13.

КЪРВАВИЯТ УИКЕНД

„Не е честно да го кара да чака“ — мислеше Мойра на път за дома в сряда следобед. Ами ако той не може да дойде? Ами ако се нуждае от предварително обаждане? Ами ако има нещо важно, планирано за уикенда? Ами ако не може да дойде? Тя трябваше да му се обади.

Мисис Улф бръкна в портмонето си и потърси онова хотелско листче — то все още се намираше в джоба с ципа. Написаните върху него цифри сякаш я изгаряха. Трябваше да му се обади.

Днес имаше много объркано движение: някой беше пукнал гума на моста на 14-та улица. Ръцете й се потяха върху пластмасовото кормило. Ами ако той не може да дойде?

А децата й? Те бяха достатъчно големи, за да могат да се грижат сами за себе си. Това беше лесната част — как ли ще им обясни, че майка им заминава през уикенда за… Какъв израз се използваше в случая? Да се „чука“. Тяхната майка. Как ще реагират? Не й беше минало през ума, че ужасната тайна, която криеше, не беше никаква тайна, не и за децата й, не и за колегите, не и за шефа, и тя щеше да бъде слисана, ако разбереше, че всички се надяваха да й потръгне този път… да се чука. Мойра Улф беше пропуснала сексуалната революция само с година-две. Отнесла бе девствеността си ДО брачното ложе, изпълнена със страх, надежда и страст, и винаги мислеше, че така беше и със съпруга й. Смяташе, че трябва да е било точно така, защото и двамата объркаха нещата толкова лошо при първия път. Но след три дни усвоиха основните принципи — младежката енергия и любовта могат да издържат на почти всичко — и през следващите двадесет и две години двамата младоженци наистина се превърнаха в едно цяло.

Празнината в живота й, наложена от загубата на нейния съпруг, беше като отворена незаздравяваща рана. Снимката му, направена само година преди смъртта, когато ремонтираше платноходката си, стоеше до леглото й. На нея вече не беше млад, с тлъстини на кръста си, голяма част от косата му я нямаше, непроменена беше само усмивката… Какво каза Хуан? Ако погледнеш с любов, ще ти отговорят с любов. „Колко приятно казано“ — помисли си Мойра.

„Господи! Какво ли би си помислил Рич?“ — Беше си задавала този въпрос неведнъж. Всеки път, преди да заспи, гледаше снимката му. Всеки път, когато излизаше или влизаше в къщата, гледаше децата с надеждата, че не подозират нищо, макар да се досещаше подсъзнателно, че знаят. Но какъв избор има? Трябва ли да носи траурните дрехи на вдовица? Този обичай е по-добре да си остане в далечното минало. Беше спазвала траура колкото бе необходимо. Плачеше, когато си спомнеше някоя дума или важните дати през двадесет и две годишния им съвместен живот, благодарение на който двама души се превръщат в едно цяло. И онази платноходна яхта, за която бяха спестявали цял живот…

„Какво очакват от мен хората? — запита се тя с внезапна мъка. — Аз все още съм жива. Все още имам някои нужди.“

„Какво ли би казал Рич?“

Той не беше имал време да каже каквото и да е. Умря на път към работата си, два месеца след нормалния медицински преглед, от който беше разбрал, че трябва да свали някой и друг килограм, че кръвното му налягане е малко по-високо, че холестеринът му е доста добре за човек на неговите години и че трябва да дойде на същия преглед след година. И тогава, в седем часа и тридесет и девет минути, колата му се отклонила от пътя и спряла в мантинелата. Един полицай, намиращ се на една пряка оттам, дошъл и останал изненадан от факта, че шофьорът все още се намира в колата. Учудил се как е възможно да караш пиян толкова рано сутринта, но после разбрал, че този човек няма пулс. Повикали линейка, чийто екип сварил полицая да удря по гърдите на Рич, смятайки, че той е получил сърдечен удар. Те помислили същото и направили всичко, за което са били обучени. Но нямали никакъв шанс. Аневризъм в мозъка. Лекарят беше обяснил в смъртния акт, че това е отслабване на стената на кръвоносен съд. Не е могло да се направи нищо. Защо стана така? Може би е наследствено, а може би не. Не, кръвното налягане нямаше нищо общо с това. Почти невъзможно е да се направи диагноза дори при най-добрите условия. Той оплакваше ли се от главоболие? Дори и толкова не е казвал? Лекарят беше си тръгнал тихо, не толкова ядосан, колкото натъжен от факта, че медицината не разполага с всички отговори. (Помежду си лекарите казваха, че става въпрос за един от онези случаи, при които… но такова нещо не можеше да бъде казано на семейството.) Лекарят беше обяснил, че не е имало много болка, като не знаеше дали не лъже. Но вече нямаше значение и затова й съобщи поверително и успокоявщо, че не може да го е боляло много. След това погребението. Емил Джейкъбс беше там и вече очакваше смъртта на жена си, която беше дошла от болницата, за да присъства на церемонията със съпруга си, когото не след дълго щеше да напусне. И всичките сълзи, които се проляха…

Не беше честно. Не беше честно да си отиде, без да се сбогува. Оставил я беше с една целувка с дъх на кафе на път към вратата, каза нещо за отиване до магазина на „Сейфуей“ на връщане от работа и тя дори не го погледна, не погледна и колата му. В продължение на месеци се измъчваше заради това.

„Какво би казал Рич?“

Но Рич беше мъртъв и две години представляваха достатъчно дълго време.

Децата бяха приготвили вечерята, когато тя стигна вкъщи. Мойра се качи по стълбите, за да се преоблече, и се улови, че гледа към телефона, който се намираше до нощната масичка. До снимката на Рич. Седна на леглото с очи, вперени в него, като се опитваше да се пребори със себе си. Така прекара около минута. След това извади листчето от портмонето си, дълбоко си пое дъх и започна да набира номера. В слушалката се чуваше нормалното пращене на международните линии.

— Диас и Диас — отговори един глас.

— Мога ли да разговарям с Хуан Диас, моля? — попита Мойра.

— Кой се обажда? — отговори гласът, като премина на английски език.

— Мойра Улф.

— А, сеньора Улф! Казвам се Консуела. Моля, почакайте momento. — Последва почти едноминутно пращене в слушалката. — Синьора Улф, той е някъде из завода. Не мога да го намеря. Мога ли да му поръчам да ви се обади?

— Да. Ще си бъда у дома.

— Si. Ще му предам. Сеньора?

— Да?

— Моля да ме извините, но трябва да ви го кажа. След смъртта на неговата Мария… сеньор Хуан ми е като син. Откакто ви срещна, сеньора, той отново е щастлив човек. Боях се, че той никога няма да… Моля ви, не му казвайте, че съм говорила за тези неща, но искам да ви благодаря за това, което направихте. Много хубаво нещо направихте за дон Хуан. Тук в канцеларията се молим за двама ви, молим се да бъдете щастливи.

Имаше нужда да чуе точно това.

— Консуела, Хуан ми е говорил за теб толкова много чудесни неща. Моля те, наричай ме Мойра.

— Вече наговорих твърде много неща. Ще намеря сеньор Хуан, където и да е той.

— Благодаря ти, Консуела Довиждане.

Консуела, чието истинско име беше Мария — от него Феликс (Хуан) взе идеята за името на починалата си съпруга, — бе на двадесет и пет години и випускничка от едно местно училище за секретарки, която искаше да направи малко повече пари и беше вкарвала контрабандно наркотици в Америка през Маями и Атланта на няколко пъти, докато един случай, при който почти я бяха хванали, я накара да промени кариерата си. Сега работеше по малко за бившите си работодатели и въртеше собствен бизнес извън Каракас. Само за тази задача — да чака телефонът да звънне — й се плащаха по пет хиляди долара седмично (разбира се, това беше само половината от работата). Започна да изпълнява и втората част, като набра един номер. В слушалката се дочуха няколко щраквания. Номерът, на който тя се обади, беше прехвърлен на друг телефон, който не й беше известен.

— Да?

— Сеньор Диас? Обажда се Консуела.

— Да?

— Мойра позвъни преди малко. Иска да й се обадите у дома.

— Благодаря. — Връзката се прекъсна.

Кортес погледна часовника на бюрото си. Ще я накара да почака… двадесет и три минути. Апартаментът му представляваше луксозно жилище в град Меделин и се намираше на два блока по-надолу от апартамента на шефа. Зачуди се дали това е обаждането, което очакваше? Помнеше случаите, когато търпението му се изчерпваше, но отдавна не беше млад офицер от разузнаването и той се зае отново с документите си.

След двадесет минути отново погледна часовника и запали цигара, загледан в стрелките. Усмихна се, като се чудеше какво ли изпитва сега тя, когато трябва да чака на две хиляди мили оттук. За какво ли си мисли? Като изпуши цигарата до половината, реши да разбере това. Вдигна телефона и набра номера.

Дейв стигна пръв до телефона.

— Ало? — Той се намръщи. — Връзката е лоша. Можете ли да повторите това? О, да, почакайте малко. — Дейв се обърна и срещна погледа на майка си. — За теб е, мамо.

— Ще се обадя от горния телефон — отговори тя и се заизкачва по стълбите колкото може по-бавно.

Дейв закри слушалката с ръка.

— Сещаш ли се кой е?

Спогледаха се със сестра си с разбиращи очи.

— Да? — чу я Дейв да казва по другия телефон. Внимателно постави слушалката. „Желая ти късмет, мамо.“

— Мойра, обажда се Хуан.

— Свободен ли си през този уикенд? — попита го тя.

— Този уикенд ли? Сигурна ли си?

— Свободна съм от петък на обяд до понеделник сутринта.

— Тогава… нека да помисля… — На две хиляди мили от нея Кортес се загледа през прозореца към сградата от другата страна на улицата. „Дали това не е капан? Дали разузнавателният отдел на ФБР… възможно ли е всичко това да бъде… Разбира се, че не.“

— Мойра, трябва да разговарям с един човек тук. Моля те, почакай една минутка. Можеш ли?

