Карл Май
През пустинята
Първа глава
Опасно пътуване
— Наистина ли, сихди, искаш да останеш гяур, неверник, по-жалък от псе и по-отвратителен от плъх, който яде само нечистотии?
— Да.
— Сихди, аз мразя неверниците и се радвам, че след смъртта си отиват в джехенна[1], там, където живее дяволът. Но теб искам да спася от вечната гибел, която ще те сполети, ако не се обърнеш към екраар бил лисан (към правата вяра). Ти си много по-добър и по-различен от другите господари, на които съм служил, и затова ще те спечеля за правата вяра, щеш или не щеш.
Така говореше Халеф, моят слуга и водач, с когото се промъквахме през клисурите и овразите на Джебел Аурес, а след това се спуснахме към Дра ал Хауа, за да стигнем през Джебел Тарфауи до Седада, Крие и Дгаше, откъдето минаваше пътят за Фетнаса и Кбили, през прочутото с мрачната си слава Шот[2] ал Джерид.
Халеф беше чудато човече. Толкова дребен, че едва ми стигаше до под мишниците, и на всичко отгоре така кльощав и тънък, та би могло да се твърди, че е престоял най-малко десет години между листовете попивателна в някой хербарий. А личицето му почти не се виждаше под големия тюрбан, чийто диаметър беше най-малко половин метър. Бурнусът[3] му, който някога е имал бял цвят, е бил правен за някой много по-едър човек, така че щом слезеше от коня и се опиташе да върви, трябваше да го повдига, както дама роклята си за езда. Но въпреки невероятната му невзрачност човек трябваше да внимава с този дребосък. Той имаше изключително остър ум, беше много смел и сръчен, а с издръжливостта си можеше да преодолее и най-големите трудности. Тъй като владееше всички диалекти, които се говореха от Уеляд Бу Седа до устието на Нил, той се ползваше с пълното ми доверие и аз се отнасях с него повече като с приятел, отколкото като със слуга.
Всъщност Халеф имаше едно качество, с което понякога доста ми дотягаше: беше фанатичен мюсюлманин и от любов към мен бе решил да ме спечели за исляма. И ето че сега пак се беше заел с един от поредните си безплодни опити да направи това, а на мен ми идеше да избухна в смях, толкова комично изглеждаше в този момент.
Аз яздех малък, полудив берберски жребец, поради което краката ми се влачеха по земята. Халеф обаче, за да подчертае изключителната си външност, си беше избрал една стара и мършава, но страшно висока кобила (хаси-фердшаан) и седейки върху нея, можеше да ме гледа отвисоко. Той разговаряше с мен много оживено: мяташе краката си, които не стигаха до стремената, размахваше мършавите си кафяви ръчички из въздуха и докато говореше, правеше такива физиономии, че аз полагах всички усилия да остана сериозен.
Като не отговорих на последните му думи, той продължи:
— Знаеш ли, сихди, какво става с гяурите след смъртта им?
— Какво?
— След смъртта си всички хора, независимо от това дали са мюсюлмани, християни, евреи или нещо друго, попадат в бараш.
— Това състоянието между смъртта и възкръсването ли е?
— Да, сихди. От това състояние всички излизат събудени от звука на тръби, когато дойдат ал Джоом ал ахър (денят на Страшния съд) и ал ахирет, краят. Тогава всичко загива освен ал курс (Божият трон), ал рух (Светия дух), ал лаух ал мафус и ал калам (дъската и калема на Божието провидение).
— И нищо друго ли не оцелява?
— Не.
— Ами раят и адът?
— Сихди, ти си умен и мъдър. Веднага забеляза какво пропуснах и затова е страшно жалко, че искаш да си останеш проклет гяур. Но аз се заклевам в брадата си, че ще приемеш правата вяра, щеш или не щеш.
При тези думи по челото на Халеф се появиха шест заплашителни бръчки, той подръпна седемте косъма на брадичката си, осемте влакна вдясно и деветте вляво от носа си, всичко това наречено мустаци, размаха крака из въздуха и със свободната си ръка така здраво сграбчи гривата на кобилата, сякаш тя беше дяволът, от когото трябваше да бъда изтръгнат.
Смутено по такъв жесток начин в размишленията му, животното направи опит да подскочи напред, но тъй като веднага си спомни за достопочтената си възраст, отново гордо се вглъби в себе си. Халеф обаче продължи речта си:
— Да, дженнет (раят) и джехенна (адът) също трябва да останат, защото къде иначе ще отиват блажените и прокълнатите?
Преди това обаче възкръсналите трябва да минат по моста Сърат, който се извива над ал Халахк, бездната на гибелта, и е тесен и остър като острието на добре наточен меч.
— Забрави още нещо — забелязах аз.
— Какво?
— Появата на Деджаал.
— Наистина! Сихди, ти познаваш Корана и всички свещени книги и не искаш да приемеш правото учение! Но не се безпокой. Ще направя от теб вярващ мюсюлманин! И така пред съда ще се появи Деджаал, когото гяурите наричат Антихрист, нали така, сихди?
— Да.
— После за всеки се отваря ал китааб (книгата), в която са записани неговите добри и лоши дела, и се тегли чертата (ал хесаб), проверка на направеното от него. Тя трае повече от петдесет хиляди години. Време, което за добрите отминава като миг, а на лошите им се струва цяла вечност. Това е ал хюкм (претеглянето на всички човешки дела).
— А след това?
— След това се произнася присъдата. Хората с повече добри дела отиват в рая, а невярващите грешници попадат в ада, но грешните мюсюлмани ги наказват само за известно време. Е, виждаш ли, сихди, какво те чака дори и да си извършил повече добри, отколкото лоши дела? Но ти трябва да бъдеш спасен! Трябва да дойдеш с мен в дженнет (в рая), защото дори и да не искаш, ще те накарам да смениш вярата си!
Изразявайки тази своя увереност, моят спътник отново за-махна с крака така, че старата кобила учудено го изгледа с ококорени очи и наостряйки уши.
— А какво ме очаква във вашия ад?1 — попитах го аз.
— В джехенната гори ен нар (вечният огън). Там текат потоци, които така вонят, че прокълнатият не пожелава да пие от тях въпреки изгарящата го жажда. Освен това има ужасни дървета. Едно от тях е страшното дърво саккум, на което растат дяволски глави.
— Бррррр!
— Да, сихди, зловещо е. Владетелят на джехенна е ангелът на изкушението Табек. Адът има седем кръга, към които водят седем врати. В Джехеннем, първия кръг, грешните мюсюлмани трябва да се каят, докато се пречистят. Ладха, вторият кръг, е за християните. Хутхама е третият — за евреите. Сааир — четвъртият — за сабиер. Сакаар — петият — за магьосниците и поклонниците на огъня, а Джехим — шестият — за всички, които почитат идоли или фетиши. Но седмият кръг Заовиат, наречен още Дерк асфал, е най-дълбокият и опасният — в него отиват всички лицемери. Във всички тези кръгове деветнайсет зли духове мъкнат прокълнатите през огнени потоци, като ги карат и да ядат от растящите по дървото саккум дяволски глави, които пък после разкъсват вътрешностите им. О, сихди, довери се на Пророка, за да не оставаш задълго в джехенна!
— Тогава пък ще ида в нашия ад, който не е по-малко страшен от вашия — отвърнах аз.
— Не вярвам, сихди! Кълна се в Пророка и всички халифи, че ще идеш в рая! Да ти го опиша ли?
— Какво има там?
— Ел дженнет се намира над седмото небе и има седем врати. Най-напред се приближаваш до големия кладенец Хавус кевсер, от който могат да пият едновременно стотици хиляди правоверни. Водата му е по-бяла от мляко, миризмата по-великолепна от мускус и миро, а на ръба му има милиони златни бокали, украсени с диаманти и скъпоценни камъни. След това стигаш до едно място, където праведните си почиват върху златоткани възглавници. Безсмъртни юноши и вечни хурии им поднасят прекрасни ястия и напитки. А слухът им непрестанно се наслаждава на песните на ангел Исрафил, както и на звъна на камбаните, постоянно поклащани от изпратения от Божия трон вятър. Всеки праведник е висок шейсет лакътя и вечно си остава на 33 години. Сред всички дървета там се отличава дървото ет теба (дървото на блаженството), чийто дънер е в двореца на Пророка, а клоните му достигат до жилищата на праведниците, като по тях виси всичко необходимо за пълното им блаженство. От корените на дървото извират райски реки, в които тече мляко, вино, кафе и мед.
Въпреки картинността на това описание трябва да отбележа, че образът на Мохамед тук е почерпан от християнските представи и е моделиран за номадския му народ. Сега Халеф ме погледна с такава физиономия, по която се четеше очакването, че неговото описание на рая ме е поразило.
— Е, какво ще кажеш сега? — попита той, защото аз мълчах.
— Честно казано, не бих желал да бъда шейсет лакътя дълъг. Пък и за хуриите не искам да знам, защото ненавиждам жените и момичетата.
— Защо? — попита учуден дребосъкът.
— Защото Пророкът казва: «Гласът на жената е като песен на бюлбюл[4], но езикът й е отровен като езика на пепелянка.» Не си ли чел за това?
— Чел съм го.
Спътникът ми сведе глава. Бях го победил с думите на собствения му Пророк. Тогава той каза вече малко по-неуверено:
— И въпреки това не е ли хубаво нашето блаженство? Не е необходимо да гледаш хуриите!
— Оставам си християнин!
— Не е чак толкова трудно да се каже: «Ла иляха илялах ве Мохамед расул Аллах.»
— А трудно ли е да се помолиш: «Я абууна иледси фиис семацати ята — каддесо’смока»?
Халеф ядосано ме погледна.
— Много добре знам, че Иса Бен Мариям, когото вие наричате Исус, ви е научил на тази молитва. Наричате я «Отче наш». Ти непрекъснато се опитваш да ме спечелиш за твоята вяра, но не си мисли, че можеш да ме превърнеш в изменник на Таухиид, на вярата на Аллах!
— Тогава не се опитвай да ме отклоняваш от моята вяра, както аз не те отклонявам от твоята! — отвърнах аз.
Вече много пъти се бях опитвал да отвръщам на опитите му да Ме спечели за вярата си, като от своя страна правех същото. И въпреки че се бях уверил в безплодността на подобни усилия, все пак това беше единственият начин да го накарам да млъкне.
Този метод помогна и сега.
Той измърмори нещо под носа си и после изръмжа:
— И все пак ще приемеш правата вяра, щеш или не щеш! Щом съм си наумил нещо, ще го направя, защото аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!
— Значи ти си син на Абул Аббас, сина на Дауд ал Госарах?
— Да.
— И двамата са били пилигрими според предписанията на вашата вяра?
— Да.
— И ти ли си хаджия?
— Да.
— Значи и тримата сте били в Мека и сте видели свещената Кааба?
— Дауд ал Госарах не е.
— Аха! И въпреки това го наричаш хаджия?
— Да, защото е бил такъв. Дядо ми живееше до Джебел Шур Шум и като младеж е тръгнал на поклонение. Пристигнал благополучно през ал Джуф[5], която наричат душа на пустинята,
но се разболял и трябвало да остане до кладенеца Траза. Там се оженил, но като се родил синът му Абул Аббас, умрял. Е, не заслужава ли да се нарече хаджия, пилигрим?
— Хм! Но Абул Аббас сигурно е бил в Мека?
— Не.
— Да, но ти наричаш и баща си хаджия!
— Да. И той се е отправил на поклонение, стигнал до равнината Адмар, където е трябвало да спре.
— Защо?
— Там Абул Аббас видял Амарех, перлата на Джунет, и, се влюбил в нея. Амарех станала негова жена и му родила Халеф Омар, когото виждаш тук пред себе си. После баща ми умрял. Е, не е ли бил хаджия?
— Хм! Ти обаче сигурно си бил в Мека.
— Не.
— Защо тогава казваш, че си пилигрим?
— Когато майка ми умря, аз тръгнах на поклонение. Вървях от изгрев до залез, денем и нощем. Опознах всички оазиси в пустинята и всички селища в Египет. Още не съм бил в Мека, но и дотам ще стигна. Е, не съм ли хаджия?
— Хм! Мисля, че само който вече е бил в Мека, има право да се нарича хаджия.
— Наистина е така, но все пак аз съм на път за там!
— Възможно е! Предполагам, че и ти ще намериш някъде хубава девойка, при която да останеш, и синът ти сигурно ще има същата съдба, защото такъв е, изглежда, късметът на рода ви, а след сто години твоят правнук ще казва: Аз съм Хаджи Мустафа Бен Хаджи Али Ибн Хаджи Саиид Ибн Хаджи Тофаил Ибн Хаджи Халеф Омар Ибн Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах и никой от тези седем пилигрими няма да е виждал Мека, а ще е станал истински хаджия. Не мислиш ли?
Халеф се засмя на тази безобидна подигравка. Сред мохамеданите има много, които се представят пред непознатите за хаджии, без да са виждали Кааба, без да са минали разстоянието между Сцафа и Меруа или да са били в Арафах, без да са били остригани и обръснати в Минах. Моят почтен Халеф се чувстваше победен, но понесе поражението, без да се сърди.
— Сихди — попита той смутено, — нали няма да издаваш, че не съм бил още в Мека?
— Ще казвам това само когато пак започнеш да ме убеждаваш да приема исляма. Но иначе ще си мълча. Я погледни тук! Не са ли това следи в пясъка?
Отдавна бяхме завили към У ад и Тарфауи и бяхме стигнали до едно място, където пустинният вятър беше издухал наносния пясък върху високия скалист бряг. В този пясък ясно се виждаше една следа.
— Оттук са минали ездачи — каза Халеф безгрижно.
— Тогава да слезем и да огледаме отпечатъците.
Спътникът ми въпросително ме погледна.
— Сихди, но това не е нужно. За какво ти е да се взираш в следи от копита?
— Винаги е добре да знаеш кой е пред теб.
— Ако проучваш всички следи, които видим по пътя си, и след два месеца няма да стигнем до Седада. Какво те интересуват ездачите, които са пред нас?
— Бил съм в далечни страни, където има пустош и често животът ти зависи от това, да се следят зорко всички пътеки и следи, за да разбереш дали ще срещнеш приятел или враг.
— Тук няма да срещнеш враг, сихди.
— Това никога не се знае.
Скочих от седлото и различих следите на три животни, една камила и два коня. Ако се съдеше по отпечатъците на камилата, тя беше с ездач. Като разгледах следите по-внимателно, ми направи впечатление една особеност, която ме накара да предположа, че единият от конете куца. Това предизвика учудването ми, защото се намирах в страна, където изобилието от коне даваше възможност на всеки да язди здрав кон. Притежателят на тази кранта или не беше арабин, или беше много беден човек.
Халеф се смееше на старанието, с което изследвах пясъка, и когато отново се изправих, ме попита:
— Е, какво видя, сихди?
— Били са два коня и една камила.
— Два коня и една камила! Аллах да благослови очите ти! И аз видях същото, и то без да слизам от кобилата си. Ужким си учен човек, а пък правиш работи, на които и един мулетар ще се смее. И какво ти помогнаха богатите знания, с които се перчиш?
— Засега знам, че тримата ездачи са минали оттук преди около четири часа.
— Пукната пара не струва твоята мъдрост! Вие, хората от Билад ар-Рум[6], сте много странни!
Казвайки това, «хаджията» направи физиономия, по която можеше да се прочете най-дълбоко състрадание, но аз предпочетох мълчаливо да продължа пътя си.
Вървяхме по следите почти цял час, докато неволно спряхме конете си там, където долината изведнъж правеше завой и ние трябваше да кривнем по него. Видяхме три лешояда, които клечаха зад една дюна недалеч от нас и като ни съзряха, излетяха с дрезгав крясък.
— Ел бюдш[7] — каза Халеф. — Там, където се появи, със сигурност има мърша.
— Вероятно са намерили умряло животно — отвърнах аз, яздейки след него.
Дребосъкът пришпори бързо коня си напред, така че аз изостанах. Едва бе стигнал до дюните, когато рязко дръпна юздите и нададе вик на ужас:
— Машаллах![8] Какво е това? Онова, дето лежи там, не е ли човек, сихди?
Халеф имаше право. Наистина беше човек и лешоядите бяха направили зловещия си пир с неговия труп. Бързо скочих от коня и коленичих до него. Дрехите му бяха разкъсани от ноктите на птиците. Но нещастникът беше умрял съвсем скоро, както установих, като го докоснах.
— Аллах керим! (Господ е милостив!) Сихди, този човек от естествена смърт ли е умрял? — попита Халеф.
— Не. Не виждаш ли раната на врата му и дупката на тила? Бил е убит.
— Аллах да погуби човека, който е направил това! А може би мъртвият е загинал в почтена борба?
— Какво наричаш ти почтена борба? Сигурно е жертва на кърваво отмъщение. Хайде да претърсим дрехите му!
Халеф ми помогна. Не намерихме абсолютно нищо, докато погледът ми не попадна върху ръката на убития. На нея забелязах обикновен златен пръстен с формата на нашите венчални халки и го извадих. От вътрешната страна ясно беше изписано ситно, но четливо: ЕП 15 юли 1830 г.
— Какво намери там? — попита Халеф.
— Този човек не е ибн араб[9] — отвърнах.
— А какъв?
— Французин.
— Французин, християнин? Откъде разбра?
— Когато някой християнин се жени, младоженците си разменят по един пръстен без камък, на който обикновено се изписват името и денят, в който е сключен бракът.
— И това такъв пръстен ли е?
— Да.
— А откъде разбра, че мъртвецът е бил французин? Със същия успех той би могъл да бъде ингилиз[10] или немзи[11], какъвто си и ти.
— Написаното тук е на френски.
— Но той все пак би могъл да е от друг народ. Не мислиш ли, сихди, че пръстенът може да е намерен или откраднат?
— Да, така е. Но я виж ризата, която мъртвият носи! Тя е европейска.
— Кой го е убил?
— Двамата му спътници. Не виждаш ли, че земята наоколо е разровена от борбата. Не забелязваш ли, че…
Спрях насред изречението. Изправих се, за да огледам земята, и недалеч от мястото, където лежеше мъртвият, започваше широка кървава следа, която се губеше между скалите. Тръгнах по нея с готово за стрелба оръжие, тъй като убийците можеше да са някъде наблизо. Но не бях изминал голямо разстояние, когато един лешояд излетя нагоре със силно пляскане на крилете, а на мястото, откъдето той се вдигна, видях една камила. Тя беше мъртва; в гърдите й зееше дълбока рана. Халеф плесна с ръце.
— Сива хеджин[12], сива туарег-хеджин и тези убийци, тези мерзавци, тези кучета са я застреляли!
Ясно беше, че моят спътник съжалява за великолепното ездитно животно повече, отколкото за французина. Като истински син на пустинята, за когото и най-дребният предмет може да бъде скъпоценен, той се наведе и претърси седлото на камилата. Не намери нищо. Дисагите бяха празни.
— Убийците вече са взели всичко, сихди. Дано цяла вечност се пържат в ада. Нищо, абсолютно нищо не са оставили освен камилата и хартиите там в пясъка.
Думите привлякоха вниманието ми и недалеч от нас забелязах няколко смачкани на топка, явно хвърлени като ненужни листове хартия. Може би щях да разбера нещо от тях и отидох да ги взема. Бяха листове от вестник. Пригладих с ръка смачканите парчета, наредих ги едно до друго и се получиха две страници от «Вижи Алжериен» и още толкова от «Л’ъндепендан» и «Мауна». Първият вестник излизаше в Алжир, вторият в Константин, а третият в Гелма. Въпреки различните места на издаване, като ги прегледах по-внимателно, забелязах явното сходство в тези вестници по отношение на съдържанието; а именно и трите съдържаха съобщения за убийството на богат френски търговец в Блида. Най-голямото подозрение падало върху един арменски търговец, някой си Хамд ал Амасат, който избягал и бе пусната публична обява за задържането му.
Каква причина е имал убитият, чиято е била камилата, да носи тези вестници със себе си? Дали случаят лично го е засягал? Бил ли е роднина на търговеца в Блида? Той ли е убиецът, или е бил полицай, преследвал престъпника?
Взех листовете със себе си, а пръстена сложих на пръста си и се върнахме с Халеф при трупа. Над него упорито кръжаха лешоядите, които след отдалечаването ни отново се спуснаха към камилата.
— Какво възнамеряваш да правиш сега, сихди? — попита Халеф.
— Не ни остава нищо друго, освен да погребем човека.
— В земята ли ще го заровиш?
— Не, нямаме инструменти за това. Ще го затрупаме с камъни, така нито едно животно няма да може да се приближи до него.
— Наистина ли мислиш, че е гяур?
— Християнин е.
— Все пак е възможно да грешиш. Сихди, може и да е правоверен. Затова ми позволи да те помоля нещо! Нека го обърнем така, че лицето му да гледа към Мека!
— Нямам нищо против, защото същевременно ще гледа и към Ерусалим, където е страдал и умрял Спасителят. Хващай!
Тъжно беше делото, което вършехме в пълно усамотение. Когато купчината камъни върху нещастника стана толкова висока, че да осигурява пълна защита на трупа срещу животните от пустинята, се постарах да я оформя като кръст, след което сплетох ръце, за да прочета молитва. Като свърших, Халеф се обърна на изток, за да започне със сто и двайсетата сура от Корана:
— В името на всемилостивия Бог! Кажи: Господ е единственият и вечен Бог. Той не създава и не е създаден, и нито едно същество не е подобно нему. Човекът обича тленния живот и не обръща внимание на бъдещия. Но часът на твоето заминаване настъпи и ето че ще бъдеш отведен при твоя господар, който ще те събуди за нов живот. Дано греховете ти са малко, а броят на добрите ти дела да е колкото пясъкът на пустинята, в която заспиваш!
След тази молитва Халеф погледна първо надясно, а след това наляво и каза:
— Аллах да му даде покой!
Накрая той се наведе, за да почисти с пясък ръцете си, които беше изцапал с трупа.
— Така, сихди, сега пак съм тахир — каза той — и мога отново да докосвам всичко, което е чисто и свещено. Какво ще правим сега?
— Трябва да тръгнем бързо след убийците, за да ги настигнем.
— Искаш да ги убиеш ли?
— Не съм им съдия. Ще говоря с тях и ще узная защо са убили човека. Тогава ще реша какво да правя.
— Може и да не са умни мъже — отбеляза Халеф, — иначе нямаше да убият една хеджин, която е много по-ценна от конете им.
— Хеджин можеше да ги издаде. Ето виж следите им. Напред! Имат пет часа преднина. Може би утре ще ги настигнем още преди да се доберат до Седада.
Въпреки непоносимата жега и трудния, скалист път галопирахме с такава бързина, сякаш бяхме на лов за газели, а при това положение беше изключено да се води някакъв разговор. Но добрият ми приятел Халеф не можеше да издържи толкова дълго, без да говори.
— Сихди — извика той след мен, — сихди, да ме изоставиш ли искаш?
Обърнах се към него.
— Да те изоставя ли?
— Да. Краката на моята кобила са по-стари от тези на твоя берберски жребец.
Наистина от старата кобила вече капеше пот, а от устата й — пяна.
— Но днес не можем да правим почивка в голямата жега както обикновено — възразих аз, — трябва да яздим, докато падне нощта, иначе няма да настигнем онези двамата.
— Който много бърза, бавно стига, сихди, защото — Аллах акбар[13] — я погледни надолу!
Намирахме се пред един стръмен склон на долината и видяхме долу под нас, на разстояние около четвърт час езда, двама души да седят до една локва, в която се беше задържала малко вода. Конете им гризяха изсъхналите, бодливи мимози, растящи наблизо.
— А, ето ги!
— Да, сихди, това са убийците! И на тях им е станало прекалено горещо и са решили да изчакат да мине големият пек.
— Или са спрели, за да си разделят плячката. Назад, Халеф, назад, да не ни забележат! Ще напуснем долината и ще пояздим малко на запад, все едно, че идваме от Шот Рхарса.
— Защо, сихди?
— Двамата не бива да се досетят, че сме намерили трупа на убития.
Конете ни се изкачиха по брега на Уади и поехме направо на запад към пустинята. След това направихме завой и пак стигнахме до мястото, където се намираха двамата. Убийците не можеха да забележат появата ни, защото седяха ниско в долината, но сигурно щяха да ни чуят, като се приближим достатъчно до тях!
И наистина, щом доближихме ръба на падината, двамата вече се бяха изправили и държаха оръжията си готови за стрелба. Дадох вид, че съм също толкова изненадан, колкото и те, тъй неочаквано да срещна хора тук, в самотата на пустинята, но не сметнах за необходимо да посягам към карабината си.
— Ес селям алейкюм! — извиках към тях, спирайки коня си.
— Бе’алейкюм ес селям![14] — отговори по-възрастният. — Кои сте вие?
— Ние сме мирни ездачи.
— Откъде идвате?
— От запад.
— И накъде отивате?
— Към Седада.
— От кое племе сте?
Аз посочих Халеф:
— Този тук е от равнината Адмар, а аз съм от Бени Сачха. А вие кои сте?
— Ние сме от прочутото племе уеляд хамалек.
— Уеляд хамалек са добри ездачи и храбри воини. А откъде идвате?
— От Гафса.
— Значи много път сте изминали. Накъде отивате?
— Към Бир[15] Сауди, където имаме приятели.
Това, че идваха от Гафса и отиваха към Бир Сауди, беше лъжа, но се престорих, че вярвам на думите им, и продължих да питам:
— Ще ни позволите ли да си починем при вас?
— Ще останем тук до сутринта — гласеше отговорът, като всъщност не отговаряше на въпроса ми нито с «да», нито с «не».
— И ние възнамеряваме да отдъхнем тук до разсъмване — обясних аз. — Има достатъчно вода за всички, а и за конете ни. Може ли да останем при вас?
— Пустинята е на всички. Мархаба, добре си дошъл при нас!
Въпреки утвърдителния отговор не беше трудно да се забележи, че оставането ни тук им е неприятно. Ние обаче не обърнахме внимание на това, спуснахме се с конете си по склона, а като стигнахме до водата, слязохме от седлата и безгрижно седнахме.
Лицата на двамата, които сега можех да разгледам спокойно, в никакъв случай не будеха доверие. По-възрастният, с когото бях разговарял, беше дълъг и сух. Бурнусът му висеше като на бостанско плашило. Изпод мръсното покривало на главата му гледаха страшно две малки, пронизващи очи. Около тесните, безкръвни устни се опитваше да загатне присъствието си рядка брада. Острата му брадичка показваше странна склонност да стърчи нагоре, а носът — да, този нос живо ми напомняше за лешоядите, които неотдавна бях прогонил от трупа на убития. Това не беше нос на орел или сокол, а наистина имаше формата на човка на лешояд.
Другият беше млад, необикновено красив мъж. Но страстите бяха замъглили погледа му, изхабили нервите му, а челото и страните му рано се бяха покрили с бръчки. Невъзможно беше човек да му се довери.
По-възрастният говореше арабски с акцент, който можеше да се чуе по бреговете на Ефрат, а за по-младия предполагах, че въобще не е азиатец, а европеец. Стоящите наблизо коне бяха лоши и видимо преуморени. Облеклото на двамата имаше ужасно занемарен вид, но оръжията им бяха изключително хубави. Там, където допреди малко бяха седели, се виждаха разни предмети, които рядко можеха да се видят в пустинята и сигурно само затова бяха оставени така на показ. Явно двамата не бяха имали време да ги скрият: копринена носна кърпа, златен часовник с ланец, компас, един великолепен револвер и подвързан с кожа бележник.
Направих се, че не съм забелязал тези неща, извадих от торбата на седлото шепа фурми и започнах да ям с безразлична физиономия.
— Какво ще правите в Седада? — попита ме дългият.
— Нищо, ще продължим нататък.
— Накъде?
— През Шот ал Джерид към Фетнаса и Кбили.
Скритият поглед, който той хвърли към спътника си, ми подсказа, че и те бяха тръгнали натам. После той продължи да пита:
— Работа ли имаш във Фетнаса или Кбили.
— Да.
— Стадата си ли ще продаваш там?
— Не.
— А може би робите си?
— Не.
— Или ще препродаваш стоки от Судан?
— Не.
— А какво тогава?
— Нищо. Един син на моето племе не върти търговия с Фет-наса.
— Тогава сигурно ще си вземаш жена оттам. Направих сърдита физиономия.
— Не знаеш ли, че е оскърбление да говориш с някой мъж за жена му? Или си гяур, който пренебрегва тази Божа заповед?
Мъжът видимо се стресна, вследствие на което предположих, че съм отгатнал истината. Той въобще не приличаше на бедуин; лица като неговото сигурно ми бяха правили впечатление при мъжете с арменски произход и… ах, дали той не беше арменецът, убил търговеца в Блида, обявата за когото носех в джоба си? Когато тази мисъл проблесна в съзнанието ми, погледът ми отново попадна върху револвера. На дръжката му имаше сребърна табелка, върху която бе издълбано някакво име.
— Ще позволиш ли?
Същевременно посегнах към револвера и прочетох: «Пол Галингре, Марсилия». Най-вероятно това не беше името на фабриканта, а на притежателя му. Но не издадох подозрението си с някаква гримаса, а разсеяно попитах:
— Какво е това оръжие?
— Това… това… това е револвер.
— Би ли ми показал как се стреля с него.
Мършавият ми обясни. Слушах го внимателно и след това казах:
— Ти не си никакъв уеляд хамарлек, ами гяур.
— Защо?
— Виждаш ли, че познах? Ако беше последовател на Пророка, веднага щеше да ме застреляш, защото те нарекох гяур. Само неверниците имат револвери. Как е попаднало това оръжие в ръцете на един уеляд хамалек! Подарък ли ти е?
— Не.
— Да не би да си го купил?
— Не.
— Тогава е плячка. От кого?
— От един френец.
— С когото си се бил ли?
— Да.
— Къде?
— На бойното поле.
— Кое по-точно?
— Би Ел Гуерара.
— Лъжеш!
Сега вече арменецът изгуби търпение. Той се надигна и посегна към револвера.
— Какво каза? Че лъжа ли? Ще те застрелям като…
— … Като френеца там горе в Уади Тарфауи? — прекъснах го аз.
Ръката, в която държеше револвера, се отпусна, а лицето му пребледня. Но той се окопити и попита заплашително:
— Какво искаш да кажеш?
— Със сигурност смятам, че не си никакъв уеляд хамалек.
Знам името ти. То е Хамд ал Амасат.
Той отстъпи назад и ме погледна изумен.
— Откъде ме познаваш?
— Познавам те и това е достатъчно.
— Не, не ме познаваш — разлюти се той. — Не се казвам така, както твърдиш. И съм уеляд хамалек.
Небрежно махнах с ръка и попитах:
— На кого са тези неща?
— Мои са.
Грабнах бързо носната кърпа. На нея имаше монограм «ПГ». Отворих часовника и върху вътрешната страна на капака видях същите букви.
— Откъде имаш този часовник?
— Не е твоя работа. Върни ми го обратно!
Вместо да се подчиня на арменеца, отворих бележника. На първата страница прочетох името Пол Галингре; съдържанието обаче беше стенографирано, а за съжаление нито можех да пиша, нито да чета стенографско писмо.
