13.

При тотема беше по-тихо от всякога. Нямаше вятър и всичко беше потънало в спокойствие и застинало в очакване. Дървета, растения и животни я обграждаха, сякаш смятаха, че ще видят нещо ново. Тя ги усещаше, можеше да ги чуе. Тук някакъв елен, там един глиган… Заек бяга от вълка и се крие в дупка.

Айлийн знаеше какво прави там. Не само искаше да намери спокойствие. Не, не беше това. Седнала облегната на паметника на божеството вълк, тя късаше листенцата на едно диво цветче и разсъждаваше върху истинската причина да бъде там.

Надяваше се, че Калеб я гледа, както беше направил предишния ден. Надяваше се, че я наблюдава.

След дългото чакане, разочарована и без да иска да се задълбочи в причината за своето разочарование, тя се изправи, изтупа праха от тесния си панталон и се накани да се прибира.

— Айлийн.

Когато чу този мелодичен и дълбок глас, сърцето й започна да бие като маракас. Въздъхна, опита се да овладее дишането си и погледна напред.

Вдигнал качулката на черното си кожено яке, обут с черни дънки и черни ботуши, Калеб я оглеждаше от горе до долу. С ръце в джобовете, прав, невъзмутим, като канара, той сякаш изпълваше пространството.

Айлийн беше много хубава. Носеше високи до коленете развързани туристически ботуши. Беше обута в къси дънки, които перфектно подчертаваха задника й. Ризата й беше бяла, прилепнала по тялото, с къс ръкав. Черно копринено шалче обгръщаше врата й и краищата му се спускаха до гърдите й. Беше прихванала косата си с тънка диадема от кафява кожа, която не позволяваше на кичурите да се разпиляват по лицето й. Бузите й се бяха зачервили, а на устните си беше сложила червило с телесен цвят, който, тъй като беше брюнетка, й придаваше повече топлина и естествен вид. Беше подчертала очите си с черен молив.

Лилавият й поглед се втренчи в неговия зелен. Продължиха да се гледат няколко мига. Интимни, вечни.

— Подранил си — каза му тя с пресипнал глас. — Отново.

Бяха се уговорили да се видят в пет. Оставаше още час, а Калеб вече беше в Улвърхамптън. С нея. Насаме.

Айлийн преглътна и прокара ръка по врата си, за да отметне женствено косите си назад.

Калеб почувства напрежение в слабините.

— Слънцето все още не е залязло — каза тя, като безуспешно се опитваше да овладее гласа си. — Как можеш да излизаш сега?

— Покрит съм. Стъклата на колите ни са затъмнени, намазал съм се със слънцезащитен крем с фактор 50 и освен това е много облачно — отвърна той, без да откъсва очи от устните й.

Между тях имаше четири метра разстояние. Тя не смееше да се приближи, а той не беше сигурен какво ще направи, ако се приближи до нея.

— Пошегувах се за слънцезащитния крем — каза весело. — Намираме се в район, наречен Блек Кънтри — обясни той, пристъпи към нея и веднага се спря.

— Черната страна.

— Чела си за това? — попита я развеселен.

— Интернет. Поразгледах малко.

— Знаеш ли защо се нарича така? — попита той и отново пристъпи към нея. Контролираше всяко движение, гледаше да не бъде рязък и припрян. Айлийн поне не отстъпваше назад.

— Не, не знам — прошепна тихо.

Калеб усети притеснението й, чу ударите на сърцето й. То препускаше заради него, помисли си доволен. Пое въздух и изпълни дробовете си с женствения й аромат.

— Блек Кънтри се състои от четири района — отвърна с горящ поглед. — Седгли, Дъдли, Уолсол и Улвърхамптън, разположени в Централна Англия, на северозапад от Бирмингам. Тук е започнала първата индустриална революция. Всички фабрики в района обработват стомана и леят желязо. Има също така и големи мини.

— Ти си като Уикипедия.

Калеб се намръщи и се изсмя дрезгаво.

— Горе-долу. Комините на фабриките постоянно изпускат дим и са образували в небето над тези четири района гъст слой от черна пепел, заради който и през деня небето се оцветява в сивкави тъмни тонове, а през нощта и следобед изглежда червено. Димът от комините не позволява на слънцето да проникне напълно. — Пристъпи още две крачки към нея. Тя го гледаше с широко отворени очи, учудена от думите му. — Свикнали сме да излизаме на такова слънце.

— Затова живеете тук — беше по-скоро потвърждение.

— Нашият клан винаги е бил по тези земи, в този район. Още преди да се появят производството и фабриките, небето е било мрачно заради праха и газовете, които се отделяли от вътрешността на мините. Много полезно за нашата кожа — пошегува се, без да се засмее.

Кимна утвърдително, когато видя, че на Айлийн не й е до шеги. Трябваше да престане да се държи като несигурен юноша.

— И… какво правиш тук? — попита тя и разтърка ръцете си. Чувстваше се неудобно.

— Исках да видя как си.

— Откъде знаеше, че ще съм тук?

— Как бих могъл да не знам къде си?

Айлийн го погледна за миг в очите. Искаше да види доколко е честен. Изглежда, казваше истината и тя се зарадва.

— Ти как си? — попита тя срамежливо. — Гърбът вероятно те боли, но със сигурност раните ще зараснат бързо.

— Гърбът ми е жива рана — отвърна той тъжно. — Но е вярно. Раните ми зарастват бързо — излъга той, като я наблюдаваше.

Айлийн сведе поглед и стисна устни.

— Не трябваше да го правиш.

— Не съжалявам — отвърна Калеб и потърси с поглед очите й. — Всяко пробождане ми напомня колко несправедлив бях с теб, Айлийн. Заслужавам си го.

Айлийн се завъртя и застана с гръб към него. Страхуваше се да го погледне в изумрудените очи, за да не остане хипнотизирана от тях.

— А ти какво правиш тук, Айлийн? — приближи се до нея и почти докосна гърба й.

Съблазнителният му глас напрягаше нервите й.

Айлийн усещаше топлината, която излъчваше тялото му. Изкашля се и отговори:

— Имах нужда да изляза на въздух.

За Бога, къде беше отишъл кислородът в гората?

— Защо? Да не си се чувствала зле? — измърка той. — Чувствала си се зле заради мен?

— Не — побърза да отговори тя и се обърна към него. — Разбира се, че не.

— Мисля, че си искала да ме срещнеш тук, както вчера, защото си имала нужда да ме видиш.

— Колко си жалък! — изръмжа тя, засрамена от това, че е разкрита. По-скоро щеше да умре, отколкото да признае. — Грубиян.

— Мога да чета в съзнанието ти, когато поискам. — Хвана един абаносов кичур и се наведе да го помирише. — Но нямам твоето разрешение да го правя, така че не зная дали ме лъжеш, или не.

— Вчера те помолих да говориш с мен по този начин и не пожела.

— Вчера, в онзи момент, не можех да си кажа дори името. Освен това искам да ме помолиш на глас, не мислено.

— Казваш, че не знаеш дали лъжа и затова искаш да проникнеш в главата ми — каза тя раздразнено. — Според теб със сигурност лъжа. Никога не си ми вярвал.