— Да!

Ентусиазмът в гласа й не можеше да бъде объркан. Той натисна бутона за временно задържане на разговора. Накара я да чака две минути по часовника, а след това отново вдигна телефона.

— Ще дойда във Вашингтон в петък следобед.

— Ще дойдеш, когато… когато трябва.

— Къде можем да се срещнем? На аерогарата. Можеш ли да ме посрещнеш на аерогарата?

— Да.

— Не зная на кой полет ще бъда. Ще се срещнем на… на гишето на „Херц“ в три часа. Ще бъдеш там, нали?

— Ще бъда.

— Аз също, Мойра. Довиждане, любов моя.

Мойра Улф отново погледна снимката. Усмивката все още си стоеше на мястото, но тя реши, че не е обвиняваща.

Кортес стана от бюрото си и излезе от стаята. Охраната пред вратата му се изправи, когато той излезе.

— Отивам да се видя с el jefe — просто каза той.

Часовият вдигна радиотелефона си, за да се обади.

Техническите проблеми бяха много трудно преодолими. Най-сериозният от тях — захранването. Докато основните станции харчеха около петстотин вата, на подвижните станции беше позволено да използват по-малко от седем, а малките ръчни апарати, захранвани с батерии, които всички обичаха да държат в ръка, работеха с триста миливата. Дори и голямата параболична спътникова приемаща антена не позволяваше получените сигнали да бъдат по-силни от шепот. Но „Риолит-Ж“ представляваше сложна апаратура, произведена благодарение на безброй милиарди долари за изследвания и разработки. Свръхохладените електронни компоненти решаваха част от проблема. Различни компютри работеха за решаване на въпросите по другата половина. Входните сигнали се раздробяваха в цифров код — единици и нули — с помощта на сравнително прост компютър, който после се свързваше с Форт Хуачуа, където друг, значително по-мощен компютър изследваше късовете необработена информация и се опитваше да разбере какво означават. Случайните статистически смущения бяха елиминирани от математически проста, но многократно повтаряща се процедура — алгоритъм — за сравняване на съседни откъси данни и с помощта на процес за усредняване на цифрови стойности се филтрираше 90% от шума. Това позволяваше на компютъра да изплюе разбираема реч от данните, разтоварени от спътника. Но то беше само началото.

Причината Картелът да използва преносими „клетъчни“ телефони за всекидневните си комуникации се криеше в сигурността. Имаше около шестстотин отделни честоти, всичките в ултракъсовълновия диапазон от 825 до 845 и от 870 до 890 мегахерца. Един малък компютър в базовата станция осъществяваше връзката, като избираше някоя произволна свободна честота и при обаждане от подвижен телефон променяше честотата, ако вече избраната започне да се влошава. И накрая една и съща честота можеше да се използва едновременно за различни обаждания от различни „клетки“ (оттук идваше и наименованието на системата) в цялата мрежа. Благодарение на тази особеност никоя полиция на света не би могла да подслушва телефонните обаждания от клетъчните телефони. Дори и без кодиране. Човек можеше да се обади спокойно, без да е нужно съобщението му да е шифровано.

Или поне така смятаха всички.

Правителството на Съединените щати се занимаваше с улавяне на чужди радиосигнали от времето на известната черна камера на Ярдли. Позната като радиоразузнаване, или разузнаване на електронни сигнали, това бе възможно най-добрата информация — думите на враговете ви, предназначени за собствените им хора. В тази област Америка превъзхождаше всички от поколения насам. Съществуваха цели съзвездия от спътници за подслушване на сигнали от чужди страни, улавяне на откъслечни радиосигнали, странични сигнали от микровълнови релейни кули. Сигналите често пъти биваха шифровани и се обработваха в щаба на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд, между Вашингтон и Балтимор, в чието огромно, простиращо се върху няколко декара мазе се намираха повечето от суперкомпютрите в света.

Задачата беше постоянно да се следят шестстотинте честоти, използвани от клетъчната телефонна мрежа в Меделин. Това, което за всички полицейски агенции в света беше невъзможно, представляваше леко упражнение за загрявка за Агенцията за национална сигурност, където непрекъснато се следяха буквално десетки хиляди радио и други електронни канали. Агенцията за националната сигурност беше много по-голяма от ЦРУ, далеч по-секретна и много по-добре финансирана. Една от станциите й се намираше във Форт Хуачуа в Аризона. Там имаха дори собствен суперкомпютър, съвсем нов „Грей“, свързан чрез оптичен кабел с един от многото комуникационни автомобили, изпълняващи функции, за които хората, свързани в мрежата, знаеха, че не трябва да питат.

Следващият проблем възникваше, когато компютърът трябваше да заработи. Разбира се, имената и самоличността на много от хората в Картела бяха напълно известни на правителството на САЩ. С помощта на записи на гласовете разработиха алгоритъм за разпознаване на тези гласове, независимо коя честота използват. След това гласовете на събеседниците на известните лица също биваха идентифицирани по електронен път. Не след дълго компютърът записваше и автоматично разпознаваше повече от тридесет гласа, а броят на известните гласове се разширяваше всеки ден. Захранването понякога създаваше трудности при разпознаването на гласовете, но главният техник преценяваше, че хващат повече от 60 процента, и понеже базата данни с разпознаваеми гласове растеше ежедневно, ще достигнат 85 процента.

Гласовете, за които нямаше определени имена, бяха обозначени с цифри. Глас 23 току-що се обади на глас 17. Двадесет и три бе охраната. Успяха да определят самоличността му, тъй като той се обаждаше на 17, за когото също се знаеше, че е от охраната на обект Ехо, както в екипа за разузнаване на радиосигналите знаеха Ескобедо. Записаният сигнал съобщаваше, че „той идва да се срещне с него“. Кой точно е „той“, те не знаеха. Или досега не бяха чували този глас, или, по-вероятно, не бяха успели да го идентифицират. Специалистите от разузнаването имаха търпение. Този случай беше се развил доста по-бързо от обичайното. Въпреки модерната апаратура онези не предполагаха, че е възможно някой да ги подслушва, и по тази причина не предприемаха предпазни мерки. След един месец екипът за радиоразузнаване ще има достатъчно опит по отношение на подслушваните хора, за да разработи всякаква използваема тактическа разузнавателна информация. Всичко беше въпрос на време. Техниците се чудеха кога ще започне провеждането на истинските операции. В края на краищата нагласяването на системите за разузнаване на радиосигналите винаги означаваше, че предстои разполагане на сили по бойното поле.

— Какво има? — попита Ескобедо, когато Кортес влезе в стаята му.

— Директорът на американското ФБР ще лети за Богота утре. Напуска Вашингтон около обяд. Посещението ще бъде тайно. Очаквам да използва официален самолет. Американците имат една ескадрила с такива самолети във военновъздушната база „Андрюс“. Ще бъде попълнен полетен план и вероятно ще го запишат като нещо друго. Полетът може да бъде всеки един от утрешния следобед до осем вечерта. Очаквам това да бъде двумоторен самолет за бизнесмени. Вероятно G-III, въпреки че е възможно да дойдат и с друг модел. Ще се среща с министъра на правосъдието, несъмнено за да обсъди нещо много важно. Аз ще отлетя незабавно за Вашингтон, за да разбера каквото мога. След три часа има полет до Мексико сити. Ще се кача на него.

— Източникът ти на информация е добър — отбеляза Ескобедо, впечатлен за първи път.

Кортес се усмихна.

— Si, jefe. Дори и да не можеш да определиш какво обсъждат тук, аз се надявам да разбера през уикенда. Не обещавам, но ще направя всичко възможно.

— Жена — каза Ескобедо. — Млада и красива, сигурен съм в това. Желая ви приятен уикенд, полковник. Аз със сигурност ще се наслаждавам на своя.

Кортес го нямаше само от половин час, когато се получи съобщение по телефакса, че снощната куриерска пратка не е пристигнала на мястото си в Югоизточна Джорджия. Развеселената гримаса, която неизменно съпровождаше получаването на свръхсекретна информация, веднага се превърна в гневна. El jefe си помисли да се обади на Кортес на номера на подвижния му телефон, но си спомни, че наетият от него човек отказваше да обсъжда важни проблеми по тази според него „несигурна линия“. Ескобедо поклати глава. Полковникът от DGI е като стара бабичка! Телефонът на el jefe иззвъня.

— Готово — каза един човек във фургон, отдалечен на две хиляди мили оттук.

„РАЗПОЗНАВАНЕ НА ГЛАС — изписа компютърът. — ОБЕКТ БРАВО СЕ ОБАЖДА ДО ОБЕКТ ЕХО, ЧЕСТОТА 848.970 MHZ, ИДЕНТИФИКАЦИЯ НА ОБАЖДАНЕТО 2349Z, ИДЕНТИФИКАЦИЯ НА ПРИЕМАЩИЯ ОБЕКТ 345.“

— Тук може да излезе нещо голямо, Тони.

Старшият техник, когото преди четиридесет и седем години бяха кръстили Антонио, си сложи слушалките. Разговорът се записваше на високоскоростна лента — всъщност използваха видеолента с ширина два сантиметра поради типа на системата, използвана за прехващане на сигнала. Четири отделни машини го записваха. Това бяха касетофони „Сони“, обикновен модел, леко изменен от техниците на АНС.

— Ха! Сеньор Браво е ядосан! — отбеляза Тони, като долови част от разговора. — Обади се до Мийд и им кажи, че хванахме замразено въже по лявото поле на игрището.

„Замразено въже“ беше текущото наименование в АНС на много важните заловени сигнали. Бейзболният сезон беше в разгара си и отборът на „Балтимор Ориоул“ възвръщаше формата си.

— Как е сигналът?

— Ясен като църковна камбана. Господи, защо ли не си купя от акциите на тази фирма? — Антонио замълча, като се опитваше да не избухне в смях. — Божичко, колко е ядосан!