— Остави книгата, ти казвам! — заплаши той. Казвайки това, той я изби от ръцете ми, така че тя излетя в локвата. Станах и се опитах да я спася, но срещнах двойна съпротива, защото по-младият от двамата застана между мен и водата.
Досега Халеф беше следил словесния ни двубои с привидно безразличие, но видях, че показалецът му беше върху спусъка на пушката. Достатъчен беше само един мой знак, за да стреля. Наведох се да взема и компаса.
— Стой, всичко това е мое! Върни ми нещата! — извика противникът ми.
Той ме хвана за ръката, за да придаде тежест на думите си.
Но възможно най-спокойно аз казах:
— Сядай долу! Още не сме свършили разговора си.
— Не искам да имам нищо общо с теб!
— Аз пък искам. Седни, ако ти е мил животът!
Тази заплаха, придружена с многозначителен поглед към Халеф, изглежда, подейства. Хамд ал Амасат седна и аз направих същото. Тогава извадих моя револвер.
— Погледни! И аз имам същото оръжие! Остави пистолета си, защото иначе ще заговори моят.
Хамд ал Амасат се видя натясно и бавно остави револвера до себе си, но беше готов всеки момент да го сграбчи.
— Значи ти си син на племето уеляд хамалек? — подех аз отново.
— Да, такъв съм.
— От Гафса ли идваш?
— Оттам.
— От колко време яздиш през Уади Тарфауи?
— Какво те засяга това?
— Засяга ме, и то много. Там горе има труп на един мъж, когото ти си убил.
Сянка премина по лицето на арменеца.
— Дори и да съм го направил, защо разпитваш за него?
— Искам да знам само няколко неща. Кой беше човекът?
— Не го познавам.
— Защо уби него и камилата му?
— Защото така ми харесваше.
— Правоверен ли беше?
— Не, беше чужденец.
— Взел си всичко, което е носел със себе си.
— Да му го оставя ли трябваше?
— Не, защото сега ще ми дадеш всичко.
— На теб ли?… Не те разбирам.
— Веднага ще ме разбереш. Мъртвият е бил християнин. Аз също съм такъв и ще отмъстя за него.
— Кръв за кръв ли?
— Не. Ако беше така, вече нямаше да си жив. Намираме се в пустинята, където важи само правото на по-силния. Не бих искал да установявам кой от нас двамата е по-силният; предавам те на Божието отмъщение на Всезнаещия и Всемогъщия, който всичко вижда и наказва всяко злодеяние. Едно нещо искам от теб: да извадиш всичко, което си взел от мъртвеца.
Хамд ал Амасат се засмя невъзмутимо.
— Мислиш ли, че наистина ще го направя?
— Мисля.
— Вземи каквото искаш.
Той посегна към револвера. Но аз бях по-бърз и насочих срещу него дулото на моя.
— Спри или ще стрелям!
Положението, в което се намирах, беше доста сериозно. Държах се така, сякаш всички козове бяха в ръцете ми, а това съвсем не беше вярно. За щастие, противникът ми явно беше повече хитър, отколкото смел. Той нерешително отдръпна ръката си.
— Какво ще правиш с тези неща? — попита той.
— Ще ги предам на роднините на убития.
Усмивката, която се появи на лицето му, бе почти състрадателна.
— Лъжеш — каза той самоуверено. — Искаш да ги задържиш за себе си.
— Не лъжа.
— А какво ще предприемеш срещу мен?
— Сега нищо. Но се пази, ако пак се срещнем!
— Ти наистина ли отиваш в Седада?
— Да.
— И ако ти дам нещата, ще оставиш ли мен и моя спътник необезпокоявани да заминем за Бир Сауди?
— Да.
— Обещаваш ли?
— Да.
— Закълни се.
— За такива дреболии не се кълна. Ще удържа на думата си и без клетва.
— Ето, вземи револвера, часовника, компаса и кърпата!
— Какво още имаше убитият в себе си?
— Нищо.
— Сигурно е имал и пари.
— Тях ще задържа.
— Нямам нищо против. Но ми дай портфейла или кесията, в която са се намирали.
— Ще ти я дам.
Хамд ал Амасат бръкна в пояса си и извади обшита с мъниста кесия, която изпразни и след това ми подаде.
— Нищо друго ли нямаше човекът у себе си? — осведомих се аз отново.
— Не. Ако искаш, претърси ме.
— Не е необходимо.
— Значи можем да тръгваме.
— Да.
Той като че с облекчение въздъхна. А спътникът му явно беше доста страхлив човек, който видимо се радваше, че могат така лесно да се измъкнат. Събраха нещата си и се качиха на конете.
— Ес селям алейкюм!
Не им отговорих. След няколко мига убийците изчезнаха зад възвишението на Уади.
До този момент Халеф не беше казал нито дума, но сега наруши мълчанието си.
— Сихди!
— Какво?
— Мога ли да ти кажа нещо? Познаваш ли птицата щраус?
— Да.
— Знаеш ли каква е?
— Каква?
— Глупава, много глупава.
— И после!
— Извинявай, сихди, но ми се струваш по-глупав и от щраус.
— Защо?
— Защото остави тези мерзавци да избягат.
— Не можех нито да ги задържа, нито да ги убия.
— Защо да не можеш? Ако бяха убили някой правоверен, можеш да бъдеш сигурен, че щях да ги изпратя при шейтана[16]. Но тъй като убитият е гяур, на мен ми е все едно дали ще бъдат наказани или не. Но ти си християнин и оставяш убийците на един християнин да се измъкнат.
— Кой ти каза, че са се измъкнали?
— Ами че негодяите вече изчезнаха. Ще стигнат до Бир Сауди и оттам ще идат в Дебила и Ел Уед и ще изчезнат в Арег[17] сред дюните.
— Няма да стане.
— Как така? Нали казаха, че отиват към Бир Сауди.
— Излъгаха. Потеглиха към Седада.
— Кой ти каза?
— Очите ми.
— Аллах да благослови очите ти, с които гледаше стъпките в пясъка. Но като теб може да постъпи само един неверник. Аз обаче ще те накарам да приемеш правата вяра, можеш да бъдеш сигурен, щеш или не щеш.
— Тогава ще се нарека хаджия, без да съм бил в Мека.
— Сихди… Нали ми обеща повече да не споменаваш за това.
— Докато не се откажеш да сменяш вярата ми.
— Ти си господарят — изпъшка дребосъкът — и трябва да се примиря с това. Но кажи, какво ще правим сега?
— Най-напред трябва да се погрижим за сигурността си. Тук лесно бихме могли да бъдем улучени от куршуми. Трябва да се уверим дали двамата негодници наистина са си тръгнали.
Изкачих се до ръба на клисурата и наистина видях, че двамата ездачи бяха на доста голямо разстояние от нас и се отдалечаваха в югозападна посока. Халеф ме беше последвал.
— Натам отиват — каза той. — Това е посоката към Бир Сауди.
— Като се отдалечат достатъчно, ще свърнат на изток.
— Ако направят това, пак ще се натъкнат на нас.
— Негодниците си мислят, че ще тръгнем чак утре сутринта, и се надяват да спечелят голяма преднина.
— Ти само гадаеш и пак няма да познаеш.
— Мислиш ли? А като бяхме там горе, не ти ли казах, че един от конете им куца?
— Да, каза, а и аз се убедих, когато си тръгнаха.
— Така че и сега ще позная, като твърдя, че убийците ще свърнат към Седада.
— Тогава защо не ги последваме веднага?
— Дори бихме могли да ги изпреварим, ако тръгнем по прекия път, но тогава те може да се натъкнат на нашите следи и ще се пазят от повторна среща с нас.
— Сигурно имаш право — призна той. — Хайде да се върнем до водата и да си починем, докато стане време за тръгване.
Отново се спуснахме долу. Протегнах се върху одеялото си, преметнах края на тюрбана през лицето си като воал и затворих очи, но не за да спя, а за да помисля над това наше приключение. Но кой би могъл дълго време да размишлява върху сами по себе си неясни неща в ужасния зной на Сахара? Задрямал съм против волята си и сигурно бях спал повече от два часа, когато се събудих. Тръгнахме.
Уади Тарфауи свършва в Шот Рхарса. Така че за да стигнем на изток до Седада, трябваше да я напуснем. След около час се натъкнахме на водещите от запад на изток следи от два коня.
— Е, Халеф, познаваш ли тази асаар[18]?
— Наистина, ти имаше право, сихди! Негодниците яздят към Седада.
Слязох и разгледах отпечатъците.
— Минали са оттук преди около половин час. Трябва да яздим по-бавно, иначе ще забележат, че ги следим.
Склоновете на Джебел Тарфауи постепенно се спускаха към равнината, а щом слънцето залезе и след известно време луната изгря, видяхме, че Седада е долу пред нас.
— Ще продължим ли? — попита Халеф.
— Не. Ще спим под маслиновите дървета, там до склона на планината.
Отклонихме се малко от посоката си и намерихме под маслиновите дървета прекрасно място за нощен лагер. Тъй като и двамата бяхме привикнали с воя на чакалите, джавкането на фенеките[19] и на гърлените звуци, издавани от дебнещите хиени, тези нощни шумове не пречеха на съня ни. Като се събудихме, първата ми работа беше да потърся вчерашните следи. Бях убеден, че тук близо до населеното място едва ли щяха да са ми от голяма полза, но за моя изненада открих, че те не водеха към Седада, а завиваха на юг.
— Защо негодниците не са се спуснали долу? — попита Халеф.
— За да не ги видят. Преследваните убийци трябва да бъдат предпазливи — обясних му аз.
— Но къде отиват тогава?
— Сигурно в Крие, за да минат през Шот ал Джерид. Ще напуснат Алжир и тогава ще бъдат, така да се каже, в безопасност.
— Но сега сме в Тунис. Границата минава от Бир ал Кхала до Бир Сауди през Шот Рхарса.
— За хора като тях това не е достатъчно. Обзалагам се, че ще продължат през Фесан към оазисите на Куфре, защото чак там ще са на сигурно място.
— Но те и тук са в безопасност, ако имат буюрулду[20] от султана.
— Това едва ли би могло много да им помогне пред някой консул или полицейски чиновник.
— Мислиш ли? Никого не бих посъветвал да върши прегрешения пред могъщия гьолгеда падишанюн.[21]
— Говориш така, сякаш си свободен арабин.
— Да. В Египет видях на какво е способен султанът. Но в пустинята не се страхувам от него. Сега ще отидем ли в Седада?
— Да, за да купим фурми и още веднъж да пийнем хубава вода. Но след това ще продължим пътя си.
— Към Крие ли?
— Към Крие.
След около четвърт час вече се бяхме снабдили с необходимото и яздехме по пътя, водещ от Седада към Крие. От лявата ни страна блестеше Шот ел Джерид, гледка, на която исках да се насладя изцяло.
Сахара е една голяма, все още неразгадана загадка. Още от времето на Вирлет д’Ут съществува план част от пустинята да бъде превърната в море, а разположените наоколо райони — в плодородна земя и по този начин да се приобщят към прогреса и цивилизацията живеещите по тези места хора. Но по това, дали подобно начинание е осъществимо и дали ще се увенчае с успех, би могло да се спори.
В подножието на южния склон на Джебел Аурес и на продължението на тази планинска верига в източна посока, тоест на Драел Хауа, Джебел Тарфауи, Джебел Ситина и Джебел Хадифа, се простира една необозрима, тук-там леко хълмиста равнина, чиито най-ниски места са покрити със солени пластове и като останки от някогашни големи затворени езера в алжирската област носят името Шот, а в тунизийската част — името Собха или Себча. Границите на тази странна местност образуват на запад склоновете на платото Бени-Мсаб, на изток провлака на Габес и на юг областта с дюните от Суф и Нифсауа заедно с разпрострялата се Джебел Тебага. Може би тази падина се нарича заливът на Тритона, за който говори още Херодот, бащата на историографията.
Освен няколкото по-малки блата, които през лятото пресъхват, в тази местност има три големи солени езера, чиито имена, изброени от запад на изток, са Шот Мелгахир, Рхаса и Джерид, последното от които някои наричат също и Ал Кебир.[22] Тези три басейна образуват зона, чиято западна половина е по-ниско разположена, отколкото Средиземно море при Габес по време на отлив.
Низината с езерата и до днес в голямата си част е запълнена с наносен пясък и само в средата на отделните вдлъбнатини са се запазили значителни по размер водни маси, които арабските писатели и пътешественици сравняват ту с килим от камфорова смола или покривка от кристал, ту със сребърна тепсия или повърхността на разтопен метал. Този външен вид на езерата придават солените пластове, с които са покрити и чиято дебелина е най-различна и достига до 12 см. Само на някои места е възможно да се стъпи върху тях без опасност за живота. Горко на този, който се отклони от тясната ивица дори само на педя! Пластът поддава и бездната за миг поглъща жертвата си. В следващия миг отворът над главата на потъващия незабавно се затваря. Тесните пътеки, минаващи по повърхността, стават особено опасни, когато вали, защото дъждът оголва и размива покрития с нанесен пясък солен пласт.
Водата на тези езера е зелена и гъста и много по-солена от тази на морето. Един опит да измериш дълбочината на бездната под себе си не би довел до резултат заради терена, но може да се приеме, че нито едно от тези солени блата не е по-дълбоко от @петдесет метра. Непосредствената опасност при пропадане през солената покривка идва от пластовете свободен подвижен пясък, който плува под светлозеления воден слой и е последица от хилядолетното действие на самума, навял пясъка от пустинята във водата.
Още най-старите арабски изследователи, като Ибн Джубаир, Ибн Батута, Ел Бекри, Ел Ъстакри и Ибн ал Уарди, са единодушни в преценките си колко опасни са тези езера. Шот ел Джерид е погълнал вече хиляди камили и хора, които безследно са изчезнали в дълбините му. През 1826 г. през това езеро е трябвало да мине един керван, състоящ се от над хиляда камили. Злополучно обстоятелство отклонило от тесния път водещата камила. Тя потънала в бездната на езерото, но я последвали и всички останали животни. Керванът бил погълнат, а соленият пласт веднага приел първоначалния си вид и ни най-малка следа не издавала ужасното нещастие. Подобна случка изглежда почти невъзможна, ако човек не си представи, че всяка камила е свикнала сляпо да следва вървящата пред нея, за която понякога е вързана с въже, и че пътеката, минаваща по повърхността на езерото, е толкова тясна, че дори за едно-единствено животно (а какво остава за цял керван) е невъзможно да се върне назад.
Понякога тези коварни площи, под които дебне смъртта, напомнят на огледало от разтопено олово със синкави оттенъци. Соленият пласт може да е твърд и прозрачен като стъкло на бутилка и при всяка крачка отеква като земята при Солфатара[23] край Неапол; най-често обаче прилича на мека, кашообразна маса, която изглежда здрава, но в нея има толкова много вода, че може да задържи на повърхността си само много тънък слой пясък.
Струпаните тук-там камъни показват пътя на водачите. Тези купчинки камъни, наречени «гмаир», разбира се, липсват на местата, където в продължение на няколко метра почвата е покрита с вода, с дълбочина, достигаща до гърдите на кон. Преди в езерото Ал Кебир за маркиране на пътя са използвали забучени в дъното палмови клони. Клонът на финиковата палма се нарича джерид и на това обстоятелство всъщност езерото дължи своето общоприето име.
Впрочем соленият слой на езерото съвсем не е еднообразна, плоска равна повърхност. Тъкмо обратното, тя е на вълни, които достигат до трийсет метра височина. Гребените на тези земни вълни всъщност са пътеките, които керваните използват, а между тях в дълбоките места дебне гибелта. Дори и при умерен вятър соленият слой става неустойчив и водата изтича през различни отвори и дупки със силата на извор.
Ето тази приветливо блещукаща, но коварна равнина се намираше от лявата ни страна, докато следвахме пътя си към Крие, откъдето една пътека водеше през соленото езеро за Фет-наса към срещуположния полуостров Нифсауа. Халеф протегна ръка и посочи надолу.
— Виждаш ли соленото езеро, сихди? Минавал ли си някога през него?
— Не.
— Тогава трябва да си благодарен на Аллаха, защото иначе щеше да си при прадедите си! А ние наистина ли трябва да минем от другата страна?
— Разбира се.
— Бисмиллях! (В името на Бога!) Приятелят ми Садек сигурно е още жив.
— Кой е той?
— Садек е най-известният водач през Шот ал Джерид. Той е от племето мерсиг и е роден в Муи Хамад, но живее в Крие със сина си, който е смел млад мъж. Няма друг, който да познава соленото езеро така добре, и само на него бих могъл да те поверя, сихди. Сега направо към Крие ли ще яздим?
— Колко ни остава дотам?
— Малко повече от час.
— Тогава хайде да завием на запад. Трябва да видим дали ще можем да открием следите на убийците.
— Наистина ли смяташ, че са отишли в Крие?
— Те сигурно също са пренощували на открито и вече са пред нас, за да минат през соленото езеро.
Изоставихме пътя, по който вървяхме, и поехме право на запад. Близо до пътеката видяхме много следи, които трябваше да пресечем, но след това те намаляваха, а после изведнъж изчезваха. А най-накрая, където пътеката водеше към Ал Хама, забелязах в пясъка следите на два коня и щом ги огледах най-внимателно, стигнах до убеждението, че са тези, които търся. Вървяхме по тях, докато наближихме Крие, където обаче те се изгубиха в широкия път.
Халеф се беше умълчал.
— Сихди, да ти кажа ли нещо?
— Какво?
— Все пак е добре човек да може да чете в пясъка.
— Хубаво е, че си го проумял. Но това там е Крие! Къде е жилището на приятеля ти Садек?
— Следвай ме!
Яздихме около селището, което се състоеше от няколко палатки и колиби в сянката на високи палми, докато стигнахме до група бадемови дървета. Под тях имаше широка, ниска къщичка, от която при пристигането ни излезе един арабин, който радостно се запъти към моя дребничък Халеф.
— Садек, братко мой, любимецо на Пророка!
— Халеф, приятелю, благословен от Пророка! После арабинът се обърна към мен.
— Добре дошли! Влезте в къщата ми, тя е ваша. Приехме поканата. Садек беше сам и ни поднесе какви ли не неща да се подкрепим и ние здравата си похапнахме. Накрая Халеф реши, че е дошло време да ме представи на приятеля си.
— Това е Кара Бен Немзи, голям алим[24] от Запад, който може да говори с птиците и да чете в пясъка. С него вече извършихме велики дела. Аз съм негов приятел и слуга и ще го направя правоверен.
Халеф ме беше питал веднъж за името ми и оттогава бе запомнил думата Карл. Но тъй като не можеше да изрече това име, той бързо го прекрои на Кара и добави към него Бен Немзи, което ще рече потомък на немците. За съжаление не можах да си спомня къде съм говорил с птиците. Във всеки случай това твърдение трябваше да ми отреди място до някои от героите на източните легенди, които имали дарбата да разговарят с животни. Не можах да се сетя също и за великите дела, извършени от нас, освен че веднъж се бях заплел в един гъсталак, вследствие на което здравата се изтърсих от коня, който използва възможността да си поиграе с мен на гоненица. Върхът в словоизлиянието на Халеф обаче беше твърдението, че съм искал той да ме спечели за правата вяра. За това нещо той си получи заслуженото, когато попитах Садек:
— Ти знаеш ли цялото име на твоя приятел Халеф?
— Да.
— И как е то?
— Казва се Хаджи Халеф Омар.
— Не е достатъчно. Името му е Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Ибн Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах. Е, както чу, той произхожда от благочестиво семейство с големи заслуги,
всички членове на което са били хаджии, въпреки че…
— Сихди — прекъсна ме Халеф с неописуем жест на ужас, — не говори за заслугите на своя слуга! Знаеш, че винаги ще ти се подчинявам с охота.
— Надявам се, Халеф. Не бива да говориш за себе си и за мен! По-добре попитай приятеля си Садек къде е синът му, за когото си ми разказвал!
— Той наистина ли ти е говорил за него, ефенди? — осведоми се арабинът. — Аллах да те благослови, Халеф, че си спомняш за тези, които те обичат! Омар, синът ми, тръгна през соленото блато към Сефтими, но ще се върне още днес.
— И ние искаме да минем през соленото блато и ти трябва да ни преведеш — каза Халеф.
— Вас ли? Кога?
— Веднага.
— Накъде, сихди?
— До Фетнаса. Какъв е пътят дотам?
— Много опасен. Има само две съвсем сигурни пътеки към отсрещния бряг. Те са Ал Тосерия между Тосер и Фетнаса и Ас Суида между Нефта и Сарсин. Пътят оттук към Фетнаса обаче е много лош и само двама души го познават както трябва. Единият съм аз, а другият е Афран Ракедин, тук в Крие.
— И синът ти ли не познава пътя?
— Не.
— Ако тръгнем по обяд, кога ще пристигнем във Фетнаса?
— Преди изгрев-слънце, ако животните ти са добри.
— Ти и през нощта ли можеш да минеш през соленото езеро?
— Ако свети луната, мога. Но ако е тъмно, прекарвам нощта в езерото. Има места, където солта е толкова дебела, че може да издържи цял керван, спрял на бивак.
— Ще ни преведеш ли?
— С удоволствие, ефенди.
— Хайде тогава най-напред да поразгледаме езерото.
— Още ли не си минавал през солено езеро?
— Не.
— Тогава ела! Трябва да видиш блатото на смъртта, мястото на гибелта, морето на мълчанието, през което ще те преведа
с твърда крачка.
Излязохме от колибата и тръгнахме на изток. След като минахме през широка блатиста ивица, стигнахме до същинския бряг на соленото езеро, чиято вода, покрита от соления пласт, не се виждаше. Забих ножа си на няколко места и установих, че соленият слой е с дебелина 14 см. При това бе толкова здрав, че можеше да издържи човек с нормално тегло. Беше покрит с тънка пясъчна покривка, която на много места беше изду хана от вятъра и солта проблясваше със синкавобяло сияние.
Докато се занимавах с това проучване, зад нас се чу глас:
— Ес селям алейкюм!
Обърнах се. Пред нас стоеше слаб, кривокрак бедуин, комуто някоя болест или може би изстрел беше отнел носа.
— @Ве’алейкюм ес селям! — отговори Садек. — Какво прави моят приятел Арфан Ракедим тук, на соленото езеро? Ти си облечен за път? Чужденци ли ще превеждаш през собха?
— Така е — отвърна попитаният. — Двама мъже, които ще дойдат след малко.
— Къде искат да отидат?
— Във Фетнаса.
Мъжът на име Арфан Ракедим беше всъщност другият водач, за когото Садек беше говорил. Той посочи към мен и Халеф.
— Тези двама чужденци също ли искат да минат през блатото?
— Да.
— Закъде са?
— Също за Фетнаса. Аз ще ги водя.
— Могат да тръгнат веднага с мен; ще си спестиш труда.
— Те са ми приятели и това няма да ме затрудни.
— Знам, че си стиснат и не изпускаш нищо. Винаги си ми отнемал най-богатите пътници.
— Никого не отнемам. Водя само хората, които доброволно идват при мен.
— Мълчи! Защо Омар, синът ти, също стана водач? Вие брутално ми отнемате хляба, за да умра от глад. Но Аллах ще ви накаже и ще отклони стъпките ви така, че блатото да ви погълне.
Възможно бе борбата за хляб да е раздухала вражда между тях, но очите на този човек съвсем не бяха доброжелателни, а това бе достатъчно, за да нямам желание да му се доверя. Афран Ракедим се обърна и се отдалечи от брега, където на известно разстояние се появиха двама ездачи. Бяха двамата мъже, които бяхме срещнали в пустинята, а след това и преследвали.
— Сихди — извика Халеф, — познаваш ли тези негодници? Ще ги оставим ли спокойно да се измъкнат?
Той вече беше вдигнал оръжието си за стрелба. Но аз го възпрях.
— Кои са тези мъже? — попита нашият водач.
— Убийци! — отговори Халеф.
— Убили са някого от твоето семейство или племе?
— Не.
— За кръв ли имаш да им отмъщаваш?
— Не.
— Тогава ги остави на мира! Няма смисъл да се месиш в чужди работи.
Садек говореше като истински бедуин. Не смяташе за необходимо дори да удостои с поглед хората, които му бяха описани като убийци. Те също ни забелязаха и ни познаха. Видях как се разбързаха да тръгнат по соления пласт. Когато потеглиха, чухме презрителния им смях, след което ни обърнаха гръб.
Върнахме се в колибата, почивахме до обяд, а после се запасихме с необходимите провизии и поехме по опасния път.
Зимно време съм изминавал дълги разстояния със снегоходки върху непознати реки и съм очаквал всеки момент да пропадна в леда, но никога не съм изпитвал усещането, което ме обзе, щом стъпих върху коварното солено блато. Това бе нещо като чувството, изпитвано от въжеиграча, несигурен дали въжето, върху което е стъпил, е закрепено както трябва. Вместо лед — сол. Това беше необичайното. Странният звук, цветът, формата на този солен пласт — всичко ми изглеждаше много по-чуждо, отколкото сигурно ми се искаше да го чувствам. Проверявах всяка стъпка и търсех белези за здравината на пласта. На места той беше толкова твърд и гладък, че биха могли да се използват кънки, след това обаче отново ставаше мръсен и рохкав, подобно на топящ се сняг, и не беше в състояние да издържи и най-малкия товар.
Едва след като попривикнах към необичайните условия, отново се качих на коня, за да се доверя на водача и на инстинкта на моето животно. Изглежда, дребният жребец не минаваше за първи път през такова място. Той весело стъпваше, когато се чувстваше сигурен, а там, където увереността му беше разколебана, показваше похвално предпочитание към най-добрите места на пътеката, чиято ширина обикновено бе само една стъпка. Тогава прилепяше уши към главата си, подушваше земята, пръхтеше несигурно или замислено, а понякога предпазливостта му стигаше дотам, че пробваше съмнителното място с няколко удара на предното си копито.
Отпред крачеше водачът, аз го следвах, а след мен яздеше Халеф. Пътят до такава степен беше погълнал вниманието ни, че почти не разговаряхме. Вече повече от три часа бяхме вървели така, когато Садек се обърна към мен.
— Внимавай, ефенди, сега приближаваме най-опасното място по целия път. Пътеката често минава през дълбока вода и става толкова тясна, колкото да сложиш върху нея една до друга двете си длани.
— А здравината достатъчна ли е?
— Не мога да ти кажа точно. Тя непрекъснато се променя.
— Тогава ще сляза, за да разпределя тежестта.
— Не прави това, ефенди! Конят ти ще се ориентира много по-добре от теб.
Тук господар и учител беше водачът. Послушах го и останах върху седлото. Но и до днес тръпки ме побиват, като си спомня за това, което преживяхме през следващите десет минути. При такива обстоятелства тези десет минути се превръщат във вечност.
Бяхме стигнали до терен, където се редуваха равнина и възвишения. Вярно, че вълнообразните височини се състояха, от здрава, издръжлива сол, но пък равнинните места представляваха гъста, кашообразна маса, в която имаше само отделни тесни ивици, по които хората и животните можеха да вървят само при условие, че внимават изключително много, но бяха изложени на голяма опасност. Въпреки че седях върху седлото, зелената вода често стигаше до коленете ми, а проходимите места трябваше да се търсят предварително под водата. Най-лошото беше обаче, че водачът, а след това и животните трябваше да проверяват тези места, преди да се осмелят да тръгнат по тях с цялата си тежест, но опората под краката ни беше толкова несигурна и измамна, че човек не биваше да спира нито за миг, ако не искаше да потъне. Беше ужасно!
Стигнахме до едно място, което ни предлагаше горе-долу сигурна, почти двайсет метра дълга и около двайсет и пет сантиметра широка пътека.
— Ефенди, внимавай! Сега сме в ръцете на смъртта — извика водачът.
Садек се обърна с лице на изток и започна да чете на висок глас свещената Фатиха, първата сура на Корана:
— В името на всемилостивия Господ. Хвала и слава на Бога, на господаря на света, на Всемилостивия, който ще ни съди в деня на Страшния съд! Ние ще ти служим и искаме да те помолим да ни преведеш по верния път, по този, по който ще се радваш на милосърдието си, а не по…
Зад мен Халеф също беше потънал в молитва. Но изведнъж и двамата едновременно млъкнаха. Между двете най-близки вълнообразни възвишения изтрещя изстрел. Водачът размаха ръце във въздуха, нададе вик, стъпи встрани и изчезна под солената покривка, която веднага пак се затвори над него.
В подобни моменти човешкият ум работи с такава бързина, че през него за секунди минават толкова мисли и изводи, за които иначе е необходим четвърт, ако не и цял час. Още изстрелът не беше отзвучал и Садек не беше потънал напълно, когато вече бях проумял всичко. Двамата убийци искаха да ликвидират обвинителите си. И тъй като техният водач беше враждебно настроен към нашия, не бе трудно да го спечелят за плана си. Нямаше нужда да предприемат срещу нас каквото и да било. Ако убиеха водача ни, с нас и бездруго щеше да е свършено. И ето че подлеците ни бяха издебнали на най-опасното по целия път място и застреляха Садек. Сега само трябваше да гледат как ще потънем и ние.
Въпреки бързината, с която се случи всичко, видях, че Садек бе улучен в главата. Дали куршумът одраска и моя кон, или той се беше изплашил от изстрела? Берберският ми жребец трепна, изгуби равновесие и политна назад.
— Сихди! — изкрещя Халеф зад мен с неописуем ужас. С мен щеше да е свършено, ако нещо не ме бе спасило. Още докато конят потъваше и напразно се опитваше да се задържи с предните си копита, аз опрях двете си ръце върху седлото, преметнах краката си назад и направих кълбо през главата на бедното животно, като по този начин безмилостно го натиснах под солената покривка. В този момент, докато прелитах във въздуха, Господ чу най-горещата молитва, която бях изричал в живота си! Паднах върху уж твърда почва, но тя моментално поддаде. Тръгнах, събирайки всичките си сили. Потъвах и се издигах, подхлъзвах се, стъпвах, където не трябва, но успях да стигна до здраво място. Теглеше ме надолу и въпреки това вървях напред и не потънах. Не чувах нищо край себе си, не чувствах нищо. Не виждах нищо друго освен тримата мъже на хълма, двама от които ме чакаха с насочено оръжие.
И ето че най-сетне усетих здрава почва под краката си. Здрава и широка, от сол наистина, но ме издържаше. Изтрещяха два изстрела — Господ пожела да продължа да живея. Спънах се и паднах, а куршумите префучаха край мен. Пушките ми все още бяха на гърба. Истинско чудо бе, че не ги бях изгубил. Но сега нямах време да мисля за карабината «Хенри» и за «Мечкоубиеца», а се нахвърлих срещу негодниците със свити юмруци. Те не очакваха атака от моя страна. Арфан Ракедим избяга, Хамд ал Амасат знаеше, че без водач е изгубен, и го последва моментално. Успях да хвана само най-младия нехранимайко. Той се отскубна и скочи, но аз го следвах по петите. Той беше заслепен от страх — аз от яд. Не обръщахме внимание накъде води пътеката. Той нададе сърцераздирателен, дрезгав вик, а аз веднага отскочих назад. Човекът изчезна под солените води, докато аз стоях на метър от коварния му гроб.
Тогава зад мен се чу изпълнен с ужас вик.
— Сихди, помощ, помощ!