— Значи ме лъжеш? Притесняваш се за мен?

Айлийн въздъхна раздразнено.

— Защо можеш да четеш мислите ми? — Усещаше как ласката по косата се разпространява из цялото й тяло и кожата й настръхва.

— Знам всички твои тайни. Мога да говоря с теб и да се ровя в паметта ти. Това е една от способностите, с които боговете са дарили нашата раса. Ние, ванирите, можем да внушаваме образи, да хипнотизираме с глас и да контролираме някого със силата на мисълта. Разговори чрез телепатия обаче можем да имаме само с нашите половинки или с хора, от които сме пили. Така можем да разберем всичко, което се е случило в живота на „кръводарителя“.

— Значи за теб съм била кръводарител? — попита тя със студен и обвинителен поглед. — Банка кръв?

— Не.

— Защото не си спомням да съм се съгласила на кръвопреливане — сряза го и стисна юмруци.

— Права си. — Погледна я с нежност. — Но имах нужда да го направя.

Айлийн издиша и отпусна примирено рамене.

— Значи вече знаеш всичко за мен — каза тя недоверчиво.

— Да. Пих от теб.

— Това не ми харесва. Аз не те познавам.

— Сега ме опознаваш, не мислиш ли?

— И аз ли имам тази „дарба“ сега? — промени тя темата. Нямаше да му каже онова, което иска да чуе. — Мога ли да правя това като жена ванир?

Калеб се почувства неудобно.

— Имаш ванирска кръв. Да, можеш да го правиш. Искаш ли да разбереш кой съм? Какъв е бил животът ми, Айлийн? Да проникнеш в съзнанието ми? — попита я, изпълнен с надежда за утвърдителен отговор.

Да. Искаше да узнае кой е мъжът, който й отне невинността и част от разума. Кой е мъжът, от когото се страхуваше и когото желаеше в еднаква степен?

— Не искам да те опозная — излъга тя. — Но мога ли да се свързвам с теб, когато пожелая? — попита подозрително.

— Можеш, ако искаш. Само трябва да си го поставиш за цел. Да визуализираш в съзнанието си моя образ и да ме повикаш. Като телефонно обаждане, но без мобилен телефон.

— И мога да го правя, защото съм била твой кръводарител и това ни свързва — поясни тя.

Плъзна поглед към оформените му плътни устни и след това към трапчинката на брадичката му.

— Или защото сме свързани като двойка.

— Какво? — каза тя ужасена.

— Нали вече не се страхуваш от мен? — попита той и разтърка кичура коса между пръстите си. Не обръщаше внимание на сърдития й тон. Рано или късно щеше да отстъпи.

— Страх ме е от теб, Калеб, и мисля, че това никога няма да се промени.

— Ще престанеш да се страхуваш от мен, ще видиш.

— Не мога да забравя това, което ми стори — прошепна и се загледа в белите му кучешки зъби. — Не мога да го забравя.

Не. Не можеше да забрави нито болката, нито удоволствието, което изпита в ръцете му.

— Не искам да те принуждавам — призна той огорчено. — Макар че бих могъл.

Айлийн потрепери, отдръпна се от него и той пусна косата й.

— Бих могъл, Айлийн. Бих могъл да ти внуша следната картина — как ти и аз си играем в леглото, като животинки, без страх, без задръжки. И ще престанеш да се страхуваш от мен.

Еротичната представа как двамата правят любов като диваци я изплаши толкова, че трябваше да разтърси глава, за да я накара да изчезне.

— Наистина ли можеш? — процеди през зъби, ядосана и същевременно уплашена.

— Бих могъл. Но няма да го направя — призна тъжно. — Това е дамга, която ще нося цял живот. Срам ме е от това, Айлийн, но ще трябва да живея с вината. Само те моля да ме опознаеш, за да разбереш, че никога повече няма да те нараня. Никога.

— И защо трябва да ти имам доверие?

— Защото ще се виждаме по-често, отколкото очакваш. — Той отново се доближи до нея. — А ако ще те защитавам, трябва да ми се довериш.

— Ти не си мой закрилник, Калеб. Вече имам Ас, Ноа и Адам, които се грижат за мен.

— Не! — Сграбчи я за раменете и се надвеси над нея. Тя трябваше да извие глава назад, за да го вижда. — Не разбираш…

— Какво трябва да разбирам? — попита предизвикателно. Вече не се страхуваше от него.

— Ти… си поверена на мен. — Помоли я с поглед да не му противоречи.

— Не ставай смешен — сряза го тя и нацупи устни. — И… ме пусни!

— Трудно ми е да стоя далече от теб, Айлийн, и не знам докога ще мога да издържа. — Беше откровен. — Ти… ме желаеш.

Айлийн остана с отворена уста пред дързостта му. Не можеше да повярва на ушите си.

— Естествено, чудовище. Умирам за теб! — подигра се тя и се опита да отмести стената на гърдите му.

Калеб стисна устни и си наложи да се успокои. Престана да я докосва и отстъпи назад.

В същия момент тя отново пожела неговата близост и това я накара да се почувства глупава, побъркана. Каква беше тази игра? Отметна кичур от лицето си.

— Виж. Искам да опозная моята ванирска природа — поясни тя и се опита да разведри обстановката. — Простих ти, така че можем да заровим томахавките. Постарах се да разбера, че всичко е било част от ужасно объркване. Все пак вашите методи и желание за отмъщение не ми харесват. Няма да го забравя — предупреди го.

Не, разбира се, той не искаше война, нито тя да забрави случилото се между тях. Той искаше да изпушат „лулата на любовта“.

— Не искам да воювам с теб, принцесо.

— В такъв случай ще ми помогнеш ли да разбера тази част от себе си, или трябва да се допитам до друг, който да ми обясни какво съм и откъде идвам? Сестра ти ми предложи своята помощ и тази вечер…

— Ще ти помогна за всичко необходимо. — Той се усмихна самодоволно. — Няма нужда да прибягваш към сестричката ми. Какво искаш да знаеш?

— Много неща… Ако не сте вампири, какво сте? Вече знам, че сте създадени от боговете, но ще ми го обясниш ли по-точно?

— Твоят дядо ти е разказал за двете раси богове, които са експериментирали с нас, нали? — Айлийн потвърди. — Ванирите са подкрепили асите в еволюционния план на Один за човечеството. Те забелязали, че берсерките придобиват все по-голяма власт. При хибридност с хора можело да се наруши равновесието на енергията на Мидгард. Затова било необходимо да има други воини, които да поддържат енергията на земята и да защитават хората. Воини, чиято задача щяла да бъде най-вече да контролират берсерките, за да не злоупотребяват с властта си. Берсерките са твърде привързани към рода и били неспособни да унищожат хибридите, които се подчинили на властта на Локи. А те били много.

— Върколаците.

