16.

Понеделник, 12:01

Вашингтон, окръг Колумбия

Пол Худ мислеше за положението на Майк Роджърс, когато му се обади Стефани Клоу, заместник-шефът на персонала в Белия дом. Той трябваше да бъде в един часа в Залата за извънредни ситуации, за да обсъдят кризата около Ефрат. Каза на помощника си Бенет да го уведоми незабавно, ако в Турция настъпят някакви промени, и тръгна. В отсъствието на Худ и Майк Роджърс Марта Макол щеше да отговаря за Оперативния център. Боб Хърбърт нямаше да остане доволен от това. Тя беше политически кариерист, а той не обичаше и не вярваше на такива. Но трябваше да се примири, защото Марта познаваше коридорите на властта както в Съединените щати, така и в чужбина. По това време на деня пътуването от щаба на Оперативния център до военновъздушната база „Андрюс“ обикновено траеше един час. Оперативния център имаше хеликоптер за бързи, петнайсетминутни пътувания из столицата. Но роторите на „Сикорски СН53Е Супер Сталион“ се бяха повредили и цялата правителствена авиация беше на земята. Това беше добре дошло, защото Худ предпочиташе да шофира сам.

Излезе на Пенсилвания авеню, което се намираше на североизток от базата. Въпреки че повечето правителствени служители имаха лични автомобили и шофьори, той рядко се възползваше от тази привилегия. Отказа и когато беше кмет на Лос Анджелис. Да бъде возен от шофьор, беше твърде претенциозно за него. Безопасността не го интересуваше. Никой не искаше да го убива. Дори и да се опитаха, предпочиташе да наранят него, а не съпругата, децата или майка му. Освен това можеше да слуша музика и да размишлява. И сега мислите му бяха насочени към Майк Роджърс.

Двамата със заместника си бяха различни. Майк беше благосклонен самодържец, а Пол — разсъждаващ бюрократ. Майк беше военен от кариерата, а Пол никога не бе стрелял. Майк беше роден боец, а Пол — дипломат. Майк цитираше лорд Байрон, Ерих Фром и Уилям Текумзе Шерман, а Пол от време на време си спомняше лириката на Хол Дейвид и Алфред Нойман. Майк беше прекомерен интроверт, а Пол — предпазлив екстроверт. Двамата често спореха, понякога разпалено. Но именно защото не бяха на едно мнение и Роджърс имаше смелостта да каже какво мисли, Худ му вярваше и го уважаваше. Освен това го харесваше.

Пол търпеливо си проправяше път сред натовареното обедно движение. Сакото му беше сгънато на седалката, а клетъчният телефон лежеше върху него. Искаше му се телефонът да иззвъни. Господи, колко много искаше да разбере какво става! И в същото време се страхуваше.

Остана в платното с бавнодвижещите се коли и се замисли върху факта, че смъртта е неизбежна част от работата на разузнавача. Това беше нещо, което Боб Хърбърт му бе втълпил още при създаването на Оперативния център. Агентите, действащи под прикритие в Съединените щати и в чужбина, често бяха разкривани, изтезавани и убивани. А понякога важеше и обратното — те трябваше да убиват, за да не бъдат разкрити.

На второ място се нареждаха командосите от елитната част „Страйкър“, военното крило на Оперативния център. Тези екипи непрекъснато губеха членове, отишли на тайни мисии. Досега Оперативният център бе изгубил двама командоси — Бас Мур в Северна Корея и подполковник Чарли Скуайърс в Русия. Понякога убиваха офицерите в домовете им, друг път им устройваха засади в чужбина. Наскоро животът на самия Худ също бе изложен на риск, когато с помощта на френските агенти разби един кръг на неофашисти в Европа.

Но макар смъртта да бе разбираем риск, оцелелите се чувстваха ужасно. Неколцина командоси от групата „Страйкър“ изпаднаха в дълбока депресия след загубата на командира Скуайърс. В продължение на няколко седмици не можеха да изпълняват и най-елементарните си задължения. Оцелелите не само бяха споделяли живота и мечтите на убитите си колеги, но чувстваха, че по някакъв начин и те са станали жертви. Дали разузнаването беше толкова надеждно, колкото би трябвало да бъде? Достатъчно добре ли бяха обмислени плановете и стратегията за отстъпление? Безмилостната и непростима вина също беше цената за свършената работа.

Худ пристигна в Белия дом точно в дванайсет и петдесет и пет, макар че паркирането и минаването през проверката му отне няколко минути. Посрещна го стройната сивокоса Стефани Клоу и двамата тръгнаха по коридора.

— Съвещанието току-що започна — уведоми го тя с глас, мек като зеления килим под краката им. — Предполагам, че още шофирате сам из Вашингтон, господин Худ?

— Да.

— Трябва да си вземете шофьор. Уверявам ви, Генералната счетоводна служба няма да си помисли, че се възползвате от положението си.

— Знаете, че не им вярвам, госпожо Клоу.

— Съзнавам това. И отчасти го намирам за очарователно. Но знаете ли, господин Худ, шофьорите познават особеностите на уличното движение и как да маневрират. И имат гръмогласни сирени, които им помагат да минават бързо. Освен това, наемайки шофьори, вие намалявате процента на безработицата. А на нас тук ни харесва, когато цифрите изглеждат добре.