Обърнах се. Точно на онова място, където преди малко бях стъпил, Халеф се бореше за живота си. Вярно, че вече беше пропаднал във водата, но, за щастие, се държеше здраво за твърдия солен пласт. Спуснах се към него, свалих мечкоубиеца, легнах долу и протегнах тежката пушка към потъващия.
— Хвани ремъка!
— Улових го, сихди! О, Аллах, Аллах!
— Отблъсни се с краката. Не мога да се приближа много до теб. Дръж се обаче здраво!
Халеф употреби всичките си сили, за да оттласне тялото си нагоре, а в същото време аз дърпах здраво. Накрая успяхме — той лежеше върху здравия пласт на блатото. Едва поел дъх, дребосъкът се изправи на колене и започна да чете шейсет и четвъртата сура от Корана:
— Всичко, което е на небето и земята, слави Бога; негово е царството небесно и нему дължим възхвала, защото той е всемогъщ!
Той, мюсюлманинът, се молеше, а аз, християнинът, не можех да намеря думи, ако трябва откровено да си призная. Страшната солена повърхност зад мен лежеше така спокойна, неподвижна, блестяща, въпреки че беше погълнала нашите две животни и водача ни а пред нас виждах как бяга убиецът, причинил това нещастие. Всяка фибра на тялото ми трепереше и мина доста време, докато се успокоя.
— Сихди, ранен ли си? — попита Халеф.
— Не, но я ми кажи как се спаси?
— Скочих от коня, точно както направи и ти, сихди. По-нататък не знам. Можех да мисля отново едва когато стигнах до ръба на соления пласт. Но въпреки всичко с нас е свършено.
— Защо?
— Нямаме вече водач. О, Садек, приятелю на моята душа, духът ти ще ми прости, че съм виновен за смъртта ти. Но аз ще отмъстя за теб, тържествено ти обещавам, ще отмъстя за теб, ако не загина тук.
— Няма да умреш, Халеф.
— Ще загинем, ще умрем от глад и жажда.
— Ще имаме водач: Омар, сина на Садек.
— И как ще ни намери тук?
— Не чу ли, че е отишъл в Сефтими и днес щял да се върне?
— Въпреки това Омар няма да ни намери.
— Ще ни намери. Не каза ли Садек, че пътят за Сефтими и за Фетнаса съвпада в две трети от разстоянието?
— Сихди, ти ми даваш нова надежда и нов живот. Да, ще чакаме Омар да мине оттук.
— За него ще е истинско щастие, ако ни намери. Защото иначе ще загине на това място зад нас, тъй като предишната пътека потъна, а той не знае това.
Седнахме един до друг. Слънцето така прежуряше, че дрехите ни изсъхнаха за няколко минути и се покриха с коричка сол дотам, докъдето се бяха намокрили.
Втора глава
Пред съда
Въпреки дълбокото ми убеждение, че синът на убития ни водач ще дойде, той можеше, вместо да мине през езерото, да го заобиколи. И така чакахме с нарастваща тревога. Следобедът отмина, а до вечерта имаше само още два часа. Тогава различихме очертанията на човешка фигура, бавно приближаваща се от изток към мястото, където се намирахме ние. Тя приближаваше все повече и повече и ето че също ни забеляза.
— Хамдулиллях! Това е Омар Бен Садек — каза Халеф, сви ръце пред устата си като тръба и извика: — Омар, насам!
Човекът ускори крачките си и не след дълго стигна до нас. Той позна приятеля на своя баща.
— Добре дошъл, Халеф Омар! — поздрави той.
— Хаджи Халеф Омар! — поправи го Халеф.
— Извинявай! Радостта ми, че те виждам, е виновна за тази грешка. В Крие при татко ли си ходил?
— Да — отговори Халеф.
— Къде е той? Щом ти си в блатото, и той сигурно е някъде наблизо.
— Да, наблизо е! — обясни Халеф тържествено.
— Къде?
— На Омар Бен Садек, вярващия, му подобава да бъде силен, щом му е такъв късметът.
— Говори, Халеф, говори! Нещастие ли се е случило?
— Да. Аллах прибра баща ти при прадедите му.
Младежът стоеше пред нас, неспособен да каже нито дума. Той гледаше говорещия с изпълнени с ужас очи, а лицето му пребледня. Най-сетне успя да продума, но каза нещо съвършено различно от онова, което бях очаквал.
— Кой е този човек? — попита той.
— Това е Кара Бен Немзи, когото заведох при баща ти. Преследвахме двама убийци, които тръгнаха през блатото.
— Баща ми ли ви водеше?
— Да, той. Убийците бяха подкупили Арфан Ракедим и ни устроиха засада. Те застреляха баща ти. Той и конете потънаха в блатото, а нас Аллах спаси.
— Къде са убийците?
— Единият умря под солта, а другият замина с водача си за Фетнаса.
— Значи пътеката тук е разрушена?
— Да, не можеш да вървиш по нея.
— Къде потъна баща ми?
— Там, на трийсет крачки оттук.
Омар отиде дотам, докъдето соленият пласт беше здрав, гледа известно време втренчено пред себе си и след това се обърна на изток:
— Аллах, ти, Бог на всемогъществото и справедливостта, чуй ме, Мохамед, ти, Пророк на най-височайшия, чуй ме! Вие, халифи и мъченици на вярата, чуйте ме! Аз, Омар Бен Садек, няма да обръсна брадата си и няма да вляза в джамия, докато убийците на моя баща не идат в ада! Заклевам се!
Бях дълбоко потресен от тази клетва, но не можех да възразя срещу нея. След това Омар седна при нас и помоли с почти неестествено спокойствие:
— Разкажете ми!
Халеф изпълни желанието му. Когато той свърши, младежът стана.
— Елате! — Само тази единствена дума изрече той и тръгна по посока на Фетнаса.
Преди това бяхме минали през най-трудните места на пътя. Вече нямаше такава голяма опасност, от която да се страхуваме, въпреки че вървяхме през нощта. Сутринта стъпихме на брега на полуостров Нифсауа и видяхме пред себе си Фетнаса.
— И сега какво? — попита Халеф.
— Само ме следвайте — отговори Омар.
Това бяха първите думи, които чух от него от вчера насам. Той тръгна към най-близката до брега колиба. Пред нея седеше един възрастен мъж.
— Ес селям алейкюм! — поздрави Омар.
— Ве’алейкюм ес селям! — благодари старецът.
— Ти си Абдуллах ел Хамис, продавачът на сол, нали?
— Да.
— Виждал ли си водача Арфан Ракедим от Крие?
— Той пристигна тук с един чужденец малко преди разсъмване.
— И какво направиха след това?
— Водачът остана при мен да си отпочине, а после отиде при Бир Рекеб, за да се върне оттам към Крие. Чужденецът обаче си купи кон от сина ми и попита къде е пътят за Кбили.
— Благодаря ти, Абулмилх.[25]
Омар продължи пътя си мълчаливо и ни заведе в една колиба, където хапнахме малко фурми и пийнахме по чашка лагми. След това тръгнахме към Бешни, Негуа и Мансурах, където на запитванията си получавахме отговори, според които следвахме търсения от нас човек. От Мансурах не беше далеч до големия оазис Кбили. Тогава там все още имаше един турски векил, който под надзора на бея в Тунис управляваше полуострова Нифсауа. За целта на разположение му бяха предоставени десет войници.
Най-напред се насочихме към едно кафене. Но Омар не го свърташе на едно място. Той ни остави и се върна чак след час.
— Видях го — съобщи той.
— Къде? — попитах веднага.
— При векила[26]. Той е негов гост и е облечен в разкошни одежди. Ако искате да говорите с него, трябва да побързате, защото сега е време за прием.
Любопитството ми беше възбудено във висша степен. Един преследван, с обявена за главата му награда убиец беше гост на султански наместник! Странно!
Омар ни преведе през празен мегдан до ниска, каменна къща, по чиито външни стени нямаше и следа от прозорци. Пред вратата стояха войници, които се упражняваха под ръководството на един онбашия[27], а таббаала[28] гледаше облегнат на вратата. Пуснаха ни, без да се формализират, а един негър ни попита какво желаем. Той ни отведе в селямлъка, помещение с голи стени, чиято единствена подредба се състоеше от стар килим, постлан в един от ъглите на стаята. Върху него седеше човек с безизразни черти на лицето и пушеше тютюн от една прастара персийска хукаа[29].
— Какво искате? — попита той.
Тонът, с който бе зададен този въпрос, не ми се понрави. Затова му отговорих с контравъпрос:
— Кой си ти?
Той ме погледна слисано.
— Векилът! — изплъзна се от устата му.
— Искаме да говорим с госта, който днес или вчера е пристигнал при теб.
— Кой си ти?
— Ето паспорта ми.
Подадох документа на турчина. Той му хвърли един поглед, сгъна го и, го пъхна в джоба на шалварите си.
— Кой е този човек? — продължи да пита той, сочейки към Халеф с ръка.
— Моят слуга.
— Как се казва?
— Името му е Хаджи Халеф Омар.
— А кой е другият?
— Това е водачът Омар Бен Садек.
— А ти самият кой си?
— Нали прочете.
— Не съм го прочел.
— Написано е в паспорта ми.
— Написано е със знаците на неверниците. От кого го имаш?
— От френския консул в Алжир.
— Френският консул в Алжир няма власт тук. Паспортът ти има стойност на празен лист хартия. И така, кой си?
Реших да използвам името, което ми даде Халеф.
— Казвам се Кара Бен Немзи.
— Ти си син на немзите? Не ги познавам. Къде живеят?
— На запад от Турция до държавата на французите и англичаните.
— Оазисът, в който живееш, голям ли е, или имате само много малки оазиси?
— Населяваме един-единствен оазис, но той е толкова голям, че в него живеят петдесет милиона души.
— Аллах акбар! (Велики Боже!) Има оазиси, в които гъмжи от твои творения. Този оазис има ли потоци?
— В него има петстотин реки и милиони потоци. Много от тези реки са толкова големи, че по тях плават кораби, които събират повече хора, отколкото живеят в Басма или Рахмат.
— Аллах керим! (Милостиви Боже!) Какво нещастие, ако всички тези кораби бъдат погълнати в един и същи час от реките! В кой Бог вярват немзите?
— Вярват в твоя Бог, но не го наричат Аллах, а Отец.
— Значи не са сунити, а шиити?
— Те са християни.
— Господ да те погуби! Значи ти си християнин?
— Да!
— Гяур? И се осмеляваш да говориш с векила на Кбили? Ще заповядам да те набият с тояги по ходилата, ако не се постараеш веднага да се махнеш от очите ми!
— Сгреших ли нещо, закона ли престъпих, или те обидих?
— Да. Един гяур не може да си позволява да се явява пред очите ми. Но давай по-нататък! Как се казва водачът ти?
— Омар Бен Садек.
— Добре! Омар Бен Садек, откога служиш на този немзи?
— От вчера.
— Не е много. Ще бъда милостив и ще заповядам да ти ударят само двайсет тояги по ходилата. После се обърна към мен и продължи:
— А как се казва слугата ти там?
— Аллах акбар (Господ е велик), но за съжаление ти е дал толкова малко ум, че не можеш да запомниш наведнъж две имена. Както вече ти казах, името на слугата ми е Хаджи Халеф Омар!
— Ти да ме опозориш ли искаш, гяур? След това ще произнеса присъдата ти! И така, Халеф Омар, ти си хаджия, а служиш на неверник? Това налага двойно наказание. Откога си при него?
— От пет седмици.
— Значи ще получиш шейсет удара по ходилата и ще стоиш пет дни без храна и вода. А сега пак ти, как беше името ти?
— Кара Бен Немзи.
— Добре, Кара Бен Немзи, извършил си три големи престъпления.
— Какви, сихди?
— Не съм ти никакъв сихди: трябва да ме наричаш дженабънъс или хасретинъс, тоест Ваша милост или Ваше височество! Престъпленията ти са следните: първо, подмамил си двама правоверни да ти служат. Това прави 15 удара с тояги. Второ, ти се осмели да нарушаваш кефа ми. Това прави още петнайсет удара. Трето, ти се усъмни в умствените ми способности. Затова получаваш двайсет удара, или общо петдесет удара по стъпалата. И тъй като е мое право за всяка присъда да изисквам верги, налог, всичко, което имаш в себе си, отсега нататък ще принадлежи на мен; конфискувам го.
— О, велики господарю, възхищавам ти се. Твоята справедливост е огромна, мъдростта ти е още по-голяма, милостта ти безгранична, а благоразумието и хитростта ти нямат равни на себе си! Моля те, благородни бей на Кбили, разреши ни да видим госта ти, преди да изтърпим наказанието си.
— Какво искаш от него?
— Предполагам, че е мой познат, и искам да му се полюбувам.
— Гостът ми не е твой познат. Защото той е велик воин, верен поданик на султана, когото Аллах ще благослови, и е ревностен последовател на Корана; тоест той никога не е бил познат на някой неверник. Но за да види как векилът на Кбили наказва престъпленията, ще пратя да го извикат. Не ти ще му се любуваш, а той ще се наслаждава на наказанието, което ще получиш. Моят гост знаеше, че ще дойдете.
— А! И откъде знаеше?
— Минали сте покрай него, без да го забележите, и той веднага ми съобщи за вас. Ако не бяхте дошли сами, щях да изпратя да ви доведат.
— Той е дал сведения за нас? Какви?
— Ще узнаете. А после ще изтърпите по едно още по-тежко наказание.
Във всеки случай нашето посещение при този султански служител взе много странен обрат. Един векил с десет войници в такъв отдалечен оазис не би могъл да бъде нищо друго освен най-много чауш или мюлязъм , а по онова време в Турция притежателите на такива звания не са били нещо по-различно от слуги, които чистели ботушите и пълнели лулите на по-високопоставените от тях. Бяха изпратили добрия човечец в Кбили, за да му дадат възможност да се погрижи сам за себе си, а после го бяха забравили. Впрочем беят на Тунис вече бе изгонил всички турски войници от страната, а бедуинските племена бяха под закрилата на султана дотолкова, че всяка година той изпращаше на вождовете им уговорените почетни наметала, а те му се отблагодаряваха, като изобщо не мислеха за него. Така че за препитанието си почтеният векил трябваше да разчита само на изнудването и понеже по отношение на туземците това беше опасно дело, един чужденец като мен му бе добре дошъл. Той не знаеше нищо за Германия, нямаше представа за значението на консулствата, живееше сред разбойнически номадски племена, беше убеден, че съм беззащитен и безнаказано може да прави с мен всичко, каквото си поиска.
Без съмнение вярно беше и това, че разчитах само на себе си, но и през ум не ми минаваше да се страхувам от «негово височество». Нещо повече, доставяше ми удоволствие, че той така безочливо искаше да ни ощастливи с боя с тояги. Същевременно бях любопитен да узная дали неговият гост наистина бе търсеният от нас арменец. Вече предчувствах какво престъпление ни беше преписал. Във всеки случай той бе стар познат на векила и използваше това обстоятелство, за да ни обезвреди по някакъв начин.
Наместникът плесна с ръце и веднага се появи един черен слуга, който се хвърли на земята пред него като пред самия султан. Векилът му прошепна няколко думи, след което слугата отново се оттегли. Не след дълго вратата се отвори и влязоха
1 Чауш — фелдфебел. — Бел. нем. изд.
2 Мюлязъм — лейтенант. — Бел. нем. изд.
десетте войници със своя онбашия. В съшитите си от всякакви парцали дрехи, които по нищо не приличаха на военна униформа, те представляваха доста жалка гледка. Повечето от тях бяха боси, обаче всички носеха пушки, с които можеше да се прави всичко друго, но не и да се стреля. Те безразборно се хвърлиха един през друг на пода пред векила, който най-напред ги изгледа с възможно най-господарския си поглед, а след това издаде своята заповед:
— Калкънъз! (Станете!)
Войниците се изправиха, а онбашията извади от ножницата тежкия си сарас.
— Сърия гиринис! (Стройте се в редица!) — изръмжа той с глас като на мечка.
Те се строиха един до друг; държейки пушките в кафявите си ръце кой както му падне.
— Силях омуза! (Пушки на рамо!) — заповяда после онбашията.
Пушките се вдигнаха нагоре, блъскаха се една в друга, в стената или в главите на представителните юнаци, но след известно време все пак се озоваха върху раменете на притежателите си.
— Селям дур! (За почест!)
Пушките отново се оплетоха в забъркан възел и нищо чудно, че на една от тях цевта падна. Войникът невъзмутимо се наведе, взе я, огледа я от всички страни, за да се убеди, че дупката, от която се стреля, е все още там, след това извади от джоба си канап от палмово лико и внимателно завърза цевта за ложата на пушката. Най-накрая с доволна физиономия той постави поправеното оръжие в онова положение, в което беше разпоредено в последната заповед.
— Рахат дурун! Лаф етмейин! (Мирно! И не говорете!)
При това нареждане бойците видимо здраво стиснаха устни и със сериозно намигане дадоха да се разбере, че безспорно имат намерение да не издадат нито звук. Те забелязаха, че са ги довели да охраняват трима престъпници, а това означаваше да ни направят впечатление.
Наистина трябваше да полагам големи усилия да остана сериозен при това необикновено зрелище. Както забелязах, в резултат на ведрото ми настроение двамата ми придружители бяха добили смелост.
И ето че вратата отново се отвори. Очакваният гост влезе. Беше Хамд ал Амасат.
Без да ни удостои с поглед, той се запъти към килима, седна до векила и пое лулата от ръката на негъра, който се беше появил. Едва тогава вдигна глава и ни изгледа с презрение.
Тогава наместникът взе думата и ме попита:
— Този ли е човекът, когото искаше да видиш? Познат ли ти е?
— Да.
— Ти каза истината, той е твой познат. Това означава, че го познаваш, но не ти е приятел.
— Бих му бил много задължен за приятелството. Как се казва той?
— Нарича се Абу ен Насър.
— Това не е вярно. Името му е Хамд ал Амасат.
— Гяур, не се осмелявай да ме обвиняваш в лъжа, иначе ще получиш двайсет тояги повече! Приятелят ми наистина се казва Хамд ал Амасат. Но трябва да знаеш, кучи сине, че още когато бях миралай в Стамбул, една нощ бях нападнат от гръцки бандити; тогава дойде Хамд ал Амасат, поговори с тях и ми спаси живота. От онази нощ насам той се казва Абу ен Насър, баща на победата, защото никой не може да му се противопостави, а какво остава за един гръцки бандит.
Не можах да се сдържа и високо се изсмях.
— Ти си бил в Стамбул миралай, тоест полковник? В кои части?
— В гвардията, сине чакалов.
Пристъпих една крачка към него и вдигнах дясната си ръка.
— Само да се осмелиш още веднъж да ме обидиш, такъв шамар ще ти зашлевя, че утре сутринта носът ти ще прилича на минаре. Ти, негоднико, ще ми разправяш, че си бил полковник! Тия можеш да ги дрънкаш само тук, на твоите бабаити в оазиса, но не и на мен! Разбра ли?
Наместникът се изправи изненадващо бързо. Досега не му се беше случвало подобно нещо и главата му не можеше да го побере. Той ме гледаше втренчено, сякаш бях призрак, а след това не знам дали от яд или от стеснителност, заеквайки, каза:
— Гяур, аз можех да стана дори лива-паша , ако не ми харесваше повече службата тук, в Кбили.
— Да, ти си истински образец на смелост и храброст. Бил си се с бандити, които твоят приятел е победил само с думи. Чуваш ли: с думи! Явно той им е бил много добър познат, а може би и член на бандата им. Хамд ал Амасат извърши убийство с грабеж в Алжир. В Уади Тарфауи уби един човек, а в Шот ал Джерид застреля моя водач, бащата на този младеж, защото искаше да погуби мен. Преследвах го до Кбили и ето че го намирам като приятел на един човек, който твърди, че бил на служба
1 Лива-паша — генерал-майор. — Бел. нем. изд.
при султана с чин полковник! Обвинявам го пред теб в убийство и, искам от теб да го арестуваш!
Сега се изправи и «бащата на победата».
— Този човек е гяур! — извика той. — Пил е вино и не се чува какво говори. Първо трябва да изтрезнее и тогава да се оправдава.
Това вече беше прекалено. В следващия миг сграбчих арменеца, вдигнах го и го тръшнах на пода. Той отново скочи и извади нож.
— Кучи сине, ти посегна на един правоверен и трябва да умреш!
След тези думи той яростно се нахвърли върху мен. Аз обаче му отвърнах с добре премерен удар в слепоочието, от който той се строполи и остана да лежи неподвижен на пода.
— Хванете го! — заповяда векилът на войниците си, сочейки към мен.
Очаквах, че те веднага ще се нахвърлят върху мен, но за мое удивление видях да правят нещо съвсем друго. А именно онбашията излезе пред хората си и заповяда:
— Силяхваръ йере койун! (Оставете оръжието!) Всички едновременно се наведоха, оставиха пушките си на пода и после отново се върнаха в предишното си положение.
— Сага дьон! (Надясно!)
Смелите бойци се обърнаха надясно и сега стояха в колона един зад друг.
— Адамъ ортайа алънъз, кошунус! (Обградете го, ходом марш!)
Като на плац за учение те вдигнаха левия крак и фланговият започна да отмерва такта: «сол-сага, сол-сага» (Леви-десни, леви-десни!), замаршируваха те около мен и като се наредиха в кръг, спряха по команда на онбашията.
— Тутунус! (Хванете го!)
Двайсет ръце със сто кафяви, мръсни пръсти се протегнаха напред към мен отляво и дясно и ме хванаха за наметалото. Положението беше толкова комично, че от смях не можех да направя и едно движение, за да се освободя.
— Бей хазретлерим, херифи тутук! (Ваше височество, хванахме го!) — обяви командващият храбрия отряд.
— Бир даха коювермеин! (Не го изпускайте!) — заповяда наместникът със строга физиономия.
Стоте пръста се впиха в наметалото ми още по-здраво отпреди и само церемониалното достойнство, с което се извършваше всичко, беше виновно, че едва сдържах смеха си.
Докато ставаше това, Абу ен Насър отново се беше изправил. Очите му горяха от гняв и жажда за отмъщение, когато каза на векила:
— Заповядай да го застрелят!
— Да, той трябва да бъде убит. Преди това обаче трябва да го разпитам, защото съм справедлив съдия и не искам да осъждам никого, преди да съм го чул. Изложи обвинението си!
— Този гяур — започна убиецът — вървеше с един водач и слугата си през соленото блато. Там той се натъкна на нас и събори спътника ми във водата и моят приятел злочесто се удави.
— Защо го направи?
— За да си отмъсти.
— За какво искаше да си отмъщава?
— В Уади Тарфауи уби един човек. Ние го заварихме и искахме да го заловим, но той успя да избяга.
— Можеш ли да се закълнеш в думите си?
— Кълна се в брадата на Пророка!
— Това е достатъчно… Чу ли обвинението? — бях запитан после аз.
— Да.
— И какво ще отговориш?
— Че обвинителят е подлец. Той беше убиецът и в разказа си просто размени извършителите.
— Абу ен Насър се закле, а ти си гяур. Не вярвам на теб, а на него.
— Питай слугата ми! Хаджи Халеф ми е свидетел.
— Той служи на неверник и затова думите му нищо не струват. Ще наредя да свикат Великия съвет на оазиса, който, ще чуе думите ми и ще произнесе присъдата си над теб.
— Ти не искаш да ми повярваш, защото съм християнин, а все пак се доверяваш на един неверник. Този Хамд ал Амасат или, от мен да мине, Абу ен Насър, е арменец, тоест също не е мюсюлманин, а християнин.
— Моят приятел се закле в Пророка.
— Това е низост и грях, за което Господ ще го накаже. Щом ти не искаш да ме чуеш, ще го обвиня пред съвета на оазиса.
— Един гяур не може да обвинява правоверен, а съветът на оазиса не би могъл и с пръст да го докосне, защото приятелят ми притежава буюрулду и с него е «под сянката на падишаха».
— И аз съм под сянката на своя крал. И също разполагам с редовен паспорт. Той е в джоба ти.
1 Под сянката на падишаха — под закрилата на падишаха, — Бел. пр.
— Той е написан на езика на гяурите и ще се омърся, ако го прочета. С твоя случай ще се занимаем още днес, но най-напред ще си получите заслужения бой: ти петдесет, твоят слуга шейсет, а водачът ти двайсет удара по стъпалата. Изведете ги на двора, аз идвам след вас!
— Алъкоюн еллери! (Отдръпнете ръцете си!) — заповяда онбашията.
Стоте пръста ме пуснаха.
— Тюфеклери каддърънъз! (Вдигнете пушките!)
Юнаците се спуснаха към пушките си и отново ги взеха.
— Ортая алън хер ючуну! (Обградете тримата!)
Те веднага обкръжиха Халеф, Омар и мен. Отведоха ни на двора, в средата на който имаше каменен блок във формата на скамейка. По това личеше, че е предназначен за тези, които трябваше да бъдат наказвани.
Тъй като се бях подчинил спокойно, моите двама спътници ме следваха също без да се съпротивляват, но по очите им познавах, че само чакат да видят какво ще направя аз, за да сложат край на този фарс.
След като ни държаха известно време пред каменната скамейка, се появи векилът с Абу ен Насър. Пред тях вървеше негърът и носеше килима. Той го разстла на земята и щом двамата седнаха, им подаде огън за изгасналите лули. Наместникът посочи към мен.
— Елли даяк вурун она! (Ударете му петдесет тояги!) Моментът настъпи!
— Паспортът ми още в джоба ти ли е? — попитах аз наместника.
— Да.
— Дай ми го!
— Никога няма да си го получиш обратно.
— Защо?
— Защото нито един правоверен не бива да се омърсява с него.
— Ти наистина ли смяташ да ги накараш да ме бият?
— Определено!
— Тогава ще ти покажа какво прави един немзи, когато е принуден да търси своята справедливост.
Малкият двор беше обграден от три страни с висок зид, а четвъртата беше препречена от сградата. Към пътя имаше само един изход, там, откъдето бяхме дошли. Нямаше зяпачи, значи бяхме трима срещу тринайсет. Не бяха ни взели оръжията, така изискваше рицарският закон на пустинята. Векилът беше абсолютно безопасен, а и войниците му също. Само Абу ен Насър можеше да стане опасен. Преди всичко трябваше да обезвредя него.
— Имаш ли някаква връв? — попитах тихо Омар.
— Да, тази на наметалото ми.
— Извади я! — А на Халеф казах: — Застани на изхода и не пускай никого!
— Потърси си я! — беше отговорил междувременно векилът.
— Веднага! — Казвайки това, аз внезапно се измъкнах от войниците и скочих върху Абу ен Насър, извих ръцете му на гърба, така че в позата, в която беше седнал, не можеше да се помръдне:
— Завържи го! — заповядах на Омар.
Тази заповед бе излишна, защото Омар веднага ме беше разбрал и вече омотаваше с връвта си ръцете на арменеца. Още преди някой да успее да предприеме нещо срещу нас, той бе завързан. Неочакваната ми атака страшно изненада векила и неговата охрана. Сега с дясната ръка извадих ножа си, а с лявата хванах наместника за тила. От страх той разпери крака и ръце, сякаш беше умрял. За сметка на това пък се оживиха войниците.
— Кошун имдад арайън! (Идете да доведете помощ!) — изръмжа онбашията, който пръв дойде на себе си.
Сабята му пречеше, той я хвърли и побягна към изхода. Другите го последваха. Там обаче вече бе застанал славният Халеф с готово за стрелба оръжие.
— Гери, бурада дураджаксънъз! (Назад! Не мърдайте оттук!) — извика той.
Храбрите бойци се стъписаха, обърнаха се и се разбягаха на всички страни, за да търсят закрила в ъглите на зидовете.
Омар също беше извадил ножа си и седеше до мен с мрачен поглед, готов да забие острието в сърцето на Абу ен Насър.
— Мъртъв ли си? — попитах аз векила.
— Не, но ти сигурно ще ме убиеш?
— Това зависи от теб, въплъщение на справедливостта и смелостта. Животът ти виси на косъм.
— Какво искаш от мен?
Още преди да му отговоря, се разнесе ужасеният вик на жена. Погледнах нагоре и забелязах ниска, дебела женска фигура, която се носеше към нас с видимо усилие, почти търкаляйки се.
— Дур! (Стой!) — изпищя тя. — Йолдюрме ону беним ко-джам дър. (Не го убивай, той е мой мъж!) ; Значи тази закръглена дама, която изпод диплите на дрехите си се носеше към мен с движения, наподобяващи плуване, беше милостивата госпожа наместничка. Явно зад прозореца с решетките на женските покои тя е искала да наблюдава изпълнението на наказанието, но за свой ужас е трябвало да установи, че наказанието щеше да бъде наложено на съпруга й. Попитах я спокойно:
— Коя си ти?
— Векелин каръсъйъм (Аз съм жената на векила) — отвърна тя.
— Евет, авратъмдър кбилинир гюлю (Да, това е жена ми — розата на Кбили) — потвърди векилът, пъшкайки.
— Как се казва тя?
— Адъм Айша (Казвам се Айше) — съобщи тя.
— Евет, адъ Айша (Да, тя се казва Айше) — прозвучаха като ехо думите от устата на турчина.
Значи това бе розата на Кбили и се казваше Айше. Към такова едно нежно същество трябваше да бъда отстъпчив.
— Ако ми покажеш руменината на лицето си, о цвете на оазиса, ще отдръпна ръката си от него — казах аз.
Яшмакът веднага се отметна от лицето й. Тя беше живяла достатъчно дълго време сред арабите, чиито жени ходеха с незакрити лица, и затова беше станала по-малко сдържана, отколкото трябваше да бъде една туркиня. Впрочем тук, както тя си мислеше, ставаше дума за скъпоценния живот на съпруга й.
Видях едно безцветно, безизразно женско лице, което беше толкова пълно, че в него едва можеха да бъдат различени очите и чипото носле. Мадам Айше бе сигурно на четирийсет години, но беше решила да заличи белезите на възрастта си с високо изписани черни вежди и начервени устни. По една черна точка на всяка от страните й придаваше особен израз, а щом ръцете й се подадоха изпод дрехите до лактите, забелязах, че не само ноктите, но и целите й ръце бяха боядисани с къна.
— Благодаря ти, слънце на Джерид — поласках я аз. — Ако ми обещаеш, че векилът ще остане на мястото си, без да мърда, няма да му се случи нищо лошо.
— Каладжак. Сана, сьос вериним. (Ще стои кротко. Обещавам ти.)
— Тогава трябва да е благодарен на твоята прелест, че няма да го размажа като инджир , сложен в пресата за изсушаване. Гласът ти е мелодичен като флейта, очите ти блестят като слънцето, а фигурата ти е като на Шехеразада. Само заради теб правя тази жертва и го оставям да живее.
Аз отдръпнах ръката си от наместника. Той се изправи със стон на облекчение, но послушно остана в седящата си поза.
1 Инджир — смокиня. — Бел. нем. изд.
Айше внимателно ме огледа от главата до петите, а след това любезно ме попита.
— Кой си ти?
— Аз съм Кара Бен Немзи, чужденец, чиято родина е далеч отвъд морето.
— Хубави ли са вашите жени?
— Хубави са, но не приличат на жените от Шот ал Кебир.