— Да. Продължавали да ги смятат за част от клана. Не се престрашавали да ги убиват. Войните обаче не спирали и берсерките, които не станали изменници, загивали, защото върколаците ги избивали без милост и скрупули. Ванирите решили, че е настъпил моментът да се включат в плана за еволюцията и защита на човечеството. Щом асите имали представители в Мидгард, те също имали желание за това. Освен това така щели да изравнят силите си с асите, за да могат да се пазят и от тях. Имали някакви стари спречквания и въпреки че били в примирие, не било много препоръчително единият от двата клана богове, които владеели Асгард, да има толкова силна войска, а другият — никаква. Освен това Локи прекалявал със своите номера и решили, че допълнителна помощ няма да бъде излишна.

— И тогава създали вас.

— Ами не точно. Ние сме много по-млади от берсерките. Появили сме се преди около две хиляди години. Времена, когато създадената от Локи тъмнина се разпростирала по Земята и когато берсерките едва успявали да контролират вредите, които хората си причинявали помежду си. Ванирите изобщо не са войнствени. Нямали бойни умения. Те олицетворяват богатството, създават магическото изкуство, издигат в култ любовта, удоволствието и сексуалността, носят плодовитост и мир. Поискали обаче да се намесят в ситуацията, за да помогнат да се възстанови балансът. Така че изучили клановете на човешки воини, които обитавали земята, и ги мутирали генетично. Подбрали спартанци, викинги и келти, хора, които владеели изкуството на войната и меча, и им предложили множество дарби. Ньорд, Фрейр и Фрея, основните ванирски богове, осъществили нашата трансформация.

— Как са ви трансформирали? — попита тя и се доближи до него. Искаше да го докосне и сама да проучи тези изменения.

Калеб се почувства слаб, когато тя се приближи. Неговото чийз кейкче с малини беше вече твърде близо.

— Фрея ни дарила със сила. Дала ни физическата красота.

— Преди си бил някакво чучело? — попита тя и повдигна вежди. Калеб избухна в смях.

— Направила ни привлекателни в очите на околните и много сексуално активни, изпълнени с еротика, каквато не притежава никое друго същество на земята. — Произнесе последното с толкова гърлен глас, че Айлийн потрепери. — Дарила ни с умения на лечители и така раните по нашите тела се затварят и се възстановяваме бързо. Дарила ни с магически способности, като телепатията, умението да летим и телекинезата. Но не всичко, което блести, е злато. На Фрея й омръзнало да пролива кървави сълзи, от червено злато, когато съпругът й Од я оставял сама дълго време. И в момент на отчаяние направила така, че да сме слаби пред онези, които щели да бъдат нашата половинка за вечността, нашите истински жени. Отнела способността ни да утоляваме глада си и ни отредила вечен живот в постоянен глад, докато не открием истинската си половинка, нашата cáraid. Кръвта й щяла бъде за нас нещо като амброзия.

— Така че Фрея е казала нещо като: „Пийте сълзите ми“.

— Приблизително. Тогава, само тогава, ще бъдем зависими от нашата половинка, ще й се отдадем, защото без нейната кръв ще умрем, а по-слабите ще се превърнат в nosferátum.

— Как?

— Локи притежава радар за уязвимостта на душата на ванирите. Открива онези, които са отхвърлени от своите cáraid, и им предлага да избират между смъртта, която настъпва неизбежно без нейната кръв, и вечния живот, свързан с пиене и утоляване на глада от хората. Локи ти предлага да престанеш да гладуваш и да се нахраниш със смъртта на някое човешко същество. В замяна на това отнема душите. Много ванири се съгласяват — вдигна примирено рамене.

— Твърдиш, че всички вампири са мъже, отхвърлени от своята половинка?

— Почти всички. Или мъже, които са се уморили да ги търсят. Както виждаш, пред вас сме уязвими. Колкото повече време минава, без да сме открили нашата половинка, толкова по-близо до нас е Локи. Ако я открием и тя ни отхвърли, тогава, ако нямаме чест, отстъпваме пред това, което ни предлага Локи. Ние сме слаби, защото, въпреки че душата ни е безсмъртна, продължава да бъде човешка. Затова половинката за ванира е свещена. С нея възвръщаме усещането за вкус, окончателно затваряме вратата пред Локи, утоляваме глада, поддържаме нашето безсмъртие и дарби. Ако не получим благоволението на нашата cáraid и ако тя ни лишава от своята кръв, след като веднъж сме опитали от нея, ако по някаква причина отхвърля нашата природа, ние избираме между смъртта или това да предадем душата си на дяволското изчадие. Разбираш ли? Най-важното за нас е да открием нашата жена и след това да я задържим до себе си.

— Напомня ми девиза на династията Синстър — прошепна тя. Обожаваше Стефани Лорънс51.

— На кого?

— Няма значение. Ами ако чувствате, че е тя, но не сте опитали кръвта й? Какво се случва тогава? — попита заинтригувано.

— Тогава се опитваме да не губим надежда и се подлагаме на мъките на осъдените на смърт, докато не пием от нея.

Айлийн прехапа устни, за да не го попита онова, което я глождеше. Калеб имаше ли своя cáraid? Изведнъж неочаквано пробождане на ревност прониза сърцето й. Не възнамеряваше да анализира тази реакция.

— Очевидно е, че ви е създала жена — промърмори тя, наклони глава и го огледа. — Мисля, че ще направя фенклуб във Фейсбук. Клуб на феновете на Фрея — потвърди с усмивка.

Ванирите бяха въплъщение на мокрите сънища на всяка жена. Красиви, силни и властни, но същевременно уязвими и послушни пред своите жени. По дяволите тази Фрея! Била е съвършен творец.

— А жените? Трябва да чакат мъжете да дойдат и да ги поискат ли?

— За тях също е истинско проклятие — процеди той през кучешките си зъби. — Болезнено е дълго време никой да не те пожелае, нали? — Повдигна едната си вежда.

— Не знам — отвърна тя студено.

— Фрея вярва в истинската любов и се надява, че вечните половинки се откриват. Дали ще се разпознаят, или не, зависи от нас.

— Но вие използвате кучешките си зъби и за други неща, освен за да пиете кръв от вашата cáraid — посочи тя и отново погледна мъжествените му чувствени устни.

— Ние не пием от хората, за да оцелеем — поясни той, като се любуваше на блестящите й очи. — Ако се е случвало да пием от тях, то е било, за да разберем за събития, които са важни за нашите цели, и защото сме имали нужда от информацията, която е запечатана в кръвта на съответния субект. В нашите вкусови луковици има нещо като четец на информация и понякога се налага да го използваме. В малки количества. Човешката кръв ни изкушава, но не е важна за нас. И без нея можем да живеем.

— Малки количества? Така убивате хората — прошепна тя през зъби. — Самаел уби Микаил. Обезкърви го.

— Самаел е затворен заради това. Ванирите са ни оставили ясни правила. Не можем да злоупотребяваме с нашата сила спрямо хората, но той се побърка. Загуби контрол.

— Ти почти ме уби. — Тя си припомни трепереща как кучешките му зъби се забиха в гърлото й.

— Ти ме подлуди, малката. Кръвта ти е… — не знаеше как да й обясни колко важен беше за него нейният хемоглобин. — Изключително апетитна е, Айлийн. Оставих се да ме води нейният вкус, онова, което преживявахме заедно.

— Нищо не сме преживели заедно — сряза го тя. — Ти взе, каквото искаше, без да поискаш разрешение от мен.

