Джесика Таунсенд — Чудотворката Мориган Врана

Тази книга се посвещава, с обич и благодарност, на жените, които ми помогнаха да я осъществя: най-вече на Джема и Хелън, но също така и на отбора от японски бабички мажоретки на Фуми Такино.

1. Ангелът Измафел

_Пролетният празник, зимата на Първа година_

Мориган Врана скочи от чадърожелезницата с тракащи зъби, стиснала в замръзналите си ръце дръжката на чадъра. Вятърът бе разрошил ужасно косата й. Тя се постара да я приглади, докато бързаше да настигне покровителя си, който вече бе на метри пред нея и се носеше по шумната, оживена главна улица на Бохемския квартал.

— Чакай! — извика му тя, докато си пробиваше път между група жени в сатенени рокли и дебели кадифени наметала. — Юпитер, по-бавно.

Юпитер Норт се обърна, но не спря да крачи.

— Не мога по-бавно, Мориган. Това не влиза в репертоара ми. Настигни ме.

И пак изчезна, тичайки презглава през хаоса от пешеходци, рикши, конски файтони и моторни коли.

Мориган забърза след него и навлезе в противно сладникав сапфиреносин облак, издухан право в лицето й от някаква жена, която държеше тънка златна пурета в посинелите си пръсти.

— Пфу, ама че гадост! — Мориган се закашля и замаха с ръка да разсее дима. За момент изгуби от поглед Юпитер, но после зърна върха на ярката му рижа глава, поклащаща се сред тълпата, и хукна да го настигне.

— Дете! — възкликна подире й жената със сините пръсти. — Скъпи, виж, дете, тук в Бохемския. Какво безобразие!

— Това е представление, скъпа.

— О, така значи. Колко интересно!

На Мориган й се искаше да има време да спре и да се огледа. Никога досега не бе виждала тази част на Невърмур. Ако не се тревожеше толкова, че ще загуби Юпитер в тълпата, много би се радвала да разгледа широките улици с редящи се по тях театри и мюзикхолове, пъстрата шарения от ярки светлини и неонови реклами. Хора, облечени в най-хубавите си дрехи, се изсипваха от карета на всеки ъгъл и разпоредители ги въвеждаха през големите портали на театрите. Улични викачи крещяха и пееха, канейки минувачите в шумни кръчми. Имаше ресторанти, така преливащи от клиенти, че масите им бяха плъзнали по паважа отпред и всички места бяха заети, дори в тази мразовита вечер на Пролетния празник, последния ден от зимата.

Мориган най-сетне се добра до мястото, където Юпитер стоеше и я чакаше пред най-претъпканата — и най-красива — сграда на улицата. Тя блестеше цялата в бял мрамор и злато и Мориган си помисли, че прилича малко на катедрала и малко на сватбена торта. На ярко осветеното табло над входа пишеше:

МЮЗИКХОЛ „НОВИ ДЕЛФИ“ ПРЕДСТАВЯ

„ВЕЛИКАТА ЖИЖИ“

и

„ПЕТИМАТА ОТ КАНАВКАТА“

— Ще… влизаме ли? — попита запъхтяно Мориган. Остра болка я проряза в ребрата.

— Къде, тук ли? — Юпитер хвърли презрителен поглед към „Нови Делфи“. — За бога, не. И дума да не става.

Озърна се скришом през рамо и я поведе по една уличка зад „Нови Делфи“. Тълпата остана зад тях. Уличката бе толкова тясна, че трябваше да вървят един след друг и да прекрачват купчини неразпознаваем боклук и тухли, откъртили се от стените. Тук нямаше лампи. Смърдеше на нещо отвратително и колкото повече вървяха, толкова повече се усилваше миризмата. Нещо като развалени яйца или мъртви животни, а може би и двете.

Мориган закри носа и устата си. Вонята бе толкова гадна, че тя трябваше да се бори с желанието си да повърне. Повече от всичко й се искаше да се обърне и да се махне оттук, но Юпитер продължаваше да върви след нея и да я побутва.

— Спри — каза той, когато наближиха края на уличката. — Това ли е…? Не. Чакай, това ли…?

Тя се обърна и го видя да оглежда част от стената, която изглеждаше досущ като всяка друга част. Той натисна леко с пръсти хоросана между тухлите, приведе се да го помирише, а после го близна пробно.

Мориган го изгледа ужасено.

— Уф, _престани_! Какво правиш?

Юпитер не отговори. Взря се за момент в стената, намръщи се, а после вдигна очи към тясната ивица звездно небе между сградите.

— Хмм. Така си и мислех. Усещаш ли го?

— Кое да усещам?

Той хвана ръката й и я долепи до стената.

— Затвори очи.

Мориган го направи, въпреки че се чувстваше абсурдно. Понякога бе трудно да се каже дали Юпитер се лигави, или е сериозен и тя подозираше, че в случая може да й играе някаква тъпа шега. В края на краищата днес беше рожденият й ден и макар че той й бе обещал да няма изненади, би било съвсем в негов стил да извърти сложен, смущаващ номер, който да завърши в стая, пълна с хора, пеещи „Честит рожден ден“. Тя тъкмо се канеше да изкаже на глас подозренията си, когато…

— О! — Долови някакъв съвсем лек гъдел във върховете на пръстите си. Тихо жужене в ушите си. — О!

Юпитер я хвана за китката и отдръпна внимателно ръката й от стената. Мориган усети съпротива, сякаш тухлите бяха намагнетизирани и не искаха да я пуснат.

— Какво е това? — попита тя.

— Малко е сложно — промърмори Юпитер. — Ела с мен. — Наведе се назад и опря единия си крак в стената, после другия, а после — небрежно нарушавайки закона за гравитацията — тръгна нагоре по нея към небето, приведен, за да не си удари главата в зида от другата страна на уличката.

Мориган го зяпна безмълвно за момент, после се окопити. В края на краищата сега тя беше невърмурка. Постоянна жителка на хотел „Девкалион“ и член на Чудното общество. Наистина трябваше да престане да се изненадва, когато нещата станат леко странни.

Пое си дълбоко дъх (и пак за малко да повърне от ужасната воня), след което повтори съвсем точно действията на Юпитер. В мига щом и двата й крака се опряха в стената, светът се люшна, а после се стабилизира отново и тя се почувства отлично. Ужасната миризма изчезна моментално и бе заменена от свеж и чист нощен въздух. Изведнъж й се стори, че да върви нагоре по стена, с проснато пред нея звездно небе, е най-естественото нещо на този свят. Мориган се засмя.

Когато излязоха от вертикалната уличка, светът се люшна пак и се върна към нормалното си състояние.

Не излязоха на покрив, както бе очаквала Мориган, а на друга уличка. Тази бе шумна и претъпкана, окъпана в бледа зелена светлина. Двамата с Юпитер се наредиха в края на дълга опашка от развълнувани хора, ограничена от плюшено въже. Настроението бе заразно; Мориган усети лека тръпка на вълнение и се надигна на пръсти да види за какво чакат. Отпред, върху захабена бледосиня врата, бе залепен криво написан на ръка афиш:

МЮЗИКХОЛ „СТАРИ ДЕЛФИ“

СЛУЖЕБЕН ВХОД

ТАЗИ ВЕЧЕР: Ангелът Израфел

— Кой е ангелът Израфел? — полюбопитства Мориган.

Юпитер не отговори. Кимна й да го последва, след което отиде бавно до началото на опашката, където една отегчена на вид жена проверяваше имената по списък. Беше облечена цялата в черно, от тежките ботуши до чифта пухкави наушници, висящи около врата й. (Мориган одобри това.)

— Опашката е там отзад — каза жената, без да вдига поглед.

— Никакви снимки. И той няма да дава автографи, докато не свърши представлението.

— Опасявам се, че не мога да чакам толкова — заяви Юпитер. — Може ли да се вмъкна сега?

Жената въздъхна и му хвърли бегъл безизразен поглед, дъвчейки дъвката си с полуотворена уста.

— Име?

— Юпитер Норт.

— Няма ви в списъка.

— Не. Тоест, да. Знам. Надявах се, че можете да поправите това — подхвърли той и се усмихна през рижата си брада. Почука леко по малкото златно Ч на ревера си.

Мориган се сви. Знаеше, че членовете на елитното Чудно общество са обект на възхищение в Невърмур и често получават специално отношение, за каквото обикновените граждани могат само да мечтаят, но никога досега не бе виждала Юпитер да се опитва да използва своята „привилегия на брошката“ по толкова безсрамен начин. Зачуди се дали го прави често.

Жената не бе впечатлена — съвсем разбираемо, помисли си Мориган. Намръщи се срещу малкото златно Ч, а после очите й, очертани с дебела линия лъскав грим, се стрелнаха нагоре към обнадежденото лице на Юпитер.

— Обаче ви няма в списъка.

— Той ще иска да ме види — настоя Юпитер.

Горната й устна се изви и разкри инкрустирани с диаманти зъби.

— Докажете го.

Юпитер килна глава настрани и повдигна едната си вежда. Жената имитира нетърпеливо изражението му. Накрая той въздъхна, бръкна в пазвата на палтото си и извади черно перо, нашарено със златни точици. Завъртя го между пръстите си — веднъж, два пъти.

Очите на жената се разшириха леко. Ченето й увисна и Мориган успя да види яркосинята дъвка, заседнала между зъбите й. Хвърляйки един предпазлив поглед към растящата опашка зад Юпитер, жената отвори бледосинята врата и подкани с кимване двамата да влязат.

— В такъв случай побързайте. Завесата се вдига след пет минути.

Зад кулисите на „Стари Делфи“ бе тъмно. Цареше притихнало очакване, докато облечените в черно сценични работници шетаха тихо и организирано наоколо.

— Какво беше онова перо? — попита шепнешком Мориган.

— По-убедително от брошката, очевидно — промърмори Юпитер. Сякаш беше малко засегнат. Подаде на Мориган единия от двата чифта наушници, които бе задигнал от кутия с надпис СЛУЖИТЕЛИ. — На`, сложи си ги. Той ще пее.

— Кой, този ангел Из… ъъъ, какъвто беше там? — заекна тя.

— Израфел, да. — Той прокара ръка през рижата си коса, което Мориган прие като знак за нервност.

— Ама аз искам да го чуя.

— О, не, не искаш. Повярвай ми. — От мястото, където стояха, Юпитер надзърна през завесата към публиката отвън. Мориган също хвърли един поглед. — Никога не би искала да чуеш как пее някой от неговия вид, Мог.

— Защо?

— Защото ще е най-сладкият звук, който някога си чувала — отвърна Юпитер. — Той ще задейства нещо в мозъка ти, което ще ти донесе пълен и ненарушим покой, най-хубавия, който можеш да се надяваш да изпиташ някога. Ще ти напомни, че си цялостно човешко същество, безупречно и завършено, и че вече имаш всичко, което някога ще искаш или от което ще се нуждаеш. Самотата и тъгата ще бъдат далечен спомен. Сърцето ти ще се изпълни с щастие и ще имаш чувството, че светът никога повече няма да те разочарова.

— Звучи ужасно — каза безизразно Мориган.

— Ужасно е — съгласи се Юпитер с мрачна физиономия, — защото е преходно. Защото Израфел не може да пее вечно. А когато спре, рано или късно това чувство на безбрежно щастие ще помръкне. И ще останеш тук, в истинския свят, с всичките му трудности, несъвършенства и кал. Ще бъде толкова непоносимо и ще си толкова опустошена, та ще имаш чувството, че животът ти е спрял. Че си пленена в мехур, докато останалата част от света продължава да живее несъвършено около теб. Виждаш ли онези хора ей там? — Той дръпна леко завесата и те надзърнаха пак към публиката.

Море от лица, озарени от сиянието на празната ложа за оркестъра, с едни и същи изражения — жадни, но някак пусти. Желаещи. Копнеещи.

— Това не са любители на изящните изкуства — продължи Юпитер. — Не са тук, защото оценяват едно майсторско изпълнение. — Сведе очи към Мориган и прошепна: — Те са наркомани, Мог. Всички до един. Дошли са за следващата си доза.

Мориган се взря в жадните лица навън и усети, че я облъхва хлад.

Женски глас проряза въздуха. Публиката се смълча.

— Дами и господа! Представям ви, във вечерта на стотното му триумфално, несравнимо представление тук в „Стари Делфи“… единствения и неповторим, небесен, божествен… — Усиленият глас се сниши до драматичен шепот. — Моля, покажете обичта си към ангела Израфел.

Тишината моментално се взриви, мюзикхолът изригна в радостни овации, хората ръкопляскаха, крещяха, свиркаха. Юпитер сръга с лакът Мориган и тя си сложи плътно наушниците. Те заглушаваха всеки шум, така че можеше да чуе единствено бученето на кръвта в ушите си. Мориган знаеше, че не са дошли тук за представлението. Имаха далеч по-важна работа, но все пак… беше малко дразнещо.

Мракът в залата се смени с чисто златно сияние. Мориган премигна срещу светлината. Над тълпата, високо под тавана, в центъра на голямото пищно пространство един прожектор озари мъж с такава странна неземна красота, че тя ахна.

Ангелът Израфел се носеше във въздуха, държан от чифт могъщи мускулести криле — с пера черни като нощ, нашарени с браздулици от блестящо злато. Те стърчаха от лопатките му и биеха бавно и ритмично. Размахът им трябва да бе поне три метра. Тялото му също бе силно и мускулесто, но гъвкаво, а хладната му черна кожа бе покрита със златни вени, подобни на миниатюрни рекички, сякаш е бил строшен като ваза и залепен с драгоценен метал.

Той сведе очи към публиката и погледът му бе едновременно благосклонен и хладно любопитен. Всички се взираха нагоре към Израфел, плачеха и трепереха, вкопчили здраво ръце една в друга за утеха. Неколцина от публиката бяха припаднали направо на пода на мюзикхола. Мориган неволно си помисли, че всичко това е малко прекалено. Та той дори още не си бе отворил устата да запее.

А после той я отвори.

И публиката застина неподвижно.

И изглеждаше сякаш никога няма да се раздвижи отново.

Всеобхватен покой се спусна като сняг.

Мориган можеше да остане там, сгушена отстрани на сцената, и да гледа този странен беззвучен спектакъл цяла нощ… но след няколко минути на Юпитер му доскуча. („Типично“, помисли си Мориган.)

В тъмните и задимени дълбини зад кулисите Юпитер намери гримьорната на Израфел и двамата с Мориган влязоха да го изчакат. Едва когато тежката стоманена врата се затвори плътно, Юпитер й даде знак, че е безопасно да свалят наушниците.

Мориган огледа гримьорната, бърчейки нос. Тя бе отрупана с боклуци. Празни кенчета и бутилки осейваха всяка повърхност заедно с полуизядени кутии шоколадови бонбони и десетки вази с цветя в различна степен на увяхване. Имаше купища дрехи на пода, на дивана, на тоалетката, на стола и се носеше миризма на непран плат. Ангелът Израфел беше мърляч.

Мориган прихна озадачено.

— Сигурен ли си, че това е точната стая?

— Ъхъм. За нещастие.

Юпитер разчисти място на дивана, за да може Мориган да седне, като деликатно вдигаше отпадъците и ги пускаше в кошчето… а после се увлече и прекара следващите четиресет минути в чистене, подреждане и бърсане на прах, за да направи стаята максимално годна за обитаване. Не поиска помощта на Мориган, а и Мориган не я предложи. Не смяташе да докосва тези опасни за здравето неща дори с триметров прът.

— Слушай, Мог — поде Юпитер, докато работеше. — Как си? Добре ли си? Щастлива ли си? Ъъъ… спокойна ли си?

Мориган се намръщи. Беше се чувствала съвсем спокойна, докато той не я попита. Никой никога не питаше някого дали е спокоен, освен ако не мислеше, че човекът има някаква причина да не е спокоен.

— Защо? — присви очи тя. — Какво има?

— А, нищо! — отвърна той, но гласът му бе станал малко писклив и отбранителен. — Съвсем нищо. Просто… когато се запознаваш с някого като Израфел, е важно да си в добро настроение.

— Защо?

— Защото хората като Израфел… попиват чуждите емоции. Много е… ъъъ… невъзпитано да посетиш някого от тях, ако се чувстваш особено тъжен или ядосан, защото неизбежно ще ги вкараш в ужасно настроение и ще им съсипеш деня. А честно казано, не можем да си позволим Израфел да е в лошо настроение. Работата е прекалено важна. Така че… ъъъ… как си?

Мориган лепна върху лицето си огромна усмивка и му показа два вдигнати палеца.

— Ясно — каза той бавно и придоби леко смутен вид. — Е, по-добре е от нищо.

Един глас по вътрешната съобщителна система обяви, че ще има двайсетминутен антракт, и след броени секунди вратата на гримьорната се отвори широко.

В стаята влезе звездата на шоуто, облян в пот, с прибрани зад гърба криле. Драсна право към една количка, пълна с дрънчащи стъклени бутилки с алкохол в различни оттенъци на кафявото, и си наля малка чашка от нещо с кехлибарен цвят. После още една. Вече бе преполовил втората, когато най-сетне осъзна, че си има компания.

Той впери поглед в Юпитер и гаврътна остатъка от питието си.

— Прибрали сме някое загубено дете, а, драги? — попита накрая и кимна към Мориган. Даже гласът, с който говореше, бе дълбок и мелодичен. Като го чу, Мориган усети как нещо като носталгия или копнеж заседна в гърлото й. Преглътна шумно.

Юпитер се подсмихна.

— Мориган Врана, запознай се с ангела Израфел. Никой друг не пее така ненадминато добре.

— Радвам се да… — започна Мориган.

— Удоволствието е мое — прекъсна я Израфел и махна неопределено с ръка към гримьорната си. — Не очаквах гости тази вечер. Опасявам се, че нямам с какво да ви почерпя, освен… — посочи към количката. — Заповядайте.

— Не сме дошли да ядем и да пием, стари приятелю — каза Юпитер. — Искам да те помоля за една услуга. Малко е спешно.

Израфел се пльосна в едно кресло, преметна крака от едната му страна и се взря нацупено в чашата в ръката си. Крилете му трепнаха и се наместиха, увисвайки върху облегалката като грамадно пернато наметало. Бяха лъскави и гладки, с мек пух отдолу. Мориган едвам се сдържа да не посегне да ги погали. „Може да изглежда странно“, помисли си тя.

— Трябваше да се сетя, че не е приятелско посещение — промърмори Израфел. — Вече изобщо не ми идваш на гости, _стари приятелю_. За последно беше тук през лятото на Единайсета година. Нали осъзнаваш, че пропусна триумфалната ми премиера?

— Съжалявам. Получи ли цветята, които ти пратих?

— Не. Не знам. Може би. — Той се нацупи и сви рамене. — Получавам много цветя.

Мориган беше сигурна, че Израфел се опитва да накара Юпитер да се почувства гузен, но неволно самата тя също се почувства гузна. Никога не бе виждала Израфел и въпреки това мисълта, че е нещастен, й се струваше непоносима. Изпита странното желание да му даде бисквитка. Или кученце. Или нещо друго.

Юпитер извади от джоба на сакото си оръфан свитък хартия и писалка, и ги подаде безмълвно на приятеля си. Израфел не му обърна внимание.

— Знам, че си получил писмото ми — каза Юпитер.

Израфел завъртя чашата в ръце и не отговори.

— Ще го направиш ли? — попита простичко Юпитер, все още държейки ръката си протегната. — Моля те?

Израфел сви рамене.

— И защо да го правя?

— Не се сещам за нито една свястна причина — призна Юпитер, — но се надявам, че въпреки това ще го направиш.

Сега ангелът гледаше Мориган, а физиономията му бе сдържана и предпазлива.

— Сещам се само за едно нещо, което може да накара великия Юпитер Норт да стане покровител. — Той отпи от питието си и върна взора си върху Юпитер. — Моля те, кажи ми, че греша.

Мориган също погледна към покровителя си. Тримата постояха неподвижно, в неловко мълчание, което Израфел май прие като потвърждение.

— Чудотворка — изсъска той под нос. Въздъхна дълбоко, плъзна уморено ръка по лицето си и грабна свитъка от Юпитер, пренебрегвайки писалката. — Ти си най-скъпият ми приятел и най-големият глупак, когото съм познавал някога. Така че да, разбира се, че ще подпиша тъпия ти гаранционен договор. Колкото и да е безсмислено. И все пак, Чудотворка. Каква нелепица!

Мориган се разшава на стола си. Чувстваше се неловко, а и малко възмутена. Беше оскърбително да те нарече „нелепица“ някой, чиято гримьорна прилича на помийна яма. Тя изсумтя, опитвайки се да си придаде високомерен и невъзмутим вид.

Юпитер се намръщи.

— Изи. Нямаш си представа колко съм ти благодарен. Но нали осъзнаваш, че това е строго секретно? Да си остане между…

— Умея да пазя тайна — сопна се Израфел, а после посегна през рамо и с трепване откъсна едно черно перо от крилото си. Топна го в мастилницата на тоалетната масичка и надраска един завъртян подпис отдолу на листа, след което с мрачен поглед върна договора на Юпитер и захвърли перото. То се спусна на пода с красиво трепкане, а златните му точици улавяха светлината. На Мориган й се прииска да го вдигне и да си го отнесе вкъщи като съкровище, но си помисли, че това може би ще е малко като да му краде дрехите.

— Все пак, струва ми се, че можеше да дойдеш и по-рано. Предполагам, чул си за Касиел?

Юпитер тъкмо духаше мастилото, за да изсъхне по-бързо, и не вдигна поглед.

— Какво за него?

— Няма го.

Юпитер спря да духа. Очите му срещнаха тези на Израфел.

— Няма го? — повтори той.

— Изчезна.

Юпитер поклати глава.

— Невъзможно.

— И аз казах същото. И все пак.

— Но той… — започна Юпитер. — Не може просто…

Лицето на Израфел бе мрачно. На Мориган й се стори, че изглежда леко уплашен.

— И все пак — повтори той.

След кратко мълчание Юпитер стана, грабна палтото си и даде знак на Мориган да направи същото.

— Ще проверя.

— Ще го направиш ли? — Израфел изглеждаше скептичен.

— Обещавам.

Те слязоха по стената на уличката и излязоха на пищната главна улица на Бохемския квартал, която бе озарена ярко като в ден, а после се запътиха през тълпата към перона на чадърожелезницата — само че с доста по-цивилизована крачка отпреди. Юпитер държеше неотклонно ръка на рамото на Мориган, сякаш току-що си бе спомнил, че се намират в непозната и оживена част от града и наистина трябва да я държи близо до себе си.

— Кой е Касиел? — попита Мориган, докато чакаха на перона на чадърожелезницата.

— Един от народа на Израфел.

— Готвачката ми разказваше истории за ангели — каза Мориган, спомняйки си за родния си дом, имението Врана. — За Ангела на смъртта, Ангела на милосърдието, Ангела на провалените вечери…

— Не е същото — отвърна Юпитер.

Мориган се обърка.

— Те не са ли истински ангели?

— Навярно ще трябва да си напрегнеш малко въображението, за да ги наречеш така, но все пак са нещо като небесни създания.

— Небесни създания… какво ще рече това?

— О, ами сещаш се. Живеят на небето. Хвъркат насам-натам. Тия, дето имат криле и ги използват. Касиел е важна фигура в небесните кръгове. Ако наистина е изчезнал… е, все пак предполагам, че Израфел греши. Или преувеличава — той обича да вкарва малко драматизъм, добрият стар Изи. Ето я, идва. Готова ли си да скочиш?

Точно в нужния момент Мориган и Юпитер закачиха чадърите си за железните халки на минаващата чадърожелезница и ги стиснаха здраво, докато се носеха през лабиринта от невърмурски квартали. Кабелите на чадърожелезницата минаваха над целия град по необяснима схема, кръстосваха се ниско над булевардите и задните улички, а после се извисяваха над покривите и върхарите на дърветата. На Мориган й се струваше глупаво и опасно да фучиш над града и единствено хватката ти върху чадъра да те спира от падане и разплескване на земята. Но колкото и ужасяващо да беше, действаше ободряващо да гледаш как всички тези хора и сгради прелитат покрай теб, докато вятърът те шиба в лицето. Това бе едно от любимите й неща в Невърмур.

— Слушай, трябва да ти кажа нещо — рече Юпитер, когато най-после дръпнаха ръчките, за да освободят чадърите си, и скочиха от чадърожелезницата, за да се приземят в собствения си квартал. — Не бях съвсем честен с теб. За… за рождения ти ден.

Очите на Мориган се присвиха.

— Така ли? — попита тя хладно.

— Не се сърди. — Той задъвка единия край на устната си с виновен вид. — Просто… ами, Франк подочул, че е днес, а нали го знаеш какъв е Франк? Само си търси поводи за празненства.

Юпитер…

— И… и всички в „Девкалион“ те обичат! — Гласът му се извиси с няколко тона над нормалното до безпрецедентни нива на мънкане. — Не мога да ги лиша от причина да честват рождението на тяхната най-любима Мориган Врана, нали?

— _Юпитер_!

— Знам, знам — въздъхна той и разпери ръце в знак на капитулация. — Ти спомена, че не искаш да се вдига шум. Не се тревожи, става ли? Франк обеща, че ще е малко празненство. Само персоналът, ти, аз и Джак. Ще духнеш свещите, ще ги изпеят „Честит рожден ден“… — Мориган изстена: само при мисълта за това смутена руменина плъзна нагоре по врата чак до връхчетата на ушите й. — … ще хапнем торта и това е. Всичко ще свърши, до следващата година.

Мориган се втренчи свирепо в него.

— Малко празненство? Обещаваш ли?

— Кълна ти се. — Юпитер сложи тържествено ръка на сърцето си. — Казах на Франк да озапти амбициите си, после да ги озапти още малко и да продължи да ги озаптява, докато не стигнат до ниво, което смята за печално ниско, а после да ги озапти още десетократно.

— Да, но той послуша ли те?

Покровителят й се намръщи; изглеждаше силно засегнат.

— Виж, знам, че съм си готин лежерен непукист и така нататък… — Мориган повдигна недоверчиво вежда, — … но ще се увериш, че служителите ми все пак ме уважават. Франк знае кой е шефът, Мог. Знае кой му подписва чека със заплатата. Довери ми се. Щом му кажа да направи малко празненство, той ще…

Юпитер млъкна и ченето му увисна, щом свиха по Чудно авеню, където се извисяваше огромната, лъскава фасада на хотел „Девкалион“, дом на Мориган и покровителя й… и който Франк, вампирът джудже, велик организатор на партита, явно бе украсил за случая.

„Девкалион“ бе окичен с милиони розови като фламинго лампички, които озаряваха нощта и вероятно, помисли си Мориган, можеха да се видят дори от космоса.

— … прекали безумно? — довърши тя вместо Юпитер, който бе загубил дар слово.

На стълбището пред „Девкалион“ стояха не само персоналът, а изглежда и всеки гост на хотела, плюс някои самопоканили се случайни минувачи. Лицата им грееха от въодушевление, а между тях се издигаше пищна девететажна торта с розова глазура, която според Мориган бе по-подходяща за кралска сватба, отколкото за дванайсети рожден ден. Един духов оркестър бе разположен край фонтана и по сигнал на Франк засвири весел празничен марш тъкмо когато Мориган и Юпитер се приближиха. Над цялата тази сцена бе опънат грамаден транспарант, простиращ се от единия до другия край на покрива. На него с големи лъскави букви пишеше:

МОРИГАН СТАВА НА ДВАНАЙСЕТ ГОДИНИ!

— ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН! — изрева тълпата от персонал и гости.

Франк посочи към племенника на Юпитер, Джак, който запали сноп фойерверки и те засвистяха във въздуха, засипвайки всичко със звезден прашец.

Госпожа Чанда Кали, прочутото сопрано и Командир на ордена на горските сплетници, поде много драматична версия на песента Честит рожден ден“ (с което моментално привлече три червеношийки, язовец и семейство катерички, които се струпаха в краката й, гледайки я с обожание).

Чарли, шофьор и транспортен управител на „Девкалион“, бе вчесал и нагиздил едно от понитата си, което чакаше да въведе рожденичката в хотела.

Портиерът Кеджъри и камериерката Марта стояха с отрупани с подаръци ръце и грееха от щастие.

А Фенестра, великанската суперкотка и глава на домакинството, се възползва от суматохата, за да загребе скришом пълна лапа от розовата глазура.

Юпитер хвърли неспокоен кос поглед на Мориган.

— Да, хм… да си поговоря ли насаме с нашия Главен купонджия?

Мориган поклати глава, мъчейки се — неуспешно — да овладее усмивката, която извиваше ъгълчетата на устата й. Усещаше топло слънчево сияние точно в средата на гърдите си, сякаш някаква котка се бе свила там и мъркаше доволно. Никога досега не й бяха устройвали празненство за рождения ден.

Всъщност Франк бе свестен тип.

По-късно същата вечер, възхитително преяла с торта и изтощена от безкрайните благопожелания на стотиците гости на тържеството, Мориган се вмъкна в пашкуленото гнезденце от пухкави одеяла, в което се бе превърнало тази нощ леглото й (явно знаеше, че е прекарала ужасно дълъг ден). Заспа почти в мига, щом главата й докосна възглавницата.

А после, сякаш половин секунда по-късно, се събуди.

Беше будна и не се намираше в леглото си.

Беше будна и не се намираше в леглото си, и не беше сама.

2. Сестри и братя

_Пролетта на Втора година_

Рамо до рамо под звездното безоблачно небе, деветимата най-нови членове на Чудното общество стояха пред портите му, сънени и премръзнали.

Мориган може би щеше да се разтревожи, че се е събудила посред нощ на мразовитите улици на Невърмур само по пижама, но две неща потиснаха тревогата й:

Първо, портите на Чудното общество се бяха преобразили в гигантска ботаническа приветствена табела, съвсем неуместна за сезона — гоблен от цветя във всички багри на дъгата: рози, божури, маргаритки, хортензии и виещи се зелени лози, които изписваха вълнуващото:

Влезте и се присъединете към нас!

Второ, момчето, стоящо до нея — върлинесто, къдрокосо, с омазана с останките от шоколада преди лягане уста, — беше най-добрият й приятел на целия свят. Хоторн Бързолет разтърка очи и й се ухили сънено.

— О — възкликна той, невъзмутим както винаги. Изви шия да погледне другите седем деца, наредени от двете им страни. Те също трепереха по пижами и изглеждаха кисели и разтревожени в различна степен. — Това е едно от онези Чудобщни неща, нали?

— Сигурно.

— Тъкмо сънувах най-хубавия сън — изграчи той. — Летях над някаква джунгла на гърба на дракон и паднах сред дърветата… а после бях прибран от стадо маймуни. Направиха ме свой крал.

Мориган изпръхтя.

— Тази работа ми звучи точно като за теб.

„Приятелят ми е тук“, мислеше си тя щастливо. Всичко щеше да е наред.

— Какво трябва да правим? — попита момичето отляво на Мориган. Беше мускулесто, широкоплещесто, с румено лице и поне една глава по-високо от нея. Имаше силен планински акцент и рошава червена коса, която се спускаше до средата на гърба й. Това, спомни си Мориган, бе Тадея Маклауд. Момичето, което се бе борило с възрастен трол на Показното изпитание и бе победило.

Мориган не можеше да отговори на въпроса й. Отчасти защото не знаеше, но най-вече защото преживяваше наново в съзнанието си момента, когато Тадея бе грабнала стола на старейшина Вонг изпод него и го бе стоварила върху капачките на трола с гаден пукот. Мориган го намери за ужасяващо — но и, честно казано, доста изобретателно.

— Само предполагам — обади се Хоторн, прозявайки се широко, — но ми се струва, че трябва да влезем и да се присъединим към тях.

И точно когато го каза, портите започнаха да се отварят бавно с мощно стенещо скърцане. Зад цветното приветствие и високите тухлени стени дворът на Чудното общество се издигаше полека нагоре към Дом „Горда стъпка“, чиито прозорци грееха подканващо като фар.

Деветимата одобрени кандидати — избрани измежду стотици деца, за да станат новите ученици от Набор 919 на Чудното общество — пристъпиха през портите и в този миг въздухът се промени.

За първи път странният феномен на Чудобщното време не изненада Мориган. Извън портите, по улиците на Стария град, бе студена нощ. В климатичния мехур на Чудобщ, където всичко бе малко _по`_, тревата бе покрита с дебел слой скреж. Въздухът миришеше на сняг — свеж, чист и хапещо студен. Дъхът им се превръщаше в облачета пара. Мориган потрепери, както и другите, които заразтриваха ръцете си и заподскачаха на място, за да се сгреят. Портите се затвориха със скърцане зад тях и се възцари тишина.

Всички те, разбира се, бяха видели Чудобщ миналата година. Първото им изпитание — Книжното изпитание — се бе състояло в самия Дом „Горда стъпка“. Мориган си спомни как седеше със стотици други деца в огромна зала, пълна с редици чинове. Една малка неизписана книжка й бе задавала въпроси, на които трябваше да отговаря честно, иначе книжката щеше да се възпламени. Почти половината деца в онази зала бяха видели как отговорите им се превръщат в дим и моментално бяха дисквалифицирани.

Сега Чудобщ изглеждаше различен, и то не само защото беше нощ. Покрай алеята още се редяха голите черни дънери — вкаменени останки от вече изчезналите огнени дървета. Но тази нощ по клоните им бяха накацали като тихи грамадни птици стотици членове на Чудното общество — млади, стари, по-стари и възстари — и се взираха надолу към новопристигналите. Точно както на Черния парад на миналия празник на Вси светни, те носеха официални черни наметала, а лицата им бяха озарени само от свещите, които държаха.

Ефектът би трябвало да е плашещ, но някак си Мориган не чувстваше страх. В края на краищата тя вече бе в Обществото. Трудното бе минало.

Имаше нещо почти успокоително в присъствието на тези загърнати в черно непознати, които се взираха в нея от дърветата. Те не бяха недружелюбни, просто… неподвижни.

Когато Набор 919 инстинктивно тръгна нагоре по леко наклонената алея към тухлената грамада на Дом „Горда стъпка“, облечените в черно членове на Обществото подеха тих напев, чийто текст Мориган разпозна. Той й бе доставен преди няколко дни в хотел „Девкалион“, изписан с дребен, акуратен почерк и запечатан в плик с цвят на слонова кост с указания да го научи наизуст, а после да го изгори:

Това беше клетва. Обещание, което всеки нов член на Обществото трябваше да даде към своя набор — към осемте си нови братя и сестри. Мориган знаеше, че присъединявайки се към Обществото, получава не само елитно образование и безкрайни възможности, но и онова, за което копнееше повече от всичко друго: истинско семейство.

Напевът следваше Набор 919 по целия дълъг път нагоре, заедно със събратята им от Обществото. Те скачаха от дърветата и се събираха зад новобранците, образувайки нещо като почетна стража, като повтаряха отново и отново думите на Чудобщната клетва.

Посрещането им в Чудобщ се разрастваше и набираше скорост, докато Набор 919 напредваше по алеята. От едно дърво вдясно от тях слезе цял оркестър, който засвири триумфална мелодия. Двама тийнейджъри от двете страни на пътя призоваха дъга, под която да минат, като мъглива невеществена арка. Когато най-сетне стигнаха до Дом „Горда стъпка“, един огромен слон в подножието на стълбите оповести за пристигането им с тръбене, подобно на градски глашатай.

А на широките мраморни стъпала стояха и ги чакаха девет мъже и жени — единият с яркорижа коса, — които наблюдаваха пристигането на своите кандидати с гордост и удоволствие.

Юпитер сияеше като самото слънце, когато Мориган се втурна нагоре по стълбите да го поздрави. Той отвори уста да заговори, но после пак я затвори, а сините му очи се навлажниха леко. Мориган бе изненадана и доста трогната от тази неочаквана проява на емоции. Показа благодарността си, като посегна и го ръгна с лакът.

— Жалък си — прошепна тя. Юпитер се разсмя и избърса очите си.

До Юпитер стоеше покровителката на Хоторн, младата Нанси Чавка, и когато се усмихна на своя кандидат, на бузите й се появиха трапчинки.

— Всичко наред ли е, калпазанино?

— Всичко е наред, Нан — увери я ухилено Хоторн.

Една по-възрастна покровителка от другата страна на Нан им изшътка, мръщейки се неодобрително.

— Шъткай на себе си, Хестер — каза добродушно Нан и се обърна да направи смешна гримаса към Хоторн и Мориган.

По-нататък в редицата от покровители Мориган забеляза един мъж, когото би се радвала да не види никога повече: Баз Чарлтън. През цялата предна година Баз се бе опитвал да осуети шансовете на Мориган в изпитанията и да накара да я изхвърлят от Невърмур, като същевременно помагаше на собствените си кандидати да мамят.

Кандидатката на Баз, хипнотизаторката Кадънс Овъглен, стоеше, скръстила ръце на гърдите си. Отметна дългата си, сплетена на множество плитчици черна коса през рамо с рязко движение на главата и изглеждаше тъй съвършено спокойна в тази чудата ситуация, сякаш е едва ли не _отегчена_. Мориган едновременно се впечатли и се подразни от това.

Юпитер се приведе да прошепне в ухото й:

— Огледай се, Мог. Ето за това положи толкова труд. Порадвай му се.

Зад тях тълпата от членове на Чудобщ се събра по-нагъсто. Вече бяха спрели да напяват и бъбреха радостно помежду си, като се усмихваха на новите членове на Обществото и се наслаждаваха на празненството.

Внезапен неземен крясък раздра въздуха и всички вдигнаха очи. Двойка дракони с ездачи прелетяха над Дом „Горда стъпка“, изписвайки с огън и дим в небето девет имена:

АНАХ

АРКАН

КАДЪНС

ЛАМБЕТ

МАХИР

МОРИГАН

ТАДЕЯ

ФРАНСИС

ХОТОРН

След оцеляването от така нареченото си проклятие и бягството си в тайния град Невърмур точно преди една година, Мориган бе имала някои странни преживелици. Да види собственото си име, изписано с драконов огън, бе просто последното от цяла редица неща, които й се случваха за първи път, но тя трябваше да признае, че е едно от най-хубавите досега. Радостните ахкания на другите членове на Набор 919 й разкриха, че не е сама в изумлението си. Всъщност само Хоторн (който в края на краищата яздеше дракони, откакто е проходил) изглеждаше любезно невъзмутим.

Когато и последното име се разсея в дим в небето, ездачите се отдалечиха с драконите си от Дом „Горда стъпка“, а покровителите въведоха учениците си вътре. Тълпата от членове на Чудобщ зад тях изригна в овации и аплодисменти, изпращайки ги с махане на ръце, сякаш са истински знаменитости. Мориган неволно се засмя на Хоторн, който отговаряше на ръкомаханията толкова ентусиазирано, че се наложи Нан да го издърпа вътре точно преди огромните врати да се захлопнат и да заглушат напълно шума отвън.

Във внезапно настъпилата тишина в ярко осветеното фоайе на Дом „Горда стъпка“ един крехък глас извика от дъното на помещението:

— Добре дошли, Набор 919, в първия ден от остатъка от живота си.

Там стояха тримата почитаеми членове на Върховния съвет на старейшините на Чудното общество — старейшина Грегория Куин, жена, чието крехко телосложение Мориган знаеше, че е крайно измамно; старейшина Хеликс Вонг — сериозен сивобрад мъж, покрит с татуировки; и старейшина Алиот Сага — който всъщност бе голям говорещ бик.

В сравнение с посрещането, което бяха получили пред Дом „Горда стъпка“, самата церемония по приема бе кратка и не особено вълнуваща. Старейшините казаха по няколко приветствени думи. Всеки покровител взе по едно черно наметало и го загърна около раменете на своя кандидат, а после закачи малката златна брошка с буквата Ч на яката му.

Учениците от Набор 919 изрецитираха наизустената клетва, вричайки се в доживотна вярност един към друг. Говореха със силни, ясни гласове. Никой не заваляше думите. Мориган знаеше, че това е най-важната част от церемонията.

А после се свърши. Това беше.

Почти.

— Покровители — каза старейшина Куин в края на церемонията, — бих искала да останете за няколко минути, ако обичате. Има един важен въпрос, който трябва да обсъдим. Ученици, моля, изчакайте покровителите си на стълбите пред Дом „Горда стъпка“.

Мориган се зачуди дали това е обичайна част от церемонията; няколко любопитни погледа, разменени между покровителите, намекваха, че вероятно не е. Тя се опита да улови погледа на Юпитер, докато излизаше заедно с набора си, но той не се озърна към нея. Беше стиснал зъби.

Извън Дом „Горда стъпка“ дворът бе студен, празен и тих. Не бе останал нито един човек, нито дори най-малко доказателство, че шумното посрещане, което им бяха устроили само преди минути, не е било колективна халюцинация.

Мълчанието между тях се проточи. С изключение на Мориган и Хоторн, останалите деца не се познаваха наистина. Размениха си малко смутени погледи, чу се неловко кикотене от страна на Анах Кало — пухкаво, хубавко момиченце с руси къдрици, което, както Мориган ясно си спомняше, бе разрязало коремната кухина на покровителката си по време на Показното изпитание, беше й махнало апендикса, а после я бе зашило отново… и всичко това със завързани очи.

Предсказуемо, Хоторн бе първият, който се обади.

— Знаеш ли, онова, дето го направи на Показното изпитание… — започна той, оглеждайки любопитно Аркан Тейт. — Как обикаляше из публиката и преджобваше всички, докато ние си мислехме, че просто свириш на цигулка…

— Хм… да? — Аркан бе миловидно момче с почти ангелски вид, което изглеждаше прекалено невинно, за да е толкова талантлив крадец. Той се взря неуверено в Хоторн. — Съжалявам. Да не би да откраднах нещо твое? Получи ли си го обратно после? Постарах се да върна вещите на тези, от които ги взех. Просто покровителят ми смяташе, че ще е…

— Беше абсолютно гениално — прекъсна го Хоторн, ококорен от възхита. — _Абсолютно гениално._ Направо ни взе акъла, нали, Мориган?

Мориган се ухили, спомняйки си неподправената радост на Хоторн по време на Показното изпитание, когато осъзна, че Аркан е задигнал ръкавиците му за драконова езда от собствения му джоб, без той изобщо да забележи. Тя също бе впечатлена, но Хоторн бе истински развълнуван от умението на Аркан.

— Беше удивително — съгласи се Мориган. — Как се научи да го правиш?

Аркан поруменя чак до връхчетата на ушите си. Усмихна се срамежливо на Мориган.

— О! Ъъъ… благодаря. Предполагам, че просто съм… го забърсал. — Сви скромно рамене.

— Гениално — повтори Хоторн. — Може би ще ме научиш и мен. Ти беше Аркан, нали?

— Просто Арк. — Той стисна ръката, подадена му от Хоторн. — Само баба ми ме нарича…

В този момент вратите на Дом „Горда стъпка“ се отвориха с трясък, Баз Чарлтън изхвръкна с бесен вид на мраморните стъпала и повика с жест кандидатката си.

— Ти — как ти беше името, — Омиглен. Да си вървим. Махаме се оттук.

Кадънс Овъглен го зяпна ужасено.

— К-какво? Защо?

— Казал ли съм, че можеш да задаваш въпроси? — сряза я той с насмешливия си завален глас. — Казах, че си _тръгваме_.

Кадънс обаче не помръдна. Останалите покровители излязоха забързано от Дом „Горда стъпка“ след Баз, а лицата им бяха уплашени и гневни. Всички се взираха в Мориган.

Тя усети вълнички от ужас да пробягват през нея, сякаш тялото й бе езеро, в което някой току-що е хвърлил много голям и много тежък камък. В този момент разбра защо старейшините бяха задържали покровителите. Разбра точно какво — точно _кого_ — бяха обсъждали.

Хестер, по-възрастната жена, която одеве бе изшъткала на Нан, отиде право при Мориган. Бледото й лице бе ястребово и сурово, а прошарената й кестенява коса — изпъната назад по черепа. Тя се взря за няколко секунди в Мориган, изглеждаше ядосана и объркана.

— Откъде знаеш? — излая тя, отправяйки въпроса си през рамо към Юпитер. — Кой ти каза?

— Никой не ми е казвал. — Юпитер, който бе излязъл от Дом „Горда стъпка“ след тях, се подпря небрежно на една колона. Махна към Мориган. — Мога да го видя. Ясно е като бял ден.

— Как така „можеш да го видиш“? Аз не виждам нищо. — Хестер хвана грубо брадичката на момичето и завъртя главата й насам-натам, като се взираше в очите й.

Поведението на Юпитер се промени мигновено. Той се втурна напред с вик „Хей!“, но Мориган нямаше нужда от неговата намеса; без да мисли, плесна ръката на старата жена. Хестер ахна и се дръпна назад като опарена. Мориган погледна към Юпитер, чудейки се дали не е прехвърлила границата, но той й кимна с мрачно одобрение.

Покровителката на Анах, млада жена на име Сумати Мишра, въздъхна с досада.

— Нали _знаеш_ какво е умението на Норт, Хестер. Той е свидетел. Вижда разни неща.

— Може и да лъже — възрази Хестер.

Макар самият Юпитер да не изглеждаше засегнат от обвинението, Мориган усети, че се наежва.

Нан Чавка бе също възмутена.

— Не говори глупости, Хестер — каза тя. — Капитан Норт не е лъжец. Щом той казва, че Мориган е Чудотворка…

В мига щом Нан изрече думата, сякаш нещо изсмука всичкия кислород от въздуха около тях. Чудотворка. Думата отекна като удар на гонг, отразявайки се в червената тухлена сграда.

— … значи тя е… Чудотворка — завърши Нан.

_Чудотворка. Чудотворка. Чудотворка._

Сякаш всички покровители трепнаха едновременно. Лицата на другите деца се завъртяха рязко към Мориган, ококорени и втрещени. Очите на Кадънс се присвиха до тесни цепки. Мориган изпита познатото безутешно чувство, че стои на морски бряг и гледа как най-съкровените й мечти отплават, неспособна да ги притегли обратно.

Това трябваше да са нейните братя и сестри. Верни оттук докрай света. Но само една дума и ето че те вече я гледаха сякаш им е враг.

— Аз… аз… — Гърлото на Мориган се сви. Искаше й се да каже нещо, да обясни или да ги успокои, но истината бе, че не можеше. От седмици насам знаеше каква е. Единственият друг жив Чудотворец, Езра Шквал, най-злият човек, живял някога, й бе стоварил тази вест като бомба. И макар че впоследствие Юпитер се постара да разчисти пораженията, да й обясни какво означава това, Мориган все още нямаше представа какво е да си Чудотворец и това я плашеше.

Юпитер бе настоял, че Чудотворец“ не е лоша дума. Че невинаги е означавала нещо зло. Беше й казал, че някога Чудотворците били почитани и славени — че използвали загадъчните си сили, за да закрилят хората и даже да изпълняват желания.

Но Мориган не познаваше нито един човек в Невърмур, който да е на неговото мнение. А след като се бе срещнала лично със самия Езра Шквал, откри, че й е трудно да повярва, че Чудотворците са били добри _когато и да е_.

Шквал командваше ловците от дим и сенки, собствената му призрачна огненоока армия от ловци, коне и кучета, които бе насъскал безжалостно срещу Мориган с надеждата да я доведат при него. Беше го виждала как огъва желязо с едно помръдване на китката, как създава огън с шепот, как унищожава родния й дом с щракване на пръсти и го съгражда отново за миг. Бе прозряла отвъд благия му невзрачен лик, за да зърне сянката на истинското му лице — тъмни хлътнали очи, почерняла уста и остри оголени зъби.

И което бе най-лошото, Езра Шквал, най-големият враг на Невърмур, бе искал Мориган за своя чирачка. Шквал, който бе създал армия от чудовища и се бе опитал да завладее Невърмур. Който бе погубил храбреците, опълчили се срещу него, и оттогава бе прокуден от Свободния щат. Уверенията на Юпитер не можеха да заличат факта, че Чудотвореца бе съзрял у Мориган нещо от себе си.

Какво би могла да каже, за да разсее страховете на своя набор, щом самата тя едва обуздаваше своите?

И отново, само Хоторн изглеждаше невъзмутим. Той вече знаеше, че Мориган е Чудотворка. Когато тя му го съобщи, единствената му тревога бе да не я изгонят от Свободния щат като Езра Шквал. На Хоторн и за секунда не му бе минавало през ума, че най-добрата му приятелка е опасна. На Мориган й се искаше да притежава поне частица от неговата увереност. Макар че тревогата я гризеше отвътре, тя почувства — не за първи път — леко облекчение, че това странно, невъзмутимо момче е решило да бъде неин приятел.

— И щом Юпитер казва, че тя не е опасна, значи не е опасна — заяви Нан, нарушавайки тягостното мълчание, и дари Мориган с лека окуражителна усмивка. Това накара момичето да се почувства мъничко по-смело, макар че не можа да се насили да се усмихне в отговор.

Старейшина Куин бе излязла от Дом „Горда стъпка“ заедно със старейшини Вонг и Сага и наблюдаваше сцената с кротко примирение.

Една много млада покровителка с дебели очила и сини панделки в косите стоеше до Махир Ибрахим. Тя сложи треперещите си ръце на раменете му и го придърпа към себе си — макар че не изглеждаше кой знае колко способна да го защити, него или когото и да било, — после прочисти гърло.

— Извинете, старейшина Куин, но как може това момиченце да е Чудотворка? Вече няма Чудотворци. По-точно има само един — прокудения Езра Шквал. Всички знаят това.

— Поправка, госпожице Мълриан — каза старейшина Куин. — _Имаше_ само един. Сега, изглежда, са двама.

— Но никой ли не се притеснява какво би могло да означава това? — намеси се Хестер. — Норт, ние знаем на какво са способни Чудотворците. Езра Шквал ни го показа.

Юпитер сви устни и стисна гърбицата на носа си. Мориган разбра, че се бави, за да събере малко търпение.

— Шквал не направи онова, което направи, _защото_ е Чудотворец. Просто случайно се оказа и Чудотворец, и психопат. Злощастна комбинация, но… това е положението.

— А той откъде знае? — обади се Баз Чарлтън, обръщайки се към старейшините. — Всички сме наясно какво правят Чудотворците: контролират Чудо. Погледнете това малко чернооко зверче — всеки може да види, че не е нормално. Какво ще й попречи да използва Чудо, за да контролира нас? — Той погледна Мориган с нескрита омраза. Момичето стисна зъби; чувството бе взаимно.

— Или по-зле — додаде Хестер, — да ни погуби?

— За бога! — Юпитер разроши ядосано голямата си рижа грива. — Та тя е _дете_!

Хестер се подсмихна.

— Засега.

— Но защо трябва тя да е в Обществото? — попита госпожица Мълриан с тих, треперлив глас. Лицето й бе станало по-бяло и от мляко, а малките й тънки пръсти се бяха впили в раменете на Махир сякаш се тревожеше да не би Мориган да грабне и отнесе кандидата й по някакъв проклет чудотворски начин. Лицето на самия Махир бе каменно и той се мръщеше така, че веждите му се бяха сключили в една линия. Беше висок почти колкото покровителката си и у Мориган оставаше впечатлението за мишка, която се опитва да опази вълк. — Защо да рискуваме да я с-слагаме при… при другите деца?

Мориган усети как лицето й пламва. Говореха за нея все едно е някаква заразна болест.

Всичко това започваше да й се струва някак прекадено познато.

През първите единайсет години от живота си Мориган бе вярвала, че е прокълната. Че всичко лошо, случило се някога — в семейството й, в града й, в почти цялата република Зимномория, където бе израсла, — е по нейна вина. В края на последната година бе разбрала, че това всъщност не е вярно. Но още помнеше ясно чувството да е прокълната и нямаше желание да минава отново през това. Обзе я импулсивно желание да се втурне по дългата алея и право през обсипаните с цветя порти, но после усети топлата, успокоителна ръка на Юпитер върху рамото си.

— О, значи бихте предпочели тя да е някъде там навън, така ли? — попита натъртено старейшина Сага, тъпчейки с копита. — Сам-самичка? И да прави неизвестно какво?

— Да — настоя Хестер. — Както, сигурна съм, и всеки друг покровител и кандидат тук.

— В такъв случай могат да си вървят — заяви старейшина Куин с хладен, премерен глас. Хестер и другите покровители я зяпнаха стреснати. Старейшина Куин наклони глава. — Ако искат. В края на краищата обстоятелствата са необичайни. Разбирам сериозността на този въпрос, както и опасенията ви. Въпреки това ние с моите колеги старейшини обсъдихме положението надълго и нашироко и няма да отстраним госпожица Врана от Набор 919. Това е окончателната ни дума.

Баз Чарлтън изсъска под нос и поклати глава.

— Не е за вярване.

— Повярвайте — сопна се старейшина Куин и Баз се сви в яката на наметалото си.

Хестер явно мислеше, че старейшина Куин блъфира.

— С цялото ми уважение — процеди тя през стиснати зъби, — дълбоко се съмнявам, че Обществото иска да загуби _осем_ талантливи нови членове, за да спечели _една_ опасна личност. Сигурна съм, че ще размислите, след като видите как тези осем гениални деца излизат през портите там. Хайде, Франсис. — Тя тръгна по стълбите към виещата се между дърветата алея.

— Лельо Хестер — обади се Франсис с тиха молба в гласа, — искам да остана. Моля те. Татко би искал аз да…

— Брат ми _никога_ не би искал да си рискуваш живота! — изтъкна Хестер, като се врътна рязко към тях. — Никога не би искал да припариш близо до… до _Чудотворец_.

Старейшина Куин прочисти гърло.

— Покровители, това не е решение, което можете да вземете вместо учениците си. Деца, ако някой от вас иска да напусне Набор 919 — да напусне Чудното общество, — може да излезе напред сега и да предаде брошката си. Няма да ви съдим и няма да има никакви последствия за вас. Ще ви пожелаем всичко хубаво и на добър път.

Тя протегна ръка. Настъпи тишина, нарушавана само от ранните птичи песни някъде в далечината. Самият въздух изглеждаше замръзнал, забулен от бялата пара на дъха на покровителите и техните кандидати в ледения въздух. Всички, освен Мориган, която едва дишаше.

Треперещите пръсти на Анах се плъзнаха лекичко към нейната брошка и тя прехапа устни. Франсис погледна гузно към леля си, но Кадънс дори не се озърна към Баз. Дори не мигна.

Никой не предаде брошката си. Такава мисъл бе, разбира се, пълно безумие. След всичко, през което бяха минали по време на изпитанията миналата година, да си представят, че някой от тях би могъл да предаде това малко златно Ч и всичко, което то обещаваше? Немислимо.

— Добре тогава — каза старейшина Куин и отпусна ръка, — щом сте сигурни. Но нека сме наясно, ученици… а също и покровители. — Тя стрелна с пронизителен поглед Хестер и Баз, които изглеждаха дълбоко възмутени. — Природата на необичайното… — тя млъкна, сякаш се бе спряла тъкмо преди да го нарече „умение“ — … _положение_ на госпожица Врана ще остане в пълна тайна, докато Върховният съвет на старейшините не намери за уместно да го сподели с останалата част от Обществото, тъй като не можем да рискуваме за това да се разбере извън Чудобщ. Разкриването на истината би довело до масова паника. Това означава, че с много малко необходими изключения — например възпитателките и кондукторът на Набор 919, — фактът, че имаме Чудотворка сред нас, трябва да остане тайна, известна само на тук присъстващите. Преподавателският ни екип ще бъде инструктиран да не задава въпроси, нито да обсъжда темата за умението на госпожица Врана, а възпитателките ще се справят с всички любопитни ученици както намерят за добре.

Тя се обърна към деветте деца, които сякаш се бяха смалили някак си, след като вечерта на техния триумф бе попарена от тази ужасна новина.

Гласът й прозвуча като стомана.

— Сега вие сте един набор. Носите отговорност един за друг. Следователно, ако се разбере, че някой — който и да е — е изменил на доверието ни… — Старейшина Куин направи пауза, а лицето й бе сурово. Тя ги изгледа един по един, докато накрая взорът й се спря върху Мориган. — Тогава всичките девет ще бъдете изключени от Чудобщ. Завинаги.

3. Не-татуировката и не-вратата

Като се събуди на следващата сутрин, Мориган почти можеше да убеди себе си, че снощното пътуване до Чудобщ е било само странен, чудесен и ужасяващ сън. Ако не беше златната татуировка.

— Това не е татуировка — настоя Юпитер, докато наливаше две чаши сок, а Мориган мажеше с мед и поръсваше с канела препечените филийки (малко прегорели, защото ги бе държала прекалено близо до огъня, но все пак годни за ядене). След събитията от предната нощ и двамата се бяха събудили прекалено късно за закуска в трапезарията, така че вместо това Юпитер бе поръчал да пратят един поднос в кабинета му. Сега двамата седяха от двете страни на бюрото, а между тях бе пръсната най-разнообразна храна, варираща от уважително закускоподобна (пушена пъстърва и бъркани яйца) до безсрамно незакускоподобна (доматена супа и сърцевина от артишок — Юпитер беше луд по тях). — Наистина ли мислиш, че ще им позволя да те татуират?

Мориган отхапа много голям залък от филийката си, за да не й се налага да отговаря. Честно казано, тя никога не беше съвсем сигурна какво би позволил или не би позволил Юпитер.

Многозначителното й мълчание не му убегна. Той изглеждаше втрещен.

— Мог! Та това е нелепо. Татуировките _болят_. Теб боли ли те?

Мориган поклати глава, докато преглъщаше.

— Не — каза тя и облиза меда от десния си показалец, за да може да огледа новото допълнение към пръстовия си отпечатък: златно Ч в същия стил като брошката й, но далеч по-малко, леко изпъкнало над кожата и блещукащо слабо на светлината. — Изобщо не ме боли. Просто някак си усещам… че е там.

Не знаеше как иначе да опише белега, с който загадъчно се бе събудила тази сутрин. Той не пареше, не щипеше, не сърбеше, нито пък предизвикваше някакво друго усещане, което би могла ясно да определи. Не беше нещо, нанесено й от външна сила — нито истински белег, нито рана. По-скоро сякаш си бе пробило път през кожата й отвътре, за да излезе на повърхността. Още преди да го види с очите си, даже преди да се събуди напълно, Мориган просто знаеше, че е там.

— Странно нещо, нали?

Юпитер изучаваше собствения си показалец с израз на лека изненада. Беше казал на Мориган, че неговият белег, също като нейния, се е появил на сутринта след приема в Чудобщ — преди много, много, много години. Изглежда, от дълго време насам той изобщо не се бе замислял за него.

— Хмм. Предполагам. Обаче е полезно.

— За какво?

— За какво ли не. — Той сви рамене и върна вниманието си към закуската, като се зае да избира внимателно следващото си ястие.

— Например?

— Вкарва те на някои места. Помага на други членове на Обществото да те разпознаят.

— Но за това имаме брошките с Ч-то.

— Не. — Той най-сетне се спря на една полуизгоряла филийка и посегна към конфитюра. — Това е различно.

Мориган присви очи.

— В какъв смисъл?

Той се държеше по характерния за него начин, подаваше й информацията капка по капка като специална форма на мъчение. Може да го правеше, защото всъщност не искаше да й казва или защото настоящият им разговор бе най-маловажната нишка за размишление от дузината, въртящи се в момента в главата му. При Юпитер бе трудно да се долови разликата.

— Брошката е за нечудите.

— Нечудите?

— Ъхъм. — Той сдъвка и преглътна залък от препечената филийка, после изтупа трохите от ризата си. — Другите хора, нали се сещаш? Които не са членове на Обществото. Брошката е, за да ни различават хората извън редиците на Чудобщ. Виж, белегът е друга работа. — Той вдигна пръст и го разшава. Ч-то върху него улови светлината от камината и почти засия. — Белегът е за нас.

На Мориган й хрумна нещо и тя изведнъж почувства раздразнение.

— А как така не си ми го показвал досега?

— Нямаше смисъл, Мог. Не можеш да видиш чужд белег, докато не получиш своя. Както вече казах, той е за нас. Така се разпознаваме. Нещо като… семеен герб. Ще започнеш да ги забелязваш навсякъде, почакай и ще видиш.

Семеен герб. Тези думи докоснаха сърцето на Мориган. Тя ценеше своята златна брошка с буквата Ч повече от всичките си други притежания (освен може би чадъра си), но все пак тя бе просто вещ. Една вещ лесно можеше да се счупи или загуби. Белегът бе друга работа; представляваше част от самата нея. И доказваше, че тя е част от нещо важно, нещо по-голямо. Семейство.

„Сестри и братя верни, оттук докрай света.“

Но наистина ли? Беше си мислила така до момента, в който изрекоха една-единствена дума — _Чудотворна_, — и илюзията се пръсна на милиони късчета.

— Хей. — Юпитер почука с ножа си по масленицата, за да привлече вниманието й. Тя вдигна очи. — Ти имаш не по-малко право от тях да си в Обществото, Мог — изтъкна той, сякаш прочел мислите й. Приведе се към нея и понижи гласа си до шепот. — Всъщност, даже по-голямо. Не забравяй кой се класира на първо място на Показното изпитание. — Той млъкна за момент, после добави: — Ти беше. В случай че си забравила.

Мориган не беше забравила. Но какво значение имаха позициите им в класирането сега? Какво значение имаше всичко от изминалата година, ако нейният набор не й се доверяваше? Ако се страхуваха от нея?

— Дай им малко време. — Юпитер отново като че ли знаеше точно какво си мисли тя. В това бе нечестното предимство да си свидетел — той виждаше света по начини, които тя не би могла да проумее. Скритите й чувства и тайните й мисли бяха изложени на показ пред него, също толкова ясни като мръщенето върху лицето й. Някак си това бе хем утешително, хем много, ама _много_ дразнещо. — Те ще си променят отношението. Просто трябва да те опознаят, нищо повече. И тогава ще видят същата обаятелна Мориган Врана, която познавам аз.

Мориган тъкмо се канеше да попита коя е тази обаятелна Мориган Врана и дали не би се съгласила да си сменят местата, когато на вратата се почука. Пъргавият стар Кеджъри Бърнс пъхна снежнобялата си глава в кабинета.

— Пристигна съобщение за вас, сър. От Групата за небес…

— Благодаря ти, Кедж — прекъсна го Юпитер. Скочи да вземе бележката и портиерът си тръгна, след като намигна на Мориган и тракна леко с токовете си. Затвори вратата след себе си.

Бележката бе запечатана със сребърен восък. Юпитер прекоси стаята и се облегна на камината, а после се приведе да прочете съобщението на светлината на огъня. Настъпи кратка тишина; Мориган се зазяпа в камината.

„Той е прав“, помисли си Мориган. Тя вече бе пълноправен член на Чудното общество. Беше се борила усърдно на изпитанията, също като другите от своя набор.

„Не и на последното“, обади се едно гласче в главата й. Вярно беше, че на Показното изпитание — четвъртото и последно изпитание, при което всеки кандидат трябваше да представи специалното си „умение“ — Мориган не бе направила нищо, освен да стои объркана насред Тролизеума, докато Юпитер споделяше уникалното си видение с всички старейшини подред, показвайки им онова, което бе знаел през цялата година — онова, което бе скрил от тях, а и от самата Мориган. Че тя е Чудотворка. Че загадъчният източник на магическа енергия, който хората наричаха Чудо — източник, който захранваше света по начини, които Мориган не можеше да проумее, — се стичаше постоянно към нея като пеперуди към пламък, чакайки търпеливо тя да овладее своите (все още упорито несъществуващи) сили.

Старейшините моментално бяха дали на Мориган място в Чудното общество, предизвиквайки гнева и възмущението на много други кандидати и техните покровители, всеки от които бе направил _много_ повече за представянето си на Показното изпитание от това да стои тъпо насред Тролизеума, докато старейшините го зяпат безмълвни и смаяни.

Мориган прочисти гърло и изпъна гръб.

— Е. — Гласът й поне звучеше решително. — Кога започвам?

— Хмм?

— В Чудобщ. Кога трябва да се върна там? Кога започват уроците ми?

— О — промърмори Юпитер, като продължаваше да се мръщи срещу бележката в ръката си. — Не съм сигурен. Скоро, предполагам.

Въодушевлението на Мориган се разколеба. Той наистина ли не знаеше? Дали това бе типична Чудобщна загадка, зачуди се тя, или типична Юпитер-Нортска мъглявост? Усети как в нея се прокрадва леко притеснение.

— Понеделник? — подпита тя.

— Ммм, да. Може би.

— Не можеш ли… да разбереш? — настоя Мориган, опитвайки се да скрие нетърпението в гласа си.

— Хмм?

Тя въздъхна.

— Попитах, не можеш ли…

— Трябва да вървя, Мог — каза внезапно Юпитер. Извърна се от огъня, пъхна бележката в джоба на панталона си и грабна сакото, което бе метнато на облегалката на едно кресло. — Съжалявам. Важна работа. Довърши си закуската. Ще се видим по-късно.

Вратата се захлопна след него. Мориган я замери с препечена филийка.

Белегът не беше единственото нещо, появило се през нощта.

— Та тя дори няма дръжка. — Марта седеше до Мориган на края на леглото й по-късно същия следобед и се взираше в чисто новата лъскаво черна орнаментирана дървена врата, появила се на отсрещната стена. — Така че не може наистина да е врата, нали?

— Предполагам, че не — отвърна Мориган.

Не беше необичайно спалнята й да се променя, да расте или да се смалява, да добавя нови неща една нощ и да ги маха на следващата. Като за спалня беше доста темпераментна. Но никога досега не бе създавала втора врата.

Мориган не би имала нищо против да разполага с втора врата, ако се изключат две неща. Първо, тя се бе появила точно до камината, което разваляше симетрията на стаята (дреболия, но Мориган я намираше за удивително дразнеща). И второ, не можеше да я отвори, следователно тя бе напълно безполезна. Мориган бе _прекалено_ практична личност, за да иска една чисто декоративна врата в спалнята си. И все пак… не бе никак в стила на стаята да се преобрази по начин, който няма да й се хареса.

Мориган се намръщи. Да не би спалнята й по някаква причина да бе полудяла? Или беше болна? Може да бе пипнала архитектурния еквивалент на настинка. Може би тази врата бе нейната версия на мощна сополива кихавица.

— Все пак — каза Марта и сви рамене, — това не е най-странното нещо, което стаята някога е правила, нали? — Хвърли поглед към креслото с форма на октопод в ъгъла, което помръдна зловещо с пипалата си. Камериерката потрепери. — Наистина ми се иска да се отървеш от това нещо. Да му бърша прахта е истински кошмар.

Когато Мориган си легна, Юпитер още не се бе върнал. В неделя сутринта пристигна бележка от Лигата на изследователите, съобщаваща на персонала на „Девкалион“, че той се е задържал поради „неизбежни обстоятелства при изпълнение на междупространствена задача“ — типично безполезно съобщение, както откъм обем, така и откъм подробности, макар Мориган да изпитваше силни подозрения, че работата е свързана с липсващия ангел. Беше разочарована, но не и изненадана. Лошата страна на това да имаш прочут покровител, радващ се на всеобщо възхищение, бе, че трябваше да го делиш с Лигата на изследователите, Чудното общество, Федерацията на невърмурските хотелиери, Невърмурските транспортни власти и всяка друга организация или личност, която поиска част от времето и вниманието му.

Юпитер поне бе добавил към бележката от Лигата още една лична, адресирана до Мориган.

Мог,

Няма да се върна преди първия ти учебен ден. Много съжалявам.

Забравих нещо важно: ПРИ НИКАКВИ ОБСТОЯТЕЛСТВА не бива да пътуваш извън Чудобщ сама. Говоря сериозно. Разчитам на теб.

Успех! Ще бъдеш страхотна.

Помни, мястото ти е там.

Ю. Н.

Докато стане следобед, Мориган вече не я свърташе на едно място, беше раздразнителна и се чудеше кога ли ще започнат уроците й и къде трябва да отиде. Не искаше да пропусне първия си учебен ден и да даде на набора си още причини да не я харесва. Даже помоли Кеджъри да прати някого до дома на Хоторн със съобщение — но Хоторн й върна бележката с отговор, надраскан от обратната страна: едно простичко „не знам“. Тя завъртя очи, чудейки се дали на него изобщо му е _хрумнало_ да попита Нан. Някак си се съмняваше.

Затова Мориган потърси съвет от единствения друг човек, който мислеше, че би могъл да й помогне.

Скъпа моя ла-ла-ла-ЛА! ама ти толкова се _тормозиш_. — Госпожа Чанда Кали се готвеше за частен концерт, който щеше да изнесе същата вечер в Музикалния салон, като едновременно подгряваше гласа си и търсеше идеалния костюм. Подът на огромната гардеробна с размери на бална зала бе осеян с лъскави рокли от коприна, сатен и пайети, които тя бе изпробвала и захвърлила, тъжни жертви на безразсъдната свръхактивност на сопраното. — На твое място не бих се притеснявала за тези неща, миличка Мориган, ама наистина. Нали го знаеш Чудното общество. — Тя вдигна показалец и го размърда затворнически; нейният белег с буквата Ч заблестя на светлината. Освен Юпитер, госпожа Чанда бе единственият друг обитател на хотел „Девкалион“, който бе член на Обществото. Дори Джак, въпреки че притежаваше Юпитеровия талант на свидетел, никога не се бе опитал да влезе в Чудобщ — вместо това ходеше в много елитното училище за интелигентни млади мъже „Грейсмарк“, където свиреше на чело в училищния оркестър, носеше цилиндър и папийонка всеки ден и рядко се прибираше у дома, дори за уикендите.

— Не, не го знам — отвърна Мориган с едва прикрито раздразнение. Тя наистина _не знаеше_ какво е Чудното общество. За разлика от всички други в Невърмур, Мориган бе израснала извън Свободния щат. Само допреди година дори не бе чувала за знаменитото, вездесъщо Чудно общество.

— Разбира се, че знаеш _до-ре-ми-фа-сол-ла-СИ_ — пропя госпожа Чанда и се завъртя насам-натам, като се оглеждаше в едно позлатено огледало. Впечатляващият й глас отекна във високия таван и Мориган усети как кожата по целите й ръце настръхва приятно. Едно мишле подаде глава от цепнатина между подовите дъски, изглеждайки влюбено до уши; госпожа Чанда го прогони с жест. — Обществото е взискателно. Натрапчиво. Изобщо не зачита времето или личния живот на хората. — Тя се обърна и прикова остър поглед в Мориган. — С две думи, ангелче, когато те поискат, ще разбереш. Ще се обърнат направо към източника. _Ми-ми-ми-ми-МИ_!

— Към теб?

За момент госпожа Чанда изглеждаше объркана, после се засмя.

— Не, миличка Мориган. _Към теб._ Ще те грабнат в момента щом им потрябваш. Не се плаши, сладка моя. Преди да се усетиш, ще си затънала дълбоко в криволичещите лабиринти на Чудобщ. И ще ти се ще да излезеш. Повярвай ми, аз се опитвам да огранича посещенията си само до задължителните събития и специалните случаи.

— Защо?

— О, ами нали знаеш — рече тя безгрижно, като грабна още един наръч висящи в гардероба рокли и ги метна безцеремонно на един шезлонг. — Ако започна да си показвам физиономията прекалено често в техните зали, те ще си помислят, че могат да ме въвлекат в абсурдните си начинания. Като че ли нямам достатъчно кандидати за времето си. — Мориган знаеше за точно седем кандидати за времето на госпожа Чанда: прочутите й изключително посещавани концерти в Музикалния салон на хотел „Девкалион“ всяка неделя и шестимата красиви и обаятелни ухажори, с които тя прекарваше останалите си вечери. Господин дьо Петък, както тайно го бе кръстил Юпитер, бе присъствал на празненството по случай рождения ден на Мориган и й бе подарил огромен букет от розови и пурпурни рози (без съмнение, за да впечатли оперната певица, но Мориган въпреки това оценяваше жеста). — А и просто не бих понесла да налетя на Мургатройд.

— Коя е Мургатройд? — попита Мориган.

— Мургатройд, от Диърборн и Мургатройд. Училищните възпитателки. — Госпожа Чанда потрепери. — Две ужасни грахчета в страховита шушулка. Е, това може би не е съвсем честно… бедната Диърборн не е толкова лоша. Мургатройд е тази, която трябва да избягваш, ако можеш. — Тя хвърли съчувствен поглед на отражението на Мориган в огледалото. — Макар че, трябва да ти кажа с голямо съжаление, скъпа, вероятно няма да можеш.

Госпожа Чанда бе права. Когато Обществото поиска Мориган, тя го разбра.

Беше рано в понеделник сутрин — много, _много_ по-рано, отколкото й харесваше, — когато я събудиха три почуквания по вратата.

Не вратата на спалнята й.

Новата врата. Не-наистина-вратата. _Загадъчната_ врата.

Онази, която не се отваряше.

4. Домовлак

Мориган седна в леглото си и се взря във вратата. Сърцето й туптеше в тишината. Минаха минута-две и тя почти се убеди, че си е въобразила, когато…

_Чук-чук-чук._

Мориган затаи дъх. Искаше й се да пренебрегне чукането. Искаше й се да се зарови дълбоко в одеялата и да захлупи възглавницата върху главата си, докато който или каквото беше там се махне.

„Но един член на Чудното общество не би постъпил така“, каза си твърдо тя.

Взела решение, Мориган отметна одеялата и закрачи към вратата, тропайки силно с крака, като се надяваше, че човекът (или създанието) от другата страна ще чуе кънтящите й стъпки и ще си помисли, че е много по-голяма и страшна, отколкото всъщност беше. Приведе се към вратата, дишайки тежко, с идеята да долепи ухо до нея… но после спря. Отблизо видя нещо, което не бе забелязала преди — малък златен кръг, точно в средата на черното дърво. Кръг колкото възглавничката на един пръст.

Той засия — разсеяна златна светлина, която се излъчваше от самия метал. Отначало слабо, после малко по-силно; докато накрая сиянието стигна до центъра… озарявайки едно малко златно Ч.

„Аха“, помисли си Мориган. Допря белега на десния си показалец към сияещия кръг. Беше топъл на пипане.

Вратата се отвори толкова бързо и лесно, че тя отскочи с ахване назад, очаквайки някой да се метне върху нея.

Там нямаше никого.

Мориган замига към малка, ярко осветена стая, която представляваше нещо средно между коридор, килер и гардероб. По стените, покрити с тъмна ламперия, имаше наредени закачалки за дрехи и шкафчета със стъклени витрини, всичките празни.

„Дали това винаги е било тук?“ зачуди се Мориган. Дали беше част от „Девкалион“, или загадъчната врата я бе отвела на съвсем друго място.

Точно срещу вратата, през която бе влязла, имаше друга, досущ като първата. Мориган изтича до нея и долепи пръст към златния кръг, но не се случи нищо. Тя осъзна с разочарование, че кръгът е студен и не свети.

— Ами сега какво? — прошепна Мориган и се обърна да огледа празната стая.

Очите й се спряха на отговора. Стаята не бе съвсем празна. На гърба на първата врата висеше костюм: обувки, чорапи, панталони, колан, риза, пуловер и палто. Всички бяха черни с изключение на ризата, която бе сива. Всички бяха елегантни, нови, току-що изгладени… и по мярка на Мориган.

— Аха!

За по-малко от минута тя бе готова — ризата закопчана, обувките вързани, пижамата захвърлена на пода — и ограденото в кръг Ч на втората врата моментално засия. Мориган се ухили и посегна да го натисне.

Вратата се отвори към малка станция на Чудметрото. Беше чиста и спретната — въпреки остатъчния дим и лекото усещане за запуснатост, — и неукрасена, с изключение на един блестящ месингов часовник, който висеше от тавана, и дървена пейка в края на перона. Мориган усети как ушите й изпукаха, когато прекрачи през прага. Атмосферата се бе променила; въздухът бе мразовит и имаше слаба миризма на нещо като машинно масло.

Е, това отговаряше на въпроса й. Вече не беше в хотел „Девкалион“. Колкото и изменчив да бе „Девкалион“ и колкото и октоподски кресла, люлеещи се хамаци и ноктести вани да можеше да изфабрикува, той определено не се намираше под земята и определено _нямаше_ празна метростанция до спалнята на Мориган на четвъртия етаж.

Е, _почти_ празна.

Едно момиче с дебела плитка седеше самичко, превило рамене и провесило крака през ръба на перона. Вратата на Мориган се затвори зад нея със силно щракване и при този шум момичето се обърна.

— Здравей — поздрави Мориган леко сковано.

— Време беше. — В момента Кадънс Овъглен се мръщеше, но Мориган бе сигурна, че само преди секунда е видяла как изражението й се сменя от тревога в облекчение. Може би защото бе осъзнала, че не е сама; че все пак се е появил още един от нейния набор.

— Откога си тук, Кадънс?

Не за първи път Кадънс изглеждаше изненадана, че я помнят. След Показното изпитание бе казала на Мориган, че никой освен нея не успява да я запомни — такъв бе недостатъкът на това да си хипнотизатор.

Но Мориган никога не бе имала проблем с помненето й. Всъщност дори намираше Кадънс за изключително запомняща се. Кадънс много запомнящо се бе свила жадувания билет на Мориган за вечерята със старейшините при Изпитанието на гонитбата. Много запомнящо се я бе блъснала в езерото в нощта на Вси светии. А после много запомнящо се — а също така учудващо и объркващо — я бе спасила да не я изритат от Невърмур. Спокойно можеше да се каже, че чувствата на Мориган към Кадънс са _силно_ смесени.