Пол я погледна. Красивото й лице с дълбоки бръчки беше неразгадаемо. Госпожа Клоу очевидно не се подиграваше на него, а на всички останали, които използваха правителствените лимузини.

— Искате ли да ми бъдете шофьор? — попита той.

— Не, благодаря. Ставам агресивна, когато седна зад волана. Ще злоупотребявам със сирената.

Худ се усмихна.

— Госпожо Клоу, вие сте моят светъл лъч тази сутрин. Благодаря.

— Няма защо. Липсата на претенциозност у вас винаги е светъл лъч за мен.

Двамата спряха пред асансьора. Тя носеше карта, окачена на верижка около врата. От едната страна имаше магнитна лента, а от другата — документ за самоличност със снимка. Тя пъхна картата в процепа вляво. Вратата се отвори и Худ влезе. Госпожа Клоу натисна едно червено копче, което идентифицира отпечатъка от пръста й и светна в зелено. Задържа пръста си и каза:

— Моля ви, не ядосвайте президента.

— Ще се постарая.

— И направете всичко възможно другите да не се карат с господин Бъркоу — добави. — Той е в лошо настроение заради цялата тази история, а вие знаете как се отразява това на президента. Нали трябва да защитава своя човек.

— Гласувам с две ръце за лоялността — отговори й уклончиво.

Госпожа Клоу вдигна нагоре палец. Вратата се затвори. Не беше лесно да поддържаш мирни взаимоотношения със свръхбдителния съветник по националната сигурност.

Единственият шум в облицования с дървена ламперия асансьор беше приглушеното бръмчене на вентилатора на тавана. Худ вдигна лице към хладния въздух. Скоро стигна до подземното ниво. Това беше технологичното сърце на Белия дом, където се провеждаха конференции и охраната беше усилена. Вратата се отвори и той се озова в малкия кабинет. Чакаше го един въоръжен пехотинец. Пол му показа документа си за самоличност. Пазачът го прегледа, благодари и се отдръпна. Худ се приближи до единствения присъстващ в помещението, секретарката на президента. Тя седеше зад малкото бюро пред Залата за извънредни ситуации. Обади се по електронната поща, за да уведоми президента, че Худ е пристигнал, после му каза да влезе.

В ярко осветената зала имаше дълга махагонова маса и удобни кожени столове. Пред всяко място беше сложен нов безопасен телефон СТУ-5, кана вода, компютър, монитор и клавиатура. На стените имаше подробни видеокарти, които показваха разположението на американските и на чуждестранните войски и флагчета на конфликтните точки. Червените знаменца означаваха текущи въоръжени сблъсъци, а зелените — потенциална опасност. Худ забеляза, че на турско-сирийската граница вече има червено флагче. В далечния ъгъл на залата имаше маса с двама секретари. Единият пишеше протокола, а другият седеше пред компютъра. Задачата му беше да пуска всяка карта или информация, която поискат от него.

Тежката врата изщрака и се затвори сама. Над излъсканата маса висяха два позлатени вентилатора. Перките им се въртяха бавно. Пол кимна на хората около масата и леко се усмихна на своя приятел Ав Линкълн, министъра на външните работи. Той му намигна. После Худ поздрави президента Майкъл Лорънс.

— Добър ден, сър.

— Добър ден, Пол — отговори високият бивш губернатор на Минесота. — Ав тъкмо ни разясняваше обстановката.

Президентът явно беше силно възбуден. През трите години на мандата си не беше постигнал никакви успехи във външната политика, достойни за първите страници на вестниците. Макар че едва ли щеше да изгуби следващите избори, беше роден състезател, който се чувстваше нещастен, ако не намереше подходящата комбинация от военна сила, икономическа мощ и обаяние, за да овладява международните събития.

Той вдигна ръка.

— Преди да продължиш, Ав… Пол, какви са последните новини от генерал Роджърс?

— Няма промяна в обстановката — отговори му, проправяйки си път към един свободен кожен стол в средата на масата. — РОЦ се е отправил към вътрешността на Турция, към мястото, откъдето е телефонирал генерал Роджърс. Трябва да пристигнат след половин час.

— РОЦ ще се опита ли да ги спаси? — попита Бъркоу, съветникът по националната сигурност.

Пол седна.

— Ние сме длъжни да евакуираме персонала си, когато положението стане нестабилно — каза, като внимателно подбираше думите си. — Но нямаме представа дали в момента това е възможно.

— Всичко е възможно, щом си готов да платиш цената — отбеляза Бъркоу. — Твоите хора имат право да използват смъртоносна сила, за да спасяват заложници. В базата Инджирлик, която е съвсем наблизо, има три хиляди и седемстотин войници.

— В РОЦ имаме двама командоси от елитната част „Страйкър“ — продължи Худ, — но както вече казах, нямам представа какви са възможностите засега.

— Искам лично ти да ме уведомяваш за всичко, което се случи. Където и да си — каза президентът.

— Разбира се, сър — отговори Худ, като се зачуди какво имаше предвид Майкъл Лорънс с последната забележка.

— Ав — добави президентът, — би ли продължил с разясненията?

— Да, сър — отговори министърът на външните работи.

Едър мъж, бивша бейзболна звезда, сега той бележеше големи успехи и в политиката. Беше един от първите поддръжници на Майкъл Лорънс. Както и един от малцината вътрешни хора, на които Худ имаше пълно доверие.