Обаждането прекъсна след минута. Тони превключи слушалката си към един от касетофоните, премести се заедно със своя въртящ се стол до телексната машина и започна да пише.

— Каква е тази „възбуда“?

— Не мога да пиша в официално съобщение, че му кипят лайната — отговори Антонио. — Това е горещо съобщение. Има оперативна разузнавателна информация. — Той натисна бутона за излъчване на терминала. Сигналът беше адресиран до получател, обозначен с кодово наименование „Лудория“ и никой от хората, работещи с фургона, не знаеше нещо повече по въпроса.

Боб Ритър тъкмо беше си тръгнал за дома и се намираше едва на една миля нагоре по булевард „Джордж Вашингтон“, когато телефонът в автомобила му нададе характерния си и според него дразнещ тон.

— Да?

— Съобщение за „Лудория“.

— Разбрано — каза заместник-директорът по оперативните въпроси с потисната въздишка. — Закарай ме обратно — нареди на шофьора си той.

— Да, сър.

Да се върнеш обратно, та дори ако си висш служител на ЦРУ, означава, че трябва да намериш място, където да обърнеш, а след това да се бориш с натовареното движение в късните часове на деня, което в пълното си величие задължава и бедни, и богати да се движат с едни и същи двадесет мили в час. Охраната на портала махна с ръка на колата да влиза и пет минути по-късно той се озова в канцеларията си. Съдията Мур вече беше си отишъл. За тази операция имаха право да знаят само четирима офицери. Това беше минималният брой хора, необходими просто за да изчакват и оценяват пристигащите сигнали за операцията. Днешният дежурен офицер тъкмо беше пристигнал на работа. Той му подаде съобщението.

— Имаме нещо горещо — каза дежурният.

— Вярно е. Става дума за Кортес — отбеляза Ритър, след като прегледа съобщението.

— Така е, сър.

— Идва тук… Но ние не знаем как изглежда. Ех, защо не успяха от ФБР да намерят снимката на това копеле, когато беше в Пуерто Рико. Знаеш ли описанието му? — вдигна поглед Ритър.

— Чернокос с кафява кожа. Среден на ръст, средно телосложение, понякога носи мустаци. Няма особени белези или характеристики — повтори по памет офицерът. Не беше трудно да запомниш нищожна информация, а за Феликс Кортес те имаха точно такава.

— Кой е твоят контакт във ФБР?

— Том Бърк. Човек от средно равнище в отдела по разузнаване. Много е добър. Занимаваше се с част от делото по случая „Хендерсън“.

— Окей. Предай му тази информация. Може би ФБР ще намерят начин да хванат това копеле. Друго има ли?

— Не, сър.

Ритър кимна и отново тръгна за дома си. Дежурният офицер се върна в канцеларията си на петия етаж и се обади по телефона. Имаше късмет тази вечер, защото Бърк все още се намираше в кабинета си. Разбира се, не можеха да обсъждат въпроса по телефона. Дежурният от ЦРУ, Пол Хукър, отиде с колата си до сградата на ФБР на ъгъла на 10-а улица и булевард „Пенсилвания“.

Въпреки че ЦРУ и ФБР понякога си съперничат за разузнаваческата работа и винаги за бюджетите от федералното правителство, техните служители на оперативно ниво се разбираха много добре и закачките, които си разменяха, бяха добронамерени.

— През следващите няколко дни във Вашингтон ще пристигне един нов турист — съобщи Хукър, след като затвори вратата.

— И кой е той? — попита Бърк и махна към кафе-машината.

Хукър отказа.

— Феликс Кортес. — Офицерът от ЦРУ подаде ксерокопие от телекса. Разбира се, някои части от него бяха зачертани. Бърк не се обиждаше от такива неща. Като член на Отдела по разузнаването, отговорен за залавянето на шпиони, той беше свикнал с принципа да се знае само онова от секретните материали, което се полага на длъжността му.

— Вие предполагате, че това е Кортес — изтъкна агентът на ФБР. След това се усмихна. — Но не бих го оспорвал. Ако имахме снимката на този клоун, вероятността да го заловим щеше да е добра. Но както са нещата сега… — въздъхна той. — Ще разпратя хора до летище „Дълес“, на националното летище и на летището в Балтимор. Ще се опитаме, но можеш да се досетиш колко големи са шансовете ни. — „Ако ЦРУ беше намерило снимка на муцуната му, когато работеше за кубинците — или когато беше в академията на КГБ, — работата ни щеше да бъде адски улеснена…“ — Вероятно той ще дойде през следващите четири дни. Ще проверим всички директни полети оттам, както и всички свързващи полети.

Проблемът беше повече математически. Броят на директните полети от Колумбия, Венецуела, Панама и други съседни страни беше доста скромен и следенето им щеше да е лесно. Но ако лицето направи връзка през Пуерто Рико, Бахамските острови, Мексико или който и да е друг град, включително и американски, броят на възможните полети се увеличаваше десетократно. Ако направеше междинно спиране някъде в Съединените щати, броят на възможните полети, които ФБР трябва да следи, внезапно скачаше в стотиците. Кортес беше професионалист, обучен в КГБ, и знаеше това толкова добре, колкото и двамата мъже в тази стая. Задачата не беше съвсем безнадеждна. Полицаите играят постоянно в очакване на грешки, защото и най-ловките противници стават невнимателни или късметът им изневерява. Играта в случая беше такава. Можеха да се надяват на истински успех само ако им се усмихнеше щастието.

Което нямаше да стане. Кортес се качи на самолет на „Авианика“ до Мексико сити, след това на самолет на „Американ еърлайнс“ до Далас — Форт Уърт, където премина през митницата, и се качи на друг самолет за Ню Йорк. Взе стая в хотел „Сен Мориц“ на южния булевард „Сентрал Парк“. Часът беше три сутринта и той се нуждаеше от почивка. Остави нареждане да го събудят в десет часа и помоли администраторката да му вземе билет първа класа за влака до гара „Юниън“ във Вашингтон. Знаеше, че влаковете от клас „Метролайнер“ имат телефони. Щеше да има възможност да се обади предварително, ако се случи нещо. Или може би… Реши да не й се обажда в работата, защото ФБР със сигурност подслушва собствените си телефони. Последното, което направи, преди да си легне, беше да накъса на парченца самолетните си билети и етикетите върху багажа си.

Телефонът го събуди в 9:56. „Почти седем часа сън“ — помисли си той. Струваха му се като няколко секунди, но нямаше време за мотаене. След половин час се появи на рецепцията, даде попълнения формуляр за напускане на хотела и си взе билета за влака. Обичайното движение в средната част на Манхатън за малко не го накара да изпусне влака, но пристигна навреме и се настани на последния ред тройни седалки в отделението за пушачи във вагона-клуб. Един усмихнат стюард с червено сако му предложи кафе без кофеин и копие на вестник „Ю-Ес-Ей Тудей“, последвано от закуска, която не се различаваше от онази в самолетите, само беше малко по-топла. Когато влакът спря във Филаделфия, той отново спеше. Кортес беше решил, че трябва да си почине. Стюардът забеляза усмивката на лицето му, когато прибираше подноса със закуската, и се запита какви ли сънища преминават през главата на този пътник.

В един часа, когато влак 111 наближи Балтимор, в залата за пресконференции на Белия дом светнаха лампите на телевизионните камери. Репортерите вече бяха подготвени със „сведения“, че предстои изявление от министъра на правосъдието, свързано с наркотиците. Големите телевизионни канали не прекъснаха следобедните си сериали — не беше лесно да прекъснеш „Млади и неуморни“, — но както обикновено Си Ен Ен показаха на екрана си надписа „Специално съобщение“. Дежурните от Отдела за разузнаването в Националното военно командване веднага го забелязаха, тъй като пред бюрата си имаха телевизори, включени на този канал. Може би това беше най-красноречивият коментар във връзка със способността на американските разузнавателни агенции да информират правителството, която по очевидни причини големите телевизионни мрежи никога не обсъждаха.

Министърът на правосъдието отиде с вдървена походка към подиума. Въпреки всичкия си адвокатски опит не умееше да говори добре пред публика. Такова качество не се изискваше, когато човек се занимава с фирмено право или подготовка на политически кампании. Но пък министърът беше фотогеничен и се обличаше добре, а и винаги го биваше да поднесе някоя новина в „сухи“ дни, което обясняваше популярността му сред средствата за масова информация.

— Дами и господа — започна, той, като запрелиства документите. — След малко ще получите брошури с информация за операция „Тарпон“. Това е най-ефективната операция досега срещу международния наркокартел. — Той вдигна поглед и се опита да види израженията на репортерите през светлината на прожекторите.

— Едно разследване на Министерството на правосъдието, извършено от ФБР, доведе до откриването на няколко банкови сметки в Съединените щати и в други страни, използвани за пране на пари в безпрецедентни мащаби. Тези сметки обхващат над двадесет и девет банки от Лихтенщайн до Калифорния и по досегашните ни преценки влоговете в тях надвишават шестстотин и петдесет милиона долара. — Отново вдигна поглед, като чу някой от събраното мнозинство да казва: „Дявол да го вземе!“ Това го накара да се усмихне. Не беше лесно да впечатлиш журналистите, които идваха в Белия дом. Автоматичните фотоапарати започнаха да щракат непрекъснато.

— Заедно с шест други правителства предприехме необходимото, за да конфискуваме всички тези средства, както и осем смесени дружества за работа с недвижими имоти, в които са инвестирани средства тук, в САЩ, и те са били използвани като основните средства за прането. Конфискацията се извършва по силата на Закона за повлияните от рекет и корумпираните организации. Тук трябва да подчертая, че смесените дружества за недвижими имоти включват имуществото на много невинни инвеститори и тяхната собственост няма, повтарям, няма да бъде засегната по никакъв начин от действията на правителството. Картелът ги е използвал като лековерни жертви и те няма да пострадат от конфискациите.