Мадам Айше се усмихна доволно и аз разбрах, че съм спечелил нейната благосклонност.
— Немците са много умни, много храбри и учтиви хора, вече бях чувала за това — заключи тя. — Добре си дошъл при нас! Но я ми кажи, защо си вързал този човек? Защо войниците ни избягаха от теб? И защо искаше да убиеш великия наместник?
— Вързах този човек, защото е убиец. Войниците ви избягаха от мен, защото разбраха, че ще ги победя. А векила вързах, защото искаше да ме налага с тояги, а след това и вероятно да ме осъди на смърт, без да ми даде дължимата справедливост.
— Ще получиш справедливост!
Тези думи ме наведоха на натрапчивото убеждение, че и в Ориента чехълът има същата магическа сила, както и на Запад. Векилът усети, че авторитетът му е застрашен, и се опита да го защити.
— Аз съм справедлив съдия и ще…
— Сен сус! (Ти сега мълчи!) — заповяда му тя. — Знаеш, че познавам този човек, който се нарича Абу ен Насър, баща на победата, но е по-добре, ако се казва Абу ал Ялан, баща на лъжата. Той е виновен, че те изпратиха в Алжир тъкмо когато щеше да станеш мюлязъм. Той е виновен, че и след това дойде в Тунис и че тук ще бъдеш погребан в самота, и колкото пъти е идвал при теб, все е трябвало да правиш неща, които са ти причинявали вреда. Аз го мразя и нямам нищо против този чужденец да го убие.
— Абу ен Насър не може да бъде убит, той е под сянката на падишаха.
— Тут агзънъ! (Затваряй си устата!) Той е под сянката на падишаха, но този чужденец е под сянката на наместничката, под моята сянка! Чуваш ли? А който е под моята закрила, ти не можеш да пипнеш с пръст. Стани и тръгвай след мен!
Той се изправи. Тя се обърна и тръгна, а той направи физиономия, че трябва да я последва. Това обаче не съответстваше на моите намерения.
— Стой! — заповядах аз, като пак го хванах за врата. — Ти оставаш тук!
Тогава госпожа Айше се обърна.
— Нали каза, че ще го освободиш? — попита тя.
— Да, но само при условие, че остане на мястото си.
— Но той не може да седи тук цяла вечност!
— Имаш право, о, роза на Кбили, но ще трябва да остане тук, докато се уреди моят въпрос.
— Той вече е уреден.
— По какъв начин?
— Нали ти казах, че си добре дошъл при нас?
— Да, вярно е.
— Това означава, че си наш гост и можеш да останеш тук с хората си, докогато искаш.
— А Абу ен Насър, когото ти нарече Абу ел Ялан?
— Той е твой и можеш да правиш с него каквото пожелаеш.
— Истина ли е това, векил?
Турчинът се поколеба, преди да отговори, но един строг поглед на неговата господарка го накара да проговори.
— Да — увери ме послушният векил.
— Заклеваш ли се?
— Заклевам се.
— В Аллах и неговия Пророк ли?
— Трябва ли? — попита той мадам, розата на Кбили.
— Трябва! — отговори Айше решително.
— Е тогава се кълна в Аллах и Пророка!
— Сега може ли да дойде с мен? — попита ме тя.
— Може — отвърнах.
— Ела след това да ядеш с нас овнешко с кускус.
— Има ли тук някое сигурно място, където мога да затворя Абу ен Насър? — попитах аз господарката.
— Не. Вържи го за ствола на палмата, там до зида! Няма да ти избяга, защото ще заповядам на войниците да го пазят.
— Аз сам ще го охранявам — отговори Омар вместо мен. — От мен няма да може да избяга и със смъртта си ще заплати за живота на моя баща. Ножът ми е остър като погледа ми.
От момента на залавянето му убиецът все още не беше проронил нито дума, но той ни гледаше сърдито и страшно, докато ни следваше към палмата, за която го завързахме. Нямах намерение да го убивам, но беше станал обект на кърваво отмъщение и знаех, че никакво застъпничество пред Омар нямаше да помогне, за да го помилва. Еддем биддем, или както турците казват кан канъ йодер, за кръв с кръв се плаща. Въпреки всичко, което се беше случило, на мен ми се искаше без мое знание да успее да избяга, макар че той сигурно не би ме пощадил, ако имах нещастието да попадна в ръцете му.
И така аз поверих Хамд ал Амасат на Омар и се отправих с Халеф към селямлъка. По пътя дребното човече ме попита:
— Сихди, ти твърдеше, че този човек е арменски християнин, но трябва да се съгласиш, че е много зъл. Съзнаваш ли сега, че християните са лоши хора? Ти трябва да приемеш правата вяра, ако не искаш вечно да се пържиш в ада.
— Ти самият ще се пържиш там.
— Защо?
— Нали ми разказа, че в Дерк асфал, в седмия и най-дълбок кръг на ада, се пържат всички лъжци и лицемери и трябва да ядат от дяволските глави, растящи по дървото саккум.
— Да, но какво общо имам аз с това?
— Ти си лъжец и лицемер!
— Аз ли, сихди? Езикът ми говори само истината, а в сърцето ми няма притворство. Който ме нарича такъв, какъвто ме нарече ти, ще получи от мен куршум.
— Ти лъжеш, че си видял Мека, и се представяш за хаджия. Да разкажа ли това на векила?
— Аман, аман — извинявай! Не можеш да причиниш такова нещо на Халеф Омар, на най-верния си слуга, когото можеш да намериш.
— Добре, няма да го направя, но ти знаеш при какво условие ще мълча.
— Знам го и ще го спазвам, но ти ще станеш истински правоверен дори и да не искаш, сихди!
Влязохме в селямлъка, където векилът вече ни очакваше. Физиономията, с която ме посрещна обаче, не беше особено любезна.
— Седни! — покани ме той.
Приех поканата му и седнах съвсем близо до него, а Халеф се зае с лулите, които междувременно бяха поставени в единия ъгъл на стаята.
— Защо поиска да видиш лицето на жена ми? — започна той разговора.
— Защото съм европеец и съм свикнал да гледам лицата на тези, с които разговарям.
— Лоши обичаи имате! Нашите жени се забулват, а вашите се излагат на показ. Нашите жени носят дълги горни и къси долни дрехи, а вашите носят къси горни и дълги долни дрехи, а често и горните, и долните са къси. Виждали ли сте някога някоя от нашите жени при вас? А вашите момичета идват при нас и защо? От любопитство! Аиб! (Позор!)
— Векил, това ли е гостоприемството, което ми обещахте?
Откога имате обичай да посрещате гостите си с обиди? Не ми трябва нито овнешкото ти, нито кускусът ти и затова пак слизам в двора. Последвай ме!
— Извинявай, ефенди! Исках само да ти кажа какво си мислех, но не съм възнамерявал да те обиждам.
— Който не иска да обижда, не бива винаги да казва каквото мисли. Бъбривият мъж прилича на счупена стомна, от която никой няма нужда, защото тя нищо не може да задържи.
— Седни пак — помоли ме той — и ми разкажи къде срещна Абу ен Насър.
Подробно му разказах нашето приключение. Той ме изслуша мълчаливо и накрая направи недоверчива физиономия.
— Значи смяташ, че той е убил търговеца в Блида?
— Да.
— Но не си бил там?
— Да, обаче си направих съответните изводи.
— Само Аллах може да предполага, той е всезнаещ. А мисълта на човека е като лош ездач, когото непослушният кон отвежда не там, където той иска да отиде.
— Само Аллах може да предполага, защото е всезнаещ ли? О, векил, умът ти е уморен от многото овнешко с кускус, което си изял! Тъкмо защото Аллах е всезнаещ, няма нужда да прави изводи. Който прави предположения, той търси резултат от възприятията си, без предварително да знае нещо.
— Чувам, че си алим, който е посещавал много училища, защото говориш с думи, които никой не може да разбере. И значи смяташ, че Абу ен Насър е убил човека в Уади Тарфауи?
— Да.
— Беше ли там?
— Не.
— Мъртвият ли ти го разказа?
— Всеки, дори и овните, които ядеш, знаят, че мъртвите не могат да говорят.
— Ефенди, сега ти самият говориш непочтително. Значи не си бил там, а мъртвият не е могъл да ти каже. Откъде знаеш тогава, че Абу ен Насър е убиец?
— Видях една следа и тръгнах по нея, а когато го срещнах, той си призна за убийството.
— Това, дето си намерил следа, не е доказателство, че той е убиец, защото никой досега не е убивал някого, оставяйки след себе си следа. А това, че ти е признал за убийството, въобще не може да ме заблуди; той е шакаджъ, шегаджия, който просто е искал да си направи шега.
— С убийства никой не си прави шеги.
— Е, защо пък не с човек като теб. Значи ти смяташ, че той е застрелял водача Садек?
— Да.
— Ти беше ли там?
— Разбира се.
— И видя всичко?
— Дори много добре. Хаджи Халеф Омар също е свидетел.
— Е добре, значи Абу ен Насър е застрелял Садек. И затова ти твърдиш, че той е убиец?
— Естествено.
— Ефенди, дано Аллах избистри мисълта ти, защото трябва веднага да признаеш, че човек не бива да прави изводи.
— Как така?
— Тъй като си бил свидетел как Абу ен Насър е застрелял водача, ти си правиш извода, че той е убиец?
— Да. Точно така.
— Не е така! А ако е било кръвно отмъщение? Има ли в твоята страна кръвно отмъщение?
— Не.
— Тогава ти казвам, че този, който убива заради кръвно отмъщение, не е убиец. Никой съдия не може да го порицае. Само роднините на убития имат право да го преследват.
— Но Садек не е обиждал твоя гост.
— Тогава племето, към което принадлежи Садек, го е обидило.
— Но в случая няма нищо такова. Този Абу ен Насър, който всъщност се казва Хамд ал Амасат, а преди това, разбира се, е носил арменско име, застреля водача Садек, чийто син Омар е тук, а както ти преди малко обясни, този Омар има право върху живота на убиеца. Трябва да се споразумееш с Омар, но се погрижи този «баща на победата» повече да не ми се мярка пред очите, иначе ще си разчистя сметките с него. Впрочем я първо ми върни паспорта! Ще ми трябва на други места.
— Ефенди, сега от думите ти струи мъдрост. Ето ти паспорта! Веднага ще говоря с Омар да освободи Абу ен Насър. Но ти можеш да бъдеш мой гост колкото дълго пожелаеш.
Той стана и излезе на двора. Предварително знаех, че всичките му усилия пред Омар щяха да бъдат напразни. И действително след известно време наместникът се върна с мрачна физиономия и не изрече нито дума, докато не донесоха опеченото на шиш овнешко, приготвено от прелестните къносани пръсти на «розата на Кбили». Халеф и аз здравата си похапвахме и тъкмо векилът ми казваше, че Омар ще се храни вън на двора, защото не биваше да се отделя от жертвата си, вън се чу силен вик. Ослушах се, а викът се повтори:
— Брех, ефендине! (Ефенди, на помощ!)
Този вик беше отправен към мен. Скочих и изтичах на двора. Омар лежеше на земята и се боричкаше с войниците, но от пленника нямаше и следа. На изхода към улицата стоеше негърът и ми се усмихваше с невинна физиономия.
— Избяга, сихди — ето го, препуска там!
С три скока се озовах навън и видях как Абу ен Насър изчезва между палмите. Той яздеше бързоходна камила, която явно чудесно се справяше с разстоянията. Разбрах всичко. Мисията на векила в двора беше завършила с неуспех, но въпреки това той е искал да спаси Абу ен Насър. Беше заповядал на негъра да приготви камила, а на войниците — да хванат Омар и да освободят заловения. Единайсетте храбри юнаци все пак се бяха решили на нещо и номерът бе успял.
Разбира се, те скъпо заплатиха този успех. Омар беше използвал ножа си и след като най-сетне разпръснах кълбото борещи се, видях, че повечето от тях бяха ранени.
— Той избяга, ефенди! — изпъшка от яд и напрежение младият водач.
— Видях.
— Накъде?
— Натам.
С ръка показах посоката.
— Накажи тези хора тук, ефенди, а аз ще тръгна след убиеца.
— Той обаче има бързоходна камила — напомних му аз.
— Въпреки това ще го настигна.
— А какво ще яздиш?
— Ефенди, тук имам приятели, които ще ми дадат добро ездитно животно, както и фурми и мехове с вода. Преди още убиецът на баща ми да стигне до линията на хоризонта, аз ще съм по следите му. А ако ме последваш, ще попаднеш на моите дири.
Омар Бен Садек бързо се отправи на път. Халеф бе видял всичко и ми помогна да освободя Омар от ръцете на войниците. Той кипеше от гняв.
— Защо освободихте този човек, кучи синове, потомци на мишки и плъхове?
Разгневеният човек сигурно щеше да продължи конското си евангелие, ако не се беше появила жената на векила. Тя бе плътно забулена.
— Какво се е случило? — попита тя.
— Твоите хора нападнаха водача ми…
— Ах вие, подлеци и мерзавци! — извика Айше, тропайки с крак и размахвайки червените си юмруци изпод фереджето.
— … и освободиха арестувания…
— Вие, разбойници и измамници! — гневно продължи розата на Кбили и ръкомахаше така, сякаш искаше да ги хване.
— По заповед на векила — добавих аз.
— На векила ли? Този непокорен червей, некадърник и инат! Но ръката ми ще го достигне, и то веднага, на момента!
Айше се обърна и се понесе към селямлъка, изпълнена с гняв.
О, ти, благословено влияние на чехъла, твоят скиптър е един и същ и на север, и на юг, на изток и на запад. Халеф направи доволна физиономия и каза:
— Тя е наместникът, а той — наместничката, а ние сме на по-сигурно място тук, отколкото ако имахме буюрулду и бяхме под сянката на султана. Хамдулиллях (слава на Аллаха), че не съм толкова щастлив, да съм векил с такава наместничка!…
Трета глава
В харема
Беше по онова време на деня, когато слънцето изпращаше в долината на Нил най-знойните си лъчи и всеки, на когото се налагаше да е под открито небе, гледаше да се скрие под някой покрив и да си почине на хладина.
Аз също лежах на мекия диван в жилището, което бях наел, сърбах ароматно кафе и се наслаждавах на уханието, излизащо от натъпканата ми с джебели лула. Дебелите стени, които нямаха прозорци от външната страна, спираха зноя, а пропускливите глинени съдове, през чиито стени се изпаряваше вода от Нил, правеха въздуха до такава степен поносим, че почти не усещах иначе обичайната обедна умора.
Тогава навън се чу хокащият глас на моя слуга Халеф ага.
Халеф ага ли? Да, моят добър, дребничък Халеф беше станал ага, господар и кой го направи такъв? Смешен въпрос! Кой иначе, ако не той самият!
Бяхме дошли в Египет през Триполи и Куфарех. За преживяванията ни по дългия път няма да говоря, защото нямат тясна връзка със случките от това пътуване. За тях ще разкажа по-късно в специална книга.
След това посетихме и град Кайро, който египтяните наричат просто столицата, но предпочитат да го споменават като ал Кахира, победоносния. Изкачихме се нагоре по течението на Нил, доколкото ми позволяваха ограничените средства, и накрая си наехме жилище в Кертаси, в което щях да се чувствам много добре, ако диванът ми и всички килими не бяха гъсто населени с онези подскачащи и хапещи създания, за които Фишарт пише:
«Хапе ме нещо, какво ли е то?»
и от които освен pulex canis3 с големите очи и червеникавите Pulex musculi са познати и обичаните от всички Pulex irritans и злите Pulex penetrans. За съжаление трябва да кажа, че в Египет бяха ловните полета не на човешките, а на «penetrans», тоест не на дразнещите, а на проникващите бълхи, затова не е необходимо
1 Джебели — вид много хубав сирийски тютюн. — Бел. нем. изд.
2 Фишарт, Йохан — нем. писател. 1546 — 1590 г. — Бел. пр.
3 Pulex canis — кучешки бълхи. — Бел. пр,.
4 Pulex musculi — миши бълхи. — Бел. пр.
5 Pulex irritans — човешки бълхи. — Бел. пр.
6 Pulex penetrans — проникващи в тялото бълхи. — Бел. пр.
да добавям, че моят кеф, обедната ми почивка, не остана необезпокояван.
И така, навън се чуваше гълчащият глас на моя Халеф ага, който ме изтръгна от дрямката ми.
— Какво? Как? С кого?
— С ефенди — чу се плах отговор.
— Искаш да нарушиш спокойствието на ефенди, на великия господар и учител?
— Трябва да говоря с него.
— Какво, ти трябва да говориш с него? Сега, когато си почива? Дяволът — Аллах да ме пази от него — да не ти е намазал главата с нилска тиня, та не можеш да разбереш какво означава да си ефенди, хеким , човек, когото Пророкът е надарил с мъдрост, така че да може всичко, дори и мъртвите да съживява, ако успеят да му кажат от какво са умрели!
Да, трябва да призная, че тук, в Египет, моят Халеф много, страшно много се беше променил. Сега той се държеше изключително гордо, безкрайно грубо и лъжеше неимоверно много, което в онези земи беше от голямо значение.
В Ориента смятат всеки немец за голям градинар и всеки чужденец за добър стрелец или за виден лекар. За нещастие, в Кайро в ръцете ми попадна една стара, полупразна аптечка с хомеопатични лекарства на Вилмар Швабе. Раздавах, където ми попадне, на познати и непознати по пет зрънца в разтвор едно към трийсет, а след това по време на пътуването ни по Нил давах на лодкарите млечна захар на върха на ножа срещу всички възможни въображаеми болести и с невероятна бързина си спечелих славата на лекар, който е в съюз с дявола, защото с няколко зрънца дурхаирсе можел да съживи дори и мъртвец.
Тази слава бе събудила в главата на моя Халеф, меко казано, грандомания, която обаче, за щастие, не му пречеше да бъде най-верният ми и най-внимателен слуга. Това, че обикновено той самият допринасяше за разпространяването на славата ми, е резултат от казаното по-горе. Той бе завладян от най-позорния порок на барон Мюнхаузен и наред с това се опитваше да блесне с грубост, която заплашваше да се превърне в класическа.
Между другото с мизерната си заплата той си бе купил камшик от хипопотамова кожа и не се разделяше вече с него при никакви обстоятелства. Познаваше Египет отпреди и твърдеше, че тук човек въобще не може да мине без камшик, който правел много по-големи чудеса от учтивостта и парите, а от последните и бездруго не ми бяха останали кой знае колко много.
1 Хеким — лекар. — Бел. пр.
— Чул те Господ, сихди — долових аз отново умолителния глас, — но аз наистина трябва да видя твоя ефенди и да говоря с него, великия лекар от Франкистан.
— Сега не може.
— Много е наложително, иначе господарят ми нямаше да ме изпрати.
— Кой е господарят ти?
— Богатият и могъщ Абрахим Мамур, Аллах да му дари хиляда години живот.
— Абрахим Мамур ли? Кой е пък този Абрахим Мамур, как се казва баща му? Кой е бил бащата на неговия баща и кой е баща на бащата на баща му? Къде е роден и къде живеят тези, на които дължи името си?
— Не знам, сихди, но той е могъщ господар, както се вижда от самото му име.
— От името му ли? Какво имаш предвид?
— Абрахим Мамур. Мамур означава чиновник. Той беше околийски управител, началник на една провинциална околия.
— Бил е? А сега не е ли вече?
— Не.
— Така си и помислих. Никой не го познава, дори и аз, Халеф ага, храбрият приятел и закрилник на моя господар, никога досега не съм чувал за него и никога не съм виждал пискюла на неговия тарбуш. Върви си, господарят ми няма време!
— Е добре, кажи ми какво да направя, за да стигна до него!
— Не знаеш ли поговорката за сребърния ключ, който отваря всички врати?
— Аз нося в себе си този ключ.
— Тогава отключвай!
Напрегнато се ослушвах и долових тихото подрънкване на монети, а след това отново гласа на Халеф:
— Един пиастър? Скъпернико, казвам ти, че отворът на ключалката е доста по-голям от твоя ключ. А той не става, защото е много малък.
— Тогава ще го направя по-голям.
Навън отново се чу дрънкането на дребни сребърни монети. Не знаех дали да се смея, или да се ядосвам. Халеф бе станал изключително отракан портиер.
— Три пиастъра? — казваше той тъкмо. — Добре, поне мога да те попитам какво те води при ефенди.
— Той трябва да дойде и да донесе вълшебните си лекарства.
— Червей, ти какво си въобразяваш! Че за три пиастъра ще го подлъжа да дава лекарство, което му носи една бяла фея през всяка първа нощ на новолунието?
— Наистина ли?
— Аз, Хаджи Халеф Омар Ага Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах, твърдя това. Аз самият съм виждал феята, а ако не вярваш, ще опиташ този кърбадж, камшика ми от хипопотамова кожа.
— Вярвам, вярвам.
— Това е хубаво.
— Освен това ще ти дам още два пиастъра.
— Дай ги тук! Кой е болен в дома на господаря ти?
— Това е тайна, която само ефенди може да узнае.
— Само ефенди ли? Негодник, аз не съм ли ефенди, който е видял феята? Върви си. Халеф ага не позволява да го обиждат.
— Извинявай, ефенди! Ще ти кажа.
— Изобщо не искам да знам. Омитай се оттук!
— Но моля ти се…
— Омитай се!…
— Да ти дам ли още един пиастър?
— Не искам нито един повече!
— Ефенди!
— Дори и два!
— О, ефенди, челото ти. сияе от доброта. Ето ти два пиастъра!
— Добре. Кой е болен?
— Жената на господаря.
— Жената на твоя господар ли? — попита Халеф учудено. — Коя по-точно?
— Той има само една.
— И е бил началник на провинциална околия?
— Абрахим Мамур е толкова богат, че би могъл да има сто жени, но обича само една-единствена.
— Какво й е?
— Никой не знае. Но тялото й е болно, а душата й е още по-болна.
— Аллах керим. Господ е милостив, но аз не! Аз държа в ръка камшика от хипопотамова кожа и ще го опитам върху гърба ти. Кълна се в брадата на Пророка, устата ти говори такива мъдрости, сякаш умът ти е паднал в реката. Не знаеш ли, че жените нямат душа и затова нямат право да отидат на небето? Как тогава може душата на една жена да е болна?
— Така ми казаха. Пусни ме вътре при ефенди!
— Не мога да го направя.
— Как така?
— Моят господар презира жените. Най-хубавата перла сред жените за него е като скорпион в пясък, а ръката му никога не е докосвала дрехата на някоя жена. Той не бива да обича никоя земна жена, иначе феята повече няма да дойде.
Трябваше да призная, че от минута на минута Халеф ага ставаше все по-ловък, но въпреки това изпитвах голямо желание да го накарам да опита собствения си камшик.
— Трябва да знаеш — прозвуча отговорът на пратеника отвън, — че той няма нито да докосва дрехите й, нито пък ще види тялото й. Само ще говори с нея през решетката.
— Възхищавам се на умните ти думи и на мъдростта на речта ти. Не ти ли прави впечатление, че великият хеким не може да говори с нея тъкмо през решетката?
— Че защо да не може?
— Защото здравето, което ефенди трябва да й даде, въобще няма да стигне до жената, а ще остане да виси на решетката. Върви си.
— Не мога да си ида, защото, ако не заведа мъдрия ефенди, ще получа сто тояги по ходилата.
— Благодари на добрия си господар ти, египетски робе, че ще окаже такова благоволение на краката ти. Аллах да е с теб и да ти помогне да получиш сто тояги!
— Нека ти кажа още нещо, храбри ага! Нашият господар има в хазната си повече кесии с пари, отколкото можеш да преброиш. Той ми заповяда да заведа и теб и ще получиш бакшиш, подарък, по-богат от който не би могъл да ти даде и самият хадиф на Египет.
Най-сетне посетителят поумня и попритисна малко по-силно моя Халеф на слабото място, което човек трябва да направи, ако иска да настрои благосклонно към себе си който и да е ориенталец. Дребничкият портиер също веднага смени тона и отговори с подчертано любезен глас:
— Аллах да благослови устата ти, приятелю! Но един пиастър в моята ръка ми е по-скъп от десет кесии пари в чужда. За съжаление твоята е мършава като чакал в клопка или като на някой изпаднал в безпомощно състояние в пустинята.
— Послушай съвета на сърцето си, братко!
— Аз твой брат! Червей, я само си спомни, че си роб, докато аз съм свободен човек и придружавам и пазя своя господар! Съветът на сърцето ми ще почака. Как може нивата да роди плодове, щом от небето падат само няколко капки роса?
— Ето ти още три капки!
— Още три! Е, ще видя дали мога да обезпокоя моя ефенди при положение, че господарят ти наистина ще даде такъв бакшиш.
1 Хадиф — вицекрал. — Бел. пр.
— Ще го даде.
— Тогава чакай!
Халеф най-сетне реши, че «би могъл да ме обезпокои», лисицата му с лисица! Впрочем той действаше по обичайните в Ориента лоши привички, така че до известна степен можеше да бъде извинен, особено ако се има предвид, че онова, което искаше от мен за службата си, изобщо няма смисъл да се споменава.
Но това, което най-много ме удивляваше в цялата тази работа, беше обстоятелството, че трябваше да отида при болна жена. За разлика от странстващите номадски племена мюсюлманинът крие обитателката на женските покои от очите на чужденци, а още повече тук явно ставаше дума за някоя съвсем не млада жена, която благодарение на доброто си сърце и душа бе успяла да запази любовта на Абрахим Мамур.
Халеф влезе.
— Спиш ли, сихди?
Обесник! Сега се обръщаше към мен със сихди, а навън караше другите да наричат него така.
— Не — отговорих. — Какво искаш?
— Отвън чака един човек, който желае да говори с теб. Дошъл е да те вземе и каза, че и аз трябва да дойда.
Хитрецът добави това само за да си осигури обещания бакшиш. Не исках да го карам да се сконфузва и се направих, че нищо не съм чул.
— Защо е дошъл да ме вземе?
— Имат болен.
— Спешно ли е?
— Много спешно, сихди. Духът на болния вече се кани да напусне земята. Затова трябва да побързаш, ако искаш да му попречиш да направи това.
Хм, Халеф беше необикновен посредник.
— Кажи на човека да влезе!
Халеф излезе и доведе пратеника. Мъжът се поклони доземи. Според обичаите на страната той беше събул сандалите си навън и смирено чакаше да го заговоря.
— Ела по-близо! — подканих го аз.
— Ес селям алейкюм! (Бъди благословен, господарю!) — поздрави той. — Аллах да ти помогне да чуеш смирената молба на най-нищожния от твоите роби!
— Кой си ти?
— Аз съм Хамид, слуга на великия Абрахим Мамур, който живее по горното течение на реката.
— Какво трябва да ми кажеш?
— Голяма мъка сполетя дома на моя господар, защото Гюзела, короната на неговото сърце, линее в сянката на смъртта. Нито един лекар, факир или светец не успя да спре болестта й. Тогава моят господар — Аллах да го зарадва — чу за теб и твоята слава и че гласът ти прогонва смъртта. Той ме изпрати да ти кажа: «Ела и махни росата на гибелта от моето цвете, а благодарността ми ще е сладка и светла като блясъка на златото.»
Корона на сърцето! Цвете! Гюзела означава красавица! Такива сравнения за жена на почтена възраст ми се струваха малко прекалено възторжени.
— Не знам къде живее господарят ти. Далеч ли е оттук?
— Господарят ми живее на брега и ти изпраща лодка. За един час ще стигнем при него.
— А кой ще ме върне обратно?
— Аз.
— Добре, идвам. Чакай навън!
Хамид излезе. Аз станах, сложих си друго наметало и взех сандъчето си с аконит, сяра, съсънка и всякакви други средства, които може да съдържа една ръчна аптечка със сто преградки. След пет минути вече седяхме в караната от четирима гребци лодка; аз потънал в мислите си, а Халеф горд като паша с три конски опашки. В пояса си носеше подарения му в Кайро пистолет със сребърен обков и острата, лъскава кама, а в ръка държеше неизбежния камшик от хипопотамова кожа — най-доброто средство да накара населението на Египет да му засвидетелства внимание, почит и признателност.
Наистина горещината не беше приятна, но носещата се по течението лодка ни осигуряваше освежителен полъх.
Известно време плавахме край малки плантации с финикови и малмирски палми с чаталести клони и разкошни ветрилообразни корони. След това отминахме няколко малки селища с развалини от античността. В издигащите се край нилската долина скалисти склонове се виждаше гранит. Долината се стесняваше и сега можеха да се забележат вълните на един бързей. Това беше Бааб ал Калабшех, няколко километра дълго дефиле. В началото му се издигаше четириъгълен зид, в който сякаш нямаше вход.
Като пристигнахме, забелязах, че един тесен канал от реката водеше под стената и снабдяваше обитателите с вода, без да е необходимо те да излизат от къщата си. Хамид вървеше пред нас. Той ни преведе покрай два ъгъла от външната страна на зида, обърната към водата, и до една врата даде знак, в отговор на който ни отвориха.
Видяхме срещу нас ухилената физиономия на един негър.
Бегло отвърнахме на почтителния му поздрав и минахме покрай него. Тук едва ли можеше да се очаква някаква красота в архитектурно отношение, така че не бях изненадан от голата, без никакви прозорци фасада на къщата пред нас. Атмосферните условия бяха оказали страшно разрушително влияние върху стените и намирах, че тази къща е съвсем неподходящо жилище за една нежна, болна жена.
По-рано пространството между зида и сградата е било украсено с декоративни растения, които са представлявали прекрасна гледка за обитателите. Но те отдавна бяха увехнали и изсъхнали. Накъдето и да погледнеше човек, не можеше да види нищо друго освен мъртва, гола пустош. Само ятата лястовици, гнездящи в многобройните пукнатини и цепнатини на къщата, внасяха малко живот и движение в мъртвата картина.
Крачещият напред пратеник ни въведе през тъмен нисък тунел в малък двор, насред който имаше басейн. Дотук значи водеше каналът, който бях забелязал. Човекът, строил самотната къща, явно се беше погрижил да набави за себе си и близките си достатъчно от онова, което в местност като тази е най-необходимо.
В двора се издигаха множество дървени решетки, зад които сигурно се намираха жилищните помещения. Но не можех да отделя много време за разглеждане на тези неща и дадох знак на Халеф, който беше преметнал аптечката през рамо, да ме чака и последвах пратеника в селямлъка на къщата.
Това беше широка, полутъмна стая, през чиито закрити с решетки прозорци падаше приятна, мека светлина. Килимите и разните украси по стените й придаваха уют, а намиращите се наблизо съдове с вода създаваха наистина приятна прохлада. Един парапет разделяше помещението на две половини: предната — за прислугата, а задната — за господаря и неговите гости. По-високата задна част на стаята се украсяваше от широк диван, който се ширеше от единия до другия ъгъл на стаята. Върху него седеше Абрахим Мамур, притежателят на многото кесии.
Когато влязох, той се изправи, но съгласно обичая остана на мястото си. Тъй като не бях обут с характерните за страната обувки, а с високи ботуши за езда, не можех да ги събуя и затова нехайно минах през скъпите килими и седнах до господаря на дома. Слугите донесоха неизменното кафе и още по-неизбежните лули и вече можехме да минем по-нататък.
