръщането си от Луната астронавтите ми пратиха чудесна релефна карта на мястото на кацане на лунния модул „Сокол“, на която сега съм отделил видно място в кабинета си. На нея са показани маршрутите на модула по време на трите му екскурзии, един от които минава покрай кратера „Земна светлина“. На картата е написано следното: „На Артър Кларк от екипажа на «Аполо 15» с много благодарности за космическите му фантазии. Дейв Скот, Ал Уордън, Джим Ъруин“. В замяна аз посветих „Земна светлина“ (действието на книгата, написана през 1953 г., се развива на територията, която модулът посети през 1971 г.) „на Дейв Скот и Джим Ъруин, първите хора, навлезли в тази земя, и на Ал Уордън, който ги наблюдаваше от орбита“.

След като отразих кацането на „Аполо 15“ в студиото на Си Би Ес заедно с Уолтър Кронкайт и Уоли Шира, отлетях за космическата централа, за да наблюдавам навлизането на кораба в атмосферата и приводняването му. Седях до дъщеричката на Ал Уордън, когато тя първа забеляза, че един от трите парашута на капсулата не се е разтворил. Моментът беше напрегнат, но за щастие останалите два парашута бяха достатъчни.

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА: КАПИТАНСКАТА МАСА

За описание на удара на сондата вж. Осемнайсета глава на „2001: Една одисея в космоса“. В момента точно такъв експеримент се планира за предстоящата мисия на „Клемънтайн 2“.

Малко съм смутен, че в първата ми „Космическа одисея“ откриването на Астероид 7794 е извършено от Лунната обсерватория — през 1997-ма! Е, ще го прехвърля през 2017-та — навреме за стотния ми рожден ден.

Само няколко часа след като написах горните редове, с радост научих, че Астероид 4923 (1981 E027), открит от С. Д. Бъс в Сайдинг спринг, Австралия, на 2 март 1981 г., е наречен Кларк, отчасти заради проект „Космическа стража“ (вж. „Среща с Рама“ и „Чукът на Бога“). С дълбоки извинения ми съобщиха, че поради злополучно недоглеждане номер 2001 вече не е на разположение, тъй като бил определен за някой си А. Айнщайн. Извинения, извинения…

Но с искрено удоволствие научих, че Астероид 5020, открит на същия ден като 4923, е бил наречен Азимов — макар да ме натъжи фактът, че старият ми приятел никога няма да го разбере.

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА: ГАНИМЕД

Както е обяснено в сбогуването и в „Бележки на автора“ към „2010: Втората Одисея“ и „2061: Третата одисея“, надявах се, че амбициозната мисия „Галилей“ до Юпитер и неговите луни вече ще ни е дала много по-подробна информация — както и смайващи снимки отблизо — за тези странни светове.

Е, след много забавяния „Галилей“ стигна до първата си цел — самия Юпитер — и се справя възхитително. Но уви, има проблем — кой знае защо главната антена изобщо не се разтвори. Това означава, че изображенията трябва да се пратят с нискообхватна антена и че ще пристигнат мъчително бавно. Макар че за да се компенсира това, бяха направени чудеса с препрограмирането на бордовия компютър, ще са необходими часове за получаване на информация, която би трябвало да пристигне само за минути.

Така че трябва да имаме търпение — и аз бях в мъчителното положение да проучвам Ганимед на хартия точно преди „Галилей“ да започне да го прави в действителност на 27 юни 1996 г.

На 11 юли 1996 г., само два дни преди да завърша тази книга, качих първите изображения от Джей Пи Ел — за щастие нищо — засега! — не противоречи на моите описания. Но ако сегашните пейзажи на надупчените с кратери ледени полета внезапно отстъпят пред палмови дървета и тропични плажове — или още по-лошо, на плакати „ЯНКИ, ВЪРВЕТЕ СИ“ — сериозно ще загазя…

Очаквам с особено нетърпение снимките отблизо на „Ганимед сити“ (Седемнайсета глава). Това удивително образувание е точно такова, каквото го описвам — макар че се колебаех да го направя, защото се страхувах, че моето „откритие“ може да попадне на първите страници на „Нешънъл приварикейтър“[59]. Ганимед сити ми изглежда далеч по-изкуствен от прословутото „марсианско лице“. И какво от това, че улиците и булевардите му били широки по десет километра? Навярно ганимедците са били ОГРОМНИ…

Градът може да се види на снимките от „Вояджър“ с номера 20637.02 и 20637.29 или в по-достъпния монументален труд на Джон Х. Роджърс „Гигантската планета Юпитер“ (Cambridge University Press, 1995).