— От известно време — отвърна Кадънс. — Вратата се заключи след мен.

Мориган се обърна и видя, че златният кръг на собствената й врата вече не свети. Това означаваше ли, че обратният път сега е затворен за нея? Тази мисъл я накара да почувства леко безпокойство. Тя се опита да долепи пръст до него.

Нищо не се случи. Кръгът бе хладен и тъмен.

— Моята е ей онази — каза Кадънс и посочи към една горскозелена врата, през три от черната. Освен вратата на Мориган, имаше още осем; в осем различни стила и осем различни цвята, водещи към осем различни домове, предположи тя. — Появи се в хола ни през нощта. Мама не беше никак доволна. Трябваше да й попреча да повика смрадливците.

— Моята пък пристигна право в спалнята ми.

Кадънс изсумтя, без да покаже какъвто и да е интерес. Между двете се възцари мълчание.

Перонът бе малък — със сигурност не достатъчно дълъг, за да спре на него нормален влак на Чудметрото. И въпреки това на висящата над него табела пишеше „Станция 919“.

— Това да не е… Чакай. Не. Да не би да имаме собствена станция? — удиви се Мориган, зяпнала от изненада. — Наша собствена _частна_ станция на Чудметрото?

— Така изглежда. — В обикновено сърдития глас на Кадънс имаше лека нотка на почуда, която тя не можа да прикрие. Юпитер се бе шегувал, че членовете на Чудното общество имат запазени места в Чудметрото, но тяхна собствена частна станция — независимо колко малка — бе безкрайно по-яко дори от това. Кадънс стана и изтупа черните си панталони. Впери изпитателен поглед в Мориган. — Значи… е вярно? Ти наистина си Чудотворка?

Мориган кимна.

Кадънс я гледаше недоверчиво.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. — Не й се искаше да разкрива на Кадънс истината. Че самият Езра Шквал й го бе казал. Че действително бе разговаряла с най-омразния човек в Невърмур. — Юпитер го вижда.

Кадънс повдигна вежда и Мориган я изгледа с опасение. Тя имаше потайния, сприхав вид на човек, който сякаш се кани да каже нещо язвително, но при Кадънс човек никога не можеше да е сигурен. Вече започваше да става ясно, че „потайно и сприхаво“ е може би обичайното й изражение. Мориган можеше да й съчувства.

— Това прави и двете ни опасни личности. Две в един набор, много смело от тяхна страна. — Кадънс се засмя, малко горчиво. — Накараха ли те да осигуриш гаранция?

— Да — отвърна Мориган. Гаранционният договор бе задължително изискване за влизането й в Обществото. Девет изтъкнати, влиятелни граждани на Невърмур се бяха съгласили да гарантират за надеждността на Мориган и… ами, тя не бе съвсем наясно какво друго трябваше да направят. Това бе една от онези странни Чудобщни традиции, които не разбираше напълно, но важното бе, че ако Юпитер не беше успял да убеди ангела Израфел да стане последен гарант по договора й преди приема, сега тя нямаше да е член на Набор 919.

— Мен също — каза Кадънс. — Трима гаранти. Ами ти?

— Девет.

Кадънс подсвирна тихичко.

И двете помълчаха за момент, а после тишината внезапно бе нарушена, когато три от другите врати се отвориха едновременно. Появиха се Анах Кало, Франсис Фицуилям и Махир Ибрахим, еднакво зашеметени и заинтригувани, като оправяха непознатите си униформи. След броени мигове към тях се присъединиха Тадея, Аркан, Ламбет и…

— Колко са готини тези ОБУВКИ! — Хоторн излезе с тежка стъпка на перона. Ухили се на Мориган, сложи ръце на кръста си и изду гърди. — Колко са яки тези дрехи! Сега разбирам защо ги харесва да носиш черно. Чувствам се като СУПЕРГЕРОЙ. Ами ти?

— Не особено — призна Мориган.

— Трябва да ни дадат пелерини! Не мислиш ли? Да ги питаме ли дали могат да ни дадат пелерини?

— По-добре не.

— Това станция на Чудметрото ли е? На такава прилича. — Вниманието му се стрелкаше насам-натам, бързо като куче, което е зърнало катерички в парка. — Малко е мърляво, а? Но не възразявам. Мама казва, че мръсотията е полезна за имунната система. Къде сме? Станция 919? Не съм чувал за никаква… о! О! Я стига бе! Мориган, мисля, че това може да е…

— Да — прекъсна го тя. — Наша собствена…

— Наша собствена СТАНЦИЯ?

— Да!

— Я СТИГА БЕ!

Мориган се ухили. Откри, че се радва повече от обикновено на безграничния ентусиазъм на Хоторн към света около него. Това отвличаше вниманието й от мълчаливите, недоверчиви погледи на другите членове на набора. Анах се бе притиснала към стената, за да е колкото се може по-далеч от Мориган. Като се имаше предвид, че при първата им среща Мориган я бе защитила от тормоз, нямаше как да не признае пред себе си, че намира това поведение за малко обидно. И все пак се опита да запази изражението си неутрално, за да не би Анах да си помисли, че я урочасва, или нещо такова.

Хоторн подскочи високо и посегна да докосне табелата, висяща над тях. Тя се залюля напред-назад със силно скърцане.

— Кога мислиш, че ще дойде вла…

— Сега — обади се един делови глас от ъгъла на перона. Всички се обърнаха. Ламбет седеше на пода с кръстосани крака и изпънат гръб, и се взираше в тъмната паст на тунела. Тя беше дребна и сериозна наглед, с мургава кожа и дълга черна коса, гладка като коприна.

Останалите от набора се спогледаха, чакайки я да поясни.

Мориган прочисти гърло.

— Извинявай, какво…

Ламбет се обърна да погледне останалите от набора и вдигна пръст във въздуха, сякаш им казваше да почакат. Само след секунди земята под нозете им затътна. Някъде от дълбините на тунела се разнесе звук на свирка и отговорът на въпроса на Хоторн се появи с пухтене пред очите им.

— Страшничко — отбеляза Хоторн.

— Искаш да кажеш „злокобно“ — рече Тадея и хвърли кос поглед към Ламбет, която изглеждаше също толкова царствена и спокойна, седнала на пода на станцията, колкото някоя кралица на трона си.

Това не беше точно влак, а една-единствена мотриса. Изглеждаше някак странна без вагони, като глава без тяло. Бе малко очукана и захабена, но чиста и лъскава като медна монета от един кредит и пускаше бодри облачета бяла пара във въздуха, докато спираше. Отстрани имаше голямо черно Ч, а отдолу числото 919, което изглеждаше прясно нарисувано.

Свирката прозвуча отново, вратите се отвориха и на перона слезе млада жена, стиснала омачкан лист хартия. Дългокрака като кобилка и стройна, тя не се прегърбваше, както правят някои високи хора, за да не смущават другите. Стоеше изправена като балерина, помисли си Мориган — раменете изпънати назад, а ходилата обърнати леко навън.

— Ламбет Амара, краткосрочна пророчица — извика жената, като погледна листа си. — Кадънс Овъглен, хипнотизаторка. Мориган Врана, Чудотворка. Франсис Фицуилям, гастроном. Махир Ибрахим, лингвист. Анах Кало, лечителка. Тадея Маклауд, боец. Хоторн Бързолет, драконов ездач. Аркан Тейт, джебчия. — Тя огледа щастливо деветте лица, които отвърнаха на погледа й. Не беше нито трепнала, нито направила физиономия, когато произнесе думата „Чудотворка“. Дори не беше мигнала. Мориган вече я харесваше. — Каква шарена компания! Всички ли сте тук?

Членовете на Набор 919 се спогледаха и кимнаха неопределено.

— Тогава качвайте се. — Жената ги подкани сияеща и изчезна през вратата на мотрисата. Хоторн я последва нетърпеливо, а Мориган и другите се вмъкнаха в колона след него.

— Уха! — възкликна Хоторн, щом се озоваха вътре.

— Яко — прошепна Махир.

— Страхотно — одобри Тадея.

„Така си е“, помисли Мориган.

Изглеждаше сякаш някой е взел стара мотриса на Чудметрото, изтърбушил я е и я е превърнал в дълга, уютна всекидневна. Из нея бяха наредени спретнато големи издути възглавници и меки кресла, множество масички за кафе и лампи, и стар захабен диван. В ъгъла имаше малка печка за дърва с меден чайник, сандъче с подпалки и куп плетени одеяла във всички цветове на дъгата. Най-отпред стоеше едно-единствено дървено бюро, боядисано в червено и облепено със сума ти лепенки. Стените бяха покрити с плакати с изписани на тях вдъхновяващи послания, като БЪДИ НАЙ-ДОБРИЯТ ЧОВЕК, КОЙТО МОЖЕШ ДА БЪДЕШ и СГОВОРНА ДРУЖИНА ПЛАНИНА ПОВДИГА, и корково табло, на което бяха забодени разноцветни бележки и картички. Мястото бе претрупано, но удобно. Разхвърляно, но чисто. Беше прекрасно.

— Сама го украсих. Какво мислите? — Младата жена ги гледаше, затаила дъх, с вида на човек, който поднася грижливо избрания коледен подарък на своя любим. Едва не подскачаше от нетърпение. — Да го бяхте видели преди, беше _прекалено_ оскъдно обзаведено. Направо съжалявам последния набор, който е ползвал тази мотриса. Девет скучни чина, девет твърди стола. И никаква кушетка! Никакви пуфове! Никакъв огън — а тук вътре зиме е истински мраз, повярвайте ми. Нито дори буркан с бисквити! Можете ли да повярвате? — Тя посочи към голям порцеланов буркан с форма на бяла мечка, който стоеше върху червеното бюро. — Обещавам ви, че този буркан винаги ще е пълен с бисквити. И няма да са от боклучавите — говоря ви за истински шоколадови бисквити. Кръгчета с розова глазура. Курабийки с крем и така нататък. Едно от нещата, които трябва да знаете за мен, е, че имам много високи бисквитени стандарти.

Тя взе буркана и го пусна да обикаля от ръка на ръка. Усмихваше се, докато те гризкаха тихо, и изглеждаше крайно развълнувана, че е успяла да удовлетвори тази най-основна нужда.

— Сядайте, сядайте. — Всички деца седнаха, избирайки си място измежду разнородните мебели. Мориган се настани на една от големите възглавници на пода, а Хоторн — на съседната. Жената се отпусна удобно в луксозно кадифено кресло. С твърде големия си розов пуловер, зеления кариран клин и жълтите гуменки тя приличаше на разтопена кутия с пастели — в рязък контраст с облечените в черно Набор 919, които можеха да минат за оплаквани на погребение. Къдравата й коса с форма на крушовиден облак бе вързана отзад със златистожълто шалче.

— Аз съм госпожица Веселка. Марина Веселка. Вашият кондуктор. — Мориган се озърна към другите, чудейки се дали трябва да знае какво е кондуктор. Хоторн улови погледа й и сви рамене. — Името е малко глуповато, госпожица Веселка, но ви обещавам, че ще направя всичко по силите си, за да го оправдая. _Би трябвало_ да ви карам да ме наричате „кондуктор Веселка“, но ако питате мен, това звучи още по-тъпо. Така че хайде да се спрем на „госпожица Веселка“, става ли?

Набор 919 кимна, с пълни с бисквити усти.

Госпожица Веселка гледаше набора си с гордо, енергично изражение, сякаш те бяха деветте най-важни хора на света. Очите й бяха блестящи и добродушни, кожата й — в най-топлото тъмнокафяво, и тя имаше може би най-хубавата усмивка, която Мориган някога бе виждала. На чието и да било лице.

— Добре дошли в Домовлака — продължи жената и разпери ръце към всичко наоколо. — През следващите ви пет години като ученици от началния курс тази удобна малка мотриса ще е вашият транспорт, ваше убежище и ваша база. Ще започваме и завършваме всеки учебен ден тук, всички заедно. Ще ви вземам от станция 919 всяка сутрин, от понеделник до петък, а в края на деня ще ви оставям пак там. Фасулска работа. Наричаме го Домовлак, защото за това служи той, разбирате ли? Да ви отведе у дома. Но освен това искам да мислите за него и по друг начин. — Тя ги погледна сериозно. — Като за свой втори дом. Място, където се чувствате щастливи и в безопасност. Където всеки ви подкрепя, никой въпрос не е глупав и никой няма да ви съди. Та така. Има ли някакви въпроси?

Франсис вдигна ръка.

— Какво е вашето умение?

— Радвам се, че попита, Франсис — рече тя с усмивка. — Аз съм въжеиграчка. Завършила съм Училището по обикновени изкуства и се гордея с това.

„Право в целта“, помисли си Мориган. Не танцьорка, но нещо достатъчно близко. Нищо чудно, че имаше такава хубава осанка.

— Какво е това Училище по обикновени изкуства? — попита Махир.

— Ах! Какъв прекрасен въпрос. — Госпожица Веселка скочи от креслото си и прекоси стаята до мястото, където висеше голям черно-бял плакат. На него имаше три концентрични кръга, като мишена — външният беше сив, средният бял, а вътрешният черен. — Чудното общество се дели на два потока специалности: обикновени и мистични. — Госпожица Веселка посочи сивия външен кръг. — Този голям кръг тук представя обикновените — в които влизам и аз. Той е най-голямата част от Чудното общество и се занимава с изкуства, дейности и услуги, насочени към обществото. Обхваща умения предимно в областта на медицината, спорта, сценичните изкуства, творчеството, инженерството и политиката. Той е главното средство за осигуряване на популярността и финансовата подкрепа, която е от жизненоважно значение, за да може Чудното общество да продължава да изпълнява съдбовната си роля.

При тези думи Мориган се намръщи. Каква _точно_ бе съдбовната роля на Чудното общество? Никой никога не й бе казвал това… а и на нея никога не й бе минало през ум да попита, осъзна тя с леко смущение.

Госпожица Веселка продължи, рецитирайки думите, все едно ги е наизустила за изпит.

— Ние, обикновените, предимно омайваме публиката и носим парите. Помислете за любимия си музикант, любимия си атлет, най-хубавия цирк, който сте гледали някога, най-умния политик, когото сте слушали по новините, най-гениалните архитекти и инженери в града — те вероятно са от Чудното общество, което ще рече, че вероятно са завършили Училището по обикновени изкуства. Ние правим удивителни неща, за да държим общественото мнение на страната на Чудното общество. — Тя се усмихна. — Нашето мото в Чудобщ е „Само се опитайте да минете без нас“.

После посочи белия среден кръг.

— Тази част представя мистичните. Те са три пъти по-малко от обикновените, но са също толкова важни и — биха казали някои — два пъти по-могъщи. Занимават се с изкуства, дейности и услуги за вътрешна употреба и обхващат умения предимно в областта на магичните, свръхестествените и езотеричните дисциплини — вещици, оракули, медиуми, магьосници и така нататък. Те обикновено са първата линия на защита, която пази Обществото, града и Свободния щат от сили, които искат да им навредят. Тяхното мото е „Ако не сме ние, всички вие ще говорите на зомбиански“.

— А какво е черният кръг? — попита Кадънс, като посочи центъра на диаграмата.

— О… — Госпожица Веселка се втренчи в плаката и сви рамене, сякаш никога не се бе замисляла върху това. — Той просто символизира Обществото като цяло.

— Кога ще разберем в кое училище сме ние? — попита Тадея, седнала колкото се може по-изправена на пуфа си. Изпука с пръсти и изглеждаше, че гори от желание да започне да „пази Обществото, града и Свободния щат от сили, които искат да им навредят“.

— Разкопчайте си палтата — нареди госпожица Веселка — и си покажете ръкавите.

Те го направиха и Мориган за първи път забеляза, че макар повечето да носеха сиви ризи, също като нейната… двама бяха в бяло.

— Ето на — каза госпожица Веселка. — Значи моите колеги сиворъкавци са Анах, Арк, Махир, Хоторн, Мориган, Тадея и Франсис. А нашите мистични белоръкавци са Ламбет и… ъъъ… хм… — тя погледна листа си и плъзна пръст надолу по списъка от имена — Кадънс! Ами да. Логично. Кадънс е хипнотизаторка, нали разбирате, и…

— Коя е Кадънс? — попита Франсис.

Госпожица Веселка кимна към мястото, където Кадънс седеше и ги гледаше буреносно. Целият набор — освен Мориган се обърна да я погледне изненадано, сякаш едва сега бяха забелязали, че е там. (Всъщност, те _наистина_ едва сега бяха забелязали, че е там.)

— Хмм — изсумтя госпожица Веселка и си надраска кратка бележка. — Да. Ще трябва да направим нещо по този въпрос. Както и да е, Кадънс е хипнотизаторка, а Ламбет е радар, което е много специфичен тип оракул — повече краткосрочни прогнози, отколкото дългосрочни пророчества. Това са две редки умения, дори в мистичните изкуства. Късметлии сме, че ви имаме в набора, момичета.

Кадънс изглеждаше малко поуспокоена от това. Ламбет четеше плакатите на стените и си мърмореше под нос, като не изглеждаше ни най-малко заинтересувана от разговора. Усмихна се бързо, сякаш някой бе казал нещо смешно, после се намръщи, а после пак светна. Мориган я наблюдаваше внимателно. Ако Ламбет беше радар, очевидно бе настроена на съвсем различна честота от всички други.

Останалите от набора се деляха на два вида — такива, които хвърляха скришни погледи към Мориган, и такива, които открито я зяпаха. Тя знаеше какво си мислят, защото си мислеше съвсем същото.

Защо тя бе в Училището по обикновени изкуства, щом Кадънс и Ламбет са в мистичното? Какво му беше обикновеното на това да си _Чудотворец_?

— А вие добра ли сте, госпожице? — смени рязко темата Тадея, облизвайки шоколада от пръстите си. — На въжето?

Това беше груб въпрос, помисли си Мориган… и не много умен, тъй като госпожица Веселка _очевидно_ бе достатъчно добра, за да влезе в Чудното общество. Подозираше, че Тадея пита само защото е подразнена, че тя не е в Училището по мистични изкуства. Мориган предполагаше, че фразата „също толкова важни и два пъти по-могъщи“ й е харесала.

— Ами да, доста добра — сви рамене госпожица Веселка. — Но никога досега не съм била кондуктор, затова очаквам да не ме бива особено, поне в началото. Бъдете снизходителни към мен, докато му хвана цаката, става ли?

При тези думи тя се усмихна право към Мориган и Мориган неволно отвърна на усмивката й. Госпожица Веселка вече й харесваше. Чувствайки се по-смела, тя вдигна ръка.

— Госпожице, какво точно е кондуктор?

— Ах, да. — Госпожица Веселка се плесна леко по челото и се засмя. — Забравих само най-важното, нали? Всеки нов набор в Чудното общество си има кондуктор, който остава с него през началния курс. Моята работа е да се погрижа да стигнете докъдето трябва. Очевидно го казвам в практичен, всекидневен смисъл — аз ще ви превозвам физически до и от Чудобщ като кондуктор на този Домовлак. Но в по-широк смисъл, аз съм тук, за да ви помогна да стигнете _докъдето трябва_ в края на началния си курс, нещо като… водач, предполагам. Тук съм, за да ви помогна да преминете през обучението си в Чудобщ. Ако имате нужда от нещо за уроците си, някакви специални пособия или инструменти, или каквото и да е, аз ще се погрижа да ги получите. Вече пуснах голяма поръчка към Интендантството тази седмица. — Тя започна да изброява на пръсти. — Боксьорски ръкавици, огнеупорна броня, пълен комплект кухненски ножове, изолационен резервоар… ама вие наистина сте интересна групичка, а?

Лек смях пробяга през набора. Мориган погледна към Хоторн и се ухили. Това наистина _се случваше_. Първият ден от остатъка от живота им. Нямаше търпение да започнат.

— Ще работя с всеки един от вас — продължи госпожица Веселка, — както и с покровителите ви, и с възпитателките, за да се погрижа да имате учебна програма, която максимално да развие потенциала ви като членове на Чудното общество — и като завършени човешки същества и граждани на Свободния щат. Да ви помогна да усъвършенствате уменията си, но също така и множеството други дарове, които носите на света. Включително — не, _особено_ — добрите си сърца и храбрия си дух. И искрено се надявам, че всички ние можем да бъдем приятели. Това ми се струва най-разумният вариант, след като сте вързани с мен за следващите пет години — завърши тя сияеща.

Ако някой друг бе споменал за „доброто й сърце“ и „храбрия й дух“ с такова пламенно одобрение, Мориган може би щеше да издаде повръщащи звуци. Но нещо в госпожица Веселка я накара да си седи мирно и да слуша внимателно всяка нейна дума.

— Добре тогава — заяви кондукторката и плесна два пъти с ръце. — Време е да ви откараме където отивате. Сега е време за ориентиране и имате ВИП обиколка с Паксимус Късмета, вие късметлийчета малки.

— Я СТИГА БЕ! — възкликна Хоторн и лицето му грейна, сякаш денят изведнъж се бе превърнал в най-хубавия в живота му. — Паксимус Късмета? Наистина ли?

— Наистина — потвърди ухилено госпожица Веселка.

— Истинският, ама _съвсем истинският_ Паксимус Късмета? Пакси? — поиска да се увери Махир. — Прочутият майстор илюзионист, тире, потаен шегаджия, тире, уличен художник?

— Самият той.

Махир и Хоторн си размениха благоговейни усмивки.

Мориган нямаше никаква представа кой е Паксимус Късмета. „Сигурно е нещо невърмурско“, помисли си тя.

— Но аз мислех, че самоличността му е тайна? — подхвърли Кадънс.

— Ами, всъщност той държи на това далеч по-малко, отколкото си мислите — каза госпожица Веселка. — Поне вътре в Чудобщ. Пакси устройва обиколката на новите ученици всяка година, прави го от десетилетия насам. — Кондукторката скочи и се втурна към предната част на мотрисата, където се зае да дърпа разни ръчки и да натиска разни копчета. Двигателят нададе мощен стон и оживя с бумтене. — Само почакайте. Той винаги подготвя епичен фокус за първия ден на новия набор. Миналата година накара стадо рунтави мамути да препуснат от вратите на Дом „Горда стъпка“ и да се стопят в гората като призраци. Беше само илюзия, разбира се, но все пак беше яко.

— Уха — прошепна Арк.

— Добре, да потегляме, иначе ще закъснеете за най-хубавия ден в живота си — извика през рамо госпожица Веселка. — Има ли други въпроси?

Ръката на Хоторн щръкна във въздуха.

— Госпожице, може ли да получим пелерини?

5. Диърборн и Мургатронд

— Станция „Горда стъпка“. Най-старата станция на Чудметрото в Невърмур — обяви госпожица Веселка. — Повечето хора дори не знаят, че се намира точно тук, на територията на Чудобщ, точно насред Стенещата гора.

Домовлак 919 излезе от тунела в ярката, оживена шумотевица на най-красивата метростанция, която Мориган някога бе виждала. Тя преброи шест перона, свързани с живописни мостчета от червени тухли, увити в бръшлян — от същия вид като онзи, който се катереше по стените на Дом „Горда стъпка“. Имаше полирани дървени пейки и малки чакални със стъклени стени. Станцията бе оградена от гъста зелена гора и дърветата се привеждаха покровителствено над нея, образувайки естествен сводест покров. Още бе рано — небето бе в хладносин утринен цвят, — но малкото светлина се процеждаше през листака на шарени петна. Газените лампи, висящи на пероните, тъкмо започваха да гаснат една по една.

Въпреки ранния час на различни перони бяха спрели още три Домовлака (с изписани отстрани номера 918, 917 и 916), грамаден парен локомотив и група малки месингови вагончета.

Госпожица Веселка спря на Перон 1, който гъмжеше от чудоби, млади и стари, и отвори вратата, за да може Набор 919 да излезе. Стените на перона бяха покрити с бланки за записване във всевъзможни клубове, групи, оркестри и общества-в-Обществото. На Мориган не й хареса как звучи Клуб за поставяне и осъществяване на цели за свръхамбициозни младежи, който се събираше в понеделник, вторник, сряда и четвъртък вечерта и по цял ден в неделя. Но си помисли, че вероятно би могла да се включи в Напълно анонимни интроверти, който обещаваше никога да не прави никакви събирания.

На станцията цареше атмосфера на развълнувано оживление. Хора се събираха на групички и разговаряха шепнешком. Мориган дочу откъслеци от разговорите им на минаване.

— … никой не знае, старейшините не казват нищо…

— … може ли да е един от номерата му?

— … никога не го е правил досега…

Госпожица Веселка се намръщи, малко обезпокоена от сцената.

— Нещо не е наред ли, госпожице? — попита Мориган.

— Не точно, но обикновено тук е малко по-празнично в първия ден след ваканцията. А и Паксимус Късмета обикновено е тук и чака за…

— Всичко наред ли е, Марина? — Един младеж се бе привел от вратата на Домовлак 917 и викаше госпожица Веселка. После скочи на перона и дотича при нея. — Чух, че са те направили кондуктор. Честито.

— Здравей, Тоби — поздрави го разсеяно тя. — Какво става? Къде е Пакси?

Тоби придоби мрачно изражение.

— Никой не знае. Изчезнал е през нощта.

Госпожица Веселка се намръщи.

— Но това е невъзможно. — Мориган бе връхлетяна от внезапния спомен как Юпитер води почти същия разговор с приятеля си Израфел на Пролетния празник за Касиел, ангела, който също липсваше. — Пакси не би изчезнал в нощта преди опознавателната обиколка. Не я е пропускал от двайсет и пет години насам.

Още едно изчезване.

Смътен и неназовим ужас започна да се свива в стомаха на Мориган като змия. Това чувство й бе познато. Чувството, че нещо някъде ужасно се е объркало и може би ще обвинят нея.

„Престани — нахока се яростно Мориган и тръсна глава сякаш за да прогони ужасната мисъл. — Това няма нищо общо с теб. Ти не си прокълната.“

Искаше й се да можеше да прати бележка на Юпитер.

Госпожица Веселка увеси нос и огледа безнадеждно станцията.

— Тогава кой ще води обиколката?

— Ъъъ… — Тоби имаше вид на човек, който се кани да поднесе наистина кошмарна новина.

Госпожица Веселка изведе Набор 919 от станцията и посочи нагоре по широк прав път с надвиснали над него дървета, който водеше към Дом „Горда стъпка“, издигащ се величествено в далечината.

— Не се отклонявайте от пътя, ясно? И каквото и да правите, не навлизайте в Стенещата гора.

— Тези дървета опасни ли са, госпожице? — попита Франсис, взирайки се нервно в храсталака.

— Не, просто са досадни. — Госпожица Веселка се приведе към тях, сякаш не искаше дърветата да я чуят. — Като застенат, не млъкват, така че не показвайте никакво съчувствие. А сега слушайте. Изглежда, че… ъъъ… една от училищните възпитателки ще води обиколката. Госпожица Диърборн или госпожа Мургатройд ще ви посрещне на стълбите на Дом „Горда стъпка“, така че… — тя млъкна и въздъхна тежко — … просто… просто се дръжте прилично, дръжте главите си наведени и го изтърпете някак, става ли?

След тези окуражителни последни думи кондукторката им махна да тръгват и Набор 919 пое по краткия и вече малко плашещ път към Дом „Горда стъпка“.

На Мориган й се стори, че чува тихо негодуващо мърморене някъде откъм дърветата далеч вляво („… ще ми тъпчат тук с големите си обуща толкова рано сутринта, никакво уважение…“), но последва съвета на госпожица Веселка и не му обърна внимание. Двамата с Хоторн изостанаха на опашката на групата, разговаряйки тихо.

— Не мога да _повярвам_ — оплака се Хоторн. — За малко да срещнем Паксимус Късмета, а той да вземе да изчезне! Ама че скапан късмет. Освен ако… о! — На лицето му се изписа прозрение. — Оооо. Чакай малко. Мислиш ли, че това е просто част от шегата?

— Може би — отвърна със съмнение Мориган. — Ако шегата е тъпа.

— Нан ми разказа за училищните възпитателки — продължи Хоторн. — Каза, че Мургатройд била истинска напаст.

(От дясната им страна се разнесе шумолене на листа, жален стон. Скърцащ приглушен глас долетя откъм дърветата: „Ооох, как ме болят клоните днес…“)

— Госпожа Чанда каза същото — отвърна Мориган малко по-високо, опитвайки се да заглуши Стенещата гора. — Общо взето.

— Нан каза, че ако създавам проблеми…

Мориган изпръхтя.

— _Ако?_

— … по-добре да се надявам да разбере Диърборн, а не Мургатройд. Каза, че що се отнася до Мургатройд, за предпочитане е да си възможно най-незабележим. А аз й отвърнах: „Нан, първо, обиден съм, задето предполагаш, че ще създавам проблеми. — Ухили се настрани към Мориган, която пак изпръхтя. — И второ, очевидно трябва просто да се погрижа никоя от тях да не разбере, нали така?“

Небето просветляваше, когато най-новите ученици на Чудното общество излязоха от горския път. Докато се изкачваха по полегатия заскрежен хълм към Дом „Горда стъпка“, една бледа златиста линия на хоризонта порозовя и разцъфна в небето като гигантско цвете, за да озари фасадата от червени тухли.

На стъпалата на Дом „Горда стъпка“ стоеше жена и чакаше да ги приветства. Или не точно да ги _приветства_, видя Мориган, щом се приближиха. По-скоро… _да се взира в тях с ледено мълчание_.

Жената стоеше неподвижно като статуя, облечена в типичния за Чудното общество черен цвят, ако се изключи сивият нагръдник, подпъхнат под наметалото й. Косата й бе толкова светлоруса, че изглеждаше почти сребриста, и бе събрана на старомоден кок върху главата й, което я караше да изглежда далеч по-стара, отколкото намекваше младото й необрулено лице, помисли си Мориган. Имаше равномерния лунноблед тен на човек, който полага големи грижи за себе си и вероятно прекарва ужасно много време на закрито. Очите й бяха леденосини, а скулите й — остри като ножове. Всички тези неща заедно биха могли да я правят красива. Но вместо това цялостният ефект бе за ледник в човешка форма: студен, твърд, непристъпен. Тя ги гледаше от върха на стълбището пред Дом „Горда стъпка“ все едно са насекоми, които смята да стъпче с елегантните си черни обувки.

„Това трябва да е Мургатройд“, помисли си Мориган. Спомни си съвета, който Нан бе дала на Хоторн, и се опита да се свие най-отзад и да стане незабележима.

— Добро утро, Набор 919 — поздрави жената. Гласът й наведе Мориган на мисълта за лист стъкло: идеално гладък по повърхността, но с криещ се в края му остър ръб. — Аз съм Дулсинея Диърборн.

Мориган преглътна един тих звук на изненада.

— Аз съм възпитателката в Училището по обикновени изкуства — продължи тя. — И все пак, въпреки безкрайните отговорности и задължения, които съпътстват тази титла — и благодарение на ненавременното изчезване на един безотговорен палячо, — старейшините, в своята мъдрост, ме назначиха за водач на днешната ви обиколка. Утешавам се с мисълта, че за вас това ще е още по-неприятно, отколкото за мен. Можете да ме наричате „госпожице Диърборн“ или „възпитателко“. Не можете да ме наричате „госпожо Диърборн“ или „професор Диърборн“, или „мамо“, или „майко“, или „мамче“, или всякакви производни на това. Аз не съм ви родителка. Не съм ви бавачка. Нямам време за детски проблеми. Ако възникне такъв, или ще го отнесете до кондуктора на вашия набор, или ще го натикате дълбоко в ямата на душата си, където той повече няма да ви притеснява. Ясна ли съм?

Набор 919 кимна безмълвно като един. След топлото радостно посрещане от госпожица Веселка и уюта на Домовлака срещата с госпожица Диърборн бе като да те залеят с ледена вода. Мориган неволно се зачуди кой ли беден заблуден ученик някога по погрешка е нарекъл този арктически ледник „мамче“.

— Онова, което трябва да помните преди всичко, е следното: Вие не сте важни. Всяка година е все същото: в редиците ни се влива най-новият набор от ученици, последните девет в дългата и непрекъсната редица от най-чудно чудните жители на Свободния щат. Идвате тук със самочувствието, че цял живот сте били специални, най-талантливи, най-умни, най-обожавани и възхвалявани в скучните си малки семейства, училища и общности.

Мориган се опита да не прихне. Тя бе дълбоко, страстно, категорично — но разбира се, мълчаливо — несъгласна е това твърдение.

— И когато пристигате на моя праг — продължи госпожица Диърборн, — вие очаквате същото отношение. Очаквате да ви глезят и да се суетят над вас. Да ви хвалят и обичат. Искате всички заети, важни възрастни, кръстосващи територията на Чудобщ, да спират и да ви се възхищават. Да възкликват „О! Това е най-новата ни партида мънички чудоби! Не са ли прекрасни?“. — Тя млъкна и ги изгледа един по един с противно сладка усмивка, която се изкриви в ехидна. — Е, можете да забравите за това. Помнете: ВИЕ НЕ СТЕ ВАЖНИ. Не и в тези свещени зали. Никой няма да ви държи за мъничките ръчички или да ви бърше мъничките носленца. Всеки в Чудобщ си има работа за вършене — всеки начинаещ или напреднал ученик, всеки дипломант, всеки учител, всеки покровител, всеки старейшина и всеки майстор. Това включва и вас. Вашата работа е да показвате уважение към по-старшите, да правите каквото ви кажат и непрекъснато да се самоусъвършенствате, готвейки се за деня, в който — ако имате късмет — може да се обърнат към вас, за да бъдете полезни. Разбирате ли?

Мориган не разбираше. Не бе сигурна какво има предвид госпожица Диърборн с думите „да бъдете полезни“. Но точно в този момент предпочиташе да пъхне ръцете си в аквариум с месоядни пирани, отколкото да поиска обяснение, затова заедно с другите измънка:

— Да, възпитателко.

— Много убедително. — И с тези думи Диърборн се врътна кръгом и закрачи право към величествения вход на Дом „Горда стъпка“, явно очаквайки от тях да я последват. — Нашата академична програма е съобразена с календарната година й се дели на два срока. Първият започва напролет, а вторият — наесен. По време на лятната ваканция от вас се очаква…

Те се заизкачваха по стълбите, докато възпитателката продължаваше да дудне лекцията си, и Хоторн се приведе към Мориган.

— Чудесна реч — прошепна той в ухото й. — Стана ми толкова топло и уютно отвътре.

Първият им урок бе да открият, че дълбоко под петте светли, елегантни етажа на Дом „Горда стъпка“ истинските коридори на Чудобщ са тъмни, заплетени и безкрайни.

— Има девет подземни етажа — съобщи им госпожица Диърборн, като ги поведе от фоайето по дълъг, ехтящ коридор. Гласът й бе остър и делови, а лъскавите й черни обувки чаткаха силно по дъските на пода. Мориган, Хоторн и останалите от набора трябваше да вървят два пъти по-бързо от обикновено, за да не изостават. — Минус първи етаж е посветен предимно на хранене, спане и отдих за академичния състав и гостуващите възрастни членове на Обществото. Забранен е за вас. На минус втори ще намерите ученическата столова, Интендантството и квартири за учениците от горния курс, които могат да живеят на територията на Чудобщ, ако желаят.

Вихрената обиколка на минус втори даде на Мориган мимолетна представа за всекидневния живот в Чудобщ. Ученическата столова представляваше оживено кръгло пространство с уютна атмосфера, пълно с множество маси и столове. В единия му край масички за кафе от ковано желязо се бореха за място с очукани, опръскани с боя правоъгълни дървени плотове и столове от най-различен вид, а в другия износени кресла бяха пръснати около гигантска камина.

Няколко от масите бяха заети от ученици от горния курс, които закусваха, четяха сутрешните вестници и си говореха на чаша чай. Мориган почти трябваше да удържи със сила Хоторн, когато той усети миризмата на бекон.

— Та аз дори още не съм закусвал! Можеш ли да си _представиш_? — прошепна й той възмутено. — Минах през тъпата врата, преди да се сетя за това.

— Хм. — Мориган не го слушаше внимателно. Струваше й се, че долавя някакво напрежение в приглушеното бъбрене на големите ученици, и се зачуди дали обсъждат изчезването на Паксимус Късмета. Госпожица Диърборн ги преведе през столовата и излязоха от другия край, за да се озоват в зала с редица големи месингови сфери, висящи от една релса. Там госпожица Диърборн се врътна пак към тях.

— Вътрешната ни мрежа от релсови кабинки пътува във всички посоки из всички подземни етажи — каза тя с отегчен, почти механичен глас. — Тези кабинки ще ви отведат на всяко място в Чудобщ, стига да ви е позволено да сте там, както и до избрани станции на Чудметрото навън. Учениците от началния курс могат да пътуват извън територията на Чудобщ само с изричното разрешение на възпитателка или на своя покровител. Вашият белег знае къде ви е позволено да ходите. Има строго ограничение за до дванайсет пътници в кабинка. На етажи минус трети, минус четвърти и минус пети са разположени учебни помещения за Училището по обикновени изкуства. Етажи минус шести, минус седми и минус осми са посветени на Училището по мистични изкуства. Минус девети е забранен за всички ученици.

Седмината от вас, които попадат под моя опека като възпитателка по обикновени изкуства, очевидно няма да имат нужда да слизат под минус пети и следователно разрешенията ви не се простират по-надалеч. Госпожица Овъглен и госпожица Амара — вие двете ще вземате уроци в Училището по мистични изкуства. Госпожа Мургатройд, мистичната възпитателка, ще се появи по-късно тази сутрин, за да ви заведе там.

След това госпожица Диърборн ги вкара в една сферична месингова кабина и притисна Ч-белега си към светещото кръгче на стената, а после дръпна няколко ръчки по сложна схема, която Мориган се опита — но не успя — да запомни. Те се спуснаха на няколко етажа по-надолу със скорост, от която вътрешностите им се преобърнаха, а ушите им изпукаха. После — за изненада на всички освен госпожица Диърборн — кабината се стрелна напред, кривна рязко вляво, назад, после мак вляво… а после нагоре, нагоре, нагоре в главозамайващ зигзаг, като лампичките над вратата мигаха хаотично през цялото време.

Най-накрая кабинката спря рязко и всичките деветима членове на Набор 919 се забиха в стената. Госпожица Диърборн бе достатъчно висока, за да се хване за една от висящите от тавана кожени дръжки и да се задържи, и не изглеждаше да се интересува особено, че никое от децата не може да ги достигне.

— Минус трети. Училището по обикновени изкуства. — Вратата на кабинката се отвори и възпитателката ги поведе по дълъг празен коридор с полиран дървен под. Мориган се чувстваше замаяна и й се гадеше, но се опита да не изостава. — Този етаж е посветен изцяло на онова, което наричаме практични занятия — продължи госпожица Диърборн. — Медицина, картография, метеорология, астрономия, гастрономия, инженерство, животновъдство и така нататък. Делничните земни интереси, които са от жизненоважно значение, за да продължава светът да работи. Също така на минус трети ще намерите лабораториите, обсерваторията, картографската стая, аудитории с номера от едно до девет, зоологичните помещения, опитните кухни и разбира се, болницата.

Възпитателката ги въведе в една тъмна аудитория, където някаква преподавателка на име доктор Калинина изнасяше лекция за етичните отговорности на съвременния зоолог пред гостуващи членове на Обществото от всичките Седем области. До нея на сцената имаше нещо, което на пръв поглед приличаше на купчина мръсни бели парцали в кош, но се оказа…

— Суперкотка! — прошепна Мориган и сръчка Хоторн в ребрата. Госпожица Диърборн моментално се завъртя и я изгледа сурово, така че момичето стисна устни и се втренчи решително в сцената долу, докато не усети как погледът на възпитателката се отклонява от нея.

— Не е _достатъчно_ да си убеден, че действаш в полза на някой вид — казваше доктор Калинина на публиката си. Посегна да почеше с обич създанието под брадичката. — Човек трябва да мисли и за _индивидите_.

— Не е толкова голяма като Фен — прошепна Хоторн с крайчеца на устата си.

— Мисля, че е бебе — отвърна Мориган. Котето оголи зъби срещу публиката по начин, който изглеждаше хем заплашителен, хем сладък. — О, _виж го само_!

Но госпожица Диърборн ги поведе бързо нататък и надолу към следващия етаж.

— Хуманитарни предмети — обяви тя, щом стигнаха до минус четвърти. — Включват философия, дипломация, езици, история, литература, музика, изкуство и театър.

Тя ги преведе през десетки класни стаи, ателиета, галерии, музикални салони и театри на минус четвърти, преди да слязат на минус пети — дом на онова, което Диърборн нарече екстремни занятия, третия и последен клон на Училището по обикновени изкуства.

Докато на предишните етажи цареше спокойната тържествена атмосфера на музей или университет — само широки коридори, високи тавани и полирани дъсчени подове, — минус пети притежаваше непредвидимата, леко хаотична атмосфера на място, където всичко може да се случи.

Диърборн им показа цяло крило, посветено на усвояване на шпионския занаят (хванаха пет минути от упражнение, наречено „Симулиране на собствената си смърт“), шумно доджо за бойни изкуства (където в първата сутрин на учебния срок няколко ученици вече имаха счупени кости) и — за радост на Хоторн — гигантска, подобна на пещера драконюшня и арена, където той щеше да прекарва голяма част от времето си.

Мориган тъкмо си мислеше, че минус пети прилича малко на хотел „Девкалион“, когато от другия край на залата при тях дотича едно по-голямо момче.

— Възпитателко! — изпищя то, докато тичаше да настигне госпожица Диърборн и групата. Дългата му, сплетена на множество плитчици коса, се вееше зад него, а очите му бяха ококорени и блестяха. — Възпитателко, моля ви, може ли да поговоря с вас?

— Не сега, Уитакър.

— Ама _моля ви_, госпожице Диърборн — възкликна момчето и се приведе напред, сложило ръце на кръста си, докато се опитваше да си поеме дъх. — Моля ви, трябва да поговорите с Мургатройд. Тя се закани, че утре ще ми обръсне главата, защото наборът ми беше скъсан на последния изпит по граждански дълг. Само че аз не съм виновен, тя…

— Това си е лично твой проблем.

— Ама тя каза… — захленчи момчето, — … тя каза, че тази нощ ще си наточи бръснача.

— Не се и съмнявам.

— _Моля ви_, не можете ли да поговорите с нея, или…

— Стига глупости. Разбира се, че не мога да поговоря с нея — изсъска госпожица Диърборн. После притвори очи и изви врата си настрани така, че изпука. Мориган трепна при този звук. Момчето се дръпна и си пое рязко дъх. — Ти си белоръкавец, Уитакър. Ученик в Училището по мистични изкуства. Трябва ли да ти напомням, че аз не съм твоя възпитателка? От госпожа Мургатройд зависи да дисциплинира своите ученици както намери за добре. А сега се връщай в час, преди да си влошил положението си още повече. Тя ще е тук всеки момент.

Момчето отстъпи от възпитателката с премалял вид, а после се обърна и хукна обратно натам, откъдето беше дошло. Мориган преглътна, докато го гледаше как се отдалечава. Нима прословутата Мургатройд _наистина_ щеше да му обръсне главата? _Разрешено_ ли беше това? Тя се озърна — останалите от Набор 919 изглеждаха също толкова смутени.

А също и уморени. След като бяха станали на разсъмване и бяха извървели сякаш стотици мили през подобния на лабиринт подземен корпус, а тя бе хапнала само две бисквити за _целия ден_, на Мориган й се струваше, че може просто да се строполи на място и да не е в състояние да стане. Точно когато реши, че _трябва_ да попита кога ще свърши обиколката (или поне кога ще ги нахранят), госпожица Диърборн ги отведе обратно до една редица кабинки.

— Овъглен и Амара — каза госпожица Диърборн. Кадънс отвърна на нетрепващия й поглед, но Ламбет зяпаше тавана и се мръщеше. Мориган даже не бе сигурна дали тя знае, че се обръщат към нея. — Госпожа Мургатройд, мистичната възпитателка, ще се появи скоро, за да продължи вашата обиколка с етажи от минус шести до минус осми.

Една част от Мориган завиждаше на Кадънс и Ламбет, че ще видят места от Чудобщ, забранени за нея и останалите… но друга, много по-настоятелна част се надяваше това да означава, че обиколката почти е свършила за нея и събратята й сиворъкавци.

— Когато госпожа Мургатройд пристигне — продължи Диърборн, — останалите ще се върнете сами през подземните етажи до стълбището пред Дом „Горда стъпка“, където ще ви чака вашият кондуктор, за да ви отведе у дома. Предполагам, ще успеете да намерите обратния път до приземния етаж оттук.

„Никакъв шанс“, помисли си Мориган. Обърна се към Хоторн, който изглеждаше също толкова разтревожен. Нима от тях се очакваше да са запомнили какво е правила тя в асансьора с всички онези ръчки?

— Как така те ще се връщат вече у дома, а ние оставаме? — възнегодува Кадънс.

— Ах, _горката_ ти — сопна се Тадея и завъртя възмутено очи. — Сигурно е много тежко да имаш толкова специален, удивителен талант, че да видиш цели три етажа, които са недостъпни за нас. Направо _преливам_ от съчув…

— О, боже — промърмори Ламбет, все още зазяпана в тавана. Вдигна един пръст, както бе направила и на станцията. Трудно бе да се каже дали моли за тишина, или изпробва посоката на вятъра. — Ето я, идва.

— Може ли някой, _ако обича_, да я накара да престане? — промърмори Махир. — От тия нейни номера тръпки ме побиват.

— Тихо. — Гласът на възпитателката не бе загубил своята острота, но на Мориган тя изведнъж й се стори нервна. Подръпваше маншета на левия си ръкав някак напрегнато и възбудено. Мориган се зачуди дали тя също не се страхува от омразната госпожа Мургатройд. Тази мисъл никак не я утеши.

— Докато чакаме, да изясним някои домакински въпроси — продължи госпожица Диърборн. — Ваша отговорност е да си осигурите правилното облекло и учебни пособия за уроците. — Тук тя млъкна, затвори очи за момент и изпука с врата си. Мориган трепна. — Ако имате нужда от нещо, било то колофон за инструмента ви, или медицинска престилка, или мачете… — тя изгледа подред Аркан, Анах и Тадея, — … трябва или да поискате от своя кондуктор да го уреди, или сами да отправите писмена молба, използвайки формулярите, които са на разположение в… в Интендантството.

Тук Диърборн отново направи пауза и се случи нещо странно. Тя стисна здраво очи, сякаш искаше да ги предпази от ярка светлина, прегърби рамене и ги завъртя бавно назад, извивайки шията си като змиорка под вода. Мориган чу как гръбнакът на жената пропука от горе до долу — бърза поредица от малки пук-пук-пук, — и потръпна; този звук я караше да настръхне.

Огледа се към другите. Техните лица отразяваха собствения й бързо растящ ужас. Какво й ставаше на възпитателката?

— Ако не го направите… и бъдете… изключени от уроците — продължи Диърборн, все още със затворени очи и издала брадичката си под странен и неестествен ъгъл, — това ще е изцяло… — тя нададе чудат гъргорещ звук от дълбините на гърлото си, който бе толкова ужасен, че Мориган отскочи уплашено назад, — изцяло ваш проблем и ще откриете… че в това учреждение никой няма… да съчувства… на бедата ви. — Гладкият като стъкло глас почти бе изчезнал. Тя говореше със страховито гърлено стържене, в което имаше някаква кошмарна напевност. Звучеше някак… _нередно_. — Права ли съм, госпожо Мургатройд?

Диърборн отвори очи.

Мориган ахна. Останалите от набора й се бяха обърнали в другата посока, очаквайки да видят оттам да се приближава госпожа Мургатройд, мистичната възпитателка. Само Мориган забеляза онова, което всички те пропуснаха.

Диърборн бе… различна. Сами по себе си промените бяха дребни: по-друга извивка на раменете, по-изпити бузи. Леденосините й очи бяха изсветлели до мъртвешко бледосиво, цвета на зимно небе, и бяха хлътнали по-дълбоко в орбитите. Кокът на главата й вече не бе блестящо сребристорус, а чисто бял — напълно лишен от цвят. Устните й — посинели и напукани — се разтеглиха в неприятна усмивка, разкривайки уста, пълна с остри кафеникави зъби.

Мориган се втренчи ококорена в това ново лице, докато зловещата трансформация протичаше пред очите й. Пълзящият объркан ужас, който я бе обзел, се превърна в разбиране.

— Точно така, госпожице Диърборн — изграчи жената, отговаряйки на собствения си въпрос.

Значи _това_ беше Мургатройд.

Учениците по обикновени изкуства започнаха полекичка да се изнизват и не за първи път този ден Мориган много се зарадва, че е сиворъкавец.

6. Грешки, издънки, провали, бедствия и катастрофи

— Драконова езда ЦЯЛА СУТРИН! — изкрещя Хоторн на другия ден, размахвайки юмрук във въздуха. — ДА!

Тъкмо навлизаха в станция „Горда стъпка“, но госпожица Веселка трябваше да изчака двата влака отпред да оставят учениците си и да се махнат от перона, преди тя да заеме мястото и да отвори вратите на Домовлак 919.

— Радвам се, че си развълнуван — каза госпожица Веселка на Хоторн. Членовете на Набор 919 бяха прекарали пътуването до Чудобщ, като си разменяха учебните програми и развълнувано сравняваха многото интересни упражнения, лекции и уроци, които щяха да посещават тази седмица. Мориган очакваше с особено нетърпение урока си в четвъртък сутринта, озаглавен любопитно „Завързване на беседа с мъртвите“. — Но не се преуморявай на арената. Забележи, че имаш тричасов урок по драконов език след обяд. — Тя почука с пръст по програмата му. — Хубаво ще е да си свеж за това; езикът е труден.

Хоторн свали ръката си. Погледна програмата и сбърчи нос.

— Че за какво ми е да уча драконов език?

Госпожица Веселка се опули срещу него.

— Аха, _разбирам_. Най-обещаващият млад драконов ездач в Невърмур да се опитва да общува с древните влечуги, които държат живота му в ноктите си всеки ден? Що за откачена идея! — Тя изсумтя. — Хоторн, не смяташ ли, че би могло да е полезно да разговаряш с дракон?

— Но… аз _разговарям_ с тях — отвърна Хоторн. — Яздя от тригодишен. Ако не вярвате, че мога да накарам един дракон да ме слуша, елате да видите…

— О, знам, че можеш — каза госпожица Веселка. — Гледах те на Изпитанието. Но през цялото това време ти си учил как да накараш дракона да разбира теб. Някога опитвал ли си се ти да разбереш някой дракон?

Хоторн я изгледа все едно са й пораснали рога.

— Драконовият език е _удивителен_ — продължи тя. — Аз самата научих малко от него в началния курс. Освен това виж — Махир също ще присъства на урока. Ще бъде забавно!

Хоторн се приведе над рамото на Махир да погледне.

— Но той трябва да учи само един час! — протестира Хоторн.

— Е… мислех си, че може би ще е добре да ти се даде известна преднина, нищо повече. Нашият господин Ибрахим вече знае малко драконов език — нали, Махир?

— _Х’чат шка-лев_ — изрече Махир и се поклони сериозно.

Госпожица Веселка изглеждаше впечатлена.

— _Мачар ло ’к дачва-лев_ — отвърна тя и се поклони в отговор.

— Какво означава това? — промърмори Хоторн, като ги изгледа подозрително и, както се стори на Мориган, малко завистливо.

— Поздрав на драконянски — обясни госпожица Веселка и когато Хоторн доби още по-объркан вид, добави: — „Драконянски“ е още едно название на драконовия език. _Х’чат шка-лев_ означава „дано гориш дълго“.

Хоторн направи физиономия, Мориган също. „Дано гориш дълго“ приличаше повече на заплаха, отколкото на поздрав.

— А учтивият отговор е _Мачар ло ’к дачва-лев_, което означава „горя по-ярко, като те познавам“ — продължи госпожица Веселка. — За драконите това е като… да пожелаеш на някого добро здраве, а той в замяна да ти благодари за приятелството.

Тадея разглеждаше занятията си и изглеждаше все по-раздразнена.

— Госпожице, как така в моята програма няма никакви яки драконови неща? Не е честно. Аз обичам драконите.

Кондукторката се настани на дивана до Тадея и се приведе над рамото й да погледне.

— Е, ти имаш други яки работи.

— Какво например?

— Ето виж — надбягване с ролери в петък следобед с Линда.

Тадея изглеждаше изпълнена със съмнения.

— Какво й е толкова якото на Линда?

— Като за начало, надбягва се с ролери. И свири на бас китара. Освен това е кентавър, което е доста яко. А, и виж тук — двете с Мориган имате упражнение по „Грижи за суперкотки“ с доктор Калинина във втор… о, не! — Тя се намръщи и извади една химикалка, за да зачертае урока. — Съжалявам, трябва да сменя това. Суперкотето на горката стара доктор Калинина е изчезнало. Тя е много разстроена.

— Изчезнало ли? — удиви се Мориган и вдигна очи от своята програма.

— Аха. Тя се кълне, че е откраднато, но аз съм повече от сигурна, че е избягало… искам да кажа, суперкотките като вид са известни със своята независимост. На бедното създание сигурно му е писнало да го държат на тясно. — Госпожица Веселка смушка Тадея, която изглеждаше нацупена. — Не се тревожи, ще ти намеря нещо друго, също толкова интересно. Обещавам.

Мориган се намръщи. Това бе третото изчезване, за което чуваше тази седмица. Касиел, Паксимус Късмета, а сега и суперкотето.

— Госпожице — обади се Франсис. — Какъв е този урок — „Разпознаване на хипнозата“?

— И аз имам същия — каза Анах. — В сряда сутринта.

Мориган погледна програмата си; и тя го имаше.

— Аз също — отбеляза Тадея.

— И аз — добави Махир. — В осем часа.

— А — каза кондукторката. — Да. Старейшините смятат, че ще е полезно всички да усвоите това умение, след като имате хипнотизатор в набора.

Кадънс вдигна рязко глава. Намръщи се и изпухтя с леко негодувание, но госпожица Веселка не й обърна внимание, изражението й бе спокойно и безстрастно.

Хоторн изглеждаше смутен.

— Имаме какво?

— Хипнотизатор.

— Хм. — Той се навъси. — Така ли?

— Да — потвърди госпожица Веселка все така търпеливо, но и със _съвсем лек_ намек за въздишка. — Кадънс Овъглен е хипнотизаторка. Седи точно до теб.

Хоторн се обърна към Кадънс и се сепна леко.

— О. Да му се не види.

— Именно — каза госпожица Веселка. — Един курс по разпознаване на хипнозата е наложителен за всички ви, за да можете да запомните новата си приятелка и да знаете за какво да си отваряте очите, когато Кадънс вкара в употреба прекрасното си умение.

— Но, госпожице — обади се Кадънс, която изглеждаше ужасена, — как се предполага да ги хипнотизирам, ако…

— Тъкмо там е въпросът, Кадънс — отвърна мило госпожица Веселка. — Ти _не бива_ да използваш уменията си срещу своя набор. Нали помниш: „Сестри и братя верни, оттук докрай света“?

— Казах, че ще съм _вярна_, не съм казвала, че никога няма да хипнотизирам никого! Как така всички те могат да използват уменията си, когато им скимне, а аз не?

— Не си права. На Арк не му е позволено да преджобва никого от вас. На Франсис не му е позволено да ви кара да се разплачете от супата му. Всички сте дали клетва.

Кадънс я изгледа преценяващо.

— След като съм дала клетва, защо трябва да ги учите да разпознават хипнозата? Щом се доверявате на Арк, че няма да преджобва никого, защо не се доверите на мен, че няма да ги хипнотизирам?

Госпожица Веселка сведе поглед, сякаш Кадънс беше права. Стисна устни за момент.

— Разбирам негодуванието ти, Кадънс. Не, наистина — разбирам го. Но хипнозата и джебчийството са две съвсем различни умения, със съвсем различни възможни последствия. Някои от покровителите мислеха…

— Че не може да ми се има доверие — довърши вместо нея Кадънс с пламнали очи. — Че съм хипнотизаторка и това ме нрави престъпничка. Типично.

Мориган си спомни за Показното изпитание, когато филм за различните хипнотизаторски подвизи на Кадънс бе показал как тя обезобразява обществена собственост и закопчава една полицайка със собствените й белезници. Повдигна вежда към Хоторн, но не каза нищо. — Никой не те мисли за престъпничка, Кадънс. Гарантирам ти го. Просто са по-внимателни.

Но Кадънс не изглеждаше никак успокоена. На Мориган й се струваше, че тя цяла сутрин не е в настроение. По-рано на станция 919 Мориган и другите сиворъкавци жадуваха да узнаят какво има на етажи минус шести, минус седми и минус осми, но когато Мориган я попита, Кадънс се направи, че не е чула въпроса. От друга страна, Ламбет бе направила същото, когато Тадея я разпитваше, така че може би просто ги бяха инструктирали да не казват нищо.

Веднага щом вратите на Домовлака се отвориха, Кадънс изхвръкна навън, мина по мостчето и излезе от станцията. Другите ученици се задържаха на перона, сякаш забравили отново за Кадънс, като бъбреха дружелюбно помежду си и продължаваха да си сравняват програмите.

— Какво имаш тази сутрин? — попита Хоторн Мориган.

— „Осъзнаване и медитация“ — прочете на глас Мориган — на минус четвърти. После „Потайност, отбягване и криене“ на минус пети след обяд.

— Това и аз го имам — каза Хоторн. — Виж — „Потайност, отбягване и криене“. Но не съм сигурен, че се нуждая от него. Искам да кажа, знаеш ли някого по-потаен от мен?

Мориган килна глава.

— Да изброявам ли?

— КОНДУКТОР ВЕСЕЛКА!

Този пронизителен вик оповести пристигането на госпожица Диърборн. Възпитателката крачеше към тяхната мотриса, стиснала здраво в ръка лист хартия. Хоторн, Мориган и няколко от другите ученици се заковаха на място. В гласа ма Диърборн имаше нещо, което ги принуждаваше да го направят.

Госпожица Веселка подаде глава от вратата на мотрисата.

— Възпитателко. — Тя се усмихна несигурно. — Добро утро. С какво мога да ви помогна?

Диърборн се намръщи насреща й така, че челото й се набръчка.

— Трябва да обсъдим това. — Тя запрати листа по госпожица Веселка, която положи трескави усилия да го улови.

— Програмата на Мориган — отбеляза тя. Мориган замръзна при споменаването на името й. — Нещо в нея не е наред ли?

— Да, доста неща. — Диърборн грабна обратно програмата от госпожица Веселка с презрителна усмивка. — Всъщност почти всичко. „Осъзнаване и медитация“ с Кадел Клери? Не.

— Тя извади една химикалка и зачерта урока с театрален замах.

— „Самоотбрана без оръжие“? Няма да стане. — Задраскване. — „Гмуркане за съкровища за начинаещи“? „Потайност, отбягване и криене“? Не и не. В какво _точно_ се опитвате да превърнете това момиче? — изсъска тя. — В оръжие за масово поразяване ли?

Мориган се намръщи. Беше помислила, че всичките й уроци звучат относително безобидно в сравнение с програмите на някои от другите ученици. В тази на Анах бе зърнала урок на тема „Как да спрем човешко сърце (временно)“, а Кадънс щеше да има няколко упражнения с доста тревожни названия, които включваха „Разпознаване на арсеника“, „Изкуството на разпита“, „Аматьорски техники за наблюдение“ и „Начален курс по обезвреждане на бомби“.

— Какво му е лошото на „Осъзнаване и медитация“? — попита госпожица Веселка.

— Това момиче е Чуд… — Диърборн млъкна и се озърна през рамо, преди да продължи шепнешком: — Това момиче е Чудотворка, госпожице Веселка. Това ли искаме, осъзната Чудотворка, която може да използва крайно _осъзнатия_ си ум, за да ни прати _осъзнато_ в гробовете ни?

Мориган едва не се разсмя на глас при мисълта как усмъртява възпитателката с медитация. Самоконтролът на Хоторн бе по-слаб и той трябваше да се разкашля, за да прикрие прихването си.

Госпожица Веселка като че ли не го намираше за толкова смешно. Мориган видя буреносно изражение да минава по лицето й, но кондукторката се съсредоточи за миг, за да се овладее, преди да заговори.

— А _вие_ какви уроци бихте искали да взема Мориган, възпитателко?

— Промених програмата — каза кратко Диърборн и й подаде друг лист хартия. — Погрижете се да вкарате в действие промените веднага. — Врътна се да си тръгне и бе стигнала почти до мостчето, когато госпожица Веселка извика след нея:

— Възпитателко… мисля, че сте допуснали грешка. В тази програма има само един урок.

Диърборн се извърна и се втренчи в нея.

— Аз не допускам грешки, госпожице Веселка. Хубав ден.

Веднага щом възпитателката се отдалечи, Мориган и Хоторн се качиха бързо отново на Домовлака и надзърнаха през рамото на госпожица Веселка, за да видят какво е предизвикало смаяната й физиономия.

— „История на чудовищните Чудни деяния“ с професор Хемингуей К. Онсталд. — Мориган бе объркана и горчиво разочарована. — Това ли… това ли е всичко? Само този предмет? Всеки ден?

— Очевидно да — отвърна госпожица Веселка с глас, стегнат от сдържани емоции. — Никога досега не съм чувала за него, значи трябва да е нов предмет, който са създали специално за теб. Колко… вълнуващо!

Но не успя да заблуди Мориган.

Госпожица Веселка й се усмихна загрижено.

— По-добре върви, че ще закъснееш.

Хемингуей К. Онсталд бе повече човек, отколкото костенурка, и въпреки това беше много костенурка.

Мориган знаеше, че в чудживотинските кръгове професорът би бил смятан за нисше чудживотно, което ще рече, че притежава повече човешки, отколкото животински черти (за разлика от почти напълно бикоподобния старейшина Сага, очевидно висше чудживотно). Животът в хотел „Девкалион“ й бе осигурил солидно образование по чудживотински етикет. Там често приемаха гости чудживотни, затова Юпитер и Кеджъри се постараха Мориган да разбере разликата между животни и чудживотни. Чудживотните бяха разумни, съзнателни, интелигентни същества, способни на сложни неща, като език, изобретения и артистично изразяване, също като хората. Докато животните не бяха.

Мориган бе научила и подходящия начин да се обръща към тях — например една мечка чудживотно не биваше да бъде наричана мечка (което би било крайно обидно), а мечуд. Да сбъркаш мечка с мечуд бе огромен и почти непростим гаф. Мориган го знаеше, защото веднъж го бе направила по погрешка и бяха нужни купища извинения, чар и подаръци във вид на кошници за пикник от страна на Юпитер и Кеджъри, за да умилостивят ценния им гост мечуд.

Фенестра, от друга страна, строго погледнато, не беше нито животно, нито чудживотно. Мориган я бе попитала за това и Фен отвърна язвително:

— Би ли попитала един човек дали е чудживотно? Би ли попитала един кентавър дали е животно? Не. Аз съм суперкотка. Точка.

Фен бе приела смутеното извинение на Мориган, но едва _след_ като смени пуха във възглавницата й с косми, събрани от каналите на всички душове в хотела.

Беше трудно да се пренебрегне грамадната черупка на гърба на Онсталд или жилавата му сиво-зеленикава кожа, или фактът, че от крачолите му — там, където човек би очаквал да види чифт обувки — се подаваха заоблени, люспести костенурски крака с меки възглавнички.

Останалото обаче беше съвсем нормално. Главата му бе предимно гола, с няколко косъма бяла коса, стърчащи тук-там, а малките му бледозелени очи с розов ръб се присвиваха така, сякаш отчаяно имат нужда от очила. Той носеше официална черна академична тога върху старомоден костюм с карирана папийонка и лекьосана жилетка, която изобщо не се връзваше с костюма.

Кабинетът му в Хуманитарния отдел на минус четвърти етаж бе точно такова място, където Мориган би очаквала да преподава един получовек-полукостенурка (ако някога бе отделила време да помисли за това). Имаше редици дървени чинове, разбира се, и столове с прави облегалки, а стените бяха покрити с книжни полици, натъпкани до пръсване със сериозни наглед, подвързани с плат томчета. Но под всичко това, там, където трябваше да са дъските на пода, имаше хладна тревиста земя, а единият ъгъл на стаята бе изцяло зает от езерце.

Когато Мориган влезе в кабинета, професор Онсталд се бе курдисал на една табуретка до черната дъска. Той се взря в нея над носа си и й посочи един чин на първия ред, дишайки бавно и дълбоко, така че гърдите му хъхреха. Мориган седна и зачака.

— Ти — заговори накрая той мудно и направи пауза да си поеме дъх, преди да продължи, — ти си момичето, за което старейшините казват, че е… Чудотворка.

Нямаше никакви зъби и сбръчканите му месести устни сякаш потъваха в устата му като в отточен канал. Мъничко слюнка се бе събрала в ъгълчетата й. Мориган сбърчи нос, мъчейки се да не си представя как слюнката полита и я уцелва в лицето.

— Да — потвърди тя, накланяйки се предпазливо назад. — Същата.

Беше изненадана от въпроса. Мислеше, че само възпитателките и госпожица Веселка трябва да знаят за нейния… малък проблем.

Той се намръщи надолу към нея.

— Да… _професоре_.

— Да, професоре.

— Хмм. — Той кимна, взирайки се в нищото.

В течение на известно време не обели и дума. Мориган започна да се чуди дали не е забравил къде се намира. Тъкмо се канеше да прочисти гърло, когато той си пое дълъг хриплив дъх и я погледна пак.

— А… разбираш ли… какво означава това?

— Не точно — призна Мориган, после добави припряно: — професоре.

— Предполагам… че си чувала… за последния жив… Чудотворец?

— Езра Шквал?

Професор Онсталд кимна и главата му продължи да се клати още известно време, почти сякаш беше загубил контрол над нея и я чакаше да спре.

— Какво… знаеш за… него?

Мориган въздъхна тихичко.

— Знам, че е най-злият човек, живял някога, и всички го мразят.

— Правилно — рече с дълбок глас професор Онсталд. Клепачите му натежаха малко; на Мориган й се стори, че той би могъл да заспи. Имаше я и възможността тя да заспи. — Съвсем правилно. А знаеш ли… защо… е… най-злият…

— Защото е бил човек, който се превърнал в чудовище — прекъсна го Мориган. Не искаше да е груба, но просто вече нямаше търпение да го чака. — Човек, който създал собствени чудовища. — Цитираше нещо, което й бе казал предната година Кеджъри за Езра Шквал, и се опита да звучи безстрастно, но не успя съвсем.

Истината беше, че каквото и да разправяше Юпитер, колкото и да настояваше, че да си Чудотворец не означава да си зъл, на Мориган й бе трудно да се отърси от мисълта, че някъде дълбоко в себе си тя е като Езра Шквал. Нима Шквал не й го беше казал? Нима не я бе погледнал в очите и не се бе усмихнал доволно? „Виждам вътре в теб, Мориган Врана. В сърцевината ти има черен лед.“

— И заради клането на площад „Кураж“ — добави Мориган в последния момент. — Когато избил хората, които се опитали да му попречат да завладее Невърмур.

Професор Онсталд кимна пак и си пое нов хъхрещ дъх.

— Правилно… Но това… не е… всичко.

Професорът стана болезнено бавно от табуретката си и Мориган трепна, щом чу костите му да скърцат и да стенат. Той се затътри сантиметър по сантиметър през прашната класна стая и след около десет години стигна до книжните полици на отсрещната стена. Взе един том, толкова огромен, че изглеждаше сякаш може да падне на земята и да повлече със себе си стария костенурчуд. Мориган скочи от стола си да му помогне и двамата заедно отнесоха книгата до един чин и я пуснаха със силно „уф“. От страниците й излетя облак прах.

Професорът избърса дебелия слой прах от корицата с ръкава на тогата си. Мориган примижа срещу старомодния шрифт.

Грешки, издънки, провали, бедствия и катастрофи: Сбита история на спектъра от чудни деяния

от Хемингуей К. Онсталд

— Сбита история — прочете на глас Мориган. — Какво означава това?

— Означава… редактирана. Съкратена. Пълната… история… без съмнение би заела още… няколко десетки тома.

При тези думи Мориган повдигна вежди, мислено благодарейки на щастливата си звезда, че той си е направил труда да напише само сбита версия.

— Наредиха ми… да те… запозная… подробно… с историята на… предците ти. — Тук Онсталд млъкна и се разкашля от многото прах, и кашлицата му бе толкова ужасна, та Мориган за момент се уплаши, че може да й се наложи да докладва на възпитателката, че учителят й се е гътнал десет минути след началото на първия й урок. Накрая обаче той овладя дробовете си и продължи: — За да имаш пълна и… ясна представа… за опасностите и… бедите… които представляват Чудотворците… за всички нас.

Сърцето на Мориган се сви. _Това_ ли щеше да учи? За всички ужасни неща, които е направил Езра Шквал?

Колко досадно.

Мориган вече знаеше, че той е чудовище. Защо й бе нужна книга за множеството му злодеяния?

Професор Онсталд почука с пръсти по корицата на гигантската книга.

— До края на… урока… ще… прочетеш… от първа… до трета глава. — Той погледна джобния си часовник. — Имаш… три… часа.

Докато професорът излизаше с бавно, бавно клатушкане от стаята, Мориган се взираше жално в корицата на „Сбитата история на спектъра от Чудни деяния“, а после въздъхна и я отвори.

ПЪРВА ГЛАВА

Хроника на злодействата на Чудотворка Брилянта Амадео,

нейния предшественик Чудотворец Денг Ли, неговата

предшественица Чудотворка Кристобел Фалън-Дънам,

нейния предшественик…

— Кои са тези хора? — извика Мориган към професор Онсталд, точно когато той стигна до вратата.

— Хмм?

Юпитер й бе казал, че е имало и други Чудотворци. Но тя никога не бе мислила за тях като за истински хора. Беше й достатъчно да се тревожи за единствения Чудотворец, когото познаваше.

— Искам да кажа… ъъъ… къде е сега Брилянта Амадео? Още ли е…

— Мъртва е.

Мориган усети тежест в стомаха си.

— Всички от твоя вид… са… мъртви — продължи професор Онсталд. — А ако… не са… — той премигна с воднистите си очи срещу нея и си пое дълъг хриплив дъх, — … значи би трябвало да са.

Мориган не смяташе, че би могла да се почувства по-гадно, задето е Чудотворка, но грешеше. Книгата на професор Онсталд приличаше на списък с всичко, което „нейният вид“ е объркал през последните няколкостотин години. Не само Шквал беше зъл. Не само силите на един Чудотворец бяха по природа застрашителни. Не и според професор Онсталд.

Книгата му рисуваше крайно неприятна картина на поредица от егоистични, разрушителни и луди за власт хора, чийто разгулен начин на живот е бил подкрепян от кралското семейство и правителството и спонсориран от данъците на бедните. В продължение на векове Чудотворците живели на гърба на обикновените невърмурци, като им се отплащали, според книгата на Онсталд, със злодеяния и несправедливости, както големи, така и малки.

В най-добрия случай Чудотворците бяха самовлюбени ексцентрици, които злоупотребяваха с привилегированото си положение, като създаваха ненужни Чудни проекти, които причиняваха неудобства на мнозина, а облагодетелстваха малцина. Като Децима Кокоро, която поискала обществени средства и ресурси, за да създаде Чуден небостъргач само от вода — скъпа и рискована лудост, която довела до удавянето на няколко души, преди да бъде затворена. Или Одбуй Джемити, който съборил цял квартал в беден район на града, за да построи увеселителен парк, а след като той бил завършен, го кръстил на себе си и не пускал никого вътре.

В най-лошия случай пък те бяха опасни деспоти, които използваха силата си, за да мачкат другите и да поддържат богатство и престиж. Деспоти като Езра Шквал, разбира се, но също и като Блага Златоплодна сто години преди него, която призовала за затварянето на всички чудживотни, висши и нисши, преди накрая да бъде убита от един скорпиончуд. Или като Фрей Хенриксон, който преди шестстотин години причинил Големия невърмурски пожар, унищожил половината град и погубил хиляди.

Мориган осъзна, че Юпитер грешеше. Неприятна тежест се събираше под ребрата й. Как би могъл той да _греши толкова_?

Чудотворците наистина бяха ужасни. Всички до един.

След три окаяни часа Онсталд се върна и се дотътри до бюрото си с охлювска скорост. Мориган вече бе прочела възложените й глави и през последните двайсет минути зяпаше към предната част на класната стая, потънала в размисъл.

— Кажи ми… какво… научи.

Мориган обобщи каквото помнеше от трите глави с глух, унил глас. Вековете на жестокост и нехайство от страна на Чудотворците. Многото злини, които никога не били поправени. Когато свърши, тя въздъхна дълбоко и се втренчи в ръцете си.

Професор Онсталд мълча дълго време. Когато най-сетне заговори, гласът му бе толкова уморен — толкова стар и мрачен, — сякаш се е надигнал от мъртвите.

— И защо… мислиш… избрах… да те науча на това?

Мориган вдигна очи. Замисли се за момент.

— За да знам опасностите от това да си Чудотворец? — професор Онсталд не каза нищо. Нещо в главата на Мориган прещрака. — За да мога да ги избягвам! Да не допускам същите грешки като всички тези…

Но гласът й заглъхна, щом долови острия, студен поглед в мънистените очички на Онсталд. Той се смъкна от стола си и тръгна бавно към нея.

— Да не мислиш, че… очаквам… нещо по-добро… от теб?

Мориган бе объркана. Нещо по-добро от това да е една от най-лошите хора на този свят? Разбира се.

— Ами…

— Да си нещо по-добро… нещо _повече_… от тези… — той се приведе над чина й и почука по корицата на „Сбита история на спектъра от Чудни деяния“ — … тези чудовища? — изграчи професорът.

— Ами… ами, _да_ — потвърди Мориган. — Искам да кажа… не очаквате ли? Със сигурност не _искате_ да съм като…

— Ти… вече си като тях — повиши глас професор Онсталд. Тежкото му дишане се ускори и стана по-мъчително. Малки пръски слюнка се разлетяха от сбръчканата му уста. — Ти вече си… чудовище. Дългът ми не е… да те спася… от самата теб. А да ти покажа… че не подлежиш… на спасение. Целият ти… вид… не подлежи…

Но Мориган не чу останалото. Скочи от стола си и избяга от класната стая, а в нея се трупаше някакво яростно нещастие. Тя тичаше през заплетените коридори, без ни най-малка представа накъде отива, но накрая някак си излезе от Дом „Горда стъпка“ и се върна по горския път до станцията.

Отпусна се на една пейка и със замъглени от сълзи очи погледна часовника. Домовлакът нямаше да пристигне още часове.

„Ами, добре — помисли си тя. — Никакъв Домовлак!“

Нямаше значение. Нали имаше два крака и сърцето й още туптеше.

След броени мигове Мориган тичаше по оградената с дървета алея, през портата и право към перона на чадърожелезницата с чадър в ръка. В ума й изскочи бележката на Юпитер като нещо дребно, което човъркаше съвестта й. „ПРИ НИКАКВИ ОБСТОЯТЕЛСТВА не бива да пътуваш извън Чудобщ сама. Говоря сериозно. Разчитам на теб.“

Можеше да говори колкото си иска сериозно, помисли горчиво Мориган и скочи към приближаващата се железница, за да закачи дръжката на чадъра си за една халка. Вече не я интересуваше. Тя просто искаше да се прибере _у дома_.

Разбира се, чак когато измина половината път до „Девкалион“ и адреналинът и безразсъдството отшумяха, а здравият й разум се върна от кратката си ваканция, Мориган осъзна колко ужасна е тази идея. Ако се появеше вкъщи сега, часове по-рано, отколкото се полага, щеше да я посрещне залп от въпроси от Фенестра, Кеджъри и Марта. Те със сигурност щяха да кажат на Юпитер какво е направила и той никога повече нямаше да й има доверие.

Обзета от лека паника, Мориган скочи от чадърожелезницата на следващата спирка — пристанището — и си пое дълбоко дъх. Нямаше да се върне в Чудобщ сега. Не би го понесла. Можеше да направи само едно: да си убива времето, докато не дойде по-малко подозрителен момент да влезе във фоайето на „Девкалион“.

Тук долу, край река Джуро, беше студено и миришеше силно на риба. Но в известен смисъл бе хубаво да се скита сама между лодките, да слуша приятната гълчава на рибарите, които прибираха мрежите, и ехтящата по радиото музика. Група шумни деца, далеч по-малки от нея, варяха кални раци във варел с речна вода и се редуваха да подклаждат огъня край основата му.

Колкото повече се приближаваше Мориган до калния бряг на Джуро, толкова по-студено й ставаше. Но крясъците на чайките и плискането на водата й действаха успокояващо и скоро тя усети, че сълзливото й страдание се стопява до по-търпимо чувство на горчиво, кипящо негодувание.

Всичко беше боклук.

Тя подритваше едно камъче по брега, докато вървеше.

— Онсталд е боклук, историята на Чудотворците е боклук, Чудотворците са боклук. Диърборн е боклук. Чудното общество е боклук.

„Госпожица Веселка е свястна — обади се една разумна част на мозъка й. — Домовлакът също е хубав.“

— О, я млъквай — скастри я Мориган.