— Пол — започна той, — тъкмо разказвах за мобилизацията в Турция. Моят кабинет е в постоянна връзка с посланика Робърт Макалузо в нашето посолство в Анкара, както и с генералните консули в Истанбул, Измир и Адана. Разговаряхме и с Канде от канцеларията на турското посолство във Вашингтон. Всички те потвърдиха следната информация. В дванайсет и трийсет на обед по наше време Турция е мобилизирала над един милион хора от сухопътните войски и въздушните сили и е обявила състояние на повишена бойна готовност във военноморската флота, включваща въздушните сили и морската пехота. Това е почти цялата им военна мощ.

— Заедно със запаса ли? — попита Лорънс.

— Не, сър — отговори Колон, министърът на отбраната. — Ако се наложи, могат да намерят още двайсет хиляди войници, после да потърсят сред мъжете на възраст от деветнайсет до четирийсет години и да извадят още петдесет хиляди човека.

— Съобщиха ни, че сухопътните и въздушните сили ще заемат позиции по долното течение на Ефрат и покрай сирийската граница — продължи Линкълн. — Морските сили се съсредоточават по бреговете на Егейско и Средиземно море. Анкара ни увери, че морските войски няма да отидат по на юг от най-южната точка на залива Александрета.

Худ погледна картата на компютърния екран. Заливът свършваше на около четирийсет километра северно от Сирия.

— Турските сили в Егейско море трябва да се уверят, че гърците ще стоят настрана от тази работа — добави Линкълн. — От Дамаск още не сме чули нищо категорично, макар че президентът, тримата вицепрезиденти и Съветът на министрите се съвещават в момента. Моуалем от канцеларията на тяхното посолство тук, във Вашингтон, казва, че от сирийска страна ще има съответен отговор.

— Какво означава това? — попита президентът.

— Известна мобилизация — отговори генерал Кен Ванзант, председателят на Съвета на началник-щабовете. — Най-голямата концентрация на войски в Сирия е в базите покрай река Оронт на запад, покрай Ефрат в централната част на страната и на изток, близо до границата с Ирак и Турция. Сирийският президент вероятно ще изпрати на север половината войска — около сто хиляди войници.

— Колко далече на север ще отидат? — попита Лорънс.

— До границите с Турция — отговори Ванзант. — Откакто през 1967 загубиха Голанските възвишения и ги отстъпиха на Израел, сирийците станаха доста агресивни в защитата на териториите си.

— Интересното е, че Турция е мобилизирала близо шестстотин хиляди човека — отбеляза Ернесто Колон. — Това е около три пъти повече от сирийската армия, флота, въздушни сили и отбрана, взети заедно. Турция явно иска да каже: „Ще бъдем един срещу друг. А присъединят ли се и други страни, ще оставим нещо и за тях“.

— Това е добре — каза генерал Ванзант, — но турците са изправени пред голям проблем. Те трябва да се борят и срещу тероризма. Ала дори сирийските военни да не бяха важен фактор, едно турско нападение срещу кюрдите е опасно начинание. Ние знаем, че кюрдите се опитват да изгладят различията помежду си. Независимо дали те са отговорни за атентата срещу язовира или не, атаката със сигурност ще насърчи и ще укрепи различните кюрдски формирования. А една контраатака от турска страна ще ги обедини още повече. Сред петдесет и девет милионното население на Турция има петнайсет милиона кюрди, които са готови да нанесат удар.

— Кой може да ги обвини? — попита Линкълн. — Били са разстрелвани, обгазявани в домовете си и екзекутирани без съд.

— Чакай малко, Ав — рече Бъркоу. — Много от кюрдите са терористи.

— И много не са — възрази му той.

Съветникът не му обърна внимание и продължи:

— Лари, каква беше онази история в сирийската флота миналия месец?

Лари Речлин, директорът на ЦРУ, кръстоса ръце на масата.

— Сирийците свършиха отлична работа, за да я потулят от пресата, но кюрдска къртица уби един генерал и двама адютанти. Когато го заловиха, друга кюрдска къртица взе за заложници съпругата и двете дъщери на генерала и поиска да го освободят. Но вместо това му изпратиха главата на генерала. Докато всичко свърши, съпругата на генерала, дъщерите му и двама сирийски спасители загинаха.

— Щом турците тероризират кюрдите — попита президентът, — защо къртицата е предала сирийците?

— Защото сирийският президент стигнал до правилното заключение, че въоръжените му сили са пълни с кюрдски къртици. Някои заемат високи постове. Заклел се е да ги изгони.

На лицето на Линкълн се изписа възмущение.

— Стив, Лари, какъв е смисълът на всичко това?

— Смисълът е, че не можем да започнем да роним крокодилски сълзи за кюрдите — отговори Бъркоу. — В миналото се държахме твърде добре с тях. Но те стават все по-войнствени и безмилостни. Пък и имат бог знае колко много къртици сред турските военни. Намесим ли се в тази история, къртиците може да стигнат до поверителната информация на НАТО.

— Всъщност нещата могат да бъдат и по-лоши — каза Ванзант. — Кюрдите имат много симпатизанти сред ислямските фундаменталистки партии в Турция. Индивидуално или заедно, онези кюрди и техните съмишленици може да се възползват от суматохата покрай една война и да се опитат да отхвърлят светски настроените управници и в двете правителства.