— Извинете — прекъсна го кореспондентът на „Асошиейтид прес“, — шестстотин и петдесет милиона долара ли казахте?

— Точно така. Повече от половин милиард долара. — Министърът обясни как е била намерена информацията, но не и начина, по който бяха се сдобили с нея първоначално, нито пък точния механизъм за проследяване на парите. — Както ви е известно, имаме договорености с няколко правителства за работа по подобни случаи. Финансовите средства, определени като пари от търговия с наркотици и вложени в чуждестранни банки, ще бъдат конфискувани от правителствата на съответните страни. По сметки в швейцарските банки например има приблизително… — отново провери записките си. — Изглежда, са двеста и тридесет и седем милиона долара. Те стават собственост на швейцарското правителство.

— Колко са за нас? — попита репортерът на „Вашингтон пост“.

— Не знаем все още. Трудно е да се опише сложността на тази операция — само счетоводната работа ще ни отнеме няколко седмици.

— Какво ще ни кажете за сътрудничеството с други правителства? — поиска да разбере друг репортер.

„Ти се шегуваш“ — помисли си журналистката до него.

— Сътрудничеството, което получихме в този случай, просто е изключително. — Министърът на правосъдието се усмихна. — Нашите приятели зад океана работиха бързо и професионално.

„Не всеки ден се случва да откраднеш толкова много пари и да кажеш, че си свършил нещо за благото на обществото“ — помисли си мълчаливата журналистка.

Си Ен Ен е компания, която излъчва за целия свят. Предаването се гледаше и в Колумбия от двама души, чиято работа беше да следят американските новини. Самите те бяха журналисти, които работеха за колумбийската телевизионна мрежа „Инравижън“. Единият от тях се извини, излезе от контролната зала и се обади по телефона.

Тони и партньорът му току-що се бяха завърнали за дежурство във фургона и на стената видяха закачен телекс, че се очаква оживление по телефонните връзки към 18:00 часа западноевропейско време. Не останаха разочаровани.

— Не може ли да разговаряме с директора Джейкъбс за това? — попита един журналист.

— Директорът Джейкъбс се интересува лично от случая, но в момента не е на разположение — отговори министърът на правосъдието. — Ще имате възможност да разговаряте с него през следващата седмица, но в момента той и екипът му са много заети. — По този начин не наруши нито едно правило. Създаде впечатлението, че Емил е в града. Журналистите, след като разбраха какво точно им каза министърът и как го каза, решиха да оставят темата. Всъщност Емил беше излетял от военновъздушната база „Андрюс“ преди двадесет минути.

— Madre de Dios! — възкликна Ескобедо. Събранието тъкмо приключваше с обичайните учтивости, толкова необходими за конференция на главорези. Всички членове на Картела се намираха в една и съща зала, което се случваше доста рядко. Въпреки че около сградата имаше истинска ограда от хора на охраната, всички се притесняваха за безопасността си. Върху покрива на сградата имаше спътникова антена, която незабавно настроиха за приемане на Си Ен Ен. Очакванията им да обсъждат неочакваните събития при операциите за прекарване на наркотиците внезапно бяха изместени встрани от нещо далеч по-тревожно. Новината беше особено неприятна за Ескобедо, тъй като той беше един от тримата членове на Картела, които натрапиха тази схема за изпиране на пари на колегите си. Въпреки че всички го бяха поздравявали за ефективността й, сега погледите им бяха далеч по-малко приятелски.

— Нищо ли не можем да направим? — попита един.

— Твърде рано е да се каже — отговори човекът от Картела, еквивалентен на старши финансов служител. — Нека ви припомня, че парите, които вече сме взели от различните уговорки, почти се равняват на нормалните ни доходи. — Това изказване се стори слабо дори и на самия него.

— Мисля, че търпяхме достатъчно намеси — каза силно Ескобедо. — Директорът на американските ще бъде тук, в Богота, по-късно през деня.

— О? И как откри това?

— Кортес. Казах ви, че ще ни е от полза да го наемем. Свиках това събрание, за да ви дам информация, която получих от него.

— Това вече е твърде много — съгласи се друг член. — Трябва да вземем мерки. Силни мерки.

Всички изразиха съгласие. Хората от Картела все още не бяха научили, че важните решения никога не бива да се вземат с гняв, но между тях нямаше кой да предложи страстите да се успокоят. Хората тук не бяха известни като господари на емоциите си.

Влак 111 по линията „Метролайнер“ от Ню Йорк пристигна една минута по-рано в 1:48 следобед. Кортес слезе с двете си чанти и веднага отиде на стоянката за таксита пред гарата. Шофьорът изпадна във възторг от това, че има курс до летище „Дълес“. Пътуването отне малко повече от тридесет минути и шофьорът заслужи бакшиш от 2 долара, който според Кортес беше добър. Качи се на необходимия етаж, зави наляво и по ескалатора слезе до гишето на „Херц“. Нае един голям „Шевролет“ и използва свободното си време, за да натовари багажа си. Вече наближаваше три часът, когато се върна в сградата. Мойра дойде точно навреме. Прегърнаха се. Тя не беше от хората, които се целуват на толкова открити места.

— Къде паркира?

— В паркинга за дълъг престой. Оставих чантите си в колата.

— Нека отидем да ги вземем.

— Къде отиваме?

— На Скайлайн драйв има едно място, където „Дженерал Мотърс“ понякога провеждат важни конференции. В стаите няма никакви телефони, никакви телевизори, никакви вестници.

— Зная го! Ти как успя да направиш резервации за такъв кратък срок?

— Резервирах стая за всеки уикенд от последната ни среща насам — обясни искрено Кортес. Изведнъж се спря. — Това не звучи ли… това не звучи ли лошо? — Вече беше овладял до съвършенство проявата на внезапно смущение.

Мойра го хвана под ръка.

— На мен не ми звучи така.

— Мисля, че уикендът ще ми се стори дълъг. — След няколко минути пътуваха по междущатско шосе 66 в посока към Сините планини.

Четирима офицери от охраната на посолството, облечени в работни комбинезони на авиотехници, огледаха за последен път района, след което един от тях извади сложен спътников радиотелефон и се обади, за да даде окончателното разрешение.

Самолетът VC-20A, военен вариант на бизнес-самолета G-III, долетя с радиопредавател, настроен на цивилна честота, и кацна в 5:39 на международното летище „Елдорадо“ на около осем мили извън Богота. За разлика от повечето самолети VC-20A, които принадлежаха на 89-а военнотранспортна ескадрила във военновъздушната база „Андрюс“ в щата Мериленд, този беше специално променен за летене в райони с висока вероятност от вражески действия и имаше оборудване за радиосмущения, първоначално изобретено от израелците за противодействие срещу ракетите „земя-въздух“ в ръцете на терористи… или бизнесмени. Самолетът се спусна и направи идеално кацане в лекия западен ветрец, след това отиде до един далечен ъгъл на товаро-разтоварния терминал, към който се насочиха леки коли и джипове. Разбира се, самоличността на самолета вече не представляваше тайна за никого, стига човек да го погледне.

Щом той спря; джиповете веднага се подредиха от лявата му страна. От тях слязоха въоръжени войници и се разпръснаха, като автоматичните им оръжия се насочваха навсякъде, откъдето можеше да има опасност — въображаема или реална. Вратата на самолета се спусна надолу. В нея имаше вградени стъпала, но първият човек, който слезе от самолета, не си губи времето с тях. Той скочи на земята с дясна ръка, скрита под сакото му. Скоро към него се присъедини друг човек от охраната. И двамата бяха специални агенти на ФБР и работата им беше да осигурят физическата цялост на шефа си, директора Емил Джейкъбс. Застанаха сред кръга от колумбийски войници, до един членове на елитни части за потушаване на размирици. Всички бяха нервни. В тази страна нямаше нищо нормално при осигуряването на сигурността. Твърде много хора бяха загинали като доказателство на противното.

След това излезе Джейкъбс, придружен от специалния си помощник и от Хари Джеферсън, служител в Агенцията за борба с наркотиците. Последният от тримата слезе точно когато лимузината на посланика спря до самолета. Не се застоя дълго. Посланикът излезе, за да поздрави гостите си, и след минута всички се качиха в колата. После войниците скочиха в джиповете си и тръгнаха след колата на посланика като ескорт. Екипажът на самолета затвори вратата на гълфстрийма, чиито двигатели не бяха прекъсвали работата си, и самолетът се отправи към пистата, за да излети отново. Курсът му беше към летището в Гренада, построено много разумно от кубинците преди няколко години, за да го използват американците. Там по-лесно щяха да го охраняват.

— Как мина полетът, Емил? — попита посланикът.

— Малко повече от пет часа, но не беше лошо — отговори директорът. Облегна се на кадифената седалка на голямата лимузина, която беше препълнена с хора. На предната седалка се намираха охраната на посланика и неговият шофьор. Това значеше, че в колата има общо четири автомата, а Джейкъбс беше сигурен, че и Хари Джеферсън носи служебния си автоматичен пистолет. Емил никога през живота си не беше носил пистолет, не желаеше да се занимава с такива неща. Освен това, ако двама телохранители и помощникът му — отличен стрелец — не могат да го защитят, тогава какво ли би могло? Не че Джейкъбс беше особено смел, но просто в продължение на четиридесет години беше се занимавал с всякакви криминални престъпници — веднъж представителите на чикагския подземен свят бяха го заплашили доста сериозно — и всичко това го измори. Свикнал бе, доколкото човек може да свикне с подобни неща. Всичко това се превърна в част от живота му и той не го забелязваше, както не би забелязал шарката на тапетите или цвета на боята в някоя стая.

Но забеляза надморската височина. Град Богота се намира на височина от около 2697 метра в планинска котловина. Тук нямаше въздух за дишане и той се почуди как издържа посланикът. Джейкъбс се чувстваше по-добре с щипещите ветрове на Мичиганското езеро. Помисли си, че дори влажният въздух, който обхващаше Вашингтон всяко лято, беше за предпочитане.