Заета да се цупи, тя не забеляза, че се е отдалечила много повече, отколкото възнамеряваше. Въздухът бе по-хладен и като погледна назад, Мориган се смая колко се е издигнала водата по брега. Обърна се да се върне, но внезапно спря, доловила звук, на който не му бе мястото тук.

_Скръъъъъъъъц. Трак-трак. Трак-трак._

Не искаше да поглежда. В Невърмур имаше някои неща, които наистина е по-добре да не виждаш — Мориган го знаеше по-добре от всеки друг. Но не можеше да се сдържи.

_Скръъъъъъъъъъц. Трак-трак. Трак-трак-трак-трак._

Тя завъртя бавно глава настрани и пред очите й изникна може би най-странното и гротескно нещо, което някога бе виждала. От калните брегове на река Джуро се надигаше фигура от кости — не точно скелет, защото това би намеквало за някакъв ред и анатомия.

Но нямаше и следа от ред в този… човек? създание? То представляваше само смътна карикатура на човешко същество. И което бе още по-странно, растеше — _срастваше се_ — пред очите на Мориган от костите и останките от множество епохи, заровени в тинята.

Но най-страшното от всичко бе начинът, по който то гледаше Мориган.

На главата му нямаше очи и въпреки това тя бе сигурна. То я гледаше.

Сякаш искаше нещо от нея. Може би костите й.

Мориган не изчака да разбере. С бясно разтуптяно сърце тя се втурна и бягаше, бягаше, шляпайки с крака по целия обратен път по брега — водата вече се плискаше по-близо до глезените й, — нагоре по бетонните стъпала и през пристанището, докато се стрелна задъхана право към перона на чадърожелезницата.

— Внимавай, момиче — извика й с груб глас един рибар от палубата на лодката си. Озърна се нервно натам, откъдето бе дошла тя. — Тъдява се мотаят разни опасни типове. Върви си вкъщи, пътят е ей натам.

Мориган не бе склонна да спори. Изобщо не трябваше да идва. Юпитер си имаше причина да й каже да не напуска Чудобщ сама. Беше й се доверил, а тя бе нарушила правилата и плати за глупостта си с най-голямата уплаха в своя живот. _Никога_ не би могла да каже за това на покровителя си.

Ако имаше късмет, помисли си Мориган, можеше да се върне до станция „Горда стъпка“ навреме, за да хване Домовлака, и никой нямаше да разбере, че си е тръгвала. Тя посегна към една преминаваща халка на чадърожелезницата, която я понесе, неудържимо разтреперана, по дългия и печален път обратно към Чудобщ.

7. Тържествено обещание

Когато в петък вечерта Мориган влезе във фоайето на „Девкалион“ през лъскавата черна двукрила врата откъм служебния вход, се чувстваше премръзнала, уморена, мокра, окаяна и гладна като вълк.

Това бе най-лошият край на най-лошата седмица в живота й.

Седмица, в която уроците с професор Онсталд ставаха от ден на ден все по-мъчителни. Седмица, в която гледаше как другите от нейния набор си сравняват програмите, за да видят в какво се припокриват и различават часовете им или се чудят къде точно в деветте подземни етажа на „Горда стъпка“ ще ги отведе следващият им _увлекателен_ урок.

Седмица, в която слушаше как Тадея възхвалява треньора си по борба, мечуд на име Брутилус Кафяви, който бе печелил двайсет и седем поредни областни шампионата. Или за веселите премеждия в уроците на Арк по теоретична кражба, включително специалния курс по обири с Хенрик фон Хайдер, най-великия крадец на произведения на изкуството в историята. Седмица, в която трябваше да търпи потопа от въодушевление на своите съученици от уроците им по зомби диалекти, техники на наблюдение, речно сърфиране, въздухоплаване с балон, грижа за отровни змии и десетки други умения, които Мориган също _отчаяно_ копнееше да изучава.

Но най-лошото от всичко бе колко завиждаше на най-добрия си приятел.

Хоторн бе не по-малко ужасен от нея от единствения й разочароващ предмет. Изглеждаше грешно и жестоко Мориган да таи лоши чувства към него, след като знаеше, че той няма никаква вина.

В сряда следобед Хоторн я бе поканил да гледа урока му по драконова езда на минус пети, мислейки, че това може да я разведри. Но ефектът бе обратен. Като гледаше как приятелят й фучи из подземната арена на драконов гръб с неподправена радост на лицето — изражение, което говореше, че той се занимава с това, за което е роден, че е точно там, където трябва да бъде…

Мориган знаеше, че би трябвало да се радва за Хоторн, и всъщност наистина се радваше. Но завистта бе истински звяр. Гладен вълк, който не можеше да контролира. И той виеше дълбоко в сърцето й цяла седмица.

А после, като капак на най-лошата седмица в живота й, днес в часа на професор Онсталд той я бе накарал да напише есе от три хиляди думи на тема „Непосредственият ефект и последици от парка Джемити, провала на Чудотворец Одбуй Джемити“ и не я пусна от класната стая, докато не го завърши. Естествено, това й отне часове, така че Мориган изпусна обяда, а после и Домовлака.

Дълго бе чакала на перона госпожица Веселка да се върне и паниката й растеше, докато станцията опустяваше, слънцето залезе и Стенещата гора обезпокоително притъмня. Мориган знаеше, че ще изневери на доверието на Юпитер втори път само за една седмица, но не можеше просто да стои там самичка, чакайки нещата да станат още по-зловещи. Когато заваля, тя най-сетне се отказа да чака госпожица Веселка и се прибра вкъщи с чадърожелезницата и Чудметрото.

Просто трябваше да се надява, че никой в „Девкалион“ няма да каже на Юпитер. Може би докато той се върнеше, вече щяха да са забравили. Това бе единственото хубаво нещо в дългите му отсъствия.

В понеделник сутринта беше пристигнала бележка от Лигата на изследователите, в която пишеше, че той ще отсъства „неопределено дълго време“. (Просто „неопределено дълго“! Явно не бяха нужни никакви други обяснения.) Така че цяла седмица тя се прибираше с отчаяната надежда, че покровителят й се е върнал и двамата ще могат да си поприказват… само за да се разочарова всеки път, когато изтича до бюрото на портиера и Кеджъри поклати извинително глава.

По време на цялото дълго, дъждовно пътуване към дома тя си бе мечтала за любимите си гозби от кухнята на хотел „Девкалион“: димяща купа пилешка супа с кнедли, лепкаво препечено сирене и хрупкав хляб, още топъл от фурната, оризов пудинг с подправки и пържени в мед круши, висока две педи купчина боровинкови палачинки, залети със сироп… и _бухтички_! Какво ли не би дала за една-единствена съвършена девкалионска бухтичка!

С къркорещ стомах и буреносна физиономия, Мориган бутна черните врати и влезе в оживеното фоайе на хотела с шахматния му черно-бял мраморен под, дръвчета в саксии, луксозни мебели, тапицирани в розово кадифе… и разбира се, любимия й предмет: гигантския блестящо черен полилей с формата на птица. Както винаги, разперените й криле помръдваха леко нагоре-надолу, сякаш бавно летеше наникъде.

— Госпожице Мориган, вие се прибрахте! — проряза фоайето гласът на Марта. Камериерката я грабна в топла прегръдка, а Кеджъри плесна с ръце и се втурна иззад бюрото си, сякаш Мориган бе герой, върнал се от войната. Тя въздъхна, облекчена, че все още има място на този свят, където никой не я мисли за зла. (Поне засега.)

— Ето те и теб, момиче! Кондукторката ти си тръгна преди минутка. Каза, че се върнала в Дом „Горда стъпка“ да те вземе и не могла да те намери. Бедната жена беше в ужасно състояние.

Марта ахна.

— О, Кеджъри, бързо — прати някого след нея да й каже, че Мориган е в безопасност.

— Права си, Марта. — Кеджъри се втурна сам през фоайето и изхвръкна през вратата в дъжда.

— Ето я! — извика Чарли шофьорът, като се спусна по последните стъпала на спиралното стълбище и дотича развълнувано при тях с големи подскоци. — Казах им аз, че си достатъчно умна да се прибереш сама, но те не искаха да ме слушат. Бас държа, че се радваш на идващите почивни дни, нали? Тази вечер Франк устройва състезание по пързаляне с дюшеци по стълбите. Идваш тъкмо навреме, за да се запишеш — да те включа ли в списъка?

— Определено — отвърна Мориган с широка усмивка. Състезание по пързаляне с дюшеци бе най-хубавото нещо, което бе чула цял ден. Ужасната й първа седмица в Чудобщ започна да избледнява до спомен. Беше си _у дома_.

— Ръчичките ти са замръзнали! — затюхка се Марта и се засуети да свали черното палто на Мориган. — О, и си прогизнала до кости, горкичката! Ще ти приготвя хубава гореща вана. Искаш ли зелени мехурчета от мъхоцвет, дето гъделичкат кожата? Или пък… ооо! Имам шампански мехурчета, които свирят класическа музика.

— Един момент, Марта — прекъсна я Кеджъри, който се бе върнал. Изтръска дъжда от розовото си сако. — Тя не може…

— Не са алкохолни — увери го тя.

— Не става дума за това. Викат я другаде. — Той връчи на Мориган сгънато листче, на което пишеше:

Ела веднага в кабинета ми.

Ю. Н.

— Той се е прибрал? — ахна Мориган. Заляха я облекчение и щастие, последвани бързо от натрапчивия спомен за дразнещото, неприятно отсъствие на Юпитер през най-лошата седмица от живота й. Той _определено_ щеше да чуе за това.

— Влезе само преди десет минути — обясни Кеджъри. — Изглеждаше също толкова смачкан като теб. Май и двамата сте имали тежка седмица.

Тя прехапа устна, изведнъж притеснена.

— Той… ъъъ… той говори ли с госпожица Веселка, или…?

— Не, и слава богу, че ти се появи тъкмо навреме; вече се тревожех, че ще трябва да му съобщя, че си изчезнала! Можеше да ме хвърли от покрива.

Мориган издиша облекчено, което прозвуча като тихо „уфффф“. Поотпусна се и се взря надолу по коридора, водещ към кухните.

— Да. Добре. Само ще грабна нещо…

Кеджъри й подаде втора бележка.

Имам храна.

Ю. Н.

— Ти си тук! — извикаха едновременно Мориган и Юпитер, щом вратата на кабинета се отвори. Засмяха се и се прегърнаха за кратко, преди момичето да се стрелне към масичката край огъня. На нея имаше възхитителен поднос с наредени отгоре му чай, мляко и бучки захар, масло и дебело нарязан хляб, тлъсти свински наденички с пържен лук и хрян, блокче шоколад, начупено на парченца, и най-божественото от всичко…

— Бухтички! — изстена Мориган, пльосна се в едно кожено кресло и ги подуши — топли, златистокафяви, идеално изпържени. Бяха оградени от малки чинийки с бита сметана, пчелен мед, лимонов крем и два различни вида сладко. Мориган би могла да съчини балада за чудото на този поднос за чай, ако не се бе заела с унищожаването му.

Фенестра се бе изтегнала на килимчето пред камината, заемайки половината стая, и хъркаше тихичко. Кабинетът на Юпитер бе едно от любимите й места за дрямка, макар че тя, изглежда, харесваше също дългата маса в трапезарията на персонала и покрива на печката в кухнята. Мориган изрита ботушите си и протегна измръзналите си крака, обути в мокри чорапи, да се сушат край огъня. Почувства силно изкушение, само за момент, да ги сложи върху мекия, космат гръб на Фен. Но почти сякаш суперкотката четеше мисли, едното й голямо кехлибарено око се отвори и се втренчи в нея.

— Хич не си и помисляй — измърмори Фен. После се протегна, задращи с нокти по килимчето и се претърколи да заспи пак. Върхът на розовия й език стърчеше между зъбите.

— Е? — попита Юпитер, като се настани във второто кресло. — Как беше първата ти седмица?

— Ужасна — отвърна Мориган, мажейки щедро една бухтичка с боровинково сладко, което капеше по ръката й. Тя го облиза, прекалено гладна, за да мисли за обноските си. — Наистина ужасна. А ти къде се губиш?

— Толкова съжалявам, Мог. Водех експедиция. — Той въздъхна и разтърка лицето си с длани. Наистина изглеждаше изпълнен с разкаяние. А също и уморен. — _Неуспешна_ експедиция. Не трябваше да продължи толкова дълго, но… ами, съжалявам.

— Каква експедиция?

— Свръхсекретна.

Мориган се намръщи, но устата й бе прекадено пълна с бухтички, за да изрази както трябва неодобрението си.

— Иска ми се да бях тук за ужасната ти седмица — добави Юпитер и макар тя да знаеше, че нарочно сменя темата, му го позволи.

— Защо не ми каза колко ужасно ще бъде? — попита тя.

— Много нехайно от моя страна — съгласи се той и й наля чай. — За какъв вид ужасно говорим тук? Просто за да съм наясно.

— Вайлофия — изломоти Мориган с пълна с вкуснотии уста, после преглътна и повтори: — Най-лошия. Не — всъщност всякакъв вид.

— Слушам те.

Ако смяташе да му разказва за плашещата си среща долу на пристанището, сега беше моментът. Но… просто имаше толкова много други неща, които искаше да му каже. А и бе толкова щастлива, че той се е прибрал, та не й се струваше редно да разваля нещата с вестта, че е предала доверието му.

— Ами, да видим — поде Мориган, отърсвайки се от останките на вината си, — имаме онзи вид ужасно, когато всички други в набора ми си прекарват страхотно и научават удивителни неща, а аз не. Имаме и онзи вид ужасно, когато възпитателката не иска да одобри никой от уроците, които моята кондукторка е избрала за мен. _Единственият_ ми учител по _единствения_ ми предмет е _най_-скучното живо същество на света и е гаден, и…

— Я чакай… какво каза току-що? — Изведнъж Юпитер доби сериозен и буден вид. Замръзна, наполовина поднесъл чашата с чай към устата си.

Мориган въздъхна.

— Знам, че не бива да наричам един учител скучен, ама _честно_, Юпитер, да го беше видял…

— Не, не това… онова за възпитателката — каза той, мръщейки се силно. — Тя не одобри програмата ти, така ли?

— Не. Прави го, защото ме мрази, и мисли, че госпожица Веселка се опитва да ме превърне в оръжие за масово поразяване. — Мориган завъртя очи, уви една свинска наденичка във филия хляб и я намаза с лют хрян. — Единственият предмет, който ми е разрешено да уча, е „История на чудовищните Чудни деяния“ при професор Онсталд, а той само ме кара да чета от онази тъпа книга, която е написал, за това как всички Чудотворци са зли, а после ми дава тонове домашни, които винаги са свързани с _още четене_, и съм толкова…

— Коя книга? — прекъсна я Юпитер.

Мориган се опита да си спомни пълното заглавие. Захапа увитата в хляб наденичка и хрянът бе толкова лют, че очите й се насълзиха, и това й даде време да мисли, докато се съвземе.

— „Грешки, издънки… ъъъ… провали… нещо там… и катастрофи: Сбита история на спектъра от Чудни деяния“. Ох! Какъв ужас.

— Хммм. — Юпитер направи физиономия. — Заглавието не е особено весело.

— Помниш ли как миналата година каза… — Тя се запъна, внезапно неуверена. — Каза, че Чудотворците някога са били добри. Че изпълнявали желания и…

— Ммм?

— Ами, просто се чудех. — Мориган не бе сигурна как да се изрази по-деликатно, затова не си направи труда. — Сигурен ли си, че си прав за това?

Юпитер се усмихна.

— Съвсем сигурен.

— Ама наистина ли? — настоя тя. — Защото вече съм прочела дванайсет глави и досега всички до един са ужасни.

Той се взря за момент в нея.

— Я ми разкажи за другите Чудотворци в книгата на стария Онсталд.

Мориган впери очи в тавана и се зарови в спомените си.

— Ами, имаше я Матилда Лашанс — започна тя, броейки на пръсти. — И Растабан Таразед. Блага Златоплодна. Децима Кокоро…

— Това име ми звучи познато — каза Юпитер. — Разкажи ми за Кокоро.

— Ами, тя обичала да строи разни неща, но всички те се объркали. Всъщност, честно казано, изглежда ми малко глупава. — Юпитер повдигна вежда, но не каза нищо. — Какво? Така си е! Има цяла глава за това как се опитала да построи сграда от вода — искам да кажа, стига бе, _вода_! — и разбира се, това било окачествено като провал…

— Вие двамата сте провал — обади се Фенестра, протегна се и се почеса зад ухото с едната си голяма пухкава лапа. — Не виждате ли, че се опитвам да спя?

— Да, виждам, че доста често спиш тук. — Юпитер й хвърли негодуващ поглед. — По пода има повече котешка козина, отколкото килим.

— Имаш ли някаква представа колко струва козината от суперкотка? — попита провлачено Фен, търкайки глава в пода, за да остави още няколко косъмчета. — Продай я на аристократите; ще натрупаш цяло състояние.

— Тя е ценна само ако е прикрепена все още към кожата ти, Фенестра. Съмнявам се, че свалянето й ще ти хареса. Между другото, онези хора търсят кожа от суперкоте, твоята е прекалено стара и сплъстена. — Фенестра отвори едното си сънено око и изфуча насреща му. Юпитер се ухили, но после лицето му посърна. — О. Като стана дума за това, чула ли си нещо?

Фенестра въздъхна.

— Не още. Разпространихме вестта. Търсихме на всички обичайни места, разтръскахме обичайните заподозрени. Да се надяваме, че то е едно много умно коте, което си е намерило добро скривалище.

Мориган се изпъна в стола си.

— Да не говорите за изчезналото суперкоте на доктор Калинина? Да не мислите, че може да е откраднато заради _кожата_ му? Това е ужасно.

— Вероятно просто е избягало — каза Фен и се претърколи сънено по гръб. — И по-добре за него, честно казано. Тази Калинина ми звучи като скучна особа.

— Госпожица Веселка и доктор Калинина бяха разстроени, когато то изчезна. — Мориган си спомни каква привързаност бе видяла между тях онзи ден в аудиторията. — Докторката май наистина го обичаше, държеше го в хубава кошница и всяко…

— _Хубава кошница_? — Фен я стрелна с презрителен поглед. — Суперкотките не са _домашни котки_.

Мориган не каза нищо, но многозначително премести поглед от Фенестра към килима и към камината. Като за недомашна котка, Фен несъмнено знаеше как да си създава удобства.

Юпитер грабна чашата си с чай и отпи една глътка, взирайки се в камината.

— Все пак улиците на Невърмур не са подходящо място за едно коте, Фен.

— Мислиш ли, че не го знам? — сопна се Фен. — Моите хора са се заели с тази работа, ясно. Ще го намерим. Точка.

— Твоите хора ли? — попита Мориган. — Кои са твоите хора?

Суперкотката се втренчи в нея и се претърколи, слагайки край на разговора. Мориган се взря в огромния й гръб, чудейки се дали някога ще проумее изненадващите дълбини на света на Фенестра. Още се мъчеше да се опомни след миналогодишното разкритие, че Фен е бивш върховен шампион на Свободния щат по бой в клетка.

В крайна сметка тя се отказа да се занимава с Фен и вместо това се обърна към Юпитер.

— Още някой е изчезнал. Паксимус Късмета. Знаеш ли?

— Мхм. — Видът му бе потаен и Мориган моментално разбра, че има нещо, което той не може — или не иска — да каже.

— О! Затова ли те нямаше? — Тя заподскача развълнувано в креслото си. — Затова е, нали? Търсил си Паксимус Късмета!

Той сякаш обмисляше отговора си дълго време.

— Не. Търсех Касиел. Чух за Пакс едва днес от старейшините.

— Значи те искат да им помогнеш в разследването?

— Не мога да говоря за това, Мог. Така ще изменя на доверието на старейшините.

— Но нещата са свързани, не мислиш ли? — настоя тя.

— Не съм сигурен. Ако трябва да съм честен, съмнявам се. — Той прочисти гърло. — Както и да е, продължавай — сградата от вода на Кокоро. Заинтригуван съм.

— О, _това_ ли? — Мориган направи физиономия.

— Кой го е окачествил като провал?

— Ъъъ, Комисията за класификация на Чудните деяния — отвърна тя с въздишка. — Те били хората, които решавали дали някой Чудотворец е направил нещо лошо, като грешка или издънка, или нещо ужасно, като провал или бедствие, или най-лошото, което биха могли да направят, като катастрофа. А Каскадната кула била провал, граничещ с бедствие, защото всеки, който се опитвал да влезе през входната врата, бил отнасян от водата или напълно прогизвал и, разбира се, не можели да държат _нищо_ в сградата, защото било прекалено влажно. Така че… да — завърши Мориган със свиване на рамене. — Кокоро всъщност е донякъде идиотка.

— Но не е зла? — вметна Юпитер.

Мориган се замисли върху това, докато мажеше с масло втората половина от бухтичката си.

— Може би не е зла. Но определено е глупава.

— Кой друг? — попита той и се подпря на лакът, криейки усмивката си в шепа.

— Одбуй Джемити построил увеселителен парк.

Той кимна окуражително.

— Продължавай.

— Но това _определено_ било провал — каза Мориган и завъртя очи. — В деня на откриването имало тълпа хора и репортери, които чакали да влязат, и можели да видят влакчето и водните пързалки през портата, и всички били развълнувани. Но Джемити така и не се появил и портата така и не се отворила, и никой никога не влязъл вътре.

Мориган мразеше да е съгласна с професор Онсталд, но честно казано, самата мисъл за това я възмущаваше. Увеселителен парк, в който не можеш да влезеш! Вярно, тя самата никога не бе ходила в увеселителен парк, но определено можеше да си _представи_ всичките забави вътре. Колко ли обезсърчаващо е било да гледаш всички онези чудесни влакчета и атракциони и да не можеш никога да им се насладиш?

— Така че Джемити явно също е бил малко глупав и егоистичен, и… какво?

Юпитер бе стиснал челюсти — сигурен признак, че се мъчи да не каже нещо, което ужасно му се иска да каже.

— Аз просто… — започна той, после млъкна да си поеме дъх. — Виж, нямам никакво доказателство, което да ти представя. Но подозирам, че професор Онсталд може да ти поднася доста… — забави се малко, докато намери думата — … _изкривена_ версия на историята на Чудотворците. Ще трябва да поговоря с възпитателката за това… и за останалата част от програмата ти — довърши той с тихо, раздразнено мърморене.

— Но професор Онсталд _лично_ е написал учебника по история на Чудотворците — името му е на корицата! Кой може да знае за Чудотворците повече от него? Ти виждал ли си някой Чудотворец?

Юпитер се потърка по тила.

— Ами, не, но историята на Чудотворците датира от стотици години — даже от хиляди. Не може всички да са били лоши, нали? Не и през цялото това време.

Мориган се отпусна назад в креслото си, сбърчила объркано чело.

— Значи просто предполагаш.

— Виж. — Юпитер въздъхна и прокара ръка през дългата си рижа коса, разрошвайки я леко. — Имало е някои нечестни Чудотворци, Мог, това ти го признавам. Главно място сред тях заема Езра Шквал. Но голяма част от историята на Чудотворците е загубена, а това, което остава от една загубена история — това, което хората помнят най-дълго, — е обикновено най-лошото. Има неща, които просто не можем да знаем със сигурност. Знам, че професор Онсталд е един от малкото живи хора, които помнят какво е било да живееш във времето на Чудотворците, и определено не искам да поставям под съмнение преподавателските му методи — все пак той е уважаван член на Обществото, — но не вярвам, че знае пълната история. Не мога да повярвам, че всичко е толкова черно-бяло.

— Но не можеш да си сигурен.

— Нито пък Онсталд, Мог! Той не е видял всичко това. — В гласа на Юпитер вече се долавяше нотка на отчаяние. Звучеше точно като човек, който знае, че губи публиката си.

Град Невърмур е бил _създаден_ от Чудотворци през вековете. Отказвам да повярвам, че всички те са били зли или некадърни. В края на краищата Невърмур още е тук. Още е най-великият град в Безименното кралство. Така че във всички онези поколения Чудотворци, които са го изградили от нищото, все _трябва_ да е имало и някои добри.

Мориган усети как посърва. „Трябва да е имало.“ Замисли се за кратко върху несигурността на тези думи, докато се вслушваше в пукането на огъня в камината и тихото хъркане на Фен. Усещаше, че Юпитер я гледа над ръба на чашата си.

— Значи — рече накрая, — когато миналата година ти каза, че Чудотворците някога са били добри… че са били почитани и… всички онези други работи… — тя поклати глава, забила очи в пода, — … не си имал никаква представа за какво говориш.

— Мог, чуй ме. _Знам_, че Чудотворците могат да бъдат добри. — Той се приведе напред и я прикова със сериозен, изпитателен поглед. — Знам го, защото познавам теб. Ти си Чудотворка. И си добра. Не ми е нужно друго доказателство.

Мориган отпи от чая си и й се прииска да изпитваше същото.

На другата сутрин Юпитер пак бе заминал.

— На кого е потрябвал този път, Кедж? — попита тя портиера, който бе донесъл на Юпитер съобщението, накарало го да хукне пак по работа.

— О, на някакъв префърцунен младок от Лигата на изследователите — отвърна Кеджъри. — И за секунда не го оставят на мира. Опа, не пипай бюрото, миличка, току-що го лъснах.

— Извинявай. — Мориган спря да рисува с пръст намръщени личица върху лъскавия мраморен плот, въздъхна и се изниза.

Предполагаше, че би било егоистично да се оплаква, щом покровителят й помага за търсенето на изчезнали хора, но въпреки това неволно се чувстваше разстроена. В края на краищата Юпитер тъкмо се бе върнал и тя не бе имала възможност да му каже всичко, което искаше. Не бяха говорили за загадъчната врата, за станция 919 и за чудесната госпожица Веселка. Искаше й се да го попита дали е бил в Училището по обикновени или мистични изкуства (тя предполагаше, че е бил в мистичното) и защо според него тя е сложена при обикновените, и какво _точно_ му е обикновеното на това да си Чудотворец.

Мориган се настани на едно розово кадифено канапенце в оживеното фоайе и зае наперена поза, взирайки се нагоре към полилея с черната птица. Изведнъж гледката й бе закрита от грамадно космато лице с мустачки и чифт сърдити кехлибарени очи.

— Фен! — извика тя и се надигна рязко, хващайки се за гърдите. — Не прави така, за малко да ме уплашиш до смърт.

— Хубаво — намръщи се в отговор гигантската сива котка. — Ако умреш от страх, може би няма да се налага да играя ролята на жалък вестоносец по прищявка на ексцентричния собственик на хотела ни. Като че ли си нямам по-важни работи за вършене.

Мориган поклати глава.

— За какво гово…

— Той поиска да ти предам съобщение — изръмжа Фен. — Казва, че ще намери доказателство. Казва, че на него не му трябвало, но знае, че на теб ти трябва. Затова ще го намери, независимо колко време ще му отнеме.

Фен млъкна за момент, сякаш обзета от неохота да предаде следващата част.

Накрая въздъхна дълбоко, завъртя очи и добави:

— Дава _тържествено обещание_. Пфу, ама че гадост.

Фен се изниза, може би за да си измие устата, а Мориган се отпусна пак на възглавниците. Над нея полилеят размахваше тихите си криле, следвайки непоколебимо своя път, и пръскаше светлина по пода. Настроението й се приповдигна, съвсем мъничко.

8. Живата карта

— Този твой покровител си го бива, а?

Госпожица Веселка се беше ухилила от ухо до ухо, когато Мориган се качи на Домовлака в понеделник сутринта. Вдигна една програма и я размаха радостно.

Мориган я взе, после седна на старата кушетка до Хоторн. В добавка към ужасяващите й уроци при професор Онсталд всеки ден тази седмица имаше още един предмет в понеделник, сряда и петък следобед.

— „Разгадаване на Невърмур: как да се придвижваме успешно из най-опасния и абсурден град в Свободния щат“ — прочете тя на глас.

Хоторн надзърна над рамото й.

— Това и аз го имам! „Разгадаване на Невърмур“ с Хенри Мекмайски в Картографската зала, на минус трети етаж, Отдела за практични занятия. Отлично.

— Аз също — обади се Анах от другия край на мотрисата. Тя изглеждаше доста по-малко доволна от Хоторн. Разнесе се шумолене на програми, когато другите се заеха да сравняват уроците си.

— Да, всички ще разгадавате Невърмур заедно. — Госпожица Веселка плесна радостно с ръце. — Тази сутрин госпожица Диърборн ми съобщи решението си, че вие И ДЕВЕТИМАТА трябва да се научите да се оправяте в града, ако имате намерение да бъдете „полезни човешки същества“. — Очите й се завъртяха за миг нагоре. — Така че най-после получавате урок заедно, като група! Не е ли чудесно?

Явно не беше чудесно, ако се съдеше по физиономиите на повечето ученици около нея. Франсис и Махир зяпаха упорито в пода, а Тадея изглеждаше нескрито ужасена.

Анах — която при кратките им пътувания до и от станция 919 винаги се настаняваше на най-далечното от Мориган място — изглеждаше направо паникьосана от мисълта да прекарва повече време в затворено пространство със страховитата Чудотворка.

Но нищо не можеше да развали настроението на Мориган. Тя най-после имаше урок, в който няма да се говори за това колко са зли Чудотворците, и то заедно с Хоторн. Все беше някакво начало.

Когато стигнаха до станция „Горда стъпка“, Мориган се постара да напусне Домовлака последна.

— Благодаря ви — каза тя на госпожица Веселка и посочи към програмата си. — Ама _наистина_.

Кондукторката й намигна.

— Благодари на брадатото чудо. Не знам какво е казал капитан Норт, за да убеди възпитателката, но всичко се дължи на него, сигурна съм.

Като най-малко зает член на Набор 919, Мориган бе първата, която стигна до Картографската зала за урока им същия следобед. Щом бутна тежките полирани дървени врати, се озова в огромна кръгла зала със сводест таван и сърцето й подскочи лекичко. Названието на стаята бе съвсем уместно — всяка повърхност в нея представляваше карта. Самият купол бе изрисуван като нощното небе, тъмносиня небесна карта, на която всяко блещукащо съзвездие бе отбелязано и наименувано: Алтаф Танцьора, Голям октопод, Крег, Гоятлай Бдителния…

Мориган плъзна пръсти по извитите стени, за да проследи релефната карта на Високите земи, и стигна до мъничките щръкнали дръвчета на Зивската гора и леко плискащите се вълни по крайбрежието на Черните скали. Дръпна ръка от неочакваното усещане при допира — океаните на картата бяха _мокри_. Мориган поднесе пръсти към устните си — водата беше солена.

Но всичко това бе само подготовка в сравнение с главното събитие. По средата на грамадната зала се издигаше неравна структура, покрита с неща, които приличаха на малки кукленски къщички, и заобиколена от издигната пътека от стъкло. Мориган се качи по трите стъпала и се подпря на перилата, които я деляха от — както осъзна тя с ахване — най-необикновената карта, която някога бе виждала.

Това беше Невърмур. Целият град Невърмур, проснат пред нея в прецизна миниатюра. Имаше мънички криволичещи улички, с редящи се по тях идеално моделирани магазини и къщи, петънца зеленина осейваха пейзажа тук-там, а могъщата река Джуро се виеше през центъра на града.

Мориган се приведе през стъклените перила; миниатюрните хора по улиците се _движеха_! Свръхреалистични и високи само два-три сантиметра, те караха колелета в парковете, носеха торби с покупки по булевард „Гранд“, хващаха чадърожелезницата. Ята мънички чайки се събираха на пристанището и миниатюрни лодки плаваха надолу по Джуро. Голям черен облак бе надвиснал над южния край на града и ситен дъждец ръмеше по улиците, и Мориган видя как дребосъчетата на картата извадиха чадърите си и забързаха да потърсят подслон.

Това бе съвършено изображение на Невърмур в микроскопични, _движещи се_ детайли. Не просто модел на града или кукленска къщичка… жив, дишащ триизмерен град.

— Как е там? Вали ли още?

Мориган подскочи. Обърна се и видя един светлоок розовобузест младеж, който се втурна в Картографската зала с недобре запасана риза. Той хвърли чантата си на пода и изтича нагоре по стъпалата до пътеката, където се подпря на стъклените перила до Мориган и се взря жадно надолу към миниатюрния град. Златистокафявият бретон му падаше в очите и той го отметна назад.

— Красиво е, нали? — попита младежът. — Виждала ли си някога подобно нещо?

— Никога — призна Мориган.

— Хенри — представи се младежът и протегна ръка да се здрависа с Мориган. — Предполагам, че трябва да ме наричаш „господин Мекмайски“. Боже, колко странно звучи. Може би трябва да се огранича само до „Мекмайски“. Така е по-добре, пали? По-отпускащо. О… това е първият ми час — обясни той, като забеляза любезното недоумение по лицето на Мориган. — Нов съм. Миналата година завърших горния курс. Така че бъди снизходителна към мен, става ли?

Мориган се усмихна.

— На мен също ми е първият час. Е, всъщност вторият.

— Супер, значи ще го избутаме някак си заедно. — На Мориган и хареса как сърдечният, дружелюбен тон на Мекмайски смекчаваше ужасно високопарния му акцент. — Ти си… Мориган Врана, нали?

— Да — отвърна предпазливо момичето. Зачуди се дали той знае каква е. И да знаеше, с нищо не го показваше.

— Супер — повтори той. — Вече запаметих имената и лицата на всички ви. Някой друг ще дойде ли? — Мекмайски погледна един лист. — Тук пише, че целият ви набор трябва да присъства на урока. Надявам се, че не са почнали вече да бягат от час? — Той й отправи крива, многознаеща усмивка. — Може би ужасната стара Мургатройд ги е подплашила.

Мориган не знаеше какво да каже. Никога не бе виждала учител, който да изглежда толкова… неучителски.

Вратата се отвори пак и в Картографската зала влезе Тадея, следвана по петите от Анах, която подтичваше, за да не изостане.

— Дай само да я погледна, Тадея — молеше тя, суетейки се около лицето на по-високото момиче с влажен парцал. — Изглежда ужасно. Нали не искаш да се инфектира?

— За милионен път ти казвам — процеди червенокоската през стиснати зъби, — ДОБРЕ съм. Стига си врякала.

— Държиш се нелепо — нацупи се Анах и поклати къдравата си глава. — Освен това КЪРВИШ! Обзалагам се, че госпожица Веселка би ти казала…

— Никой не те пита! — сопна се Тадея. Наистина течеше кръв от една доста сериозна наглед рана на челото.

— Добър ден, ученици — поздрави Мекмайски, мръщейки се силно. Мориган виждаше, че той се опитва да изглежда строг и това не му се удава естествено. — За какво е целият този шум?

— Нищо, господине — отвърна Тадея и се взря право в лицето му, вирнала предизвикателно брадичка.

Мекмайски стисна уста в тънка линия, сякаш се опитваше да не се усмихне на упоритото изражение на Тадея, и прочисти гърло.

— Ами, добре тогава. Къде са другите?

Мориган се изненада. Нима той просто щеше да пренебрегне раната на челото на Тадея? Анах бе права, тя наистина изглеждаше сериозна — по лицето на Тадея вече се стичаше гъста струйка кръв.

— Ламбет е във водна камера за хидромедитация — съобщи Анах, вдигайки очи към тавана, сякаш рецитираше по списък, запечатан в паметта й. Дори не бе погледнала към Мориган и я заобикаляше отдалеч. — Франсис е в кухненската градина и се учи да разпознава редки билки. Хоторн е на демонстрация по огнеборство. Арк е в учебната болница, където да му счупят пръстите на лявата ръка и да ги нагласят отново за по-голяма ловкост. Махир е…

Вратата се отвори пак и в стаята влезе Хоторн, говорещ на висок глас. Последваха го първо ухиленият Махир, а после Франсис, Кадънс и накрая Ламбет, която се влачеше на няколко крачки зад другите и изглеждаше замаяна и отнесена, сякаш съвсем случайно се е натъкнала на Картографската зала.

— А, прекрасно — възкликна учителят и плесна с ръце. — Всички сме тук, в общи линии. — Мориган се намръщи и преброи присъстващите. Определено не бяха „всички тук“. Арк — и счупените му пръсти — още го нямаше. И пак й се стори, че Мекмайски не дава пукната пара.

Тя започваше да проумява какво е имала предвид госпожица Диърборн, когато говореше за възрастните в Чудното общество. „Никой няма да ви държи за малките ръчички или да ви бърше малките носленца.“ Но явно нямаха нищо против да им _счупят_ малките ръчички.

— Моля, качете се всички на пътеката — подкани господин Мекмайски. — Искам да погледнете надолу и да ми кажете какво виждате.

— Това е Невърмур! Виждам нашата къща — каза Хоторн веднага, щом зае мястото до Мориган на стъкления парапет. Примижа към картата и се приведе през парапета толкова много, че Мориган трябваше да го хване отзад за яката, за да му попречи да се катурне с главата напред върху малките човечета долу. — Я чакай — виждам МАЙКА си! Виж, Мориган, това е нейната къдрава глава — това е нейният лилав пуловер с дъга отпред. Носеше го тази сутрин! Това да не е…

— Живо, почти сто процента реалистично изображение на Невърмур и неговите жители — оповести Мекмайски. — Е, _почти_ живо. В някои райони има няколкосекундно забавяне. Все мак тази карта е наистина стара, така че не може да няма някой и друг дребен проблем. А сега, ученици, нека се гмурнем малко по-надълбоко. Погледнете внимателно. Вижте какво наистина има там.

Учениците от Набор 919 се спогледаха объркано, но се опитаха да се съсредоточат върху миниатюрния град, проснал се пред тях.

— Лабиринт, професоре? — обади се Франсис, гледайки ококорено плетеницата от улици и проходи.

— Несъмнено! — съгласи се Мекмайски. — Браво, господин Фицуилям. Макар че, моля ви, наричайте ме просто Мекмайски. Не съм професор — ще откриете, че малцина от нас тук в Чудното общество са такива. Никой не може да седи на едно място достатъчно дълго, че да натрупа нужната квалификация. Разбира се, сред нас има и няколко търпеливи души — професор Кемпси, професор Скрин (макар че тя предпочита да я наричат Моли, по очевидни причини) и професор Онсталд. Останалите сме просто ентусиазирани аматьори преподаватели, които искат да споделят знанията си. Аз самият съм член на Отдела за географски странности — заяви той гордо и духна бретона от очите си. — Когато чух, че старейшините търсят някого да ви преподава как да се оправяте в този необикновен и прекрасен град, моментално сграбчих шанса да ви покажа какаото знам. Е, какво друго? Казвайте. Няма грешни отговори. Госпожице Амара, с нас ли сте?

Ламбет гледаше в грешната посока, към блестящите съзвездия горе.

— Ехо?! — извика Тадея и размаха ръка пред лицето й. Ламбет трепна. Окопити се бързо и изгледа високомерно и неодобрително Тадея, която отстъпи лекичко и понижи глас. — Трябва да гледаме там долу, а не в тавана. — И посочи към триизмерната карта на Невърмур.

Ламбет се намръщи мълчаливо към картата и постоя така няколко секунди.

— Е? — подпита я Мекмайски. — Някакви мисли?

— Да. — Очите й се плъзнаха по улиците и кварталите, преди да се спрат на Бегониевите хълмове, а после тя посочи едно оживено кръстовище. — Автомобилна катастрофа.

Мекмайски премигна.

— Не, имах предвид мисли за…

Прекъсна го писък на мънички колела и бибипкане на гневни клаксони, които оповестиха, че две мънички коли току-що са се сблъскали. Двама мънички шофьори изскочиха от тях и закрещяха, размахвайки юмручета, и целият трафик замря. Ламбет се върна към зяпането на звездите, което изглеждаше далеч по-малко стресиращо.

— О — въздъхна Мекмайски. — Да. Добре. Някой друг?

— Игра — не, загадка — каза Анах. Погледна с надежда към учителя, явно жадуваща да му угоди. — Която трябва да разгадаем.

— Чудесно! — възкликна той и хвърли една наелектризираща усмивка по посока на Анах. Тя засия срещу него. — Определено се надявам, че ще се _опитате_ да я разгадаете, госпожице Кало, но тъй като никой в цялата история на Невърмур не е успял да го направи, ще ми простите, че не тръпна в очакване. Макар да не се съмнявам, че ще подходите към тази задача с характерната си хирургическа прецизност. — При тези думи Анах се изкикоти и се изчерви. — Какво виждат останалите от вас?

— Улици, сгради, площади, храмове — изброи Тадея, изглеждаше малко отегчена или може би замаяна.

— Кипящ метрополис! — извика Махир.

— Кипящ хаос — промърмори Кадънс.

— Добре. А сега нека ви кажа какво виждам аз, щом погледна Невърмур — рече Мекмайски. Взря се надолу към миниатюрния гъмжащ град с възторг, който озари очите му отвътре. — Виждам чудовище. Прекрасно и ужасно чудовище, което подхранва всички ни с приказки, история и _живот_, и иска ние също да го храним в замяна. Чудовище, което през вековете се е ояло с несъзнателните, лековерните, уязвимите… сдъвкало ги е и ги е глътнало, за да не ги видят никога повече. — Той откъсна очи от картата и се обърна към тях, вдигайки пръст. — _Но_… това е чудовище, което може да бъде опитомено, ако пожелаете да изучите поведението му, слабите места и заплахите му. Аз съм посветил живота си на опитомяването на този чудовищен град и го обичам с цялото си същество. Ако искате да оцелеете и да преуспеете в Невърмур, вие трябва да сторите същото.

Мориган се зачуди дали наистина е възможно да се _опитоми_ един толкова див и… ами, абсурден град. Съмняваше се.

Мекмайски плесна с ръце по парапета.

— Но ще започнем лека-полека. — Той посочи една маса в края на пътеката, на която имаше две малки дървени купички, пълни с листчета хартия. — Искам всички да изтеглите по едно листче от всяка купа. Първото ще показва отправната ви точка, а второто — крайната ви точка — продължи Мекмайски. Отиде до другия край на наблюдателната площадка, дръпна една верига и отгоре се спусна черна дъска с написани на нея две колони с невърмурски забележителности. — Искам да съставите най-простия маршрут от А до Б и да напишете подробни указания. Но ето каква е уловката: виждате ли тези два списъка?

Той посочи дъската. — Първият е списък на забележителности, които _трябва_ да включите в маршрута си. Вторият — на забележителности, които трябва да избягвате. И помнете, това е пътуване по земната повърхност: никакви измами с хващане на Чудметрото. — Той им се ухили. — Звучи лесно, но може да се окаже по-сложно, отколкото очаквате. Имате един час. Действайте!

На първото листче на Мориган пишеше „Запуснатият път, квартал Чапли и дропли“, а на второто: „Улица „Яребица“, квартал Южен на Джуро“.

Беше повече от сложно — беше влудяващо и включваше много тичане напред-назад по стъклената пътека и мостчетата. Всеки път, щом Мориган си помислеше, че е нагласила маршрута, забелязваше, че някаква част от него минава точно покрай Страхужасната тъмница или Невърмурския кралски театър, или някоя друга забранена забележителност от втория списък, и трябваше да се връща и да търси друг заобиколен път.

Членовете на Набор 919 постоянно надаваха стонове, обезсърчени въздишки и даже няколко промърморени под нос ругатни. Докато часът изтече, някои от тях почти се бяха предали.

— Невъзможно е — изръмжа Тадея и се отдалечи от картата на Невърмур, за да се смъкне край извитата стена. После изпуфтя от отвращение и се дръпна, осъзнавайки прекалено късно, че се е облегнала на част от стената, изобразяваща Албертинския океан в Четвърта област, и той е намокрил гърба на пуловера й. — Невърмур е абсурден.

Мориган обаче изпитваше наслада, може би за първи път, откакто дойде в Чудобщ. Докато някои от другите ученици лесно се обезкуражаваха, щом маршрутът им стигнеше до задънена улица, за нея бе странно удовлетворително да измисли нов път.

— Времето изтече! — извика Мекмайски след един час. — Браво на всички. Ще обсъдим подробно работата ви на следващия урок. Госпожице Врана, моля останете. — Той не вдигна очи от листовете, които бе събрал току-що. Хоторн се засуети за момент около вратата. — Можете да си вървите, господин Бързолет — добави учителят.

Мориган се приближи бавно до бюрото на Мекмайски.

— Господине?

— Не се притеснявай, нищо не си сгафила — каза той. — Точно обратното. Исках да ти кажа колко съм впечатлен. Ти свърши страхотна работа днес. — Той вдигна листа й с упътвания и поклати смаяно глава. — Това е съвършено.

Мориган се усмихна и усети как лицето й поруменява.

— Благодаря.

— Хареса ли ти урокът?

— Да! — отвърна тя с искрен ентусиазъм. — Никога досега не бях правила такова нещо.

— О, радвам се, че някой го е харесал. — Той отметна немирния перчем от очите си. Изглеждаше облекчен. — Ти познаваш Невърмур необикновено добре. Той е странно място, но ти успяваш да го почувстваш много интуитивно. Явно си израснала тук, нали?

Мориган се поколеба.

— Аз… ъъъ, не точно…

Миналата година, когато ужасният инспектор Флинтлок от невърмурската полиция беше убеден (и с право), че тя е вмъкната незаконно от Зимномория, и над главата й надвисна опасността от депортиране, Юпитер я бе посъветвал да си трае откъде е.

Но това беше миналата година. Тогава Мориган още не бе член на Чудното общество и не разполагаше със защитата на малкото Ч, което блестеше в момента на ревера й. Сега, като пълноправен член на най-престижната група в Невърмур, можеше ли честно да си признае, че е израснала в Джакалфакс, дълбоко в сърцето на република Зимномория, сред враговете на Свободния щат? Че дори не е _знаела_ за това място, преди да срещне Юпитер? Седемте области на Свободния щат поддържаха строги гранични закони и дори още по-строга секретност, и покровителят й бе рискувал всичко, за да я вмъкне нелегално. Щеше ли да го изложи на риск, ако кажеше истината сега?

Мориган не знаеше. Отбеляза си наум да поиска съвет от Юпитер.

— Не точно? — подпита Мекмайски.

— Израснала съм извън Невърмур — призна Мориган и спря дотук. — Преместих се миналата година, за да участвам в изпитанията за Чудното общество.

Той изглеждаше дълбоко впечатлен.

— Божичко. Прекарала си тук само година? И въпреки това ти и Невърмур си пасвате като ръка и ръкавица. Почти сякаш той е създаден точно за теб.

Мориган засия цялата, усещайки как някаква светлина се разлива отнякъде дълбоко в нея. Точно същото чувство изпитваше и тя към Невърмур! Сякаш той _й принадлежеше_. Беше развълнувана — почти до степен на смущение — да го чуе от някого друг, някой напълно обективен.

— Ако искаш да посещаваш Живата карта извън часовете, си добре дошла — предложи Мекмайски. — Аз го правя. Винаги съм го правил, дори като ученик. — Той се взря в миниатюрния Невърмур с нескрита обич. — На твоите години бях доста самотен. Другите от моя набор мислеха картографията за доста скучен предмет. Разбираш ли, в моя набор имаме много белоръкавци — двама магьосници, освен това Тилда Зелена е огнен оракул, а Сюзан Кийли може да говори с водата…

Веждите на Мориган подскочиха.

— _Да говори с водата?_

— … и те не мислеха, че мястото ми е сред тях. Понякога идвах тук и седях с часове, гледах как малките влакчета откарват малките човечета до малките им къщички. Как из целия град светват лампи, когато пада нощта. — Той се усмихна смутено. — Да, знам, жалко е. Но аз го смятах за забавно.

— Аз също не мисля, че моят набор ме харесва особено — призна Мориган. Сама се изненада от себе си. Не бе имала намерение да казва нищо такова, но то просто… излезе от устата й. — Искам да кажа, освен Хоторн.

— Защо, ти също ли имаш скучно умение? — попита печално Мекмайски, а после лицето му изведнъж пламна. — Ъъъ… извинявай. Не исках да любопитствам. Знам, че не бива да те питам. Беше само шега.

В този момент на Мориган ужасно й се прииска да прати по дяволите всяка предпазливост и да каже на Мекмайски, че е Чудотворка. Помисли си, че може би — просто може би — поне той няма да я гледа със страх или омраза.

Но в главата й отекна предупреждението на старейшина Куин: „Ако се разбере, че някой — който и да е — е изменил на доверието ни… тогава всичките девет ще бъдете изключени от Чудобщ. Завинаги“.

_Който и да е._ Дори самата Мориган.

Не можеше да рискува.

— Да — каза тя простичко. — Много е скучно.

Той й се усмихна.

— Е, понякога скучните умения се оказват най-полезните от всички. Моят набор няма да ми се смее, когато вляза в Лигата на изследователите.

Мориган живна.

— Моят покровител е в Лигата на изследователите!

— Юпитер Норт, знам — каза той и закима ентусиазирано. — Той е истинско вдъхновение за мен. Аз също един ден ще водя междупространствени експедиции. Ще бъда капитан в Лигата. Също като Норт.

— Така ли?

— Не осъзнаваш ли, Мориган Врана? — Той се изкиска и лицето му грейна от безбройните възможности. — Ние сме в Чудното общество. Можем да бъдем каквито си искаме!

В Картографската зала прозвуча еклив удар на гонг, толкова силен, че Мориган и Мекмайски си запушиха ушите. От медните говорители с форма на рог, окачени в ъглите на стаята, прозвуча тържествен глас:

— _Кхъм. Старейшини, чудоби и ученици, моля за минутка внимание. Един член на нашия преподавателски състав, Паксимус Късмета, липсва вече повече от седмица. Учениците в популярния му час по „Потайност, отбягване и криене“ за нещастие са продължили да посещават уроците, смятайки, че загадъчното му отсъствие е просто… кхъм… „част от програмата“._ — На Мориган й се стори, че почти може да види как жената завърта очи. — _Случаят не е такъв. Понастоящем ние разследваме изчезването на господин Късмета и всеки, който разполага с информация по този въпрос, трябва незабавно да се обърне към Върховния съвет на старейшините. Междувременно, молим всички ученици, които продължават да посещават часовете на господин Късмета въпреки очевидното му отсъствие… да спрат да го правят. Приятен ден._

Съобщението завърши със статично пищене, от което и Мориган, и господин Мекмайски трепнаха.

— Странно — подхвърли тя, като се чудеше разсеяно как ли върви разследването на Юпитер. — Всички тези изчезвания. Максимус и суперкотето на доктор Калинина, и…

Мекмайски се изкиска.

— Обаче е съвсем в стила на Паксимус Късмета, нали?

— Какво имате предвид? Той правил ли го е и друг път?

— Ами, да, тоест… това му е умението, нали схващаш? — каза Мекмайски. — Да изчезва. Да се появява пак. Повярвай ми, това е просто някаква сложна шашма, за да покаже колко е умен. Ще се върне след нула време и ще очаква аплодисменти.

Мориган се намръщи. Понякога й се струваше, че истинското й умение няма нищо общо с факта, че е Чудотворка. Че всъщност се състои в забележителната й способност да предполага най-лошото. Разбира се, това бе защото цял живот вярваше, че е прокълната, и тази вяра сякаш бе проникнала в самото й същество. Да й кажеш да не се тревожи за лоши неща, случващи се около нея, бе като да кажеш на Хоторн да не се вълнува от дракони или да кажеш на Юпитер да не е риж.

Докато излизаше от Картографската зала, Мориган си мислеше за последния път, когато в Невърмур бяха започнали да стават странни, нежелани събития, и за човека, който бе стоял зад тях.

Миналата година имаше доклади за смущения в Паяжината — невидимата, неосезаема мрежа от енергия, свързваща всички неща в кралството, живи и мъртви. Невърмур бе затворен за Езра Шквал вече повече от сто години — пазен от полицията, военните и всевъзможни заклинания, и преди всичко от могъщата магия на самия град. И все пак Езра Шквал бе намерил начин да се вмъква незабелязано, използвайки Паяжинната линия, изключително опасен, свръхсекретен начин на пътуване, който му позволяваше да остави тялото си в република Зимномория, докато самият той скита — свободен и безтелесен — из целия град, от който е бил прогонен.

Беше невъзможно да му попречат да използва Паяжинната линия, защото тя, _строго погледнато_, не съществуваше. Поне не във физическия свят.

Мориган потрепери и се зачуди къде ли е Шквал сега, какво ли прави и дали — или по-скоро _кога_ — ще я посети отново по Паяжината.

9. Чарлтъновата петорка

— _Нехеран дунас флор._

Арк се намръщи съсредоточено и остави телешката яхния да се стече от лъжицата му обратно в чинията.

— _Нехеланс дууназ…_

— _Нехерррррран_ — поправи го Махир, натъртвайки на Р. — _Нехеран дунас флор._

— _Нехерррран дунас флорррр_ — повтори Мориган. Опитваше се да имитира гладкото произношение на Махир, но вместо това звучеше, сякаш си прави гаргара с кал. Останалите от набора, събрани около масата в столовата, също натъртиха на Р с различен успех. На Мориган й се струваше, че опитът на Тадея звучи най-добре. — _Нехеррран дунас флорррр._

— Добре — Махир кимна лекичко на Мориган и посегна за хлебче. — Е, не кой знае колко добре, но по-добре от Арк. — Всички се засмяха на това, дори и самият Арк.

Беше им отнело седмици, но Набор 919 постепенно започваше да се отпуска към Мориган. Или поне бяха престанали да я поздравяват всяка сутрин на перона с изражения на дълбок ужас. Анах вече не квичеше уплашено всеки път, когато Мориган седне до нея в Домовлака. Франсис я бе помолил да опита от ягодовите му тарталети с цел качествен контрол — задача, с която тя се зае с голям ентусиазъм. Една хапка предизвика у нея специфичното усещане за сладко-киселата носталгия на късното лято… което прати Франсис обратно в опитната кухня, защото той _всъщност_ целеше безгрижната разпуснатост на летен музикален фестивал.

Даже злонравната Тадея веднъж й бе предложила да срита по пищялите едно по-голямо момче, когато то нарече Мориган на висок глас „момичето без умение“ на стълбите пред Дом „Горда стъпка“. Тя силно подозираше, че Тадея би се зарадвала на всеки повод да срита някого по пищялите, но все пак… Започваше да мисли, че може би има, ако не осем братя и сестри, то поне осем приятели.

Когато тя прояви бегъл интерес към изучаването на серендезки, Махир настоя да им преподаде няколко ключови фрази по време на обяд.

— _Нехеран дунас флор!_ — извика Хоторн към една минаваща по-голяма ученичка и й помаха с ръка. Момичето го изгледа объркано.

— Добре — похвали го с усмивка Махир. — Каза го идеално.

Хоторн изглеждаше доволен от себе си и отпи голяма глътка мляко.

— Какво означава?

Махир се ухили и хвърли заговорнически поглед към Мориган.

— Лицето ти мяза на задник.

Хоторн прихна и млякото потече по брадичката му, а другите избухнаха в смях.

— Сериозно ли?

Махир сви рамене.

— Това е любимият ми романтичен език.

Размразяването на отношенията в групата правеше живота в Чудобщ безкрайно по-поносим за Мориган, макар че госпожица Диърборн продължаваше да отхвърля всяко предложение на госпожица Веселка за допълнения към програмата й. Все пак Мориган имаше поне „Разгадаването на Невърмур“, което да очаква с нетърпение в понеделник, сряда и петък особено след като се оказа, че е толкова добра в него. Почти всеки път Мекмайски имаше някаква причина да я обяви за гений. Мориган подозираше, че въртенето на очи от страна на повечето й сънаборници се е превърнало от открито подигравателно в нещо като… неохотно уважително? Може и да си въобразяваше, но те _наистина_ често я молеха да им помогне в час и това предизвикваше у нея чувство, каквото не бе изпитвала преди. Най-после бе намерила нещо, в което я бива, нещо, което я прави специална — и то не бе свързано с това, че е прокълната или Чудотворка.

Изобщо нещата вървяха по-добре, отколкото Мориган би могла да се надява.

До сутринта, в която пристигна бележката.

— Трябва да я занесем на старейшините.

— Не можеш ли да четеш? Тук ясно пише…

— ЗНАМ какво пише и все пак мисля, че трябва…

— НЯМА да казваме на старейшините.

— Да не би някой да е умрял и да те е направил крал на тази група?

Мориган бе излязла от своята тайна врата на станция 919 и бе заварила останалите от набора скупчени да се взират в лист хартия — освен Ламбет, която стоеше малко встрани както обикновено.

— О, радвам се, че най-после се сети, че сме ГРУПА, Тадея.

Това беше гласът на Хоторн. Той грабна бележката от ръката на Махир. — Ако си мислиш дори за секунда, че ще позволя ма някого от вас…

— Какво става? — попита Мориган.

Осемте лица се завъртяха като едно към нея, а израженията им варираха от намръщена тревога до пламтящ гняв. Хоторн изглеждаше просто мрачен и пристъпи напред, за да й връчи мълчаливо бележката.

Мориган прочете:

Ние знаем ужасната истина за Набор 919.

Имаме списък с искания.

Ако желаете тайната ви да си остане тайна, очаквайте инструкциите ни.

Не казвайте на никого.

Ако кажете, ще разберем.

И ще съобщим на цялото Общество.

— Ужасната истина за…? — Тя изгледа разтревожените лица едно по едно. Ламбет изглеждаше особено развълнувана и Мориган се зачуди дали е заради бележката, или усеща нещо лошо, което предстои. — Какво означава…

— Ами, _очевидно_ е, нали? — сопна се Тадея. — Имат предвид теб. Истината, че _ти_ си _Чудотворка_. Изнудват ни заради _теб_.

— Млъквай, Тадея — изръмжа Хоторн.

— Кой я е пратил? — попита Мориган. — Къде я намерихте?

— Беше тук, на перона — отвърна той. — Анах я намери.

Анах трепереше.

— Тадея е права. Трябва да кажем на старейшините — заяви тя. — Или на госпожица Веселка! Тя ще знае какво да прави.

— Но кой би могъл да остави това на _нашия_ перон? — попита намръщено Мориган. — Мислех, че само Домовлакът може да пътува дотук.

— На кого му пука как е стигнала дотук? — избухна Франсис. Закрачи насам-натам по перона и по светлокафявата му кожа лъщеше пот. — Как са разбрали за теб? Ако останалата част от Обществото разбере, ще ни изключат, нали помниш? Ако ме изключат, леля ще ме _убие_. Цялото ми _семейство_ е в Обществото. И по бащина, и по майчина линия. Четири поколения по бащина и седем по майчина.

— Успокой се, Франсис — каза Хоторн.

— Ти не разбираш! Прабаба ми беше старейшина Омовунми Акинфенва! Родовете Фицуилям и Акинфенва практически боготворят Чудното общество. Не може да ме изключат!

Тадея поклати глава.

— Няма да ни изключат, ако някой _друг_ каже на всички. Това не е наш проблем, Франсис. Аз казвам да правят каквото искат, които и да са. Нека разкажат. Може би ще ги разкрият и тогава те ще са тези, които ще бъдат изключени.

— Да, но _ние_ сме тези, които се предполага, че знаят — изтъкна Махир. — Ако се разчуе, може пак на нас да стоварят вината.

Мориган се взираше в стената от другата страна на релсите. Не мислеше за изключването. Мислеше как ли би се чувствала, ако цялото Общество разбере, че е Чудотворна. В момента хората се отнасяха към нея с любопитство и може би малко подозрителност. Но ако узнаеха истината… това би било все едно отново да е прокълната. Всички да я мразят. Всички да се страхуват от нея. Щеше да е сякаш никога не е напускала Джакалфакс.

Стара, позната паника се размърда в стомаха й като мечка, будеща се от зимен сън. Някаква горещина плъзна в гърдите й.

Тадея грабна бележката от Хоторн.

— Тази бележка обаче _доказва_, че вината не е наша! Ще я занеса на старейшините. Не ме интересува какво… ОХ!

Бележката пламна и изгоря за миг в ръката й, а пепелта се посипа по земята.

— Как… как стана това? — Тадея засмука изгорените си пръсти. Очите й зашариха из станцията, търсейки някого, който по магически път е възпламенил бележката. Нямаше никого.

Мориган преглътна. Почти можеше да усети вкуса на пепел в гърлото си.

— Е… това решава проблема — каза неспокойно Хоторн.

Тадея се намръщи.

— Все още можем…

— НЯМА да хвърлим Мориган под автобуса.

— Да, длъжен си да го кажеш, нали си й _приятел_.

Хоторн изръмжа гневно.

— ВСИЧКИ трябва да сме приятели. Нали сме набор? Сестри и братя, помните ли? Трябва да сме СЕМЕЙСТВО.

— Никога не съм искала да имам ЧУДОТВОРЕЦ в семейството! — изсумтя Тадея.

— Стига — обади се спокоен и тих глас някъде най-отзад. Всички се обърнаха изненадано към Кадънс. За пореден път сякаш не бяха забелязали, че е тук. — Няма да кажем на старейшините. Засега ще го запазим за себе си. Нека почакаме и да видим какво ще стане.

— Стига си ни хипнотизирала! — възропта Тадея с лека нотка на паника в гласа.

Кадънс се подсмихна.

— Не ви _хипнотизирам_, тъпачке, само ви казвам какво да правите — има разлика. Ако исках да ви хипнотизирам, изобщо нямаше да разберете. Онези тъпи уроци явно на нищо не са ви научили. — Чу се далечно бучене. Перонът завибрира съвсем лекичко и светлина откъм тунела възвести пристигането на Домовлака им. — Ние все още не знаем какво искат тези хора. Нека изчакаме следващата бележка. После ще решим какво да правим. Съгласни ли сте?

Един по един учениците кимнаха — дори Тадея, чийто вид издаваше, че този прост знак на съгласие е истинско мъчение за нея.

Влакът спря с пищене и госпожица Веселка подаде глава, за да ги подкани да влязат. Мориган поизостана.

— Хм — каза тя на Кадънс, чувствайки се изведнъж неловко, — благодаря ти за това.

Кадънс сви рамене.

— Не бързай да ми благодариш. Просто изчаквам да видя какво ще пише в следващата бележка.

Когато другите тръгнаха от станция „Горда стъпка“ за първите си уроци, Мориган се позабави малко, гледайки как сутрешните влакове пристигат и заминават от пероните. Умуваше над бележката. Кой би могъл да знае, че тя е Чудотворка? Нима някой от 919 вече я бе издал? Или някой от _покровителите_ им? Мориган веднага се сети за Баз Чарлтън, за лелята на Франсис — Хестер, която се бе противопоставяла толкова разгорещено на приемането на Мориган в Обществото. Дали някой от тях се бе изтървал, или… или възможно ли бе те да са _написали бележката_?

В никакъв случай, помисли си Мориган. Дори омразният Баз Чарлтън не би бил толкова тъп. Нима някой от тях би рискувал да го изхвърлят от Обществото само за да накара група току-що постъпили ученици да изпълнят каквото там имаше в списъка с исканията им? Баз и Хестер не искаха да я _изнудват_ — искаха да я _прогонят_.

Мориган вдиша дълбоко и излезе от станцията, за да тръгне по горския път към Дом „Горда стъпка“. Трябваше да убие един час до ужасяващия урок по „Чудовищна история“ (на професор Онсталд винаги му отнемаше далеч по-дълго да стигне до класната стая в сравнение с другите учители) и навярно би могла да прекара това време на минус трети в изучаване на Живата карта. От тази мисъл настроението й се приповдигна и тя закрачи малко по-бързо.

— Ей, ти! Момичето без умение! Върни се тук!

Хубавото настроение на Мориган се изпари, тя спря и се обърна. По пътя зад нея вървеше малка групичка по-големи ученици. Три момчета и две момичета.

— Извинявайте, на мен ли говорехте?

— „На мен ли говорехте?“ — имитира я едно от момичетата. Беше високо, с дълга, увита на масури коса, която някой бе боядисал ужасно нескопосано в зелено. Главата му изглеждаше като покрита с мъх. Момичето стигна до мястото, където стоеше Мориган, следвано по петите от приятелите си. — Да, тъпичко. Да виждаш наоколо някого друг без умение?

— Аз имам умение — възрази Мориган. — Само че е…

— Засекретено, да — обади се едно от момчетата и пристъпи напред, надвисвайки над нея. Сигурно беше четвърти или пети курс, помисли си тя — толкова едро и широкоплещесто, че би могло да затъмни слънцето. — Знаем. Нашият кондуктор ни каза, че не бива да питаме за това. Затова не питаме. Ти сама ще ни кажеш.

Мориган го изгледа безизразно.

— Не мога да ви кажа. _Засекретено_ е. Това означава…

— Знаем какво означава — каза зеленокосото момиче. — Също така знаем, че си тук нелегално. Вмъкнала си се от републиката.

Мориган събра сили.

— Не, не съм, аз съм от…

— Трябва да знаеш, че тук никой не обича лъжците — изсъска момичето, — нито пък тайните. Не и сред учениците. Ние трябва да се държим един за друг, нали? Така че по-добре ни покажи умението си. Веднага. Или предпочиташ първо да видиш моето? — Устата й се разтегна в злобна усмивка. Тя извади от джобовете си пет остри метални шурикена и ги хвана между пръстите си като малки сребристи нокти.

— Хм, не, благодаря — каза Мориган и преглътна, а после се обърна и забърза към Дом „Горда стъпка“.

Другото момиче — ниско, с изпито лице, което за разлика от приятелите си сиворъкавци носеше бялата риза на мистиците се хвърли да й препречи пътя и се засмя.

— Давай, Хелойз.

Мориган усети, че я хващат за ръцете и я вдигат във въздуха, а после бе притисната към ствола на едно дърво край пътеката. От едната страна я държеше широкоплещестото момче, а от другата — изненадващо силната мистичка. Започна да се бори, мъчейки се да се изтръгне, но без никаква полза.

— Пуснете ме! — настоя тя.

— Иначе какво? Ще повикаш своя кондуктор да дойде да те спаси ли? — Хелойз се нацупи пресилено. — Ами, давай, щом си такова бебе, повикай…

— ГОСПОЖИЦЕ ВЕСЕЛКА! — извика Мориган, която изобщо не смяташе за недостойно да повика кондукторката си, каквото и да мислеха за нея. — ПОМОЩ…

Но една потна длан й затисна устата, заглушавайки виковете й. Хелойз вдигна ръка във въздуха, балансирайки върху показалеца си острия връх на един шурикен — перчеше се.

— Може би ще предпочетеш да стоиш неподвижно за това.

Приятелите й се засмяха. Мориган стисна здраво очи. Чу — и усети — тихо свистене във въздуха и едно глухо туп, когато първият шурикен се заби току до главата й.

Тя пооткрехна едното си око и видя сребристия му блясък само на два-три сантиметра вляво, а Хелойз вече се целеше за второто си хвърляне. Дъхът на Мориган излизаше учестено и накъсано. Сърцето й препускаше.

— Моят Алфи тук смята, че си формоменителка — каза Хелойз, като хвърли пълен с обожание поглед към момчето с грамадните плещи. — Аз обаче не мисля така. Алис Франкенрайтер от 915-и е формоменителка, а това никога не са го държали в тайна. — _Фиууу, туп._ Мориган трепна, щом вторият шурикен се заби ужасяващо близо до дясното й ухо. — Но може и да е прав. Има само един начин да разберем. — _Фиууу, туп._ Шурикен номер три прикова ръкава на палтото на Мориган към дървото. — Ами, давай тогава. Ако си формоменителка, променяй се.

— Не е формоменителка — обади се второто момче, върлинесто същество с наченки на мъхести мустаци, кипрещи се тъжно на горната му устна. — Вещица е, бас държа.

— Не говори глупости — сряза го Хелойз, подхвърли четвъртия си шурикен във въздуха и го улови за върха. — Нали имаш две вещици в _собствения_ си набор, тъпако? Техните умения засекретени ли са?

— О — сепна се момчето с оклюмал вид. — Не са.

— Млъквай, Карл — нареди атлетът Алфи. — Хелойз, хвърляй по-бързо, ако обичаш, трябва да вървя на… — _Фиууу, туп._ — Ей! Внимавай къде се целиш, за малко да улучиш мен.

— Такава беше идеята, душко — подхвърли Хелойз със захаросана усмивка. Плъзна пръст по ръба на петия си и последен шурикен и се озъби срещу Мориган. — О, хайде де! Това е скучно. Направи нещо. Покажи ни умението си. — _Фиууу…_

Нямаше „туп“.

Стиснала здраво очи, Мориган усети как кръвта нахлува в тавата й, а също и нещо друго, по-настоятелно от кръвта, нещо _гневно_. Като някакъв мощен прилив, връхлетял я отведнъж, тя сякаш бе изпразнена, а после внезапно, с огнен проблясък на жега някъде в дъното на черепа й, бе изпълнена отново, чак догоре. Тя беше преливащ бент. Който всеки миг щеше да се пръсне.

Мориган отвори очи.

Пет стоманени шурикена висяха във въздуха. Петима ученици бяха замръзнали.

Мориган усещаше как собственият й страх и гняв изпълват въздуха около нея, събирайки се на капчици като конденз върху стъкло, натежали от ужасното нещо, което предстоеше да се случи.

Всеки ученик посегна с една скована ръка, сякаш неспособен да се спре, движенията им бяха конвулсивни и неестествени, като на марионетки. Всяка ръка взе по един шурикен от въздуха и го насочи към собственика си. Всеки блестящ сребърен шип се приближаваше все повече, неустоимо, към лицето, изкривено от ужас и объркване.

— Не — прошепна Мориган, без да може да помръдне. — НЕ! Оставете ги! Спрете! СПРЕТЕ.

Пет тела бяха вдигнати във въздуха, сякаш засмукани от вакуум, а после се строполиха едновременно на горския път. Отпуснати като парцалени кукли. Шурикените издрънчаха безвредно на земята до тях.

— Мориган! — разнесе се вик някъде откъм станцията. Госпожица Веселка тичаше по пътя, следвана по петите от още двама кондуктори, които се насочиха право към ужасната Хелойз и приятелите й, за да им помогнат да станат.

— Какво се е случило тук? — попита един от кондукторите. Взираше се право в Мориган и явно очакваше отговор от нея. Но Мориган бе останала без думи. Само поклати глава, с увиснало чене.

— Добре ли си? — попита я тихо госпожа Веселка.

— Питаш дали тя е добре? — укори я мъжът. — Не тя лежи на земята, Марина!

— Хей, чакай малко — възмути се госпожица Веселка. — Не смей да обвиняваш моята ученичка, без да имаш представа какво се е случило. Какво правят всички тия неща разхвърляни тук, Тоби? Нали _твоята_ ученичка е тази, която умее да мята шурикени? А всеки, чието умение е свързано с оръжия, би трябвало да ги използва само в класната стая.

Тоби се взря в госпожица Веселка, после попита неохотно:

— Хелойз, защо шурикените ти са извадени?

Хелойз не отвърна нищо. Още изглеждаше разтърсена.

— Хайде, Мориган. — Кондукторката я хвана за ръката и се обърна. — В Домовлака.

Мориган се запрепъва покрай нея замаяна, като се опитваше да не поглежда назад към мястото на онова, което много й приличаше на престъпление.

— Какво стана? — прошепна госпожица Веселка, ококорила разтревожено очи.

— Те ме притиснаха към едно дърво и се опитаха да ме принудят да им кажа какво ми е умението, като хвърляха шурикени към главата ми. — Гласът на Мориган бе станал толкова тънък и писклив, че сигурно само кучетата можеха да го чуят, но госпожица Веселка изслуша всяка нейна дума, хапейки устна. — А после… после не знам какво стана. Почувствах странен прилив на… _нещо_.

Тя описа с трескав шепот как всеки от другите ученици бе хванал по един от острите малки шурикени, сякаш заставен от някаква невидима сила, и го бе обърнал към себе си.

— Но аз не се опитвах… не го направих нарочно, госпожице, кълна ви се — завърши тя и най-после си пое въздух, когато пристъпиха в мотрисата. Ръцете й трепереха.

— Знам, че не си. — Гласът на госпожица Веселка не трепваше, но Мориган виждаше, че тя също е притеснена.

— Откъде знаете? — Тя усети, че дъхът пресяда в гърлото й. — Вие ме познавате едва от няколко седмици. — Мислите й се прехвърлиха на Юпитер, човека, който я познаваше най-добре. Усети жилване на тъга, като си спомни, че той пак е заминал нанякъде и няма да може да си поприказва с него, щом се прибере… Госпожица Веселка бе мила, но не беше същото.

— Познавам добрите хора, като ги видя — каза с усмивка кондукторката.

Мориган не отвърна на усмивката й. В този момент й се искаше да си признае всичко — за бележката, оставена на перона им, и как тя бе изгоряла в ръката на Тадея, как нещо бе опарило гърдите й и усети вкус на пепел в гърлото си. За прилива на гняв, който бе изпитала точно преди шурикените на Хелойз да се обърнат към собствениците си. В онзи момент я бе обзела сладка тръпка на сила и слаби отзвуци от нея още пробягваха през тялото й.

Не можеше. Думите не искаха да излязат.

Мориган преглътна и заби поглед в обувките си. Зачуди се дали наистина е добър човек. „Може да не си го направила нарочно… но някаква част от теб го хареса.“

И все пак, това не беше ли нормално? Не би ли се чувствал _всеки_ по този начин, ако току-що са го нападнали и са хвърляни остри предмети към главата му?

Или просто се проявяваше покварената й Чудотворска природа?

— А познавам и лошите — продължи госпожица Веселка. — Чарлтъновата петорка са от лошите.

Мориган вдигна очи.

— Кои?

Кондукторката завъртя очи.

— Те така се наричат. Всички са възпитаници на Баз Чарлтън. Той събира кандидати открай време и явно успява да вмъкне поне по един във всеки набор. Тоби има двама в своя.

Чарлтъновата петорка. Сега всичко добиваше смисъл. Какво и бе казала Хелойз? „Ти си тук нелегално, вмъкнала си се от републиката.“ Сигурно Баз им беше казал. Той не просто бе бесен от факта, че Мориган е Чудотворка; още се ядосваше, че изобщо е влязла на сигурно място в Чудното общество, където бе недосегаема. Особено пък защото според него бе заела честно спечеленото място на един от кандидатите му на изпитанията.

— Петима от тях само в началния курс… Всъщност — продължи замислено госпожица Веселка — май вече са шестима. С Кадънс. Уф, надявам се да не я прикоткат. Гадна малка банда са. Понякога ми се струва, че са по-верни един на друг, отколкото на собствените си набори. Да не забравя да предупредя Кадънс да стои настрани от тях. А ти… ти също стой настрани, става ли?

Мориган кимна. Нямаше никакво желание да се среща отново с Хелойз, бандата й или шурикените й.

Разбира се, не можеше да говори от името на Кадънс. Никой не можеше да говори от името на Кадънс. Кадънс си беше особнячка: странна, непроницаема, непредсказуема.

И ако хипнотизаторката пожелаеше да превърне Чарлтъновата петорка в Чарлтъновата шесторка, Мориган не мислеше, че госпожица Веселка има големи шансове да я разубеди.

10. Искания и дракони

_Лятото на Втора година_

Докато ранната топлина на лятото пристигне в Невърмур, зад стените на Чудното общество вече се наслаждаваха на дълги дни с ярко слънце и палеща жега.

Набор 919 бе навлязъл в странния, малко накъсан ритъм на живот в Чудобщ. Вече не изпитваха страхопочитание към дълбочината и широчината на Дом „Горда стъпка“ и се придвижваха по подземните му коридори с растяща увереност. Освен това се учеха да се справят с променливата природа на двойствената възпитателка и с непредсказуемостта на седмичната си програма. Освен Мориган, разбира се, чиято програма си оставаше предсказуемо оскъдна.

Това трябваше да й дава предостатъчно време, което да прекарва навън и да се наслаждава на прекрасното Чудобщно време, но всъщност тя бе прекалено заета да се озърта през рамо и да се опитва да избегне нова среща с Чарлтъновата петорка. Хоторн бе побеснял, щом научи за мятането на шурикени. На следващата сутрин влезе в Домовлака със списък за отмъщение, състоящ се от десет точки, и Мориган и госпожица Веселка _едва_ успяха да го разубедят (макар че Мориган бе доста изкушена да му позволи да изпълни точка номер шест: да окичи Домовлака на Хелойз с тоалетна хартия).

Реши да не споделя за инцидента с Юпитер, чиито отсъствия напоследък бяха станали по-кратки, но по-чести. Всеки път, щом се прибереше вкъщи, минаваха не повече от ден-два, преди да пристигне ново съобщение от Чудното общество или от Лигата на изследователите, а понякога и от някоя друга организация, за която Мориган не бе чувала, като например Групата за небесни наблюдения. И той пак заминаваше, за да провери някаква нова следа към Касиел, Паксимус или суперкотето. Продължаваше да настоява, че изчезванията не са свързани, но на Мориган й се струваше, че изглежда все по-несигурен. И всеки път, щом се върнеше вкъщи от някое безрезултатно разследване, имаше все по-обезсърчен вид, така че Мориган нямаше желание да го затрупва със собствените си тревоги за училищните побойници и загадъчните изнудвачески бележки.

А после пристигна първото искане.

— Какво е това? — ахна Тадея един следобед, след като госпожица Веселка ги бе оставила обратно на станция 919. Взираше се в своята врата, на която бе залепен сгънат син лист хартия.