— От хаоса се ражда още по-голям хаос — обади се Линкълн.

— Точно така — съгласи се Ванзант. — Вън лошата демокрация. Да влезе религиозното потисничество.

— Вън Съединените щати — добави Колон, министърът на отбраната.

— „Вън“ не е най-точната дума в случая — каза шефът на ЦРУ. — Стив има право за парите. Ще ни преследват не само в Турция, но и в Гърция. Забравихте афганистанските борци за свобода, на които помогнахме да се въоръжат и да се обучат, за да се бият със Съветския съюз. Много от тях сега са с ислямските фундаменталисти. Водачът им е шейх Сафар Ал-Аудах, сириец, един от най-радикалните духовници в района.

— Господи, бих искал да видя как някой изритва онзи негодник! — възкликна Стивън Бъркоу. — Речите му по радиото са изпратили с еднопосочен билет в Израел много хора с бомби, скрити в крачолите.

— Последователите му в Турция и особено в Саудитска Арабия са много силни — продължи Речлин, — и станаха още по-силни, откакто лидерът на ислямската партия Неджметин Ербакан стана министър-председател на Турция през лятото на 1996. По ирония на съдбата не целият радикализъм има нещо общо с религията. Радикалните промени отчасти са свързани с икономиката. През осемдесетте години, когато Турция премина от относително затворена пазарна икономика към глобална, забогатяха само шепа хора. Другите останаха бедни, дори обедняха още повече. Такива хора лесно стават поддръжници на всякакви идеи.

— Фундаменталистите и големите градски прослойки са естествени съюзници — отбеляза Ав Линкълн. — И двете са малцинства и искат нещата, които притежават богатите светски водачи.

— Лари — намеси се президентът, — ти спомена Саудитска Арабия. Какво ще направят другите страни в региона, ако напрежението между Турция и Сирия нарасне?

— Най-големият въпрос са израелците — отговори Речлин. — Те гледат много сериозно на спогодбата за военно сътрудничество с Турция. От две години Израел провежда учебни полети от въздушната база „Акинджи“ край Анкара. Освен това постепенно заменят турските сто шейсет и четири изтребителя „Фантом Ф-4“ с по-усъвършенстваните „Фантом 2000“.

— Имайте предвид — изтъкна Колон, — че израелците не правят това само от добри чувства. Платиха им шестстотин милиона долара, за да го сторят.

— Точно така — потвърди Речлин. — Но при една евентуална война Израел ще продължи да доставя в Турция резервни части, по всяка вероятност амуниции и със сигурност разузнавачи. През 1994 Израел подписа същото споразумение и с Йордания. Може би няма да има пряка военна намеса, докато не бъде нападнат Израел. Но ако позволи на турските изтребители да излитат от негова територия, за да обстрелват Сирия, бъдете убедени, че Дамаск ще атакува Израел.

— Идеята за обграждането на врага от две страни действа по два начина. Сирия и Гърция преговарят за военно сътрудничество, така че и двете страни могат да нападнат Турция.

— Гърция и Сирия нямат други допирни точки — отбеляза Линкълн.

— Това би трябвало да ви говори колко много мразят Турция — рече Бъркоу.

— А останалите държави в региона? — попита Лорънс.

— Иран сигурно ще засили опитите си да подпомага своите марионетни партии в Анкара — отговори Колон, — призовавайки към генерални стачки и шествия, но няма да прибегне до военни действия. Не желае да се намесва.

— Освен ако Америка не се включи — отбеляза Линкълн.

— Точно така — потвърди Колон. — И ще го направим за секунда. Ирак сигурно ще използва извинението, че извършва маневри, за да атакува кюрдите, действащи по границата им със Сирия. А бъде ли мобилизиран Ирак, винаги съществува възможността да направи нещо, за да провокират Кувейт, Саудитска Арабия или дори стария си противник Иран. Но според мен големият въпрос е Армения.

Държавният секретар кимна.

— Почти цялото население там е християнско. Ако арменското правителство се страхува, че Турция ще стане ислямска, може да няма друг избор, освен да се включи в конфликта, за да защити границите си. Ако това се случи, Азербайджан, която е в по-голямата си част мюсюлманска, със сигурност ще използва това като оправдание, за да се опита да предяви претенции към Нагорни Карабах — район, който Армения им отне по време на престрелките през 1994.

— Турция публично заяви, че Нагорни Карабах принадлежи на Азербайджан — рече Колон. — Това създава напрежение в самата Турция за онези, които подкрепят братята си по религия в Армения. Освен това в Турция може да избухне гражданска война заради събитията в двете съседни страни.

— Моментът може да е подходящ, за да ускорим разширяването на НАТО — подчерта Линкълн. — Да приемем Полша, Унгария и Чехия, за да запазим стабилността им. Да ги използваме като вълнолом.

— Няма да успеем да го направим навреме — каза Бъркоу.

— Тогава да започнем веднага — усмихна се Линкълн.

Президентът поклати глава.

— Ав, не искам да се разсейваме точно сега. Тези страни ще се съюзят с нас и ние ще ги подкрепим. Сега трябва да решим как да се справим с възникналата ситуация.

