Чарлс Шефилд

Сливане

На Ан, Кит, Роуз и Торий, Мери Q. и тайфата от Сан Диего, която ме накара да се променя.

Завръщането на Cтроителите

ТОВА МЯСТО СЕ НУЖДАЕ ОТ ДВА ДОКА!

— Бъдещето не изглежда много обещаващо — Ребка посочи навън. — Парадокс се свива.

Лиси го погледна с недоверие.

— Как е възможно? Винаги е бил със същите размери.

— Сигурно. И никога по-рано не е спирал нищо да го напусне, както стори с нас — Ребка вдигна рамене. — Парадокс се променя… и то бързо. Сама се уверете.

— Не само Парадокс — каза Е. К. Тали. — Всички артефакти се променят. Това показва, че Строителите най-после са постигнали целта си.

— И каква е целта им? — попита Катерина.

— За нещастие нямам представа — отговори хуманоидът.

— За нас няма голямо значение каква е целта им — каза Лиси, която се беше върнала, след като сама се беше уверила. — Ако Парадокс продължава да се свива, той ще ни направи на пихтия. Тъй като вече се е свил до два километра…

— Два километра! — Ребка скочи. — Не може да бъде. Преди по-малко от час беше пет.

— „Сам се уверете“, ако ми позволите да ви цитирам.

Всички се втурнаха към входа.

Мади Трийл стигна първа.

— Адски вярно е, че изглежда по-близо.

— Външната граница на Парадокс наистина се свива — каза Е. К. За една милисекунда той беше извършил нужните изчисления. — Ако допуснем, че промяната продължи със сегашната скорост за дванайсет минути и седемнайсет секунди, радиусът на Парадокс ще стане нула.

— Ще се свие до нула?! — възкликна Катерина.

— Е. К. Тали изразява по-деликатно онова, което Лиси нарече „ще ни направи на пихтия“ — каза Ребка. — Остават ни само дванайсет минути.

Въведение

Разширяващата се наследена вселена

Когато Айнщайн през 1915 година публикува в окончателна форма уравненията на общата теория на относителността, той ги използва за изучаване на цялата Вселена. Скоро той открива нещо изненадващо и смущаващо. Според тях никоя материална Вселена не остава неподвижна. Тя или се разширява, или се свива.

За да преодолее този проблем, Айнщайн въвежда в своите уравнения един член, който нарича „космологическа константа“. Десет години по-късно е открито, че Вселената наистина не стои неподвижна. Далечните галактики се отдалечават. Вселената се разширява. Тогава Айнщайн пише, че въвеждането на космологическата константа е най-голямата грешка в живота му. Без нея е можел да предскаже разширяването на Вселената много преди то да бъде измерено, но е проиграл шанса си. Веднъж въведена, за да ограничи разширяването на Вселената, космологическата константа се превърна в чудовище, което е трудно да бъде убито… Тя съществува и до днес.

Това не накърнява репутацията на Айнщайн. Той ще бъде почитан, докато има хора, които се занимават с физика. Всеки писател обаче, който описва Вселената, се натъква на един и същ проблем — вселената на въображението иска да се разширява и прави това в няколко различни посоки. Това разширение може да достигне дотам, докъдето се простира фантазията на автора, без да е необходимо той да го контролира.

Наследената Вселена започна с едно просто наблюдение — във физиката няма теория, която да казва, че един обект не може да изчезне от време-пространството1 в една точка и мигновено да не се появи в друга. Квантовата теория подкрепя тази гледна точка. Елементарните частици2 непрекъснато изчезват от едно място и се появяват на друго, без някой да може да обясни как се извършва този преход. Теорията на относителността изключва ускоряването на един предмет до или над скоростта на светлината, както и изпращането на сигнали през обикновеното пространство със свръхсветлинна скорост. Но мигновеното изчезване и появяване отново на друго място не се изключва.

Така че да допуснем, че структурата на време-пространството е по-сложна, отколкото изглежда на пръв поглед, и някои места могат да бъдат достигнати от други точки без пътуване в общоприетия смисъл на думата. Вие можете да наречете тези специални места космически канали3 или времепространствени сингулярности4. Аз ги наричам възли на мрежата Боуз.

Тази идея има едно очевидно следствие — междузвездните пътувания стават много по-лесни. Вселената, или най-малко леснодостъпната Вселена, силно се разширява.

Има и две други не толкова очевидни следствия. Ако само определени места могат да бъдат възли на мрежата Боуз, идеите, вложени в научната фантастика за междузвездните пътувания, трябва да се променят.

За да разберем защо е така, да предположим, че имаме три звезди, разположени във върховете на един триъгълник, всяка една на петстотин светлинни години от другите две. Нека две от звездите да лежат на няколко милиарда километра (което е само няколко светлинни часа) от два възела на мрежата Боуз. И нека другата звезда да е на цяла светлинна година от най-близкия възел Боуз. След усвояване на пътуване по мрежата Боуз първите две звезди стават близки съседи. Между тях може да има чести търговски и редовни пътнически пътувания.

Третата звезда обаче ще изглежда за другите далечна. Един пътник, който отива до най-близкия до нея възел Боуз, ще трябва да пътува много години с подсветлинна скорост, за да достигне тази звезда. Така разстоянието между различни точки в Галактиката вече не се изразява с величини, в зависимост от фактическите разстояния между тях. Важно е единствено разстоянието на точките до възела Боуз.

Дотук добре. Имаме един доста прост факт, който позволява бързи междузвездни пътувания. Какво е другото важно последствие? Преди откриване на мрежата Боуз хората пътували спокойно до звездите в състояние на летаргия или като използвали роботизирани космически кораби. По необходимост процесът бил бавен. Най-близките звезди са отдалечени на светлинни години, а се пътувало със скорости, по-малки от скоростта на светлината. Обикновено пътуванията продължавали стотици години.

Но сега съществува възможност за извършване на преход от един възел Боуз до друг, отдалечен на много светлинни години за нищожно кратко време. Когато бавните кораби, които пълзят през Космоса, достигнат до крайната точка на своя маршрут, те ще намерят там очакващи ги хора.

Това ще предизвика голям шок. Но има и нещо още по-лошо. Пътуващото през галактиката човечество ще открие, че тя не е лишена от интелигентни същества. След като излезем от „кролспейс“, неколкостотин светлинни години от Спиралния ръкав, изследвани от кораби пътуващи с подсветлинна скорост, ние срещаме същества не по-малко интелигентни от нас… със също толкова високо мнение за себе си.

Тези извънземни имат свои собствени сфери на влияние. Сикропеанската федерация лежи приблизително по посока на галактическия център (Вж. картата) и в нея живеят половин дузина интелигентни видове. Четвъртият съюз, друг независим регион, е владение главно на хората. Центърът му е на Сол и се застъпва отчасти по територия с федерация, известна като Фемъс съркъл, и се простира встрани на земното нощно небе, обхванато от Алдебаран, Бетелгьос и Епсилон Орига. Много сравнително интелигентни извънземни могат да се срещнат в Четвърти съюз, но нищо така страхотно — или опасно — като сикропеанците.

Зардалската общност лежи в различна посока, към Арктъръс, макар че започва далеч зад тази звезда. Първите заселници на зардалската територия — зардалу, са сега (слава на Небесата!) изтребени, но навремето са били бичът на Спиралния ръкав. Тесен коридор на Зардалската общност достига също до Фемъс съркъл. Последната група светове е така разположена, че за нея могат да се бият основните видове — ако някой от тях е достатъчно глупав да желае да владее такъв лишен от блага, мрачен и изостанал регион.

Из различните региони са разпръснати загадъчни конструкции на изчезнала древна раса, известна като Строителите. Предназначението на някои от тези древни артефакти повече или по-малко може да се предположи, но по-голяма част си остават абсолютна загадка. Естествено и хора, и извънземни имат голямо желание да разгадаят древните конструкции на Строителите, а също и къде са отишли самите те. В опит да постигнат това някои от тях се събират на звездната система Добел, за да присъстват на природно явление, известно като Летен прилив.

Те се срещат, влияят си взаимно и на това място излизат от контрол. Хора, сикропеанци, зардалу, хименопти, ло’фтианци, варнианци, дитрони, декантил мирмекони, берсианци и чизъм полифеми се мамят и беснеят, като влизат в схватки из целия Спирален ръкав. Те изследват артефактите на Строителите: Сентинел, Ленс, Торвил Анфракт, Серенити, Кокун, Умбиликал, Елефант, Парадокс, Окото на Гаргантюа, Фламбо, Касп, Дендрит, Глистър, Лабиринт и голямо разнообразие от фейджи. Движени от страх, алчност или любопитство, те посещават много планети: Тюфел, Стикс, Куейк, Парчето на Дарби, Опал, Миранда, Сентинел Гейт, Кер, Бридъл Гал, Политоп, Рамбълсайд, Дженезий, Сколдуорд, Света Джером, Терминъс, Следата на Пеликан, Злочестината на Мериман, Шаста, Гризел и Пепърмил.

Започнала като една книга, „Летен прилив“, тази история е последвана от втора, „Отклонение“. После се появява и трета, „Превъзходство“. И накрая държите четвъртата — „Сливане“.

Обърнете внимание, казах накрая. С тази четвърта книга тетралогията е завършена. Наследената Вселена — най-сетне — е обозрима.

Предполагам.

Приемам.

Надявам се.

Някой ще бъде ли така добър да ми услужи с космологическата константа?

Глава 1

Мисълта беше отрезвяваща — да съзерцаваш цял един свят с всичките му разнообразни пейзажи и гъмжило от форми на живот. А след това да размишляваш, че си очевидно единственият от онези безчислени форми, който се поти… или трябва да се поти.

Луис Ненда изтри чело с хавлия, после избърса голите си гърди и подмишници, по които се стичаше пот. Макар че по четирийсет и два часовия ден на Дженезий още не бе пладне, температурата сигурно беше около трийсет и осем градуса. Влажно, горещо и ужасно като в парен котел. Ненда вдигна глава и потърси оранжево-жълтия диск на слънцето на Дженезий. Не можа да го види. Кръговите сингулярности, които екранираха планетата този ден, бяха силни. Видя само вихрушка от цветове с променяща се форма, която очите му не можаха да проследят.

Свирещо сумтене върна вниманието му към по-земни грижи. Шестима зардалу влачеха по равния пясъчен морски бряг за проверка десетметров цилиндър. Те не проявяваха никакви признаци на дискомфорт. Среднощно сините тела на земните цефалоподи, защитени от кожа, сякаш намазана с восък, изглеждаха нечувствителни и към горещина, и към студ.

Зардалу се спряха почтително на няколко крачки от Луис Ненда и положиха широките си глави на пясъка.

— Голямата мълчаливка го намери в един от вътрешните тунели.

Ненда погледна легналите ничком фигури, разпрострели пипала на шест и повече метра по брега. Водачът зардалу използваше стария зардалски робски език на тракания и свирения на древната Зардалска общност. Липсваше му добър технически речник, но Луис беше склонен на компромис. За него единствено важно беше отношението господар-роб.

— Тя ли ви каза да го донесете тук?

— Голямата мълчаливка ни посочи с жест. Съжалявам, господарю, но ние все още не можем да разбираме речта на Голямата мълчаливка.

— Не е лесно да се разбира Атвар Х’сиал. Може би някой ден, когато станете малко по-умни, ще започнете да я разбирате.

Луис се молеше не за първи път този ден да е колкото се може по-далеч. Ако зардалу някога разберат…

— Мислите ли, господарю, че това може да е липсващият компонент?

— Може би. Трябва да го огледам, за да мога да кажа със сигурност. Оставете го тук. Сега се върнете вътре и помогнете на Голямата мълчаливка.

— Да, господарю. Да се молим това наистина да е необходимият компонент. Заради всички нас.

Ненда наблюдаваше как зардалу се оттеглят към една от дупките, водеща към вътрешността. Не раболепничеха толкова много, както обикновено. И онова последно тракане не прозвуча толкова сервилно, колкото би му се понравило. „Заради всички нас.“ Може би си въобразяваше, но му прозвуча по-скоро като заплаха, отколкото като молитва.

Дори и да бе така, той беше щастлив, че се махнаха. Онези грамадни човки бяха достатъчно яки да го прехапят на две. Големите пипала можеха да откъснат един по един крайниците му. Луис беше видял подобно нещо да се случва.

И може би скоро щеше да го види отново. Или дори да го изживее.

Колко време беше минало. Ненда вдигна глава към невидимото слънце. Почти два месеца. Той и Атвар Х’сиал бяха успели да задържат зардалу, претендирайки, че знаят как да изведат „Индълджънс“ в Космоса далеч от Дженезий. Когато зардалу разберат, че и Ненда, и Атвар Х’сиал също като тях са пленници на планетата всичко, щеше да свърши.

Вината не беше в кораба. Ненда беше сигурен в това. „Индълджънс“ бе напълно годен за космически полет. Причината беше в онези проклети кръгови сингулярности, онази измъчваща очите светлина, към която гледаше сега и конструкциите на Строителите, които ги контролираха. Те не позволяваха достъпа до Космоса на нещо, което тръгва от повърхността на Дженезий. След колко време зардалу щяха да разберат факта, че Луис беше безпомощен също като тях?

Ненда отиде до оставения на брега цилиндър и седна пред единия му край. Огледа го, наведе глава между коленете си и надзърна в кухата вътрешност. Приличаше на парче стара вентилационна тръба. Можеше да лети в Космоса толкова, колкото и Луис.

Потта се стичаше по обърнатото му надолу лице и влизаше в очите му. Луис се изправи и отново се избърса с хавлията. На стотина метра от него морето беше хладно и примамливо. Той щеше да се гмурне още преди час, ако много преди това не беше научил за напастта с остри като бръснач зъби, която плуваше под спокойната повърхност. Пред него зардалу приличаха на домашни любимци.

Би могъл да отиде и в тунелната система и да види как се справя Атвар Х’сиал. Там щеше да е тъмно и влажно, но по-хладно.

Луис Ненда се отдалечи от вентилационната тръба и остана за момент замислен. Чувстваше се малко по-различно. Какво му ставаше? Може би от седенето с наведена глава се бе замаял. Сигурно не беше някакво нормализиране на времето. Беше по-топло от всякога. Дори имаше чувството, че темето му гори.

Той вдигна ръка и разроши тъмната си объркана коса. Пареше. Главата му беше гореща. Може би се разболяваше. Само това му липсваше, да лепне някой чуждопланетен вирус насред този пущинак, където ако нямаш човка и сини пипала, местните лекарства и болкоуспокояващи не ти действат.

Луис свали ръка от темето си. И тогава видя земята пред него да трепка. Той погледна, примигна и отново погледна. Виждаше нещо — нещо, което беше невъзможно. Виждаше сянка.

Неговата сянка. Луис се обърна и вдигна глава. Видя неекранирано слънце, ярко и блестящо. За първи път откакто той и Атвар Х’сиал бяха стъпили на Дженезий въртящата се светлина на кръговите сингулярности беше изчезнала.

В продължение на две секунди Луис гледа право в оранжевото слънце — достатъчно дълго, за да не вижда нищо, освен тъмни пулсиращи кръгове, когато престана да се взира. Още преди да бяха изчезнали, той се втурна към вътрешните тунели.

Трябваше да намери Атвар Х’сиал и да я изведе на повърхността, преди някое зардалу да види какво се беше случило и да разбере значението му.

Остатъчните отражения на слънцето го бяха заслепили и той не виждаше какво има пред него. Близо до входа на тунела се блъсна в някакво еластично тяло, което го отхвърли върху пясъка. Ненда чу ниско сумтене. Три многоставни крайника се пресегнаха и без усилие го изправиха на крака.

— Луис Ненда, пестете енергията си за по-късно — феромонното съобщение на Атвар Х’сиал стигна до него с подтекст на загриженост и предупреждение. — Страхувам се, че имаме проблем.

Гигантската сикропеанка го сложи внимателно на пясъка. Изправеното над Ненда същество наведе бялата си безока глава с чифт жълти, отворени рога под разперени като ветрило антени, дълги около метър. Главата се държеше на къса шия с червени и бели дипли, преминаваща в тъмночервен торс. Цялостното впечатление от подпряното на шест многоставни крайника същество беше кошмарно.

Но не и за Луис Ненда. Той не обръщаше внимание на анатомията на сикропеанката. Беше виждал твърде много извънземни, за да се впечатлява.

— Имаме проблем? Какъв? — беше твърде задъхан, за да може да говори, но феромонната му приставка влезе в действие.

— Вътрешността на Дженезий се променя по начини, които не мога да обясня — за разлика от робския език на Зардалската общност, феромонният език на сикропеанката притежаваше прецизност и изразителност, каквито не притежаваха и най-богатите човешки езици. Речта на Атвар Х’сиал включваше образи на срутващи се стени, затварящи се тунели и изчезващи дълбоко в планетата зали. — Ако това продължи, нашата претенция за изследване на вътрешността ще стане безсмислена. Зардалу ще искат да им демонстрираме силите, които толкова дълго твърдяхме, че притежаваме, и да ги изведем в Космоса.

— Не само вътрешността се променя — Ненда посочи нагоре, знаейки, че надипленият резонатор върху бузата на Атвар Х’сиал го облъчва с ултразвукови импулси, а жълтите рога използват отразения сигнал да изградят подробен образ. Сикропеанката можеше да „вижда“ жеста на Луис идеално, но тя не можеше да види изчезващите кръгови сингулярности и появата на голото слънце. Никой сикропеанец не може да възприема светлина или друга електромагнитна радиация с дължина на вълната под тази на топлината.

— Там горе, Ат — продължи Ненда. — Те изчезнаха. Преди две минути.

— Защо?

— Проклет да съм, ако зная. Или ако ме интересува. Но трябва да отидем при „Индълджънс“ и да излетим.

— Ами ако бъдем върнати отново на повърхността както по-рано?

— Тогава ще сме в голяма беда. Но ако вътрешните тунели вече се затварят, вече сме в беда.

— Докъдето можаха да проникнат моите сигнали, вътрешната структура на Дженезий изчезва. Сякаш направеното от Строителите там никога не е съществувало.

Докато говореше, Атвар Х’сиал действаше. Без да иска одобрение от Луис Ненда, тя го хвана здраво с два предни крайника, вдигна го и с широко разперени зад нея атрофирали защитни крила се понесе с дълги грациозни скокове към повърхността. При всеки скок Луис оставаше без дъх, но не възропта. При полет една сикропеанка е много по-бърза, от който и да било човек.

„Индълджънс“ лежеше по средата между гъсталака от гигантски мъховидни растения и пет стърчащи кули от пясъчник — жилища на възрастни зардалу. Когато Атвар Х’сиал го пусна на земята, Ненда разтри натъртените си ребра — не разбира ли тя силата си? — и погледна кулите. По това време на деня повечето зардалу трябваше да са в океана или да работят в тунелите във вътрешността. Има си хас днес да им е почивен ден!

Добре поне, че „Индълджънс“ беше непокътнат. Но както и през последните два месеца, корабът беше безполезен. Ненда бе проверявал всеки ден двигателите. Бяха в идеално състояние, с достатъчна мощност. Имаше само един проблем — не можеха да издигнат кораба над повърхността на планетата. Нещо — кръговите сингулярности или по-вероятно конструкциите на Строителите, които ги контролираха — осуетяваше всеки опит за излитане.

— Бързо, Луис Ненда. Сега не е време за самонаблюдение.

Бяха минали не повече от две секунди, откакто Атвар Х’сиал го беше оставила на земята с полусмазан гръден кош.

— Слез от гърба ми, Ат. Дай ми възможност да дишам — Ненда отвори люка. — Ако и този път не можем да излетим, това ще е последното ни самонаблюдение.

Командата за излитане беше въведена в компютъра отпреди два месеца. Навигационната система беше заредена и готова. Две секунди след отварянето на люка Луис седеше на пилотската седалка. За нещастие двигателите на „Индълджънс“ достигаха пълна мощност минимум за три минути, а това съвсем не ставаше тихо.

Три минути. Три минути чакане, гледане в екраните и чудене кога първата среднощно синя глава ще надзърне любопитно от някоя от кулите или ще се подаде от спокойното море.

— Какво ще правим, ако двигателите и този път откажат, Ат? — беше ли това извитият край на дълго пипало или просто синя вълна?

— Ще накажем зардалу. Ще ги обвиним, че не са помагали достатъчно при възстановяването на кораба.

— Правилно. Успех.

Беше пипало. От повърхността на водата се подаде глава. Четири зардалу плуваха бързо към брега. Следваха ги половин дузина други. Те сигурно бяха усетили вибрациите и знаеха, че идват от двигателите на „Индълджънс“.

Оставаше още една минута до излитане. Дали да изпрати Атвар Х’сиал при оръжейната система на кораба? Може би ще успеят да ги придумат още веднъж — да убедят зардалу, че им трябват само още ден-два, за да ги изведат в Космоса. Но това трябва да стане извън кораба, без използване на оръжия…

— Минавало ли ви е през ума, Луис Ненда, че ако се издигнем в орбита и напуснем Дженезий, отново ще си тръгнем с празни ръце? — Атвар Х’сиал беше клекнала до него. Ехолокационното й зрение беше безполезно за гледане на ставащото вън от кораба. — Ние не проявихме предвидливост да внесем в „Индълджънс“ образци от техника на Строителите. Нямаме дори зардалу като трофей. Вината е моя.

Тридесет секунди до стартиране. Мощността достигна шейсет процента. Целият корпус се разтресе. Зардалу излязоха от водата и се втурнаха по брега към кораба. Най-близкото беше на по-малко от четирийсет метра. Други изскачаха от кулите от пясъчник. А Атвар Х’сиал се оплакваше от липса на сувенири!

Ненда стискаше лостовете за управление много по-силно, отколкото беше необходимо.

— Ат, можеш да вземеш моя дял от трофеите. Всичките! Аз ще бъда щастлив да си измъкна задника оттук само с шапка на глава. Дръж се здраво. Ще се опитам да излетя.

Най-близкото зардалу вече протягаше дългите си пипала към кораба. Достигнатата мощност беше по-малко от седемдесет процента под номиналния минимум. Ненда подаде команда за излитане, „Индълджънс“ потръпна и се издигна метър над повърхността. Задържа се един миг, после лениво се килна и се спусна надолу към меката земя.

Твърде скоро!

Препоръчваше се изчакване четирийсет секунди до повторното включване на двигателя. Ненда изчака една четвърт от това време. Беше чул нещо да чука по люка и да завърта дръжката. Той изскърца със зъби и повтори командите за излитане.

„Индълджънс“ потрепери и започна колебливо, пиянски да се издига. Ненда наблюдаваше на екраните бягащата повърхност. Издигнаха се на метър… на два… ала все още бяха в обхвата на протягащите се пипала. Бреговата линия се приближаваше. Корабът се отклони встрани и продължи бавно да се издига. Мощността на двигателя наближаваше осемдесет процента.

— Ще успеем, Ат. Издигаме се и над нас няма нищо, което да ни спре — Ненда погледна екрана. — Почакай. Имаме проблем. Точно на брега има цяла верига зардалу. Може би сме достатъчно ниско и ще могат да ни хванат.

— Какво правят?

Ненда присви очи. Той не говореше робския език на зардалу така добре, а езикът на тялото беше още по-труден за разчитане. Но протегнатите пипала и горните две, вдигнати високо над главите с широко разтворени зейнали човки, бяха успокоителни признаци.

— Няма да повярваш, Ат! Поздравяват ни.

— Така и трябва да бъде. Не демонстрираме ли пред тях, че както обещахме, можем да напуснем повърхността на Дженезий и да отидем в Космоса?

— Да. Но като разберат, че нямаме намерение да се върнем, едва ли биха ни поздравявали така възторжено. Те се надяват да ги измъкнем от планетата и да ги отведем обратно в Спиралния ръкав. Като разберат, че сме ги излъгали, ще побеснеят.

— Може би.

Корабът равномерно се издигаше, махащите зардалу се виждаха като сини точки на сиво-кафявия бряг. Атвар Х’сиал се настани по-удобно до Ненда.

— Но те трябва да са ни много благодарни.

— Хм?

„Индълджънс“ се движеше по-бързо над плътната мъгла на ниската атмосфера на Дженезий. Луис се извърна към сикропеанката до него. Беше започнал да се тревожи за следващия ход. Може би вече бяха извън планетата, но все още бяха дълбоко в обърканото време-пространство на Торвил Анфракт.

— Аз твърдя, че те трябва да ни бъдат благодарни — феромонното съобщение съдържаше обертон на сънливо задоволство. Нямаше никаква следа, че само преди минута Атвар Х’сиал е била изправена пред опасността да загине. — Помислете си само, Луис. Ние бяхме много добри към тях. Не ги изтребихме, макар че самото споменаване на зардалу буди страх в целия Спирален ръкав. Нито ги осакатихме, въпреки че те имат навика да постъпват така с робите си. Не отнехме и най-ценните им придобивки… Недалновиден пропуск от моя страна, признавам, за който поемам цялата отговорност. И дори напускаме тяхната планета.

— Ти си самото милосърдие, Ат.

— Според зардалските стандарти ние сме господари и двамата се проявихме като любезни и великодушни — Атвар Х’сиал се наведе по-ниско до пода на кабината. — Ние обаче направихме едно друго нещо за зардалу, което не ми е толкова приятно. Показахме им, че пътят от Дженезий към Космоса е отворен.

— Не е наша заслугата, че сингулярностите са изчезнали. Просто се случи. Може би ще се появят отново — Ненда улови друг полъх на феромони с безпогрешно молекулярно съобщение. — Ей, по-добре е да не заспиваш. Сега не е време за сън. Още сме по средата на Анфракт. Вероятно той също се променя. Летателният план, който изготвихме, може да не ни изведе навън.

— Ние се измъкнахме от Дженезий — сикропеанката затваряше двойката жълти рога, тоест изключваше ехолокаторните приемници. Дългите метър антени върху главата й прибраха нежните, прилични на ветрило приемници. — Не се съмнявам, че вие ще намерите път да се измъкнем от Торвил Анфракт. Събудете ме, когато излезем. Тогава ще изчисля траектория, която да ни отведе до „Хев-ит-ол“.

— Не се опитвай да се откачиш с приказки за моя кораб — Ненда се обърна да погледне Атвар Х’сиал, която беше разпростряла удобно на всички страни шестте си многоставни крайника. — Трябва да стоиш будна и нащрек. Ако не мога веднага да изляза от Торвил Анфракт, опитът може да е фатален.

— Също и за вас — тънкият хобот на сикропеанката се изви надолу и се пъхна в торбичката в долния край на надиплената буза. — Вие трябва да сте поласкан, Луис — каза сънливо тя, — и доволен, че ви имам такова доверие. И, разбира се, че разчитам на вашето добре развито чувство за самосъхранение.

Глава 2

Репутацията на Торвил Анфракт беше лоша, но действителността беше още по-лоша. Понятия като „времепространствена множествена свързаност“ и „макроскопични квантови състояния“ не изразяваха и половината от нея. Анфракт е съществително, образувано от прилагателното анфрактно, което означава пълно с криволици, завои и лъкатушения. Ала в това се съдържа само малка част от истината. Дори знанието, че Анфракт е артефакт на Строителите с невъобразимо огромни пропорции, не успява да предаде цялата истина.

От по-голямо значение е фактът, че по-малко от една четвърт от корабите, които някога са влизали в Анфракт, са се върнали обратно да съобщят какво са намерили там. Макар влизането в него да е трудно, то е нищо в сравнение с проблемите на излизане.

Луис знаеше всичко това. Цели седем дни „Индълджънс“ пълзеше покрай обширните грануларни повърхности на квантовите аномалии, търсейки отвор или начин да се измъкне през усуканите дислокации време-пространство. И цели седем дни, обзет от мрачни мисли, беше наблюдавал как Атвар Х’сиал хърка.

Сипеанците бяха свикнали да имат зрящи роби, които вместо тях да вършат черната работа. Лишена от ло’фтианския си роб, Д’жмерлиа, Атвар Х’сиал изглежда приемаше като даденост Луис Ненда за негов заместник. Тя никога не се замисли върху факта, че на Луис сигурно му липсва неговият собствен хименоптски роб, Калик, най-малкото толкова, колкото на нея Д’жмерлиа. И безгрижно приемаше, че той ще ги изведе от Анфракт, без тя да си мръдне пръста, за да помогне.

В продължение на седем дни Луис се задоволяваше с кратка дрямка на неудобната пилотска седалка. Той притичваше до банята — буквално — да вземе един душ и за броени секунди изгълтваше храната си. През малкото часове от деня, когато беше будна, Атвар Х’сиал прекарваше времето си в камбуза, подкрепяща се с отвратително миришеща течна храна, отговаряща на нейния вкус.

Най-лошото от всичко беше, че беше права. „Индълджънс“ бе проектиран за пилотиране от петрък чизъм полифем, всичките ръце, на който са от едната страна. За Луис Ненда пилотската седалка беше, меко казано, неудобна, но той поне имаше очи. Ако сляпата Атвар Х’сиал беше се опитала да изведе „Индълджънс“ от Торвил Анфракт още през първия час на полета и тя, и Луис Ненда щяха да загинат.

Такава беше логиката и тя бе неоспорима. Но Луис не се интересуваше много от логика. Винаги когато имаше свободен миг, той се обръщаше към спящото тяло на неговата бизнес партньорка и мислеше за отмъщение.

Не физическо. Това беше невъзможно с някой два пъти по-голям и четири пъти по-силен от него. Най-доброто отмъщение беше да я измами. Но как можеше да направи това, когато никой от тях не притежаваше нищо? Дори техните роби си бяха отишли. Дори ако можеше да намери пътя към Глистър и неговият любим кораб „Хев-ит-ол“, не виждаше начин да го използва, за да измами Атвар Х’сиал.

„Отмъщението е блюдо, което най-добре се яде студено.“

Луис си напомняше тази мисъл, докато размишляваше върху поведението на Атвар Х’сиал. Що за недоразумение на природата беше тя все пак, да вижда като използва звук и да говори посредством миризми? И въпреки това да мисли, че превъзхожда хората и всички други същества в Спиралния ръкав!

Докато кроеше планове и се ядосваше, под грижливото му пилотиране „Индълджънс“ се измъкваше бавно от Анфракт. Беше толкова погълнат от мислите си, че напрежението му почти спадна, когато панорамата на звездните фойерверки от въртящи се микрогалактики неочаквано свърши и той видя пред себе си чисто, недеформирано звездно поле.

Това го разсъни напълно за първи път от няколко дни. Тогава разбра колко е изтощен. Беше толкова изморен, толкова отпаднал, че беше чудно как е стоял буден толкова дълго. Могъл е да заспи по средата на Анфракт и да убие и двамата. Може би е трябвало да го стори. Атвар Х’сиал си го беше заслужила. Бедата беше в това, че тя нямаше да го знае. И, разбира се, той също щеше да загине.

Беше уморен, когато му мина тази мисъл.

Ненда отиде при спящата Атвар Х’сиал и я побутна с крак.

— Твой ред е, Ат. Аз си изкарах моя.

Сикропеанката се събуди като разтварящо се гигантско цвете. От тъмночервеното тяло се протегнаха шест многоставни крайника, жълтите рога се отвориха, дългите антени се разгънаха като нежна папрат.

— Никакви проблеми? — излъчените от Атвар Х’сиал феромони бяха повече изявление, отколкото въпрос. Сикропеанката вдигна бялата си безока глава и я завъртя.

— Нищо такова, каквото би желала да чуеш. Намираме се вън от Анфракт — Ненда подсмръкна шумно и веднага се отправи към спалните каюти. Те бяха проектирани за чизъм полифем, за тирбушон дълъг девет стъпки със спирална симетрия; въпреки това щяха да са много по-удобни от пилотската седалка. — Не си прави труд да ме будиш за скоковете през преходите Боуз — каза през рамо той. — Само ми обади, като стигнем система Мандъл.

Това можеше да продължи един ден или един месец. С мисъл за нещо приятно през това време — например четири или пет дни сън — Луис се хвърли на койката. Той се опита да нагоди тялото си към необичайната спирална постелка.

Всичко зависеше от умението на Атвар Х’сиал. Торвил Анфракт лежеше в далечна територия на Зардалската общност, стотици светлинни години от Фемъс съркъл. Звездната система Мандъл беше разположена във Фемъс съркъл. И вътре в него беше „Хев-ит-ол“. Корабът беше оставен близо до гигантската планета Гаргантюа, която се движеше по орбита около Мандъл. Но линейното разстояние беше напълно без значение. „Индълджънс“ щеше да извърши серия от преходи със свръхсветлинна скорост, скокове през възли на мрежата Боуз. Времето на пътуване беше функция на умението на пилота, натоварването на възела и наличната енергия.

Атвар Х’сиал не можеше да види нищо в смисъл на човешко зрение, но тя имаше забележителна сила мислено да си представя. Луис знаеше, че когато трябваше да се работи с нелинейни връзки от геометрията на Боуз тя го превъзхожда.

Така че той изпита странно съчетание на задоволство и раздразнение, когато дванайсет часа по-късно, докато безуспешно се опитваше да пригоди тялото си към постелката под форма на тирбушон тя отиде при него и съобщи:

— Имам проблем, Луис. Нуждая се от вашия съвет.

— Какво има? — Ненда се отказа от опита си да спи и провеси крака от койката.

— Учудена съм. Когато пилотирахте на излизане от Торвил Анфракт, забелязахте ли нещо необичайно в него?

— Сигурно се шегуваш! — Ненда се изправи и разтри изтръпналите си бедра. — Целият Анфракт е необичаен. Ако човек намери нещо нормално, то не е свързано с него. Защо питаш?

— Като всеки сериозен студент, изучаващ мрежата Боуз, аз запомних някои предпочитани комбинации от възли — по същество кратки пътища, които спестяват и енергия, и време за пътуване. Тези предпочитани възли, естествено, зависят критично от структурата време-пространство на самата мрежа.

— Така ли? — феромонното съобщение на Ненда изразяваше пълна незаинтересованост, което Атвар Х’сиал не пропусна.

Сляпата глава кимна.

— Чуйте ме, Луис Ненда, преди да иронизирате. Като се изключат много дългите периоди от време от порядъка на столетия или повече, предпочитаните комбинации от възли трябва да са инвариантни.

— Разбира се.

— Но те очевидно не са. През последните дванайсет часа аз проучвах алтернативни маршрути до Мандъл. В нито един от най-бързите и най-икономичните не се използват моите стандартни комбинации от възли. Вместо тях съм изправена пред алтернативата да отида от тук до Мандъл с невероятно нисък разход и висока скорост.

— Значи си изпуснала най-добрата комбинация — трудно беше да се скрие удоволствието във феромонните излъчвания. — Не се притеснявай, всеки може да сбърка от време на време.

— Да се греши е човешко? Просто естествено. За сикропеанците това обаче не важи. Приемете моите уверения, Луис Ненда, че аз не съм пропуснала нито една икономична траектория за преход. Когато преди два месеца влязохме в Анфракт, тя просто не съществуваше.

— Но ти току-що каза…

— Зная какво казах. Времената за пътуване, свързани с конкретни комбинации на възли, трябва да са стабилни за много дълги периоди от време. Те трябва да са такива… при условие, че общата структура на време-пространство в Спиралния ръкав не е подложена на големи пертурбации5. Сега разбирате ли причината за моя въпрос относно структурата на Анфракт? Променила ли се е тя съществено след нашето влизане?

— Дори и да е станало такова нещо, няма начин да зная. Ти разбираш, не аз планирах нашия път за излизане, Ат, аз проучвах пътя. Седях си на задника. Аз съм много добър пилот, макар да не съм на нивото на Далсимър.

— Съгласна съм. И щом сме в настроение да правим признания, позволете ми и аз да направя едно. На мен ми липсва опит да направя пълна оценка на новия път до Мандъл, който открих. Той трябва да се окаже значително по-къс от всички, които съм виждала по-рано. От друга страна, тъй като този път е нов, съществува известен риск. Може да се окаже някой от възлите на нашия преход да лежи твърде близо до звезда или сингулярност.

— Чудесна мисъл. Ти ме познаваш, Ат. Аз съм по природа страхливец. Моето мото е: „По-добре бавно, но сигурно.“

— Отново съм съгласна. Или бих се съгласила, ако времето беше нормално. Но не ви ли е ясно, Луис, че от момента на нашата първа среща в Спиралния ръкав се случва нещо изключително? Промените на Куейк по време на Голямото сближаване, ужасните фейджи около Глистър, нашите срещи с конструкциите на Строителите, преходът с транспортната система на Строителите, събуждането на зардалу…

— Ей! Не ми се ще да ти развалям удоволствието, но не искам да слушам за тези неща. Да не искаш да кажеш, че с твоето специално бързо пътуване до Мандъл ще имаме още такива преживявания?

— По-лошо, Луис. Питам се какво може да ни очаква? Да предположим, че на Торвил Анфракт продължават да настъпват големи промени. Да допуснем, че тези промени накрая доведат до разпадане на мрежата Боуз. Да допуснем, че нашето пътуване от тази точка бъде ограничено до подсветлинна скорост…

— Не говори такива работи. Тогава ще останем в космически полет до края на живота си, само двамата, без никой друг в края на Вселената.

— Наистина мрачна перспектива… макар че е по-лоша за мен, предполагам, отколкото за вас. Но точно заради това ви събудих… Искам да ви попитам да рискуваме ли и да извършим бързо пътуване до Мандъл?

— И ти наричаш това риск? Действай… веднага въведи този нов летателен план в компютъра.

Атвар Х’сиал наведе глава в жест, общ за хора и сикропеанци.

— Вече е въведен, Луис, готов е за изпълнение. Не се съмнявах, че изправени пред тази алтернатива, отново ще сме на едно мнение.

Глава 3

Четири дни по-късно, когато бяха извършили шест прехода Боуз, Луис Ненда беше обзет от нови мисли. „Индълджънс“ беше на последната бавна, с подсветлинна скорост част от пътуването от Торвил Анфракт по посока от звездната система Мандъл към гигантската газова планета Гаргантюа. Корабът на Ненда трябваше да се намира там, където го бяха оставили по-рано, на Глистър — малкият изкуствен астероид, обикалящ по орбита около Гаргантюа.

Пътуването от края на Анфракт беше протекло без затруднения. Те не намериха никакви признаци за промени на Спиралния ръкав, които да изплашат Атвар Х’сиал. И това беше източник за безпокойствие на Ненда.

Той беше нисък мускулест мъж, роден на малката планета Карелиа (макар че сигурно не можеше да се върне там) в отдалечена част от територията на Зардалската общност. Атвар Х’сиал беше умна сикропеанка от един от водещите светове на Сикропеанканската федерация.

Той предпочиташе грубата откровеност, тя беше хитра и уклончива. Той можеше да убие в момент на ярост, тя изглежда никога не се гневеше, но беше в състояние да убие с хладна пресметливост. Двамата можеха да разговарят един с друг, защото много отдавна точно с такава цел на Ненда беше имплантирана специална приставка. Но с това общото между тях свършваше. Той и Атвар Х’сиал изглежда нямаха нищо друго общо помежду си.

И все пак…

За първи път се срещнаха на Куейк и Опал на звездната система Мандъл, закъдето пътуваха сега. Сродните души по някакъв начин моментално се сближават. Когато трябваше да се реши делови въпрос, Ненда знаеше, че не трябва да иска мнението на Атвар Х’сиал. Беше достатъчно да сподели собственото си мнение. Според възгледа на Луис Ненда всички разумни същества имаха едни и същи делови принципи. И какви бяха те?

Разумните същества не обсъждат тези въпроси.

Което означаваше, че ако Атвар Х’сиал някога е имала възможност да измами Луис Ненда без риск за себе си, тя сигурно го е направила.

Нуждата един от друг беше ги държала сплотени на Дженезий, но сега това беше отминало. Той не виждаше как тя би могла да го измами, но една добра измама никога не може да се открие предварително. И, разбира се, имаше друга причина, поради която той не беше добър обект за измама — единственото нещо, което притежаваше на този свят сега, когато неговият роб си беше отишъл, бяха дрехите на гърба му. Плюс неговият кораб „Хев-ит-ол“… ако някога изобщо стигнат до него.

Луис Ненда отново заспа неспокоен сън.

По-голяма част от пътуването до Мандъл прекара в сън или в опит за сън, доколкото постелката на чизъм полифем с форма на тирбушон позволяваше да се спи. Когато накрая дискомфортът и скуката го прогониха отново в командната зала, той намери Атвар Х’сиал заета. Тя беше нагласила електрониката така, че визуалните сигнали от дисплея на Ненда да се преобразуват в ултразвукови. Сега тя „виждаше“ онова, което виждаше и той, макар и не цветно.

Онова, което твърдеше тя като резултат от това „виждане“, изпълни Ненда с най-лоши подозрения.

— Точно както очаквах, Луис — каза тя. — На системата Мандъл има промени, и то големи. Вижте!

Ненда погледна дисплея с учудване и очакване. Екранът съдържаше образ на гигантската газова планета Гаргантюа. Атмосферата със смог от дисоциирани органични съединения показваше въртящи се оранжеви и тъмни червеникавокафяви ленти. Те светеха като висококачествен циркон ихезонит6, разделени една от друга от по-тънки черти и точки от синьо-бели амонячни облаци.

— Подредих го в една бърза по време серия от образи, за да видите веднага онова, което наблюдавах много часове, докато го открия. — Атвар Х’сиал се пресегна и дисплеят оживя. Гаргантюа започна да се върти около оста си и образът се ускори така, че равномерното десетчасово завъртане на планетата се извърши за по-малко от една минута.

Луис наблюдаваше, но не намери нищо интересно за гледане. Просто една обикновена планета, която се върти около оста си така, както се е въртяла през последните стотици милиони години и както несъмнено ще продължи да се върти и през следващите.

— Виждате ли я? — Атвар Х’сиал плуваше във въздуха над него.

— Разбира се, че я виждам. Да не мислиш, че съм сляп?

— Искам да кажа… виждате ли промяната?

Трябваше да мине още едно цяло завъртане преди Луис да почувства как дъхът му секва. Най-после я видя.

— Окото!

Окото на Гаргантюа. Оранжево-червеният атмосферен вихър, който гледаше злобно от екваториалните ширини на планетата, постоянно циркулиращата форма, гигантският водовъртеж от замръзнали газове, ураганът широк четирийсет хиляди километра… поддържан не от природата, а от присъствието в неговия център на вихър на транспортната система на Строителите.

— Окото е изчезнало!

— Наистина е изчезнало — безоката глава на Атвар Х’сиал кимна. — Изчезнало е безследно, макар че е било тук, откакто има хора на системата Мандъл да го наблюдават. И това неизбежно навежда на тревожната мисъл: ако транспортната система на Строителите на Гаргантюа е изчезнала, тогава съществува голяма вероятност същото да е станало с входната точка към тази система на планетоида Глистър. И наистина не мога изобщо да открия никаква следа от Глистър дори с най-мощните детекторни прибори на кораба. Сега, тъй като Глистър е изчезнал…

Ненда изрева. Глистър е изчезнал! А неговият кораб — „Хев-ит-ол“, единственото нещо, което притежаваше — беше останал на Глистър.

Цялата работа трябва да беше някакъв номер, който Атвар Х’сиал се опитваше да му изиграе.

Той се хвърли към сикропеанката и заразмахва юмруци.

Луис грешеше относно физическите сили на Атвар Х’сиал. Тя беше не четири пъти по-силна от него, а по-вероятно десет пъти.

Сикропеанката без усилие го хвана с два предни крайника, обърна го надолу с главата и изсъска укорително — ехолокаторен еквивалент на груб жест.

— Какво целите, Луис Ненда? И защо? И аз като вас съм на този кораб непрекъснато от напускането на Дженезий. Обикновено не ми приписват скромност, но признавам, че в този случай измама по начина, по който вие си мислите, не е в моите възможности… Независимо дали го желая или не. Отново ви казвам, нима бих могла да направя Глистър и „Хев-ит-ол“ да изчезнат, докато пътувахме от Торвил Анфракт?

Луис престана да се мъчи да се освободи, стараеше се само да диша. С тази хватка сикропеанката можеше да му счупи ребрата. Добре, че феромонната реч не изисква използване на бели дробове.

— Добре. Добре. Сега можеш да ме свалиш. Успокой се! — когато краката му стъпиха на пода, той се олюля поради твърде бързото обръщане. — Виж, Ат. Опитай се да погледнеш на случилото се от моя гледна точка. Ако „Хев-ит-ол“ беше твой кораб и аз дойдех и ти кажех, че е изчезнал… нямаше ли да се разгневиш и да направиш онова, което направих аз?

— Гневът, ако това означава изгубване на контрол, е чужд на една сикропеанка. И при съществуващото несъответствие в ръста и силата, за вас е добре, че аз не реагирам по този начин.

— Естествено. Но ме разбра.

— Така сигурно, както е сигурно, че вие не ме разбрахте. Загубата на „Хев-ит-ол“ е нещастие, но изчезването на транспортната система на Строителите е несравнимо по-важно. Ние повече не можем да се надяваме да посетим артефакта на Серенити с богатствата на Строителите, които той съдържа. Освен това моето убеждение, че в целия Спирален ръкав продължават да се извършват важни промени, остава непоклатимо. Събитията на и около Гаргантюа по-ясно от всякога посочват Строителите като причина за тази промяна.

— Не се шегувай, Ат. Те са си отишли най-малко преди три милиона години.

— Това, което си е отишло, може и да се върне. Артефактите на Строителите все още съществуват навсякъде в Спиралния ръкав. Необходим ни е експерт по тях. Почти ми се иска да можех…

— Какво да можеш? — Ненда улови във феромоните скрит намек, име на лице, което щеше да бъде премълчано.

— Нищо. Но след като Окото на Гаргантюа си е отишло и Глистър е изчезнал, изглежда няма смисъл да ходим на Гаргантюа. Чудя се…

Феромоните не носеха никаква словесна структура. Вместо това Луис Ненда видя дублетните светове на Куейк и Опал да се въртят един около друг.

— Искаш ли да се върнем там, Ат, да погледнем още веднъж Куейк? Летният прилив отдавна е отминал. Сега вероятно там наистина е спокойно.

— Да кацнем — не. Но да се приближим… може би ще е интересно.

Когато „Индълджънс“ приближи дублетната планета, Атвар Х’сиал се отказа да каже повече. Това позволи на Луис Ненда да се взира в дисплеите и да се чуди какво може да означава „интересно“.

Куейк и Опал бяха светове-побратими, Куейк съвсем мъничко по-малък, въртящи се бясно един около друг. Най-близките точки между техните повърхности бяха отдалечени само на дванайсет хиляди километра и техният „ден“ бе осем часа. Но във всяко друго отношение двата свята бяха пример на контрасти — Опал, воден свят, нямаше суша, освен плуващите маси от почва и растителност на слинговете; Куейк, пустинен свят, враждебен към човека, разтърсван от големи земни приливни вълни, когато дублетът се доближи до родителската звезда Мандъл.

Между тях, като тънка връв, свързваща двата свята, се простираше Умбиликал.

Ненда гледаше екрана и чакаше да се появи Умбиликал. Неговата нишка от сребриста сплав беше ярка, но широка не повече от четирийсет метра. Най-напред сигурно щеше да се появи Уинч, разположен приблизително по средата на Умбиликал.

Само че нищо не се появяваше. Ненда беше летял към Куейк и Опал и по-рано. Последният път беше видял Умбиликал от много по-голямо разстояние.

Къде се беше дянал?

Ненда погледна към Атвар Х’сиал. Съсредоточена върху нейните ултразвукови дисплеи тя стоеше неподвижно до него.

— Не мога да го видя, Ат. Ти виждаш ли го?

Той помисли най-напред, че съобщението му не е прието. Когато отговорът дойде беше небрежен и колеблив.

— Не го виждаме, защото не е там. Умбиликал също беше артефакт на Строителите. Той също е изчезнал. Куейк и Опал вече не са свързани.

— Какво става, Ат?

— Не зная.

— Но, по дяволите, ти го предсказа.

— Просто очаквах възможна аномалия. Но що се отнася до причината…

Ненда напразно чака Атвар Х’сиал да продължи. Докато чакаше, той улови във феромонните й емисии слаб намек на име — същото име, което се беше появило по-рано в мислите на Атвар Х’сиал и което тя бързо беше прогонила.

— Дариа Ланг! — Ненда произнесе високо думите, които едновременно с това предаде с феромонния поток. — Зная къде можем да я намерим.

Атвар Х’сиал застина.

— Защо произнасяте това име?

— Защото ти мислеше за нея и се опита да го скриеш от мен. Дариа е най-добрият специалист, що се отнася до Строителите в целия Спирален ръкав. Ти го знаеш и мислиш, че тя ще разбере какво става.

— Съмнявам се, че Дариа Ланг може по-добре от мен да разбере какво става — думите на Атвар Х’сиал прозвучаха неубедително.

— Нова полулъжа. Не е необходимо да е по-добра от теб, но две глави мислят по-добре от една… дори едната от тях да е сикропеанска.

Това беше смъртна обида, и то преднамерено нанесена. Ненда провеждаше собствен тест. Отговорът на Атвар Х’сиал беше подчертано снизходителен.

— Аз не поставям под съмнение компетентността на професор Ланг… в нейната област. Не съм убедена обаче, че е разумно да се срещаме с нея. Дори ако вие, както твърдите, знаете къде се намира тя.

— Със сигурност в дома си на Сентинел Гейт. Но ти се страхуваш да не ти отнеме първенството…

— Това не ме притеснява и вие добре го знаете — изявлението на сикропеанката беше примесено с жлъч. — Аз се страхувам да се срещнем с нея не заради мен, а заради вас.

— Ей, та аз не претендирам да съм специалист от нейния ранг.

— Достатъчно сте се правили на наивник. Вие знаете защо се безпокоя от тази среща. Отричайте го, щом така ви харесва, Луис Ненда, но вие изпитвате, силна емоционална привързаност към тази жена. При предишните срещи Дариа Ланг отклони вниманието ви, притъпи вашите и без това ограничени възможности за логическо мислене, направи да се съмнявате във всяко свое решение…

— Не можеш да си го избиеш от главата. Не я ли изоставих, за да летя с теб на „Индълджънс“, когато очаквахме от там да извлечем печалба? Във всеки случай ти не познаваш хората. Дариа Ланг вече си е избрала мъж. Тя избра Ханс Ребка, онзи специалист по решаване на проблеми от Фемъс съркъл.

— Един избор, който най-малкото вие не приехте. Жените от вашия вид не са като сикропеанските мъжки, които запазват връзката до края на живота си.

— Не й ли вярваш?

— Нито на нея, нито на вас. Макар да признавам, че може да е полезно да се консултирам с Дариа Ланг, за да науча повече за промените на Анфракт.

— Чуй ме — Ненда отиде напред и застана точно пред гръдния кош на Атвар Х’сиал, където феромонните съобщения бяха най-ясни. — Предлагам ти сделка. Отиваме на Сентинел Гейт и научаваме каквото можем от Дариа Ланг. Само факти, чист бизнес, нищо лично. Оставаме там не повече от един ден. Веднага щом научим това, което ни трябва, тръгваме. Само двамата. И ще намерим начин да спечелим малко пари от онова, което сме научили. Край на историята.

— Ще се закълнете ли? — Атвар Х’сиал беше готова да му повярва — или най-малко си даваше вид, че е така.

— Честен кръст — Ненда се прекръсти.

— Както добре знаете този акт няма никакво значение за една сикропеанка — имаше канелен дъх на съжаление заедно с аромат на приемане. — Много добре. Съгласна съм. Отиваме на Сентинел Гейт… И там да няма никакви емоционални излияния пред Дариа Ланг.

— Повярвай ми! Във всеки случай изобщо нямам предвид такова нещо.

Последното изречение Луис не излъчи във феромонна форма.

Глава 4

Всяко разумно същество би се съгласило, че животът на Сентинел Гейт е по-неприемлив за Атвар Х’сиал, отколкото за Луис Ненда. Постоянното население на Сентинел Гейт беше предимно от хора — а гравитацията, атмосферата и храната, идеални за хора. Там човешкият вид се чувстваше добре. Но за една сикропеанка, създадена от природата за малък облачен свят осветен от слаба звезда — червено джудже, Сентинел Гейт беше горещ, сух, голям и ослепително ярък свят. Подходяща храна трудно се намираше. Сикропеанците се чувстваха чужди там.

Все пак всяко разумно същество би сгрешило. Животът на Сентинел Гейт щеше да се окаже по-лош за Луис Ненда.

Разбира се, за Сентинел Гейт Атвар Х’сиал беше необичайна. В това нямаше съмнение. Нямаше начин да не е необичайна с нейния външен вид, големина и метаболизъм. Всеки би го признал и би го потвърдил.

Но за Сентинел Гейт Луис Ненда също щеше да се окаже необичаен, дори и без да е с Атвар Х’сиал. Средният жител — включително жените — се извисяваха половин глава над него. Те имаха красива външност. Той беше тъмен и мургав. Техните очи бяха широко отворени и невинни. Неговите бяха дълбоко вкопани и кървясали. Мъжете носеха къси панталони и жилетки без ръкави, които оставяха гърдите и ръцете им голи.

За Ненда беше приемливо да е с голи ръце и крака, макар че бяха твърде къси и космати, но на гърдите му беше имплантирана приставка — множество сиви прилични на бенки и на следи от сипаница възлови удебеления, които излъчваха и приемаха феромонни молекули. Тях по никакъв начин нямаше да покаже публично, дори и те да не предизвикаха никакъв коментар. Това беше едно от неговите най-тайни оръжия, нещо, което му даваше предимство в разчитане на човешки емоции, както и възможност да разговаря със сикропеанци.

Луис реши проблема по най-сложния начин. Той излезе от имиграционната служба с плътно покрити с черно ръце, крака, гърди и гърло. Косата му беше скрита под плитко, стягащо лоба му кепе. Щом щеше да се прави на особняк, трябваше да изглежда напълно като такъв.

Той се появяваше в свят, където дори вътрешността на сградите беше пълна с птици, светлина и цветя, където всяка постройка се извисяваше до небето. Тук беше трудно да се повярва, че съществуват такива бедни светове като Карелиа и Пепърмил, Опал и Куейк. Трудно беше да се приеме, че в по-голяма част от Спиралния ръкав животът всеки ден беше борба за мизерно съществуване. Но най-трудно от всичко беше да се повярва онова, което Атвар Х’сиал твърдеше — че точно сега в Спиралния ръкав стават неща, които променят всичко и всички, включително малцината облагодетелствани на тази щастлива планета.

Луис не беше сигурен, че той самият го вярва.

Дариа Ланг работеше в Изследователския институт по артефакти на Сентинел Гейт, факт, който Луис отдавна се беше постарал да запомни. Проблемът беше, че никой на космодрума, изглежда, не беше чувал за такъв институт. Той обиколи гишетата на информационната служба, подозрителен в своето странно облекло и още по-подозрителен заради огромната и силна сикропеанка до него. Атвар Х’сиал се държеше възможно най-добре, но към нея се отправяха въпросителни погледи и тя им отвръщаше колкото се може по-учтиво.

При шестото запитване Ненда получи едно снизходително кимване и кратки указания как да стигне до института. Според казаното институтът на Дариа заемаше ниско ниво в списъка на приоритетите на Сентинел Гейт. Очевидно Луис Ненда беше преценен като индивид от същото ниво. Беше чудата, но не и важна персона.

Институтът се намираше в град на име Бауър, разположен на хълм. Луис направи още няколко запитвания и се върна при Атвар Х’сиал, клатейки глава.

— Всички ме гледат сякаш съм глупак. А пък аз само попитах колко ще ни струва да отидем до там.

Отговорът беше най-стряскащото нещо — по-стряскащо дори от буйните цветя, лекия бриз и сладко миришещия въздух. Пътуването на Сентинел Гейт е безплатно, основно правило, смятано за даденост, за което никой дори не се замисля.

Никой, освен Луис. На Карелиа или Сколдуорд околосветското пътуване е свързано с рискове и струва значителна част от спестяванията, правени цял живот. На Сентинел Гейт хората изглеждаха учудени от самата идея да си купуват билет за пътуване.

До Бауър стигнаха с комбинация от кола, хиперзвуков самолет, железница и хеликоптер. Пристигнали на планетата почти разорени, Луис се чудеше как ще платят за храна. Трябваше обаче да се досети. Подобно на пътуването, обикновената храна на Сентинел Гейт също беше безплатна. Седалките във всяко транспортно средство бяха удобни, идеални за гледане и спане. Тук животът беше такъв, какъвто изобщо трябваше да бъде навсякъде.

Безпилотният хеликоптер най-после ги свали на върха на малък хълм.

— Изследователският институт за артефакти е в подножието на хълма. Отиването на летателни средства отвъд тази точка е забранено — бордовият компютър дори се опита да звучи леко извинително. — Ще трябва да идете дотам пеша или да извикате кола. Искате ли да останете тук или ще продължите за друго място?

— Остави ни тук. Ще походим — Луис Ненда почака хеликоптерът да отлети, после се обърна към своята спътница. — Знаеш ли, Ат, не съм сигурен какъв прием ще намерим тук. Последният път, когато бяхме с Дариа Ланг, ние се измъкнахме, без да кажем на някого къде отиваме.

— Оказа се, че наистина не сме знаели къде отиваме, Луис Ненда. Да не искате да кажете, че ще бъдем посрещнати с известна враждебност от професор Ланг?

— Искам да кажа, че не знаем как ще бъдем посрещнати. Защо не останеш тук за малко, а аз да отида долу и да се опитам да установя контакт? Просто да проверя как стоят нещата.

— Имаш предвид да установиш контакт с Дариа Ланг? — сикропеанката се наведе, така че главата й дойде на нивото на главата на Ненда. — Жената-човек. Не се ли закле? Не постигнахме ли споразумение?

— Просто бизнес, Ат. Нищо лично. Само бизнес, точно както обещах. Ако не се върна до половин час можеш да дойдеш и да ме вземеш.

Атвар Х’сиал се изправи в цял ръст, след това бавно се наведе до клекнало положение.

— Половин час. Не повече. Достатъчно време да откриете професор Ланг и да й обясните, че искам да се консултирам с нея. Но без мое присъствие не искам да й давате никакво обяснение за опасенията ми. Искам да преоценя реакцията й.

— Не й ли вярваш?

— На нея не. Нито на вас — жълтите рога на сикропеанката започнаха да се затварят. — Половин час, Луис Ненда. Засичам!

Изследователският институт беше на пет минути надолу по хълма, което позволи на Луис Ненда да огледа мястото. Как ли щеше да го посрещне Дариа Ланг? Последния път, когато я беше срещнал преди месеци, те едва се спасиха от зардалу. Тогава той изглеждаше като герой. Сега разговорът щеше да продължи на неин терен, на фона, на който той приличаше на палячо.

Институтът беше разположен на открито — красиви бели постройки с широки прозорци, обвити с лози балкони и широки пешеходни алеи. Ненда безуспешно търсеше надписи на сградите. Всички бяха приблизително еднакво големи. Той отвори вратата на дървена постройка и надникна вътре. Това очевидно беше главната трапезария, ала се оказа безлюдна. Нисък робот сервитьор, носещ празен порцеланов супник, се приближи към него с тътрузене. Той не обърна внимание на въпроса му. Ненда обаче не помръдна и повтори:

— Дариа Ланг? Знаеш ли къде е?

Роботът спря и зачака, докато накрая Ненда се отказа и излезе навън.

Самоуверена и елегантна жена отиваше към градинска беседка, цялата в нацъфтели увивни растения.

— Ей! Вие там — Ненда видя как тя бавно се обърна и на лицето й се изписа недоверие. Докато се приближаваше към нея, първото му впечатление се затвърди. Тя беше висока, стройна, руса, хубава, парфюмирана. Беше цяла стъпка по-висока от Луис и го гледаше с широко отворени очи.

Чудак, с други думи. Луис изостави всякаква претенция за любезност. Той свали неудобното кепе и го хвърли на земята, позволявайки на потната си несресана коса да се развее от лекия ветрец.

— Казвам се Луис Ненда. Търся професор Дариа Ланг. Работи в института. Знаете ли къде е кабинетът й?

Жената не отговори веднага. Вместо това вдигна ръка до челото си с жест, който Ненда намери за театрален.

— Ненда… Луис Ненда… Много интересно. Къде съм чувала това име по-рано? — тя наклони глава и го огледа от неудобните му обувки до тъмната мазна коса. — Вие сте Луис Ненда? Аз съм Глена Омар. Работя в института.

— Така ли? — Луис беше сигурен, че никога по-рано не беше виждал тази жена и не желаеше да си играят на гатанки с имена особено с някой, който го гледа сякаш е персонаж от бурлеска.

— Ако работите тук, сигурно познавате Дариа Ланг. Къде е кабинетът й?

Тя се нацупи. Блестящата й светлочервена долна устна излезе напред. Каквото и да мислеше за Луис, тя очевидно нямаше много време за когото и да било, който желаеше да говори за Дариа Ланг вместо за нея. Една нежна, бяла и гола ръка махна пренебрежително към сградата.

— Вторият етаж. Ще останете ли тук?

— Не зная. Може би — когато Луис се обърна и забърза по обградената от двете страни с цветя алея, той знаеше, че жената още стои и гледа след него. Искаше му се да не беше хвърлял кепето си, но докато тя беше там нямаше начин да се върне и да го вземе.

Във входа на сградата имаше списък с имена и номера на кабинети.

Дариа Ланг, старши научен сътрудник-изследовател. Стая 211

Така. Сега идваше деликатната част. Луис се спря и премигна. Беше чел за ситуации като тази, но никога не беше предполагал, че ще я изживее. Той излезе навън. Глена Омар, слава Богу, беше изчезнала. Той погледна нагоре към хълма, увери се, че върхът и Атвар Х’сиал не се виждат от мястото, на което се намира. Накрая отиде до пътеката и откъсна от цветната леха едно цвете с кайсиев цвят и фин аромат.

Коридорът на втория етаж, както и стълбището беше чист, застлан с килим, функционален и безспорно приятен. Какъв трябва да е животът ден подир ден в спокойна изследователска работа в такава среда? Луис мина покрай затворените врати, без да си дава труда да се движи тихо, и накрая стигна до стая 211. Нейната врата също беше затворена.

Да почука или да не почука? Луис натисна леко бравата. Не беше заключена. Той отвори вратата и влезе.

Кабинетът беше оборудван със стенни екрани и дълго писалище до прозореца. Пред писалището имаше широк стол с висока облегалка и черни плюшени подлакътници.

Кабинетът не беше празен. Луис видя, че столът се поклаща, сякаш седящият на него почива или мисли задълбочено.

С цвете в ръка, Луис пристъпи напред и застана до стола.

— Изненада! Ето ме.

Столът се завъртя. Луис видя пред себе си хилав мъж с голяма глава, и малко големи за тялото му ръце и крака.

Той пусна цветето на покрития с килим под.

— Вие?! Какво, по дяволите, правите тук?

Още преди да получи отговор, Луис разбра иронията на ситуацията. На системата Мандъл той старателно беше обяснил на Атвар Х’сиал, че не се интересува от Дариа Ланг, нито тя от него. Тя вече имаше мъж, Ханс Ребка от Фемъс съркъл, специалист по решаване на проблеми. Последния път, когато Луис я беше видял, тя беше с него. Не трябваше да е изненадан, че сега Ребка е тук.