Мориган спря с въздишка пред собствената си врата. Бе прекарала дълъг и мъчителен ден в тревистата и влажна класна стая на Онсталд, съчинявайки есе на тема „Издънките на Чудотворците от Птичата епоха и ефектът им върху въздухоплаването“. Единственото, което искаше, бе да мине през черната врата и да се строполи в леглото си.

Лицето на Тадея посърна, щом прочете бележката.

— Не. Няма начин. — Тя поклати яростно глава. — НЯМА НАЧИН!

Кадънс грабна листа и Мориган и останалите се скупчиха около нея, за да прочетат какво пише през рамото й.

Тадея Милисънт Маклауд.

За утре следобед имаш насрочена битка в Бойния клуб срещу неизвестен противник. Ще загубиш битката.

Ако не го направиш, ще разкрием тайната на Набор 919.

Помнете:

Не казвайте на никого.

Иначе ние ще кажем на всички.

— Никога през живота си не съм губила битка — заяви Тадея и скръсти ръце на гърдите си. — И няма да започвам сега.

— Дори ако това означава да изхвърлят всички ни от обществото? — сопна се Кадънс.

Тадея мълчеше.

Мориган прочете пак бележката. Защо някой би искал Тадея да… о, помисли си тя внезапно. О!

— Тадея, с кого ще се биеш?

— Какво те интересува?

— _Интересува ме_ — отвърна тя, мъчейки се да скрие нетърпението в гласа си, — защото, ако знаем кой е, навярно бихме могли да разберем кой е написал това! Може би този, срещу когото ще се биеш, е същият, който…

— Изборът е случаен — прекъсна я безизразно Тадея. — противниците се теглят от една шапка точно преди да излязат на ринга. Би могъл да е всеки, от всеки набор и от всеки боен клас. — От миг на миг лицето й ставаше все по-буреносно. — Които и да са, те не искат някой друг да спечели. Просто искат _аз_ да загубя. Но няма да го направя.

— Не бива да ме изключат — обади се Франсис. Изглеждаше сякаш аха-аха ще заплаче. — Тадея, моля те. Леля ми ще…

— Уф, леля ти, та леля ти — рече подигравателно Тадея. — Млъкни поне веднъж с тази твоя леля. Ами баща ми? Той сигурно ще умре от срам, ако разбере, че умишлено съм загубила битка. Това е въпрос на принцип! Маклаудови не губят нарочно.

Хоторн се намръщи.

— Ами принципът, че трябва да си лоялен към…

— О, я млъквай, Бързолет.

— СТИГА! — извика Кадънс. — Ще гласуваме. Кой е за това да пренебрегнем бележките и да позволим на тези хора, които и да са, да пуснат котката от чувала?

Тадея вдигна ръка, взирайки се свирепо в Кадънс. Последва я Анах, а после и Махир. Ръката на Арк също се вдигна колебливо, но той поне имаше приличието да изглежда смутен.

— А кой е _против_ измяната към нашите сънаборници и крещящата демонстрация на презрение към морала и принципите, които образуват самите устои на това Общество? — попита Хоторн и вдигна ръка, втренчил поглед в Тадея.

Кадънс, Франсис и Ламбет също вдигнаха своите, макар че Мориган не бе сигурна дали Ламбет слуша разговора.

— _Мориган_ — прошепна свирепо Хоторн, като я гледаше многозначително.

— Ах! Да.

Мориган вдигна ръка.

Тадея изрита стената.

— Добре, Бързолет, сега дръпни назад! Полека… той иска да пикира надолу, но не му позволявай. Дръпни назад, запази баланса. Помни, че ти командваш. Стой изправен. Стой изправен. Точно така… добре. Брадичката горе, главата назад. Твоята глава, Бързолет, не на дракона. Другия път този наклон наляво го направи малко по-рязко, моля.

Треньорът на Хоторн по драконова езда във вторник сутринта бе доста очукан на вид мъж на име Маджи Пръстите, който за четиресет години като професионален драконов ездач бе загубил пет пръста (два на едната ръка и три на другата).

Поради липса на нещо по-интересно за правене Мориган прекарваше голяма част от свободното си време — а то бе ужасно много — на арената по драконова езда на минус пети, за да гледа уроците на Хоторн.

Беше странно. От една страна, за Мориган бе истинско удоволствие да наблюдава своя приятел в стихията му. Драконовата езда изкарваше наяве една страна на Хоторн, която тя рядко виждаше, и преображението бе необикновено. Изчезваше лесно възбудимият пакостник, който не можеше да задържи за дълго вниманието си върху едно нещо. На негово място се появяваше сериозно, способно момче, съсредоточено върху настоящата си задача, което слушаше внимателно треньора си и се бе посветило на подобряването на своите умения.

А самите дракони бяха просто… съвсем друга работа. За Мориган бе привилегия дори да се намира на едно място с тези древни влечуги — създания с такава изтънчена красота и същевременно толкова плашещо силни и интелигентни, та й се струваше, че присъства на истинска магия.

Но от друга страна, да стои тук си беше лека форма на самоизтезание.

Ето _такова_ бе очаквала да е Обществото. Също като при другите от Набор 919, училищната програма на Хоторн бе вълнуваща и енергична. Днес той имаше тренировка на арената, последвана от следобеден урок по ориентиране в Стенещата гора. Утре — „Препирни с враждебни създания“ сутринта, а след обяд лекция на тема „Постигане на безсмъртие — възможно ли е?“.

Тя се _опитваше_ да обуздае виещия вълк на завистта си, ама наистина.

Днес вълкът мълчеше. Но само защото Мориган не можеше да спре да мисли за случилото се на станцията предния ден.

Тя се взираше нагоре към високия таван на арената. Очите и проследиха Хоторн и дракона, докато описваха тесен лупинг (който предизвика одобрителния вик на Маджи Пръстите), но Мориган всъщност не ги виждаше. Виждаше кривото мръщене на Тадея. Просълзеният от ужас Франсис, който си мислеше за заплахата от изключване. Кроткият, гузен начин, по който Арк вдигна ръка, гласувайки за разкриването на тайната на Мориган.

Беше й се разминало на косъм. Тя се зачуди дали онзи, който пращаше глупавите бележки, осъзнава как те бяха разпердушинили напъпилите й надежди за щастлив живот в Чудобщ. Може би изнудвачът я мразеше толкова силно, че бе измислил този идеален начин да разцепи набора й на две.

Но кой беше? И как бе разбрал за нейното така наречено умение? Мориган превърташе тези два въпроса в главата си цяла сутрин.

— Добре, сега го снижи бавно — извика Пръстите нагоре към Хоторн. — Искам меко кацане, не от твоите тъпи кенгурови подскачания. Точно така. Полека.

Днес Хоторн яздеше един петнист фенеролюсп, средно голям дракон (горе-долу колкото два слона), чиято люспеста тюркоазена кожа блестеше и трепкаше като светлина, от фенер върху вода. Когато Хоторн кацна леко, сътресението пробяга по мускулестите задни лапи на дракона и прати светли вълни по тялото му.

По време на почивката си, докато друг ездач се отправяше към арената, Хоторн се качи на трибуните, вземайки стъпалата по две наведнъж, и се тръшна на седалката до Мориган. Беше потен, зачервен и изтощен — но с онова доволно изтощение, което идва, когато се трудиш усърдно над нещо, което харесваш.

— Това премятане, дето го направи накрая — каза тя и му подаде манерката му. — Беше страхотно. Как успя да не паднеш от седлото?

— Благодаря! — Той отметна къдравата си кафява коса от лицето. — Номерът е да стегнеш мускулите на десния си крак и да се надяваш, че драконът няма да направи нещо тъпо. Този обаче е добър. Надежден.

— Как викаш, че му беше името?

Хоторн завъртя очи и отпи глътка вода.

— Зависи кого питаш. Официалното му име, с което е регистриран в турнирите, е Плъзгащ се през въздуха като горещ нож през масло, но аз му викам Пол.

— Мхм — изсумтя разсеяно Мориган.

— Мислиш си за онези бележки ли? — Хоторн вдигна крака върху облегалката на предната седалка и се зае да развързва кожените предпазители за пищялите си. — Кой според теб ги праща?

— Ами… чудех се. Ами ако е онази Хелойз и бандата й? Чарлтъновата петорка?

Хоторн се намръщи.

— Може. Тя ми изглежда от този тип. Но откъде може да знае, че си… — той се огледа, за да се увери, че никой не седи наблизо, и прошепна: — … _Чудотворка_? Мислиш ли, че Баз им е казал?

— Не знам — отвърна тя честно. Поседяха в мълчание, докато Хоторн се суетеше с връзките на предпазителя на китката си. Странно, гърчещо се чувство за вина клокочеше в Мориган като отрова.

— Тадея никога няма да ми прости.

— Да ти прощава ли? — разпени се Хоторн. — За какво? Вината не е твоя!

— Тя пази моята тайна.

— Това е _наша_ тайна — настоя той. — Който и да праща бележките, заплашва всички ни — всички сме заедно в тази работа.

Пръстите извика името на Хоторн и той започна да събира разхвърляната си екипировка.

— Слушай — каза й тихо. — Какъв е смисълът да се тревожиш за това, след като няма как да разберем кой е? Нека просто изчакаме и да видим какво ще пише в следващата бележка.

Но докато го гледаше как се спуска по стълбите към арената, Мориган бе връхлетяна от нова решителност. Не можеше просто да седи и да чака следващата бележка, чудейки се дали точно това искане няма да обърне целия набор срещу нея.

_Имаше_ начин да се разнищи тази работа, трябваше да има. И тя щеше да го намери.

Знаеше точно откъде да започне.

В най-голямото доджо на минус пети Тадея вече бе излязла на ринга. Бойният клуб бе ежеседмично събитие, в което всички различни бойни дисциплини в Чудобщ се събираха за поредица от двубои един на един. Беше хаотично, абсурдно нечестно, открито за всички, на всякаква възраст, така че една боса кикбоксьорка можеше да се срещне с мечоносец в плетена ризница, и тъкмо това бе — необяснимо — най-любимото нещо на Тадея. Тя обичаше да разказва всяка седмица на съучениците си за своите двубои с жестоки и безскрупулни подробности. Въпреки че бе най-младата сред бойците, тя бе непобедената шампионка на Бойния клуб.

До днес.

— Така. Кой ще се срещне с Маклауд? — извика мускулеста жена със сиви къдрици и вдигна във въздуха една шапка. Изтегли от нея някакво име и се изкиска, докато го четеше. — Уил Гоуди! Излизай, момко. Боже, това ще свърши бързо — промърмори тя тихо, а публиката реагира със стонове и присмех. Брутилус Кафяви закри лицето си с лапа.

Уил Гоуди беше бъбриво момче от Набор 916 и обичаше да разправя небивалици, в които играеше ролята на най-големия, най-лошия и най-коравия герой в града — обикновено пердашеше цели банди хулигани, без дори да се изпоти. Всеки знаеше, че това са измишльотини, защото Гоуди изобщо не го биваше в битките. Умението му дори нямаше нищо общо с боя; той бе талантлив композитор, но настояваше да взема уроци по бойни изкуства, за да може да разказва на хората извън Обществото, че всъщност е боксьор. Мориган знаеше, че Тадея не го понася.

Лицето на Тадея посърна, докато го гледаше как излиза на ринга. От всички бойци в доджото, да запише първата си загуба тъкмо срещу Уил Гоуди, устатия дребосък… Това щеше да е крайно унизително. Ако Уил спечелеше тази схватка, никога, ама никога нямаше да спре да говори за това.

Дали беше нагласено, зачуди се Мориган. Дали техният изнудван бе _планирал_ някак си името на Уил да бъде изтеглено от шапката? Това можеше да е вярно единствено ако изнудвачът бе мускулестата жена, която теглеше имената, а Мориган се съмняваше да е така.

Определено не беше самият Уил — който, въпреки смелостта си, определено изглеждаше премалял при мисълта да се бие с Тадея.

За Мориган бе почти непоносимо да гледа. Някаква част от нея се зачуди дали Тадея няма да размисли и да реши да не губи битката. Някаква част от нея си мислеше, че точно така би трябвало да постъпи.

Но тя не го направи. Още в първия рунд — в първата _минута_ — Тадея се остави да бъде надвита от слабите удари на нелепо подскачащия около нея Уил. Дори не се опита да го направи достоверно. Още първия път, щом юмрукът на Уил докосна лицето й (защото тя буквално му го поднесе като на тепсия), тя се строполи на пода и изчака отброяването.

Публиката не можеше да повярва. Дори самата Мориган почти не можеше да повярва, а го беше очаквала.

Но трябваше да се отърси от шока, защото тъкмо това бе моментът, заради който беше дошла. Ако изнудваните искаха Тадея да загуби тази битка, със сигурност щяха да са тук да гледат. Тя плъзна очи по тълпата, изучавайки всяко лице в залата, като търсеше някого, който да се издаде… с нещо.

Но не можа да забележи и най-леко трепване от самодоволство. Всички присъстващи изглеждаха дълбоко шокирани от невъзможната победа на Уил. Ако изнудваните бяха тук, значи бяха най-великите актьори на този свят.

Докато Уил се къпеше в дъжд от аплодисменти и овации, Тадея скочи от ринга и мина покрай Мориган, без да я погледне.

— Тадея! — извика тя. — Чакай, аз…

— Остави ме на мира — излая Тадея през рамо.

— Просто искам да ти кажа…

— Недей.

Мориган я гледаше как се отдалечава и се чувстваше по-зле отвсякога.

Второто искане пристигна същия петък следобед на станция 919, залепено върху лъскаво синята врата на Франсис. Той разгъна бележката с леко трепереща ръка. Очите му се присвиха, докато четеше.

— Те искат… торта.

— Торта ли? — повтори Хоторн.

— Ами, така пише тук.

Мориган се намръщи объркано.

— Просто… торта?

— ПРОСТО торта? — Франсис вдигна очи от бележката в ръката си и я изгледа навъсено. — Не, не ПРОСТО торта. ПРОЧЕТИ я.

Франсис Джон Фицуилям,

Ще направиш и украсиш Голяма каледонска кралска торта и ще я остави на станция 919 до шест часа утре сутринта, а после моментално ще се върнеш у дома.

Ако не следваш дословно тези инструкции, ще разкрием тайната на Набор 919.

Помнете:

Не казвайте на никого.

Иначе ние ще кажем на всички.

— Какво е… — Мориган прочете от бележката — … Голяма каледонска кралска торта?

— Само най-трудната за правене торта, за която можеш да се сетиш — изсумтя Франсис. — На три етажа, всеки с различен вкус и плътност, украсена със стотици захарни цветчета, оцветени със златна боя, карамелени спирали навсякъде и дантелена захарна корона на върха.

Очите на Хоторн се разшириха.

— Можеш ли да направиш още една?

— Това ще ми отнеме цяла нощ! — Франсис грабна бележката от Мориган, без да обръща внимание на Хоторн. — А утре сутринта имам четиричасово занятие по умело боравене с нож. Не мога да го направя, ако не съм спал! Ще загубя някой пръст!

— Утре е събота — отбеляза Хоторн.

— _Знам__, че утре е събота. — Франсис се втренчи в него. — Леля Хестер казва, че уменията ми с ножа не са достатъчно добри, и ме кара да вземам извънредни уроци в събота и неделя.

Хоторн ахна. Мориган никога не го бе виждала толкова оскърбен, колкото сега от идеята да учи допълнително през уикендите. Той сякаш временно бе загубил дар слово.

— Това е абсурдно — каза тя и посочи бележката. — Защо ще искат от теб да им правиш _торта_?

Франсис изглеждаше засегнат.

— А защо да _не искат_ да им направя торта? Ти опитвала ли си тортите ми?

— Много са вкусни, Франсис — съгласи се Хоторн. — Ако аз те изнудвах, определено щях да те накарам да ми направиш торта. И някои от онези пастички с крем вътре, които беше направил веднъж. И една от онези…

— Млъквай, Хоторн — скастри го Мориган. — Искам да кажа, просто… тези искания са… ами, те са _глупави_. — Тя погледна пак към черната врата, водеща обратно към спалнята й. Беше чакала с нетърпение да прекара вечерта в Музикалния салон (Франк бе ангажирал нов изпълнител, който можеше да свири популярни мелодии през носа си), но знаеше, че щом Франсис ще готви цяла нощ само за да опази тайната й, това ще я гризе отвътре. Тя въздъхна. — Виж какво. Ще дойда да ти помогна, става ли? Ще ти асистирам. Не е нужно да я правиш сам. Или пък… или пък може ти да дойдеш в кухнята на хотел „Девкалион“! Бас държа, че нашият готвач може да спретне една… Голяма хрупкава… каквото беше там.

Това явно не беше правилният ход.

— НЕ ми трябва помощ от някакъв си второразреден хотелски готвач!

И с тези думи той изчезна, затръшвайки синята врата в лицето на Мориган.

Тя поклати невярващо глава.

— Второразреден готвач ли? Шеф Медорез е спечелил ТРИ кралски шпатули. — Тя помаха за довиждане на Хоторн и мина през черната си врата, като продължаваше да мърмори. — _Второразреден готвач._

Въздъхна облекчено, когато отвори вратата към най-любимата си стая в целия свят. Леглото й, изглежда, бе решило да отпразнува факта, че най-после е петък, и се бе превърнало в гигантско птиче гнездо, пълно с меки тъкани в десетина оттенъка на зеленото и три огромни възглавници с формата на яйца в центъра. Мориган разпери ръце като птица и се бухна по гръб върху него, за да потъне в уютните му дълбини с благодарно _уфф_.

Лежеше там и се взираше в тавана, който наскоро бе добил вид на тъмносиньо небе, пълно с дружелюбно блещукащи звезди. Напомняше й за тавана на Картографската зала в Чудобщ и тя се надяваше да си остане така.

Не можеше да спре да мисли за Тадея. За изражението й, когато излизаше от доджото, и унилото мълчание, което поддържаше оттогава насам. Мориган се чувстваше ужасно заради нея. Тадея толкова се гордееше с рекорда си в Бойния клуб, и то с право. А после да загуби не от друг, а от Уил Гоуди. Мориган бе смаяна и окуражена от това, че Тадея бе удържала на думата си и бе пожертвала нещо толкова важно за нея заради доброто на набора.

Тъкмо тази последна мисъл разпали решителността на Мориган. Така, битката се бе оказала провал. Тя все още не знаеше кои са изнудваните. Но не смяташе да се предава. Щом Тадея бе готова да загуби от Уил Гоуди и щом Франсис можеше да стои буден цяла нощ, за да прави най-абсурдната торта на света, значи тя можеше да разкрие кой стои зад всичко това.

Така и така нямаше нищо по-важно за правене.

11. Потайниците

— Той се тревожи за нещо.

— За какво?

— Мисля, че за… пари.

Джак и Мориган стояха до перилата на спиралното стълбище и се бяха привели през тях да наблюдават зрелището, което представляваше една съботна вечер в „Девкалион“. Цялата огромна зала бе превърната в лагуна за вечерта и беше пълна не с обичайните позлатени кадифени мебели и дръвчета в саксии, а с малки гондоли и канута. Лодките возеха шумни и бляскави купонджии, всички облечени в морски дрехи според инструкциите в поканата на Франк. Костюмите бяха изтънчени; досега Мориган бе зърнала седем русалки, четирима русали, групички моряци и пирати, морска звезда, стрида и ярколилав октопод, целия в пайети.

— Откъде знаеш? — попита Мориган.

Джак присви очи. Кръпката на окото му бе дръпната настрани (още един рядък случай) и сега стоеше на слепоочието му.

— Пръстите му са зелени. Зелените пръсти означават, че го сърби да докопа някакви пари или току-що е загубил някакви.

Мориган се взря надолу към човека, когото Джак изучаваше — красив, свръхсамоуверен мъж в адмиралска униформа. Той стоеше на носа на една гондола и очите му се плъзгаха по фоайето, сякаш притежаваше мястото и всички хора в него.

— Изглежда ми богат — каза тя. — Виж скъпоценните камъни по шията на жена му.

— Богатите също се тревожат за пари. Понякога даже повече от бедните. А и това не е жена му, а любовницата му.

Мориган ахна, едновременно скандализирана и възхитена. Това беше новата й любима игра.

Напоследък вечерите в „Девкалион“ бяха още по-оживени от обичайното. Франк бе започнал битка с двама съперници организатори на празненства в един нов хотел, открит наблизо хотел „Ориана“. Всяка събота вечер той устройваше някакво пищно тематично парти, танцова забава или бал с маски, като понякога затваряше цели крила от хотела, а понякога изкарваше купона на покрива, за да се вижда и чува на километри наоколо. А всяка неделна сутрин сновеше нервно из фоайето и чакаше да пристигнат вестниците „Невърмурски страж“, „Сутрешна поща“ и „Огледало“. Щом пристигнеха, той веднага отгръщаше на светските страници и фоайето се огласяше или от кънтящ триумфален смях, или от яростен вой, в зависимост от това кой хотел бе спечелил по-дълга колонка тази седмица. В повечето случаи Франк печелеше (партитата му бяха легендарни и посещавани от много знаменитости, аристократи, а понякога даже и кралски особи), но редките провали всяваха ужас у всички в „Девкалион“. Те обикновено бяха следвани от няколко дни на отчаяно униние, а после от ново трескаво шетане, за да направи празненството идната събота „най-хубавото, което някога сме имали!“.

Всичко това превръщаше съботните вечери в „Девкалион“ в прекрасна възможност за наблюдение на хора, а растящата увереност на Джак в неговите способности като свидетел правеше наблюдението на хора _далеч_ по-забавно.

Фенестра — която мразеше водата — беше бясна на Франк за тазвечерната тема и вече бе заплашила: а) да повика смрадливците, б) да напълни стаята на Франк с глави чесън и в) да изгори хотела. Разбира се, не бе осъществила никоя от тези закани, но все пак висеше заплашително от черния полилей, фучеше и показваше нокти на всеки гост, който дръзнеше да се приближи.

— Ами онези? — Мориган посочи група млади жени, облечени като ярки тропически риби; роклите им представляваха хаос от ресни, пера и мъниста, бяха ужасно модерни и _крайно_ неприлични. Те гребяха безцелно насам-натам из фоайето, пиеха розово шампанско от бутилката и тормозеха Уилбър пианиста — настанен заедно с рояла си на малък пясъчен остров — да изсвири нещо „по-живичко“.

Джак ги погледа около минута, като се мръщеше съсредоточено.

— Онази шумната, дето е облечена като риба клоун, би предпочела да си е вкъщи. Или поне някъде другаде. Има… нещо като нишка. Сребърна нишка, която все се опитва да я издърпа през вратата.

Племенникът на Юпитер се бе появил този следобед след урока си по виолончело, за да прекара уикенда у дома. Мориган се изненада колко пристигането му бе подобрило деня й след скапаното му начало.

С намерението да спипа изнудваните на местопрестъплението на станция 919 и да види кой ще дойде да вземе тортата на Франсис, тя се събуди сутринта от алармата, която бе нагласила за шест без пет. Тихо бутна загадъчната врата и се промъкна през своя Чудобщен гардероб… само за да открие, че целият й план се проваля, защото вратата на станцията не искаше да помръдне. Нещо я затискаше от другата страна — изнудваните бяха дразнещо умни. Когато вратата най-после се отвори, вече бе прекалено късно: тортата я нямаше и на перона не се виждаше никой.

Мориган почука на вратата на Франсис, за да го попита как се е справил с тортата и дали е видял на станцията нещо, което би могло да им подскаже кои са изнудваните. Но той просто я изгледа навъсено — покрит с брашно, глазура и лепкав карамел — и затръшна вратата в лицето й.

Денят й се бе влошил още повече, когато откри, че Юпитер все така го няма, а на всичкото отгоре й е напълно забранено да влиза във фоайето цял ден, докато Франк подготвя вечерното парти.

В резултат на това Мориган бе толкова доволна да види Джак, че засега устояваше на желанието да го подиграе за шикозната му униформа от училището за интелигентни млади мъже „Грейсмарк“ и се чувстваше изключително добродетелна заради своето самообладание.

— Ами тази там? — Тя посочи една жена с шапка на риба чук.

— Бясна е, че по-малкият й брат току-що е наследил семейното състояние.

Мориган го зяпна изненадано.

— Това е доста конкретно.

— Е… Така мисля. Зелени пръсти — това са парични проблеми. Черен кръст на сърцето, това е скорошна загуба. Има и втора, по-малка сянка — проблем с по-малък брат или сестра, предполагам брат. И цялото й тяло сияе в тъмно виненочервено; тома е цветът на подклаждан гняв. Тя е тъжна, но също и _бясна_.

Мориган загледа жената и й се стори, че долавя у нея някаква тъга, макар че тя обръщаше един след друг коктейли „Синя лагуна“ и флиртуваше с хубавата руса морска звезда в кануто си.

— Ами той? — попита Мориган и кимна към един павианчуд и пълен пиратски костюм и с голям пъстър папагал на рамото.

Джак изпръхтя.

— Ужасно му се иска някой да го попита за птицата му. Дразни се, че никой не се интересува.

— Знаеш ли, можеш да натрупаш цяло състояние, правейки това! Можем да обявим, че си ясновидец. Аз ще вземам двайсет процента.

Джак завъртя очи и се подсмихна. Мориган знаеше, че той не обича да сваля често кръпката си. Двамата с Джак никога не го бяха обсъждали, но Юпитер й бе казал, че на него му трябвали дълги години тренировки, за да се научи „да се оправя с тази лудост“, както му викаше — тоест да разграничава слоевете и нишките, да отсява важните неща и да пренебрегва останалите, — и че Джак още не е стигнал дотам. Беше казал, че засега кръпката на Джак действа като своеобразен филтър, ограничава зрението му, така че да не му се налага да вижда всички онези неща през цялото време. За да не може странният му талант да го подлуди.

— Ами ти? — попита неочаквано Джак и се обърна към нея. Вдигна една ръка сякаш да засенчи очите си от ярка светлина и примижа да види през сияещото Чудо, което Мориган знаеше, че трябва да се събира около нея дори в този момент. Усети как лицето й пламва. Джак я гледаше по същия начин, както понякога и Юпитер — сякаш знаеше нещо, което тя не знае. Сякаш знаеше много неща, които тя не знае. Това и при Юпитер си беше достатъчно дразнещо, но когато го правеше Джак, направо й се искаше да го мушне с пръст в окото.

Тя се намръщи.

— Какво аз?

— Черен облак — каза Джак и кимна към лявото й рамо. — Следва те навсякъде. Проблеми в училище?

Мориган се поколеба, после отвърна:

— Нещо такова.

— Какво става?

Откъде да започне, зачуди се тя. Дали можеше да му каже за изнудването? Джак вече знаеше, че е Чудотворка, така че Мориган нямаше да наруши обещанието си пред старейшините.

Тя си пое дълбоко дъх и пращайки по дяволите всякаква предпазливост, му разказа всичко: за трите бележки, получени досега, за проведеното гласуване и как поне половината от набора й бяха срещу нея. Веднъж започнала, откри, че не може да се спре. Разказа му за професор Онсталд и „Сбитата история на спектъра от Чудни деяния“ и за Хелойз и Чарлтъновата петорка. Оплака се, че Юпитер постоянно е на някакви безкрайни свръхсекретни мисии, които тя подозираше, че са свързани с изчезналите хора. Мисълта й скачаше от едно на друго и се връщаше пак в началото, а Джак я слушаше мълчаливо, без да задава въпроси, и след като си изля всичко, което й беше на душата, Мориган се почувства… някак си по-лека.

— Облакът изчезна ли? — попита тя накрая и се опита да надзърне над лявото си рамо, макар да знаеше, че не може да го види, независимо дали е там, или го няма.

Джак сви рамене.

— Смали се.

— Добре.

Той кимна и не разпитва повече. Едно му беше хубавото на Джак — той мразеше хората да му задават любопитни въпроси, ето защо и самият той не ги задаваше.

— Като стана дума за пращане на бележки — каза той и бръкна в един скрит вътрешен джоб на сакото си, — от известно време мислех да ти дам това. — Връчи й сгънато квадратче хартия. Беше сребристочерно, тънко като изсъхнало листо, но меко и гъвкаво. — Ако някога имаш нужда от мен — имам предвид истински спешен случай, не някоя глупост, — ако си в беда и се нуждаеш от помощ, напиши адрес или някакъв ориентир на този лист. Място, където да дойда да те намеря. После изречи три пъти пълното ми име — Джон Арджуна Корапати — и изгори хартията. Тя е свързана с мен и ще се появи в ръката ми независимо къде си.

Мориган повдигна вежда. Не беше сигурна дали му вярва.

— Как действа?

— Нямам никаква представа. Приятелят ми Томи измисли тази система, за да мами на изпитите, макар че не проумявам за какво му е да мами на изпитите, щом е достатъчно умен да изобрети такова нещо. — Джак сви рамене. — Майка му е вещица, сигурно му е помогнала. Както и да е, той му вика Черната поща. Използвахме я, за да пращаме съобщения до другите спални, след като загасят лампите, докато не започна да ни свършва черната хартия. На Томи не му позволяват да прави повече, защото го хванаха да мами и го наказаха, идиота му с идиот. На мен ми останаха само няколко листчета, но сега с тези чести отсъствия на Юпитер и всичко, което… ами, мисля, че ще е по-добре да можеш да се свържеш с мен, нищо повече — довърши той смутено.

— Ами, добре. — Мориган прибра листчето в джоба си и се усмихна. — Ъъъ… благодаря.

— Но само за истински спешни случаи — повтори Джак и се приведе пак през перилата.

— Знам, знам. — Тя се облакъти до него и огледа фоайето, търсейки следващия им обект. — Какво ще кажеш за… онзи там?

Мъжът, когото посочи, току-що бе влязъл и вървеше през фоайето, скачайки от лодка на кану на гондола, сякаш са камъни в езеро. Гостите го приветстваха шумно, а когато той едва не преобърна една лодка, заръкопляскаха и запищяха от смях. По неговото собствено лице си оставаше мрачно. Той прокара ръка през рижите си кичури.

— Юпитер! — извика Мориган. Той вдигна очи и ги видя двамата с Джак на стълбището, усмихна се мрачно и им помаха лекичко. Вдигна два пръста и изрече само с устни: „Две минутки“. После стигна най-сетне до полупотопеното бюро на портиера, седна на него и се зае да преглежда голямата пачка съобщения, която му подаде Кеджъри.

Очите на Джак шареха в пространството около чичо му.

— Той търси нещо. Ето защо продължава да ходи на тези експедиции. Каквото и да е, не може да го намери никъде.

— Как изглежда това?

— Като сива мъгла, обгърнала главата му — промърмори Джак. — И смътни трепкащи светлинки току извън обсега му.

Двамата не забелязаха, че Фенестра е зарязала враждебното си люлеене на полилея, докато гигантската й сянка не затъмни изведнъж полезрението им и ниският й жилещ глас не се разнесе зад тях:

— Какво правят _тези_ тук?

Мориган подскочи и се хвана за гърдите, после вдигна поглед към застрашително навъсената суперкотка.

— Не можеш ли да носиш звънче или нещо такова? — попита тя с бясно разтуптяно сърце. — _Кой_ какво прави тук?

— Смрадливците — отвърна Фен и посочи с лапа към малка група мъже и жени в черни палта, които бяха реквизирали една лодка и сега я насочваха решително към бюрото на портиера.

Мориган премигна изненадано.

— Фен! Нали не си повикала _наистина_ полицията да прибере Франк? Това би било отвратител…

— Разбира се, че не съм — изръмжа Фен. — Никой не обича доносниците.

— Тогава защо са…

— Това не са смрадливците — намеси се Джак с приглушен глас. Изглеждаше зашеметен. — Това са потайниците.

— Кои? — не разбра Мориган

— Следователският отдел на Чудното общество — обясни Джак. — Тайна полиция. Те почти никога не се показват по този начин, обикновено са по-… ами, сещаш се. _Потайни._

— Откъде знаеш, че са те?

— Виж им униформите: черни кожени палта, лъскави кубинки — и виждаш ли им горните джобове?

Мориган примижа към най-близкия полицай и видя мъничко златно око, избродирано на десния джоб на гърдите му, с едно Ч вътре в ириса.

— Определено са потайниците. Веднъж вече идваха тук за чичо Юпи — продължи Джак, — преди няколко години, когато се нуждаеха от помощта му за оглед на местопрестъпление. Но тогава… тогава ставаше дума за _убийство_ — прошепна той. — На някакъв известен магьосник. Оказа се, че е бил убит от чирака си, и Юпитер им помогна да го разкрият. Потайниците се занимават само с наистина сериозни престъпления, и то само ако са замесени членове на Чудното общество.

— Те разследват изчезванията — отбеляза Мориган.

Джак поклати глава и примижа към отряда в черни палта.

— Определено търсят нещо или някого, но не е някаква стара работа отпреди седмици. Ново е. Те имат около себе си същата мъгла като Юпитер, само че тяхната е гъста и… не знам как да ти го опиша, но е някак _блещукаща_ — като гръмотевична буря. Ново е.

Те се загледаха в разговарящите долу. Юпитер прокара ръка през провисналата си коса, изглеждаше развълнуван и смъртно уморен. Мориган се оттласна от перилата.

— Хайде да слезем и да разберем… _ох_! — изписка тя, спряна внезапно от един голям нокът, който се впи в рамото й.

— Ако това _наистина_ са потайниците, няма да припарваш до тях — изръмжа суперкотката. — Когато Юпитер пожелае да разбереш какво става, ще ти каже. Хайде, марш оттук — времето ти за лягане трябва отдавна да е минало.

— Но аз нямам време за лягане — намръщи се Мориган.

— Вече имаш.

— Не можеш да…

— Току-що го направих.

— Ама…

— В ЛЕГЛОТО.

Мориган се обърна да погледне пак към Юпитер с надеждата да улови погледа му, но той вече бе тръгнал да излиза отново, насочвайки се към входната врата в малката гребна лодка, заобиколен от потайници.

Дори не си бе направил труда да си свали палтото.

12. Дяволската улица

Никой не знаеше нищо за ново изчезване. Нито Кеджъри, нито Фенестра, нито госпожа Чанда — Мориган прекара цялата неделя да им досажда подред. Нито госпожица Веселка, която изглеждаше искрено изненадана (и малко притеснена) в Домовлака в понеделник, когато чу, че потайниците са ходили в дома на Мориган. Нито професор Онсталд, който я нарече „нахална“, „безочлива“ и „възмутителна“ на сутрешния им урок, задето дръзва да задава въпроси за вътрешните механизми на законоопазващата система на Чудното общество.

През останалото време от часа Онсталд изнесе на Мориган дълга, хъхреща лекция за любопитството и благоприличието… което бе все пак по-добре, отколкото да преписва поредния пасаж от „Сбита история на спектъра от Чудни деяния“.

Следобедният й урок с Мекмайски бе далеч по-интересен.

— Лъжепътища. Коварни улици. Сенкоулици. Призрачни часове — прочете той от един списък, който бе направил на черната дъска. — Кой може да ми каже какво представляват те?

В отговор срещна само недоумяващи погледи.

— Никой ли? — Мекмайски изглеждаше изненадан. — Късметлии сте.

— Какво представляват те, господине? — попита Махир.

— Лъжепътищата са старомоден инструмент на мошениците и разбойниците. Простичък географски трик, при който човек влиза от единия край на улицата и излиза през другия на различно място — понякога на цели километри оттам, — където банда негодници чакат да го ограбят. Повечето лъжепътища вече са блокирани или отбелязани с табели, но едно време, в Епохата на крадците, са били истинска напаст из целия Свободен щат. Коварните улици, от друга страна, са абсолютно невърмурска измишльотина. — Той се намести удобно на ръба на бюрото и започна да клати крака. Мориган бе забелязала, че Мекмайски го прави, когато стигне до някоя тема, която наистина го интересува. — Ужасно неудобни и понякога доста плашещи, но _предимно_ безобидни, ако знаете какво правите. „Коварна улица“ е нещо като всеобхватен термин за малките улички и проходи в Невърмур, които се преобразяват по някакъв начин, щом влезеш в тях.

— Как така се преобразяват? — учуди се Мориган.

— Ами, понякога това означава, че стигаш до средата им и изведнъж откриваш, че си обърнат пак натам, откъдето си дошъл, без сам да си се обръщал. Или може би колкото по-напред вървиш по уличката, толкова повече се стесняват стените й, докато ти се наложи или да се върнеш обратно, или да рискуваш да те смачкат.

— Пфу — изсумтя Арк и потрепери.

— Да, и аз не го препоръчвам. Веднъж попаднах на коварна улица, в която колкото по-напред отиваш, толкова повече намалява гравитацията. Все се издигах във въздуха, докато накрая бях принуден да се хвана за стената и да се издърпам обратно към мястото, откъдето бях тръгнал.

— О! — Мориган изведнъж си спомни разходката с Юпитер на Пролетния празник. — Мисля, че съм виждала една такава!

Тя разказа на Мекмайски за странната уличка, по която бяха минали, когато отиваха да видят ангела Израфел в мюзикхола „Стари Делфи“ (като, разбира се, пропусна причината за ходенето при него).

— В Бохемския, викаш? — попита Мекмайски. — Да му се не види, не съм сигурен, че изобщо съм знаел за тази. Отлично, госпожице Врана! Да, коварни улици са пръснати из целия град. Повечето от тях са нанесени на картите и — също като лъжепътищата — или са блокирани, или грижливо отбелязани с предупредителни табели, за да знаеш в какво се пъхаш. Но някои, за съжаление, имат ужасния навик да скитат — изчезват от едно място и се появяват на съвсем друго. Така че, честно казано, официалната карта на коварните улици, съставена от Невърмурския съвет, понякога е безполезна. Естествено, аз предпочитам Живата карта. Не е идеална, но е доста добра в самообновяването. — Той взе купчина сгънати карти от бюрото до себе си и ги подаде на Анах. — Въпреки това ето най-добрия опит на Невърмурския съвет да опише неописуемото. Вземи една и ги предай нататък.

Когато Хоторн подаде на Мориган последната карта, тя я разгъна и се взря внимателно в миниатюрните виещи се улички. Имаше десетина розови, червени и черни флагчета, пръснати из целия град, и всяко от тях обозначаваше местоположението на известна коварна улица.

Мекмайски плесна с ръце.

— А сега, след мен — каза той и се насочи право към вратата на Картографската зала. — Отиваме на приключение!

В Стария град бе прекрасен летен ден, слънчев и топъл, и Набор 919 шумеше развълнувано. На първокурсниците обикновено не им се позволяваше да излизат извън Чудобщ по време на учебния ден, но Мекмайски бе получил специално разрешение от възпитателката да изведе класа си на първия им практически урок с ясното разбиране, че ако някой от тях — включително и Мекмайски — изложи Обществото, ще бъде вързан на релсите на станция „Горда стъпка“ по време на часа пик.

Целта им се оказа Храмовата улица — малка задънена странична уличка недалеч от Чудобщ — от онези сенчести и мрачни улички, по които повечето хора биха минали, без изобщо да забележат.

Мекмайски посочи една зацапана табела на стената, на която пишеше:

ХРАМОВА УЛИЦА

ВНИМАНИЕ!

ПО ЗАПОВЕД НА ОТДЕЛА ЗА ГЕОГРАФСКИ СТРАННОСТИ И НЕВЪРМУРСКИЯ СЪВЕТ ТАЗИ УЛИЦА Е ОБЯВЕНА ЗА КОВАРНА УЛИЦА С РОЗОВА СТЕПЕН НА ОПАСНОСТ (ДРАЗНЕЩИ ТРИКОВЕ, СЪЗДАВАЩИ ЗНАЧИТЕЛНО НЕУДОБСТВО ПРИ ВЛИЗАНЕ).

ВЛИЗАЙТЕ НА СОБСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ

— Разбира се — каза Мекмайски, — най-безопасно би било никога да не попадате в коварна улица. Но от друга страна, добре е да имате план за действие, в случай че бъдете хванати неподготвени. И така, ясният и лесен план се състои от три точки. Точка първа: ЗАПАЗЕТЕ СПОКОЙСТВИЕ. Повярвайте ми, когато изведнъж откриете, че летите към небето, е лесно да се паникьосате. А когато човек се паникьоса, губи способността си да разсъждава трезво.

Искам всички да запомните тези две прости неща: вдишвайте… — той вдиша продължително — … и издишвайте. — Издиша с бавно и равномерно _фиууу_. — Хайде, заедно с мен. Готови ли сте? Вдишвайте. — Целият набор като един вдиша дълбоко. — И издишвайте. — _Фиууу._ — Добре. Ще се изненадате колко помага в страшна ситуация да не забравяте да дишате.

Кадънс се обърна към Мориган и завъртя очи.

— Гениално — промърмори тя. — Щях да забравя тази основна несъзнателна телесна функция, ако той не я беше споменал. Трябва да си го запиша. — Направи тъпа физиономия и се престори, че пише във въздуха с въображаема химикалка.

— Шшшт — прошепна Мориган, като се мъчеше да не се усмихне.

— Точка втора: ОТТЕГЛЕТЕ СЕ — продължи Мекмайски. — При коварните улици невинаги знаете какво ви очаква. Може да извадите късмет и да попаднете просто на гравитационен трик или сближаващи се стени… тези два типа са често срещани. Но има и други, далеч по-опасни. Преди няколко години имаше една коварна улица в квартал Южен на Джуро, която изсмукваше всичкия въздух от дробовете на човек и го задушаваше до смърт. А съм чел за една тук, в Стария град, преди много години, която буквално обръщала хората с хастара навън, така че всичките им органи се озовавали извън тялото.

Учениците трепнаха и издадоха звуци на погнуса — освен Хоторн, който прошепна „Яко!“, и Анах, която вдигна заинтригувано очи.

— Не се плашете — каза Мекмайски и вдигна ръце да ги успокои. — Тази улица я няма вече. Зазидаха я.

Мориган се подсмихна и поклати глава срещу Хоторн, който изглеждаше почти разочарован.

— Мисълта ми е, че невинаги знаете срещу какво се борите, когато влезете в коварна улица. Така че решението е: не се борете. Оттеглете се. _Винаги_ се оттегляйте. Никога не мислете, че можете да надхитрите коварството й, никога не мислете, че можете да го надвиете, _никога_ не мислете, че можете да си пробиете път със сила. Животът ви струва повече от едно минаване напряко. — Той ги изгледа подред, а младото му кръгло лице бе по-сериозно, отколкото Мориган някога го бе виждала.

— И последната, трета точка: КАЖЕТЕ НА НЯКОГО. Защо е важно това?

Ръката на Анах се стрелна във въздуха.

— За да попречим на други хора да бъдат уловени в нея?

— Много добре. И защо още?

— За в случай, че не е отбелязана на картата — обади се Махир.

— Правилно. Защо още?

Наборът се умълча.

Мекмайски разви отново своята карта.

— Защото може да се е променила. Коварните улици са непостоянни — могат да се променят и еволюират с времето. Погледнете картите си. Виждате ли улица „Перин“ във Високостен? По-рано тя беше обикновена краковисница. Миналата седмица един от нашите по-небрежни четвъртокурсници свил по погрешка по нея и открил, че плува в открита канализация.

Разнесе се хор от „пфууу“ и „гняяях“.

— Точно така — продължи Мекмайски. — Но този младеж постъпил съвсем правилно. Запазил спокойствие, оттеглил се и казал на своя кондуктор. Е, първо си взел душ, а _после_ казал на кондуктора, който съобщи на Отдела за географски странности, а ние съобщихме на съвета, който вече е внесъл поправка в картата. Заради рисковете за здравето повишиха нивото на опасност на улица „Перин“ от код розово (дразнещи трикове, създаващи значително неудобство при влизане) на код червено (много опасни трикове с вероятност да навредят на човек при влизане) и сложиха предупредителна табела.

— Но, господине, защо просто не я зазидат като онази, дето ги вадела червата навън? — попита Хоторн.

— Защото все още има надежда за нея. Тя се промени от краковисница в открита канализация… винаги има шанс един ден да се промени обратно в обикновена улица. Ние зазиждаме само безнадеждните случаи. С код черно.

— Какво означава код черно? — попита Мориган.

— Смърт при влизане.

Мориган преглътна. Колко ли такива улици имаше в Невърмур, все още неоткрити?

— Не се тревожете — каза Мекмайски с усмивка. — Код черно е извънредно рядък и тази улица, Храмовата, е само с код розово. Доведох ви тук да се поупражнявате. Всеки от вас ще влезе в Храмовата улица и — следвайки първите две точки от нашия план — ще се оттегли благополучно. Кой е пръв?

Предсказуемо, Тадея и Хоторн бяха първите доброволци. За малко да се съборят един друг от бързане да излязат напред. Но Мекмайски имаше други планове.

Той подкани притеснения Франсис да излезе напред, хвана го за раменете и двамата се взряха надолу по тясната павирана уличка. Останалите от набора се скупчиха зад тях да гледат. Макар че не можеше да види лицето му, Мориган усещаше, че Франсис е ужасен — той видимо трепереше.

— Помнете, господин Фицуилям — каза Мекмайски, — ДИШАТЕ, а после СЕ ОТТЕГЛЯТЕ. Само помнете тези две неща и всичко ще е наред.

— Не може ли някой друг да влезе пръв? — изхленчи Франсис.

— Аз, аз! — Хоторн вдигна ръка във въздуха. Мекмайски посегна и я свали.

Тадея изсумтя нетърпеливо.

— Не бъди такова бебе, Франсис. Това е само код розово, за бога.

— Тадея, не бъди гадна — сгълча я Мекмайски, но после добави: — Все пак тя е права, Франсис. Тази улица е само краковисница. Най-лошото, което ще ти причини, е нахлуване на кръв в главата ти. Когато това стане, просто направи няколко крачки назад — макар че ще висиш във въздуха, просто направи движенията все едно ходиш по земята. Когато улицата усети намерението ти да се върнеш, бързо-бързо ще те обърне в правилно положение. — Той побутна леко Франсис. — Хайде, върви. Можеш да се справиш.

Франсис направи крачка, после още една.

Хоторн започна да скандира тихо и окуражително: „Франсис, Франсис, Франсис“. Мориган и останалите от набора се присъединиха към него и шепнещите им гласове набраха сила, за да изпълнят празното пространство. „Франсис, Франсис, Франсис.“

Още една крачка, после още няколко и ето че най-сетне, когато Франсис бе стигнал до средата на улицата, нещо го дръпна във въздуха и го обърна с главата надолу, сякаш бе лек като перце. Той увисна там за момент, вирнал единия си крак нагоре към небето и размахвайки всички други крайници.

— Дишай, Франсис! — напомни му Мекмайски. — Запази спокойствие.

Франсис задиша дълбоко и престана да се мята.

— Знаеш какво трябва да направиш сега, хайде. Крачка назад… после още една…

— Франсис, Франсис, Франсис…

Макар и надолу с главата, Франсис вдигна крак, за да направи голяма, комично пресилена крачка назад. Още една фалшива крачка, после още една и…

— ДА! — извика ликуващо Мекмайски, подскочи и размаха юмрук във въздуха, когато Франсис се преобърна в правилно положение и залитна малко, щом стъпи на паважа. После се завъртя с лице към тях, задъхан и малко разтърсен, но ухилен.

Всеки от учениците се изреди да мине по Храмовата улица, като се премяташе с главата надолу и обратно под овациите на Мекмайски и останалите от групата. Мориган запищя от смях, когато дойде нейният ред да бъде преобърната, а на Хоторн толкова му хареса, че искаше да повтори.

— Можете да го направите пак, господин Бързолет — каза Мекмайски. — Всички можете. Нали имате карти? Искам да се разделите на групи по трима и да си изберете по една коварна улица тук, в Стария град, където можете безопасно да тренирате оттегляне. Стойте в Северния квартал. Само розови кодове. И помнете: ЗАПАЗВАТЕ СПОКОЙСТВИЕ и СЕ ОТТЕГЛЯТЕ. Ще се срещнем отново пред входа на Чудобщ, когато часовникът на площад „Кураж“ удари три.

— Франсис, искаш ли да си в нашата група? — предложи Мориган. Франсис се намръщи и се извърна. Вече за четвърти път днес тя се опитваше безуспешно да поговори с него. По-рано си мислеше, че цупенето на Тадея е лошо, но сърденето ма Франсис беше далеч по-зле. Цял ден той или хвърляше презрителни погледи към Мориган, или се преструваше на глух всеки път, когато тя правеше опит да го заговори.

— Май е забравил за какво гласува, а? — промърмори Хоторн. — На твое място щях да се откажа, Мориган.

Франсис последва Тадея и Анах, докато Махир поведе Арк и Ламбет в друга посока. Кадънс остана сама и изглеждаше смутена и изпълнена с негодувание. Никой от другите дори не бе погледнал към нея. Пак я бяха забравили.

— Ела с нас, Кадънс — каза Мориган и й махна. Кадънс закрачи към тях, като се правеше, че не й пука.

Тримата заедно изучиха картата на Мориган. В Северния квартал имаше единайсет розови кода, от които да избират. На Хоторн и Кадънс им трябваха десет минути, за да се споразумеят за улицата, но докато стигнат дотам, групата на Махир вече я бе заела и трябваше да започнат отначало.

— Дяволската улица! — възкликна Хоторн и посочи на картата през рамото на Мориган. — Това звучи яко.

— Тя е в Западния квартал, глупчо — промърмори Кадънс.

— Е, и?

— Е, и, той каза да стоим в Северния квартал.

— Ама тя е едва-едва в Западния квартал — само на една пресечка.

— И все пак е в…

— О, хайде просто да _вървим_ — каза Мориган и нави картата, — иначе часът ще свърши.

Дяволската улица бе тясна и тъмна — толкова тъмна, че ме можеха да видят какво има в края й. Сякаш се взираха в тунел. На входа имаше малка табелка, същата като на Храмовата улица, която я обявяваше за коварна улица с код розово.

— Аз ще вляза пръв — обяви Хоторн. Приготви се да хукне, но Мориган го спипа за яката.

— Я чакай! Не можеш просто да се _втурнеш там_. Дори не знаем какво прави. Бъди _разумен_. Върви бавно.

Хоторн завъртя очи и промърмори „Да, татко“, но все пак забави неохотно до нормален ход. Мориган и Кадънс гледаха трепетно, очаквайки всеки момент той да се преобърне с главата надолу. Но като стигна до средата на улицата, Хоторн спря и се олюля леко.

— Хоторн? — извика Мориган. — Какво има, добре ли си?

— Аз не… не се чувствам много добре.

— Гади ли ти се?

Той направи още една крачка напред и пак спря.

— Уф. Май ще повърна.

Кадънс издаде звук на погнуса.

Мориган се намръщи.

— Мислиш ли, че е от улицата, или просто от нещо, което си ял? — И двата варианта бяха възможни, помисли си тя, защото днес на обяд той бе излапал три сандвича с пържола и сос, четири купички супа от миди и половин литър ягодово мляко.

— Мисля, че е… ъъъх. — Той се преви, опря ръце на коленете си и тялото му потръпна, сякаш в конвулсивен опит да изпразни стомаха.

— Оттегляй се! — извика Мориган. — Хоторн, опитай се да направиш крачка назад.

— Не мога… не мога, ще… — Той затисна устата си с ръка и пак се олюля.

— ВРЪЩАЙ се, идиот такъв! — кресна Кадънс.

Хоторн насили краката си да направят една неуверена крачка назад, после още една и Мориган видя как напрежението моментално напусна тялото му. Той се изправи и след още една крачка заднешком се обърна и изтича при тях.

— Това беше _ужасно_ — оплака се той и отметна косата от пребледнялото си потно лице. Още изглеждаше леко позеленял. — Кой е следващият?

— Мисля, че ще пропусна, благодаря — заяви Кадънс. Изглеждаше напълно лишена от ентусиазъм.

Хоторн се втренчи в нея.

— И дума да не става. Щом аз го направих, и вие двете ще го направите.

Тя изпръхтя.

— Никакъв шанс.

— Бас държа, че не можеш да стигнеш по-далеч от мен.

— Бас държа, че не ми пука.

— Бас държа, че си страхлива кокошка. — Хоторн закудкудяка и имитира пляскане с криле.

Мориган завъртя очи.

— О, за бога. _Аз_ ще отида. Кадънс, подръж ми картата. — И тя тръгна по павираната улица, докато пристъп на гадене не я накара да се закове на място. Изчака, несигурна дали няма да падне или да загуби свяст, или да си оповръща обувките. Или и трите.

Но нещо я теглеше напред, през мъглата от гадене — някакъв инстинкт или импулс, който не можеше да обясни. През целия урок бе мислила за онази нощ в Бохемския и вонящата на гнилоч уличка, която бе отвела нея и Юпитер до „Нови Делфи“. И най-вече изгаряше от любопитство докъде ще я пусне улицата, какво има в края й и какво може да се случи, ако просто… си пробие път…

Направи още две крачки, а после трябваше да се приведе напред, опряла ръце на коленете си, и да изчака да отмине втората ужасна вълна от гадене.

— Вече можеш да се връщаш — извика Хоторн зад нея. — Стигна по-далеч от мен.

Но въпреки смазващата погнуса, която изпитваше при мисълта да продължи напред, Мориган направи още една предпазлива крачка. Улицата криеше нещо. Тя усети гъдел по върховете на пръстите си. Имаше и друго — гласове някъде отпред. Отначало неясни, а после…

— … и сега скапаните потайници са по петите ни. Така никога няма да спазим графика…

_Потайниците._ Правилно ли бе чула?

Мориган спря и се напрегна да чуе останалото, мъчейки се да овладее напъните за повръщане. Трябваше да види какво — кой — се крие в тази улица. Продължи напред, макар че тялото й трепереше, а зад нея Хоторн и Кадънс викаха „Връщай се! Какво правиш?“ — и накрая, тъкмо когато Мориган бе сигурна, че ще издрайфа обяда си върху паважа, залитна напред, преодоляла някаква невидима стена от съпротива… и усети как гаденето й изчезва. Ей така, изведнъж.

Погледна назад. Хоторн и Кадънс ги нямаше. Светлината в края на Дяволската улица бе изчезнала; сякаш тя се беше обърнала и вместо Мориган да вижда черен тунел отпред, чернотата бе зад нея.

Стоеше в края на уличката, където тя излизаше на голям площад. Мориган никога не бе виждала този площад. Земята бе неравна и големи туфи трева растяха тук-там, където плочите са били счупени много отдавна и не са били поправени. Площадът бе нагласен като импровизиран пазар, мръсен и разхвърлян, със стари платнени навеси и сергии. Те обаче бяха празни, сякаш събитието току-що е свършило или още не е започнало. Над мястото цареше атмосфера на тиха запуснатост. Мориган усети гъдел по тила си.

— Ще върви за много повече от това — разнесе се груб женски глас от една палатка наблизо. — Само го задръж още няколко дни, докато големият…

— Трябва ми купувач _сега_ — прекъсна я мъжки глас с настоятелен шепот. — Това е нещо наистина рядко, но не мога да го държа вечно, опасно е. Виж какво ми направи — ще имам късмет, ако не съм се заразил.

Мориган се чувстваше уязвима, застанала така насред празния площад, затова се отдръпна в сенките на уличката. Стомахът й се бе свил от странно чувство, което нямаше нищо общо с гаденето, причинено от коварната улица.

— Казах ти вече — рече жената. — Имай търпение. Ако е добър екземпляр, както казваш…

— Така е.

— … тогава ще донесе добра цена на следващия търг и ще си създадеш репутация. При условие че можеш да доставиш същото и за есенната разпродажба.

Мориган усети нещо да капе на челото й и механично го избърса. Погледна пръстите си — бяха мастиленочерни. Вдигна очи и видя, че стои в сянката на голяма дървена арка. Там горе, на върха на висока стълба, се бе покачил мъж, който държеше в едната си ръка четка, а в другата — кутия с черна боя, и пишеше върху арката:

СТРАШНИЯТ ПАЗ

В същия момент мъжът погледна надолу и очите му се разшириха, щом видя Мориган.

— Ей! — извика той и кутията, която държеше, полетя към земята, удари се в нея с дрънчене и черната боя плисна по паважа. Мориган подскочи, когато тя опръска панталона й. — Коя си ги? Как попадна тук?

Момичето изобщо не губи време да му отговаря. Бояджията заслиза пъргаво по стълбата, но Мориган бе по-бърза. Обърна се и се стрелна по подобната на тунел уличка, обратно откъдето бе дошла. По средата на пътя проби невидимата прегради и я връхлетя такова ужасно гадене, та й се стори, че направо ще умре. Но тя продължи да тича, без да забавя ход. Пред нея се появи светлина и щом съзря потресените лица на Хоторн и Кадънс, Мориган се втурна още по-бързо, крещейки им, докато наближаваше входа на Дяволската улица:

— БЯГАЙТЕ!

13. Огън и лед

Мориган се втурна напред, ослушвайки се за тропот на стъпки зад себе си. Изведе Хоторн и Кадънс от мрака на уличката в ярката светлина на Стария град и тримата закриволичиха между пешеходците и превозните средства, без да забавят ход и без да спират, докато не стигнаха до портите на Чудобщ, задъхани и уморени, но в безопасност. Ако онзи мъж бе подгонил Мориган по Дяволската улица, бяха го загубили някъде по пътя.

— За какво беше всичкото това тичане? — попита Хоторн, превит надве, като се държеше за ребрата. — От какво бягаме?

Мориган не знаеше какво да му отговори. „От човек с четка?“ Не можеше да каже какво точно в скрития площад я бе смутило толкова, но онази хладна тръпка по тила й не бе изчезнала, въпреки че бе загрята от тичането. Тя разказа на Хоторн и Кадънс за всичко, което бе чула и видяла, и те изглеждаха също толкова озадачени, колкото се чувстваше и тя.

— „Страшният паз“? — повтори Кадънс. — Сигурно имаш предвид „Страшният пазар“?

— Възможно е — съгласи се Мориган. — Надписът явно не беше довършен.

Очите на Кадънс се разшириха.

— Това не е хубаво.

Хоторн направи физиономия.

— О, я стига, Кадънс. Нали не вярваш наистина в Страшния пазар?

— А ти не вярваш ли?

— Какво е Страшният пазар? — попита Мориган.

— Какво става тук? — намеси се Мекмайски, приближавайки се точно когато часовникът на площад „Кураж“ удари три.

— О, ами… — Мориган се запъна. Искаше й се да попита Мекмайски за онова, което бе видяла, но веднага й дойдоха наум две неща: първо, те се бяха отклонили към Западния квартал, който трябваше да е забранен за тях. И второ, бе пренебрегнала напълно триточковия план за справяне с коварни улици. Как можеше да му обясни, че е заменила ТОЧКА ВТОРА: ОТТЕГЛИ СЕ със своя собствена ТОЧКА ВТОРА: ПРОДЪЛЖИ НАПРЕД И СИ НАПЪХАЙ НОСА КЪДЕТО НЕ ТРЯБВА, МАКАР ЧЕ ТОВА СЪС СИГУРНОСТ Е ПРОТИВ НРАВИЛАТА? — Нищо — довърши тя недодялано.

Мекмайски премести подозрително поглед от нея към Хоторн и Кадънс.

— Стори ли ми се, или наистина чух някой да споменава Страшния пазар?

Мориган пребледня.

— Не… ами, всъщност, да. Знаете ли, странна история…

— Ъъъ, да, брат ми Омир ме дразни цяла година — намеси се бързо Хоторн, прекъсвайки Мориган, преди да е успяла да каже още нещо. Стрелна я с поглед. — Казва, че сега, когато съм в Обществото, Страшният пазар ще тръгне по петите ми. Но той просто завижда, защото няма никакво умение.

Изражението на младия учител омекна до нещо като веселие.

— Както виждам, старите традиции не умират! Градската легенда се предава през поколенията. — Погледна зад Хоторн. — А, ето ви и вас — извика той на останалите от набора, които се изкачваха по хълма. Даде знак на пазача на входа на Чудобщ, пратите се отвориха със стържене и той подкара всички по дългата алея към Дом „Горда стъпка“.

— Какво е градска легенда? — попита Мориган.

Тя, Хоторн и Кадънс бяха изостанали на опашката на групата и заобиколиха Мекмайски, докато останалите бързаха напред, бъбрейки радостно и описвайки успешното си преминаване през коварните улици.

— О, това е просто история, която хората си разказват и я повтарят толкова често, че се превръща в общоприета истина. В този случай става дума за един глупав мит, който се използва за плашене на новите ученици в Чудобщ. — Той махна пренебрежително с ръка. — Аз не бих му обръщал внимание.

— Нали ти казах — обърна се Хоторн към Кадънс. — Не е истински.

— _Истински_ е — настоя Кадънс. — Майка ми познава една жена, чиято леля е била взета за Страшния пазар. Никога повече не я видели.

Мекмайски въздъхна дълбоко и неохотно, и натика ръце в джобовете на панталона си.

— Е, предполагам, че Страшният пазар може да е съществувал преди много години. Говори се, че бил черен пазар — тайно, нелегално място за търгуване, където можеш да си купиш всичко, което ти хрумне — оръжия, части от екзотични животни, човешки органи, забранени магически съставки…

— И даже чудживотни — добави Кадънс.

— Можеш да си _купиш_ чудживотно? — повтори смаяно Мориган. — Това е ужасно.

— Отвратително, нали? — рече Кадънс. — И не само чудживотни — кентаври, еднорози, драконови яйца и какво ли още не. Докато властите не го затворили, разби…

— Суперкотки? — прекъсна я Мориган. — А суперкотки?

Мекмайски я изгледа странно.

— Защо питаш?

— Просто се чудех.

Тя, разбира се, си мислеше за липсващото суперкоте на доктор Калинина, но й мина през ума и за Фенестра. От самата мисъл, че инатливата, сръдлива, вярна и свръхпокровителствена Фен може да бъде предложена за продажба — че някой глупак може да се опита да я _притежава_, — на Мориган й се прииска да изрита нещо.

Когато бе дошла за първи път в Невърмур и се запозна с Фен с нейната рошава сива козина и свадливо отношение, тома й бе подействало като шок, защото Мориган беше виждала суперкотки и преди — по новините, — но онези бяха съвсем различни. В Зимномория президентът Зимномор се славеше, че притежава шест суперкотки, които теглеха карета… тихи, покорни създания с гладка черна козина и нашийници с капси.

В светлината на тази нова информация Мориган неволно се зачуди откъде са дошли онези суперкотки. Дали не са били купени на черния пазар? Превърнати някак си от интелигентни, независими създания като Фен в малко повече от добре обучени _впрегатни животни_.

— Чувала съм хората да разправят — каза Кадънс, вече по-тихо, — че можеш да си купиш дори умение; че кокаляците идват и отвличат членове на Чудното общество и им крадат уменията, за да ги продават на Страшния пазар.

— Кокаляците ли? — попита Мориган. — Какви са те?

Мекмайски се изкикоти.

— Наричат ги също Скелетният легион. — Той завъртя очи. — Съвсем традиционни страшилища. Уж излизали от тъмни, самотни места, където труповете са в изобилие — гробища, полесражения, речни корита, сещаш се, — спонтанно се събирали от смесените останки на мъртвите.

— И Омир твърди така — обади се Хоторн, извил устни в горчива полуусмивка. — Да внимавам, ако усетя миризма на солена вода или гнило месо, или…

— Или ако чуеш тракане на кости? — Мекмайски се засмя пак. — Да, когато аз ходех на училище, децата обичаха да се плашат едно друго с истории за банди кокаляци, които ще дойдат да ги грабнат, докато спят, без да оставят след себе си нищо, освен диря от кости. Нали ви казах — страшилища. Чудовища под леглото. Не са истински и няма от какво да се страхувате.

Мориган обаче не се смееше. Изведнъж усети, че се олюлява, сякаш при слизане по стълбите е пропуснала едно стъпало.

Когато Мекмайски изтича напред да поговори с другите за упражнението им с коварните улици, тя забави ход и дръпна Хоторн и Кадънс назад.

— Не мисля, че кокаляците са само легенда — рече тя тихо. Кожата на ръцете й бе настръхнала. — Аз… мисля, че видях един.

— Мислиш _какво_? — не разбра Кадънс.

— Къде? — попита Хоторн. — Кога?

— Преди известно време, долу на пристанището. Тогава не знаех какво е, но изглеждаше _досущ_ както ги описа Мекмайски. — Тя потрепери лекичко, като си спомни странната фигура от кости и останки, уродливата _нередност_ на създанието.

— Значи, щом кокаляците са истински… — започна Хоторн и между веждите му се появи бръчка.

— То Страшният пазар също трябва да е истински — довърши Мориган.

Помисли си за Касиел, Паксимус Късмета и котето на доктор Калинина. Ако имаше шанс да намери някого от тях, може би тъкмо Страшният пазар беше този шанс.

И ако предчувствието й бе вярно, значи трябваше да се върне на Дяволската улица и да разбере.

Макар че не беше нужно да го прави, Мекмайски изпрати Набор 919 чак до станция „Горда стъпка“, където госпожица Веселка чакаше да ги отведе у дома. Тя седеше на вратата на Домовлака им, хванала в две ръце чаша чай и затворила очи, изложила лице на следобедното слънце, процеждащо се през дървесния покров.

— О! Здравей, Марина — извика Мекмайски. В гласа му имаше нотка на изненадано безгрижие, което Мориган долови, че е престорено. Той отметна бретона от очите си, а после запружинира на пръсти и разлюля малко недодялано ръце. На Мориган й се стори, че забелязва лека руменина по бузите му, и смушка ухилено Хоторн.

— Мечтае си — прошепна в отговор той.

Госпожица Веселка открехна едното си око.

— Здравей, Хенри. Как сте, банда? Как беше Старият град? — Тя стана и изля каквото бе останало от чая й на релсите. — Готови ли са всички…

Кондукторката бе прекъсната от ужасен звук, който представляваше полувик-полухлип. Мориган се обърна натам и в същия миг бе съборена на земята от нещо, което приличаше — и се усещаше — като човек снаряд. Вихрушка от мятащи се крайници и дълга мъхестозелена коса.

— Какво му направи? Какво му направи? ОТГОВОРИ МИ!

Мориган дръпна глава, когато Хелойз се опита да издере лицето й. Мекмайски и госпожица Веселка сграбчиха по една от размаханите ръце на по-голямото момиче и го изтеглиха настрани, но Хелойз се съпротивляваше и продължаваше да се опитва да се нахвърли върху Мориган. Хоторн и Кадънс се втурнаха да помогнат на зашеметената Мориган да стане от земята.

— СПРИ! — извика госпожица Веселка, мъчейки се да не изпусне момичето.

— Тя знае нещо — изфуча Хелойз. — Направила му е нещо. Къде е той? Къде е Алфи?

— Хелойз, успокой се — каза Мекмайски. — За какво говориш, какво е станало с Алфи?

Хелойз захлипа, дишайки тежко.

— Вижте… ВИЖТЕ!

Тя се изтръгна и тикна една бележка под носа на Мекмайски. Той я прочете на глас, като изглеждаше все по-объркан.

— „Не мога да остана повече. Не заслужавам да съм в Обществото. Прилагам брошката си с буквата Ч. С настоящото се оттеглям от набора си. Поздрави, Алфи Лебед“. Но, Хелойз… какво общо може да има това с Мориган? Ако Алфи е искал да напусне, то…

Хелойз сподави един хлип.

— Алфи не е искал да _напусне_! Никога не би напуснал, без да ми каже. Той ме обича! Не е написал тази тъпа бележка.

Мекмайски изглеждаше пълен със съчувствие.

— Сигурен съм, че може да изглежда…

— Не я е написал — настоя Хелойз. — Алфи не знае какво означава „с настоящото“. Ами че той едва може да напише собственото си име. Това не е написано от него, _не е_!

Госпожица Веселка взе бележката от Мекмайски и я огледа.

— Все пак това не обяснява какво общо има Мориган.

— С нея нещо не е наред, всички го знаят! — изпищя Хелойз с обляно в сълзи лице. Мориган трепна и се дръпна назад. Вече всички на перона ги зяпаха. — Направила му е нещо, знам аз. Тя е някаква… Не я знам каква е, но може да контролира хората. Виждала съм я да го прави. Тя го е накарала да си тръгне! Ами ако го е наранила, ако го е накарала _сам_ да се нарани? Тя ни има зъб заради онова, което… заради… о, АЛФИ! — Тя се разрида.

— Хелойз — каза госпожица Веселка. — Разбирам, че си много разстроена, но…

— Какво е умението й? — изплака Хелойз. — Никой не знае. Знаете ли защо старейшините не искат да кажат на никого? Защото е нещо опасно. Как така всички тези изчезвания започнаха, когато ТЯ влезе в Обществото?

Море от лица се обърна към Мориган. Позната тръпки пробяга по тила й и в този миг тя осъзна, че го е очаквала. Още от първия си ден в Чудобщ, от изчезването на Паксимус Късмета, прокълнатото момиче, което все още живееше някъде в Мориган, бе очаквало _това_. Обвинението.

Госпожица Веселка хвана пак Хелойз за ръката, тъкмо когато наоколо зашепнаха.

— Внимавай — предупреди тихо Ламбет, но госпожица Веселка не я чу.

— Защо не дойдеш с мен, Хелойз? — предложи тя с преднамерено спокоен, търпелив глас. — Ела. Хайде да се качим горе в Дом „Горда стъпка“ и ще уредим цялата работа. Мисля, че имаш нужда от една хубава чаша чай.

Ламбет трепна.

— _Внимавай_ — повтори тя, този път гледайки право в Мориган.

Мориган се намръщи.

— За какво…

Но Хелойз виеше като ядосана котка и изтръгна ръката си от хватката на госпожица Веселка.

— МЛЪКВАЙ! Не смей да ме ДОКОСВАШ!

После Хелойз изтегли ръката си назад и Мориган едва имаше време да зърне сребристия проблясък, преди момичето да замахне. Госпожица Веселка извика от болка, когато Хелойз я поряза през лицето с един от шурикените си, оставяйки тънка, плитка кървава линия.

По перона около тях се разнесоха ахкания и смаяни викове.

Мориган отвори уста, в гърдите й се надигаше задавено възклицание на шок и ярост, но не излезе никакъв звук. Вместо това усети вълна от гняв, какъвто не бе изпитвала никога досега. Той я заля не като вода, а като _лава_, течен огън, който я изгаряше отвътре. Вкусът на пепел изпълни гърлото й, също както когато бе дошла първата изнудваческа бележка. Внезапният й гняв бе чудовище, което си пробиваше път с нокти нагоре от гърдите й, от дробовете й, изгаряше плътта на гърлото й, докато накрая изригна от устата й и възпламени самия въздух около нея.

Тя почувства яростта на сто дракона.

Искаше й се да запали целия свят.

Огнено кълбо излетя от устните на Мориган.

Стрелна се във въздуха, неконтролируемо и без посока, опърли кожата на Хелойз, когато профуча покрай нея, и полетя право към дървесния свод горе, където подпали покрива на станцията.

Хелойз запищя.

Всички запищяха.

Мориган дишаше дълбоко, накъсано, докато гледаше разразилия се ужас, докато гневът й изтля.

— СТИГА! — разнесе се вик някъде зад тях и заедно с него голяма завихрена колона от вода полетя във въздуха, потуши пламъците в клоните горе и ги превърна в лед. Перонът притихна, ако се изключат треперливите хлипове на Хелойз, и всички се обърнаха да видят кой ги е спасил.

На мостчето стоеше Мургатройд. Млечнобелите й очи пламтяха в по-ярко, в по-студено бяло, отколкото ги помнеше Мориган. Дишаше сякаш току-що е пробягала цяла маратонска дистанция и струйки замръзнала мъгла се виеха от ноздрите й. По бузите й се бяха образували мънички ледени кристали. Чепатите й възлести ръце бяха свити като нокти на грабнива птица.

Тълпата на перона затаи дъх, докато възпитателката по мистични изкуства закрачи надолу по мостчето. Докато вървеше към тях, прегърбената й фигура започна да се изправя и изтяга. Яркобялата й коса се заглади и омекна до сребристорусо, очите й заблестяха в гневно леденосиньо и с отвратителен пукот и хрущене на шията й мистичната възпитателка изчезна и остана само обикновената.

— Ти — каза Диърборн и посочи към госпожица Веселка, макар че се взираше в Мориган. Гласът й бе строго овладян. Безчувствен.

Но изглеждаше _уплашена_.

— Придружи госпожица Врана до Залата на старейшините.

14. Залата на старейшините

Мориган стоеше в сянката на висока аметистова статуя. Тя изобразяваше зловещ кукловод, който бе протегнал ноктестите си ръце над нея и дърпаше конците на танцуваща марионетка с безжизнени очи, увиснала до главата на Мориган.

Госпожица Веселка стоеше от другата й страна до две петметрови жени, изваяни от бял мрамор — миловидни сиамски близначки, чиито очи бяха покрити с декоративни маски. Те се разделяха на две някъде около сърцето, разклонявайки се като дърво.

На Мориган й се бе искало да види отвътре Залата на старейшините още от миналата година, когато Кадънс открадна мястото й на тайната вечеря. Почти на никого не се разрешаваше да влиза в светая светих на старейшина Куин, старейшина Вонг и старейшина Сага — дори сред членовете на Обществото това се смяташе за рядка чест и голям късмет.

Мориган обаче не го чувстваше нито като чест, нито като късмет. Не искаше да види Залата на старейшините така. Не и по този повод.

Тя преброи статуите, защото имаше нужда да се разсее с нещо. Бяха общо девет — в горди пози, а лицата им героични, сурови, благи или безразлични. Един мъж с превързани очи, направен от тюркоаз; жена от розов кварц с осем чифта ръце, разперени около нея. Мъж, издялан от кехлибар, чиито длани бяха свещи и от тях по ръцете му се стичаха струйки восък.

Ако не беше толкова ужасена, толкова силно убедена, че за последен път вижда Чудобщ, Мориган може би щеше да се очарова от тези загадъчни, величествени фигури. Но сега тя просто се опитваше — за втори път днес — да не повърне.

Двете с госпожица Веселка бяха оставили потресената тълпа на перона и бяха извървели целия път до Дом „Горда пъпка“ в напрегнато, раздразнително мълчание. Дори и сега Мориган почти усещаше как кондукторката й кипи от тревога, прекалено страшна, за да бъде назована.

— Още ти тече кръв — каза й Мориган, когато най-после събра кураж да погледне госпожица Веселка в лицето. Придърпа ръкава на пуловера върху дланта си и посегна да избърше струйката кръв, но госпожица Веселка се дръпна… а после й хвърли слаба извинителна полуусмивка.

Мориган усети как в очите й защипаха напиращи сълзи и си пое рязко дъх.

Дървените врати в края на залата се отвориха със замах и влезе госпожица Диърборн. Тракането на официалните й обувки отекваше силно в огромното пространство.

— Ти — излая възпитателката и посочи с пръст госпожица Веселка. — В учебната болница. Нека погледнат това порязване.

— Но, госпожице Диърборн, не трябва ли да остана…

— _Веднага._

Госпожица Веселка се поколеба и хвърли неохотен поглед към Мориган, но нямаше избор. Тръгна, като на излизане стисна лекичко момичето за ръката.

Старейшините влязоха в стаята след Диърборн, а подир тях вървеше омразният Баз Чарлтън, надут и самодоводен. Сърцето на Мориган се сви. „Разбира се“ — помисли си тя. — Покровителят на Хелойз.“

Баз бе последван от дребния професор Онсталд. Плоските му костенурски крака се тътреха непоносимо бавно, а грамадната сводеста черупка на гърба му го караше да изглежда сякаш всеки момент може да се катурне. Какво правеше _той_ тук, зачуди се Мориган.

Тъкмо когато изглеждаше, че стаята се пълни с всички хора на света, които най-много я мразят, през вратата се показа една рошава рижа глава, мъжът се промуши бързо покрай Онсталд и закрачи право към мястото, където стоеше Мориган.

— Юпитер! — извика тя, неспособна да сдържи радостта си, че го вижда.

— Мориган — каза той припряно и сложи ръце на раменете й. — Добре ли си?

Мориган се взря нагоре към покровителя си. Той беше тук. Юпитер наистина беше тук. Как бе пристигнал толкова бързо? Не я интересуваше. Усети прилив на облекчение при мисълта, че не е сама. Яркосините му очи се взираха в нейните, разширени от тревога.

— Мог? — погледна я въпросително той. Буцата в гърлото й правеше говоренето невъзможно. Тя кимна и между тях премина мълчаливо разбиране.

— _Тя_ ли дали е добре? — обади се Баз, буквално пръскайки слюнки в бързината да издърдори думите. — Гадната малка хулиганка, която… която причини всичко това? Шегуваш се, Норт.

Юпитер не му обърна внимание.

— Експериментът ви се провали — заяви Диърборн, крачейки възбудено напред-назад. Изпука врата си настрани и затвори очи за момент. — Старейшини, след миналогодишното Показно изпитание ви умолявах да се вслушате в съвета ми, но вие го пренебрегнахте и ето докъде…

Диърборн изпука пак с врат, преви рамене и си пое дълбок, хъхрещ дъх. Мориган почувства познат ужас да се прокрадва към нея и дори възрастните в стаята сякаш се отдръпнаха от обикновената възпитателка, когато тя започна да се преобразява в мистичната си двойничка. Беше все едно гледаш увяхването на цвете на бързи обороти. Появи се възлестата белоока Мургатройд, оголила кафяви зъби и вперила безжизнения си поглед в Мориган.