— Утре в девет часа, нали? — попита Джейкъбс.

— Да — кимна посланикът. — Мисля, че ще се съгласят с почти всичките ни искания. — Разбира се, посланикът не знаеше за какво ще става дума на срещата и това никак не го радваше. Работил беше като шарже д’афер в Москва и секретността там не бе така строга.

— Проблемът не е в това — отбеляза Джеферсън. — Знам, че намеренията им са положителни… загубили са достатъчно полицаи и съдии като доказателство. Въпросът е дали ще искат да ни помагат.

— Ние бихме ли помагали в подобни обстоятелства? — замисли се Джейкъбс, а след това насочи разговора към по-безопасна тема: — Нали знаете, че никога не сме били особено добри съседи?

— Какво искаш да кажеш? — попита посланикът.

— Искам да кажа, че когато ни се струваше изгодно тези страни да бъдат управлявани от гангстери, ние го позволявахме. Когато накрая демокрацията започна да пониква, ние не винаги стояхме до тях и се оплаквахме, ако идеите им не съвпадаха напълно с нашите. А сега, когато наркобароните заплашват правителствата заради стока, която нашите граждани желаят да закупят, ние хвърляме вината върху тях.

— Демокрацията трудно се установява тук — изтъкна посланикът. — Испанците не ги биваше много за…

— Ако бяхме си свършили работата преди сто години, а дори и преди петдесет, половината от проблемите ни нямаше да съществуват. Е, тогава не го направихме. Трябва да го направим сега, по дяволите.

— Ако имаш някакво предложение, Емил…

Джейкъбс се засмя:

— Да ме вземат мътните, Анди, аз съм полицай — е, адвокат, а не дипломат. Това си е твой проблем. Как е Кей?

— Добре е. — Посланикът Анди Уестърфийлд не трябваше да пита за мисис Джейкъбс. Знаеше, че Емил е погребал жена си преди девет месеца след смела борба с рака. Разбира се, беше понесъл всичко много трудно, но около Рут нямаше много добро, с което да я запомни човек. А и той имаше работа, която го ангажираше. Всички имаха нужда от това, а Джейкъбс — повече от другите.

Един мъж с фотоапарат „Никон 35 мм“ с дълъг обектив беше правил снимки в продължение на изминалите два часа. Когато лимузината и двата ескортиращи джипа тръгнаха от летището, той сне обектива, постави го заедно с разглобения фотоапарат в чантата си и отиде до телефонните кабини.

Лимузината се движеше бързо между джиповете пред и зад нея. В Колумбия появата на скъпи коли с въоръжен ескорт не беше чудо невиждано и автомобилите тръгнаха бързо от летището. Човек трябваше да погледне номера на лимузината, за да види, че е американска. Четиримата мъже във всеки джип не бяха знаели за задачата си да ескортират тази кола пет минути преди да тръгнат. Маршрутът, до известна степен предсказуем, беше кратък. Не би трябвало да има достатъчно време за когото и да е да устрои засада — ако се приеме, че някой може да бъде достатъчно откачен, за да опита нещо такова.

В края на краищата убийството на американски посланик е лудост. Такова нещо беше се случвало неотдавна в Судан, Афганистан, Пакистан… Но никой не беше правил сериозни опити срещу директора на ФБР.

Колата, в която се возеха, беше монтирана върху шаси на „Кадилак Флийтуд“. Специалното й оборудване включваше дебели стъкла от материала лексан, които можеха да спрат куршум от картечница, а отделението за пътници бе армирано с, кевлар. Гумите бяха с порест пълнеж за предотвратяване на спуквания, а резервоарът имаше конструкция, подобна на използваната при самолетите като предпазна мярка срещу експлозия. Не е за учудване, че в гаража на посолството наричаха колата „Танка“.

Шофьорът можеше да я управлява така изкусно, както професионален състезател. Разполагаше с мощен двигател, който му позволяваше да кара с повече от сто и шестдесет километра в час. Можеше да накара тритонната кола да завие рязко и да тръгне в обратна посока като филмов каскадьор. Погледът му скачаше от пътя напред към огледалото за обратно виждане. В продължение на две-три мили ги следваше някаква кола, но се отклони. Реши, че вероятно няма нищо. Още някой се прибира от летището… Колата имаше и сложно радиооборудване, с което можеше да извика помощ. Пътуваха към посолството. Въпреки че посланикът имаше отделна резиденция, красива двуетажна сграда, разположена в градина, и горичка с площ два декара, тя не беше достатъчно безопасна за посетителите му. Както повечето съвременни американски посолства, сградата тук приличаше на кръстоска между нискоетажен блок и част от линията „Зигфрид“49.

„Разпознаване на глас — показа екранът на компютъра, намиращ се на две хиляди мили оттук. — Глас 34 започва обаждане до неизвестен получател на честота 889.980 MHZ. Начално обаждане 2258Z. Прехванат сигнал 381.“

Тони си сложи слушалките и се съсредоточи в системата за забавяне на лентата.

— Нищо — съобщи след момент. — Някой се вози в кола.

В посолството аташето крачеше нервно из фоайето. Специалният агент Пит Моралес от ФБР трябваше да бъде на летището. Неговият директор идваше в страната, но ония посерковци от охраната казаха, че ще предоставят само една кола, тъй като посещението бе инкогнито, а всеки знаеше, че изненадата е по-добра, отколкото демонстрацията на сила. Моралес не беше от хората, които знаеха за посещението. Той вярваше в демонстрацията на сила. Достатъчно неприятно беше, че трябва да се живее тук. Моралес беше от Калифорния. Независимо от испанската си фамилия, семейството му бе живяло в Сан Франциско открай време и трябваше да шлайфа позабравения си майчин език, за да може да заеме сегашната си работа. Това означаваше и че трябва да остави децата и жена си в Щатите. Тук беше опасно, както пишеше и в последния му доклад до централата. Опасно за местните жители, опасно за американците и, разбира се, много опасно за американските полицаи.

Моралес погледна часовника си. Оставаха около две минути. Тръгна към вратата.

— Точно навреме — каза един човек на три преки от посолството. Говореше по преносим радиотелефон.

До неотдавна „РПГ-7Д“ беше стандартното съветско леко противотанково оръжие. Води началото си от немските Panzerfaust50 и неотдавна бе заменено с „РПГ-18“, което представляваше близко копие на американските леки противотанкови ракети „М-72“. Приемането на въоръжение на новия модел даде възможност за изхвърляне на милиони стари гранатомети, с които наводниха и без това претъпканите оръжейни пазари по света. Тъй като са предвидени да пробиват дупки в танкове, използването им не е особено лесно. По тази причина към лимузината на посланика бяха насочени четири такива оръжия.

Колата се движеше на юг по улица „Карера 13“ в района, познат като Палермо, като се забави поради натовареното движение. Ако хората от охраната на директора знаеха името на квартала и номера на улицата, може би щяха да възразят срещу този маршрут просто от суеверие. Ниската скорост на движение изнервяше всички и особено войниците в джиповете, които извиваха вратове и гледаха по прозорците на различни сгради. Фактът, че не може да се надзърне през прозорец отвън, е толкова очевиден, че не може да бъде криворазбран. Дори и един отворен прозорец представлява правоъгълник, по-тъмен от външната стена, и окото се приспособява към околната светлина, а не към тази на определено място. Нямаше никакво предупреждение.

Смъртта на американците стана неизбежна поради нещо толкова прозаично, колкото един светофар. Някакъв техник работеше по големия светофар — хората се оплакваха от него вече цяла седмица-и докато проверяваше механизма на настройките, включи червената светлина. Всички на улицата спряха. Намираха се почти в посолството. От прозорците на третите етажи от двете страни на улицата се спуснаха право надолу четири ракети от „РПГ-7Д“. Три от тях улучиха колата, като два попаднаха в покрива.

Проблясъкът беше достатъчен. Моралес затича преди още звукът да стигне до вратите на посолството. Тичаше с пълното съзнание за безполезността на усилието си. Дясната му ръка рязко издърпа своя автоматичния пистолет „Смит и Уесън“ от кобура на кръста, като го понесе според изискванията на инструкцията — насочен право нагоре. Необходими му бяха малко повече от две минути.

Шофьорът все още беше жив, изхвърлен от колата, умиращ, кървящ от рани, които никой доктор не би могъл да зашие навреме. Войниците от водещия джип никакви не се виждаха, въпреки че по задната седалка имаше кръв. Шофьорът на следващия джип все още седеше до кормилото, като стискаше с ръце разкъсаното си от стъкла лице, мъжът до него беше мъртъв, а останалите двама също ги нямаше.

Моралес изведнъж разбра защо. В една сграда отляво избухна автоматична стрелба. Започна, спря и започна пак. От един прозорец се дочу вик, който също замря. Моралес искаше да изтича в сградата, но нямаше пълномощия за това, а беше и прекалено добър професионалист, за да рискува живота си така глупаво. Приближи се до разбитата лимузина. Знаеше, че и това е напразно.

Всички бяха умрели внезапно или толкова бързо, колкото може да умре човек. Двамата телохранители на директора бяха облечени с бронирани жилетки от кевлар. Те биха спрели куршуми, но не и осколки от мощна бойна глава и се оказаха не по-добри от бронята на „Танка“. Моралес разбра с какво е улучена колата — оръжия, предназначени за унищожаване на танкове. Истински танкове. За хората вътре можеше само да се каже, че някога са били човешки същества. Никой не можеше да направи нещо освен свещеник… или равин. Моралес се обърна след няколко секунди.

Стоеше сам на улицата. Все още у него действаше професионалистът и не допускаше човешкото да повлияе върху преценката му. Живият войник пред него беше твърде зле ранен, за да може да се движи — вероятно няма представа къде се намира или какво се е случило. Никой от хората на тротоара не дойде да му помогне… но се виждаше, че някои от тях също са ранени, и ангажираха вниманието на другите. Моралес разбра, че унищожената кола караше всички наоколо да разберат къде могат да бъдат най-полезни. Агентът се обърна, за да огледа улицата нагоре-надолу. Не видя техника до контролното табло на светофара — вече беше изчезнал.