Първият ми поглед бе насочен към лулата на Абрахим Мамур. Всеки познавач на Ориента знае, че по лулата се преценяват материалните възможности на нейния притежател. Дългата благоуханна, обвита с позлатена сребърна жица лула сигурно струваше хиляда пиастъра. Още по-скъп беше обаче мундщукът от кехлибар, състоящ се от две части, между които блестеше покрит със скъпоценни камъни пръстен. Този човек явно наистина притежаваше «много кесии», но това не можеше да бъде причина да се притеснявам, че някакъв си притежател на лула на стойност десет хиляди пиастъра е придобил богатството си, като е ограбвал подвластните си поданици. Значи по-добре щеше да е да проуча лицето му!
Но къде бях виждал вече тези красиви, фини и въпреки това заради неподходящото си съчетание сатанински черти? Изпитателно, проницателно, остро, направо пронизващо се устреми към мен погледът на малките очи без мигли, а после студено и като че успокоен, се отвърна. Изпепеляващи, изтощителни страсти бяха оставили дълбоки следи по това лице. Любовта, омразата, отмъщението, честолюбието си бяха помагали взаимно, за да потопят тази великолепно моделирана натура в блатото на порока и да придадат на външността на този мъж онова неописуемо нещо, което за други е сигурно предупреждение.
Къде бях срещал този човек? Бях го виждал. Само трябваше да си спомня къде. Но чувствах, че не е било при приятни обстоятелства.
— Нехаарак саиид! (Да бъде щастлив денят ти!) — поздравих аз.
— Нехаарак саиид ве мубаарак! (Да е щастлив и благословен и твоят!) — прозвуча бавно изпод гъстата, великолепна, но боядисана черна брада. Този глас беше студен, глух, без живот и душа; от него можеха да те побият тръпки. — Аллах да направи така, че по следите от стъпките ти балсам да расте, а от върховете на пръстите ти мед да капе, за да не чува сърцето ми повече гласа на своята мъка!
— Господ да те дари с мир, а на мен да помогне да открия отровата, която руши живота на твоето щастие — отвърнах аз на поздрава му, защото лекарят няма право да пита за жената на мохамеданина, ако не иска да направи най-голямото нарушение на учтивостта и обичаите.
— Чух, че си много мъдър хеким. В кое медресе1 си учил? — продължи Абрахим Мамур.
— В никое. Аз съм немзи!
— Немзи? О, аз знам, че немзите са умни хора. Вие владеете камъка на мъдростта и абракадабра, който прогонва смъртта.
1 Медресе — мохамеданско училище от по-висока степен в Ориента. — Бел. нем. изд.
2 Камък на мъдростта — философски камък. — Бел. пр.
— Няма нито философски камък, нито абракадабра.
Египтянинът ме погледна в очите с леден поглед.
— Не е необходимо да криеш от мен. Знам, че лекарите не говорят за умението си, а и нямам намерение да ти го отнемам с хитрост.. От теб се иска само да ми помогнеш. С какво прогонваш болестта от човека, с думи или с талисман?
— Нито с думи, нито с талисман, а с лекарства.
— Казах ти да не криеш от мен. Вярвам ти, защото ръката ти е надарена със способности, сякаш е благословена от Пророка, въпреки че не си мюсюлманин. Ти ще откриеш и победиш болестта.
— Само Господ е всемогъщ, той може да спасява и погубва, и само нему дължим уважение. Но щом трябва да ти помогна, говори!
Тази пряма подкана да издаде дори и най-незначителната тайна на дома си, изглежда, неприятно засегна Абрахим, въпреки че трябваше да е подготвен за подобно нещо. Но той веднага се опита да прикрие това и започна с въпрос:
— Ти си от страната на неверниците, където не е срамно да се говори за тази, която е дъщеря на една майка?
Досмеша ме от начина, по който той се опитваше да говори за «жена си» със заобикалки, но запазих сериозното си изражение и отговорих спокойно:
— Искаш да ти помогна, а ме ругаеш?
— Как така?
— Наричаш родината ми страна на неверниците.
— Ами че вие сте си неверници!
— Ние вярваме в същия Бог, в който вярвате и вие, но не го наричаме Аллах. От твоя гледна точка за теб съм неверник, но със същото право и аз бих могъл да те нарека такъв от моята гледна точка. Но не го правя, защото ние, немзите, никога не нарушаваме правилата на учтивостта.
— Хайде да не говорим повече за вярата! Мюсюлманинът не бива да говори за своята жена, но ти ще разрешиш да говоря за жените във Франкистан, нали?
— Разрешавам.
— Когато жената на един франк е болна…
Абрахим ме погледна, сякаш очакваше забележка от мен. Дадох му знак с ръка да продължава по-нататък.
— … и така, ако тя е болна и не хапва абсолютно нищо …
— После!
— … очите й загубят блясъка си, а бузите й — пълнотата си, ако е уморена, а въпреки това не може да понесе насладата на съня…
— По-нататък!
— … ако може да стои права само ако се е опряла на нещо, и ходи, бавно влачейки крака, зъзне от студ и гори от огън…
— Слушам! Говори!
— … при всеки шум се стряска и трепва — ако нищо не желае, нищо не обича, нищо не мрази и трепери от биенето на сърцето си…
— Продължавай по-нататък!
— … ако дъхът й е като на малка птичка, ако не се смее, не плаче, не говори — ако не казва нито една дума от радост или нито дума на горест и дори въздишките й вече не се чуват, ако повече не иска да вижда светлината на слънцето, а през нощта се сгушва в ъглите…
Египтянинът отново ме погледна, а в искрящите му очи се забелязваше страх, който сякаш се увеличаваше при изброяването на всеки следващ признак на болестта. Той сигурно обичаше болната с последната, тъжна и най-силна жар на почти изпепеленото си сърце и без да иска, с думите си ми бе издал отношението си към нея.
— Още не си свършил! — подканих го аз.
— … ако понякога изведнъж надава вик, като че ли забиват кинжал в гърдите й, ако непрестанно повтаря някоя чужда дума…
— Коя дума?
— Едно име.
— По-нататък!
— … ако кашля и след това по бледите й устни потече кръв. Абрахим ме гледаше така втренчено и страхливо, че не можех да не забележа, че моето решение беше за него присъда. За живот или смърт. Не се поколебах ясно да му дам да я разбере.
— Тя ще умре — казах аз.
Най-напред той стоя няколко мига като вкаменен, сякаш го беше ударил гръм, но след това скочи и се изправи пред мен. Червеният фес се беше плъзнал от бръснатата му глава, а лулата си бе изпуснал. Лицето му конвулсивно потръпваше от противоречиви чувства. То беше особено и страшно и напълно приличаше на онези изображения на дявола, които само изкусният молив на Доре можеше да рисува, не с конска опашка, копита и рога, а с изключителна симетричност на телосложението. Всяка отделна черта сама за себе си е съвършена красота, но в съчетание една с друга са така отблъскващи, грозни — дяволски. Насоченият към мен поглед беше изпълнен с ужас, който все
1 Гюстав Доре — френски художник. — Бел. пр.
повече и повече се превръщаше в гняв, за да избухне накрая в заплаха:
— Гяур! — изкрещя той.
— Какво каза? — попитах аз хладно.
— Казах гяур! Това ли се осмеляваш да ми предложиш, кучи сине? Камшикът трябва да те научи кой съм и че трябва да правиш това, което ти заповядвам. Ако тя умре, ще умреш и ти, но ако я излекуваш, можеш да си идеш и да искаш каквото пожелае сърцето ти.
Бавно и спокойно станах, изправих се пред него в целия си ръст и го попитах:
— Знаеш ли какъв е най-големият позор за един мюсюлманин?
— Какъв?
— Виж къде ти е фесът! Абрахим Мамур, какво ще каже Пророкът за това, че показваш темето си пред един християнин?
В следващия миг египтянинът покри главата си и с почервеняло от ярост лице извади камата си от пояса.
— Ти трябва да умреш, гяур! Кажи последната си молитва!
— Ще умра, ако е угодно на Бога, но не когато ти искаш, Абрахим Мамур — отговорих му спокойно както преди. — Ловил съм мечки, стрелял съм по слонове, улучвал съм лъв. Благодари на Аллах, че си още жив, и го помоли да укроти твоя гняв. Ти самият не си способен на такова нещо, защото си прекалено слаб, но ако не стане веднага, ще умреш.
Това беше тежка обида. Абрахим понечи да ме хване и светкавично скочи, но веднага се отдръпна, защото и в моята ръка блесна оръжието, което в онези страни човек никога не биваше да оставя. Стояхме един срещу друг сами, защото веднага след поднасянето на кафето и лулите той беше отпратил прислугата, за да не чуят разговора ни.
С моя храбър Халеф нямах ни най-малка причина да се страхувам от обитателите на старата къща. В случай на нужда ние двамата бихме могли да държим в шах живеещите тук няколко мъже и да се измъкнем невредими. Но аз изобщо нямах такива намерения. Вече предполагах доста неща за съдбата на болната. Трябваше да я видя и по възможност да разменя няколко думи с нея.
— Ти искаш да стреляш? — попита египтянинът ядосан, сочейки пистолета ми!
— Разбира се.
— Тук, в моя дом?
— Защо не, щом съм принуден да се защитавам?
— Кучи сине! Това, което си помислих, когато влезе тук, се оказа вярно!
— Какво е вярно, Абрахим Мамур?
— Че вече съм те виждал някъде.
— Къде?
— Не знам, но е сигурно, че не е било при приятни обстоятелства.
— Точно както днес, защото щях да се учудя, ако тази среща завършеше добре. Ти ме нарече «кучи син», а аз ти казвам, че ако още веднъж произнесеш тази дума, ще получиш куршум в главата. Запомни това добре, Абрахим Мамур!
— Ще извикам слугите си!
— Извикай ги, ако искаш да видиш труповете им, а после и теб да просна мъртъв до тях.
— Охо, само че ти не си Господ!
— Но съм немзи. Опитвал ли си някога ръката на един немзи?
Египтянинът презрително се изсмя.
— Внимавай да не ти се случи да я опиташ някога! — предупредих го аз. — Тя не е къпана като твоята в розова вода. Но аз ще оставя къщата ти в мир. Сбогом! Ти не искаш да те убия и аз ще изпълня желанието ти. Раббена халиек! (Господ да те пази!)
Прибрах револвера си и тръгнах към вратата.
— Стой! — извика Абрахим. Но аз продължих да вървя.
— Стой! — заповяда той още по-високо.
Почти бях стигнал до вратата, ала не се обърнах.
— Умри, гяур!
Аз рязко се извърнах и само успях да отскоча встрани. Камата му прелетя край мен и се заби в облицовката на стената.
— Сега си мой!
Казвайки това, аз скочих върху него, хванах го, както ми попадна, вдигнах го нагоре и го хвърлих срещу стената.
Абрахим Мамур остана да лежи няколко секунди, но след това с мъка се изправи. Очите му бяха широко отворени, вените на челото му — изпъкнали до пръсване, а устните му посинели от яд. Държах револвера си насочен срещу него, а той стоеше изплашен пред мен.
— Сега вече опита ръката на един немзи! — казах аз. — Само посмей още веднъж да ме ядосаш!
— Гяур!
— Страхливец! Или как се нарича някой, който моли лекар за помощ, след това го ругае, а накрая дори се опитва да го убие, нападайки го вероломно в гръб. Вяра, която има такива привърженици, нищо не струва.
— Магьосник!
— Магьосник ли? Защо?
— Ако не беше такъв, камата ми щеше да те улучи, а и нямаше да имаш сила да ме хвърлиш във въздуха като топка.
— Е добре! Магьосник съм и бих могъл да спася живота на Гюзела, твоята жена.
Умишлено изрекох името й, а то произведе очаквания ефект.
— Кой ти каза това име? — избухна Абрахим Мамур.
— Хамид, твоят пратеник.
— Един неверник няма право да произнася името на правоверна!
— Само казвам името на една жена, която утре може да е мъртва.
Абрахим пак ме погледна с леден, втренчен поглед, но след това закри с ръце лицето си.
— Вярно ли е, хеким, че Гюзела още утре може да е мъртва?
— Вярно е.
— Може ли да бъде спасена?
— Вероятно.
— Не казвай вероятно, ами сигурно! Готов ли си да ми помогнеш? Ако тя оздравее, можеш да поискаш всичко, което ти хрумне.
— Готов съм.
— Дай ми тогава твоя талисман или лекарство!
— Талисман нямам, а и лекарство все още не мога да ти дам.
— Защо да не можеш?
— Лекарят може да излекува болния едва след като го види.
Ела, хайде да вървим!
Той отстъпи назад като ударен.
— Ти луд ли си? Духът на пустинята е изгорил мозъка ти и не знаеш какво искаш. Жената умира, щом върху нея падне погледът на чужд мъж!
— Още по-сигурно е, че Гюзела ще умре, щом не мога да отида при нея. Трябва да измеря пулса й, а и да чуя отговорите на много въпроси, които засягат болестта й, от самата нея. Само Господ е всезнаещ и няма нужда да пита никого.
— Ти наистина ли не лекуваш с талисман?
— Не.
— И с думи ли не лекуваш?
— Не.
— И с молитви ли?
— Да, аз се моля за страдащите, но Господ вече ни е дал в ръка средствата, с които да лекуваме.
— Какви средства са това?
— Това са цветя, метали и метални съединения, чиито сокове и сили ние извличаме.
— Да не са някакви отрови?
— Аз не тровя болните.
— И трябва да говориш с нея ли?
— Трябва да я разпитам за болестта й, както и за всичко, свързано с нея.
— Но няма да говориш с нея за това, което не разрешавам, нали?
— Така да бъде.
— И ще трябва да пипаш ръката й?
— Да.
— Разрешава ти се, но само за една минута. А лицето й трябва ли да видиш?
— Не, болната може да остане забулена. Но трябва да направи няколко крачки напред-назад из стаята.
— Защо?
— Защото по походката и стойката могат да се разберат много неща, свързани с болестта:
— Добре, и това ти се разрешава. Ще отида да доведа болната.
— Остави това.
— Защо?
— Трябва да я видя там, където живее, трябва да разгледам стаята й.
— На какво основание?
— Има много болести, които възникват от обитаване на неподходящо жилище, а това може да забележи само окото на лекаря.
— Значи искаш да влезеш в харема ми?
— Разбира се.
— Това не разрешавам.
— Тогава тя ще умре. Аллах йекуун маак! (Господ да те пази!)
Обърнах се да си тръгна. Макар от изброяването на признаците на болестта да бях забелязал, че Гюзела страда от много силна душевна депресия, се престорих, че смятам болестта за телесна. И тъкмо защото предполагах, че страданията й са резултат от принуда, която я беше подчинила на властта на този човек, исках да си обясня колкото може повече подробности по случая. Той ме остави да стигна до вратата, но после извика:
— Спри, хеким, остани! Ще влезеш в покоите й!
Обърнах се и тръгнах отново към него, без да проявявам задоволството си. Победих и бях доволен от отстъпките, които ми беше направил. Любовта на египтянина, а в резултат на това и тревогите му трябва да бяха изключително големи, щом се съгласи да изпълни условията ми. Разбира се, по лицето му много добре се четеше спотаената злоба, която изпитваше към мен, защото бях неизбежен натрапник в светинята на интимния му живот, и стигнах до убеждението, че дори и в случай на щастливо излекуване на болната жена щях да си остана за него непримирим враг.
Египтянинът се отдалечи, за да се разпореди лично за всичко необходимо, тъй като никой от прислугата не биваше да знае, че той разрешава на чужд мъж достъп до светилището на дома си.
Доста време мина, докато Абрахим се върне. Върху здраво стиснатите му устни беше изписан израз на твърда решителност и с поглед, изпълнен с омраза, той заяви:
— Можеш да идеш при нея…
— Това вече го обеща.
— … и да видиш стаите й…
— Разбира се.
— … както и самата нея…
— Забулена и покрита.
— … и да говориш с нея.
— Това е наложително.
— Разрешавам ти безкрайно много неща, чужденецо. Но в името на блаженството в царството небесно и на вечните мъки в ада, ако изречеш някоя дума не по вкуса ми или направиш и най-малкото непозволено от мен нещо, ще пронижа Гюзела. Ти си силен и добре въоръжен, затова камата ми ще бъде насочена не към теб, а към нея. Кълна ти се във всички сури на Корана и във всички халифи, Аллах да благослови паметта им!
Все пак той ме беше опознал добре и смяташе, че това предупреждение ще му е по-полезно, отколкото отправени към самия мен високопарни заплахи. Всъщност на мен и през ум не ми бе минавало да накърнявам правата му. Но съдейки по поведението му, не можех да не си направя извода, че в отношенията му с болната имаше нещо нередно.
— Можем ли вече да тръгваме? — попитах аз.
— Ела!
Египтянинът вървеше напред, а аз го следвах. Най-напред минахме през няколко полусрутени помещения. Там сигурно спокойно си живееха всякакви нощни твари. След това влязохме в някаква стая. Тя, изглежда, служеше за вестибюл и чак после следваше помещението, което по всичко личеше, че служи за женски покои. Наоколо имаше всякакви дреболии, каквито жените имат обичай да ползват.
— Това са стаите, които искаше да видиш. Огледай се дали ще можеш да намериш в тях духа на болестта! — каза Абрахим Мамур с подигравателна усмивка.
— А съседната стая?
— В нея е болната. И нея трябва да видиш, но първо искам да се убедя дали слънцето е закрило лицето си за очите на чужденеца. Да не си посмял да ме последваш! Чакай, докато се върна!
Абрахим излезе, а аз останах сам.
Значи там се намираше Гюзела. Цялото поведение на египтянина разколеба предишното ми предположение, че става дума за жена на възраст.
Плъзнах поглед из стаята. И тук обзавеждането беше същото като в стаята на господаря: парапетът, диванът, нишата със съдове, пълни с вода за разхлаждане.
След малко Абрахим се появи отново.
— Огледа ли помещенията? — попита ме той.
— Да.
— Е?
— Нищо не може да се каже, преди да съм бил при болната.
— Хайде, ела, но още веднъж те предупреждавам!
— Добре де! Съвсем точно знам какво трябва да правя.
Влязохме в другата стая. В дъното седеше покрита с дълги дрехи и плътно забулена женска фигура. От нея не се виждаше нищо друго освен малките, обути в кадифени пантофи крака.
Започнах с въпросите си, чиято сдържаност явно задоволяваше египтянина. Накарах болната малко да се раздвижи из стаята и накрая я помолих да ми подаде ръка. Въпреки сериозността на положението едва не избухнах в смях. Дланта й бе увита в дебела кърпа, така че беше невъзможно да се види положението или формата на някой от пръстите й. Дори и нагоре ръката й бе увита по същия начин.
Тогава се обърнах към Абрахим:
— Тези превръзки трябва да се махнат.
— Защо?
— Не мога да напипам пулса.
— Махни кърпите! — заповяда той на жената. Тя прибра ръката си под дрехите, а след това се подаде една нежна ръчица, на чийто безимен пръст съзрях тясна халка. Абрахим наблюдаваше движенията ми с напрегнато внимание. Като сложих трите си пръста върху китката й, наведох ухо надолу, сякаш не исках само да напипам пулса, но и да го чуя — и не се бях излъгал — през воалите долетя тихо, едва чуто:
— Зеница куртар! (Спаси Зеница!)
— Готов ли си? — попита Абрахим и бързо се приближи.
— Да.
— Какво й е?
— Тя има голямо, дълбоко страдание, най-голямото, което съществува, но аз ще я спася!
Последните четири думи, които бях произнесъл бавно и натъртено, се отнасяха повече за нея, отколкото за него.
— Как се нарича тази болест?
— Има чуждо име, което само лекарите разбират.
— Колко време ще мине, докато оздравее?
— Може да стане скоро, но също и след много дълго време, в зависимост от това дали ще ми се подчиняваш.
— В какво трябва да ти се подчинявам?
— Трябва редовно да й даваш лекарствата ми.
— Ще го правя.
— Необходимо е да стои сама и да бъде предпазвана от всякакви тревоги.
— Ще бъде.
— Трябва всеки ден да разговарям с нея.
— Ти ли? Защо?
— За да мога да определям лекарствата според състоянието на болната.
— Аз непрекъснато ще ти съобщавам как се чувства.
— Не можеш да го правиш; защото не си в състояние да прецениш как се чувства болната.
— За какво ще говориш с нея?
— Само каквото ти ми позволиш.
— И къде трябва да става това?
— Тук, в тази стая, точно както днес.
— Кажи точно колко време трябва да идваш!
— Ако следваш съветите ми, смятано от днес, тя ще се освободи от болестта си за пет дни.
— Дай й лекарството!
— То е долу на двора при слугата ми.
— Тогава ела!
Обърнах се към болната, за да се сбогувам по същия начин мълчаливо с нея. Тя вдигна молитвено ръце под покривалото и се осмели да каже три срички:
— Евв’аллах! (С Бога!)
Но египтянинът веднага се обърна.
— Мълчи! Ще говориш само когато те питат!
— Абрахим Мамур — предупредих го аз строго, — не ти ли казах, че жена ти трябва да бъде пазена от тревоги? Не се говори така с болен човек, който е близо до смъртта.
— Най-напред тя самата трябва да се погрижи да не дава повод да я обиждат. Тя знае, че не бива да говори. Ела!
Върнахме се в селямлъка, където изпратих да повикат Халеф, и той незабавно се появи с аптечката. Предписах игнация , дадох необходимите указания и се приготвих да си тръгвам.
— Кога ще дойдеш утре?
— По същото време.
— Отново ще ти изпратя лодка. Колко искаш за днес?
— Нищо. Като оздравее болната, ще ми дадеш каквото сметнеш за добре.
Въпреки това Абрахим бръкна в джоба си и измъкна една натъпкана догоре кесия, извади от нея няколко монети и ги подаде на Халеф.
— Ето, вземи ги!
Доблестният Халеф ага посегна към тях с такава физиономия, сякаш правеше голямо благоволение на египтянина, и пускайки бакшиша в джоба си, без да го погледне, каза:
— Абрахим Мамур, ръката ти е щедра, а и моята също. Винаги ще ти протегна ръка за помощ, защото Пророкът казва, че протегнатата ръка е първото стъпало към царството на блажените. Аллах да е с теб, а също и с мен!
Вървяхме, придружавани от египтянина до градината, където един слуга ни отвори вратата в зида. Като останахме сами, Халеф бръкна в джоба си, за да види какво е получил.
— Три златни цехини, сихди! Пророкът да благослови Абрахим Мамур и да държи жена му колкото може по-дълго болна.
— Халеф! — казах аз с укор.
— Сихди, не искаш ли да спечеля няколко цехини?
— Напротив. Но повече бих се радвал на оздравяването на болната.
— Колко пъти ще ходим още, докато оздравее болната?
— Може би още пет пъти.
— Пет по три прави петнайсет цехини. А като оздравее, сигурно ще получа още петнайсет, което прави трийсет цехини. Ще проуча дали тук, по Нил, няма и други болни жени.
Стигнахме до лодката, където гребците вече ни очакваха. Нашият водач Хамид стоеше до кормилото и щом се качихме, лодката бързо се понесе по течението на реката, така че след половин час стигнахме до Кертаси.
1 Игнация — бобово растение, съдържащо стрихнин. Екстракт от него в малки дози действа успокоително на нервите, а в големи количества предизвиква тетанус. — Бел. нем. изд.
Спряхме близо до един дахабие, който беше хвърлил котва тук, докато сме били на брега. Въжетата му бяха опънати, платната прибрани и според благочестивия мохамедански обичай рейсът, корабният капитан, канеше хората си на молитва.
— Хай алла ссаля! (Ставайте, пригответе се за молитва!) Вече се канех да отмина, но още веднъж бързо се обърнах. Този глас ми беше познат. Правилно ли бях чул? Това наистина ли беше старият Хасан, когото наричаха Абу ер Реисан, баща на корабните капитани? Срещнахме се с него в Куфарах, където заедно с Халеф и мен той посети един от синовете си. Обикнахме се взаимно и аз бях убеден, че много ще се зарадва да ме срещне отново. Изчаках да свърши молитвата и след това извиках към палубата:
— Абу ер Реисан, охио!
Старото му добро, брадато лице веднага се появи и той попита:
— Кой е? Аллах акбар! (Господ е велик!) Това не е ли моят син Немзи Кара ефенди?
— Той е, рейс Хасан.
— Ела горе, синко! Искам да те прегърна.
Качих се при него, а той сърдечно ме поздрави.
— Какво правиш тук? — попита ме Хасан.
— Почивам си от пътуването, а ти?
— Идвам с кораба си от Донгола, където натоварих на борда майчин лист. За съжаление коритото ми се проби и трябваше да хвърля котва.
— Колко време ще останеш тук?
— Само днес и утре. Къде живееш?
— Ей там вдясно, в самотната къща.
— Хазяинът ти добър ли е?
— Да. Той е шейх ал белед. Доволен съм от него. Тази вечер ще бъдеш мой гост, нали, рейс Хасан?
— Ако не са ти счупени лулите, ще дойда.
— Имам само една, значи ще трябва да си донесеш твоята. Но ще пушиш най-великолепния тютюн, който някога въобще е съществувал.
— Разбира се, че ще дойда. Ти дълго ли ще останеш тук?
— Не. Искам да се върна в Кайро.
— Тогава тръгвай с мен. Ще хвърля котва в Булак.
При това предложение ми хрумна една мисъл.
— Рейс Хасан, ти ме наричаш свой приятел.
1 Майчин лист — лековита билка. — Бел. пр.
2 Шейх ал белед. — кмет на селото. — Бел. нем. изд.
3 Булак — предградие на Кайро, с пристанище.
— Да, и си такъв. Искай от мен каквото и да е и то ще бъде твое, ако го имам или мога да го набавя!
— Искам да те помоля за нещо голямо.
— Какво е то?
— Ще научиш довечера, като пиеш с мен кафе.
— Аз ще дойда и… о, но, сине мой, забравих, че вече съм поканен.
— Къде?
— В същата къща, в която живееш и ти.
— При шейх ал белед ли?
— Не, при човека от Стамбул, който пътува с мен два дни и слезе тук. Той нае там стая за себе си и място за слугата си.
— Какъв е?
— Не знам, не ми е казвал.
— Но неговият слуга можеше да ти го каже.
Капитанът се засмя, което иначе не беше обичайно за него.
— Този човек е хитрец, който е чувал всички езици, но нито един не е научил достатъчно добре. По цял ден пуши, свири и пее и когато го попитат нещо, дава отговори, които днес са истина, но на другия ден вече не са… Завчера беше турчин, вчера черногорец, днес е сириец и само Аллах знае какъв ще бъде утре или вдругиден.
— Значи сигурно няма да дойдеш при мен.
— Ще дойда, след като изпуша една лула с другия. Аллах да те пази! Но сега имам още работа.
Халеф вече се беше прибрал. Аз също го последвах и се изтегнах на дивана в стаята си, за да премисля днешното преживяване. Това обаче не ми се удаде, защото само след няколко минути при мен дойде хазяинът ми.
— Нехарак саиид ве мубарак. (Ефенди, идвам да ти поискам разрешение.)
— За какво?
— При мен дойде един чужденец и ме помоли за стая, каквато му дадох.
— И къде е тази стая?
— Горе.
— Човекът изобщо няма да ми пречи. Направи каквото намериш за добре, шейх.
— Но твоята глава има да премисля много неща, а чужденецът има слуга, който, изглежда, много свири и пее.
— Ако не ми харесва, ще му забраня да прави това.
Угриженият хазяин излезе и аз отново останах сам, но не можах да размишлявам на спокойствие, защото долових стъпките на двама мъже. Единият идваше от двора, а другият отвън и се срещнаха точно до моята врата. Познах Халеф по гласа.
— Кажи първо кой си и какво правиш в тази къща? — подпита другият.
— Аз ли? Аз съм от тази къща! — отбеляза Халеф възмутен.
— Аз също.
— Какво търсиш тук? Кой си?
— Ти кой си?
— Аз съм Хамсад ал Джербая.
— А аз Хаджи Халеф Омар Ага.
— О, ага!
— Да. Придружител и закрилник на моя господар.
— Кой е този господар?
— Великият хеким, който живее в тази стая.
— О, велик лекар! И какво лекува?
— Всичко.
— Всичко ли? Не ме занасяй. Има само един-единствен лекар, който наистина може да лекува всичко, и това съм аз.
— Ти ли? Ти също ли си лекар?
— Не. Аз също съм закрилник на господаря си.
— Кой е господарят ти?
— Това не се знае. Преди малко се нанесохме в тази къща.
— Може да не останете в нея.
— Охо! Така ли?
— Да, защото сте неучтиви мъже и не отговаряте, като ви питат. Ще ми кажеш ли кой е господарят ти?
— Да.
— Е?
— Той е… той е… мой господар, а не твой.
— Обесник!
След тази последна дума чух как моят Халеф ядосан се отдалечава. Другият остана на входа и заподсвирква. После започна тихо да си тананика. Последва пауза, след която започна да пее една песен.
Едва не подскочих от радостна изненада, защото, макар да пееше на арабски, аз знаех немска песен с подобно съдържание, а и мелодията беше съвсем същата, нота по нота.
След като свърши вторият куплет, скочих към вратата, отворих я и погледнах човека. Беше облечен в широки сини шалвари, също такава жилетка, кожени ботуши и с фес на главата. Той напето се изправи пред мен и попита:
— Хареса ли ви песента, ефенди?
— Много! Откъде я знаеш?
— Сам си я измислих.
— Тия ги разправяй на някой друг, но не и на мен! А мелодията?
— Сам си я измислих, съвсем честно!
— Мошеник!
— Ефенди, аз съм Хамсад ал Джербая и не разрешавам да ме обиждат.
— Ти си Хамсад ал Джербая и въпреки това си голям лъжец! Аз знам тази песен.
— Сигурно ви я е пял или свирил някой, който я е чул от мен.
— А ти от кого я чу?
— От никого.
— Непоправим си, както се вижда. Тази мелодия е от една немска песен.
— Ефенди, ти какво знаеш за Германия?
— Песента се казва «Какво се промъква там в храсталака».
— Ура, но какво е това! — прекъсна ме той, ликувайки, тъй като бях произнесъл думите на немски. — Вие да не сте немец? — започна да говори той вече на немски.
— Разбира се.
— Наистина ли? Един немски ефенди! И откъде сте, ако мога да попитам, господин хеким баши?
— От Саксония.
— Саксонец! Ще се пръсна от радост! И да не сте станали турчин?
— Не. Вие прусак ли сте?
— Да. Прусак от Ютербок.
— Как стигнахте дотук?
— С железница, кораб, на кон и камила, а също и с краката.
— А какъв сте били преди?
— Нещо като бербер. Но не ми харесваше повече вкъщи и тръгнах по широкия свят, ту насам, ту натам, та дотук.
— Трябва да ми разкажете всичко най-подробно. На кого служите сега?
— Моят господар е син на един константинополски търговец и се казва Исла Бен Мафлай. Има страшно много пари момчето.
— Какво прави той тук?
— Знам ли? Търси нещо.
— Какво?
— Мисля, че някаква девойка.
— Девойка ли? Много странно.
— Но сигурно ще я намери.
— И каква е тази девойка?
— Една черногорка, Занича или Зеница, или както там се произнася.