Но се изненада. Единственото добро беше, че когато Атвар Х’сиал научи, ще бъде доволна.

— Какво правите тук? — повтори Луис. — И къде е тя?

След първия момент на шок Ребка се намръщи.

— Надявах се повече да не ви видя.

— Аз също. Къде е тя, Ребка? Какво правите в нейния кабинет?

Мръщенето се замени с израз на вина, ако Луис бе разбрал правилно.

— Не е тук — Ханс Ребка стана. — Но благодаря за цветето. Приятно ми е да зная, че проявявате внимание.

— Не е в института?

— Не е тук, на Сентинел Гейт.

— Тогава къде е?

Изражението на Ребка отново се промени. Луис съжали, че Атвар Х’сиал не присъства. Случаят беше за някой, който може по-добре от него да разчита феромонни съобщения.

— Не зная.

— Мислите ли, че това ще мине? Хайде, Ребка, вие се залепихте за нея още в първия миг, в който я срещнахте. Преследвахте я из целия Опал и Серенити, и Дженезий. По дяволите, когато влязох, вие седяхте на нейния стол — Ненда посочи табелката с името на писалището и неочаквано изпита подозрение. Прозорецът гледаше към алеята. Дариа Ланг може би го е видяла. Може би е наблюдавала приближаването му към сградата, дори откъсването на цветето. — Тя ли ви каза да я отървете от мен?

— Откакто вие и вашата буболечка ни напуснахте, не е споменавала името ви — прозвуча вярно. Гласът на Ханс Ребка изразяваше задоволство, за да е лъжа.

Луис пристъпи напред.

— Няма да напусна това място, докато не разбера къде е отишла. Какво сте направили с нея? Важно е.

Ребка също пристъпи крачка. И отново се намръщи. Действията му предвещаваха сблъсък. Въпреки репутацията на Ребка като яко момче, Луис го очакваше.

Ала изведнъж настроението на Ханс Ребка се промени. Вместо повишаване на нивото на тестостерона, той поклати глава и въздъхна:

— Искате да знаете какво се е случило с Дариа? Добре, ще ви кажа. Но нека да отидем в трапезарията.

— Защо в трапезарията, а не тук?

— Защото ще имаме нужда да пийнем нещо и да седнем удобно. Обяснението ще продължи малко по-дълго.

Ненда неочаквано се сети за времето.

— Колко дълго?

— Зависи с колко глупави въпроси ще продължите да ме прекъсвате. Какво значение има колко дълго ще продължи?

— Дайте ми две минути и няма да има никакво значение — Луис Ненда тръгна към вратата. — Веднага се връщам. Има някой, който трябва да чуе това.

Влизането на възрастна сикропеанка в малката трапезария на Институт по изследване на артефакти имаше един желан ефект. Група безделници, седнали на закуска около две маси и увлечени в професионален разговор, погледнаха към Атвар Х’сиал и побързаха да излязат.

„Точка за Карелиа“, помисли си Луис Ненда със задоволство, докато разместваше столовете да направи място за сикропеанката. Човек никога не може така лесно да отдели обитателите на неговия роден свят от тяхната храна. Те биха останали и ако трябва, биха се били с Атвар Х’сиал или дузина други чудовища, за да запазят храната си.

Ханс Ребка също не беше въодушевен от нейното присъствие, макар да я познаваше добре.

— Не съм казал, че в този разговор трябва да се включи и вашата престъпна партньорка — каза той, когато Луис се появи с Атвар Х’сиал.

— Тя не е по-компрометирана от мен — Луис видя реакцията на Ребка и продължи, преди другият да изкаже ново възражение. — След като се настанихме, ще ви резюмирам какво мисли Ат. Тогава вие ще разберете защо сме на Сентинел Гейт.

Ненда сложи мускулестите си ръце на облегалката на стола в трапезарията и започна разказа си. Обяснението прозвуча неубедително и маловажно. Конструкциите на Строителите вътре в Дженезий остарявали и изчезвали пред очите им. Артефактите, издържали милиони години, неочаквано се изгубвали. В геометрията на Спиралния ръкав настъпвали големи и необясними промени. Имало съмнения, че самата мрежа Боуз, основният фактор за галактическо пътуване и търговия, може да бъде засегнат. Това не беше много убедително, не и когато всичко около Ненда в спокойния институт по изследване на артефакти — мястото, където такива промени би трябвало да бъдат забелязани, — продължаваше тихо обичайната си дейност.

— Доста странно, а? — каза извинително Ненда, когато стигна до последния си коментар относно необходимостта от консултация с Дариа Ланг. После видя лицето на Ханс Ребка.

Другият мъж не гледаше скептично, а слушаше с отворена уста.

Беше ли казал нещо, което не трябва? Ако е така той не можеше да се разбере какво. Ненда се изправи, стискайки облегалката на стола с мускулестите си ръце.

— Във всеки случай, затова сме тук. Така че сега, кажете ни какво става при вас?

Ребка поклати глава.

— Казах ви, че изисква време да се обясни. Но след онова, което вие казахте…

— Става по-кратко? И вие сте чули същите неща?

— Не. Става по-дълго. Настанете се удобно и останете на мястото си. Ще трябва да започна от самото начало.

Глава 5

Въодушевлението, което Дариа беше изпитала при завръщането си на Сентинел Гейт, все някога трябваше да свърши. И тя го знаеше. Само че, не беше очаквала то да спадне толкова ниско и толкова бързо.

Не че се беше надявала на голям парад или приветстващи тълпи на космодрума. Постигнатото от нея беше вълнуващо, но само за малък брой специалисти, за които Универсалният каталог на Ланг за артефакти беше като библия.

Какво беше направила тя? Беше потвърдила всички нови сведения в каталога и техните източници. Професор Мерада ще изпадне във възторг като види, че петото издание е готово за печат.

Освен това нейната група беше донесла от Дженезий едно малко зардалу, доказвайки на целия Спирален ръкав, че старото страшилище се е върнало и се размножава. Това беше важно, но тя не си приписваше по-голяма заслуга от онази, която приписваше на Ханс Ребка и Луис Ненда. Те бяха свършили цялата работа. И малкото зардалу никога нямаше да дойде на Сентинел Гейт. То беше отнесено на Миранда за подробно изследване.

Нейното самочувствие щеше да повдигнат в института и само в института. Тя изгаряше от нетърпение да разкаже своята история там. Беше сигурна, че ще я слушат с интерес.

— Успокойте се, Дариа — Ханс седеше до нея по време на последната част от пътуването. — Успокойте се или ще ви изгори схемата.

Разумен съвет. Няма да е добре да позволи на професор Мерада или Кармина Голд, или някой друг от важните персони в института да разберат колко е развълнувана. Те ценяха нейната спокойна, хладна логика — или най-малкото претендираха, че я ценят. Като слуша шумните спорове на научните заседания, човек никога не би допуснал това.

Дариа се постара да изпълни съвета на Ханс Ребка. При тези думи на Ребка седналият пред нея хуманоид Е. Кримзън Тали се обърна озадачено. Тя му се усмихна успокоително.

— „Да ми изгори схемата“ е просто образен начин на изразяване, Е. К. Аз нямам схеми, които да изгорят… Може би ще се спукат някои кръвоносни съдове. Всъщност, чувствам се чудесно.

И тя наистина се чувстваше чудесно, или по-точно щеше да се чувства чудесно, щом пристигнат и чуе Мерада. Дариа скочи от хеликоптера още в движение. Тя забърза към сградата, втурна се нагоре по стълбището и по коридора към офиса на администратора.

Усети нещо странно. Потиснала вълнението си, Дариа беше изпълнена с мисли, за да обърне внимание.

Професор Мерада не беше в кабинета си. Нито Кармина Голд през две врати от нейния кабинет. Нито — сега Дариа знаеше какво не е наред с коридора — изобщо имаше някой, макар по това време на деня обикновено да присъстваха всички учени.

Дариа слезе тичешком по стълбището. На първия етаж също нямаше никой. Сградата беше опустяла. Тя изскочи навреме навън, за да види как Ханс Ребка изчезна зад ъгъла на друга сграда. До него вървеше блондинка с бяла копринена рокля.

— Ханс!

Ала той не я чу. Дариа се обърна към Е. Кримзън Тали, който още стоеше търпеливо до хеликоптера.

— Е. К., тук е празно. Къде са отишли всички?

— Вероятно в главната лекционна зала — Тали посочи таблото за съобщения във фоайето на сградата. Както ще видите, продължава два дни.

Дариа погледна таблото. Съобщението, разбира се, веднага биеше на очи. Човек можеше да го пропусне само ако е погълнат от нещо друго.

Специален двудневен семинар: Куинтъс Блум ще представи пълни подробности за новата си и революционна теория „Природа и произход на Строителите“.

— „Природа и произход на Строителите.“ Е. К., аз посветих целия си живот на този проблем! Но никога не съм чувала за Куинтъс Блум. Кой е той? И къде отиде Ханс?

— Не зная. Но ако знаете къде се намира главната лекционна зала на института, можем лесно да намерим отговор на първия ви въпрос.

Тали посочи отново таблото. Дариа прочете останалата част от съобщението. В главната лекционна зала — пътя, по който беше изчезнал Ханс Ребка. Семинарът бе започнал вчера.

Дариа затича, без да каже нещо. Беше изпуснала първия ден. Ако не побърза, щеше да изгуби по-голяма част и от втория.

Познаваше всички учени в института. Куинтъс Блум не беше от тях. Тогава за какъв дявол беше тук?

Първото й впечатление за човека беше индиректно — лекционната зала беше така препълнена, както никога не бе я виждала, до вратите и извън тях. Докато се опитваше да се промъкне вътре, Дариа чу слушателите да избухват в смях.

Тя дръпна за жилетката един мъж, който тъкмо излизаше.

— Джейми, какво става вътре?

Той се спря и я погледна озадачен.

— Дариа? Не знаех, че сте се върнали.

— Току-що. Какво става?

— Все едно и също — забелязал неразбиращото й изражение, той допълни: — Вчера лекторът изложи физическите свойства на всички артефакти на Строителите. Предвиждаше се днес да представи своя обща теория за Строителите. Но вчера не можа да приключи, така че тази сутрин ще довърши с останалите артефакти. Започнал съм нещо в кабинета си, което трябва да довърша днес, ще ми се да не беше така, но ще се върна за по-същественото. Ако, разбира се, изобщо мога да се измъкна оттук.

Той нетърпеливо побутна Дариа, за да се махне от пътя му. Тя обаче остана на мястото си.

— Но кой е той?

— Куинтъс Блум. Дошъл е от Центъра „Марглом“ на света Джером да представи новата си теория.

— За какво претендира теорията му?

— Не зная. Никой не знае. Единственият, който я е чул досега е професор Мерада — Джейми освободи жилетката си от ръцете на Дариа. Говори се обаче, че е нещо специално.

Той й подаде ръка, измъкна се покрай двама, застанали на входа, и изчезна.

Нямаше време за губене. Дариа наведе глава и се запромушва напред, оставяйки без внимание протестите и обидите на околните. Тя не вдигаше глава. Беше като плуване под вода през море от сиви и черни сака.

Продължи напред, докато не видя пред себе си светлина. Вдигна глава и установи, че е достигнала до предната редица за правостоящи. Подиумът беше под нея и право напред. Професор Мерада седеше на висок стол отляво на голям холографски екран и гледаше право в Дариа, вероятно учудвайки се на смута, настанал от нейното промъкване напред. Той не отговори на нейното кимване с глава и леко махане. До него на трибуната, вдясно от подиума, стоеше висок слаб мъж, облечен в бяла престилка.

Това трябваше да е Блум. Челото му беше гладко и приплеснато назад, носът гърбав, зъбите издадени и неестествено бели. През цялото време, дори когато говореше, беше усмихнат. Дариа го огледа внимателно. Беше сигурна, че никога по-рано не го е виждала. Не беше чувала и за Център „Марглом“ на света Джером. И въпреки това вярваше, че познава всеки изтъкнат учен в областта на изследване на конструкциите на Строителите и всеки център, в който се извършваха анализи на артефакти.

— С това приключихме с още един артефакт — тъкмо казваше Блум. — Елефант. Остават още двеста и седемнайсет. Ще имате удоволствието да научите обаче, че няма да е необходимо да ги разглеждаме един по един, както направихме вчера. Тогава свършихме цялата детайлна работа. С изградената от мен систематика ще установим, че можем много бързо да отнесем всички артефакти към една от моите шест всеобхватни категории. И така. Да започваме.

На дисплея зад него бързо се сменяха артефакти. Без да се обръща да ги види, Блум правеше в едно изречение резюмета на техните типични характеристики и ги отнасяше към някаква определена преди това група.

Макар и с неохота, Дариа призна пред себе си, че е впечатлена. Знаеше наизуст всички артефакти. Очевидно Блум също ги знаеше. Говореше с лекота, гладко, без да ползва бележки. Неговите резюмета бяха лаконични и точни. Аудиторията се смееше от време на време — голяма част от нея — на ироничните, на моменти хумористични коментари, които илюстрираха казаното от него. Дариа беше чувала, че много говорители използват хумора за отвличане на вниманието, за прикриване на невежество или на някой слаб момент в техните аргументи. С Куинтъс Блум не беше така. Неговото остроумие възникваше естествено, спонтанно от самия текст на изложението.

— Което ни довежда до… — каза най-после той, — за облекчение, сигурен съм, на всички… до края на първата част. Свършихме с артефактите.

Дариа разбра, че е била в лекционната зала не повече от един час. Никой не беше помръднал. Тя се огледа и видя Ханс Ребка, далеч вдясно от нея. До него стоеше Глена Омар с ослепителна рокля. Ето значи кой е бил до Ребка, когато изчезна зад ъгъла. Сигурно не му е отнело много време да установи контакт с нея. Омар изглежда беше способна да надуши всеки мъж, дошъл от друга планета. Не можа ли Ханс да я разбере каква е? Мис пикантерия на месеца!

Куинтъс Блум отново привлече вниманието на Дариа към подиума.

— Завършихме фазата на редуциране на данни. Сега, ако нямате нищо против, идва фазата на анализа. Накрая ще приключим с фазата на синтеза.

Холограмният дисплей изгасна и Блум се премести към центъра на подиума.

— Хиляда двеста седемдесет и осем артефакти на Строителите, разпръснати из целия Спирален ръкав. Всеки един загадъчен, всеки един древен, всеки един различен… Нека започнем, като зададем въпроса, който подозирам, че е бил задаван много пъти по-напред: Можем ли да открием в цялото това разнообразие от артефакти свойства, които изглеждат присъщи на всички? Какви са общите им характеристики? Артефактите са много различни по големина. Техните функции се простират от напълно разбираеми като транспортната система Умбиликал между Опал и Куейк на системата Мандъл до съвсем озадачаващи и почти непонятни като обекта в открития Космос, известен като Ленс. Те изглеждат напълно различни. Но наистина ли са такива? Предполагам, че поразително общо свойство за всички е използването на време-пространство. Артефактите на Строителите са създадени преди милиони години, но самите Строители трябва да притежават възможност да работят с пространство-време — или пространство и време — така лесно и произволно, както ние моделираме глина или пластилин. Тази способност е свързана с нещо друго, нещо, което ще разгледам след малко.

Нещо друго. Беше съзнателно създаване на напрежение, подканващо публиката сама да стигне до онова, което Блум щеше да каже. Самата Дариа много пъти се беше чудила на очевидната лекота, с която Строителите са създали аномалии време-пространство, като се започне от простия Уинч на Умбиликал и се стигне до огромната загадка на Торвил Анфракт. Вярваше ли Куинтъс Блум, че има нещо ново да каже, след като толкова много други преди него бяха мислили предълго върху проблема? И дали разбираше, че Анфракт е конструкция на Строителите? Зад небрежното изброяване на факти и лекото манипулиране на аудиторията Дариа долавяше голямо високомерие.

— Сега искам да поставя един съвсем различен въпрос. През изминалите години ние наблюдавахме много промени на артефактите, които изглеждат непредсказуеми. Справедливо е да се запитаме истински ли са те или са само плод на нашето въображение? Не се ли подаваме на светски шовинизъм, вярвайки, че нашето време е уникално по своята важност, както са мислили всички предишни поколения? На този въпрос можем да отговорим благодарение на работата на един от вашите изследователи. Извършеният от професор Дариа Ланг статистически анализ показва, че промените на последния артефакт се различават от всички регистрирани по-рано.

Чула името си, когато най-малко очакваше, Дариа се смути и почувства, че се изчервява. Професор Мерада се беше навел напред и казваше нещо на Куинтъс Блум. Белите зъби блестяха, гърбавият нос се обърна по посока на Дариа.

— Професор Мерада ме информира, че сред присъстващите е самата Дариа Ланг, след като дълго време е отсъствала от института. За мен е чест и аз се надявам, че след края на този семинар ще имаме възможност да се срещнем. Но да продължа. Ние разполагаме с достатъчно статистически доказателства, които показват, че последните събития, включващи артефактите, всъщност са уникални. Но добре известно е, че статистиката не обяснява нищо. Затова трябва да си зададем и да си отговорим на въпроса — защо? Защо има толкова много промени в артефактите? Чудесната работа на професор Ланг, при цялото ми уважение към нея, не отговаря на този въпрос.

Нож измъкнат тайно зад комплимент. „При цялото ми уважение“ означаваше „липса на всякакво уважение“. Когато хората в залата се обърнаха към нея, лицето на Дариа остана безизразно. Блум продължи, оставяйки без внимание реакцията:

— Какво е уникалното в нашето време, достатъчно да предизвика основна промяна в артефактите на Строителите… във всички артефакти на Строителите? Защо се е появил описаният от мен вчера нов артефакт, наречен Лабиринт?

Нов артефакт? Но всички артефакти бяха най-малко отпреди три милиона години! Блум сигурно иска да каже новооткрит артефакт. Но дори и това беше трудно да се повярва. Дариа беше проучила всички сведения в Спиралния ръкав. Тя понечи да го прекъсне, да накара Блум да спре и да повтори казаното предишния ден, но не се осмели да го направи.

— Аз искам да ви предложа отговор и също да направя едно предсказание. Промените стават, защото артефактите най-после са постигнали определената си цел. И каква е тази цел? Тя е да се оформи развитието на Спиралния ръкав, така че то да следва определен път към бъдещето. Но ние можем да се запитаме как е възможно Строителите да знаят каква форма може да приеме бъдещето? За да отговоря на този въпрос ще се върна към по-раншната си теза. Ние знаем, че Строителите умеят да управляват пространството и времето много по-добре от нас. Техните знания се простират далеч над нашите, буквално, защото Строителите не са от далечното минало, древна раса, построила артефактите и после по някакъв начин изчезнала. Те са от бъдещето, от далечното бъдеще, където са построили артефактите и са ги върнали в миналото. Строителите са същества от бъдещето, овладели пътуването във времето. Позволете ми да го повторя отново с други думи, защото този факт е много важен. Строителите не са изчезнали от Спиралния ръкав в някакъв момент в миналото. Те никога не са били в ръкава в миналото… затова не намираме следи от присъствието им там. Те са от бъдещето. И кои са те? При техния интерес към човешките дела и начина, по който са оформили човешките дела, има само един правдоподобен отговор: Строителите сме ние… нашите собствени бъдещи потомци. Ние сме или ще бъдем Строителите. И така стигаме до моето генерално предсказание: артефактите на Строителите са постигнали главната си цел, насочвайки ни по желания път на развитие на Спиралния ръкав. След като тази главна цел е изпълнена, артефактите на Строителите ще продължат да се променят и дори ще престанат да съществуват. Те ще се върнат откъдето са дошли… В бъдещето.

В лекционната зала настана силно вълнение. Само Мерада, който знаеше какво следва, остана спокоен. Куинтъс Блум стоеше отпред на подиума и жестикулираше към Дариа.

— Питам се, професор Ланг… — гласът му се извиси над шума. — Питам се дали вие имате някакъв коментар. Ще изслушам с благодарност мнението ви.

Дариа беше объркана. Тя не можеше да изрази мнение. Не защото предположението на Блум, че Строителите пътуват във времето, беше немислимо от човешка гледна точка.

Не. Защото самата Дариа много отдавна беше разглеждала тази възможност и я беше отхвърлила по твърде трудно обясними причини, за да бъдат представени публично без предварителна подготовка. Тя поклати глава към Куинтъс Блум, обърна се и си запробива път назад към изхода. Трябваше да помисли. Ако наистина имаше нов артефакт, както твърдеше Блум, тя трябваше да научи всичко за него. След това трябваше да преосмисли всичко, което някога беше мислила и вършила през цялата си успешна кариера.

— Ето какво стана. След разговора с Куинтъс Блум Дариа не можеше да си намери място. Беше достатъчно човек да я погледне, за да го разбере. След като изслуша лекцията на Блум, тя излетя. Напусна Сентинел Гейт.

Ханс Ребка престана да говори.

Луис Ненда, който извършваше симултанен феромонен превод за Атвар Х’сиал, го погледна. Преходът беше рязък — от детайлно описание до неочакван лаконичен край. Това сигурно не беше логичният край.

— Да не искате да кажете, че това е всичко? Че това е единственото, което ще кажете за случилото се. Къде и защо е отишла тя?

Ребка вдигна рамене.

— Казах ви всичко, което зная.

— И вие я пуснахте просто така да замине?! Не се опитахте да я убедите да се откаже, нито предложихте да я придружите?

— Не.

— Той лъже, Луис — феромонното съобщение от Атвар Х’сиал пристигна бързо. Не беше необходимо.

— Адски права си, Ат. Лъже! Но защо? — после Ненда каза високо. — Вие присъствахте ли на разговорите й с Куинтъс Блум?

Ребка повдигна рамене.

— Аз останах на семинара, докато ми стана ясно, че няма да разбера повече кой знае какво — той гледаше Ненда право в очите. — Не зная какво са си казали.

Ненда отвърна на погледа.

— Вярвам ви — и добави към Атвар Х’сиал: — На куково лято! И аз мога да лъжа не по-лошо от другите и да гледам право в очите. Какво ще правим по-нататък, Ат?

— Имаме проблем, Луис. Не исках да разкривам пред него, че предсказанието на Блум за промяна и изчезване на артефактите изглежда се сбъдва.

Ханс Ребка щракна с пръсти.

— О, има едно друго нещо, което ще ви е интересно, Ненда. Наскоро, след като пристигнахме на Сентинел Гейт, Д’жмерлиа и Калик се появиха в института.

Като средство за отклоняване на вниманието беше идеален ход. Ненда го изгледа невярващо.

— Калик е тук? И Д’жмерлиа? Защо не ни казахте по-рано?

— Защото вече не са тук. Дариа ги взе със себе си.

— Тя не може да направи това! Те не са нейна собственост. Принадлежат на мен и на Атвар Х’сиал.

— Вече не. Те имат права на свободни същества.

— Глупости! Аз притежавам техните кубчета, които показват, че са роби. Нося ги и сега — Ненда започна да рови в тясното си облекло. Беше му колкото трудно, толкова и неудобно.

— Луис, какво става? — размяната на реплики между Ненда и Ребка беше твърде бърза, за да може Атвар Х’сиал да получи феромонен превод.

— Д’жмерлиа и Калик. Били са тук… и са отишли с Дариа Ланг.

— Моят Д’жмерлиа?!

— И моята Калик. Зная какво казах, Ат, но най-добре да се приготвим да останем повече от един ден. Имаме много работа да свършим, преди да напуснем Сентинел Гейт.

Глава 6

Ханс Ребка беше казал истината за първата среща на Дариа с Куинтъс Блум и за случилото се след това (макар че поради причини, които Ханс предпочиташе да запази за себе си, това не бе цялата истина).

Тя беше избягала неразумно от лекционната зала под напора на емоции. Но десет минути по-късно си пробиваше път обратно навътре, разбутвайки същите ядосани хора, както при първото й влизане. Прав или не, Куинтъс Блум не беше свършил и тя трябваше да чуе и останалата част от лекцията.

Тя знаеше, че трябваше да има още, ако Куинтъс Блум искаше да запази авторитета си пред професор Мерада и института. Мерада, въпреки всичките си недостатъци, беше честен до педантизъм и изключително пунктуален.

Самата Дариа отдавна беше забелязала — и отбелязала — проявеното от артефактите на Строителите преодоляване на време-пространството. Беше лесно да се създаде теория около идеята, че Строителите са пътували във времето. Но теориите лесно се създаваха и бяха от малка полза. Доказателството: наблюденията и твърдите факти бяха преградата, която отделяше науката от пристрастното субективно мислене.

Странното беше, че Куинтъс Блум разполагаше с повече факти, отколкото Дариа можеше да повярва. Тя се убеди в това още докато той говореше. Артефактът, близо до света Джером, независимо дали беше нов, може би съществуваше. Блум беше посетил Лабиринт и беше намерил начин да проникне през неговата навита като корабно въже геометрия. Той беше взел със себе си апаратура за запис. Във върховия момент на неговото изложение затъмненият подиум на изследователския институт се изпълни с картини от Лабиринт — сканираната от всякакви ъгли вътрешност беше странна — нищо не оставаше неподвижно и нищо не беше по права линия.

Куинтъс Блум ограничи коментарите си до минимум. Той остави картините сами да говорят за себе си. Накрая каза:

— Това е най-вътрешната зала на Лабиринт. Картините, които следват, са взети директно от полиглифи7, съдържащи се в тази зала. Не съм извършил никаква редакция, не съм добавил, нито извадил нещо. Просто показвам онова, което съм открил по стените на залата.

Отначало картината беше статична, неподвижна панорама от точки под форма на полумесец. Всеки от присъстващите добре я познаваше. Това беше местната част от Спиралния ръкав, пълен с ярки звезди и дифузни облаци от тъмни или светещи газове. Артефактите на Строителите бяха показани като малки пурпурни люспи. Нищо от изображението не се движеше. Напрежението в лекционната зала постепенно нарастваше. Когато неочаквано се появи зелена точка, цялата зала въздъхна.

— Предлагам за момент да се абстрахирате от това и да концентрирате вниманието си тук — Блум посочи един регион от Спиралния ръкав, далеч от зелената точка, който се беше разпрострял и превърнал в близо разположена структура. Скоро се появи едно оранжево петънце, което на свой ред се разпростря и погълна зеленото.

— Сега, ако обичате, наблюдавайте къде сочи показалецът. Една нова точка — ето! И нейното местонахождение — Земята, първоначалният дом на човешкия вид — не беше необходимо Куинтъс Блум много да говори. Това място беше познато на всички.

Също и поредицата, която последва. Една по една светнаха други точки и се преместиха от Земята и Сол и се разположиха в приблизително сферична схема.

— Кентавър, Барнард, Сириус, Епсилон Еридани, Лебед, Процион, Тау Сети, Каптейн, 70 Ефиукъс… — не само Куинтъс Блум, но и цялата аудитория произнасяше имената. В затъмнената зала гласовете звучаха почти като шепот, ритуално изброяване на най-близките звезди, изследвани от човечеството при космически пътувания с традиционна тяга преди откриване на мрежата Боуз.

Демонстрацията продължи — хилядолетия човешки изследвания показани за няколко минути. Появиха се светли искри с нов цвят, далеч извън Спиралния ръкав. Техният брой също нарасна, докато неочаквано едновременно блеснаха хиляди звезди.

— Откриване на мрежата Боуз и двигателя Боуз.

Отново коментарът на Блум не беше необходим. Всеки беше запознат с момента, когато човечеството се беше втурнало из Спиралния ръкав с темпо, ограничено само от наличните кораби и изследователи, и човешката общност се беше свързала с многобройните светове на Сикропеанската федерация.

Танцът на светлините продължи. Оранжевите точки, които една по една бяха изчезнали, отново се появиха. Но сега видът на Спиралния ръкав не беше познат. По него светеха безброй звезди с различни светлини. Те се простираха на хиляди светлинни години отвъд границите на Четвъртия съюз, отвъд Сикропеанската федерация, в най-затънтените краища на Зардалската общност. Изведнъж всичко стана ново — познатите звездни карти, погълнати от по-голяма панорама.

— Това вече не е нашето минало. Това е нашето бъдеще и бъдещето на другите видове от ръкава — Блум остави демонстрацията да продължи, разпростирайки се из целия ръкав и отвъд него, докато с един жест тя изведнъж изчезна. Отпред на подиума остана само той.

— Зная, че някои от вас бяха озадачени от идеята, която предложих преди няколко минути, когато казах, че Строителите са наши далечни потомци — гласът му беше дружески, дори шеговит. — Това е нормално. Когато за първи път ми хрумна тази мисъл, аз самият бях смутен. Но вместо да се опитвам да ви убеждавам, че съм прав, искам да ви посоча нещо и да ви оставя сами да решите.

Дариа имаше чувството, че Блум говори директно на нея. Сигурно гледаше към нея.

— Картините, които току-що видяхте, показаха Спиралния ръкав такъв, какъвто е бил много отдавна — продължи той — и какъвто изглежда ще бъде в далечно бъдеще. Тези картини взех от самия Лабиринт. Лабиринтът не е ли наистина нов артефакт, както предположих? Или е просто такъв, който сме пропуснали да открием през всичките тези години? Това не е невъзможно, тъй като той е малка структура в открития Космос. Светът Джером е най-близката населена планета, но и тя е около половин светлинна година далеч от него.

Съществуват две възможности — или Лабиринт е нов и се е появил неотдавна, или подобно на другите артефакти на Строителите е съществувал в продължение на милиони години.

— Коя от тях е по-вероятна? Аз приех и двете за възможни. Но после си зададох въпроса — правдоподобно ли е преди три милиона години Строителите да са могли да направят предсказание… точно предсказание… за начина, по който видовете ще се разселят из Спиралния ръкав? Не вярвам. Задайте си същия въпрос и вижте до какво заключение ще достигнете.

Зад Куинтъс Блум отново започна прожекцията на картините. Беше осветена Земята, после съседните звезди. Дойдоха зардалу и си отидоха. Появиха се сикропеанците. Аудиторията можа отново да проследи точната историческа сцена на междузвездните пътувания и развитие. Познатото разселение в Космоса имаше успокояващ, почти хипнотичен ефект.

— Ако вярвате, че преди милиони години Строителите са били способни да направят такива дяволски точни предсказания, добре — гласът на Блум заглъхна, изгубен сякаш сред морето от звезди. — Ако не вярвате, идете във вашето мислене малко по-далеч. Предположете, че Лабиринт се е появил неотдавна — например вчера. Сега вярвате ли, че сме видели бъдещите схеми на развитие? Ако вярвате, тогава отново се изправяме пред същия въпрос — как могат Строителите днес да знаят точната схема на разпространение на видовете из целия Спирален ръкав стотици, хиляди, десетки хиляди години в бъдеще? Това е същият проблем, просто изместен във времето.

Целият Спирален ръкав светеше отново, обсипан със звезди. Земята беше изчезнала, Четвъртия съюз се беше изгубил в огромно море от светлина.

— Ако отговорите, че Строителите са имали магическа сила да предсказват далечното бъдеще, тогава вие им приписвате дарби, които далеч надвишават моите виждания. Но ако вашият отговор е, че Строителите са способни да покажат такава схема, защото тя е част от тяхното собствено минало, тогава вашите мисли съвпадат с моите. Строителите не са три милиона години в миналото; те са незнайно колко години в бъдещето.

Дариа слушаше аплодисментите изпълнили залата след края на лекцията на Куинтъс Блум. Тя не каза нито дума, въпреки многото обърнати към нея глави. Тя знаеше какво искат те. Или публичен диспут между нея и Блум, или признаване, че неговите идеи обясняват онова, което нейните не могат. Нямаше да им достави това удоволствие. Науката не беше шоу бизнес провеждан в големи зали, където се решава кое е истина. Нейното време щеше да дойде по-късно, когато ще има възможност да научи от Блум подробности и да зададе деликатните въпроси, отговорите, на които могат да бъдат избегнати при един трийсетсекунден диспут на публичен форум.

Тази възможност нямаше много да се забави. След семинар професор Мерада винаги даваше частна вечеря на гостите си. Дариа щеше да бъде поканена, въпреки че току-що беше пристигнала в института. Устата й се напълни със слюнка при тази перспектива, но не заради изобилието от храна.

Дариа пристигна пет минути по-рано. Професор Мерада вече беше там, заел както обикновено челното място на масата. Отдясно на него седеше Куинтъс Блум. Обикновено Кармина Голд сядаше отляво. Тази вечер подреждането беше променено. Дариа мина покрай дългата маса, търсейки карта с нейното име и беше изненадана, като я откри, отляво до Мерада, точно срещу Куинтъс Блум.

Блум кимна на Дариа, усмихна се при нейната реакция от подреждането и каза:

— По моя молба — той продължи да говори с Мерада. Дариа зае неуверено мястото си. По някакъв неясен начин вече се беше настроила отбранително. Тя разгледа мъжа срещу нея.

Отблизо Куинтъс Блум не беше толкова впечатляващ, колкото изглеждаше на подиума. Лицето и вратът му бяха обезобразени от някакъв вид кожна болест с големи колкото монета червени язви само частично прикрити с крем и пудра. Езикът му изглеждаше прекалено дълъг. Дариа гледаше с отвращение как при всяка пауза да си поеме дъх, розовият му край излизаше далеч пред белите му зъби.

— Е, професор Ланг? — Мерада се обръщаше към нея. — Какво мислите?

„Мисля, че съм идиот.“ Тя, която се беше движила сред зардалу и дузина други извънземни същества, беше толкова отблъсната от дребни недостатъци в човешката физика, че дори не слушаше. Доколкото знаеше, всички на света Джером изглеждаха като Куинтъс Блум.

— Извинявайте. Какво попитахте?

Мрачен и без чувство за хумор, професор Мерада кимна сякаш потвърждаваше някакво лично подозрение.

— Нашият гост смята, че може би ще бъде грешка да публикуваме петото издание на каталога за артефакти. Може би е остаряло още преди да се е появило.

Това беше достатъчно да привлече вниманието на Дариа… цялото й внимание. Каталогът „Ланг“ — нейният каталог!… Най-авторитетното издание на института. Ако Мерада допускаше спирането му, влиянието на Куинтъс Блум беше далеч по-голямо, отколкото си представяше Дариа.

— Каталогът, разбира се, не е остарял! Новата теория е погрешна — докато говореше, Дариа забеляза промяна в стаята. Бяха пристигнали още хора. Тя погледна масата. Всяко лице й беше познато. Дори това на Е. Кримзън Тали, макар че тя не можеше да си обясни как хуманоидът беше дошъл на вечеря, която се предполагаше, че е с покани. И всички тези лица бяха обърнати към нея, всички разговори на масата прекъснаха.

Беше имала четири часа между края на семинара и началото на вечерята. Не бе много, но достатъчно да се върне в кабинета си и да прегледа собствените си анализи.

— Аз твърдя, че Строителите са от миналото и са съществували преди милиони години. Не зная дали са престанали да съществуват или сега съществуват в някое друго измерение, но това не е важно. Те са били тук, на Спиралния ръкав. Те са направили артефактите. Строителите сигурно са били много различни от нас по начини, които може би никога няма да разберем. Те са управлявали и пространството, и времето и може би са можели да предсказват бъдещи събития, което ние не можем. Нещо повече — техните артефакти говорят за технология, далеч превъзхождаща нашата и за възможни промени в нашето разбиране на физическите закони. Но това е всичко.

Дариа погледна отново към масата. Всички слушаха внимателно. Куинтъс Блум леко се усмихваше, Кармина Голд кимаше. Е. Кримзън Тали изглеждаше малко озадачен, сякаш казаното от Дариа бе очевидно.

— Сега сравнете казаното от мен с онова, което вие предлагате — Дариа погледна към Блум. — Строителите, казвате вие, са от бъдещето. Но това не е обяснение за Строителите, то е просто парадоксално. Нека изясня тезата си, като ви запитам: Кое бъдеще? Ако вие твърдите, че те са от, да речем, бъдеще „А“, тогава връщайки се и поставяйки артефактите, те ще създадат различно бъдеще за Спиралния ръкав, да го наречем бъдеще „В“. Ако отговорите, че не са създали различно бъдеще, тогава бъдеще „А“ трябва да остане неповлияно от артефактите, но ако остане неповлияно, тогава няма никакъв смисъл от създаването на артефакти. Пътуването във времето като обяснение винаги има тази фатална характеристика — то съдържа семената на собственото си отрицание. Моите идеи могат да изискват промени в законите на физиката. Вашите са несъвместими със законите на логиката, което е много по-сериозен проблем.

Не се изрази съвсем ясно. По някакъв начин по пътя от мозъка до устните мислите й се бяха изкривили.

Куинтъс Блум все още се усмихваше. Сега започна да поклаща глава.

— Но скъпи ми професор Ланг, защо сте толкова убедена, че нашето сегашно разбиране на логиката е по-добро от разбирането ни на физиката? Вие зададохте на всички ни един въпрос. Нека сега аз да ви задам два. Вашите идеи обясняват ли появата на новия артефакт, на Лабиринт?

— Не зная дали той е нов. Не съм имала възможност да го разгледам — този отговор не беше убедителен и Дариа го знаеше.

— Но аз го разгледах подробно. Но тъй като не сте виждали Лабиринт, нека не го включваме в разсъжденията си. Ще признаете ли, че на другите артефакти има промени, големи промени, повече, отколкото е имало някога преди?

— Съгласна съм, че са настъпили някои промени. Не съм сигурна обаче колко са значими.

— И вашите теории обясняват ли защо има промени?

— Още не. Аз се върнах в института да започна ново изследване, за да проуча наблюдаваните аномалии.

— О! Важна задача. Но аз мога да ги обясня сега без вашата изследователска програма. Вие казвате, че има „някакви“ промени. Професор Ланг, кога за последен път сте посетили артефакт?

— Идвам направо от Торвил Анфракт. Той е артефакт.

— Наистина ли? — Блум повдигна вежди и погледна към присъстващите — но Торвил Анфракт не е включен в прочутия каталог „Ланг“, книгата, която всички ние приемаме като неоспорим документ — той се обърна към Мерада. — Освен ако някой с по-добри познания не ме коригира…

— Няма го в каталога — отсече Дариа.

— Дори и в предстоящото пето издание? Новото издание?

— Няма го и в него — каза Мерада. — Многоуважаеми гостенино…

— Моля ви, наричайте ме Куинтъс.

— Щом предпочитате. Куинтъс, Торвил Анфракт никога допреди малко не е бил предлаган като артефакт, когато професор Ланг го направи. И той никога няма да бъде включен в списъка на артефактите, без лично да се запозная с доказателствата. Мерада погледна укорително Дариа.

Блум все още се усмихваше великодушно.

— Много добре. Нека за момент оставим Анфракт. Искам да задам един въпрос на професор Ланг. Кога за последен път сте посетили артефакт на Строителите, освен Торвил Анфракт? Някой, който е в прочутия каталог „Ланг“.

Дариа се замисли. Дженезий не бе в каталога, Серенити също. Окото на Гаргантюа не бе в каталога, Глистър също.

— Преди около половин година. Умбиликал между Куейк и Опал.

Но най-големите промени с артефактите са настъпили точно през това време! Половин година, през която не сте видели нито един артефакт. Половин година, през която…

Блум млъкна. Усмивката му изчезна. Той се обърна и погледна вдясно от себе си към насядалите около масата. Гласът на неспокойния хуманоид набра сила.

— Ако Строителите не са в бъдещето, тогава те не могат да се върнат и да променят настоящето, така че Строителите са в бъдещето, защото те не са там да го направят — Е. Кримзън Тали гледаше към началото на масата. — Но ако те са в бъдещето, тогава настоящето не се нуждае артефактите да станат онова бъдеще, така че тогава бъдещето, което те правят, ако изпратят назад артефакти, е различно бъдеще…

Той спря и замръзна. Очите му бяха безизразни, устата отворена достатъчно широко да разкрие долните му зъби.

— Ето! — Дариа посочи обвиняващо Куинтъс Блум. — Успяхте! Объркахте Е. К. Сега това адски трудно може да се оправи. Казах ви, идеята, че Строителите биха могли да дойдат от бъдещето, съдържа логическо противоречие.

Тя изглежда беше единствената, която се интересуваше от това. Около масата започнаха разговори. Професор Мерада се наведе и я потупа по ръката.

— Всички тук сме добри учени, професор Ланг, и трябва да се държим като такива. Всички ние имаме свои високо ценени теории, върху които сме работили много дни и месеци, дори години. Макар да е трудно да изоставим любимите си идеи, но ако се появи нова и по-добра теория, като добри учени наш дълг е да я приемем. Дори да я използваме.

Дариа настръхна. Мерада се опитваше да я успокои. Кармина Голд кимаше в знак на съгласие. Същото правеха и половин дузина други около масата. Не можеше да повярва. Бяха тук по-малко от четвърт час. Първото блюдо още не беше поднесено и тя беше казала само една десета от онова, което имаше да каже… И при това, не бе съумяла да се аргументира убедително. Но умовете около масата вече бяха приключили с темата. Дариа беше изгубила спора. Куинтъс Блум беше победил.

Дариа стана и тръгна слепешком към вратата. Тя беше съвсем уверена, че е права, но без доказателства никога нямаше да може да убеди никого. Куинтъс Блум беше твърде уверен, твърде хитър и симпатичен, твърде добре въоръжен с най-нови факти.

Имаше само един начин да се справи с това. Трябвате да се сдобие с факти. А това нямаше да стане, ако седи в кабинета си на Сентинел Гейт.

Глава 7

Дариа имаше нужда от факти, но в момента искаше нещо много по-лично.

Не бе виждала Ханс от началото на семинара. Доколкото знаеше след първите няколко минути, той беше излязъл. Беше обаче съвсем лесно да научи в коя квартира за гости е настанен всеки посетител. Тя провери централната регистрация. Ханс имаше самостоятелно бунгало за един човек в залесената част зад главния комплекс на института.

Макар че валеше и вече беше тъмно, Дариа не искаше да губи време и да се връща да се преоблича. Нощта беше хладна, но тя прие с благодарност вятъра като сила, която може да отвее тревогите й. Вървеше бавно, вдигнала нагоре лице към ръмящия дъжд. Щеше да й бъде трудно да реши какво да каже на Хапс, без да прозвучи като хленч на неудачник. Беше ли отишъл той в залата, за да види и чуе какво точно се беше случило? Не знаеше.

Дариа се почувства виновна. Преглеждането на старите й бележки след семинара, след това изтърваването на нервите на глупавата вечеря на Мерада, преди още да беше сервирано… Беше твърде заета, за да помисли какво върши Ханс. Може би сега трябваше да компенсира всичко това.

Когато беше на петдесетина метра от бунгалото, дъждът се усили и се превърна в порой. Дариа се затича към покрития вход. Задъхана, тя остана няколко минути, заслушана в шума от падащия дъжд и ромола на водата във водосточния улей.

Вратата не беше заключена. Това беше необичайно за Ханс. Дори беше леко открехната. Вътре беше тъмно, но бунгалата за гости имаха стандартен план. Дариа познаваше разположението. Очите й се адаптираха към тъмнината. Тя мина тихо през отворената дневна в спалнята, без да включи никаква лампа. Видя леглото и един бял чаршаф върху него, изпод който се показваше гол крак.

Дариа хвана палеца и леко го дръпна, после пръстите й се придвижиха нагоре по глезена.

— Ханс? Трябва да говоря с теб. Мисля, че се държах като глупачка.

От другия край на леглото се чу въздишка. В същия момент Дариа разбра, че нещо не е наред. Кракът на Ханс Ребка беше твърд и костелив, а кракът и глезенът, който държеше, беше гладък и мек.

— Кой е? — попита един женски глас.

Кракът се измъкна от ръката на Дариа. Жената се изправи и в другия край на леглото се появи бяло като петно лице.

— Какво, по дяволите, правите?

Лампата светна и Дариа се намери лице в лице с Глена Омар.

— Извинявайте. Мислех, че това е квартирата на Ханс Ребка.

— Вярно е — Глена издърпа чаршафа да покрие голите си гърди и рамене. — Никога ли не сте чували за интимно уединение?

— Какво правите тук? — на Дариа й се стори, че другата жена изглежда повече доволна, отколкото ядосана. — И къде е Ханс?

Знаеше отговора още преди Глена да бе отметнала русите си коси, казвайки:

— Тук. В банята.

Дариа чу шум от течаща вода. Беше го взела за шума на дъжда навън. Тя отиде до вратата на банята и влезе вътре.

Ханс стоеше до умивалника в профил към Дариа и бършеше ръцете си с кърпа. Беше гол и не се обърна, но сигурно я беше чул да влиза, защото каза:

— След десет секунди излизам. Не се бой, няма да избягам.

Той се обърна усмихнат, но усмивката му веднага се превърна в гримаса.

— О, не!

— О, да. Копеле!

Дариа го огледа от изплашеното и разтревожено лице до костеливите колене и прекалено големи стъпала. Докато го гледаше, всички признаци на сексуална възбуда у него изчезнаха.

— Трябваше да се досетя. Това, което се говори за мъжете от Фемъс съркъл, е вярно. Безчувствени, неверни, сексуални маниаци… Мислех, че ти и аз означаваме нещо един за друг.

— Така е. Дариа…

Тя вече беше тръгнала към спалнята. Той остави без внимание Глена и се втурна подир нея.

— … къде отиваш?

— Заминавам. Напускам и този мръсен институт, и тази скапана планета. Не се опитвай да ме следваш. Върни се при твоята… уличница.

— Но къде отиваш?

Ставаше студено, а Ханс беше гол и бос. Подхлъзна се на мокрия торф и падна в калта. Не виждаше нищо.

— Почакай една минутка, ще дойда с теб.

— Няма да дойдеш. Не те искам около мен. Не искам да съм на един и същ свят с теб.

— Кой ще се грижи за теб… Кой ще те предпазва от беди?

— Мога и сама да се грижа за себе си. Махни се и ме остави на мира.

Дариа затича. Ханс направи две крачки след нея. Този път се препъна в едно коренище и отново падна. Когато се изправи, не можа да види нито нея, нито пътеката.

Накуцвайки, той се върна в бунгалото. Вратата беше широко отворена. Била ли е отворена, когато е дошла Дариа? Беше съвсем сигурен, че я бе затворил и заключил. Ханс отиде банята и разтри ожуленото си бедро. Глена все още лежеше, удобно свита в леглото, дръпнала чаршафа до очи. И се кикотеше.

— Трябва да се видите. Косата ви е вир-вода, целите ви гърди и ръце са кални. Приличате на дивак от Фемъс съркъл.

— Да. Истински комедиант — Ханс седна на края на леглото. По дяволите!

— И за какво беше всичко това?

— Знаете достатъчно добре.

— Предполагам, или по-точно досещам се. Вината е изцяло на лошата малка Глена, нали? Казали сте й, обзалагам се, че вие нямате нищо общо с това — един крак се подаде изпод чаршафа и голите пръсти се плъзнаха по крака на Ханс.

— Нищо не съм й казвал. Тя не пожела да ме чуе. Точно сега не може да ме понася — пръстите на Глена се плъзнаха по-високо по бедрото и Ханс се намръщи. — Престанете. Какво сте вие, разгонена женска?

— Може би. Опитайте и ще разберете. Но разбирам мъжете. И ни най-малко не съм ви ядосана. Елате в леглото.

Ханс се изправи. Изражението на Глена се промени от интимно на загрижено. Когато Ханс тръгна към дневната, тя отхвърли чаршафа.

— Къде отивате?

— Трябва да се обадя по телефона. Съвсем кратко.

— На Дариа Ланг?

— Не. Не на Дариа Ланг. Тя няма да говори с мен. Успокойте се. Ще говоря само една минута.

— Добре. Една минута, не повече — гласът на Глена премина в самодоволно мъркане и тя се пъхна отново в леглото. — Не зная как е на световете на Фемъс съркъл, но в нашето общество се смята за неучтиво да се остави една дама самичка, след като е била възбудена.

Ханс не беше излъгал, когато каза, че трябва да се обади, но онова, от което имаше по-голяма нужда, беше време да помисли — да помисли без Глена, притисната до него, да му обърква мозъка.

Как се беше набутал в тази ситуация? Не беше достатъчно да каже, че Глена е толкова секси, пищна и желаеща жена, каквато човек може да се надява да срещне. Преди да напусне Фемъс съркъл това щеше да е съвсем достатъчно, но вече не беше.

Защо тогава не беше изчакал до института, докато работата на Дариа с Куинтъс Блум и професор Мерада свърши?

Той имаше едно обяснение, но то не беше такова, че да го направи щастлив. Не можеше да отрече, че се чувстваше сексуално възбуден дори преди да срещне Глена. Но това не беше причината, поради която двамата се оказаха в неговата спалня. Причината беше, че той беше разсърден — на Дариа.

Когато бяха из пустошта на Фемъс съркъл или Серенити, или се мъчеха да се спасят от зардалу, или да напуснат Торвил Анфракт той беше съвсем добър за нея. Но щом се върна на своя роден свят, Сентинел Гейт, нещата се промениха. Тя го изолира. Предпочиташе снобските си интелектуални приятели… за които той не беше достатъчно цивилизован, за да им бъде представен.

По време на семинара беше решил, макар и несъзнателно, да си отмъсти. Щеше да й покаже. Имаше други жени, изискани и привлекателни, които щяха да го приемат, дори по завишените стандарти на свят като Сентинел Гейт. В момента, в който срещна Глена Омар, беше разбрал, че тя го намира за интригуващ. Беше време и Дариа да го научи.

За нещастие тя беше научила точно това, но не при избрани от него обстоятелства.

Нарочно ли Глена беше оставила вратата отворена? Беше ли тя от жените, които се възбуждат от риска да бъдат открити, както опасността винаги възбуждаше него?

Ханс гледаше през все още отворената врата към леещия се дъжд. Той искаше да каже на Дариа какъв глупак е и колко съжалява, но в тъмнината и под проливния дъжд нямаше представа как да я намери. Трябваше обаче да опита. Щеше да се облече и да каже на Глена да си върви.

Ханс се обърна към спалнята и видя, че тя стои тихо на вратата. Беше се увила свенливо с един чаршаф от леглото.

Той въздъхна. Беше ядосан, но трябваше да се ядосва на себе си, не на Глена Омар.

— Колко дълго стоите там?

— Само минута-две — тя пристъпи към него. — Не искам да ви преча. Изглеждате толкова разстроен.

— Разстроен съм. Мисля, че е по-добре да се облечете и да се махнете от тук.

— Зная — тя държеше в ръце роклята и обувките си.

— Ако не възразявате, ще взема със себе си чаршафа и тези неща. Във всеки случай дрехите ще се намокрят дори да ги облека.

Гласът й беше печален като леещия се навън дъжд. През отворената врата духаше студен вятър и тя потрепери. Глена пристъпи до прага и се поколеба.

— Добре ли сте? — Ханс отиде при нея. — Този чаршаф няма да е достатъчен. Мисля, че трябва да ви намерим нещо непромокаемо. Ще потърся и чадър.

— Не е от това. Искам да кажа, че не е от студа или дъжда.

— Тогава какво има?

— Причината е в мен. Ханс, много съжалявам. Вината е изцяло моя. Когато се срещнахме днес, аз се чувствах самотна и ужасно потисната, а вие бяхте любезен към мен. Вие сте много привлекателен и секси мъж, но повече от всичко имах нужда от компания. Имах нужда от някого, с когото да поговоря, някой да ме прегърне и да ми каже, че не съм си объркала напълно живота…

Ханс се ужаси, като видя как очите на Глена се пълнят със сълзи. Чувстваше се по-добре подготвен да се справи с нападащи зардалу, отколкото с плачеща жена. Опита се нерешително да я прегърне, но тя се отдръпна.

— Не. Сега си отивам. Проблемът не е твой, а мой.

— Ако излезете така, ще настинете. Вече треперите — той я прегърна през раменете и се опита да я отведе от вратата. — Поне пийнете нещо горещо да се стоплите, преди да излезете.

— Не мисля, че трябва. Професор Ланг…

— Тя няма да се върне — „това е повече от сигурно“ — помисли си мрачно той. — А дори и да се върне, ние няма да правим нищо лошо.

— До-о-о-обре — Глена се остави да бъде въведена в дневната. — Не искам обаче алкохол.

— Нещо да хапнете? — чувството за вина към Дариа по някакъв необясним начин се превръщаше в чувство на вина и към Глена.

— Не. Онова, от което наистина имам нужда, е някой да ме прегърне за няколко минути, докато се стопля. След това ще си отида. Ще направите ли това за мен? Искам да кажа, че не сте длъжен да го правите и всъщност аз нямам право да ви моля за това.

— Няма нищо. Нека седнем, докато се почувствате по-добре.

Ханс имаше предвид да седнат в дневната, но Глена го заведе в тъмната спалня. Тя сложи ръка върху бузата му, а после и върху гърдите.

— Но вие сте замръзнали! А пък аз се оплаквах, че ми е студено. Хайде — тя отметна завивките. — Легнете до мен. Двамата ще се затоплим и след това си отивам.

Той беше гол, ожулен и кален, косата му беше още мокра. Трябваше да вземе горещ душ, но Глена стоеше и го чакаше до леглото.

— Няма нищо — каза тя. — Единственото, което искам, е малко да ме подържите в обятията си. Ще бъдете в пълна безопасност.

Ханс не беше сигурен. Той с нежелание легна на леглото и чу как Глена изписка, когато изстиналият му студен крак я докосна. Тя изобщо не беше студена. Той усещаше как тялото й излъчва топлина. Тя дръпна завивките над тях и се премести по-близо.

— Така е по-добре, нали? — попита Глена и въздъхна доволна. — Знаете ли, чувствам се изтощена. Но по-добре да не униваме. Ще си сложите ли ръцете около мен, само за малко? После ставам и си отивам.

След още две минути Ханс направи онова, което тя искаше. Одеялото се беше смъкнало от тялото на Глена. Той се отдръпна от нея с намерението да я завие, но забеляза, че очите й са затворени, а устните леко разделени. Дишаше равномерно и дълбоко.

След момент на колебание той се пресегна и изключи нощната лампа до леглото. Не изглеждаше правилно да я тревожи. Няколко минути почивка, докато двете тела се стоплят нямаше да навреди на никого. След известно време дъждът щеше да спре и Глена можеше да си тръгне.

Ханс въздъхна и затвори очи.

Глава 8

Мрежата Боуз позволява мигновен преход между възли, разделени един от друг на много светлинни години. Нейното използване освободи съществата от Спиралния ръкав от тиранията на пътуването с малки скорости. Малко хора разбраха, че тя им създаде нова нагласа и те започнаха да смятат, че всяко „значително“ пътуване трябва да бъде на междузвездни разстояния.

Така при думите на Дариа, че напуска Сентинел Гейт, Ханс Ребка реши, че тя ще пътува далеч през междузвездното пространство, може би до отдалечените краища на Зардалската общност или до още по-далечните региони на Четвъртия съюз. Когато той излезе в мекия утринен въздух със замъглени очи, нетърпелив и виновен. Вътре Глена дълбоко спеше. (Ако миналата нощ беше изтощена, той не би желал да я среща, когато е свежа и отпочинала.)

Истината беше, че Дариа все още можеше практически да се види. С най-големия телескоп на Сентинел Гейт и подходяща адаптивна оптика Ханс би могъл фактически да види кораба й.

Тя бе поела към артефакта Сентинел, който беше само на двеста милиона километра от Сентинел Гейт. От повърхността на планетата той се виждаше като светещо раирано кълбо, една маломерна луна, закрепена върху утринното небе.

Тя се нуждаеше от доказателство да обори теориите на Куинтъс Блум, а никой във Вселената не познаваше Сентинел по-добре от Дариа. Още като дете, растящо на Сентинел Гейт, видът му беше събудил у нея интерес към Строителите и техните артефакти. Сега пътуването към него беше връщане към безметежните дни на детството.

Разбира се, имаше разлика от онези дни. Някой момент беше трудно да пренебрегне. До нея беше клекнало едно същество и гледаше екрана отпред, изпълнен от Сентинел. Хименоптата до Дариа беше осемкрака, с пълничко като варел тяло покрито с къса лъскава козина. Нейната малка гладка глава беше обрамчена околовръст от блестящи черни очи. В края на бъчвообразния си корем тя имаше смъртоносно жълто жило, което сега беше прибрано и не се виждаше.

В детството на Дариа не бе имала нищо, което макар и малко да прилича на хименопти или други извънземни. Но тя нито за момент не беше помисляла за това. От Куейк до Дженезий двете с Калик бяха минали заедно през толкова много трудности и опасности, че се чувстваше по-близка с хименоптата, отколкото с повечето хора.

А Калик беше умна. Тя знаеше толкова, колкото и Дариа за много артефакти на територията на Четвъртия съюз и много за всичко в Сикропеанската федерация. Дариа беше много изненадана, като срещна Калик и ло’фтианеца Д’жмерлиа на космодрума на Сентинел Гейт. Двете малки извънземни и бивши роби бяха точно онова, от което имаше нужда — някой, на когото да говори… и някой, който няма да я измами и предаде.

Мислите на Дариа бяха отклонени от тракане и свирене до нея. Калик беше взела файла на Дариа за Сентинел заедно с бележките й върху теориите на Куинтъс Блум. Тя ги беше прочела мълниеносно и докато корабът бавно се приближаваше към целта, беше започнала да си съставя собствени впечатления за артефакта.

— Да обобщя — Калик все още тракаше по малко, докато говореше, но за Дариа, която не беше усвоила нито едно тракане от хименоптския език, нейното владеене на човешкия език, беше много впечатляващо. — Непроницаемата повърхност на Сентинел е с радиус половин милион километра от централната структура. При вашето последно посещение каква беше съдбата на всеки обект, който е искал да проникне през тази повърхност?

— Бях там с изследователска група преди две години. Разгледахме я най-напред отвън с ултравиолетови лазери. Измерихме промяната в големината на пирамидата в центъра на Сентинел. Беше по-малка, със страна осемдесет и осем километра вместо деветдесет. Както винаги повърхността беше напълно непрозрачна за радиация. Затова изпратихме сонда. При контакта с видимата повърхност нейният радиален инерционен момент беше напълно обърнат по знак. Когато срещна повърхността, сондата пътуваше със скорост само осем метра в секунда, но бордовите уреди бяха записали краткотрайно ускорение от сто и осемдесет единици. Сондата беше без екипаж, но при такова ускорение всеки на борда би бил унищожен… Най-малкото всеки човек.

— Или хименопта — Калик изсвири в израз на смях. — Ние сме издръжливи, но съществуват граници. Сто и осемдесет единици ускорение за обръщане до скорост от осем метра в секунда. Ако повърхността беше еластична, разрешеното проникване, преди сондата да бъде отблъсната, щеше да бъде само два сантиметра.

— Правилно. Същото, както когато бяхме последния път там — Дариа беше свикнала с идеята, че Калик може да извършва пресмятания с бързината на компютър. — Дълбочината на проникване не зависи от скоростта. Това е едно от нещата, които искам да проверя този път. Чувствам със сигурност, че Куинтъс Блум греши, но ако той е прав, можем да очакваме да видим промени на Сентинел.

— Моите уважения, професор Ланг — почтителният глас дойде откъм пилотската седалка, вдясно на Дариа. — Ако е така, тогава въз основа на това доказателство има достатъчно основания теорията на Куинтъс Блум да бъде приета.

Тялото на Д’жмерлиа беше тънко като водопроводна тръба, но със също толкова крака, колкото и тези на Калик. Те бяха повече от достатъчни да управлява кораба й да му останат свободни за работа с дисплеите. Той показа ново изображение пред Дариа.

— Тъй като вие споменахте ултравиолетови лазери, докато разговаряхте, аз си позволих да използвам същия вид прибор. Това е отразеният образ от вътрешността на Сентинел. Виждам няколко обекта — сфери и цилиндри, конуси… Но моите уважения… — ло’фтианецът обърна лимоновожълтите си фасетъчни очи на очни пипала към Дариа. — Моите уважения, но не виждам нищо, което може с основание да бъде оприличено на пирамида.

Масата на Сентинел лежеше точно пред кораба. Дариа гледаше недоумяващо екрана. Пирамидата трябваше да е там. Тя беше най-интересният обект във вътрешността на Сентинел, обектът, който някои изследователи предполагаха, че може да е централна библиотека за знанията на Строителите. Дариа знаеше точно къде трябваше да е тя по отношение на другите обекти във вътрешността. Тя трябваше да е…

— Изчезнала е. Наистина я няма. Куинтъс Блум беше казал, че може да е изчезнала.

— Нещо повече — гласът на Д’жмерлиа както винаги беше хрисим, подобаващо за един бивш роб. — Докато вие с Калик бяхте заети с важна работа, аз си позволих да докарам нашия кораб по-близо до бариерата на повърхността. Естествено направих го много бавно, така че да не бъдем наранени, нито корабът повреден, когато повърхността го отблъсне.

— Не се тревожи за това. Всички кораби на Сентинел имат вградена защитна система, която ги спира при доближаване до отблъскваща повърхност.

— Много умно — Д’жмерлиа кимна. — Само че тази система не ни спря… и сега според инерционния навигационен прибор ние сме два километра отвъд граничната повърхност. Ние сме вътре в Сентинел.

Вътре в Сентинел, където Дариа толкова често беше мечтала да отиде! Но удоволствието от това беше малко. Това беше доказателство, че Куинтъс Блум е прав, а тя греши. Може би щяха да могат да стигнат до центъра и да разгледат обектите, които хората бяха видели, но не бяха пипнали, откакто беше открит Сентинел.

И след това нямаше да й остава нищо друго, освен да се върне на Сентинел Гейт с подвита опашка и да стане за смях пред Куинтъс Блум, като признае, че всичко се е променило, че неговите хипотези са по-верни от нейните. (Само че, по дяволите, тя не го вярваше.)

— И ние сме щастливи да сме тук и също да сме свидетели на това — отново говореше Д’жмерлиа повече на хименоптата, отколкото на Дариа. — Ти беше съвсем права, Калик, и добре, че не зададохме въпрос. Той го е знаел, когато ни каза да намерим професор Ланг и да отидем с нея, където тя реши. Той е знаел, че ще има откровение, за което, като се върнем, ще докладваме.

Дариа изведнъж разбра. Калик и Д’жмерлиа не се бяха оказали случайно на космодрума.

— Искате да кажете, че Куинтъс Блум ви е казал да дойдете на космодрума и да ме намерите?

— Разбира се, че не е — Калик изтрака в самозащитно неодобрение. — Не се изразих достатъчно ясно, но ние никога не сме се срещали с Куинтъс Блум. Д’жмерлиа имаше предвид капитан Ханс Ребка. Той ни извика и ни каза да ви пазим и да ви върнем жива и здрава на Сентинел Гейт.

— По дяволите този мъж! Казал ви е да ме пазите? Е, майната му.

— Наистина? — Д’жмерлиа наклони учтиво глава и посочи с един преден крайник към контролния пулт. — Искате ли да продължим към вътрешността? Или предпочитате да се върнем на Сентинел Гейт?

— Не! Няма да се върна на онази гадна планета. Да се махаме оттук!