— Добре — съгласи се той и леко вдигна вежди. — Само една предпазна мярка.

Худ погледна новата карта, която секретарят на Залата за извънредни ситуации току-що бе пуснал по екраните. На запад Армения граничеше с Турция, а на изток — с Азербайджан. И Армения, и Азербайджан предявяваха претенции към Нагорни Карабах.

— Очевидно — каза Линкълн — най-голямата опасност не е, че между Азербайджан и Армения може да избухне война. Двете заедно имат територия колкото половин Тексас и население — колкото на голям Лос Анджелис. Опасността е, че Иран, който се намира под тях, и Русия, разположена над тях, ще защитят границите си. Иран с готовност би сложил ръка на онзи район. Там има богати залежи от нефт, природен газ и мед, плодородни земи и други ресурси. А твърдолинейните в Русия ще искат да си го възвърнат.

— Освен това арменците са християни — добави Ванзант, — и на Иран би му харесало да ги прочисти. Без Армения, която да служи като балансьор за предимно мюсюлманското население на Азербайджан, целият регион става част от ислямски Иран.

— Може би — каза Линкълн. — Има и други въпроси. Например петнайсетте милиона азери, населяващи северните провинции на Иран. Ако те решат да се отцепят, Иран ще се бори, за да ги задържи. А петте милиона етнически кавказци в Турция със сигурност ще застанат на страната на своите ирански родственици. Това ще предизвика война между двете страни. И ако кавказците се борят за независимост, има възможност северните им събратя да бъдат разединени от други групи, които искат да решат многовековния спор. Осетите и ингушетите, осетите и грузинците, абхазите и грузинците, чеченците и казаците, азерите и лезгите.

— Отчайващото е — обади се Колон, — че и екипът на Боб Хърбърт от Оперативния център и екипът на Грейди Рейнолдс от ЦРУ са съгласни с моите хора. Проблемът в Дамаск няма нищо общо с взривяването на язовира. Трябва да са луди да отрежат повече от половината от собствените си водни запаси.

— Може би искат да предизвикат международен отзвук — предположи Бъркоу. — Телевизионните изображения и снимките на жадни бебета и умиращи възрастни хора мигновено ще промени представата за Сирия. Това ще отклони американската подкрепа и чуждестранната помощ от Турция и Израел и ще я насочи към тях.

— Освен това много по-голямата и по-добре въоръжена турска войска ще ги сграбчи за гърлото — добави Колон. — Инцидентът с язовира е бойно действие. В едно такова стълкновение американските военни сили и финансови институции ще бъдат задължени от пакта НАТО да подкрепят Турция. Израел също ще застане на страната на турците, особено ако им предоставят възможност да нанесат удар на Сирия.

— При условие, че Сирия отвърне на предизвикателството и се включи във войната — отбеляза Бъркоу. — Турция може да струпа войска на сирийската граница. Сирия също. Но ако Сирия предпочете да не реагира, няма да има война.

— И арабският свят ще ги смята за опозорени — рече Колон. — Не, Стив, това е твърде вероломно. Би имало повече смисъл, ако атентатът е дело на сирийските кюрди.

— Защо кюрдите биха искали да предизвикат международен конфликт? — попита президентът. — Те и без това отчаяно атакуват страните домакини. Защо биха направили нещо от такъв голям мащаб?

— Ние очакваме, че за известно време кюрдите, живеещи в различни държави, ще се обединят — отговори Лари Речлин. — В противен случай поемат риска да бъдат пометени поотделно. Сегашната цел може да е именно такова обединение.

— Кюрдистан в диаспора — рече Линкълн.

— Точно така — съгласи се шефът на ЦРУ.

— Стивън, истината е, че генерал Ванзант има право да се тревожи за онова, което биха могли да направят кюрдите. Те са едни от най-преследваните народи в света. Разпределени в Турция, Сирия и Ирак, те са репресирани и от трите правителства. До 1991 в Турция не им позволяваха дори да говорят на родния си език. Под натиска на другите страни — членки на НАТО, Анкара с нежелание им даде това право, но нищо повече. Над двайсет хиляди турци са убити, откакто през 1984 бунтовниците започнаха да се борят за автономна държава. На кюрдите все още е забранено да сформират каквито и да са групи. Не само политически партии, а дори певчески клубове и литературни кръжоци. Избухне ли война, кюрдите неминуемо ще станат част от мирния процес. Това е единственият начин, по който могат да се надяват да постигнат суверенитет.

Президентът се обърна към Ванзант.

— Трябва да подкрепим турците. И да попречим на тази история да се развие в друга посока — в конфликт между Гърция и България.

— Съгласен съм — отвърна той.

— Ето защо трябва да се опитаме и да я потушим, преди сирийците и турците да са се възползвали от възможността — добави президентът. — Ав, каква е вероятността Турция да нападне Сирил, за да търси атентаторите на язовира?

— Ами в Анкара са много недоволни, но не мисля, че ще преминат границата. Поне не със сила.

— Защо не? — попита Ванзант. — И преди са нарушавали националния суверенитет. През 1996 извършиха няколко въздушни нападения срещу кюрдските сепаратисти в Северен Ирак.

— Смятаме, че в случая Турция действа с одобрението на Ирак — каза Речлин. — Тъй като Съединените щати няма да позволят на Саддам да нападне кюрдите, той ще остави турците да го направят.