— Какво! Зеница ли се казва?
— Да.
— Сигурен ли сте?
— Разбира се. Първо, той има нейна снимка и, второ… но трябва да свършвам, той ми пляска с ръце отгоре, ефенди. Трябва да се качвам.
Затворих вратата, но не си легнах отново, защото не ме свърташе в стаята. Сега този берберин от Ютербок, който така благозвучно се наричаше Хамсад ал Джербая, вече не ми се виждаше толкова банален и, още повече, у мен се беше събудило съпричастие към неговия господар, който търсеше тук на Нил една черногорка на име Зеница. За нещастие, сега пък дойдоха няколко фелахи, които имаха главоболие или болки в тялото и моите вълшебни зрънца трябваше да им помогнат. По ориенталски обичай те седяха при мен цял час, докато разбера с какво мога да им помогна, а след като приключихме с лекуването, останаха по местата си, докато накрая сами решиха да си тръгнат.
Ето че настъпи вечерта. Капитанът дойде и се качи горе, но след половин час провлечената му походка отново се чу и той влезе при мен. Халеф поднесе тютюна и кафето, а след това се оттегли. Малко по-късно го чух да се кара с ютербокския турчин.
— Ремонтираха ли ти пробива? — попитах аз Хасан.
— Още не. Днес успяхме само да запушим дупката, и да изпомпим водата. Но Аллах и утре е дал ден.
— И кога ще отплаваш?
— Вдругиден рано сутринта.
— Ще вземеш ли и мен?
— Душата ми би се радвала да те има до себе си.
— А ако искам да доведа някого с мен?
— На кораба ми има още много място. За кого става дума?
— За една жена.
— Жена ли? Да не си купил тук някоя робиня, ефенди? ?
— Не. Тя е жена на друг.
— И той ли ще пътува?
— Не.
— Значи си я купил от него?
— Не.
— Тогава той ти я е подарил?
— Също не. Ще му я отнема.
1 Фелахи — местно египетско население. Бел. нем. изд.
— Аллах керим! (Господ да е милостив!) Искаш да му я отнемеш против неговата воля?
— Може би.
— Ефенди, знаеш ли какво е това?
— Разбира се. Ихтитаф, отвличане.
— Отвличане, което се наказва със смърт. Да не ти се е замъглил умът, а душата ти да е помръкнала, та искаш да извършиш престъпление?
— Нищо подобно! Цялата работа е просто много съмнителна. Знам, че си ми приятел и умееш да пазиш тайна. Ще ти разкажа всичко.
— Отвори портите на сърцето си, сине мой! Слушам!
Разказах му за днешното си приключение. Той слушаше внимателно. Като свърших, той се изправи.
— Ставай, сине мой, вземи лулата си и ме последвай.
— Къде?
— Веднага ще разбереш.
Подозирах какво е намерението му и го последвах. Той ме водеше нагоре към стаята на търговеца. Прислужникът му не беше там, затова влязохме, като преди това съобщихме за себе си с леко подраскване на вратата.
Мъжът, който се изправи пред нас, беше все още млад. Изглежда, бе на около 26 години. Скъпият чибук, от който пушеше, ми подсказа, че говорейки за неговите «страшно много пари», ютербокецът сигурно имаше право. Той бе с привлекателна външност и още в първата минута си казах, че бих искал да му засвидетелствам своето доброжелателство. Старият Хасан взе думата.
— Това е търговецът на едро Исла Бен Мафлай от Стамбул, а този тук е Кара Бен Немзи ефенди, мой приятел, когото обичам.
— Бъдете добре дошли при мен и седнете! — отговори младият мъж.
По лицето на турчина се изписа очакване, защото сигурно си бе казал, че капитанът трябва да има достатъчно основателна причина, за да ме заведе при него просто така.
— Ще ми направиш ли една услуга, Исла Бен Мафлай? — попита старият.
— С удоволствие. Кажи какво трябва да направя за теб!
— Разкажи на ефендито историята, която преди това довери на мен.
По лицето на търговеца се изписа учудване и недоверие.
— Рейс Хасан — каза той, — ти тържествено ми обеща да мълчиш, а ето че вече си се раздрънкал!
— Попитай моя приятел дали съм проронил и дума.
— Тогава защо го водиш горе и искаш да разкажа същото и на него?
— Нали ми каза да си отварям очите на четири по време на пътуването, а и където вечер хвърля котва, и да се осведомявам за това, което търсиш. Действах според твоето желание и ти водя този човек, който вероятно ще може да ти даде сведения.
Исла скочи и захвърли лулата настрани.
— Вярно ли е? Ти би могъл да ми дадеш сведения?
— Приятелят ми Хасан не ми е казал нито дума и аз още не знам за какво бих могъл да те информирам — обясних аз. — Говори първо ти.
— Ефенди, ако можеш да ми кажеш това, което бих искал да чуя, ще те възнаградя по-богато от паша.
— Не искам никаква награда. Говори!
— Търся една девойка, която се казва Зеница.
— Аз познавам жена с такова име.
— Къде, къде, ефенди? Казвай бързо!
— Би ли ми описал първо как изглежда девойката!
— О, тя е красива като роза и прекрасна като утринна зора! Ухае като цветовете на резедата, а гласът й е мелодичен като песента на хурия. Косата й е като опашката на коня Гиля, а краката й са като на Далила, която е заслепила Самсон. От устата й се ронят думи на доброта, а очите й…
Аз го прекъснах с едно движение на ръката.
— Исла Бен Мафлай, това не е описанието, от което имам нужда. Не говори с възхищението на годеник, а с думите на разума! Кога си я изгубил?
— Преди две луни.
— Няма ли тя нещо в себе си, по което може да бъде разпозната?
— Какво например?
— Може би някакво бижу, пръстен, огърлица…
— Пръстен ли, да! Дадох й пръстен, направен от тънко като хартия злато, върху който има хубава перла.
— Виждал съм този пръстен.
— Къде, ефенди! О, хайде казвай бързо! И кога?
— Днес преди няколко часа.
— Къде?
— Близо до нашето селище, на не повече от един час път оттук.
Младият мъж коленичи пред мен и от вълнение сложи ръце върху рамената ми.
— Вярно ли е? Истината ли казваш? Не се ли лъжеш?
— Вярно е. Не се лъжа.
— Тогава ставай! Трябва да отидем при нея!
— Не може.
— Може, трябва да може! Ще ти дам хиляда пиастъра, две, три хиляди пиастъра, ако ме заведеш при нея.
— И сто хиляди да ми дадеш, днес не мога да те заведа при нея.
— Кога тогава? Утре, утре много рано?
— Вдигни лулата си, запали я отново и седни! Който бърза, бавно стига. Трябва да обсъдим всичко.
— Не мога, ефенди! Душата ми трепери.
— Запали си лулата!
— Нямам време за това, трябва…
— Добре! Щом нямаш време за разумен разговор, тогава си тръгвам.
— Стой! Ще направя всичко, каквото искаш!
Турчинът отново седна на мястото си и взе от мангала един тлеещ въглен, за да запали тютюна в лулата си.
— Готов съм. Хайде говори! — подкани ме той след това.
— Днес един богат египтянин беше изпратил да ме повикат при него, понеже жена му била болна…
— Жена му ли?
— Така беше наредил да ми кажат.
— Кой е този човек?
— Нарича се Абрахим Мамур и живее нагоре по течението на реката в една самотна полусрутена къща на брега на Нил.
— И е обградено със зид, нали?
— Да.
— Кой би могъл да предположи! Пребродил съм всички градове, села и къщи край Нил, но мислех, че тази къща е необитаема. Тя наистина ли му е жена?
— Не знам, но мисля, че не е.
— Болна ли е?
— Много.
— Валлахи, за Бога, той ще ми плати, ако й се случи нещо лошо. От какво е болна?
— Болката й е сърдечна. Тя мрази Абрахим Мамур и чезне от копнеж да избяга от него, но ако това не стане скоро, ще умре.
— Но не той, а тя ти го каза, нали?
— Не, аз самият стигнах до този извод.
— Ти си я видял?
— Да. Той ме заведе в покоите й, за да мога да говоря с болната.
— Той самият? Невъзможно!
— Той я обича…
— Аллах да го накаже!
— Страхувах се, че тя ще умре, ако той ме отпрати.
— Значи си говорил с нея?
— Да, но само каквото той ми разрешаваше. Ала тя все пак успя да ми прошепне тихо: «Спаси Зеница.» Значи тя носи това име, въпреки че той я нарича Гюзела.
— Ти какво й отговори?
— Че ще я спася.
— Ефенди, обичам те, животът ми ти принадлежи! Този Абрахим Мамур открадна Зеница и я отвлече. Ела, ефенди, хайде да вървим. Трябва поне да видя къщата, в която е затворена.
— Ти ще останеш тук. Утре пак ще ходя при нея и ще…
— Ще дойда с теб, ефенди!
— Оставаш тук! Зеница познава ли пръстена, който носиш на ръката си?
— Знае го много добре.
— Ще ми го дадеш ли?
— С удоволствие. Но защо?
— Утре пак ще говоря с нея и ще направя така, че да види пръстена.
— Това е превъзходна идея! Тя веднага ще разбере, че съм наблизо. А после?
— Най-напред разкажи това, което трябва да знам.
— Всичко ще научиш, ефенди! Магазинът ни е един от най-големите в Стамбул. Аз съм единственият син на баща си и докато той ръководи магазина и надзирава слугите, аз пътувам, където се налага. Често съм ходил в Скутари в Албания и видях Зеница по време на една разходка по море с приятелката й. По-късно отново я видях. Баща й не живееше в Скутари, а в Черните планини. Но тя често слизаше, за да ходи на гости при приятелки. Когато преди два месеца пак пътувах по онова море, приятелката беше изчезнала с баща си, ас тях и Зеница..
— Къде?
— Никой не знаеше.
— И родителите й ли?
— Също. Баща й, храбрият Оско, напусна Черна гора, за да търси детето си по цялата земя. Аз обаче трябваше да замина за Египет да купувам разни неща. По Нил срещнах един параход, който плаваше надолу по течението. Когато платноходът, на който бях аз, минаваше покрай него, чух, че оттам някой изрече името Ми. Погледнах към него и видях Зеница, която бе махнала фереджето от лицето си. До нея седеше хубав, мрачен мъж, който веднага спусна яшмака й — повече нищо не видях. От този час съм по следите му.
— Значи не си сигурен дали е напуснала родината си доброволно или насила?
— Доброволно в никакъв случай.
— Познаваш ли мъжа, който стоеше до нея?
— Не.
— И си сигурен, че не си се припознал? Може да е била друга, която много прилича на нея.
— Тогава щеше ли да ме вика и да протяга ръце към мен, ефенди?
— Да, така е.
— А ти си й обещал да я спасиш, нали?
— Да.
— Ще удържиш ли на думата си?
— Ще удържа. Вероятно пленницата на Абрахим Мамур наистина е търсената от теб девойка.
— Ти не искаш да ме вземеш със себе си. Как тогава ще разбереш дали е тя?
— Пръстенът ще ми разкрие това.
— И как ще я изведеш от къщата?
— Като ти кажа по какъв начин можеш да я вземеш.
— Ще я взема, можеш да бъдеш сигурен!
— А после? Рейс Хасан, ти би ли се съгласил да я приемеш на кораба си?
— Готов съм, въпреки че не познавам мъжа, при когото се намира тя.
— Той се нарича Абрахим Мамур и казват, че бил управител на някаква провинция.
— Ако наистина е бил толкова влиятелен, то тогава е достатъчно могъщ, за да ни погуби — каза капитанът със сериозно изражение на лицето. — Отвличането се наказва със смърт. Приятелю Кара Бен Немзи, утре трябва да действаш много умно и предпазливо.
В това отношение той имаше право. Но аз мислех повече за приключението, отколкото за опасността. Във всеки случай твърдо бях решил, че и пръста си нямаше да помръдна, ако Абрахим Мамур наистина имаше законни права над болната.
Още дълго говорихме за предстоящото събитие, а после се разделихме, за да идем да спим, но аз бях убеден, че Исла нямаше да може да намери покой.
Четвърта глава
Отвличането
Понеже вечерта, когато тръгнахме да си лягаме, беше станало много късно, не се учудих, че на другата сутрин се събудих също късно. Може би щях да спя още по-дълго, ако не ме бе събудило пеенето на бръснаря. Той се беше облегнал вън на входната врата и явно искаше в моя чест да изчерпи целия си запас от немски песни.
Казах на певеца да влезе, за да поговоря малко с него, и установих, че той е много добродушно, но лекомислено момче, с когото въпреки землячеството сигурно не бих заменил моя доблестен Халеф. Тогава още не предполагах при какви лоши обстоятелства щях да се срещна с него по-късно.
Сутринта посетих Абу ер Реисан, а след като току-що бях привършил с обяда си, се появи лодката, която трябваше да ме вземе. Халеф вече отдавна се озърташе за нея.
— Сихди, аз ще дойда ли с теб? — попита той. Отвърнах му шеговито:
— Днес нямам нужда от теб.
— Какво? Нямаш нужда от мен? Ами ако ти се случи нещо? — каза дребният ага.
— Че какво би могло да ми се случи?
— Може да паднеш във водата.
— Тогава ще плувам.
— Или пък Абрахим Мамур може да те убие.
По израза на лицето му ясно си личеше, че не ти е приятел.
— Тогава и ти не би могъл да ми помогнеш.
— Не мога ли? Чуй, сихди, Халеф ага е човекът, на когото можеш да разчиташ за всичко.
— Тогава ела!
Разбира се, той се беше загрижил много за бакшиша си. Изминахме пътя по същия начин, както предишния ден, но наблюдавах с много по-голямо внимание всичко, което би могло да ми бъде от полза. В градината, през която трябваше да минем, имаше много дълги пръти. Както външната, така и вътрешната порта винаги се залостваха с широки дървени резета, чието разположение подробно огледах. Никъде не видях куче, а от Хамид узнах, че освен господаря и една стара прислужница имало и единайсет фелахи, които спели тук и през нощта. Самият господар спял на дивана в селямлъка си.
Като влязох там, Абрахим Мамур ме посрещна по-любезно, отколкото вчера ме бе изпратил.
— Бъди добре дошъл при мен ефенди! Ти си велик лекар!
— Така ли?
— Вчера болната започна да се храни.
— Ах!
— Освен това разговаря и с прислужницата.
— Весело ли?
— Весело и много.
— Това е добре. Може би тогава Гюзела ще оздравее напълно за по-малко от пет дни.
— А тази сутрин дори малко попя.
— Това е още по-добре. Отдавна ли ти е жена?
Лицето на египтянина веднага доби мрачен израз.
— Лекарите на неверниците са много любопитни.
— Само любознателни, а тази любознателност спасява живота или здравето на много хора, на които вашите лекари не могат да помогнат.
— Въпросът ти наистина ли беше наложителен?
— Разбира се.
— Тогава ще ти призная, че предстои да стане моя жена.
— В такъв случай сигурно ще мога да й помогна.
Абрахим отново ме заведе до стаята, където вчера бях останал да чакам. Тук ме остави и днес. Огледах се внимателно. Прозорци в истинския смисъл на думата тук нямаше. Отворите, през които влизаше светлина, имаха решетки. Дървената плетеница беше поставена така, че можеше да се отвори, като се дръпне една дълга, тънка пръчица. Бързо взех решение. Извадих пръчицата и я мушнах зад решетката така, че да не се вижда. Тъкмо бях свършил, и Абрахим отново се появи. Зад него вървеше Зеница.
Аз отидох при нея и й поставих моите въпроси. Същевременно, сякаш увлечен от работата си, играех с пръстена, който ми бе дал Исла, и направих така, че да се изплъзне от пръста ми. Той се изтърколи пред краката на Зеница. Тя бързо се наведе и го вдигна. Но Абрахим веднага се приближи до нея и го взе от ръката й. Всичко стана много бързо, но въпреки това тя успя да хвърли един поглед върху пръстена. Разбрах това по нейното трепване и от неволното движение на ръката й към сърцето. Засега нямаше повече какво да правя.
Абрахим попита как намирам състоянието на болната.
— Господ е добър и всемогъщ — отвърнах аз. — Той изпраща на чадата си помощ често преди те още да си помислят за това. Ако Господ пожелае, болната ще е напълно здрава още утре. Трябва да вземе лекарството, което ще й предпиша, и с упование да чака да дойда отново.
На изпращане момичето не се осмели да каже нито дума. Халеф вече чакаше с аптечката в селямлъка. Това, което предписах този път, беше просто захарен прах, а в замяна дребният ага получи още по-голям бакшиш от предишния ден. После отново се върнахме в Кертаси.
Капитанът вече ме чакаше при търговеца.
— Видя ли Зеница? — извика ми Исла.
— Да.
— Тя позна ли пръстена?
— Да, позна го момичето.
— Значи сега знае, че съм наблизо.
— Годеницата ти го предчувства. И ако правилно е разтълкувала думите ми, очаква тази нощ да бъде освободена.
— Но как?
— Рейс Хасан — попитах аз, — готов ли си с ремонта?
— До довечера ще бъда готов.
— Наемаш ли се да ни вземеш и да ни закараш до Кайро?
— Да.
— Тогава слушайте! Към къщата на Абрахим Мамур водят две врати, които обаче са залостени отвътре; през тях не можем да влезем. Но има още един път, макар и да е доста труден. Исла Бен Мафлай, можеш ли да плуваш?
— Да.
— Добре. Един канал води от Нил към басейн, намиращ се в средата на двора, като минава под оградния зид. Малко след полунощ, когато всички спят, ние ще пристигнем там и ти ще проникнеш в басейна на двора през канала. Вратата, която ще намериш там, е залостена с резе, което обаче много лесно може да бъде отместено. Като отвориш, ще влезеш в градината, чиято врата се отваря по същия начин. Щом се отворят вратите, ще вляза аз. Ще вземеш един прът от градината и ще го облегнеш на зида, за да се изкачим до решетката, зад която са женските покои. Аз вече съм я отворил отвътре.
— А после?
— Какво ще стане по-нататък, зависи от обстоятелствата. Ще отидем с лодка до мястото, където трябва да свършим първата си работа, а именно да потопим лодката на Абрахим Мамур, за да не може да ни преследва. Междувременно капитанът ще подготви кораба си за отплаване.
Взех един молив и нарисувах разположението на къщата на Абрахим Мамур върху лист хартия, така че Исла Бен Мафлай получи пълна представа къде ще се намира, като излезе вечерта от басейна. Денят премина изключително в извършването на необходимите приготовления. Дойде вечерта и като стана време за тръгване, извиках Халеф и му дадох необходимите указания за предстоящото приключение.
Халеф бързо си събра нещата. Наемът за стаята вече бе платен предварително.
Аз се отправих към Хасан, а скоро с багажа дойде и Халеф. Корабът беше готов за отплаване и само трябваше да вдигне котва. След известно време се появи и Исла с прислужника си, на когото вече бе дал указания. И ето че най-сетне се качихме в дългата тясна лодка на дахабието. Двамата слуги трябваше да гребат, а аз направлявах кормилото.
Беше една от онези нощи, в които природата тънеше в такова дълбоко спокойствие, сякаш по широкия свят изобщо не съществуваха нито опасности, нито битки, нито дори и препирни. Лекият ветрец, който си бе играл със сенките на ездача, бе утихнал. Южните звезди приятно се усмихваха от тъмната синева на небето, а водите на достопочтената река течаха безшумно по широкия си път. Същото спокойствие цареше и в душата ми.
Разбира се, това, което се канехме да извършим, не беше лесно, но човек може да трепери само от нещо, което действително се е случило. Щом то е само замислено или само тепърва започва, трябва да се действа без вътрешна възбуда.
Може би не бе необходимо да предприемаме това нощно отвличане. По-скоро трябваше да изправим Абрахим Мамур пред съда. Но не знаехме точно какви са обстоятелствата и с какви законни и незаконни средства разполагаше той, за да предяви правата си над Зеница. Само от нея можехме да разберем това, което трябваше да знаем, за да излезем срещу нейния похитител, но за тази цел трябваше най-напред тя да се озове в наши ръце.
След около час пред нас се откриха очертанията на сградата, издигаща се над сивата каменна ограда. Спряхме малко по-надолу от зида. Слязох сам, за да разузная ситуацията. В околностите на къщата не открих следи от живот, а, изглежда, и между зидовете цареше пълно спокойствие. До канала открих лодката на Абрахим с греблата. Качих се в нея и я закарах до нашата лодка.
— Ето, това е лодката — казах аз на двамата слуги. — Закарайте я малко по-нататък, напълнете я с камъни, пробийте една дупка и я оставете да потъне! Но греблата можем да използваме. Ще ги вземете на нашата лодка, но не ги окачвайте, а ги дръжте готови, в случай на нужда да можем веднага да се отблъснем с тях. Исла Бен Мафлай, последвай ме!
Слязох от лодката и се запромъквахме към канала. Водата му не ни очакваше особено гостоприемно. Хвърлих един камък и установих, че каналът не е дълбок. Исла съблече дрехите си и влезе вътре. Водата му стигаше до брадата.
— Ще се справиш ли?
— По-добре ще е да плувам, отколкото да ходя. Каналът има толкова много тиня, че тя стига почти до коленете ми.
— Все още ли си решен да го направиш?
— Да. Донеси ми дрехите до портата! Хайде!
Мъжът вдигна крака, разпери ръце и изчезна в отвора на зида, под който течеше водата.
Не напуснах веднага мястото си, а изчаках малко, защото не беше изключено да се случи нещо непредвидено, което да налага присъствието ми. И правилно бях предвидил, защото тъкмо се канех да тръгвам, когато в отвора на зида забелязах да се появява главата на плувеца.
— Ти се връщаш? — попитах аз.
— Да. Не можах да продължа. Каналът е затворен.
— С какво?
— С дебела дървена решетка.
— Не можа ли да я отместиш?
— Не е по силите ми.
— На какво разстояние оттук?
— Решетката вероятно се намира точно при външния зид.
— Ще проверя. Облечи се, дръж дрехите ми и ме чакай тук. Съблякох само горните си дрехи и влязох във водата. Легнах по гръб и заплувах. Когато според пресмятанията ми вече бях стигнал до външния зид, се блъснах в решетката. Беше толкова широка и висока, колкото и самият канал. Състоеше се от дебели, добре сглобени дървени пръти и бе закрепена за зида с железни скоби. Предназначението на това приспособление всъщност беше да не допуска до басейна в двора разни животни като плъхове например. Хванах решетката и я разтърсих. Тя не помръдна и тогава разбрах, че цялата няма да мога да я поместя. Хванах една от пръчките с две ръце, подпрях високо вдигнатите си колена в двете срещуположни стени на зида — един тласък с всички сили и пръчката се счупи. Сега пробивът вече бе направен и за около две минути успях да махна още четири пръчки, така че се получи отвор, през който можех да се промъкна.
Дали да се върна и предоставя на Исла да действа по-нататък? Не. Щяхме да изгубим много време. Бездруго вече бях във водата и познавах по-добре от него мястото. И така, промъкнах се през отвора, който бях направил, и продължих да плувам по-нататък във водата, която от насъбралата се тиня беше станала гъста и мътна. Когато според пресмятанията ми вече трябваше да се намирам някъде под вътрешния двор, сводът се сниши много близо до повърхността на водата, от което разбрах, че се намирам съвсем близо до басейна. Оттук нататък каналът приличаше вече на тръба, която изцяло беше изпълнена от водата, така че нямаше въздух за дишане. Затова останалото разстояние трябваше да измина пълзешком под водата или да се гмурна и да го преплувам, което беше не само много неудобно и изморително, но и свързано с големи опасности. Ако, да речем, на пътя ми се изпречеше второ, непредвидено препятствие и не успеех да се върна, за да си поема въздух? Или ако при излизането над водата ме забележеха? Все пак възможно беше да има някой на двора.
Но тези съмнения не биваше да ме разколебават. Поех си дълбоко въздух, гмурнах се под водата и, къде с плуване, къде с ходене, се запромъквах напред възможно най-бързо.
Вече бях изминал доста голямо разстояние и усещах нужда от въздух, когато с ръката си наистина докоснах ново препятствие. Както усещах от допира, това беше решетка от надупчена ламарина, която покриваше целия вътрешен диаметър на тръбата и сигурно трябваше да служи за цедка или филтър на мътната тинеста вода.
От това откритие ме обхвана наистина смъртен страх. Вече не можех да се върна назад, защото още преди да успея да стигна до онова място, където по-високият свод на канала ми позволяваше да се покажа над водата и да си поема въздух, отдавна щях да съм се задушил, а дебелото сито явно бе много здраво закрепено. Имаше само две възможности: или щях да успея да мина през него, или щях злочесто да се удавя. Нямаше нито миг за губене.
Натиснах ламарината — напразно! Удрях я и се блъсках в нея с всичка сила, но без успех. А ако успеех да мина, а зад ламарината не следваше веднага езерото, и бездруго бях изгубен. Имах въздух само още за секунда-две. Струваше ми се, че някаква страхотна сила ще пръсне дробовете ми и цялото ми тяло. Още едно последно, отчаяно усилие: Господи, ти, който си на небето, помогни ми да успея? Чувствах как смъртта посяга към сърцето ми с мокра, желязна ръка. Хваща го в жестокия си неумолим юмрук и гибелно го стиска. Пулсът спира, съзнанието се замъглява. Душата с всички сили се съпротивлява срещу ужаса. Трескаво, убийствено напрежение опъва вцепенените жили и мускули — чувам някакъв трясък — това, което не се удаде на живота, успя да постигне борбата със смъртта: ситото поддаде, излезе от жлебовете и аз изплувах нагоре.
Най-напред едно дълго, дълго вдишване, което моментално ми върна живота, след това обаче моментално се гмурнах. Възможно беше в двора да има някой и да забележи главата ми, която се подаваше точно по средата на басейна. Приближих се до ръба му, предпазливо изплувах отново и се огледах.
Нямаше луна, но звездите на Юга хвърляха достатъчно силна светлина, за да могат да се различават всички предмети. Излязох от басейна и понечих внимателно да се промъкна към зида, когато , чух леко пукане. Погледнах нагоре към решетките, зад които се намираха женските покои. Вдясно над мен се намираше мястото, където бях свалил резето, а отляво забелязах цепнатина в решетките на стаята, в която нямах право да влизам. Във всеки случай там беше спалнята на Зеница. Дали беше останала будна, за да ме чака? Дали пукането беше причинено от това, че и тя бе отворила решетката на стаята си? Ако беше така, тя ме е видяла да излизам от водата и вероятно все още стоеше зад прозореца. Промъкнах се по-близо и сложих ръцете си като фуния пред устата.
— Зеница! — прошепнах тихо.
Тогава процепът се разшири и се показа тъмнокоса главица.
— Кой си ти? — каза тя едва чуто.
— Хекимът, който беше при теб.
— Идваш да ме спасиш ли?
— Да. Ти си предусетила всичко и си разбрала намеците ми.
— Да. Сам ли си?
— Исла Бен Мафлай чака вън.
— О! Той ще бъде убит.
— От кого?
— От Абрахим. През нощта той не спи, пази. А и прислужницата е в стаята до мен. Спри — чуй. О, бягай бързо!
Зад вратата, която водеше към селямлъка, се чу шум. Процепът горе се затвори, а аз моментално се спуснах към басейна. Това беше единственото място, където можех да се скрия. Спуснах се вътре внимателно, за да не се образуват вълни, които биха могли да ме издадат.
Едва бях направил това, когато вратата се отвори и се появи Абрахим, който бавно и оглеждайки се зорко, обиколи двора. Седях потопен във водата до устата, а главата ми беше скрита зад бордюра, така че египтянинът не би могъл да ме забележи. Той се убеди, че портата все още е затворена, и след като завърши обиколката си, отново изчезна в селямлъка.
Отново излязох от водата, промъкнах се до портата, махнах резето и отворих. Бях в градината. Минах бързо през нея, за да отворя и портата на зида, а след това се канех да завия зад ъгъла, за да доведа Исла Бен Мафлай, когато той се появи срещу мен.
— Хамдулиллях (слава на Бога), ефенди! Значи си успял.
— Да. Но се борих със смъртта. Дай ми дрехите!
От панталоните и жилетката ми капеше вода. Наметнах си само жакета, за да са по-свободни движенията ми и му обясних всичко.
— Вече говорих със Зеница. Тя ни очаква.
— О, ела! Бързо! Бързо!
— Имай търпение!
Отидох в градината, за да взема един прът, който бях забелязал при второто си идване. После влязохме в двора. Процепът горе в решетката отново беше отворен.
— Зеница, моя Зеница, моя… — извика Исла с приглушен глас, защото му бях посочил нагоре. Прекъснах го:
— В името на всички светии, тихо! Сега не е време за сърдечни излияния. Мълчи, ще говоря само аз. След това погледнах нагоре към нея.
— Готова ли си да дойдеш с нас?
— Разбира се, че да!
— Но през вратата не може, нали?
— Не. Но отвъд зад дървените колони има стълба.
— Ще я донеса.
Значи не ни трябваше нито прътът, нито въжето, което бяхме донесли. Отидох и намерих стълбата. Здрава беше. Като я опря на стената, Исла се качи горе. Междувременно се промъкнах към вратата на селямлъка, за да се ослушам.
След известно време видях, че момичето се появи. Зеница заслиза надолу, а Исла й помагаше. В момента, в който и двамата стъпиха долу, стълбата политна, олюля се и със силен трясък падна на земята.
— Бягайте! Бързо към лодката! — предупредих ги аз. Те хукнаха към портата, но в същото време чух стъпки зад вратата на селямлъка. Абрахим беше чул шума и идваше. Трябваше да прикривам оттеглянето на бягащите и ги последвах, но по-бавно. Египтянинът ме забеляза, видя също и падналата стълба и отворената решетка.
Абрахим нададе вик, който сигурно щеше да бъде чут от всички обитатели на къщата.
— Крадец! Разбойник, спри! Насам, насам, елате насам, хора роби, помощ!
Той се хвърли след мен със силен рев. Тъй като в Ориента обикновено не се използват легла като нашите и най-често всички спят с дрехите, обитателите на къщата моментално се вдигнаха на крак.
Египтянинът беше доста близо зад мен. На външната порта се огледах. Той беше само на десет крачки разстояние, а до вътрешната порта вече се появи и втори преследвач.
Навън забелязах Исла Бен Мафлай и Зеница да бягат надясно, Затова аз побягнах наляво. Абрахим можеше да се заблуди. Той видя само мен и ме подгони. Скочих зад ъгъла, в посоката към реката, от горната страна на къщата, а лодката се намираше на долната страна. След това изтичах зад втория ъгъл, покрай брега.
— Спри, мерзавец! Ще стрелям! — чуваше се зад мен.
Значи преследвачът имаше огнестрелно оръжие. Продължих да тичам. Ако ме улучеше, щях да умра или да ме заловят, защото след него идваха слугите му, както се чуваше по виковете им. Изстрелът изтрещя. Абрахим се беше целил в движение, но куршумът прелетя край мен. Престорих се, че съм улучен, и се проснах на земята.
Абрахим мина покрай мен, защото беше забелязал лодката, в която тъкмо се качваха Исла и Зеница. Аз веднага станах и затичах след него. Настигнах египтянина с няколко скока, хванах го за врата и го съборих.