Д’жмерлиа завъртя очи на очните си пипалца.

— Моите уважения, но къде? Аз не мога да избера маршрут, ако крайната цел на пътуване не ми е зададена точно.

Дариа се облегна на стола си. Беше очевидно какво трябваше да направи. Куинтъс Блум винаги щеше да има един кос в ръкава, неговия частен артефакт… Докато Дариа не отиде там и сама не проучи нещата.

— Намери система от преходи Боуз, която да ни изведе на света Джером — Дариа мълчаливо прокле всички мъже, най-вече Ханс Ребка и Куинтъс Блум. Ще отидем да хвърлим едно око на Лабиринт.

Глава 9

Огрян от яркото утринно слънце на Сентинел Гейт, Луис Ненда стоеше изправен до кръста сред цветя, които излъчваха силен, упойващ аромат. Той подсмръкна, сбърчи нос от отвращение и се изплю.

Беше на този теменужен свят и за да го напусне, трябваше да се споразумее с един от най-малко приятните му хора. Ненда и Атвар Х’сиал бяха обсъждали многократно ситуацията и не бяха намерили алтернатива. Ханс Ребка сигурно, знаеше къде е отишла Дариа Ланг, макар че поради някакви свои съображения го пазеше в тайна от тях. Така че Ненда трябваше да го принуди да му каже.

Ако беше на някой нормален свят като Карелиа например, нещата щяха да се уредят много лесно. Той щеше размаже глупавата му физиономия и веднага да измъкне от него онова, което желае.

Но ако стои и си мечтае за по-добри места, нямаше да стигне до никъде. Ненда си запробива път през цветята, докато стигна до входа на бунгалото. Натисна дръжката и откри, че вратата не е заключена. Изръмжа. Покана за обир! Точно сега не. Почука на вратата.

Никой не се обади.

Тогава Ненда влезе, мина през всекидневната и продължи, следвайки миризма, по-привлекателна за него от ароматите навън. Той още не беше закусил.

Кухнята на къщата беше чиста, малка и напълно оборудвана с домакинска техника. Ребка го нямаше, но имаше някой друг.

Сбъркал е къщата! Луис беше готов да промърмори някакво извинение и да излезе, когато позна обитателя на кухнята. Беше високата впечатляваща жена, която беше видял при първото си посещение в института. Носеше бяла роба, отворена отгоре почти до кръста и с цепка надолу, която показваше по-голяма част от крака на жена, която беше виждал преди, претендираща да е облечена.

— Извинете — каза той. — Грешка. Търся къщата на Ханс Ребка. Мислех, че е настанен тук.

— Беше. Но напусна.

Тя очевидно го беше познала, макар той да не можеше да си спомни името й дори от това да зависеше животът му. Ненда се огледа, сякаш очакваше да го види изписано на стените.

— Знаете ли къде е?

— Може би. Аз съм Глена Омар. Изглежда сте ме забравили. Имате вид, сякаш също искате да си отидете. Всичките сте еднакви. Мразя мъжете, които целуват и после бягат. Надявам се да не сте от тях. Заповядайте.

Тя махна с ръка към масата пред нея, на която имаше голяма чиния с изпускащо пара руло и чайник, от който се разнасяше мирис на топъл чай.

Това беше цената на информацията. Луис се предаде. Той седна срещу Глена Омар. Ако Атвар Х’сиал разбере, никога няма да повярва, но поне да закуси.

Глена се облегна назад и въздъхна.

— Ето, така е по-добре. Сега можем да се опознаем. Макар че аз като че ли ви познавам. Когато вчера казахте, че сте Луис Ненда, не можах да си спомня къде бях чула името ви.

Луис не каза нищо. Първо, защото устата му беше пълна с горещо руло. И освен това беше научил от опит, че от хора, които знаят името му, не можеше да очаква нищо добро.

— После си спомних — Глена се наведе напред и деколтето й се разтвори още повече. — Аз съм специалист в информационната система на института и съм виждала името ви като човек, участвал с професор Ланг в едно от нейните пътувания. Тя също е говорила за вас. Намирате ли я за привлекателна?

— Какво? — за Луис, чието внимание беше раздвоено между храната и гърдите на Глена, въпросът беше твърде неочакван.

— Дариа Ланг. Попитах дали я намирате за привлекателна?

Атвар Х’сиал сигурно беше намерила начин да накара Глена да постави нейните въпроси. Това беше уловка.

Луис поклати глава.

— Не. Никак.

— Добре. Но знаете ли, според мен, тя наистина харесва мъже от други планети — Глена се наведе още повече напред. Гледката беше впечатляваща, почти не можеше да й се устои. — Естествено лесно е да се разбере защо. Има някаква загадка в мъжете от други планети. Вие нямате такава тъпа работа, която ви държи у дома и ви превръща в скучаеща личност… Като мен.

Тя повдигна вежди, приканваща го да не се съгласи. Луис беше привлякъл вниманието й и разбирането за това му помогна да си изясни ситуацията. Тя беше колекционер. Беше срещал този тип жени и по-рано. Номерът беше той да получи необходимата му информация, без главата му (или друга важна част от него) да бъде закачена като трофей на стената над леглото й.

Той погледна с дълбока, фалшива искреност в очите й.

— Предполагам, че Дариа наистина харесва Ханс Ребка. Той е видял сто различни планети.

— Вероятно — Глена се усмихна като котка над купичка с мляко. — Но той харесва ли я? Не толкова много, ако питате мен… Имам доказателство. За дружба е необходим повече от един човек. Привличането трябва да е взаимно. Не сте ли съгласен?

— Абсолютно. Обзалагам се. Затова Ханс я е изоставил, нали? Добре… Искам да кажа добре за него. Обзалагам се, че много се е ядосала.

— Беше направо бясна. Каза, че го напуска и напуска Сентинел Гейт и изхвърча като фурия навън. Но тя обича мъже от други планети, мога да ви гарантирам. Вие, знаете, също сте привлекателен мъж. Не мога да не се запитам дали Дариа не се е опитала да ви съблазни?

— Не бих казал. Но някои си въобразиха, че е имало нещо такова.

— Обзалагам се, че са били прави — Глена обърна глава настрана, така че да може да хвърли един свенлив поглед на Луис. — Вие сте неотразим, току-що го разбрах. Вие имате онзи сигурен поглед в очите.

„Правилно. И съм една стъпка по-нисък от теб и една стъпка по-широк, и съм целия в белези, и съм космат, и съм така плътно скрит в дрехи, че не мога да ги сваля за час и половина ако река да го направя. Какво, по дяволите, несъответствие е необходимо, за да те изкара от релсите?“ Луис изпробва една скромна усмивка, която приличаше повече на хилене на палач.

— Не трябва да съблазнявате така един мъж сутрин. Не е честно. Знаете, че ме чака работа.

— Мен също. Наричайте ме Глена. Какво ще правите тази вечер?

— Нищо специално. Но аз останах с впечатление, че вие и Ханс Ребка…

— Моля? — една слаба ръка отхвърли тази възможност. — Ние сме само приятели…

„Искаш да кажеш, че вече е закачен в колекцията.“

— Приятно ми е да го чуя.

— Във всеки случай той е готов да отиде някъде извън системата — Глена се нацупи. Докосна пръстите на Луис, след това плъзна ръката си към китката му. — Тогава може би тази вечер вие и аз…

— Може би — Ненда отмести ръката й и се закле тържествено на залез-слънце да напусне планетата. — Но сега трябва да говоря с Ханс Ребка. Къде е той?

— В техническата лаборатория, губи си времето с някакъв тъп компютър, в който се е получило съединение по време на вечерята с професор Мерада — сега, когато имаше онова, което желаеше, Глена беше готова да бъде съвсем мила. — Мога да ви покажа пътя от входната врата. Нагоре по хълма е.

Луис вече беше тръгнал. До вечерта не оставаше много време. Лабораторията не можеше да е на повече от пет минути… Особено ако тича.

На вратата точно когато мислеше, че е свободен, Глена отново го хвана за ръката и го обърна с лице към себе си. Сините й очи бяха широко отворени, зениците — разширени.

— Току-що си спомних още нещо, което Дариа Ланг съобщи за вас. Тя каза, че вие имате приставка — Глена леко потрепери и захапа долната си устна. — Това звучи неотразимо очарователно. Чудех се какво криете под всичките тези дрехи. Обещайте, че ще ми я покажете.

Луис Ненда не си спомняше да е тичал, но за две минути стигна до техническата лаборатория. Той влезе и се намери пред сцена, която приличаше на ужасяващо убийство.

На един метален стол беше поставено тялото на Е. Кримзън Тали. Ръцете, краката и торсът му бяха здраво завързани с каиши. Черепът му беше разцепен хоризонтално точно над ушите, така че черепната кутия бе разделена и горната част обърната и увиснала пред лицето му на парче кожа от челото.

Зад стола стоеше Ханс Ребка. Той държеше един предмет, приличен на ледосекач, но с много по-тънък връх и го забиваше дълбоко в сивия овал на голия мозък на Е. К. Тали.

Ненда пристъпи напред и застана до Ребка.

— Какво се е случило. Продухано уплътнение?

Ребка продължи, без да вдигне глава.

— Нещо такова. На една вечеря преди два дни получи късо съединение. Обадих се на специалистите от Миранда и те обещаха да поправят основната схема. Междувременно ми казаха как да извърша студен старт.

— А за какво е лентата?

— Защита. От Миранда казаха, че по време на стартиране може да има преходни процеси. Не искам да хукне да излиза през стената.

Ребка беше намерил онова, което търсеше, и бръкна за последен път в черепната кутия. Тялото на стола трепна. Той хвана провисналата горна част на черепа и я захлупи. Костите се наместиха, линията между двете половинки се скри под кожа и коса.

— Ще трябва да минат около трийсет секунди за вътрешно съгласуване, преди да разберем какво става — Ребка се изправи и погледна Ненда. — Какво искате? Последния път, когато се срещнахме, ви казах всичко.

Ненда също се изправи. Двамата се гледаха очи в очи, но все пак той беше с половин глава по-нисък от всеки друг на Сентинел Гейт. Ненда почувства напрежението. Ако бяха кучета, зъбите им щяха да лъщят оголени, козината на гърбовете им щеше да е настръхнала. Някой ден двамата щяха истински да се хванат гуша за гуша. Ненда знаеше, че Ребка има такова желание не по-малко от него. Но това нямаше да стане днес.

Ненда си пое дълбоко дъх, преди да заговори:

— Чух, че тръгвате. Напускате Сентинел Гейт.

— И какво, ако е така? Аз съм свободен човек.

— Ако тръгвате подир Дариа Ланг искам да ви предложа споразумение. Нека да дойдем с вас. Ние имаме информацията, която тя би желала да има, и искаме да знаем нейното мнение.

— Ние?

— Аз и Атвар Х’сиал.

— Трябваше да се досетя. Двамата мошеници заедно и двамата все още опитващи се да си върнете Калик и Д’жмерлиа. Откажете се, Ненда — Ребка се приближи. — Те повече не са ваши роби.

Боят не биваше да се състои днес.

Това би бил възможно най-лошия момент.

Но може би все пак ще бъде днес.

— Не сте добър лъжец, Ребка — Ненда почувства ноздрите му да потрепват. — Вчера казахте, че не знаете къде са.

— И наистина не зная. Не можете ли да разберете това с пилешкия си мозък? Не зная къде е Дариа Ланг, нито Калик, нито Д’жмерлиа. Това не ви ли е достатъчно? — Ребка се караше, но лицето му изразяваше повече разочарование, отколкото гняв. — Защо, по дяволите, не ми се обадиха?

— Дариа?

— Не. Тя не може да ме понася. Не би ми се обадила дори да я моля.

— Добре. Искам да кажа не е добре, защото трябва да я намеря.

— Имах предвид Калик и Д’жмерлиа.

— Казахте ли им да ви се обадят?

— Не. Казах им да намерят Дариа и да отидат с нея, но не им казах да ми се обадят.

— Значи сте по-тъп, отколкото ви мислех. Вярвате или не, но те все още се държат като роби. Ако изрично не им наредите нещо, няма да го направят. Почакайте минута — Ненда гледаше облещен. Другата част от казаното от Ребка най-сетне беше стигнало до съзнанието му. — Вие сте им казали да отидат? Вие сте заповядали на моя роб и на роба и преводача на Атвар Х’сиал да отидат с Дариа Ланг?

Вече се показаха стиснати юмруци и оголени зъби. Коленете бяха само на секунди от слабините. Двамата мъже се преместиха на едно свободно място и заеха стойка за бой. Но преди да бъде нанесен първият удар, откъм средата на лабораторията се чу силно кихане.

То беше последвано от стон, от покашляне и шумно оригване. Е. К. Тали се извиваше в стола, дърпаше ограничаващите го каиши и се оглеждаше недоумяващо.

— Какво стана с вечерята? И с хората?

Ребка бързо отиде при него.

— Добре ли сте?

— Разбира се, че съм добре. Но къде се намирам?

— В техническата лаборатория. Трябваше да извърша студен старт. Какво е последното нещо, което си спомняте?

— Седях на масата и слушах Дариа Ланг и Куинтъс Блум. И после професор Ланг започна да коментира логическите изводи от твърдението на Блум, че Строителите са пътуващи във времето, хора, дошли от бъдещето — Тали започна да върти очи нагоре. — От което следва…

— Отново ще го повредите! — Ненда скочи напред и разтърси хуманоида, прекъсвайки по средата изречението му.

— Господи, прав сте — Ребка вдигна ръка. — Е. К. спри. Не искам да мислиш за пътуване във времето, докато от Миранда не ни съобщят, че са поправили софтуера ти.

— Но ако Строителите са от бъдещето…

— Спри! Мисли за нещо друго. Каквото и да е. Мисли за… какво, за Бога? Хайде, Ненда, помогнете ми! Е. К. говори за космическо пътуване. Кажи на Ненда какво решихме да направим двамата, след като напуснем Сентинел Гейт.

— Имате предвид плана ни да посетим Парадокс? Разбира се. Ще се опитаме да влезем, като използваме някои от моите специални възможности, макар че както всички знаете, никой по-рано не е успял да влезе и успешно да излезе. Артефактът, известен като Парадокс, означава, че Строителите…

— Не говори за Строителите! Говори за Дариа Ланг. Е. К. ти беше с Дариа на вечерята. Имаш ли представа къде може да е отишла? Ненда мисли, че зная, но аз наистина не знам.

— Мога да помисля — Е. К. Тали се обърна с лице към Луис Ненда. — Разгледах в големи подробности въпроса за следващото изследване, което произтича логически. Почти сигурно Дариа Ланг ще изследва един от артефактите, но кой? Преди да достигнем Сентинел Гейт аз изчислих и съхраних за всеки артефакт вероятността за плодотворно ново изследване. В низходящ ред на вероятност резултатите могат да се резюмират така: Парадокс — 0.0061; Торвил Анфракт — 0.0045; Мантикор — 0.0037; Райнхард — 0.0035; Елефант — 0.0030; Фламбо — 0.0027; Кокун — 0.0026; Ленс — 0.0024; Умбиликал — 0.0023; Магиар — 0.0022; Капе — 0.0019…

Докато Е. К. Тали съобщаваше нивата на вероятност, Ненда погледна към Ханс Ребка.

— Не можете ли да го спрете? Ще изброи поне хиляда и двеста.

— Защо да си правя труда? Това го отклонява от проблема — Ребка погледна назад. — Все още ли имате желание да се бием?

— Бих искал. Но точно сега това е лукс, който не мога да си позволя — Ненда отстъпи четири крачки назад. — Трябва да намеря Дариа Ланг, а вие не можете да ми кажете къде е. Затова ще трябва сам да я открия. А губенето на време с вас няма да ми помогне. Тръгвам.

На вратата на лабораторията той се обърна и хвърли един последен сърдит поглед.

— Приятно прекарване на Парадокс на вас и на вашия приятел с отварящ се череп. Кой знае може би и двама ви ще видя там. Но се надявам да не стане.

Ребка отвърна с озъбване.

— Върви по дяволите!

— Фамбезакс — 0.0015 — изпя Е. К. Тали.

— Благодаря подобно — изръмжа Луис Ненда.

Глава 10

Преди по-малко от година Дариа Ланг беше тих и отдаден на изследванията си учен в института по артефакти. Не беше напускала Слънчевата система, в която се намираха Сентинел и Сентинел Гейт. Върховна цел на нейното съществуване беше изготвянето на поредното издание на каталога „Ланг“.

После дойде пътуването до системата Добел. С това започна цялата й странна одисея до Куейк, Глистър, Серенити, Торвил Анфракт, Дженезий и връщането обратно у дома.

Всичко това стана за по-малко от една година. Сега утвърден и опитен пътешественик из най-отдалечените краища на Спиралния ръкав, на Дариа й беше трудно да повярва, че тихият учен-изследовател някога е съществувал.

Но понякога имаше директни доказателства, че новият й опит е съвсем отскоро — и съвсем ограничен.

Дариа проучи мрежата Боуз и набеляза серия от преходи, през които трябваше да мине техният кораб „Майозоутис“ от Сентинел през света Джером до Лабиринт. Това й отне много часове грижлива работа, но тя беше горда от резултата. Докато прехвърляше файла в друга база данни, от която можеше да се стартира серията, Калик случайно я видя какво прави.

— Моите уважения — малката хименопта повдигна глава. — За първи път ли използвате мрежата Боуз?

— Използвала съм я и преди, но това е първата ми възможност да планирам сама последователност от преходи.

Калик внимателно заразглежда файла. Дариа чакаше, надявайки се да чуе похвала. Вместо това Калик изтрака, изсвири и каза:

— Извинете. Но мога ли да разгледам енергийния бюджет, свързан с един или два от тези възли?

— Разбира се.

Калик направи копие от файла и се прехвърли на собствения си терминал, по-удобен за същество с осем полидактилни крайника. След няколко минути тя прехвърли друг файл на терминала на Дариа без никакъв коментар, но Дариа веднага видя, че е алтернативна траектория през мрежата Боуз. Беше с два пъти по-малко време на преход и една четвърт енергиен разход.

— Калик! Как го направи?

Хименоптата наклони глава.

— Моите уважения, професор Ланг, голямата интелектуална мощ дори на ниво като вашето невинаги може да замести скромния практически опит. Когато служех на господаря Ненда много, много пъти съм използвала мрежата Боуз.

Това беше най-многото, с което един бивш роб на Луис Ненда можеше да каже на някой човек, че е невежа и отхвърля цялото му изчисление за преход по мрежата Боуз. Дариа взе маршрутния план на Калик и се приготви да го въведе за изпълнение.

Пътуването щеше да включва странна комбинация от подсветлинни и свръхсветлинни скорости. Това на свой ред изискваше да се използват последователно Боуз и стандартен двигател понякога с необичайни закъснения или бързо доставяне на енергия.

Сложила ръце над клавиатурата, Дариа размишляваше върху първия скок. Тя се чудеше къде да зададе точката за преминаване към подсветлинна скорост, когато усети, че Д’жмерлиа стои над рамото й. Очните пипалца на ло’фтианеца бяха изнесени в напълно различни посоки, така че да може да гледа и клавиатурите, и дисплеите.

— Моите уважения — Д’жмерлиа се пресегна покрай Дариа с четири, прилични на тояги, крайници. Твърдите пръсти затракаха по клавишите толкова бързо, че не можеха да се проследят. Когато няколко секунди по-късно се оттеглиха, Дариа видя, че бяха зададени командите на кораба за всеки етап на пътуването от Сентинел до Лабиринт.

Тя не си направи труда да попита как Д’жмерлиа го беше направил. Не искаше отново да чуе, че работата не изисква истински талант, а само малко опит. Вместо това се оттегли в каютата си със съзнанието, че на собствения си кораб беше станала излишна.

Къде другаде знанията й щяха да се окажат недостатъчни? Дариа не знаеше, но един вътрешен глас не преставаше да й повтаря, че при всички предишни скокове в неизвестното (като предстоящото изследване на Лабиринт) тя се бе ползвала от умението и опита на специалиста по изглаждане на конфликти Ханс Ребка — Ребка, скапаната, невярна, развратна свиня от Фемъс съркъл.

Върна се при пилотския пулт, където седеше Д’жмерлиа.

— Можеш ли да установиш свръхсветлинна връзка със Сентинел Гейт?

— Разбира се. Ще бъде скъпа, защото трябва да използвам три възли Боуз.

— Няма значение. Искам да говоря с Ханс Ребка. Много добре — вместо да започне изпълнението на задачата, Д’жмерлиа се колебаеше.

— Какво искаш? — Дариа отдавна работеше с него, за да знае, че такава пауза обикновено означава молба, която той се притеснява да отправи.

— Когато говорите с капитан Ребка, ние с Калик ще ви бъдем благодарни, ако му зададете един въпрос.

— Разбира се.

— Ще бъдете ли така добра да го попитате защо ни инструктира да ви потърсим на космодрума и да ви придружим на това пътуване? Много мислихме над този въпрос, но не можахме да си отговорим. Разбира се, от нас се очаква да ви защитаваме, но от какво? Когато не сме сигурни, че правилно сме изтълкували една заповед, се чувстваме некомфортно.

— Ще го попитам — Да я защитават! Отново тази дразнеща дума! Той сигурно я мислеше за твърде глупава и наивна, за да може да се грижи сама за себе си. — Можеш да си сигурен, че ще го попитам, това чистопробно копеле. Свържи ме с него!

Установяването на връзка отне известно време. Дариа седеше и кипеше от яд. Накрая връзката се осъществи и тя видя лицето на един почти непознат й оператор по съобщения в института.

— Искам да говоря с Ханс Ребка.

Главата на екрана кимна.

— Зная. Но това не може да стане, затова разговорът беше прехвърлен на мен.

— Да не му се е случило нещо? — неочаквано гневът на Дариа премина в тревога.

— Не, доколкото зная. Добре е. Но е изчезнал. Тази сутрин напусна института.

— Дяволите да го вземат този тип! Казал ли е къде отива?

— На мен не. Но хуманоидът Е. Кримзън Тали е заминал с него. А Тали ми каза, че отиват да изследват артефакт, наречен Парадокс. Вие добре ли сте? — операторът беше видял изражението на Дариа. — Да ви свържа ли с някой друг?

В известен смисъл изчезването на Ханс Ребка направи всичко по-просто. Направи я самостоятелна.

Ханс неведнъж й беше казвал: „Хората говорят за живота като игра. Но ако животът е игра, той съвсем не е като покера. В живота човек не може да върне картите, които не му харесват, и да се надява да получи подобри. Човек трябва да изиграе раздадената му ръка и да направи всичко възможно да спечели с нея.“

Ханс не споменаваше мизата, но при него това често е бил неговият живот и животите на всички около него. Дариа не беше сигурна каква беше мизата този път. Най-малкото, нейното чувство за собствено достойнство и репутация. Отвъд него можеше да е всичко — от бъдещето на института по артефакти до бъдещето на Спиралния ръкав.

Наистина високи мизи.

Имаше и един по-дребен въпрос — ръката на Дариа. Това беше самата тя с всичко, което знаеше за Строители и артефакти и двете извънземни. Интелигентни извънземни, несъмнено, но извънземни, свикнали да бъдат роби, поради което им беше трудно да проявят инициатива.

Съществуваше и още нещо, един актив, който досега Дариа не беше имала възможност да оцени. Тя беше взела със себе си пълно копие от файла за Лабиринт, подарен на института от Куинтъс Блум. Той съдържаше цялата му неотдавнашна публикация, анализ на данни и теория. Дариа, разбира се, щеше да ги проучи. За нея обаче далеч по-значими бяха необработените данни — точна хронология на откриване и изследване на новия артефакт, всички физически измервания и снимки, направени отвън и отвътре на Лабиринт.

Всичко това беше въведено в бордовия компютър на „Майозоутис“. Пътуването до Лабиринт дори с изготвената от Калик превъзходна стратегия щеше да отнеме дни. А при поемането на пилотските функции от Д’жмерлиа Дариа нямаше какво да прави.

Нищо, освен истинската работа, онази, за която се беше обучавала през целия си живот. Претрупаната каюта на кораба не предлагаше удобната среда на кабинета на Сентинел Гейт, но когато беше концентрирана, Дариа не забелязваше средата. Като възможност за проучване на файла, пътуването до Лабиринт беше неповторимо.

Тя си направи кът в каютата на кораба и се настани там. Най-напред разгледа описанието и обсъждането на Куинтъс Блум на „старите“ артефакти. Дариа познаваше всеки от тях като близък приятел. Тя очакваше да научи малко ново за тях, но така може би щеше да научи повече за истинския Куинтъс Блум — човекът зад любезния, самоуверен, всезнаещ авторитет на подиума на института.

Универсален каталог на артефактите, статия № 1: Кокун

Форма: Кокун е система от четирийсет и осем базалтови стълбове. Те свързват структура в свободния Космос посредством четиристотин трийсет и две хиляди нишки с повърхността на планетата Савал…

Блум беше спазил установената от Дариа в нейния каталог на артефактите последователност. Тя прочете описанието на Кокун. Нямаше нищо ново, но макар и с неохота се възхити на стила му на писане. Беше стегнат и точен. Единственото, което я накара да се намръщи, беше заключителното изречение:

Класификация: Транспортна система за пренасяне на материали до и от повърхността на Савал.

Това беше скок от физическите факти за формата и структурата на Кокун към едно категорично твърдение за истинското му предназначение.

Дариа премина към Калиоп — вторият артефакт в списъка. После към объркващите сингулярности на Циркълох, третия, който Куинтъс Блум беше класифицирал като аномален, което означаваше, че не може да се отнесе към тази класификационна система! След това Нъмън, четвъртият, който беше обожествяван от варнианците много преди хората да се появят на сцената със своите собствени идеи за божество. Дариа кимна. Кой знае, може би варнианците са видели нещо, което хората не са могли.

Работата беше поглъщаща, почти успокояваща — едно връщане назад към дните, когато изследването означаваше проучване ма отдалечени във времето и пространството обекти, анализ на места, където Дариа не се надяваше никога да отиде. И отнемаше време. Най-после гладът я върна към външния свят, за да открие, че по-голяма част от деня беше минала. Беше прегледала описанията на почти половината артефакти. И разбра, че в нея се е зародила една идея, без да знае как или кога беше станало това.

Дариа погледна навън от дълбините на своето укритие. Д’жмерлиа седеше пред пулта за управление на кораба, Калик почиваше легнала с прострени към него крака. Хименоптата може би спеше, но тя също скучаеше. И второ мнение щеше да бъде полезно.

— Калик? Ще погледнеш ли нещо?

Дариа прехвърли копие от файла на удобната за ползване от Калик работна станция и отиде в камбуза да потърси нещо за ядене. Може би Калик ще прочете онова, което Дариа беше прочела, и ще направи различно заключение. Може би не можеше да се направи никакво заключение. Или може би втората половина на описанието на артефактите противоречеше на впечатлението, което тя бе получила от първата.

Тази мисъл накара Дариа да грабне храната веднага щом беше готова и да се заеме отново за работа. Ленс, Скримшо, Парадокс, Мелстровом, Годстут… Където и да бяха или щяха да бъдат, Строителите ценяха разнообразието. Нямаше два артефакта с нещо повече от повърхностно сходство. Но Куинтъс Блум по някакъв начин ги беше групирал в шест основни класа. Изкуствено ги беше класифицирал. Никой друг не беше направил удовлетворителна систематика на артефактите. Тази класификация беше ли удовлетворителна?

Дариа излезе от унеса, в който беше изпаднала, и видя, че Калик стои търпеливо до нея.

— Свърши ли вече? — беше учудващо, въпреки скоростта и ефективността на хименоптската централна нервна система.

Калик премигна с двата си реда очи.

— Не. Извинявам се за моята мудност, но списъкът е дълъг. Позволих си да прекъсна важните ви мисли само за да посоча, че Д’жмерлиа се нуждае от дефиниране на маршрута. Да ни заведе ли директно на Лабиринт или да минем през света Джером?

Дариа беше отложила вземането на това решение, а после го беше забравила. Въпросът беше дали Куинтъс Блум беше разказал всичко относно трудностите с Лабиринт и възможните опасности? Директният път беше по-икономичен, но онзи тих глас отново й нашепна в ухото. Гласът беше досаден, но Дариа се беше научила да не го пренебрегва.

— Докъде достигна с четенето на описанието на артефактите?

— Сега съм на сто тридесет и третия. Имаш ли някакъв обобщен коментар?

Въпросът беше некоректен. Дариа не беше стигнала дори до някакво временно заключение, докато не прегледа пет пъти повече резюмета на Блум за артефактите.

Екзоскелетът на Калик не позволяваше никаква лицева подвижност. Но два нейни предни крайника трепнаха, с което тя показа, че съвсем не е спокойна.

— Имам някакво впечатление. Твърде неоформено, за да бъде наречено анализ.

— Кажи го все пак.

— Изтъкнатият Куинтъс Блум е много добър писател. Неговите описания са винаги ясни и не съдържат повторения. Предлаганата от него систематика не прилича на нищо, което съм виждала по-рано.

Калик млъкна. Дариа чакаше. До тук коментарите съответстваха точно на нейните. Имаше ли нещо повече?

— Само едно нещо ме безпокои — този път паузата беше дори по-дълга. — При отнасянето на един артефакт към дефинираните от него класове Куинтъс Блум никога не злоупотребява, нито погрешно интерпретира някоя част от описанието на артефакта. На мен ми се струва обаче, че понякога той пропуска да спомене някой важен аспект на артефакта. И тези пропуснати елементи са такива, които противоречат на отнасянето на артефакта към избрания от него клас.

Право в десетката! Дариа беше готова да прегърне Калик, само че човек не можеше да си позволи такава свобода с една хименопта.

Казаното от Калик напълно съвпадаше със собственото убеждение на Дариа. Куинтъс Блум беше умен, творчески тип и умееше да внушава доверие. Той беше извършил чудесна работа с резюмирането на артефактите, беше проявил творчество в създаване на система за класифициране на артефакти. Единствената му грешка беше в нещо, което учените бяха вършили в продължение на хиляди години. Обикновено учените не променят данни, освен ако не са чисти шарлатани. Но когато фактите не съответстват на тяхната теория, съществуваше страхотно изкушение да намерят основание да отхвърлят неприятните факти и да се придържат към теорията. Птоломей го беше правил. Нютон го беше правил. Дори Айнщайн го беше направил и при това съвсем явно. А сега и Куинтъс Блум. Големият въпрос беше дали го беше направил само този път, или му беше навик, повлиял цялата му работа, включително и описанието на Лабиринт? Имаше ли артефактът някое неспоменато свойство, такова, което би убило непредпазливите изследователи?

— Надявам се моите предварителни мисли да са ви от полза — Калик стоеше пред Дариа, но не гледаше в нея.

— Те са точно такива, каквито ми трябват — Дариа проследи погледа на редиците очи и за нейна изненада видя, че половината й сандвич стоеше забравен на конзолата. Въпреки че умираше от глад, тя беше толкова развълнувана, че беше забравила да яде. Тя взе храната и отхапа една огромна хапка. — Това ни освобождава от необходимостта да вземаме решение — каза тя с пълна с хляб и салата уста. — Благодаря ти. Кажи на Д’жмерлиа, че преди да отидем на Лабиринт, ще трябва да посетим света Джером. Трябва да научим повече за Куинтъс Блум. Искам да зная с какво се е занимавал, преди да започне да работи върху артефактите на Строителите.

Глава 11

Луис Ненда наблюдаваше залеза на Сентинел Гейт.

Поразително! Никакво изпускане на отровни газове, каквито човек трябва да очаква при залез-слънце на Стикс. Никакъв свистящ вихър като при изгрев и залез-слънце на Тюфел. Никакъв пороен дъжд като на Сколдуорд, където всеки, който е навън в неподходящо време, бърза да се прибере на сухо. Никакви комари с размерите на човешка длан като на Пепърмил, пикиращи бомбардировачи, които се спускат бързо и неочаквано и забиват осемсантиметровата си сонда на всеки квадратен сантиметър незащитена кожа.

В далечината се смееха хора, пееха птици, цветята затваряха цветчета в спускащия се мрак и запазваха най-деликатните и най-фини аромати за вечерните часове.

Всеки момент щеше да дойде Глена Омар.

Атвар Х’сиал можеше да си мисли каквото си иска, но Луис не копнееше за това. Най-малкото не толкова силно.

В един по-ранен спор с Атвар Х’сиал той й се беше озъбил може би малко по-остро, отколкото беше оправдано.

— Аз върша цялата работа, докато ти седиш тук и се шляеш.

— Да не искате да кажете, че съм приемлив заместител в тази дейност? Че моето тяло е приемлива алтернатива на вашето в странните човешки ритуали на чифтосване?

— Ти я изплаши до смърт и я остави да скимти от страх. А какво става с мен? Да не съм предвиден като някаква човешка жертва за Глена Омар, в случай че научим къде е отишъл Д’жмерлиа? Ти се нуждаеш от твоя преводач, за да можеш да комуникираш с хора, това е всичко.

— Аз работя върху алтернативни методи на комуникация. И ако аз открия Д’жмерлиа, вие също ще откриете Калик… — речта на Атвар Х’сиал премина в лукави феромонни инсинуации. — … и вашата приятелка-жена, Дариа Ланг. Аз имам нужда да обсъдя с нея промените на артефактите на Строителите, но се чудя дали отхвърлянето на Глена Омар не произтича от някакво предишно споразумение от ваша страна с личността Ланг. Чудя се дали това не е главната причина за вашето нежелание да се срещнете с Глена Омар.

— Казал ли съм, че няма да се срещна с Глена? Разбира се, че ще се срещна. Тази вечер. Вече се уговорихме — и ако няколко изтощителни часа, прекарани с Глена Омар беше всичко необходимо да премахне подозрението на Атвар Х’сиал за Луис и Дариа Ланг, цената не беше голяма.

Луис беше готов да я плати сега. На залез-слънце в третата градинска беседка надолу по хълма, където беше стоял Ханс Ребка.

Беше по залез, третата градинска беседка, той беше тук. Но къде се бавеше Глена?

Той чу женски смях нагоре по хълма. Полузаслепен от залязващото слънце, Ненда погледна нагоре. В отговор чу приличен на магарешки рев мъжки смях.

Глена се приближаваше, ала не беше сама.

И облекчението, и разочарованието изглеждаха преждевременни. Луис се изправи и тръгна към двойката. Глена дойде по пътеката, сложила собственически ръка върху рамото на висок мъж, който вървеше до нея. Беше облечена със светлозелена дълга рокля с висока яка, която оставяше малко непокрита кожа и определено й придаваше вид на девица.

— Здравейте, Луис — тя му се усмихна топло. — Очаквах да ви намерим тук. Има промяна в плановете. Бях по средата на една дискусия с професор Блум…

— Куинтъс.

— Да, Куинтъс Блум — Глена се притисна до мъжа. — Не можахме да си довършим разговора. Затова той ме покани да продължим по време на вечерята. И естествено…

— Няма проблем — Луис наистина смяташе така. Той се възхищаваше на самоувереността, а в държането на Глена нямаше и следа от извинение.

— Здравейте, професоре. Аз съм Луис Ненда.

— Наистина ли? — Блум освободи ръката си от Глена и махна сковано. Той разгледа Луис с ентусиазма на човек, срещащ карелианец с пълна с въшки глава, като нещо, което изскача от дупка в скалата и с едно щракване на челюстите ти отхапва главата. — И с какво се занимавате?

— Главно работа, свързана с изследователски проекти. При последното ми пътуване бях на Торвил Анфракт. Върнах се през системата Мандъл.

— Наистина ли? — още преди Луис да му беше отговорил, Блум се обърна да погледне нагоре по хълма.

Глена задържа за момент пръсти върху голата ръка на Луис.

— Той е абсолютен гений — прошепна тя. — Надявам се разбирате, но възможност като тази…

— Казах, че няма проблем — познавам тази игра, мила. Сега вземате онзи, който искате, но се постаравате да си запазите и другия, в случай че ви потрябва по-късно. — Вървете и се насладете на вечерята.

— Някой друг път обаче вие и аз…

— Можете да сте съвсем сигурна.

Щастлива, Глена стисна ръката му. Но Куинтъс Блум се беше обърнал с кисела физиономия.

— Слушайте. Вие току-що казахте нещо, Торвил Анфракт ли споменахте?

— Точно така. Току-що се върнах оттам, далеч в Зардалската общност.

— Това е името, което спомена Ланг на вечерята миналата вечер — Блум обясняваше на Глена, напълно игнорирайки Луис. — Тя каза, че Торвил Анфракт бил артефакт на Строителите, но, разбира се, професор Мерада посочи, че няма доказателства за това. Ако беше артефакт обаче, това може да бъде откритие с огромно значение — Блум най-после се обърна директно към Луис.

— Познавате ли Дариа Ланг?

— Разбира се.

— Случайно да е била с вас на Анфракт?

— На него и в него. Вътре в него.

— Преди три дни на една вечеря тя напусна института — Блум вдигна поглед над главата на Луис и остана така, загледан в нищото. — Не каза на никого къде отива. Така че почти сигурно е…

Куинтъс Блум не разкри докрай мислите си пред Луис. Не беше необходимо. Луис беше готов с отговора на следващия въпрос още преди Блум да го беше задал.

— Ако ви осигуря кораб, бихте ли могли да ме закарате на Торвил Анфракт?

— Бих могъл и ще го направя. Дори имам кораб. Ако цената е добра, искам да кажа.

Последното изречение изрече, без да мисли, но Луис не се опитваше да си прави шега със себе си. „Добра“ цена. Дори ако Блум няма повече от два цента, самото отиване там ще е достатъчно.

Изгревът на Сентинел Гейт беше, ако изобщо е възможно, по-грандиозен от залеза. Въздухът беше магически чист, цветята и храстите покрити с дъхава роса. Птиците събудени, но още не в движение, приветстваха слънцето с песни от скришните си гнезда.

Глена се върна в къщата си, без да види нищо от това. Тя често се беше прибирала вкъщи в ранните часове на деня, но прелестите на събуждащия се растителен и животински свят не я вълнуваха. Всъщност, чувстваше се леко разочарована. Куинтъс, изглежда, я харесваше достатъчно и желаеше да прекарат много часове заедно. Те бяха говорили и се бяха смели, яли и пили, приказвали. Бяха се разхождали хванати за ръце из института, вътре и навън. Бяха наблюдавали романтичния залез на Сентинел Гейт. Допирът на неговата ръка върху рамото на Глена беше накарал всичките й сокове да потекат. А после, когато всичко изглеждаше готово да тръгне с пълна скорост напред, той се беше прибрал в квартирата си.

Глена въздъхна. Може би скромната рокля беше тактическа грешка? Без да изпада в подробности, тя бе познавала и по-бързи мъже. В случая с Куинтъс Блум тази мудност беше може би фатален недостатък. Той беше мъж на кариерата, мъж на действието, стремящ се да се издигне и вече изгарящ от желание да напусне Сентинел Гейт. Беше сбъркала, като го представи на Луис Ненда с неговите приказки за Анфракт, защото двамата скоро щяха да тръгнат нататък. Глена може би нямаше да има втора възможност — с никого от двамата.

Тя беше близо до дома си, достатъчно близо да види меката светлина пред входната врата, която беше оставила да свети през нощта. Достатъчно близо, за да види, че вратата, която беше сигурна, че бе оставила отворена сега беше затворена. Някой беше влизал в къщата. Може би още беше вътре.

Глена се намръщи — озадачена, не разтревожена. Кражбата и насилието бяха почти непознати на Сентинел Гейт. Тя живееше сама. Роботите по почистване и поддържане на дома бяха педантично точни и оставяха вратите на къщата, както ги намираха.

Тя изпита изгарящо желание въпреки неочакваната заплаха. Куинтъс Блум беше я разочаровал. За съжаление той се беше оказал нерешителен. Но Луис Ненда нямаше да е такъв. Той беше истински чуждоземец, без морални задръжки, от една от неспокойните планети на Зардалската общност. Тя беше отложила срещата с него и всичко, което щеше да последва от това. Но той не желаеше да чака.

Глена свали обувките си, отвори леко вратата и влезе. Дневната беше празна, но тя надушваше слаб извънземен мускус. Разбира се, той вече е в спалнята, легнал и чакащ на мекото, широко легло. Дали си е свалил тъмните, прилепнали по тялото дрехи? Или чака Глена да му ги свали? Чака, ако е мъжът, какъвто се надяваше да е. Той знае колко силно иска тя да изследва присадената му приставка.

Глена влезе на пръсти в спалнята. Когато наближи леглото, тя се спря. Луис не лежеше на него. Наведено до него…

Едно голямо тяло, кошмар от сънищата, се изправи високо до тавана. Чифт дълги многоставни крайници вдигнаха Глена от пода. Викът й беше заглушен от мека черна лапа. Тя беше притеглена напред към една широка безока глава с тънък хобот, който потрепваше в центъра на лицето. В ушите й прозвучаха тихи пронизителни писъци.

Глена се бореше, но не толкова силно, колкото може би трябваше. Беше познала нападателя. Сикропеанка. Тя знаеше от съобщителната система на института, че неотдавна е пристигнала една женска от този чуждоземен вид. Пристигнала, според информацията, заедно с Луис Ненда.

— Какво искаш?

Въпросът беше безсмислен, защото всички знаеха, че сикропеанците не могат да говорят. Но при звука бялата безока глава кимна и отнесе Глена обратно при вратата на дневната. Един черен крайник посочи мълчаливо през входа към комуникационния терминал на Глена, до който имаше оставен сив кашон. Глена се намери поставена внимателно на пода до входа. Тя беше веднага освободена.

Можеше да избяга. На неканената гостенка щеше да й бъде трудно да се промъкне обратно в дневната, макар че беше влязла оттам. Беше й трудно обаче да повярва, че нещо, което й мислеше лошото, щеше да я остави на място, откъдето можеше свободно да избяга. Глена отиде нерешително до комуникационния терминал и зачака.

Сикропеанката мина през вратата и застана до сивия кашон. Пъргави черни лапи започнаха сложен танц пред него. Екранът на терминала светна и на него се появиха думите:

Говорете на човешки език. Апаратът ще го преведе.

— Коя си ти? Коя си ти? — Глена го каза два пъти, толкова беше задъхана. — Какво искаш?

Екранът затрептя и се появи дълго обяснение.

Името ми е Атвар Х’сиал. Аз съм сикропеанка. Делови партньор на Луис Ненда. Ако вие сте жената Глена Омар, искам да говоря с вас.

— Аз съм — Глена погледна сивия кашон, след това тъмночервената раковина и отворения чифт жълти рогца на главата. Докато говореше, чу отново онзи слаб пронизителен звук. — Аз мислех, че сикропеанците виждат чрез звук и говорят помежду си, като използват някакви миризми.

Този път думите на екрана се появиха мъчително бавно.

Наистина е така. Аз имам вграден прибор, който приема човешка реч и я конвертира в двуизмерна структура от звуци извън вашия честотен обхват. Аз виждам тази структура като картина, вътре, в която са написани формите на моя собствен език. По такъв начин „чета“ вашите думи в тази визуално-звукова схема. „Говоря“ по подобен начин чрез превръщане на моите жестове в двуизмерен образ, който на свой ред се конвертира в двумерни звуци, наричани от вас думи. Това е груб метод за говорене. И неточен, но най-добрият, който мога да постигна. Нося го със себе си. Да подготвя изказване, думите, на което не съм записала предварително, е много трудно.

— И какво искаш?

Да ви предложа една необикновена за вас възможност. Вярвам, че вие много искате да правите любов с моя партньор Луис Ненда и с човека Куинтъс Блум.

— Не бих го казала по този начин — Глена Омар направи всичко възможно да извини сикропеанката за липса на разбиране на най-фините действия в човешките социални навици. — Но само за да продължим разговора какво, ако е така?

Екранът се изпълни с думи. Атвар Х’сиал сигурно предварително си беше приготвила отговора.

За да направите това, вие трябва да имате продължителен достъп до тях. Мъжът Блум заедно с Луис Ненда и аз скоро ще напуснем Сентинел Гейт. Куинтъс Блум ни помоли да го заведем до един регион на спиралния ръкав известен като Торвил Анфракт, където предполага, че жената Дариа Ланг сега прави изследвания. Ненда и аз познаваме региона Анфракт достатъчно добре и можем лесно да заведем там Блум. Но ако Ненда и Блум напуснат Сентинел Гейт, вашето желание да правите любов с тях няма да се осъществи. Нито ще имате достъп до тях по-късно. Аз мога да уредя вие да участвате с нас в експедицията. Като специалист по информационни системи официално вие ще ми помагате да постигна по-добро общуване с хората, посредством средствата, които използваме тук. Неофициално ще имате малко задължения и ще бъдете свободна да преследвате собствените си цели.

— Наистина ли мислите, че имам толкова голямо желание за това? Не си правете труд да превеждате и отговаряте на този въпрос. Да предположим, че е така… И може би наистина е така. Не разбирам вас какво ви засяга.

Атвар Х’сиал дълго мълча. Омар не беше сигурна дали мислеше или просто имаше затруднения с превода. Най-после се появиха думите:

Моят роб и преводач, Д’жмерлиа, е с Дариа Ланг. Искам да го върна. Изгарям от желание Луис Ненда и аз да тръгнем на това пътуване. Но от дълго време съм обезпокоена, че Ненда може да е емоционално неуравновесен заради жената, Дариа Ланг. Вие сте, разбирам, привлекателна жена. И той е податлив на вашия чар. Ако вие пътувате до Торвил Анфракт и Луис Ненда е в компанията и на двете…

— Няма да има борба.

Глена беше отнела Ханс Ребка от Дариа без изобщо никакъв проблем. Същото можеше да направи и с Луис Ненда. Тя беше заинтригувана. В същото време това беше предизвикателство и възможност да стане по-близка с Куинтъс Блум. Известно време Ненда би бил интересен, но Блум беше нещо друго. Няма да е лошо да пътува из Спиралния ръкав като законна съпруга на един признат гений. Колкото до демонстрираната свенливост, тя знаеше начини да се излекува от нея.

Глена имаше само още един въпрос.

— Аз съм сигурна, че мога да накарам Луис да забрави, че Дариа Ланг някога е съществувала. Но се чудя за теб. Ти не го ревнуваш от Ланг, нали? Искам да кажа, разбирам, че ти самата си жена. Аз мислех, че няма начин хора и сикропеанци — че Луис Ненда и ти — искам да кажа, как все пак мъжките сикропеанци правят любов с женските?

Може би Глена беше отишла твърде далеч. Отговорът определено закъсня твърде много.

Впечатлението ви е погрешно. По-точно би било да попитате: как ние жените, сикропеанки, оправяме мъжките по време на чифтосване? И също след това.

Чифт предни крайници започнаха енергично ритмично да замахват и да се движат към тъмночервената долна част на Атвар Х’сиал. След още няколко секунди дългият хобот се пресегна надолу и запита:

Това обаче е много личен въпрос, на който предпочитам да не отговоря. Ще кажа само следното: вие може би ще бъдете по-малко смутена от отговора, отколкото Луис Ненда или Куинтъс Блум.

Глава 12

Светът Джером се върти по орбита около жълтата звезда джудже Тетрагама само на четирийсет светлинни години от Сентинел Гейт. Почти директно между двете лежи ярката синя звезда Ригел. Ригел е истинска супергигантска звезда с петдесет пъти стандартна звездна маса, сто хиляди пъти стандартна яркост, светеща със силна и ослепителна светлина. Малцина наблюдатели на нощното небе от Сентинел Гейт могат да видят бледото светене на Тетрагама, скрито близо до зрителната линия на Ригел. И никой на Сентинел Гейт не може да види прашинката — света Джером, който блещука слабо в отразената от Тетрагама светлина. През всичките години прекарани в института до идването на Куинтъс Блум, Дариа не можеше да си спомни някой да е споменавал името на този свят.

Докато „Майозоутис“ захождаше за кацане, тя погледна на няколко пъти планетата. Че светът Джером е слабо населен, ставаше ясно от липсата на светлини на градове откъм тъмната страна. Планетата сигурно беше бедна и изостанала, иначе Дариа щеше да е чувала повече за нея. Все пак според Куинтъс Блум това беше неговият роден дом. Тя беше също най-близката населена планета до артефакта, който той беше открил и нарекъл Лабиринт.

Когато „Майозоутис“ се приземи и Дариа слезе, тя не видя нищо, което да промени първото й впечатление. Имиграционните власти се състояха от един човек, който поздрави доста приветливо Дариа, но се втрещи, като видя Калик и Д’жмерлиа. Междузвездните посетители хора бяха доста голяма рядкост. Входната система на света Джером нямаше изобщо никакви процедури за работа с нецивилизовани, нечовешки същества от Сикропеанската федерация и Зардалската общност.

Докато служителят си блъскаше главата със старите наредби и следеше неспокойно с едно око двете извънземни, Дариа взе решение. Тя беше планувала да прекара само един или два дни на света Джером, преди да продължи за Лабиринт. С това бюрократичната процедура с влизането на Калик и Д’жмерлиа можеше да отпадне.

— Да предположим, че тези двамата останат на кораба?

Чиновникът не изрази гласно облекчението си, но изражението му се промени.

— Няма никакъв проблем. Стига да се спазват стандартните карантинни норми. Могат да се внасят храна и напитки, но никакви растения или животни… — той погледна неуверено към двете извънземни. — … И нищо не може да се изнася от кораба.

Калик и Д’жмерлиа не възразиха. Когато премина през цялата безсмислена процедура и накрая получи разрешение да напусне космодрума, Дариа се почувства неудобно. До неотдавна двете извънземни бяха роби, а тук отново ги третираха като втора категория граждани. Не беше много успокоително да знаеш, че в Сикропеанската федерация положението може да е обратното и Д’жмерлиа да бъде свободен да обикаля, а Дариа да бъде задържана и третирана като подозрителна.

Минути след като напусна космодрума, чувството й за вина изчезна. Калик и Д’жмерлиа нищо не губеха… Може би дори печелеха. Тя не знаеше кой е бил Джером, но ако е мъртъв, когато такъв изостанал свят като този е бил кръстен на негово име той вероятно се е обърнал в гроба. Планетата беше точно на граничното от Тетрагама разстояние за населен свят. Беше зима и дните бяха къси. Слънцето беше като светла черешова костилка на небето. Въздухът беше рядък и студен и стискаше за гърлото, пълзящата растителност беше хилава, прашна, сиво-зелена. Хората, които Дариа срещна изглеждаха също толкова хилави и прашни. Те я насочиха към въздухоплавателната служба, която обслужваше Центъра Марглом.

Дариа предположи, че това е добра новина. Домът на Куинтъс Блум можеше да бъде на другата страна на планетата, а не само на две хиляди километра. Лошата беше, че по пътя самолетът спира на половин дузина места.

Самолетът, на който се качи Дариа беше достатъчно голям да превози дванайсет души. При този полет обаче имаше точно двама пътника — Дариа и един пълен мъж, който беше заел цялата седалка. Докато подготвяха самолета за излитане, тя разгледа от мястото си зад него дебелия му врат и ниско остригана коса. Изглеждаше добър кандидат за сътрудник в изследователски център. Беше прекалено пълен за някаква физическа работа.

Беше невъзможно да седне до него. След излитането Дариа се премести напред и седна пред него. Тя се обърна да погледне назад над облегалката. Не обичаше да разговаря с непознати (на нея самата й беше неприятно, когато други хора нахлуваха в нейното мисловно пространство), но й беше нужна информация.

— Извинете. Случайно да пътувате за Центъра Марглом?

Този мъж очевидно споделяше възгледите на Дариа за съприкосновение с непознати. Той вдигна глава и се намръщи.

— Аз също отивам там — продължи Дариа — с надежда да посетя един човек на име Куинтъс Блум. Интересувам се дали го познавате.

Намръщената физиономия се промени в усмивка на човек, който е доволен да съобщи лоша новина.

— Познавам го. Но няма да го намерите. Не е в центъра. Всъщност той не е и на планетата — човекът продължи с неприятната новина. — Намира се на друга звездна система, където е поканен да изнесе някакъв доклад.

— Жалко. Запознах се с част от неговия труд и мисля, че е забележителен.

Дариа замълча. Мъжът не каза нищо и сведе очи.

— Питам се има ли някой друг — продължи Дариа. — Някой в Центъра, с когото бихме могли да обсъдим неговия труд. Знаете ли?

Той въздъхна раздразнено.

— Куинтъс Блум е най-популярната личност в центъра. Там почти всеки би могъл да дискутира неговия труд с вас, от директора до последния научен сътрудник. Ако решат да го направят. Което аз не бих сторил.

— Директорът?

— Клима Неч. А сега, ако нямате нищо против… — той отвърна решително очи от нея.

— Извинявайте, че прекъснах размисъла ви.

Мъжът изсумтя. Дариа се върна на мястото си. Това все пак беше някакъв успех. Блум беше известен, неговият труд — високо ценен. Той сигурно включва изследвания, извършени преди откриването на Лабиринт и преди новата му теория за Строителите.

Полетът щеше да продължи още два часа и ако тя се опита да проведе още един разговор, спътникът й сигурно щеше да избухне. Мислите на Дариа се върнаха на единствена й дискусия с Куинтъс Блум. На нея не й беше харесало казаното от него, но тя не можеше да го остави без внимание. Вярваше, както я беше уверил той, че в артефактите на Спиралния ръкав има нови и безпрецедентни промени. Но нищо в нейните собствени теории не можеше да обясни появата на новия артефакт Лабиринт. По-лошото обаче беше, че откриването от Блум на Лабиринт изглежда опровергава идеята, че Строителите са напуснали Спиралния ръкав преди милиони години и никога не са се връщали. Как по време, когато хората са били само примитивни хоминиди, Строителите са могли точно да предскажат пътя, по който човечеството ще достигне до пътуване в Космоса и ще излезе навън да изследва Спиралния ръкав?

Много добре. Да предположим, че Строителите не са си отишли. Да предположим, че са все още из Спиралния ръкав под форма или място, което не позволява на хората и на другите видове да контактуват с тях или дори ги наблюдават. С неговото доказателство от Лабиринт Блум също беше поставил едно очевидно невъзможно за преодоляване препятствие пред тази идея. Той беше показал схеми за бъдещо развитие на Спиралния ръкав и беше задал въпроса: „Как биха могли Строителите днес да знаят схемата на развитие на Спиралния ръкав за десет хиляди години напред?“ Освен ако, както настояваше Блум, Строителите не са хора от бъдещето, пътуващи във времето, поставящи артефактите назад в тяхното собствено минало.

Дариа отхвърли обяснението като противоречащо на логиката. То противоречеше също на нейните собствени предположения за Строителите. Те бяха във всяко отношение, което Дариа можеше да опише, твърде извънземни, за да бъдат хора дори и от бъдещето. Те бяха много повече извънземни от сикропеанците или хименоптите, или дитроните, или ло’фтианците, или дори зардалу. Те вероятно се бяха развили в среда, където никакви хора или друг вид не би могъл да оцелее. Тяхната връзка с пространството и още повече с времето беше твърде загадъчна.

Така че отговорът не беше пътуващи във времето хора. Но тогава тя не можеше да избяга от предизвикателството, поставено от Куинтъс Блум. Тя трябваше да си представи раса същества, които по някакъв начин знаят какво ще правят хората и другите видове след хиляда или десет хиляди години. Това не беше въпрос на гледане в миналото и екстраполиране в бъдещето. Хората можеха достатъчно лесно да правят това, но всякакви екстраполации след неколкостотин години биваха опровергани. Строителите не само са предсказали бъдещето на Спиралния ръкав, както биха могли да направят хората. Те са могли по някакъв начин да видят бъдещето така ясно, както Дариа можеше да вижда през предното стъкло на самолета приближаващите се очертания на заснежените хълмове. Тя не можеше да различи подробностите там, както би могла, когато отиде по-близо. Може би Строителите също не са могли да различат в детайли дългосрочното бъдеще, но те са видели общата картина на Спиралния ръкав, както Дариа можеше да види контурите на тъмнеещия се зад нея пейзаж.

Хълмовете приближаваха. Сега Дариа наистина можа да различи детайли, включващи доста голям град сред снега. Самолетът се спускаше, насочваше се към една поляна на два-три километра на запад от града.

Тя наблюдаваше появяващите се подробности от картината пред нея. Тя виждаше сгради и хилави дървета.

Да виждат във времето, както тя вижда в пространството? Слабо в най-далечното бъдеще с видими само най-едри щрихи. После близкото бъдеще по-ясно, с повече видими подробности.

Това изглеждаше възможно. Настойчивият тих глас дълбоко в нея настояваше, че е правилно. По някакъв непонятен начин чувстваше, че беше проникнала едно ниво по-дълбоко в загадката за Строителите.

Дариа не обичаше да лъже. Понякога обаче лъжата правеше нещата много по-лесни.

— От Сентинел Гейт, да, и подготвям очерк за Куинтъс Блум. Естествено искам да се срещна с хора, които го познават добре и разбират неговата теория.

Дариа се усмихна почтително. Клима Неч се облегна назад в подсиления й стол и кимна. Директорката на Центъра Марглом беше достатъчно огромна, за да промени Дариа мнението си за мъжа в самолета. В сравнение с Клима, той беше просто като сянка. Почти всички, които срещна бяха пълни. Може би имаше нещо в диетата на света Джером? Във всеки случай, след като на Дариа й стана ясно, че за Клема Неч името й означава по-малко от нищо (дотам с нейната слава), можа по-лесно да излъже.

— Не ме цитирайте пред другите членове на института — Клема скръсти ръце на огромния си корем. Тя говореше с абсолютно монотонен глас, без да промени нито височината, нито интонацията. — Но Куинтъс е нашата най-блестяща звезда и Центъра Марглом е щастлив, че го има. Вие го познавате, предполагам, с неговата работа за Лабиринт. Ако искате докато сте тук да хвърлите едно око на този артефакт можете да посетите обсерваторията.

— Искате да кажете, че Лабиринт се вижда… повърхността на света Джером?

— Разбира се, че това искам да кажа. Иначе бих ли ви предложила да ви го покажа? Нашият телескоп не е най-големият на планетата, но мисля, че е добър за всекидневно ползване…

На Дариа й притъмня. Ако Лабиринт можеше лесно да се види от повърхността на света Джером, той трябваше също толкова лесно да се види и от Космоса. Което означаваше, че ако винаги е бил там, трябваше отдавна да е открит. Така че поне едно от твърденията на Куинтъс Блум трябваше да е вярно.

— … в много различни области и изследователска работа и е ценна инвестиция — Клема Неч Продължи монотонно да разказва с глас, който звучеше като добре репетирана роля. Дариа съсредоточи вниманието си върху говорещата. — Ще ви резюмирам само три от тях, после предлагам да ви представя на някои от колегите на Куинтъс. Те ще ви дадат подробностите, които са ви необходими за вашия очерк. Най-напред, в първите си години в центъра, Куинтъс Блум пръв предложи идеята, че в света Джером се е появило местно население от може би интелигентни същества, което не е оцеляло до пристигането на хора на планетата. Тази идея днес е предмет на голям спор, но Куинтъс не участва в него. Неговите интереси продължиха напред, за да обхванат всички големи тела, обикалящи по орбита в системата Тетрагама. Тук той също предложи нови и поразяващи идеи, които в дългата история на света Джером, през многото столетия на колонизация…

Сега Клема Неч достигна върха. Дариа стисна уста и си припомни, че доброволно беше дошла. Никой не беше виновен, виновна беше единствено тя самата.

Беше късно следобед, Дариа седеше изтощена в централната библиотека на Центъра Марглом. През последните седем часа се беше срещнала с двайсет и трима члена на изследователския персонал. Всеки беше говорил за Куинтъс Блум със суперлативи, за неговата ерудиция, за бързината на ума. Приемаха всичко, което беше казал, писал или мислил.

Излизаше, че той е господин Чудо. Беше време да се върне на „Майозоутис“ и да продължи пътуването си до Лабиринт.

Имаше само един проблем. Всички, които Дариа беше срещнала в центъра, също бяха толкова посредствени (Дариа избра най-безобидната дума, за която можа да се сети), че не им трябваше много да бъдат впечатлени. Или, ако беше необходимо, дори напълно шашнати.

Изправена пред лабиринта от подозрителни мнения, Дариа направи онова, което й подсказа нейната втора природа. Тя се обърна към обичайния си източник: библиотечните бази данни. Думите можеха да лъжат или подвеждат така лесно, както и хората. Но статистическите данни от миналото и постиженията трудно можеха да се подправят.

Тя извика на компютъра биографията на Блум заедно със списък на неговите публикации. Документът беше впечатляващ. Беше започнал изследователска работа на млада възраст и оттогава беше направил много публикации. Във файла бяха всичките рецензии и всичките го представяха в много добра светлина. Беше напредвал в Центъра Марглом с възможната максимална бързина.

Дариа се върна към самото начало на файла. По образователната система на света Джером децата тръгваха на училище на ранна възраст и хората-учители съставяха неделима част от образователния процес. Куинтъс Блум беше роден в малкия град Фоглайн, лежащ по средата по права линия между Центъра Марглом и космодрума. Когато е бил на пет години, родителите му загинали при промишлена авария и е бил отгледан от баба си и дядо си. Посещавал основно училище в същия град. Във файла беше посочено името на учителя, но липсваха подробности. Баба му, и дядо му бяха умрели.

Ако родният град на Куинтъс Блум беше в някоя друга посока, за Дариа това едва ли би имало значение. Решението й да спре във Фоглайн по пътя към „Майозоутис“ беше просто импулсивно.

Изненадващо първият учител на Блум не беше умрял, нито пенсиониран или изчезнал. Както научи късно на следващата сутрин, той беше напуснал Фоглайн и постъпил като учител в друг малък град, Расмусен, на около четирийсет километра.

До Расмусен нямаше въздушен транспорт. Сигурно беше време да се откаже и да тръгне за Лабиринт. Само че до края на деня от Фоглайн нямаше самолет до космодрума. Късно следобед, когато Дариа се намери в една совалка, пълзяща към Расмусен, впечатлението й за света Джером като примитивно място се потвърди. Тя не се чувстваше оптимистично настроена. Щеше да пристигне много след свършване на училище и издирването на учителя Орвал Фриймонт щеше да е трудно.

Тя погледна през прозореца. В този час Лабиринт беше далеч на изток под хоризонта, но според централната библиотека на Центъра Марглом на вечерното небе артефактът трябваше да се вижда като обект от седма величина. Това беше твърде слабо, за да се види с невъоръжено око. Ако обаче Лабиринт е бил тук по време на първото колонизиране на света Джером нямаше начин да остане неоткрит. Дариа се отпусна на седалката, потънала в мрачен самоанализ. Очевидно Куинтъс Блум отново беше прав — Лабиринт беше нов артефакт. Първият нов артефакт от три милиона години насам.

Когато Дариа слезе от автобуса, вече се беше смрачило. Фоглайн беше град на електрониката, Расмусен — на генетиката. И двата града бяха пред въвеждане на пълно автоматизирано промишлено производство, така че макар да се работеше денонощно, някои елементи все още се изработваха ръчно. Улиците бяха пълни с отиващи и връщащи се от работа хора.

Ако се съмняваш, питай. В Расмусен не може да има много учители.

— Търся Орвал Фриймонт. Работи в училището.