— Както и да е — рече Линкълн, — има и още една причина, поради която турците се въздържат да тръгнат срещу Сирия. През 1987 Турция разбра, че Абдула Окалан, командирът на кюрдските партизани, живее в Дамаск. Седял в апартамента си и издавал заповеди за нападения срещу турските села. Анкара поиска разрешение от Дамаск да пусне в страната ударен екип, за да го заловят. Сирия само не трябваше да пречи. Ала страната не пожела да разбуни духовете на местните кюрди, затова отказа. Турците бяха готови да изпратят ударен екип в Дамаск.

— И защо не го направиха? — попита Лорънс.

— Уплашиха се, че Сирия е предупредила Окалан — отговори Линкълн. — Турците не искаха да атакуват сградата и да не го намерят там. Най-малкото, щеше да настъпи политически смут.

— Според мен взривяването на язовира е много по-голяма провокация от случилото се през 1987 — отбеляза Ванзант.

— Така е — съгласи се Линкълн, — но проблемът е същият. Ами ако се окаже, че извършителите са турски, а не сирийски кюрди? Турция напада Сирия, търсейки враговете си там, а излиза, че нейните кюрди са виновниците. Акциите на Сирия на международния пазар се повишават, а турските главоломно спадат. Турция не би рискувала да попадне в такъв капан.

— Господин президент, не бива да забравяте, че тази експлозия причинява вреда и на двете страни — каза министърът на отбраната. — Аз мисля, че това е работа на обединените кюрди. Опитват се да разпалят война между двете страни, като принудят Турция да нахлуе в Сирия, търсейки терористите. А кюрдите ще продължат да упражняват натиск, докато конфликтът се разрасне.

— Защо? — попита президентът. — Защото мислят, че ще получат родина като част от мирния процес?

Колон и Линкълн кимнаха едновременно.

Худ гледаше една от картите и каза:

— Не разбирам какво ще спечели Сирия, като попречи на Турция да намери кюрдските терористи. Дамаск трябва да осигури безопасността на собствените си водни запаси, особено река Оронт на запад. Тя минава през Турция, Сирия и Ливан.

— Да — потвърди Линкълн.

— И така, ако Турция иска да спре кюрдите — продължи Пол, — и Сирия също, защо не обединят силите си? Това не е като случая Окалан. Сирия не рискува да разбуни духовете на кюрдите. По всичко личи, че те вече са поели по бойната пътека.

— Сирия не може да се обедини с Турция — възрази Ванзант — заради турския договор за сътрудничество с Израел. Тя по-скоро би подкрепила политическите цели на кюрдите, за да възпрепятства взривяването на други язовири, отколкото да се съюзи с Турция и да изтреби кюрдите.

— Сирия по-скоро би подкрепила някой свой противник, отколкото приятел на друг противник — рече Колон. — Такава е политиката в Близкия Изток.

— Но Сирия трябва да отстъпи част от територията на кюрдите — каза президентът.

— Да, но дали ще го направят? — попита Ав Линкълн. — Да допуснем, че в края на краищата кюрдите се сдобият с онова, което искат — родина, включваща части от Турция, Сирия и Ирак. Мислите ли, че Сирия ще остане неутрална? Те не играят по никакви правила. Ще прибегнат до тероризъм, за да упражняват контрол над бившата си територия, и ще присвоят някои от турските земи във Велика Сирия. Точно както направиха с Ливан.

— Генерал Ванзант, господа — рече президентът, — трябва да намерим начин да гарантираме сигурността на водните ресурси в региона и да помогнем на турците да намерят терористите. Какво предлагате?

— Лари, Пол, после може да поговорим за местните операции срещу терористите — каза генерал Ванзант. — Дайте на президента някакви предложения.

Худ и Речлин кимнаха едновременно.

— Що се отнася до водата — продължи Ванзант, — ако преместим бойната група „Айзенхауер“ от Неапол в източното Средиземноморие, можем да наблюдаваме река Оронт и същевременно да охраняваме водните пътища за турския износ. Искаме да бъдем сигурни, че гърците няма да се включат в тази история.

— Така всички ще бъдат доволни — съгласи се Стив Бъркоу, — освен ако сирийците неочаквано не решат с присъщата за тях параноя, че всичко това е американски заговор, целящ да отреже водните им запаси. Ако питате мен, тази идея няма да е лоша. По този начин те набързо ще се откажат от тероризма.

— И колко невинни хора ще загинат? — попита Линкълн.

— Не повече, отколкото подкрепяните от Сирия терористи ще убият през следващите няколко години — отговори Бъркоу, после написа на клавиатурата паролата си и повика някакъв файл. — Споменахме шейх Ал-Аудах. Във вчерашната си реч по радио Палмира, Сирия, той заяви: «Ние призоваваме Всемогъщия Бог да съсипе американската икономика и общество, да превърне отделните щати в самостоятелни държави и да ги настрои една срещу друга. Да изправи брат срещу брата като наказание за злините на неверниците». За моите уши това звучи като зов за война. Знаете ли колко много болни мозъци ще чуят тези думи и ще се опитат да ги превърнат в реалност?

— Това не оправдава слепите и превантивни удари — подчерта президентът. — Ние не сме терористи.