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА: БЕЗУМИЕТО НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

За доказателства, подкрепящи твърдението на Хан, че по-голямата част от човечеството е поне отчасти безумна, вж. 22 епизод „Среща с Мария“ от телевизионната ми поредица „Загадъчната вселена на Артър Кларк“. И имайте предвид, че християните представляват съвсем малка група от нашия вид: далеч по-огромен брой вярващи, отколкото онези, които са почитали Дева Мария, са боготворили такива напълно несъвместими божества като Рама, Кали, Шива, Тор, Вотан, Юпитер, Озирис и така нататък, и така нататък…

Най-удивителният — и злощастен — пример за блестящ човек, чиито вярвания са го превърнали в яростен лунатик, е Конан Дойл. Въпреки безкрайните доказателства, че любимите му медиуми са мошеници, вярата му в тях останала непоклатима. И създателят на Шерлок Холмз дори се опитал да убеди великия фокусник Хари Худини, че се „дематериализира“, за да изпълнява невероятните си номера с измъкване от вериги — често основаващи се на трикове, които, както би се изразил д-р Уотсън, са „абсурдно прости“. (Вж. есето „Нелогичността на Конан Дойл“ в „Нощта е голяма“ от Мартин Гарднър.)

Американските имиграционни власти предприеха мерки поне срещу едно от варварствата на религиозна основа. Списанието „Тайм“ („Повратни точки“, 24 юни, 1996) съобщава, че момичетата, подлагани на генитално осакатяване в родните си страни, трябва да получават убежище в САЩ.

Вече бях написал тази глава, когато попаднах на „Глинените крака: силата и обаянието на гурутата“ от Антъни Стор (The Free Press, 1996) — практически учебник по този потискащ проблем. Не е за вярване, че когато със закъснение го арестували, един от тези свети мошеници бил събрал деветдесет и три ролс-ройса! Нещо повече, осемдесет и три процента от хилядите му американски жертви били завършили колеж и следователно отговарят на любимото ми определение за интелектуалец: „Човек, който е получил образование, надхвърлящо интелигентността му“.

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА: ЦИЕНВИЛ

В предговора на „2010: Втората Одисея“ от 1982 г. обясних защо съм нарекъл кацналия на Европа китайски космически кораб на името на д-р Циен Хсю Шен, един от основателите на ракетните програми в Съединените щати и Китай.

Роденият през 1911 г. Циен получил стипендия, отвела го през 1935 г. в САЩ, където станал ученик, а впоследствие и сътрудник на блестящия унгарски специалист по аеродинамика Теодор фон Карман. По-късно, отначало като професор в Калифорнийския технически институт, той участвал в създаването на Гугенхаймовата лаборатория по въздухоплаване — пряк предшественик на известната лаборатория по реактивни двигатели в Пасадена. След като Китай проведе изпитание с управляеми ядрени ракети над собствената си територия, „Ню Йорк Таймс“ отбеляза: „Животът на Циен е ирония на историята на Студената война“ („Ръководител на пекинската ракетна програма получил образование в САЩ“, 28 октомври 1966).

Получил достъп до строго секретна информация, през петдесетте години той имал огромен принос в американските ракетни проучвания, но по време на истерията в епохата на Маккарти го арестували по измислени обвинения, след като се опитал да посети родния си Китай. След много разпити и продължително задържане, Циен най-после бил депортиран в родината си — заедно с всичките си несравними познания и опит. Както твърдят мнозина от прочутите му колеги, това било едно от най-глупавите (и най-позорни) неща, които Съединените щати някога са правили.

Според Дзуан Фенган, заместник-директор на комитета по наука и техника в Китайското национално космическо управление, след експулсирането му Циен „започна ракетния бизнес от нулата… Без него Китай щеше да изостане с двайсет години“. Щеше да се забави също смъртоносната противокорабна ракета „Силкуорм“, както и площадката за изстрелване на сателити „Лонг Марч“.

Малко след като завърших този роман, Международната академия по астронавтика ме награди с най-високото си отличие, наградата „Фон Карман“, която трябваше да ми бъде връчена в Пекин! Не можех да откажа това предложение, особено когато научих, че д-р Циен живее там. За съжаление, когато пристигнах в китайската столица, разбрах, че той е в болница и лекарите не му позволяват посетители.

Ето защо съм изключително признателен на личния му секретар, генерал майор Уан Шоюн, който занесе на д-р Циен екземпляри от „2010“ и „2061“ със съответните посвещения. В замяна генералът ми подари издадения от него дебел том „Събрани трудове на Х. Ш. Циен: 1938 — 1965“ (Science Press, 16, Donghuangcheggen North Street, Beijing 100707, 1991). Това е удивителна книга, която започва с многобройни съвместни разработки с фон Карман по проблеми на аеродинамиката и завършва със самостоятелни статии върху ракетите и сателитите. Последната част, „Термоядрени електростанции“ („Jet Propulsion“, 07.1965) е написана, докато д-р Циен е бил затворник на ФБР, и разглежда въпрос, който днес е още по-актуален — макар че почти не е осъществен напредък към създаването на „електростанция, използваща реакцията на деутериеви ядра“.