Третото питане даде резултат. Една жена в самурено палто над къса рокля от ламе със златни нишки — може би не всички на улицата бяха фабрични работници — посочи сграда на странична улица, чийто червен покрив едва се виждаше.

— По-добре побързайте — каза тя. — Орвал живее самичък и си ляга рано.

Жената изглеждаше уверена, но като видя мъжа, който отвори вратата при почукването, Дариа се зачуди дали не е сбъркала къщата. Тя си го представяше възрастен прегърбен педант. Веселата яка фигура, която стоеше пред нея, не изглеждаше по-възрастна от самия Куинтъс.

— Орвал Фриймонт?

Мъжът се усмихна.

— Аз съм.

Дариа произнесе речта си — една лъжа лесно се казва, след като е пускана в обръщение двайсет и пет пъти.

Пет минути по-късно тя седеше в най-удобния стол в малката къща, пиеше чай и слушаше ентусиазираните спомени на Орвал Фриймонт за Куинтъс Блум.

— Той беше ученик в първия ми клас, когато още бях млад учител във Фоглайн и не бях много уверен в себе си. Разбира се, първият клас на всеки учител е много специален и човек никога не забравя децата от него — Фриймонт се усмихна на Дариа, карайки я да съжалява, че не е била в неговия първи клас. — Но въпреки това Куинтъс Блум беше нещо специално.

— В какъв смисъл?

— Може би съм учил и други деца толкова умни, колкото Куинтъс, но нито тогава, нито по-късно съм имал някой ученик, който да иска толкова много да бъде първенец. През този първи ден в моя клас още не беше чул думата „амбиция“. Но той вече беше амбициозен. Знаете ли, че още през първия ден си смени името? В класа дойде като Джон Джонс, но вече беше решил, че това име е много обикновено за онова, което възнамерява да стане. Искаше да има специално име. И обяви, че от този ден нататък се казва Куинтъс Блум. Отказваше да отговаря на всяко друго име. И беше толкова упорит, че чак плашеше. Беше готов да направи всичко, за да бъде на върха дори ако това означаваше малко да поизлъже, стига да е сигурен, че няма да забележа — Орвал Фриймонт забеляза изражението на Дариа. — Не се шокирайте. Всички деца са склонни да го правят. Разбира се, в неговия случай причината за това отчасти се дължеше на факта, че той бе малко низвергнат. Вие знаете колко жестоки могат да бъдат малките деца. Кожата на Куинтъс беше в такова ужасно състояние, с големи червени язви по лицето, ръцете и краката, които изглежда с нищо не можеха да се излекуват.

— Имал ги е още тогава?

— Това е срамно. Нерви, предполагам, и се обзалагам, че той и сега ги чопли, когато мисли, че никой не го гледа. На каквото и да се дължат, това не прави язвите и струпеите по-малко реални. Зад гърба ми другите деца му викаха Струпейчо. Той не им отговаряше. Бедното малко момче само навеждаше глава и учеше още по-усърдно. Ако бяхте дошла при мен и ме бяхте попитали кой от моите ученици ще успее, дори тогава щях да ви кажа Куинтъс Блум. Той се нуждаеше от това, другите не.

— Забелязали ли сте да има други таланти?

— Сигурно е имал. За възрастта си той пишеше най-добре и най-ясно от всички деца, които познавам. Дори когато беше разбрал нещо малко погрешно, аз му пишех един допълнителен плюс просто за начина, по който го беше изразил.

— Предполагам, че не пазите нищо от онова, което е написал през първите години в училище?

Орвал Фриймонт поклати глава.

— Ще ми се да го бях направил. Не ми мина през ума, че Куинтъс Блум ще стане толкова прочут, иначе бих го направил. Но вие знаете как е с учителите — малките деца растат, идват следващите и човек съсредоточава цялото си внимание върху тях. Това го поддържа млад. Аз помня Куинтъс Блум и винаги ще го помня, но никога не съм отделял много време да мисля за него.

Дариа погледна часовника си и стана.

— Трябва да се връщам във Фоглайн, иначе ще загубя още цял един ден. Благодаря за отделеното ми време. Имала съм работа с много учители, знаете, и се научих да ценя добрите. Ако сте желали, могли сте да преподавате в университет вместо в основно училище.

Фриймонт се засмя, взе чашата, която Дариа му подаде, и я придружи до вратата.

— Искате да кажете, ако бях готов да направя жертва и да се откажа от наградите — той се усмихна леко при нейното смущение. — Когато сте достигнали възраст да учите в университет, вие вече сте се оформили като личност. Но ако дойдете при мен като малко пет или шестгодишно момиченце, аз мога да упражня влияние върху онова, което ще станете. Това е моята награда. Затова казвам, че имам най-добрата работа във Вселената.

Дариа се спря на прага.

— Мислите ли, че сте направили това с Куинтъс Блум… че сте го оформили?

Орвал Фриймонт изглеждаше замислен повече, отколкото през цялата им среща.

— Ще ми се да вярвам, че е така. Но, знаете ли, подозирам, че Куинтъс е бил оформен много преди да съм имал шанса да го срещна. Тази енергия, този стремеж да бъде пръв и да успее… не зная откъде и как са дошли, но по времето, когато го срещнах, те вече съществуваха — той взе ръката на Дариа и я задържа дълго време. — Надявам се, че ще напишете нещо хубаво за Куинтъс. Бедният малък дявол, той заслужава постигнатия успех.

Дариа забърза по студените нощни улици на Расмусен. Оставаха само няколко минути до отлитане на последната совалка. Като се подхлъзваше и пързаляше върху тънкия лед, покрил плочника, тя се опита да оцени ползата от пътуването си до Фоглайн и Расмусен. Сега познаваше Куинтъс Блум много по-добре. Благодарение на Орвал Фриймонт тя беше потвърдила силните му страни и беше научила малко за слабите.

Пристигна на терминала точно на време и разбра, че посещението й на света Джером й беше дало нещо друго, нещо, което може би щеше да бъде щастлива да го няма. Беше видяла Куинтъс Блум през очите на Орвал Фриймонт — не като самоуверен и арогантен възрастен, а като пренебрегнато дете — малко, самотно и тъжно момче.

Може би посещението при Орвал Фриймонт беше голяма грешка. Отсега нататък независимо колко противен й бе той, на Дариа щеше да й бъде трудно да го мрази.

Глава 13

Дариа Ланг и Куинтъс Блум не бяха единствените, които размишляваха върху промените на артефактите на Строителите. Ханс Ребка беше изпълнен със същите мисли и може би бе в по-добра позиция от другите двама да възприеме сериозно идеята. Той беше единствената личност, която беше чула на семинара, провеждан от Куинтъс Блум, а след това и от Луис Ненда, за промените на Дженезий и пълното изчезване на Глистър, които той лично бе видял.

Но какво трябваше да прави с това знание? Той беше човек на действието, специалист по решаване на проблеми от общ характер. Не беше нито Куинтъс Блум, нито Дариа Ланг с техните енциклопедични знания за всеки артефакт в Спиралния ръкав и способност да открият най-малката промяна в тяхната форма или функция. Една промяна трябваше да му извади очите, за да я забележи.

Ала имаше едно изключение. И то, доста странно, направи по-лесно решението му да напусне Сентинел Гейт.

През дните, преди за първи път да срещне Дариа Ланг, Ханс Ребка имаше договор да води един екип от Четвърти съюз на артефакта, известен като Парадокс. Точно преди тръгване той беше пренасочен към Куейк и Опал. Тогава беше бесен от тази промяна. Много седмици преди това той беше изучавал всичко, което можеше да се научи за сферичната аномалия, наречена Парадокс. Цялото това толкова старателно придобито знание беше останало неизползвано.

Може би би могъл да го използва сега да потвърди или да отхвърли идеите на Дариа Ланг и Куинтъс Блум. Дори ако не намери никаква промяна на Парадокс, сигурно все още има достатъчно основание за пътуване.

Студената пускова процедура, когато Ханс беше принуден да отвори черепа на Е. Кримзън Тали, му напомни за друго качество на хуманоида. То може би беше ключът към разгадаване тайната на Парадокс.

Ребка наблюдаваше мъждукащия сапунен мехур напред, неговата леко вълнуваща се повърхност, оцветена в хипнотизиращите цветове на дъгата. Парадокс беше един от най-малките артефакти, само петдесет километра в диаметър. За разлика от Сентинел или много други Парадокс нямаше непроницаема бариера за приближаващите кораби. Изследователските кораби можеха безпрепятствено да отидат до вътрешността и да излязат физически невредими. За нещастие, както научиха още първите изследователи на Парадокс (или по-скоро бяха научили хората, които се бяха срещали с тях), същото не беше вярно за екипажите на корабите. Парадокс изтриваше цялата памет, органична или неорганична. Оцелелите екипаж се завръщаха като новородени със запазени само най-основни инстинкти и рефлекси. Базите данни и компютърната памет на корабите също така биваха засегнати. Тяхното съдържание изчезваше. Всяка функция на кораба, която изискваше ползване на компютър — а повечето бяха такива, — вътре в Парадокс преставаше. Корабите излизаха с отворени люкове, с температура, спаднала до тази на околната среда, или с неработещи двигатели.

Ефектът беше получил названието лотосово поле. Това, за нещастие, не означаваше, че някой на Спиралния ръкав има, макар и най-малка идея как действа то или как може да се неутрализира. След първите няколко експедиции (първите документирани експедиции — никой не знаеше колко пъти е бил откриван Парадокс и колко пъти цялата памет за това е била изтривана) артефактът беше обявен за недостъпен, освен за специално подготвени изследователи.

Като Ханс Ребка с дългогодишен опит в изкуството да се избягват нещастия.

Но не като Е. К. Тали. Хуманоидът гледаше на Парадокс като дете, на което е предложена нова играчка.

— Мислите ли, че цялата вътрешност е лотосово поле или само повърхността?

— Вероятно само повърхността. Ние знаем, че започва там и от светлината, преминала през вътрешността на Парадокс, имаме много доказателства за нейната структура.

Ребка беше смутен. Той бе щастлив с общия план за онова, което желаеше да направи, но сега беше изправен пред практически въпроси. Какъв беше най-добрият начин да развие и след това да навие макара с трийсет километра тънък нервен кабел? Къде беше най-добре да влезе фибровлакното в скафандъра, за да остане той херметизиран? В кой момент трябваше самият той да облече скафандър?

Беше досадно да си принуден да вършиш всичко в скафандър, но Ребка не виждаше алтернатива. Дори ако по някакво невероятно чудо вътрешността на Парадокс се окажеше пълна с годен за дишане от хора въздух, какво можеше да се случи, преди да влезе? И каква беше температурата вътре? Измервателните инструменти даваха противоречиви резултати.

— Останете на място — той стоеше зад Тали, който вече беше облякъл скафандъра. Оставаше само шлема. — Ще повторя всичко още веднъж.

Ребка вече беше прекарал нервния кабел през една дупка на върха на шлема, беше уплътнил мястото, през което минаваше и беше прикачил нервния конектор към кабела вътре в шлема. Той остави всичко това да плува свободно и се пресегна към задната част на главата на Тали. Натисна едновременно трите маркирани точки и в същото време повдигна отзад черепа. Разкри се бяла кост. Задните щифтове се освободиха, черепната кутия можа да се върти напред над челото. Мозъкът на Тали се разкри като яйце, сгушено в черепната кутия.

Ребка внимателно го извади.

— Как е?

— Чудесно. Разбира се, не мога да виждам. Горната част на черепа закрива очите ми.

— Веднага ще го оправя — Ребка бръкна под набръчканото кълбо на мозъка и намери една къса навита спирала, която свързваше мозъка на хуманоида към горния край на задния мозък на тялото. — Правя го… сега.

Той извади спиралата, повдигна и освободи сивото кълбо на мозъка и натисна нервния конектор от шлема на скафандъра в щепселното гнездо на задния мозък. Миг по-късно Ребка свърза другия край на трийсет километровата нишка към извадения от тялото мозък на Е. К. Тали.

— Сега как е?

— Идеално — Е. К. Тали вдигна ръце да намести горната част на черепа си. От задната страна на главата му до шлема на скафандъра и оттам до извадения от тялото мозък се проточваше тънкото фибровлакно. — Чувствам малко закъснение на предаването.

— Около двеста микросекунди8. Това е времето за преминаване на сигнала в двете посоки на кабела. Ще се оправите ли с това?

— Ще свикна — Тали се пресегна отново и затвори шлема на скафандъра. — Готово. Сега съм херметизиран. С това завърши ли репетицията?

— Почти. Доволен съм от всичко направено с вас, но трябва да проверя собствения си костюм, а после да изпробвам и двата във вакуум. Ще го направя, щом ви откача от кабела. Не мърдайте, докато ви включа към тялото, после за няколко минути ще проверим всичко на практика.

Ребка отвори шлема на Тали и извърши операцията в обратен ред. Той обърна черепа напред и извади нервния конектор от задния мозък на тялото, освободи мозъка от другия край на фиброоптичния кабел и отново го включи към гнездото на задния мозък. Накрая върна обратно черепната кутия на първоначалното й място.

— Готови сме — Е. К. Тали вдигна първо едната си ръка в скафандъра, после другата. — Никакви аномалии. Какво следва?

— Затворете си шлема. Ще извършим проверка във вакуум.

Ребка изчака, докато облече собствения си костюм, после и двамата заключиха шлемовете си. Той намали въздушното налягане до нула и отвори люка. През отвора можеха да видят Парадокс. Беше само на няколко десетки метра, блещукащо кълбо изглеждащо достатъчно близо, за да бъде докоснато с ръка.

— Имате ли нещо против, ако разгледам артефакта вън от кораба? — Е. К. Тали заплува към люка.

— Вървете. И докато сте там, проверете интензитета на електромагнитното поле, но гледайте да не изпаднете в беда в лотосовото поле. И не забравяйте, че към шлема ви е закачен кабелът, макар и да не е на главата ви, така че внимавайте да не се оплетете в него.

Тали кимна. Той взе портативния рекордер за интензитет на поле и излезе навън, кабелът се заразвива зад него. Ханс не помръдна. Бяха готови да тръгнат, но не се налагаше да бързат. В миналото той беше оцелял, благодарение на своята свръхпредпазливост. Искаше още веднъж мислено да провери всичко.

Стъпките изглеждаха ясни и прости:

1. Изваждане мозъка на Тали, който трябваше да остане на кораба с него.

2. Свързване на мозъка и тялото с нервен кабел.

3. Позволяване на тялото на Тали, дистанционно контролирано по кабела, да влезе и изследва Парадокс.

От един предишен опит знаеха, че в лотосово поле това трябва да успее, макар че тогава беше изпробвано само на малки разстояния. Този път Е. К. може би щеше да измине целия път до центъра на Парадокс. Ребка не беше сигурен, че той е толкова амбициозен. Ако Тали можеше да донесе нещо — каквото и да е — от вътрешността на Парадокс, това щеше да е началото на нещо незаслужено пренебрегвано досега.

А ако нещо тръгне лошо? Ребка не можеше да се сети какво би могло да бъде. В най-лошия случай можеха да изгубят един скафандър плюс сегашното тяло на Е. К. Тали. Това щеше да е лошо, но мозъкът на Тали веднъж вече беше вграждан в друго тяло. Ако се наложи, можеше отново да бъде върнат на Миранда и отново вграден.

Ребка си пое дълбоко дъх. Време е да започнат. Къде е Тали? Беше останал дълго време навън.

Сякаш получил сигнал в скафандъра, Тали влезе през люка, навивайки кабела пред себе си. Той наблюдаваше как Ребка повиши налягането в каютата обратно до нормалното. И двамата отвориха шлемовете и Ребка започна да сваля скафандъра си.

— Преди да свалите напълно скафандъра си — Е. К. Тали вдигна облечената в ръкавица ръка, — искам да съм сигурен, че разбирам причината за процедурата, която предлагате да следваме.

Ханс не можеше да повярва на ушите си. Току-що бяха разисквали всичко. Подробно.

Беше ли възможно! Неочаквано го обзе ужасно подозрение. Беше ли възможно Е. К. Тали да е направил онова, което току-що беше предупреден повторно да не прави и е влязъл в лотосовото поле?

— Влизахте ли в Парадокс, докато бяхте навън?

— Малко, да.

— Въпреки изричните инструкции!

— Не — Тали не загуби самообладание.

— Да, малко. Не, Вие, тъпо същество! Казах ви да не влизате в Парадокс.

— Не. Вие ми казахте да не допусна да изпадна в беда с лотосовото поле. И аз не го допуснах — Тали изплува напред и остана да виси във въздуха пред Ребка. — Искам да разбера причината за процедурата, която изпълняваме, защото тя може да бъде неподходяща. Може би между нас съществува основно недоразумение. Сигурен ли сте, че артефактът навън пред люка е наистина онзи, известен като Парадокс?

— Разбира се, че е Парадокс. Вие сам видяхте, че летяхме към него. Да не сте полудял?

— Не съм сигурен — Тали остави рекордера, който държеше. — Може би и двамата сме полудели. Но съм сигурен за едно. На повърхността на обекта, покрай който плува този кораб, който и да е той, няма лотосово поле.

Свалиха скафандрите си. Ханс Ребка беше кълбо от нерви, готов да обвини Тали във всякакъв вид безотговорно поведение, докато хуманоидът не обясни.

— Уредът показваше, че интензитетът на електромагнитно поле е нисък. И когато се доближих до повърхността на Парадокс намаля още повече — облечената му в ръкавица ръка държеше малък рекордер. — Чудех се дали намаляването ще продължи отвъд повърхността на Парадокс. Ще бъде съвсем лесно да се провери. Достатъчно е да използвам телескопичната механична ръка на костюма и да поставя рекордера върху видимата повърхност.

Тали прикачи рекордера към телескопични челюсти на предмишницата на костюма и започна да го придвижва към блещукащата стена на Парадокс.

— Почакайте! — Ребка сграбчи механичната ръка. — Рекордерът има свой компютър и вътрешна програма. Лотосовото поле ще изтрие всичко… Ще съсипе програмите.

— Разбрах това, когато за първи път ми хрумна идеята. Аз обаче реших, че ще мога да възстановя паметта на рекордера; използването на рекордера като сонда може да ни каже точно колко навътре в Парадокс започва лотосовото поле. Затова продължих с експеримента — челюстта на телескопичната ръка понесе рекордера напред, докато той не достигна до хроматичния вихър на повърхността на Парадокс. И изчезна зад нея. — Правих това няколко пъти, като всеки път увеличавах удължението и след това връщах рекордера да го разгледам, докато ръката достигна максималния обсег от петнайсет метра. Както сега.

Тали плуваше, държейки покритата с ръкавица ръка на костюма му само на половин метър от стената на сапуненото мехурче с менящи се цветове на дъгата.

— И го върнах обратно.

Малкото моторче на телескопичната ръка бръмчеше и през блестящата граница се появи рекордера. Е. К. Тали се обърна така, че Ханс Ребка да може да види циферблата на рекордера. На дисплея светеха цифри.

— Стойностите на околното поле — Тали докосна друг ключ. — Същите като тези, преди рекордерът да влезе в Парадокс. Програмите на рекордера трябваше да са изтрити отвъд повърхността на Парадокс. Но се оказва, че работят идеално.

— Значи лотосовото поле не действа на петнайсет метра от повърхността. То е по-дълбоко.

Това не съответстваше на по-раншните данни, които Ханс беше запомнил. Е. К. Тали също поклати глава.

— И на мен ми мина тази мисъл. Затова извърших друг опит. Резултатите от рекордера показваха, че бих могъл да продължа до петнадесет метра в Парадокс, без да срещна лотосово поле. Дори ако се окажеше наличието на такова поле, бих могъл да детектирам началото му по загубата на данни вътре в себе си и безопасно да се върна. Ето защо влязох дванайсет метра вътре в Парадокс…

— Луд!

— … и се намерих обгърнат от цветовете на дъгата. Тогава отново използвах механичната ръка да придвижа рекордера още петнайсет метра навътре. И тъй като той не регистрира никакви следи от лотосово поле, влязох още дванайсет метра. След това още. После още. И още.

— Тали! Говорете по същество. Колко навътре влязохте?

— Не много навътре в смисъл на цялото разстояние до центъра на Парадокс. Изследвах само сто двайсет и осем метра под повърхността. Можах също да направя нещо, което вярвам никой изследовател на Парадокс не е успял, и се върнах да ви разкажа. Отидох отвъд цветната стена. Можах да видя всичко, до центъра на Парадокс.

Създателите на Е. Кримзън Тали бяха вложили огромна мисъл в неговата конструкция. Тъй като бяха вградили в него компютър, комплексен неорганичен мозък, работещ в човешко тяло, те бяха искали компютърът да следва логика, която до голяма степен да наподобява човешките мисловни процеси.

Може би бяха постигнали голям успех. Разбира се изправено пред ситуацията на повърхността на Парадокс, едно напълно логически мислещо същество не би се затруднило да реши процедурата, която трябва да следва: Ребка и Е. К. Тали трябваше да направят своите заключения и веднага да се върнат на Сентинел Гейт. Там специалистите по артефакти щяха да ги оценят. Те щяха да определят следващата стъпка в изследването на Парадокс.

Любопитството е силно човешко качество. То беше мярка за успеха на създателите на Е. К. Тали, който не се опита да разубеди Ханс Ребка да не продължават. Всъщност, Тали го подкрепи. Единственият пункт на несъгласие между тях беше кой да води.

— Разбира се, че трябва да съм аз — Тали търсеше в собствените си за данни и тези на бордовия компютър каква е силата на разтягане на нервния кабел. Той не беше предвиден за голямо натоварване и този параметър не беше записан в стандартните спецификации. Аз лесно мога да установя началото на лотосовото поле и да се върна невредим.

— Вие нямате никакъв опит в излизане от трудни ситуации.

— Бих се със зардалу.

— Вярно. И те ви разкъсаха на парчета. Не можахте да излезете от тази ситуация… ние трябваше да ви измъкнем от нея и то на парчета и после се наложи да получите ново тяло. Така че няма място за спор. Аз отивам вътре, а вие ме следвате. При първия знак за проблем или ако престана да говоря, ме изтегляте навън.

— Какъв проблем може да възникне там, освен лотосовото поле… за преодоляването, на което аз съм по-добре подготвен от вас?

— Самият факт, че задавате такъв въпрос, означава, че не трябва да отидете. Проблемите възникват по хиляди различни начини. Обикновено е нещо, което човек не очаква. Затова се казва проблем — Ребка завърза кабела за един пръстен на собствения си скафандър, след това прикрепи края му към своя комуникационен апарат. Той го дръпна да провери дали ще издържи. — Ето. Това ще свърши чудесна работа.

— Ако не сте сигурен и искате аз да отида вместо вас…

— Вече съм готов да тръгна. Слушайте внимателно в този край, но не вършете нищо, ако не ви кажа. Ако обаче престана да говоря или изглеждам неспособен да се движа…

— Ще използвам кабела да ви издърпам — Е. К. Тали превъзхождаше хората най-малко в едно отношение. Той нямаше алгоритми за сърдене. Беше приел факта, че няма да отиде на Парадокс и сега мислеше какво предстои да се прави.

Ханс Ребка тръгна право към стената от менящи се цветове. Когато влезе, не почувства никакво съпротивление само малко опъване на кабела, който се развиваше равномерно зад него.

— Десет метра и всичко е добре. Двайсет метра и всичко е добре. Трийсет метра… — щеше да стане скучен, ако не намери нещо по-добро да каже. Между външната повърхност и центъра на Парадокс имаше две хиляди и петстотин десетметрови интервали. — Сега цветовете изчезват. Осемдесет метра. Виждам напред чак до самия център.

Той не беше първият човек, влязъл в Парадокс и видял ясно неговото ядро. Щеше да бъде обаче първата върнала се личност, която знае какво е видяла. А Парадокс отвътре беше различен. Най-малкото различен от данните в старите файлове, събирани старателно и по малко от радиацията, излъчваща се от вътрешността.

— В средата има малък плосък торус. Прилича на дебела поничка. В описанията на Парадокс никога не съм чувал за такова нещо. Предполагам, че е широка неколкостотин метра. Мисля, че по външната обиколка виждам тъмни точки… може би са отвори. Като отида по-близо до центъра, ще ви дам по-пълна информация. Не виждам други структури във вътрешността, макар че би трябвало да има много. Не виждам също доказателство за цветни ивици или деформация на пространството. Трябва да съм минал граничния слой.

Ребка почувства дърпане в гърба и спря придвижването напред.

— Почакайте малко, ако обичате — пристигналото по фиброоптичната връзка съобщение на Е. К. Тали беше ясно.

— Проблеми?

— Малък. На макарата, от която се отвива кабелът, има оплитане и за удобство искам да го оправя. Не мърдайте.

Ребка остана неподвижен. Двайсет и три километра до центъра. Той беше казал, че няма намерение да стига до него, но сега, след като всичко вървеше толкова безпроблемно, кой би устоял на изкушението?

Сърцето му ускори ритъм. Не беше страх, а очакване. Ханс Ребка никога не се беше мислил за герой и би отхвърлил такова предложение. Някои длъжности бяха свързани с опасност, други — не. Той просто се случи човек с опасна длъжност. Но тя си имаше и своите предимства… Например да видиш неща, които никой човек или извънземен не е виждал.

— Почти оправих оплитането — извън Парадокс Тали звучеше спокоен и уверен. — Задачата ми ще се облекчи, ако се върнете няколко метра.

— Много добре. Връщам се.

Ребка използва органите за управление на скафандъра си да промени посоката на движение. Когато се премести достатъчно далеч, той обърна глава да прецени провисването на кабела. Фиброкабелът беше опъната, права линия, простираща се назад до блещукащите цветове на стената на Парадокс.

— Навивате ли кабела?

— Още не. Чакам да се върнете малко назад. Моля ви, направете го.

— Почакайте малко — Ребка използва отново малките ракетни двигатели на скафандъра. Кабелът зад него остана все така опънат. Очевидно не се беше помръднал назад нито милиметър. — При вас въжето навива ли се?

— Не. Защо не се премествате към мен?

— Не зная. Мисля, че може би изобщо не мога да се преместя в тази посока. Опитайте вие нещо. Придвижете макарата и всичко два метра насам, по-близо до повърхността на Парадокс.

— Само толкова мога да се преместя, без да стигна до повърхността. Тръгвам.

Кабелът провисна.

— Добре. Сега не мърдайте — Ханс Ребка се придвижи напред много внимателно и бавно, докато кабелът на гърба му отново се опъна. Той го наблюдаваше внимателно, после реверсира двигателите на скафандъра. Кабелът остана обтегнат като струна.

Ребка увисна неподвижен и се замисли. В писмената история на Парадокс никой преди това не беше срещнал ни най-малка трудност при напускане на артефакта. От друга страна никой не беше прониквал във вътрешността, без да бъде засегнат от лотосовото поле.

— Е. К., мисля, че може би имаме малък проблем. Мога добре да се движа напред, към центъра, но изглежда не мога да се върна назад към вас.

— Имате проблем с реверсивните двигатели?

— Мисля, че не. Ето какво искам да направите. Почакайте няколко секунди, след това опънете кабела… Не много силно, но достатъчно да го почувствам.

Ребка се обърна да хване кабела близо до халката на скафандъра. Той го стисна между пръстите на облечената си в ръкавица ръка, за да може по-добре да чувства опъването. В другия край Тали дърпаше. Сега Ребка трябваше да бъде придърпан към повърхността на Парадокс като риба, закачена на рибарска кукичка. Не се помръдна.

— Няма полза, Е. К. Не мисля, че изобщо мога да се движа навън. Чуйте ме внимателно, преди да направите нещо.

— Слушам.

— Трябва да приемем възможността да остана вътре завинаги. Ще опитам нещо друго, но ако изгубите контакт с мен, искам да изготвите пълен отчет за всичко, което се случи тук и да го изпратите в института по артефакти. Адресирайте съобщението и до Дариа Ланг, и до Куинтъс Блум. Ясно ли е?

— Напълно.

— Добре. Сега искам да дърпате с по-голяма сила. В същото време аз ще включа двигателите на скафандъра на максимална тяга. Чакайте, докато ви дам сигнал.

— Чакам.

Е. К. Тали се наведе над макарата.

— Дърпайте!

Тали върна цялата макара назад, за да увеличи натягането на кабела и задърпа отначало предпазливо, след това с все по-голяма сила.

— Премествате ли се?

— Нито на микрон. Дърпайте по-силно, Тали. Нищо няма да изгубим. По-силно! Силно…

Е. К. Тали заедно с макарата отлетя презглава назад. Той се изви да проследи кабела. Очевидно излизаше свободно — метър подир метър кабелът се измъкваше от Парадокс. Ала от движението беше ясно, че на другия му край няма нищо.

Ханс Ребка беше дълбоко в Парадокс, както беше планирано. Не, не както беше планирано, той изглежда беше хванат там.

Конструкторите на Е. К. Тали бяха направили едно друго нещо, което на времето трябва да са смятали за добро. То произтичаше от тяхното собствено убеждение, че един хуманоид трябва да може да мисли по-добре от човек.

За това имаше основание. Схемите на Е. К. Тали бяха с цикъл атосекунди9 и можеха да извършват милиарди аритметични операции в секунда. Той можеше да приема информация милиарди пъти по-бързо от човек. И не забравяше нищо научено. Неговото мислене беше логично, непомрачено от емоции или предразсъдъци.

Конструкторите бяха вградили цялата тази информация в банката памет на Е. К. Това му даваше огромна увереност. Той знаеше със сигурност, че никой човек не може да се сравнява с него, че той е по-интелигентен от всеки органичен ум.

А Ханс Ребка имаше органичен ум.

Следователно…

Целият мисловен процес на Е. К. Тали протичаше за по-малко от микросекунда10. Трябваше му една микросекунда да състави съобщение, описващо цялата последователност от събития при тяхното приближаване до Парадокс. Той се върна на кораба, прехвърли съобщението на главния комуникационен модул и избра координатите на Сентинел Гейт за предаване през мрежата Боуз. Когато изпрати съобщението, провери закъсненията по възлите. Сигналът щеше да достигне до Сентинел Гейт за четири-пет дни. Дариа Ланг или Куинтъс Блум дори да получеха съобщението веднага и незабавно да тръгнат за Парадокс, щяха да пристигнат може би не по-рано от десет дни.

Десет дни. Време достатъчно въздухът в скафандъра на Ханс Ребка да свърши, но недостатъчно за мислене на един бавен човешки мозък.

Но десет дни бяха почти трилион трилиони атосекунди. Достатъчно за бързия мозък на хуманоида да анализира всяка ситуация и да реши всеки възможен проблем.

Е. К. Тали изчака потвърждение, че съобщението е тръгнало по пътя към първата точка Боуз. После зададе необходимите команди, така че корабът да стои на определено разстояние от повърхността на Парадокс и включи корабния радиофар, за да може всеки доближаващ се до артефакта кораб да се насочи към него.

След това излезе навън и се обърна да види артефакта.

Е. К. Тали изпълнява спасителна мисия!

Той включи на турбо режим вътрешния си часовник, зададе максимална тяга на двигателя на скафандъра и се гмурна в загадъчния Парадокс с цветовете на дъгата.

Глава 14

Защо го е нарекъл Лабиринт?

Защо не „Въртящ се пумпал“ или „Свредел“, „Рапан“ или „Рог на изобилието“? На такова нещо приличаше въртящият се далеч в пространството артефакт. Първото впечатление на Дариа беше за мъничък въртящ се пумпал в сребърно и черно, пробиващ си път надолу. Разгледан по-отблизо, Лабиринт стоеше неподвижен на фона на звездите. Впечатление за движение надолу създаваше формата на Лабиринт — конусовидна навита тръба, скосена в единия край, с пет навивки от тъпия връх до блестящата й крайна точка. Въображението преобразяваше тази форма в полирана черупка на гигантски космически охлюв, дълъг много километри. При въртенето на Лабиринт върху най-широката част на раковината се появяваше редица от кръгови отвори, разположени на еднакво разстояние един от друг.

Според Куинтъс Блум само изглеждаше, че се върти. Дариа отмести поглед от артефакта, погледна бележките и отново обърна глава към Лабиринт. Всеки, който го разглежда отвън, би бил сигурен, че това е единична триизмерна спирала, стесняваща се равномерно от върха към дъното и въртяща се в Космоса около надлъжната си ос. Появяващите се и изчезващи около горния ръб отвори потвърждаваха онова, което беше очевидно за окото.

Очевидно и погрешно според Блум. Лабиринт не се въртеше. Блум беше докладвал, че отразените от краищата на Лабиринт лазерни лъчи не показват характерното за движещи се обекти доплерово преместване11. Отворите в горния край се движеха по обиколката, но самата обиколка беше неподвижна.

Дариа извърши свое лазерно измерване и остана впечатлена. Блум беше прав. Трябваше ли тя да търси потвърждение на привидното въртене чрез независимо физическо измерване, както бе постъпила? Навярно не. Остана шокирана от неговата прецизност.

Зае се отново да изучава бележките на Блум. Откакто тя и нейните спътници бяха напуснали повърхността на света Джером, те я бяха завладели. Всеки от трийсет и седемте отвори в Лабиринт беше входна точка. Нещо повече, според Блум всеки един представляваше независима входна точка и всяка водеше към определена вътрешност. Трийсет и седемте вътрешности бяха свързани една към друга посредством движещи се „прозорци“, въртящи се вътре в Лабиринт точно както се въртяха външните отвори. Един изследовател можеше да „премине“ от една вътрешност към друга, но имаше една необяснима асиметрия — ако изследователят се опита да се върне през същия прозорец, той се оказваше във вътрешен регион, различен от мястото на тръгване.

Куинтъс Блум се беше постарал да начертае връзките вътре и беше създал една объркваща система от чертежи. Дариа се мъчеше да ги разгадае. Проблемът беше, че всяка точка за връзка вътре в Лабиринт се движеше, поради което всеки вход от дадена вътрешност можеше да води до всеки един от другите трийсет и шест възможни региона. И когато човек се преместеше в по-тесните части на спиралата, връзките между регионите се променяха.

Дариа реши, че Блум отново е прав, този път в наименованието на артефакта. Лабиринт беше по-добро от аналогията с охлюв или въртящ се пумпал.

Коя входна точка трябваше да използва тя от „Майозоутис“? В крайна сметка може би беше без значение. От всяка една вътрешност можеше да се отиде във всяка друга. Но „картинната галерия“, която Куинтъс Блум беше представил на Спиралния ръкав, може би съществуваше само в един от регионите. Съвсем не беше очевидно кой именно им беше необходим и дали могат да достигнат до него чрез най-много трийсет и шест скока през една движеща се врата. Връзките между регионите вероятно зависеха от времето.

Дариа гледаше диаграмата на Куинтъс Блум от десетки взаимно свързани знаци и се мъчеше да си представи цялата система. Това беше умствен лабиринт, гигантска мекотела въртележка, в която се въртяха различни слоеве — или изглеждаше, че се въртят — с различни скорости: трийсет и седем въртящи се заедно и взаимодействащи си триизмерни архимедови спирали, плъзгащи се една покрай друга. Беше като един от онези гадни математически пъзели, популярни в института, където номерът на решението беше да се пренесе целият проблем на по-висок брой измерения. На два пъти Дариа чувстваше, че почти е разбрала артефакта като едно единно цяло, и на два пъти разбирането й се изплъзваше. Подобно на толкова много неща, свързани със Строителите, вътрешността на Лабиринт изглеждаше неподвластна на логиката.

Тя реши, че има един приемлив отговор — да си затвори очите, да избере една входна точка, да влезе в нея и да се помъчи да изиграе правилно играта.

Излезе от проблема и тутакси се изправи пред друг. Трябваше да вземе решение, което отлагаше, откакто беше напуснала света Джером. Някой трябваше да остане на „Майозоутис“. Но кой?

Беше несправедливо да помоли Калик или Д’жмерлиа да влязат в Лабиринт. Те не участваха доброволно в тази мисия, а всеки нов артефакт криеше опасности. Дариа и само Дариа трябваше да влезе във вътрешността. За нещастие Калик проявяваше собствен интерес към артефактите на Строителите и нейните знания за тях съответстваха на знанията на Дариа. Тя беше доста безстрашна и би желала да участва във всяка изследователска група. Като капак на всичко годините, прекарани с Луис Ненда, й бяха дали много по-голям практически опит от този на Дариа.

Така че оставаше само Д’жмерлиа. Д’жмерлиа трябваше да остане на „Майозоутис“.

Дариа беше доволна, че не е станала съдия.

Тя въздъхна и тръгна към кърмата да потърси двете извънземни. През последния час те бяха необикновено тихи.

Намери ги приклекнали на пода до главната командна зала — плетеница от шестнайсет крака. Разговаряха с тракания и свирения на хименоптски език, който за Дариа беше съвсем неразбираем. Въпреки това, когато отиде при тях, те млъкнаха.

— Мисля, че сме готови да продължим — Дариа се държеше бодро и неутрално. — Време е да изследваме вътрешността на Лабиринт. Д’жмерлиа, искам ти да останеш тук, на командния пулт на „Майозоутис“.

— Разбира се — напълно съгласен, ло’фтианецът завъртя очи на очните си пипалца. — С уважение към вашите способности, но аз съм най-опитният пилот.

Дариа скри облекчението си.

— Разбира се. Така че Калик най-добре е ние двете да обличаме скафандрите.

Хименоптата кимна.

— И Д’жмерлиа.

Отговорът беше даден толкова непринудено, че Дариа едва не го пропусна.

— Д’жмерлиа?

— Разбира се. В края на краищата, ако по някакъв начин корабът се пробие и ни потрябват скафандри, Д’жмерлиа като пилот ще има не по-малка от нас нужда от скафандър — Калик погледна иронично Дариа с двата кръга немигащи черни очи. — В коя входна точка, професор Ланг, искате Д’жмерлиа да насочи „Майозоутис“?

Беше толкова очевидно, след като беше изречено. Дариа беше готова да си откъсне главата от срам. Лабиринт беше дълъг четирийсет километра. Навитите на спирала тръби, които го съставяха, сигурно бяха дълги няколко пъти по толкова. Бяха трийсет и седем и съставяха безброй километри вътрешни тунели. Само със скафандър щяха да останат без въздух или храна, преди да изследват една стотна от вътрешността.

Всеки от онези тъмни входове пред тях беше широк най-малко неколкостотин метра — повече от достатъчно да приеме съд, четири пъти по-голям от „Майозоутис“.

В своите бележки Куинтъс Блум подчертаваше, че вътрешността на Лабиринт има голям обем. Използването на кораб с почти неограничени запаси от въздух, храна и енергия беше логическият начин — може би единственият начин — за пътуване вътре в Лабиринт.

Дариа се прокашля.

— Щом си облечем скафандрите и сме достатъчно близо, ще посоча желания вход.

— Много добре.

Тъмните очи на Калик останаха неразгадаеми. Въпреки това Дариа беше сигурна, че и Д’жмерлиа, и Калик знаеха. Като добросъвестни бивши роби те съзнателно я бяха оставили да защити достойнството си.

Не за първи път от началото на пътуването им Дариа се питаше кой всъщност беше ръководител на мисията.

— Трийсет и седем входа. Защо трийсет и седем? Имаше ли нещо интересно в числото тридесет и седем?

Дариа не очакваше отговор; беше просто нервна реакция. Но Калик отговори тържествено:

Всяко трицифрено число, кратно на трийсет и седем остава кратно на трийсет и седем, когато неговите цифри се пермутират циклично.

Това накара Дариа да направи наум една бърза проверка (37 по 16 е равно на 592 и 259, и 925 и двете се делят на 37). Беше ли този отговор сериозен, върху който си заслужаваше да помисли, или бе просто хименоптска шега?

Във всеки случай трябваше да се вземе решение. Дариа посочи един кръгов отвор, който се показа над десния хоризонт на Лабиринт и каза:

— Този.

Д’жмерлиа кимна.

— Пригответе се за внезапно ускоряване след влизане — той съгласува векторите на скоростта с отвора и с лекота вкара „Майозоутис“ вътре.

Предупреждението на Блум, че Лабиринт само изглежда, че се върти, беше полезен съвет. Когато корабът влезе във вътрешността Д’жмерлиа трябваше изведнъж да усили тягата, за да компенсира страничното движение. Седнала до пулта за управление и сложила обезопасителните ремъци, Дариа въздъхна облекчено. След избора на мястото за влизане изглеждаше вглъбена в себе си. Опита се да наблюдава едновременно всички външни дисплеи.

Зад тях от входа беше изчезнала всякаква следа. Корабът се намираше в навит гигантски рог, усукан конус, чийто стени приличаха на дишащи фосфоресциращи потоци. Проблясващите линии се събираха зад кораба, идваха все по-близо и по-близо, докато накрая съвсем се скриваха зад извивката на стената. Но сливането надолу беше повече ефект на перспективата, защото над „Майозоутис“ светлите потоци запазваха постоянен интервала помежду си, всяко намаляване, дължащо се на разстоянието, се компенсираше от нарастването на истинското раздалечаване.

Пътят, по който трябваше да вървят, беше надолу. В тази посока записите на Куинтъс Блум можеха да бъдат използвани като пътеводител. Безшевните стени накрая трябваше да отстъпят пред поредица от свързани една с друга зали. Според Блум, ако човек достигне най-вътрешната зала, ще намери серии от глифи, които описват миналата и бъдещата история на човечеството и на Спиралния ръкав. Или по-скоро серии от полиглифи. Глиф беше термин, който Дариа разбираше. Ставаше дума за знак или образ, изсечен в стената. Но Блум не беше обяснил какво представлява полиглиф. Беше ли това една от неговите тайни, нещо, което да защити претенцията му за приоритет?

Докато размишляваше върху това, Дариа се сети за друг голям проблем. Куинтъс Блум беше намерил своята зала в една от вътрешностите на Лабиринт. Тъй като изборът на Дариа за входната точка беше съвсем произволен, вероятността да отидат в изследваната от Блум зала беше едно към трийсет и седем.

Е, това щеше да е нейна грижа, не на Д’жмерлиа. Той знаеше по какъв път да лети и „Майозоутис“ вече се спускаше внимателно надолу по централната линия на видимо бездънна извита шахта. След пет минути равномерно спускане Дариа видя от едната страна да се движи тъмен елипсовиден обект. Беше движещ се вход, врата към една от другите вътрешности. Достатъчно лесни за достъп според Куинтъс Блум, но нямаше никаква причина да влиза, докато не разберат какво лежи вътре. Дариа запомни посоката на тази врата и я означи като разположена по посока на часовниковата стрелка по отношение на тяхното движение. След още пет минути се появи втора в посока, обратна на часовниковата стрелка. Може би напразно изразходваше умствена енергия да ги помни по отношение посоката на движение, ако появяващите се една подир друга вътрешности, които среща при движението в една посока не следват правилна последователност. Може ли човек да направи трийсет и седем скока по посока на часовниковата стрелка и да се върне в изходната точка? Според Блум това не можеше да се гарантира.

Конусовидната форма на тръбата най-после се провидя. Цилиндърът, в който пътуваха, се стесняваше, стените идваха забележимо по-близо. Дариа гледаше течащите подредени линии на фосфоресценцията, опитвайки се да оцени колко време ще мине, преди тунелът да стане тесен за „Майозоутис“. На това място те ще трябваше да прибегнат до скафандрите. Мисълта й беше прекъсната от леко докосване на един от крайниците на Калик.

— Извинете ме, но ако вече не сте забелязали… — Дариа се обърна и видя на екрана въртящ се черен вихър. Беше на не повече от трийсет метра от кораба, мътен водовъртеж от масло и мастило, който непрекъснато се извиваше и обръщаше. От собствен опит познаваше много добре природата на тази сингулярност. Това беше транспортна система на Строителите, способна да пренесе хора и материали от всяко място на Спиралния ръкав или отвъд него. Беше двупосочна система, изпращаща с еднаква лекота обекти както навън, така и навътре.

— Карай далеч от него! — предупреждението беше излишно. Д’жмерлиа пилотираше кораба настрана от вихъра. Другите също бяха запознати със системите на Строителите.

Куинтъс Блум не беше споменал за вихъра. Беше ли го пропуснал при изследване на другия вътрешен регион? Или не беше имал желание да опише нещо, което не можеше да обясни. Значи видял е въртящата се тъмнина и не я е записал.

Сега блещукащите стени бяха все по-близо. Ако срещнеха друг вихър, „Майозоутис“ нямаше да може да маневрира и да го избегне. Дисплеите ясно показваха, че това скоро ще стане без значение. Гладката тръба свършваше, стесняваше се до кръгъл отвор, през който никой кораб не би могъл да мине.

Дариа трябваше да вземе друго решение, но то беше лесно, защото нямаше избор. Д’жмерлиа трябваше да остане в кораба, докато тя и Калик минат през отвора. Той щеше да е самичък, дълбоко във вътрешността на артефакта, изправен пред необходимостта да извърши сложно и опасно излизане, ако те двете не се върнат. Но Дариа не виждаше никаква алтернатива.

И тримата вече бяха облекли скафандрите и бяха взели максимум животоподдържащи средства. Д’жмерлиа спря кораба на около тридесет метра от кръглия отвор. Едно кимване с глава от страна на Дариа беше достатъчно Калик да отвори предния люк, да излезе от кораба и да влезе в първата зала.

Куинтъс Блум беше описал серия от зали с намаляващи размери, подредени като перли на огърлица и свързани една с друга чрез тесен проход. Според Блум трябваше да са шест, включително последната зала. Тя беше оформена различно и завършваше с коничен клин с малък ъгъл.

Той бе казал малко — твърде малко — за междинните зали. Беше споменал само, че в средата на третата има движещ се тъмен отвор, който вярвал, че води в друга от трийсет и седемте вътрешности. Не беше предложил никакви описания на никоя зала, освен на последната. Дариа влезе в първата зала, огледа я и разбра защо. Тя и двамата й спътници бяха забулени от нахлуваща на вълни мъгла, преместващо се сиво покривало, което непрекъснато се променяше и съдържаше в себе си дузини призрачни образи. Дариа зърна напред друг вихър, блед и намаляващ. До нея във въздуха висяха чифт призрачни додекаедри12 — като всеядните фейджи, които беше срещнала на Глистър. Преди да може да ги разгледа или да се запита как може да ги избегне, те изчезнаха в мъглата. Вниманието й беше привлечено от нахлуваща от лявата й страна мараня. Беше просто облак, отпечатан върху облак, но тя го почувства като медуза с хиляда пипала — миниатюра на Торвил Анфракт. До нея се спотайваше друг дишащ вихър, притеглящ всички онези шаващи пипала към тъмната си прегръдка. Миг по-късно и двете започнаха да избледняват, да се разтварят, да се сливат в неспокойния фон на вихъра.

Единствено сигурно за Дариа бяха стените на залата. Тя можеше да почувства тяхната твърдост, макар че не можеше да ги види през мъглата. Беше сигурна, че спрямо тях все още се движи през мъглата, убедена, че пред нея лежи отворът, който може да я заведе в съседната зала. Сензорите на скафандъра й за разстояние потвърдиха онова, което дълбоко в себе си знаеше.

Във втората зала мъглата изчезна. Беше тъмно, но когато Калик, която все още водеше, включи фенера на скафандъра си, цялата зала се превърна в безсмислен калейдоскоп от цветове. Дариа разбра отново защо може би не бяха направени никакви видеозаписи оттук. Стените на залата бяха идеални огледала, отразяващи хилядократно светлината. Тя се опита да си представи как излизащата от техните три скафандри светлина ще изглежда, след като накрая се върне при тях. Беше невъзможно. Едно неподвижно тъмно петно напред сочеше пътя към следващата зала.

В тази зала опитът им отново почиваше на онова, което беше докладвал Куинтъс Блум. Стените приличаха на извиващи се светлинни линии от мястото, където бяха влезли и се събираха в тъмен кръг на края. Това сигурно беше третата зала. Ала там нямаше никаква следа от врата, водеща към многото вътрешности. Лабиринтът се беше променил или по-вероятно бяха в един от трийсет и седемте дълги канали, които Куинтъс Блум не беше показал в неговите диапозитиви.

Калик се спря на входа на четвъртата зала. Когато се изравни с нея, Дариа разбра защо. Цялата вътрешност беше изпълнена с движеща се оранжева лапавица, мънички сипещи се частици, които покриваха вътрешността и изтичаха от входа надолу към далечния край.

Дариа спря слисана, а Калик и Д’жмерлиа се върнаха назад по коридора между залите. След малко повече от четирийсет метра те спряха и Калик направи промени в координатите на последното им местоположение. Докато Д’жмерлиа стоеше неподвижен, Калик тръгна напред и прелетя покрай Дариа с включен двигател на скафандъра на максимална мощност. В момента на влизане в новата зала тя изключи тягата на скафандъра и премина към свободно падане. Скоростта на движението й отговаряше на тази на пороя оранжеви частици. Д’жмерлиа погледна внимателно и накрая кимна.

— Идеално! — той махна с ръка към Дариа. — Елате, ако обичате, професор Ланг, ще продължим заедно. Моите уважения, но когато включваме и изключваме тягата на скафандрите, по-добре аз да контролирам движението.

Дариа беше като замаяна. Тя плуваше до Д’жмерлиа, който контролираше както нейните, така и неговите движения. Дариа обаче не изгуби инстинкта си на изследовател. Когато влязоха в четвъртата зала тя се вгледа в оранжевите частици до нейния шлем и видя, че всяка една беше като мъничка стреличка, миниатюрна ракета, остра в предния край и разделена на четири опашка в задния. Точно преди да достигнат тунела в далечния край на залата оранжевите стрелички изчезваха. Не се удряха нищо, просто изчезваха. Дариа и Д’жмерлиа продължиха да се спускат в тъмното към светлината от лампата на скафандъра на. Калик.

Когато тримата се срещнаха, Дариа се спря и си пое дълбоко дъх. Може ли нещо да бъде по-неприятно от онова, през което току-що бяха минали?

Може би. Както изглеждаше това можеше да е петата зала.

Пространството пред тях беше пълно със стотици и стотици входни транспортни точки. Зловещите черни вихри не бяха в покой, плъзгаха се през и покрай един друг, отскачаха от стените на залата в сложен, непредсказуем танц. Дариа дори не се опита да ги преброи, но потрепери при перспективата да си пробие път през тях. Издигнала се във въздуха над входа, тя наблюдаваше, без да може да повярва, че Калик и Д’жмерлиа свалят ръкавиците си.

Нищо ли не можеше да изплаши извънземните? Понякога тя се питаше дали хората бяха единствените същества във Вселената с чувство на страх (бъди снизходителна и го наречи инстинкт за самосъхранение).

Въртящите се вихри блокираха гледката към другия край. Беше невъзможно да каже дали Калик и Д’жмерлиа бяха минали през залата. Беше невъзможно също Дариа да остане увиснала нервно във въздуха на входа.

Тя си пое за последно дълбоко дъх и изчака да види място, което макар и за момент да е свободно от тъмния вихър, и се хвърли напред. За време, което й се стори милисекунди, откритото пространство пред нея изчезна и около нея се завъртяха вихри. Дариа завидя на Калик за нейните пръстени с очи, с които можеше да вижда едновременно във всички посоки. Тя се хвърли вдясно, изчака един миг, втурна се напред, отново изчака за миг и после направи бърза и комбинирана маневра нагоре и наляво. Вихърът, който се издигна нагоре и отзад, беше почти до главата й, преди тя да разбере за него. Когато направи усилие отново да се отклони наляво, почувства страничната тяга на вихъра.

Най-голямата опасност беше да бъде уловена близо до стената на залата, при което нейната свобода за движение щеше да се намали наполовина. Беше се движила главно вляво, така че стената може би беше близо. Тя погледна нататък точно на време, за да види един чудовищен вихър да се насочва право към нея. Нямаше друг избор, освен да включи максимална тяга напред и вдясно. Дариа се хвърли в тази посока и скръцна със зъби, когато непосредствено пред нея видя друга тъмна форма.

Беше много късно да промени посоката. Новият вихър щеше да я завлече. Когато изглеждаше само на сантиметри от него, се оказа хваната за ръцете и издърпана навън. Последва друг зашеметяващ момент — излизане от контрол. После видя пред себе си тъмен отвор.

Беше изход от залата. От двете й страни плуваха Калик и Д’жмерлиа, хванали я, когато се беше отпуснала до сигурната и солидна стена на тунела на следващата зала.

— Уникален опит — каза замислено Калик. — И вълнуващ!

Не беше ясно дали говореше на нея или на Д’жмерлиа, но Дариа не се опита да отговори. Нейният ненаказан коментар беше: по-добре тази да е последната проклета зала, ако има още, изглежда, ще ни дойдат много. Вместо сфера, тя виждаше хексагонална пирамида. Нейният стеснен далечен край представляваше затворен клин. Дариа не съзираше друг изход. Погледнато позитивно те бяха изминали целия път до тяхната цел невредими. Скафандрите им щяха да ги поддържат живи още много дни. Погледнато по друг начин, единственият път за излизане от това място, бе да се върнат през ужасите, които току-що бяха преживели. Ако не друго, то най-малко оранжевата градушка в четвъртата зала щеше да направи връщането двойно по-трудно.

Другите двама продължаваха напред. Дариа видя Калик да отваря скафандъра си.

— Годен за дишане въздух — каза тя, преди Дариа да успее да протестира.

Хименоптата посочи към мониторите на скафандъра си.

Дариа погледна своя монитор и видя, че Калик беше права. Последната стая съдържаше годен за дишане въздух с приемливо налягане — въпреки факта, че в петте предишни стаи мониторът беше показал дълбок вакуум и между тях и тази нямаше никаква следа от преграда. Е, нямаше също никаква следа от преграда, която да спре или абсорбира жълтите стрелички, но те също бяха изчезнали.

Дариа отвори скафандъра си с две мисли в главата. Първата беше, че техниката на Строителите винаги щеше да остане тайна за нея. Втората, че тя не беше направена от тесто за дързък и безстрашен изследовател. Ако се измъкнеше оттук жива, ще се върне да върши онова, което умееше най-добре — да анализира и интерпретира извършените от други хора скокове в неизвестното.

Не за първи път Дариа съжали, че беше избързала да остави Ханс Ребка на Сентинел Гейт. При такъв вид лудост той проявяваше завидна устойчивост. Ако сега беше до нея пулсът й нямаше да е сто и двайсет.

А после всички тези мисли изчезнаха. За първи път можа да огледа добре шестте гладки стени на хексагоналната стая. Тя гледаше и гледаше. Стените не бяха същите. Всяка бе покрита с пъстри млечни фигури, пресечени с дифузни черти и петна в бледи пастелни цветове.

Не беше красивата серия от последователни картини, показани от Куинтъс Блум на Спиралния ръкав. Нямаше нито един разбираем образ на региона, както Дариа почти очакваше. Всъщност нито една понятна картина — просто мараня, размазано петно, нещо, което трудно можеше да привлече окото.

Стените сигурно щяха да бъдат сметнати за красиви, както някаква абстрактна картина може да бъде сметната за шедьовър, макар да беше безсмислена.

Дариа се беше надявала без обаче да има някакво истинско основание за това, външните зали да са различни във всяка от трийсет и седемте вътрешности, а накрая всичко да се обедини в едно пространство. Сега знаеше каква беше тази нейна изпълнена с желание мисъл — отчаяна илюзия. Бяха достигнали шестата и последна стая точно както се беше надявала — и тя не беше показаната от Куинтъс Блум!

Пулсът й отново започна да се повишава. Ако искаше да научи тайните на Лабиринт, тя нямаше избор. Трябваше да се върне много назад, достатъчно далеч, за да се прехвърли в една от другите вътрешности — различна вътрешност, вероятно със собствени уникални опасности — и да я изследва.

Калик и Д’жмерлиа може би щяха да искат да опитат. Ханс Ребка и Луис Ненда сигурно щяха да го направят. Но това беше извън нейните възможности. Тя подозираше, че преди да достигне друга вътрешност, нейната смелост и издръжливост отдавна ще са се изчерпали.

Глава 15

Луис Ненда беше изживял повече ужаси, отколкото му се полагат (за някои сам си беше виновен), но беше твърд и трудно се плашеше.

Набавеният от Куинтъс Блум кораб за изследване на Анфракт превъзхождаше по качества „Индълджънс“.

Как го беше набавил? Много лесно. Тъй като нямаше средства, той беше уредил чрез професор Мерада среща с управителния съвет на института.

Беше обяснил, че се нуждае от кораб.

Много добре. И какво беше предложил в замяна?

Цял един нов артефакт, по-голям и по-комплексен от всичко известно досега. Той щеше да докаже, че целият регион от Космоса, известен като Торвил Анфракт в покрайнините на общността, е създаден от Строителите.

И нито Блум, нито Мерада споменаха нещо за Дариа Ланг, макар че тя беше тази, която първа предположи, че Анфракт е артефакт на Строителите. Куинтъс Блум беше пред съвета, а Дариа Ланг я нямаше да защити своята претенция.

Управителите, със силна поддръжка от страна на Мерада, бяха единодушни. Куинтъс Блум, представяйки и института за артефакти, и планетата Сентинел Гейт, щеше да има свой кораб. Подобно на изследователите от едно време, той ще пътува официално спонсориран и триумфалното му завръщане щеше да донесе слава и на него, и на всеки, който го е подкрепил.

Ненда научи за събранието от втора ръка. Той не се изненада, че Дариа не е била спомената. Не се изненада, че членовете на съвета са подкрепили Блум срещу съответен дял от славата.

Не. Онова, от което се изненада Луис, докато обикаляше из вътрешността на „Гравитас“, беше учудващо богатото обзавеждане на кораба. И разбра една голяма истина: няма по-щедър от бюрократа, който харчи чужди пари.

Сентинел Гейт беше един от най-богатите светове на Спиралния ръкав. Но дори и за него похарченото за оборудването и снабдяването на кораба беше прекалено.

И вероятно за персонала. Ненда прокара показалец по извития полиран рейлинг, ръчно резбован от черно тиково дърво, и реши, че досега е бил прекалено скромен в исканията си за заплащане. „Гравитас“ вонеше на ново и на разточителство във всяко отношение — от големите, току-що извадени от сандъците в задната част на кораба, двигатели до половин дузината пътнически апартаменти на носа. Апартаментът, който разглеждаше сега, имаше самостоятелна спалня, салон, стая за отдих, хидропонна градина, вана, кухня, автоматичен готвач, лечебница, робот-масажист, медицински шкаф, хладилен шкаф за вино…

Ненда спря с разглеждането, отвори температурно стабилизирания хладилник за вино и извади една бутилка. Той погледна етикета.

Trockenbeerenauslese Persephone Special Reserve

Какво, означаваше това. Той отвори бутилката и отпи глътка. Не беше лошо. Ненда гледаше облещен цената отстрани на бутилката, когато влезе Атвар Х’сиал.

— Луис, имам лоши новини.

— Аз също. Да бяхме поискали десет пъти повече за това пътуване, пак получената сума щеше да е колкото за джобни пари. Току-що изпих половината от нашето възнаграждение.

— Ах, да. Виждам, че разглеждате обзавеждането на „Гравитас“ — сикропеанката застана удобно до него. — Съгласна съм, че нашето възмездяване ще бъде скромно. В сравнение със стойността на самия кораб, искам да кажа, който за някои щастливи собственици сега или в бъдеще… — Атвар Х’сиал остави останалата част от коментара си да заглъхне във феромонно двусмислие. — Но това не е моята новина. Както знаете, загубата на моя роб и преводач, Д’жмерлиа, ми създава големи неудобства.

— Винаги можеш да говориш с мен или с когото и да било друг, който има приставка.

— Какъвто друг няма на сто хиляди светлинни години. А и вас невинаги ви има. Затова потърсих други методи за по-директна комуникация — Атвар Х’сиал спря да събере мислите си.

— Хората използват един изключително примитивен и ограничен инструмент за говорене. Същият орган трябва да изпълнява централна роля за ядене, дишане, секс и говорене… Но да не се отклонявам. Аз използвах човешки помощник. Като част от взаимодействието с този помощник, ние получавахме и заедно проучвахме доклади с новини, които пристигаха в института от различни светове на Четвъртия съюз. Неотдавна дойде един от планетата Миранда. Хванатото от Дариа Ланг малко зардалу… — феромоните предадоха с името на жената имитация на намек за подозрение и неодобрение. — … било изпратено на Миранда за изследване.

— Зная. По-добре да е там, отколкото край мен.

— Наистина. Те трябвало да изследват как ескалира неговата свирепост с възрастта. Хитростта и жестокостта на зардалу бяха легенда цели единайсет хиляди години, от времето, когато са контролирали по-голяма част от Спиралния ръкав.

— Да. Забрави ли, че аз съм от територията на Зардалската общност? През целия си живот съм слушал тези приказки.

— Тогава сигурно ще се изненадате, ако някой ви каже, че това са глупости. И все пак в доклада от Миранда се казва точно това. Младото зардалу е силно. Изпитва ненаситен глад. Но не е нито изключително злонравно, нито свирепо. Напротив. Екипът на Миранда иска да има в ръкава половин дузина други екземпляри… включително и доставени от нас двамата.

Ненда седна на едно плюшено канапе в пътническия апартамент и разсеяно отпи от бутилката. Тази новина беше друга изненада, втората за деня. Но беше ли шок?

Той подсмръкна.

— Чудя се как го направихме. Със зардалу се срещнахме за първи път на Серенити след това още два пъти на Дженезий. И всеки път, когато искаха да ни избият, не успяваха. Ако е само веднъж човек ще каже, че е лош шанс, но три пъти последователно… показва, че действат други фактори. Моето собствено заключение е точно. Нашият опит доказва, че склонността за оцеляване на зардалу е слабо подобие на тази на техните предци, старата раса, която е господствала върху територията на галактиката. Изследователският екип на Миранда не притежава нашите данни, но те също са много объркани. Чудят се дали благоприятната среда, в която е отгледано от малко зардалуто, не се е отразила върху неговата природа. За да дадат правдоподобен отговор на този въпрос те предлагат награда — много голяма награда — на онзи, който им достави за изследване възрастно зардалу, израснало в естествена среда. Това повдига един въпрос. Ние следваме Дариа Ланг към Анфракт. Да предположим, открием, че нейната следа води вътре в Анфракт и сочи директно към Дженезий? Какво бихте предложили да кажем на Куинтъс Блум, ако той ви помоли да го заведем там?

— Неочаквано ще загубя напълно паметта си. Няма да мога да си спомня пътя, по който сме отишли на Дженезий… и е по-добре и с теб да стане същото. Не искам той да хване зардалу и да получи всичките пари.

— Съгласна съм. Ако обаче имате основание да вярвате, че в подходящо време в бъдеще Куинтъс Блум поради някаква причина няма да е на борда на „Гравитас“…

— Може би ще мога съвсем неочаквано отново да си възвърна паметта. Аз зная каква загадка може да представлява човешкият мозък.

Атвар Х’сиал кимна. Излъчването на феромони беше спряло, но Ненда имаше чувство, че тя беше доволна от неговия отговор. Сикропеанката се повдигна на четирите си задни крайника и мълчаливо напусна пътническия апартамент.