— Няма да се повтори — отсече той и прикри една вълча усмивка.

— Надявам се. — Опита да се успокои, но в негово присъствие това беше невъзможна задача. Струваше й се, че рано или късно ще я изяде. — Самаел не ми харесва — призна тя и си припомни как се беше отнесъл с нея и какво й беше говорил. — Защо мислиш, че не ви е уведомил за убежището на Тор и не ви е предупредил за ловците?

— Не знам. Тази вечер всички ванири ще получат известие от двамата представители на Съвета на окръг Уолсол. Дюбв и Финбар ще ни кажат какво решение е взето.

— Кои са членовете на Съвета?

— Ванири, които изпълняват ролята на представители и арбитри за всяко графство. Те са шестима. Беата и Гуин представляват Дъдли. Дюбв и Финбар са от Уолсол. Инис и Йон представляват Седгли. Разбираш, че няма представители на ванирите от Улвърхамптън. — Сбърчи нос като дете. — Съветът се опитва да достигне до споразумение, когато възникне проблем между клановете. Обсъждат и вземат решение заедно с останалите ванири. Това не значи, че стоят по-високо в йерархията, нито че са по-силни или по-могъщи. Просто притежават голяма проницателност и обективност и това ни кара да мислим, че ще вземат най-добрите и справедливи решения за всички нас. В идеалния случай тези позиции се заемат от двойки. Именно в двойките цари равновесие.

Айлийн смръщи чело и се замисли. Разбираше много добре всичко.

— Гуин и Беата са…?

— Двойка.

— А Инис и Йон…?

— Също.

— Защо тези от Уолсол не са?

— Защото там никой не е намерил половинката си — отвърна той нежно.

— Разбирам… — Айлийн се обгърна с ръце и потрепери. — Самаел е мой чичо, но не искам да го познавам. Прилича ми на диво животно, заразено с бяс.

Калеб се намръщи, но не можа да възрази. На него Самаел също му приличаше на пощуряло животно.

— Разбираше ли се с баща ми?

— Да. Самаел беше по-големият и винаги го защитаваше. Имаха обаче и някои различия. Самаел беше много агресивен и не се колебаеше да злоупотребява със своите дарби, за да постигне целите си. Но Тор, макар и по-малък, беше този, който го вразумяваше. Когато баща ти изчезна, Самаел започна да се затваря в себе си и се отдалечи от нас. Преди това Мену, Каал, Дана и аз давахме караул с тях двамата. Знаеш ли, шестимата бяхме неразделни. — Усмихна се тъжно. — След като Тор изчезна, Самаел престана да идва. Още не мога да повярвам, че е знаел къде сте и не ни е споменал нищо. — Стисна юмрук, докато кокалчетата му побеляха.

Айлийн забеляза напрежението му. Явно са били много близки с баща й. Майка й не беше преувеличила в дневника си тяхното голямо приятелство.

— Както и да е — погледна я той с меланхолия с невероятните си очи. — Нямаш причина да се притесняваш. Трябва да изчакаме известието. После ще те информирам какво са решили. Дотогава няма да се налага да го виждаш. Затворен е.

— Добре — кротко се съгласи тя. — Продължи да ми разказваш, Калеб.

Айлийн започваше да се чувства добре с него. Възможно ли беше това?

Калеб се усмихна. Как да не се подчини на своята прекрасна и красива cáraid?

— Изпитваме постоянен глад, ангелче. — Постави показалец между веждите й и бавно го плъзна по извивката на носа й, докато стигна върха му. Айлийн стоеше неподвижно. — Храним се с продукти, които ни засищат, докато ги поглъщаме, но веднага след това идва празнотата. Това се случва и с теб, нали, красавице? — попита я нежно, като продължаваше да докосва носа й. — Гладна си, нали?

Беше много ласкав с нея и Айлийн не знаеше как да се държи.

— Да, гладна съм — призна възмутено.

Калеб се зарадва, че не бе обменил кръв с нея. Тогава тя щеше да се побърка от присъствието му. Щеше да подуши кръвта му и да изпита нужда да впие зъбите си в него. Но както беше все още изплашена от преживяното, тя щеше да се изтощи прекалено от това да се бори с него, с желанието си да пие от своята половинка. Как да й каже, че той е нейната половинка за вечността? Тя беше гладна за него. Личеше си по разширените й зеници и по начина, по който несъзнателно прокарваше език по зъбите си. А той се чувстваше горд, че жена като Айлийн го желае по такъв начин. Сега оставаше само тя да отстъпи пред това желание, да привикне към тази потребност и към усещанията, които неговата близост предизвикваше у нея.

— Храня се и не се насищам — продължи тя притеснено, без да откъсва поглед от очите му. — Нищо не ми е достатъчно.

— Когато откриеш твоя cáraid, ще видиш, че неговият аромат и присъствие ще те развълнуват. Ще искаш да го докоснеш, ще искаш да го целунеш, да го оближеш, да го прегърнеш. Той ще утоли твоя глад — каза той с еротичен глас. — Аз съм твоят cáraid.

Айлийн не получи мисловното послание, но въпреки това се изчерви. Погледът му издаваше всичко. Засрамена, отново постави ръка на шията си. Имаше нужда да опита от това манго с черна коса и зелени очи, което стоеше пред нея. Нуждаеше се от това толкова отчаяно, както й го описваше Калеб.

— Продължи с историята с боговете. — Тя се отдели деликатно от него.

— Фрейр — продължи Калеб, като подхвана отново разказа с лекота, — от своя страна, когато видял, че сестра му Фрея ни е дарила с такива силни оръжия, се уплашил, че ще станем по-могъщи от боговете. Отредил ни още една слабост. — Обикаляше около нея, като хищник, който се готви да нападне жертвата си. — Боговете са много себелюбиви и искат винаги да стоят на пиедестал. Той бил богът на изгряващото слънце, така че ни направил по-слаби от изгрева. Затова не можем да се движим на слънчева светлина. Ньорд ни дал безсмъртието и способността да общуваме със земята, с природата. Предал ни дарбата да общуваме с животните.

— Небеса — въздъхна Айлийн и опъна косата си назад, — има материал за цял роман.

Калеб се усмихна.

— Всички описани дарби, съчетани с бойните умения на тези кланове, създали това, което виждаш. Аз съм един от тях.

— Ти си старец. На две хиляди години. — Тя вдигна вежди впечатлена. — Мисля, че ако Шер имаше директна връзка с боговете, нямаше да се поколебае да плати колкото е необходимо за някоя от техните процедури за разкрасяване.

— Твърде стар за теб ли, ангелче? — Застана зад нея и се наведе към врата й.

Движеше се толкова бързо, че Айлийн не успяваше да го проследи с очи.

— А вие от кой клан сте? — размърда се нервно тя.

— Ние сме келти. Преди две хиляди години, в Британия, боговете ни призоваха до Стоунхендж. Там ни казаха каква ще бъде нашата мисия и ни трансформираха.

— И сте видели боговете? — изуми се тя.

— Да, в техния човешки облик. Бяха красиви, стройни и фини. С порцеланов тен, коси от слънчеви лъчи и очи, пълни с морска вода. — Направи още една крачка и отново застана пред нея.