— Казвах ви — изстърга Мургатройд. — Тя трябваше да е в _моето_ училище. Милата Дулси е права. Този експеримент наистина се провали. Но провалът не се дължи на ужасното момиченце. Вие сте тези, които го провалихте. Казвах ти, Дулси…

Хладна синя светлина обля лицето на Мургатройд, тя нададе странно задавено квичене и с хрущене на кости в стаята отново се появи Диърборн. Мориган потрепери.

— Това не те засяга, Марис — изсъска Диърборн. — Не се бъркай!

Трансформацията протече пак наобратно и Мургатройд се върна.

— Да, обаче ме засяга. — Тя говореше с ниско, смразяващо ръмжене. — _Казах_ ти, че някой трябва да научи малкото зверче на Отвратителните му изкуства, иначе Отвратителните изкуства ще се проявят без подходящото…

_Пук. Хряс._ Диърборн се върна със звук като от чупещи се кости. Всички в стаята трепнаха, освен Мориган, която се бе разсеяла от думите на Мургатройд. „Отвратителните изкуства.“ Къде бе чувала този израз?

— Не ти е тук мястото, беснееща ненормалнице! — извика Диърборн. — Това момиче е обикновена ученичка, независимо дали си съгласна или не. — И без никаква пауза тя се обърна да заговори на старейшините: — Простете, старейшина Куин, но ви предупредих, че тази работа ужасно ще се обърка.

Старейшина Куин въздъхна и каза тихо:

— Да, всичко това е много драматично, Дулсинея, но с нищо не ни помага да решим какво да правим. — Тя се обърна към Мориган с изражение на дълбока умора. — Госпожице Врана, може би ще сте облекчена, а може би не, да разберете, че Хелойз Червеноцърквичка се възстановява в болницата и няма да получи трайни увреждания.

Мориган затвори очи и издиша дълго и треперливо.

— Аз… да. Разбира се, че съм облекчена. Не исках да я наранявам, старейшина Куин. Кълна ви се. Не знам как стана. Аз просто…

— Ами Алфи? — прекъсна я Баз, гледайки към старейшините. — Моето момче Алфи Лебед е изчезнало. Хелойз мисли, че тя… — той посочи към Мориган — … има нещо общо.

В този момент на Мориган й хрумна нещо. Тя бе сигурна, че Баз е казал на Чарлтъновата петорка, че е дошла от Зимномория, и ги е подкокоросал да я нападнат. Дали той не стоеше и зад изчезването на Алфи? Дали това не бе просто опит да набеди Мориган за нещо, за да я изритат от Чудното общество?

В такъв случай можеше ли той да е отговорен и за изнудването на Набор 919? Тя все още не проумяваше какво точно би спечелил. Защо му е да поема такъв риск?

Старейшина Куин цъкна нетърпеливо с език.

— А, момчето Лебед. Диша под вода, нали? Чарлтън, не говори безсмислици. Алфи има проблем с бележките цяла година. Явно започва да осъзнава, че чифт хриле не могат да те издигнат кой знае колко в живота, а останалото изисква усърдна работа. — Тя махна нетърпеливо с ръка, сякаш й се искаше да пропъди Баз. — Може би, след като получи време да осъзнае колко е привилегирован животът му в Чудобщ, ще прояви здравия разум да се върне на училище и да се стегне. И между другото, ще определим наказание за гневния изблик на Хелойз. Ние със старейшините цяла година се трудим, за да овладеем тази ситуация с… с „изчезналите личности“, да избегнем паника и слухове, а ето къде се оказваме изведнъж — и всичко това благодарение на една емоционална ученичка с голяма уста.

Баз понечи да възрази, но бе прекъснат от старейшина Сага, който тропна с копито.

— Нищо от това няма връзка с дадения въпрос — изръмжа бикчудът. — А той е: какво да правим с Чудотворката?

— Задействайте гаранцията й! — настоя Баз.

Всички възрастни в стаята рязко си поеха дъх. Даже Диърборн изглеждаше разтревожена. Очите на Мориган прескачаха от лице на лице. Какво имаше предвид Баз и защо то бе предизвикало такова възмущение и неверие? Накрая погледът й падна върху нейния покровител и тя преглътна.

Юпитер вървеше към Баз така, сякаш едва сдържаше някаква кипяща в него енергия. Ръцете му бяха стиснати в юмруци край тялото, мускулите на челюстта му потръпваха. Баз се дръпна назад и се сви до статуята от розов кварц на многоръката жена. Всички старейшини пристъпиха напред, сякаш разтревожени, че Юпитер ще удари другия мъж. Мориган знаеше, че той се сдържа, виждаше как се насилва да диша равномерно и да отпусне ръце. Въпреки това усети хладна тръпка по тила си, когато Юпитер приближи лице до това на Баз и заговори с най-тихия си и опасен глас.

— Помисли какво казваш. Поне веднъж в посредствения си живот, Чарлтън, просто _помисли_ за думите, които излизат от кретенската ти уста, преди да ги изречеш.

Няколко секунди звънтяща тишина последваха тези думи. Баз се опита да си придаде предизвикателен вид, но сякаш се бе смалил с няколко размера. Той погледна към старейшините.

— А-ами, аз всъщност нямах предвид… исках да кажа само…

Все още впил очи в Баз, Юпитер нареди:

— Мориган. Излез да чакаш отвън.

Искаше й се да спори. Искаше й се да остане и да разбере съдбата си, да разбере какво ще стане с нея още в секундата, щом бъде решено, но напрежението в стаята — и в гласа на Юпитер — застави краката й да се раздвижат.

В коридора я чакаше Хоторн. Той излезе от скривалището си зад един внушителен мраморен бюст. Лицето му бе бледо и сериозно, а очите му поне два пъти по-големи от нормалното.

— Добре ли си? — попита я с напрегнат шепот.

— Да — отвърна тя също шепнешком. — Така мисля.

— А ти… — Той млъкна. — Мориган, ти знаеше ли, че можеш да правиш това? Знаеше ли, че можеш… _да бълваш огън_?

Дори през мъглата на своите тревоги и объркване Мориган смътно осъзна колко абсурден е този въпрос и се подразни, и беше странно благодарна, че поне това е нормално. Че Хоторн още може да задава глупави въпроси и тя още може да се дразни от тях.

— Не мислиш ли, че бих споменала една такава дребна подробност?

Те помълчаха за момент.

— Какво ще правят? — попита накрая Хоторн.

— Шшшт. Не знам. — Мориган притисна ухо към тежката дъбова врата и Хоторн направи същото. В течение на няколко минути се чуваше само неясно мънкане, докато Юпитер не повиши глас. Звучеше бесен.

— Тя е само едно момиченце. — Изричаше всяка дума така, сякаш я стриваше между зъбите си. — Престанете да говорите за нея като че ли е някакво _чудовище_. Мургатройд е права, вие трябваше да…

— Момичето е… — гласът на професор Онсталд заглъхна пак до мънкане и Мориган се оттласна от вратата. Усещаше стягане в гърдите си. Закрачи насам-натам, като дърпаше полите на сивата си риза, усукваше ги и ги увиваше около пръстите си.

„Престанете да говорите за нея, като че ли е някакво чудовище.“

— Те няма да се опитат да те изхвърлят, нали? — попита Хоторн с напрегнат шепот.

— Не знам.

— Не могат! — извика високо той, после понижи пак гласа си до шепот. — Ти не беше виновна. Ти защитаваше госпожица Веселка. Ако трябва да изхвърлят някого, това е Хелойз. Ще им го кажа.

Мориган не отвърна нищо. Дали щяха да я изхвърлят заради това? _Можеха_ ли да го направят? Ако тя не бе член на Обществото, щеше да е принудена да напусне Невърмур и…

Не. Мориган поклати яростно глава. Това беше нещастна случайност, каза си тя. Не могат да те изхвърлят заради нещастна случайност.

Думите на Баз Чарлтън отекнаха в главата й — „Задействайте гаранцията й“. Каквото и да означаваше това, явно не бе нищо хубаво. Мориган престана да крачи и се взря право напред. Ръцете й застинаха неподвижно. Изведнъж осъзна… че няма никаква представа за какво служи гаранцията. Никога не беше питала.

_Защо_ не беше питала?

Секунди по-късно възпитателката отвори вратата.

— БЪРЗОЛЕТ! — изсъска Диърборн. — Марш в час! — Хоторн измънка някакво извинение и си тръгна, като хвърляше тревожни погледи през рамо. Възпитателката се обърна към Мориган и лицето й отново бе като ледена маска, по-непроницаемо отвсякога. — Ела.

Мориган я последва в залата, правейки по две крачки за всяка една на Диърборн. Юпитер, Баз, професор Онсталд и старейшините стояха по средата на помещението и изглеждаха като джуджета в сравнение с грамадните каменни статуи, но въпреки това се извисяваха над Мориган.

Тя стисна ръцете си в юмруци в опит да спре треперенето им. Оглеждайки възрастните около себе си, й бе трудно да прецени дали новината е добра, или лоша. Баз Чарлтън бе начупен и се мръщеше демонстративно, но Юпитер също не изглеждаше особено щастлив.

— Госпожице Врана — поде старейшина Куин и й даде знак да излезе напред. Бръчките покрай очите й бяха толкова дълбоки, все едно бяха избродирани там. — Старейшина Сага, старейшина Вонг и аз стигнахме до решение. Мнението ни е, че напрежението от живота в Чудното общество ви се е отразило и затова…

— Не можете да ме изхвърлите! — прекъсна я панически Мориган. — Беше нещастна случайност, не съм искала да наранявам никого. _Моля ви_, старейшина Куин, _трябва да ми повярвате_…

— Вярвам ви — каза старейшина Куин, повишавайки глас над този на Мориган. — Моля ви, мълчете, госпожице Врана.

Тя направи пауза и Мориган прехапа бузата си отвътре, за да надвие желанието си да се защити. — Аз лично не мисля, че действията ви са били злонамерени. И все пак. Върховният съвет на старейшините носи отговорност за всички, които са поверени на грижите ни. Трябва да вземем мерки, за да осигурим безопасността на другите ученици от вашия набор, както и на цялото Общество. Не знаем какво ще представляват тези мерки в дългосрочен план, но за момента можете да смятате, че учебното ви натоварване подлежи на преразглеждане.

Юпитер се намръщи.

— Какво точно означава това, старейшина Куин?

Жената издиша тежко.

— В дългосрочен план, не съм съвсем сигурна. Но в краткосрочен, госпожица Врана няма повече да посещава уроци с другите ученици или да влиза в Чудобщ.

Сърцето на Мориган се сви. Тя усети сълзи да парят очите й. Изгонена от Чудобщ? Тази мисъл бе непоносима.

— Засега, госпожице Врана — продължи старейшина Куин, — ще продължите индивидуалните си занимания с професор Онсталд, който ще идва в дома ви в хотел „Девкалион“ и ще провежда уроците там. Прекият ви достъп до станция 919 ще бъде временно отнет. Трябва да ви помоля да напуснете веднага територията на Чудобщ.

— Съжалявам, че напоследък прекалено често ме нямаше.

Юпитер бе хванал карета да ги закара у дома. За щастие, защото кажи-речи в момента, щом влязоха в нея, заваля. (Или бе нещо повече от късмет? Можеше ли той да предвижда времето? На Мориган й се искаше да го попита, но буцата в гърлото й се бе върнала и още не й даваше да говори.)

— Работата ми в Лигата беше… Добре де, без извинения. Съжалявам. Това е всичко. — Наистина личеше, че съжалява. Нещо повече, изглеждаше тъжен.

— Няма нищо — каза накрая Мориган с дрезгав глас. И беше искрена. Макар че отсъствията му _наистина_ я дразнеха, извинението му беше от сърце и той изглеждаше толкова безутешен и уморен, че не можеше да му се сърди повече. И без това й тежеше да носи този товар със себе си навсякъде. Радваше се да се отърве от него.

Те поседяха в мълчание, докато накрая то също натежа.

— Аз избълвах огън.

— Мхм.

— Не знаех, че мога да го правя.

— Не — промърмори Юпитер замислено. — Нито пък аз.

Помълчаха още една пресечка, вслушвайки се в ромоленето на дъжда и тропота на копитата, а после…

— Но как така избълвах огън?

— Опасявам се, че не знам, Мог.

— Да не би… — тя млъкна, за да преглътне, и потисна нервно хихикане — … да не би да се превръщам в дракон или нещо такова?

Юпитер изпръхтя.

— Ами, да видим. Чувстваш ли се люспеста?

— Не.

— Имаш ли големи нокти?

Тя огледа ноктите си.

— Не.

— А внезапно желание да трупаш съкровища?

Мориган се замисли за момент.

— Май не.

— В такъв случай, дълбоко се съмнявам.

— Те ще ме пуснат ли някога да се върна? — попита тя, като се завъртя да го погледне.

— Старейшините ще се опомнят — увери я той. — Ще намерим начин да ги _накараме_ да се опомнят. Обещавам ти. Освен това, виж — лятната ваканция така или иначе скоро ще започне. Това са цели шест седмици да се отпуснеш и да си починеш. Докато стане време да тръгнеш пак на училище, те ще са променили мнението си.

— Мислиш ли?

Юпитер се замисли за момент.

— Познавам старейшина Куин доста добре — каза той накрая. — Тя… не е несправедлива. Просто понякога й трябва време да проумее кое е справедливо.

Потънаха в мълчание. Мориган гледаше как оживените улици се плъзгат покрай тях през завесата от тежки дъждовни капки, биещи по стъклото. Когато бяха само на няколко пресечки от „Девкалион“, Юпитер прочисти гърло.

— Знам, че може би няма да си склонна да споделиш точно сега — рече той тихо и предпазливо, — но има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Мог?

Тя се поколеба.

— Някога… някога чувал ли си за Страшния пазар?

Юпитер се позабави, преди да отговори.

— Да — отвърна накрая. — Защо?

И я изслуша внимателно, докато тя му разказваше за всичко, случило се този следобед в часа й по „Разгадаване на Невърмур“. Не се разсърди, че е нарушила правилото на Мекмайски за коварните улици, и не я накара да обещае, че няма да го прави повече, нито пък изрази и най-малко съмнение в онова, което бе видяла и чула.

— Дяволската улица, викаш? — Той записа името в малък бележник, който извади от джоба си. — Ще проверя нещата.

„Ще проверя нещата.“ Тези три думи отпуснаха изопнатите нерви на Мориган повече от всичко друго днес следобед и прогониха част от остатъчното напрежение от най-лошия й ден, откакто бе пристигнала в Невърмур. Защото дори всички други на света да се съмняваха в нея, Юпитер никога не би го сторил. Той й вярваше. Разчиташе на нея.

— Нещо друго? — попита той.

Разбира се, имаше и други неща, които искаше да му каже. Имаше неща, които _умираше_ да му каже, и то от седмици насам. Като например колко уплашена бе, когато Чарлтъновата петорка я беше притиснала към едно дърво и Хелойз бе мятала остри неща по главата й, и за изнудваческата бележка и абсурдните искания, и как наборът й бе гласувал с минимално мнозинство да не разкрива тайната й на цялото Общество… и още милион други неща, които пазеше в ума си и се пръскаше от желание да сподели с него, когато го види пак.

Но сега, когато Юпитер бе тук и й бе посветил цялото си внимание, тези неща не изглеждаха толкова важни. Тя се радваше, че той най-после се е върнал, и имаше цял куп други неща, които й се прииска да му каже вместо това.

— Моята кондукторка е най-добрият човек в цялото Общество — започна тя.

— Наистина ли? — Веждите му подскочиха. — НАЙ-добрият?

— Да. Много по-добра е от теб.

Юпитер избухна в смях — силния радостен смях, който й липсваше — и Мориган му се ухили. Разказа му всичко за чудесната слънчева госпожица Веселка и наглед безкрайния й позитивизъм, и за буркана й за бисквити с форма на бяла мечка, и как имаше най-хубавата усмивка и носеше най-хубавите дрехи.

— А, да — и сама е украсила нашия Домовлак, и е наистина удобен. Имаме пуфове!

И му разказа как тя е единствената в набора им, която е неподатлива към хипнозата на Кадънс Овъглен (разбира се, наложи се да му напомня няколко пъти коя е Кадънс Овъглен). И как тя е най-добрата в часа по „Разгадаване на Невърмур“.

Юпитер слушаше внимателно всяка нейна дума и реагираше точно по правилния начин точно на правилните места. И всичко това бе толкова познато и уютно, толкова окуражително _нормално_, че въпросът, който Мориган наистина искаше да му зададе — въпросът, който изгаряше гърлото й и заплашваше да изригне от устата й като драконов огън още откакто бе видяла Юпитер да усмирява с поглед Баз Чарлтън в Залата на старейшините, — изтля до пепел, преди да е намерила начин да го зададе. Тя го замете в едно скрито ъгълче на съзнанието си и го остави там, пренебрегнат и неотговорен.

И може би, ако го пренебрегваше достатъчно дълго, той щеше да престане да е важен. Може би никога повече нямаше да стане важен. Може би въпросът „За какво служи гаранцията?“ щеше да си седи заровен под онази купчина пепел в ума й, безопасен, кротък и неважен, завинаги.

15. Никога не сте виждали нещо по-чудно

— Трябва да отидем на входа при Източната порта.

— Катриона, скъпа, там е най-натоварено. Миналата година минахме през същото.

— Дейв. Довери ми се. Източната порта е мястото.

— Да, _знам_, че е мястото. Ето защо вече ще е претъпкано с милион други невърмурци. Трябваше да тръгнем преди час, ако си искала да започнем от Източната порта. Казах ти го.

— Всичко е наред, скъпи. Просто ще си пробием път.

— Да си _пробием_ път? Това не е състезание по блъсканица, Кат. Ние сме цивилизовани възрастни.

— Скъпи, всичко ще е _наред_. Говориш с шампионка по пробиване на път. Защо мислиш, че ме наричат Ледоразбивачка.

— Никой не те нарича така, скъпа.

На Мориган майката на Хоторн, Кат, й приличаше на пораснала женска версия на Хоторн. Косата й бе малко по-дълга и падаше по раменете й на дебели шоколадови къдрици също като неговите, но иначе бяха общо взето еднакви. Същите сини очи, същото изобилие от лунички, същите дългурести крайници, които навеждаха на мисълта за майка и бебе жираф.

Семейство Бързолет я бяха поканили да отиде с тях на Невърмурския панаир в първата петъчна вечер от лятната ваканция. Макар че Юпитер бе обещал да я заведе сам, в последния момент го повикаха по спешност някъде — и тъй като знаеше в какво мрачно настроение е Мориган, откакто свърши учебният срок преди една седмица, я окуражи да използва тази възможност и да отиде с приятеля си. Мориган се почувства облекчена; миналото лято той всяка седмица й обещаваше, че ще я заведе, и всяка седмица изникваше нещо друго. Беше твърдо решена тази година да не го пропуска.

— Много хора ме наричат така, скъпи. Питай Омир, той ще ти каже. Кажи му, Омир.

По-големият брат на Хоторн в момента учеше четвърта година в Мисловната консерватория. Хоторн бе обяснил на Мориган, че учениците в Консерваторията давали обет за мълчание, докато учат там, и им било разрешено да говорят само един ден в годината, така че когато бе със семейството си, Омир носеше черна дъска и тебешир на шията си, за да могат да общуват. Хоторн твърдеше, че ги използвал главно за сарказъм.

— Говори, скъпи синко. Толкова срамежлив е станал.

— Това не е много мило, скъпа — каза Дейв, като се мъчеше да не се засмее.

Омир не си направи труда да използва дъската; просто завъртя очи.

По-голямата им сестра Хелена не можеше да дойде на панаира. Тя беше студентка пета година в Горгонвойския колеж по радикална метеорология, далеч в морето на Шеста област, на малък остров, който се намираше в окото на постоянен циклон. Хелена се прибираше вкъщи само за Коледа и за лятната ваканция, защото пътуването през циклона бе трудно и скъпо. Това лято обаче бурята се бе оказала толкова лоша, че всички пътувания бяха отменени до второ нареждане — което според Хоторн устройвало идеално сестра му. Хелена обичала лошите бури, каза той. Искала да остане в училище и да види щетите със собствените си очи.

Най-малкият член на семейство Бързолет бе двегодишната Дейвина, която приличаше досущ на баща си. Малката Дейв, както я наричаха в семейството, бе ужасно дебела, руса и весела. Всички Бързолет бяха единодушни, че е гениална, може би повече от всички тях, взети заедно. Мориган още не си бе съставила мнение — засега бе виждала Малката Дейв само да плюе мляко, да хвърля храна по пода и да пищи към минаващите кучета.

Мориган и петимата Бързолет хванаха Чудметрото до панаира и Дейв ги накара да се държат за ръце като група, за да не се загуби някой в навалицата. Кат обаче им направи услугата да пее гръмко и фалшиво по време на цялото пътуване, което според нея щяло да накара държането за ръце на публично място да изглежда далеч по-малко смущаващо. (На дъската на Омир пишеше: „Не съм с тези хора“.)

Когато най-сетне пристигнаха на Храмовата станция и си пробиха път през тълпата, за да стигнат до Източната порта, слънцето тъкмо залязваше. Хиляди хора чакаха на портата да ги пуснат в Стария град и нетърпението бе ясно доловимо. Дейв вдигна Малката Дейв на раменете си, за да вижда по-добре. Хоторн хвана ръката на Мориган и я стисна, докато подскачаше нетърпеливо на пръсти и изглеждаше, че ще се пръсне от въодушевление. Даже Омир се взираше нагоре към Източната порта, потънал в мълчаливо благоговение.

— Виждаш ли? — рече Кат и се усмихна на съпруга си. — Нали ти казах? Тук е мястото.

Пространството току зад Източната порта бе забулено от нещо като трепкаща сребърна омара, която приличаше малко на гигантско стъкло с къдрава повърхност, само дето се движеше от вятъра. В горната част на голямата каменна арка с огромни, ярко пламтящи букви бе изписано:

ДОБРЕ ДОШЛИ НА НЕВЪРМУРСКИЯ ПАНАИР

А във въздуха отдолу, с дим, бликащ от огнените букви, се изписваше отново и отново амбициозно обещание:

Никога не сте виждали нещо по-чудно.

— Магия! — извика Кат и смушка ухилено Омир в ребрата.

Момчето завъртя очи, взе тебешира си и написа:

„Евтин фокус.“

Кат се засмя. Мориган откри, че е съгласна с нея: това наистина беше магия. Трябваше да е. Беше _чудесно_.

Дейв се приведе и даде знак на Хоторн и Мориган да доближат глави до него.

— Илюзия е — обясни той. — Прави се от магьосници, виждате ли? — И посочи към малка група мъже и жени във фракове, застанали до един от ъглите на арката. Бяха се съсредоточили дълбоко и използваха сложни жестове и машини, за да насочват димния надпис, отново и отново. Това изглеждаше трудна и досадна работа. — Винаги можете да познаете магическата илюзия, дори да не виждате магьосника, като различите спойката. Изчакайте… ЕТО! Видяхте ли я?

— О! — Сега Мориган я виждаше. За момент илюзията сякаш… трепна. Ако се взреше внимателно, можеше да долови леко трептене всеки път, когато надписът стигаше до края на думата „чудно“ и започваше отначало — почти незабележим дребен дефект в цикъла.

— Това не е евтин фокус, Омир — каза Дейв, като се изправи и разроши косата на по-големия си син. — Това е _майсторлък_.

Мориган бе съгласна и с него — но колкото и впечатляваща да бе илюзията, тя не можеше да не изпита известен скептицизъм към тези думи. Все пак беше виждала немалко чудни неща. Повечето от тях в „Девкалион“.

— Така, вие тримата — обърна се Дейв към Хоторн, Мориган и Омир. — Получихте ли си парите? Добре. Пазете ги внимателно — на панаира има много джебчии. Искам да се срещнете с мама, Малката Дейв и мен отново тук, точно в полунощ. Нито секунда по-късно, ясно ли е. Ако не сте при Източната порта до полунощ, ще позволя на мама да дойде да ви търси и да изнесе улично представление на своята соло пиеса за жената, която губи децата си и полудява, и започва да се мисли за катерица. Разбрахте ли?

Мориган се засмя, но Омир и Хоторн се бяха ококорили.

— Моля те, не пей, мамо — помоли Хоторн.

— Нищо не обещавам, момчето ми — поклати глава Кат и насочи пръст към него. — Така че просто гледайте да се върнете до полунощ, ясно?

Двете момчета кимнаха.

— Добре тогава — каза тя. — Приятно забавление…

— Но се пазете — добави Дейв.

— Яжте много сладки работи…

— Но _моля ви_, не прекалявайте със захарта…

— И да видим кой ще намери най-смахнатия сувенир тази година! — завърши Кат и вдигна два палеца с налудничава усмивка.

— Но нищо остро, нищо живо, нищо избухливо, нищо по-голямо от входната врата и _никакви_ оръжия — заръча Дейв и хвърли многозначителен поглед на Хоторн.

Тъкмо тогава се разнесе звук като от хиляда звънтящи камбанки и трепкащият, подобен на стъкло воал над Източната порта се стопи и изчезна в Паяжината, разкривайки Стария град напълно преобразен.

Последва момент на приятно зашеметено мълчание, докато тълпата попиваше гледките и звуците на панаира, преди всички да започнат да напират напред, жадуващи да са първите, които ще влязат. Мориган и Хоторн се ухилиха един на друг, блъскани и носени щастливо от човешката река, която се изливаше през портите.

Веднага щом загубиха от поглед Кат и Дейв, Омир написа на дъската си нещо и я вдигна, за да може Хоторн да види.

„11:45. Вратите на храма.“

Хоторн вдигна палци, брат му избърса съобщението си и написа ново.

„Знам, че ще ти е трудно, но се опитай да не правиш нищо глупаво.“

Хоторн му отвърна с гримаса и двете момчета се разделиха, като Омир перна ухото на по-малкия си брат, преди да изчезне в тълпата.

— Мислех, че трябва да се държим заедно — каза Мориган. — Нали баща ти каза…

— О, не му обръщай внимание на татко, много е притеснителен — отвърна безгрижно Хоторн. Взе две карти от една жена, която мина на кокили покрай тях, сгъна едната и я пъхна в джоба си, без да я поглежда, а другата подаде на Мориган. Най-отгоре имаше заглавие „Територия на Невърмурския панаир“. — Повярвай ми, не ни трябва да се мотаем със скучния стар Омир. Той отиде да намери скучните си стари приятели, за да са скучни и стари заедно. Мисля, че трябва да тръгнем по посока на часовниковата стрелка, става ли? Първо Южния квартал, после Западния, Северния и се връщаме тук на Източната порта да се срещнем с Омир.

Докато минаваха покрай Храма на божеството и хващаха по булевард „Гранд“, Мориган изучаваше картата си. Панаирът се простираше върху всичките четири квартала на Стария град и бе разделен на десетки малки зони, всяка от тях на определена тема. Щавачница, пазар за антики, вещерски пазар, парфюмерия…

— В Западния квартал има пазар за сирене, който заема цяла пресечка! — възкликна Мориган, като се взираше в дребния шрифт на картата. — Не, чакай — пише, че е представление с мятане на огън. Или… чакай. Не, извинявай, кучешка изложба е. Все се променя!

— Ще има всичките три. — Хоторн вървеше много бързо, хванал Мориган за ръкава, и я насочваше наляво и надясно, за да заобикалят другите хора, докато тя се бе съсредоточила върху картата.

— Аха. В различните вечери ли?

— В една и съща вечер.

Мориган се закова на място и погледна пак картата.

— Размърдай се — рече умолително Хоторн. — Имаме само няколко часа, така че трябва да стигнем бързо до Южния квартал. Ела, знам един пряк път.

Поведе я по улица „Калахан“, встрани от булевард „Гранд“.

— Ужасно неорганизирана работа, нали? — промърмори Мориган, като продължаваше да се мръщи на картата си. Някои от зоните, изглежда, бяха определени за три, четири, дори _пет_ различни цели или събития, повечето от които изглеждаха напълно несъвместими едно с друго. Тя вдигна картата, за да я покаже на Хоторн. — Виж — сега ще излезем на площад „Амброзия“, нали? На тази карта пише, че на площад „Амброзия“ има урок по танго и чаено парти. Но това е абсурдно, площад „Амброзия“ е толкова малък, как може да…

Мориган вдигна очи тъкмо когато стигнаха до края на улицата, за която знаеше, че извежда на малкия площад, и се озова пред завеса от виещи се многоцветни коприни.

— Ето как — каза Хоторн и я преведе през копринената завеса, за да се озоват насред урок по танго. Площад „Амброзия“ — обикновено тихо местенце, оградено от малки къщички с тераси — бе оживял от страстна музика и вихрещи се рокли, мъже и жени сновяха разпалено насам-натам, хванати по двойки. Мориган подскочи, когато една бутилка се пръсна с трясък и заля с червено вино импровизирания дансинг. Разрази се бой тъкмо когато Хоторн сграбчи Мориган за ръката и я дръпна назад през копринената завеса обратно откъдето бяха дошли.

Минаха _пак_ през завесата и площад „Амброзия“ се бе преобразил в пренаселено — но много цивилизовано — чаено парти. Един пианист свиреше спокойна мелодия в ъгъла, докато сервитьорки обикаляха, доливаха чашите на хората и трупаха малки пасти на триетажни подноси.

— Какво… _как_? — ахна Мориган.

Хоторн сви рамене.

— На кого му пука? Хайде — няма да спираме тук.

В другия край на площад „Амброзия“ минаха през завеса от пера и се озоваха на Птичия пазар, където висяха стотици клетки с всевъзможни птици — някои екзотични и с ярко оперение, други дребни като бисерчета, трети — огромни и ужасяващи хищници, които напомниха на Мориган за баба й. Имаше птици, които говореха на много езици, птици, обучени да ловуват, и птици, които летяха под строй.

На Мориган й се искаше да спре да ги разгледа, но Хоторн я подкара бързо нататък, през друга завеса от пълзящи лози, откъдето излязоха на пазар за цветя, преливащ от багри, а после на пазар за фенери с хиляди разноцветни светлини, които хвърляха причудливи шарки около тях, а после на шумен и вмирисан търг за риба, религиозна среща, яростен дебат за правата на чудживотните, земеделски пазар, пълен с пресни плодове и зеленчуци, а после лунапарк с въртележка, влакче на ужасите, надуваем замък и уличка с атракции…

— Хоторн, спри — не искаш ли да се качим на влакчето на ужасите? По-бавно де, ще ме заболят гърдите!

Но той не искаше да забавя ход. Знаеше точно къде отива и макар че отказваше да каже на Мориган („Изненада!“), тя имаше някаква представа за какво може да става дума. Познаваше приятеля си прекалено добре.

Мориган бе очаквала на панаира да е навалица и знаеше, че ще има много сергии, на които се продават чудати неща. Цялото минало лято бе гледала следпанаирния ритуал всяка събота сутрин на масата за закуска, когато гостите и персоналът на хотел „Девкалион“ сравняваха своите безкрайно пленителни истории и сувенирни находки.

Но да го види със собствените си очи бе нещо съвсем различно. Беше все едно минава през декорите на стотици различни пиеси. Главата на Мориган се въртеше, тя едва успяваше да възприеме едно странно нещо, преди да минат на следващото.

Беше объркващо и вълнуващо, и бе трудно да се каже колко от това е реално и колко е илюзия. Където и да отидеха, Мориган се отдаваше на една игра: опитваше се да съзре спойката, както им бе обяснил Дейв. Сега, когато знаеше какво да търси, бе лесно да забележи и хората, работещи усърдно на заден план, за да поддържат илюзията. Те обикновено бяха разположени на някое високо място — на балкон или покрив с изглед към сцената, и се съсредоточаваха силно.

— Ето! — извика тя и сграбчи Хоторн за ръката. Посочи към един прозорец на четвъртия етаж над Бъчварския двор (който според картата бе едновременно салон за украса на нокти на открито и арена за езда на еднорози). Там имаше мъж и жена, които мърмореха под нос постоянен поток от думи и не откъсваха очи от двора долу.

— Налага ли се да го правиш? — оплака се Хоторн. — Не може ли да се наслаждаваме на магията, без да си пъхаме носа зад кулисите?

— Но това е _удивително_!

Когато минаха през завеса от пара и се озоваха в шумен открит ресторант, претъпкан със сергии с храна, Мориган бе сигурна, че сега вече ще спрат. Без съмнение именно това търсеше Хоторн.

Една жена готвеше в три огромни сребристи тигана едновременно, а във въздуха около нея летяха пламъци и струи пара. Тя използваше подправките толкова щедро, че очите на Мориган се насълзиха, но се долавяше и миризмата на нещо неопределено месно и вкусно. На други сергии се предлагаха яхнии, пърленки, горещ чипс, пържени мекици и сварени във варел раци — а също, забеляза с отвращение Мориган, охлюви, задушени в масло, препържени свински чревца, хрускави пържени скакалци и плъхове, печени на шиш, като странни месни близалки.

— Плъх на шиш? — предложи тя на Хоторн и направи физиономия. — Или свински чревца? Какво ще бъде?

Но той _отново_ я поведе забързано към другия край на зоната, където стигнаха до стена от захарен памук — розова облачна завеса. Хоторн се обърна към нея и се ухили, откъсна голямо парче захарен памук и го остави да се разтопи върху езика му, преди да я преведе през сладката, лепкава, тънка като хартия завеса до изненадващата им цел.

— Сладката улица! — обяви Хоторн и разпери ръце, като че ли току-що бе въвел Мориган в духовния си дом. Сладката улица обхващаше цели три пресечки и бе тъпкана с майстори на шоколад и карамел, хора, които бъркаха огромни метални казани с пукащи се карамелени пуканки, сергии с торти и будки за палачинки, маси, отрупани с бонбони, и сладоледаджийница, която специализираше в мелби, високи половин метър.

Хоторн бе в стихията си. Мориган лесно можеше да познае, че това е място, на което приятелят й се връща всяка година, защото имаше много ясна представа кои сергии обещават най-добро използване на времето, парите и стомашното им пространство.

— Поничките със сливово сладко са ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ — обяви той и посочи към една сергия, където продаваха горещи пържени понички, пълнени с гъсто, лилаво сливово сладко и оваляни в канелена захар. — И сиропираните розички. Но забрави за палачинките. Надценени са. — Освен това подмина една сергия за шоколад, на която се предлагаха всевъзможни трюфели (кокосови, прасковени, ментови, шампански, карамелени, скакалечкови… а бе _защо_ тук имаше толкова много скакалци?), и се насочи право към друга, където разтягани на ръка дебели ивици лепкав карамел се продаваха на метър.

Когато Мориган вече не можеше да хапне и залък повече, остави за малко дъвчещия Хоторн и мина през завеса от сива мъгла, за да се озове в уличка с гадатели, които предлагаха гадаене на кристална топка, на карти таро, на длан, на чаени листенца и на птичи вътрешности. Имаше даже един, който й предложи да му плюе в ръката, за да може да разчете бъдещето й в плюнката. Мориган деликатно му отказа, а когато той стана по-настоятелен, заотстъпва от него и неволно мина през друга завеса и попадна в…

Нищо. Мориган не виждаше нищо. Не чуваше нищо.

Не че беше тъмно. Пред очите й нямаше чернота. Нямаше нищо. Сякаш бе ослепяла.

— Хоторн! — извика тя, но гласа й също го нямаше. Или пък просто тя не можеше да го чуе? Може би той я беше чул. Мориган допря ръка до гърлото си и усети вибрациите, когато повика пак приятеля си, но до ушите й не стигна никакъв звук. Беше ослепяла и оглушала.

„Запази спокойствие — каза си Мориган. — Запази спокойствие.“

Усети как някой се отърка в нея и долови аромат на силен парфюм във въздуха. Някой друг я блъсна и големи ръце я сграбчиха грубо за раменете. Тя надуши застоял цигарен дъх, докато ръцете опипваха главата и лицето й, сякаш се опитваха да установят коя е, а после я отблъснаха.

„Запази спокойствие, запази спокойствие, запази спокойствие.“ Каква беше втората точка? Ах, да — _оттегляне_. Мориган се насили да направи предпазлива крачка назад, после още една, но тогава друга ръка сграбчи нейната — много по-малка от предишната, детска ръка.

— Хоторн, ти ли си? — извика тя, но разбира се, до ушите й не стигна никакъв звук. Ръката й напипа нечие рамо и то бе на същата височина като нейното, може би малко по-високо — можеше да е той.

Ръката я задърпа нататък. Заедно минаха през лутащата се на сляпо тълпа, блъскани насам-натам, вкопчени здраво един в друг, докато накрая излязоха през мрака от другата страна.

Мориган се чувстваше като гмуркач, изплувал на повърхността за въздух. Целият свят отново бе цветове, светлини и звуци. Тя ахна, сякаш за да вдиша, макар че не бе затаила дъх. Премигна в новопоявилото се сияние, докато очите й се приспособяваха, и се обърна към Хоторн.

— Какво беше _това_?

Но не Хоторн я бе издърпал.

До нея стоеше Кадънс Овъглен и дишаше тежко.

— Кадънс! — възкликна Мориган, без да може да скрие изненадата си. — Какво…

— Истински е. — Очите на Кадънс горяха от страх и въодушевление. — Страшният пазар! Мориган, той е истински — и се провежда в момента.

16. Страшният пазар

— Видях един мъж да свива по Дяволската улица. — Кадънс водеше Мориган с главоломна скорост през претъпкания панаир, покрай шумни сергии и през завеси. — Извиках му да спре, но той не ме чу, а после изчезна.

— Ти… какво? Ох, Кадънс, боли ме. — Хипнотизаторката поохлаби хватката си върху ръката й, но не я пусна и не забави ход. — Да не ми казваш, че просто си минавала покрай Дяволската улица и случайно си видяла някого…

— Не, глупачке. Стоях отсреща и наблюдавах. Мислех си за всички изчезвания и за онова, което ни каза ти за Страшния пазар и какво си видяла. И този следобед осъзнах — ако е истински, ако онова, което си видяла, _наистина_ е било подготовка за Страшния пазар и ако _наистина_ той стои зад изчезванията, значи трябва да се проведе тази вечер, нали? Днес е откриването на панаира! Моментът е прекалено удобен.

— Предполагам — каза Мориган. — Но, Кадънс, чакай…

— Затова чаках да видя кой ще се появи на Дяволската улица. И чуй: тя вече дори не е с код розово. Сменен е. Предупреждението е повишено на код червено. Този човек обаче влезе направо, без да обръща никакво внимание. А пет минути по-късно видях да влиза още един, който носеше маска. След него и една жена, увила шал върху по-голямата част от лицето си — посред лято! Тогава тръгнах да те търся. Хоторн ми беше казал, че ще идвате на панаира заедно. Търсих те _навсякъде_ и накрая те зърнах точно преди да се вмъкнеш в Двора на нищото. Хайде, насам.

— Но трябва поне да кажа на Хо…

— Той ще се оправи — настоя Кадънс. — Хайде, трябва да бързаме.

Минути по-късно стигнаха до началото на познатата им Дяволска улица, която бе толкова тясна, та Мориган си помисли, че едва се класира за улица. Табелата на стената наистина бе сменена.

ДЯВОЛСКА УЛИЦА

ВНИМАНИЕ!

ПО ЗАПОВЕД НА ОТДЕЛА ЗА ГЕОГРАФСКИ СТРАННОСТИ И НЕВЪРМУРСКИЯ СЪВЕТ ТАЗИ УЛИЦА Е ОБЯВЕНА ЗА КОВАРНА УЛИЦА С ЧЕРВЕНА СТЕПЕН НА ОПАСНОСТ (МНОГО ОПАСНИ КОВАРСТВА С ВЕРОЯТНОСТ ДА НАВРЕДЯТ НА ЧОВЕК ПРИ ВЛИЗАНЕ).

ВЛИЗАЙТЕ НА СОБСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ.

Мориган я прочете два пъти.

— „…вероятност да навредят на човек при влизане“. Това означава ли, че коварството се е променило?

— Сигурно, щом са й сменили категорията. Но аз си мислех: миналия път ти премина през коварството с гаденето, нали? А хората, които видях, явно също са стигнали до другия край. Мисля, че в каквото и да се е променила Дяволската улица, _трябва_ да е възможно да минем през него.

— И все пак, код червено…

Мориган премести поглед от табелата към Кадънс и обратно и пулсът й се учести, докато усещаше как решителността й укрепва. Нали бе искала да проучи Страшния пазар, да потърси Касиел, Паксимус Късмета и другите? Това беше нейният шанс. Хем да помогне на Юпитер в търсенето на изчезналите, хем да докаже, че не е _тя_ виновната — че Хелойз греши. Може би, ако успееше да намери изчезналите хора, старейшините щяха да я пуснат обратно в Чудобщ.

Тя кимна разпалено.

— Права си. Да влизаме.

Кадънс се усмихна и двете тръгнаха заедно по Дяволската улица. Отначало нищо не се случи и за момент Мориган изпита надежда, че може би вече няма никакво коварство, че табелата греши… но после изведнъж сякаш всичкият въздух бе изсмукан от дробовете й.

— Не спирай — нареди Кадънс с напрегнат, задъхан глас и продължи да я тегли напред.

Нуждата на Мориган от въздух ставаше все по-отчаяна. Инстинктът й за самосъхранение се задейства и се разбушува в нея, опитвайки се да я издърпа назад към светлината, кислорода и безопасността.

— Довери ми се — настоя Кадънс и стисна ръката й. — Става ли?

И Мориган осъзна… че _наистина_ вярва на Кадънс. (Кога бе станало това, зачуди се тя.)

Потисна инстинктите си и упорито продължи да мести крак пред крак. Дробовете й бяха празни, имаше чувството, че главата й ще се пръсне, и трескаво жадуваше за въздух, но такъв нямаше, само едно парене в гърдите й и…

Те пробиха някаква невидима преграда и най-после успяха да вдишат. На Мориган й се струваше, че ще припадне от болката в дробовете си и от замайването, но бяха успели. Кадънс посочи безмълвно нагоре.

Като пародия на зрелищния приветствен надпис на Невърмурския панаир над Източната порта над главите им се извиваше занемарена бяла дървена арка, а върху нея — прясно изписани с черни букви — се виждаха двете думи:

СТРАШНИЯТ ПАЗАР

— Истински е — изрече задъхано Мориган.

— Знаех си — заяви свирепо Кадънс.

Те зяпнаха площада, който вече не бе празен, а гъмжеше от купувачи и продавачи, никой от които не изглеждаше особено дружелюбен. Това място не притежаваше дори частица от чара на Невърмурския панаир. Панаирът бе лъскав, вълшебен и гостоприемен; Страшният пазар създаваше впечатление, че е бил наплют, стъпкан и овалян в калта.

— Нямам търпение да кажа на Мекмайски колко греши — промърмори Кадънс, а после сръга Мориган. — Ей, не зяпай толкова, ще привлечеш внимание. Просто се дръж невъзмутимо.

Но докато вървяха през пазара, Мориган не можеше да се сдържи да не зяпа и определено не можеше да е невъзмутима. Предлаганите стоки не приличаха на нищо, което бе видяла на панаира. Отляво имаше маса с най-разнообразни животински органи, пресни и кървави. Отдясно — редица буркани с мариновани животински глави и крайници, и даже, забеляза тя с отвращение…

— Това _човешка глава_ ли е? — изпищя Мориган и посочи към едно сбръчкано, странно умиротворено лице, което плуваше в буркан с жълтеникава консервираща течност.

Кадънс я избута нататък и промърмори с крайчеца на устата си:

— Дръж… се… невъзмутимо.

Минаха покрай черна палатка с табела пред нея, на която пишеше просто: КУПУВАМ И ПРОДАВАМ ТАЙНИ. Малко по-нататък една жена предлагаше да вмъкне или измъкне всекиго от република Зимномория „на добра цена“.

— Зъбииииии! — провикна се един мъж, докато минаваха покрай сергията му, и ги накара да подскочат. — Продавам зъби всякакви, купете си зъби оттук. От животни, чудживотни и хора, вземайте, докато има. Кътници, кучешки зъби, мъдреци, бивни. Стават и за магия, стават и за бижута. Не ме интересува за какво ще ги ползвате, стига да ми платите. ЗЪБИИИИИИИИИИ, купете си зъби!

Колкото по-навътре в Страшния пазар навлизаха, толкова по-мрачен и грозен ставаше той, докато накрая на Мориган вече й се искаше да затвори очи и да хукне обратно. Копнееше за ярките светлини и веселата музика на панаира. Човек лесно можеше да се загуби в гъмжилото на Страшния пазар, а клиентите тук не изглеждаха склонни да срещат ничий поглед и въпреки това Мориган започваше да се чувства… забележима. Те бяха две деца без придружител, със златните Ч, блестящи ма шиите им. Изглеждаха съвсем не на място.

Тя припряно свали доказателството за своята принадлежност към Обществото и го прибра в един джоб.

— Свали си брошката — прошепна на Кадънс.

Точно по средата на пазара се издигаше палатка, която сякаш бе привлякла по-голяма тълпа от всички останали. Множество хора се редяха на опашка пред някакъв много едър и навъсен мъж, който пазеше входа и държеше каишките на четири доста страховити кучета. Той пускаше хората по двойки, като ги броеше на влизане, а после рязко вдигна ръка, за да спре останалите на опашката.

— Достатъчно, народе, стигнахме капацитета. Търгът е пълен. Желая ви повече късмет следващия път.

— Шегуваш се, нали, синко? — оплака се един брадат мъж отпред на опашката. — Хайде, бъди добър. Чакам това от месеци.

— Значи е трябвало да дойдеш по-рано — сви рамене вратарят. — Строго ограничен брой. Кой превари, той завари. Знаеш как става, видях те на пролетния търг.

Клиентът се приведе към него и прошепна заговорнически:

— Слушай, аз, ъъъ… дошъл съм за голямото нещо. Знаеш за какво говоря. И смятам да наддавам много. Парите ми са не по-лоши от тези на всеки друг.

Мориган и Кадънс се спогледаха. „Голямото нещо.“ Можеше ли това да е някой от изчезналите хора?

— Сигурен съм, че е така, но точността ти куца — рече вратарят. — Ще трябва да изчакаш до есенния търг. Хубав ден.

Мъжът дръпна отчаяно брадата си.

— Хайде бе, друже — дотогава това зверче отдавна ще е…

— Казах, ХУБАВ ДЕН — сопна се вратарят. — А сега се махай, преди да съм накарал приятелчетата си да те прогонят. — Той кимна към четирите вързани на вериги кучета, които сякаш по команда заръмжаха. Брадатият се изниза. Докато минаваше покрай Кадънс, тя протегна ръка да го спре.

— Няма да търпиш това, нали? — попита го тя.

Мъжът се ухили и се опита да се промуши покрай нея, но Кадънс каза просто „спри“ и той спря. Тя се взря в лицето му и заговори с глас, който жужеше като рояк пчели.

— Върни се там и му покажи какво става с хората, които не те уважават.

Мориган видя как нещо в очите на мъжа се промени, сякаш внезапно го бе пронизало електричество. Той се върна с решителна крачка в началото на опашката и закрещя, мушкайки с пръст вратаря в гърдите. Кучетата ръмжаха и лаеха, опъвайки веригите, а разотиващата се опашка от хора се струпа отново, притеглена като магнит от обещанието за бой.

— Хайде — прошепна Кадънс. Под прикритието на суматохата те се промушиха през отвора на малката палатка… и се озоваха в нещо, което приличаше на тъмна и разкошна бална зала, озарена от свещи в свещници.

Мориган остави платнището да падне зад нея и моментално шумът отвън секна като угасен пламък и бе заменен от тихо, цивилизовано бъбрене и звън на винени чаши. Беше странно дезориентиращо. Тя забеляза една оставена без надзор маса, на която имаше множество най-разнообразни маски, качулки и воали, и табела с надпис: „За вашата дискретност и удобство“. Мориган грабна две гумени животински маски, нахлузи на главата си косматото горилско лице и подаде лисицата на Кадънс, която направи физиономия.

— Никой няма да ме забележи — възрази тя.

— Огледай се — изсъска Мориган. Гумената горилска маска приглушаваше гласа й. — Виждаш ли някой да си показва лицето? Искаш ли да си единствената, която се откроява? _Сложи я._

Описанието на Кадънс за хората, които бе видяла да влизат в Дяволската улица, внезапно доби смисъл; всички тук се опитваха да се маскират по някакъв начин. Никой не искаше да бъде разпознат на място като това.

А после Мориган го видя. В другия край на стаята, седящо в една клетка върху висока платформа с червена завеса, подобно на някакъв трофей, беше…

— Суперкотето на доктор Калинина! — ахна Мориган.

Котето имаше дебела, сплъстена мръснобяла козина и големи сини очи като кристални топки. Фучеше и мяукаше, дращеше бясно металните решетки, бореше се като лъв, макар че явно бе ужасено и отчаяно жадуваше да избяга. Мориган потръпна. Искаше й се да се втурне право към него и да го освободи, но това би бил върхът на идиотизма.

Атмосферата в този край на палатката не бе толкова цивилизована. Тълпата се заливаше от смях и замеряше клетото суперкоте с разни предмети — храна, камъни, празни бутилки, като се опитваше да го раздразни още повече. Получаваше им се; вместо да се свива в дъното на клетката, то се бореше още по-бясно, още по-шумно, а ясносините му очи блестяха от ужас. Мориган гледаше и се изпълваше с погнуса и безпомощност. До нея Кадънс дишаше рязко и накъсано.

— Първата ни голяма атракция за днес, дами и господа! — провикна се един мъж, застанал зад дървена катедра до суперкотето. Носеше кафяв костюм от туид и маска, покриваща горната половина на лицето му, а в ръката си държеше бастунче, с което от време на време удряше екливо по металните решетки на клетката. — Представям ви великолепно — и изключително рядко — суперкоте. В момента, разбира се, малкото зверче не изглежда нищо особено, но всички знаем колко огромна — и изключително полезна! — може да бъде една възрастна суперкотка. Те са свирепи и независими създания с изключително Чудна природа, и въпреки тона от тях излизат способни и кротки товарни животни — особено ако решите да им отрежете езиците още в детска възраст! Това е най-големият хит в република Зимномория. Не се страхувайте, дами и господа, от прословутата свирепа интелигентност на суперкотките — о, не! Противно на популярното вярване, те _могат_ да бъдат подчинени, ако подходите по правилния начин.

Мориган усети жлъчка да се надига в гърлото й. Преглътна тежко и се опита да се овладее. Щяха да му _отрежат езика_? На това бедно малко коте? На Мориган внезапно й призля, щом осъзна нещо — _това_ ли бе направил президентът Зимномор с шестте суперкотки, които теглеха каретата му? Затова ли те никога не говореха?

Помисли си за забавната и коварна Фенестра, как огромната сива суперкотка командореше Юпитер и дразнеше Мориган, правеше каквото си иска и казваше каквото й е на ума. А после си представи Фен мълчалива и кротка, окована в редица с други суперкотки, държана в клетка и принуждавана да тегли цял живот карета, и гаденето в стомаха й се усили. Това бе толкова _неправилно_.

— Е, кой тук ще бъде достатъчно смел да опитоми това хубаво суперкоте? Кой може да подчини звяра? Ако пък не ви се занимава с тази работа, винаги можете да го одерете и да носите кожата му като палто.

От Мориган се изтръгна тих неволен звук и Кадънс я сръга остро с лакът в ребрата и прошепна:

— Шът!

Водещият търга прочисти гърло.

— И така, дами и господа, без повече суетене ще открием наддаването с извънредно разумната цена от пет хиляди кредита. Чувам ли пет хиляди? Пет хиляди от татуирания господин там; чувам ли пет и петстотин?

Мориган усети как стомахът й се сгърчи. Щяха да продадат бедното ужасено коте на онзи, който плати най-много.

— Пет и петстотин от дамата със зеленото наметало; чувам ли шест? Благодаря ви, господине, шест хиляди от татуирания джентълмен. Чувам ли шест и петстотин? Кой ще даде шест и петстотин? Шест и петстотин от господина с кучешката маска; чувам ли седем?

Наддаването продължи още известно време и стана толкова трескаво и с толкова много участници, че Мориган вече не можеше да следи думите на водещия, те се сливаха в едно. Суперкотето бе започнало да се уморява, олюляваше се и трепереше, изтощено от канонадата от викове и силните звънливи удари на бастунчето по металните решетки на клетката.

Сърцето на Мориган блъскаше в гърдите й. Имаше чувството, че ще се разплаче. За една сърцераздирателна секунда очите й срещнаха тези на суперкотето и може би си въобразяваше, но й се стори, че то я умолява за помощ.

Мориган и Кадънс се обърнаха една към друга и сякаш настроени на една и съща честота, казаха едновременно:

— Трябва да направим нещо.

— Някакви идеи? — попита Кадънс. Гласът й трепереше.

Мориган не отговори, вместо това вдигна треперещата си ръка.

— Дванайсет хиляди от джуджето с горилската маска — заяви водещият и посочи право към Мориган. — Чувам ли дванайсет и петстотин, дами и господа — благодаря ви, господине, дванайсет и петстотин от татуирания джентълмен; чувам ли тринайсет? Тринайсет хиляди кредита от дамата с червения шал. Чувам ли… да, тринайсет и петстотин от нашия татуиран приятел, много добре, господине. А четиринайсет, дами и господа, чувам ли…

— Петнайсет! — извика Мориган с най-дебелия и противен възрастен глас, който можа да докара. Кадънс потисна една лека кашлица и този път бе ред на Мориган да я сръчка в ребрата.

— Петнайсет за горилата! Чувам ли…

— Шестнайсет — раздаде се по-дебел, по-противен и много по-автентично дрезгав глас откъм татуирания.

— Осемнайсет — контрира Мориган. Тълпата зашумя от изненада, а Кадънс прошепна на Мориган:

— Откъде точно ще вземем тези пари?

— Отникъде — прошепна Мориган иззад маската си. — Шът!

— Двайсет — обяви татуираният. Звучеше ядосано.

— Двайсет и пет — извика Мориган и тълпата притихна.

— Двайсет и пет хиляди кредита — повтори невярващо водещият. — Двайсет и пет хиляди кредита първи път… двайсет и пет хиляди кредита втори път… — Той направи пауза и повдигна вежда към татуирания. — Няма ли да има ответно предложение, приятелю? Добре тогава, двайсет и пет хиляди кредита от малката горила. — Изглеждаше слисан, но въпреки това удари с чукчето, потвърждавайки сделката. — Обърнете се към секретаря ми за плащане и прибиране на стоката. Минаваме към последния артикул, дами и господа…

Мориган бе престанала да слуша. Кръвта шумеше в ушите й и очевидният въпрос кънтеше като барабан в сърцето й: А сега какво? Сега какво? _Сега какво?_

Но Кадънс бе забелязала секретаря, който стоеше до суперкотето, и махна на Мориган да я последва.

— Не се тревожи, аз ще се погрижа.

Секретарят бе силно невпечатлен.

— Какво трябва да е това?

— Парите ви — каза Кадънс. Беше свалила лисичата си маска и я подаде на младежа, който изглеждаше обиден, а после объркан. — Двайсет и пет хиляди кредита. Преброих ги. Два пъти.

— Това не са… Това е някаква… — Секретарят тръсна глава като куче, което се отръсква след баня. — На какво си мислиш, че играеш?

Мориган се озърна през рамо към другия край на палатката, където търгът продължаваше. Отчаяно й се искаше да се махне оттук, да побегне и да не се обръща назад. Но нямаше начин да си тръгне без суперкотето, което най-после се бе изтощило и се бе свлякло, тъжно и безпомощно, на пода на клетката.

Тя долавяше само откъслеци от думите на водещия, но тълпата изглеждаше развълнувана от онова, което се криеше зад голямата червена кадифена завеса, каквото и да бе то.

— Представете си какви ползи… — Гласът на водещия се носеше на интервали през стаята. — … морски търговци и пирати… такъв талант. Да не споменаваме за лов под… или убийци…

— На нищо не си играя. Вие сте объркан — каза Кадънс и гласът й се лееше плавно като лък, плъзгащ се по струни на цигулка. — Плащам за това коте двайсет и пет хиляди кредита. Които са в ръката ви. Току-що ви ги дадох. — Тя кимна към маската в дясната длан на секретаря, а после към ключа за клетката на суперкотето, стиснат здраво в лявата. — А сега вие ми дайте суперкотето.

— Сега аз ще ви дам…

— Точно така…

— Но…

— Точно така. — Гласът на Кадънс звучеше приспивно. Младежът премигна бавно и се обърна да отключи клетката. — Много добре.

Минути по-късно те стигнаха до входа на палатката, оставяйки зашеметения секретар да заключва лисичата маска на Кадънс в тежка метална каса, искрено убеден, че това са двайсет и пет хиляди кредита в брой. Мориган се мъчеше да удържи ужасеното коте. Бе хванала с една ръка края на веригата му, просто за всеки случай, но се опитваше да носи клетото създание — което беше малко като да носиш възрастен санбернар. Наложи й се да свали горилската маска, защото котето изглеждаше уплашено.

Минаха по края на шумящата тълпа, събрана все още около последния артикул от търга. Гласът на водещия дуднеше като картечница.

— Осемнайсет и петстотин от мургавия господин с дървения крак. Осемнайсет и петстотин, чувам ли деветнайсет? Това е прекалено ниска цена за такава рядка дарба…

Мориган се опитваше да удържи котето, шепнейки успокоителни безсмислици в ухото му.

— Шшшт. Всичко е наред. Ау, какво хубаво коте си. Фен те търсеше, знаеш ли? Тихо сега. Не искаш ли да дойдеш с нас и да се запознаеш с намусената стара Фенестра? Разбира се, че искаш. Тя е суперкотка също като теб.

Кадънс се бе надигнала на пръсти да види от какво са толкова развълнувани всички.

— Нещо в аквариум е — прошепна тя на Мориган, която изсумтя в отговор. — Ама наистина голям аквариум.

— Хайде просто да се махаме оттук — изсъска Мориган. — Би ли ми помогнала, _ако обичаш_?

Но Кадънс бе изостанала на няколко крачки и се взираше през тълпата в съдържанието на аквариума. Очите й се ококориха.

— Мориган… виж.

— Трябва да _вървим_. Не мога да го удържам още…

— Мориган — каза по-настойчиво Кадънс и посочи към аквариума. — _Виж_.

Неохотно — и доста трудно — тя се върна до мястото, където стоеше Кадънс. Може би помислило, че го връщат при мъчителите му, котето замяука и зафуча, впивайки болезнено нокти в ръцете й. Но в шока си от онова, което видя в аквариума, Мориган моментално забрави за болката.

Зад стъклото, под водата, оковано към един камък… стоеше момче.

Беше живо. Изглеждаше крайно обезсърчено и отчаяно, с посинели от студ устни, но беше живо.

Разбира се, че беше. То можеше да диша под вода.

— Алфи! — извика Мориган. Не можа да се сдържи; името излетя от устата й, преди да е успяла да го спре. Гласът й отекна над шума на тълпата и водещия, и се възцари оглушителна тишина. Всички очи се обърнаха към Мориган, Кадънс и суперкотето — което сега врещеше и скимтеше, борейки се отчаяно да се измъкне.

— Кои са тези деца? — ревна водещият. — Кой ги пусна тук? Някой да ги хване!

Неколцина яки, зли на вид охранители изникнаха сякаш от нищото. Кадънс сграбчи Мориган за китката и я задърпа, но тя стоеше като вкопана.

Ето че пак се случваше. Можеше да го усети.

Страхът, отвращението й, яростта й се надигнаха в нея като симфония, докато някак си не станаха по-големи от тялото й. Този път усещането бе различно: не на горене, а на _натрупване_. Мориган почувства как обсегът на силата й нарасна, как тя се опитваше да сграбчи нещо солидно, поглъщаше всичко по пътя си, усилваше всичко около нея в търсене на… на нещо. На инструмент.

И в един сияен златен миг Мориган усети как се спира на най-близкото нещо: отчаяното суперкоте, което се мъчеше да се изтръгне от хватката й…

… и най-после успя.

То скочи от ръцете й като скимтящо коте. Но докато докосне земята, вече бе грамаден ужасяващ звяр, подсилен от неудържимата Чудна сила на Мориган. Изрева като цяло стадо лъвове и се озъби към водещия, който тутакси припадна.

Палатката се превърна в пищящ хаос, докато котето се мяташе насам-натам в тълпата и размахваше лапи, радвайки се на заслуженото отмъщение. Мориган и Кадънс се възползваха от неговите лудории и ужаса на хората, за да се втурнат към аквариума на Алфи само за да открият, че пътят им е препречен от техния съперник в наддаването, татуирания мъж. Сложни шарки от черно мастило се виеха по всяка открита част от тялото му.

— Ти го направи — изръмжа той, взирайки се право в Мориган. — Как? Как го направи? Какво си ти?

Мориган се опита да се шмугне покрай него към аквариума на Алфи с надеждата някак си да се добере до него, да го измъкне и да го вземе с тях. Мъжът понечи да я сграбчи, но Кадънс го изрита здраво по пищяла и той заквича от болка, стиснал крака си.

— Хей! — извика той и трима от приятелите му, всеки от тях набъбнал от мускули, тръгнаха към тях.

— Бягай! — кресна Кадънс и сграбчи Мориган за китката.

Втурнаха се към входа на палатката, криволичейки между паникьосаните участници в търга, които сега се изсипваха обратно навън в оживения, шумен хаос на Страшния пазар.

Със смесица от надежда и съжаление Мориган видя как разяреното суперкоте се смали обратно до предишните си размери и изчезна в тълпата, оставяйки подир себе си диря от разрушения — стъпкани сергии, преобърнати маси и търговци, викащи объркано един на друг, без да осъзнават, че истинският виновник се измъква на четири бързи лапи.

„Тичай, котенце“, помисли разпалено тя, надявайки се, че то някак си ще се добере до безопасно място, но знаеше, че двете с Кадънс не могат повече с нищо да му помогнат. Сега трябваше да помагат на себе си.

— Ето я! — разнесе се груб глас зад тях. — Дръжте я!

Те побягнаха от преследвачите си, умишлено събаряйки още повече маси след себе си. Кадънс преобърна един варел, който се оказа пълен догоре с ярко оцветени змии, и хорът от писъци, надигнал се зад тях, ги накара да се затичат още по-бързо.

Тичаха чак до Дяволската улица, през задушаващия й трик и нататък през наглед безкрайните атракции на Невърмурския панаир, и ето че най-сетне стигнаха — потни и задъхани — до портите на Храма на божеството точно преди полунощ.

Там завариха Хоторн, който крачеше между две факли с яркорозови пламъци, поставени в скоби на стената — с пепеляво лице и мълчалив, явно неспособен да оформи тревогите си в смислени думи. Омир обаче компенсира с излишък мълчанието на по-малкия си брат с поредица написани на дъската му викове с много удивителни и главни букви, които бързо бършеше и пишеше нови, докато Мориган и Кадънс стояха и безмълвно понасяха гнева му, мъчейки се да си поемат дъх.

По-голямата част от тревогите на момчетата, разбира се, бяха свързани с факта, че Хоторн бе загубил Мориган на панаира и я беше търсил къде ли не. Тя всъщност нямаше нищо против. Черната дъска на Омир я накара да си спомни нещо.

Тя бръкна в един скрит вътрешен джоб на жакета си и извади малко парче мека сребристочерна хартия.

Без да се бави, за да обяснява, Мориган грабна тебешира от ръката на Омир насред изречението, притисна хартията към една стена и написа:

Намерих Алфи Лебед и суперкотето.

Дяволската улица. Страшният пазар.

Кажи на Юпитер.

Доведете потайниците.

После прошепна три пъти името на Джак — „Джон Арджуна Корапати, Джон Арджуна Корапати, Джон Арджуна Корапати“. — поднесе хартията към пламъка на една розова факла и загледа как пепелта отлита.

17. Академията за един в хотел „Девкалион“

— Моля те, Мог. Не влизай повече в коварни улици.

Лицето на Юпитер бе изпито и набръчкано от тревога. Въз основа на информацията на Кадънс и Мориган той бе щурмувал Дяволската улица предната нощ, вземайки със себе си потайниците, смрадливците, Отдела за географски странности и даже Фенестра (която според Мориган струваше колкото десетима потайници и поне петдесет смрадливци).

Но бяха закъснели. Страховитото оттегляне на суперкотето бе вдигнало твърде голяма тревога и докато пристигнат, пазарът бе разтурен, виновниците се бяха пръснали и бе останало само гробище от мръсни, анонимни пазарски сергии, един изрисуван на ръка надпис „СТРАШНИЯТ ПАЗАР“, празен аквариум… и едно окаяно момче, седнало сам-самичко на земята в мокрите си дрехи и треперещо от студ.

Поне си бяха върнали Алфи.

Но тази сутрин върху лицето на Юпитер нямаше и помен от радост, нито дори удовлетворение от добре свършената работа. Само мрачна решителност да изтръгне от Мориган обещание никога повече да не влиза в коварна улица.

— Сериозно говоря — подчерта той, а сините му очи мятаха мълнии. — Те са прекалено опасни. Не си струва риска.

Мориган направи гримаса. Как можеше Юпитер да каже подобно нещо? Ако тя и Кадънс не бяха влезли в Дяволската улица, никога нямаше да открият Страшния пазар. Никога нямаше да освободят суперкотето. Юпитер и потайниците нямаше да знаят къде да намерят Алфи Лебед. Тя отвори уста да каже всичко това, но Юпитер вдигна ръка да я спре.

— Умението на Алфи е изчезнало. — Той говореше с приглушен, едва ли не почтителен глас, сякаш съобщаваше вест за смъртоносна болест.

— Изчезнало ли? — повтори Мориган. Юпитер кимна. — Как така изчезнало?

— Не знаем. — Той въздъхна дълбоко и потърка уморените си очи. — Още не е съвсем ясно дали е било _взето_, или… понякога една тежка травма може да… — Той не довърши и Мориган успя да долови объркването в гласа му. Юпитер нямаше представа. Потайниците нямаха представа.

— Ами Касиел и Паксимус Късмета? — попита тихичко Мориган. — И котето — някой намерил ли го е?

— Няма и следа от Касиел. Знаем, че Паксимус е бил там, защото намерихме списък с артикулите за търга, но вече го няма. Мислим, че може би… — Той млъкна, неспособен или нежелаещ да довърши тази мисъл. — Както и да е, ние не се предаваме. Хората на Фен търсят котето. Сега, когато знаят, че е някъде по улиците, а не затворено в някоя клетка, имат далеч по-добър шанс да намерят клетото създание.

Мориган се намръщи.

— А _кои_ са хората на Фен?

— Нейни приятели. Предимно други суперкотки — те не са много общителни, но има няколко наоколо. Грижат се една за друга.

— Но… Чудното общество не помага ли? Ами потайниците? Не трябва ли _ние_ да разследваме…

— Няма никакво „ние“, Мог — повиши леко глас Юпитер. — Ти не участваш в разследването. Ясно?

— Не е честно. — Мориган усещаше хленча в гласа си, но не можеше да го сдържи. — Аз намерих пазара — е, аз и Кадънс. _Ние_ освободихме суперкотето. _Ние_ сме тези, които…

— Вие сте тези, които показаха талантите си пред стая, пълна с хора, склонни да платят много пари, за да ви ги вземат — сопна се Юпитер. Мориган се сви лекичко.

— Не съм им показвала нищо умишлено — промърмори тя, мислейки за странното преображение на суперкотето. — Вече ти го казах. Не знам как стана, то просто…

— Стана — довърши Юпитер вместо нея и въздъхна. — Знам. Опасявам се, че това също не мога да го обясня.

Той бе загубил тънкото си лустро от търпение, но Мориган усещаше, че зад нервността му се крие още нещо. Юпитер я погледна право в очите и тя видя, че се страхува.

— Мориган, повярвай ми, всички правят каквото им е по силите, за да намерят другите изчезнали. И, _моля те_. Никакви коварни улици повече.

Остатъкът от лятната ваканция на Мориган премина като странен, леко задушаващ сън. Отсъствията на Юпитер продължаваха да са чести, но в промеждутъците, когато си беше у дома, той изглеждаше решен да навакса с отношенията им — а също така, подозираше Мориган, да я занимава и развлича дотолкова, че тя да няма нито причина, нито изкушение, нито възможност да тръгне да търси още следи към Страшния пазар.

Бързо стана ясно, че той е ангажирал персонала да направи това лято в „Девкалион“ колкото се може по-разсейващо зрелищно. Имаше рок концерти и среднощни пикници на покрива. Турнир по крокет на южната ливада и почти всяка нощ фойерверки. И макар че Мориган при всяка възможност тормозеше Юпитер за подробности относно разследването на Страшния пазар, бе трудно да не се захласне поне малко по парада от неумолими празненства.

Франк почти всеки уикенд устройваше парти на басейна, придружено от епични сладоледени барове и войни с водни балони. Юпитер уреди да монтират водна пързалка и донесе реалистични надуваеми бели мечки, които подхвърляха хората високо във въздуха, улавяха ги в меките си гумени лапи и ги потапяха под водата, което предизвикваше безкрайни писъци на наслада от Мориган, Хоторн и Джак.

Веднъж на Мориган й хрумна блестящата идея да покани целия Набор 919. Възбудена и нервна от възможността да им докаже, че не е опасна, че старейшините грешат, тя стигна дотам, че даже им написа индивидуални покани на луксозен пергамент.

Обмисли внимателно какво искаше да каже — че съжалява за случилото се на станцията, че това е бил нещастен случай и никога не би наранила някого умишлено, и че ги моли да дойдат тази събота на плуване и сладолед. Запечата грижливо поканите с восък, който Юпитер й даде, и накара Хоторн да им ги занесе от нейно име. Но когато денят настъпи, се явиха само той и Кадънс.

Мориган се помъчи да не се обезсърчава и се възползва максимално от деня, като разведе Кадънс из хотела, което се оказа интересен тест за крехкото им ново приятелство. За разлика от Хоторн (който за удоволствие на Мориган изпитваше безграничен ентусиазъм към всичко, което „Девкалион“ можеше да им предложи, колкото и странно да е то) реакцията на Кадънс бе смесена.

Тя бе объркана от Дъждовната стая, макар да се постара да е учтива („И какво, значи това е просто… дъжд? Вътре вали? През цялото време? Защо?“), и не хареса театъра с гримьорната му, пълна с костюми, всеки от които включваше собствен акцент и маниери (в края на краищата Мориган я _предупреди_ да не изпробва костюма на Котарака в чизми; цял час, след като го свали, Кадънс още мяукаше и се чешеше зад ушите). Но й хареса да се изтяга на пясъчното островче насред басейна с полюшващите се палми и тихата, звънлива музика на укулеле, която се носеше по топлия бриз.

Хоторн трябваше да продължава да тренира през ваканцията с Младшата лига на драконовите ездачи, но повечето следобеди идваше в „Девкалион“, изтощен и покрит със сажди. Той, Мориган и Кадънс обикновено играеха на карти в Пушалнята, вдишвайки последните летни ухания, кълбящи се от стените. Пушалнята изпробваше нова сезонна колекция, със смесени резултати. Кокосовият дим, димът с дъх на океански бриз и ягодово-сметановият дим бяха големи хитове. Докато тези с дъх на репелент против насекоми, потен пътник в Чудметрото и картофена салата на пикник имаха значително по-малък успех.

Тъй като не й бе разрешено да се бърка в разследването на Юпитер, Мориган се опита да се съсредоточи повече върху загадката кой изнудва Набор 919. Но при положение че не я пускаха да излиза от „Девкалион“ и по-голямата част от набора й не говореше с нея, тя трябваше да признае, че няма много, за което да се хване.

Единственото хубаво нещо, помисли си Мориган, бе, че изнудвачите, изглежда, също бяха в лятна ваканция. Така поне Набор 919 щеше да получи малко отдих от исканията им, докато не започнат отново учебните занятия.

Но нямаше този късмет.

— Виж това — каза Кадънс една сутрин и подаде на Мориган бележка, докато се настаняваха на шезлонгите. После си сложи слънчевите очила и се излегна, докато Мориган четеше.

Кадънс Ленор Овъглен.

Покровителят ти има важна публична изява утре сутринта.

Ще измислиш изобретателен начин да го накараш да се изложи.

Ако не успееш, ще разкрием тайната на Набор 919.

Помнете:

Не казвайте на никого.

Иначе ние ще кажем на всички.

Мориган пребледня. Не харесваше Баз Чарлтън, но ако някой бе поставил _нея_ пред избора дали да защити своя набор, или да изложи публично покровителя си, честно казано, не знаеше как ще постъпи.

Това поне елиминираше един заподозрян — със сигурност Баз не би поискал да бъде унизен! И все пак не приближаваше ни най-малко Мориган до разкритието кой стои зад всичко.

Тя хвърли кос поглед към Кадънс, която бе сложила ръце зад главата си и се наслаждаваше на топлото слънце.

— Не бях сигурна дали ти ще получиш бележка — призна Мориган.

— Нито пък аз — отвърна намръщено Кадънс. — Мислех, че изобщо не ме забелязват.

— Та, хм… — продължи Мориган, опитвайки се да звучи небрежно, — … каква е тази публична изява утре сутринта?

— Беше тази сутрин — бележката дойде вчера. Той гостуваше в парламента, за да отправи петиция за по-строги гранични закони. Голяма, важна реч.

— О. — Мориган изчака, но Кадънс не каза нищо повече. И… какво стана?

— Ами, трябваше хубаво да си помисля, нали се сещаш?

— Да.

— Стоях будна цяла нощ и се опитвах да реша какво да правя. Не съм мигнала.

— Ра… разбира се. — Мориган затаи дъх.

— Но накрая просто не можах да избера дали да го накарам да точи лиги през цялото време, да говори с бебешки глас, или в края на речта да си свали гащите и да извика „Бази иска ака“. — Кадънс се ухили. — Затова ги направих и трите.

Фойерверките, водните пързалки и рок концертите бяха чудесно нещо, помисли си Мориган. Но сега-засега това бе любимият й момент през цялото лято.

Към края на ваканцията Юпитер оповести завръщането си от една от по-дългите си експедиции, като събуди призори Мориган и Джак, които станаха неохотно, и ги качи на покрива, където бе вързал огромен балон. Беше вълшебно и приказно да се носиш високо над покривите на Невърмур и да гледаш как слънцето озарява града в розово и златно, без никакъв друг звук освен редките изригвания на горелката. На Мориган не й се искаше да стъпва отново на земята. И не й се искаше лятото да свършва.

Но тя не беше глупава. Знаеше, че всичко това е част от общите усилия да й отвличат вниманието и да я правят щастлива в „Девкалион“, за да я отклонят от разследването на Страшния пазар и да смекчат удара от забраната за влизане в Чудобщ.

И Мориган им бе благодарна за усилията, ама наистина. Но все пак си оставаше фактът, че когато новият срок започне, Хоторн и останалите от Набор 919 ще тръгнат пак на занятия, а тя ще си остане тук. Старейшините още не бяха решили дали с безопасно Мориган да се върне на територията на Чудобщ и настояваха засега забраната да остане. Юпитер ги бе умолявал, придумвал, заплашвал, беснял и умолявал отново, без никаква полза.

— Грегория Куин е най-непреклонният човек, когото познавам — рече ядосано той един ден, след като се върна от поредната безплодна мисия до Залата на старейшините. (По-късно Мориган потърси в речника думата „непреклонен“ и реши, че е напълно съгласна с него.) — Искам да кажа, за бога, ако не беше ти, потайниците може би никога нямаше да спасят… да върнат Алфи у дома.

При тези думи настъпи неловко мълчание. Защото, в края на краищата, потайниците не бяха спасили наистина Алфи, нали? Или поне не в очите на старейшините или на Баз Чарлтън… или на повечето хора в Чудобщ. Според Юпитер всички те се държаха все едно Алфи е мъртъв, докато всъщност той бе станал само малко по-… нормален.

— Е, поне е _жив_ — казваше Мориган всеки път, когато станеше дума за загубеното умение на Алфи. Юпитер винаги се съгласяваше с нея, но тя знаеше, че дълбоко в себе си той си мисли какво ли би било вече да не е свидетел.

Мориган се чудеше как би се чувствала самата тя, ако някой й каже, че вече не е Чудотворка. При положение че цялата тази ситуация й бе донесла само нещастия, тя подозираше, че навярно ще устрои празненство. Но въпреки това можеше да си представи как би се чувствал Юпитер, ако му отнемат таланта без негово съгласие. Онова, което го правеше уникален и важен. За него би било като малка смърт.

— Мислиш ли… че той би могъл да си го върне? — попита тя. — Имам предвид, ако някога намерят човека, който му го е взел.

— Не сме сигурни дали някой наистина му го е взел — отбеляза Юпитер. — Аз не съм съвсем убеден, че това изобщо е възможно. Алфи не е в състояние да ни каже кой знае какво; той още е в шок и не помни почти нищо. Може би — надявам се, — това е просто от травмата и с времето той ще си възвърне таланта.

— Ами ако не си го възвърне — попита Мориган, — ще му позволят ли да остане в Обществото?

Юпитер помълча малко и тя се зачуди дали не се кани да й поднесе някоя успокоителна лъжа.