След като Атвар Х’сиал излезе, на Луис му хрумна друга мисъл. Необходимо беше време да се оцени мисълта, че зардалу не са чудовища, но той не понесе идеята Дариа Ланг да бъде захвърлена между тях на Дженезий. Беше ли сега тя там? Трябва ли да я търси? Ако трябваше, как щеше да накара Куинтъс Блум и Атвар Х’сиал да се съгласят с това?

Луис последва Атвар Х’сиал навън от пътническия апартамент и продължи огледа на „Гравитас“. Той беше човек, който смяташе, че трябва да знае колкото се може повече за кораба, с който е помолен да пътува. Този определено си заслужаваше да се познава. Ако новината от Миранда беше изненада не по-малка изненада, представляваше самият кораб. Той беше голям и богато обзаведен. Единственото, което липсваше според предубедените, но може би опитни очи на Ненда беше свястна оръжейна система.

Е, той беше видял дузина места на кораба, на които можеше да се монтира, когато му дойде времето. И само срещу една стотна от стойността на останалото оборудване на кораба.

Ненда обикаляше из друг, богато обзаведен в бароков стил самостоятелен пътнически апартамент. Автоматичният готвач предлагаше екзотични и пикантни блюда, предназначени по-скоро да възбудят, отколкото да заситят глада. Всички подове бяха застлани с дебели меки килими, а в спалнята, когато влезе в нея, доминираше огромно кръгло легло с огледала над него. Той прекоси стаята с дебелия килим с намерение да погледне в банята и да види дали е обзаведена с лична вана.

Ненда отвори вратата, погледна вътре и отскочи назад.

Банята беше не само обзаведена. Тя беше заета. Една жена се беше излегнала във ваната, потопила се така, че само главата, голите рамене и краката от коленете надолу се показваха над пяната и ароматизираната вода. При шума от отваряща се врата, тя обърна глава и съвсем непринудено му кимна.

— Здравейте — Глена Омар се усмихна мило. — Атвар Х’сиал каза ли ви новината? Ще бъда нейна помощничка! Не е ли чудесно? Чудех се колко ли време ще мине, преди да се срещнем отново. И, о, чудо!… Ето ни — тя се хвана отстрани на ваната и започна да се изправя. — Е, мисля, че за днес достатъчно се киснах. Освен ако вие не искате да… Не? Добре, бихте ли ми подали хавлията…

Луис беше живял достатъчно дълго, за да знае, че като си затвори очите, човек не може да избяга от проблема. Той гледаше покритото с пяна тяло на Глена с бели и червени петна, протегнала се да вземе хавлията и мълчаливо се закле да отмъсти на Атвар Х’сиал.

— Вие, аз и Куинтъс — продължи Глена. Тя пристъпи напред към хавлията и продължи да се движи, като отри тялото си в това на Ненда. — Ще бъде вълнуващо пътуване.

Очевидно изненадите, както толкова много други неща в живота, бяха склонни да идват по три.

„Гравитас“ беше един от най-модерните кораби на Четвъртия съюз. Освен че беше голям, пилотирането му беше мечта и можеше да се извършва само от един човек.

Това определено се харесваше на Луис Ненда. Те отиваха на Торвил Анфракт, където неопитният персонал щеше да бъде нещо средно между пречка и беда. А след като бъде свършена работата, колкото по-малко хората на борда — толкова по-добре.

Корабът току-що бе извършил шестия преход през точка на Боуз, преминавайки от процъфтяващия и добре уреден Четвърти съюз към външните граници на Зардалската общност. Срещаните на транзитните точки пътници се бяха променили от предимно хора търговци, туристи и правителствени бюрократи до същества, чийто видове понякога беше толкова трудно да се определят, колкото и техните професии. Ненда беше идентифицирал сикропеанци, хименопти, ло’фтианци, варнианци, дитрони от трета фаза, декантил мирмекони, които му приличаха на двойка от смятаните за изчезнали берсианци и един чизъм полифем. Това за момент го разтревожи, защото там на Анфракт той и Атвар Х’сиал бяха откраднали „Индълджънс“ от чизъм полифема. Но този не беше Далсимър, жадуващ за отмъщение. Той просто погледна Ненда с голямото си единично синьо-сиво око, пресегна се с петте си малки, облечени в ръкавици, ръце, изръмжа: „Отдръпни се, моряко!“ и изви зеленото си прилично на тирбушон, тяло покрай него.

За Ненда най-доброто за техния външен прогрес беше неговото въздействие върху Глена Омар. Когато Луис я беше срещнал първия път дошла направо от защитения и невинен живот на Сентинел Гейт — макар че невинен може би не беше дума, която можеше да се каже за Глена — тя беше като Дариа Ланг. Когато присъствието на извънземни нарасна заедно със свидетелствата за бедност и варварство, Глена постепенно стана по-унила. Тя все още се отриваше о тялото на Ненда или на Блум, или на вечеря седеше, притискайки колене до тях. Но тя правеше това нерешително, без истинско желание.

Това даде време на Ненда да направи, каквото трябваше да бъде направено, и да концентрира ума си върху Торвил Анфракт. Онова, което беше казал на Куинтъс Блум, беше съвсем вярно. Той беше ходил на Анфракт и се беше върнал цял и невредим. Малко същества можеха да се похвалят с това. Но беше премълчал, че след като се беше измъкнал от Анфракт, той се бе заклел никога повече да не се връща там.

Заклел се никога да не се връща.

Но той беше тук и пилотираше „Гравитас“ по последната част от пътя, изминаван с подсветлинна скорост. След още няколко минути отново щеше да се гмурне в дълбините на най-прочутата и значителна част от усуканото пространство-време на Спиралния ръкав.

Ненда знаеше кой е безопасният път в него, тъй като траекторията, която бяха следвали при предишното си влизане, беше записана. Щяха да минат по пътя на Дариа Ланг, освен ако тя не е била толкова ядосана, че да е поела допълнителни рискове (или изобщо да не е отишла на Анфракт).

Лошата новина, от която се страхуваше, бяха последните промени в структурата на Анфракт. Той и Атвар Х’сиал бяха видели следи от тези промени и доказателства за преобразувания в артефактите на Строителите. Ами ако всяка траектория сега води право в бездна на сингулярност или кладенеца на време Крокеморт? Дори локално поле от няколко единици стотици ускорение ще бъде достатъчно да убие екипажа, макар самият „Гравитас“ да оцелее.

Ненда гледаше как образът на Анфракт изпълва небето пред него. Той беше обнадеждващо нормален… което означаваше обезпокоително странен. Ненда можеше да види и да преброи отделните лобове, да открие точното място, където корабът щеше да влезе. Анфракт беше огромен, разпрострял се върху регион, широк почти две светлинни години, но това беше без значение. След като човек влезе вътре, нормалната мярка и метрика на време-пространство не означаваха нищо. Ако е необходимо само след няколко минути вътре в тази объркваща вътрешност, те щяха да следват Дариа по целия път до Дженезий.

Той усети, че Куинтъс Блум наднича над рамото му. Макар че никога не беше очаквал, по време на пътуването Ненда беше повишил мнението си за учения от света Джером. Двамата мъже имаха много общи неща. Едно от тях беше, че изглежда на Блум, също както и на Ненда, харесваше минималния екипаж на „Гравитас“.

Ненда можеше да разбере логиката на Блум. По-малко хора, по-малко претенденти за лаврите на откритията. Ненда и Атвар Х’сиал не влизаха в сметката, единият, смятан просто за екипаж, а другият, надменно и сляпо извънземно. Глена, единствената друга личност на борда, беше известна почитателка на Куинтъс, чиято главна задача беше да не се отделя от него и да записва безценните му думи, които да му донесат слава при завръщането.

Освен това обаче Ненда чувстваше нещо друго около Куинтъс Блум. Блум би направил всичко, буквално всичко, за да стане знаменит в своя свят. Този свят беше различен от света на Ненда, с различни награди, но Луис можеше да разпознае и оцени целенасочения и коравосърдечен стремеж. За Блум той беше нищо, буболечка, която според нуждата човек може да използва или да стъпче. Но това действаше в двете посоки. За Ненда Куинтъс Блум беше личност, която човек трябваше или да убие с първия изстрел, или изобщо да не стреля. Ако Луис контролира „Гравитас“, когато излиза от Анфракт, една личност, за когото не би се погрижил да бъде на борда, беше високоуважаваният Куинтъс Блум.

Цялото напрежение идваше от неудържимия устрем и амбиция на този човек. Той се надвесваше нетърпеливо напред и гледаше силуета на Торвил Анфракт.

— Не можете ли да увеличите скоростта? Защо е необходимо толкова много време за влизане?

Онова, което имаше наум беше: „Дариа Ланг може би е вече там и прави откритията, които по право се падат на мен. Ако трябва, рискувайте, но ме закарайте вътре.“

Ненда вдигна рамене. Във всеки случай той просто беше готов да продължи. Човек може да гледа в Анфракт, докато от очите му не започнат да текат сълзи, но след като влезе вътре, всичките наблюдения отвън не струват пукната пара. Анфракт висеше огромен и неимоверно сложен. Той можеше да бъде променен по милион начини и никой външен наблюдател никога нямаше да узнае за това.

— Може би трябва да сложите обезопасителните колани. Ще съобщя и на другите да сторят същото. Последното ни пътуване в Анфракт беше доста бурно.

Това беше начин да накара Блум да престане да диша във врата му. Но то беше съвършено вярно. Когато „Гравитас“ започна да се движи все по-бързо към границата на Анфракт, Ненда, чийто собствени амбиции не гарантираха съответно наличие на кураж, задържа дъх. Той насочваше кораба към тъмен, беззвезден коридор от предполагаемо празно пространство. Всяка изненада щеше да бъде ужасна. Скоро корабът започна да се тресе от малки накъсани вибрации и той намали скоростта.

— Проблеми ли има? — седнал на седалката зад Луис, Куинтъс Блум най-после прояви леко безпокойство.

Ненда поклати глава.

— Промяна на мащаба на планковата константа. Може би микроскопични квантови ефекти. Ще наблюдавам внимателно, но ако нещо ви се стори необичайно, кажете ми.

Беше се случило по-напред и сега аномалията не му се струваше толкова ужасяваща. Когато настъпи, Ненда приветства квантовите неравности на тяхната среда като познати и следователно — нормални. Той не се разстрои, когато след това „Гравитас“, изглежда, се гмурна право към фотосферата на ярко пламтяща синьо-бяла звезда. Ненда обясни на Блум точно какво щеше да се случи. Щяха да летят надолу почти до врящата газообразна повърхност на звездата, след това в последния момент да отскочат в тъмната празнота.

Гмурнаха се.

След това щяха да се намерят в състояние на свободно падане и цялата светлина и енергия на кораба да се изгубят.

Изгубиха се.

И след около десет секунди енергията, светлините и гравитацията щяха да се върнат. Върнаха се.

Ненда и Блум седяха един до друг и мълчаха, докато секундите бавно течаха.

Накрая в тъмнината се чу гласът на Блум:

— Колко време казахте, че ще мине, докато имаме отново енергия?

— Само още няколко секунди. Това, което ударихме се казва хиатус13. Няма да е продължително. Ах! — в командната зала се появи трепкане на слаба светлина. — Ето я.

Енергията бавно се възстановяваше. Екраните отново затрепкаха в нормалното си състояние. На главния дисплей се появи образ, показващ пространството отвън „Гравитас“.

Ненда гледаше не по-малко възторжено от Куинтъс Блум. Той зададе команда за равномерно въртене на кораба по надлъжната му ос, така че да могат да гледат последователно във всички посоки. Беше очаквал да бъдат обградени от многолобовия Анфракт и по-близо до тях да бъдат вградените кръгови сингулярности, които екранираха Дженезий. Ако по-раншното изчезване на тези сингулярности беше постоянно, от кораба щеше да се вижда далечна картина на Дженезий. Но те щяха да са достатъчно далеч, за да не могат обитателите зардалу, да им сторят нещо.

Докато въртящият се кораб сканираше навън, Ненда не сваляше очи от екрана. Нямаше никаква следа от характерните блещукащи лобове на Торвил Анфракт — от никакъв лоб на Анфракт. Никъде на дисплея не се виждаха вградени сингулярности. Не се виждаше нищо, наподобяващо планета.

Неочаквано всички светлини отново изгаснаха. Шумът от двигателите на кораба затихна.

— Друг хиатус? — Блум беше повече раздразнен, отколкото изплашен. Този път въртенето на кораба осигуряваше достатъчно изкуствена гравитация, за да се избегне физическия дискомфорт. — Колко такива неща съществуват?

— Проклет да съм, ако зная — Луис беше повече разтревожен, отколкото раздразнен. — Очаквах само един.

Чакаха в абсолютна тъмнина. Секундите се точеха дълги като минути.

— Вижте, много бързам. Мислех, че вече сте го разбрали — лицето на Блум не се виждаше, но гласът беше достатъчно красноречив. — Най-добре е да ни извадите оттук, Ненда… И то бързо!

Луис въздъхна, затвори очи, после пак ги отвори. Нищо не се беше променило. Доколкото знаеше, хиатусът можеше да продължи вечно. Нищо, което правеше с управлението на кораба не можеше да промени положението.

— Чухте ли ме? — Блум отново се обади от тъмнината. — Казах да ни извадите от тук. Ако не можете, забравете за заплащане.

„Вече го забравям“ помисли си Ненда, но не каза нищо. Той гледаше втренчено в тъмнината, без да вижда нещо и желаеше пред тях да се появи Дженезий и да се спуснат между зардалу. Там поне знаеше какво може да очаква от тях.

Загубата на заплащането изглеждаше най-малката му тревога.

Глава 16

Дариа не понасяше идеята за робство, но от време на време виждаше предимството тя самата да бъде роб. Имаше поне едно предимство — не се налагаше да взима решения.

Д’жмерлиа и Калик я бяха последвали — и понякога я водеха — към центъра на нищото. Сега плаващи в най-вътрешната зала на Лабиринт, те търпеливо чакаха тя да им каже какво да правят.

Като че ли знаеше.

Дариа огледа гладките стени на хексагоналната зала, търсейки вдъхновение от приятните мраморни повърхности.

Влязохме безопасно точно както искахме. (Мисли позитивно!) Но после трябва да намерим добър начин да се върнем при нашия кораб и да излезем в открития Космос.

Двете извънземни показаха, че са съгласни, но не казаха нищо.

— И така, ти, Д’жмерлиа — Дариа се изкашля, за да спечели време. — Бих желала ти да хвърлиш още един поглед на пътя, по който дойдохме. Проучи дали има някакъв начин да достигнем до друга вътрешност, по която е по-лесно да се пътува. И, Д’жмерлиа… — ло’фтианецът вече кимаше готов да тръгне — без рискове!

Д’жмерлиа обърна глава, лимоновожълтите фасетъчни очи на къси очни пипалца погледнаха укорително Дариа.

— Разбира се. Моите уважения, но ако пострадам, няма да мога повече да ви бъде полезен.

Само че неговите идеи за риск вероятно не съвпадаха с тези на Дариа. Той тръгна бързо към входа на тунела и залата, пълна с ужасяващи тъмни вихри.

— И не се бави много! — извика Дариа подир него. — Не повече от три-четири часа.

Не последва никакъв отговор, само леко кимване на шлема на скафандъра.

— А аз? — Калик гледаше изчезващото туловище на Д’жмерлиа.

Дариа си помисли, че долови завист в нейния глас. Нямаше нищо, което малката хименопта да желаеше повече от това да бъде заедно с Д’жмерлиа.

— Ние двете ще проучим по-внимателно тази зала. Зная, че тук изглежда няма нищо интересно, макар Куинтъс Блум да твърди обратното.

Без да погледне Калик, Дариа тръгна към най-близката стена. Многоцветната млечна повърхност сякаш я гледаше. Отблизо върху стената се виждаха повече подробности. Пастелните цветове, които Дариа виждаше отдалеч, не бяха тънък слой от блед акварел, а се състояха от много тесни ивици ярка цветна мрежа върху хомогенна бяла основа. Сякаш някой беше започнал с чисто бяла стена, а след това беше начертал върху нея с много фин молив хиляди пресичащи се линии с различен цвят. И ги е чертал последователно, защото навсякъде, където две линии се пресичаха, едната беше прекъсната от другата.

Но това съвсем не приличаше на картина. Дариа отново се зачуди върху използвания от Блум термин: полиглифи. Тя погледна Калик. Хименоптата стоеше само на няколко стъпки от стената. Тя я гледаше стената с блестящите си черни очи и поклащаше глава от една страна на друга. След няколко минути започна да върши същото с цялото си тяло, премествайки се най-напред няколко стъпки наляво, след това надясно.

— Какво не е наред?

Калик преустанови движението.

— Няма нищо.

Но тази стена показва паралакс14.

Дариа беше мислила да провери за паралакс. Тя последва примера на Калик и премести глава първо наляво, после надясно. Линиите леко се преместиха една спрямо друга. Изглеждаше така, сякаш можеше да вижда под повърхността, а линиите бяха на различни дълбочини. Когато погледна от друго място, по-близките линии се движеха повече, отколкото далечните. Тя забеляза също, че нито една линия не лежи изцяло на една дълбочина. Единият край винаги беше по-дълбоко от другия, сякаш линията тръгваше от повърхността под малък ъгъл и продължава под нея.

Цялата стена приличаше на причудлива мрежа от линии, вградена в пространството над бял фон. Беше триизмерен ефект, получен чрез налагане на много различни слоеве. Ако човек си представи, че стената, е изградена от система от почти прозрачни плочи, наредени една под друга под повърхността, как ще изглежда отделната плоча?

Дариа се доближи до стената и се пресегна да я пипне. Повърхността беше гладка и твърда. Стената беше непрекъсната, безшевно свързана с другите повърхности на хексагоналната зала.

— Моите уважения, не мисля, че ще бъде възможно.

Застанала до нея, Калик беше следвала мислите на Дариа. Пробиването или разцепването по някакъв начин на стената на слоеве нямаше да им даде необходимата информация.

Това беше добре. Дариа изпитваше инстинктивно нежелание да повреди някакъв елемент от Анфракт.

— Някакви идеи?

— Никакви, срам ме е да призная. Ще са необходими фини и неразрушителни методи.

Дариа кимна. Беше й оскърбително, но малко по малко тя беше принудена да признае, че когато се отнася до практическо изследване, Куинтъс Блум е по-добър от нея. Той беше проучил стените, пред които те с Калик плуваха, и беше разбрал тяхната триизмерна природа. По някакъв начин бе „разопаковал“ тази информация и бе създал двуизмерни картини, без ни най-малко да повреди стената. Но как беше направил това?

Отговорът дойде, когато започна отново да движи главата си, първо наляво, след това надясно, като наблюдаваше как линиите се движат една спрямо друга поради паралакса. Тя изведнъж схвана метода — беше обидно прост. Всеки практичен наблюдател веднага щеше да го открие. Той изискваше система за изобразяване и значителна компютърна мощ, но техните скафандри разполагаха с такива.

— Калик, трябва да направим снимки — тя се спря и помисли за момент. Две снимки ще фиксират положение в равнината, три в пространството. — Най-малко от три различни места. Ние ще направим от повече. След това ще се нуждаем от програма за обработване.

— Мога да създам такава програма. Ще включа и параметри, които да отчитат коефициента на отражение за материала на стените — отговори незабавно Калик, с което потвърди мнението на Дариа — хименоптата беше бърза. Тя разбра точно какво предлага Дариа. — Програмата ще извърши обратна засечка и ще ни даде положението на точки в триизмерно пространство. Главните данни от компютъра ще са за дълбочина под повърхността за всяка точка на всяка линия. Това обаче може би не е онова, което вие бихте желали да видите.

— Не. Аз искам данните като система от двуизмерни образи. Всеки отделен образ трябва да отговаря на определена дълбочина под повърхността на стената. Означи всеки… — признаването на постижението и приоритета на Куинтъс Блум беше просто задължително. — … като глиф.

Калик беше бърза и способна програмистка. В този случай обаче за Дариа тя не беше достатъчно бърза.

След като цифровите образи бяха записани и регистрирани един спрямо друг, ролята на Дариа се изчерпа. Тя се разхождаше нетърпеливо из залата със съзнанието, че най-лошото, което може да направи, бе да прекъсне хименоптата, докато тя работи. Изкушението да даде съвет, без да й е искан, беше огромно.

Поради липса на друго по-добро, което да върши Дариа направи на другите пет стени на залата — серия от цифрови стерео снимки. След това отиде до мястото, където хексагоналната пирамида свършваше. Вътре в Анфракт нямаше никаква следа от износване, никакви дупки или изронване, никакви следи, които да говорят за съществуване три милиона години. Още една точка за Куинтъс Блум. Лабиринт сигурно беше нов, единственият известен нов артефакт в целия Спирален ръкав.

В далечния край формата на стаята се променяше в тесен клин. Дариа пъхна облечената си в ръкавица ръка докъдето можа да влезе. Тя се опита да оцени ъгъла и реши, че е около десет градуса. Това отговаряше на идеята, че трийсет и седемте вътрешности завършваха в острата точка на Лабиринт. Ако това образуваше, както предлагаше Блум, самият край на артефакта, тогава мястото, където беше ръката й, трябваше да се намира само на няколко сантиметра от другите вътрешности. В случай че Д’жмерлиа не намери безопасен път за излизане навън, може би щяха да си пробият път към свободата през стената.

Къде беше Д’жмерлиа?

Бяха минали почти четири часа. Още няколко минути и крайният срок щеше да е отминал.

— Моите уважения — достигна до нея гласът на Калик по комуникационния апарат в скафандъра. — Резултатите вече са готови за окончателно оформяне. Как бихте желали да ви ги представя?

— Можеш ли да ги представиш на моя дисплей в скафандъра като последователност от образи? Най-напред повърхността, после равнината на различни дълбочини под повърхността. През един милиметър. По два образа всяка секунда?

— Напълно възможно. Нещо друго?

— Още едно нещо. Обърни полярността, така че бялото на стената да се вижда като черно на образите.

Калик не каза нищо, но визьорът на скафандъра на Дариа потъмня и се превърна в дисплей. Появи се образ. Дариа наблюдаваше равнината на един милиметър под повърхността на стената с обърнати светли и тъмни места. Дъхът й секна. Гледката беше позната — черното по-тъмно от най-тъмната нощ и над него наложена схема на Спиралния ръкав.

А после изведнъж всичко стана не толкова познато.

— Спри тук!

Картината на визьора остана неподвижна. Беше Спиралният ръкав, гледан откъм галактическата равнина, но не съвсем какъвто е бил. Познатите ориентировъчни звезди, ярките сини супергиганти, използвани от всички интелигентни видове като маркери, леко се движеха около техните относителни местоположения.

— Сигурна ли си, че не си променила зрителния ъгъл? Положенията на звездите не отговарят.

— Не съм правила никаква промяна. Моите уважения, но мога ли да направя едно предложение?

— Разбира се. На теб също ти изглеждат не на място, нали?

— Така е. Това не е точен портрет на Спиралния ръкав такъв, какъвто е днес. Но аз предполагам, че тази картина може да е от миналото или бъдещето. В такъв случай, разликите, които виждаме няма да са нищо повече от ефекти на продължително звездно движение.

Образът спря за момент. Последва примигване, след това на дисплея се появиха последователни кадри на образа. Промените станаха видими. Светлите ориентировъчни звезди на Спиралния ръкав започнаха бавно да се преместват по екрана, всяка движеща се с различна скорост. На Дариа й се струваше, че картината става все по-позната, но без ориентировъчна система за сегашните положения на звездите тя не можеше да знае кога дисплеят показва настоящия вид на ръкава.

Нищо чудно, че стената на залата беше объркваща, изпълнена с мрежи от линии и петна. Тя представляваше образ на движенията на безброй звезди в продължение на хиляди или милиони години, изобразени едновременно в една триизмерна структура.

На дисплея неочаквано се появи ярка зелена точка, нова звезда на място, където преди това нямаше друга.

— Какво е това…

Дариа имаше отговора, преди да беше успяла да довърши въпроса, когато близо до първата се появи друга зелена точка. После друга. Зеленото сигурно представяше звезди, където някои видове бяха достигнали критично ниво на интелигентност — може би осъществили космически полет. И тези звезди не бяха ослепителни супергиганти, които са прекалено млади, за да има върху планетите около тях интелигентен живот. Затова зелените точки изникваха сякаш от нищото.

Техният брой нарастваше, те непрекъснато се разпространяваха навън от първоначалния маркер. Далеч надясно неочаквано се появи оранжева точка.

— Нов вид? — попита тихо Калик. — Ако е така, тогава може да се очаква…

И наистина първата оранжева точка послужи като ядро за още много ярки звезди, които се разпростираха навън от нея. Регионите на оранжево и зелено се уголемиха, накрая се срещнаха и започнаха да се препокриват. Оранжевият цвят доминираше. В същото време в далечния край на ръкава се появи трето ядро — този път отделна рубиненочервена точка.

Трите цветни региона нараснаха, промениха формата си и се съединиха. Най-бързо се разпространяваха оранжевите точки, поглъщаха зеления и червен регион, но Дариа почти не гледаше. Тя изпитваше силно вълнение — не триумф, а облекчение. Щеше да бъде ужасно да се върне на Сентинел Гейт и да признае, че не е могла дори да види откритието на Куинтъс Блум.

Дариа наведе назад глава и затвори очи.

— Успяхме, Калик!

Хименоптата остана мълчалива.

— Ние разгадахме полиглифите. Нали?

— Може би — Калик не прозвуча оптимистично. — Моите уважения, професор Ланг, бихте ли погледнали още веднъж дисплея си.

Визьорът на шлема на Дариа показваше Спиралния ръкав пламнал от светещи точки. Тя се намръщи. Всички светещи точки бяха оранжеви, геометрията на положенията на супергигантската звезда изглеждаха правилни. Картината сигурно показваше близо до сегашния момент положение.

— Има ли още? Можеш ли да видиш как изглежда картината в бъдеще?

— Мога — Калик беше учтива както винаги. — Нарочно спрях изображението в този момент. Вие ще забележите, че звездната система е близка до познатата ни днес.

— Правилно. Защо я спря?

— Защото схемата на звездна колонизация, която виждаме, е в пълно несъответствие с онова, което знаем, че е вярно, и което Куинтъс Блум докладва, че е намерил. Този образ показва, че почти всички звезди са колонизирана от един вид — видът представен на дисплея в оранжево.

— Това е смешно! В най-лошия случай трябва да има хора и сикропеанци.

Смешно е, но е вярно. Дариа се мъчеше да изтълкува схемата чрез онова, което знаеше, че е вярно. По численост доминиращи видове в Спиралния ръкав бяха хората и сикропеанците. Техните колониални светове трябваше да са приблизително еднакви на брой. Но всичко като че ли светеше в оранжево.

Оранжево и само оранжево. Понякога изглеждаше, че Строителите са завладени от мания за оранжево — цветът, показван толкова често в техните конструкции. Беше ли това следа от самите Строители?… Очи със спектрална чувствителност, различна от тази на човешките, органи, регистриращи по-големите дължини на вълната.

Ако това беше следа тя беше учудващо безполезна. Кой можеше да каже дали Строителите изобщо имат очи? Може би те бяха като сикропеанците и виждаха посредством ехолокация. Едно нещо, което хората знаеха със сигурност за Строителите, беше, че не знаеха нищо със сигурност.

— Калик, можеш ли да върнеш картината назад? Бих желала да видя как е започнало разпространението на отделните видове.

— Вече го направих за собствена информация. Моите уважения, но мисля, че за нас този кадър вероятно е най-интересен.

В шлема на Дариа се появи един образ. Беше го видяла по-напред. Вероятно представяше ръкава такъв, какъвто е бил преди известно време. Имаше много зелени и оранжеви светещи точки. Далеч, на едната страна, светеше отделна прашинка зловещо червено.

Калик я посочи с курсора.

— Това е първият кадър, на който се появява третият вид… човешкият. От положението на тази точка… се появи. Моите уважения, но съм сигурна, че зелените и оранжеви светлини не отговарят на схемите на колонизация на вида.

— Тогава какво представляват?

— Не мога да кажа — Калик не повиши глас, но Дариа почувства, че се смути. — Нека се върнем отново към времето, когато оранжевото се показва само на едно място в Спиралния ръкав — образът се промени и показа картина със самотна оранжева точка. Мигащият курсор под контрола на Калик се премести и застана близо до нея.

— Това е точката на произход на нашия загадъчен вид. А тук… — курсорът помръдна съвсем малко. — … е светът, който ние вече познаваме твърде добре. Това е Дженезий, родният свят на зардалу. Ако тази картина представя реалността, ние бихме заключили, че сега Спиралният ръкав е напълно колонизиран… Само от зардалу.

Глава 17

Ханс Ребка беше прекарал много време в изучаване на Парадокс. Той знаеше историята на откриване на артефакта и всичко за въздействието на неговата вътрешност върху падналата радиация (малко) и намесата на интелигентните видове (гибелна). Що се отнася до Парадокс, Ребка беше квалифициран експерт.

Докато…

Увиснал в пространството, той погледна назад към недостижимата външност, после напред към зловещия на вид централен регион. Той наистина не знаеше почти нищо за природата или произхода на Парадокс, споходи го отрезвяваща мисъл.

Положително имаше промени — нищо в историята на Парадокс не говореше за необратимо движение вътре в него или за изолирания торус в центъра. Но промени как, кога и защо?

Още два опита за движение навън показаха, че това е напразна загуба на гориво и енергия. Той изключи двигателите на скафандъра си. Тогава разбра, че положението е по-лошо, отколкото си бе представял. По принцип той трябваше да виси над фиксирано място в Парадокс. На практика се носеше бавно, но непрекъснато към центъра. Можеше без проблем да се движи тангенциално, но в това движение винаги имаше една малка радиална компонента, която го отнасяше навътре.

Следващото му действие беше инстинктивно, резултат на двайсетгодишен суров опит. Той не беше мислил за него нито се беше опитвал да го обясни, макар че ако присъстваше Е. К. Тали, би го обяснил с примери от собствената си дейност. Когато възникне изключително голям или спешен изчислителен проблем, тогава всички второстепенни изчисления трябваше да се спрат. Периферните активности трябваше да преминат напълно в режим на изчакване в полза на работата по централния проблем.

Разбира се, Тали смяташе хората за умствено непълноценни поради несъвършената си конструкция. Главната част от дейността на човешката нервна система отиваше за поддържане на организма, така че пълното намаляване на разхода на енергия за периферията или за нежеланите банки памет беше невъзможно.

Но при тези вродени ограничения Ханс Ребка се приближаваше доста до идеала на Е. К. Тали. Ребка не се тревожеше нито за Тали, нито за собственото си положение или нещо, което можеше да се случи вън от Парадокс. Той не отдели повече време за експерименти в тангенциално движение или в безплодни опити за връщане назад, нито дори мислеше за причината за неговото движение напред. Цялото му внимание беше съсредоточено върху торуса — дебелият, приличен на поничка диск на двайсет километра пред него. Ако нещо не се променеше след около час, той щеше да бъде там. По-добре да е готов.

Външната част на торуса беше осеяна с тъмни петна, може би отвори. Те показваха, че дискът бавно се върти. Отначало тези петна изглеждаха не по-големи от белези от шарка, но когато отиде по-близо, Ханс видя, че всяко от тях си има форма. Бяха като множество малки черни ромбове неравномерно разпръснати по диска, дългият диагонал на всеки паралелен на главната ос на диска. Онова, което отдалеч изглеждаше като дупка точно през центъра на диска, сега имаше по-двусмислен характер. В центъра му определено имаше тъмнина, но черното беше с оттенък на облак и подсказваше структура, която не отговаряше на разбирането на Ребка за празно пространство.

Той гледа, докато зрението му се замъгли. Какво даваше това впечатление за едновременно присъствие и отсъствие? Никога не беше изживявал такова нещо.

Няма значение. Ако нищо не се промени, той скоро ще бъде принуден да научи това от личен опит. Неговото движение навътре не се беше забавило. Дори, ако въобще бе възможно, той се движеше по-бързо. Може би след десет минути щеше да стигне до центъра.

Сега неговата възможност да се движи тангенциално беше важна, защото неочаквано се оказа, че има избор. Не избор като при нормални условия, но можеше или да се насочи към един от ромбовидните отвори върху диска, или да тръгне направо към черния вихър в центъра.

Кое от двете да предпочете?

Да предположим, че тази негова неспособност да се движи встрани от центъра продължи. Тогава той ще може да влезе в един от ромбовете и ако това се окаже безполезно, може би все още ще бъде в състояние да продължи и да види какво има в тъмния център на диска. Ако първо изследва черния регион, по-късно няма да има възможност да посети ромбовете. „Осигури си максимален брой възможности. Вземи решение.“

Дискът се въртеше, но много бавно. Срещата нямаше да представлява никакъв проблем. Той можа да изброи половин дузина различни ромбове по края — всичките изглеждащи еднакво подходящи. Ребка избра произволно един и с помощта на двигателя на скафандъра съгласува ъгловата си скорост на движение с него. След това оставаше само да наблюдава и да чака, и да се погрижи да не настъпи аномално нарастване на радиалната му скорост и да отмине целта.

Отворът беше по-голям, отколкото изглеждаше отдалеч, може би двайсет метра по дългата ос на ромба и петнайсет по късата. Ребка се насочи точно към средата, чудейки се дали в последния момент няма да се разпадне на атоми, да бъде свит до размерите на главичка на топлийка от материя с плътността на атомно ядро или захвърлен на стотици хиляди светлинни години извън Спиралния ръкав в междугалактическото пространство.

Когато влезе в отвора, почувства слаба съпротива, като че ли преминава през тънък филм от лепкава материя. После продължи навътре напрегнат и разтреперен, готов за всяко евентуално действие за опазване на живота си. Остър сигнал в шлема му го накара да погледне в мониторите. Температурата вън от скафандъра беше скочила мигновено от студа на междузвездното пространство до тази на приятната пролетна сутрин на Сентинел Гейт.

Какво друго се беше променило?

Предварителните размишления щяха да са загуба на усилие, така че преди да влезе в ромба, той не си беше позволил удоволствието да се чуди какво може да намери вътре. Въпреки това трябва да е носил някъде в главата си списък на нещата, които определено не очакваше да срещне, когато влезе в отвора. Иначе нямаше да се учуди на онова, което видя, когато се появи във вътрешността.

Беше в зала, прилична на деформиран куб. Едното измерение беше с ширина на диска със сферичен таван и под, който следваше формата на торуса. Равните стени от двете страни се простираха далеч и правеха залата да изглежда най-малко четирийсет метра широка. Всеки квадратен сантиметър на тези стени беше зает от шкафове, дюзи, чучури, линии за подаване на газ, вентили, шлангове. Хиляди и хиляди с всякакви форми и големини.

Ребка отиде до далечната стена на залата, най-близката до центъра на Парадокс. Беше твърда като скала, безшевна, при удар с юмрук резонираше с глух звук. Нямаше начин да се излезе през нея.

Той отиде да разгледа дясната стена. Първите блокове, до които дойде, очевидно представляваха линия за зареждане с газове. Нямаше никакви циферблати, индикатори или инструкции, но беше трудно крановете да се сбъркат с нещо друго. Ребка внимателно отвъртя малко един. Той изчака сензорите на скафандъра да вземат проба от онова, което излезе и веднага спря потока. Флуор! Отровен и силно реактивен, макар че никой не знаеше в каква степен. Може би имаше достатъчно да изпълни цялата зала при условие, че мембраната на входа може да го задържи.

Ханс тръгна покрай линията, опитвайки подред всички кранчета. Хлор, хелий, азот, неон, водород, метан, въглероден двуокис, амоняк. Кислород. Тук можеше да умре от глад или от жажда, но нямаше да се задуши. Можеше да зареди бутилката за въздух на скафандъра, да подбере всяка желана пропорция на газовете. Всъщност — той огледа редицата от блокове, простираща се далеч в двете посоки — нямаше да е чудно, ако от някое кранче потече смес от газове. Положително кранчетата бяха много повече, отколкото бяха необходими за съществуващите газообразни елементи и техните най-прости съединения.

Изкушаваше се да го провери. Вместо това Ребка насочи вниманието си към по-малките блокове покрай стената. С тях се подаваха течности вместо газове. Започна да пуска по няколко капчици върху сензорите на скафандъра си, но те можеха да идентифицират само най-простите. Метилов алкохол, ацетон, етилов алкохол, бензин, етер, тулуол, въглероден тетрахлорид.

Вода!

Когато беше идентифицирана тази течност, той остана дълго неподвижен. Пий ме. В този случай почти сигурно можеше да го стори и без никакви лоши последствия. Неговият скафандър потвърди, че водата е чиста и годна за пиене.

Сега тръгна много по-целенасочено към шкафовете и дюзите. Не беше особено изненадан, като откри, че може да върви свободно в тази посока, макар че тя го отвеждаше встрани от центъра на Парадокс. Нещо беше ограничавало движението му по-напред, но очевидно сега то го беше докарало там, където желаеше. Не се изненада като видя, че нещата, които изглеждаха като кухненски шкафове и дюзи бяха точно такива. Разнообразието от храни беше учудващо и по-голяма част от тях сигурно не отговаряше на човешкия вкус. Но това беше естествено. В тези шкафове сигурно би могъл да намери храна, подходяща за всички видове в Спиралния ръкав. Беше просто въпрос на търсене, за да открие предназначената за хора.

Ребка не си направи този труд. В скафандъра имаше храна за няколко дни. Той се издигна във въздуха близо до стената и удари по нея с облечения в ръкавица юмрук. Вътрешната стена беше плътна, почти без резонанс.

Време беше отново да започне да мисли за нещо повече, освен простото оцеляване. „Старият“ Парадокс беше допускал изследователи да влизат или да излизат, но преди да излязат беше изтривал цялата им памет. „Новият“ Парадокс не засягаше ума, тъй като Ребка определено се чувстваше нормален, но той направляваше движението на всеки влязъл в централния регион. Където, ако нещо не се променеше, той щеше да си остане завинаги.

И да прави какво?

Постъпките на Строителите бяха загадка дори за специалисти като Дариа Ланг и Куинтъс Блум. Но кой можеше да приеме идеята за грижливо подкарване на човек към средата на един артефакт, където са осигурени всички потребности за живот и след това да бъде оставен самичък до края на живота си? Това просто не беше логично, беше антилогично.

Да допуснем, че Строителите, макар да познават различни физически закони следват същите закони на логиката. Да допуснем, че събитията в Парадокс протичат в съответствие с тези закони на логиката. Тогава какво ставаше сега? И по-важно какво щеше да се случи след това?

Доста странно, но Ханс се сети за една възможност.

Парадокс беше стар милиони години, но той невинаги е бил такъв. Преди една година или половин година, или изобщо преди известно време той драматично се е променил. Сега артефактът хващаше всеки, който влезе, и го докарваше до централния регион. Но не да умре. Стените на залата показваха, че всяко същество дори с ограничена интелигентност може да оцелее тук дълго време.

А след това?

След това имаше две възможности. Затворникът щеше да остане вътре, докато не се случи нещо друго. Обезпокоителна мисъл при големите интервали от време, през които работеха Строителите. Или затворникът, с презареден скафандър, щеше да бъде освободен да напусне тази зала и може би да изпълни някоя друга функция вътре в Парадокс.

Втората възможност означаваше, че Ханс може би ще може да излезе от залата, в която се намира. Той вървеше бавно покрай линиите за захранване, изхвърляйки издишвания въздух и отпадъци от скафандъра си в шланговете за отпадъци и вземайки въздух, храна, реакционна маса и вода. Когато зареди скафандъра си до максимум, тръгна към ромба на входа. Той видя далеч трепкащата светлина на външната бариера на Парадокс. Съвсем близо за нормални космически разстояния. Много далеч, ако вън от тази зала продължаваше да действа ограничаващото поле.

Нямаше смисъл да чака. Ханс тръгна към отвора. Той се насочи към изхода, почувства за секунда натиска на мембраната на входа, мина през нея и заплува свободно навън.

Само че не плуваше свободно. Върху него действаше сила. След няколко секунди погледна назад към повърхността на торуса и разбра, че не се движи навън. Вместо това бавно, много бавно беше започнал да се плъзга назад към чакащия ромб.

Прекоси онзи. Ребка отправи последен, изпълнен с копнеж поглед навън, преди отново да падне във вътрешността. Той видя светещата повърхност на Парадокс — фон от трепкаща светлина с цветовете на дъгата — звездите зад нея и очертана на него, като черен силует, облечена в скафандър фигура.

Скафандър предназначен за хора. Скафандър, който се движеше с огромна скорост към центъра.

Скафандър, в който сигурно не беше — беше ли? — малоумният тъп хуманоид, известен под името Е. К. Тали.

— Ей! — Ребка завика и замаха с ръце, докато се плъзгаше бавно назад към дълбините на торуса. — Тали, вие ли сте? Насам. Намалете! Казах насам, проклет идиот!

Комуникационният апарат в скафандъра не работеше — нямаше как да работи. Приближаващата фигура не показваше с нищо, че вижда или чува. Тя продължи да се носи стремително с включена максимална тяга към един по-далечен отвор върху диска. Докато Ребка продължаваше да вика и да маха и бавно да потъва в ромбовидния отвор, новодошлият изчезна от погледа му.

Десет секунди по-късно Ребка беше отново вътре. Е. К. Тали в смисъл на физическо разстояние може би не беше на повече от сто метра от него. В смисъл на срещане или дори комуникиране той все едно, че беше на друга галактика. А Ханс Ребка беше изправен очи в очи с първата си алтернатива — той самият щеше да остане хванат в тази зала, докато не се случи нещо.

Или?

Или трябва да намери някакъв начин да излезе навън.

Ребка беше изпадал в трудни ситуации и по-напред. За излизане от тях човек трябва да използва максимално мисловните си възможности. За да стане възможно такова мислене, трябва да се започне с няколко прости правила.

Той хапна от новата храна. Поносима. Пийна малко вода. Приемлива.

А сега най-трудната част. Отпускане. Невъзможно! Не. Трудно, но трябва да го постигне.

Ребка затъмни визьора на скафандъра си. Той насочи вниманието си върху себе си, заслуша биенето на собственото си сърце. Три минути по-късно беше заспал.

Чувствата на Е. К. Тали за собственото му тяло бяха странно смесени. От една страна той се нуждаеше абсолютно от него, иначе вграденият в тялото мозък нямаше да може нито да комуникира, нито той да се движи. От друга страна си даваше сметка, че самото тяло беше печално крехък съд. Основната част от Е. К. Тали, вградена в матрицата на компютърния мозък можеше безпроблемно да функционира при ускорения хиляди единици — полет, който щеше да смаже човешкото му тяло и да го превърне в каша от натрошени кости и течности. Той можеше да издържа температури от хиляди градуси, при които от тялото му щяха да останат само няколко зъба.

А това беше, разбира се, второто му тяло. Второто никога не беше съвсем същото. Той не можеше да признае това на никого, но се беше чувствал далеч по-ангажиран в опазване на първото си телесно въплъщение. С това ще се отнася внимателно, разбира се, ще го поддържа в добро състояние, ако е възможно, но когато това стане невъзможно…

Което твърде вероятно скоро щеше да се случи. Издръжливостта на неговия мозък го беше направила твърде нечувствителен към опасностите на тялото. Е. К. Тали в своето усърдие да помогне беше влязъл в Парадокс с максимална тяга и беше концентрирал вниманието си върху неуспешния опит да открие Ханс Ребка. Той не се беше замислил върху проблема за намаляване на скоростта, докато на дисплея му централният диск не започна да нараства много бързо. Но тогава беше твърде късно да направи каквото и да било. Той бързо реверсира тягата на скафандъра си, но насочената навътре сила на полето й противодействаше и спираше забавянето. Тали разгледа възможностите.

Първа възможност. Можеше да се насочи към отворения център на диска, да се гмурне смело в тъмния вихър в средата и да се надява, че щом мине отвъд централната точка, силата, която не позволява на нищо да напусне Парадокс, ще намали плавно скоростта му. Не възлагаше големи надежди на тази възможност. По-вероятно полето щеше да спре неговото движение отведнъж и рязко. Това може да е достатъчно да разруши дори неговия подсилен мозък.

Не звучеше обещаващо.

Втора възможност. Може да се насочи към един от отворите с форма на ромб в стената на диска. Никой не знаеше какво може да има вътре, но той реши, че Ханс Ребка по-вероятно се е насочил натам, отколкото към централния регион.

Трета възможност. Трета възможност нямаше.

Тали симулира човешка въздишка, настрои се психически и се насочи към най-близкия отвор в диска. Той влетя вътре, изпита остро дърпане от мембраната на входа и изведнъж почувства някаква разлика. Двигателят на скафандъра — най-после — работеше както се очакваше да работи. Той плавно намали скоростта и се удари във вътрешната стена, като леко се одра.

Схемите за псевдоболка се включиха, но единственото, което последва, беше строго предупреждение да се грижи за ценното си тяло. Тали го остави без внимание и се обърна да потърси Ханс Ребка.

Тогава го видя. На не повече от двайсет метра в голяма овална зала по-натъпкана с обзавеждане и апаратура, отколкото Тали някога беше виждал.

Той се обърна към Ребка. За части от милисекундата установи няколко странни факта.

Първо, Ханс Ребка беше без скафандър. Второ, бяха три, всичките жени. И трето, никой от тримата не беше Ханс Ребка.

Трите жени изобщо не изглеждаха изненадани от неговото пристигане.

— Два месеца — изръмжа най-ниската, щом Тали свали скафандъра си.

Тя беше чернокоса, мускулеста — женска версия на Луис Ненда. Тали предположи, че е дошла от планета с голяма гравитация.

— Почти два цели проклети месеца, откакто сме тук.

— И двайсет и един ден, откакто аз дойдох да ги освободя — втората говорителка с нос като ястребов клюн и изпъкнали скули направи гримаса към Е. К.

— Ти не си виновна — произнесе троснато тъмнокосата. — Всички бяхме глупачки. Мислехме, че ще пробием Парадокс, всички готови да излезем от него като големи герои — тя махна с ръка към двойката изследователски съда, висящи във въздуха близо до входа в залата. — Никоя от нас нямаше представа, че проклетото нещо се е променило и може би никога няма да можем да излезем. Същото е и с вас, предполагам.

— О, не — по тяхно настояване Тали свали скафандъра си. Залата беше пълна с въздух, годен за дишане, но малко хладен, за да бъде приятен. Гравитацията беше ниска, но не толкова, че да е неприятно. По някакъв начин жените измъкнаха от стените някаква арматура и я използваха като мебел. Резултатът изглеждаше странен, но беше достатъчно удобно. — Ние знаехме — продължи той. — Ханс Ребка и аз знаехме, че Парадокс се е променил.

Трите жени се спогледаха.

— Вие двамата трябва да сте истинска двойка дитрони — каза жената с изпъкнали скули. — Ако сте знаели, че се е променил защо влязохте?

— Мислехме, че е безопасно.

Този път погледите бяха по-малко прикрити.

— Всъщност — продължи Тали — аз не мислех, че е безопасно. Знаех, че не е. Влязох да освободя Ханс Ребка.

— Това е друго нещо — ниската тъмнокоса жена поклати глава. — Е, ние знаем как става това. Какво се е случило с твоето другарче?

— Досега не успях да го открия.

— Може би ще можем да работим заедно — третата жена, висока, руса и мършава, махна с ръка към Тали, канейки го да седне до нея на маса, направена от два шкафа за храна. — Обикновено не мисля много за мъже, но в този случай ни е необходима цялата помощ, която можем да имаме.

— Ах! — Е. К. Тали седна внимателно на масата и повдигна показалец. — За да избегнем евентуално недоразумение, трябва да направя едно нещо съвършено ясно. Аз не съм мъж. А сега да започна от началото…

— Не си мъж? — русокосата се наведе над масата и го огледа внимателно от главата до петите. — Не бил мъж. Сигурно се будалкаш.

— Не съм и жена.

Русокосата седна на мястото срещу Тали.

— А аз мислех, че преди това бяхме в беда. Добре, съгласни сме с теб. Да започнем от началото, както каза ти, и не бързай. Ние имаме достатъчно време… А по всичко изглежда, че ще го уплътним.

Глава 18

Мина още половин ден без никаква следа от Д’жмерлиа. Дариа беше разтревожена, но Калик очевидно не беше. Малката хименопта систематично извършваше триизмерни реконструкции на изображенията на петте други стени на хексагоналната зала, използвайки направената по-рано от Дариа нова компютърна програма за образи.

Тя не искаше помощ. Дариа не й и предложи. Всяка от тях си имаше своите фикс идеи.

Дариа продължи да пуска отново и отново първата серия изображения. Всички данни за звездните скорости бяха останали на борда на „Майозоутис“, а без тази информация тя нямаше начин да измери времето като абсолютна величина. Но общата схема на серията беше ясна. Някъде далеч в миналото и далеч от световете на Четвъртия съюз неидентифициран вид с висша интелигентност бе извършил космически полети. Разпространяващите се зелени точки показваха звездите, до които беше достигнал. По-късно, вероятно хиляди години по-късно друг вид беше се откъснал от родния си свят и тръгнал да изследва и колонизира. Вторият вид, съдейки от разположението на оранжевите точки светлина, беше зардалу.

Те също се бяха разпространили бързо и агресивно. Накрая бяха срещнали и бяха започнали да поглъщат световете на зеления вид.

Дотук добре. Не се знаеше много за експанзията на зардалу, но на дисплея нямаше нищо различно от писаната история.

Но сега се появи трети вид, показан на дисплея в наситено рубиненочервено. Този вид, според точката на неговия произход, представляваше човечеството. Той бе тръгнал от родния си свят на Сол и бе започнал нерешително да се разпространява навън. Той нямаше шанс. Разпростиращата се вълна на оранжевото на зардалу хвана и погълна първите появяващи се червени точки. Тя мина покрай Сол и през Спиралния ръкав, помитайки всичко друго. Накрая всички зелени и червени светлини бяха изместени от оранжев пламък.

Това бе била ситуацията, когато супергигантските ориентировъчни звезди, изглежда, са се намирали в днешните си положения. Дариа спря придвижването на образите. Според видяното Спиралният ръкав се предполагаше да е днес онова, което той явно не беше — регион изцяло доминиран от зардалу.

Дариа гледаше и се чудеше. Това беше снимка на Спиралния ръкав такъв, какъвто е щял да бъде, ако не беше избухнало Голямото въстание срещу зардалу. Ако нашествието на зардалу беше продължило безпрепятствено, всяка населяема планета на Спиралния ръкав накрая щеше да стане доминион на земните цефалоподи. Световете на хората щяха да са изчезнали — унищожени или завладени, човечеството — поробено или изтребено заедно с други видове, действащи в пространството.

А бъдещето?

В серията имаше още кадри. Дариа я пусна. Положенията на звездите започнаха отново да се променят в непозната схема. Времето отиде напред с много хиляди години. Но цветната схема не се промени. Всяка звезда остана трайно оранжева. Зардалу и само зардалу господстваха. Най-после оранжевите светли точки започнаха да изчезват. Загасваха една подир друга. Спиралният ръкав остана празен. До последния кадър на серията остана лишен от интелигентен живот.

Дариа изключи дисплея в шлема си. Тя не включи визьора за външно гледане. Беше по-добре да остане в тъмнината и да потъне в бездната на мислите си.

Тук имаше не една загадки, а две.

Първо, как е могъл Куинтъс Блум да покаже на Сентинел Гейт реалистична картина на колонизиране на Спиралния ръкав — минало, настояще и бъдеще? Не беше възможно да е показал фалшива картина на господство на зардалу. Дариа не можеше да повярва, че е измислил тези кадри. Намерил го е някъде на Лабиринт в тази вътрешна зала или по-вероятно в някоя друга от трийсет и седемте.

Второ, какво беше значението на тези толкова противоречащи на реалността за еволюцията на Спиралния ръкав картини? Строителите бяха загадка, но Дариа не можеше да види никаква възможна причина, поради която те да изобразят върху стените на Лабиринт една измислена история на ръкава.

Сега към тези загадки се прибавяше и трета: Каква беше природата на съществата, за които естествения начин за гледане на серия от двуизмерни образи беше да ги наредят един върху друг в три измерения?

Дариа чувстваше ума си ясен и чист, тялото си далеч. Скафандърът й безшумно контролираше състоянието й и автоматично регулираше топлина, влажност и захранване с въздух. Може би беше в кабинета си на Сентинел Гейт, гледаше в стената и не я виждаше, не забелязваше прозореца, гледките и звуците навън. Най-после един тих глас започна да й нашепва: „Обърни процеса. Реши третата загадка и нейното решение ще ти даде отговор и на другите два въпроса.“

Дариа върна мисълта си назад през годините, за да събере и пресее всички теории за Строителите, които беше чела, чула или мислила.

Стари теории…

… Строителите са изчезнали преди повече от три милиона години, преминавайки на по-висока равнина на съществуване. Артефактите са просто случайни останки, смет оставена от една раса на суперсъщества.

… Строителите са остарели и са се изродили, както става с всеки организъм. Знаейки, че краят им е близък и че след тях ще дойдат други, те са оставили артефактите като дар за техните потомци.

… Строителите са си заминали преди повече от три милиона години, но са имали намерение един ден да се върнат. Конструкциите им не са нищо друго, освен охранители, които пазят артефактите за техните бивши и бъдещи господари.

… Строителите са все още тук, на Спиралния ръкав. Те контролират артефактите, но нямат желание да общуват с други видове. А сега новите теории…

… според Куинтъс Блум Строителите не са част от миналото. Те са от бъдещето и са поставили техните артефакти в Спиралния ръкав да повлияват и насочват хода към това бъдеще. Когато ключови събития покажат, че бъдещето върви в правилна посока артефактите ще се променят. Скоро след това те ще се върнат към бъдещето, от което са дошли. Тези ключови събития се случиха. Времето за промяна бе настъпило.

… според Дариа Ланг (идеята възникна в ума й, напълно формулирана сякаш винаги е била там) Строителите не са дошли от бъдещето. Те са живели в миналото и може би живеят в настоящето. Ние не можем да ги открием и да общуваме с тях. Може би е трудно, дори невъзможно. Но те знаят за нас. Може би дори изпитват симпатия към нас и към други видове, защото могат да виждат бъдещето, да го виждат така ясно, както хората виждат с техните очи или сикропеанците с тяхната ехолокация.

Те са живели в миналото… раса способна да вижда бъдещето…

Само че във всеки момент от времето не може да има само едно, определено бъдеще. Съществува потенциално бъдеще, възможни насоки за развитие. Настоящите действия определят кой от тези потенциали ще се реализира като бъдеще, един от безброй многото алтернативи. Така че какво означава, да речем, че Строителите са били способни да виждат бъдещето? Било ли е това повече от една прецизна способност за извършване на екстраполация?

Въпросът се състоеше в следното: в какво се изразяваше структурата и природата на самата Дариа Ланг, та бе способна да вижда? Какви физически свойства на нейните очи й позволяват да вижда отблизо съседното цвете (както Строителите са били способни да виждат утрешния ден във времето) и след това една далечна местност (както Строителите биха могли да виждат хиляда години напред)?

Дариа беше изпаднала в пълен транс. Тя се намираше на прага на прозрението. Мислите й бяха мъчително недосегаеми. Тя виждаше в ума си замъглената, млечна стена на залата с нейното ясно (но кодирано) триизмерно послание. Хората и хименоптите не можеха да възприемат изведнъж това послание в неговата цялост. То трябваше да им бъде предадено на отделни порции, да го виждат на малки интервали от време.

Но Строителите може би нямаха такава нужда…

Дариа усети първият мирис на различен вид същество, толкова различно по природа, че в сравнение с него хора, сикропеанци, хименопти и ло’фтианци — дори зардалу — всички бяха близки братовчеди.

Ако беше права, тогава имаше отговор на всеки един от въпросите. Логическите елементи бяха там. Единствено, от което се нуждаеше, беше потвърждение… което означаваше още данни.

Тя включи визьора си за външно гледане.

— Калик!

Дариа се стресна, когато хименоптата изскочи право пред нея. Калик чакаше — осемте крака бяха прибрани под закръгленото, покрито с козина тяло.

— Тук съм. Не исках да смущавам мислите ви.

— Покоят ми е достатъчно смутен. Обработи ли другите пет стени?

— Отдавна. Подобно на първата, сега те съществуват като серии от образи.

— Мога ли да ги видя?

— Разбира се. Аз вече разгледах една. Но, моите уважения — Калик прозвуча извинително, — страхувам се, че не е това, което се надявате да видите.

— Искаш да кажеш, че не е серия от образи от развитието на определен вид от Спиралния ръкав като първата?

— Напротив. Искам да кажа, че е точно такава серия. Тя изобразява Спиралния ръкав. Но страда от същия проблем, като онази, която разгледахме преди. С което искам да кажа, че тя не прилича на представената от Куинтъс Блум и е напълно несъвместима с онова, което знаем като истинска история на колонизиране на Спиралния ръкав.

Бяха дълбоко в Лабиринт без идея как, кога или дали изобщо ще могат да излязат. Дариа реши, че сигурно полудява. Нямаше друг начин да се обясни чувството на задоволство — на възхищение, което я изпълни при думите на Калик. Тя не можеше да оправдае убеждението си, че е пред прага да реализира амбицията на своя живот. Но се чувстваше сигурна в това. Преди да умре, колкото и скоро можеше да се случи това, тя щеше да разбере природата на Строителите. Вече беше изминала повече от половината път до това разбиране.

Дариа се засмя.

— Калик, това, което имаш, е точно което се надявам да видя. Щом си готова, искам да видя всеки кадър от серията.

Всеки мъжки ло’фтианец, преместен от родния си дом на света ло’фти и неговите лабиринти за размножаване, е ненормален. Ако, освен това ло’фтианецът роб и преводач е и лишен от своята сикропеанска господарка, той става двойно по-луд. Д’жмерлиа, действащ далеч от дома си и без да получава нареждания от Атвар Х’сиал, от известно време беше луд.

Отгоре на всичко сега беше изправен пред невъзможен проблем: Дариа Ланг му беше заповядала да потърси път за излизане от Лабиринт. Той трябваше да изпълни тази заповед. Но това го заставяше да упражни свобода на избор и сам да взема решения.

Една директна заповед да остави другите — и друга, която го заставяше, докато е сам, да работи без заповеди!

Когато тръгна от най-вътрешната зала на Лабиринт Д’жмерлиа беше двойно нещастен ло’фтианец. И преди да беше отишъл много далеч, той беше безкрайно объркан.

За краткото време, откакто бяха влезли Лабиринт, се беше променил. Пътят назад от вътрешната зала трябваше да води през къс тунел в зала, изпълнена с въртящи се черни вихри. Там определено имаше вихри, но бяха само два, плуващи спокойно до отсрещните стени. Никой от тях не се беше преместил. Връщането през залата беше тривиално лесно, както Д’жмерлиа незабавно демонстрира.

Следващата зала трябваше да бъде също толкова лоша със силната суграшица от оранжеви частици, спиращи всеки връщащ се пътник. Но когато се озова там, бурята почти беше спряла. Само шепа малки оранжеви частици се удряха в скафандъра му, без да го наранят, отскачаха и продължаваха пътя си.

Логично Д’жмерлиа трябваше да е доволен. Всъщност той стана по-неспокоен. На третата зала дори стените не изглеждаха същите. На тях имаше тъмни прозорци, през които другите стени едва се виждаха. Самите стени също бяха полупрозрачни, сякаш се превръщаха в пара и всеки миг щяха да се разсеят.

Д’жмерлиа продължи. И после, точно когато се чудеше каква неприятна изненада може да открие в следващата зала, той излезе от свързващия тунел и видя много позната гледка. Точно пред него беше „Майозоутис“, плуващ в голямата спирална тръба както го бяха оставили.

Останалите зали не се бяха променили. Те просто бяха изчезнали. Шест зали се бяха слели в четири. Опасното бягство се беше превърнало в тривиално лесно и задачата на Д’жмерлиа очевидно беше завършена. Той беше свободен да се върне и да каже на Дариа Ланг, че когато пожелаят, могат да напуснат Лабиринт.

С изключение на една малка подробност. Една от формите на лудост носи името нездраво любопитство. Д’жмерлиа плуваше към кораба, за да се увери, че е непокътнат и намери, че недалеч напред върху стената на тръбата има един от онези странни тъмни отвори.

Той се приближи, за да може да погледне през него в друга зала. Там една фигура в скафандър бавно се отдалечаваше от него. Д’жмерлиа изброи принадлежностите на скафандъра и настрои шлема си да резонира на честота на свирене сто хиляди херца. Осем крака. Тънко, прилично на тръба тяло. Тясна глава. Скафандър като неговия. Това беше самият Д’жмерлиа и онова, което беше взел за отвор в стената беше просто огледало.

Само че любопитството отново го обзе. Сега той се движеше към отвора, а фигурата с костюм се отдалечаваше от него. Той гледаше гърба на тънкото тяло.

Д’жмерлиа продължи да върви бавно и внимателно, докато не стигна до отвора. Фигурата, която следваше, също се движеше, плуваше към един прозорец на отсрещната страна на залата. Д’жмерлиа мина през отвора във втората зала. Неговият двойник също отиде напред, очевидно в трета стая.

Д’жмерлиа спря. Същото направи и неговият двойник. Той тръгна гърбом към отвора на първата зала. Фигурата пред него се обърна и направи същото.

Загадката беше решена. Той преследваше себе си. По някакъв начин този регион на Лабиринт сигурно включваше огледало, но триизмерно огледало, което представяше точно копие на залата, в която се движи.

Подобно на всяко разумно същество, Д’жмерлиа предпочиташе да има някой друг, който да мисли за него и да взема решения вместо него. Въпреки това той самият беше достатъчно интелигентен. От скитането из ръкава с Атвар Х’сиал беше придобил достатъчно опит за възможностите на технологията. Той никога не беше чувал за триизмерно огледало като това, но в него нямаше голяма магия. Той можеше да се сети за три или четири различни начини за направа на такава огледална зала.

Д’жмерлиа беше при отвора с утешителната мисъл в главата си, когато мършавата фигура пред него се обърна, погледна наляво и тръгна бързо в същата посока. Отиваше към централната зала на Лабиринт.

Сега имаше нещо ново. Аномалията даде на Д’жмерлиа ново усещане, че играе игра, на която не познава правилата. Той също се обърна и се отправи към средата на Лабиринт.

И отново се спря озадачен. „Майозоутис“ трябваше да виси точно пред него. От кораба нямаше и следа… Никаква следа от нищо в цялата зала.

Д’жмерлиа разбра твърде късно, че беше направил нещо ужасно глупаво. И по-лошото беше, че беше предупреден. Куинтъс Блум беше посочил, че един изследовател може да „преминава“ от една във всяка друга, от трийсет и седемте вътрешности на Лабиринт, но съществуваше вградена асиметрия. Когато човек се върне през същия прозорец той може да бъде в друг регион, различен от онзи, от който е тръгнал.

Коя нова вътрешност?

Д’жмерлиа си спомни представените от Куинтъс Блум карти на странните напречни връзки и как Дариа Ланг се беше озадачила от тях. Нито Блум, нито Ланг можаха да изведат някакво правило. Щом те не можаха да го направят, какъв беше шансът това да стори един обикновен ло’фтианец?