— Винаги ми се е струвало невъзможно там горе да няма нищо.

— Не си ли християнка?

— Вярвам, че има нещо могъщо, което ни прави такива, каквито сме, и ни дава разум. Но не можах да приема версията, която поддържа църквата.

— Има толкова богове, колкото и светове — увери я Калеб. — Всеки човек е различен свят.

Айлийн го погледна втренчено и се замисли над думите му.

— Баща ми келт ли е бил? — попита тя и отклони очи към шията му.

Калеб се приближи до нея и се наведе, за да прошепне в ухото й.

— Баща ти беше най-внушаващият страх келт от целия клан. Непобедим воин, верен и истински приятел. Беше готов да даде живота си за онези, които обичаше — прошепна и зарови нос зад финото й ухо. — Беше мъжът-гръмотевица — поясни гордо. — Не се страхуваше от нищо. А ти?

— Какво… какво правиш? — попита тя и затвори очи. Трепереше от очакването.

— Не можеш да си представиш колко хубаво ухаеш за мен, Айлийн — отвърна той без заобикалки. — Ароматът ти ме кара да полетя.

Това не можеше да е истина. Калеб я съблазняваше. Сваляше една по една оковите на страха и срама. Тя преглътна, опита да се отдръпне и не отговори.

— Баща ти е загубил ума си по аромата на майка ти — продължи той. — Открил е в нея своята cáraid, онази, която е била обречена да бъде редом с него във вечността, да успокоява изтормозеното му сърце, да му дава топлината на любовта и на дома. Cáraid за ванира е като слънцето.

— Проклятие? — попита тя със сподавен глас.

Калеб се усмихна и допря устни в слепоочието й. Накара я да се приближи до него, като обви нежно китката й с пръсти. Погали с палец мястото, където се беше врязал коланът през онази злокобна, дива нощ. Притегли я ласкаво.

— Не. Тя е светлината в нашия мрак — прошепна до кожата й.

Айлийн се отдръпна и го погледна в лицето.

Стоеше изправен пред нея, с невероятното си и същевременно заплашително тяло, бледа кожа и сенки под очите, дълги мигли и ангелско лице, което отново й приличаше на детско. Видя, че Калеб е уязвим, безпомощен и копнее за топлината, за която говореше.

Калеб, макар че искаше да се наведе и да покрие устните й със своите, забеляза объркването и вътрешната борба на Айлийн и реши да я остави на мира. Отдръпна се неохотно, погледна към небето и свали качулката си.

Беше толкова красив и мъжествен… Айлийн въздъхна на пресекулки и навлажни устните си.

— Всъщност, Айлийн, имам някои неща на баща ти, които са твои.

— Неща? — повтори тя и обви ръце около себе си.

— Да. Ти си наследницата. Законната му дъщеря. Всичко негово е твое.

Айлийн почувства как сърцето й бие все по-бързо и го накара да се успокои.

— Може би тази нощ, след посещението на фирмата в Лондон, ще се съгласиш да дойдеш с мен, за да ти покажа какво имам предвид.

— Тази нощ? — Беше се разбрала с Дана да се срещнат в Бирмингам. Ноа и Адам щяха да дават караул там и се бяха съгласили да я вземат със себе си. — Мисля, че няма да мога.

Погледът му стана сериозен.

— Ще дойдеш — нареди той.

— Не ми заповядвай. — Тя напрегна мускулите на гърба си. Най-накрая. Магията се беше изпарила.

— Нищо не трябва да правиш, а това, което ще ти покажа, ще те зарадва много.

Тя и той сами? Не беше много сигурна.

— Ще се срещна със сестра ти в Бирмингам. Ноа и Адам ще ме заведат. Не мога да дойда с теб.

Сестра му беше голяма глупачка, помисли си раздразнен.

— Добре — отстъпи, видимо уморен. — Тогава нека сестра ми те отведе. Не е желателно да ходиш в Бирмингам тази нощ, не е много безопасно.

— Това пък защо? — Тя скръсти ръце и повдигна високомерно едната си вежда.

— Утре е пълнолуние, лятното слънцестоене. Върколаците и вампирите ще излязат на лов. А ти ще си плячка с огромна мишена на прекрасния ти задник. Днес ще бъдат много неспокойни.

Прекрасен задник? Страхотен комплимент. Погледна мъжкия електронен часовник „Долче“, който беше купил дядо й, и отпусна рамене.

— Чакат ни.

Калеб не отговори. Мина покрай нея с пъргави големи крачки. Тя се усмихна леко и тръгна след него.

Калеб се учеше да отстъпва и това беше хубаво. Този властолюбив ванир, трябваше да си държи езика зад зъбите пред нея и да не преминава границата. Айлийн се наслаждаваше на малкото мъчение, което му беше приложила.

Забеляза как мускулите на широкия му гръб се движат под якето, но тогава се сети за раните. Дали го болеше? Не. Със сигурност вече бяха зараснали. Загрижена за него, продължи да върви към къщата.

Бяха в Лондон. Калеб погледна модерната сграда, която се издигаше пред тях. Изглеждаше тиха, сякаш в нея не работеха много хора, но той много добре знаеше върху какво се експериментира вътре. Ако зависеше от него, щеше да влезе и да подпали всички. Обаче след случая с Айлийн вече не беше сигурен, че всички, които работят в „Нюсайънтистс“, знаят с какво се занимава тази фирма.

Но той знаеше. Помнеше деня, когато със Самаел откриха частите от трупа на Тор в един от контейнерите на улица „Оксфорд“. Миризмата ги беше отвела до отрязаните му крайници.

Още си спомняше сълзите на Самаел, докато притискаше до гърдите си една от ръцете на брат си. Самаел… онази сцена нещо не се връзваше с това, което бяха открили.

Калеб едва успя да си поеме дъх, когато разбра, че безжизнената плът пред тях наистина е на най-добрия му приятел. Как са могли да го изхвърлят там? Защо? С каква цел? Истинска лудост. Ако някой човек беше открил части от това тяло и медиите бяха разследвали случая, не само щеше да се създаде психоза, но и ако патолозите бяха анализирали кръвта на тялото… какво щеше да стане? Това не беше човешка кръв.

Това, което знаеха със сигурност, беше, че е изпратен от Барселона, както показваше печатът на ръката на Тор. Сега трябваше да разбере дали тялото е излязло от тази сграда, или не е влизало в нея. Кой? Как? И защо? Тези въпроси се въртяха в ума му. Спомни си нощта, когато със Самаел осуетиха залавянето на един ванир от ловците на „Нюсайънтистс“. Пиха от тях само за да разберат какво правят. Онези хора не бяха много наясно защо вършат всичко това, бяха изпълнители. Но все пак бяха екзекутори на ванири. Тогава, чрез кръвта им, видяха какво правят с тях. Жени, деца, измъчвани, разпорени… подлагани на многобройни анализи. Други командваха, а те се подчиняваха като роботи.

Видя как джипа на Ноа паркира до неговото порше. Изгледа косо Айлийн, която слизаше елегантно от колата. Беше невъзможно да не привлече вниманието. Черната й коса блестеше със синкави оттенъци. Виолетовите й очи го погледнаха и той отмести своя зелен поглед отново към сградата. Не беше пожелал да пътува с тях.