— Честно казано, не съм сигурен, Мог — отвърна той. — Това зависи от старейшините.

Неизбежно лятото свърши и професор Онсталд пристигна в „Девкалион“, за да продължи с отегчителните си лекции на тема какво зло е да си Чудотворец.

Персоналът знаеше чувствата на Мориган към уроците на професор Онсталд. (Има си хас — тя се бе оплаквала предостатъчно от тях.) И въпреки това се постараха учителят й да се чувства добре дошъл в хотела.

Или поне така си мислеше Мориган.

Отначало.

— Опасявам се, че това е единственото място, където можем да ви настаним днес — каза Кеджъри първата сутрин, като въведе Онсталд и Мориган във втората по големина бална зала на „Девкалион“ на петия етаж. — Всичко друго е заето. По това време на годината хотелиерският бизнес е много натоварен, нали разбирате?

С охлювската скорост на Онсталд им бе отнело поне половин час да стигнат от асансьора до тук, но Кеджъри като че ли нямаше нищо против. По целия път бъбреше весело, явно без да забелязва нетърпеливото сумтене и пухтене на Онсталд. Сега костенурчудът, дишайки с обичайното си хриптене, се взираше в балната зала и изглеждаше дълбоко ужасен.

— Да не би да… ми казвате… че трябва да преподавам… в това… това…

— … много елегантно пространство, което в момента се подготвя за ежегодния ни Есенен бал, да — прекъсна го Кеджъри и сви извинително рамене. — Но не се притеснявайте, Франк е обещал по никакъв начин да не пречи на уроците ви. Нали така, Франк? — извика той към вампира джудже, който бе в другия край на залата и устройваше проверка на звука за любимата си група „Игуанарама“.

— Даже няма да разберете, че съм тук — прогърмя Франк в микрофона. Последва електрическо пищене. Онсталд трепна. — Опа, извинявайте.

Най-трудното за Мориган бе да се опитва да се съсредоточи върху дудненето на Онсталд за Чудните злодеяния, докато Франк прекарваше през залата все по-абсурдни и разсейващи неща с постоянния си рефрен: „Не ми обръщайте внимание, не ми обръщайте внимание — аз не съм тук!“. Тя запази лицето си безизразно в продължение на три последователни репетиции на топ хита на „Игуанарама“ „Размахай люспестата си опашка“. Успя даже да прочете цяла глава за тираничния Чудотворец Тир Магнусон, пренебрегвайки спокойно гигантските плуващи във въздуха шампански мехури, които изпълваха бавно стаята.

Но последната сламка — както за покерджийското лице на Мориган, така и за търпението на Онсталд — бе, когато Франк вкара ято крякащи гъски, облечени в черни фракове и е папийонки.

— Какво… Е… ТОВА? — изуми се костенурчудът, докато Мориган изпадна в кикот.

Франк се обърна към тях с лице, което бе въплъщение на невинността, и отвърна:

— Съжалявам, професоре, но все някой трябва да обучи допълнителния обслужващ персонал!

На другия ден Кеджъри ги премести в едно арт студио в източното крило. Там миришеше на маслени бои и терпентин, но Кедж отвори широко прозорците и се погрижи да изтъкне, че тук поне липсват водни птици във фракове.

Ателието обаче бе близо до Музикалния салон, а госпожа Чанда се зае да репетира ариите си. Всеки път, когато ангелският й глас долиташе до ателието, тълпи от катерички, синигери, язовци, лисици и полски мишки нахлуваха през отворените прозорци, неустоимо привлечени от този звук. Онсталд накара Мориган да затвори прозорците, но изпаренията от боите станаха непоносими, а животните продължаваха да прииждат, само дето сега дращеха по стъклата и скимтяха, за да ги пуснат.

Марта им приготвяше обяд всеки ден и след няколко промърморени оплаквания от професор Онсталд Мориган осъзна, че камериерката умишлено саботира храната му. Поднасяше му изстинала супа, възсух вчерашен хляб и твърде слаб чай. В същото време все мушваше на Мориган по някое шоколадче в станиол или медено кексче с глазура заедно с обяда, а на Онсталд никога не даваше нищо сладко. Това бе незначителна дребнавост, но по стандартите на милата, мекосърдечна Марта бе равнозначно на обявяване на война и Мориган я обожаваше заради това.

Всеки ден от тази седмица им носеше местене в нова стая със свой собствен пресен вид неудобства и на Мориган не й трябваше много време да осъзнае какво прави персоналът. Това й повдигна настроението повече, отколкото бяха успели да го направят празненствата край басейна и летенето с балон. Всяка сутрин тя скачаше от леглото, развълнувана да види какво ново ще измислят те днес, за да побъркат Онсталд.

Но главната част от съпротивата на хотел „Девкалион“ дойде — разбира се — от страна на Фенестра. В петък сутринта, когато Мориган и Онсталд се бяха настанили в последната си импровизирана класна стая (неизползван корт за бадминтон на седмия етаж) и започнаха урока си, Фен влезе с небрежна крачка. Не каза нито дума, но седна зад Мориган, въсейки се над главата й към професор Онсталд и мъркайки толкова агресивно, че подът вибрираше.

Мориган знаеше, че ако някой друг бе прекъснал урока им, Онсталд щеше да поиска от него незабавно да напусне. Но Фенестра не бе от котките, които предразполагат към искания.

Същата вечер пристигна куриер с белезникав плик, адресиран до Мориган.

Госпожице Врана,

Пиша Ви, за да Ви уведомя, че колегите ми старейшини и аз преразгледахме Вашето изгнание от територията на Чудното общество. След внимателен разбор — и настоятелната препоръка на професор Онсталд, който ни уверява, че поведението, което е видял от Вас тази седмица, е вило достатъчно незастрашително — се радваме да ви поканим да се върнете в Чудобщ и в часа си по „разгадаване на Невърмур“ с господин Мекмайски в понеделник.

Излишно е да споменавам, че ще продължим да следим изкъсо поведението Ви.

Моля, не ни разочаровайте.

С уважение, старейшина Грегория Куин

18. Гатанки и кости

_Есента на Втора година_

Малкото, оградено с кръг Ч на вратата на Мориган, водеща към станцията, грейна. Тя постоя цяла минута, дишайки в ритъм с мекото му, пулсиращо сияние, преди да събере кураж да притисне белега си към светлината.

Вратата се отвори и разкри скупчени лица, които изглеждаха общо взето както тя очакваше. Кадънс и Хоторн поне се радваха да я видят. Другите бяха в най-добрия случай предпазливо неловки, а в най-лошия — открито враждебни.

Като се има предвид седмицата, която бяха прекарали току-що, Мориган трудно можеше да ги вини.

Кадънс и Хоторн й бяха разказали новините през уикенда. През петте дни, които бе пропуснала, имаше цели _четири_ нови искания, едно след друго.

Първо Махир получил нареждане да изпише оскърбителни думи на трийсет и седем различни езика из цялата Езикова зала. После Хоторн трябвало да запали част от драконюшните — макар че, ако се съди по това как разказваше историята, май му бе доставило голямо удоволствие.

— И никой не заподозря нищо! — възкликна той. — Защото в онази част спи Горящият с огъня на хиляда печки и аз просто хвърлих вината върху него. Той има ужасни газове.

Анах бе дълбоко потресена от собственото си престъпно деяние — тя трябвало да открадне медицински материали от учебната болница (само няколко чифта гумени ръкавици и една подлога според Кадънс, но през остатъка от седмицата Анах мрънкала какво биха казали монахините, които са я отгледали).

Най-лошото искане било за Арк, който трябвало да открадне кичур коса от госпожица Диърборн. Мориган предполагаше, че това е горе-долу толкова безопасно, колкото да откраднеш люспа от дракон.

— Помислих си, че ще умре от страх, но той се справи — съобщи й Кадънс с мрачна физиономия. — След това обаче се чувстваше толкова гузен, че остави косата на стълбите пред Дом „Горда стъпка“, за да я намери Диърборн, с анонимна бележка за нея. Идиотът му с идиот.

— И оттогава тя е във войнствено настроение — промърмори Хоторн.

Сега Мориган се приближи към своя набор, който я посрещна с каменни физиономии.

— Здравейте — поздрави тя и им помаха нервно. — Как е хавата?

— О, направо страхотно — навъси се Тадея. — Всички ние поемахме огромни рискове, за да опазим твоята тайна. Ами ти? Прекара си хубава седмица в луксозния си хотел, а?

— Млъквай, Тадея — намеси се Хоторн, но гласът му бе заглушен от грохота на пристигащия Домовлак. Мориган въздъхна, докато гледаше как Тадея и останалите влизат в мотрисата, без да я погледнат повече.

Може би откраднатата коса бе причината Диърборн да обяви изненадващ изпитен период, започващ същия този ден.

На Мориган й бе леко в сравнение с останалите. Това бе едно от предимствата да имаш само два часа в учебната си програма. Изпитният лист на Онсталд бе досадно предвидим; чудовищна брошура с много страници, пълна със завъртени въпроси, като: „Назовете тримата най-лоши Чудотворци в историята и подредете петте им най-ужасни зли и/или глупави деяния“ и „Защо Великата война от Епохата на отровителите е била изцяло по вина на Чудотворците? Избройте двайсет и седем причини“. На Мориган й отне три дни да отговори на всичко.

Изпитът по „Разгадаване на Невърмур“ по-късно през седмицата бе доста по-сложен, но и далеч по-интересен.

— Добре, Деветстотин и деветнайсети, слушайте! — проряза гласът на Мекмайски шумотевицата, изпълваща станция „Горда стъпка“. Вдигна пръст към устните си и учениците се смълчаха. — Знам, че днес е четвъртък и всички трябваше да сме си в леглата, и може би се чувстваме малко уморени и глупави в този ранен час, но хайде да запазим спокойствие, става ли? Да преговорим правилата за последен път…

Кадънс изстена.

— Вече ги преговорихме.

— Доставете ми това удоволствие, приятели — настоя Мекмайски. — Хайде, всички заедно, правило номер едно е…?

— Никаква чадърожелезница, никакво Чудметро, никакви файтони, никакви автобуси — издудна в един глас целият набор.

Той вдигна два пръста.

— Правило номер две?

— Никакво питане за посоките или разговори с непознати.

— Три?

— Никакви карти, нито пътеводители.

— Четири?

— Да се върнем преди разсъмване, живи и здрави.

Той вдигна ръка с разперени пръсти.

— А петото и последно правило?

— Провалът на един е провал за всички.

— Точно така — кимна Мекмайски. — За да вземете този изпит, трябва да се върнете с отбора си преди изгрев-слънце — това е след три часа. — Той ги изгледа всички подред. — С ЦЕЛИЯ си отбор. Ако искате да успеете, ще трябва да си сътрудничите. И помнете: ако един от трите отбора се провали, целият набор се проваля. Ясно ли е?

Единственият отговор бе тихо мърморене.

Мекмайски се ухили, явно решил да пренебрегне неентусиазираната реакция.

— Страхотно! А сега всеки отбор ще се качи на релсова кабинка, която ще ви отведе до началната ви точка, станция на Чудметрото някъде в този наш смахнат и чудесен град. Ще забележите, че кабинките нямат прозорци, така че няма да имате никаква представа къде отивате. Щом пристигнете, ще откриете първата си улика, която ще ви отведе до следващата, а тя до следващата и така нататък… по три улики на отбор, и ще трябва да ги донесете всички със себе си в указаното време, ако искате да вземете изпита. Помнете, ние проверяваме както способността ви да се ориентирате в Невърмур, така и способността ви да работите заедно. Нито един ученик не бива да бъде изоставен. Ясно ли е? Добре — качвайте се.

Кадънс, Арк и Ламбет влязоха в първата сферична месингова кабинка; Тадея, Анах и Хоторн заеха следващата. Мекмайски им махна и извика „Успех!“, докато вратите се затваряха.

Мориган се бе надявала Мекмайски да я сложи в един отбор с единствените двама от набора, които я харесваха, но нямаше този късмет. Тя, Франсис и Махир се качиха в третата кабинка и пътуваха в неловко мълчание близо три четвърти час.

По някое време я връхлетя — както вероятно и другите — тревожното осъзнаване, че пътуват доста надалеч, може би чак до покрайнините на Невърмур, и че тричасовият срок, който им бе даден, за да се върнат, вече се стопяваше до два часа.

Когато кабинката най-после спря, се оказа, че се намират на надземна станция на Чудметрото; кажи-речи само проста бетонна платформа край релсите. Тримата ученици излязоха в хладния нощен въздух. Беше тъмно. Станцията официално бе затворена — по това време на нощта пътуваха само частни влакове на Чудобщ (още една привилегия на членството в Обществото). Небето над главите им бе безоблачно и звездите грееха ярко, което рядко можеше да се види в централен Невърмур поради множеството градски светлини. Мориган вдиша дълбоко; въздухът й се стори по-чист и по-сладък. Тя прочете табелата на станцията: „Хълм Поларис“. Това потвърди подозренията й; бяха стигнали чак до Бетелгейзе, един от крайните райони. Тя се намръщи. Как щяха да се върнат от Бетелгейзе до Стария град преди съмване?

— Ето я първата улика! — възкликна Махир и посочи един от часовниците на станцията. На него бе залепен малък плик с числото 919. Франсис стигна до него пръв и го разкъса, за да прочете на глас съдържанието.

— Градина в нощта — започна той. — Радост за убиеца. Смърт от цветя. Оръжие на страхливеца.

— Какво означава това? — попита Махир.

Зъбните колелца в ума на Мориган скърцаха бавно. „Градина в нощта… Смърт от цветя.“

— Що за цвете може да убие някого?

— Ами… отровно? — предположи неуверено Франсис.

— Не — възрази Махир, ококорил развълнувано очи. — Едно от онези огромни месоядни растения със зъби! От онези в южните джунгли, които ядат хората цели!

— Но къде… — започна Мориган. — О! Не, Франсис е прав! „Оръжие на страхливеца.“ _Наистина_ се има предвид отрова! Трябва да отидем на някакво място, където растат отровни цветя. „Градина в нощта.“ Но коя градина? — Мориган прехвърли наум парковете на Невърмур, броейки на пръсти. — Градинският пояс на Стария град. Паркът на св. Гертруда. Хм… Оксбърови ливади, но това не е точно градина…

— Призрачната гибелградина! — възкликна Франсис и щракна с пръсти. — В нея има кажи-речи всяко отровно растение, за което се сетиш. Купувал съм „смъртоносни шапчици“ оттам. Имат малък магазин.

Мориган сбърчи нос.

— Какви са тези „смъртоносни шапчици“?

— Отровни гъби. Всъщност са страшно вкусни… в много, много малки дози.

— Купувал си отровни гъби — възкликна Махир, мигайки срещу него — от място, наречено „гибелградина“?

Франсис сви рамене и повтори:

— Имат малък магазин.

Мориган си отбеляза наум две неща: първо, никога повече да не яде нещо, предложено й от Франсис; и второ, да попита Юпитер как така никога не й е казвал, че в Невърмур има отровна градина. За бога, той знаеше, че това е точно в неин стил.

— „Градина в нощта — радост за убиеца.“ Това трябва да е мястото. Намираме се в Бетелгейзе, което ще рече, че Призрачният квартал е на изток оттук, значи… — Мориган млъкна и си представи Живата карта. — Франсис, коя е най-близката станция на Чудметрото до гибелградината?

— Старият път.

— Ако стигнем дотам, можеш ли да ни заведеш до градината?

Той се намръщи за момент, после кимна.

— Мисля, че да.

— Махир, колко остава до разсъмване?

Махир погледна часовника си.

— Час и половина. Никога няма да успеем.

— Не говори така. — Франсис мачкаше нервно предницата на палтото си. — Хестер ще ме убие, ако се издъня на някой изпит.

На Мориган не й се искаше да го признае, но Махир всъщност бе прав. Не виждаше начин да се върнат в Чудобщ до сутринта, след като им бе забранено да използват обществения транспорт и трябваше да приберат още две улики от две загадъчни места.

И все пак. Мориган за нищо на света не би се признала за победена в един от само двата си изпита. Диърборн щеше да реши, че това е доказателство за правотата й — че ужасната Мориган Врана е „неуспешен експеримент“, недостоен за нормално образование.

— ЩЕ успеем — заяви тя и запретна ръкавите на наметалото си. — Но се надявам вие двамата да носите удобни обувки.

Тичаха по целия път до вратите на Призрачната гибел градина. Това им отне двайсет безценни минути и единствените живи същества, които подминаха по пътя си, бяха двойка шумни градски лисици, няколко бездомници, спящи сгушени пред вратите на магазини, и един боклукчия, който си изкара акъла, когато тримата профучаха покрай него с главоломна скорост.

Черната порта на градината бе заключена по това време, но на нея, в зъбите на един сребърен череп с кръстосани кости, имаше друг малък плик с надпис „919“. Махир го грабна и прочете на глас бележката вътре.

— Нито бронз, нито злато, просто стари домове. Изобилно богатство, но моралът им е зле.

— Още една гатанка — каза Мориган. — „Нито бронз, нито злато.“ Това значи сребро, нали?

— „Стари домове.“ Това не е много конкретно — отбеляза Франсис. — В Невърмур има много стари…

— О! — извика Махир. — Великите стари домове!

— Великите стари домове ли? — попита Мориган.

— Старите фамилии в Сребърния квартал — поясни Махир.

— Така ги наричат — Великият стар дом на Сейнт Джеймс, Великият стар дом на Феърчайлд… все богати и гадни аристократи. „Изобилно богатство, но моралът им е зле.“ Логично е, нали? Обаче нямам представа как да стигнем дотам.

— Нито пък аз — призна Франсис. — Не и без Чудметрото. Мориган затвори очи и се опита да си представи пак Живата карта. Беше виждала някъде Сребърния квартал. В ума й изникнаха вода… канали. Малки лодки, плаващи през кълбящи се мъгли…

— Сребърният квартал е в Огдън на Джуро! — заяви триумфално тя. — Това е онзи район, който се спуска към река Джуро — видях го на Живата карта.

— Ами че това е на километри оттук. — Франсис се свлече край портата на гибелградината и тя издрънча. — Ще ни трябва поне час да дотичаме дотам. Не мога да тичам цял час!

— Нали ви казвах? — Махир също се облегна на портата и се смъкна надолу, за да тупне на земята с тихо изпъшкване. — Няма начин да се върнем в Чудобщ до зазоряване. По-добре да се откажем още сега.

— Я стига! — сопна им се Мориган. Беше си спомнила още нещо, видяно на Живата карта. — Вие двамата как изобщо сте взели миналогодишните изпитания при такава нагласа? Ставайте и след мен. Имам чудесна идея!

— Това е ужасна идея — извика Франсис през воя на вятъра.

— Да — съгласи се Мориган.

— Но ти каза…

— Излъгах.

Махир изстена.

— Чакаме вече десет минути. Няма да дойде! Замръзвам тук горе, хайде просто да…

— _Ще дойде_ — натърти Мориган. — Ще дойде. Минават на всеки час. Само още една минута. Повярвай ми.

Мориган полагаше всички усилия да канализира неукротимата жизнена енергия на един рижобрад луд, когото познаваше. Но й бе трудно да потисне надигащото се в нея гадене, докато се взираше от мястото, където тя, Франсис и Махир балансираха застрашително върху перилата на Стогодишния мост, към бездънните черни води на река Джуро долу. Започна да си блъска главата над алтернативен план, но точно тогава изпод моста се появи носът на една боклукчийска баржа, браздящ водата доста бързо като за съд с такива размери. Мориган усети как я залива облекчение.

— На три — надвика тя шума на течащата река. — Готови ли сте?

— Не — изрева Махир.

— Не — пригласи му и Франсис.

— Така ви искам. Едно… две… скачайте.

Франсис и Махир скочиха, но само защото — Мориган бе сигурна, че трябва — тя ги бе стиснала толкова здраво за ръцете, че нямаха кой знае какъв избор.

Тримата ученици пищяха по целия път надолу, докато не тупнаха в мека купчина зловонен боклук.

— Ъххх. Мориган, НИКОГА НЯМА… — Франсис се опита да стане, но падна и се хързулна чак до долния край на камарата боклук, предизвиквайки малко свлачище, което повлече и Мориган, и Махир — … ДА ТИ ПРОСТЯ ЗА ТОВА — довърши Франсис, въсейки се срещу нея.

— Ще ми простиш, като си вземеш изпита — промърмори Мориган и се надигна на крака. Честно казано, беше малко ядосана на себе си. Защо чудесните й идеи никога не включваха нещо лесно или приятно?

Ала баржата ги отнесе до Огдън на Джуро по-бързо и от пътуване с Чудметрото. И макар че трябваше да скочат във водата и да доплуват до брега, поне ледените води на река Джуро отмиха _повечето_ от отвратителната воня на дрехите им… дори това да означаваше, че сега бяха мокри и зъзнеха.

— Т-т-тунел от з-зеленина — прочете Франсис с посинели устни. Цялото му тяло трепереше, докато четеше бележката, която бяха намерили залепена на претенциозната сребърна порта на Сребърния квартал. — З-за кралица сред г-гората. В-в-владетел…

— Ч-чакай, д-дай аз да чета… — прекъсна го Мориган през тракащи зъби. Опита се да грабне бележката от него с измръзналите си пръсти. — Тунел от зеленина за кралица сред гората. Владетел в самота. Много к-кости по земята.

— Т-тунел от дървета — заяви веднага Махир. — Местността Краличини шубраци. Има път през шубраците, ограден от дървета, които са сплели клони над него.

— Краличини шубраци — повтори Мориган. Затъпка с крака и заразтрива ръцете си, опитвайки се да вкара в тях малко топлина. — Това е било мястото за лов на кралица Септемврина, нали? Царувала е преди шест или седем владетели. Четох за нея в „История на невърмурските варварщини“.

— „Много кости по земята“ — каза Махир. — Права си. И казват, че не пускали никого друг да влиза там, докато Септемврина била жива: „Владетел в самота“. Пасва!

— Но Краличини шубраци са във Високостен — изтъкна Франсис и лицето му посърна. — Това е на два квартала северно оттук. Времето изобщо не ни стига.

— Мисля, че знам един начин — побърза да каже Мориган. — Улица „Шпицногъл“. Подминахме я на идване — само на две пресечки зад нас е. Отбелязана е на Живата карта като лъжепът, _сигурна_ съм.

Махир изглеждаше изненадан.

— Откъде знаеш?

— Запаметила съм географските особености.

При тези думи очите на Махир се разшириха и Мориган сви рамене.

— Е, не всичките. Поне засега. Но знам повечето коварни улици и някои от лъжепътищата… а нали помните какво ни каза Мекмайски за лъжепътищата? Поглъщат те и те изплюват на друго място, понякога на километри разстояние. Не може да е случайно, че има такъв толкова близо до третата ни улика. Обзалагам се на каквото щете, че от нас се очаква да минем по „Шпицногъл“. Обзалагам се, че ще ни отведе до Краличини шубраци… или поне близо до тях.

— Но Мекмайски каза, че не бива да минаваме по коварни улици — възрази Франсис. — А лъжепътищата дори още не сме ги изучили както трябва. Не биха сложили в изпита нещо, което може да е опасно.

Мориган изстена.

— О, _за бога_, Франсис, досега не си ли разбрал какво е Обществото? Тях не ги интересува дали е опасно. Не ги интересува дали сме го учили, или не. Те не признават ограниченията и не очакват от нас да ги спазваме.

— За какво говориш? — попита Махир.

— Понякога просто трябва да знаеш кои правила да спазваш и кои да нарушиш — заяви Мориган, спомняйки си нещо, което й бе казал веднъж Юпитер. — Кога да следваш плана и кога да импровизираш.

— Но ние _нямаме_ план — отбеляза немощно Франсис.

— Именно — натърти Мориган. — Време е да импровизираме.

Улица „Шпицногъл“ беше дълга, тясна и тъмна. Бе невъзможно да се види какво има в края й. Мориган стоеше в началото й, заобиколена от Франсис и Махир. Ръцете й трепереха и започваше да съжалява за идеята си, само мъничко.

— Добре — каза тя. — Значи трябва просто да…

— Ти си първа — изквича ужасено Франсис.

— Добре — повтори Мориган. — Разбира се.

Направи една предпазлива крачка в тъмното, после още една. След това поклати глава и реши: всичко или нищо. Пое си дълбоко дъх и се затича, трополейки по черната уличка, докато не видя светлина — малка, но растяща — далеч пред себе си. „Да“, помисли си тя и ускори своя бяг, докато най-сетне излезе…

Не от другата страна на улица „Шпицногъл“ в Сребърния квартал.

Нито пък в местността Краличини шубраци във Високостен.

Всъщност никъде.

Спря се тъкмо навреме, преди да забие нос в тухлената стена, която й прегради пътя. Тя израсна буквално пред очите й — дванайсет стъпки висока, после четиринайсет, после двайсет…

Мориган въздъхна, взирайки се в тухлите, обзета от силна неохота да се върне и да каже на Махир и Франсис, че е сбъркала, когато иззад нея се разнесе протяжно глухо скърцане. Тя чу познато _трак-трак, трак-трак_ и обезпокоителното _стръъъъг_ на нещо, влачено по паветата.

Гърлото на Мориган пламна. Ноздрите й се изпълниха с ужасната миризма на мръсна речна вода и разлагаща се плът.

Сковаващ студ плъзна в гърдите й. Тя се обърна бавно и се озова лице в лице с нещо, което се бе надявала да не види повече.

Скелетния легион. Кокаляците.

Този път бяха повече. Бяха се събрали цяла орда — поне две дузини, а може би и отгоре — и се тълпяха в уличката зад нея. Напираха, притиснати рамо до рамо, от стена до стена, в четири редици. _Трак-трак, трак-трак, стрръъъг. Трак-трак, трак-трак, стрръъъг._

Точно както помнеше — и както й го бе описал Мекмайски, — те явно бяха сглобени наслуки от отпадъчни кости на хора и животни, умрели и хвърлени в коритото на река Джуро през вековете, плюс — по всичко личеше — каквото друго се е намирало наоколо. Един имаше рамка от ръждясал стар чадър вместо ръка, а друг се търкаляше на дълга, разядена, окичена с водорасли пазарска количка вместо крака. Трети представляваше човешки скелет, увенчан с мъничкия череп на нещо като котка. Това би могло да е почти комично, но Мориган никога не се бе чувствала по-малко склонна да се смее.

Соленият мраз изгаряше гърдите й, дъхът й излизаше учестено и накъсано. Тя стисна очи, обзета от безсилен бяс заради собствената си мекушавост. Нали уж трябваше да е Чудотворка? Защо не можеше да направи онова, което правеха Чудотворците? Защо не можеше да прави всички онези неща, които бе видяла да прави Езра Шквал? Защо не можеше никой _да я научи как_?

Това бе опасна мисъл, каквато никога не би изрекла на глас. Но в този момент, за първи път в живота й, на Мориган ужасно й се прииска да е истинска Чудотворка.

Сякаш в отговор на тази мисъл някъде иззад кокаляците се разнесе мощно цвилене. Със силен тропот един ездач от черен дим прогърмя по уличката към Мориган, минавайки право през ордата кокаляци, сякаш ги нямаше там.

Дъхът на Мориган преседна в гърлото й. Тя моментално осъзна какво е това — ловците от дим и сенки се бяха върнали. Тя потрепери, спомняйки си последните думи на Езра Шквал към нея — „Вторият урок ще се състои веднага щом поискаш“.

Ловецът спря точно пред Мориган и сякаш порасна още повече, изду се, като че ли… като че ли искаше _да я защити_, да образува щит между нея и гротескните скелетни чудовища.

Черният сенкокон се надигна на задните си крака, бълвайки огнена пара от ноздрите си, а свирепите му червени очи горяха. Когато копитата му се стовариха с трясък обратно на паважа, грамадният ловец от черен дим на гърба му се приведе и подаде ръка на Мориган.

Дробовете на Мориган горяха и осъзнавайки, че е спряла да диша, тя си пое глътка студен въздух. Пулсът туптеше в шията й.

Ловецът чакаше, напълно неподвижен, с протегната ръка.

Това не беше заплаха. Не беше заповед.

А покана.

Мориган отстъпи назад към каменната стена, клатейки глава.

— Аз… н-няма да ходя никъде с теб.

Ловецът не каза нищо. В очите му, също като в очите на коня, се вихреха червено и черно, досущ сияещи течни въглени. Като лава. Конят тъпчеше нетърпеливо.

— Няма да дойда с теб! — извика още веднъж Мориган.

Ловецът отново не каза нищо (тя дори не беше сигурна дали има уста, с която да говори), но се извърна лекичко назад към тракащата орда от кокаляци, а после пак към Мориган и сякаш килна насмешливо черната си глава.

„Прав си“, помисли жално Мориган.

Нямаше избор. С разтуптяно сърце тя посегна да сграбчи димната ръка и когато я докосна, чувството бе изключително странно, сякаш докосваше втвърден въздух. Почти без никакво усилие ловецът я издърпа на седлото и в същия миг конят препусна, разпилявайки ордата от кокаляци, докато минаваше в галоп през тях.

19. Откраднати моменти

Този път беше различно. Ловците от дим и сенки вече бяха отвличали Мориган веднъж — миналата зима, след последното й изпитание за Чудното общество. Тогава тя имаше чувството, че е подхвърляна от вълните на океан от черен дим или носена от ураган от сенки, или че се премята отново и отново в безкраен главозамайващ тунел, докато накрая ловците я тръснаха на перона на Паяжинната линия, в краката на Чудотвореца, досущ куче, което носи мъртъв плъх на господаря си.

Но сега, седнала пред грамадния огненоок ловец, Мориган се чувстваше по-скоро като стрела, пусната от лък. Сенкоконят препускаше с такава невъзможна скорост, все едно летяха през Паяжината. Светлините на града се носеха покрай тях и вятърът свистеше оглушително в ушите на Мориган.

А после спря.

Настъпи тишина, ако се изключи собственото й учестено дишане. Тя премигна, опитвайки се да избистри зрението си. Ловецът бе изчезнал и Мориган стоеше сама в просторна зала. Трепкащи фенери в скоби по стените хвърляха кръгове светлина върху мраморния под.

Мориган тръгна през залата с разтуптяно сърце и всяка нейна стъпка отекваше в тишината. Покрай стените бяха наредени снежни глобуси. Не от малките, които можеш да държиш в ръка и да ги разтръскаш. Грамадни снежни глобуси в естествени големина. Всеки от тях съдържаше житейска сцена — скулптури на мъже, жени, деца, чудживотни и животни, прекрасно изваяни в собствени удивителни малки сцени и пози. Запечатани в стъкло и забулени в снежни вихрушки, които никога не утихваха и не се слягаха.

Жена, плуваща в океана.

Вълкодав, свит край камина.

Двама младежи, прегърнати под газен фенер.

Мориган притисна нос към стъклото с жената в океана. Ти бе красива, лицето й представляваше съвършен овал, подаваш се от тъмносините вълни, с вперени в небето очи. Сцената бе толкова жива, та Мориган имаше чувството, че може почти да се гмурне в океана и да заплува до нея. Тя опря ръце в стъкления купол, усещайки странна самота в гърдите.

— Не бива да пипаш експонатите — обади се тих глас зад нея.

Мориган се завъртя и вдиша рязко.

Едно познато лице, на сантиметри от нейното. Бледо и обикновено, ако се изключи малкият бял белег, разцепил наполовина едната вежда.

Езра Шквал. Чудотвореца.

(„_Другият Чудотворец_“, поправи се наум Мориган.)

Тя залитна назад и се блъсна в стъклото на снежния глобус, после се озърна наляво-надясно, търсейки път за бягство. Всяка частица от нея бе напрегната, готова да бяга, но мозъкът й още не бе настигнал тялото. Чувстваше се мудна и тромава, и единственото, за което можеше да мисли, бе лицето пред нея. Лицето на най-злия човек, живял някога.

Но… дали Шквал наистина бе _тук_! Дали бе намерил начин да се върне в Невърмур след толкова години в изгнание? Или използваше същия номер, който бе спретнал миналата година, когато призрачната му форма посещаваше Невърмур през Паяжинната линия под маската на своя асистент, любезния и деликатен господин Джоунс?

За нещастие, имаше само един начин да разбере.

С дълбоката неохота на човек, който се опитва да погали бясно куче, Мориган протегна колебливо треперещата си ръка. Стегна се, наполовина очаквайки да докосне топло и твърдо човешко тяло, и се приготви да бяга, ако това стане… но ръката й мина право през рамото на Шквал, сякаш бе направен от въздух.

„Паяжинната линия“, помисли си тя и затвори очи с облекчение. Истинското тяло на Шквал все още бе на безопасно разстояние оттук, далеч в република Зимномория, без достъп до града на Мориган и не можеше да причини зло нито на нея, нито на някого друг в Невърмур. Тя осъзна, че е затаила дъх, и чу в главата си гласа на Мекмайски. „Точка първа: ЗАПАЗЕТЕ СПОКОЙСТВИЕ. Вдишвайте. Издишвайте.“

Шквал й се усмихна тъжно.

— Здравей отново, мила ми Врана.

— Къде съм? — попита Мориган. Бе изненадана и облекчена да чуе, че гласът й не трепери, макар ръцете й да го правеха.

— Надявам се, че ловецът е бил любезен. — Той говореше с приятен, спокоен тон. Все едно са двама непознати, обсъждащи времето.

— Къде съм? — повтори тя и този път гласът й трепна съвсем лекичко. Тя стисна зъби.

Шквал разпери ръце, за да обхване с жест залата.

— В Музея на откраднатите моменти. Чувала ли си за него?

— Не.

— Не. Разбира се, че не си. Той е зрелище. — Шквал млъкна и сви небрежно рамене. — Чувам, че получаваш доста ограничено образование. Та реших да ти направя услуга. Да разширя малко хоризонтите ти.

Мориган не каза нищо и се насили да запази безизразна физиономия. Но откъде знаеше той за обучението й в Чудобщ? Дали бе пътувал дотук по Паяжината и я бе наблюдавал тайно? Или имаше шпиони, които да вършат тази работа вместо него?

— Аз лично — продължи Шквал, небрежно прокарвайки призрачната си ръка през океана в глобуса — винаги съм мислел, че Комисията за класификация на Чудните деяния в този случай е преценила грешно. Зрелище е нещо, което предизвиква благоговение и наслада, нещо, което зашеметява ума. Музеят на откраднатите моменти е много повече от това. Той трябва да бъде обявен за феномен или поне за уникат.

_Зрелище, феномен, уникат…_ Мориган нямаше представа за какво говори той. Отвори уста да попита, после я захлопна. Нямаше да се остави да бъде въвлечена в разговор. Нямаше да се остави да бъде подмамена в каквато и да било дискусия с това чудовище. Очите й зашариха из стаята, търсейки най-добрия начин за бягство. Да побегне ли? Или тогава той просто ще повика пак ловците?

Шквал помълча за момент, потънал в мисли.

— Тя беше толкова талантлива — промърмори, почти на себе си.

Тъкмо странната нотка на копнеж в гласа му накара Мориган да поддаде. Проклинайки се вътрешно, тя зададе очевидния въпрос.

— Коя?

— Матилда Лашанс. Чудотворката, която създаде всичко това. Истински шедьовър е, не мислиш ли? Сигурно е изисквал употребата на поне пет Отвратителни изкуства. Ноктюрно, разбира се, и Тъкачество. Темпус, вероятно Воал, може би даже… — Той млъкна, щом видя лицето на Мориган. На него сигурно бе проличал копнежът, който изпита тя, чувайки тези думи, внезапното _прещракване_ в ума й, когато си спомни казаното от Мургатройд в Залата на старейшините — „някой трябва да научи малкото зверче на Отвратителните му изкуства“, — и най-после се сети къде бе чувала тази фраза преди. От самия Шквал, миналата година в имението Врана. Той ги бе нарекъл „Отвратителните изкуства на завършения Чудотворец“. Беше предложил на Мориган да я научи на тях и тя бе отказала.

Шквал се усмихна.

— Ах. Но не бива да издавам прекалено много. Това не би им харесало, нали? На твоето _Чудно общество_. — Изрече последните две думи с ясно доловимо презрение. Мориган се опита да скрие разочарованието си, докато запаметяваше безценните четири думи, които му се бяха изплъзнали — _Ноктюрно, Тъкачество, Темпус, Воал. Ноктюрно, Тъкачество, Темпус, Воал._ Какво ли означаваха те?

— Как ти се харесва животът в Чудобщ? — Гласът му бе небрежен. Той закрачи напред-назад, хванал ръце зад гърба си.

— Може би е всичко, за което си мечтала, че и отгоре? Чувам, че съучениците ти придобиват знания и умения, каквито не са си и представяли. Преди да се усетиш, ще станат специалисти в своите области, прочути из цялото кралство. Най-великият жив драконов ездач. Най-изтъкнатият невърмурски лингвист. Хипнотизаторка с несравним талант. — Той се обърна към Мориган с тъжен поглед и пресилено цупене. — И ти: дете, на което е забранено да използва силата си или да развива дарбите си. Ограничавана и контролирана от същите онези хора, които най-много се страхуват от теб.

Мориган поклати глава.

— Това не е… те не се _страхуват_ от мен, просто… това е за моя собствена…

Мориган млъкна, щом видя как очите на Чудотвореца заблестяха от някаква смесица от забавление и негодувание.

— Твоя собствена какво? Твоя собствена безопасност? Твоя собствена полза, твоя собствена защита? О, боже. Виждам, че си се научила да лъжеш малко по-добре. Или поне да се самозалъгваш.

Мориган не отговори. Той беше прав и тя не можеше да се насили да го отрече. Старейшините _наистина_ се страхуваха от нея.

Шквал я наблюдаваше внимателно. Знаеше, че е докоснал чувствителна струна.

— И на какво те научи твоят гърбав професор, ммм? Я кажи какво узна за онези зли и лукави Чудотворци от миналото.

— Нищо няма да ти кажа, освен това той не е _гърбав_, той е костенурчуд — сопна се Мориган, а после се прокле отново, че се е оставила да я въвлече в разговор. Стисна ръце в юмруци. „Запази спокойствие.“ — Защо ме доведе тук?

— За да направя каквото правят Чудотворците. — Единият ъгъл на устата на Шквал се изви в четвърт усмивка. Той бе спрял да крачи и стоеше пред един снежен глобус, в който четирима весели младежи висяха отстрани на наклонен автомобил и вятърът развяваше косите им. — Да изпълня най-съкровеното ти желание. Да ти дам онова, което жадуваш повече от всичко друго.

— И какво е то? — попита Мориган през стиснати зъби.

— Образование. — Той закрачи отново. — Тъкмо това искаше сега, нали, в края на онази тъмна задънена уличка? Е, добре дошла на втория си урок. Би ли желала да научиш как да призоваваш Чудо?

Искаше й се да каже „не“. Искаше й се да плюе право през невещественото му лице, да избяга от музея и да се върне право в Чудобщ. Останалите от набора й със сигурност вече бяха там, а ако не се явяха всички, щяха да ги скъсат на изпита. Още една причина да й се сърдят. Мориган се зачуди какво ли е станало с Франсис и Махир, дали я чакат, или също са влезли в уличката… „Не — помисли си. — Вероятно не.“

Но поне Хоторн щеше да се тревожи за нея. Може би дори Кадънс. Трябваше да се върне и да им съобщи, че е добре.

Но изкушението да остане беше смазващо. Върховният съвет на старейшините бе решил да държи силата на Мориган под ключ и на каишка. Онсталд отказваше да й даде и най-малкото късче полезна информация. Дори Юпитер, който се бе заклел да й докаже, че Чудотворците не са били изцяло ужасни, не бе постигнал нищо.

А ето го тук Езра Шквал, най-големия враг на Невърмур, който й предлагаше ключа.

„Би ли желала да научиш как да призоваваш Чудо?“

Нещо дълбоко в нея се размърда.

— Да или не, малка ми Врана? — подпита я Шквал. Самодоволното му изражение подсказваше на Мориган, че той вече знае отговора, но иска да го чуе от нея.

Тя въздъхна и изрече с тих, неохотен глас:

— Да.

— Тогава, ето първото и може би най-важното от Отвратителните изкуства. — Той плесна с ръце и отиде да застане в самия център на залата, сякаш е сцена. Повиши глас, оставяйки го да изпълни просторния музей. — Отвратителното изкуство на Ноктюрно. Призоваването на Чудо. Осъществява се с пеене.

„Пеене ли?“ Това звучеше като шега. Пеенето бе за хора като госпожа Чанда. За ангела Израфел. Със сигурност _не беше_ едно от Отвратителните изкуства на завършения Чудотворец.

Шквал вдигна ръка за мълчание.

— Малко гардже, малко гардже — запя той тихо, — с очи черни като копчета.

Хлад полази по тила на Мориган. Тя го беше чувала да пее тази песен и преди. Миналата зима, на перона на Паяжинната линия. Малко преди да я отнесе с ослепителния Паяжинен влак обратно в Зимномория. В имението Врана, където бе заплашил семейството й. Мориган си пое дълбоко дъх и заби нозе в земята, опитвайки се да пребори внезапния импулс да побегне.

— Полети, полети към поляната, дето зайците се крият. — Шквал шаваше леко с пръсти във въздуха. Очите му бяха затворени. — Малко зайче, малко зайче… — Той млъкна и отвори очи да погледне с интерес надолу към ръката си. — Това е като да обучаваш куче, разбираш ли? Само дето кучето не е куче. А чудовище. И чудовището си има свои собствени идеи. Виждаш ли го?

— Чудото е невидимо — каза предпазливо Мориган.

— Невидимо е, когато дреме, да — съгласи се той. — Но както гласи старата поговорка, „призованото Чудо се показва на призоваващия и майстора“. Това ще рече, че когато Чудото откликва на зова на Чудотворец, това създава помежду им… нещо като съглашение.

— Съглашение… да се покаже?

— Точно така. — Той кимна, следейки зорко движенията на собствената си ръка. — И макар че Чудото е интелигентно, то не разграничава хората. Веднъж призовано, всеки Чудотворец може да го види. „Призоваващият и майсторът“, нали разбираш? Но само ако внимаваш. Само ако знаеш за какво да си отваряш очите.

Мориган ахна. Тя _наистина_ го виждаше — мъничка трептяща нишка златистобяла светлина, която Шквал заплиташе в ръката си. Тя се виеше между пръстите му като змиорка. Мориган гледаше хипнотизирана, докато той вдигна ръка и духна малката нишка, все едно е глухарче. Тя се пръсна по вятъра и изчезна.

Разбира се, Мориган вече знаеше как изглежда Чудото. Юпитер й го бе показал миналата година, след благополучното й завръщане от имението Врана. Бе притиснал чело до нейното и за един ярък миг тя бе видяла света — и себе си — така, както ги виждаше нейният покровител. Чудото, събрало се около нея, сияеше ослепително. Тази мъничка нишка сама по себе си бе нещо различно, но не по-малко изумително. Не по-малко красиво.

— Твой ред е. — Шквал протегна ръка към центъра на стаята и отстъпи, предавайки й сцената. — Пей.

Мориган поклати ужасено глава.

— Но аз не мога да пея.

— На Чудото не му пука. Не можеш да го обидиш. — Той изпръхтя. — Няма начин да си по-зле от стария Оуейн Бинкс. Всеки път, когато той призоваваше Чудо, дотичваха хора, защото мислеха, че убиват някого. Хайде, изпей нещо. По-бързо.

Тя се поколеба, после започна треперливо:

— Малко гардже…

— НЕ! — Шквал вдигна ръце да я спре и се втурна напред. Мориган се дръпна и той спря рязко. — Не. Не това. Всеки Чудотворец трябва да има свой собствен, индивидуален начин да призовава Чудото. Избери друга песен.

— Ама аз не знам други песни — възрази тя.

— Глупости — каза нетърпеливо Шквал. — Всеки знае поне една. Безполезното ти семейство никога ли не ти е пяло приспивни песни? Спомни си дните, когато си била врещящо, зачервено бебе.

Мориган тъкмо се канеше да завърти очи при мисълта баща й или баба й да правят нещо толкова глупаво като да й пеят приспивни песни, когато я връхлетя внезапен ярък спомен.

Беше малка — може би на шест или седем години. По онова време нейна учителка бе госпожа Дъфи, поредната от безкрайна редица злочести мъже и жени, които баща й водеше в имението Врана да учат Мориган на четмо, писмо и аритметика… или, по-точно казано, да я държат настрани от него, за да може да се преструва, че тя не съществува. Повечето учители на Мориган бяха доволни да избягват пряк контакт с нея и никога не срещаха очите й по време на урок. Някои бяха стигнали и по-далеч в стремежа си да се опазят от проклятието — госпожица Линфорд бе настояла да има врата между нея и Мориган, просто за всеки случай.

Но тази учителка беше различна. Вместо да избягва Мориган, госпожа Дъфи сякаш смяташе за свой дълг постоянно да й напомня каква напаст е тя за обществото и семейството си. Какво ужасно бреме е, каква опасност представлява за всеки около себе си — за всеки в Безименното кралство, — просто защото се е родила.

Госпожа Дъфи я бе научила на една песничка и винаги когато Мориган се провалеше на някой изпит или не слушаше, или я прекъсваше, тя я караше да я пее. Отново и отново, докато учителката не й каже да спре.

Песента беше ужасна и много плашеше Мориган като малка. Но бе единствената, на която знаеше всички думи. Те се бяха жигосали незаличимо в мозъка й.

Тя запя с тих, колеблив гласец.

— Яснозорското дете е добро и срамежливо. — Гласът й заглъхна. Тя прочисти гърло. — Срединощното дете е разюздано и диво.

Шквал килна глава на една страна и дълбока бръчка проряза челото му.

— Яснозорското дете идва с утрините ранни — продължи Мориган. Пееше ужасно фалшиво, но гласът й изпълваше огромното пространство и крепнеше с всяка нота. — Срединощното дете носи дъжд и урагани.

Шквал направи крачка към нея. Изглеждаше, сякаш си е спомнил нещо.

— Къде отиваш, сине на ясната зора? — пропя той тихо. Когато пееше, гласът на Шквал бе смущаващо мек и сладък. Много по-хубав от този на Мориган. Не би трябвало да звучи така, помисли си тя. Трябваше да е грозен и груб. Като сърцето му.

Тя си пое треперливо дъх.

— Високо, дето слънце грее над света. — Мориган направи пауза, искаше й се да спре, но тогава… внезапно изпита чувството, че върховете на пръстите й са изпълнени със статично електричество. Имаше леко трептене на съпротива, като да напираш срещу силен вятър. Тя вдигна очи към Шквал.

Той й кимна окуражително с блеснали очи и изпя:

— Къде отиваш, дъще на нощната тъма?

Мориган размърда леко ръце напред-назад, изпробвайки усещането. Сякаш лъчи лунна светлина танцуваха между пръстите й.

— Дълбоко, дето твари хапят и ръмжат.

Чудото я бе чакало. Точно както бе казал Юпитер.

„Какво чака от мен?“

„Предполагам, че ще видим.“

Ето какво бе чакало. Тя си мислеше, че ще е трудно да призове Чудо, но то сякаш… сякаш искаше да бъде призовано. Събираше се бързо — сто мънички нишки, съставени от милиони мънички точици светлина, които обвиваха главата и тялото й… плуваха, плъзгаха се леко над нея. Беше бързо и любопитно. Тя имаше чувството, че е _живо_.

— Съсредоточи се върху ръцете си — каза Шквал.

Чудото жадуваше да угоди. Още щом той изрече думите, още щом идеята проникна в ума на Мориган, плуващите златни нишки сякаш се устремиха към протегнатите й ръце и се събраха в обърнатите й нагоре длани като течни слънчеви лъчи.

Тъкмо такова чувство пораждаше Чудото. Все едно те топли слънцето, все едно държиш чиста енергия. Все едно си чиста енергия. Ръцете на Мориган вибрираха. Тя дори не можеше да ги види вече, виждаше само Чудото, покриващо ги като странни аморфни ръкавици. Два облака светлина. Това я караше да се чувства странно. Могъща и в същото време някак си хваната натясно.

А сега, след като го бе призовала, не знаеше какво да прави с него.

— Как да го накарам да спре?

Шквал я изгледа със смесица от неверие и жалост.

— Че защо ти е да го правиш?

Мориган усети да я обхваща паника. Само преди миг всичко й се струваше толкова правилно. Тя държеше Чудо в дланите си, сякаш е родена да прави именно това. Но сега в нея се прокрадваше друго усещане, чувството, че вече не тя държи Чудото. А Чудото държи нея.

— Накарай го да се махне — помоли тя, повишавайки глас. — Накарай го да спре.

Но Шквал не стори нищо. Стоеше и се взираше в нея, и докато Мориган го гледаше през златната мъгла от събиращо се Чудо, ужасът й растеше. Той я бе изиграл. Искаше я мъртва. Щеше да остави Чудото да я унищожи.

— Направи нещо! — настоя тя. — Накарай го да спре!

Но Шквал продължаваше да не прави нищо.

Действайки инстинктивно, Мориган разтръска ръце, сякаш да се отърве от калта по тях.

— Не — извика тя. — НЕ! — Не знаеше на кого говори — на себе си, на Шквал, или на самото Чудо.

Но Чудото бе това, което я послуша. Тя го усети как побягна — не, _втурна се_ от нея, сякаш тя го е пратила на някаква мисия. В една разтърсваща секунда най-близкият до Мориган глобус се пръсна и водата със снежинките в него се изля на голяма вълна. Скулптурата вътре бе изтръгната от мирния си стъклен дом и захвърлена на мраморния под в хаос от мокри крайници и коса.

Мориган се взря в нея, дишайки учестено, а умът й още се опитваше да осъзнае станалото току-що.

„Хаос от мокри крайници и коса.“ Това бе скулптурата на плуващата жена. Тялото й вече не плуваше, взирайки се с немигащи очи в небето, а се бе свило на кълбо в прогизналия си син бански и… и _дишаше_. Или поне се опитваше. Поемаше си дълги, хрипливи вдишвания, които звучаха така, сякаш дробовете й вече са пълни с половината море. А после спря.

Тя изобщо не бе скулптура.

Мориган изтича при жената и я разтърси, обърна я и я тупна по гърба.

— Дишай! — извика тя и знаеше, че трябва да направи нещо, че ако Юпитер бе тук, щеше да знае точно какво, но сега не можеше да стори нищо друго, освен да се паникьосва; умът й хем препускаше бясно, хем сякаш бе изостанал на километри назад. — ДИШАЙ!

— Много си закъсняла. — Гласът на Шквал едва се чуваше през блъскането на собственото й сърце. Сълзи пареха в очите й и замъгляваха зрението й. Тя не разбираше. Жената лежеше отпусната и тежка в ръцете й и тя… тя не _разбираше_. — Закъсняла си с дълги, дълги години.

— Какво е това място? — Мориган се взря с ужас в глобусите, наредени покрай стените и пълни не със скулптури, знаеше вече тя, а с хора. С истински, живи хора.

— Тук се въздига зрелище — обяви Шквал, сякаш цитираше по памет. — Музеят на откраднатите моменти. Изработен от Чудотворка Матилда Лашанс. Спонсориран от почитаемия Е. М. Сондърс. Дар за народа на Невърмур. Зимата на Първа година от Епохата на крадците.

— Дар за народа на Невърмур ли? — прошепна Мориган, взирайки се в празните, безжизнени очи на удавената жена.

— Така си мислеха хората, да — каза равнодушно Шквал. — Предполагам, затова е класифициран като зрелище, а не като феномен. Добрите хора на Невърмур си мислеха, че са им подарили изложба. Живи творби на артистичния гений на Матилда Лашанс. Но геният на скъпата Матилда не бе в създаването на имитации… а в улавянето на реалността. Съхраняването й. — Той прекоси мокрия под с бавни, решителни крачки и надвисна над Мориган, взирайки се надолу в безизразното лице на жената, а неговото собствено бе като зловещ жив близнак на нейното — празно и безстрастно. — Матилда не беше жестока. Даже по-скоро милостива. Вземаше поданиците си само щом стигнат до ръба на смъртта. Не знам дали самата смърт я очароваше, или идеята за безсмъртие. Както и да е, тези щастливци тук никога няма да умрат. — Той огледа стаята, после сви рамене. — Или ще умират вечно, през всеки миг от всеки ден. Зависи как го погледнеш.

Мориган стисна зъби, опитвайки се да спре да трепери. Те грешаха, помисли си тя — и Шквал, и Комисията за класификация на Чудните деяния. Мориган нямаше представа какво е зрелище, но това не беше зрелище. Беше злодейство.

Тя положи нежно жената на пода и се помъчи да се изправи на треперещите си крака.

— Готова ли си да опиташ пак? — Шквал я погледна с очакване.

Мориган огледа глобусите един по един, виждайки най-после онова, което бе пропуснала. Младежите в колата не се подаваха от нея; бяха _изхвърлени_ от силата на някакъв неизвестен сблъсък, а лицата им бяха застинали не в израз на радост, а на ококорен ужас. Между двамата мъже, прегърнати под газения фенер, сребрист проблясък показваше, че единият е притиснал нож към корема на другия. Сега Мориган можеше да види тънката червена струйка кръв, стичаща се изпод палтото на втория.

Даже рошавият вълкодав край камината бе на ръба на смъртта, един по-внимателен поглед към млечнобелите му очи и петнистата проскубана козина издаваше напредналата му възраст. Мориган се зачуди колко ли дъха са оставали на старото куче, преди да бъде запечатано в този стъклен ковчег.

Илюзията се пръсна. Изведнъж Мориган бе връхлетяна от ужас и отвращение, каквито трябваше да изпитва от самото начало.

Какво правеше тук? Беше съвсем сама с едно чудовище. Отново. Стоеше в един кошмарен музей, заобиколена от живи експонати — истински хора, запазени навеки в момента на смъртта си. Като зеленчуци, консервирани в буркан.

Това изобщо не беше музей. А мавзолей.

Мориган мина със залитане покрай Шквал, отвращението се надигаше като жлъчка в гърлото й. Гадеше й се. Трябваше да се махне оттук. Трябваше да се върне в Чудобщ, където бе безопасно и нормално.

— Къде си мислиш, че отиваш? — извика спокойно той след нея. Тя не му обърна внимание, съсредоточена върху това да мести крак пред крак. „Да се махна. Да се махна оттук.“ — Това ли беше? Отказваш ли се?

„Махни се, махни се, махни се, не го слушай, не му отговаряй, просто се МАХНИ.“

— От какво те е страх? Че един ден може да станеш толкова могъща, колкото се опасяват те? Да не се страхуваш от собствения си потенциал за величие, малко гардже? Наистина ли си такава страхливка?

— НЕ съм страхливка! — извика Мориган и се завъртя с лице към него. — Нито пък съм такава като теб. Или като Матилда Лашанс. Не съм _чудовище_.

— Ти си и двете. — Той говореше с обичайния си мек, строго овладян глас, но нещо кипеше под повърхността му. — Ти си най-страхливото, чудовищно, отвратително, погрешно дете, което някога съм имал удоволствието и нещастието да познавам. А аз те _познавам_, малка Врана, не си прави илюзии. — Тъмните му очи блестяха в светлината на лампите, докато вървеше към нея. — Знам, че си отмъстителна и своенравна, и _мъничко_ по-умна от необходимото. Знам, че не можеш да се подчиняваш на същите правила като другите деца, защото ти не си като другите деца. Ти си Чудотворка, мила ми Врана. Ние сме различни. Ние сме по-добри и по-лоши от всички тях, взети заедно. Още ли не си разбрала мястото си в Обществото? Не осъзнаваш ли, че можеш да ги поставиш всички на колене, стига да _опиташ_?

Мориган поклати глава. Не искаше да го слуша. Не искаше да слуша, че е различна. Чуваше го цял живот и знаеше точно какво означава. „Различен“ означаваше опасен. „Различен“ означаваше бреме.

— Стига. Не знаеш нищо за мен.

— Какво ще кажеш за малко _мотивация_? — изрева Шквал. Вече изглеждаше отчаян, даже бесен. — Получила си _дар_ — дар, за какъвто хората биха убивали, за какъвто _са умирали_, — а ти го ПРАХОСВАШ. — Думите му се отразиха в тавана и заехтяха като безкраен, гневен хор.

Мориган трепна. Събра целия си кураж и му се сопна:

— Ако хората са умирали заради него, то е защото ТИ си ги убил.

— Може би трябваше да убия и теб, нещастно разочарование — изръмжа той и за миг лицето му доби отвратителния лик на маниак, на Чудотвореца от легендите, с черни очи и черна паст, който се появява в моменти на необуздана ярост.

А после изчезна. И се върна кроткият, съвършено овладян мъж.

Просто ей така.

Мориган се почувства смразена до кости, сякаш бе изпила цял литър ледена вода.

Трепереща и обзета от ужас, тя се втурна навън от Музея на откраднатите моменти, без да се обръща назад… през вратите, надолу по стълбите и в студената прегръдка на капризния и непознаваем град.

20. Ноктюрно

Седмица по-късно Мориган Врана вече не съществуваше. Поне що се отнася до Франсис, Махир и останалите от набора й, тя бе едно голямо нищо. Те бяха престанали да говорят с нея, да я поглеждат и изобщо да показват по някакъв начин, че някога е била член на Набор 919.

Е… не всички, очевидно. Хоторн все още бе най-верният приятел на Мориган. И — колкото и да е странно — Кадънс сякаш я харесваше _още повече_, откакто бе станала причина целият набор да бъде скъсан на изпита.

Всъщност Хоторн бе не по-малко разочарован от другите, когато необяснимото отклонение на Мориган им бе струвало изпита. Изпитите в Чудобщ нямаха оценки — или минаваш, или не. Ако си минал, значи си оправдал очакванията. Един провал, от друга страна, означаваше много сериозна среща на всеки ученик с покровителя, учителя и кондуктора му (много сериозната среща на Мориган бе отложена за неопределено време, тъй като Юпитер още отсъстваше). Същевременно носеше срама всеки друг набор в училището да знае, че са се провалили на изпита си, и да им се подиграва за това. И най-лошото, означаваше дълга, дъъъъълга лекция от госпожица Диърборн за потресаващата незаинтересованост на Набор 919 от учебния процес и как всички те трябва да се стегнат, преди да е решила да вземе крути мерки.

Също като останалите от Набор 919, Хоторн имаше пълното право да й се сърди. Но веднага щом Мориган му разказа за Шквал и кокаляците, недоволството му се стопи до пребледнял ужас.

— Значи… Шквал те е _спасил_ от кокаляците?

Мориган се намръщи при тази мисъл.

— Предполагам. Да.

— Чудотворецът те е спасил… от Страшния пазар.

— Да.

— Това е… странно.

При видимата враждебност на останалите от Набор 919 Хоторн бе по-свирепо верен отвсякога на най-добрата си приятелка. Замеряше с хартиени топчета всеки, който я прескочи, когато си подават буркана за бисквити с формата на бяла мечка, или подхвърли презрителен пасивно-агресивен коментар в нейно присъствие за „хората, които не заслужават да са в Обществото“.

Онази нощ, когато Мориган излезе от Музея на откраднатите моменти, беше точно преди разсъмване, но когато разбра къде в Невърмур се намира (оказа се, че се е върнала в Призрачния квартал — далеч на юг от Стария град), тя осъзна, че няма никакъв шанс да се върне в Чудобщ преди изгрев-слънце.

И все пак се _опита_. Не се предаде. Тичаше и тичаше, докато я заболяха дробовете и мускулите на краката. По целия път до район Уик, където най-после осъзна, че няма смисъл да тича повече. Слънцето бе изгряло. Улиците гъмжаха от подранили пътници и продавачи на вестници. Със сърце, натежало от мисълта за провала, Мориган най-после прие поражението си, скочи на един влак и унило се върна в Чудобщ, където я чакаха Мекмайски и останалите от Набор 919, а израженията им варираха между разочаровани, бесни и откровено кроящи убийство.

Всички бяха скъсани заради нея. Е, очевидно не точно заради нея — заради кокаляците и Езра Шквал. Но тя не можеше да им го каже. „Извинявайте, че закъснях — помотах се малко с Езра Шквал, сещате се, злия Чудотворец.“

Мориган реши да им съобщи част от истината — че е била сгащена натясно от кокаляците, — но не можа да им обясни как точно е успяла да се измъкне от Скелетния легион, след като здравенякът Алфи Лебед и легендарният Паксимус Късмета са били пленени. Ето защо всеобщото заключение на набора й бе, че Мориган си измисля за кокаляците, за да се отърве от неприятности.

Не беше честно, че провалът на един означава провал за всички, но всъщност… _нищо_ в Чудното общество не беше честно.

Разбира се, тя им се извиняваше надълго и нашироко, дни наред — но никакво извинение не можеше да промени факта, че имаше осем _много_ разочаровани покровители, една разтревожена кондукторка и две ядосани възпитателки, с които да се оправят. Честно казано, Мориган не можеше да вини съучениците си, че я презират.

Знаеше, че това би трябвало да я вълнува, но всъщност бе някак… безчувствена. Беше се уморила да се стреми толкова отчаяно към приятелството и одобрението на така наречените й братя и сестри. (Ах, как я караше да потръпва сега тази фраза. Като се сетеше каква беше само преди година — _идиотка_, която вярваше, че ще получи наготово осем сестри и братя, стига да мине изпитанията… сякаш някога нещо наистина бе толкова просто.)

Не. Нищо от това вече нямаше значение.

Мориган си имаше по-важна работа.

Беше призовала Чудо.

— Яснозорското дете е добро и срамежливо — пееше си тихо тя една сутрин, докато крачеше по виеща се пътека през Стенещата гора, единственото място, където можеше да е сигурна, че е съвсем сама (освен дърветата, разбира се, но Мориган се бе научила да пренебрегва сърдитото им мърморене през повечето време, а и те не проявяваха ни най-малък интерес какво прави. Бяха прекалено заети да се оплакват от загнила дървесина и вбесяващото нахалство на катеричките). — Срединощното дете е разюздано и диво.

Мориган продължи да си тананика и разшава леко пръсти край тялото си.

„Хайде — подкани го тя, докато някаква друга нейна част каза: — Не, не го прави.“

Този втори, разумен глас в главата на Мориган преди бе далеч по-силен. Но от ден на ден заглъхваше все повече.

Бяха й нужни няколко дни, докато събере кураж да призове отново Чудо, и когато най-после опита, не й се получи лесно. Поне не отначало, не като в музея.

Мориган се зачуди дали е така, защото се чувстваше гузна, че дори _опитва_. Може би Чудото долавяше чувствата й и стоеше настрани.

Но през седмицата, след като изпитът й бе съсипан от Шквал, след като за първи път бе изпяла онези думи и призовала Чудо, чувствата на Мориган към наученото онази вечер се бяха… променили.

Тя бе излязла от Музея на откраднатите моменти обзета от смесица на бяс и страх, ужасена от скорошното напомняне, че принадлежи към най-затворения и омразен клуб на Свободния щат. Те бяха едно малко двучленно общество — тя и Шквал. Отвратителното общество.

Но в известен смисъл наборът на Мориган й правеше услуга, като я отбягваше. Оказа се, че в характера й има нещо леко опърничаво. Те бяха така убедени във вината й, че тя бе престанала да изпитва каквато и да било вина, най-малко пък за проваления изпит. Нека й се сърдят, щом искат. Нека бягат от нея. Тя можеше да бяга още по-далеч и още по-бързо.

Сега си имаше убежище. Имаше нещо лично свое. Тайна.

— Яснозорското дете идва с утрините ранни.

Ето го. Познатия вече гъдел по върховете на пръстите. Преливащото чувство на задоволство. И неспокойното ръбче, като да натискаш лекичко плитка рана.

Мориган се усмихна на себе си.

„Хей, здравей.“

То вече се отзоваваше всеки път. Толкова лесно, толкова _бързо_ — сега тя разбираше какво е имал предвид Юпитер миналата година. Чудото наистина я _чакаше_ — събираше се постоянно около нея и чакаше търпеливо тя да се научи да го контролира. Шквал може да бе зъл и може да бе неин враг, но все пак… я бе научил на нещо безценно, нещо, което не би научила без него. Никой в Чудобщ не искаше тя да се научи — нито старейшините, нито възпитателките, нито професор Онсталд. Те искаха да контролират не само силата й, а и самата нея.

Разбира се, Мориган внимаваше. Призоваваше само мъничко Чудо и го оставяше да се разсее, без да се е натрупало. Там бе номерът, беше разбрала тя през изминалата седмица. Ако действаше внимателно, можеше да задържи това чувство на сила, без да губи контрол. Сега Мориган знаеше как да прави паузи между строфите и да го остави да се разнесе. Никога да не пее втори куплет.

— Срединощното дете носи дъжд и урагани.

Беше _прекрасно_. Това дребно, тайно непокорство. След като месеци наред се чувстваше като в ада, задето хем е в Обществото, хем някак си още не е част от него, това бе нещо, което най-после й се струваше _правилно_. Сега Мориган знаеше какво изпитва Хоторн, когато е яхнал някой дракон. Да прави онова, за което е роден. Или пък Кадънс — разбираше прилива на сила, който сигурно я изпълва при всяко ловко извършено убеждение.

И все пак… това гласче в дъното на ума й не изчезваше. Бе далечно, но още го имаше. Тя го чуваше всеки път, когато се измъкнеше да упражнява новия си номер, всеки път, когато оставеше песента да се отрони от устните й и почувстваше как Чудото откликва.

„Това е опасно. Не бива да го правиш. Грешно е.“

Но как — как би могло да е грешно? Тя бе родена Чудотворка, това не зависеше от нея. Миналата година Юпитер бе казал, че това е нейната дарба. Призванието й.

„И ти си тази, която ще реши какво означава това — беше й казал той. — Никой друг.“

— Къде отиваш, сине на ясната зора?

Само защото някои Чудотворци в миналото бяха използвали талантите си за зло, това не означаваше, че и Мориган ще го прави. „Ти не си Матилда Лашанс — повтаряше си тя. — Ти не си Езра Шквал.“

— Високо, дето слънце грее над света.

Мориган също бе Чудотворка. И _тя_ щеше да реши какво означава това. Никой друг.

— Къде отиваш, дъще на нощната тъма?

Ярка нишка затанцува между пръстите й. Тя се усмихна.

— Дълбоко, дето твари хапят и ръмжат.

Мориган излезе от Стенещата гора и се насочи към Дом „Горда стъпка“ със скорост, която би накарала професор Онсталд да изглежда бърз като гепардчуд. Изпитваше дълбока неохота да остави уединението на своите упражнения по Ноктюрно, за да прекара още един урок по „Разгадаване на Невърмур“ в компанията на хора, които в по-голямата си част я презираха.

Досега никога не бе пропускала час. Но в този момент, докато стоеше на стълбите пред Дом „Горда стъпка“, й се искаше единствено да се врътне и да избяга. По алеята между мъртвите огнени дървета, през портата и да тича чак до „Девкалион“.

В този въображаем сценарий никой нямаше да я пита защо се прибира толкова рано. Марта щеше да я чака с поднос с любимите й сладкиши за чай. Пушалнята щеше да бълва от стените си новия й любим сезонен аромат (на чист, мекичък пуловер: за максимален есенен комфорт и добруване). И най-важното, Юпитер щеше да е там, върнал се от последната си експедиция след двуседмично отсъствие. Щеше да изслуша търпеливо новините за Шквал и музея, как Мориган е усвоила Ноктюрното и се е провалила на изпита, и нямаше да е сърдит, нито притеснен или разочарован, и всичко щеше да е наред.

Но всичко това бе само фантазия.

Урокът й в Картографската зала бе истински и тя вече закъсняваше за него. Мориган въздъхна, изправи рамене, хвърли един последен, пълен с копнеж поглед назад по алеята към портата на Чудобщ, към бягството…

… и го видя.

Юпитер Норт тичаше нагоре по алеята, сякаш тя го бе призовала с магия. Рижата му коса се вееше зад него и усмивка бе озарила цялото му лице. Той спря, приведе се напред да си поеме дъх, стиснал чадъра си, и й помаха. Тя засия и също му помаха в отговор.

— Мог! — изрева той отдалеч. — Дойдох да те измъкна оттук!

Мориган видя как широката му усмивка се стопи и бе заменена от объркване, когато очите му се плъзнаха надолу към другата й ръка, в която тя разсеяно — и майсторски — заплиташе златна нишка Чудо между пръстите си.

21. Нещо прекрасно

Юпитер не й зададе нито един въпрос. Нямаше и нужда. Цялата история се изля от устата на Мориган на припрени, накъсани фрагменти, преди той да е обелил и дума. Тя му разказа всичко за бандата кокаляци и яздещия ловец, за Музея на откраднатите моменти и изненадващото посещение на Шквал. За новото си тайно умение, за удавената жена и снежните глобуси на смъртта. (Даже успя да вмъкне — съвсем накратко — онази част как всички бяха скъсани на изпита си по „Разгадаване на Невърмур“, но не бе никак изненадващо, че не това привлече вниманието на Юпитер.)

— Шквал? — изрече той със задавен глас. — Ти… той… бил е _тук_, в Невърмур? _Отново?_ Защо не ми ка…

— Теб те нямаше, за да ти кажа! — прекъсна го Мориган и й бе трудно да скрие обвинението в гласа си. Юпитер трепна.

— Все на _някого_ трябваше да кажеш. — Той я поведе по алеята към портите. — Призоваваш Чудо вече цяла седмица, защото _Езра Шквал_ те е научил да го правиш? Не можеш да пазиш в тайна такива неща, Мог, опасно е.

— Шшшт — изсъска тя и се озърна да се увери, че никой не ги е чул. — А на кого да кажа? Не мога да кажа нито на старейшините, нито на госпожица Веселка, нито на някого друг тук. Ако те разберат, че Шквал е дошъл да ме види, че е говорил с мен… само си представи какво…

— Фенестра! — прекъсна я Юпитер. — Можеше да кажеш на Фен. Или на Джак!

Мориган отвори уста да отговори, после я затвори.

— Аз… е, да. Добре де, не се сетих.

— И къде се намира този… този музей на… какво беше?

— Откраднатите моменти — обясни Мориган. — Някъде близо до Призрачния квартал, мисля. Тичах цяла вечност, докато разбера къде съм. Но иначе, не си ли доволен? Мога да _призовавам Чудо_. — Тя се усмихна, ококорила очи в радостно неверие. — Наистина мога да го правя! И, Юпитер, _добра съм в това_.

— Изобщо не се съмнявам. — Усмивка изви крайчеца на устните му сякаш против неговата воля. Той й хвърли кос поглед. — Нали ти казах? Чудотворците _могат_ да творят добро. И знам, че ти ще си много добра Чудотворка. Онсталд греши.

Щастието на Мориган попресекна.

— Не. Онсталд е прав — въздъхна тя, докато минаваха през портите и свиваха към спирката на чадърожелезницата. Юпитер помаха весело на пазача, който се въсеше към Мориган. Учениците от началните курсове не биваше да напускат територията на Чудобщ по време на учебния ден, но никой не можеше да възрази, след като Юпитер бе с нея.

— Не чу ли какво ти казах за Матилда Лашанс? Музеят на откраднатите моменти…

— …е само едно Чудно деяние. — Той вдигна чадъра си и се приготви да скочи, щом железницата профучи покрай тях, като даде знак на Мориган да направи същото. — А Матилда Лашанс е само една Чудотворка.

— Ами Шквал? — настоя тя, докато вадеше собствения си чадър от намаслена черна кожа. Излъска набързо филигранната му сребърна дръжка с наметалото си. — И всички останали в книгата на Онсталд? Ами Тир Магнусон и Одбуй Джемити, и…

— А! — извика триумфално Юпитер, когато железницата се приближи. — Радвам се, че го спомена. Точно затова съм дошъл. Хайде, готова ли си… СКАЧАЙ!

Беше практически невъзможно да водиш разговор, докато фучиш с висока скорост през въздуха. Когато Мориган посегна към ръчката, за да освободи чадъра си от стоманената халка на обичайната им спирка, Юпитер плесна ръката й настрани, преди да е успяла да го направи.

— Чакай моя сигнал — извика той през вятъра, свистящ покрай ушите на Мориган. Изглежда, още не се прибираха вкъщи.

Пътуваха още известно време и ръцете на Мориган започнаха да я болят от стискане на чадъра. Когато вече й се струваше, че мускулите й горят, и помисли, че може да й се наложи да се пусне и да разчита на късмета си, Юпитер я сръчка и посочи към петно мека земя в ъгъла на един парк.

— Там!

Мориган скочи, докато железницата минаваше покрай тревната площ, и се приземи малко непохватно, но поне права. Юпитер залитна и се пързулна на колене по тревата.

— Добро приземяване — чу се развеселен глас зад тях. — Десет от десет.

Мориган се обърна изненадана.

— Ти пък какво правиш тук?

— О, здрасти, Джак — имитира гласа й Джак, излизайки изпод сянката на едно дърво. — Не съм те виждала от лятната ваканция, как я караш? Отлично, Мориган, благодаря, че попита, много мило от твоя страна. Надявам се, че ти също си добре.

— Здрасти, Джак — повтори тя и завъртя очи. — Как я караш?

— О, стига си се безпокоила за мен, ще взема да се смутя. — Той се подсмихна и се залюля на пети, пъхнал ръце в джобовете си. Мориган си помисли, че това изглежда много юпитерско.

— И все пак, какво правиш тук? — попита тя.

— Аз го повиках — обясни Юпитер. — Този умник ми помагаше. Искаме да ти покажем нещо. — Изтупа коленете си и закрачи навътре в парка. Мориган и Джак го последваха.

— Какво нещо?

— Нещо много важно — извика през рамо Юпитер. Както обикновено, когато бе развълнуван, тя трябваше да подтичва, за да не изостава от дългите му крачки. — Нещо, което ти обещах преди месеци. Нещо _прекрасно_.

Мориган се обърна към Джак, който повдигна вежди. Определено преливаше от самодоволство.

Паркът беше… ами, всъщност трудно можеше да се нарече парк. Беше гъсто обрасъл като джунгла и изглеждаше, че тревата не е била косена поне година, но Мориган зърна върха на една пейка да се подава сред растителността. Някога може да е бил нормален парк, помисли си тя, но после са престанали да го поддържат и природата е решила да наложи отново властта си тук.

Юпитер започна да си пробива път през една гъста горичка, като отместваше сплетените бръшляни и клони и се опитваше да отвори проход за вървящите след него Мориган и Джак.

— Двамата с Джак говорихме за онова, което ни каза ти, Мог. За книгата на Онсталд и за нещата, които е написал за Чудотворците. Нали ти обещах, че ще намеря доказателство? Е, търсим от месеци и го намерихме. Ето тук. — Той се обърна и й се усмихна. — В парк Джемити.

Дърветата свършиха и пред тях се появи висок каменен зид, покрит с дебели стъбла бръшлян. Юпитер посочи нагоре. Мориган зърна извисяваща се над главите им мачта на пиратски кораб, върха на виенско колело и огромните, завъртени релси на увеселително влакче.

— О! Не, чакай… _това_ ли е парк Джемити? Сериозно? — Тя огледа наглед непреодолимата каменна стена и усети да я залива разочарование. — Значи… наистина е затворен?

— Да — потвърди Юпитер. — Гениално, нали?

Мориган го изгледа в недоумение.

— Не особено.

— Ама не, _наистина_ е гениално — заяви ентусиазирано Джак. — Ние го разгадахме. — Като за човек, стоящ пред фантастичен таен парк за развлечения, в който никога няма да може да влезе, той определено изглеждаше сякаш всичките му Коледи са дошли накуп. — Я кажи пак, какво пишело в книгата за това място. Помниш ли?

Мориган въздъхна. Разбира се, че помнеше. Онсталд я бе накарал да напише есе от три хиляди думи на тази тема; _а после_ да направи умален макет на парка — включително миниатюрни деца със съкрушени физиономии, застанали пред заключените врати. Това й бе отнело _три дни_ и сега, когато самата тя стоеше пред стените на парк Джемити, Мориган ясно разбираше тяхното разочарование.

— Одбуй Джемити бил помолен от един местен бизнесмен да построи гигантски увеселителен парк с въртележка, влакче, водни пързалки и всичко останало. И той го направил. В деня на откриването хора от цял Невърмур се стекли да го видят, но самият Джемити така и не се появил. Когато човекът, поръчал парка, се опитал да го отвори, не успял. Паркът не пускал никого — никой не можел да мине нито над, нито под, нито през портите. Затова всички тъжни деца и тъжните им родители се прибрали у дома и парк Джемити си остава недокоснат до ден днешен. А около него засадили всички тези дървета и храсти, за да не са принудени хората да го гледат и да се ядосват, и… Юпитер, какво правиш? Не мисля, че трябва.

Юпитер се бореше с живия плет и бръшляните, късаше шепи листа и ги хвърляше през рамо в опит да разчисти зеленината, за да й покаже нещо — което бе трудно, защото тя израстваше наново почти толкова бързо, колкото той я махаше.

— Сигурно си права — съгласи се Юпитер.

— Но продължаваш да го правиш.

— Пак си права! Добре, бързо — изпухтя той, хванал едно особено упорито увивно растение, което се мъчеше да се омотае нагоре по ръката му. — Виж.

Там имаше малък каменен подиум с пурпурна ромбовидна табелка отгоре му, на която бе гравирано:

Тук се въздига зрелище.