Двама военни излязоха от сградата, един от тях носеше нещо, което приличаше на гранатомет „РПГ-7“. Моралес разпозна единия от двамата — капитан Едмундо Гарза. По ризата и панталоните му в цвят каки имаше кръв, а очите му гледаха с оня див поглед, който Моралес не беше виждал, откакто напусна морската пехота. Зад него други двама влачеха човек, прострелян в ръцете и слабините. Моралес прибра пистолета си в кобура, преди бавно да се приближи с открити ръце, докато се увери, че са го разпознали.

— Капитане… — каза Моралес.

— Горе има още един мъртъв и един от моите хора. Четири групи. Колите за бягство са били в уличките. — Гарза погледна кръвта по ръката си с раздразнение, което бързо преминаваше в осъзнаване на това, че е ранен. Но имаше нещо повече от шок и то забавяше болката. Капитанът погледна към колата за пръв път от няколко минути насам с надеждата, че непосредственото му впечатление е погрешно, и с увереността, че не може да е сгрешил. Красивото му окървавено лице се обърна към американеца, който поклати глава вместо отговор. Гарза беше горд човек, професионален войник, посветил се на страната си дотолкова, доколкото човек е способен на това и за тази задача го избраха заради комбинираните у него умения и почтеност. Той беше човек, който не се бои от смъртта, но бе претърпял онова, от което всички войници се боят най-много. Беше се Провалил при изпълнение на задачата си. Това, че не знаеше поради каква причина, само влошаваше нещата още повече.

Гарза продължи да не обръща внимание на раните си и се обърна към единствения пленен:

— Ще си погукаме с теб — обеща му той, преди да се строполи в ръцете на Моралес.

— Здрасти, Джак! — Дан и Лиз Мъри тъкмо бяха пристигнали в дома на Райън. Дан свали автоматичния си пистолет и кобура и ги остави на рафта в гардероба с глуповато изражение.

— Мислех, че ще носиш револвер — усмихнат каза Джак: Семейство Мъри за първи път им гостуваше.

— Моят „Питон“ ми липсва, но ФБР преминават на автоматични пистолети. Освен това вече не гоня лоши типове. Преследвам протоколи, докладни записки и бюджетни проекти. — Думите му бяха придружени от печално поклащане на главата. — Много забавно.

— Известно ми е това усещане — съгласи се Райън, като поведе Мъри към кухнята. — Бира?

— Предложението ти ми звучи добре.

Запознаха се в Лондон или по-точно в болницата „Сейнт Томас“ преди няколко години, когато Мъри беше аташе в американското посолство, а Райън — жертва при една престрелка. Мъри, висок и слаб, с оредяла, но все още черна коса, бе приветлив, свободен човек, когото никога не биха взели за полицай, още по-малко за един от най-добрите полицаи наоколо. Надарен следовател, той бе преследвал престъпници от всички възможни видове и въпреки че сега се ядосваше, задето не се занимава с полицейска работа, изпълняваше ръководната си роля толкова умело, колкото и всички останали свои длъжности.

— Какво е онова ужилване, за което чух? — попита Джак.

— „Тарпон“ ли? Картелът уби един човек, който переше пари за тях в много голям мащаб — като ги дереше също тъй едромащабно. Оставил е записки. Намерихме ги. Минаха две натоварени седмици, докато проследим всички улики.

— Чух за шестстотин и отгоре милиона долара.

— Повече ще са. Швейцарците заловиха още една сметка днес следобед.

— Олеле! — Райън отвори две бири. — Това си е истинско ужилване, нали?

— Мисля, че ще го забележат — съгласи се Мъри. — Какви са тези неща, дето ги чувам за новата ти работа?

— Вероятно не са те излъгали. Просто работата е там, че няма да искаш да те повишат по този начин.

— Да. Не познавам адмирал Гриър, но директорът има много високо мнение за него.

— Като тях двамата други няма. Старомодни почтени господа — отбеляза Джак. — Застрашен вид.

— Здравейте, мистър Мъри — обади се от вратата Сали Райън.

— Мистър Мъри?

— Чичо Дан! — Сали изтича и го прегърна с дива радост. — Леля Лиз казва, че е по-добре вие с тате да излезете оттук — каза ухилена тя.

— Джак, защо позволяваме да разиграват воини като нас по този начин?

— Дали не защото те са по-жилавите? — зачуди се Райън.

Дан се засмя.

— Да, това е причината. Аз… — В този момент иззвъня сигнализаторът му. Мъри свали малката пластмасова кутийка от колана си. След миг панелът с течни кристали показа номера, от който се обаждаха. — Знаеш ли, ще ми се да пречукам мръсника, който е изобретил тези неща.

— Вече е мъртъв — отговори сериозно Джак. — Отишъл в бърза помощ с болки в гърдите и след като докторът разбрал кой е той, се позабавили с лечението му. По-късно докторът обяснил, че го търсели по телефона по много важен въпрос и… — Поведението на Райън се промени. — Нуждаеш ли се от секретен телефон? Имам един в библиотеката.

— Много важен ме изкарваш — отбеляза Мъри. — Не. Мога ли да използвам този?

— Разбира се. Най-долният бутон е за Вашингтон.

Мъри набра номера, без да поглежда в екрана на сигнализатора си. Телефонът беше на канцеларията на Шоу.

— Мъри на телефона. Ти ли ме потърси, Алис? Окей… здравей, Бил, какво има?

Изведнъж в стаята се почувства хлад. Райън го усети, преди да проумее, че лицето на Мъри се измени.

— Никаква възможност за… о, да, зная, Пит. — Мъри погледна часовника си. — Ще бъда там след четиридесет минути. — Постави слушалката.

— Какво има?

— Някой е убил директора — отговори просто Дан.

— Какво… къде?

— Богота. Беше там за една тиха среща заедно с шефа на Агенцията за борба с наркотиците. Отлетяха днес следобед. Пазеха всичко в истинска тайна.

— Няма ли някакъв шанс да…

Мъри поклати глава.

— Аташето там е Пит Моралес. Добър агент. Едно време му бях шеф. Казал, че всички били убити мигновено. Емил, Хари Джеферсън, посланикът, всички от охраната. — Той спря да говори и се загледа в лицето на Джак. — Да, някой е имал доста добро разузнаване.

Райън кимна с глава.

— Така ли трябваше да започвам на тази работа?

— Мисля, че няма агент от ФБР, който да не обича този човек. — Мъри постави бирата си на барчето.

— Съжалявам, приятелю.

— Как го каза? Застрашен вид ли? — Мъри поклати глава и отиде да вземе жена си. Райън още не беше затворил вратата зад тях, когато секретният телефон започна да звъни.

„Скривалището“, разположено само на няколко мили от Лъри Кевърнс, представляваше модерна сграда въпреки нарочната липса на някои от съвременните удобства. Макар да нямаха кабелна телевизия в стаите си, никакви спътникови програми срещу заплащане, никакви хартии с поздравителни надписи пред вратите, разполагаха с климатична инсталация и течаща вода, а менюто за обслужването по стаите беше дълго шест страници с допълнение от десет листа с вина, Хотелът се грижеше за младоженци, които не се нуждаеха от много странични неща, както и за хора, които се опитваха да спасят браковете си от същото. Обслужването беше по европейския модел. От госта се очакваше да не се занимава с нищо друго освен ядене, пиене и лежане в кревата, макар че имаше коне, тенис-кортове и плувен басейн за онези, чиито апартаменти нямаха достатъчно голяма вана. Мойра видя как любовникът й даде десет долара бакшиш на пиколото — много повече, отколкото даваше на когото и да е, — преди да се сети да зададе най-очевидния въпрос.

— Как се регистрира?

— Мистър и мисис Хуан Диас. — Отново я погледна смутено.

— Прости ми, но не знаех какво друго да кажа. Мислех, че… — лъжеше с колеблив глас той. — Какво бих могъл да кажа, без да се притесня? — попита накрая с разочарован жест той.

— Е, искам да се окъпя. След като сме съпруг и съпруга, може да дойдеш с мен. Изглежда, има достатъчно място за двамата. — Тя излезе от стаята, като остави копринената си блуза на леглото.

Пет минути по-късно Кортес реши, че на душа има достатъчно място и за четирима души. Но както се развиха нещата, това беше добре дошло.

Президентът беше заминал със самолета си в Кемп Дейвид за уикенда и едва излезе изпод душа, когато младшият му военен адютант — дежурен бе един лейтенант от морската пехота — донесе безжичния телефон.

— Да… какво има?

Първата реакция на лейтенанта, когато видя лицето на президента, бе да си помисли къде ли се намира пистолетът му.

— Искам министърът на правосъдието, адмирал Кътър, съдията Мур и Боб Ритър незабавно да бъдат докарани тук. Кажете на прессекретаря да ми се обади след петнадесет минути, за да изготвим изявлението. Засега оставам тук. Ще можете ли да ги донесете обратно в страната? Добре, разполагаме с два часа да мислим по този въпрос. Засега ще изпълняваме обичайния протокол. Точно така. Не, нищо от Конгреса. Ще ръководя нещата оттук, а след това секретарят може да каже каквото трябва. Благодаря. — Президентът натисна бутона за прекратяване на връзката и го подаде на лейтенанта.

— Сър, ако има нещо, за което охраната трябва да…

— Не. — Президентът накратко обясни случилото се. — Продължавайте, лейтенант.

— Слушам, сър. — Морският пехотинец излезе.

Президентът облече халата си и отиде до огледалото, за да се среши. Трябваше да използва хавлиения си ръкав, за да избърше кондензиралата влага по стъклото. Ако бе обърнал внимание на изражението си, щеше да се зачуди защо огледалото още е цяло.