Точно преди да напусна Пекин на 13 октомври 1996 г., с радост научих, че въпреки осемдесет и пет годишната си възраст, д-р Циен продължава да се занимава с научните си проучвания. Искрено се надявам двата ми романа да са му доставили удоволствие и нямам търпение да му пратя тази „Последна Одисея“.

ТРИЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА: ЗАЛАТА НА УЖАСИТЕ

В резултат от поредица от заседания на Сената по въпросите на компютърната сигурност през юни 1996 г., на 15 юли 1996 г. президентът Клинтън подписа президентска заповед 13010, насочена срещу „основаващите се на компютър удари срещу информационни или комуникационни компоненти, които контролират важни инфраструктури («киберопасности»)“. С този акт се създава спецчаст за борба с кибертероризма, включваща представители от ЦРУ, Управлението за национална сигурност, военните институции и т.н.

Идваме, Пико…

* * *

След като написах последния абзац, с интерес научих, че финалът на „Денят на независимостта“, който все още не съм гледал, също включва използване на компютърни вируси като Троянски коне! Освен това ми съобщиха, че началото му е идентично с това на „Краят на детството“ (1953) и че съдържа всяко известно научнофантастично клише още от „Пътуване до Луната“ на Мели (1903).

Не зная дали да поздравя сценаристите за единствената им оригиналност — или да ги обвиня в транстемпоралното престъпление „пророческо плагиатство“. Във всеки случай, страхувам се, че не мога да направя нищо, за да попреча на Джон. К. Попкорн да си мисли, че съм откраднал края на „Денят на независимостта“.

Следният материал е заимстван — обикновено със сериозна преработка — от предишните книги от поредицата:

От „2001: Една Одисея в космоса“: Осемнайсета глава „През астероидите“ и Трийсет и седма глава „Експериментът“.

От „2010: Втората Одисея“: Единайсета глава „Лед и вакуум“, Трийсет и шеста глава „Огън в бездната“ и Трийсет и осма глава „Пейзаж от пяна“.

Благодаря на „Ай Би Ем“ за това, че ми подариха прекрасния малък „Thinkpad 755CD“, на който е написана тази книга. Много години наред ме смущаваше напълно неоснователният слух, че името ХАЛ е получено от буквите, предхождащи тези на Ай Би Ем[60]. В опит да развенчая този мит на компютърната ера, аз дори накарах създателя на ХАЛ д-р Чандра да го отрече в „2010: Втората Одисея“. Неотдавна обаче ме увериха, че компанията изобщо не се дразни от тази връзка, а дори се гордее с нея. Затова се отказвам от каквито и да е бъдещи опити да изясня нещата — и пращам поздравите си на всички онези, които на 12 март 1997 г. ще присъстват на „купона по случай рождения ден“ на ХАЛ в (разбира се) Илинойския университет.

С разкаяние поднасям благодарността си на моята редакторка от „Дел Рей букс“ Шели Шапироу за ужасните десет страници, които впоследствие много допринесоха за крайния продукт. (Да, аз самият съм бил редактор и не страдам от обичайното убеждение на авторите, че представителите на този бранш са вечно недоволни касапи.)

Накрая и най-важно: Най-дълбока благодарност на стария ми приятел Сирил Гарднър, шеф на хотел „Гал фейс“, за гостоприемството на великолепния му (и огромен) личен апартамент, в който писах тази книга. Той ми даде спокоен пристан в тревожно време. Бързам да прибавя, че макар апартаментът да не може да осигури такива просторни въображаеми пейзажи, „Гал фейс“ е далеч по-добър от „Гранимед“ и аз никога през живота си не съм работил в по-комфортна обстановка.

Или пък в по-вдъхновяваща, защото голяма плоча на входа изброява повече от сто държавни глави и други изтъкнати гости, които някога са се забавлявали тук. Сред тях са Юрий Гагарин, екипажът на „Аполо 12“ — втората мисия до Луната — и много театрални и кинозвезди: Грегъри Пек, Алек Гинес, Ноел Коуърд, Кари Фишър от „Междузвездни войни“… А също Вивиън Лий и Лоурънс Оливие — които за кратко се появяват в „2061: Третата Одисея“ (Трийсет и седма глава). За мен е чест да видя името си сред тях.

Струва ми се логично, че начинание, започнало в прочут хотел — нюйоркския „Челси“, онзи извор на оригинален и подражателски гений — завършва в друг, на другия край на света. Но е странно да чувам бруления от мусони Индийски океан само на няколко метра от прозореца си, вместо трафика по любимата ми 23-та улица.

IN MEMORIAM: 18 СЕПТЕМВРИ 1996 Г.

С дълбока скръб чух — буквално докато редактирах тези редове — че Сирил Гарднър е починал два часа по-рано.

Известна утеха ми носи фактът, че той вече беше прочел признателните ми думи, които му доставиха искрена радост.