Създадено от Чудотворец Одбуй Джемити.

Спонсорирано от Хадриан Кантър, изпълнителен директор на финансова компания „Кантър“.

Дар за децата на Грешам.

Зимата на Седма година от Епохата на източните ветрове

— Дар за децата на…

— Грешам, да — повтори развълнувано Джак и перна настрани една лоза, която го гъделичкаше по лицето. — Така се казва този квартал. Странно място за увеселителен парк, нали?

— Защо?

— Ами, огледай се! Това е най-бедният квартал на Невърмур и винаги е бил. Искам да кажа, тук няма практически нищо. Дори Чудметрото не идва дотук. И все пак по някаква причина по средата на _единствената_ зелена площ в квартала има огромен, заключен, таен увеселителен парк?

— Предполагам — съгласи се Мориган. — Но…

— Шшшт. _Слушайте_ — каза Юпитер и вдигна пръст към устните си. Мориган и Джак се смълчаха. Отначало Мориган чуваше само птиче чуруликане и лекото шумолене на вятъра в дърветата, но после…

— Там вътре има някого! — Чуваха се гласове. Детски гласове. Писък, последван от звънък смях. И… — Това музика ли е?

— Мисля, че е музика на въртележка — отбеляза Юпитер.

Мориган бе объркана.

— Значи… _не е_ заключен, така ли?

— Не точно — вметна Джак. — Не за всички.

— Как го открихте?

— Приятелят ми Сам от училище „Грейсмарк“ ми разказа за него. Той е израснал в Грешам и казваше, че имало един страхотен парк, където си играел като малък, но сега вече е прекалено голям и не го пускат вътре — самият парк не го пуска. Никое от другите момчета не му вярваше. Но аз си спомних какво ми бе казал Юпитер — за онова, което си му разказала за парк Джемити — и накарах Сам да ме доведе тук. Всичко е вярно. Паркът те пуска само ако си на възраст до дванайсет години…

Мориган ахна и се изпъна като струна.

— Значи аз бих могла…

— … и ако си жител на Грешам.

— О. — Тя пак оклюма. Колко разочароващо. — Е, тогава какво правим тук?

— Не схващаш ли? — попита раздразнено Джак. — Кажи й, чичо Юпи.

Юпитер плесна с ръка по пурпурната гравирана табела.

— Онсталд е _сбъркал_, Мориган. Сбъркал е за парк Джемити. Одбуй не е бил някакъв жесток шегаджия, който създал чуден парк и после никога не пуснал никого в него. Не е създал _издънка_. Създал е нещо _прекрасно_ — за малка група хора, която го заслужава. За децата на Грешам, които никога дотогава нямали такова нещо. Точно тук, насред най-бедния квартал на Невърмур. Дал им нещо, което да е _само тяхно и на никого друг_. Освен това прерових общинския архив на Грешам. Земята, на която стоим, първоначално е била покрита с жилищни блокове. Докато Хадриан Кантър — изключително заможен човек — не я купил през Епохата на източните ветрове. Той изхвърлил хората от домовете им и разчистил целия терен, за да може да построи увеселителен парк и да таксува посетителите скъпо и прескъпо. Това би означавало, че никой от живеещите тук нямало да може да си позволи да му се порадва. Предполагам, Одбуй Джемити е решил, че това не е много честно. Затова построил парка точно според изискванията, но… добавил още някое и друго правило. — Юпитер се засмя. — Сигурен съм, че това много е зарадвало Хадриан Кантър.

— Не се и съмнявам — съгласи се ухилено Мориган.

После всички се умълчаха, заслушани в тихите звуци на музика и смях. Мориган никога не се бе чувствала толкова щастлива, че е оставена навън.

Следобедът премина в мразовит сивкав здрач и студен вятър започна да жили лицето на Мориган, но на нея не й пукаше. С развяна черна коса и насълзени очи, и изпълнена с лекота, каквато не бе чувствала от нощта на приемането й в Чудното общество, тя се носеше заедно с Юпитер и Джак на чадърожелезницата през СБК (Сериозния бизнес квартал) на Невърмур и чакаше сигнал да скочи.

— Онсталд е сгрешил — изкрещя тя през шума на вятъра. Самото изричане на тези думи я хвърляше в еуфория. — А щом е сгрешил за Одбуй Джемити, то може би…

Не бе съвсем сигурна как да завърши това изречение. Щом е сгрешил за Одбуй Джемити, то може би какво? Може би е сгрешил за Чудотворците? Или поне за _някои_ Чудотворци?

Мориган стисна по-здраво чадъра.

„Може би е сгрешил за мен.“

— Още не сме свършили, Мог — извика през рамо Юпитер. Посочи към едно празно място на тротоара. — Там! До адвокатската кантора.

Приземиха се триумфално пред офис сграда, на която имаше табела „МАХОНИ, МОРТЪН И МАККАЛОУ — СЕМЕЙНИ АДВОКАТИ“. Юпитер ги поведе малко по-нататък до безименна странична уличка, в чийто край имаше тъмен и тесен подлез. От него излязоха в малък павиран двор, после минаха през още един подлез, още една порта, още два двора, мръсна уличка, която миришеше на мокри кучета, и накрая стигнаха до съвсем миниатюрна павирана уличка с табела, на която пишеше:

УЛИЦА „УЕЙВЪРЛИ“

ВНИМАНИЕ!

ПО ЗАПОВЕД НА ОТДЕЛА ЗА ГЕОГРАФСКИ СТРАННОСТИ И НЕВЪРМУРСКИЯ СЪВЕТ ТАЗИ УЛИЦА Е ОБЯВЕНА ЗА КОВАРНА УЛИЦА С ЧЕРВЕНА СТЕПЕН НА ОПАСНОСТ (МНОГО ОПАСНИ КОВАРСТВА С ВЕРОЯТНОСТ ДА НАВРЕДЯТ НА ЧОВЕК ПРИ ВЛИЗАНЕ).

ВЛИЗАЙТЕ НА СОБСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ.

Мориган бе изненадана.

— Юпитер, ама ти каза повече никакви коварни улици.

— Правилата съществуват, за да се нарушават, Мог. — Той повдигна вежда. — Но само _този_ път, ясно? Само защото си с мен и само защото аз знам какво точно крие тази коварна улица.

— Нещо прекрасно? — ухили се Мориган.

— Нещо _невероятно_ — подчерта Джак.

Коварството на улица „Уейвърли“ бе неприятно. Докато вървяха по нея, тя ставаше все по-тясна и по-тясна, докато Мориган не откри, че е притисната между две тухлени стени („Продължавайте, вие двамата!“, изквича Юпитер отпред и изглеждаше, че му е адски неудобно, даже й се стори, че може да се пръсне като балон с вода), а после изведнъж…

— Каскадната кула! — извика Юпитер през рева на водопада, когато изскочиха задъхани измежду стените на уличката.

Но това не беше просто обикновен водопад, а дузина водопади, може би и повече. Някои от тях представляваха гигантски, непроницаеми водни завеси, които се разбиваха зрелищно в земята; други бяха деликатни и кристални, със звук като на звънтящи стъклени камбанки. Това бе водна симфония, падаща отникъде и изчезваща в нищото, вкарана в триизмерната форма на великолепен блестящ небостъргач.

Раменете на Мориган увиснаха и тя се олюля леко. Творението на Децима Кокоро изобщо не отговаряше на очакванията й. Тя се чувстваше напълно зашеметена. Само на една пресечка оттук за нищо на света не би предположила наличието на подобно нещо. Отвън не се чуваше нито шум на вода, нито някаква промяна във въздуха подсказваше, че зад тези унили сгради може да има творение с такава оглушителна, величествена красота.

И наистина беше _красиво_.

Мориган поклати невярващо глава.

— Той го нарече „провал“ — изкрещя тя през тътена на водата. Изведнъж бе преодоляла шока и в нея бързо се разгаряше гняв. — Онсталд го нарече „провал, граничещ с бедствие“. Но това е… това е…

— Да — извика Юпитер. — Точно така. „Това е…“ — Двамата с Джак се взираха в Каскадната кула със замаяно идиотско благоговение, което Мориган усещаше, че е изписано и на собственото й лице. — Ще влезем ли?

Той отвори чадъра си и Джак и Мориган последваха примера му. Всички заедно пристъпиха през най-спокойната част на водопада, която успяха да видят. Беше точно толкова просто. В книгата на Онсталд се описваше колко е трудно да се влезе в сградата на Децима Кокоро, без да прогизнеш до кости, да бъдеш отнесен от водата или да се _удавиш_. Но те тримата излязоха от другата страна на водната стена, изтръскаха чадърите си и бяха съвсем сухи. Оглушителният шум изчезна.

Мориган бе очаквала в Каскадната кула да е тъмно, влажно и да прилича на пещера, но вместо това се озова в светло и приятно пространство. Хладна зелена светлина се процеждаше през водните завеси и хвърляше трепкащи шарки по пода. Сградата бе огромна и празна. Тиха. Като катедрала от морско стъкло.

— Защо никой не я използва? Не знаят ли, че е тук? — попита тя шепнешком. Имаше чувството, че са влезли в свещено, магическо място, и не искаше да разрушава вълшебството.

— Нямам представа. Не съм сигурен чия собственост е. Все още се опитвам да разбера. — Той плъзна пръсти по стена от спокойна, прозрачна като стъкло вода.

— Как я намери?

— Ами, отне ми известно време — призна той. — Но за щастие, познавам много хора, които знаят много неща. Пък и по природа съм си любопитен, нали?

Те прекосиха широкия под до мястото, където Джак стоеше пред друг подиум с друга пурпурна ромбовидна табела.

Тук се въздига уникат.

Създаден от Чудотворка Децима Кокоро.

Спонсориран от сенатор Хелмут Р. Джеймисън.

Дар за народа на Невърмур.

Пролетта на Седма година от Епохата на източните ветрове

— Уникат — повтори Мориган. Тази дума извика у нея ясен спомен за срещата й с Езра Шквал. — Така нарече Шквал Музея на откраднатите моменти. Каза, че Комисията за класификация на Чудните деяния го обявила за зрелище. Но Шквал мислеше, че грешат, защото не разбират какво е наистина.

Джак премести поглед от Мориган към Юпитер и обратно, и единственото му видимо око се присви.

— Музеят на какво? Кога си видяла Шквал?

— Аз обаче не разбирам — продължи Мориган, без да му обръща внимание. — Според книгата на Онсталд в спектъра на Чудните деяния има само пет класа — грешки, издънки, провали, бедствия и катастрофи. Не пише нищо за зрелища и уникати. Но те очевидно съществуват, защото… ами, защото стоим в едно от тях. — Тя вдигна ръце. — В такъв случай защо Онсталд не знае за тях? Написал е цяла книга за Чудните деяния, за бога! Защо мисли, че това място се класифицира като провал?

— Какво каза за Шквал? — повтори Джак с леко писклив глас. Повдигна кръпката на окото си, сякаш за да прецени по-добре ситуацията.

— Добър въпрос, Мог. Опасявам се, че не знам. — Юпитер се почеса по брадата. — Но предлагам като начало да попиташ самия професор Онсталд.

— О, ще го питам — заяви Мориган. Изведнъж се изпълни с нова, свирепа решителност. Как можеше Онсталд да напише цяла книга за Чудотворците и Чудните деяния, след като очевидно бе толкова зле информиран? Направил ли си бе изобщо труда да _потърси_ Каскадната кула или парка Джемити, или някое от другите Чудни деяния, които бе описал в книгата си? — Ще го питам още утре.

— Само по-полека, става ли? — посъветва я Юпитер. — Никой не обича да му казват, че греши. Особено за нещо, за което с написал цяла книга.

— Нищо не обещавам — отвърна мрачно тя.

Изтекоха няколко мълчаливи секунди, докато Мориган размишляваше, Юпитер се взираше с нямо преклонение в Каскадната кула, а Джак най-после избухна:

— _Някой ще ми каже ли за Шквал?_

22. Коварният пазител на времето

— Избра ли си вече костюм?

— Костюм ли?

— За Вси светни — поясни Хоторн. — Утре е.

— Ъъъ… — Мориган премигна и се помъчи да се съсредоточи в разговора. Предната нощ почти не бе спала и умът й витаеше някъде другаде, докато крачеха нагоре по пътеката през Стенещата гора към Дом „Горда стъпка“. — Не. Всъщност не съм мислила по въпроса.

— Знаеш ли как трябва да се облечеш според мен? — Хоторн се огледа предпазливо и прошепна: — Като _Чудотворец_!

Мориган направи физиономия.

— Това е най-абсурдната идея, която някога ти е хрумвала.

— Не, слушай — никой не знае, че _наистина_ си Чудотворка, освен…

— Освен — прекъсна го Мориган и започна да брои на пръсти — теб, Юпитер, Джак, Фенестра, госпожица Веселка, професор Онсталд, старейшините, възпитателките, всички от нашия набор и всичките им покровители.

— Да, но никой друг.

— О! Да не забравяме нашите загадъчни изнудвани, които и да са те. И Езра Шквал, и…

— _Както и да е_ — продължи той упорито, — тъкмо това го прави толкова добра идея! Фактът, че е… ммм, как беше думата? Омир я използва онзиден. Че е… _иронично_.

— Какво означава това?

— Означава… де да знам, на кого му пука? Само си представи физиономиите на всички, когато се появиш на партито, облечена като Чудотворец! С черна уста, дълги нокти, голямо старо наметало… ще бъде най-страшният костюм в стаята. БУМ! Моментално ще ти скочат акциите.

— БУМ! Моментално ще ме изключат. — Мориган завъртя очи. Всъщност дори Шквал не изглеждаше така. — Впрочем, за кое парти говориш?

— Което си поискаме! — Хоторн подскочи да докосне един надвиснал клон, обзет от въодушевление. — Набор 918 устройва парти у Фреди Роуч. Фреди е в моя клас по „Грижа за влечугите“ и е готин. Приятелите на Омир също ще правят парти. Бас държа, че той ще ни вземе, ако обещаем да стоим поне на три метра от него през цялото време и да носим маски, покриващи напълно лицата ни.

— Но ние ще участваме в Черния парад, нали помниш? — изтъкна Мориган и потрепери. — За това не е нужно да носим костюми, само официални черни униформи.

Тя придърпа палтото по-плътно около себе си и го закопча чак до брадичката. Есента вече наистина бе дошла. Извън стените на Чудобщ това означаваше свеж въздух и купчини приятно хрущящи листа, които да тъпчеш. Вътре вятърът бе хапещо студен, носеше се постоянна миризма на горящи дърва и сладки гнили ябълки, а Стенещата гора се бе превърнала в пъстър балдахин от червено, златно и оранжево (което, изглежда, не радваше особено никое от мърморещите дървета, но пък тях какво ли ги радваше?).

— Той е чак в полунощ! Хей, обзалагам се, че Джак знае кой ще прави парти, навярно би могъл да…

— Джак ще е в „Девкалион“ — прекъсна го Мориган. — И честно казано, аз също трябва да съм там за каквато празнична дивотия е забъркал Франк.

— Ооо, може ли да дойда?

— Разбира се.

— Яко. Мисля, че ще се облека като пират. Или таласъм. Или динозавър. Още не съм съвсем сигурен. Или може би вампир…

Хоторн продължи да бълва неспирен поток от идеи за костюми по целия път до Дом „Горда стъпка“. Изглежда, не държеше Мориган да му отговаря, което я устройваше идеално, защото означаваше, че не е длъжна да го слуша.

Беше стояла будна през половината нощ, размишлявайки как да подходи към разговора си с Онсталд. Юпитер бе прав, разбира се. Никой не обичаше да му казват, че греши. Но това значеше ли, че не _бива_ да му казват, че греши?

В края на краищата Онсталд цяла година бе учил Мориган на неща, които представляваха чудовищни лъжи. Беше се обявил за специалист по тема, за която очевидно не знаеше нищо, и бе накарал Мориган да си мисли, че е обречена да повтори провалите на всеки зъл, глупав или просто безполезен Чудотворец преди нея.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се ядосваше. Беше се докарала до бяс тази сутрин, мислейки за Каскадната кула и парка Джемити, и за безбройните други Чудни деяния, които може би още съществуваха някъде в Невърмур, готови да бъдат открити, стига някой да си направи труда да ги потърси.

Когато Мориган нахълта в кабинета на професор Онсталд с изправени рамене и високо вдигната глава, бе готова за много сериозен разговор със своя учител костенурчуд.

— Какъв… е целият… този… шум? — попита професор Онсталд, когато Мориган отвори рязко вратата, влезе с решителна крачка в стаята и хвърли чантата си на един чин.

— Вие грешите — заяви Мориган и малко се изненада от себе си. Бясна или не, не беше възнамерявала да поставя въпроса толкова рязко.

— За… какво…

— Говоря ли? — прекъсна го Мориган, прекалено нетърпелива, за да го остави да довърши. Мънистените очички на Онсталд се разшириха леко и устата му се поотвори изненадано от тази грубост. Но на нея не й пукаше. Нищо нямаше да я спре. — Грешите за спектъра от Чудни деяния. В книгата ви пише, че Чудните деяния са само зли, само грешки, издънки и… и бедствия, и тем подобни.

Професор Онсталд се втренчи в нея.

— Те наистина са само…

— Не е вярно — продължи неудържимо Мориган. — Ами уникатите? А зрелищата?

Тя млъкна и зачака отговора на Онсталд. Сбръчканото му кожесто лице бе безизразно.

— Каскадната кула изобщо не е провал — продължи тя. Знам, защото я видях.

Ченето му увисна.

— Видяла… си…

— Да, и е _прекрасна_. Там има гравирана табела, пурпурен ромб, на който пише: „Тук се въздига уникат“. Не провал — _уникат_. Дар за народа на Невърмур. И паркът Джемити не е затворен за всички — пропуска бедните деца, които заслужават да го имат само за себе си. Комисията за класификация на Чудните деяния го е обявила за _зрелище_ и дар за децата на Грешам. Има пурпурна табела, на която така пише.

Мориган видя, че професор Онсталд се вълнува все повече, но не можеше да млъкне. Почти не спираше да си поеме дъх, така отчаяно й се искаше да го накара да разбере.

— Не проумявате ли какво означава това? Вие грешите, професоре. В книгата ви пише, че всеки един Чудотворец в историята е бил или зъл, или глупав, или жесток, или прахосник. Но Децима Кокоро не е била прахосница — била е гений. Одбуй Джемити не е бил жесток — бил е щедър и добър.

— По-… тихо. — Професор Онсталд се озърна нервно към отворената врата. Няколко души, минаващи покрай кабинета, надникнаха любопитно вътре, чудейки се за какво е целият този шум. — Някой… ще…

— Не ме интересува, че някой ще ме чуе — сопна се Мориган. Усети паренето на напиращи гневни сълзи и прокле предателските си очи. Защо, като се ядоса, й се доплакваше? Изобщо не искаше да създаде такова впечатление. Тя сви ръцете си в юмруци. — Няма да млъкна, докато не се вслушате в думите ми. Не разбирате ли — щом сте сгрешили за Кокоро и Джемити, може би сте сгрешили и за другите Чудотворци. Не си ли струва да се опитате да откриете истината? Ако някъде там има още Чудни деяния, които са _добри_, не искате ли да…

Мориган млъкна, внезапно осъзнала, че професор Онсталд не е показал и най-малка изненада. Не я бе нарекъл лъжкиня, нито я бе попитал откъде знае тези неща, нито дори изглеждаше объркан при споменаването на „зрелищата“ и „уникатите“. Притесняваше се само да не би някой друг да чуе думите й. Все се озърташе към вратата.

Възцари се дълга и напрегната тишина.

Мориган сведе поглед към огромната книга на бюрото на професора и сложи ръка върху избледнялата й корица. „Грешки, издънки, провали, бедствия и катастрофи: сбита история на спектъра от Чудни деяния“. Този път, когато заговори, гласът й едва се чуваше през тиктакането на стенния часовник.

— _Сбита_ история. Редактирана. Съкратена. — Тя вдигна очи към Онсталд, спомняйки си думите му от първия им урок. — Вие вече сте знаели всичко това, нали? Умишлено сте пропуснали някои неща. _Лъгали_ сте.

С дълъг хъхрещ дъх, Онсталд отвори уста да отговори и слюнка се проточи между сбръчканите му устни.

— Аз… преработвах.

— ЛЪГАЛИ сте! — извика Мориган. Не можа да се сдържи. — През цялото това време сте лъгали. Опитвахте се да ме накарате да повярвам, че всички Чудотворци са зли. Но сте знаели, че не е вярно, нали?

— Всички Чудотворци… са… зл…

Неспособна да чуе отново тези думи, неспособна да ги понесе, Мориган отвори книгата и запрелиства бясно страниците, докато не намери главата за Одбуй Джемити.

А после я откъсна. Цялата глава. Скърцайки със зъби, наситни страниците на малки парченца и ги остави да се посипят по пода като конфети.

— СТИГА ЛЪЖИ.

Професор Онсталд тъкмо бе отворил уста да реагира на този потресаващ вандализъм, когато в стаята нахълта Хенри Мекмайски. Изглеждаше разтревожен и малко нервен. Ръцете му бяха отрупани с книги и карти и бретонът му влизаше в очите.

— О! Съжалявам, професор Онсталд, минавах оттук и ми се стори, че чух викове. — Той премести поглед от Мориган към възрастния костенурчуд, а от него към накъсаната хартия на пода и дълбока бръчка на объркване проряза челото му. — Всичко наред ли е? — Докато задаваше този въпрос, гледаше към Мориган, но му отговори професор Онсталд.

— Всичко… е чудесно… младежо. — Мориган забеляза как той се обърна към Мекмайски сякаш е ученик, а не негов колега. По някаква причина това я ядоса още повече. Как смееше той да е груб с Мекмайски, особено след като младият учител бе толкова добър и мил, а професор Онсталд бе такъв ужасен дърт лъжец? Не беше правилно. — Върви… си… по пътя.

Но Мекмайски продължаваше да се взира в Мориган с любопитна загриженост.

— Госпожице Врана, добре…

— Тя се… чувства отлично — заяви професор Онсталд. — Присъствието… ви тук… е крайно неуместно, момко.

Руменина изби по бузите на Мекмайски.

— Разбира се, професор Онсталд — каза той. — Моите извинения. — И след един последен въпросителен поглед към Мориган наведе глава и се обърна да си върви, но вместо това си фрасна коляното в ръба на бюрото на Онсталд. Извика от болка и изпусна книгите и картите си. Хвърли се да ги събира, още по-почервенял, но в смущението си се спъна и пособията му отново полетяха във въздуха.

В този момент на суматоха и объркване се случи нещо много странно.

Мориган изведнъж изпита чувството, че целият свят и всичко в него спира. Въздухът около нея стана гъст като петмез. Сякаш времето бе забавило ход до пълзене — или се бе втвърдило и някак си я задържаше на място. Умът й работеше по-бързо отвсякога, но дори _очите_ й се движеха със скоростта на охлюв и отказваха да погледнат натам, накъдето отчаяно й се искаше да ги насочи. С периферното си зрение тя видя, че в другия край на стаята Мекмайски също изглежда неподвижен, а вещите му висят във въздуха — във _времето_ — около него.

Сякаш мина цяла вечност. Мориган тъкмо се чудеше дали тя по някакъв начин не е предизвикала това, ако зле оформените й Чудотворски таланти отново са й изменили, когато осъзна кой е истинският виновник.

Движейки се през полезрението й с обичайната си костенурска скорост (която сега, разбира се, бе много-много по-голяма от собствената й почти замръзнала скорост), професор Онсталд прекоси стаята с малки, тътрещи се стъпки, вдигна „Сбитата история“ и излезе от кабинета.

Беше Онсталд. Той го бе направил. Беше _забавил времето_.

Мигове по-късно светът оживя отново. Книгите и картите на Мекмайски се разпиляха по пода, а той си удари пак коляното в ръба на бюрото и извика от болка.

Мориган си пое жадно дъх и се втурна към вратата. Прекалено късно. Професорът бе изчезнал.

— Как го направи?

Мекмайски дишаше на пресекулки, все едно току-що е пробягал маратон, притиснал ръка към гърдите си.

— Боже мили. Нямах представа… Винаги съм смятал, че професор Онсталд е обикновен. Не знаех, че е _пазител на времето_. Изобщо не знаех, че в Безименното кралство са _останали_ някакви пазители на времето.

— Какво е пазител на времето?

— Много рядко умение — каза Мекмайски. Още се взираше във вратата, през която бе изчезнал Онсталд, и клатеше глава, ококорен. — Има различни видове управление на времето, различни начини да го използваш и манипулираш — съхраняване, свиване, зацикляне, разтегляне. Изглежда, старият Онсталд е _времеразтегач_. Не мога да повярвам.

Мориган изпръхтя гневно и презрително.

— Така изглежда. Освен това разтегля и истината. И отмъкна книгата!

Тя удари с юмрук по бюрото. Искаше й се да вземе книгата от Онсталд, доказателството за неговата измама. Да я занесе вкъщи и да я прегледа заедно с Юпитер, за да види кои други издънки и бедствия може да се окажат _дарове за народа на Невърмур_.

— О, боже. Каква, ъъъ… каква беше тази книга? — попита разсеяно Мекмайски, докато си събираше нещата от пода. Мориган се наведе да му помогне.

— „Сбита история на…“ — Тя млъкна точно навреме и стисна устни, докато му подаваше една навита карта. Не можеше да каже на Мекмайски заглавието, без да се издаде, че е Чудотворка. — Забравих. Някакъв тъп учебник по история.

— Е… Сигурен съм, че той ще я върне. — Мекмайски се запъти към вратата, все още объркан и малко замаян, сякаш не се бе възстановил съвсем от ефектите на странното умение на Онсталд. Мориган го разбираше. Нейната глава също се мотаеше малко. — Трябва да вървя. Имам уроци за подготвяне. Доскоро, госпожице Врана.

— _Пазител на времето?_ Леле-мале. Сигурна ли си?

— Ами, така каза Мекмайски. И той наистина разтегли времето… поне така ми се стори.

Мориган дишаше дълбоко, поемайки облаците лайков дим, кълбящи се от стените. Беше се прибрала вкъщи в ужасно състояние, крещеше името на Юпитер, докато тичаше по коридора към кабинета му, готова да му разкаже целия ужасен епизод. Покровителят й обаче мъдро предложи да проведат разговора в празната Пушалня и помоли Кеджъри да пусне някакъв успокоителен аромат. Мориган му изложи цялата случка в пълни подробности и изпита голямо удоволствие, когато стигна до момента, в който бе осъзнала, че Онсталд през цялото време е знаел истината, и тогава Юпитер буквално скочи от стола си. Наложи му се да подиша доста лайка, преди да спре да кръстосва напред-назад и да седне отново.

— Но _защо_ ще лъже? — попита Мориган. Задаваше този въпрос вече за не знам си кой път този следобед, но Юпитер можеше да му отговори не повече от нея.

— Трябва да отида при старейшините — реши той накрая. — Те повече от всеки друг заслужават да разберат истината.

— Утре ли? — попита с надежда Мориган.

— Утре — съгласи се той. — Ще говоря с тях, когато се видим преди Черния парад. След партито на Франк. Обещавам.

23. Вси светии

В нощта на Вси светни „Девкалион“ сияеше в зловещо златистооранжево. Всички светлини в хотела бяха угасени, за да бъде сградата тъмна като вещерски котел, като се изключат няколко добре подбрани стаи, в които горяха ярко хиляди свещи. Гледани от улицата, осветените от свещи стаи образуваха зейнала зъбата паст и чифт дяволски очи, така че фасадата на „Девкалион“ приличаше на гигантски тиквен фенер. Ефектът бе смразяващ.

— Знам, че го казвам всяка година — рече Юпитер, взирайки се с нескрита гордост нагоре към хотела си от предния двор, — но ти надмина себе си, Франк.

— Много страховито — съгласи се Мориган. Джак промърмори нещо утвърдително до нея, а Марта изписка, ръкопляскайки ентусиазирано.

Чарли плесна Франк по гърба и каза:

— Мисля, че тази година Вси светни са ни в кърпа вързани, Франк. Онези от хотел „Ориана“ няма даже да разберат какво ги е цапардосало.

Джак хвърли кос поглед към Мориган и двамата затаиха дъх. Последното, от което някой от тях имаше нужда, бе Франк да замърмори пак за главните си съперници.

Но бледото лице на Франк се разцепи в уверена усмивка, очите и кучешките му зъби блестяха в огнената светлина на „Девкалион“.

— Вси светии е моето време, приятели. Никой не може по-добре от Франк да балансира между ексцентричния ужас и жестоката наслада. Никой.

Мориган хвърли развеселен поглед към другите. Марта се усмихна и прехапа устна, а Юпитер се помъчи да скрие прихването си с престорена кашлица.

— Какво има в тазвечерната програма, Франк? — попита Джак, докато всички влизаха обратно в озареното от свещи фоайе, където костюмирани гости вече се събираха в очакване на предстоящата нощ на ужасите. Обслужващият персонал раздаваше чаши с полунощно черен пунш и подноси с мънички сандвичи, които много приличаха на истински космати паяци и човешки пръсти. Джак едва този следобед се бе прибрал вкъщи от училището си, така че за разлика от Мориган, Юпитер и персонала не бе подложен на маниакалното донагласяне на празничната програма през последната седмица от страна на Франк.

— Радвам се, че попита, млади ми Джак. — Франк прочисти важно гърло. — От шест часа нататък: младшите членове на персонала на „Девкалион“ ще посрещат орди от свирепи малки търсачи на пакости или лакомства.

— Какви са лакомствата? — поинтересува се Юпитер.

— О, обичайните — отвърна Франк. — Желирани скелетчета. Дъвчащи червеи. Шоколадени очички.

— А пакостите?

— Мисля да ги хванем и да им обръснем веждите.

Юпитер въздъхна.

— Не, Франк.

— Да ги овъргаляме в катран и перушина?

— В никакъв случай.

— Да им татуираме челата?

Юпитер въздъхна тежко и изду бузи.

— Може ли да се опитаме да измислим нещо, което да не доведе до групов съдебен процес?

Лицето на Франк се вкисна малко и той сви недоволно рамене.

— В седем часа: Невърмурският камерен оркестър ще изпълни погребални химни в Музикалния салон. В осем часа: прекрасно кърваво представление на „Смърт от първо ухапване“ на прочутата вампирска театрална трупа „Жадните актьори“ — трябваше да изискам връщане на десетина различни услуги, за да уредя участието им. Те са много потайни, нали разбирате, и обикновено _никога_ не дават представления за нормални хора. — Франк изглеждаше заслужено самодоволен. — В девет часа: призрачно диско и конкурс за костюми във втората бална зала — винаги е добре да се погрижиш за _младите_, мисля.

— Хоторн ще е доволен, той обича танците — одобри Мориган, която въпреки _младостта_ си нямаше никакво намерение да ходи на дискотека. Хвърли поглед към часовника над бюрото на портиера, като се чудеше къде се губи Хоторн. Той трябваше да пристигне преди мръкване, но вече бе тъмно. Бяха планирали да ходят заедно да събират лакомства. Отначало Юпитер отказа, но след дълги молби все пак склони, и то само защото Джак неохотно обеща да отиде с тях. В последния момент Марта бе спретнала за Мориган костюм на неопределено чудовище, който включваше много пурпурни бърсалки за прах и зелен тюл и вече й причиняваше адски сърбеж.

— Около единайсет — продължи Франк — повечето гости ще се отправят към центъра на града, за да гледат Черния парад преди полунощ. Междувременно, тук в „Девкалион“, аз ще пропусна тазгодишния парад, за да проведа свое собствено, _извънредно специално, свръхсекретно, достъпно само за поканени_ среднощно събитие. — Франк направи драматична пауза. Мориган повдигна вежда към Джак, който се подсмихна. — Осигурил съм услугите на Малау Великолепния.

— Ооо — промълви Марта и очите й грейнаха. — Виждала съм го по вестниците!

Мориган никога не бе чувала за Малау Великолепния.

— Кой е той?

— Просто _най-великият жив ясновидец_ на Свободния щат — заяви Франк.

— Според собствените си реклами — промърмори Джак.

Франк не му обърна внимание.

— Малау ще проведе спиритичен сеанс на покрива на „Девкалион“. Казва, че навън, под пълната луна, ще бъдем в по-добър синхрон с духовете.

— Еха, страховит стар спиритичен сеанс — възкликна Юпитер. Изглеждаше впечатлен. — Право в целта, Франк. Общуването с мъртвите е много на мода в момента. Това са глупости, разбира се, тъй като никой уважаващ себе си призрак няма да се появи пред ясновидец, който се рекламира по вестниците и нарича себе си Великолепния. Но все пак, _много_ модно.

— Само почакай, Юпи — извика вампирът джудже, докато се отдалечаваше, за да посрещне гостите си. — Малау е истински. Светските хроники ще превъзнасят това с дни.

Тъкмо тогава откъм предния двор се разнесе внезапен писък на гуми, последван от трополене на крака по стълбите на входа, и отряд от шестима облечени в черно и обути в тежки ботуши потайници влезе забързано в „Девкалион“. Водеше ги сурова на вид жена с къса сива коса и златни еполети на раменете.

— Добър вечер, инспектор Речни — поздрави Юпитер. Изражението му бе приветливо, но уморено. На Мориган й хрумна, че ако жената носи лоши новини, то и Юпитер, и Джак — който бе надигнал предпазливо кръпката на окото си, щом потайниците влязоха — вече имат някаква представа за тях.

— Капитан Норт — каза инспекторката, като даде знак на своите подчинени да изчакат. Някои от костюмираните гости изглеждаха смутени от внезапното нахълтване, но други бяха възхитени, сякаш бяха сигурни, че това е част от празничната програма. Тя дръпна Юпитер настрани и заговори тихо, но разбира се, Мориган, Джак, Чарли и Марта просто се присламчиха по-наблизо, за да чуват. — Извинявам се за прекъсването. От щаба искаха да пратят вестоносец, но аз реших, че трябва да говоря с вас лично. Новините са лоши. Имаме още трима. Всичките отвлечени днес.

Мориган усети как сърцето й се свива леко. „Отвлечени.“ Кой е бил отвлечен?

Очите на Юпитер се присвиха. Той потри с ръка рижата си брада.

— Още три _изчезвания_?

Инспектор Речни кимна.

— Получихме анонимен сигнал. — Тя понижи глас. Мориган, Джак, Чарли и Марта се приведоха още по-наблизо, за да чуят. — Той пак се провежда, капитане, и то _тази нощ_.

Мориган погледна към Юпитер; цветът се бе отцедил от лицето му. Говореха за Страшния пазар. Беше сигурна в това.

— Разбирам — каза той бавно. — А този… анонимен сигнал съдържаше ли мястото на провеждане, или съм прекалено голям оптимист?

Инспектор Речни поклати мрачно глава.

— Пратихме всички свободни потайници да претърсят вероятните места, но както знаете, броят ни е малък.

— И е доста невероятно да е на някое вероятно място — добави Юпитер.

— Така е. Затова работим съвместно със смрадливците… — тя млъкна и се прокашля леко — … извинете, с невърмурската градска полиция, и сме вербували някои от преподавателския състав на Чудобщ да ни помогнат в търсенето.

— От _преподавателския състав_? — изломоти Юпитер. — Дали това е добра идея?

— Те настояха, капитане — обясни жената. — И напълно разбирам защо. Сред изчезналите има един от техните. Отмъкнат е от самия Чудобщ, можете ли да повярвате — от собственото му жилище? Има следи от борба. Вода навсякъде… а също и кости.

— Кости — повтори Юпитер.

— Бедрена кост — уточни Речни с многозначителен поглед. — И няколко пръста.

Един мускул на челюстта на Юпитер се стегна и Мориган знаеше защо. Скелетният легион. _Кокаляците._ Това го потвърждаваше; кокаляците бяха отвлекли още трима души за Страшния пазар. Мориган си представи малката диря от изпаднали кости и потрепери.

Имаше и още нещо, помисли си тя, една дребна подробност от историята…

— Казахте, че имало _вода_ ли? — попита тя инспекторката, неспособна да се сдържи.

Речни я изгледа косо, после се озърна пак към Юпитер и отговори:

— От езерцето в стаята му. Смятаме, че може би са го измъкнали направо оттам.

Мориган се намръщи, докато свързваше нещата.

— Говорите за професор Онсталд, нали? За костенурчуда?

Инспектор Речни стисна устни, отказвайки да погледне към Мориган. Момичето го прие като мълчаливо потвърждение.

Неволно си помисли, че може би всъщност Онсталд изобщо не е отвлечен. Може би е уредил изчезването си, защото се е страхувал Мориган да не го разобличи като измамник. Тръпката на ядно задоволство, която изпита при тази мисъл, моментално бе последвана от срам.

И още нещо.

Някакъв друг страх гъделичкаше дъното на ума на Мориган, толкова лекичко, че тя още не можеше да го назове.

— Кои са другите двама? — попита тя Речни.

Жената погледна раздразнено Юпитер.

— Тихо, Мог — прошепна той. — Инспекторе, аз съм на вашите услуги. Ще си взема палтото.

— Всъщност — каза Речни и вдигна ръка да го спре, — бих искала да останете на изчакване. По-добре да сте тук, готов да действате веднага, щом стесним възможностите. В момента търсим игла в купа сено. Ще ви пратя вестоносец в мига, щом получим свястна следа. — Юпитер кимна в знак на съгласие. — Междувременно, съветваме всички членове на Чудното общество да си останат по домовете — продължи инспекторката. — Обявили сме строг полицейски час. Съществува съвсем реална заплаха за всички чудоби в Невърмур тази нощ.

— Ами Черният парад? — попита Мориган, поразена от една внезапна мисъл. Това щеше да е първото участие в парада за нея и Хоторн! Очакваха го с нетърпение още от миналата година, когато бяха гледали редиците тържествени, облечени в черно, понесли свещи чудоби да крачат в тиха процесия по невърмурските улици. (Къде се губеше Хоторн? Дребният, гъделичкащ страх стана по-настоятелен.)

— Черният парад е отменен — заяви инспектор Речни.

Мориган усети как лошата новина я халоса като юмрук в гърдите. Отменен. Първият й Черен парад. _Отменен._ Който и да стоеше зад тези изчезвания — който и да бе взел на мушка чудобите, — сега имаше власт над всички, караше ги да се страхуват да напуснат домовете си. Мориган усети, че я обзема гняв, придружен от странно познатия вкус на пепел дълбоко в гърлото й.

— Освен това, капитан Норт — продължи Речни, — призоваваме всички членове на Чудното общество да отменят всякакви събирания и празненства, които може да са планирали. Тази нощ не е добре нашите хора да са навън по улиците. Надяваме се, че след като всички вземат пример от вас, ще се погрижите примерът да е добър.

Юпитер доби вид сякаш се кани да оспори идеята, но размисли.

— Разбира се — съгласи се той. — Веднага ще съобщя на персонала си. Ще разпространим вестта. И ще остана тук цяла нощ, инспекторе, в очакване да ме повикате.

Инспектор Речни кимна бързо, завъртя се кръгом и си тръгна, а хората й я последваха покорно през вратата.

Юпитер погледна през фоайето към Франк, който забавляваше групичка възхитени гости, като караше кучешките си зъби да се показват и скриват по команда.

— Май е по-добре аз да му съобщя лошата новина.

Сърцето на Мориган се сви.

Никакъв Черен парад. Никакво обикаляне за лакомства. Още изчезвания.

И още една, много по-настоятелна тревога, която не можеше да пренебрегне.

_Къде се губеше Хоторн?_

— Извинявайте, че закъснях! — разнесе се нахакан глас откъм входа и в хотела влезе най-странното създание, което Мориган някога бе виждала.

Гниещата му сива кожа бе изцапана с кръв. Имаше яркозелени люспести лапи със зелени нокти и бодлива опашка. Краката му представляваха сребърни правоъгълници, покрити с бутони, болтове и капачки от бутилки. И цялата тази странна комбинация се допълваше от пиратска шапка, палто от червен брокат, бяло шалче и черна кръпка на окото.

Мориган издиша. Замига бързо, безкрайно облекчена от пристигането на най-добрия си приятел, но в същото време шокирана от… _каквото и да бе това, което виждаше_.

— Не можах да реша като какво да се облека, затова мама ми направи костюм на пират-зомби-робот-динозавър и… — Хоторн млъкна рязко, щом видя лицето на Мориган. Сведе поглед към премяната си. — Какво, прекалено ли е?

Мориган никога не бе виждала „Девкалион“ в такова мрачно настроение. След като потайниците си тръгнаха и тя осведоми Хоторн за станалото, първото, което направиха двамата приятели, беше да изтичат до вратата за станцията в нейната спалня с надеждата да проверят как са останалите от Набор 919 и да се уверят, че всички знаят, че трябва тази вечер да си останат вкъщи. Но символът Ч не светеше и вратата не желаеше да помръдне, колкото и силно да натискаха. Обезсърчени и разтревожени, те можеха само да се върнат във фоайето и да чакат. За Мориган поне бе облекчение да смени причиняващия сърбеж костюм. (Хоторн също свали лапите, опашката и сребърните си роботски крака, макар и с доста по-голяма неохота.)

Юпитер крачеше по шахматния под — облякъл палтото си, с вързани обувки и с чадър в ръка, готов да хукне веднага, щом потайниците го повикат. Мориган знаеше, че той мрази да стои и да чака новини точно колкото и тя, но се опитва да запази спокойствие и ведрост заради всички останали.

Франк, от друга страна, беше _бесен_. Отне им цял час да го убедят, че всичко това не е опит на хотел „Ориана“ да го саботира. Щом най-сетне прие, че наистина е работа на Чудното общество, беше почти също толкова зле.

— Още един КРЕЩЯЩ пример за най-лошите страни на Чудните привилегии — изрева той, а после подхвърли към Юпитер и Мориган: — Не искам да ви обидя. — Крачеше нервно насам-натам във вече празното фоайе. Костюмираната тълпа бе отпратена разочарована по домовете си, а гостите, отседнали в „Девкалион“, се бяха качили в коктейлбар „Златният фенер“ за час на безплатни питиета, който щеше да продължи цяла нощ, за да компенсира отменените празненства.

— Не се обиждаме — увери го Юпитер. — Напълно съм съгласен с теб, Франк. — И намигна лекичко на Мориган.

— „Жадните актьори“ си тръгнаха — промълви унило Франк. — Сигурно ми се смеят. Вчера казаха, че мога да получа роля в зимната им постановка на „Нощни създания“, но сега това няма да стане, нали? А Малау Великолепния е разстроен. Неутешим е! Каза, че усещал разочарованието на духовете из цялата Паяжина, така че сега куп мъртъвци също са ми ядосани. Той се качи в „Златният фенер“ да удави мъката си.

Вампирът джудже избухна в ридания и Марта го отведе до канапето, прегърнала го утешително през раменете. Той ревеше, притиснат към нея, толкова силно и сърцераздирателно, и толкова дълго, че накрая Юпитер му каза, че все пак може да проведе полунощния спиритичен сеанс на покрива с останалите гости на хотела, стига да се вземе в ръце и да престане да плаче.

— Всички потайници са излезли по улиците и правят каквото могат — обясни Юпитер. — В момента няма какво да сторим, освен да чакаме вести от тях. Нищо не пречи да се насладим на остатъка от Вси светии, а после да се наспим хубаво и да се надяваме, че до утре по това време всичко ще е наред.

Франк моментално хукна да доведе Малау, а Марта и Чарли се качиха на покрива да проверят дали всичко е готово за сеанса.

— Аз ще съм тук, на бюрото, господине — каза Кеджъри. — Ще пратя да ви повикат в мига, щом получим вест от потайниците.

— Браво на теб. — Юпитер се обърна към Мориган, Хоторн и Джак. — Хайде, вие тримата. Нощта на Вси светии е. Да си побъбрим с духовете.

След като през по-голямата част от вечерта се бе радвал на гостоприемството на талантливите бармани от „Златният фенер“, Малау Великолепния бе малко натаралянкан, когато започна сеансът.

— Духовете са — _хлъц_ — с нас, драги приятели — поде ясновидецът. Седеше на възглавничка на покрива, по средата на голям кръг от гости. — Те са навсякъде около нас в тази нощ на Вси светии, когато стените между живите и мъртвите са най-ттт… трънки. — Той млъкна, за да потърси в главата си друга дума. — Най-мършави?

Франк бе подготвил сцената за сеанса _чудесно_. Покривът бе озарен от стотици високи черни свещи, които трепкаха, но сякаш никога не гаснеха въпреки хладния вятър. Всички седяха на елегантни черни кадифени възглавнички и по края на кръга се стелеше изкуствена — но прелестно зловеща — бяла мъгла.

Беше наистина срамота, че целият този ефект е похабен за група гости, които в по-голямата си част копнееха да се върнат при безкрайните си безплатни коктейли на шестия етаж.

— Улавям съобщение от един възрастен господин… за някого ей… там. — Той махна неопределено към половината хора в кръга. — Човек с име, започващо с Д. Нечий баща или чичо? Може би — хлъц — дядо? Дарън? Дейвид? Доминик? Ду… Дуди? Дрогли? Ъъъ… Дерек? — Малау продължи, придържайки се героично към историята си. — Дигби? Дуейн?

— Ооо! — изпищя някаква млада жена с пластмасова тиара и яркорозова лента, на която пишеше „Бъдеща булка“. Тя беше в „Девкалион“ с група шумни приятелки, които нямаха голям интерес да празнуват Вси светии. Франк ги бе поканил на сеанса само за бройка и вече на два пъти им се правеше забележка да престанат да крещят обидни думи, докато Малау Великолепния общува с мъртвите. — Възможно ли е да е Уейн? Свекър ми се казва Уейн. Той ли е?

Малау сякаш се замисли за момент.

— Да, същият. Той има съобщение за теб. Казва… моля те, грижи се добре за сина ми. Обичайте се.

Групата от приятелки започна да ахка и да охка, а бъдещата булка направо се просълзи.

— Мислех, че той не иска да се омъжвам за Бенджи!

— О, иска — продължи Малау. — Казва, че нищо друго не би го направило по-щастлив и ще бди над вас двамата от По-хубавото място.

Лицето на булката посърна.

— По-хубавото място ли? Какво искаш да кажеш? Уейн не е мъртъв.

Това вече бе прекалено за Мориган и Хоторн, които доблестно се опитваха да скрият тихия си кикот. Хоторн прихна и това сложи край на самообладанието на Мориган, по чието лице вече течаха сълзи от смях.

Юпитер повдигна вежди срещу тях от другата страна на кръга и погледна многозначително към вратата. Продължавайки да се кикоти, Мориган хвана Хоторн за ръката. Двамата станаха и тъкмо се канеха да си тръгнат от сеанса, когато Малау Великолепния посочи право към Мориган и обяви с остър, звънлив глас:

— Ти си бълвала огън.

Смехът замря на устните на Мориган. Тя застина на място. Искаше й се да се махне, но сякаш нозете й бяха пуснали корени.

Малау килна глава на една страна и любопитна бръчица се появи между веждите му.

— Ти си бълвала _огън_. — Гласът му изведнъж бе станал повелителен и ясен. Нямаше завалени съгласни, нямаше сбъркани думи. — Като дракон. Хареса ли ти?

Мориган премигна. Хвърли кос поглед към Хоторн, а после към Юпитер. И двамата изглеждаха еднакво смаяни. Хората в кръга се бяха обърнали към тях и се взираха в Мориган с голям интерес.

Тя усети как лицето й пламва. Разбира се, не можеше да си признае подобно нещо.

— Не. Не, никога не съм го правила.

— Напротив — заяви безизразно Малау. — Правила си го.

Откъде _знаеше_? Може би все пак човекът не бе чак такъв шарлатанин.

— Не знам за какво говориш — настоя Мориган с толкова категоричен глас, колкото можа да докара.

Внезапно Юпитер се надигна с елегантни и прецизни движения. Наклони глава и направи крачка към нея, взирайки се в лицето й.

— Мисля, че знаеш точно за какво говоря — натърти той.

Мориган се втренчи в него.

— Юпитер, какво…

— Адски огън — обади се бъдещата булка. Тя също стана и тръгна към Мориган с котешка грация. — Отвратителното изкуство на Адския огън.

Мориган преглътна и повтори наум думите. „Отвратителното изкуство на Адския огън.“

— Какво… какво е това? — Тя местеше поглед от булката към Юпитер, към Малау и обратно. — Юпитер, какво става?

Останалите хора на покрива се изправиха като един и започнаха да се събират около нея — даже и Хоторн. Образуваха тесен, плътен обръч, рамо до рамо, а движенията им бяха прекалено гладки, прекалено прецизни, за да са естествени.

Всички като един отвориха уста и заговориха.

— Отвратителното изкуство на Адския огън — изрекоха те в идеален, зловещ синхрон. Всяка дума бе отсечена, всяка съгласна се чуваше ясно. — Доста невероятна проява у един млад Чудотворец, макар и не нещо нечувано. Адският огън е страховит инструмент в ръцете на опитен майстор… — всички се наклониха едва-едва назад и я изгледаха хладно над носовете си, — … но ти, разбира се, далеч не си опитна.

Мориган внезапно си спомни за миналия празник на Вси светии, когато вещиците от Тринайсето сборище й бяха спретнали същия номер, говорейки заедно в зловещ синхрон. Това бе част от изпитанията й за Чудното общество и вещиците действаха по заповед на старейшините.

Дали това бе просто още едно дело на Чудното общество? Още едно изпитание? Не и тази вечер, помисли си тя… не и когато половината Общество е излязло да търси липсващите си членове, а останалите са затворени вкъщи. Тази нощ не бе подходяща за номера.

— Кой си ти? — попита пак тя. — Какво искаш?

Всички като един наклониха леко глави на една страна. Ъгълчето на всяка уста се изви в позната усмивка. От тази гледка дъхът на Мориган секна. Студен, премаляващ страх сви стомаха й.

— Ти — прошепна тя.

Въздухът бе застинал неподвижно. Без нито помен от ветрец и дори най-малка друга помощ всички свещи на покрива изведнъж угаснаха. Къдрави струйки дим се издигнаха от фитилите. Сребърната лунна светлина се отразяваше в широко отворените очи на хората около Мориган, всички вперени неотклонно в нея.

— Не ме е страх от теб. — Гласът й трепереше.

Хоторн се отдели от групата, пристъпи напред и сложи ръка на рамото й.

— Веднъж вече ти го казах. — Говореше със спокойствие и убеденост, които не бяха негови. — Трябва да се научиш да лъжеш по-умело, малка Врана.

24. Отвратителното изкуство на Адския огън

Вътрешностите на Мориган се свиха, когато думите на Езра Шквал излязоха от устата на най-добрия й приятел.

— Стига — прошепна тя. — Остави го на мира.

Ъгълчетата на устата на Хоторн се разтеглиха в зловеща усмивка, която не отиваше на лицето му.

— Няма пък.

Той вдигна дясната си ръка и се зашлеви силно. Мориган изквича и когато той вдигна лявата да повтори действието, се хвърли напред и я дръпна.

— СПРИ! Моля те, спри — какво ПРАВИШ?

Ръцете на Хоторн се отпуснаха и той застина с безизразно лице. Отстъпи спокойно назад и главата клюмна на гърдите му. Сякаш някой бе натиснал някакво копче и го бе изключил.

Останалите гости на сеанса последваха примера му с безупречно синхронизирани движения. Групата се раздели през средата, отваряйки на Мориган безпрепятствена гледка към далечния ръб на покрива. Там, облегнат небрежно на парапета, в елегантен сив костюм, стоеше Езра Шквал. Той се усмихна и се взря в Мориган. Тя стоеше напълно неподвижна. Първият й инстинкт бе да побегне, но не можеше да остави Хоторн, Юпитер и другите.

— Какво им направи? — извика тя, като се опитваше да не обръща внимание на треперенето в гласа си.

— Просто един дребен фокус. — Шквал протегна ръце с обърнати надолу длани и хищно сгърчени пръсти — и ги разшава като кукловод, който дърпа конци. — Да те науча ли?

Мориган не отговори. Сърцето й препускаше. Ако присвиеше очи, можеше да види бледите, трепкащи очертания на Паяжината около него. Слаба, почти незабележима мъглица от златна светлина.

Значи така. Той все още не бе тук, в Невърмур. Не и физически. Това й донесе известно облекчение, но нямаше никакъв смисъл. Мориган прекоси покрива и спря на метри от мястото, където стоеше той, като внимаваше да поддържа известна дистанция помежду им.

— Как го направи? — попита тя. — Не можеш да правиш нищо през Паяжината, сам ми го каза.

Шквал притисна длани една към друга, сякаш за молитва, и ги допря до устата си.

— Ах, виждаш ли — тъкмо там е голямото космическо чудо. Не го правя аз. А _ти_.

Мориган се озърна назад към хората, които продължаваха да стоят неподвижни и безмълвни като статуи. Поклати глава; нямаше начин тя да е направила това. Та как би могла? И защо ще го прави? Тя не знаеше дори откъде да започне.

Шквал сякаш разбра скептицизма й.

— Не пряко, разбира се. Но ти _позволи_ на Чудото да се събира ли, събира около теб, необуздано и неизползвано. Тази енергия все трябва да отиде някъде. Вместо да трупаш и изразходваш Чудо, както би трябвало да прави един Чудотворец — чрез редовна умела употреба на Отвратителните изкуства, — енергията, която се стича към теб от години насам, се е превърнала в… ами в това — каза той и посочи Мориган със закачлива усмивка. — В тази кипяща, изгаряща, непоносима маса. На Чудото му е омръзнало да чака. И докато ти липсва куражът да го използваш, му позволяваш то да използва теб.

Лицето му се разцепи в широка усмивка, той отметна глава назад и затвори очи, сякаш за да се наслади на радостта от следващите си думи.

— И което е още по-хубаво… позволяваш на мен да използвам Чудо _чрез_ теб.

Устата на Мориган бе пресъхнала.

— Не! — Думите му звучаха като обвинение и моментално й се прииска да го отхвърли. Сякаш е кал. — Не, не правя нищо подобно. Това е невъзможно.

— Знам — каза Шквал с грейнали очи. Тихият му, радостен кикот се разля в нощта и предизвика тръпки по гърба на Мориган. — Не е ли _вълнуващо_? Ето те тук, грееш като фар, толкова ярка и неконтролируема, че е нужно само едно леко побутване през така наречената „непроницаема“ Паяжина. — Той затвори очи и се приведе леко напред, опирайки протегнатите си длани в самия въздух, и Мориган видя съвсем бледо златисто сияние да се процежда измежду пръстите му. Нещо повече, усети го. Когато Шквал оказа натиск върху Паяжината, вълна от чиста енергия, топла като слънцето и тихо жужаща, пробяга през нея.

— Съжалявам — каза той, като се подсмихна и протегна ръце встрани, — нали не мислеше наистина, че си толкова умела, та да накараш малката хвърлячка на шурикени и приятелите й да насочат оръжията си към себе си? Или да превърнеш малкото суперкоте в беснеещ звяр? — Той се засмя.

— А когато… когато избълвах огън — попита Мориган и преглътна тежко, спомняйки си вкуса на дим и пепел, — това пак ли беше ти? Ти ли го направи?

Сянка на несигурност пробяга по лицето на Шквал.

— Не — отвърна той. — Тази искра на гняв си бе чисто твоя. Но Чудото я освободи.

Той млъкна и се замисли за момент.

— Чудото е интелигентно и импулсивно. Иска да бъде използвано и насочвано от единствените хора, родени със способността да го използват и насочват, но ако не внимаваме — ако му позволим прекалено голяма свобода на действие, — тогава _то_ ще използва _нас_ вместо ние него.

Мориган поклати глава.

— Не разбирам. За какво говориш?

— Казвам ти, че ти избълва огън, защото Чудото _искаше_ да избълваш огън.

В очите на Шквал грееше обезпокоителна фанатична светлина. Странна тръпка пробяга по тила на Мориган. Тя откри, че жаждата му за Чудо е заразна, и от това й се догади малко.

— Казвам ти, че за един бляскав, триумфален миг ти се превърна в дракон — продължи Шквал, — защото на Чудото му бе омръзнало да си мишка.

Мориган вдиша рязко през носа си. Не й харесваше мисълта, че свободната воля може да й бъде отнета от някаква невидима, непознаваема сила, която й се струваше, че никога няма да разбере.

— Не бива никога да забравяш, мила ми Врана, Чудото е паразит — изтъкна Шквал. Тихият му глас се носеше над покрива. — Чудото е твой враг. Злодей, който никога не спи и никога не почива. Никога не забравя и никога не се отказва. То съществува в състояние на постоянно бдение. И чака, непрестанно чака ти да свалиш гарда си. Защото Чудотворците са единствената му връзка с истинския свят. Ние сме проводникът, чрез който Чудото може да се почувства _истинско, живо_.

Той се беше възбудил и крачеше насам-натам — развълнуван и малко луд, помисли си Мориган.

— Представи си, че си призрак! — извика той. Повишеният му глас отекна в мрака. Думите заехтяха по околните покриви като камъчета, подскачащи по водата. — Че обикаляш по света, в който някога си живяла, без да можеш да говориш с никого, да докоснеш нищо. Хората гледат през теб, минават през теб. Как би се чувствала?

Мориган усети бодване в сърцето. Нямаше нужда да си го представя. Вече го бе изпитала миналата Коледа, когато се бе върнала в стария си дом, имението Врана, по Паяжинната линия. Къща, пълна с хора, и никой освен баба й нито я виждаше, нито я чуваше. Собственият й баща наистина бе минал през нея.

— Самотна — промълви тя тихо. — Все едно… все едно съм нищо.

— Именно. Все едно гледаш света иззад стъкло. А после — един ден, ей така отникъде — изведнъж ставаш _нещо_. И си нещо, защото някой те чува. Някой те _вижда_. Най-после приятел! Сродна душа! Някой, с когото да говориш. _Истинска любов._ Това е историята на Чудото и Чудотвореца.

— Но ти току-що каза, че Чудото е враг — възрази объркано Мориган.

— Едно и също е — каза той и намек за ледено нетърпение си проби път през спокойната му външност. — Чудото е… маниакално, опасно влюбено в Чудотвореца. Тази енергия все трябва да отиде някъде. Осъзнаваш ли, малка ми Врана, колко близо стигна до самозапалване тази година? Осъзнаваш ли, че нещата, които сторих, ти спасиха живота? — Той се засмя. — Да не говорим за другите услуги, които ти направих.

— Услуги ли? — Мориган не можеше да повярва на ушите си.

— Да, _услуги_ — сопна се той. — Кой даде на хвърлячката на шурикени и нейното гадже грубиян урок, който няма да забравят? Кой разкара безполезния лъжлив костенур от пътя ти? Между другото, няма нужда да ми благодариш.

Мориган изпита чувството, че нещо тежко и ужасно се е стоварило върху гърдите й.

— Страшният пазар — промълви тя тихо. — Това си бил ти.

Той се поклони лекичко.

— Та-да!

— Алфи и професор Онсталд… Ти си ги отвлякъл. За да бъдат продадени като животни.

Той завъртя очи към небето.

— Боже мили, не. Това ми звучи като доста тежка работа. Само подръпнах някои конци. — Той зашава отново с пръсти. — Ще се смаеш колко лесно се манипулират хората. Даже зад непреодолимите стени на безценното ти Общество. Успях да си намеря чифт верни ръце. Но пък аз винаги съм притежавал умението да откривам най-слабото звено във веригата.

Мориган се намръщи.

— Някой в Обществото ти е _помагал_? Кой? — Но Шквал запази мълчание и имитира затваряне на цип върху устните си.

От тази мисъл й премаля. Дори Баз Чарлтън не би паднал толкова ниско. _Нали?_

Тя поклати глава. Отказваше да го повярва.

— О, не изглеждай толкова ужасена — каза Шквал и се облегна пак на парапета. Бръчка проряза челото му. — И не се преструвай на недоволна. В края на краищата го направих за _теб_. Признавам, че очаквах малко по-голяма благодарност.

— За какво да съм ти благодарна? — изфуча Мориган. — Нараняването на хората с нищо не ми помага.

Ъгълчето на устата на Шквал се изви нагоре.

— Обществото си е живуркало твърде уютно в продължение на твърде дълго време. Исках да усетят как устоите им се разклащат малко. Признай си, миличка Врана, не ти ли беше приятно да ги гледаш как _треперят_? — Той се приведе напред и понижи глас. — Когато избълва огън, нямаше ли някаква мъничка, тъмна част от теб, която видя страха в очите им и това й хареса?

Мориган не отговори. Спомняше си онзи ден на станция „Горда стъпка“. Чудовището, което се бе размърдало в нея. Праведният гняв, който бе потекъл по вените й като електричество и я бе преобразил — само за миг — в най-могъщия човек в Чудобщ.

Още виждаше уплашените лица на перона. Дали това й бе доставило удоволствие, зачуди се Мориган. Дали някаква малка част от нея бе _харесала_ мисълта, че вдъхва страх в нечие сърце… вместо да е тази, която винаги се страхува?

Тя извърна поглед, отказвайки да отговори на въпроса на Шквал.

— Аха. Така си и мислех. — Усмивката му беше като на чакал, гладна и опасна. — И се радвам, че ти дадох възможност да зърнеш истинската си същност. Макар че, трябва да призная, изненадан съм да те намеря тук, просто да си бъбриш с мен — продължи той, зареял поглед към обления в лунна светлина Невърмур. — Очаквах по-скоро да си тръгнала да вършиш разни подвизи. Мислех, че си от онези, които никога не изоставят приятел в беда. Ужасно се радвам, че съм сгрешил.

Мориган повдигна вежда.

— Професор Онсталд не ми е точно _приятел_ — възрази тя. — Пък и потайниците са излезли да го търсят. Нямат нужда от моята помощ.

— Не говорех за онази черупчеста твар. — Вятърът донесе тихия му, развеселен глас право до ушите на Мориган. — Имах предвид другите отвлечени. Хипнотизаторката и пророчицата.

— Кадънс и Ламбет — прошепна тя. Усети как нещо се свива в стомаха й. — Ти си взел Кадънс и Ламбет — произнесе малко по-високо. — Те са мои приятелки. Как се очаква отвличането им да ми _помогне_?

Шквал се засмя невесело.

— Не съм правил нищо подобно. Опасявам се, че моята малка марионетка в Обществото — моят „чифт верни ръце“ — може да е станала малко алчна. Има могъщи хора — в Свободния щат и извън него, — които биха платили кажи-речи всякаква сума, за да докопат някои от уменията, които се прахосват в Обществото. Това са две много полезни дарби. И ако слуховете са верни — продължи той, полюлявайки се на пети, — тази нощ на търг ще бъде предложен и четвърти артикул. Силно жадуван. — В гласа му имаше намек за смях. — Може и аз самият да се включа в наддаването. Винаги съм искал ангелче на върха на коледната си елха.

— Касиел — прошепна тя, но Шквал като че ли не я чу.

Ръцете на Мориган се свиха безсилно в юмруци. Знаеше, че не може да се бие с него. Не можеше нищо да му направи. Та той дори не беше _тук_.

— Ти знаеш къде е пазарът — каза тя, мъчейки се да запази гласа си равен и твърд. — Знаеш къде са приятелките ми. _Кажи ми._

Шквал килна глава настрани.

— Ами, да. Точно затова дойдох. Но нищо не е безплатно. Ще направим трампа.

— Какво искаш? — попита тя през стиснати зъби.

Той сви рамене.

— Същото, което съм искал винаги. Да те уча.

— Вече ти казах. _Никога_ няма да се присъединя към теб. Ти си чудовище и убиец.

— Има далеч по-големи чудовища — в очите му блесна мълния — и далеч по-големи заплахи. Мила ми Врана, ние имаме общ враг, какъвто не можеш и да си представиш. Ако Чудното общество не те пусне от каишката, ако не ти дадат свободата да растеш, да станеш Чудотворката, _която трябва да си_… тогава предстоят ужасни неща. И за двама ни.

Мориган се взря в него онемяла. Общ враг ли? Той беше единственият й враг.

— Е, сега е време за третия ти урок — продължи той. — Отвратителното изкуство на Адския огън.

Тя поклати раздразнено глава. Усещаше позната кипяща ярост да се трупа в нея.

— Приятелките ми се нуждаят от помощ _веднага_. Нямам време да уча разни фокуси!

Трябваше да се махне от този покрив. Трябваше да намери Кадънс и Ламбет, преди да се е случило нещо ужасно.

— Не — заяви Шквал с нисък, свиреп глас, оттласна се от парапета и направи две крачки напред. Мориган чу как кръгът от участници в сеанса се размърда, но не се обърна. Не искаше и за миг да откъсва очи от него. — Съгласен съм. Времето ти изтича. Чудото, събрало се около теб, става нетърпеливо. Достигнало е критична маса и ако не го канализираш, не му дадеш цел, ще те _изгори отвътре_. — Той се втренчи в Мориган, а черните му очи бяха отражение на нейните собствени. — Но ако не ти стига заплахата за собствения ти живот, с удоволствие ще ти дам и допълнителна мотивация.

Той направи лек жест и по негова команда групата, събрана зад нея, тръгна като един напред — покрай Мориган, покрай самия Шквал — и спря до парапета, рамо до рамо, взирайки се в мрака.

Мориган си спомни за първия път, когато дойде в хотел „Девкалион“, на Яснозор, първия ден от новата Епоха. Беше весело събитие и бе завършило — за нейно изумление — с това, че всички гости се качиха на парапета, вдигнали чадъри, и скочиха от покрива. „Крачи смело!“ Всеки от тях се бе спуснал надолу, надолу, надолу, цели тринайсет етажа, за да кацне благополучно на земята, жив и здрав.

Сякаш можеше да види картината в ума й, Шквал вдигна рязко ръце. Мориган ахна, когато с едно конвулсивно движение цялата група подскочи и стъпи на парапета.

Шквал се обърна и й се усмихна.

— Мислиш ли, че си носят чадърите?

— Спри, недей! Хоторн, слез оттам. Слизай! Юпитер! — Тя се втурна напред и задърпа ръката на Хоторн, после тази на Юпитер, мъчейки се да ги свали обратно на покрива, но те не помръдваха. Мориган се врътна срещу Шквал, бясна и безсилна. — Защо правиш това?!

— Вече ти казах. — Мъжът говореше толкова тихо, че тя трябваше да пристъпи напред, за да го чуе през бученето на кръвта в ушите си. — _Ти_ го правиш. Ако беше и наполовина такава Чудотворка, каквато трябваше да си станала досега, нямаше да мога да черпя така от силата ти. Трябва да разбереш: липсата ти на контрол тази година бе много полезен прозорец към Невърмур за мен и като те _уча_ на контрол — като те уча изобщо на нещо, — най-вероятно ще затворя завинаги този прозорец. Но шегите свършиха. Дългосрочните ми планове са далеч по-важни и _ми трябваш жива_.

— Пусни ги — повтори Мориган. Процеди думите през зъби, опитвайки се да накара паниката си да звучи като гняв, и стисна ръце в юмруци.

— С удоволствие — каза Шквал с тих, спокоен глас. — Освен това ще ти покажа къде са приятелките ти, както обещах. Но първо трябва да впрегнеш част от този излишък на Чудо, за да научиш Отвратителното изкуство на Адския огън, иначе и ти, и те — той махна към редицата сомнамбули на парапета, — и пророчицата, и хипнотизаторката, и ангелът, и професорът може да срещнете зрелищно неприятен край тази нощ. От теб зависи, малка Врана.

Мориган не отговори. Не можеше да произнесе и дума. Усещаше в себе си нещо тежко и горещо. Притисна ръка към гърдите си, дъхът й излизаше накъсано.

— ЕТО! — извика Шквал и посочи към нея. Очите му изведнъж бяха станали безумни. — Ето. Това чувство. Този огън в сърцето ти, тази искрица на гняв и страх. Съсредоточи се върху нея. Почувствай я. Трепкащият, горящ гняв в теб — ТОВА е Адският огън.

А сега затвори очи и си представи, че бръкваш в гърдите си. Представи си, че свиваш ръка около този пламък и го задържаш между пръстите си като в клетка. Затвори очи. НАПРАВИ ГО.

Неохотно, Мориган стисна очи. Виждаше го във въображението си: беше нещо повече от искрица, беше истинска клада. Която я изгаряше отвътре, промъкваше се в дробовете й и пламтеше в гърлото й. С вкус на пепел. Тя поклати глава и сви ръце в юмруци.

— Не мога.

— Можеш — настоя Шквал. — Ти си Чудотворка. Ти контролираш този огън. Той се смалява и расте по твоя заповед. Ти трябва да решиш дали ще запали свещ, или ще изпепели град.

Мориган го виждаше в ума си. Клада от ярки златни пламъци, горяща в гръдния й кош. Представи си как свива пръсти около нея, точно както бе казал той, контролира я, потушава я нежно. Огънят засъска и Мориган си представи искри от ярко Чудо, излитащи измежду пръстите й като мънички фойерверки. Трепна.

— Ако се страхуваш от него, значи не го _контролираш_ — извика Шквал. — Ти не си _мишка_, малка Врана. Ти си _дракон_. Сега отвори очи. Съсредоточи се. И _дишай_!

Мориган го направи. От дробовете й с пламтене се надигна дъх като пустинен вятър. Това не бе дивото, неудържимо огнено кълбо, което едва не бе погълнало Хелойз през онзи ден в Чудобщ. Това най-после бе нещо, което Мориган можеше да контролира.

В този миг тя разбра какво да прави. Разбра, че Чудото ще й се подчини.

Погледът й се спря на една черна свещ и Мориган издиша тънка струйка огън, преднамерено и прецизно. Струйката улучи мишената си. Фитилът пламна — а после, сякаш чакали сигнал, чакали разрешението на Мориган, стотиците незапалени свещи по покрива лумнаха отново, в идеален синхрон. Покривът се изпълни с топло, трепкащо сияние.

Изненадан смях бликна от устата на Мориган.

_Тя_ беше направила това. Не той.

Обърна се към Шквал. Огънят се отразяваше в тъмните му очи и макар че не се усмихна, изразът му на мрачно задоволство не можеше да се сбърка с нищо.

Той си затананика. Само няколко приятни ноти, почти неразличими като песен, но те стигаха, за да настръхнат косъмчетата по тила на Мориган. В отговор на този звук някъде от мрака се разнесе протяжен призрачен вой.

— Направих каквото искаше. — Мориган го изгледа предпазливо. — Сключихме сделка. Ти обеща да ми кажеш къде са приятелките ми.

— Всъщност, не — отвърна Шквал. — Обещах да ти _покажа_ къде са приятелките ти и смятам да спазя това обещание. — В отговор на още един внимателен жест на Шквал хората на парапета скочиха заднешком върху покрива. После се върнаха с безизразни лица по местата си в кръга. Нов вой разцепи въздуха. На Мориган й се стори, че идва отнякъде далеч долу под тях, от улицата. — Ще вървим ли? — Той кимна към ръба на покрива, сякаш възнамеряваше двамата да скочат и да летят по целия път до Страшния пазар.

Мориган нададе лаещ смях на неверие.

— Да не си луд? Няма да ходя _никъде_ с теб. Ти ще ми кажеш къде са Кадънс и Ламбет.

Той поклати лекичко глава.

— Няма да стане.

Още един вой отдолу — този път бе по-близък. Звучеше сякаш идва от предния двор на хотела. Имаше и нещо друго. Конско цвилене и тропот на копита по камък.

— _Няма_ да дойда с теб — повтори тя. — За идиотка ли ме мислиш?

— Да. Мисля, че си тъкмо такава идиотка, която би направила нещо глупаво, за да спаси приятелките си. — Усмивката на Шквал излъчваше съжаление. — И ще ти го докажа.

Той направи лек, небрежен жест с лявата си ръка и…

Всичко стана прекалено бързо, за да може Мориган дори да помисли.

Внезапно Хоторн затича с всички сили от мястото си в неподвижния кръг право към ръба на покрива.

— Хоторн, _не_! — изпищя Мориган. Обзета от ужас, тя инстинктивно се втурна след него, без дори да го е решила съзнателно. Посегна да го сграбчи тъкмо когато той скочи шеговито на парапета, и щом се вкопчи в палтото му, неговата инерция я повлече напред. Двамата заедно полетяха от покрива — надолу, надолу, надолу — и писъците на Мориган бяха заглушени от възглавници студен есенен въздух.

25. Предател

Сякаш земята се надигаше да ги посрещне.

Мориган затвори очи, докато падаха, и — все още вкопчена в палтото на Хоторн, като че ли това можеше някак си да спаси и двама им — зачака момента на удара. Зачака всяка кост в тялото й да се пръсне на парчета, когато се вреже в двора на хотела.

Но този момент не дойде.

От мрака долу изригна виещ хор. Пронизително цвилене на коне, тропот на копита. Очите на Мориган се отвориха тъкмо навреме, за да види сто огнени очи да се взират нагоре към нея и сенчестите фигури на коне, хрътки и ловци да изникват от облак кълбящ се дим.

Мориган и Хоторн не се размазаха. Не се приземиха, не загубиха нито частица от инерцията си. Паднаха в безформения черен облак, който представляваха ловците от дим и сенки, и изобщо не срещнаха земята. Мориган отново се озова възседнала един сенкокон, да препуска през почти пустите улици на Невърмур толкова бързо, че не можеше да осъзнае накъде са се насочили. Хвърли поглед встрани и видя Хоторн на съседния кон. Зачуди се дали някаква част от него осъзнава какво се случва, дали той в марионетното си състояние изпитва същия ужас като нея.

Когато накрая спряха, зашеметени, но цели, двамата се смъкнаха от седлата и най-после усетиха твърда земя под нозете си. Черната мъгла, която ги бе обвила, се разнесе, разкривайки внушителна каменна сграда. Над големия сводест вход бяха изсечени четири думи, от които сърцето й се сви.

МУЗЕИ НА ОТКРАДНАТИТЕ МОМЕНТИ

Тя се наведе да подхване Хоторн, когато той се срина на земята, и се помъчи да го изправи.

— Добре ли си?

— М… мисля, че да. Да. — Той бе замаян, но поне изглеждаше отново на себе си. — Какво… какво стана? Къде сме?

Ловците от дим и сенки се отдръпнаха, но не си тръгнаха. Пламтящите им червени очи се взираха от мрака, докато се спотайваха наблизо, полускрити и бдителни. Мориган се огледа за някаква следа от Шквал, но май бяха сами.

Тя насочи взор нагоре към музея. Вратата бе отворена и отвътре долиташе шум. Смях и бъбрене. Звън на чаши шампанско.

— Това е мястото, където ме доведе преди Езра Шквал. Мисля, че намерихме къде се провежда Страшният пазар тази нощ.

Хоторн издаде странен задавен звук.

— _Как?_

— Шквал — прошепна тя. — Той беше на покрива, по време на сеанса — помниш ли нещо от него?

Хоторн поклати глава.

— Не знам. Помня, че станахме да си вървим. Смеехме се. А после… сякаш изведнъж сънувах. Имаше нещо в главата ми, нещо като странен глас, но се чувствах спокоен. Просто ми се искаше да заспя.

— Това е бил той. Гласът в главата ти е бил на Шквал. — При тези думи Хоторн пребледня като мъртвец, но Мориган продължи: — Той те накара да скочиш от покрива, а аз се опитах да те спра, само че и двамата паднахме, а ловците от дим и сенки ни уловиха и ни доведоха тук. Хоторн, Страшният пазар се провежда _в тази сграда_ и са хванали Кадънс и Ламбет, и професор Онсталд… Всичко това е дело на Шквал и…

— Махайте се оттук! — разнесе се дрезгав шепот, който накара и двамата да подскочат. — Къш!

Една самотна фигура се бе появила от музея и бързаше надолу по стълбите към тях. Мориган се приготви да бяга и сграбчи Хоторн за ръката, но той я спря.

— Мисля, че това е Мекмайски — прошепна, а после продължи малко по-високо. — Мекмайски! Потайниците тук ли са вече, намериха ли…

— Трябва да бягате — каза с приглушен глас Мекмайски, приближавайки се към тях. Хвана ги за ръцете и ги забута, озъртайки се през рамо към отворената врата на музея. Мориган усети, че я залива облекчение въпреки объркването й. Нямаше да им се налага да се справят с това сами. Щом някой от Обществото бе тук, значи помощта вече трябваше да е на път. Когато стигнаха до сенките, Мекмайски спря. — Махайте се оттук, _веднага_!

— Потайниците тук ли са? — настоя Мориган, опитвайки се да надзърне над рамото му. — Затварят ли пазара? Казаха, че ще пратят вестоносец да повика Юпитер, когато…

— Моля те, Врана, трябва да се махнеш още сега. Нямаш си представа в каква опасност се намираш. Ако някой те види… ако той разбере, че си тук…

— Кой да разбере?

— Чудотвореца — изсъска Мекмайски. — Не осъзнаваш ли? Той се опитва да те подмами тук, искаше аз самият да те доведа, но… не ми даде сърце. Не исках да го правя повече.

Главата на Мориган се въртеше.

— Шквал е искал _вие_ да ме доведете тук? Че защо ще… как така не сте искали да го правите пове…

О!

Ченето на Мориган увисна и си остана така.

„Моята малка марионетка в Обществото.“ Така беше казал Шквал. „Моят чифт верни ръце.“

— Ти! Ти си този, който е помагал на Шквал през цялото време.