Айлийн изпъна рамене назад и застана до него. Пътуването с Ноа и Адам бе минало в мълчание. Адам беше мълчалив по принцип, а тя не говореше с Ноа след бичуването. Бяха й казали само как да действа вътре в сградата.

Мислеха я за глупава… Тя добре знаеше как функционира тази фирма и имаше собствен план как да извлече информация. Само се надяваше скоро да намери онова, което търсеше.

— Ще вляза с теб — каза Ноа.

— Не — отвърна тя.

— Ще влезеш с него и с Адам — нареди й Калеб неохотно.

Айлийн се намръщи. Не го разбираше. Мислеше, че Калеб не иска берсеркът да е близо до нея.

— Мога да се защитавам сама.

— Не знаеш какви хора работят вътре — отвърна той, скръстил ръце и облегнат на вратата на колата.

— Искам да развия новите си способности — каза тя самодоволно. — Сега ще бъде добър…

— Стига, Айлийн. Престани да се държиш като дете и ни послушай — смъмри я той хладно. Хвана я за раменете и я стисна.

— Нараняваш ме, чудовище — каза тя с презрение.

— Ще ми се подчиняваш. Чуваш ли? Това не е игра. Знаем, че тези хора са в съюз с вампирите и върколаците, а ти ухаеш твърде хубаво. Разбираш ли? — Трябваше да е луда, ако смяташе, че той ще я остави да се изложи на опасност. — Ако някой от техния клан работи там, още щом влезеш в сградата, ще те усетят и тогава аз ще ти се сторя ангел в сравнение с тях.

Айлийн стисна треперещите си устни и напрегна всичките си мускули.

Върви по дяволите, чудовище. Не ми говори така.

Калеб я погледна косо и не можа да потисне злобната усмивка на превъзходство, която се изписа на устните му. Пусна я и отново се облегна на колата си.

Ноа и Адам не се намесиха.

— Доставките обикновено пристигат в седем часа — поясни Айлийн. — Всеки ден се изпращат пратки от Барселона към филиалите в чужбина. Да видим дали и днес ще има стока. Камионът трябва да дойде всеки момент.

Така и стана. Огромен камион с ремарке с абревиатура „МРВ“52 отстрани спря пред сградата. Двама мъже слязоха от кабината и отидоха да отворят задните врати, за да разтоварят стоката.

— Кой обработва пратките? — попита тя объркана. — Преди го правех аз.

— Е, сега ще разберем кой е вторият шеф — отвърна Калеб.

— Носят документите за доставка — предупреди тя. — Трябва да ги спрем, преди да влязат в сградата.

Калеб я погледна предизвикателно в очите.

Да не ти минава през ума да не ми се подчиняваш, Айлийн. Стой тук. Моля те.

Кожата й настръхна. Пулсът й се ускори. Кръвта й нахлу в главата и почувства как хиляди пеперуди пърхат в стомаха й. Калеб отново беше започнал да разговаря мислено с нея. Чувстваше се добре. Беше изненадана и благодарна.

„Моля“ ли каза? Това е вълшебната думичка.

Искам хубаво да наблюдаваш какво ще направя, Айлийн. Ще трябва скоро да използваш своите дарби и аз ще ти покажа как.

Какво ще правиш?

Беше в еуфория от това, че може да говори с него по този начин.

Ще ги повикам при мен, ще им заповядам да влязат в кабината на камиона и да подремнат.

Айлийн се засмя вътрешно и поклати глава.

Ами покажи ми.

Усети всичко. Усети как Калеб изпрати мисловна вълна на двамата мъже и ги омагьоса с поглед. Същевременно им даваше заповеди и ги принуждаваше да се подчиняват на желанията му, като понижаваше глас.

Ноа и Адам забелязаха учудени как доставчиците влязоха в широката кабина и се съблякоха. След това подадоха на Калеб двете униформи. После с едно движение на главата, той ги накара да заспят. Никой не влезе, нито излезе от сградата. Калеб беше бърз и ефективен.

Прикани с жест берсерките да се приближат и те изтичаха при него.

— Ноа, Адам, вземете — подаде им униформите.

— Виж ти, виж ти… вампире — прошепна изумен Ноа. — Много си убедителен.

— Аз съм ванир, това е моя дарба.

Една от многото, помисли си Айлийн и го погледна втренчено. Калеб я погледна и се усмихна.

Благодаря, Айлийн.

Благодареше й не само защото го беше послушала, а и защото му беше дала възможност да се свърже с нея по този мисловен начин. Това беше голямо успокоение за него. Но имаше нужда от физическата връзка, за да може да възвърне цялата си жизнена сила. Що се отнася до емоционалния елемент… това му изглеждаше невъзможно в момента.

След няколко минути Ноа и Адам вече бяха приели самоличността на Марк и Били, доставчиците от „МРВ“.

— Ти ще влезеш с тях — каза Калеб на Айлийн. — Всички тези кашони трябва да бъдат занесени в някоя от залите или лабораториите на тази сграда. Ще отидеш при рецепциониста и ще му го внушиш, както аз направих с тези двамата. Постарай се Ноа и Адам да чуят указанията му.

— Ще опитам.

— Докато Ноа и Адам проверяват какво има в сградата и какво се върши там, ти трябва да извлечеш от съзнанието му всички пароли за базите данни.

— Да го накарам ли да свали информацията от целия компютър?

— Да, това ще е много полезно. Имаме нужда обаче от пароли, имейл адреси, архивирани файлове и така нататък… Разбираш ли?

— Да.

— Не се отдалечавай от приемната. Да не ти минава през ума да отиваш навътре!

— Добре, Калеб.

Той се вцепени. Колко му харесваше да чува името си от устата на Айлийн. Отново.

— Ще чакаш да се върнат двете кучета — нареди й с усмивка.

— Да ти го начукат — сряза го Ноа и оправи реверите на униформата си.

Тя ги погледна. Вчера Ноа бичуваше Калеб, а днес трябваше да работят заедно. Сигурно беше много трудно, най-вече за Калеб. Айлийн кимна послушно.

— Ти какво ще правиш?

Харесваше й да общува така с Калеб. Винаги когато й отговаряше, тялото й реагираше, сякаш я беше докоснал леко.

— Тук има няколко палета. Искам да видя какво има в тях, а освен това трябва да наглеждам спящите красавци в кабината.

— Но някой може да те види. Ще се учуди какво прави цивилен човек в камион.

— Не, ангелче. Няма да ме видят, ако аз не искам.

— Разбира се, забравих, че си супермен — отвърна тя и повдигна вежда.

— Не… аз съм келт с много, много способности. Внимавай. Ще те чакам тук.

— А ти… ти също внимавай.

Обърна се и влезе в сградата. Ноа и Адам я следваха с документите за доставка.

Калеб почувства въодушевление, когато усети притеснението за него в гласа й. Отношенията им започваха да се променят.

Трябваше да побърза и да разбере какво съдържат тези пратки. Господи, чувстваше се толкова зле физически. Но нямаше да позволи да й се случи нещо. Щеше да бъде мислено с нея.