— Знам това, сър — каза съветникът. — Но ми омръзна да играем по правилата, които, изглежда, никой друг по света не спазва. Вляхме десет милиарда долара в японската икономика, а те използваха парите, за да разработят и продадат ядрена технология на терористите. Защо позволяваме това? Защото не искаме американският бизнес да пострада, като бъде изолиран от Китай…

— Китай не е темата на настоящия разговор — прекъсна го Линкълн.

— Темата е проклетият двоен стандарт — отвърна Бъркоу. — Ние извръщаме поглед, когато Иран доставя оръжие на мюсюлманските терористи по цял свят. Защо? Защото някои от терористите извършват бомбени атентати в други страни. По някакъв извратен начин това ни осигурява съюзници в борбата срещу тероризма. Не е необходимо да търпим всякакъв вид критика, щом и другите държави го правят. Само искам да кажа, че имаме възможност да контролираме положението в Сирия. Ако отрежем водата им, ще задушим икономиката. Направим ли го, ще притиснем Хизбула и палестинските терористични лагери в Сирия, и дори кюрдите.

— Няма човек, няма заболяване — отбеляза външният министър. — Престани, Стив.

— Пък и болестта няма да се разпространи из целия организъм — добави Бъркоу. — Ако дадем на Сирия урок за назидание на останалите, гарантирам, че Иран, Ирак и Либия ще приберат нокти и ще благодарят на съдбата.

— Или ще удвоят усилията си да ни унищожат — вметна Линкълн.

— Ако го сторят, ще превърнем Техеран, Багдад и Триполи в кратери, достатъчно големи, за да се виждат от Космоса.

Настъпи неловко мълчание. Худ си представи сцени от филма „Доктор Стрейнджлав“.

— Ами ако направим обратното? — попита Линкълн. — Ако протегнем ръка за помощ, вместо свит юмрук?

— Какво имаш предвид? — попита президентът.

— Онова, което наистина би привлякло вниманието на Сирия, е не поток от вода, а от пари — отговори той. — Икономиката им е в упадък. Произвеждат същото количество стоки както преди петнайсет години, когато населението беше с петнайсет процента по-малко. Изпаднали са в криза заради неуспешния опит да съперничат на израелската военна мощ. Имаше голям отлив в арабската помощ и получиха недостатъчно количество чуждестранни инвестиции, за да купят каквото им е необходимо за съживяване на индустрията и селското стопанство. Външният им дълг възлиза на шест милиарда долара.

— Сърцето ми се къса — рече Бъркоу. — Според мен те имат достатъчно пари да финансират терористични акции.

— Предимно защото това е единственият вид натиск, който могат да упражняват върху богатите страни. Да предположим, че подадем моркова на Сирия, преди да са финансирали по-нататъшни терористични актове. Особено ако им предоставим гарантиран кредит от Американската банка за внос и износ.

— Не можем да го направим! — извика съветникът. — Преди всичко Световната банка и Международният валутен фонд трябва да одобрят всяко облекчение на дълга.

— Страните донори също могат да опрощават заемите на сериозно задлъжнелите държави — изтъкна Пол.

— Само ако страните длъжници проведат строги пазарни реформи, които се наблюдават от Световната банка и Фонда.

— Има заобиколни пътища — каза Худ. — Може да ги оставим да разпродадат златния си резерв.

— И да го купим, за да спонсорираме терористите, които ще унищожат нашите завоевания — възрази Бъркоу. — Не, благодаря. Докато Сирия е първа в списъка на страните, подкрепящи тероризма, законът ни забранява да им отпускаме финансова помощ.

— И употребата на ядрено оръжие ли ти се вижда законна? — попита Худ.

— Да, при самоотбрана — възмутен отговори Бъркоу.

— Според годишния доклад на щатското правителство за тероризма, Сирия не е замесвана пряко в терористични нападения от 1986 година насам — отбеляза Линкълн, — откакто шефът на въздушното разузнаване от правителството на Хафез ал-Асад организира взривяването на самолет на «Ел Ал», идващ от Лондон.

— Пряка намеса — изсмя се съветникът. — Много забавно, господин министър. Сирийците могат да бъдат обвинени в тероризъм точно колкото и Джон Уилкис Бут в покушението срещу Ейбрахам Линкълн. И не само в тероризъм, но и в изграждането на заводи в долината Бекаа, където произвеждат наркотици — кокаинова паста и морфин — както и във фалшифицирането на банкноти от сто долара…

— Тук става въпрос за тероризъм, Стив, а не за кокаиновата паста. Нито за Китай. Нито за ядрената война. А да спрем тероризма.

— Въпросът е да дадем финансова помощ на един враг на нашата страна! Вие не искате да ги загубим. Но това не означава, че трябва да ги възнаградим.

— Един символичен гарантиран заем като облекчение за сушата не представлява нито помощ, нито награда — възрази Линкълн. — Това е само ордьовър за изостряне на апетита им за бъдещо сътрудничество. А проявен точно сега, жест като този може да предотврати евентуална война.

— Ав, Стив — намеси се президентът, — в момента ме интересува как да спрем развитието на създалата се ситуация. Пол, може би ти ще се справиш с това? Кой е съветникът ти по въпросите на Близкия Изток?

Худ се изненада.

— Уорнър Бикинг.