На този въпрос Д’жмерлиа можеше лесно да отговори — никакъв. Той беше изгубен и самичък в множествено свързана, необичайно променяща се вътрешност на Лабиринт без кораб, без карта, без господар, без екип. И най-лошото — нямаше да изпълни директна заповед. Беше му казано след няколко часа да се върне при Дариа Ланг и Калик.

Д’жмерлиа имаше само една надежда. Ако продължава да прескача през свързаните прозорци, независимо през колко вътрешности трябва да премине, нито колко скока трябва да извърши, той имаше безпогрешен начин да разбере кога е стигнал до желаната. Защото макар вътрешността на една зала да прилича много на всяка друга, само в една от тях можеше да се намира „Майозоутис“.

Повече никакви безполезни мисли. Време е за действие. Д’жмерлиа тръгна към първия прозорец между залите. Никакъв „Майозоутис“. И в следващата. Също нямаше кораб.

Докато вървеше, той продължи да проследява броя на залите. Първите осем бяха празни. Деветата беше по-лоша от празна. Тя съдържаше дузина черни обвивки, прашни късове нагъната кожа, удебелена в центъра. Д’жмерлиа се приближи и видя съсухрени лица, зъби, хлътнали бузи. Чиропи. Не много интелигентни видове, любими летящи домашни животни на скрайбите. Какво правеха тук толкова далеч от техния регион в ръкава? И къде бяха техните господари?

Съсухрените лица бяха неми: Прилеповите крила бяха крехки, като изсушени във вакуум, възрастта им — невъзможно да се определи.

Д’жмерлиа напусна залата с максимална скорост. В двайсет и първата зала нададе пронизителен вик и изсвири приветствено. Две облечени в скафандри фигури се носеха към него. Чак когато дойдоха достатъчно близо и можа да надзърне във визьорите, той разбрах, че те също бяха жертви на Лабиринт. Хора, несъмнено. Празни очни ябълки, оголени зъби нахилени на някаква тайна шега. Бяха умрели мъчително. Д’жмерлиа разгледа скафандрите им и установи, че кислородът е изчерпан до последния кубически сантиметър. Конструкцията на скафандрите беше примитивна, от която хората се бяха отказали преди хиляда години. Бяха летели тук — или някъде другаде — много, много дълго време.

Но не толкова дълго, колкото онези в трийсетата зала. В нея плаваха седем същества. Техните форми подсказваха, че са гигантски морски същества с издути, по-големи от тялото на Д’жмерлиа глави. Стъклото на техните визьори беше потъмняло и напълно непрозрачно. Колко хилядолетия са били необходими за това? Д’жмерлиа предпазливо отвори леко един шлем и надзърна вътре. Той познаваше формите на всички интелигентни видове на Спиралния ръкав. Бодливата глава с пет очи пред него не принадлежеше на никой от тях.

Д’жмерлиа продължи напред, замислен върху противоречието. Според Куинтъс Блум и Дариа Ланг Лабиринт беше нов артефакт. Преди една година не е бил тук, още по-малко преди хиляда. И въпреки това той съдържаше антични останки от отминали векове.

Когато бройката на залите надхвърли трийсет и седем, той се чудеше дали не е пропуснал някои други места с жизненоважна информация. Д’жмерлиа продължи да върви, защото нямаше алтернатива. Най-после стаите започнаха да изглеждат различни, прозорците между тях непрекъснато ставаха по-големи. От кораба нямаше й следа.

Според господарките сикропеанки един мъжки ло’фтианец нямаше никакво въображение. На Д’жмерлиа не му дойде наум, че може да продължи да се движи от зала в зала, докато умре. След осем часа обаче той започна да се чуди какво става. Беше минал през повече от триста зали. Неговата процедура във всяка беше една и съща, осигуряваща максимална скорост на движение и ефективно търсене. Той влизаше на една страна, така че да може да гледа с едно око към центъра на Лабиринт, оглеждайки се за кораба, като в същото време отбелязваше положението на прозореца, през който щеше да мине в съседната зала. Мъртви извънземни с позната и непозната форма вече не бяха достатъчни да спрат движението му.

Беше се отдал толкова на една рутинна процедура, че когато най-после се появи промяната, той едва не я пропусна.

Корабът! Можеше да го види. Но той вече се носеше стремително към прозореца за следващата зала и ако отиде в нея никой не знаеше колко време ще мине преди отново да го намери.

Д’жмерлиа включи двигателя на скафандъра си на максимална скорост и го реверсира. В същия момент разбра, че това няма да е достатъчно. Щеше да излети направо през отвора на далечната страна на залата, преди да успее да спре.

Можеше само едно нещо да направи. Вместо да намалява скоростта на движение напред, той тръгна странично. Скокът встрани беше достатъчен да избяга от отвора и да се удари право в стената на залата.

Един ло’фтианец е твърд, както и скафандърът на Д’жмерлиа, но ударът и за двете достигна гранична стойност. Той отскочи назад със счупени два от тънките му задни крайника и ожулен торс. Скафандърът му неочаквано изсъска от изпуснат въздух, интелигентните сензори моментално откриха и поправиха едно малко спукване на връзката.

Д’жмерлиа се преметна презглава, останал без дъх, за да може да издаде желаното триумфално изсвирване. Беше успял! Беше закъснял с много часове, но най-после беше в същата зала с „Майозоутис“.

Изправи се с труд — един от контролерите му за ориентация също беше счупен — и видя, че двигателите на скафандъра още работеха. Полетя към чакащия кораб.

И тогава изпита радост, че не беше изсвирил триумфално.

Определено беше кораб. За нещастие също толкова видно беше, че не е „Майозоутис“.

Глава 19

В края на втория ден, хванати в хиатуса, трима от четиримата пътници на борда на „Гравитас“ съвсем не бяха щастливи.

Липсата на светлини на кораба не беше приятна, но липсата на енергия можеше да се окаже фатална. Луис Ненда вече беше пресметнал. Циркулаторите за въздух не работеха, но естествените топлинни потоци плюс постоянното въртене на кораба щяха да осигурят достатъчна конвекция за поддържане на атмосферата в кораба годна за дишане. След шест дена обаче липсата на въздушни генератори и пречистватели ще започне да се чувства. Нивата на въглероден двуокис ще станат забележимо по-високи. Пет дена след това хората на кораба ще изпаднат в летаргия. След още четири дена ще умрат от задушаване. Атвар Х’сиал може би ще оцелее една седмица повече.

Куинтъс Блум не се страхуваше, че ще умре. Неговите тревоги бяха други. Той беше убеден, че Дариа Ланг е пред него и прави открития, които по право му принадлежат. По пет пъти на ден той притискаше Ненда да направи нещо, за да започнат да се движат. Два пъти намеква, че Луис е направил това нарочно, преднамерено, забавяйки тяхното пътуване като част от конспирация за помагане на Дариа Ланг. Ненда се чудеше дали Атвар Х’сиал по някакъв начин не беше успяла да предаде своята параноя относно Дариа на Куинтъс Блум.

Сляпата сикропеанка беше в някои отношения по-малко засегната от влизането в хиатуса. Тя можеше да понася нива на въглероден двуокис, които за хората са смъртоносни, и нейното зрение посредством ехолокация не зависеше от светлината вътре в „Гравитас“. Но загубата на енергия означаваше, че комуникацията с Глена Омар посредством терминал вече е невъзможна. За всичко, което желае да каже или да чуе от другите, Атвар Х’сиал се намираше отново в пълна зависимост от Луис Ненда и неговата феромонна приставка.

Изключение от всичко това беше Глена. Логически тя, разглезена от живота на Сентинел Гейт, където всяко желание и прищявка можеха да бъдат задоволени, трябваше да е по-засегната от драстичната промяна на живота на борда на „Гравитас“. Но по някакъв каприз обитателите на най-богатите светове най-много си падаха по примитивните условия на живот. Така приблизително един път годишно щастливите обитатели на Сентинел Гейт екипирани със спални чували, примитивни средства за осветление и огън, първобитни готварски съдове и сурова храна, се забиваха в техните гори и прерии. След като прекарваха няколко дни сред природата (но никога повече от три или четири), те се връщаха към изобилието от топла вода, роботизирани готвачи и жилища без насекоми и уверяваха всички, че ако някога се наложи, могат да живеят „примитивно“, както всички други.

Глена беше играла тази игра десетина пъти. Сега опитваше друг вариант. Луксозните пътнически апартаменти на „Гравитас“ бяха оборудвани за приятни вечери с осветление на свещи, на които вечерята тет-а-тет често беше прелюдия към романтика. Глена събра свещите от всички апартаменти. Тя ги използва за интимно осветление на своя апартамент и покани другите на соаре. Поканата до Атвар Х’сиал трябваше да бъде предадена чрез Луис Ненда. Сикропеанката я получи и отговори със силна феромонна комбинации, каквато Ненда по-рано не беше приемал. Беше като сикропеански еквивалент на възклицание. Той го прие като отказ.

Пръв пристигна Луис Ненда, питайки се дали не е грешка, че изобщо отиде. Направи го само заради твърдо спазвания от него принцип — да знае всичко, което се случва на всеки кораб, който той пилотира. А и ако не присъства, кой знае какви планове могат да скроят Куинтъс Блум и Глена Омар.

Ненда гледаше мрачно към петнайсетте свещи, подредени стратегически в будоара. Кислородът консумиран за тяхното горене щеше да поддържа живота им няколко часа, но при съществуващите обстоятелства това не изглеждаше толкова важно.

Глена очевидно мислеше, че ще бъде чудесно парти. Тя беше с прическа с вдигната коса на главата, за да покаже дългата си грациозна шия. Прилепналата памучна рокля с дълбоко деколте и гръб, цепната от глезена до бедрото разкриваше твърде много. Глена направи пирует пред Луис и разкри допълнително няколко педи от крака си.

— Как изглеждам?

— Очарователно — това поне беше истина. Той с облекчение чу зад себе си стъпки. Появи се Куинтъс Блум с изражение, което Луис можеше точно да изтълкува. „Предпочитам да бъда на друго място, но няма никаква алтернатива. И, във всеки случай, не мога да изпусна нещо важно.“

Заедно с Куинтъс Блум нахлу и нещо друго. Малко количество от феромони, много слаби, да бъдат уловени от друг, освен от Ненда.

— Ат! Зная, че чакаш отвън. Мислех, че беше решила да не присъстваш.

— Нямам желание да присъстват на нещо, което е предназначено да бъде ритуал на групов човешки секс. Обаче и аз като вас съм против всякакъв заговор, в който не участвам.

— Мислех да направим следното — Глена, която не усещаше размяната на феромони около нея, изпълняваше ролята си на домакиня. — Тъй като сме тук при такива примитивни условия, мисля, че трябва да си разказваме истории, както са правили това нашите предци преди много хиляди години, седящи ужасени около лагерните огньове.

Мъртвешка тишина. Луис не знаеше как беше с Куинтъс Блум, но той беше седял ужасен около лагерен огън много по-неотдавна.

Без да забелязва липсата на реакция, Глена продължи:

— Вие двамата, седнете — тя изчака, докато двамата мъже седнаха на дивана на половин метър един от друг.

— Сега аз ще съм съдия и онзи, който разкаже най-добрата история, ще получи специална награда.

Тя се настани между двамата и сложи по една гореща ръка върху бедрото на всеки от тях.

— Тъй като сме почти на тъмно, трябва да говорим за страшни или романтични неща. Кой ще започне пръв?

Пълна тишина.

— Не ви ли предупредих? — посланието прозвуча с един обертон на законен хумор. — Позволете да ви дам един съвет, Луис. Внимавайте да не изпуснете специалната награда.

Ненда гледаше към вратата. Сякаш нещата не бяха достатъчно лоши, ами и Атвар Х’сиал му се присмиваше.

— О, хайде, Луис! — Глена стисна бедрото му, за да насочи отново вниманието му върху себе си. — Не се преструвайте, че ви е трудно да започнете. От онова, което Атвар Х’сиал ми разказа, зная, че всъщност двамата сте срещнали живи зардалу, докато всички мислят, че те са били изтребени преди единайсет хиляди години. Това сигурно е изплашило дори и вас. Как изглеждат те.

— Вие не искате да знаете.

— О, напротив, искам! — тя плъзна ръка по вътрешната страна на бедрото му и добави задъхано: — Знаете ли този род неща ме възбуждат.

Това и всичко друго. Ненда призна поражението си. Глена беше по свой начин целенасочена като Куинтъс Блум.

— С Ат се споразумяхме, че няма да говорим за зардалу, но аз все пак ще говоря. Може би ако разкажа малко за тях, тя ще се охлади.

Ненда се обърна към Глена.

— Ако попаднете на зардалу, няма да ви се сторят толкова вълнуващи. Това, разбира се, не може да стане, защото те живеят само на Дженезий, тук вътре в Анфракт. Но те могат да накарат всеки да настръхне от ужас. Да започнем с това, че са грамадни. Седем метра дълги в цял ръст. Главата на пораснало зардалу е широка колкото този диван. Те са земни цефалоподи, така че стоят и се придвижват на половин дузина дебели пипала. И могат да тичат бързо, по-бързо от човек. Пипалата са светлосини, достатъчно силни да скъсат стоманен кабел. Главата е тъмносиня — синя като нощ на Следата на Пеликан. Зардалуто има две големи сини очи, всяко широко колкото педя. И под тях голяма човка.

Ръката на Глена престана да се движи по бедрото му. Ненда я погледна да види изражението на лицето й. Тя го гледаше с широко отворени, похотливи очи. Толкова с тази негова история, която трябваше да я изплаши. Изненадата дойде от другата й страна. Куинтъс Блум също гледаше Ненда. Изглеждаше озадачен. Той протегна ръка в оскъдната светлина.

— Човка, извита на края като кука — каза бавно той. — Ей такава — ръката му се изви надолу. — Твърда и синя и достатъчно голяма да захапе и счупи човешки череп. И под нея голям вертикален процеп за уста. Главата преминава в торс със същата широчина, но двете са разделени от нещо като огърлица от кръгли отвори, по-големи от юмрука ви, обкръжаваща цялото тяло.

— Торбички за размножаване — Ненда погледна към Куинтъс Блум, забравил раздразнението си от Глена. — Откъде, по дяволите, знаете? Да не сте чели докладите за зардалу, които представихме на Миранда?

— Нито дума. Никога през живота си нито съм чел, нито съм чувал физическо описание на зардалу.

— Искате да кажете, че сте видели живо зардалу?

— Живо не. Мъртво. Но не знаех, че е зардалу — очите на Куинтъс Блум гледаха по-удивено от тези на Глена. — Когато изследвах Лабиринт влязох в една вътрешна зала със същества в нея. Изглеждаха големи, но когато отидох до тях, те се бяха свили и изсъхнали. Бяха вакуумно изсушени. Приличаха на огромни изсъхнали луковици. Дори не разбрах, че са животни, докато не отидох близо до тях и не видях очите им. Тогава реших да хидратирам едно… напомпах вода във всичките му клетки, докато не се възстанови оригиналната големина, форма и цвят — той погледна към Ненда. — Седем метра дълго, глава и торс среднощно сини. Очи с клепки, като човешки, но сто пъти по-големи. Пипалата светлосини, завършващи с тънки, прилични на въженца краища. Вярно ли е?

— Съвсем вярно. Такова е зардалуто живо. Или мъртво — Ненда улови един бърз въпрос от Атвар Х’сиал, която, доколкото беше възможно от откъслечните феромонни преводи на Ненда, следеше разговора. Той го предаде на Блум. — Интересувате ли се от зардалу?

— Не, нито от живите, нито от мъртвите — Блум надигна високомерно гърбавия си нос към Ненда. — Аз се интересувам от Строителите и само от тях. Но вие поставихте въпрос, на който не мога да отговоря.

„Непростим грях.“ — Луис изпрати съобщението само до Атвар Х’сиал заедно с превод на арогантния коментар на Блум.

— Вие твърдите, че зардалу живеят само на едно място — продължи Блум. — На Дженезий. Какво ви кара да мислите, че вашето твърдение е вярно?

— Не мисля, а го зная. По време на Голямото въстание зардалу са били почти изтребени от Спиралния ръкав. Спасили са се само четиридесет екземпляра и допреди година те бяха в стазис. Оттам те отидоха право на Дженезий. Зная всичко това, защото бях там, когато се случи. Единственото зардалу, което днес не е на Дженезий, е съвсем мъничко и е отнесено от Дариа Ланг и нейната група на Миранда. Защо толкова ви разстройва това?

Блум погледна назад към Ненда. Той изглежда съвсем не забелязваше трепкането на корабното осветление нито колебливото виене на електрическите системи, които се връщаха към живот.

— Защото не разбирате какво говорите. Помислете, ако изобщо можете да мислите върху следните факти. Първо, всички зардалу, освен едно малко, могат да се намерят на Дженезий и само на Дженезий. Второ, аз открих изсушени трупове на пет зардалу да плуват в една вътрешна зала на Лабиринт. Трето, Лабиринт е нов артефакт. Той не е съществувал преди единайсет хиляди години, или преди едно столетие, или дори преди една година. Съпоставете всички тези факти и какво се получава?

Едно беше много ясно — че романтичната вечер на Глена не протича според плана. Но вероятно не това имаше наум Куинтъс Блум за заключение. Мислите на Ненда обаче бяха насочени към други неща. Той знаеше какво означава светването на лампите: „Гравитас“ излизаше от хиатуса.

— И до какво заключение стигате? — въпросът беше емоционален. Каквото и да беше, то бе по-маловажно от управлението на кораба.

Но сега след всичко станало, Куинтъс Блум очевидно беше решил да не отговаря. Той се изправи на крака, отмахна ръката на Глена от ръкава си и излезе от будоара.

— Използвайте мъничкото си мозъче и сам разберете — озъби се той през рамо.

— Куинтъс! — проплака Глена и изтича след него.

— Много интересно — дъхът на сикропеанския феромони беше силен. — Предполагам, че вие сте направили същото умозаключение като Куинтъс Блум?

Ненда не помръдна дори когато миг по-късно феромонният въпрос беше последван от величествено влизане на приведеното тяло на Атвар Х’сиал. Жълтите рога на сикропеанката се обърнаха към Ненда, после Атвар Х’сиал поклати глава и също така бавно излезе.

Нямаше нужда от думи. Тя знаеше, че Луис не беше направил изобщо никакво заключение. Той не можеше да разбере за какво трябва да прави заключение.

Ненда остана на дивана, отдаден на размисъл. Живи зардалу само на Дженезий. Мъртви зардалу, открити на Лабиринт. Лабиринт, един нов артефакт. Какво следва от това? Всичко това може би говореше нещо на Блум и на Атвар Х’сиал, но то не подсказваше на Луис нищо. Във всеки случай с възстановената енергия корабът не се нуждаеше от неговото внимание. Така че той можеше да мисли над собствения си въпрос: След като наоколо имаше толкова много ерудити, защо единствено той знаеше как да лети на „Гравитас“?

Когато Глена се завърна, той още си задаваше този въпрос. Навирила нос и с наперен вид, тя обиколи стаята и духна свещите.

Това нито за секунда не заблуди Луис. Тя беше адски разстроена. Неочаквано той изпита съчувствие към нея.

— Хей, успокойте се. Ще имате и друга възможност да го хванете. Знаете какъв е Куинтъс. Той е толкова погълнат от своите ужасни Строители, че не забелязва нищо друго.

— Не е това — Глена седна до Ненда. Тя вдигна подгъва на роклята си и го прониза с поглед. — Надявах се наистина да прекараме приятно вечерта и да се чувстваме добре. Всичко започна толкова хубаво. Но после всичко се разтури.

— Да. Просто не беше вашата нощ. Но не се оставяйте това да помрачи настроението ви. И аз съм имал такива нощи. Много — Луис я потупа успокоително по топлото рамо и трепна, когато тя отпусна глава на ръката му.

Глена се притисна плътно към него.

— Вие бяхте единственият, който се опита да разкаже страшна история, такава, каквато исках — тя се протегна и сложи ръка върху неговата. — Мисля, че беше много мило от ваша страна.

Луис се отмести.

— Да. Единствено аз го направих. Но не е толкова мило. Всички бяхме в хиатуса и нямахме какво друго да правим. Можехме само да си разказваме истории. Сега обаче сме извън него и аз имам работа. Трябва да започна да мисля как ще минем през Анфракт.

Когато измъкваше ръката си от нея, светлините отново изгаснаха. Електрическата система на кораба издаде затихващ стон.

— Проклятие!

Луис дълго седя в продължителната тишина. Накрая чу кикотене в тъмнината до него.

— Отново в хиатус! О, скъпи! Не е моята нощ, Луис. Изглежда не е и вашата — Глена продължи тихо, променяйки тъжните нотки в гласа си с по-интимни. — Но вие знаете, че това би могло да бъде нашата нощ.

Не му беше необходима приставка, за да улови посланието на нейните феромони. Той чу шумолене от плат, падащ на пода. Един топъл гол крак се допря до прасеца му и той изведнъж се надигна.

— Вие не си отивате, нали? — тя беше усетила как той скочи на крака.

Да си отива? Определено не! Не си ли отиваше?

Ненда взе неочаквано решение. По дяволите! Може да са по средата на хиатуса, какво друго трябва да прави?

— Не, не си отивам. Определено не си отивам. Просто си помислих, че може би е добре да проверя дали вратата е затворена. Здраво.

Атвар Х’сиал беше извънземно без никакъв интерес към секса на хората. Въпреки това Луис не искаше саркастични феромонни коментари към онова, което щеше да прави. Той нямаше голяма вяра в своите умения като любовник дори при много по-добри обстоятелства.

„Това е допълнителна изгода от оставането ми“ — реши той, докато се връщаше към Глена. Тя беше много опитна жена. Беше изтънчена и умела. Една нощ заедно и съществуваха шансове никога вече да не се доближи отново до него.

Глава 20

Строителите бяха правили всичко здраво. По външността на техните конструкции в открития Космос може би имаше съвсем малки хлътвания от метеоритни сблъсквания, вътрешността винаги събираше прах, но като цяло артефактът оставаше така здрав и неразрушим, какъвто е бил в деня на неговото построяване.

Ханс Ребка знаеше всичко това. Затова беше абсолютно изненадан, когато докато оглеждаше стенните шкафове с храна, дръпна да отвори един и почувства, че той малко помръдна.

Ребка се подпря, хвана шкафа от двете страни и дръпна по-силно. Целият шкаф се откъсна от стената. Ханс полетя назад в стаята държащ в ръце шкаф без гръб. Не само това — когато се обърна да погледна стената, откри, че на мястото на шкафа зееше голяма пукнатина.

Това предизвика у него цяла нова поредица от мисли. Той не можеше да пътува навън към повърхността на Парадокс поради еднопосочното поле. Не можеше да се движи към центъра, защото вътрешната стена на залата беше непроницаема. Но може би можеше да излезе през странична стена и да продължи по обиколката на торуса. Дори да не намери лесен начин да се измъкне, поне ще може да потърси Е. К. Тали.

Пробиването на стените може би беше възможно, но нямаше да е лесно. Преди да започне, Ребка отиде още веднъж до отвора, през който беше влязъл първоначално. Един бърз оглед го убеди, че еднопосочното поле още действа. Също така, освен ако уредите на неговия скафандър не лъжеха, външната граница на артефакта се беше преместила по-близо. Откакто хората знаеха за неговото съществуване, радиусът на артефакта винаги е бил двайсет и пет километра. Сега границата беше на не повече от пет километра. Парадокс се свиваше. Повече от убедително доказателство за големите промени на артефакта.

Ребка се обърна към вътрешността на залата. Той се зачуди колко малък може да стане Парадокс и какво ще се случи с централната част, ако външната граница продължи да се движи навътре.

Е, или щеше да намери начин да се измъкне, или щеше да узнае на собствен гръб последиците от това свиване. Междувременно…

Той отиде срещу стената и се зачуди кой е най-добрият начин да я атакува. Инструментите на скафандъра му включваха дрелка, но нямаше нищо предназначено за голяма разрушителна работа. Един начин беше да освободи от стената някой масивен шкаф и с двигателите на скафандъра да го запрати към вече ослабената точка на стената.

Ребка отиде до повредената секция, от която беше издърпал шкафа за храна и я удари с облечената си с ръкавица ръка. Искаше да провери дебелината. Юмрукът му мина през нея, а цялата повърхност се разпадна на малки люспи.

Той отиде по-близо и заразглежда материала. Стената беше дебела около четири сантиметра и толкова невероятно мека и крехка, че можеше да я стрие на прах в ръката си. Когато беше влязъл в залата, тя не беше такава. За да се увери, Ребка се върна на същото място, където беше ударил стената по-напред. Един удар сега и ръката му мина напълно през нея.

Ребка се наведе напред и откри, че може да гледа в съседната зала. Един бегъл поглед разкри, че тя не се различаваше от тази, в която беше. От Е. К. Тали нямаше и следа.

Ханс Ребка разшири дупката, докато стана достатъчно голяма да мине през нея и се насочи към далечната страна на новата зала. Този път не се спря да избира някакво специално място. Ритна с крак стената между две захранващи с газ линии и не беше много изненадан, когато тя се разпадна.

Той мина пред нея и се огледа. Друга празна зала. При тази скорост можеше да разруши всяка стая в торуса, търсейки Е. К. Тали. Освен ако цялото място не се срути от само себе си и се превърне в пепел. Както от минута на минута ставаше все по-слабо, изглежда, всичко вървеше нататък.

Още веднъж. Ребка се хвърли напред. Стената отново се срути под сблъсъка на тялото му. Намери се в друга зала.

Там поне имаше нещо различно. Коренно различно. Той се появи сред облак от пепел и парчета от стена и се удари в нещо. Нещо твърдо.

Ребка чу изненадано ръмжене и неочаквано някой му хвана ръцете. Изправена точно пред него, във визьора му гледаше русокоса жена. Беше без скафандър, лицето и косата й бяха покрити с бял прах.

Жената го държеше здраво, после погледна стената зад него с недоверие.

— През миналата седмица ние блъскахме тази стена сто пъти и не можахме дори да я одраскаме. Кой сте вие, супермен?

— Не е — зад Ханс прозвуча познат глас. — Не е супермен. Позволете да ви го представя. Това е капитан Ханс Ребка от планета Тюфел, а напоследък от Сентинел Гейт.

Трите жени бяха сестри от света на солите Парчето на Дарби. Ребка никога не беше ходил там, но знаеше репутацията на мястото в ничията зона на звездите джуджета между Фемъс съркъл и Четвъртия съюз.

— Значи вие сте от Тюфел — каза Мади Трийл, най-старата, най-ниската и най-тъмната от трите. — Чували сме за нея. „Какви грехове трябва да извърши човек, в колко минали живота, за да се роди на Тюфел?“

Тези думи върнаха Ханс обратно към детството му. Той отново беше дежурен за носене на вода, ужасено седемгодишно момче, очакващо нощните хищници да се приберат в бърлогите си. Смъртоносният утринен вятър Ремольор скоро щеше да задуха. Ако човек бъде хванат от него на открито, загива.

Мади Трийл продължи, връщайки Ханс към настоящето:

— Но аз смятам, че пред Парчето на Дарби Тюфел не е нищо, поне за една жена. Предполагам, че не е необходимо да ви казвам защо дойдохме на Парадокс. Искахме нещо по-добро от онова, което имат жените там — да работят в мините и да раждат. Когато попитаха, има ли доброволци, ние се отзовахме.

Седяха около нещо като заместител на маса. Ханс Ребка беше убеден да свали скафандъра си, но само след като се върна при дупката, през която се беше появил и я огледа. Той остана озадачен. От другата страна също имаше атмосфера, но от чист хелий. Нещо задържаше газовете във всяка стая дори когато стената между тях беше частично разрушена. Невъзможно! Но не по-невъзможно от ромбоидния вход към залата, който по някакъв начин вършеше същото. Въздухът в него не се разсейваше във вакуума отвън.

— Работил съм малко в мина — отговори разсеяно Ребка на Мади. — На Тюфел. Не беше чак толкова лошо.

— На уранова мина? — изръмжа тя. — Доброто е, че след една година работа в нея никой повече не говори за раждане.

— Никога не се е налагало да работя с уран. Може би на Тюфел все пак не е толкова лошо. Аз обаче не можах да чакам достатъчно, за да разбера. Никой не искаше да ме отглежда за разплод, но много неща искаха да ме убият. Навсякъде другаде ми изглеждаше по-добро. Не зная дали бях прав. — Ребка посочи около него. — Бъдещето тук не изглежда много обещаващо. Знаехте ли, че Парадокс се свива?

— Искате да кажете, че цялото нещо става по-малко?

Лиси Трийл, високата мършава блондинка, която беше хванала Ребка при влизането, го гледаше недоверчиво.

— Как е възможно? Той винаги е имал същите размери.

— Сигурно. И винаги вътре е имало лотосово поле и никога не е спирал нищо да излезе навън — Ребка вдигна рамене. — Парадокс се променя… Бързо! Не приемайте думите ми на доверие. Идете и лично проверете.

Лиси се намръщи, изправи се и излезе през ромбовидния вход. След няколко секунди се върна.

— Свива се и си променя цвета. Вече няма червено. Какво става?

— Не е само с Парадокс — Е. К. Тали седеше удобно между Мади и Катерина Трийл. След като им беше обяснил кой и какво представляваше, трите сестри го бяха уверили, че го харесват повече, отколкото ако беше истински мъж. — Според новата теория, развита на Сентинел Гейт, промени трябваше да настъпят на всички артефакти. Това е доказателство, че целта на Строителите поне отчасти е постигната.

— А каква е тяхната цел? — попита Катерина.

Е. К. Тали я погледна нещастно и примигна със светлосините си очи. На него му се стори, че това беше една от особеностите в теорията на Куинтъс Блум, която я правеше не напълно задоволителна.

— Нямам представа.

— За нас може би е без значение каква е целта — Лиси се върна и седна срещу Ханс Ребка. — Ако Парадокс продължава да се свива, ние ще бъдем смачкани и ще престанем да съществуваме. Откакто се сви на по-малко от два километра вместо двайсет и пет…

— Два километра! — беше ред на Ребка да подскочи от изненада. — Не може да бъде! Преди по-малко от час беше почти пет.

— „Не приемайте думите ми на доверие“ — ще си позволя да ви цитирам. „Идете и лично проверете.“

Всички се втурнаха към входа. Е. К. Тали остана последен.

Първа излезе Мади Трийл.

— Адски сигурно е, че изглежда по-близо — тя стоеше там, наклонила глава на една страна. — Трудно е да се прецени разстоянието, когато човек не може да е сигурен, че краищата не са се променили.

— Не са — това, за разлика от целта на Строителите беше нещо, за което Е. К. Тали можеше да бъде напълно сигурен. — Очите ми са необикновено чувствителни, могат да видят ориентировъчните звезди в краищата на дъгата. Пречупването променя техните видими положения. Външната граница на Парадокс наистина се свива. Ако приемем, че сегашната скорост на промяна се запази, радиусът ще се свие до нула за… — той спря не да извърши пресмятането, а за да постигне желания ефект. Тали стоеше напълно неподвижен, извършвайки своите наблюдения и през първата милисекунда след това всички цифрови пресмятания. — … дванайсет минути и седемнайсет секунди.

— Ще достигне нулев радиус? — попита Катерина.

— Това е деликатният начин, по който Е. К. Тали изразява онова, което Лиси нарече „ще престанем да съществуваме“ — Ребка се канеше да попита хуманоида дали е сигурен, когато изведнъж разбра, че това ще бъде напразно губене на малкото останало им време. Е. К. Тали винаги беше сигурен за всичко. — Имаме дванайсет минути.

— Дванайсет минути да направим какво? — Мади беше приела фактите така бързо, както и Ханс Ребка.

— Четири неща. Първо, да си облечем отново скафандрите. Второ, да се качим на вашите кораби — Ребка огледа двата малки изследователски съда. — За предпочитане на един от тях. Можем да се сместим всичките. Кой от двата е с по-здрав корпус?

— Катерина е нашият технически експерт. Кати?

— Не са много здрави. „Мизантроп“ е малко по-голям и малко по-бърз. Предполагам, че е и малко по-здрав — Катерина се обърна към Ребка. — Какво планирате да правите? Никой от корпусите не е построен да издържа на голямо налягане.

— Това ще бъде третото ни действие — облякъл вече наполовина скафандъра си, Ребка се спря и посочи към вътрешната стена на залата. — След като се качим на кораба ще ударим с всичка сила там.

— Няма начин. Ще бъдем размазани.

— Аз не мисля така. Парадокс не само се свива… той се и разпада.

— Но да предположим, че пробием вътрешната стена? — Катерина беше облякла скафандъра си и отиваше към един от двата изследователски кораба. — Пак няма да можем да се спасим. Ще бъдем все още вътре в Парадокс.

— Забелязахте ли какво имаше в центъра на този торус от зали, когато влязохте?

— Имате предвид черното въртящо се нещо? — бяха вътре в „Мизантроп“ и Лиси вече беше застанала пред пулта за управление. Тя се обърна към Ребка. — Добре го видяхме… и стояхме далеч от него. Ние може да сме примитивни, но не сме лишени от разум. Надявам се да не мислите онова, което предполагам, че мислите.

— Освен ако някой от вас няма по-добра идея. Аз казвам, че ние нямаме истински избор. Ако не отидем там по своя воля, ще бъдем натикани в него. Аз лично предпочитам да вляза в този кораб и някой да ми каже как се управлява.

— Той е луд — Катерина се обърна към Мади за поддръжка. — Същински мъж. Единственото, което искат да вършат мъжете, е да ни командват.

— Аз не съм мъж — тихо каза Е. К. Тали. — И все пак съм длъжен да се съглася с капитан Ребка. Когато влязохме, аз също видях центъра на Парадокс и подозирам, че разполагам с информация, която вие нямате. Този вихър силно наподобява на входна точка на транспортна система на Строителите.

Лиси изостави пулта за управление и се обърна в пилотската си седалка. Другите две сестри се преместиха до нея.

— Продължавайте — каза тихо Мади. — Не можете да спрете дотук. Откъде знаете как изглежда една транспортна система на Строителите? Доколкото зная, такова нещо не съществува.

— Вие претендирате, че знаете какво вършите — добави Катерина, — но не сте могли да излезете от Парадокс. И още по-лошо, защото казахте, че сте знаели, че нещата тук се променят.

— Може би не сме били толкова умни — Ребка погледна часовника на скафандъра си. — Остават още четири минути. Външната граница на Парадокс се придвижва навътре. Вижте, вие трябва да ни повярвате, преди да е станало много късно да се направи нещо. Е. К. и аз знаем как изглежда една транспортна система на Строителите, защото сме пътували с няколко.

Лиси и Катерина се обърнаха към Мади. Тя гледаше към съборената от Ребка стена на залата.

— Какво въздействие оказва една транспортна система на Строителите върху човек? И къде го откарва?

— Ако има късмет, човек оцелява, но не е приятно. Колкото до това къде ще го откара, не зная какво да ви отговоря — Ребка вдигна рамене. — Където си иска.

— Тук нямахме късмет. Трябваше по-добре да проуча това място — Мади Трийл потупа Лиси по рамото. — Направи място, сестричке. Щом сме готови да отлетим, отстъпи на него.

— Искаш да кажеш да оставя този мъж да пилотира нашия кораб?

— Зная как се чувстваш. Трябва да го направим, ние сме в Друл Крийк без весла за нашето корито — Мади погледна към Ребка. — С кой знае кого за водач. Надявам се да сте толкова добър да излезете от тази беда, колкото сте били добър да се набутате в нея.

— Всички да затегнат коланите — Ребка не отговори на Мади, но се премести на седалката на втория пилот до Лиси. — Може да няма никакво значение, но се чувствам по-добре, когато всички са със затегнати колани. Готови?

Лиси кимна.

— Готови сме. Само не съсипвайте кораба ми!

— Никакъв шанс.

Ребка включи локалния двигател на максимум и се насочи директно към вътрешната граница на залата.

С четирийсет метра за ускоряване „Мизантроп“ достигна до стената за една секунда. Достатъчно време човек да си представи как кораб с двигател, включен на максимална мощност, удря непроницаема бариера. Тягата на двигателя щеше да продължи да действа, докато въздухът пред машините не се превърне в компресиран слой, дебел един сантиметър.

На предния екран Ребка видя последните метри да се приближават като петно. Той усети удар, но това не беше повече от раздрусване, което го отхвърли напред, но предпазният колан го спря. После на екрана се появи хаос от летящи парчета.

В същия момент той изключи захранването. Корабът не можеше да реверсира тягата, нямаше време за това. Те летяха напред със същата скорост, както при удара. Колко бързо? Четирийсет метра ускорение при гравитация пет стандартни единици. Е. К. Тали сигурно знаеше, но нямаше време да го пита.

Във всеки случай твърде бързо. Прекалено бързо, за да бъде комфортно. Ребка отново можеше да вижда. Облакът, образуван създаден от разпадналата се стена, се разсейваше. Черният като мастило вихър беше почти пред тях. Той имаше време да включи достатъчна странична тяга и да насочи кораба право към центъра. Това беше последното действие, преди да ги поеме вихърът.

Усещането беше познато. То никога нямаше да стане приятно. Ханс почувства вихъра да го обгръща, една затягаща се спирала, която се сви, докато стана не по-широка от неговото тяло. Извиването започна, силите сякаш разкъсваха тялото му на късове, извиваха го от врата до гърдите, бедрата, краката и стъпалата. То непрекъснато се засилваше, разтягаше го, докато болката стана непоносима. Ребка нямаше сили да изкрещи. Той затвори очи. Не беше утешително да си представя какво можеха да мислят за него в този момент Мади, Катерина и Лиси.

Беше невъзможно да се каже колко дълго е съществувала болката, но тя свърши неочаквано. Ребка отвори очи и се огледа, доволен да види, че корабът и неговото съдържание бяха незасегнати от страховитите сили, които беше почувствал. Мади и сестрите й се бяха облещили и бяха задъхани, но това бяха само психологически ефекти. Транспортните системи на Строителите, ако изобщо те ги транспортираха, правеха това без да раняват физически.

Но къде ги транспортираха? Можеше да бъде Анфракт или вътре в някой далечен артефакт на Строителите, или дори на Серенити на трийсет хиляди светлинни години отвъд галактиката.

Ребка гледаше екрана пред него. От там не можеше да се получи много информация. Той виждаше изображение от почти паралелни линии като оптическа илюзия, течаща бяла светлина на плътен черен фон.

— Тали? — хуманоидът беше най-доброто решение със съхранена в главата всяка основна характеристика на Спиралния ръкав. — Знаете ли къде сме?

— За нещастие не зная — Е. К. Тали прозвуча почти весело. Ребка си спомни с известна завист, че при Тали болката се проявяваше само в предупредителни сигнали без дискомфорт. — Почти сигурно е обаче, че вече не сме в Парадокс.

— Това и аз мога да кажа. Какво ще кажете за другите артефакти? Някои от тях изглеждат ли отвътре така? — Ребка посочи екрана.

— Никакво подобие. Структурата, която наблюдаваме, би била достатъчно поразяваща и би била докладвана дори ако изображенията не са могли да бъдат заснети. Мога ли да ви предложа да я запишете на видеоапаратурата на този кораб?

— Не се тревожете за гледката — Мади Трийл беше си поела дъх. — Можете да я проучите по всяко време. Какво ще кажете за онова същество, което седи там? Искам да зная дали е опасно.

Ребка и Тали се обърнаха. Мади гледаше друг екран, на който се виждаше картина от задната част на „Мизантроп“. Там също се виждаше изображение от дълги паралелни линии, извиващи се надалеч и леко събиращи се накрая. Но пред тях много по-близо до кораба, бързо се приближаваше нещо. Черна, прилична на вретено фигура, с тяло, извито малко на една страна.

Ребка гледаше и не вярваше на очите си. Той отвори уста да проговори, но Е. К. Тали беше го изпреварил. Хуманоидът беше извършил бързо сравнение на всяка черта на тъмната фигура — от броя на краката до конструкцията на скафандъра, антените и вероятните честоти.

— Ако разрешите — той се обърна, пресегна се през Лиси, все още смълчана поради прехода през вихъра на Строителите — и включи четири бутона. — Сега нашият главен комуникационен канал е отворен. Говори Е. Кримзън Тали. Искаш ли да дойдеш на борда?

Озвучителната система на „Мизантроп“ изпука и изсвири.

— Моите уважения, много бих желал. Изживях най-неприятния удар и искам да извърша някои поправки.

— Не можете да пуснете това нещо на нашия кораб! — Мади Трийл сграбчи дясната ръка на Е. К. Тали, когато той се пресегна да активира отварянето на въздушния шлюз. — Вие сте луд! Това там е извънземно. Не ме интересува дали е ранено… ако влезе вътре може да избие всички ни.

— О, не — Е. К. Тали се наведе напред и с лявата си ръка натисна бутона. — Не трябва да се безпокоите. Вярно, че е извънземно, но то няма да нарани никого. Вижте, та това е Д’жмерлиа.

Глава 21

Опитът прави всичко по-лесно. Дариа упорито се беше борила да интерпретира първата серия образи, които тя и Калик бяха получили на стената на хексагоналната зала. Сега тя разглеждаше втората серия и се чудеше какво беше намерила за толкова трудно.

Сините супергигантски звезди служеха като указатели, определяйки мащаба и общата геометрия на Спиралния ръкав. Тяхното движение в пространството ги правеше да служат като небесни часовници, измерващи колко напред в миналото или бъдещето е била направена снимката. Без познаване на звездните скорости, мащабът на времето беше по-скоро относителен, отколкото абсолютен, но все пак той можеше да служи за ориентация как е протичала колонизацията на Спиралния ръкав.

Втората серия образи се оказа подобна на първата, само че този път оранжевите маркери на господството на зардалу се разпростряха върху Спиралния ръкав, погълнаха предишните светове на зеления вид и след това неочаквано изчезнаха.

Това съответстваше на разбирането на Дариа за историята. Вместо да разширят господството си над Спиралния ръкав, зардалу бяха изтребени по време на Голямото въстание.

След дузина изображения, без изобщо да има колонизирани светове, около Сол се появи тъмночервена звезда. Червените маркери се разпространиха и се прибавиха към жълтото на друг вид. Дариа отбеляза местоположението. Сикропеанци. Двата вида продължиха да растат докато границите се срещнаха. След това граничната линия остана постоянна, а двата вида бързо се разпростряха в други посоки.

Дариа кимна на себе си. Това беше миналото, показано от Куинтъс Блум. А вероятно също и бъдещето.

Дариа чакаше. Изведнъж жълтите точки започнаха да обкръжават региона на червените. Когато обкръжаването завърши, жълтите маркери се разпространиха навътре. Червените светли точки една по една примигваха и изгасваха и жълтите заемаха местата им докато из целия Спирален ръкав останаха само жълти светлини. Сикропеанците господстваха из Спиралния ръкав. И тогава, толкова далеч в бъдещето, че супергигантските маркерни звезди се бяха преместили забележимо на други места, настъпи последната промяна. Жълтите светлини започнаха да изгасват една по една, докато почти всички изчезнаха. Дълго време на Спиралния ръкав имаше само една жълта точка, близо до първоначалния свят на сикропеанците. После и тя изгасна. На Ръкава не останаха никакви признаци за интелигентен живот.

Това не беше бъдещето, демонстрирано от Куинтъс Блум — беше нещо съвсем различно. В тази серия от образи, както и в последната, показана от Калик, се указваше едно крайно състояние на Спиралния ръкав без населени светове.

Дариа дълго се чуди на видяното и многократно пуска серията. Бяха картини от фалшиво минало и бъдеще на Спиралния ръкав. Дали не гледаше някакво развлекателно, измислено представяне? Строителите бяха толкова далечни, толкова загадъчни, че беше невъзможно да се приемат като създаващи си какъвто и да било вид развлечения. Но може би всички мислещи същества от време на време се нуждаеха от почивка.

Накрая тя кимна на Калик да пусне серия, извлечена от друга стена.

Показаха се познатите първи сцени. Сини супергигантски маркерни звезди, никакви колонизирани светове. Появиха се оранжевите искри на зардалу и след това изчезнаха. Изникна зловещото червено на хората, жълтото на сикропеанците. Те съществуваха едни до други, разпростирайки се навън много дълго, докато близо до вътрешния край на Спиралния ръкав се появи блестящ син вид.

Дариа гледаше към неговото местонахождение и не можеше да си спомни за никакви видове в тази част на Спиралния ръкав. Там бяха ходили изследователски кораби на хората, но не бяха намерили нищо. Тя погледна супергигантските маркери. Сцената беше от далечното бъдеще.

Световете на синия вид нараснаха, докато се срещнаха с човешките. След това синьото изведнъж започна да изчезва. Хората завладяваха световете на новия вид, червената светлина поглъщаше синята. Това продължи, докато новият цвят изчезна напълно. И после, сякаш беше започнал процес, който не можеше да бъде спрян, червеното започна да поглъща жълтото. Броят на сикропеанските светове намаля, но не постепенно, а с неочаквани колапси. Видът се сви до първоначалния роден свят на сикропеанците. Там светеше една последна жълта светлина, докато накрая и тя не беше заместена от червена.

Хора и само хора управляваха Спиралния ръкав. Хилядолетието продължи, супергигантските маркерни звезди пълзяха бавно като мънички сини змии върху лицето на галактиката. Накрая червените точки започнаха да изгасват. Този път не системно, а хаотично, една през друга. Останаха да светят само шепа разпръснати из Спиралния ръкав. Най-после и те започнаха да гаснат. Дариа остана да гледа Спиралния ръкав, където отново се виждаха само маркерните звезди.

— Извинете ме, ако прекъсвам мислите ви, но искате ли да видите следващата серия?

Калик стоеше до нея. Дариа нямаше представа колко дълго беше чакала там.

Тя поклати глава. Тъй като заключенията й нямаха смисъл, допълнителните данни по-вероятно щяха повече да я объркат, отколкото да внесат яснота.

Дариа разбра колко е уморена. Откога не беше спала? Преди колко време бяха влезли в Лабиринт, колко време беше минало, откакто бяха пристигнали в тази зала? Нямаше никаква представа.

Все още нямаше следа от Д’жмерлиа. Тя и Калик отдавна трябваше да тръгнат да го търсят. Очарованието на полиглифите я беше задържало.

По-лошото беше, че тя изобщо не можеше да заспи, колкото и да се мъчеше. И то не от тревоги по Д’жмерлиа. Дариа познаваше тази си слабост. Тя можеше да си затвори очите, но образите от сериите щяха да продължават да се въртят в съзнанието й, което не можеше да се изключи. Те щяха да останат, докато нещо в ума й, над което тя нямаше никакъв контрол, не позволи да изчезнат. Тогава щеше да почива.

— Калик, имаш ли нещо против, ако ти говоря? — за разлика от хората хименоптите изглежда никога не се уморяваха. — Бих желала да споделя някои мисли, да помислим двете на глас.

— За мен ще бъде чест.

— Наблюдава ли последните три серии с мен?

— Да, наблюдавах ги.

— Но не видя представянето на Куинтъс Блум, когато той беше на Сентинел Гейт?

— Нямах това щастие.

— Жалко. Разгледа ли случайно записите от това представяне във файловете с данни на Куинтъс Блум на „Майозоутис“?

На Дариа й се стори, че за човек, който иска друг да сподели мислите си с нея, започна доста лошо. Досега само задаваше въпроси. Но Калик не възрази.

— Разгледах ги и ги намерих впечатляващи.

— Добре. Значи си видяла какво Блум казва, че е намерил на Лабиринт, а двете видяхме, какво намерихме тук.

— Видях част от онова, което намерихме тук. Моите уважения, но остават за разглеждане още три серии.

— Това е добре. Ще стигнем и до тях. Трябва да помислим, да формулираме хипотеза и след това да използваме другите три серии за проверка.

— Това е процедура, напълно отговаряща на научните методи.

— Нека да продължим по този начин. Първо серията на Блум. Тя отговаря на нашето минало и на онова, което знаем за миналото на другите видове. Тя показва бъдеще, в което присъстват всички видове и Спиралния ръкав е пълен с колонизирани светове. А сега един въпрос. Това ли е била единствената серия, намерена от Куинтъс Блум?

— Липсват ни данни, за да отговоря на въпроса — Калик огледа пространството около нея с пръстените си от очи. — Но ние знаем, че Куинтъс Блум е бил в хексагонална зала като тази, макар тя да е имала различна вътрешност.

— Което е много вероятно. Искаш да кажеш, че той трябва да се е интересувал какво е имало на другите пет стени в залата, в която е бил? Съгласна съм. Той изглежда задълбочен изследовател. Сигурно е проучил всичките шест стени. Но сега нека говори за онова, което ние намерихме. Три различни истории за колонизацията на Спиралния ръкав. В две от тях миналото е правдоподобно, но бъдещето различно. Съгласна ли си?

— Разбира се. Различно едно от друго и също различно от показаното от Куинтъс Блум.

— Добре. Аз имам свое мнение, затова не искам да ти влияя. Какво виждаш като една най-голяма разлика между докладваното от Блум и намереното от нас?

Екзоскелетът на Калик не й позволяваше да се мръщи, но нейното смущение се изрази в закъснението на отговора.

— Моите уважения, но аз виждам две големи разлики.

Дариа не беше очаквала такава бележка.

— Две разлики?

— Две. Първо, ние намерихме, че в далечното бъдеще Спиралният ръкав е празен. Няма населени и колонизирани светове. Куинтъс Блум е намерил точно обратното — ръкав, където някакъв вид е завладял всички светове.

— Това е разликата, която и на мен ми направи впечатление. Каква е другата?

— Образите в серията на Куинтъс Блум показват артефакти на Строителите. Сериите, които ние разгледахме досега, не показват никакво доказателство за съществуване на такива артефакти. Всъщност те не показват изобщо никаква следа от съществуването на Строителите, сега или в бъдеще. Но това… — Калик махна с един многоставен преден крайник около себе си. — … определено е артефакт на Строителите. Това е доказателство, че Строителите, независимо дали съществуват днес или не някога определено са съществували — Калик погледна нещастно към Дариа. — Моите уважения, професор Ланг, но на мен ми се струва, че нашето присъствие тук, на един артефакт, доказва, че претенцията на Куинтъс Блум трябва да е основателна. Само Спирален ръкав, съдържащ артефакти, може да бъде истинския Спирален ръкав.

По време на научната си кариера Дариа беше култивирала огромно уважение към експерименталните данни. Един малък факт беше достатъчен да срине всяка теория, независимо колко достоверна и привлекателна изглеждаше.

Сега тя беше изправена пред един много значим, нелицеприятен факт — както беше посочила Калик в показаните от Блум кадри, артефактите на Строителите съществуваха, но в нито един кадър от разгледаните от тях серии ги нямаше. По този въпрос нямаше начин да се спори, нямаше начин да се отхвърли като нерелевантен или маловажен.

Разумното заключение беше просто — приемане, че изображенията на Куинтъс Блум представят реалността, докато новите, независимо какви са те, не я представят. С това Дариа най-после можа да се отпусне и да заспи.

Тя може би трябваше да направи това — но все още не съвсем. Някой от нейните предци трябва да й бе предал голяма доза упоритост. Почти беше готова да си тръгне, но най-напред трябваше да види другите три серии.

По нейно нареждане Калик търпеливо ги подготвяше за пускане. През това време в уморения мозък на Дариа се зароди друга мисъл.

Лабиринтът беше нов артефакт. По този въпрос тя и Куинтъс Блум бяха сто процента съгласни. Той не само изглеждаше нов, различен от отдавна оставените други артефакти, които Дариа Ланг беше виждала, но и беше твърде близо до населената планета на света Джером, за да остане неоткрита през хилядите години на изследване и наблюдение.

Имаше и още нещо. Лабиринт беше не само нов, но той не беше по никакъв начин скрит. Който го е построил, е искал той да бъде открит. В това Дариа се чувстваше сигурна, макар сега тази мисъл да беше наистина далеч от възможността за проверка и неоспоримо доказване.

Не спирай. Щом Лабиринт е намерен, той трябва да бъде изследван. Създателите на Лабиринт са очаквали, че по някое време някакво интелигентно същество — човек или извънземно — ще достигне тази зала. Някой ще застане тук, както стоеше сега тя, и ще гледа млечнобелите стени с линии. Ще се чуди над техния смисъл и значение. И след като човек приеме, че откритието и изследването са били неизбежни, тогава идеята, че наблюдаваните досега от Дариа и Калик серии са просто фантазии на Строителите, ставаше смешна. Трите системи изображения — миналото, настоящето и бъдещето на Спиралния ръкав — бяха големи и важни данни, толкова реални и значими, колкото и откритото от Блум. Предполагало се е, че който и да намери вътрешната зала на Лабиринт, трябва да разбере тяхното значение.

И после да направи какво?

Това беше въпросът, на който мисълта на Дариа не можеше да намери отговор. Предполагало се е тя да стои точно където беше и да заключи — какво? Беше като някакъв тест за свръхинтелигентност, на който се проваля.

Тя въздъхна и се върна към реалността. Калик отдавна беше готова и търпеливо чакаше.

— Добре — Дариа кимна. — Нека да видим какво има в другите три серии.

Отначало не изглеждаше нищо интересно, само нова загадка и разочарование. Четвъртата серия показваше съвсем малко развитие. Зеленият вид, който Дариа не успя да идентифицира, отиде далеч отвъд Спиралния ръкав. Зелената вълна се разпростираше от една слънчева система на друга, докато целият ръкав засвети в зелено. Нямаше никакъв друг вид. Във време, не много далеч от настоящето, зелените точки започнаха да изчезват. Накрая всички изчезнаха и до края на серията Спиралният ръкав остана празен. Никакви зардалу, никакви хора, никакви сикропеанци. И никаква следа от яркото рубиненочервено, което на показаната от Куинтъс Блум серия маркираше артефактите на Строителите.

Дариа почти нямаше кураж да помоли Калик да продължи. Сякаш някой друг, а не тя, кимна и каза:

— Хайде да видим следващата.

Серията започна. И неочаквано умът на Дариа заработи на по-високи обороти. Дисплеят във визьора на скафандъра й сякаш стана два пъти по-ярък. Артефакти! Пурпурни точки, разпръснати между супергигантски маркерни звезди.

Сега зеленият вид видимо скоро беше последван от оранжевото на зардалу. Най-после дойде червеното на човешкия вид. Видовете нараснаха, срещнаха се, смесиха се, разменяха си региони. Накрая Спиралният ръкав се изпълни. Той продължи да се изпълва с хиляди, безброй звезди. Това беше картината, показана от Куинтъс Блум. Единствената разлика беше, че по време на неговото представяне той беше насочил вниманието на аудиторията към разпространението на човешкия вид. По-раншното разпространение и изчезване на зардалу и неговото последващо повторно появяване бяха съзнателно пропуснати.

Защо беше направил това Блум?

Дариа можеше да си отговори. Той беше пренебрегнал онова, което не можеше да обясни. По време на представянето той не знаеше, че зардалу са отново на Спиралния ръкав, отново населяват родния свят на техния вид — Дженезий. Блум беше искал целият му доказателствен материал да подкрепи неговите заключения.

Започна шестата серия, но тя вече не съдържаше изненади. Това беше друга „фалшива история“ на Спиралния ръкав, където зардалу дойдоха и си отидоха; сикропеанци и хора воюваха със зеления вид за звездни системи и ги завладяха. Накрая жълтото победи рубиненочервеното и спечели. Спиралният ръкав се изпълни със сикропеанци; и не след много започна да се изпразва. Жълтите точки изгасваха. Ръкавът остана отново без следи за наличие на интелигентност. По никое време нямаше никакво доказателство за артефакти на Строителите.

Дариа беше сигурна, че Блум беше възстановил образите от сериите от всичките шест стени. Тя високо ценеше неговата интелигентност и добросъвестност като изследовател. Но след като беше проучил всичките, той беше избрал само една.

И кой можеше да го вини? Само една серия съдържаше артефакти на Строителите, които в реалния свят сигурно бяха разпръснати из целия Спирален ръкав. Беше основателно да се отхвърлят останалите пет като нищо повече от странна измислица с неизвестна цел.

Основателно, но Дариа не го направи. Нейният вътрешен глас й подсказваше, че другите пет истории на Спиралния ръкав са също толкова важни. Тяхното съществуване и начина, по който двуизмерните образи бяха съхранени в три измерения, представляваше послание за всеки посетител на Лабиринт. „Разбери историите и образите и ще разбереш много за Строителите. Или — обърни процеса, както преди, — ако разбираш природата на Строителите, и тогава съществуването на много истории и причината, поради която картините са съхранени по такъв старомоден начин, ще ти станат ясни.“

Моментът беше решаващ. Той изискваше пълна концентрация. Вместо това, за нейно голямо раздразнение, Дариа откри, че мислите й се отклоняват встрани. Тя не можеше да прогони от ума си образа на Куинтъс Блум с неговите полускрити червени язви и уверения убедителен глас, който казва на аудиторията: „Ако отговорите, че Строителите са имали магическа сила да предскажат далечното бъдеще, тогава вие им приписвате дарби, което прави моята вяра невъзможна.“

Но това не беше магическа сила. Съвсем не беше. Това беше различна физическа природа, онази, която е променила дефиницията на понятието предсказание. Тази идея се загнезди отново в главата й. Видове, способни да виждат бъдещето. „Не да предсказват — мислеше замечтано тя, — както го беше представил Блум, а да виждат.“

Фактът, че заспива, вече не я разстройваше. Тя знаеше как работи умът й. Когато имаше за разрешаване проблем, беше невъзможно да заспи. Тя не можеше да почива, докато проблемът не бъде решен.

Така сега…

Когато потъна в сън, в мислите й настана перверзен комфорт. Тя повече не можеше да стои будна, следователно нещо дълбоко в подсъзнанието й й казваше, че сега всички необходими данни са на лице. Проблемите за Строителите и Лабиринт са решени.

Всичко се изясни с една приятна простота. Когато се събуди тя беше убедена, че ще прелъже съзнанието си да се държи почтително и да й разкрие своето решение. После те щяха да намерят Д’жмерлиа и да се върнат на кораба.

И тогава, най-после, можеха да потеглят към дома.

Глава 22

Два дни прекарани в хиатуса бяха разстройващи, но не бяха опасни. В един добре оборудван кораб единственото, което човек трябва да прави в този случай, е да седи на едно място, да издържи на тъмнината и на тишината и да чака да излезе от ситуацията. Някак си.

Покоят на Анфракт не предлагаше такава гаранция. Разликата между хиатус и главното тяло на Анфракт беше нещо, което Луис Ненда не беше дефинирал с думи, но ако го беше направил, разликата между тях щеше да гласи „пасивна опасност“ и „активна опасност“.

За нещастие менюто за днешния ден съдържаше активна опасност.

Два часа след като излязоха от последния, дълъг като нощ, хиатус, Луис седеше блед, със зачервени очи и изтощен пред пулта за управление на „Гравитас“. Той имаше голяма нужда от сън, но се налагаше да го отложи. Вече бяха в по-голяма беда. Влизането в Торвил Анфракт винаги беше голям риск, но Анфракт някога поне имаше няколко постоянни характеристики, на които един изследовател можеше да разчита.

Сега вече ги нямаше. В миналото съществуваха последователни трийсет и седем лоба. Сега техният брой беше намалял на единайсет. Някога вътрешната геометрия на мястото беше постоянна. Неотдавна тя се беше променила — и продължаваше да се променя. Границите между лобовете се променяха ту в една, ту в друга посока, местеха се, сливаха се, изчезваха. Регионите с микроскопичен мащаб на Планковата константа бяха станали непредсказуеми.

Всичко това показваше на Ненда, че старият план за полет може да бъде изхвърлен през шлюза за излизане на открито. Той трябваше да лети към Анфракт, като разчита на комбинация от опит и късмет. Съдейки от миналата година, отдавна се уповаваше на първото, но второто беше доста дефицитно.

Ненда съсредоточи вниманието си върху характерната особеност директно пред „Гравитас“. В регион на време-пространство, което не беше отбелязано като благоприятно за приближаващи кораби, Моо не беше любим на никого. Изследователите с вкус към метафора го описваха като гладна, безмилостна уста, чакаща дълбоко в Анфракт да смачка и погълне всеки кораб, който не е подбрал момента на преминаване. След преживяното през последната нощ Ненда отдаваше предпочитание на доста различно описание, но той нямаше илюзии за опасността, в която се намираха. Моо се виждаше напред като мрачна, черна празнина в пространството. Нямаше никакъв смисъл да тревожи Куинтъс Блум или Глена Омар, но тази пълна тъмнина означаваше нещо за Луис — всички светлинни конуси бяха насочен навътре в нея. Те се движеха с максимална подсветлинна скорост и щяха да влязат в Моо, независимо какво правят.

Ако минеха успешно през нея, на другата страна трябваше да намерят звезда джудже, която свети с оранжева светлина. Около тази звезда обикаляше по орбита Дженезий, родният дом на зардалу. А около Дженезий… Дариа?

Луис се чудеше. На Сентинел Гейт всичко звучеше изключително логично. Дариа Ланг беше настоявала, че Торвил Анфракт е артефакт, но никой не й беше повярвал. Нейната репутация беше поставена на карта. Тя щеше да отиде там да търси доказателство. Блум беше сигурен в това, Луис Ненда също беше убеден.

Сега той се съмняваше. Дариа, както и Луис, знаеше само един път за отиване на Анфракт. „Гравитас“ беше много по-бърз от кораба на Дариа, „Майозоутис“. Тогава защо следящите устройства на „Гравитас“ не бяха открили никаква следа от кораба на Дариа? Може би тя все още беше много пред тях, от другата страна на Моо. Но беше възможно също Моо да я беше погълнал… както след няколко минути щеше да погълне и „Гравитас“. Моо изпълваше половината небе напред, широк и зейнал, застрашителен.

Луис почувства леко докосване по рамото и скочи на крака.

— Хей! — той обърна глава. — Не ми харесва как лазиш наоколо. Можеше поне да ми кажеш, че идваш.

— Моите извинения — във феромонния отговор на Атвар Х’сиал липсваше всякаква следа от искреност. Никоя сикропеанка никога не чувстваше нужда да се извини за нещо. — Не исках да ви смущавам в момент, който изглеждаше критичен.

— И все пак го стори. Това няма да има никакво значение за онова, което ще направя през следващите две минути. Ще минем през Моо независимо дали ни харесва или не. Не мога да го предотвратя.

— Тогава моментът е подходящ за дискусия — Атвар Х’сиал се настани до Луис. — След като Дженезий е пред нас, време е да изготвим подробен план. Как ще вземем едно възрастно зардалу, без да вземем сто… Или ще бъдем хванати от тях? Според мен трябваше да проведем този разговор по-рано, докато бяхме в хиатуса. Но вие бяхте недостъпен.

— Можеше да ми кажеш. А като говорим за станалото в хиатуса… — Луис гледаше кръговия периметър на Моо. Там се беше оформил бледовиолетов пръстен. Той нарастваше навътре, един затварящ се ирис. Черният център на Моо непрекъснато се свиваше. Те трябваше да минат през този централен тунел. Виолетовият регион щеше да раздроби на съставните им части и кораба, и екипажа. — Ще говоря за плановете, но по-напред трябва да ти задам един въпрос. Зная, че вие бъбрихте с Глена Омар по терминала, който ти направи. Какво й разказа за Дариа Ланг?