Хоторн тихо си пое дъх. Мекмайски изглеждаше сякаш ще му призлее. Беше потен и леко позеленял, и трепереше. Но не отрече.

— Врана… моля те. — Той преглътна един хленч. — Трябва да ми повярваш. Толкова съжалявам за всичко, което… за ролята си в… — Той кършеше ръце, а челото му бе набръчкано като на кученце. Мориган си помисли, че изглежда искрено разстроен. Но дали бе заради стореното от него, почуди се тя, или заради факта че е разкрит? — Аз никога… нищо от това не беше моя идея! Шквал, той ме принуди.

Мекмайски прокара ръка през косата си, брадичката му потрепери, а очите му се наляха със сълзи, но това накара Мориган да почувства не жалост, а отвращение.

— Проявих слабост — продължи той. — Признавам. Бях огорчен и изпълнен със завист. Всички знаят, че съм най-слабият в набора си. Скучният тип. „Момчето с картите“, така ме наричаха винаги. — Лицето му се разкриви в грозна гримаса. — Исках да съм важен, затова, когато Чудотвореца дойде при мен, когато ме помоли за помощ — не някого друг, а _мен_! — си помислих, че съм намерил начин да им го върна. Шквал е най-могъщият човек в република Зимномория! Той ми обеща място в своята империя, място от дясната му страна — как бих могъл да откажа? — Той поспря за момент. — Отначало трябваше само да му предавам късчета информация. Не знаех, че някой ще пострада. Трябва да ми повярваш.

— Каква информация?

— Редки умения. Кои ги притежават. Къде живеят, всекидневните им навици, такива ми ти работи. Кога… — следващите му думи едва се чуваха — … кога е най-вероятно да останат сами.

— Кого да отвлече и как да го отвлече, с други думи — обобщи Мориган, а гласът й трепереше от гняв.

Мекмайски се потърка по тила, все още неспособен да я погледне.

Хоторн издаде странен задавен звук. Челюстта му работеше бясно, като ту се стискаше, ту се отпускаше, и за Мориган бе ясно, че се опитва да преглътне собствения си гняв. Хоторн бе кажи-речи най-верният човек, когото познаваше.

— Ти си уредил да бъдат отвлечени от кокаляците и доставени за продажба — изсъска той срещу Мекмайски. — Гади ми се от теб.

Учителят изглеждаше смутен.

— _Моля ви_… не виждате ли, че се опитвам да ви помогна? Мориган, Чудотвореца искаше да хвана и теб. Но отказах. Не можех да ти го причиня, не и на най-добрата си ученичка. Отказах да работя повече за него. Ето защо съм тук! Знаех, че той ще се опита да те примами на Страшния пазар тази нощ, затова чаках отвън с надеждата да те спра. Не можех да им позволя да продадат и теб, просто…

— Но си им позволил да продадат Кадънс! И Ламбет! — извика Мориган, а после понижи гласа си до дрезгав шепот. — Как можа да го направиш, Мекмайски?

Младият учител захлипа и очите му бяха умоляващи.

— Съжалявам. Не мога да го обясня. Просто… просто ми беше писнало да ме пренебрегват, Мориган. Това чувство ти е познато, нали? Да си различен. Ние сме еднакви, ти и аз, ние…

— Тя изобщо не прилича на теб! — изфуча Хоторн срещу него и Мекмайски трепна. — Тя никога не би предала приятелите си.

Учителят падна на колене, разтреперан, и закри лицето си с ръце. Минаха няколко мълчаливи секунди, в които тихите му хлипове бяха единственият шум, ако се изключи далечното жужене на светски разговори от вътрешността на музея.

А после… се чу ръкопляскане.

— Браво, Хенри — разнесе се тих глас от мрака. — Какво представление!

Мекмайски скочи трескаво на крака и се завъртя да види кой говори. Очите му се разшириха, когато на светло излезе Езра Шквал със зловеща усмивка, извила крайчеца на устата му. Аплодисментите му отекнаха на улицата. Мориган усети как Хоторн се примъкна към нея и впива нокти в ръката й, чу как дишането му се учестява. Осъзна, че тъй като приятелят й не помнеше нищо от случилото се на покрива, за него това бе първа среща лице в лице с Чудотвореца.

— Дошъл е тук по Паяжината — прошепна тя на Хоторн, опитвайки се да изглежда по-смела, отколкото се чувстваше, и примижа да види издайническото трепкане на светлината около Шквал. — Не може да ни докосне.

— Да, но ловците му могат — отбеляза Хоторн, почти без да помръдва устни. Сякаш в отговор на думите му от сенките около тях се донесе леко ръмжене. Мориган потрепери.

Шквал подсвирна тихичко и се появиха вълците. Те заобиколиха Мекмайски; козината им бе черна като нощ, а очите им сияеха като въглени. Учителят се дръпна уплашено от тях и се сви.

Шквал му се присмя.

— Хенри много би искал да вярваш, че се е опитал да те спаси от търга, малка ми Врана, но знае, че не съм те довел тук, за да бъдеш продадена. Знае, че съм подготвил всичко това, за да бъдеш ти героят, който ще го затвори. За да можеш най-сетне да станеш Чудотворката, която всички се боят, че ще станеш. Трябва да ти се позволи да започнеш да използваш дадените ти сили — изтъкна Шквал, повишавайки още повече глас, — преди Чудото, което събираш, да се отегчи като мен и да ТИ ИЗТРЪГНЕ ЖИВОТА.

Мориган подскочи при тези остри думи. Сърцето й блъскаше някъде в гърлото.

— Моля те, Мориган — изхлипа Мекмайски. Очите му бяха зачервени и подути. — Не го слушай. Бягай. Просто бягай надалеч.

— Браво, господин Мекмайски, много добре. — Шквал нададе писклив истеричен кикот. — Нашият Хенри беше решил, че е против интересите му да ти позволи да затвориш Страшния пазар, мила ми Врана. Пазарът е започнал да ти носи доста солидни приходи, нали, мило момче? Вече си създаваш репутация сред най-заможните и безчестни жители на Невърмур. Не би искал да ги разочароваш, нали? — Шквал замълча за малко, обърна се да погледне право към Мориган и заговори бавно. — Разбираш ли какво ти казвам, малка Врана? Той се опитва да те забави. Иска да те държи тук навън, докато търгът свърши и продажбата на приятелките ти му донесе хубавичка печалба. Той взема процент от всяка сделка.

Мориган наблюдаваше внимателно Мекмайски. Докато Шквал говореше, у него протичаше странно преобразяване. Момчешкото, набраздено от сълзи лице на учителя й — сгърчено от страдание и зачервено от хлип — започна да се отпуска. Той избърса очи с ръкавите на ризата си. Подсмръкна шумно и върху лицето му се разля познатата леко смутена усмивка.

Това бе толкова характерно за Мекмайски, помисли си Мориган и тръпки полазиха по гърба й. И в същото време изобщо не му прилягаше. Сякаш гледаше някакъв напълно непознат.

Той се изкиска. Погледна си часовника. _Сви рамене._

— Е, май свърши работа. — Обичайната сърдечност се бе върнала в гласа му. — Вече би трябвало да са продадени, мисля. Благодаря ти за отделеното време, мила Врана. Ти винаги си била най-внимателната ми ученичка. — Той се поклони дълбоко, без да спира да се смее.

Мориган усети как парещи сълзи на гняв избиват в очите й. Не можеше да говори; дори не можеше да мисли. Озъби се и ръмжейки като разярено животно, се метна върху Мекмайски и го събори на земята.

— Предател! — изкрещя и му се нахвърли пак, без повече да я интересува кой ще я чуе. Почти можеше да усети как яростта кипи във вените й. Хоторн се изпречи между тях и се опита да я издърпа настрани.

— Трябва да ти напомня, че това не е някое от глупавите изпитанийца на Обществото, мила ми Врана — обади се Шквал. Стоеше встрани от тях, на ръба на сенките. — Това е истинският живот. Ако се провалиш, ще има истински последици. Тик-так.

Дишайки дълбоко и учестено, Мориган премести поглед от падналия на земята Мекмайски към Хоторн, който я зяпаше ококорено, а после към Музея на откраднатите моменти. Бъбренето от вътрешността на сградата бе отслабнало леко. Дали бяха закъснели вече?

— Хоторн. Да вървим.

— Мекмайски ще се измъкне — посочи той. — Трябва да доведем потайниците и…

— Трябва да спасим Кадънс, Ламбет и другите. — Тя погледна надолу към Мекмайски, който изведнъж се паникьоса. Глухо, екливо ръмжене изпълни въздуха. Ловците от дим и сенки излизаха от мрака.

Двамата приятели хукнаха. Чак когато стигнаха до стъпалата на музея, Мориган се озърна назад при раздалия се внезапен неземен вой. Видя в мрака стотици червени очи, които горяха като огън.

— Аз ще се погрижа за скъпия ни приятел Хенри — отекна студеният глас на Шквал от сенките. — Не се бой.

26. Търгът

Втурнаха се нагоре по стълбите и нахълтаха във фоайето на музея. То бе празно и голо, с изключение на една маса с маски като на предишния пазар. Мориган грабна първата, която й попадна — на пищящ таласъм, — и бързо си я надяна на главата.

— Дръж — прошепна тя и подаде на Хоторн лъскава маска на придворен шут. — Сложи си я, бързо.

— Какво мислиш, че ще стане с него? — Ухиленото гумено лице не можеше да скрие напрежението в гласа му.

— С кого, с Мекмайски ли? — попита Мориган, полагайки всички усилия да звучи незаинтересована от съдбата на някога любимия си учител. Очите й се стрелнаха назад към отворената врата. — Нищо хубаво.

Двамата последваха звука на гласовете и се озоваха в преддверие, водещо към главната зала. На Мориган отчаяно й се искаше да се втурне право вътре, където смяташе, че се провежда търгът, но бе достатъчно умна да не привлича внимание. Наоколо имаше маскирани гости, които пиеха и се смееха, и от време на време спираха да се полюбуват на някой глобус все едно е произведение на изкуството.

Беше изненадващо лесно да се слеят с тълпата, въпреки че Мориган бе с поне една глава по-ниска от всички присъстващи. За щастие, Хоторн през последното лято се бе източил като фиданка, а раменете му бяха по-широки, отколкото ги помнеше тя, вероятно от многото часове тренировки по драконова езда. Това го правеше висок почти колкото някои от възрастните, за голямо облекчение на Мориган.

— Това е откачено — прошепна Хоторн иззад маската си, докато вървяха през стаята колкото се може по-бавно и спокойно. — Искам да кажа, тези глобуси — след като разбереш какво представляват — са просто…

На Мориган й се гадеше прекадено силно, за да отговори. Как не бе прозряла веднага истината за това място, зачуди се тя. Някои от сцените зад стъклото бяха кротки и спокойни, лесно можеха да се изтълкуват погрешно. Но имаше и сцени, които несъмнено показваха смърт и разрушение. Препускащо стадо слонове, вдигащо прах, докато се носи към водоем със струпани около него диви животни. Надигнало се цунами, което се готви да опустоши цяло село. Кално и окървавено бойно поле с летящи гюлета. Мориган поклати глава.

— Прекрасно — промълви едър мъж в смокинг, оглеждайки близкия глобус. Носеше гладка бяла маска, която го караше да изглежда като самата смърт. — Всичко това е истинско, знаете ли? Това вътре са истински хора. — Той почука по стъклото и се взря през него, все едно е клетка в зоологическа градина. — Уловени в момента преди смъртта си. Водещият на търга ми каза. Необикновено нещо.

— О. Интригуващо. — Жената до него изглеждаше само смътно заинтересована. — Как мислиш, дали могат да ни чуят?

— Хубав въпрос. — Той почука пак по стъклото. Около него вече се бе събрала група и гледаше. — Ей, ти вътре, умрелият, чуваш ли ме? Мигни веднъж за „да“, два пъти за „не“. — Групата се заля в смях, сякаш бе казал нещо ужасно смешно.

— Искаш да кажеш „умиращият“. — Жената се изкикоти гадно. — Със сигурност още не е съвсем мъртъв. Тъкмо там е работата!

Мориган усети, че й призлява. Подчини се на настоятелнаото дърпане на Хоторн и продължи да върви, взирайки се упорито напред, твърдо решена да не поглежда сцената в глобуса. Но щом стигнаха до вратата за главната зала, не издържа и се озърна назад.

Беше младеж, може би шестнайсет-седемнайсетгодишен, в брокатено сако и високи черни ботуши. Яздеше кон по павирана улица и може би конят му се бе уплашил от нещо, защото се надигаше на задните си крака, облещил очи. Момчето изглеждаше също толкова ужасено. Беше изхвърлено от седлото и тъкмо щеше да падне на паважа под такъв ъгъл и с такава сила, че за всеки бе ясно, че…

Мориган преглътна и замига, за да спре сълзите си.

Не можеше да го понесе. Всичко това бе толкова отвратително, нечестно — и Музеят на откраднатите моменти, и предателството на Мекмайски, и самият Страшен пазар. Мориган имаше чувството, че вътре в нея има някакво диво животно, което дере с нокти плътта й, за да излезе. В ушите й отекнаха думите на Шквал.

„Ти не си мишка, малка ми Врана. Ти си дракон.“

Искаше й се да направи нещо, за да помогне на тези хора, пленени в смъртта. Искаше й се Мекмайски да бъде изправен пред правосъдието. Искаше й се да се развилнее, да помете ужаса на това място, да накара тези маскирани идиоти _да спрат да се смеят_ — но се налагаше да го преглътне, да потисне гнева си.

— Кадънс и Ламбет — прошепна тя на себе си. — Дошла си тук за своите приятелки. Не се разсейвай.

Мориган затвори очи и си представи как бръква в гърдите си, улавя огъня, живеещ там, и потушава нежно жарта му. Само мъничко.

Загубените души в музея трябваше да почакат.

Хоторн ахна силно, когато влязоха във втора, далеч по-голяма зала. Опита се да прикрие ахването си с кашлица и посочи скришом към тавана. Мориган вдигна очи, изпълнена с ужас.

Залата бе подредена така, че да изтъкне артикулите за продан. Те бяха сложени на високи платформи, за да може цялата тълпа да ги вижда — и да не могат да избягат. Мориган виждаше един-единствен начин да се свалят платформите — с помощта на система от тежки вериги и макари, но всяка от тях бе наглеждана от двамина яки охранители с маски на черепи.

Също като Алфи в гигантския му аквариум, всеки от тях беше превърнат в централна фигура на една гротескна сцена, която представляваше подигравка с уникалния му талант. Професор Онсталд, в най-далечния край, бе овързан с верига за минутната стрелка на гигантски часовник, която в момента сочеше без пет, така че той поне бе почти изправен. Мориган се зачуди колко ли часове е прекарал там и колко ли обиколки на циферблата е направил, като през цялото време кръвта му ту е нахлувала, ту се е оттичала от главата му. Колко ли още можеше да издържи така?

Кадънс, на една платформа до стената вдясно, бе наконтена в ярколилава диплеща се коприна и накичена с множество тежки златни накити. До нея имаше грамадна златна лампа и Мориган премигна към нея, опитвайки се да осъзнае какво вижда.

— Пфу. Облекли са я като духа от лампата — рече с отвращение Хоторн. — Това ли мислят, че представлява един хипнотизатор? Някой, който обикаля и изпълнява желания, подчинявайки се на чуждите заповеди? Явно досега не са срещали Кадънс.

Мориган внезапно осъзна, че по някое време Хоторн е започнал да помни Кадънс. Зачуди се какво ли се е променило. Дали уроците по „Разпознаване на хипнозата“ най-после даваха резултат? Или беше, защото двамата с Кадънс бяха станали нещо като приятели?

Хоторн изви врат да огледа стаята.

— О! Виж — там горе. Това той ли е? Онзи, когото Юпитер търси?

Гледаше почти право нагоре, където един ангел („небесно създание“, поправи се наум Мориган) сякаш се рееше във въздуха. По-внимателният поглед обаче разкриваше, че е овързан с дебело въже в точката, където се срещат крилете му. Висеше от тавана, с криле разгънати насила в цялото им великолепие, а ръцете му бяха вързани зад гърба. Около него на рибарски корди висяха и се въртяха лениво фалшиви облаци от покрит с памук шперплат, като декор на лоша пиеса.

Мориган премигна. Това не беше Касиел. Тя нямаше представа как изглежда Касиел, но знаеше, че не е той.

Защото беше Израфел.

Тя поклати глава. Сега нямаше време да мисли върху това.

— Вързали са ръцете на Кадънс — отбеляза Хоторн и се намръщи. — И са й залепили устата с тиксо. Да не би да се опитват да й попречат да ги хипнотизира?

Мориган видя, че той е прав — и че устата на Израфел също е залепена, за да не може да се измъкне с пеене.

В другия край на залата тълпата преминаваше от платформата на Онсталд към тази на Ламбет. Ламбет бе сложена на трон по средата й, с изящна златна корона, прекалено голяма за нейната глава. Очите й бяха ококорени, докато гледаше надолу към участниците в търга, и стискаше подлакътниците на трона си така, сякаш те бяха единственото, което я задържаше на повърхността на океан, пълен с акули. Шепнеше нещо, отново и отново.

Мориган присви очи, опитвайки се да долови какво казва. Молитва ли беше? Вопъл за помощ? Нещо в сърцето й се сви. Бедната малка уплашена Ламбет.

— Съберете се, дами и господа, съберете се — извика водещият на търга. Имаше веселия глас на добродушен дядо, който ехтеше из стаята — но съвсем подобаващо носеше маска на вълк.

Гласът на Ламбет се усили и стана по-паникьосан, докато повтаряше безсмислените си дрънканици. Мориган вече успяваше едва-едва да различи думите.

— Зов. Смърт. Застой. Огън. Полет — повтаряше отново и отново тя, треперейки на трона си. — Зов. Смърт. Застой. Огън. Полет.

Хоторн се намръщи.

— Какво означава това?

— Преди да открия наддаването за последния артикул, нека ви благодаря още веднъж, че дойдохте на нашия скромен малък търг. Вие сте най-лошите и най-богатите хора, които се сетихме да поканим, и по тези две причини беше чудесно да сте тук. — При тази ужасна шега се разнесе смях и продължителни аплодисменти. Мориган усети как Хоторн се вкопчи в ръката й и се зачуди дали й подсказва да не реагира, или самият той се опитва да не реагира.

— Последният артикул — прошепна му тя, усещайки как нещо се стяга в гърдите й. — Значи другите вече са продадени. — И естествено, пазачите до платформата на Кадънс започнаха да я свалят, дърпайки грамадната метална верига.

Паниката сграбчи Мориган като голяма ледена ръка. Какво да правят? Какво можеха да направят? Ако се втурнеха да помогнат на Кадънс, щяха да се издадат и да оставят Ламбет на съдбата й. Ако отидеха да помогнат на Ламбет — дори да можеха да стигнат до нея там горе, тогава пък Кадънс щеше да изчезне, преди да са се добрали до нея. Ами Онсталд? А Израфел?

Никога не се бе чувствала по-безпомощна. Шквал бе подготвил цялата работа, беше я поставил в това ужасно положение, защото се надяваше тя да вкара в употреба знанията си по Отвратителните изкуства. Но от каква полза бяха жалките й таланти тук? Тя можеше да призовава Чудо. Можеше да _запали няколко свещи_, за бога. Но Шквал бе този, който бе отблъснал нападението на Чарлтъновата петорка; Шквал бе този, който бе преобразил суперкотето… Какво можеше да стори Мориган?

„Можеш да призовеш Чудо — каза си тя. — Това можеш да направиш. Започни оттам.“

— Яснозорското дете е добро и срамежливо — запя тя тихичко. Гласът й бе неуверен. Хоторн се обърна и я погледна разтревожено. — Срединощното дете е разюздано и диво…

— Мориган…

— Шшшт! — Мориган затвори очи. Чудото не откликваше. Тя не можеше да го усети. Защо не се получаваше? — Яснозорското дете идва с утрините ранни.

Водещият с вълчата маска подгряваше тълпата.

— Вие чакахте търпеливо този момент, знам, и без съмнение сега вашето огромно, отвратително богатство прогаря дупка в джобовете ви…

— Срединощното дете носи дъжд и урагани…

— … така че нека започнем. Мога ли да ви представя най-очаквания артикул в историята на Страшния пазар: Нейно кралско величество, принцеса Ламия Бетари Амати Ра.

Мориган спря да пее. Хоторн замръзна неподвижно.

— _Принцеса коя?_

— Член на кралската фамилия Ра в Далекоизточен Санг, принцеса Ламия е четвърта поред на опашката за наследяване на трона от баба си кралицата. Когато кралската фамилия Ра научила, че потомката им е краткосрочна пророчица, я пратили да се обучава при нашите изтънчени приятели в Чудното общество. — От тълпата се раздадоха насмешливи викове. — По този начин те извършили държавна измяна срещу управляващата Зимноморска партия — която, според моите източници в републиката, изглежда, е останала с впечатлението, че малката принцеса Ламия е прикована на легло от болест. Предприемчивата кралица Ама платила на някакво бедно селско сираче да лентяйства няколко години в двореца и да се преструва на внучка й!

Мориган не можеше да повярва на ушите си. Ламбет не беше от Свободния щат. Беше от един от четирите щата на република Зимномория, също като нея. Не трябваше да е тук! И беше _принцеса_!

— А бе, стори ми се на мен, че е малко нафукана — прошепна Хоторн.

— Шшшт.

Бащата на Мориган работеше за Зимноморската партия, така че тя имаше някаква представа що за хора са. Ако това беше вярно — ако Ламбет _наистина_ бе член на кралската фамилия на Далекоизточен Санг, ако наистина я бяха измъкнали нелегално от Зимномория, в разрез със закона на Зимноморската партия, — тя се намираше в още по-голяма опасност, отколкото си мислеха. На хората в Зимномория не им бе разрешено дори да знаят, че Свободният щат съществува.

— Къде отиваш, сине на ясната зора? — запя Мориган. Едва успяваше да изцеди от себе си думите, толкова силно трепереше.

Водещият потвърди подозренията й.

— Ако Зимноморската партия разбере, това ще е лоша новина за цялата фамилия Ра. — Той направи жест сякаш си отсича главата и публиката избухна в смях. — Разбира се, в република Зимномория измяната се наказва със смърт. Това прави този трофей още по-ценен — възможностите са безкрайни, народе.

— Трябва да направим нещо — изсъска Хоторн. — Да им отвлечем вниманието или… нещо такова! Мориган, _помогни ми_.

Но Мориган не го слушаше.

— Високо, дето слънце грее над света. — Стиснала очи, тя се опита да изключи от съзнанието си водещия, Хоторн и омразната тълпа и да се съсредоточи върху усещанията във въздуха около себе си. — Къде отиваш, дъще на…

Млъкна. Получаваше се. То беше тук.

Отначало лекичко — само потрепване във въздуха. Гъдел във върховете на пръстите й.

А после тя отвори очи и светът бе станал тъй златистоярък, все едно стоеше на слънцето.

— Щом се сдобиете с изключително рядкото и полезно умение на принцеса Ламия — продължи водещият, хилейки се злобно, — може би ще пожелаете да я върнете срещу откуп на семейството й, или пък да я задържите с цел изнудване, или пък да я продадете на Зимноморската партия и да гледате как фамилията Ра рухва! Правете каквото искате, дами и господа, но ние поставяме висока цена. Ще започнем от петнайсет хиляди кредита. Чувам ли петнайсет хиляди?

Чувството бе по-различно от преди. Когато Мориган за първи път бе призовала Чудо в тази зала, усещането, че държи в ръцете си сурова сила, бързо бе отстъпило на пълна липса на контрол. Тя не знаеше какво да прави с Чудото, след като го е призовала, и то бе _разбрало_ това. Някак си го бе разбрало и се бе разбунтувало.

Но този път беше иначе. Този път мина гладко.

Чудото, събрало се около нея сега, бе в пълен синхрон с намеренията й. Праведният й гняв към всичко, случило се тази вечер — или даже _тази година_, — най-после му даваше жадуваната от него цел. Мориган си помисли за алчността и предателството на Мекмайски. Помисли си за жестокостта на Матилда Лашанс, затворила хората в собствената им смърт. Помисли си за Езра Шквал, който през цялото това време й дърпаше конците като на марионетка, който бе уредил този кошмар само за да може Мориган да му сложи край. И си помисли за небрежната лошотия — злодейство — на всеки, който смяташе, че има право да купува и продава умения, да купува и продава _живот_.

Най-близкият глобус се пръсна и съдържанието му се изсипа зрелищно в стаята.

Това бяха младежите с колата, която се завъртя неконтролируемо, докато те пищяха от ужас, и се вряза в друг глобус.

Водещият и участниците в търга едва имаха време да осъзнаят какво става, преди и вторият глобус да изсипе своята трагедия върху пода — подмятана от вълните лодка в бурно, озарявано от светкавици море, със сломен екипаж. Лодката спря със стържене и трясък и разби друг глобус — жена, обвита в рояк пчели. А после и друг — каменно свлачище, изсипващо се върху покрива на колиба. А после още един и още един.

Мориган бе задействала ефекта на доминото. Тя бързо осъзна, че тези сцени на разруха са по-големи от съдържащите ги глобуси. Сдобивайки се със свобода, те се разрастваха и сливаха, за да създадат хаос, който бързо изпълваше залата. Препускащите слонове разделиха тълпата на две. Една голяма бяла акула изскочи от разбития си стъклен затвор сред какофония от писъци.

Гостите на търга хукнаха да се спасяват, но суматохата бе неудържима. Глобуси се пръскаха един след друг — гневна тълпа, дуел до смърт, ожесточено сражение.

Мориган гледаше как този ужас се разрази за броени секунди.

Какво беше направила?

Искаше само да им отвлече вниманието. Мислеше, че може да спаси приятелките си и да освободи хората в глобусите, за да намерят най-сетне покой. Но това не бе просто отвличане на вниманието — това бе _лудост_. Как щеше да помогне на Кадънс и Ламбет сега? Не можеше да припари до тях. Не би могла да спаси дори _себе си_.

— МОРИГАН!

Хоторн се хвърли към нея и я сграбчи тъкмо когато един близък глобус се пръсна и освободи цунами, по-голямо и ужасяващо от всичко, което Мориган бе виждала през живота си. Двамата приятели се вкопчиха един в друг, неспособни да направят нищо, освен да се взират в надвисналата над тях стена от вода, чакайки тя да ги смаже. Нямаше начин да оцелеят.

А после всичко просто… спря.

Оглушителната врява от писъци, ревящи животни и връхлитаща вода — над всичко това изведнъж се възцари мъртвешка тишина. Цунамито над главите им се забави до недоловима скорост, почти треперещо от напрежение. Мориган чуваше само туптенето на собственото си сърце и учестеното дишане на Хоторн.

Тишината бе нарушена от немощен, хъхрещ глас от другия край на залата.

— Побързайте! Не мога… да го… държа… още дълго.

27. Никой друг не пее така ненадминато добре

От мястото си, вързан към циферблата, професор Онсталд гледаше право в Мориган и премигваше бавно с лъскавите си очи.

Беше го направил пак. Беше забавил времето до пълзене. Сякаш някакъв космически великан бе натиснал с пръст планетата, за да намали нормалната й орбитална скорост.

За втори път през последните два дни Мориган ставаше свидетел на необичайния талант на Онсталд. Но този път… този път бе далеч по-странно.

Предишният имаше книги и документи, и часовник, тиктакащ на стената, и Мекмайски, и самата Мориган, почти замръзнали във времето.

Сега Мориган някак си оставаше незасегната от феномена — както и все още вкопченият в нея Хоторн, — докато пандемониумът около тях бе застинал съвършено неподвижно. Цунамито се извиваше над главите им. Имаше мълния, бяла и ослепителна, застинала в мига, докато разцепва гигантски бор през средата. Накъдето и да погледнеше, имаше хора с маски и лъскави дрехи, неспособни да помръднат, уловени в сцени на разрушение, от които не можеха да се измъкнат. Имаше _айсберг_ — висок почти до тавана, — който заплашваше да смаже всичко по пътя си. Всички тези откраднати моменти се бяха превърнали в една гигантска замръзнала картина, един огромен хаотичен снежен глобус.

— Какво СТАВА? — извика Хоторн и гласът му отекна в просторната тиха зала. Дишаше толкова рязко и учестено, та Мориган си помисли, че може да му прилошее. — Ти ли направи това? Ти ли го накара да спре?

— Не. — Изведнъж тя осъзна, че в трескавата бъркотия на Вси светии някак си бе забравила да разкаже на Хоторн подробностите от вчерашния епизод с костенурчуда. — Професор Онсталд е. Това е неговото умение.

Хоторн сякаш прие разкритието като нещо нормално.

— Как ще ги освободим? — попита той и същевременно се хвърли в действие. Изведе Мориган изпод вълната, криволичейки между група маскирани гости, замръзнали насред опита си да побегнат. — Мога да се опитам да се покатеря по тази верига до Ламбет, а ти да отидеш да помогнеш на Кадънс, а после…

— Не — спря го Мориган. — Не… почакай малко.

Думите на Ламбет се повтаряха в главата й.

„Зов. Смърт. Застой. Огън. Полет.“

Това не бяха просто безсмислени думи, които момичето ломотеше от страх. Мориган трябваше да се досети. Радарът в ума на Ламбет бе уловил нещо. Тя описваше странностите, които е зърнала на хоризонта, по единствения начин, по който можеше да ги разбере.

„Зов.“ Мориган бе призовала Чудо.

„Смърт.“ Всички тук умираха, стотици пъти по стотици различни начини.

„Застой.“ Онсталд бе спрял времето.

Значи оставаха…

— Огън — прошепна тя. — Полет.

И като изрече на глас тези две думи, всичко й стана кристално ясно. Мориган разбра точно какво трябва да направи, защото следващите й ходове бяха предначертани от Ламбет, пророчицата.

— Хоторн — нареди тя. — Върви да помогнеш на Кадънс. Нейната платформа е почти до земята — качи се и я развържи, а после я изнеси оттук. Мини по пътя, по който дойдохме. Излез от музея и се отдалечи колкото можеш.

Хоторн поклати глава.

— Но… ти също ще дойдеш, нали?

— Първо трябва да помогна на Израфел. Няма време за обяснения. — Видя инатливото изражение върху лицето му и каза по-настоятелно: — Хоторн, върви! Помогни на Кадънс. Онсталд не може да издържи вечно.

— Ами Ламбет? И Онсталд?

— Аз ще се погрижа за тях, просто _върви_.

Въпреки очевидните си съмнения Хоторн се обърна и хукна с всички сили през тресавището от катастрофи към Кадънс.

Мориган погледна нагоре към Израфел, висящ на въже, вързано около ставите на крилете му, точно между лопатките.

Четвърта точка. „Огън.“

Можеше да направи това. Преди появата на Шквал на покрива тази нощ Мориган никога не би го повярвала. Но сега знаеше — Чудото беше с нея. То _искаше_ да й помогне.

Тя затвори очи и си представи онази искрица от енергия в себе си, пламъка, затворен в гърдите й. Нямаше време да мисли прекалено усърдно за това, нито да се притеснява дали ще сработи. Не можеше да си позволи лукса да се притеснява. С нарастване увереността на Мориган трепкащият пламък се усили и тя отвори уста и избълва огън.

_Прецизността_ на действията й бе ободряваща — това чувство за съвършено единство с източника на нейната сила. Въжето около крилете на Израфел бе прогорено тъкмо в точката, където тя искаше, но той не падна. Остана във въздуха само защото умението на професор Онсталд го държеше там. С ликуваща от първия й успех кръв, замаяна от вяра в себе си, Мориган опита пак с въжето на китките му и някак си — като по чудо — всичко се получи точно както се надяваше. Дори не опърли кожата му.

Не разполагаха с много време. Мориган вече усещаше треперене във въздуха, сякаш самото време се тресеше. Онсталд нямаше да може да го контролира още дълго.

— Израфел — извика тя към ангела със силен, ясен глас. Знаеше, че той може да чува и да вижда ставащото около него, защото го бе изпитала лично в кабинета на Онсталд. Светът бе спрял, тялото й бе замръзнало, но умът й си остана незасегнат. — Слушай ме. Само след секунди ще бъдеш свободен да се движиш. Искам да отлетиш до Ламбет — до принцеса Ламия. Вземи я и се измъкни оттук. — Тя посочи към платформата на Ламбет. Израфел, разбира се, не каза нищо, но Мориган бе сигурна, че я е разбрал. Тъмните му кафяви очи бяха вперени в нейните.

Чу зад себе си хрипливо дишане и пъшкане. Хоторн се бе върнал, полуносейки-полувлачейки замръзналата като статуя Кадънс.

— Мисля, че ти казах да вървиш право…

Но думите й бяха заглушени от ужасното стържене на движещия се айсберг — звук, който сякаш възвестяваше края на света. Времето отново набираше скорост. Мъчително бавно в началото, но набираше скорост.

— ВЪРВИ! — извика Мориган на Хоторн.

— Не! — възрази той. — Няма да си тръгнем без теб, идиотке.

Кадънс бавно идваше на себе си. Олюля се и едва не събори Хоторн, но той я улови тъкмо навреме и я задържа.

Над тях се разнесе плясък на криле; Израфел също се бе освободил и полетя величествено, насочвайки се към платформата на Ламбет, точно според дадените му указания.

— Хоторн, върви — настоя Мориган. — Кадънс, изведи го оттук. Знам какво правя. Ще ви последвам веднага, обещавам.

Той се втренчи в нея за момент, стиснал устни и с пребледняло лице, после кимна неохотно и се втурна с Кадънс към преддверието.

Това беше лъжа, разбира се. Мориган _не знаеше_ какво прави.

Но трябваше да опита. Защото старият професор Онсталд, колкото и да я презираше, бе използвал последните си сили и _бе спрял самото време_, за да спаси нея и приятелите й. Как би могла да го остави тук сам?

— Идвам да ти помогна — извика тя към него, мъчейки се да съзре път през хаоса, който отново набираше скорост. Ако успееше да стигне до веригата, която задвижваше платформата на Онсталд… тогава какво? Не знаеше.

Мориган изпищя, когато удареното от мълнията дърво се стовари с трясък на пода току пред нея и едва не я цапардоса по главата, отрязвайки пътя й към онази половина на залата, където се намираше Онсталд.

Костенурчудът едва успя да надигне глава. Погледна към нея и сбръчканата му кожеста уста оформи една-единствена дума.

— БЯГАЙ.

Мориган поклати глава, а умът й бушуваше — трябваше да има начин да го спаси, _трябваше_!

Онсталд кимна вяло, енергията му се топеше от секунда на секунда.

— Върви! — заповяда й той. — Бягай!

Сърцето на Мориган се сви, сълзи на безсилие запариха в очите й. Нямаше начин да стигне до него. Това бе краят за Онсталд и той го знаеше, и не смяташе да я повлече със себе си. Спасяваше й живота.

В разменените погледи проблесна разбиране, а после Мориган се завъртя и побегна. През титаничния хаос на главната зала, като се привеждаше и припкаше като мишка в бърлога на чудовища. През преддверието и навън в хладната черна нощ. Не спря да тича, докато не стигна до Хоторн и Кадънс, които се бяха сгушили на една пресечка оттам и се мъчеха да си поемат дъх. Шепа от гостите на търга също бяха успели да се измъкнат и се стопяваха в мрака на околните улици.

Мориган погледна назад към музея. Колкото и да е странно, въпреки всички опасности и бедствия, които съдържаше тази сграда, никое от тях не се бе изсипало навън. Тя се зачуди колко ли време ще мине, преди хаосът да утихне и хората, които бе освободила от глобусите, най-сетне да намерят покой.

Зашеметената тишина бе нарушена от плясък на криле и от небето се спусна Израфел. Той кацна леко до нея, хванал в ръце Ламбет, малко поразтърсена, но невредима.

— Благодаря ти — промълви Мориган, все още задъхана. — Трябва да… доведем потайниците. Можеш ли да помогнеш?

— Трябва да се махате оттук — каза Израфел. Хоторн и Кадънс подскочиха лекичко от изненада. Гласът му бе точно какъвто го помнеше Мориган: като спомен за нещо загубено. Златните вени по черните му криле улавяха проблясъци на светлина откъм музея и изглеждаше сякаш той сияе. Видът му бе изтощен. Мориган си спомни какво й бе казал Юпитер за ангела онази нощ в „Стари Делфи“: „Хората като Израфел попиват чуждите емоции.“ — Дръжте се заедно. Върнете се в хотел „Девкалион“. И — слушайте, това е много важно, — _непременно_ си запушете ушите, докато тичате. Притиснете силно ръце върху тях и не ги махайте, докато не се отдалечите поне на три пресечки. Ясно ли е?

Другите изглеждаха объркани, но кимнаха в знак на съгласие.

Обърнаха се да побегнат. Докато Мориган гледаше другите трима пред себе си, нещо я накара да спре.

Наистина ли можеха просто да си тръгнат? Музеят на изгубените моменти рухваше, стотици различни сцени на смърт падаха като плочки домино и всичко това бе затворено с магия зад стените му. Гостите на търга вътре… те бяха от най-лошите хора, Мориган го знаеше, но все пак… наистина ли заслужаваха да свършат по този начин? Уловени в кипящия хаос на чужди злополуки? Не трябваше ли тя да направи нещо?

Ами професор Онсталд? През последните няколко месеца костенурчудът я беше упреквал непрестанно, разправяше й колко са лоши Чудотворците… и въпреки това се бе пожертвал за нея и приятелите й. Беше предпочел да спаси живота на една Чудотворка вместо своя собствен.

— Мориган Врана. — Тя се обърна и видя Израфел надвиснал над нея, задържан над земята от бавните, ритмични махове на крилете си. Погледът му бе твърд, но в очите му имаше доброта, докато я гледаше… и още нещо. Неподправено объркване, много близко и понятно за Мориган, която почти всекидневно се чувстваше объркана от света около себе си. — Ти ми спаси живота тази нощ. Задължен съм ти. — Той я погледа за момент, стиснал устата си в линия. Мориган виждаше, че му се иска да каже още нещо, но не е сигурен дали трябва… или може би не можеше да намери правилните думи. Израфел въздъхна дълбоко. — Най-добре ще е да не споменаваш за това на хората в Чудобщ. Не би трябвало да съм ти задължен.

Мориган не знаеше какво да отговори.

— Това усложнява нещата, нали разбираш? — продължи той и я изгледа многозначително. — И за двама ни.

Тя не разбираше, но Израфел се издигна във въздуха и се обърна към музея, където проблясъци светлина озаряваха прозорците. Чу се звън на чупещо се стъкло — още един глобус се бе пръснал, — а после пламна яркооранжево огнено кълбо, бързо потушено от разбиваща се вълна. Облаци дим се виеха през прозорците като демони. Тих вик в далечината накара косъмчетата на тила на Мориган да настръхнат.

— Какво правиш? — извика Мориган след него. Сълзи пареха в очите й и гласът пресядаше в гърлото й. Дали той щеше да се опита да влезе отново в сградата? Дали щеше също да се окаже в плен на водовъртежа? — Опитваш се да ги спасиш ли?

— Не — отвърна той. — Те не подлежат на спасение. — Тихият му скръбен глас долетя по вятъра до нея и прободе някаква частица от сърцето й, която тя не знаеше, че съществува.

— Тогава какво…

— Върви си вкъщи — заповяда той.

Мориган чу Хоторн, Кадънс и Ламбет да я викат от края на улицата. Запуши уши и се обърна да побегне, но още веднъж нещо я спря.

Тя се озърна назад и видя ангела Израфел, кацнал на стъпалата пред музея — тъмна далечна фигура, очертана в сиянието на озарения от мълнии вход. Постоя там, без да помръдва, в течение на няколко секунди. Мориган се зачуди какво ли прави, а после… си спомни.

„Никой друг не пее така ненадминато добре.“

Спомни си какво й бе казал Юпитер онази нощ в мюзикхола „Стари Делфи“.

„Пълен и ненарушим покой — бе казал той. — Самотата и тъгата ще бъдат далечен спомен. Сърцето ти ще се изпълни с щастие и ще имаш чувството, че светът никога повече няма да те разочарова.“

Израфел не можеше да ги спаси.

Можеше само да им попее.

Юпитер я бе предупредил да не слуша пеенето на Израфел. Тя знаеше, че не бива.

Но кога пак щеше да има такъв шанс?

Мориган остави ръцете си да паднат от ушите й. През виковете на приятелите си, които я зовяха, през рева на вълните и гърмежа на оръдията, и дори през новопоявилия се звук на далечни сирени, които се приближаваха… тя чу за първи път сладкия, небесен глас на Израфел.

Само за секунда. Само една нота.

Дни и седмици по-късно, когато Мориган се опитваше да си спомни звука на тази единствена нота, _чувството_ от нея, усещаше как я топли зимното слънце и как я прегръща майка й, която не познаваше. Усещаше радостна, проникваща чак до костите увереност, че никога не е наранявала друго живо същество. Че никой никога не е наранявал истински нея и няма да го стори. Усещаше миризмата на земята след дъжд.

Спомняше си също и какво стана после. Тропот на стъпки по паважа и силни ръце, които запушват здраво ушите й, спирайки всички звуци. Как вдигна поглед и видя ококорени сини очи сред гора от рижа коса. Горчиво-сладкото чувство, че се стоварва обратно на земята, знаейки, че ще се приземи някъде на сигурно място.

28. Прозорецът се затваря

— Петима арестувани. Няколко отегчени богаташи и един хлъзгав политик. — Юпитер въздъхна. — Други също се спасиха, но, за нещастие, успяха да се измушат през пролуките в хаоса. Като хлебарки, каквито са. Разбира се, онези, които разпитахме, до един твърдят, че са отишли само заради тръпката. Никой от тях няма да признае, че е наддавал за нещо.

Юпитер се просна на едно от канапетата в Пушалнята. Стените бълваха нежен, почти ласкав лимонов дим („за изостряне на ума и увеличаване на жаждата за живот“, според програмата на вратата), който помагаше за бавното разнасяне на мъглата в ума на Мориган. След безмилостната бъркотия снощи жаждата й за живот вероятно наистина се нуждаеше от подсилване. В момента тя жадуваше единствено да се взира в стените и да яде пилешка супа с кнедли.

Юпитер вдиша дълбоко от лимоновия дим и потърка уморено очи. След като лично бе изпратил Ламбет, Кадънс и Хоторн до домовете им и бе завел Мориган в хотел „Девкалион“, той веднага излезе пак, за да помогне на потайниците в разследването им. Вече минаваше обяд, а той изобщо не бе спал.

След като излязъл от транса си на покрива на „Девкалион“, замаян и объркан, и открил, че Мориган и Хоторн са изчезнали, той моментално почувствал увереност, че това има нещо общо със Страшния пазар. Събрал всички, за които се сетил — колегите си от Лигата на изследователите, членовете на собствения си набор, плюс Фенестра, Франк, Кеджъри, госпожа Чанда, Марта, Чарли и Джак, — за да помогнат на потайниците да преровят най-тъмните, тайни и опасни места, които им дойдат на ума. Но без никаква полза… докато потайниците не получили нова загадъчна анонимна информация за местоположението на Музея на откраднатите моменти и го намерили скрит зад лабиринт от улички в западнала и изоставена част на града.

Никой не знаеше кой ги е упътил, а Мориган не смяташе да им казва, че вероятно е бил Шквал.

Тя стана, за да налее на Юпитер малко чай.

— Но арестуваните ще отидат в затвора, нали? — попита тя.

Юпитер прие благодарно подадената му чаша. Мориган се сви в креслото срещу него и гушна една възглавница към гърдите си.

— Няма в какво да ги обвиним, Мог. Няма доказателства за никакво престъпление. Няма документ за предаване на пари. Търговията на черно е незаконна, но не съществува доказателство, че такава търговия наистина се е състояла — не и сега, след като музеят е унищожен. Всички твърдят, че смятали, че отиват на парти. — Юпитер нададе ядно гърлено ръмжене. — Отрепки.

— Ами Мекмайски?

— Хмм, като си говорим за отрепки. — Той направи гримаса. — Изчезнал е. Сякаш се е разтворил във въздуха.

— Ловците от дим и сенки — каза простичко Мориган. Вече му бе предала своята версия за снощните събития, макар да не бе сигурна каква част от нея Юпитер е избрал да сподели с потайниците. — Мислиш ли, че те… — Тя не можа да се застави да довърши изречението. Даже не беше сигурна как трябва да го довърши. „Са му видели сметката? Са го прогонили от Невърмур?“

— Може би — отвърна Юпитер, пренебрегвайки тази мъглявост. — Макар че не намерихме никакви доказателства за… — Той също не довърши и го прикри, като отпи от чая си. — Така че, кой знае? Може и да се е измъкнал. Ако е умен — а мисля, можем да се съгласим, че трябва да е сравнително хитър човек, за да измами толкова хора, — досега ще е избягал много далеч и няма да спира да тича. Но не се тревожи, Мог. Потайниците не са се предали. Рано или късно ще го открият и ще го изправят пред правосъдието.

Мориган се умълча за момент.

— Той ми харесваше. Преди да… сещаш се.

— Знам.

— Беше любимият ми учител.

— От общо двама — изтъкна Юпитер. — Но да. Знам.

Продължи да пие от чая си и почти довърши чашата, докато Мориган се мъчеше да сложи мислите си в ред.

— Той беше добър към мен — каза тя накрая. — Мекмайски. Беше забавен и часовете му бяха интересни, и имах чувството, че съм добра в нещо. А професор Онсталд… той ме мразеше. Държеше се ужасно през цялата година и ме караше да се чувствам сякаш съм някакво изчадие… — Тя преглътна тежко буцата, образуваща се в гърлото й. — Но Мекмайски устрои Страшния пазар. Предаде всички ни. А Онсталд ми спаси живота.

Юпитер запази мълчание.

— Не мога… не мога да свържа тези неща. — Мориган погледна намръщено към него. Не знаеше как точно да изрази мисълта си, но той кимна, окуражавайки я да опита. — Второто не променя първото. Нито за Мекмайски, нито за Онсталд.

— Не знам какво да ти кажа, Мог — въздъхна Юпитер. — Някои хора са храбри грубияни. Други са дружелюбни страхливци.

— В края обаче не беше толкова дружелюбен, нали? — изтъкна Мориган, като си спомни как Мекмайски бе свил рамене, когато го разкриха. Онази смутена усмивчица. „Ти винаги си била най-внимателната ми ученичка.“ — Отрепка.

Юпитер стана и закрачи насам-натам. Стисна гърбицата на носа си.

— Това, което не разбирам, е как Шквал е успял да организира всичко, след като дори не може да влезе в Невърмур. _Сигурна_ си, че е пътувал по Паяжината, така ли?

— Да — потвърди Мориган. — Вече ти казах — Мекмайски му е помагал.

— Със Страшния пазар, да, но… Мекмайски не би могъл да направи нещата, които ти ми описа. Цялото това кукловодство на покрива. Нали твърдеше, че той дори не е бил там?

— Не беше. — Мориган усети как нещо в гърдите й се свива, като си спомни си какво й бе казал Шквал. Преглътна. — Юпитер, това бях аз. Шквал каза, че съм… му отворила прозорец.

Юпитер спря да крачи.

— Прозорец ли?

— Прозорец към Невърмур — поясни тя. — Каза, че тъй като не знам как да използвам Отвратителните изкуства, цялото Чудо, което се събирало около мен, нямало къде да отиде. То пламтяло толкова ярко, че било нужно само едно леко побутване през Паяжината. Ето как можел да използва Чудото чрез мен. Това обяснява станалото със суперкотето на първия Страшен пазар. Направих го аз. Е… всъщност беше той, действащ чрез мен. Също и кукловодството на покрива, и… — Мориган млъкна. Никога не бе разказвала на Юпитер за Хелойз и шурикените й. Но преди да е успяла да довърши, той изстена мъчително.

— Глупак. — Юпитер се отпусна на канапето. Гласът му се приглуши, когато зарови лицето си в ръце. — Глупав, глупав идиот!

— Кой, Шквал ли?

— Не, _аз_. Трябваше да го предвидя. — Почервенял като домат, той махна неопределено към Мориган. — Ти. Чудото. Критичната маса. Виждах го как се трупа ли, трупа около теб — понякога бе толкова ярко, че трябваше да го изключа от възприятията си, иначе щях да ослепея, като те гледам.

Очите на Мориган станаха два пъти по-големи.

— _Можеш_ ли да го виждаш? Размахът на Юпитеровия талант като свидетел все още бе загадка за нея.

— Да, мога. Но го пренебрегвах вместо да направя нещо по въпроса. — Той въздъхна, вперил поглед право в нея и сбърчил чело. — Мислех си, че това сигурно е нормално за един млад Чудотворец! Мог, моля те, повярвай ми — нямах представа, че ще стане така. Не знаех, че Шквал може…

— Знам! — прекъсна го Мориган. — Не говори глупости. Вината не е твоя.

— _Моя_ е поне отчасти. Трябваше да осъзная в каква опасност се намираш. Трябваше да се досетя, че Шквал ще се възползва, ако има възможност. Бях прекалено зает от месеци насам — бях се съсредоточил изцяло върху Паксимус Късмета и Алфи Лебед вместо върху това, което се случва точно пред мен.

— Касиел! — възкликна Мориган и се изпъна. — Съвсем го забравих! Какво стана с него? И с Паксимус Късмета?

— Потайниците имат следа към Паксимус, която са се заели да проследят оттатък границата, в Зимномория — това е _строго_ секретно. Но що се отнася до Касиел — Юпитер сви объркано рамене, — честно казано, нямам представа. Пропилях неоправдано много ресурси на Лигата на изследователите, докато го търсех в страната и извън нея. Засега сме предали работата в ръцете на Групата за небесни наблюдения. Обсегът им не е като нашия, но могат да наблюдават небето. Те ще ме държат в течение.

— Значи не смяташ, че изчезването му има нещо общо с Шквал или Страшния пазар?

Юпитер не отговори веднага. Поседя, забил очи в пода, докато вдишваше лимонов дим.

— Не — каза накрая. — Не, мисля, че няма връзка.

— Израфел разстроен ли е? — поинтересува се Мориган. — Те добри приятели ли бяха?

— Касиел не е истински приятел с никого. — Юпитер вдиша рязко и сякаш се посъвзе, поизправи се и се върна към предишната тема. — Не разбирам. Защо Шквал показа такава _сдържаност_? Ако наистина си му предоставила прозорец към Невърмур — начин да използва силите си чрез теб, — без съмнение е можел да те накара да направиш почти всичко! Да извършиш ужасни престъпления или… или да _напуснеш Невърмур_! — Очите му се ококориха, щом осъзна това. — И къде е той сега? Защо просто те пусна?

Мориган си мислеше за това цяла сутрин.

— Той спомена нещо интересно.

— В какъв смисъл интересно?

— Ами, странно. Каза, че двамата имаме общ враг. — Тя се намръщи, опитвайки се да си спомни точните му думи. — Каза, че трябвало да получа свободата да стана Чудотворната, която трябва да съм. Защото… предстоели ужасни неща. И макар че, като ме учел да използвам силите си, затварял прозореца, дългосрочните му планове били по-важни. Изтъкна, че съм му нужна жива.

— Мог — каза напрегнато Юпитер, — той си играе с ума ти. Опитва се да те накара да повярваш, че някъде там се спотайва някакъв ужасен враг и че той може да ти помогне да го победиш. Иска да те уплаши, за да може да те контролира чрез страха ти.

— Знам — отвърна Мориган с доста по-голяма увереност, отколкото чувстваше. Завъртя се в креслото и провеси крака от едната му страна. — Но прав ли е за прозореца през Паяжината? Може би трябва да овладея Отвратителните изкуства, за да не може повече той да ги използва чрез мен.

Юпитер се умълча, ала Мориган виждаше, че изведнъж се е изпълнил с енергия, а очите му греят от нов импулс.

— Юпитер? — настоя тя.

Той скочи на крака.

— Грабвай си чадъра.

Докато стигнат до станция „Горда стъпка“ и Юпитер я посвети в плана си, Мориган вече бе изпълнена с онзи премаляващ ужас, който свързваше с миналогодишното Показно изпитание или с чакането да умре на Срединощ, или с пъхане на ръка в кофа с отровни змии.

Юпитер почука рязко на вратата на кабинета на възпитателките. Дори не изчака отговор, а направо влезе в стаята, където зад единственото бюро седеше госпожица Диърборн. Мориган го последва предпазливо на няколко крачки по-назад, като отчаяно се мъчеше да избягва зрителен контакт с възпитателката.

— Бих искал да говоря с госпожа Мургатройд, ако обичате.

Диърборн се втренчи в него и замига.

— Моля?

— Мургатройд. Трябва да говоря с нея. Веднага. — Мориган виждаше как мускулите на челюстта му шават. Тънкото му лустро от учтивост се пропукваше. — Въпросът е спешен.

— Е, както без съмнение виждате — рече хладнокръвно Диърборн, — в момента я няма.

— МУРГАТРОЙД — повтори високо Юпитер, втренчен право в очите й. Плесна с ръце. — Хей, Мургатройд! Знам, че си някъде там. Излез. Трябва да говоря с теб.

Мориган трепна. Какво правеше той? Да не се опитваше да се самоубие?

— Капитан Норт, как смеете? — сопна се Диърборн и се сви.

— Ако мислите, че тя или аз сме склонни да отговаряме на…

— Ще ви кажа точно какво мисля — повишеният глас на Юпитер привлече любопитните погледи на неколцина членове на Обществото, минаващи покрай вратата. — Вече цяла година си играете игрички на власт с обучението на моята ученичка. Безпочвените ви страхове причиниха на Мориган повече вреда — изложиха нея и цялото Чудно общество на по-голяма опасност, отколкото можете да си представите, а и нарушихте доверието, което би трябвало да съществува между покровител и възпитателка. Отсега нататък ще проявявам далеч по-голям интерес към уроците на Мориган. Мургатройд, ПОКАЖИ СЕ.

— Престанете… Марис, не…

Лицето на Диърборн се сгърчи ужасно. Тя разкърши неловко шия, пръстите й се свиха, а мускулите й потрепериха. Мориган чу странния, вече познат звук на пукащи и хрущящи кости, и изведнъж пред тях се появи ужасната Мургатройд. Напуканите й синкави устни се разтеглиха в нещо, което би могло да е и усмивка, и заплаха. Тя присви хлътналите си сиви очи срещу Юпитер.

— Грубо. — Мистичната възпитателка говореше с гърлено ръмжене. — Какво искате?

Юпитер не се поколеба.

— Казахте, че Мориган би трябвало да е във вашето училище. В Залата на старейшините онзи път казахте, че всички ние сме я провалили.

Мургатройд издаде със съмнение долната си устна.

— Така ли съм казала?

— _Да_ — натърти Юпитер. — Казахте, че някой трябва да я научи на Отвратителните изкуства. И бяхте права. Някой тук, в Чудното общество, трябва да научи Мориган на Отвратителните изкуства, преди да ги е научила от _по-опасен източник_. — Юпитер я изгледа многозначително. — Разбирате ли за какво…

— Значи той се е върнал — прекъсна го Мургатройд. Въпросът й бе отправен към Мориган. — Шквал. Идвал ти е на гости, а?

Мориган премигна и инстинктивно се извърна от студения, мрачен сив взор на Мургатройд. Вместо това погледна към Юпитер, който й кимна.

— Ъъъ… да.

— Научил те е на някои номерца, а?

— Д-да.

Мургатройд не изглеждаше нито изненадана, нито уплашена от тази новина. Всмука въздух между острите си кафяви зъби.

— Така си и мислех. Чух как си затворила Страшния пазар. Мина ми през ума, че трябва да си научила нещо гадно. — Мориган се наежи при тези думи, които приличаха на обвинение, но възпитателката й кимна одобрително. — Браво на теб.

— О. Ами… благодаря.

Мургатройд въздъхна и хвърли насмешлив поглед към вратите на Дом „Горда стъпка“.

— Предупреждавах ги, нали? Трима стари глупаци. Казах им от самото начало: търсите си белята, като се опитвате да потиснете такова нещо. Това е все едно да залепите капак на гърне, пълно с фойерверки. Опасно е.

— Значи ще я вземете? — настоя Юпитер. — Знаете, че мястото й не е в училището на Диърборн. Тя трябва да е при нас, в Училището по мистични изкуства.

Мориган усети да я връхлита ужас. Знаеше, че Юпитер иска най-доброто за нея, но наистина ли мислеше, че това е добра идея? Беше достатъчно зле да има за възпитателка Диърборн; всички бяха единодушни, че Мургатройд е _далеч_ по-лоша.

И все пак, ужасът й бе придружен от друго, доста по-недоловимо чувство. Лека тръпка на задоволство. В края на краищата какво му бе _обикновеното_ на това да си Чудотворец?

Възпитателката явно обмисляше въпроса.

— Е… тя не е _точно_ мистична, нали?

— Но не е и обикновена — отбеляза безстрастно Юпитер.

— Не. — Мургатройд изсумтя и я огледа преценяващо. Приведе се към нея, по-близо, отколкото би искала Мориган, и заговори с обезпокоително дрезгав глас. — Грегория Куин мислеше, че може да те скрие зад тези стени, където няма да си проблем за останалата част от Свободния щат. Където няма да забъркаш още една каша, която Чудното общество да разчиства. Казвах й на глупачката — най-безопасното място за един фишек е на открито.

„Още една каша, която Чудното общество да разчиства.“ Този намек отново не се понрави на Мориган. Тя не каза нищо, но втренчи немигащи очи право в лицето на възпитателката.

— Хмм. — Мургатройд кимна решително. — Добре тогава. Ще взема малкото зверче.

Мориган не беше сигурна какви са чувствата й по въпроса, но цялото тяло на Юпитер се отпусна и той въздъхна дълбоко от облекчение.

— Благодаря ви, възпитателко.

Тя ги освободи с небрежно махване на съсухрената си ръка и докато вървяха по коридора, Мориган чуваше как Мургатройд се киска на себе си като вещица.

— Охо, Дулси ще _побеснее_.

29. Последното искане

На другата сутрин всички в Чудобщ бяха призовани в спретнатите градини зад Дом „Горда стъпка“. Старейшина Куин, старейшина Вонг и старейшина Сага се бяха събрали на балкона с мрачни физиономии.

— Вече всички сте чули за трагичната кончина на професор Хемингуей К. Онсталд, най-възрастния от нашия преподавателски състав и почетен член на Обществото. — Старейшина Куин говореше пред микрофон и гласът й ехтеше ясно над двора. — Всички ние дължим голяма благодарност на професор Онсталд, който загина, извършвайки велик подвиг на храброст и саможертва. Сигурна съм, че в момента сред вас няма нито един, който да не е наясно със съществуването на Страшния пазар, историята за неговото унищожаване и отвратителния факт, че отвличането на членове на Обществото за пазара е било извършено от един от нас.

Градината се изпълни с тихо, гневно мърморене.

Спокойно можеше да се каже, че никой тук никога нямаше да прости на Мекмайски за престъпленията му. Най-малко Мориган и приятелите й. За него вероятно би било по-безопасно да е с ловците от дим и сенки.

Учениците от Набор 919 бяха дошли от Домовлака направо тук и се бяха събрали в плътна групичка. Другите вече поне десет пъти бяха молили Мориган и Хоторн да им разкажат историите си от нощта на Вси светни и продължаваха от време на време да подпитват за това-онова. Естествено, Мориган бе пропуснала да спомене за Езра Шквал и ги остави да предполагат, че Мекмайски е уредил всичко сам.

Госпожица Веселка стоеше много близо до тях. Не беше спряла да се тревожи за Кадънс и Ламбет от два дни насам, а също и за Мориган и Хоторн. Кадънс се преструваше, че това я дразни, но Мориган виждаше, че тайничко й е приятно. Кондукторката бе застанала зад тях дори в същия този момент, със скръстени ръце, бдейки над набора си като орлица.

Междувременно Ламбет още не бе обелила нито дума и изглеждаше още по-отнесена от обикновено. Мориган се чудеше какво ли й минава през главата. Надяваше се, че „принцеса Ламия“ знае, че тайната й е на сигурно място при тях — при нея, Хоторн и Кадънс, — и си отбеляза наум да я увери в това веднага щом останат сами.

Старейшина Куин продължи.

— Ще ви кажа следното: Минаха много, много години, откакто някой от нас е посрамвал така Чудното общество. Заричам ви се, че предателят, чието име никога повече няма да излезе от устните ми, ще бъде намерен и изправен пред правосъдието. Имате думата ми.

Утре следобед ще се сбогуваме с нашия смел приятел и колега професор Онсталд на възпоменателна служба в Залата на старейшините. Всички, които желаят да му отдадат почит, са добре дошли. Междувременно, трябва да споменем също, че двама от най-младите ни ученици…

Тъкмо в този момент вниманието на Мориган бе отклонено, защото тя усети как някой пъхва бележка в ръката й. Обърна се да види кой е, но тълпата бе гъста и тя зърна единствено завихрена роба, която се скри някъде далеч назад.

Беше сгънато листче хартия, името й бе написано от едната страна.

— … проявявайки същата тази смелост и изобретателност, която им спечели място сред нас, и…

— За нас говори — прошепна Хоторн в ухото й. — Смели и изобретателни. Пропусна да спомене забавни и красиви.

Но Мориган бе престанала да обръща внимание на старейшина Куин. Разгъна с треперещи ръце бележката и я прочете два пъти.

Мориган Одет Врана,

Ние запазихме тайната на Набор 919.

Но ти имаш своя лична и много опасна тайна.

Разкрий се като Чудотворка пред всички присъстващи, преди часовникът да е отбил кръглия час.

Иначе ще разкрием истината за дезертьорката от република Зимнимория принцеса Ламия Бетари Амати Ра пред Чудното общество и пред целия свят.

Сърцето й подскочи, а на ума й му трябваха няколко секунди да осмисли написаното.

Изнудването изобщо не се бе отнасяло за нея! Тайната, която изнудваните заплашваха да разкрият, не бе нейната. А тази на Ламбет.

Някакво гадно, тежко чувство пропълзя в стомаха на Мориган. Набор 919 я бе защитавал срещу изнудваните, всички вярно бяха изпълнили задачите си, колкото и да не им се искаше.

А сега бе неин ред. Тя затвори очи, преглътна гнева и ужаса си, по-твърдо решена отвсякога да разбере кой стои зад всичко това. Нямаше да му се размине.

— Хайде, Мориган. — Тя усети как госпожица Веселка я стисна окуражително по рамото и я побутна лекичко напред.

— К-какво?

— Старейшина Куин току-що те повика по име. Теб и Хоторн. — Мориган вдигна очи към широката, топла усмивка на своята кондукторка, но не можа да се насили да се усмихне в отговор. — Хайде, заплесче, качвай се там.

Мориган усети как нещо в нея се сгърчва и почернява, докато вървеше след Хоторн през тълпата и нагоре по мраморните стъпала до мястото, където старейшините стояха и им се усмихваха. Това й се струваше като предсмъртен марш. Кръвта нахлу в лицето й и затуптя в ушите й.

Щом стигнаха до старейшините, камбаната на часовниковата кула на Дом „Горда стъпка“ започна да бие. Девет часът. Девет удара. Умът на Мориган запрепуска бясно.

_Един._

Облечената в черно тълпа долу ръкопляскаше, дълго и шумно, с вдигнати нагоре ръце. Хоторн се обърна да се ухили на Мориган, докато им махаше, а бузите му бяха поруменели. Побутна я леко напред, сбъркал неохотата й със срамежливост.

— Хайде — каза той. — Заслужила си го.

_Два._

Колко бързо мрачното настроение бе преминало в празнично. И това празнуване бе в нейна чест — нейна и на Хоторн. Тя зърна гордото, почти просълзено лице на Юпитер в тълпата и устата й пресъхна. Как би могла да развали всичко?

И то не само настроението, помисли си Мориган — да развали _всичко_. Да профука всички шансове за хубав живот в Чудобщ. Своите и на целия си набор.

_Три._

Думите на старейшина Куин от началото на годината се бяха запечатали в паметта й.

„Ако се разбере, че някой — _който и да е_ — е изменил на доверието ни… всичките девет ще бъдете изключени от Чудобщ. Завинаги.“

Щеше да съсипе собствения си живот и още осем други.

_Четири._

Наборът й никога нямаше да й прости, а когато останалите в Обществото разберяха каква е в действителност, щяха да я намразят. Щеше да има късмет, ако не я прогонеха от Чудобщ с вили и факли.

_Пет._

Но… Ламбет. В главата на Мориган изскочи образът на мъничката уплашена принцеса Ламия, седяща на трона си на търга. Ужасът на лицето й, когато водещият заговори за измяната на семейството й и какво ще направи с тях Зимноморската партия — _с цялото й семейство_, — ако истината излезе наяве.

_Шест._

Виждаше в съзнанието си водещия с вълчата му маска, чуваше веселия му, добродушен глас. „Разбира се, в република Зимномория измяната се наказва със смърт.“ Стомахът й се разбунтува.

_Седем._

Всички тук трябваше да са семейство. Верни до последен дъх; това бе обещанието на Чудното общество. Но Мекмайски бе нарушил това обещание. Уютната илюзия за Чудобщ — идеята, че е някакво сигурно убежище, където всички се защитават взаимно и никога не се случва нищо лошо — отдавна бе разбита за Мориган. Ламбет не беше в безопасност тук. Не и ако тайната й излезе наяве. Тя си помисли за професор Онсталд, който бе използвал последните си трошици сила, за да ги спаси.

Как щеше Мориган да живее със себе си, ако опазеше собствената си тайна, вместо да защити приятелката си?

Нямаше избор.

Тя стисна здраво бележката в треперещата си ръка.

_Осем._ Старейшина Куин пристъпи пак към микрофона, докато аплодисментите затихваха.

— Тези две деца — започна тя — направиха нещо необикновено, нещо, което въплъщава изцяло ценностите на нашето…

— Аз съм Чудотворка — прекъсна я Мориган.

_Девет._

Часовникът удари за последен път.

Тя чу тих, задавен звук на изненада откъм Хоторн. После, така че всички присъстващи да я чуят, за да нямат изнудваните й никакво съмнение, тя извика:

— Аз съм Чудотворка!

Сякаш самото утро затаи дъх.

Отнякъде в тълпата се чу неуверено кискане. После още едно. А после, сякаш всички бяха получили разрешение да намерят изявлението й за смешно, но все още не знаеха точно защо, лека вълна от смях плъзна през градината. Тук-там се разнесе нечие мърморене, но бързо заглъхна.

После се възцари отново тишина, докато хората осъзнаваха, че това е истина.

Нямаше „хванахте се!“ от страна на Мориган. Нямаше реакция от страна на старейшините.

— Невъзможно! — извика някой в задните редици и към него се присъединиха други, докато осъзнаването, че това не е шега, че старейшините наистина са поканили тази опасна личност сред тях, се разрастваше. Никой не искаше да повярва. — Тя лъже!

Мориган погледна към своя набор, чиито лица бяха или пребледнели от смайване, или почервенели от гняв. В почти пълната неподвижност видя как самотна фигура си проправя път към балкона, разбутвайки хората. Юпитер изглеждаше уплашен и бесен, сякаш бе с една крачка пред другите и знаеше, че сега ще се случи нещо лошо, и това уплаши Мориган още повече.

Но старейшина Куин вдигна ръка да го спре. Юпитер се закова в подножието на стълбите. Изгледа предпазливо старейшините за момент и сякаш разбра нещо. Страхът в очите му изчезна и бе заменен от нещо друго, което Мориган не можеше да определи точно.

— Е. — Гласът на старейшина Куин се разнесе с пропукване от високоговорителите. — Дами и господа. Изглежда, имаме още един повод за празненство тази сутрин.

Мориган усети как умът й засече при тези думи. Отвори уста, после пак я затвори, премигвайки към крехката жена. „Още един повод за празненство“ ли? Старейшина Куин не беше ли чула думите й?

— Набор 919 току-що премина петото и последно изпитание — обяви тя с тънка, доволна усмивчица. — Сигурна съм, че всички вие си спомняте съвсем ясно какво е да сте подложени на Изпитанието за вярност през първата си година тук. Природата на изпитанието е различна за всеки набор, разбира се, но целта си остава същата: да се провери дали се придържате към клетвите си.

Разбиране осени някои от лицата долу. Мориган видя как членовете на Набор 919 осъзнават какво им казва старейшина Куин. Обърна се към стоящия до нея Хоторн, чието чене бе увиснало.

— Това бележи края на последното изпитание за Набор 919, така че можем да ги приветстваме — за втори път и с още по-голяма гордост — в истинското Чудно общество. Набор 919, верността, която показахте един към друг пред лицето на различни опасности и трудности, ще ви служи до края на дните ви. Вие сте братя и сестри за цял живот. Не защото положихте клетва, а защото я доказахте.

Тълпата изглеждаше объркана, още не можеше да проумее дали странното обявление на Мориган е шега, част от изпитанието, или те _наистина_ виждат първия Чудотворец, влязъл в Чудното общество от над сто години. Първия след Езра Шквал. Мориган видя как объркването им преминава в тревога, скептицизъм, смях, гняв. Беше ясно, че никой не знае какво да мисли.

— Старейшина Сага, старейшина Вонг и аз искаме да ви напомним, че макар Обществото да има богата история в отглеждането на различни и понякога опасни таланти, никога не бихме допуснали съзнателно една покваряваща сила в редиците си. И наистина, с унищожаването на Страшния пазар и спасяването на живота на двама членове на Чудното общество госпожица Врана доказа, че е благотворна сила — полезна, интересна, добра личност, която можем с удоволствие да наречем една от нас. Тя може да е Чудотворка, но от днес нататък е _нашата_ Чудотворка.

Уверенията на старейшина Куин бяха посрещнати с ледена, тревожна тишина.

— Напомням на всички ви — продължи тя и гласът й прозвуча остро, — че клетвата ви се простира не само над членовете на собствения ви набор, а и над всички в нашето Общество, от най-стария до най-младия. Истината за Мориган Врана ще си остане в Чудобщ и очаквам всеки един от вас да се придържа към клетвата си и да пази тази тайна от външни лица. Помнете: сестри и братя верни.

Тълпата отговори в един глас:

— Оттук докрай света.

Старейшина Куин кимна; изглеждаше доволна.

— Добре тогава. — Тя покани с жест останалите от Набор 919 на балкона. — Ако обичат нашите най-млади ученици да излязат напред — точно така, по-бързо, — ще поканя всички ви да се присъедините към мен в поздравленията към Набор 919 по случай това извънредно важно събитие.

Настроението в градината не изглеждаше особено празнично, макар че по нареждане на старейшината — и под суровия й поглед — присъстващите успяха да изръкопляскат откъслечно и не особено въодушевено, преди да бъдат освободени.

Докато тълпата се разотиваше, всички очи бяха вперени в Мориган.

Мориган се чувстваше парализирана от станалото току-що. Хоторн май също още не го бе смлял и продължаваше да издава странни тихи ломотещи звуци, нещо средно между гняв и веселие.

Всички си бяха тръгнали, освен учениците от Набор 919. Когато церемонията свърши, госпожица Веселка се качи тичешком по стълбите и ги прегърна всички подред, преди да се втурне обратно към Домовлака. Онези, чиито покровители присъстваха, получиха сърдечни ръкостискания и поздрави. Юпитер се бе опитал да изглежда доволен заради Мориган, но тя не пропусна изпепеляващия поглед, който той хвърли на старейшините, преди да си тръгне.

Сега учениците се бяха сгушили неловко на балкона и никой от тях още не бе съвсем готов да отиде в час, нито пък знаеше какво да каже.

— Не разбирам — обади се накрая Тадея. — Защо ни изнудваха, за да запазят тайната на Мориган, след като така или иначе са смятали да я накарат да каже на всички? Ама че мръсен номер.

— Точно в това беше _изпитанието_, Тадея — отбеляза Махир.

— Знам, че в това беше _изпитанието_, Махир — имитира го Тадея. — Искам да кажа просто… толкова е…

— Гадно? — подсказа Кадънс.

— Да! — извика Тадея. — Толкова е _гадно_. За всички нас, но най-вече за Мориган.

При тези думи всички вдигнаха изненадано очи, не на последно място самата Мориган, която едва не си глътна езика. Хоторн се задави, но успя да го прикрие с кашлица.

— Какво пишеше там, Мориган? — Арк кимна към бележката в ръката й с любопитно мръщене. — За да те накара да се издадеш така?

Тя скри отбранително късчето хартия в юмрука си.

— Не… не мога да ви кажа.

Махир се засмя.

— Какво? Как така не…

— Просто не мога.

— Не говори глу…

— За мен е, нали? — разнесе се зад гърбовете на другите тихият глас на Ламбет и тя пристъпи напред. Изглеждаше окаяна, но решителна. Всички се смълчаха. — Старейшина Куин каза, че целият ни набор е издържал Изпитанието за вярност, но сгреши. Аз не го издържах. Всички вие избрахте да поставите своите братя и сестри пред себе си. Но аз не бях честна с вас. Оставих ви да вярвате, че тайната, която пазите, може да е единствено тайната на Мориган. Казвах си, че е така, но… дълбоко в себе си се чудех… дали пък не е _моята_ тайна.

— Каква тайна, Ламбет? — попита добродушно Арк.

Тя си пое дълбоко дъх, за да събере сили.

— Името ми не е Ламбет Амара. Аз съм… принцеса Ламия Бетари Амати Ра. Член съм на кралската фамилия Ра от Копринените земи в Далекоизточен Санг. — Тя млъкна и огледа зашеметените им лица. — Лам. Наричайте ме просто Лам.

Странна работа, помисли си Мориган, докато наблюдаваше спокойното й, елегантно признание. Лам беше най-дребничката сред тях, но в този момент изглеждаше три метра висока. Наистина бе _царствена_.

— Далекоизточен Санг. — Лицето на Тадея се покри с червени петна. — Ти си от _Зимномория_?

— Да.

— Шпионка ли си? — попита Франсис.

Хоторн изпръхтя и подбел и очи.

— Франсис, тя не е шпионка, а _принцеса_.

— Може да е и двете! Леля ми казва, че в Невърмур има много шпиони на република Зимномория. Иначе какво ще прави тук?

— О, я се стегни!

— Не съм шпионка — каза Лам. — Семейството ми ме прати тук, за да се науча да използвам умението си. То ми причиняваше ужасни главоболия, от които ми се гадеше. Откакто съм в Чудното общество, се научих да се справям по-добре с виденията си. Но… те изобщо не трябваше да ме пращат. — Очите на Лам се зачервиха и гласът й трепна лекичко. — Незаконно е жители на Зимномория да пресичат границата със Свободния щат. Не бива дори да _знаем_, че има Свободен щат. Ако Зимноморската партия разбере, ще хвърлят цялото ми семейство в затвора или… или нещо по-лошо. Много по-лошо. — Тя трепереше цялата. — Баба ми каза, че трябва да го пазя в тайна, иначе ще изложа всички ни на ужасна опасност. Но мен хич не ме бива да лъжа, затова реших, че е по-добре почти да не говоря с вас. Съжалявам.

— Не можем да кажем на никого. — Мориган огледа един по един всички членове на набора си. — Това ще си остане между нас. Съгласни ли сте? Сестри и братя верни, нали?

— Оттук докрай света — отговориха твърдо всички в един глас.

Лам подсмръкна. Изглеждаше облекчена и дори малко трогната. Отвори уста да каже нещо, когато…

— ИЗВИНЕТЕ МЕ — прогърмя един студен глас от градината долу. Там стоеше Диърборн и се взираше в тях. — Но мисля, че всички вие, зловредни симуланти, имате часове, на които трябва да присъствате, не съм ли права?

Деветимата ученици бързо влязоха в Дом „Горда стъпка“ и минаха по коридора до редицата от сферични месингови кабини, които чакаха да ги откарат на уроците им.

Мориган се позабави за момент, като приглаждаше и изпъваше униформата си, съвсем ненужно.

Хоторн повдигна вежди.

— Ясно. Ами, успех тогава.

— Благодаря. — Тя оправи маншетите на новата си бяла риза и усети лек гъдел на нервност и въодушевление. — Ще се видим ли на обяд?

— Аха — отвърна той и се качи на една кабина, пътуваща към Отдела за екстремни занятия. — И помни, води си много бележки. Искам да знам точно колко шантаво е. И виж дали можеш да накараш Мургатройд да направи пак онзи номер с леда! Много як беше. Направо тръпки ме побиха. — Той се ухили, докато вратите се затваряха, и извика през пролуката: — Схващаш ли? _Тръпки ме побиха._

Мориган изпръхтя и се обърна пак към Лам и Кадънс, които я чакаха, задържайки вратата на кабината им.

— Идваш ли, или какво? — сопна се Кадънс и Мориган скочи вътре и дръпна ръчката, до която пишеше МИНУС ШЕСТИ: УЧИЛИЩЕ ПО МИСТИЧНИ ИЗКУСТВА.

Информация за текста

JESSICA TOWNSEND

WUNDERSMITH

THE CALLING OF MORRIGAN CROW

Copyright © 2018 by Ship & Bird Pty Limited

Cover and interior art copyright © 2018 by Jim Madsen

© Иван Иванов, превод, 2019

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2019

© ИК „БАРД“ ООД, 2019

ISBN 978–954–655–926–5

Сканиране: Dave, 2019

Коригиране: Daenerys, 2019