— Хлапето от Джорджтаун — каза Речлин. — Той беше включен в отбора по бокс за летните Олимпийски игри през 1988. Забърка се в онова спречкване около бореца от Ирак, който искаше да избяга от родината си.

Пол хвърли разтревожен поглед към него.

— Уорнър е добър и доверен колега.

— Той е безотговорен — обърна се шефът на ЦРУ към президента. — Критикуваше по кабелната телевизия политиката на Джордж Буш относно приютите и беше по боксьорски гащета и ръкавици. Пресата го нарече „дипломат категория муха“. Превърна цялата история в смешка.

— Искам сериозен човек, Пол — рече Лорънс.

— Уорнър е добър — отговори той. — Но сме използвали и услугите на професор Ахмед Насър за работа върху много от нашите секретни информации.

— Името ми е познато.

— Запознахте се на вечерята в чест на шейха на Дубай. Доктор Насър беше онзи, който остана след десерта, за да помогне на сина ви с домашното за пантюркизма.

— Спомням си го — усмихна се президентът. — Каква е биографията му?

— Работеше в нашия център за изучаване на Близкия Изток в Кайро. Сега е в Института за мира.

— Как ще го възприемат в Сирия?

— Много радушно — все още смутен отговори Пол. — Той е набожен мюсюлманин и пацифист. Има репутацията на честен човек.

— По дяволите! — възкликна Речлин. — Започвам да се съгласявам със Стив. Господин президент, наистина ли искаме поредният египетски разузнавач да преговаря за сдържаност с една терористична държава?

— Да, щом всички останали бягат позорно — отговори той и го погледна, но не го укори.

Худ знаеше, че няма да го направи. Двамата бяха стари приятели отдавна и бяха преживели много лични и професионални кризи. Освен това на Лорънс му харесваше, че Бъркоу казва нещата, които той, главнокомандващият армията, не може.

— Пол — продължи президентът, — бих искал да отидеш в Дамаск с професор Насър.

Лари Речлин и Стив Бъркоу изправиха рамене, а Линкълн се усмихна. Худ изтръпна.

— Господин президент, аз не съм дипломат.

— Как да не си — рече външният министър. — Уил Роджърс е казал, че дипломацията е изкуството да повтаряш „Добре, добре“, докато претърпиш неуспех. Ти можеш да правиш това.

— Пък и можеш да поговориш на сирийците за разузнаване и банкерство — добави президентът. — В момента ми трябва точно такава дипломация.

— Докато претърпим неуспех — измърмори Бъркоу.

— Откровено казано, Пол — продължи Лорънс, — не мога да си позволя да изпратя някого от кабинета. Направя ли го, турците ще се обидят. Омръзна ми да ме тормозят като Стив и Лари. Но трябва да действаме внимателно. Госпожа Клоу ще се погрижи да имаш необходимите политически документи, които ще прочетеш по време на полета. Къде е сега доктор Насър?

— В Лондон. Изнася реч на някакъв симпозиум.

— Вземи го от там. Доктор Насър може да балансира нещата и да ти помогне да внушиш онова, което мислиш, че ще подейства. Вземи и онова хлапе от Джорджтаун, ако искаш. Пък и ще бъдеш на сцената, в случай че се наложи да преговаряте за освобождаването на генерал Роджърс. Посланикът Хавелес в Дамаск ще се погрижи за безопасността ти.

Худ си каза, че ще пропусне соловото изпълнение на дъщеря си в училище. Знаеше колко ще се уплаши съпругата му, че отива в онази част на света точно по това време. Замисли се за предизвикателството и тежестта да бъдеш част от историята и да помагаш за спасяването на човешкия живот, вместо да го излагаш на риск.

— Днес следобед ще бъда в самолета, сър — каза той.

— Благодаря, Пол — рече президентът и погледна часовника си. — Сега е един и трийсет и две. Генерал Ванзант, Стив, в три часа в Овалния кабинет ще имаме съвещание на Съвета на началник-щабовете и на Съвета за сигурност. Искаш ли да преместиш бойната група, генерале?

— Мисля, че това ще бъде разумно, сър — отговори Ванзант.

— Тогава ще го направите. Освен това искам да ми представите различни варианти в случай на засилена враждебност. Не трябва да допускаме конфликтът да се разпространи.

— Да, сър — каза генералът.

Президентът стана и обяви край на съвещанието. После излезе, придружен от Бъркоу и генерала. След тях тръгнаха Речлин и Колон. Министърът на отбраната приятелски поздрави Худ и също напусна залата.

Докато Пол седеше край масата за конференции и подреждаше мислите си, Ав Линкълн се приближи до него и каза:

— Първия път, когато отбелязах точка в майсторската бейзболна лига, не беше защото бях подготвен за тази работа. Трима други нападатели бяха болни, контузени или изтърпяваха наказания. Тогава бях на осемнайсет години и умирах от страх, но спечелихме играта. Ти си умен, отдаден на работата си, лоялен и съвестен, Пол. Ще вкараш страхотен гол.

Худ стана и му подаде ръка.

— Благодаря, Ав. Надявам се да не засенча всички, така че да останете без работа.

Приятелят му се усмихна, докато излизаха заедно от Залата за извънредни ситуации.

— Като се има предвид какъв е залогът, Пол, надявам се, че ще успееш.