Тогава близо зад мен се чуха крясъците на фелахите. Те се бяха приближили доста до мен, защото с падането си бях загубил време. Все пак стигнах до лодката и скочих в нея. Халеф веднага я отблъсна от брега и когато преследвачите се добраха до водата, ние вече се бяхме отдалечили на няколко лодки дължина.
Абрахим отново се беше съвзел. Видя какво се бе случило.
Всички веднага се насочиха към канала, където трябваше да е лодката им. Първи стигна дотам Абрахим и яростно изрева. Видя, че лодката му е изчезнала.
Междувременно ние бяхме напуснали спокойните води край брега и стигнахме до течението. Халеф и бръснарят от Ютербок гребяха. Аз хванах едно от веслата от лодката на Абрахим. Исла направи същото и така лодката ни бързо се понесе по реката.
Никой не обели нито дума, а и настроението ни беше такова, че не ни беше до приказки.
Цялото приключение бе продължило доста дълго, така че небето вече просветляваше и по гладката повърхност на Нил можеше да се гледа далеч напред. Все още виждахме как Абрахим и хората му стоят на брега, а далеч нагоре се появи платно, което заблестя в изгрева на слънцето.
— Това е сандал![30] — отбеляза Халеф.
Да, сандал беше. Една от онези дълги ладии с много гребци, които се носеха така бързо, че направо биха могли да се състезават с параход.
— Абрахим ще извика сандала, за да ни преследва — каза Исла.
— Може сандалът да е на някой търговец, който няма да му обърне внимание.
— Ако Абрахим предложи на капитана достатъчно пари, онзи няма да се колебае.
— Дори и в такъв случай ще имаме добра преднина. Докато сандалът спре и капитанът преговаря с Абрахим, ще мине известно време. А и преди да се качи на борда, Абрахим трябва да се снабди с всичко необходимо за едно по-дълго пътуване, защото не би могъл да знае колко време ще продължи преследването.
Платноходът изчезна от погледа ни, а и ние толкова бързо гребяхме, че след около половин час съзряхме кораба, който трябваше да ни отведе по-нататък.
Старият Абу ер Реисан се бе облегнал на перилата на кърмата. Той видя, че в лодката има жена, и разбра, че начинанието ни бе успяло.
— Спрете! — извика той. — Стълбата е спусната!
Качихме се на борда, а лодката вързахме за кърмата. След това освободихме въжетата и вдигнахме платната. Корабът отлепи нос от сушата, вятърът изду платна и се насочихме към средата на течението, което сега ни понесе надолу. Отидох при капитана.
— Как мина? — попита ме той.
— Много добре. Ще ти разправя, но преди това ми кажи дали един добър сандал може да догони твоя кораб.
— Ще ни преследват ли?
— Не вярвам, но все пак е възможно.
— Моят дахабие е чудесен, но един добър сандал ще настигне което и да е дахабие.
— Тогава да се надяваме, че няма да ни преследват.
После му разказах развоя на приключението, а след това отидох в каютата, за да съблека мокрите си дрехи. Тя беше разделена на две части; една малка и една голяма. Първата бе за Зеница, а втората беше определена за капитана, Исла Бен Мафлай и мен.
Сигурно вече бяха минали два часа, откакто потеглихме, когато от горната страна на нашия кораб забелязах върха на едно платно, което непрекъснато се уголемяваше. Когато се появи и корпусът му, познах сандала, който по-рано бяхме видели.
— Виждаш ли кораба? — попитах капитана.
— Аллах акбар (Господ е велик), а въпросът ти е странен. Да съм капитан и да не забележа платно, което плава толкова близо зад мен.
— Дали този плавателен съд е на хедифа?
— Не е.
— По какво съдиш?
— Познавам този сандал много добре. Той е на капитан Халид Бен Мустафа.
— А кой е този Халид?
— Не сме приятели.
— Защо?
— Един честен човек не може да е приятел на нечестен мъж.
— Хм, така и предполагах.
— Какво?
— Че Абрахим Мамур се намира на борда му.
— Скоро ще разберем това.
— Какво ще направиш, ако сандалът иска да се закачи за твоя дахабие?
— Трябва да се съглася. Законът го изисква.
— А ако аз не се съглася?
— И какво смяташ да правиш? Аз съм капитан на своя кораб и трябва да действам според предписанията на закона.
— А аз съм капитан на волята си.
Към нас се приближи Исла. Не исках да му се натрапвам с въпроси, но той започна сам:
— Кара Бен Немзи, ти си мой приятел, най-добрият приятел, който съм имал досега. Да ти разкажа ли как Зеница е попаднала в ръцете на египтянина?
— Много бих искал да го чуя, но за такъв разказ са необходими спокойствие и настроение, каквито сега нямаме.
— Ти си неспокоен? Защо?
Исла Бен Мафлай още не беше забелязал движещия се зад нас платноход. , — Обърни се и виж онзи сандал.
Той се обърна, видя платнохода и попита:
— Абрахим на борда ли е?
— Не знам, но е много възможно, защото капитанът е мошеник, който ще се продаде на Абрахим.
— Откъде знаеш, че е мошеник?
— Рейс Хасан ми каза.
— Да — потвърди старецът, — познавам този капитан и кораба му. Дори и от голямо разстояние бих познал сандала му по платното, което е три пъти изкърпвано и преправяно.
— Какво ще правим? — попита Исла.
— Най-напред ще изчакаме, да разберем дали Абрахим се намира на борда.
— И ако е там?
— Няма да го допускаме до нас.
Нашият капитан провери с каква скорост напредва сандалът, както и тази на нашия кораб, а след това каза:
— Той се приближава все повече. Ще наредя да поставят още една трикета.
Направиха и това, но след няколко минути забелязах, че по този начин вземането на решение можеше само да се позабави малко, но не и да се избегне. Сандалът непрекъснато скъсяваше разстоянието между нас. Накрая беше вече само на една дължина от кораба ни и свали едното си платно, за да намали скоростта си. На палубата разпознахме Абрахим Мамур.
— Той е там! — каза Исла.
— Къде е застанал? — попита капитанът.
— Най-отпред на носа.
— Значи е той! Кара Бен Немзи, какво да правим? Те ще ни заговорят и ние трябва да им отвърнем.
— Кой трябва да отговори според закона?
— Аз като собственик на този дахабие.
— Внимавай какво ще ти кажа, рейс Хасан! Готов ли си да ми дадеш под наем дахабието оттук до Кахира?
Капитанът учудено ме погледна, но веднага след това разбра какви намерения имах.
— Да — отвърна той.
— Тогава аз съм собственикът, нали?
— Да.
— А ти като капитан трябва да изпълняваш това, което искам аз.
— Да.
— И не си отговорен за нищо?
— Не.
— Добре. Събери хората си!
Всички се отзоваха на заповедта му и капитанът им обясни:
— Чуйте ме, мъже! Искам да ви кажа, че този ефенди, който се казва Кара Бен Немзи, наема дахабието оттук до Кахира. Така ли е?
— Така е! — отвърнах аз.
— Значи можете да свидетелствате за мен, че вече не съм господар на дахабието, нали? — попита той хората си.
— Ще свидетелстваме.
1 Трикета — малко корабно платно. — Бел. нем. изд.
— Сега вървете по местата си! Но трябва да знаете, че ще продължа да управлявам дахабието, защото Кара Бен Немзи ми заповяда.
Те се отдалечиха, видимо изненадани от странната новина, която бяха чули.
Междувременно сандалът се беше изравнил с нас. Капитанът, висок, мършав човек, с пера от рибар върху тарбуша, се приближи до перилата на борда и попита:
— Хей, дахабие! Кой е капитанът?
Аз се наведох напред и отговорих:
— Рейс Хасан.
— Хасан, наречен още Абу ер Реисан ли?
— Да.
— Добре, познавам го — отвърна другият със злорада физиономия. — На кораба ви има ли жена?
— Да.
— Предайте ни я!
— Халид Бен Мустафа, ти си луд!
— Ще се разбере и това. Ще ви взема на абордаж.
— Няма да ви позволим!
— И какво смяташ да направиш?
— Веднага ще ти покажа. Внимавай за перата върху тарбуша си!
Бързо вдигнах карабината, която бях скрил готова за стрелба, прицелих се и натиснах спусъка. Перата се разлетяха. Дори и най-ужасното нещастие не би могло да развълнува толкова достойния Халид, както този предупредителен изстрел. Той подскочи толкова високо, сякаш мършавите му крайници бяха от гума, хвана главата си с две ръце и избяга зад мачтата.
— Сега знаеш как стрелям, Халид! — извиках аз. — Ако сандалът ти продължи да плава редом с нас дори и една-единствена минута, куршумът ми ще извади душата от тялото ти; можеш да бъдеш сигурен в това!
Тази заплаха подейства моментално. Капитанът хукна към руля, изтръгна го от ръцете на човека, който го държеше, и обърна кораба. След две минути сандалът се намираше на подобаващо разстояние от нас.
— Засега можем да бъдем спокойни — казах аз.
— Халид вече няма да смее да се приближи толкова — съгласи се Хасан. — Но и няма да ни изпуска от очи, докато не спрем някъде, където би могъл да потърси закрилата на закона. Разбира се, не се страхувам толкова от закона, а от нещо друго.
— От какво?
— От това там!
Абу ер Реисан посочи с ръка към водата и ние веднага разбрахме какво имаше предвид.
От известно време бяхме забелязали, че вълните се придвижват напред с много по-голяма скорост, отколкото досега и че все повече заливаха станалия вече скалист бряг. Това означаваше, че се приближавахме към един от онези бързеи, които поставяха пред движещите се по Нил плавателни съдове почти непреодолими препятствия. Сега враждата на хората трябваше да отстъпи, за да може цялото внимание на всички да се насочи към заплашващата ги опасност. Гласът на капитана високо проехтя над палубата:
— Погледнете, идва шеллаал, бързеят! Съберете се и четете светата Фатиха!
Хората последваха заповедта му и се обърнаха в посока към Мека. — В името на Всемилостивия! — започна капитанът.
Веднага всички го последваха и подеха Фатиха, първата сура на Корана.
Трябва да призная, че тази молитва трогна и мен, но не от страх пред опасността, а от страхопочитание пред дълбоко вкоренената в сърцата вяра на тези полудиви хора, които не започваха да правят нещо, без да си спомнят за оногова, който дава сила на слабите.
— Хайде, млади мъже, храбри герои, вървете по местата си! — заповяда след това капитанът. — Течението ни повлече!
Изпълнението на заповедта на един нилски кораб съвсем не протича така спокойно, както това става по европейските плавателни съдове. Горещата кръв на Юга бушува в жилите на екипажа и по време на опасност люшка човека между най-безметежна надежда до най-дълбоко униние и отчаяние. Всички крещяха, викаха, ръмжаха, виеха, молеха се или проклинаха в момент на трудност, а щом тя отминеше, още по-възторжено ликуваха, пееха и се радваха. Освен това всеки от тях работеше, напрягайки всички сили. Капитанът тичаше от един към друг, укоряваше мудните с изрази, които само един арабин можеше да измисли, а усърдните награждаваше с нежни имена, сред които най-често се повтаряше думата «герой».
Хасан се беше подготвил за бързея и бе взел на борда допълнителен екипаж. На всяко гребло имаше по двама гребци, които познаваха всяка педя от това опасно място на реката.
Вълните бушуваха със страхотна сила над едва покритите с вода скали. Разпенени, те връхлитаха палубата, а грохотът на водните маси заглушаваше всички заповеди. Корабът стенеше и скърцаше по всички шевове, греблата отказваха да се движат, а неподчиняващият се на кормилото съд се носеше като бесен в кипящите води.
Изведнъж черните лъскави скали пред нас се стесниха и ни оставиха само един тесен отвор, през който корабът ни едва можеше да се провре. Вълните с мъка минаваха между тях и се устремяваха в мощен поток към един вир, осеян с остри като бръсначи и иглени върхове скали.
Устремихме се към този проход с лудешка бързина. Греблата бяха прибрани. Сега се намирахме в страшната дупка, чиито стени бяха толкова близо до нас и от двете страни, че направо можехме да ги докоснем с ръка. Вилнеещата стихия на бързея така ни мяташе над пръскащите, разпенени гребени на водопада, сякаш искаше да ни изхвърли във въздуха, след което полетяхме към зейналата паст на котела. Около нас клокочеше, пръскаше, шумеше, вилнееше, гърмеше и ревеше вода. После водовъртежът отново ни грабна с непреодолима сила и ни повлече към една спускаща се стръмно надолу равнина, чиято водна повърхност блестеше гладка и дружелюбна пред нас, но точно под тази тиха, гладка плоскост се криеше най-голямото коварство, защото ние не плавахме, не, ние се носехме по стръмния път с бясна скорост и…
— Аллах керим! (Господ е милостив!) — проехтя гласът на Хасан, но така пронизително, че всички да го чуят. — Аллах валлах, на греблата, на греблата, хайде, момчета, хайде, мъже, герои, тигри, пантери и лъвове! Пред вас е смъртта! Не я ли виждате? Гребете, гребете, за Бога, гребете, кучи синове, страхливци, подлеци и котки. Работете, работете, храбреци, герои, незабравими смелчаци и богоизбрани!
Стремително се спуснахме към отварящата се в момента пред нас ножица, която в следващия миг можеше да ни унищожи. Ръбовете на скалите бяха толкова остри, а течението на бързея така ни влечеше, че от кораба ни нямаше да остане и шепа трески.
— О, пазителю наш, помогни ни! Наляво, наляво, кучета, лешояди, мишеловци, обесници! Наляво, кормилото наляво, о, вие, най-доблестни, най-чудесни, вие, бащи на всички герои! Аллах, Аллах, машаллах! Господ направи чудо, да е благословен!
Корабът се бе подчинил на почти нечовешките усилия и успя да премине от другата страна. За няколко мига се намерихме в спокойните плавателни води и всички коленичиха да благодарят на Всевишния.
— Еш хетю ля илляха ил аллах! — разнесе се ликуващ вик над палубата. — Признавам, че има само един Бог! Смили се над нас и ни благослови!
Тогава нещо излетя подир нас, сякаш изстреляно от тетивата на лък. Идваше сандалът, който беше преодолял същата опасност. Скоростта му отново бе станала по-голяма от нашата и затова трябваше да мине покрай нас. Но ивицата, по която можеше да се плава, беше толкова тясна, че с големи усилия успяхме да се отклоним и той префуча край кораба ни, почти докосвайки борда му. Абрахим Мамур се бе облегнал на мачтата, мушнал дясната ръка зад гърба си. Когато се намираше точно срещу мен, той вдигна до бузата си скритата дълга арабска пушка — аз бързо залегнах, — куршумът префуча край мен, а в следващия миг сандалът ни отмина.
Всички видяха опита за убийство, но никой нямаше време нито да се учудва, нито да се гневи, защото бързеят отново ни грабна и ни понесе към един лабиринт от скали.
Тогава пред нас се разнесе силен вик. Сандалът беше изхвърлен от силата на бързея върху една скала. Гребците удряха с веслата във водата и леко повреденият плавателен съд пак се понесе освободен, отново подет от вълните. Но при сблъсъка един човек беше паднал зад борда. Той висеше във водата, притискайки се отчаяно към скалата. Грабнах едно въже от лико на финикова палма, изтичах до перилата на борда и го хвърлих към изпадналия в беда човек. Това беше Абрахим Мамур.
Щом той благополучно стигна до горната палуба, отърси водата от себе си и се нахвърли срещу мен със свити юмруци.
— Кучи син, ти си разбойник и измамник!
Аз го посрещнах спокойно. Поведението ми го принуди да спре пред мен, без да използва юмруците си.
— Абрахим Мамур, бъди учтив, защото не се намираш в твоя дом! — предупредих го аз. — Ако кажеш само още една дума, която не ми харесва, ще накарам да те завържат за мачтата и да те набият с камшик!
Най-голямата обида за един арабин е боят, а втората по значение — заплахата да го набият. Абрахим направи едно движение, но се овладя.
— Ти си отвлякъл на борда жена ми! — изкрещя той.
— Не съм.
— Не казваш истината!
— Напротив, казвам я, защото тази, която е на борда, не е твоя жена, а годеница на младия мъж до теб.
Египтянинът се спусна към каютата, но там срещу него застана Халеф.
— Абрахим Мамур, аз съм Хаджи Халеф Бен Хаджи Абел Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах. Това тук са моите два пистолета и ако се опиташ да влезеш в каютата, ще те застрелям.
Моят дребничък Халеф направи физиономия, от която египтянинът трябваше да разбере, че намерението му да стреля е сериозно. Абрахим се оттегли и изсъска:
— Ще ви дам под съд веднага щом се приближите към сушата, за да освободите помощния екипаж.
— Направи го! — отвърнах му с безразличие. — Дотогава обаче не бъди мой враг, а мой гост, ако се държиш миролюбиво.
Успешно бяхме преминали през най-опасните места на бързея и можехме да се заемем с необходимата сериозност за нашата работа.
— Ще ни разкажеш ли сега как Зеница е попаднала в ръцете на тези хора? — попитах аз Исла.
— Ще отида да я доведа — отвърна той. — По-добре самата тя да ви разкаже.
— Не — противопоставих се аз. — Годеницата ти трябва да остане в каютата, защото, като я види, египтянинът още повече ще се озлоби и ще се раздразни изключително много. Разкажи ни всичко. Мохамеданка ли е, християнка ли е?
— Християнка е.
— От кое вероизповедание?
— От това, което вие наричате гръцко.
— Не е ли тръгнала с египтянина доброволно?
— Той я е купил.
— Ах! Възможно ли е?
— Да, всичко е станало при много странни обстоятелства. Черногорките не ходят забулени. Абрахим я видял в Скутари и й казал, че я обича и иска да се ожени за нея. Зеница обаче му се присмяла. Тогава той отишъл при баща й в Черна гора и му предложил голяма сума, за да я купи от него. Бащата, разбира се, му отказал. Тогава Абрахим подкупил бащата на приятелката й, при която Зеница често ходела на гости, и той се съгласил с пазарлъка.
— Как е възможно?
— Този мерзавец дал на Абрахим Мамур документ за продажба, според който Зеница е продадена като черкезка робиня.
— А, затова значи приятелката е изчезнала така внезапно с баща си!
— Само затова. После Абрахим Мамур завел Зеница на един кораб и заминал с нея първо за Кипър, а сетне за Египет. Останалото ви е известно.
— Как се казва мъжът, който я е продал? — попитах аз неволно.
— Баруд ал Амасат.
— Ал Амасат… ал Амасат… това име ми се струва познато.
Къде ли съм го чувал? Този човек турчин ли е бил?
— Не, арменец.
Арменец ли? Сега вече се сетих! Хамд ал Амасат, онзи арменец, който искаше да ни погуби при Шот ал Джерид и след това избяга в Кбили! Дали беше същият? Не, защото времето не съвпадаше.
— Не знаеш ли — попитах аз Исла — дали този Баруд ал Амасат има брат?
— Не. И Зеница също не знае. Подробно я разпитах за това семейство.
Тогава при нас дойде слугата Хамсад ал Джербая и се обърна към мен:
— Ефенди, искам да ви кажа нещо.
— Говорете!
— Как се казва този египетски негодник?
— Абрахим Мамур.
— Така ли! Значи е някакъв чиновник?
— Разбира се. Разправят дори, че бил управител на някаква провинция.
— Не се поддавайте на такива лъжи, защото аз познавам този човек по-добре от вас.
— А! И кой е той?
— Гледах как веднъж отнесе бастонадата. (Бой с тояги. — Бел. пр.) И тъй като това беше първото наказание от този вид, което наблюдавах, разпитах подробно за потърпевшия.
— Е, кой и какъв е той?
— Бил е аташе или нещо такова в персийското консулство в Константинопол и е издал някаква тайна или нещо от този род. Трябвало е да го убият, но тъй като е имал покровител, се отървал при свалянето от длъжност само с бой. Името му е Давуд Арафим.
Това, че бръснарят от Ютербок познаваше този човек, беше много странно стечение на обстоятелствата и след като подпомогна паметта ми, изведнъж прозрях истината. Наистина го бях виждал вече, и то в Константинопол, където беше отведен като затворник. Случи се така, че и той ме забеляза и сега си беше спомнил лицето ми.
— Благодаря ви за това съобщение, Хамсад — казах аз. — Но каквото знаете, го запазвайте за себе си!
Сега вече ни най-малко не ме притесняваше мисълта, че Абрахим ще ме обвини пред съда. Не знам защо, но не можех да се освободя от предположението,. че той не се е запознал с Баруд ал Амасат, който му е продал Зеница, за първи път едва чрез момичето. Несъмнено беше, че зад себе си имаше тъмно минало — сега се появяваше като Мамур и притежаваше състояние: Това бяха обстоятелства, които ме караха много да се замисля.
Реших засега да запазя за себе си казаното от бръснаря. Абрахим не биваше да забележи, че е разкрит.
При следващото спиране взетите на кораба моряци в горното течение на бързея трябваше отново да бъдат свалени на сушата. Плавателният ни съд се насочи към брега на Асуан.
— Ще хвърляме ли котва или не? — попитах аз капитана.
— Не, веднага щом мъжете слязат от кораба, ще обърна.
— Защо?
— За да се изплъзна от полицията.
— А Абрахим?
— Ще бъде отведен на сушата с моряците.
— Аз не се страхувам от полицията.
— Ти си чужденец в страната и си под закрилата на твоето консулство, което означава, че не могат да те задържат. Но аз — той не се доизказа, — ах! Виж там!
Това последно възклицание се отнасяше за една лодка, пълна с въоръжени, мрачно гледащи мъже. Бяха гавази.
— Сигурно няма да обърнеш веднага — казах на Хасан.
— О, напротив, ако заповядаш! Длъжен съм да се подчинявам само на теб.
— Не ти заповядвам подобно нещо, напротив, бих искал най-сетне да се запозная с тукашната полиция.
Лодката се доближи до нас и намиращите се в нея хора се качиха при нас на борда още преди да стигнем до брега. Тук беше и екипажът на сандала. Явно бяха разказали, че Абрахим се е удавил в бързея, и съобщили за отвличането на жената. Както по-късно узнахме, старият рейс Халид Бен Мустафа бе отишъл тичешком при съдията и дръпнал такава добронамерена реч по мой адрес — неверник, убиец, бунтар, разбойник и размирник, — че всъщност трябваше да съм доволен, ако се отърва с обесване или удавяне в чувал.
Тъй като правораздаването в онези страни не се интересуваше от важното откритие на преписката от документи, тук в съдебните процеси се действаше изключително по най-кратката процедура.
— Кой е капитанът на този кораб? — попита началникът на полицаите.
— Аз — отвърна Хасан.
— Как се казваш?
— Хасан Абу ер Реисан.
— Имаш ли на борда на кораба си един ефенди, хеким, който е неверник?
— Ето го! Този ефенди се казва Кара Бен Немзи.
— А има ли на кораба ти също и жена на име Зеница?
— Тя е в каютата.
— Хайде, всички сте арестувани и трябва да ме последвате при съдията, а дотогава хората ми ще охраняват дахабието.
Корабът спря и целият екипаж заедно с всички пътници бе «транспортиран» веднага. Зеница, плътно забулена, беше вдигната във вече приготвената носилка и трябваше да следва нашето шествие, което ставаше все по-голямо, тъй като към него постоянно се присъединяваше младо и старо, мало и голямо. Хамсад ел Джербая, някогашният бербер, крачеше зад мен и бодро подсвиркваше в такт със стъпките си «Трябва ли, трябва ли да ида в града».
Полицейският директор вече беше седнал с писаря си в очакване на нашето пристигане. Той носеше отличителните знаци на бимбашия, майор или командващ хиляда души, но нямаше нито войнствен, нито особено одухотворен вид. Както целият екипаж на платнохода, така и той смяташе, че Абрахим Мамур се е удавил, и посрещна възкръсналия от смъртта с внимание, което беше пълна противоположност на погледа, който хвърли към нас.
Бяхме разделени на два лагера: от едната страна екипажът на сандала с Абрахим и някои от другите, които бе взел със себе си, а от другата — хората от дахабието със Зеница, Исла и мен и до нас Халеф и бръснарят.
— Ще желаеш ли лула, господарю? — попита полицейският директор мнимия Мамур.
— Нареди да донесат!
Абрахим получи лулата заедно с един килим, върху който можеше да седне. След това разглеждането на делото започна.
— Височество, кажи ми благословеното си от Бога име!
— То е Абрахим Мамур.
— Значи си чиновник?
— Да. Бях управител на една провинция.
— На коя провинция?
— Ен Насър.
— Ти си тъжителят. Говори! Слушам те внимателно и после ще отсъдя.
— Обвинявам този гяур, който е хеким, в ихтитаф. Мъжът, който стои до него, също обвинявам в ихтитаф, а капитанът на дахабието обвинявам в съучастничество в отвличането на жена. В каква степен са замесени слугите на тези двама мъже и моряците на дахабието, това ще определиш ти, бимбаши.
— Разкажи как беше извършено похищението!
Абрахим даде сведения. Когато свърши, бяха разпитани свидетелите му, вследствие на което бях обвинен от капитана на сандала Халид Бен Мустафа също и в опит за убийство.
В очите на полицейския чиновник проблесна мълния, когато се обърна към мен:
— Как е името ти, гяур?
— Кара Бен Немзи.
— Как се нарича родината ти?
— Алемания.
— Къде се намира тази шепа земя?
— Шепа ли? Хм, бимбаши, това доказва, че си много невеж.
— Подлец! — подскочи той. — Какво искаш да кажеш?
— Алемания е голяма страна и има два пъти повече жители от цял Египет. Но ти не го знаеш. Въобще ти си лош познавач на географията, затова се остави Абрахим Мамур да те лъже.
— Само се осмели да кажеш още една дума и ще наредя да приковат ушите ти на стената!
— Ще се осмеля! Този Абрахим казва, че бил наместник на провинцията Ен Насър. Наместници има само в Египет…
— Не се ли намира Ен Насър в Египет, гяур? Аз самият съм бил там и познавам Мамур като брат си, дори като самия себе си.
— Лъжеш!
— Приковете го! — заповяда съдията.
Аз извадих револвера си, а Халеф своя пистолет.
— Бимбаши, заявявам ти, че ще застрелям първо този, който ме докосне, а след това и теб! Повтарям ти, лъжеш! Ен Насър е малък оазис между Хаммада ал Хорма и Тингерт в страната Триполи. Там няма наместник, а само един жалък шейх. Той се казва Мамра Алеф Абузин и аз го познавам. Бих могъл да си направя с теб шега и да ти разреша да продължаваш да ме разпитваш, но искам да свършваме бързо. Как може да накараш обвинителите да стоят прави, докато обвиняемият, истинският престъпник, може да седи, че даже и да получи лула от теб.
— Какво искаш да кажеш, гяур?
Добрият човек ме гледаше слисан.
— Предупреждавам те да не ме обиждаш с тази дума! Имам в себе си паспорт, а също и гидиш изини от вицекраля на Египет. А този мой спътник е от Стамбул, той има буюрулду и е под сянката на падишаха.
— Покажи тези документи!
1 Гидиш изини — разрешително за пътуване. — Бел. нем. изд.
Дадох на полицейския властелин моето удостоверение, а Исла му показа своето. Той ги прочете, а след това ни ги върна със смутена физиономия.
— Продължавай!
Тази подкана ми подсказваше, че чиновникът не знаеше какво да прави. И така аз отново взех думата:
— Ти си полицейски директор на Асуан и бимбашия, а не знаеш как трябва да изпълняваш службата си. Когато четеш нещо, написано собственоръчно от султана, трябва най-напред да го притиснеш към челото, очите и устата си и да приканиш всички присъстващи да се поклонят, все едно че негово превъзходителство лично присъства. Ще разкажа на хадифа и на великия везир в Стамбул каква почит им отдаваш.
Съдията не бе очаквал това. Той беше толкова изплашен, че ококори очи и зяпна с уста, без да каже нито дума. Но аз продължих:
— Ти искаше да знаеш какво имах предвид с предишните си думи. Аз съм обвинителят и трябва да стоя прав, а този там е обвиняемият и има право да седи.
— Кой го обвинява?
— Ние всички.
Абрахим се учуди, но все още нищо не каза.
— В какво го обвиняваш? — попита полицейският директор.
— В отвличане, в същото престъпление, в което ме обвинява той.
Видях, че Абрахим стана неспокоен. Съдията ми заповяда:
— Продължавай!
— Съжалявам, бимбаши, че трябва да преживееш такава мъка.
— Мъка ли? Как така?
— Защото ще трябва да съдиш един човек, когото познаваш така добре, както и собствения си брат. Дори си бил при него в Ен Насър и знаеш много добре, че е наместник на провинция. Той се казва Дауд Арафим и е бил разобличен в Константинопол като предател, дори е бил наказан с бастонада.
Сега вече Абрахим се изправи.
— Лъжец, ти си си изгубил ума!
— Чуй по-нататък! — помолих аз полицейския властник. — Тогава ще се разбере чия глава е с по-здрав разум и седи по-здраво на раменете, моята или неговата.
— Говори!
— Тази жена тук е християнка, свободна християнка от Карадаг.[31] Дауд Арафим, който се нарича Абрахим Мамур, я е похитил и насила отвлякъл в Египет. Ето този мой приятел Исла Бен Мафлай е нейният законен годеник. Той дойде в Египет и си взе момичето обратно. Ти ни познаваш, защото видя нашите паспорти, но престъпника не познаваш. Той е похитител на жени и измамник. Накарай го да си покаже документите или ще отида при хадифа и ще му разкажа как раздаваш правосъдие от поста, който ти е поверен! Капитанът на сандала ме обвини в опит за убийство. Питай тези мъже! Те всички чуха, че исках да прострелям перата на тарбуша му и го направих. Нищо друго не съм предприемал. Но този, който се нарича Мамур, не на шега стреля по мен. Обвинявам го в това. Сега решавай!
Добрият човечец се намираше в много затруднено положение. Той не можеше да оттегли думите си, но много добре разбираше, че аз съм правият, затова накрая реши да направи това, което може да измисли само един ориенталец.
— Свидетелите да излязат и да си вървят по домовете! — заповяда той. — Аз ще помисля над случая и следобед ще произнеса присъдата. Но всички вие сте мои пленници.
Полицаите разгониха зяпачите с пръчки. След това Абрахим Мамур и екипажът на сандала бяха арестувани и отведени, а накрая откараха и нас, и то в двора на сградата, където можехме да се движим необезпокоявани от никого, а до вратата бяха поставени няколко полицаи, които, изглежда, трябваше да ни пазят.. Но след около половин час те изчезнаха.
Предчувствах какво беше намислил полицейският директор и се приближих до Исла Бен Мафлай, който седеше на кладенеца до Зеница.
— Мислиш ли, че днес ще спечелим делото?
— Абсолютно нищо не мисля; оставил съм всичко в твои ръце — отвърна ми той.
— Ами ако го спечелим, какво ще стане с Абрахим?
— Нищо. Познавам тези хора. Абрахим ще даде на бимбашията пари или някой от скъпите пръстени, които носи на ръцете си, и чиновникът ще го освободи.
— Желаеш ли смъртта му?
— Не. Намерих Зеница и това ми стига.
— А какво мисли годеницата ти?