Във феромонния поток последва пауза — твърде дълга според Луис.

— За мен и Дариа Ланг — добави той.

— Възможно е да съм предположила, че интересът ви към професор Ланг е голям. Какво ви кара да питате?

— Нещо, което Глена каза, когато бяхме в хиатуса.

— За вас?

— Повече на себе си. Тя се засмя и каза: „Бих желала да видя Дариа Ланг да го прави.“

— Но какво правеше по това време тя?

— О, нищо специално. Нищо, което да ти е интересно — Луис се наруга, задето засегна темата. — Дръж се здраво, Ат. Вече сме почти там, но това нещо ще бъде тясно.

Моо изпълни небето. Външните пръстени бързо се разпространиха навътре. Сега приличаше повече на око пред кораба, виолетов ирис с черна зеница в центъра като малка свита точица. „Гравитас“ трябваше да мине в — и през — тесния централен тунел преди отворът напълно да се затвори.

Ненда се опита да прецени размерите. Трябваше да мине точно през средата. Но колко дълъг беше този тунел? Ако продължи да се стеснява докато бяха вътре в него…

Луис пренебрегна символиката — тази сутрин се чувстваше обидчив — и продължи да следи дисплеите.

„Гравитас“ беше вътре, летеше през тесен, светещ във виолетово цилиндър. Той гледаше предния екран, където все още се виждаше една черна точка. Краят на тунела. Приближаваше се бързо — и още по-бързо се затваряше.

Небето пред тях стана черно. Почти бяха преминали. Чу се пронизителен писък и тъп удар, разтърсване, което премина през целия кораб. В същия момент половината от алармите на мостика едновременно замлъкнаха, светлините изгаснаха, сякаш бяха влезли в някакъв нов хиатус. След част от секундата аварийното захранване се включи и Ненда можеше отново да вижда пулта за управление.

Той изруга.

— Преминахме ли? — Атвар Х’сиал беше чула ругатнята, но не можеше да я интерпретира.

— Преминахме… С половината кораб — Ненда огледа мониторите, оценявайки щетите. — Само половината, нито грам повече. Предполагам, че трябва да се смятаме за щастливци. Но Моо отхапа голямо парче от кърмата — той направи оценка. — Изгубили сме цялата задна навигационна и комуникационна антена. Изгубили сме фините навигационни двигатели. Изгубили сме резервните цистерни за въздух и вода. И най-лошото — изгубили сме и генераторите Боуз. Вече няма да има преходи Боуз. От този момент нататък „Гравитас“ трябва да лети с подсветлинна скорост.

— Разбирам — в отговора на сикропеанката нямаше никаква следа от тревога, но тя разбра последствията. — Да допуснем, че успеем да излезем успешно от Анфракт. Колко далеч е той от най-близката населена планета?

Две светлинни години. Може би десет светлинни години време при пътуване с подсветлинна скорост.

— Неприемлива възможност.

— Никаква възможност, освен ако ти нямаш някои идеи.

— Проблемите с кораба не са от моята компетентност. Те са от вашата. Предполагам обаче, че моментът не е подходящ за дискутиране на стратегията за хващане на зардалу — Атвар Х’сиал стана и бавно се отдалечи към мостика.

Ненда не протестира. Всеки, който приеме сикропеанка като бизнес партньор, трябва да приеме пренебрежителното отношение на расата към всички други видове. Луис се възхищаваше от възмутителното нахалство на всяко същество — човек или извънземно. Изведнъж се оказа, че има да върши хиляда неща. На първо място трябваше да направи инвентаризация, за да установи какво е останало на „Гравитас“ и какво е изгубено в Моо. Този кораб, подобно на всички, освен най-малките, беше построен на принципа на отказоустойчивостта. Отрежете половината от него, и всяко парче ще има някаква остатъчна годност. То ще може да поддържа живот и може би дори ще лети. Но подробностите за останалото бяха решаващи.

Спомагателните двигатели от средата на кораба щяха да им позволят да летят. С тях „Гравитас“ можеше да прави бавни планетарни кацания върху всичко, което имаше гравитация по-малка от стандартната и още по-бавно да излита. Сега Ненда не можеше да съобщи на никого, че пристигат, но той и не възнамеряваше да го стори. Когато корабът беше изгубил кърмата, преградата там се беше затворила автоматично. Ненда не можеше да определи без директен оглед какво може да е останало зад тях, но вратите бяха достатъчно големи, за да послужат като вход за едно възрастно зардалу.

Така че, какво точно беше изгубено? Ненда изучаваше плана на „Гравитас“.

Като начало скафандрите. Ако не се е случило някой да е останал на носа той нямаше да може да прави разходки в Космоса. Апаратурата за комуникация със свръхсветлинна скорост също беше изгубена — никаква възможност да изпрати бързо съобщение за беда. Два от трите изходни шлюза бяха на изгубената секция. Беше останал един шлюз, освен ако не се броят люковете на кърмата на кораба като възможни импровизирани места за достъп. Какво друго? По-голяма част от компютърната апаратура на кораба. И цялото товарно пространство.

Малко от онова, което можеха да намерят на Анфракт или на Дженезий, можеха да натоварят на борда на „Гравитас“ и да отнесат на Сентинел Гейт. Едно зардалу, ако изобщо успееха да хванат такова, можеше да пътува в пътнически апартамент заедно с тях.

Ненда се усмихна на себе си, като си представи реакцията на Куинтъс Блум. Блум и Глена Омар бяха в пълна безопасност, защото те бяха в пътническите апартаменти, близо до носа на кораба. Но при първото виждане на зардалу, усмивката щеше да изчезне от лицето на Блум.

Луис беше не по-малко изтощен, отколкото преди десет минути, но той неочаквано се почувства на седмото небе. Бяха живи. Бяха минали през Моо в момента на затваряне, което не е правил никой в писаната история. Все още имаха работещ кораб. Проблемът за излизане от Анфракт и целият път обратно до дома беше някакво предизвикателство — Атвар Х’сиал беше съвсем права, — което правеше Ненда по-силен. И на предния екран, точно пред тях, на не повече от няколко часа пътуване дори с подсветлинна скорост, се виждаше ярък оранжев диск.

Летяха към слънцето на Дженезий. За зардалу. И — може би — за Дариа Ланг.

Мисловният процес на една сикропеанка никога не може да бъде точно отъждествен с този на човек. Атвар Х’сиал би обяснила това различие, че мисълта се определя от езика. В сравнение с феромонната реч, човешкият език беше долнокачествен, груб, едноизмерен, лишен от фини обертонове. Как би могло да се очаква едно бедно човешко същество да изрази или разбере нюансите и оттенъците на загатнатото, което беше толкова естествено дори за една невръстна сикропеанка?

Проблемът не беше по-остър, отколкото при разговорите с Глена Омар.

Суровите факти не бяха оспорвани. По време на хиатуса Луис Ненда и Глена Омар бяха прекарали много часове заедно, заключени в една стая. Те сигурно бяха заети със странния човешки ритуал на съвкупяване.

Но беше ли ритуалът успешен?

Атвар Х’сиал се бореше с примитивния човешки език и се опитваше да зададе този въпрос. Успех в този случай нямаше нищо общо с раждането на дете, създаване на ново поколение хора. Това беше по-скоро успех, дефиниран от последствие, при което едновременно трябваше да се постигнат два резултата. Първо, трябваше да се разруши фикс идеята на Луис Ненда за жената-човек Дариа Ланг. Това беше невероятно да се случи при само едно съвкупяване. Второ, като предпоставка за първото, да се създаде желание у Глена Омар да поддържа по-тясна връзка с Луис Ненда. Тази връзка трябва да продължи, докато първият резултат е напълно гарантиран.

Атвар Х’сиал не можеше да изрази всичко това, включващо фината връзка между първия и втория желани резултати в единичен краткотраен феромонен поток. Вместо това, тя трябваше да структурира мислите си в груби човешки изречения и после, което беше не по-малък проблем, да изтълкува отговора на Глена Омар. Атвар Х’сиал отново съжали за загубата на нейния роб Д’жмерлиа.

Компютърната памет не й помогна много, тъй като речниците и тезаурусите на човешкия език за изграждането, на които Атвар Х’сиал беше положила толкова много усилия, бяха останали в отхапаната от Моо половина на кораба. Беше останала нищожна част от тях и тя не знаеше как да ги използва. Като капак на всичко, самата Глена беше уморена, прозяваше се и очевидно беше полузаспала. Когато Атвар Х’сиал, натоварена с преводаческа апаратура, влезе в стаята й Глена се угощаваше с голям куп сиропирани сладкиши. Тя се усмихваше на себе си с далечна замечтана усмивка на задоволство. Преминаването през Моо и последвалата от това съдба на кораба очевидно никак не я беше разтревожило.

Докато се мъчеше с чувство на безсилие да формулира първия си въпрос, Атвар Х’сиал разгъна антените си.

Когато корабът беше хванат в хиатуса, вие прекарахте много часове в стаята си с Луис Ненда. Можете ли да ми опишете изживяванията си през това време?

Откакто „Гравитас“ беше напуснал региона на Сентинел Гейт, Глена беше разговаряла със сикропеанката много пъти. Тези разговори не бяха накарали Глена да се чувства комфортно. Тя трябваше да гледа фактите. Разказите за сексуалния живот на същество, което все пак не беше нищо повече от интелигентна чудовищна буболечка, никога нямаше да бъде като разговор с приятен събеседник в гостната.

— Ще говоря за чувствата си, щом желаеш, стига да не искаш физически подробности. Една дама има право на своя тайна. Искаш да ти опиша как съм прекарала времето? — Глена се замисли за момент. — Беше абсолютен взрив.

Началото не беше обещаващо. Взрив = експлозия, изпразване, детонация, избухване.

Имаше ли една експлозия, докато бяхте с Луис Ненда?

— Една експлозия! Имаше половин дузина експлозии… и от двете страни. Знаех, че се предполага чуждоземците да са нещо специално в сравнение с мъжете от Сентинел Гейт, но никой никога не ми беше казвал да очаквам мъж като Луис — Глена се усмихна, изви в дъга гръб и протегна уморено ръце и крака. Тревогите й за нейната тайна бяха изчезнали. В края на краищата сикропеанката беше партньор на Луис. Тя може би знаеше що за мъж е той. Маниак. — Беше страхотно.

Страхотно. Тази дума дори не беше включена в речника, беше ли същата като ужасен = страшен, ужасяващ, потресаващ?

— Той беше чудесен — продължи Глена. — Абсолютно животно.

Животно = див звяр, жесток, по-малко от човек, по-ниска форма на живот.

Луис Ненда е бил като див звяр с вас?

— Разбира се. Отново и отново. Искаш ли да видиш следи от зъбите му? Мислех, че всичко сме свършили, но тогава нещо го накара да тръгне отново.

Тръгване = оставяне, заминаване, напускане.

И следи от зъби. За това не беше необходим речник. Луис Ненда е атакувал Глена Омар и си е тръгнал.

Както Атвар Х’сиал трябваше да си тръгне. Но сикропеанците не се отказват от нещо, ако няма друга алтернатива. Тя се нуждаеше от Глена Омар да имунизира Ненда срещу Дариа Ланг. И продължи, готова за дълго и настойчиво убеждаване.

Заслужавате похвала за вашите усилия в моя полза, независимо колко са безплодни…

Луис Ненда, контролиращ всичко на повредения кораб слушаше Глена и Атвар Х’сиал с шест различни видове задоволство. Той можеше да даде на сикропеанката да използва свестен речник, но защо да си разваля удоволствието? Това нямаше да промени крайния резултат. Атвар Х’сиал беше упорита. Ако продължат да разговарят тя и Глена Омар, накрая ще преодолеят неправилното разбиране.

Колкото до коментарите на Глена…

Не беше изненада, че Луис беше прекарал много часове щастливо. То го беше оставило изтощен и полуглух, разбира се, но една фантазия трябваше да го накара да се почувства точно така. Един роден карелианец като Луис Ненда можеше само в мечтите си да срещне и вкара в леглото си жена от един от най-богатите светове на Четвъртия съюз, хубава жена с дълги, гъвкави крайници и кожа, толкова мека и нежна, че при докосване имаш чувството, че ще я охлузиш. В света на мечтите дамата може дори да си представя, че изпитва удоволствие. Но да изпадне в толкова реален екстаз, за да каже след това на трети човек, че й е било чудесно… това излизаше отвъд границите на фантазията. Това беше невероятно, то трябва наистина да се е случило.

Нахлуването на Куинтъс Блум, когато и да се случеше, караше Луис да желае да го удуши.

— Разгледах отчетите за повредата — гърбавият нос се навря над лявото рамо на Ненда. Блум погледна флага за състояние. — Можем ли да продължим мисията?

Ненда обърна глава. На лицето на Блум не се виждаше никакъв следа от страх или загриженост. По свой начин той беше много твърд. Моята мисия, а? Ще трябва да се разберат.

— Можем да продължим — Луис кимна към екрана. — Виждате ли онази звезда? Скоро ще бъде в орбита около Дженезий.

— Чудесно. Някаква следа от Дариа Ланг? Блум обаче не е толкова твърд, реши Луис, щом като за защита от всички външни безпокойства прибягваше до собствената си фикс идея.

— Никаква. Ние я изпреварваме натам или по-вероятно тя е отишла някъде другаде.

— И в двата случая това ме удовлетворява — Блум се замисли за момент. — Записите, които направих при нашето влизане в Анфракт, остават непокътнати, но аз предпочитам да се върнем на Сентинел Гейт с по-убедително доказателство. Като човек, който познава този регион, имате ли някакви предложения?

Несъмнено Блум вярваше, че ще се върнат. Естествено, а сега Луис Ненда се грижеше за пияни, идиоти, невръстни и за Куинтъс Блум.

— Разбира се — беше време да импровизира. Луис имаше собствен план. — Планетата Дженезий съдържа конструкции, които са могли да дойдат единствено от Строителите — напълно вярно твърдение дори ако тези конструкции са изчезнали, когато Ненда и Атвар Х’сиал набързо я бяха напуснали. — Така че кацането върху Дженезий може да послужи за две цели. Първо, да получите необходимото ви доказателство. И второ, аз да мога да огледам външните повреди на кораба.

— Много добре — Блум вече си отиваше.

— И още нещо — Куинтъс Блум се спря на вратата. — Дженезий е родният дом на зардалу.

— Зардалу не ме интересуват.

— Може би — Луис потисна раздразнението си. — Те много ще се заинтересуват от вас… и ще ви разкъсат на парчета. Когато кацнем, оставете ме аз да се оправям. Мога да говоря с тях.

— Такова беше и моето намерение. Аз го смятам за част от вашите задължения.

Това и всичко друго, което ти дойде наум. Луис се обърна отново и продължи да следи разговора между Глена Омар и Атвар Х’сиал. Той изруга. Твърде късно. Сикропеанката си беше отишла, а Глена се беше налегнала на дивана със спокойно и невинно изражение като на младенец.

Луис гледаше сцената. Почувства замайване и силно желание. Кръвната му захар сигурно беше паднала много. В момента беше готов да даде всичко за един от онези сиропирани сладкиши върху ниската масичка пред Глена.

Когато напусна Дженезий, Ненда се беше заклел никога да не се връща там. А сега щеше да направи точно това. Поклащайки се „Гравитас“ се приближаваше към познатия песъчлив бряг. От морето и високите кули от пясъчник зардалу заизлизаха много преди корабът да се беше приземил.

Разбирайки лошото състояние на корабната апаратура, Ненда се страхуваше, че последните петдесет метра може да прелетят неконтролируемо и да смажат групата от комитета по посрещането. Или, познавайки зардалу това може би щеше много да помогне.

„Гравитас“ се наклони настрана и тупна като ранена патица на самия край на брега. В последния момент зардалу се плъзнаха настрана, но веднага се върнаха и приклекнаха в кръг около кораба на сушата и във водата.

Нямаше никакъв смисъл да се отлага критичният момент. Ненда, с Атвар Х’сиал зад него, отвори един работен люк отстрани на кораба и стъпи на пясъка. Представи си как Глена Омар и Куинтъс Блум любопитни и безстрашни, стоят зад него на люка. Той самият беше странно спокоен. Може би постоянното излагане на ужаси го беше направило безразличен. За нещастие това беше един от най-сигурните начини да загине.

Луис махна с ръка на най-голямото зардалу. То повдигна чудовищното си тяло и се плъзна безшумно напред като гигантско синьо привидение. Точно пред Ненда зардалуто разпери дебелите си пипала и спря.

— Както обещахме, ние се върнахме — траканията и свиренията използвани от Луис бяха под формата на древния зардалски робски език, но това едва ли беше от значение. От значение беше отговорът. Как бяха протекли нещата тук през месеците, след като двамата с Атвар Х’сиал бяха заминали?

— Мечтаехме за вашето завръщане.

На робски език! Ненда изчака, докато широката глава се наведе и от устата на зардалуто излезе кралско червен език, дълъг четири педи и легна на брега. Ненда стъпи с ботуша си върху него и го задържа четири или пет секунди, достатъчно дълго да удовлетвори изискванията на ритуала и после отстъпи назад. Той устоя на изкушението да изчисти слузта от ботуша си. Не можеше да си представи какво мислят за това Блум и Глена Омар. Те сигурно не долавяха опасността.

— Време е да изпълним другото наше обещание. Ние доказахме, че можем да идваме и да си отиваме от Дженезий, когато пожелаем. Сега е време да докажем, че можем да ви вземем с нас.

Среднощно синята глава се вдигна и обърна да погледне кръга наблюдаващи.

— Ние сме готови. Чакаме вашето разрешение. Сега беше моментът да се приложи трикът.

— Не можем да вземем всички отведнъж. Ще започнем, като вземем с нас един индивид за демонстрация. След това ще организираме заминаването на по-големи групи.

Последва продължителна тишина. Убеждението на Ненда, че е свикнал с опасностите, тихо изчезна.

— Това ще бъде удовлетворително. Ще разрешат ли господарите да се обърна назад и да ме почакат малко.

— Разрешаваме.

Голямото зардалу завъртя тялото си, без да движи пипала. То проведе кратък разговор на език, който Ненда изобщо не разбираше.

Много кратък разговор. Сигурно онези няколко тракания не бяха достатъчни да обяснят какво беше казал Ненда. Но всички зардалу се отдръпнаха назад. Трийсет метра. Петдесет метра.

Голямо зардалу отпред се обърна към него.

— Готово. Аз съм избраното зардалу и съм готов веднага да тръгна. Желателно е щом започнем, да действаме бързо.

— Няма смисъл да чакаме — Луис се обърна и даде знак на Атвар Х’сиал да се прибира, когато започна шумът. Идваше от кръга чакащи зардалу. Пронизително бучене, което ставаше все по-силно.

Той хвърли един поглед и веднага разбра какво става. Зардалу никога не се променят. Голямото не беше обяснило всичко на останалите, просто им беше заповядало да се отдръпнат, посочвайки Луис, в това Ненда можеше да се обзаложи, като източник на заповедта.

Преди да завърши мисълта си, той беше при люка. Атвар Х’сиал беше по-бърза от него. Тя вече беше вътре и бе взела със себе си Куинтъс Блум и Глена Омар. Луис погледна бързо назад. Самоназначеният представител на зардалу беше по петите му, докато стотина други разгневено се плъзгаха подир него.

Нищо никога не ставаше както е запланувано! Луис се хвърли през люка. Нямаше време да прави предположения дали голямото зардалу ще може да се промуши подир него, но ако то може, другите също щяха да могат.

Луис не изчака да разбере. Той се отправи директно към пулта за управление и зададе команда за излитане. „Гравитас“ започна да се издига, накланяйки се силно наляво. Ненда знаеше защо. Голямото зардалу се беше заклещило в люка отстрани на кораба и се мъчеше да се провре вътре. Дузина други се бяха хванали за пипалата, които още висяха навън. Корабът се издигаше с двайсет тона допълнителна небалансирана маса. Но се издигаше. И зардалуто в люка удряше с едно свободно пипало висящите.

Луис видя без ни най-малко съжаление как първото от увисналите зардалу се изпусна, падна от двеста метра и се пръсна върху стърчащите скали, които ограждаха брега.

Останалото беше само въпрос на време. Корабът продължаваше да се издига. Зардалутата отвън едно по едно падаха. Вече нямаше значение дали ще паднат на суша или във вода. От тази височина и двете бяха еднакво смъртоносни. Последното успя да закрепи смукалата си на долната страна на „Гравитас“. То вися там, докато корабът достигна почти границата на атмосферата на Дженезий. Но и зардалуто трябваше да диша. Ненда видя как то най-после падна, почти безсъзнателна топка от безумно мятащи се пипала. Той дори изпита съчувствие, когато то изчезна от погледа му. Човек трябва да се възхищава от всичко, човек или извънземно, което не се предава. След огромно усилие голямото зардалу се провря на борда. Не преди време, защото корабът вече губеше въздух през люка. Ненда го затвори, защипвайки краищата на две пипала, които бяха закъснели да се приберат.

За зардалу това изглежда не беше от голямо значение. То полежа задъхано на пода няколко секунди, после повдигна глава и се огледа. Глена хвърли око към зловещата човка и изтича зад Луис. Тя се притисна до него и го обгърна с ръце толкова силно, че гръдният му кош изпука.

Ненда не обърна внимание на това. Той отиде до зардалу и изчака, докато големите небесносини очи се обърнаха към него.

— Надявам се да не си ми създал проблеми — той използва най-грубата форма на език между господар и роб.

— Проблеми? — зардалу прозвуча ужасено. — Господарю, защо сте нещастен?

— Не съм нещастен. Но другите може би са. Какво ще кажеш за онези, които току-що загинаха? И за всички други, които останаха долу?

— Мъртвите не се чувстват щастливи или нещастни — сега зардалу прозвуча повече озадачено, отколкото изплашено. — Колкото до останалите, имат ли някакво основание да се оплакват? Аз постъпих така, както всяко от тях би постъпило. Какво друго поведение е възможно?

Което за зардалу вероятно беше напълно основателно.

Луис се отказа от всякакви по-нататъшни опити да разбере извънземните.

Или хората. Куинтъс Блум едва избегна смъртта. Той стоеше само на шест стъпки от съществото, способно по команда от Ненда да го разкъса на парчета и да го изяде, и се караше на Луис.

— Аз не разреших отлитане от Дженезий. Какво стана с моето доказателство за дейността на Строителите там? Веднага ме върнете на повърхността.

Изкушението беше много голямо. Отваряне на люка за секунда и казване на зардалу подходящата дума. Тогава Ненда щеше да си отмъсти на Блум за критиките и обидите. Блум щеше да има собствено приземяване, което щеше да продължи много дълго. Щеше да се върне на повърхността — както беше заповядал.

Глена Омар спаси Блум. Но не като го защити. Тя се пусна от Ненда и гневно се обърна:

— Как си позволявате да говорите така на Луис! Аз съм сигурна, че той направи онова, което беше най-добро. Той излетя, защото трябваше да излети. Не ги ли видяхте? Стотици същества като… като онова нещо… — тя махна с ръка към зардалу, но отвърна очи от него. — … ни чакаха долу.

Луис беше повече от объркан. В своя опит — а той имаше голям опит — никой никога не беше го защитавал така, както го защитаваше Глена. И Куинтъс Блум изглеждаше също толкова изненадан. Глена Омар беше включена в експедицията специално, та когато се върнат да се възхищава и да докладва с възторжени думи всичко направено от Блум. А сега го критикуваше… и одобряваше неразрешеното действие на някакъв си тумбест мургав варварин, дошъл незнайно откъде.

В този напрегнат и непонятен момент прозвуча алармената система на „Гравитас“. Останалите на кораба сензори предупреждаваха за голяма авария.

Твърде много кризи, всичките различни, следваха една подир друга. Луис беше доста сигурен, че преживява дълга поредица от променящи се сънища и кошмари. Беше достигнал до друго тъмно място. „Затвори очи, отпусни се.“ За нещастие той не се решаваше да поеме риска.

Първата информация дойде от екраните, които показваха какво лежи пред кораба. Бяха сингулярностите, които при последното им посещение бяха попречили на Ненда и Атвар Х’сиал да избягат от Дженезий. Сега обаче сингулярностите изглеждаха много по-зловещи — тъмни ленти с неочаквано проблясващи в тях светкавици размесени с бледо леко трептящо сияние. Имаше и някои други различия. Никакъв яркожълт светлинен лъч не излизаше от кухата изкуствена луна на Дженезий, готов да върне кораба на повърхността на планетата.

Добри новини. Само че яркочервен лъч от някакъв източник се беше вкопчил в „Гравитас“. Той го теглеше с непрекъснато нарастваща скорост право към кухата луна.

Ненда огледа вътрешността на кораба. Голямото зардалу лежеше тихо на пода и разглеждаше краищата на двете си подрязани пипала.

Много добре. Луис не можеше да измисли да му каже едно полезно нещо, което да направи в аварийна ситуация. При проектиране на „Гравитас“ не беше предвидена възможност за завързване на тяло с такава големина. Ако останеше да лежи неподвижно щеше да е много добре.

Атвар Х’сиал, която не можеше да види екраните, вероятно нямаше представа какво се беше случило, освен ако не можеше да го улови от естествено излъчващите се от Луис феромони. Той не беше намерил време да й съобщи, но сигурно вонеше от страх на пот. Във всеки случай от нея не можеше да очаква помощ.

Куинтъс Блум се обърна обвиняващо към Луис, но когато светлините изгаснаха, устата му остана полуотворена. Всички екрани станаха черни. Момент по-късно ръката на Глена го прегърна отзад и се спусна като прегладняло животно надолу по тялото му.

— Луис! — прошепна в ухото му. — Отново хиатус!

Не беше обаче. Беше по-сериозно и Луис го знаеше, макар никой друг да не подозираше. Той се отскубна от прегръдката на Глена. В този момент светлините се върнаха и екраните оживяха отново.

Ненда се пресегна към пулта с допускането, че каквото и да направи, няма да има голямо значение. За двете секунди, през които нямаше осветление, Дженезий беше изчезнал. На негово място се виждаше само въртящо се кълбо тъмнина.

Луис високо изруга. Той знаеше точно какво е това и не искаше да има нищо общо с него. Ще не ще, „Гравитас“ беше привлечен в черното торнадо на транспортен вихър на Строителите. Ненда имаше достатъчно време да се чуди къде и дали ще се появи някъде. Но по средата на тази мисъл вихърът изглежда се разпространи навън и обхвана цялото му, отдавна болящо го тяло.

Луис вероятно изкрещя. Не беше сигурен. Но един крясък беше оправдан.

През цялата минала нощ Глена, после Моо, а сега вихър. Не беше ли това повече, отколкото му се полагаше?

Глава 23

Минаха още два дни без никаква следа от Д’жмерлиа. С или без него Дариа трябваше да реши как тя и Калик да се измъкнат от вътрешността на Лабиринт.

Грижата за запасите на скафандъра с въздух и храна отпадна. Дариа почувства промяна в дишането, сякаш около нея в Анфракт имаше някакъв невидим вятър. Час подир час залата се преместваше. Във въздуха падаше и се разсейваше мъгла. Самите стени се движеха и се накланяха, за да се срещнат под леко различни ъгли. Ефектът беше най-забележим в оформения като клин край. Когато Дариа го разгледа, за първи път ъгълът между стените беше остър, не повече от няколко градуса. Сега тя можеше да пъхне облечената си в ръкавица ръка в широката междина достатъчно навътре и да докосне края с върха на пръстите си.

Последното решение, подобно на всички повратни точки в живота на Дариа изглежда дойде от само себе си. Тя се беше навела близо до края на залата, чудейки се какво може да се е случило на Д’жмерлиа. В следващия момент вървеше към тъмната фуния на входа.

— Хайде, Калик, вече научихме каквото можеше да се научи от това място. Време е да излизаме.

Не спря да се чуди за състоянието на другите зали или за кораба, който беше оставила там. Логиката беше добра, но твърде много логически анализи можеха да спънат действието. Дариа беше чувала, че оригиналният роден дом на човешкия вид, Земята, е дегенерирал в планета с интелектуално изостанало общество, защото нараснало използването на компютърни анализи за вземане на решение. На чисто логическа основа никой никога не би провел изследване, не би открил нещо, не би се радвал, не би пял, не би се стремял да постигне нещо, не би се влюбил, не би поел физически и психологически рискове от никакъв вид. По-добре да си останел в леглото. Това било много по-сигурно.

Ако е достатъчно щастлив да има легло. Спали ли са Строителите, яли ли са, смеели ли са се, плакали ли са? Изпитвали ли са надежда и отчаяние? Дариа се спря в тесния изход от вътрешната зала. Следвай белите ивици. В тази посока лежеше „Майозоутис“ с легла и койки и всичко необходимо, което тя не беше виждала от дни.

— Моите уважения — Калик беше дошла близо зад нея и се промъкваше напред. — Моите реакции са по-бързи от вашите. Логично е аз да водя.

Непогрешима логика. Но Дариа намери този аргумент труден за оспорване. С малкото си време за реакция хименоптата можеше да отиде петдесет метра напред, докато Дариа се чуди дали съществува опасност.

— Бъди внимателна. Нещата тук се променят.

Сякаш беше необходимо да й се казва. Нейните сетива бяха много по-остри от тези на Дариа, способността й да разсъждава не по-лоша. Тя вече беше излязла и проучваше тунела до следващата зала. Дариа я последва, очаквайки, когато отиде там, да види Калик напред, пробиваща си път през движещата се мъгла на вихровите сингулярности, които бяха видели при влизане. За нейна изненада хименоптата не беше отишла зад края на тунела. Тя стоеше със скръстени крайници и чакаше.

— Много ли е опасно? — Дариа наближи края на тунела. Тя очакваше да види силни вихри да се движат устремно назад и напред покрай входа на тунела. Вместо това видя голям басейн с черен водовъртеж, сякаш на входа на залата стои на пост вихър и ги чака.

Когато отиде до Калик, това впечатление избледня. Виждаше се обичайната картина на циркулация, съвсем сигурно, и тя излизаше от подпухналото чудовище във вихъра. Тя обаче не изпълваше цялата зала. От двете й страни имаше място да се промъкнат хора — или хименопти. Това можеше да е достатъчно безопасно, при условие че тъмният вихър не нараства по размери.

— Какъв е проблемът?

Калик не отговори с думи. Вместо това посочи черната сърцевина на басейна. Отначало Дариа не видя нищо, тъмнината беше толкова плътна, че вместо да излиза светлина, центърът на вихъра изглежда отнемаше светлината от окото. След няколко секунди в тъмнината се раздвижи слабо очертание на призрачен образ и после бързо изчезна. Дариа остана с подсъзнателно впечатление за деформиран цилиндър, дълъг елипсоид с отрязани краища, заменени от плоски равнини.

Преди да може да говори, призрачният образ се появи отново и после отново изчезна.

Отново. И отново, оставяйки малко по-дълго.

— Следващия път, мисля аз — но преди да чуе тихия коментар на Калик, Дариа знаеше какво вижда. Това беше транспортна система на Строителите в самия процес на зараждане. Нещо или някой беше принуден да се движи по спирала през тесен канал пространство-време — Дариа никога нямаше да забрави усещането — и всеки момент щеше да пристигне в залата при тях.

Вихърът потрепери. Гладката чернота за момент се превърна в ослепителна синьо-бяла светлина. Визьорът на скафандъра на Дариа се затвори, претоварен от фотонен поток. Когато се отвори отново и пропусна светлина, Дариа видя, че залата пред нея съдържа нещо повече от въртяща се сингулярност. До тъмния водовъртеж плуваше мрачен сив кораб с непозната конструкция. И самият вихър се променяше. С докарването на кораба той се смаляваше, стягаше се, свиваше се обратно до нормалната си големина. След няколко секунди вихърът избледня. Накрая се превърна в слаба мъгла, дух, през който се виждаше залата отзад. И после изчезна.

Дариа тръгна напред. Тя се спря, когато корабът пред нея започна да се променя. Покривните панелите на корпуса се плъзнаха настрани, гладката сива повърхност под тях беше осеяна с отворени тъмни кръгове. Дариа замръзна. Дори човек от миролюбивите светове на Четвъртия съюз знаеше достатъчно, за да разпознае оръдейни амбразури.

Ritsu ’knu’ik. Uti’is’s gur’uiki.

От кораба пред нея прогърмя предупреждение, съпроводено с ултразвук, от който кожата на Дариа настръхна. Нещо в кораба беше разпознало онова, което самата Дариа беше забравила — че залата е пълна с въздух. Годни за дишане или негодни газовете щяха да пренесат звукови сигнали.

— Можеш ли да разбереш този непонятен език? — Дариа говореше по частния канал на скафандъра.

— Не. Но мисля, че го познавам — Калик се движеше бавно на една страна, изучавайки от различни ъгли издутия цилиндър пред тях. — Това е език специфичен за световете на сикропеанския край, където федерацията граничи със съюза. Чувал съм го да се говори, но за съжаление не съм имал възможност да го изуча. Д’жмерлиа сигурно го разбира.

Чудесно. Идвай, Д’жмерлиа, където и да си!

— Стой неподвижна, Калик. Това са амбразури на оръдия.

— Зная — Калик преустанови страничното си рачешко придвижване, но сега тя вървеше напред.

— Позволете да попитам нещо. Кой е най-близкият артефакт до сикропеанския край?

Беше странно време за такъв въпрос, но той не изискваше никакво мислене. Информацията за всички артефакти на Строителите беше залегнала толкова трайно в паметта на Дариа, че отговорът последва автоматично.

— Краскал Екстеншън… както повечето хора наричат Енигма.

— Благодаря. Има ли населени светове близо до Енигма?

— Три. Хората ги наричат Розън, Лао и Нордстрьом по имената на първите хора изследователи на Енигма. Но доколкото си спомням на никой от трите няма хора. Всичките са с голяма маса, но аз не мисля, че можем да дишаме въздуха там.

— Което е един начин за избягване на териториален конфликт. Благодаря ви, може би имаме точно това, от което се нуждаем — Калик все още се движеше напред, следена от подаващи се от амбразурите зловещи дула. Тя включи външния предавател на скафандъра си и нададе серия пронизителни звукови, близки до свръхзвуковия диапазон викове. За слуха на Дариа прозвучаха като остър вой на циркуляр и съвсем не приличаха на завързаната реч, с която ги бяха поздравили от кораба.

Настъпи продължителна тишина, по време на която Дариа очакваше да бъдат разпръснати на атоми. Най-после от кораба дойдоха пронизителни крясъци.

— Чудесно. Това е тентредикски език или вариант на него, който мога малко да говоря — Калик махна с ръка на Дариа да тръгне напред с нея. — Обитателите на Лао са тентреданци. Те се смятат, поне биологически за мои далечни братовчеди.

— Братовчеди! Но те са готови да стрелят в нас — зловещите дула не се отклониха от целите си и Дариа можеше да види светещите кръстчета в тях. От кораба до ушите й дойде друг ужасен вой като последно предупреждение.

— Моите уважения, но аз не мисля така. Те просто изразяват собствената си тъга, тревога и объркване. Аз им казах кои сме и къде се намират. Тези новини ги разстроиха. Преди по-малко от половин час те и друг кораб-близнак на техния са влезли в Енигма да го изследват… Шестстотин светлинни години от тук — Калик вървеше директно към един люк отстрани на кораба. — Известно смущение от тяхна страна може би не е изненадващо.

Ходът на логиката на Калик, когато тя я обясни на Дариа изглеждаше абсурдно проста:

Първо: Оригиналното послание беше на език, използван в пограничния сикропеански район.

Второ: Тъй като корабът се беше появил от транспортната система на Строителите, само той трябва да е влязъл.

Трето: Входните точки на транспортната система са свързани с артефакти на Строителите.

Четвърто: В самия пограничен сикропеански район няма никакви артефакти, но Енигма лежи близо до артефакт.

Следователно, новодошлите вероятно са от свят, разположен близо до пограничния район и следователно — до Енигма.

От което загадката за Лабиринт и пристигането на кораба не ставаше по-малко объркваща. В цялата писана история нямаше свидетелство за транспортни вихри на Строителите — до преди една година. Сега отвсякъде изскачаха вихри и обезсмисляха всички използвани от човека средства за транспортиране със свръхсветлинна скорост.

В допълнение на това самият Лабиринт все по-очевидно се променяше отново. На борда на тентредикския кораб се предполагаше, че Дариа и Калик могат да го изведат обратно в открития Космос. Според Дариа тентреданците по-вероятно щяха да се измъкнат като насочат кораба си право към стените, отколкото да слушат нея. Нищо в Лабиринт не беше същото, както когато бяха влезли. И промените продължаваха.

Тя кимна към твърдотелното, тъпоглаво същество наведено над пулта за управление. Семейното сходство с хименоптите беше очевидно, но с техните червени очи, извити челюсти, стърчащи жила и блестящи черни и кафяво-червени ленти на корема тентреданците изглеждаха далеч по-очевидна заплаха от Калик. Бяха пет и с единия си пръстен от тъмночервени очи всички гледаха подозрително нея, а с другия Калик. Хименоптата сочеше към далечния край на залата — изглежда обясняваше нещо важно на пилота. В отговор тентреданецът жестикулираше и очевидно бурно възразяваше.

— Какъв е проблемът? — Дариа трябваше да промени ролята си на безпомощен временен заместник. — Ние знаем, че това е единственият път за излизане. Трябва да минем през тунела дори ако това означава да си пробиваме път с оръжия. Кажи й го.

— На него. На този етап от жизнения си цикъл един тентреданец е мъж. Правя всичко възможно, но много трудно разговаряме поради недостатъчните ми познания по езика.

Калик изглежда не разбра иронията в нейното извинение. Дариа го разбра. Когато тя и Калик се срещнаха за първи път хименоптата не говореше нито дума на никакъв човешки език. Сега, по-малко от година по-късно, Калик владееше напълно говоримо няколко човешки езика, а Дариа нито разбираше, нито можеше да произнесе една сричка на хименоптски.

— Той е съгласен, че корабът не може да премине лесно през тунела — продължи Калик. — Но не желае да използва крайни средства.

— Кажи му, че не ни интересува колко много може да разруши Лабиринт. Ние правим необходимото, за да излезем от него.

Дариа се чудеше на собствената си реакция — никой на Сентинел Гейт никога не би повярвал, че това е излязло от устата на съставителя на Универсален каталог на артефакти Ланг. Тя винаги е защитавала разпалено опазването на всеки елемент, на всеки артефакт. Дори Калик клатеше глава.

— Не разбираш ли, Калик? Ако искаме да се спасим, трябва да повредим Лабиринт.

— Наистина е така, да. Но, моите уважения, професор Ланг, това не е причина за спора. На този етап пилотът не желае да използва оръдия поради онова, което неговите сензори показват, че има в съседната зала.

Дариа се втренчи в черната празнина на тунела, който се виждаше на екрана.

— Пилотът вероятно не може да види нищо.

— Не и със зрителни сигнали. Той обаче получава отразен ултразвуков профил, показващ, че в залата отзад има кораб. И възразява, основателно, че не трябва да се използва нито едно оръдие, докато няма повече информация. Да предположим, че в залата зад тази се намира тентредикският кораб-близнак, транспортиран като тях, но с малко по-различно местоположение.

Нещо — най-после! — да върши по-важно от опитите да стане случаен говорител и тълкувател на тентредикските викове и писъци. Дариа тръгна към люка, преди Калик да беше престанала да говори.

— Кажи му, че след няколко минути ще ти предам съобщение. И ще бъдеш ли така добра да му кажеш, че ще се чувствам много по-спокойна, ако докато съм пред кораба, насочи онези оръдия в друга посока? Имам чувството, че всички в групата много обичат да натискат спусъка.

— Това за нещастие може би е вярно, професор Ланг — извика Калик подир нея, когато Дариа вече беше пред тунела. — Моите уважения, но аз предлагам да проявите по-голямо внимание. Тентреданците не се ползват с репутацията на същества със здрави нерви. Нежелателно е да се дразнят.

Точно каквото Дариа се нуждаеше да чуе. Тя влезе в тунела, ясно разбираща, че батареята от изпаряващи оръдия сочи в гърба й. По средата на тесния коридор тя се спря. Ами ако онова, което намери в залата пред нея, е толкова опасно, че представлява непосредствена заплаха за Калик и тентреданците и трябва веднага да бъде унищожено? Какво ще направи? Тя не беше хладнокръвен герой като Ханс Ребка, готов да стреля от упор в някой, ако това е необходимо за спасяване на другите.

Но тя не можеше да стои вечно в средата на тунела. Дори да не направи нищо, нервните тентреданци може би ще решат, че е време да стрелят. Дариа въздъхна и тръгна напред.

Каквото и да имаше в залата, сигурно не беше друг кораб… освен ако не е нейният. Куинтъс Блум беше открил Лабиринт и бе говорил за него на Сентинел Гейт, но доколкото Дариа знаеше, с изключение на изостаналия свят Джером, артефактът беше неизвестен другаде. А там никой не беше проявил интерес да го експлоатира — или да прави нещо друго с него. Експедицията на Дариа вероятно беше второто посещение в цялата му история. Значи, ако имаше кораб в съседната зала…

Тя стигна до входа и отново спря. Когато един човек толкова последователно греши, беше време шансът да застане на нейна страна.

Удълженият балон на свода напред не съдържаше никакви следи от градушката от оранжеви частици, която ги беше застрашила при влизане. Вместо това, в далечния му край имаше някакъв обект с гърбица. Малък и с непозната конструкция, но приличащ на кораб.

— Калик, чуваш ли ме?

— Разбира се.

— Тогава кажи на твоето приятелче, че той беше съвсем прав. Тук има кораб.

Дариа се поколеба. На този нямаше никакви следи от оръжия.

По повърхността му нищо не се движеше. Възможно ли беше това да е мъртъв кораб, напуснат, който плува в Лабиринт от векове?

— Калик, можеш да кажеш на тентреданците, че това не е техният кораб-близнак. Този е по-малък и с напълно различна конструкция. Отивам при него да го разгледам. Ако има някой вътре, ще се опитам да установя контакт.

Ето. Това беше начинът да се насили да предприеме опасно действие. Предай едно намерение и след това бъди твърде объркана да признаеш, че си се страхувала да го изпълниш. Дариа се чудеше как един професионалист би подходил към ситуация като тази. Възможностите изглеждаха малко. От самия кораб с нищо не показаха, че се интересуват от нейното присъствие.

Тя разгледа корпуса пред нея, после тръгна към единствения люк. Беше със стандартната конструкция, използвана навсякъде — от вътрешните светове на Четвъртия съюз до най-далечните райони на Зардалската общност. Дариа знаеше точно как работи. Нямаше никакво извинение за отказване и връщане към неприятната компания на тентреданците.

Дариа се пресегна към ключалката отвън на люка. Тя леко се превъртя. Отвори люка и го завъртя навътре.

Когато влезе вътре, Дариа мълчаливо се закле — ако излезе от тук жива, никога нямаше да се присмива на професор Мерада и на неговия тих спокоен живот в бърлогата му на Сентинел Гейт.

Глава 24

Ханс Ребка стоеше пред сестрите Трийл и силно усещаше тяхното нарастващо недоверие. Не можеше да ги вини. Старият термин на проблема беше „липса на доверие“.

Мади, Лиси и Катерина бяха се загубили във вътрешността на Парадокс. Бяха изправени пред евентуална гладна смърт, но това беше форма на смърт, която те разбираха.

После беше дошъл Е. К. Тали — мъж, който беше важен като основна сила, който можеше евентуално да им предложи спасение. Тогава Тали беше обяснил, че не е дошъл да ги спаси. Той самият беше в капан и не знаеше начин за излизане от него. И във всеки случай не беше мъж. След кратко обяснение, те му повярваха.

После се появи Ханс Ребка. Определено мъж и приятел на Е. К. Тали и донесе лошата новина, че затворът на Парадокс вече не е безопасен, както изглеждаше. Той ги поведе навън от залата — но не към безопасност. Заведе тях и „Мизантроп“ в дяволски мастилен водовъртеж, който нарече вихър и този вихър ги заизстисква като мокро пране, докато те не пожелаха да умрат.

Бяха оцелели. Но бяха ли спасени, когато накрая излязоха? Беше въпрос на гледна точка. Сигурно не бяха повече на Парадокс или на някое друго място, за което Ребка или Тали някога бяха чували. Бяха пристигнали в някакъв странен нов затвор. Ребка беше казал ясно, че доколкото знаеше, вихърът ги е запокитил на неизвестна територия. Той не можеше нищо да им каже за мястото. То можеше да бъде просто едно ново лобно място.

Появи се и Д’жмерлиа. Един извънземен, който сигурно не е бил с Ребка и Тали на Парадокс, форма на живот много различна от човешката, но форма на живот, известна на Ханс Ребка и Е. К. Тали. И обратно. Когато Д’жмерлиа се появи в „Мизантроп“, той поздрави другите весело като приятели, с които отдавна не се е виждал.

Очакваше ли се Ханс да обясни всичко това на сестрите Трийл?

Той не можеше да обясни нищо от това дори на себе си. Вместо да обяснява, започна да задава въпроси:

— Да преминем направо към въпроса — той убеди Д’жмерлиа да свали скафандъра си, след това затвори люка на „Мизантроп“ и го заключи. — Ти казваш, че заедно с Калик и Дариа сте отишли на Сентинел. Защо точно там?

— Ние знаем, че Сентинел е артефакт — отговори грубо Мади Трий. — Но кои, по дяволите, са Калик и Дариа?

— И двете са жени. Това трябва да те задоволи — Ребка откри, че гледа най-голямата сестра Трийл. Беше изкушаващо да започне игра между полове. Но това нямаше да реши нищо. — Съжалявам. Дариа Ланг е изследовател от Сентинел Гейт. Тя е съставител на Каталог на артефакти Ланг. А Калик е хименоптата, с която по-рано работихме всички. Д’жмерлиа, да не искаш да кажеш, че сега се намираме на Сентинел? Това по нищо не отговаря на описанието на Сентинел, което някога съм виждал.

— О, не — Д’жмерлиа беше объркан както всички други, но той очевидно беше доволен, че е с Ребка и Тали. Най-после имаше някой, който да взема решения вместо него. — Ние напуснахме Сентинел, защото той съвсем се беше променил и не беше такъв, какъвто го очаквахме. И отидохме на друг артефакт — на Лабиринт.

— Няма такъв артефакт! — Лиси изгледа Ханс Ребка. — Какво се опитвате да кажете? Ние познаваме каталога „Ланг“ не по-лошо от всеки друг. Там няма нищо, което се нарича Лабиринт.

— Това е нов артефакт — той не очакваше бележката да бъде приета добре. Така и стана.

— Глупости! Всички артефакти са отпреди милиони години — Леси се обърна към Е. К. Тали за подкрепа.

— Вие казвате, че вашите схеми не ви позволяват да лъжете. Кажете ми тогава, колко стари са артефактите на Строителите?

— Всичките са най-малко на три милиона години… с изключение на Лабиринт, който изглежда съвсем нов — Е. К. Тали се беше надявал на факти, а вместо това присъстваше на спор. — Ако позволите Д’жмерлиа да завърши обясненията си…

— Той е прав — неочакваната подкрепа дойде от Катерина Трийл. Тя беше хванала кичур от дългата си тъмна коса и замислено я дъвчеше. Социално приемливо поведение за Парчето на Дарби. Това направи Ханс Ребка почти да изпита носталгия за своя дом сред грубите условия на живот на Фемъс съркъл.

— Не ме интересува колко са стари — продължи Катерина. — Ще се задоволя само с три неща. Първо, искам да знам къде сме сега. Второ, искам да знам как ще излезем от тук и ще се върнем в открития Космос. И трето, не искам повече изненади — тя се обърна към Д’жмерлиа. — Продължавай.

— Но аз точно това се опитвах да ви кажа — Д’жмерлиа се чудеше, кога ще му бъде разрешено отново да говори. — Ние отидохме на планета, наречена света Джером, и след това на Лабиринт. Намерихме начин да влезем и тръгнахме по път, който ни отведе до централната зала. Бяхме принудени да оставим нашия кораб, „Майозоутис“, във външната част на Лабиринт. Затова, докато другите разглеждаха средната зала, аз се върнах да проверя кораба. Беше в същото състояние, в което го бях оставил. И тогава направих грешка. Вие разбирате, Лабиринт има трийсет и седем отделни секции или имаше, когато влязохме. Мисля, че сега има доста по-малко. Той продължава да се променя…

— Като всичко друго — каза кисело Мади.

— … но случайно минах през друга част на вътрешността и не можах да се върна там, откъдето бях тръгнал. Все още се мъчех да се върна на „Майозоутис“, когато видях вашия кораб.

— Спри тук — Мади вдигна ръка. — Нека се уверим, че разбираме какво ни казваш. Първо, ние сега сме точно в артефакта, наречен Лабиринт?

— Правилно.

— И Лабиринт е нов… затова не е в каталога „Ланг“?

Д’жмерлиа се поколеба и Мади улови това колебание.

— Нов ли е или не е?

— Дариа Ланг и всички останали ме убедиха, че е нов. Но не съм сигурен — Д’жмерлиа разказа какво беше видял при дългото си бродене из Лабиринт, за изсушените черни, прилични на прилепи фигури, за човешките скелети в древни скафандри и за отдавна измрелите петоки морски гиганти, различни от всичко друго в целия Спирален ръкав. А най-лошото от всичко за него бяха мълчаливите форми на дузина сикропеанци, толкова непроменени от смъртта, че ло’фтианските господари изглежда се нуждаеха само от дъх, за да се върнат към живот.

Когато завърши, слушателите останаха мълчаливи. Мади Трийл накрая се прокашля.

— Добре. Предполага се, че Лабиринт е нов, но на него има стари неща. Може би те са дошли по същия начин като нас. Но ако останем тук нищо няма да постигнем. Главното е дали знаеш път за излизане?

— Зная. И е много прост. Единственото, което трябва да се прави е да се следва посоката, в която нараства големината на спиралната тръба. Тогава човек стига до една от изходните точки.

— Чудесно! Това удовлетворява второто изискване от списъка на Катерина. Можем да излезем от тук. И аз казвам веднага да го направим. Ще имаме нужда от повече обяснения, но те могат да почакат.

— Ами Дариа Ланг и Калик?

— Сам каза, че те няма да имат никакъв проблем да достигнат до вашия кораб, а той е непокътнат. Ти не си могъл да намериш път за връщане от там, но вината за това е била твоя. Във всеки случай това е нашият кораб и ние ще го използваме, както решим. Катерина, ти чу какво трябва да направим. Ще вървим в посока на разширение на спиралата и тя ще ни изведе в открития Космос. Да тръгваме, преди да се е случило още нещо. Съгласна съм с теб, не искаме повече никакви изненади.

Мади Трийл се беше подпряла на стената на каютата. Неочаквано тя се изправи и наклони настрани глава.

Ребка, Тали, Д’жмерлиа и двете й сестри седяха пред нея. Но слабият звук, който чу, идваше зад нея. Беше въздушният шлюз на „Мизантроп“. Той се отваряше и затваряше на молекулярните си панти.

Мади въздъхна и тихо изруга. Последното желание на Катерина щеше да остане неизпълнено.

Обясненията започнаха отново с ново ниво на напрежение подпомогнато леко от факта, че Дариа Ланг безспорно беше жена. Тя погледна Ханс Ребка с гняв и възмущение, после го остави без внимание. На сестрите Трийл това им хареса. Ребка подозираше, че след като за малко бяха направили единен фронт, сега те се бяха променили до естественото си състояние. Бяха започнали да се карат помежду си. Лиси и Катерина оспорваха претенциите за старшинство на Мади.

Накрая се съгласиха да изслушат историята на Дариа, но търпението и учтивото поведение не траяха много дълго. Дариа започна добре, премахвайки един източник на объркването на Д’жмерлиа само с две изречения.

— Лабиринт е нов, но той съдържа стари неща, които са били на други артефакти от векове и след това са били донесени тук. Точно както бяхте докарани и вие.

— Значи бях права — каза Мади.

— Аз не съм старо нещо — възрази Е. К. Тали. — Аз съм почти нов.

— А аз не давам пукната пара дали Лабиринт е пълен с нещо старо — прекъсна го Катерина — или с нещо ново, или с нещо, взето от другаде, или с нещо синьо.

— Оранжево — каза Е. К. Тали. — Строителите предпочитат оранжево.

Катерина го погледна.

— Сигурен ли сте, че не сте мъж? Както се опитах да посоча, ние бяхме докарани тук и за мен това е достатъчно. Кого го интересува дали Лабиринт е натъпкан до покрива с тентреданци или хименопти, или ло’фтианци, или женофоби със синьо-зелени задници. А вие… — тя изгледа Тали с недоумяващ поглед — … можете да млъкнете и да научите за това по-късно от някой друг. Аз искам да изляза, и то сега.

Мади остави без внимание избухването на сестра си.

— Но защо бяхме докарани тук? — попита замислено тя. — И какво ще се случи след това?

Дариа стисна зъби. Толкова им беше слушането на описанието на Лабиринт. Те не проявяваха изобщо никакъв интерес да чуят онова, което тя имаше да им каже.

— Не зная защо сте докарани тук. Нито какво ще се случи след това — тя се изправи и затвори шлема на скафандъра си. — Но аз няма да седя и да ви слушам как спорите помежду си. Ако искате да излезете, тръгвайте. Казах на Калик, че ще се върна да й разкажа какво съм намерила и ще го направя. Трябва да изпълня обещанието си.

Това накара всички да станат. Дариа хвърли един последен поглед към Ханс Ребка, който казваше: „Сега няма да се разправям с теб, червей такъв, но само почакай“ — и излезе.

Не й хареса онова, което намери отвъд въздушния шлюз. Тя беше в същата зала, но в нея имаше големи промени. По някакъв начин пространството беше нараснало. Стените бяха станали прозрачни и тя можеше да види слабите очертания на друга зала зад нея. По-лошото беше, че пътят назад, който преди беше отворен и лек, сега беше блокиран. На входа на тунела стоеше познатата и неприятна гледка на друг транспортен вихър.

Той набъбваше и нарастваше. Дариа чакаше. Този път тя знаеше какво да очаква. Вихърът се развиваше по същия начин както преди — нарастваща тъмнина с въртящ се, абсолютно черен център. После един призрачен образ, трепкащ за миг над тъмното набъбнало ядро.

Този път продължи по-дълго, защото крайните размери на вихъра бяха толкова големи, че почти изпълниха цялата разширена зала. Дариа се оттегли към илюзорната защита на „Мизантроп“ в далечния край на залата. Тя забеляза, че въпреки ултиматума на Лиси, корабът не беше променил положението си. Стори й се, че леко се тресе. Беше по-добре да си представя как сестрите вътре се бият, отколкото лично да присъства.

Призрачният образ стана по-силен и два пъти проблесна съвсем близо. Беше кораб, голям, с малко странен профил. Когато накрая се появи целият и можа да го разгледа по-дълго вместо за част от секундата, тя разбра защо. Новият съд беше започнал живота си като лъскав кораб, конструкция на Четвъртия съюз, но по някакъв начин голяма част от кърмата беше отрязана. Преди тя да може да оцени размера на повредата, отстрани се отвори един люк. От него изскочиха три човешки фигури, последвани миг по-късно от една гигантска четвърта форма.

Позната гигантска форма. Сикропеанка. Очите на Дариа щяха да изскочат през визьора. Тя остана поразена, когато видя водещия да тича към нея.

— Какво, ако мога да попитам, правите тук? — носовият арогантен глас ни най-малко не беше се променил. — Предполага се, че достъпът до този артефакт е строго контролиран.

— Трябва да е била захвърлена тук като нас — каза друг глас също толкова познат. — Хей, професоре, как е?

Дариа поклати безнадеждно глава и посочи към „Мизантроп“, все още неподвижен до нея.

— Хайде да се качим в него и там да поговорим. По-лошо не може да стане, а аз не искам да съм навън, когато пристигне следващата пратка.

Дариа грешеше. След пет минути вътре в „Мизантроп“ стана много по-лошо, защото за по-малко от това време пристигна следващата пратка. Намирайки отворен път между залите, влезе Калик с двама от тентреданците.

Изследователският кораб на сестрите Трийл беше проектиран с площ за трима души екипаж и двама допълнителни пътника. В момента вътре бяха натъпкани трите сестри Трийл, Ханс Ребка, Е. К. Тали, Д’жмерлиа, Луис Ненда, Глена Омар, Куинтъс Блум, Атвар Х’сиал, Калик и двама все още анонимни тентреданци. Плюс, разбира се, Дариа.

Щеше да е по-добре, ако се прехвърлят на „Гравитас“, но сестрите Трийл отказаха да се качат на кораб, който не можеше да лети със свръхсветлинна скорост. Както посочи Катерина, всеки, който напусне Лабиринт с подсветлинна скорост, рискува да пътува безкрайно дълго до дома. Присъствието на „Гравитас“ на живо възрастно зардалу беше от по-малко значение. Мади и сестрите й просто не повярваха на Луис Ненда, а неговият коментар, че минаването през вихъра на Строителите е променило отношението на зардалу към космическото пътуване и го е сломило, взеха като украса към една невероятна измислица.

Не всички заприказваха веднага. Само така изглеждаше. Единственото щастливо същество от всички видове изглеждаше Куинтъс Блум. Той се усмихваше и щом отвори скафандъра си започна да изнася лекция на всеки, който беше готов да слуша.

— Точно както очаквах — гърбавият нос беше вдигнат високо от задоволство. — Събитията протичат точно според моята теория.

Дариа не си спомняше да са протекли така. Тя погледна Блум и после внимателно огледа всички останали, натъпкани в каютата. Израженията на лицата на извънземните и на Е. К. Тали бяха неразгадаеми, но останалите бяха като отворена книга. Мади и Катерина бяха нервни и нетърпеливи, желаещи да напуснат Лабиринт колкото се може по-скоро. Беше само въпрос на време да изхвърлят всички от кораба си и да отлетят. Може би те бяха умни. Тяхната русокоса сестра, Лиси, моментално беше завладяна от чара на Куинтъс Блум. Нейното силно подозрение към мъжете беше изчезнало и тя стоеше пред него с отворена уста и поглъщаше всяка казана от него дума.

До Лиси и Блум стоеше Ханс Ребка в обичайното си настроение при криза, следейки всичко и всички, резервиран и сериозен. Той забеляза, че Дариа го гледа и силно се смути.

Ребка пренебрегна всички други и отиде при нея.

— Дариа, трябва да поговорим.

— Така ли? — тя го погледна хладно. — Нямам какво да ви казвам. А и сега е възможно най-лошото време за приказки.

— Може да е най-лошото време, но това е може би единствената ни възможност. Независимо какво ще се случи с нас, искам да изясня нещо.

— Предполагам искате да ми кажете, че Глена Омар е била случайно в спалнята ви и между вас нищо не се е случило…

— Не. Това няма да е вярно. Зная, че ви наранявам. Но Глена наистина не означава нищо за мен и никога не е означавала. Аз също никога не съм означавал нещо за нея. Аз бях просто друг мъж, когото да прибави към колекцията си, друг трофей за стената на нейната спалня.

— И защо трябва да ви вярвам?

— Дариа, само я погледнете. Погледнете и Луис Ненда. Не можете ли да разберете? Какво мислите, че са правили двамата?

Ненда стоеше на четири крачки от тях. Той изглеждаше изтощен. Мургавото му лице бе по-бледо от обикновено, а под очите му имаше тъмни следи от ожулвания. Застанала близо до него, Глена Омар отъркваше рамене о неговите. Глена — Дариа реши, че сигурно настъпва краят на света — не беше гримирана, дългата й коса беше пусната назад и небрежно отметната от лицето. Тя също изглеждаше уморена. Но цялото й тяло говореше за умора и задоволство.

Гледката предизвика у Дариа силно чувство на раздразнение, насочено съвсем не към Ханс Ребка.

— Сега не можем да говорим — каза тя. — Може би по-късно.

— Ако изобщо има по-късно — Ханс хвана ръката й. — Ако няма, искам да ви кажа, че съжалявам.

— Няма да има по-късно, ако не престанем да говорим, и не се заемем да направим нещо — но Дариа не издърпа ръката си. Вместо това тя насочи вниманието си към Куинтъс Блум, който единствен в каютата изглеждаше с повишено настроение.

— Вие казвате, че сте предсказали всичко това? — тя прекъсна словесния поток на Блум, насочен към Лиси Трийл. — Не си спомням такова нещо.

— Значи не сте внимавали — гърбавият нос се обърна агресивно към нея. — Въпреки моите обяснения на Сентинел Гейт, предполагам, че вие все още не приемате природата на Строителите. Защо иначе ще идвате непоканена на Лабиринт?

Непоканена. Като че ли Блум беше собственик на артефакта. Но той продължи.

— Последните събития дават убедително потвърждение за онова, което се случва. Да разгледаме доказателствата. Първи факт: Парадокс се свива и изчезва, а Ребка и останалите от тях посредством вихър на Строителите са транспортирани на Лабиринт. Втори факт: Торвил Анфракт се променя до неузнаваемост и докато все още се извършва тази промяна, посредством друг вихър моята група е изпратена тук.

Дариа се вгледа в блестящата усмивка и неестествено веселите очи и разбра една голяма истина за себе си. И тя, и Куинтъс Блум бяха амбициозни, и двамата умни, и двамата упорити учени, и двамата посветили се на Строителите. За повечето наблюдатели те може би изглеждаха съвсем еднакви. Но имаше една разлика и тя беше решаваща. Дариа беше от дясната страна на разграничителната линия между големия ентусиазъм и фикс идеите. Блум някъде по пътя от детството си на света Джером беше пресякъл тази линия. Той беше луд. За него нищо в живота му не беше по-важно от това да излезе прав. Беше му психически невъзможно да приеме идеята, че може да не е прав.

Детето е предвестник на мъжа. Орвал Фриймонт, първият учител на Блум на света Джером, беше разбрал точно природата на младия Джон Джонс или Куинтъс Блум.

Дариа сравни отново неговото изражение с това на всички останали. Те бяха в беда, може би през следващите два часа ги очакваше смърт. Някои може би щяха да кажат, че Куинтъс Блум е невероятно смел, защото беше толкова весел и самоуверен. Истината беше друга. Блум не изпитваше страх, защото му липсваше способност за това; не се страхуваше, защото опасността не означаваше нищо за него. Единствено, което имаше значение за него беше потвърждение на теориите му за Строителите.

Които, според Дариа, съдържаха един фатален недостатък — бяха погрешни. Може би тя нямаше да може никога да убеди Блум в това, но чувството й за собствено достойнство я задължаваше най-малкото да му каже, че на света има и други идеи. Времето и мястото бяха неподходящи за спор. От друга страна може би, както беше посочил Ханс, друга възможност нямаше да има.

Дариа заобиколи Лиси Трийл и застана пред Куинтъс Блум.

— Никой не отрича, че артефактите се променят. Аз дори съм съгласна, че те изглежда изчезват. Но това са само наблюдения. Те не дават обяснение защо става това.