— Окей — каза на огледалото президентът на Съединените щати. — Значи искате да играете, копелета такива…

Полетът до Кемп Дейвид беше с един от новите хеликоптери „VH-60 Блекхоук“, които военнотранспортният полк неотдавна получи. Макар и създаден за превозване на много важни лица от едно място до друго, той все още беше твърде шумен, за да може да се води нещо подобно на нормален разговор. Всеки от четиримата пътници гледаше навън през прозорците на плъзгащите се врати към изнизващите се под тях хълмове на Мериленд. Всеки от пътниците седеше сам с гнева и яда си. Пътуването отне двадесет минути. На пилота му беше наредено да бърза.

Когато кацнаха, четиримата мъже се качиха в кола за кратко пътуване до президентската къщичка на летището. Намериха го точно когато затваряше телефона. Изминал бе цял половин час, за да открие прессекретаря си, и това още повече влошаваше и без това буреносното настроение на президента.

Адмирал Кътър понечи да каже колко много съжаляват всички, но изразът по лицето на президента го накара да спре.

Президентът седна на канапе срещу огнището. Пред него се намираше нещо, което повечето хора считаха за масичка за кафе, но сега, след като плотът бе свален, то представляваше компютърни екрани и тихи термични принтери, които отпечатваха най-последните новини, а и информация от каналите за информиране на правителството. В съседната стая имаше четири телевизора, включени на Си Ен Ен и другите главни телевизионни мрежи. Четиримата посетители гледаха президента, чийто яд сякаш извираше като пара от чайник с кипяща вода.

— Няма да оставим това така, а ние само да стоим и да се вайкаме — тихо каза президентът, като вдигна поглед. — Те убиха приятеля ми. Убиха посланика ми. Непосредствено застрашиха суверенната сила на Съединените американски щати. Искат да играят с големите момчета — продължи с гротескно спокоен глас президентът. — Е, ще трябва да си поиграят по правилата на големите момчета. Питър — каза на министъра на правосъдието той, — президентът неофициално установи, че Картелът е започнал необявена война срещу правителството на Съединените щати. Избрали са да действат като враждебно настроена страна. Ще действаме спрямо тях така, както спрямо всяка друга враждебно настроена страна. В качеството си на президент съм решил да се бия с врага така, както бихме го сторили спрямо всякакъв спонсориран от чужда държава тероризъм.

Министърът на правосъдието не хареса това, но въпреки всичко кимна в знак на съгласие.

— Сваляме ръкавиците. Преди малко направих обичайното изявление на страхлив задник пред прессекретаря си, но шибаните ръкавици ги сваляме. Измисли план. Искам онези копелета да ги заболи. Стига с онези глупости и изпращания на предупреждения. Искам да получат посланието, независимо дали телефонът им ще позвъни или не. Мистър Ритър, разполагате с разрешително за лов, а ограничения по броя на убитите животни няма. Това достатъчно ясно ли е?

— Да, сър — отговори заместник-директорът по операциите. Президентът нито веднъж не употреби думата „убивай“, както щеше да се разбере от магнетофоните, които със сигурност се намираха някъде в стаята. Но има неща, които човек просто не прави, а едно от тях беше, че не може да караш президента да говори ясно, когато той се опитваше да избегне яснотата.

— Намери си някоя от тукашните бараки и изготви план. Питър, искам да останеш за малко. — Неизказаните нареждания бяха, че след като министърът на правосъдието се съгласи с президента, че трябва да направи „нещо“, не трябваше непременно да знае какво точно щеше да е то. Адмирал Кътър, по-добре запознат с Кемп Дейвид, отколкото останалите двама, ги поведе към една от къщите за гости. Тъй като се намираше най-отпред, Мур и Ритър не можаха да видят усмивката на лицето му.

Райън се запъти към кабинета си, след като сам шофира дотук — навик, от който тъкмо беше се отучил. Старшият дежурен го очакваше в коридора пред асансьора. Инструктажът отне цели четири минути, след което Райън установи, че седи в кабинета си, без да има какво да прави. Това му се стори странно. Сега знаеше всичко, което беше известно на правителството на САЩ за убийството на хората му — не много повече от това, което чу по радиотелефона в колата, въпреки че вече научи имената на „неназованите източници“. Понякога това имаше значение, но не и този път. Научи и че директорът по разузнаването и директорът по операциите се намират в Кемп Дейвид при президента.

„А защо не извикаха и мен?“ — изненада се Джак.

Разбира се, би трябвало веднага да се досети защо, но все още не беше свикнал с поста си на старши изпълнителен директор. Тъй като нямаше какво да прави, остави мисълта си да се движи в тази сфера в продължение на няколко минути. Заключението беше очевидно — но това трябва да значи, че вече нещо се случва. И ако е така, то какво се случва? И от колко време?

По обед на следващия ден един транспортен самолет „Ц-141 Старлифтър“ на военновъздушните сили кацна на международното летище „Елдорадо“. Никой не беше виждал подобна охрана от времето на погребението на Ануар Садат. В небето кръжаха въоръжени хеликоптери. Бронирани коли стояха с оръдия, насочени извън пистите. Цял батальон десантници обкръжаваше летището, затворено от три часа. Разбира се, тук не се включваше почетната охрана, хората от която се чувстваха, сякаш нямаха никаква чест, сякаш сами бяха посрамили честта си.

Кардинал Естебан Валдес се моли над ковчезите, съпътстван от главния равин на малката еврейска общност в Богота. От името на американското правителство присъстваше вицепрезидентът и бойците от колумбийската армия подадоха ковчезите един след друг на носачи от американската армия. Произнесоха се обичайните речи с предсказуемо съдържание, като най-красноречив бе колумбийският министър на правосъдието, който проля обилни сълзи за приятеля си и колега от колежа. Вицепрезидентът се качи на самолета си и излетя, последван от транспортния „Локхийд“.

В речта на президента се говореше за укрепване на законността, на което Емил Джейкъбс беше посветил живота си. Но това изказване изглеждаше прозрачно като въздуха на международното летище „Елдорадо“ — дори и на хората, които не знаеха много за тези неща.

В град Ейт Майл, Алабама, предградие на Мобайл, сержантът от полицията Ърни Брадън подстригваше полянката пред къщата си с моторна косачка. Професията му беше да разследва обири и знаеше всички трикове на хората, с чиито престъпления се занимаваше, включително и това как да заобикаля сложни алармени инсталации, дори и онези изтънчени модели, използвани от банкерите. Тези негови умения и информацията, получавана от разговорите в службата — арестът за наркомани се намираше точно до секцията за обирджиите, — му даваха възможност да предлага услугите си на хора с достатъчно пари, за да може да заплати за зъболечението и образованието на неговите деца. Брадън правеше това не защото бе корумпиран полицай, а просто защото вършеше тази работа повече от двадесет години и вече не му пукаше особено много. Ако хората искат да използват наркотици, нека вървят по дяволите. Щом продавачите на наркотици искат да се избиват един друг, това е добре за останалата част на обществото. И ако някой надут банкер се окаже мошеник сред мошениците, то жалко за него. От Брадън бяха поискали само да прегледа къщата на оня човек, за да е сигурно, че не е оставил документи след себе си. Разбира се, жалко беше за жената и децата на човека, но така е, щом си играеш с огъня.

Брадън отмъщаваше за сторените на обществото злини, като продължаваше да разследва обирите и дори понякога да залавя истински престъпници, въпреки че това се случваше достатъчно рядко. Обирите с взлом са доста безопасно престъпление. То никога не привлича заслуженото внимание. Не му обръщаха достатъчно внимание и хората, чиято работа се състоеше в издирване на обирджиите. Тези хора представляваха най-пренебрегваната част на професията, свързана с обезпечаването на закона. Девет години полага изпити за лейтенант и никога не успя да ги вземе. Брадън се нуждаеше или, най-малкото, желаеше парите, които щеше да му донесе повишението, но всеки път виждаше как то отива при някой тежкар от Отдела за наркотици или убийства, докато той се трепеше като роб… И защо ли пък да не вземе проклетите пари? Ърни Брадън беше уморен от всичко. От дългото работно време. От потърпевшите от престъплението, които изливаха разочарованието си върху него, докато той просто опитваше да си върши работата. От това, че не го оценяват в обществото на полицейските служители. Писнало му бе да ходи по местните училища, за да изнася формални лекции против престъпността, които никой не слушаше. Уморен дори да бъде треньор по баскетбол в детската лига, макар това някога да беше единствената радост в живота му. Но и не можеше да си позволи да се пенсионира. Или все още не.

Косачката марка „Сиърс“ бръмчеше в горещия и влажен въздух на тихата улица, където живееха той и семейството му. Брадън избърса потното си чело с кърпичката и се замисли за студената бира, която ще изпие веднага щом свърши тази работа. Можеше и да е по-лошо. Допреди три години буташе една проклета ръчна косачка „Лоон бой“. Сега поне можеше да седи, докато изпълнява седмичното си задължение да коси проклетата трева. Жена му гледаше много сериозно на полянката и градината. „Сякаш има някакво значение“ — промърмори Брадън.

Концентрира вниманието си върху работата, като гледаше режещите ножове да минават поне два пъти над всеки квадратен инч от зелената гадост, която растеше толкова бързо през сезона, че човек не можеше да й смогне. Не забеляза микробуса „Плимут“, който се приближаваше по улицата. Не знаеше и че хората, които му плащаха допълнителни доходи, бяха особено недоволни от една секретна работа за тях.

Брадън имаше и няколко особености, както много други хора и най-вече служители на полицията. Неговият случай беше, че никъде не ходеше невъоръжен. Дори и за да окоси тревата. Под мръсната си риза носеше един револвер „Смит и Уесън Спешъл“ от неръждаема стомана с пет патрона, най-доброто оръжие, до което можеше да се добере. Когато накрая видя микробуса да паркира зад неговия шевролет „Сайтейшън“, отново не му обърна особено внимание, забеляза само, че в него седят двама мъже и май че го наблюдават.