В сградата нямаше жива душа, освен рецепциониста. Подът беше покрит със светъл, много скъп мрамор. Имаше няколко високи растения с дебели стъбла, стратегически разположени на входа, в ъглите на фоайето, от двете страни на асансьора и в огромната приемна, където един мъж на около трийсет години се вторачи в Айлийн, която се приближаваше към него.

— С какво мога да ви помогна, госпожице?

Момчето беше слабо, рижаво, със сресана назад и намазана с гел коса и луничаво лице. Кафявите му очи се наслаждаваха на всяка нейна извивка и я поглъщаха.

Айлийн се усмихна кокетно.

— Ще ми помогнеш — каза тя властно.

Зад нея Ноа и Адам очакваха информацията.

— Ще ви помогна — каза той напълно хипнотизиран.

— Пристигнаха пратките от Барселона. Къде трябва да бъдат оставени?

— На второто подземно ниво. — Мъжът преглътна, потънал във виолетовите й очи. — Там служителят по сигурността ще въведе кода, за да отвори склада, и ще можете да оставите кашоните.

Айлийн се обърна и кимна на Ноа и Адам да се захващат за работа. После се наведе над бюрото и погледна рецепциониста през гъстите си мигли.

— Джъд — произнесе провлачено името му, написано на баджа, — искам да запишеш на една флашка цялата информация от хард диска на твоя компютър. Телефони за контакт, имейли, бази данни, пароли и така нататък…

— Веднага. — Джъд действаше като робот. Не мигаше, движенията му бяха механични и без емоция. Взе една флашка, постави я в съответния изход на компютъра и прехвърли върху нея всичко от хард диска.

Айлийн се почувства зле, когато откри какво влияние може да има върху хората. Но това беше нейната същност, помисли си и си припомни думите на Ноа. С крайчето на окото наблюдаваше как двамата берсерки влязоха в асансьора с едно пале. Трябваше да действат предпазливо, защото имаше камери. Тя почука с нокти по бюрото и отново погледна втренчено рецепциониста.

— Джъд, през последните пет дни говорил ли си с някой от фирмата в Барселона?

Джъд потвърди. Наблюдаваше невъзмутимо как се прехвърля цялата информация.

— С кого, Джъд?

— Господин Виктор Сасар. В отсъствието на Ейлийн той поема всичко.

Тя престана да барабани с пръсти и цялото й тяло се напрегна. Виктор? Виктор, нейният лекар?

— Айлийн, добре ли си?

Успокои се, когато чу гласа на Калеб в себе си.

— Господин Виктор Сасар, значи?

— Да, госпожице.

— Виктор Сасар отдавна ли работи в „Нюсайънтистс“? — Не можеше да повярва.

— От около дванайсет години. Той е дясната ръка на господин Микаил.

Лъжливо гадно копеле.

Почувства се глупава и наивна, защото беше вярвала на своя лекар, беше неин приятел.

— Какво се е случило с госпожица Ейлийн и господин Микаил? — Тя овладя треперенето на гласа си.

— Госпожица Ейлийн е тук, в Англия. По работа.

Айлийн почувства студена пот по тила си. Именно това Мену и Каал бяха внушили на прислугата в дома й в Барселона.

— А господин Микаил? Знае ли се нещо за него?

— Ще дойде вдругиден в Лондон заедно с господин Виктор — прошепна той, като се наведе към Айлийн.

Дъхът й секна, започна да трепери и почувства как кръвта й се отдръпва от лицето. Микаил беше мъртъв, това не можеше да е истина. Джъд продължаваше да я гледа, без да мига, потънал във виолетовите й очи.

Айлийн, спокойно. Долавям сърцебиенето ти. С теб съм.

— Кога… кога си говорил с господин Микаил? — попита тя с треперещ глас.

— Тази сутрин, госпожице.

О, Боже… Калеб — чувстваше неистов студ.

Айлийн, вземи данните и излез оттам. Не искам да те усещам в такова състояние.

— За нещо специално ли идва господин Микаил? — настоя Айлийн.

— Накара ме да направя резервация за десет души в „Айви“, един много реномиран ресторант в Лондон.

— Какъв е адресът и за колко часа е резервацията?

— Улица „Мур“, номер шестнайсет, в осем и половина.

— Джъд, дай ми флашката и органайзера си със задачи. — Накара го да побърза с жест.

— Разбира се, госпожице, заповядайте — подаде й спокойно едно черно блекбъри и флашката.

— Няма да си спомняш нищо от това, което говорихме — каза тя с тих, успокояващ шепот. — Ще си тръгна оттук и няма да помниш, че си ме виждал. Никога не си ме виждал.

Джъд се съгласяваше с полуотворена уста и премрежен поглед.

Асансьорът се отвори и се появиха Ноа и Адам, странно пребледнели и уплашени.

— Трябва да се подпечатат документите ви — процеди Айлийн през зъби. Какво ли бяха видели?

Адам почака оглупелия Джъд да подпечата документите, без да откъсва влюбения си поглед от Айлийн.

Адам хвана Айлийн за ръка и излязоха. Отидоха при Калеб, който разглеждаше онова, което беше извадил от кашоните. Всякакви замразени епруветки, стъклени бурканчета, пулверизатори, хирургически консумативи…

— Добре ли си? — попита Калеб и погледна Айлийн. Беше бледа.

— Не — отвърна тя с празен поглед.

— Да се махаме оттук, вампире — каза рязко Ноа. — Това място е отвратително.

Калеб се съгласи. Сложи всичко, което беше намерил, в един черен сак и излезе от камиона. Изчака берсерките да се преоблекат. Накара доставчиците да се събудят, преоблекат, да разгледат документите и да потеглят.

Калеб хвана Айлийн под ръка и изгледа Ноа предупредително. Тя нямаше да пътува с тях. Беше негова и се чувстваше зле. Той трябваше да се грижи за нея. Той.

— Идваш с мен — каза й, като я гледаше загрижено.

Айлийн се съгласи, разтреперана. Беше твърде притеснена, за да му противоречи. Притискаше органайзера към гърдите си.

След като се качиха в колата и потеглиха към Улвърхамптън, Калеб стана безмилостен с нея.

— Веднага ми кажи какво откри.

Айлийн се взираше в спусналата се облачна нощ. Небето беше навъсено. Преглътна и погледна Калеб с навлажнени очи.

— Виктор, моят лекар… работи с Микаил във фирмата. От около дванайсет години. Той… движи нещата от Барселона в мое отсъствие.

Калеб я погледна. Искаше да разбере дали действително се беше разтревожила от предателството на Виктор. Само като си помислеше, че русият можеше да събуди някаква нежна емоция у Айлийн, побесняваше.

— Виктор не е невинен. Той е знаел какво прави, когато те е инжектирал. Продължавай — изръмжа той.

— Ми… Микаил е жив. — Брадичката й затрепери.

Калеб стисна устни и хвана волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Как беше възможно? Самаел го беше пресушил и погребал. Беше мъртъв. Значи…?

— Кажи ми, че не е възможно — помоли го тя с уплашени очи. — Видях го как се строполи безжизнен, с разкъсана шия. Самаел го уби пред очите ми…

— Всичко е наред, малката, успокой се. Разкажи ми какво ти каза.