— Скъпа ми професор Ланг — Блум саркастично превърна титлата в обида. Невероятно, въпреки хаоса около тях, той се намираше в обичайното си снизходително менторско настроение. — Аз мога да дам това обяснение дори никой друг да не може. Всичко е част от проста логическа последователност от събития. Както ви казах по-напред, артефактите на Строителите са поставени в Спиралния ръкав от бъдещето, от нашите потомци. Когато тяхната цел бъде постигната, артефактите ще изчезнат… Както и вече изчезват. Може би ще попитате какво е самият Лабиринт? Той е нов артефакт. Тогава защо е бил създаден и защо сме докарани тук? Ще ви кажа. Нашите потомци са любопитни. Те не се задоволяват да научат за нашето време само от историята. Те искат лично да го видят. Лабиринт е последният артефакт, преходен, крайна станция, на която се изпращат интересните неща от всички други по-стари артефакти. Разбрах го още щом видях моите първи пет зардалу. Единствените живи зардалу са на планетата Дженезий, но аз видях мумифицирани тела по-рано… На Лабиринт. Тези трупове трябва да са от някой друг артефакт, където са пристигнали най-малко преди единайсет хиляди години, преди Голямото въстание. Същото се отнася за всички артефакти. И след като процесът на пренасяне завърши… което ще стане много скоро… Лабиринт ще се върне към далечното бъдеще. Който и каквото е на Лабиринт по това време, ще отиде с него. Аз възнамерявам да отида с него. И ще посрещна Строителите… нашите собствени далечни потомци! Това не е ли най-прекрасната перспектива в цялата Вселена?

Беше вълнуващо. Дариа почувства собствената си положителна реакция. Застанала до нея, Лиси Трийл кимаше ентусиазирано. Куинтъс Блум беше адски добър агитатор. Той умееше да внушава доверие.

Ала ужасно грешеше.

Дариа никога нямаше да стане такъв убедителен агитатор като Куинтъс Блум, но нейният престой на Лабиринт й беше осигурил много време да подреди мислите си.

— Казаното от вас звучи добре, но то оставя без отговор много въпроси.

— Така ли? Бих желал да посочите поне един, който има някакво значение — Блум все още се усмихваше с извити в дъга вежди, зад блестящите бели зъби се виждаше дългия му розов език. Но сега цялото му внимание беше съсредоточено върху Дариа. В натъпканата с шумни хора и извънземни каюта общуването беше станало подчертано персонално.

— Точно така — Дариа си пое дълбоко дъх. — Точно това ще направя. Първи въпрос: Всички признават, че артефактите на Строителите са тук най-малко отпреди три милиона години. Някои от тях са дори по-стари. Хората и другите видове са в Космоса само от няколко хиляди години. Ако Строителите са наши потомци, какъв е бил смисълът да се пренасят техни артефакти толкова отдавна? Те са били без значение за хората почти през целия им живот.

— Несъмнено…

— Още не съм свършила. Втори въпрос… и по-важен. Вие сте намерили пътя си в централните зали на Лабиринт и сте открили как да разчетете полиглифите. Моите уважения за това… То е едно поразяващо постижение. Не зная дали без вашия пример Калик и аз някога бихме разбрали, че това са потенциални послания. Но знаейки го ние самите дешифрирахме рисунките по стените. Обърнете внимание, че не казах стена, а стени. Всяка една от тях изобразява различна серия от изображения на Спиралния ръкав — минало, настояще и бъдеще. Предполагам, че вие не сте били в същата централна зала, в която бяхме ние. Но все пак сте били в хексагонална зала с шест стени. Обзалагам се, че пет от тях изобразяват история, различна от тази, която ние знаем. И тук възниква въпросът, всъщност два въпроса. Защо заедно с историята, която показахте, не показахте и алтернативни истории? И преди да съм свършила, нека да ви задам и един трети въпрос: Защо Строителите са избрали такъв странен начин да изобразяват информация, построявайки в три измерения сериите от образи върху стени?

Дариа се спря да си поеме дъх. След като започна да задава въпроси й беше трудно да спре. Тя забеляза с непочтено задоволство, че усмивката беше изчезнала от костеливото лице на Куинтъс Блум и той се беше намръщил.

— За да отговоря на тези въпроси ще е необходимо, разбира се, допълнително проучване. Но, ако останем тук, ние скоро ще имаме възможност да поставим директно въпроси… на хората, които са създали артефакти, Лабиринт и полиглифи.

Блум посочи дисплеите на кораба, които през последните няколко минути Дариа беше престанала да гледа. Вътрешната структура на Лабиринт се рушеше. Стените изчезваха, пролуките между залите се разширяваха. Дариа видя половин дузина други зали как се сляха една с друга като сапунени мехурчета. Във всяка една имаше смущаващи неясни очертания на активност. Тя видя три нови образуващи се вихри, дузини малки точки, които можеха да са фигури в скафандри и три кораба с непозната конструкция.

— Съмнявате ли се — продължи Блум, — че самият Лабиринт се променя? Че се подготвя да се върне в бъдещето?

— Променя се, да. Но Лабиринт не е от бъдещето нито отива там — сега дойде критичният момент. — Аз мога да отговоря на всеки от поставените от мен въпроси, за които вие твърдите, че е необходимо допълнително изследване. И мога да го направя сега. Защото разбрах природата на Строителите.

Изведнъж оживените лични разговори престанаха. Ханс Ребка слушаше съсредоточено, същото правеха Луис Ненда и Глена Омар. Калик и Д’жмерлиа бяха прекратили разговора си с Атвар Х’сиал и също гледаха към Дариа. Наведен под раковината на сикропеанката Д’жмерлиа несъмнено предаваше феромонен превод на всичко. Усетила съкрушителната увереност на Блум, Дариа почувства собствените си съмнения. Но моментът не беше подходящ да се оттегли.

— Да започнем с по-лесния въпрос. На другите стени на вътрешната зала вие сте открили алтернативни истории на Спиралния ръкав. И сте решили да не ги показвате на вашите семинари, защото те противоречат на предлаганата от вас теорията. Можете ли да го отречете?

Каменното изражение на Куинтъс Блум беше достатъчно красноречив отговор.

— Затова съм сигурна, че вие знаете главното във всичките тези алтернативни истории — продължи Дариа, — макар никой друг да не го знае. Аз имам със себе си половин дузина серии, които ще покажа ако някога излезем от тук и някой пожелае да ги види. Но мога да ги резюмирам. Във всяка алтернативна история възниква вид или група видове, които колонизират и населяват Спиралния ръкав. Понякога видът е един от добре познатите ни, понякога такъв, който никога не сме срещали. Понякога развитието се е случило далеч в миналото, много преди появяване на историческата сцена на хората. Но във всички случаи при придвижването ни в бъдещето някой единичен вид постига господство. А след това, независимо кой вид управлява, колонизацията най-накрая е отхвърлена. Спиралният ръкав остава празен, без население и цивилизовани светове… Първата ми мисъл, която ми дойде, беше най-проста. Това бяха не алтернативни истории, взети от действителността, а някаква фантастика. Изглеждаше невероятно, но можеше ли някой да знае? Може би Строителите са имали своя идея за развлечение. Фантастиката изглеждаше по-вероятна от алтернативата — наблюдаваното от нас с Калик в известен смисъл беше реално.

— Което очевидно не е било — на лицето на Блум се върна надменната подигравателна усмивка. — Аз разгледах другите серии изображения, разбира се, че ги разгледах. Не виждах обаче никакъв смисъл да обременявам аудиторията или моите аргументи с явни фантазии. Алтернативни измислени истории или фантастично представено бъдеще нямат никакво значение нито представляват интерес за сериозния изследовател.

— Ако сериите не съдържат нищо друго вероятно бих се съгласила с вас — Дариа чувстваше, че борбеният й дух нараства. — Но там има нещо друго, нещо, което вие или не сте забелязали, или не сте искали да споменете. Едно минало и бъдеще на Спиралния ръкав изобразява нашето минало и може би нашето настояще и бъдеще. Само това от всяко друго минало и бъдеще показва нарастване и продължително присъствие на много видове. Много видове, не само един, споделят бъдещето на Спиралния ръкав. И за разлика от всички останали, тази серия не свършва с гибел на цивилизацията. Тя показва едно далечно бъдеще, в което Спиралният ръкав е населен, здрав и устойчив. Но има и един друг момент, по-важен от всичко. Нашата версия на историята и само нашата съдържа артефакти на Строителите. В никоя друга алтернативна история няма никакви следи от артефакти.

— Спрете — Блум вдигна ръка с длан обърната към Дариа. — Давате ли си сметка, че вие току-що сринахте минималната достоверност, която можеше да има вашият аргумент? Вие приемате сценарий, който показва бъдещето на Спиралния ръкав. Няма начин да се знае такова бъдеще, освен ако то не ни е показано от същества, които са от него.

— Погрешно. Това е, което най-много ме забави. Аз се запитах как може някое същество, независимо какво е то, да знае бъдещето? То може би прави предсказания. Ние непрекъснато правим предсказания. Но това отива далеч отвъд предсказанието. Чудех се възможно ли е да има същество, което да вижда бъдещето, както ние виждаме нещата около нас? Ако съществува такова същество, какви са основните му свойства.

— Нямах отговор… докато не видях полиглифите на стените на Лабиринт. Нормално една картина изобразява двуизмерна идея. Тези картини бяха триизмерни и третото измерение беше времето. Тогава се запитах какво е онова същество, което ще намери за естествено да разглежда времето като измерение не по-различно от другите? И намерих отговор — същество с крайно разширение във времето.

— Глупости! — Блум се огледа, търсейки подкрепа от другите в каютата. — Това, което казва тя, е смешно и неправдоподобно от физична гледна точка.

— За нас — може би. Но за Строителите ние сме неправдоподобни. Ние сме напълно безинтересни, живеещи в безкрайно малък отрязък от време. Нищо чудно, че за Строителите е било трудно да комуникират с нас. Ние възприемаме пространството като двуизмерно, но се движим във времето, винаги уловени в момента на непосредственото настояще. Ние нямаме директен опит в нищо друго, минало или бъдеще. Едно същество с крайни параметри във времето, както и в пространството ще се движи напред през времето, както правим ние, но то ще има също директен опит в онова, което ние възприемаме като непосредствено минало и непосредствено бъдеще. За да виждаме в някое измерение, е необходимо да имаме максимални параметри в това измерение. Те виждат бъдещето, както ние виждаме нещата в пространството. И, подобно на нашето зрение, тяхното зрение може да вижда детайлите само на близкото бъдеще, а по-далечното само в най-общи линии.

Дариа почувства промяна на атмосферата в каютата, хората се раздвижиха — явно се отегчаваха от нея и от Блум. Но тя беше твърде погълната, за да спре и във всеки случай той трябваше да бъде убеден. Тя заговори по-бързо:

— Аз можах да приема тази идея концептуално, но имах един голям проблем. Ние говорим за „бъдещето“, сякаш то е нещо добре дефинирано. Но то не е. Бъдещето е потенциал, то може да има много форми. В зависимост от това какво правим… и какво са правили Строителите… са възможни много различни състояния на бъдещето на Спиралния ръкав. И накрая разбрах. Строителите виждат… и илюстрират за нас… тези потенциали. Това показват полиглифите. Различни стени, различно потенциално бъдеще. И от всички тези възможности само една позволява стабилен растеж и непрекъсната цивилизация. Онази, при която Спиралният ръкав е населен и в него господстват много видове. И Строителите с помощта на оставените много отдавна артефакти са създали възможност за това бъдеще.

Мъчейки се да изкаже аргументите си по-ясно, Дариа почти не виждаше околните. Умът й беше изпълнен с изображения на Строители, извършващи действия в миналото и настоящето, след това взиращи се далеч напред да наблюдават разместванията и промените на неясните картини от бъдещето. Те не можеха да гарантират едно бъдеще, те можеха само да повишат шансовете за него. Как изглеждаха тези възможности за странните сетива на Строителите? Избледняваха ли или се засилваха алтернативите при извършване на различни действия и смятаха ли, че това ще промени бъдещето? Колко подробно можеха да виждат бъдещето? Появяването и изчезването на един вид, да, но виждаха ли по-малките детайли като например икономическа мощ и влияние?

Някой нетърпеливо я хвана за ръката. Тя погледна, предполагайки че е Куинтъс Блум. Вместо него видя Ханс Ребка. Самият Блум си проправяше път, блъскайки другите в каютата.

Дариа насочи раздразнението си към Ребка.

— Какво нахалство! Аз говорех на него!

— Не — той я задърпа, влачейки я след другите. — Вие само си мислехте, че говорите на него. През последните тридесет секунди не говорехте на никого. Когато започнете тази тема, вие ставате толкова зле, колкото и той. Хайде. Трябва да намерим начин да излезем от тук. Всичко се разпада. Можете да ни разкажете всичко за Строителите друг път… ако имаме късмет.

Глава 25

Беше като при публичен диспут в момента, когато чувстваш, че сцената изчезва под краката ти. Дариа беше настроена за словесен дуел до смърт с Куинтъс Блум. Тя нямаше никакви илюзии. Борбата обаче съвсем не беше завършена. Но сега без предупреждение и Блум, и публиката си бяха тръгнали.

За първи път от много минути Дариа погледна екраните и разбра защо. Лабиринт ставаше неузнаваем. Стените се сриваха. Можеше да вижда направо през тях и да наблюдава като през тюлена завеса цялата винтова структура чак до най-закътаната, най-вътрешната зала.

И формата на Лабиринт се променяше. Имаше само една спирала, не трийсет и седем. Една голяма навита тръба пълна с нови неща.

Вихрите бяха изчезнали, оставяйки на свое място орда новопристигнали. Спиралният ръкав разкриваше своето разнообразие…

… кораби от Четвъртия съюз с най-нова конструкция наред с тежкия корпус на легендарния орбитален форт „Танталас“. Гофрираната повърхност на форта бъкаше от хиляда идентични съдове като дванадесетокраки метални паяци. Нищо в днешния Спирален ръкав не наподобяваше ни най-малко на тях. Зад форта имаше транспортен съд за хименоптски роби, до него диск и тънка спица на един оригинален балансиран двигател „Макандрю“. Повечето от корабите в разнообразната флотилия се движеха бавно в една посока — към външната стена на Лабиринт.

… преобръщащи се в открития Космос медузи, Торвил Анфракти в миниатюра, лобове с цвят на дъга блестящи като осветено от слънчева светлина масло, разлято във вода.

… всички същества и познати, и странни, със или без скафандри в пространството, мъртви или живи, свежи или мумифицирани. Някои от съществата без скафандри скачаха леко през пространството от кораб на кораб. Други бяха без крака, без очи. Далеч от техните домове в дълбоки океани или на гигантски планети, те се гърчеха безпомощно в бездната. Вътрешността на Лабиринт можеше да поддържа живот, макар да беше странно, че всичко можеше да диша един и същ въздух. Но как бяха пренесени всички тези гиганти във вътрешността на артефакта?

През цялата маса се движеха, насочваха и направляваха хиляди миниатюрни фейджи, малки, твърди с дванайсет стени не по-големи от ръката на Дариа. Те проявяваха всички признаци на интелигентно поведение.

Дариа си припомни обичайната мъдрост на Четвъртия съюз. Интелигентност в органична структура не е възможна под определена минимална маса. Тази минимална маса с много надвишаваше размера на мини фейджите.

Означаваше ли това, че те бяха дистанционно контролирани или бяха построени от неорганични компоненти? Или може би крайната големина във време беше повече от достатъчна да компенсира малките размери в пространство? Онова, което Дариа можеше да види, може би не беше цял строител, а само плоска проекция на него, малък отрязък, разбираем в смисъл на онова, което хората описваха като „настояще“. Може би за интелигентността важен параметър е целият обем пространство-време. От гледна точка на Строителите хората и другите извънземни с техните малки размери на тялото в пространството, умножени по пренебрежимо малка част от време на съществуване, сигурно заемат безкрайно малък регион от време-пространство. Такъв малък обем пространство-време, биха могли да възразят Строителите, не позволява развитие на интелигентност.

Мини фейджите се стрелкаха енергично напред-назад. Но не това предизвика вълнението сред намиращите се в „Мизантроп“. Дариа се обърна и видя, за първи път, тъмната фигура, висяща зад прозрачните външни стени на Лабиринт.

Нов вихър. И не само един. Цялото пространство от едната страна на Лабиринт беше заето от комплекс от вихри, по-голям от самия артефакт. Той бавно се издуваше. Или нарастваше по размери, или Лабиринт непрекъснато се приближаваше към него. Което и от двете да беше вярно, крайният резултат щеше да е един и същ — Лабиринт щеше да бъде погълнат.

Ребка още дърпаше Дариа за ръка по посока на люка. Тя се съпротивляваше.

— Защо не останем с тях? Те се готвят да напуснат Лабиринт — тя посочи Катерина Трийл, облечена със скафандър, седнала пред пулта за управление на кораба. Шумът беше прекалено голям, за да се чуе какво викаха те.

— Кой? — Ребка също трябваше да вика наведен близо до шлема на Дариа. Дълбок, гърмящ шум като биене на гигантска камбана изпълни каютата. Идваше някъде извън „Мизантроп“. — Кой може да остане тук? Вие, аз, Тали? Ами Ненда или Атвар Х’сиал, или другите извънземни. Ами Глена или Куинтъс Блум? На този кораб няма място за всички.

— Моят кораб! — Дариа усети, че крещи. — Можем да използваме моя кораб… „Майозоутис“.

— Можете ли да се обзаложите, че ще го намерим сред цялата онази бъркотия там? — Ребка посочи жужащия хаос зад люка. — На „Майозоутис“ няма достатъчно място дори ако сте сигурна, че можете да ни заведете на него. И корабът на Ненда не може да лети със свръхсветлинна скорост.

— Тогава какво мислите?

— Същото, както и всички други — бяха достигнали до люка и се мъчеха да минат през него, Ребка все още държеше здраво Дариа за ръката. Той посочи периферията на Лабиринт встрани от чудовищния вихър. Сега корабите от вътрешността висяха в пространството — странна разнородна флота, която по някакъв начин беше минала през външната стена на Лабиринт.

— Всички кораби са без екипаж, който да ги направлява. Ще изберем кораб, с който знаем как да летим… Такъв с Боуз двигател.

— Когато дойдохме на Лабиринт, онези кораби ги нямаше!

— Нямаше и много други неща. Сега са дошли.

— Ханс — тя спря и освободи ръката си. — Не разбираш ли, това доказва, че съм права. Строителите са тук, сега… и ни помагат. Искат живите интелигентни същества да избягат, преди Лабиринт напълно да изчезне. Затова изваждат навън готови за използване кораби.

— Някой премества корабите, но това не доказва, че си права. Може би Строителите се грижат всеки, който иска да напусне Лабиринт да има тази възможност. Може би той е прав и ние се отправяме към бъдещето… Заедно с всички, които са на Лабиринт.

Ребка посочи високата фигура на Куинтъс Блум, плуваща сред стълпотворението хора и извънземни. Двамата тентреданци бяха изчезнали, но повечето други от „Мизантроп“ се въртяха около Блум, сякаш бяха привлечени към него от някаква странна гравитация. Дариа потърси с поглед Луис Ненда и отначало не можа да го открие. После видя една фигура в тъмен скафандър да лети към тях от „Гравитас“, който беше започнал да дрейфира към външната стена на Лабиринт. До Ненда имаше сикропеанка. Те дърпаха зад себе си едно гигантско същество с пипала, напъхано плътно в неудобен импровизиран скафандър. Зардалу. Ненда и Атвар Х’сиал бяха рискували живота си, и когато целият Лабиринт около тях се разпадаше, бяха отишли обратно до другия кораб, за да спасят зардалу? Дариа не можеше да повярва, но нямаше време да стои и да се чуди.

Остави Ребка самичък и си запроправя път към групата.

— Трябва бързо да излезем оттук с един от тези!

Тя махна с ръка към корабите. Някои от новопристигналите, подкарвани от мини фейджи, вече се насочваха към тях. Постоянен бумтящ като камбанен звън звук изпълваше целия Лабиринт. Идваше от региона зад корабите, привличайки вниманието им.

— Погледнете онзи вихър! Нямаме повече от десет минути.

— Чудесно! — Блум се засмя като лунатик. Смехът му се чуваше дори без да използва предавателя на скафандъра. На Лабиринт имаше достатъчно въздух. — Още десет минути и ще имаме удоволствието да изживеем нещо неповторимо. Ще отидем в далечното бъдеще и ще се срещнем с нашите потомци. Кой би искал да го пропусне?

— Строителите не идват от бъдещето. Онези там са Строителите или помощници на Строителите — Дариа посочи мини фейджите. — Онзи вихър няма да ви заведе в бъдещето. Той ще ви убие! Погледнете как всичко е подкарано настрани от него и отива към корабите.

— Подкарват се овце и говеда. Бъдещето не иска послушници… То иска лидери — Блум огледа групата около тях. — Аз оставам на Лабиринт. Кой идва с мен? Не си правете труда да казвате нещо, професор Ланг. Зная вашия отговор.

— Вие сте луд! Строителите живеят в някое друго измерение, на място, където хората вероятно не могат да оцелеят дори и секунда — Дариа посочи флотилията стари кораби. Някои от тях вече се отдалечаваха от външната стена на Лабиринт, техните трюмове и люкове гъмжаха от смаляващи се фигури на хора и извънземни. — Трябва да отидем и да вземем кораб, докато още имаме време.

Ако имаме време. Тя можа да види приемащия застрашителни размери вихър на другата страна, въртяща се уста, държаща целия артефакт в своята паст.

Никой не помръдна. Дариа преживяваше тежка борба. Какво не беше наред с тях? Дали беше силата на личността на Блум… Магнетичният чар очарованието на идеята за пътуване в бъдещето… или просто страх да не бъдат взети за страхливци?

Сякаш прочел мислите й, Ханс Ребка отиде при нея.

— Извинявайте, Блум. Аз не зная кой от двама ви с Дариа е прав. И всъщност не ме интересува. Преживял съм трудни моменти, но обичам достатъчно живота, за да желая да тръгна с вас. Аз съм за корабите. Ще отложа за друг път пътуването си в бъдещето.

Той се отдалечи от центъра на групата и започна да оглежда внимателно корабите. Нямаше смисъл да избере някой, който не знае как се управлява.

— Не се опитвайте да оправдаете страхливостта си — извика подир него Блум. — Няма да мине — той обърна пренебрежително гръб на Ребка. — Госпожице Глена Омар? Зная, че поне вие не сте страхливка. Ще дойдете ли с мен?

Глена се поколеба.

— Бих искала да дойда. Ако това ще ви бъде приятно… Само че… — тя се обърна към Ненда, който се бореше със завързаното зардалу. Въпреки неговите предишни уверения за промяна в поведението, то съвсем не беше покорно. Той го удари между очите и то започна да се бори да освободи едно пипало, достатъчно да го направи на пихтия. — Луис, тръгвате ли?

— Къде да тръгваме? С онова нещо? — Ненда кимна с глава към въртящия се вихър. — Да не сте си изгубили малкото мозъче? Този, с който дойдохме, ме изстиска и ме направи по-плосък от стрида. А онзи там е хиляда пъти по-голям. Никога през живота си не бих желал да се озова близо до някой от тях.

— Тогава въпросът е решен. Аз също няма да отида — Глена се обърна към Блум. — Куинтъс, няма да дойда.

— Чух ви още първия път. Не съм глух. Откога съветът на един варварски космически антропоид диктува вашите действия? — Блум гледаше през Глена, сякаш тя беше престанала да съществува. — Какво ще кажат останалите? Тали? Това е предизвикателство за изчислителните възможности на един хуманоид. Атвар Х’сиал… Калик… Д’жмерлиа? Не искате ли вашите видове да бъдат представени в бъдещето? Кой от вас е готов да тръгне с мен на най-голямото приключение в историята?

Решението на Глена по някакъв начин беше повлияло на цялата група. Те се бяха скупчили около Блум като около притегателен център. Без да кажат дума, всички се обърнаха към Ханс Ребка. Той посочи един от корабите, два пъти по-голям от другите.

— Това е моят избор. Мисля, че съм го виждал и по-рано. Това е „Салвейшън“, корабът, с който Чинадол Пас-Фарда е летяла над тъмния край на Кол Сак. Две столетия хората се чудеха къде е тя и нейния кораб. Сега трябва да направим той да заслужи името15 си. Но да побързаме.

Вихърът до Лабиринт беше започнал своята работа. Когато Ребка поведе странния конвой към избрания от него кораб, артефактът се завъртя по-бързо. Зад него вървяха Луис Ненда и Атвар Х’сиал, влачещи плененото зардалу. Следваха ги Калик, Д’жмерлиа и Глена Омар, толкова близо до тях, колкото позволяваше извиващото се зардалу. Накрая бяха Дариа и Е. К. Тали. Дариа се намери сред менажерия от същества и плаващи предмети изхвърлени от кораби, докарани на Лабиринт от хиляди други артефакти. Група от десетина дитрони, изоставени от техните собственици, свиреха като сирени и се кикотеха, когато Дариа мина покрай тях. Големите заоблени черепи предполагаха висок интелект, но това беше илюзия. Главата на дитрона беше резонансна кухина, предназначена да издава колкото се може повече призиви за чифтосване. Самият мозък беше само около двеста грама, пъхнат някъде назад в черепа.

Дариа стоеше настрана от тях. Тя заобиколи едно огромно същество като спирална галактика в миниатюра, с бодли по тялото и огромно светлосиньо око с размерите на детски басейн в центъра. Когато мина покрай него, окото я проследи. Желанието да спре и разгледа това извънземно беше почти непреодолимо. Тя съзря с крайчеца на окото си триметровата въртяща се зелена ивица. Беше чизъм полифем, бързащ към един от корабите.

Далсимър?! Възможно ли е наистина да е Далсимър, хитрият полифем пилот, който пръв ги беше завел на Торвил Анфракт? Е, ако е така, ще трябва сам да се грижи за себе си. Трябва да може да го стори… Всеки на петнайсет хиляди години трябва да е способен да оцелее.

Но какво прави тук Далсимър? Означаваше ли това, че всички други артефакти вече са изчезнали от Спиралния ръкав и тяхното съдържание е прехвърлено на Лабиринт? Тази мисъл я зашемети. Тя беше посветила целия си живот на изучаване на Строителите и техните творения. Ако артефактите изчезнат и не оставят никакво доказателство, че някога са съществували какво щеше да прави през останалата част от живота си? Бъдещите поколения вероятно няма да повярват, че Строителите са съществували. Те ще станат част от митовете и легендите на Спиралния ръкав, приемани колкото феите и тролите, и Мантикор от открития Космос, Тристан, не по-реални от изгубените светове Шамбъл, Мидар, Гризел, Злочестината на Мериман и Рейнбоу Риф. Изображенията на полиглифите от Лабиринт, които тя носеше, ще бъдат смятани за добри фалшификати, направени от ексцентрични типове да залъгват лековерни хора.

Може би Куинтъс Блум правеше точно това. Никой не би могъл някога да го обвини, че не е живял според своите убеждения. Ако артефактите си отидат и човек е посветил живота си на тях, може би и той трябва да си отиде с тях.

Дариа се обърна да погледне назад. Блум не се беше помръднал. Той гледаше подир тях. Когато видя Дариа да гледа към него, повдигна ръка в ироничен поздрав. Тя почувства странно чувство на загуба. Големият дебат никога нямаше да продължи. Тя нямаше да има възможност да убеди Блум, че не е бил прав, че Строителите са от миналото и настоящето, а не от бъдещето. Тя никога вече нямаше да чуе отново онзи уверен глас с неговия хипнотичен убедителен начин на представяне да говори авторитетно за артефактите. Въпреки всичките му грешки, тя и Куинтъс Блум споделяха нещо, което ги отличаваше от останалото човечество — бяха очаровани от Строителите.

Блум се обърна и тръгна към вихъра. На неговия фон той изглеждаше пренебрежимо малък. Дариа не можеше да откъсне очи от мъничката фигурка, отправила се към тъмния вихър. За момент той като че летеше точно над неговия край. Една ръка махна за сбогуване. Дариа беше сигурна, че е за нея. В ума си тя видя отново амбициозното малко момче, решено да бъде номер едно. И тогава, без предупреждение, вихърът го пое.

Къде беше Куинтъс Блум сега? Някъде далеч в бъдещето на милион години нагоре в потока на времето, гледащ назад към настоящето като на събитие толкова далечно, че в човешката история се сливаше с пещерния човек или първия космически кораб. Или разпръснат на съставящите го атоми от разкъсващите сили на вихъра, предназначени да премахнат от Спиралния ръкав всяко доказателство за артефакта. Или, както Дариа предпочиташе да вярва, преместен в напълно друго измерение на съществуване, където Строителите могат да наблюдават в свободното си време какво е докарал Лабиринт — делва със съкровище от последните им часове на съществуване.

Щеше да има достатъчно време да умува над тези въпроси. Но не сега. Е. К. Тали я дърпаше настойчиво за ръката. Останалото съдържание на Лабиринт отиваше към вихъра, движеше се под влияние на невидима оттегляща се вълна. Външната стена беше точно пред тях. Другите вече бяха минали и се отправяха към „Салвейшън“.

Когато срещна стената, Дариа почувства леко вълнение. Само това беше останало от конструкцията, която някога изглеждаше така неразрушима и непроницаема. Щяха ли самите кораби да запазят достатъчно дълго формата си, за да бъдат полезни? Тя забърза след Е. К. Тали. Люковете на „Салвейшън“ бяха отворени. Другите вече бяха на борда. Когато се приближи, Луис Ненда се пресегна, без усилие издърпа Дариа вътре и с едно движение на мургавата си ръка затвори люка. Ханс Ребка беше на пилотската седалка и разглеждаше непознатия пулт. Той се обърна да погледне през рамо към люка и видя, че Дариа най-после е пристигнала. Тревогата изчезна от лицето му и той отново се съсредоточи върху стартовите команди. Още пет секунди и двигателите на кораба щяха да оживеят.

Не беше преждевременно. Самият Лабиринт тръгваше. Екраните на „Салвейшън“ показваха променяща се форма — удължаване, протягане към устието на вихъра. Стените бяха започнали да светят с вътрешна светлина — реагираха на натиска върху тях. Структурата се въртеше все по-бързо и по-бързо.

— Дръжте се — Ребка включваше двигателите. — Ще бъде доста бурно.

Силата на вихъра достигна до кораба. Тя сякаш погълна Лабиринт, който продължаваше да свети до последно. Дариа почувства върху тялото си болезнена нова сила, която се прибави към натоварването от тягата на двигателите на „Салвейшън“.

Комбинираното ускорение нарасна. Моментът се проточи. Лабиринт се въртеше… усукваше… извиваше. Той се деформира, докато се превърна в дълга тънка спирала, която се изтегляше като нишка от разтопено стъкло. Зад него вихърът пулсираше от енергия. Издут и треперещ, докато поглъщаше Лабиринт, той сграбчи кораба. Разтягащите сили върху тялото на Дариа се засилиха, разместиха, промениха посоката.

И после в един миг болката изчезна. „Салвейшън“ се устреми свободен напред в открития Космос. Зад него вихърът започна да се свива и смалява. През него се виждаха слаби светлини на звезди. После звездите засветиха по-ярко.

— Сега идва истинското изпитание — Ребка отвори шлема си и си пое дълбоко дъх. Той усещаше колко е нервен, макар никой друг да не го забелязваше. Но какво, по дяволите, е това?

Ребка търсеше в базата данни на кораба инструкции за свръхсветлинна скорост и на екрана се появи едно непоискано послание.

Които и да сте вие, можете да запазите това. Аз и Чинадол решихме да опитаме нещо различно. Тя ми каза, че нейното име, Пас-Фарда, на персийски език от старата Земя, означава другиден. Ние се надяваме. Нека Великият галактически търговски вятър винаги ви бъде попътен.

Капитан Алонсо Уилбърфорс Слоун (пенсиониран).

— Две стари загадки са обяснени. До известна степен — Ханс четеше свръхсветлинния протокол. — Вие може би искате да се заемете с това, Дариа. Аз ще премина на свръхсветлинна скорост и се надявам да намеря точка Боуз. Ако тя работи, ще сме на път за дома.

Дариа се облегна назад и затвори очи. А ако не работи? Ако мрежата Боуз също е изчезнала?

Трябваше да работи. Щеше да е твърде нелепо човек да премине през всичко това и да открие, че ще трябва да пътува с подсветлинна скорост и да прекара останалата част от живота си в открития Космос или на света Джером.

Дариа се закле, ако успеят да достигнат безопасно до дома, да се върне на света Джером. Тя лично ще се погрижи там да се издигне статуя в чест на най-изтъкнатия учен на планетата. Куинтъс Блум със сигурност го заслужаваше… Дори и бъдещите поколения ще знаят за какво.

Да, щяха да знаят. Дариа щеше да се погрижи да го научат. Тя трябва да напише цялата история на Строителите — от откриването на първия артефакт — Кокун, до изчезването на последния — Лабиринт, заедно с неговите загадъчни изображения и загатнатите в тях предупреждения. Тя ще представи всяка предложена теория, отнасяща се до природата на Строителите… Включително и собствените си идеи и, разбира се, тези на Куинтъс Блум. Тя щеше да документира оставеното от Строителите наследство, каквото и да са те, за останалата част от Вселената.

И ако след хиляда години или пет хиляди години хората мислят за това наследство дори като за малка епична одисея, би било задоволително. Фактите се забравят, но митовете и легендите остават. Помислете за Омир. Днес почти не се знаят имената на владетелите от онези времена, но неговите епични творби се помнят. Крал Канут16 се опита да задържи приливната вълна, но кой си спомня за царувалите преди или след него?

Легендата за Строителите.

Когато въздухът в каютата засвети в синьо, Дариа се усмихна на себе си. „Салвейшън“ преминаваше на свръхсветлинна скорост.

Глава 26

Настроението на борда на „Салвейшън“ беше между нямо задоволство и френетично ликуване. Седнал на пилотската седалка, Ханс Ребка знаеше причината. Нищо в живота не предизвикваше по-голяма радост от критичното изплъзване от косата на смъртта. През дните преди да изчезне Лабиринт, техните животи бяха застрашени до степен, при която Ребка не вярваше, че ще оцелеят. И все пак те бяха останали живи на път за дома (с изключение на Куинтъс Блум, чието настоящо местонахождение всеки можеше да предполага, но никой не се безпокоеше от това).

Ханс се чувстваше странно, единствено правещ изключение от общото веселие. Той трябваше да се радва на момента, дори ако в неговия случай това беше само кратък интервал на спокойствие пред следващата задача. Тази задача щеше да бъде най-трудната в живота му, ако изобщо можеше правилно да прецени, но не можеше да я избегне… Защото този път той сам си я беше възложил.

Последните минути на Лабиринт го бяха научили на нещо много важно. Той не само беше изтърпял трудностите, той се беше радвал да се бори с тях и да ги преодолява. Той беше специалист по решаване на проблеми — странна длъжност за един идиот. Трудността винаги беше опасна. Но с нея се привикваше и тя ставаше стимул, вълнуващ, зареждащ с енергия, парков атракцион, по-вълнуващ от всичко в живота. И той беше най-добрият проклет специалист по решаване на проблеми, който някой беше срещал.

Това бе в основата на сегашния му проблем. Ханс можеше да изпълни тази задача. Може би никой друг не би могъл. Но как щеше да съобщи новината на Дариа?

Можеше да представи приемливи, но фалшиви причини — че няма да може да свикне със заседналия начин на живот, както и че тя няма да може да понесе живота на Фемъс съркъл. Но двамата бяха твърде близки, за да си позволи лъжи и полуистини. Така че трябваше да й каже истината, макар че тя щеше да я направи нещастна.

Ханс си даде сметка, необичайно за него, че му се ще да протака нещата. В момента Дариа определено не звучеше нещастно. Застанала зад него тя тихо си тананикаше и масажираше врата и раменете му. Натискаше с пръсти трапецовидните мускули достатъчно силно, че той да изпита болка. Беше чудесно.

— Отпусни се, Ханс. Много си напрегнат. Какво има, та си такъв?

— Мислех си, че двамата наистина много си подхождаме.

— Ммм… — натискът върху раменете му се засили. — Мъже от Фемъс съркъл. Ограничени умове. Не ти вярвам, знаеш.

— Не вярваш, че си подхождаме?

— Разбира се, че си подхождаме. Не вярвам, че за това мислеше, когато те попитах.

Което само показваше, че той беше прав. Не можеше да измами Дариа с фалшиви причини. Трябваше да й каже горчивата истина.

— Връщам се на Фемъс съркъл, Дариа. Трябва да го сторя.

Пръстите й замръзнаха върху гърба му.

— Получил си заповеди?

— Не. По-лошо — той обърна лице към нея. — Сам взех решение.

Ръката й се придвижи нагоре до бузата му.

— Можеш ли да ми кажеш защо?

Той усети несигурността й.

— Искам да ти обясня, Дариа, но не знам дали ще ме разбереш. Може би никой, който не е от Фемъс съркъл, няма да може да го разбере.

— Опитай с мен.

— Ти мислиш, че познаваш Фемъс съркъл, защото си го посетила. Но всъщност изобщо не го познаваш. Може би човек трябва да е роден там, за да го познава. Когато бях хванат вътре в Парадокс, започнах да мисля за детството си на Тюфел по различен начин. Половината от приятелите ми там умряха от хищници, суша и недохранване, или когато бяха дежурни за набавяне на вода и храна преди още да бяха навършили десет години. Навремето това изглеждаше неизбежно. Накрая разбрах, че не е така. Не трябва да е така… На Тюфел или където и да е другаде. След като възмъжах бях изпращан от един свят на друг, когато и където възникнеше проблем. Аз проучвах ситуацията и решавах проблема… Всеки път. Смърт на невръстни деца на Стикс, мозъчни паразити на Сабито, намаляване на атмосферата на Следата на Пеликан, безплодие на Сколдуорд, загиване на реколтата на Бестхоум, всеобщ сън на Мирауанд, черна вълна на Немезис… Няма нито един, който да не съм решил. Чудесно е да се прибираш у дома и да си кажеш: И с този се справих. Трябваше да напусна задълго Фемъс съркъл, за да разбера една друга истина. Аз не съм решавал проблеми, разбираш ли, не в онзи окончателен смисъл, който съм им придавал. Аз съм ги замазвал. Истинската причина се намира по-високо, в правителството, което управлява Фемъс съркъл. Там съществуват чудесни средства за модифициране на планетарни биосфери, малки промени, които не струват чек такова състояние и не увреждат местни култури, а ги променят, като подобряват начина им на живот. По дяволите! Аз самият съм създавал жизнена среда на територия временно предоставена на съюза. Ние знаем технологиите от хиляди години. Но нито веднъж не ги приложихме на Фемъс съркъл. Тюфел си остана такъв, какъвто беше по времето, когато го напуснах. Така е й с всички други забравени от Бога светове.

— Защо?

— Това е големият въпрос. Това трябва да разбера. Сякаш хората, които са в правителството на Фемъс съркъл, желаят животът на себеподобните им да е кратък, неизживян. Те имат голяма власт в това отношение. Но аз ще променя нещата.

— Как?

— Не преставаш да задаваш въпроси, на които бих желал да мога да отговоря. Нямам представа как. Но ще го направя или ще умра, опитвайки се да го направя. Съжалявам, Дариа. Ще ми простиш ли?

— Да ти простя? За какво? За това че сте разумен и храбър? Няма нищо за прощаване. Гордея се с теб, Ханс.

— Но това означава, че ние няма да…

Тя се наведе и нежно го целуна по устните.

— Винаги, когато имаме възможност, ще се виждаме, но ще работим отделно и ще живеем отделно живота си. Така ли?

— Това е една от причините да се чувствам толкова зле. Да ти говоря по този начин точно когато твоят труд е унищожен.

— Унищожен? — смехът й никак не приличаше на смеха на жена с разбито сърце. — Ханс, пред себе си имам най-добрите и най-плодотворните резултати, които един изследовател би могъл да желае. Преди да започне всичко това, аз бях щастлива да изучавам същества, които смятах, че са напуснали Спиралния ръкав най-малко преди три милиона години. Сега имам цялото си предишно знание плюс много нова информация, на което никога не съм се надявала. А и със заминаването на Куинтъс Блум, аз съм единствената личност в целия Спирален ръкав, която притежава тази информация. Не разбирате ли, че е мой дълг да извърша едно окончателно, категорично изследване на Строителите? Ще включа дори теорията на Блум, макар да знам, че тя не може да е вярна.

— Как можеш да си сигурна в това?

— И ти ще си сигурен, ако помислиш по този въпрос. Защото познавате Куинтъс. Ако той е в бъдещето и те могат да пътуват във времето, негов приоритет ще е едно действие. Какво е то?

Ханс се намръщи.

— Да изпрати съобщение. Да докаже на всички, че теориите му са верни.

— Точно така. И ще го направи по начин да не може да остане незабелязано. Той няма да използва кодирани полиглифи, няма да го скрие в някой артефакт. И тъй като не го направи, той не може да е прав. Но все пак аз ще го включа в докладите си заедно с всички други размишления върху Строителите. Виждате ли каква огромна работа ми предстои? Тя ще ми отнеме години и за нея ще имам нужда от библиотека, изчислителни мощности и изследователски инструментариум, които може да ми осигури само Сентинел Гейт. Такова задание не мога да върша при полеви условия. Но аз също ще трябва да пътувам… Фемъс съркъл има артефакти и те са на кръстопътя на два големи вида. Ще те посещавам, сигурно ще те посещавам, където и да си. И ти можеш да ме посещаваш винаги, когато имаш възможност и да оставаш колкото си щеш.

— Ще те посещавам. Но не искам да имаме общ дом. Работата ми ще бъде опасна. Властите на Фемъс съркъл няма да харесат онова, което планирам да направя.

— Те не могат да ме достигнат на Сентинел Гейт.

— Могат, Дариа. Ние не знаем колко ще побеснеят, ако успея.

— Ще поема този риск. Не се страхувам да поемам рискове, вече не. Един ден, когато завърша моята работа, ще дойда на Фемъс съркъл. Тогава заедно ще споделяме опасностите.

— Но не искам деца.

— Хей! Не съм съгласна. Те няма да живеят на Фемъс съркъл, разбира се, ще израснат на Сентинел Гейт.

— И ще станат адски разглезени.

— Да не искаш да кажеш, че аз съм разглезена? Не се притеснявай да ми го кажеш — тя се наведе и погледна в дисплеите. — След пет минути минаваме през последния преход Боуз. Да отидем при предния илюминатор за наблюдение. Да направим някакво планиране — тя погали късата коса на врата му, от което по тялото му преминаха вълни, и отиде напред.

Ханс гледаше уредите, когато по свръхсветлинната комуникационна апаратура се появи ново съобщение. Беше ли това конфликтът, от който се страхуваше? Дариа беше изключителна жена. Свръхинтелигентна. Защото точно както беше предсказала, изчезна още един артефакт. Според бюлетините всички си отиваха.

„Салвейшън“ щеше след малко да извърши последния преход Боуз. Само когато завърши последният скок, той ще се чувства свободен да се присъедини към Дариа. Мрежата Боуз не беше дело на Строителите, както някога се беше страхувал, но нейните възли сигурно се влияеха от присъствието или отсъствието на съседните артефакти на Строителите. Той щеше да е много по-спокоен, ако се увери, че корабът може да лети през останалата част от пътя с подсветлинна скорост.

Още една минута до прехода Боуз. Ханс провери на екраните задната част на кораба и се намръщи. Онова проклето зардалу! Когато се увери, че преходът е извършен, щеше да е много по-спокоен и още по-спокоен, когато среднощно синият кошмар се махне от „Салвейшън“. Луис Ненда твърдеше, че звярът е безопасен, но когато корабът най-напред премина на свръхсветлинна скорост, той беше успял да освободи едното си пипало. Ако вместо да блъска по всичко, което може да достигне, беше използвал тихичко това пипало да се развърже, сега можеше да контролира целия кораб.

„Може би Четвъртия съюз наистина се нуждае от зардалу за изследователски цели“ — помисли си Ханс, когато индикаторът трепна и отбеляза с точност до микросекунда прехода Боуз. Може би щяха да платят огромна награда за него, както твърдяха Луис Ненда и Атвар Х’сиал. Но трябваше ли те да изберат най-големия и най-подъл екземпляр, който Ребка някога е виждал?

Сега те хранеха звяра с големи късове синтетично месо. Дали не искаха да го угоят? Е, сполука. Ханс провери още веднъж показанията на контролните уреди и се изправи. Той разполагаше с по-продуктивни — и по-приятни — начини да прекара оставащите дни от полета с подсветлинна скорост.

Ненда и Атвар Х’сиал хранеха зардалуто и му говореха. Беше добре, че никой на борда не разбираше разговора.

— Не ми пробутвай това — Ненда използваше крайна форма на езика за разговор между господар и роб. — Видях какво направи само с едно свободно пипало. Потроши всичко в кораба, до което достигна, и сега обвиняват мен и Атвар Х’сиал, задето те взехме на борда. Трябваше да те оставим да изгниеш на Лабиринт. Вземането под контрол и „Салвейшън“ е едно, а отвързването ти така, че да можеш да помогнеш за това, е съвсем друго.

— Господарю!

Земният цефалопод така беше овързан с въжета, че едва можеше да се движи. То извади дългия си виолетов език, подканвайки Ненда да стъпи върху него с ботуша си.

— Можеш да си прибереш това нещо. Отвратително е.

— Да, господарю — дългият четири стъпки език се прибра обратно в тясната вертикална уста. — Господарю, мога да ви помогна да завладеете този кораб. По-рано изгубих контрол над себе си. Затова чупех. Мислех, че ще умра.

— Може би ти наистина си изгубил контрол над себе си… или по-лошо. Хората на Миранда казват, че искат да изследват едно възрастно зардалу. Е, това си ти. Но когато казват „изследват“ те всъщност имат предвид „да извършат дисекция“. Разбери, всичко зависи от онова, което ще им кажа. Ако им кажа, че ти ми принадлежиш и аз искам да те получа обратно, това е едно нещо. Ще останеш цял, ненарязан. Но ако кажа, че не ми принадлежиш и не ме интересува какво ще стане с теб…

— Аз ви принадлежа. Изцяло. Ще бъда ваш покорен роб. Господарю, не ме оставяйте в ръцете на непознати хора. Индивидите от моето люпило и аз научихме урока на Серенити и на Дженезий. Ние знаем, че в сравнение с вашата господарска раса всички други видове на Спиралния ръкав са слаби, жалки, сантиментални идиоти. Хората са най-изобретателните, интелигентните, ужасяващите и жестоките същества в целия Спирален ръкав — големите като чинии небесносини очи видяха как Ненда се намръщи. — И също, разбира се, най-милостивите.

— По-добре е да го повярваш. Всичко, което каза, е така, но спри за минутка. Трябва да говоря с партньора си — Луис се обърна към Атвар Х’сиал.

Сикропеанката следеше разговора посредством феромонен превод. Тя имаше цензурирана версия на последните коментари на зардалу. Преводът на коментара „слаби, жалки, сантиментални идиоти“ беше отложен. Ненда би желал да види как сикропеанката и зардалу се бият петнайсет рунда без ръкавици, но този ден не му беше до това.

— Ат, наистина трябва скоро да вземем няколко решения. Това мекотело тук ще оставим на Миранда, но какво ще правим след това? Ще се опитаме ли да откраднем този кораб? Ще отидем ли на Сентинел Гейт заедно с другите? И ще се върнем ли по-късно на Миранда, когато ще са свършили с всичко това?

— Не, няма да откраднем този кораб. Не, няма да ходим на Сентинел Гейт — емфатичните феромони бяха наситени с подозрение. — Ще бъде ли Дариа Ланг там? Чувствам се сигурна в това. Няма да отидем там. Но да, ще вземем зардалу, след като са го изследвали. Това съответства на големия план.

— Съответства?

— Разбира се. Защо да откраднем този кораб, който има незадоволителни характеристики? Когато доставим зардалу в Миранда, ще имаме много пари.

— Но не и кораб.

— Космодрумът на Миранда предлага най-големия избор от космически съдове в целия Спирален ръкав. Ще можем да си изберем. След това ще си поискаме нашето зардалу. Ако желаете, ще посетим системата Мандъл, да проверим дали вашият кораб „Хев-ит-ол“ не се е появил там. И тогава… ще се върнем на Дженезий.

— Дженезий! Ат, не се обиждай, но май не си с всичкия си. Изгубих цял месец в усилия да се махна от онова място.

— При много различни обстоятелства. Първо Анфракт вече го няма, за да се страхуваме от него. Всички опасности бяха последица от това, че той беше артефакт на Строителите. Същото е вярно за всички проблеми, които имахме при бягството от самия Дженезий. Накрая позволете да ви припомня твърдението на Куинтъс Блум и Дариа Ланг: зардалу заедно с другите видове ще играят важна роля в бъдещето на Спиралния ръкав. И ние, Атвар Х’сиал и Луис Ненда, ще контролираме зардалу! Те вече мислят за себе си като за наши роби. Нека да ви задам един въпрос. Знаете ли някоя друга планета на Спиралния ръкав, която можем да направим напълно наша?

— Няма място, на което бих желал да отида. Вероятно бихме могли да купим Макас почти за нищо, но ти можеш да имаш моя дял. Добре, ще се заема със сделката, както ти искаш. Но не мога да разбера защо продължаваш да намекваш за мен и Дариа Ланг, това е стара история — Ненда се обърна към чакащото зардалу. — Моят приятел се застъпи за теб. Ние ще се погрижим да не пострадаш на Миранда.

— Благодаря ви, господарю — лилавият език се подаде навън.

— Прибери го. Не искам да го виждам.

— Да, господарю.

— И след като те вземем от хората на Миранда, ще те закараме в твоя дом. На Дженезий. Тогава ти ще ни помогнеш да направим планове за връщане в Космоса на всички зардалу. Под наш контрол. Разбираш ли?

— Да, господарю. Ще ви служа вярно. Ако е необходимо, лично ще убия всяко зардалу, което не е съгласно или ви се противопоставя по някакъв начин.

— Браво. Това искам да чуя. Ако наистина си добър, като пристигнем на Миранда, ще ти позволя да се плъзнеш по стълбата на пипалата си и да сащисаш местните. Обещавам ти — Луис се обърна към Атвар Х’сиал. — Добре. Сделката е направена. Остава само едно нещо — да съберем парите.

— Това и още едно нещо — сикропеанката последва Ненда, който тръгна да излиза от товарния трюм. Феромоните бяха странно колебливи. Ненда се чудеше. Атвар Х’сиал не се отличаваше с неувереност.

— Какво има, Ат?

— Искам една голяма услуга от вас. Последните седмици бяха много тягостни за мен. Липсваше ми възможност да общувам с други, освен с вас. А ние чухме, че бъдещето на Спиралния ръкав изисква повишено взаимодействие между видовете. Ето защо стигнах до едно решение. Трябва да усъвършенствам способността си за директно общуване с хора.

— Няма проблем. Ще вземем кораб с голяма компютърна мощ.

— Това няма да ме научи да разбирам човешката гледна точка, както тя е отразена във вашата странна реч. Ще се нуждая от компютър като интерфейс, вярно, но аз трябва също да говоря с човек.

— Какво, по дяволите, мислиш, че съм аз? Фъстък?

— Търпелив човек, който е готов да отдели много време за разговор.

— Забрави за това.

— Точно така. Което ме връща към моето искане. Ще помолите ли от мое име Глена Омар да пътува с нас и да ми помогне да усъвършенствам уменията си да говоря на човешки език? Тя вече ме научи да използвам с моята ехолокационна система някои честоти и така да издавам звуци с достъпна за хората дължина на вълната. Например „здравей“ — Атвар Х’сиал произнесе стържещ стон с ниска честота. С много въображение Ненда реши, че това трябва да се интерпретира като поздрав.

— Защо ти не я помолиш?

— Колкото и да изглежда невероятно, но аз мисля, че тя се възхищава от вас повече, отколкото от мен. Не би отказала на ваша молба. Освен това, вие можете да я изразите по-точно на човешки език.

Ненда се обърна и погледна сляпата глава на сикропеанката.

— Нека добре се изясним. Ти искаш аз да говоря с Глена Омар и да я убедя да дойде с нас? Задълго.

— Точно така. Ако успеете, ще съм ви много задължена.

— Адски вярно, че ще си ми задължена. Но звучи невъзможно.

— Все пак ще опитате ли?

— Не зная. Кога?

— Колкото се може по-скоро.

— По дяволите!

— Надявам се на противното. Ще я помолите ли?

— Добре. Ще говоря с нея — Ненда погледна нагоре към извисяващата се над него партньорка. — Но не искам да присъстваш на разговора. Ще развалиш стила ми на общуване.

— Няма да помръдна оттук, докато не се върнете.

— Може да продължи дълго независимо какво казва тя.

— Ще чакам. И ще се подготвя за възможността да се върнете с лоши новини.

— Направи го. Е, аз по-добре да вървя.

Пътническите каюти бяха на кърмата, далеч от товарния трюм. Луис тръгна, чудейки се как ще се справи с тази мисия. Шансът Глена да се съгласи, беше едно на милион, но той трябваше да убеди Атвар Х’сиал, че е направил всичко възможно.

В средната част на кораба той видя Калик и Д’жмерлиа да седят с кръстосани на пода крака. Когато стигна до тях, спря, обхванат от друга мисъл.

— Сега, когато всички беди преминаха, какво замисляте вие двамата?

Лимоновожълтите очи на техните къси очни пипалца и двата пръстена черни очи се втренчиха учудено в него.

— Защо — каза Калик, — идваме с вас.

— И с моята господарка, Атвар Х’сиал — добави Д’жмерлиа. — Какво друго?

Това правеше присъствието на Глена Омар ненужно. Д’жмерлиа беше идеален преводач. Не трябва обаче изобщо да казва това на Ат. От опит Луис знаеше, че сикропеанците са адски упорити. Ако тя настоява, че иска да научи човешка реч от човек…

— Атвар Х’сиал е там, отзад — Ненда кимна с глава. — Идете и й кажете, че двамата ще останете с нас и че аз съм съгласен. Кажете й също, че отивам да говоря с Глена Омар.

Глена беше самичка в спалнята си. Седеше пред огледалото. Дори сега, след като опасностите отдавна бяха отминали, тя не носеше грим. Вдигнатата високо руса коса откриваше дългата й грациозна шия, кожата й беше чиста и гладка като на момиче. Носеше розов корсаж с дълбоко деколте, дълги златни обеци и нищо друго. Той видя образа й в огледалото.

— Точно човекът, когото исках да видя — рече Глена, без да се обръща.

— Така ли?

Лошо начало.

— Знаете ли, че след Миранда „Салвейшън“ заминава за Сентинел Гейт?

— Чух за този план. Дариа Ланг и Е. К. Тали искат да отидат там.

— Но Ханс Ребка казва, че вие няма да продължите. Ще останете за малко на Миранда, след това ще отлетите за друго място.

— Звучи малко вероятно. Миранда не е привлекателно място за мен и Ат, не и повече от Сентинел Гейт.

— Нито за мен.

Глена се завъртя на стола си и го погледна в лицето. Тя стана и хвана ръцете му.

— Луис… Вземете ме със себе си. Където и да отивате, искам да дойда с вас!

— Какво? — защитите на Ненда включиха автоматично. — Съжалявам. Не мога да го направя.

— Вие ме харесвате, зная го. Защо не ме искате със себе си?

— Аз наистина ви харесвам — Ненда нямаше намерение да казва това. Той беше объркан от наплива на чувства. — Харесвам ви, разбира се. Но това е… Е, това е… Не мога. Това не е така просто. Трябва да ви откажа.

— Да не се срамувате, защото сте от груба, варварска част на Спиралния ръкав и знаете, че образованите хора от всяко свястно място ще ви гледат отвисоко?

— Не, не е това.

— Да не е заради смешния ви акцент, поради който цивилизованите хора ще ви се смеят, като чуят как говорите?

— Никога не ми е идвало наум. Аз мисля, че акцентът ми е добър.

— Да не е, защото сте дребен и тъмен, и грозен, а аз съм висока, руса и красива.

— Не. Но спрете! Вие наистина правите чудеса за повдигане на моето самоуважение.

— Защото, разбирате ли, ако е нещо такова, хич не ми пука.

— Не е такова нещо.

— Тогава какво е? — Глена сложи ръце на хълбоците. — Не ме ли намирате за привлекателна?

— Аз мисля, че вие сте най-сексапилното създание на два крака. Или на четири — Луис видя как очите й се разшириха и добави бързо: — Не че съм опитвал с четирикраки, разбира се. Но вие не знаете какъв съм, Глена.

— Тогава ми кажете.

— Имал съм тежък живот.

— И не сте се оставили този живот да убие духа ви. Възхищавам ви се за това!

— Животът ми не е бил честен.

— Чий живот е честен? Всички лъжем.

— Може би. Но Глена, аз съм мошеник, за Бога!

— А аз съм проститутка. Попитайте когото искате на Сентинел Гейт, мъж или жена, и те ще ви кажат. Двамата сме чудесна двойка, Луис.

— Не. Вие не знаете всичко, Глена. Аз съм убил човек.

— А аз се опитах да убия. Само на вас го казвам — тя се премести по-близо. Очите й блестяха, изглеждаше така, сякаш бе готова да го изяде. Тя протегна ръце да докосне гърдите му. — Но в това тук има повече, отколкото си мислите. Луис, вие не разбирате нещо и когато ви го кажа, ще ви бъде трудно да ми повярвате. Но е вярно, честен кръст! Не мога да понеса мисълта да се върна на Сентинел Гейт. Там животът ми беше лесен и осигурен, но не беше вълнуващ. Беше адски тъп. Аз не съм така умна като професор Ланг. Понякога я мразя, задето е толкова добра в онова, което върши, но аз й се възхищавам. Моята работа има престижно название — „Старши информационен специалист“. А знаете ли какво върша? Пренасям информация от една банка данни, която не ме интересува, до друга, която също не ме интересува. Знаете ли кое е най-вълнуващото за всичките години, през които съм работила там?

— Срещата с Куинтъс Блум.

— Не. Е, и да, и не. Най-вълнуващото беше срещата с някой мъж от друга планета, като вас или Блум, а най-доброто, което съм правила, е преди той да напусне Сентинел Гейт да го вкарам в леглото. Не ми пукаше как изглежда, дали е хубав или не, достатъчно е да е от друг свят. Не беше необходимо да ми харесва, дори да ми доставя удоволствие. Цялото предизвикателство беше да го вкарам в леглото си. Бях готова да спя с всеки. Бих спала и с Куинтъс Блум, макар да съм готова да се обзаложа, че под дрехите си той е целият в струпеи. Виждам. Успях да ви разстроя.

— Нека го наречем, че ме направихте да се чувствам избран и специално привилегирован.

— Но вие сте! Това се опитвам да ви кажа. Въпреки че искате да ме върнете на Сентинел Гейт, не мога да съм такава, каквато бях преди. Вие ме променихте, Луис. Вие сте страхотен любовник, но това е само малка част от онова, което ме привлича. Вие живеете вълнуващ живот. Да бъда с вас, е удоволствие! Вие сте храбър, вие сте неспокоен, вие поемате рискове, вие изживявате радостите, когато ги намерите. Вие никога не се оплаквате от нищо. Хората на Сентинел Гейт се тревожат повече за един скъсан лист, отколкото вие, ако загубите ръка — тя премести тялото си до неговото. — Луис, вземете ме с вас. Моля ви!

— Ще ви омръзна за една седмица.

— Има само един начин да се провери. Уверявам ви, че не е вярно.

— Но какво ще правите? Можете ли да готвите, да шиете дрехи или да почиствате къща?

— Хайде да не ставаме смешни. Аз си имам мои таланти. Някои от тях вече знаете. Но, Луис, вие не сте честен с мен. Виждам по очите ви. Има нещо друго. Защо не се съгласите да бъда ваша жена и да отида с вас, където отивате и вие? Сигурно е някой друг… Онази жена…

— Няма друга жена! И не поради това не ви искам. Причината е в Атвар Х’сиал. Тя сигурно няма да е съгласна.

— Аз ще говоря с нея.

— Не! Не си и помисляйте. По-добре аз да го направя.

— Ще го направите ли? За мен? — Глена го прегърна и размъти мозъка му повече, отколкото едно пътуване с вихър на Строителите.

— Ще се опитам.

— Чудесно!

— Но аз познавам добре Атвар Х’сиал. Тя ще постави условия. Може дори да поиска да продължите да работите с нея по усвояване на човешката реч.

— Нямам нищо против. За мен това ще е удоволствие, не работа.

Глена плъзна ръце надолу по тялото му. Тя беше готова да продължи настъплението, но Луис я спря.

— Нека по-напред да свърша работа. Ще се върна при Атвар Х’сиал — той преглътна и погледна розовия корсаж. — После ще дойда.

— Няма да помръдна оттук, докато не се върнете.

Къде беше чул това преди? От Атвар Х’сиал. С учестен пулс Луис излезе от спалнята на Глена и тръгна към кърмата. Умът му бясно работеше, както и хормоните.

Атвар Х’сиал щеше да му е задължена. Това беше чудесно, особено като се има предвид, че не го заслужава. Отмъщението е блюдо, което е най-добре да се яде студено. Много отдавна, когато за първи път избягаха от Дженезий и се изгубиха, Атвар Х’сиал се беше отдала на дрямка и бе оставила цялата работа на Луис, но споменът за това беше все още силен.

Имаха зардалу, което на Миранда струваше цяло състояние. Плюс Калик, любимата му хименопта, отново негово притежание. За първи път от години никой на Спиралния ръкав не го преследваше да го убие или арестува. Най-вълнуващата жена, която бе срещал през целия си живот, го желаеше и харесваше толкова много, колкото и той нея.

Луис спря, подпря се на преградата и се опита да концентрира мислите си. Беше твърде много, твърде добро, за да е вярно. Той имаше нужда да открие скрития капан, жестоката уловка, която щеше да превърне всички чудеса в ужас. Такъв сигурно съществуваше, винаги бе съществувал, но къде беше? Почувства се объркан. Може би беше глупав или наивен, но не можеше да види на хоризонта нито един облак.

Накрая Ненда въздъхна и се предаде.

Щастливият край е за детските приказки и за глупците. Ти живееш в нещастие и след това ще умреш. Животът по дефиниция не е определен да завърши щастливо.

Луис продължи към кърмата. Няма щастлив край. Това е факт, сигурен като самата смърт. В момента той живее с една химера, един въображаем свят, където всичко е хубаво.

Но… докато продължават, мечтите са реалност. Можеш ли да кажеш повече за живота?

Една мечта не е нищо повече от щастлива интерлюдия, но може би една щастлива интерлюдия може да продължи безкрайно.

Луис наближи очакващата Атвар Х’сиал. Той щеше да продължи тази интерлюдия, наистина безкрайно. Е, ако е възможно.

Информация за текста

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/3813

Издание:

Чарлз Шефилд. Сливане

Американска, първо издание

Превод: Георги Стоянов

Редактор: Саша Попова

ИК „БАРД“, София, 2000 г.

ISBN: 954-585-135-Х