Но инстинктът на полицай не му изневери напълно. Те го гледаха наистина много напрегнато. Затова отново отправи поглед натам, преди всичко от любопитство. Кой ли би се интересувал от него в събота следобед? Когато страничната врата за пътници се отвори, той забеляза пистолета и въпросът отпадна.

Брадън се изтърколи от косачката. Кракът му освободи спирачния педал, който действаше обратно на автомобилните. Косачката спря, след като измина петдесетина сантиметра, а ножовете й продължаваха да се въртят в смесицата от трева и райграс в предния двор на къщата. Брадън се просна точно до отвора за изхвърляне на тревата и усети как песъчинките се забиват в коленете му, но за момента това не беше важно. Пистолетът вече се намираше в ръката му, когато оня от микробуса изстреля първия си куршум.

Човекът стреляше с „Инграм Мак“-10, вероятно с калибър 9 мм, и не знаеше как да го използва. Първият му куршум попадна близо до целта, но вторият отлетя към небето, когато известното с нестабилността си оръжие подскочи и стрелецът загуби контрол над него. Не успя дори да улучи косачката. Сержант Брадън изстреля в отговор два куршума, но разстоянието бе над десет метра, а револверът на сержанта имаше четирисантиметрово дуло, което ставаше само за бой в асансьор. Поради внезапния стрес и лошото си оръжие той успя да улучи микробуса зад човека само с единия от куршумите.

Но стрелбата от автомат има характерен звук — не можеше да бъде сгрешен с фойерверки или с други нормални звуци — и съседите веднага установиха, че става нещо много необичайно. В къщата от другата страна на улицата едно петнадесетгодишно момче чистеше пушката си. Това беше стара „Марлин“ 22-и калибър с лостово зареждане, принадлежала някога на дядо му, а гордият внук научи как да играе трети защитник от сержант Брадън, за когото мислеше, че е истински точен човек. Въпросният младеж, Ерик Сандерсън, разбра, че някакви хора се опитват да убият треньора му, полицейски служител, че има пушка и кутия с патрони на три метра от себе си и че няма да си изпати, ако използва тази пушка, за да се притече на помощ на полицая. Фактът, че беше прекарал утрото в стрелба по тенекиени кутии, означаваше, че е готов. Главната амбиция на Ерик Сандерсън беше да стане морски пехотинец от армията на САЩ и се възползва от възможността да почувства още сега как е в морската пехота.

Докато звуците от стрелбата продължаваха да огласят залесената с дървета улица, той грабна пушката си и шепа от малките патрони с цвят на мед и изтича до предната врата. Най-напред извъртя заредения с пружината тласкач, който избутваше патроните към цевта. Изтегли го твърде далеч й го изпусна, но прояви достатъчно разум и за момента го остави да лежи на земята. Напъха патроните 22-и калибър в отвора за зареждане, като се изненада от факта, че ръцете му вече бяха потни. Когато вкара четиринадесет патрона, се наведе, за да вдигне тласкача, и два от патроните изпаднаха от тръбата. Забави се, за да ги зареди, вкара обратно тласкача, извъртя го, за да го фиксира на мястото му, а след това удари с ръка лоста, зареди пушката и откритият ударник се изправи.

С изненада откри, че няма пролука за стрелба и изтича надолу по тротоара, за да заеме позиция зад предния капак на пикапа на баща си. Оттук виждаше двамата мъже, всеки от които стреляше с автомат, поставен на нивото на кръста. Погледна точно навреме, за да види как сержант Брадън изстрелва последния си куршум нахалост, както и предишните четири. Полицаят се обърна, за да избяга в дома си, но се препъна и се изправи трудно. Двамата стрелци се доближиха до него, като вкарваха нови пълнители в оръжията си. Ръцете на Ерик Сандерсън трепереха, когато опря пушката на рамото си. Тя имаше старомоден железен мерник и се наложи той да се забави, за да си припомни как да го изравни, както го учеха в бойскаутската организация. Предният мерник трябваше да се центрира в прореза на задния, като горната част на единия трябва да е на нивото на горната част на другия.

Ужасяваше се от мисълта, че закъснява твърде много. Двамата мъже разкъсаха треньора му на парчета с продължителни залпове, изстреляни от упор. В този миг нещо в главата на Ерик се прекърши. Прицели се в главата на по-близкия стрелец и натисна спусъка.

Както повечето млади и неопитни стрелци, той веднага вдигна глава, за да види какво става. Нищо. Пропуснал беше… пропуснал с пушка от разстояние тридесет метра. Удивен, той отново се прицели и натисна спусъка, но този път нищо не се получи. Ударникът не беше вдигнат. Пропуснал бе да зареди пушката. Като изруга с думи, за които майка му би го напляскала, той презареди своята „Марлин“ 22 и се прицели изключително внимателно, след което изстреля следващия куршум.

Убийците не бяха чули първия изстрел, а тъй като в ушите им още кънтяха собствените им гърмежи, не чуха и втория, но главата на един от мъжете отскочи встрани от наподобяващия ужилване от пчела удар на куршума. Мъжът разбра какво става, обърна се наляво и изстреля продължителен залп въпреки цепещата болка, която в един миг обзе главата му. Другият видя Ерик и също започна да стреля.

Но сега младежът изтласкваше куршуми в цевта на пушката си почти със скоростта, с която ги изстрелваше. Гледаше с гняв как не улучва и несъзнателно приклякваше заради идващите насреща му куршуми. Опитваше се да убие и двамата, преди да успеят да се качат в колата си. С удоволствие видя как приклякват, за да се скрият, и пропиля последните си три куршума в опит да пробие корпуса на колата. Но една 22-калиброва пушка не може да постигне такова нещо и микробусът потегли.

Ерик гледаше и му се искаше да е заредил повече куршуми в пушката, искаше му се да може да изстреля един куршум през задното стъкло на микробуса, преди той да завие надясно и да се изгуби.

Младежът нямаше смелостта да отиде и да види какво става със сержант Брадън. Остана на мястото си, облегнат на пикапа, и започна да се ругае, че ги остави да се измъкнат. Не знаеше и никога нямаше да узнае, че всъщност се е справил по-добре от много обучени полицаи.

В микробуса един от хората обърна по-сериозно внимание на раната в гърдите си, отколкото на тази в главата. Но точно раната в главата му щеше да го убие. Когато се наведе, една разрязана артерия се скъса напълно и оплиска вътрешността на микробуса с кръв за голяма изненада на мъжа, който има само няколко секунди, за да разбере какво му се е случ…

По една случайност друг самолет на военновъздушните сили, също С-141В, изведе мистър Кларк от Панама на път за „Андрюс“, където се извършваха бързи приготовления за тъжната церемония. Преди да пристигне погребението, Кларк беше в Ленгли, където разговаря с шефа си Боб Ритър. За първи път от много поколения насам Оперативният отдел имаше разрешение от президента за лов. Джон Кларк, който фигурираше в списъка на персонала като инструктор, бе главният ловец на ЦРУ. От много време не бяха искали от него да упражнява това свое умение, но все още си спомняше как да го използва.

Ритър и Кларк не гледаха телевизионния репортаж от пристигането. Това сега представляваше част от историята и макар и двамата да се интересуваха от нея, онази история, която ги занимаваше преди всичко, никога нямаше да бъде записана.

— Отново ще разгледаме идеята, която ми подхвърли в Сейнт Китс — каза заместник-директорът на Оперативния отдел.

— Каква е целта? — предпазливо запита Кларк. Не беше трудно да се досети защо става всичко това, нито кой е измислил указанието. Точно тук се криеше причината за предпазливостта му.

— Съкратената версия на отговора е отмъщение — отговори Ритър.

— Възмездие е по-приемлива дума — изтъкна Кларк. Въпреки че му липсваше образование, той четеше много.

— Целите представляват пряка заплаха за сигурността на Съединените щати.

— Президентът ли каза това?

— Думите са негови — потвърди Ритър.

— Добре. Така всичко става законно. Не по-малко опасно, но законно.

— Можеш ли да го направиш?

На лицето на Кларк се появи отнесена и мрачна усмивка.

— Ще провеждам своята част от операцията по свой начин. В противен случай забравете за мен. Не искам да умра от недоглеждане. Не искам никаква намеса оттук. Дайте ми списъка на целите и необходимите средства. Останалото ще направя по свой начин и по свое разписание.

— Дадено — кимна Ритър.

Кларк се изненада особено много от това.

— В такъв случай мога да го направя. А какво става с хлапетата, които тичат из джунглата?

— Изтегляме ги тази вечер.

— За да ги внедрите къде? — попита Кларк. Ритър му каза.

— Това е наистина опасно — отбеляза агентът, въпреки че отговорът не го изненада. Вероятно всичко е било планирано така през цялото време. Но ако е било така…

— Знаем го.

— Не ми харесва — каза Кларк след кратък размисъл. — Така нещата стават по-сложни.

— Не ти плащаме, за да ти харесва.

Кларк трябваше да се съгласи с това. Но беше достатъчно честен със себе си, за да признае коя част му харесва. В края на краищата точно този тип работа го вкара в уверената прегръдка на Централното разузнавателно управление преди толкова години. Но онази работа беше основана на принципа на свободната практика. Тази е законна, но не съвсем. Едно време за мистър Кларк това нямаше да е От значение, но сега, след като имаше жена и деца, тези неща го вълнуваха.

— Мога ли да се видя със семейството си за два дни?

— Разбира се. Трябва ни малко време да сложим нещата в ред. Ще изпратя във Фермата всичката информация, от която може да имаш нужда.

— Как ще наречем тази операция?

— „Реципрочност“.

— Предполагам, че това е достатъчно добро определение. — Лицето на Кларк се разкриви в усмивка. Излезе от стаята и тръгна към асансьора. В него се намираше новият заместник-директор по разузнаването доктор Райън, тръгнал към кабинета на съдията Мур. Двамата — Райън и Кларк — не се бяха запознавали, а и сега моментът не бе подходящ, въпреки че животът им вече имаше две пресечни точки.