— Планирал е да дойде в Лондон вдругиден. Име среща в „Айви“, резервирали са им частно сепаре за осем и половина за десет човека. Те знаят, че съм тук — каза отчаяно. Дъхът й секваше. — Знаят, че сте ме довели тук — прошепна със сподавен глас. — Откъде знаят? Кой им е казал, по дяволите? — извика. — Защо е още жив?

— Не знам, ангелче. — Но щеше да разбере скоро. — Мену, Каал и Самаел се заеха да погребат тялото. Освен ако…

— Какво? — попита разтреперана Айлийн.

— Нищо — отвърна той разсеяно. — Ще проверя всичко. Всъщност ти си казала на Виктор, че ще дойдеш да работиш в Лондон. Убеден съм, че идват насам, за да те открият. Микаил ще иска да отмъсти за опита за убийство и ще дойдат тук…

Айлийн го погледна. Калеб беше прониквал в съзнанието й. Трябваше да свикне с тези подробности. Покри лицето си с ръце и въздъхна шумно.

— Идва за мен. За всички нас… — Опря крака в кожената седалка и прегърна коленете си.

— Страх ли те е? — попита той съчувствено. — Аз няма да позволя да те наранят, Айлийн. Ще разплета този случай докрай. Не се притеснявай.

Айлийн разтвори широко очи и го погледна изненадано. Беше й приятно, че Калеб я закриля, чувстваше се изненадващо сигурна. Тогава си спомни къде се намира. Спомни си какво се беше случило в тази кола преди няколко дни.

— А кой ще ме защити от теб, Калеб? — каза тя, като гледаше пред себе си напълно сломена.

Калеб я погледна тъжно и един мускул на брадичката му потрепери.

— Аз ще те защитавам от себе си. Вече ти казах, че няма да ти навредя отново.

Телефонът му иззвъня. Беше получил съобщение от Съвета, но не от двамата от Уолсол, а от тези в Дъдли. Гуин и Беата. Намръщи се и го прочете.

— Какво има?

Лицето на Калеб стана сурово.

— Самаел е избягал. Убил е пазачите на дупката.

— Какво? Каква дупка? — извика тя.

— Мястото, където го затворихме, стаята за гладуване. Намира се под земята… Възможно е двамата членове на Съвета от Уолсол да са замесени в неговото освобождаване. Изчезнали са и никой не знае нищо за тях. Отиваме в Бирмингам, за да говорим с клановете.

— Не може да е истина. — Айлийн потъна в седалката. — Кажи ми, че е някакъв кошмар…

Калеб прокле всичко живо. Айлийн имаше нужда от много повече закрила, отколкото си мислеше, а той не беше в състояние да я пази. Едва беше успял да прикрие неразположението си и загубата на сили. Но не искаше състраданието да я привлече към него, а истинската страст, чистото желание да отдаде тялото си на своя cáraid.

Микаил и всички онези, които той все още не познаваше, щяха да я търсят. Тя беше еволюционен скок, чудо, възможност да бъде зачената нова, почти непобедима раса. Самаел искаше да я убие само за да отмъсти за брат си. Разбира се, ако не знаеше, че е негова племенница.

Погледна тъмнокосата й красота и лилави очи и за първи път я видя като крехко момиче, което се нуждае от много грижи. Трепереше и беше шокирана от последните новини. Имаше нужда от топлина и разбиране. Необичайна за него нежност притисна сърцето му.

Тя го погледна крадешком. След час и половина щяха да пристигнат в Бирмингам, а тя изпитваше нужда някой да я докосне и прегърне.

— Кажи ми какво искаш и аз ще ти го дам — каза й той нежно.

Айлийн се сепна, сякаш я бяха изгорили с нагорещено желязо. Той беше постоянно в съзнанието й. Вече не можеше да излезе от нея.

— Просто…

— Какво, Айлийн? Кажи ми, защото копнея да направя нещо и не искам да допускам повече грешки с теб. Не искам да те плаша отново.

Тя наведе примирено поглед. Преглътна. Разкопча колана си с несигурни ръце и го помоли с очи за разрешение, с цялото смирение на света. Имаше нужда от едно силно тяло до себе си, в чиято прегръдка да потъне.

— Ела тук, Айлийн. — Той вдигна лявата си ръка и я прикани да се сгуши в него.

— Почакай… просто… Това нищо не значи, нали… — поясни тя с тих глас и вдигнат показалец. Погледна перфектния му профил, мъжествената брадичка и черната му коса. Господи, от всичко на света най-много искаше да се залепи за него. Само това.

— Ще означава това, което ти искаш. — Той се усмихна кротко и Айлийн реши, че ще припадне. Толкова нежен изглеждаше. — Хайде, малката. Нека те прегърна. Аз имам нужда от това повече, отколкото ти.

Айлийн прехапа устни, за да не заплаче. Калеб искаше да я накара да се чувства добре. Наложи си да мисли така. Нищо повече. Просто любезен жест от негова страна.

Отмести се и се долепи до него. Събра ръце на гърдите си, за да не го докосва, и подпря глава на мускулестото му рамо. Вдиша и притисна колене към тялото си, за да задържи топлината.

Ароматът на манго ставаше все по-слаб. Тя се учуди. Дразнеше я, че се чувства добре в прегръдката му, но това беше реалността. Никога не беше усещала нещо толкова хубаво.

Калеб почувства покорното и меко тяло на момичето и сърцето му заби лудо. Обви я с ръка и я притисна към себе си в жест на притежание.

Айлийн въздъхна и се успокои. Имаше нужда някой да я прегърне така, да я подслони. Несъзнателно потърка буза в рамото му и затвори очи.

— По-добре ли си? — попита го тя с леко кокетство. Той беше казал, че се нуждае от прегръдка, нали така?

— Много, много по-добре — усмихна се Калеб, като не обръщаше внимание на това, колко го притиска панталонът в областта на слабините. Ако протегнеше още ръката си, щеше да обгърне изцяло една от прекрасните й гърди. Потисна реакцията на тялото си спрямо близостта й и се съсредоточи в шофирането.

Сърцето на Айлийн подскачаше от радост и от някакво особено чувство, което никога не беше усещала. Наслаждаваше се на момента и се чувстваше като ученичка. Опита се да заспи.

Калеб шофираше с една ръка, изпълнен с щастие за първи път от хилядолетия.

Какво ли се случваше между съзнанието, тялото и сърцето при ванирските двойки? Какво ли щеше да бъде да обладае слабото и нежно тяло на Айлийн с нейното съгласие? Щеше ли да бъде страстна? Въздъхна. Вече беше убеден в това. Айлийн беше огън, само трябваше да престане да се страхува от това да се разпали. Той щеше да я въведе в удоволствията на двойките и, кой знае, може пък в интимността да успеят да се свържат така, че да достигнат до сърцата си. Изненада се, когато проумя колко много иска Айлийн да почувства нещо към него.

С тази мечта, изказа гласно последната си мисъл:

— Никой няма да те докосне, Айлийн. Аз ще те защитавам. Обещавам ти.