Зеница сама отговори:
— Ефенди, много бях нещастна, но сега съм свободна. Повече не искам да мисля за него.
Това ме задоволяваше. Оставаше само да говоря и със стария Хасан. Той без заобикалки ми заяви, че ще се радва, ако се отърве здрав и читав, и аз, успокоен от думите му, тръгнах да разузная наоколо.
Прекрачих изхода на двора и се озовах на улицата. Беше настъпило най-горещото време на деня и улицата беше безлюдна. Явно полицейският чиновник искаше да избягаме и да не чакаме неговото решение. След това отново се върнах в двора, споделих намеренията си с моите хора и ги приканих да ме последват. Така и направихме и никой не ни спря.
Като стигнахме до дахабието, се оказа, че полицаите го бяха изоставили. Някой «почитател» на товара, състоящ се от майчин лист, би могъл да го открадне съвсем необезпокояван.
Сандала вече го нямаше на брега. Беше изчезнал. Явно достопочтеният рейс Халид Бен Мустафа беше разбрал намерението на съдията много по-рано от нас и беше изчезнал със сандала и екипажа.
Къде беше обаче Абрахим Мамур?
Не ни бе безразлично да узнаем това, защото можеше да се очаква, че той ще ни държи под око. Аз поне имах предчувствието, че рано или късно ще го срещна отново. Но засега трябваше да се задоволим само с установяването на изчезването му.
Дахабието вдигна котва и ние продължихме пътуването си с приятната мисъл, че успешно сме се измъкнали от едно неприятно положение.
Пета глава
Абу Саиф
«И ангелът господен, който водеше израилската войска, се вдигна и застана зад нея, облакът-стълб също се премести там и сега стоеше между войската на Египет и тази на Израил. За египетската войска това беше завеса на мрака, а за израилците той светеше през цялата нощ, така че нито едните, нито другите можеха да отидат в другия лагер.
Когато Мойсей протегна ръка над морето, Господ изпрати силен източен вятър, който пресуши тази част от него и водите му се разделиха на две.
Децата на Израил тръгнаха през морето по сухата пътека, а водата стоеше от лявата и дясната им страна като стена.
Египтяните ги последваха и също тръгнаха по пътеката. Всички коне, колесници и ездачи на фараона навлязоха в морето.
Когато се зазори, Господ погледна от огнения стълб и от облака към египтяните и всели ужас във войската им.
Бойните колесници падаха и се преобръщаха с трясък. Тогава египтяните казаха: Хайде да бягаме от израилците, Бог е застанал на тяхна страна и е срещу нас!
Но Господ каза на Мойсей: Протегни ръка над морето, за да се събере отново водата и да връхлети египтяните върху колесниците и конниците им.
Тогава Мойсей протегна ръката си над морето и преди да настъпи утрото, то отново започна да залива пътеката, а египтяните се оказаха изправени срещу него. Така Господ ги хвърли сред морето.
Водата се върна обратно и потопи колесници, конници и цялата войска на фараона, която беше тръгнала след тях в морето, така че нито един от тях не можа да се спаси. Децата на Израил обаче минаха сухи през морето, а водата стоеше от дясната и лявата им страна подобно на стени.
Така Господ спаси в този ден Израил от ръката на египтяните и те видяха враговете си мъртви на брега на морето.
А ръката, която Бог беше показал на египтяните, беше могъща и народът на Израил се страхуваше от Господа, вярваше в него и в неговия раб Мойсей…»
За това място във втората книга на Мойсей (глава 14, стих 19 — 31) си спомних, като спрях камилата си в долината Хирот, срещу Бал Зефон, за да плъзна поглед по блестящите води на Червено море. И мен ме обзе почти същият страх, който видът му беше предизвикал в сърцата на синовете израилски. Не изпитвах пред тази стихия страха, който изпитва неумеещият да плува човек, но ме обхвана онази благоговейна, смирена боязън, изпълваща всеки вярващ, озовал се на мястото, за което библейската история разказва, че тук е спирал кракът на Вечното и е управлявала ръката на Безкрайното. Чувствах се така, сякаш чувах гласа, извикал някога на сина на Амрам и Йохавед[32]:
«Мойсей, Мойсей, не приближавай, а събуй обувките си, защото мястото, на което стоиш, е свещено!»
И така зад мен се простираше земята на Озирис и Изида, на пирамидите и сфинксовете, страната, в която народът Божи бе понасял робство и унижение и бе влачил скалите на Мокатам за строеж на онези чудеса, които и до ден днешен предизвикват учудването на пътуващите край Нил. Там, в тръстиката на достопочтената река, фараонската дъщеря бе намерила момчето, призвано да освободи един народ от робство и с десетте Божи заповеди да му даде закон, който и след хилядолетия продължава да бъде основа на всички закони.
Там долу пред мен, под палещите лъчи на слънцето, блестяха водите на Арабския залив, в североизточния край на морето. Някога тези води, подчинявайки се на гласа на Йехова, са образували две стени, между които поробените в страната Гозен бяха намерили пътя към свободата, докато народът на техните потисници и гонители бил достигнат от ужасна гибел. Това бяха водите, в които по-късно «Султан ал Кабир», Наполеон Бонапарт, едва не загинал.
А срещу Биркет Фараун, «Езерото на фараона», както арабите наричат мястото, където двете водни стени са се затворили над египтяните, могъщо и напук на времето се издигат масивите на Синай, най-прочутата планина на земята, подобно на разнеслите се над него с гръм и мълнии думи: «Аз съм Господ, твоят Бог; не трябва да почиташ Други чужди богове освен мен!»
Не можех да се освободя от въздействието както на самото място, така и на неговата история. Колко пъти с притаен дъх, седнал в скута на добрата ми стара набожна баба, бях слушал разказите й за сътворението на света, за грехопадението, братоубийството, Потопа, за Содом и Гомор и Скрижалите на Синай. Тя сключваше малките ми ръчички, за да повтарям след нея с необходимото смирение думите на молитвата. Сега тленните останки на земното въплъщение на доброто отдавна лежаха под земята, а аз стоях срещу местата, описани ми от нея с толкова живи краски, въпреки че ги бе виждала само във въображението си.
Религията носи в себе си много по-голяма убедителност, отколкото може да й придаде възвишеността на човешката мисъл. Такива чувства ме вълнуваха в онзи час и може би още дълго щях да стоя така, седнал върху камилата си, потънал в дълбок размисъл, ако не ме беше обезпокоил гласът на моя славен Халеф.
— Хамдулиллях (слава на Бога), че пустинята свърши! Сихди, тук има вода! Слез от камилата и се освежи във водата, както ще направя и аз!
Тогава единият от двамата бедуини, които ни бяха водили, се приближи към мен и предупредително вдигна глава.
— Не го прави, ефенди!
— Защо?
— Защото тук живее Мелек ал мот, Ангелът на смъртта. Който влезе във водата, или ще се удави, или ще отнесе със себе си зародиша на смъртта. Всяка капка в това море е сълза на стоте хиляди души, загинали тук, защото са искали да преследват Мойсей и народа му. Всички лодки и кораби преминават оттук, без да спират, защото Аллах е проклел това място.
— А аз смятах да чакам тук някой плавателен съд, който да ме откара по-нататък.
— Накъде, към Суец ли? Не е необходимо. Ще те заведем ние, а и с нашите камили ще стигнеш по-бързо, отколкото с кораб.
— Не искам да ходя до Суец, а в Тур.
— Е, тогава ще трябва да пътуваш по море. Но тук никой няма да те качи. Позволи да те отведем малко по на юг, докато стигнем до някое място, където не живеят духове и всеки кораб би могъл да спре и да те вземе.
— И колко време ще трябва да яздим още?
— Около три часа.
— Тогава напред.
За да стигна до Червено море, не бях вървял по обичайния път от Кайро за Суец. Простиращата се между двата града пустиня отдавна не заслужава името, което носи. Преди е била опасна както поради пълната липса на вода, така и заради вилнеещите в нея бедуини разбойници. Сега всичко се е променило и затова бях решил да се движа по на юг. В ездата с камила през пущинака за мен имаше повече очарование, отколкото в пътуването по утъпкани пътища. По тези причини исках да избягна Суец, който можеше да ми предложи само това, което вече бях видял и опознал.
Докато яздехме, пред нас се появиха двата голи хълма на Джекем и на Даад, а щом видяхме вдясно от себе си високия връх на Джебел Кариб, гробницата на фараона вече беше останала зад нас. От дясната ни страна се намираше един залив на Червено море, в който имаше закотвена лодка.
Това бе една от онези ладии, на които в Червено море казваха самбук. Дълга беше около 18 метра и широка пет. На задната си палуба имаше малко помещение за капитана или за знатни пътници. Освен веслата — защото тази лодка може да се кара и с весла — самбукът има две триъгълни платна, едното от които стои на такова голямо разстояние пред другото, че когато го издува вятърът, се издига над цялата предна част на лодката и образува нещо като балон във формата на полукръг, както това може да се види изобразено върху антични монети или стари фрески. Спокойно може да се каже, че плавателните съдове в тази морска ивица по отношение на конструкцията, начина на движение и такелажа са все още съвсем същите като обичайните тук от дълбока древност и че днешните моряци използват заливите и местата за хвърляне на котва, които са били оживени още по времето, когато Дионисий предприема прочутото си пътуване към Индия. Крайбрежните кораби в Червено море обикновено са построени от онова индийско дърво, което арабите наричат садж и което с времето така се втвърдява във водата, че е невъзможно да се забие пирон в него. Това дърво никога не гние, тъй че човек може да види самбук и на около двеста години.
Пътуването с кораб в Арабския залив е много опасно. Затова през нощта тук нито един плавателен съд не се движи, а щом започне да се свечерява, търси сигурно място за хвърляне на котва.
Споменатият самбук бе направил същото. Той бе спрял до брега без екипаж, закрепен с помощта на котвата и едно въже. Моряците бяха слезли от лодката и се бяха разположили край една вливаща се в морето плитка река. Единият от тях, който бе седнал върху рогозка, малко встрани от тях и с важно изражение на лицето, сигурно беше капитанът или собственикът на лодката. Веднага забелязах, че не е арабин, а турчин. Самбукът носеше знамето на султана, а екипажът беше с турски униформи.
Когато се приближихме, никой от мъжете не се помръдна от мястото си. Отидох с камилата си съвсем близо до капитана, вдигнах дясната си ръка към гърдите и нарочно го поздравих на арабски, а не на турски.
— Господ да те пази! Ти ли си капитанът на този кораб?
Турчинът гордо вдигна очи към мен, внимателно ме огледа и накрая отговори:
— Да, аз съм.
Накъде отива самбукът ти?
— Навсякъде.
— Какво си натоварил?
— Най-различни неща.
— А вземаш ли пътници?
— Не знам.
Това беше повече от нелюбезно, то беше грубо. Затова отговорих състрадателно:
— Ти си нещастен човек, когото коранът предава на състраданието на вярващите. Жал ми е за теб.
Той ме погледна полуразгневен, полуизненадан.
— Ти ме съжаляваш? Ти ме наричаш нещастен човек? Защо?
— Аллах е дал на устата ти дарбата да говори, но душата ти е няма. Обърни се по посока на Кибла[33] и помоли Господ да ти върне отново говора, иначе един ден тя няма да може да отиде в рая!
Капитанът се изсмя презрително и сложи ръка на пояса си, в който бяха затъкнати два огромни пищова.
— Мълчанието е по-добро от бръщолевенето — каза той укорително. — Ти си дърдорко. Гюмрюкчи баши Мурад Ибрахим обаче предпочита да мълчи.
— Гюмрюкчи баши ли? Главен митничар? Ти си голям, а и сигурно известен човек, но въпреки това, като те питам, трябва да ми отговаряш.
— Заплашваш ли ме? Виждам, че съм имал право, като съм си мислел, че си араб джехеине.
Арабите от племето джехеине са известни по Червено море като контрабандисти и разбойници. Митничарят ме беше взел за такъв разбойник. Това беше причина за отблъскващото му поведение спрямо мен.
— Страхуваш ли се от бени джехеине? — попитах го аз.
— Да се страхувам ли? Мурад Ибрахим никога не се страхува.
Колкото и гордо да заблестяха очите му при тези думи, в лицето му имаше нещо, което ме накара да се усъмня в смелостта му.
— И какво, ако съм джехеине?
— Не бих се страхувал от теб.
— Възможно е. Имаш при себе си дванайсет тайфа[34] и осем митничари, докато с мен са само трима мъже. Но аз не съм джехеине и изобщо не съм бен араб, а идвам от Европа.
— От Европа ли? Но ти си облечен като бедуин и говориш езика на арабите!
— Това забранено ли е?
— Не. Френец ли си или ингилиз?
— Немзи съм.
— Немзи ли? — каза той с пренебрежителна физиономия. — Значи си бостанджи[35] или базърджан.[36]
— Нито едното, нито другото. Аз съм мюелиф.
— Писател ли? О, жалко, а аз те помислих за храбър бедуин! Какво е писател? Писателят не е мъж. Писателят е човек, който яде пера и пие мастило. Писателят няма кръв, няма сърце, нито смелост или…
— Стига! — прекъсна го моят Халеф. — Мурад Ибрахим, виждаш ли какво държа в ръката си?
Дребосъкът беше слязъл от камилата и застана пред турчина с камшика от хипопотамова кожа. Този мрачно сбърчи вежди, но все пак отговори:
— Камшик.
— Хубаво. Аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах. Този ефенди е Кара Бен Немзи, който от никого не се страхува. Пребродихме Сахара и цял Египет и извършихме големи подвизи. За нас се разказва из всички кафенета по света и ако се осмелиш да кажеш само една-единствена дума, която не се харесва на моя ефенди, ще опиташ този камшик независимо от това, че си гюмрюкчи баши и разполагаш с много мъже!
Тази заплаха имаше неочаквано бързо въздействие. Двамата бедуини, които досега бяха само мои придружители, отстъпиха няколко крачки назад от страх пред дързостта на Халеф. Моряците и останалите спътници на турчина скочиха, грабнаха оръжията си, а и митничарят се изправи със същата бързина. Той посегна към пистолета си, но Халеф вече беше насочил дулото на своето оръжие срещу гърдите му.
— Хванете го! — заповяда главният митничар, но самият той предпазливо отпусна пистолета си.
Наистина хората му запазиха страховитите си физиономии, но никой не посмя да пипне Халеф.
— Знаеш ли какво означава да заплашваш един гюмрюкчи баши с камшик? — попита турчинът.
— Знам — отвърна Халеф. — Това значи наистина да го накараш да го опита, ако се осмелява да продължи да обижда. Ти си турчин, роб на султана. А аз съм свободен арабин!
Накарах камилата си да коленичи, слязох и извадих паспорта си.
— Мурад Ибрахим — казах аз, — виждаш , че ние се страхуваме от вас по-малко, отколкото вие от нас. Ти направи голяма грешка, като искаше да обидиш един ефенди, който е под сянката на султана!
— Под сянката на султана ли, Аллах да го благослови? Кого имаш предвид?
— Себе си.
— Теб ли? Ти си немзи, значи си гяур…
— Ти ме ругаеш! — прекъснах го аз.
— Неверник си, а за гяурите в корана пише: «О, вие, правоверни, не се сприятелявайте с такива, които не принадлежат към вашата религия. Те не се отказват да ви изкушават и само искат да ви погубят!» Е как може тогава един неверник да е под сянката на султана, закрилника на всички правоверни!
— Известно ми е това, което казваш — отвърнах аз. — Написано е в третата сура на корана, в сурата Амран. Само че моят случай е друг. Отвори очите си и смирено се поклони пред буюрулдуто на падишаха. Ето го!
Той взе документа, притисна го към челото, очите и гърдите си, поклони се доземи и го прочете:
Как се снабдих с буюрулду ли? Читателят ще си спомни, че нито в Тунис, нито в Египет имах подобен паспорт. Но в Кайро след всичко онова, което разказах в предишната глава, ми се удаде възможност да направя малка услуга на един влиятелен египетски чиновник. Той искаше да се покаже признателен към мен и ме помоли да кажа едно свое желание, чието изпълнение да е в неговата власт. И тъй като по време на своето пътуване имах достатъчно възможности да наблюдавам въздействието на буюрулду, помолих за такъв паспорт. Още на другия ден имах желания документ в ръцете си.
— Защо веднага не ми каза, че си под закрилата на султана? Тогава нямаше да те нарека гяур, въпреки че си неверник. Добре дошъл, ефенди!
— Казваш ми добре дошъл, а едновременно с това скверниш вярата ми? — попитах го аз с упрек. — Ние, християните, познаваме законите на учтивостта и гостоприемството по-добре от вас. Не ви наричаме гяури, въпреки че нашият Бог е същият, когото вие наричате Аллах.
— Това не е вярно. Ние имаме само един Аллах, а вие имате трима богове: Баща, Син и Дух.
— Нищо подобно, имаме само един Бог, защото Баща, Син и Дух са едно цяло. Вие казвате: «Ля илляхя ил’аллах.» («Няма друг Бог освен Господ!») А нашият Бог казва: «Аз съм силен, единствен Бог.» Вашият коран казва във втората сура: «Той е живият, вечният; него сън не го лови, нито дрямка; негово е всичко, което е на небето и на земята.» А нашата Библия казва:
«Господ е от вечността за вечността; всичко е като на длан пред очите му; създал е земята; а небесата са дело на ръцете му.» Е, не е ли едно и също?
— Да, китабът ви е добър, но вярата ви е лоша.
— Грешиш. Вашият Коран казва: «Праведността не се състои в това, дали обръщате лицата си на изток или на запад (при молитва). Праведен е този, който вярва в Бога, в Страшния съд, в ангелите, в Светото писание и в пророците и с любов раздава от това, което има, на ближните, на сираците, на бедните и поклонниците, на всеки, който го помоли; който освобождава затворения, чете молитвата си, държи на думата си, търпеливо понася нищетата и бедите. Той е праведен, той е наистина богобоязлив.» Нашата свещена книга ни повелява: «Най-много от всичко трябва да обичаш Бога, а ближния си — както теб самия.» Не повелява ли нашата вяра същото, което повелява и вашата?
— Вие сте преписали това във вашия китаб от Корана.
— Как е възможно, щом нашият китаб е с около петстотин години по-стар от вашия Коран?
— Ти си ефенди, а един ефенди винаги намира основания и доказателства дори и когато не е прав — завърши Мурад Ибрахим тази част от нашия разговор. — Откъде идваш?
— От страната Мъсър[37], там на запад.
— А къде искаш да отидеш?
— В Тур.
— А след това?
— Към манастира в Джебел Синай.
— Значи трябва да минеш през морето.
— Да, а ти накъде отиваш?
— Също в Тур.
— Ще ме вземеш ли?
— Ако платиш добре и се погрижиш да не се мърсим с теб.
— Не се притеснявай! Колко искаш?
— За четиримата ви и камилите ли?
— Не, само за мен и моя слуга Халеф. Тези двамата мъже се връщат с камилите си.
— С какво ще платиш? С пари или с нещо друго?
— С пари.
— Искаш ли да вземеш храна от нас?
— Не. Дайте ни само вода.
— Тогава за себе си ще платиш десет, а за хаджи Халеф осем масри.[38]
Изсмях се на почтения човек в очите. Типично по турски беше да иска осемнайсет масри за това кратко пътуване и за няколко глътки вода, тоест почти двайсет и четири талера.
— До залива на Рас Наясет ще пътуваш около един ден, където ще хвърлиш котва за нощуване, нали? — осведомих се аз.
— Да.
— Тогава по обед ще бъдем в Тур?
— Да. Защо питаш?
— Защото за това кратко пътуване няма да ти дам осемнайсет масри.
— Тогава ще останеш тук и ще трябва да пътуваш с някой друг, който ще ти иска много повече.
— Нито ще остана тук, нито ще пътувам с друг. Тръгвам с теб.
— Тогава ще ми дадеш сумата, която ти искам.
— Не — противопоставих се аз. — Чуй какво ще ти кажа! Тези двама мъже ми заеха животните си и ме следваха пеша от Ал Кахира за четири австрийски сребърни талера. Всеки поклонник, който отива на хаджилък, го превозват за един такъв талер. Аз ще ти дам за мен и моя слуга три талера. Това ти е напълно достатъчно.
— Тогава ще останеш тук. Моят самбук не е товарен кораб, той е собственост на падишаха. Освен това сега събирам сакат[39] и нямам право да вземам на борда пътници.
— Но ако пътникът плати осемнайсет масри, можеш, нали? Ще трябва да ме вземеш тъкмо защото самбукът е собственост на падишаха. Погледни още веднъж в моя буюрулду! Тук пише:
«хер нев и имдата беленмак — емниете дуккат етмек — бедел-сис олсъбиле.» («Да се оказва всякаква помощ, да се полагат грижи за сигурността, дори и без заплащане.») Разбра ли? На частник мога да платя, но на чиновник — не е необходимо.
Трите талера ти ги давам доброволно. Ако не си съгласен, ще трябва да ме вземеш без пари.
Гюмрюкчи башията се видя натясно и започна да намалява сумата. Накрая след дълъг пазарлък той ми подаде ръка.
— Така да бъде. Ти си под сянката на падишаха и ще те взема със себе си за три талера. Дай ги!
— Ще ти платя, като слизам от кораба в Тур.
— Ефенди, всички насар[40] ли са стиснати като теб?
— Не са стиснати, а предпазливи. Разреши ми да се кача на борда. Няма да спя на сушата, а в самбука.
Платих на водачите си. Освен това те получиха и бакшиш, възседнаха камилите си и въпреки че денят преваляше, поеха по обратния път. След това с Халеф се качихме на борда, защото нямах палатка. По време на ездата през пустинята търпяхме както зноя на деня, така и студа на нощта. Който е беден и няма палатка, през нощта се сгушва до камилата си или коня, за да се топли, докато си почива. Сега вече нямах ездитно животно и понеже тук до морето нощният хлад сигурно беше по-силен, отколкото във вътрешността на сушата, предпочетох да потърся убежище в малката стаичка върху кърмата на самбука.
— Сихди — попита ме Халеф, — правилно ли постъпих, като показах на този гюмрюкчи баши камшика?
— Не мога да те упрекна.
— Но защо казваш на всеки срещнат, че си неверник?
— Трябва ли да се страхува човек да казва истината?
— Не. Но ти вече си на път да станеш правоверен. Ние сме във водите, които франките наричат Червено море. Там се намира Медина, а още малко по-нататък вдясно е Мека, градовете на Пророка. Ще посетя и двата, а ти какво ще правиш?
Халеф открито зададе въпроса, който през последните дни вече тайно си бях задавал. Всеки християнин, дръзнал да отиде в Мека или Медина, го грози смърт — така пише в книгите. Но дали наистина е толкова опасно? Трябва ли човек да отиде и да каже, че е християнин? Не е ли по-различно през останалото време в сравнение с деня, в който се събират големи тълпи поклонници и слепият религиозен фанатизъм достига връхната си точка? Много пъти бях чел, че никой неверник няма право да влиза в джамия, но аз самият много пъти съм влизал в такива храмове. Дали и с посещаването на свещените градове не беше същото? Впрочем в много отношения намирах, че Ориентът е доста по-различен, а именно по-разумен, отколкото човек обикновено си представя, и не можех да повярвам напълно, че едно кратко, може би само неколкочасово посещение на Мека наистина е толкова страшно и опасно. Турчинът ме бе взел за бедуин, значи спокойно можеше да се предположи, че е възможно и други да останат със същото впечатление. Така си казвах аз и не можех да взема решение.
— Още не знам — отговорих на дребния Халеф.
— Ще дойдеш с мен в Мека, сихди, и преди това в Джеда ще приемеш правата вяра.
— Не, няма да го направя.
Един вик откъм сушата прекъсна разговора ни. Турчинът бе свикал хората си за вечерната молитва.
— Сихди — каза Халеф, — слънцето се скрива зад хоризонта. Разреши ми да се помоля!
Той падна на колене и започна молитвата си. Гласът му се смеси с монотонната молитва на турците. Едва беше отзвучала, когато се дочу друг глас. Разнасяше се иззад скалния риф, който закриваше гледката към северната страна на морето.
— Аллах ни дава всичко, великолепен е нашият пазител. Няма друга власт и сила освен тази на Бога, всевишния и великия. О, ти наш Господи, я Аллах, о, ти, всепрощаващ, всеблаг, я Аллах, Аллах ху!
Тези думи бяха по-скоро изпети, отколкото изговорени от плътен басов глас. Само името Аллах молещият се винаги произнасяше с една квинта по-високо. Известни ми бяха тези думи и тонове; така се молят дервишите. Турците се бяха изправили и гледаха в посоката, откъдето идваше гласът. Насам се приближаваше малък сал, който нямаше и два метра на ширина, а върху него беше коленичил един мъж. Той гребеше с весло и в такт с него произнасяше молитвата си. Върху червения си тарбуш имаше бял тюрбан. Бели бяха и дрехите му. Това бе знак, че е от ордена на кадара, който обикновено се състоеше от рибари и лодкари. Този орден е основан от Абделкадир ал Джилани. Когато човекът съгледа самбука, за момент се стъписа, но след това извика:
— Ля иллаха ил’аллах!
— Ил аллах! — отговориха другите в хор. Дервишът спря до лодката, завърза сала и се качи на борда. Ние, а по-точно Халеф и аз, не бяхме сами на борда; беше ни последвал и дюменджията[41] и новодошлият се обърна към него:
— Господ да те пази!
— Мен и теб! — гласеше отговорът.
— Как си?
— Добре, както и ти.
— На кого е този самбук?
— На негово превъзходителство султана, любимеца на Аллах.
— Кой го кара?
— Нашият ефенди, гюмрюкчи баши Мурад Ибрахим.
— Какво сте натоварили?
— Нямам товар; пътуваме от място на място да събираме сакат.
— Дават ли правоверните достатъчно?
— Никой не изостава, защото, който дава милостиня, Аллах двойно му я връща.
— Накъде ще потеглите след това?
— Към Тур.
— Утре няма да можете да стигнете дотам.
— Ще спрем някъде край Рас Наясет. А ти накъде си?
— Към Джеда.
— Със сала ли?
— Да. Дал съм обет да стигна до Мека на колене.
— Но я размисли — плитчините, рифовете, наносите, силните ветрове, които духат тук, а и акулите, които ще се тълпят около сала ти?
— Единствено Аллах е толкова силен, че да ме закриля. Кои са тези двама мъже?
— Един гя… един немец със своя слуга.
— Неверник? И къде отива?
— В Тур.
— Разреши ми да изям тук фурмите си! След това ще продължа.
— Не искаш ли да останеш при нас през нощта?
— Трябва да продължа.
— Но това е много опасно.
— Правоверният няма от какво да се страхува; животът и краят му са записани в Книгата.
Той седна и извади шепа фурми.
Тъй като входът на каютата беше заключен, се облегнах на перилата. Понеже двамата бяха на доста голямо разстояние от мен, а и изглеждаше така, сякаш замислено гледам към водата, те сигурно смятаха, че няма да разбера разговора им. Дервишът попита:
— Значи този мъж е немец? Богат ли е?
— Не.
— Откъде знаеш?
— Дава само една шеста от това, което поискахме от него за пътуването. Но той има буюрулду от султана.
— Тогава сигурно е знатен човек. Има ли много багаж със себе си?
— Почти никакъв, но притежава хубави оръжия.
— Досега не съм виждал немец, но съм чувал, че мъжете от този народ са много миролюбиви. Той носи оръжията само за да се перчи с тях. Но вече съм готов с вечерята си и ще продължа пътя си. Изрази на господаря си моята благодарност, че е разрешил на един бедняк да стъпи на кораба му!
След няколко мига той отново коленичи върху сала си. Взе греблото и го размаха в такт, като пееше: «Я Аллах, Аллах ху».
Този човек ми направи много особено впечатление. Защо се качи на лодката, а не завърза сала си на брега? Защо питаше дали съм богат и по време на целия разговор оглеждаше палубата с поглед, чиято проницателност не можеше да прикрие напълно? Нямах никакви причини за каквото и да е опасение и въпреки това този мъж ми се стори много подозрителен. Бих могъл да се закълна, че изобщо не е никакъв дервиш.
Когато вече не можеше да бъде видян с просто око, аз вдигнах далекогледа си. Въпреки че по тези места смрачаването трае много кратко време, все пак беше достатъчно светло, за да мога да го наблюдавам. Той вече не беше коленичил, както изискваше мнимият му обет, а удобно бе седнал и полунаведен над сала, гребеше към отсрещния бряг. Във всеки случай тук имаше нещо гнило.
Халеф стоеше до мен и ме наблюдаваше. Изглежда, се опитваше да разгадае мислите ми.
— Виждаш ли още факира, ефенди? — попита ме той.
— Да.
— Той сигурно си мисли, че вече не можем да го видим, и сега гребе към брега, нали?
— Така е. Откъде разбра?
— Само Аллах е всезнаещ, но и Халеф има зорки очи.
— И какво откриха тези очи?
— Че този мъж не е факир.
— Така ли?
— Да, сихди. Къде се е чуло и видяло дервиш от ордена на кадира да произнася и пее молитви на руфаийе?[42]
— Правилно. Защо тогава ще се представя за факир, щом не е такъв?
— Трябва да се опитваме да отгатнем, сихди. Нали каза, че и през нощта ще пътува. Защо не го прави?
Тогава кормчията прекъсна разговора ни. Той се приближи към нас и попита:
— Къде ще спиш, ефенди?
— Ще легна вътре в каютата.
— Не може.
— Защо?
— Защото там се пазят парите.
— Тогава ни намери килими, в които да се увием. Ще спим тук на горната палуба.
— Ще ги имаш. Но я кажи какво ще правиш, ако към кораба се приближат врагове?
— За какви врагове говориш?
— За разбойници.
— Има ли тук разбойници?
— Наблизо живеят джехеине. Известни са надлъж и нашир като най-големите крадци и нито кораб, нито човек може да се опази от тях.
— Мисля, че господарят ви гюмрюкчи баши Мурад Ибрахим е храбър мъж, който не се страхува от никого.
— Така е. Но какво може да направи той, пък и всички ние срещу Абу Саиф, «бащата на сабята», който е много по-опасен и по-страшен от лъвовете в планините и от акулите в морето.
— Абу Саиф ли? Не го познавам и никога не съм чувал за него.
— Защото си чужденец. Когато дойде време за паша, джехеините докарват стадата си на двата острова Либуа и Хасани и оставят при тях само няколко души. А другите тръгват да крадат. Нападат ладии и вземат всичко, което намерят там, или изнудват за голям откуп. Абу Саиф е главатарят им.
— И какво предприема управата срещу тях? — Коя управа?
— Не управлява ли тук падишахът?
— Властта му не достига до джехеините. Те са свободни араби, които са под покровителството на великия сариф от Мека.
— Тогава си помогнете сами! Хванете разбойниците.
— Ефенди, ти говориш като франк, който нищо не разбира. Кой може да хване и убие Абу Саиф?
— Че нали и той е човек?
— Да, но на Абу Саиф му помага шейтанът. Той може да става невидим; може да лети във въздуха и над морето, не го лови нито нож, нито куршум, а сабята му е сихирли.[43] Той прониква през врати и стени и с един удар на сабята си отделя душата от тялото на сто и дори повече врагове.
— Бих искал да видя този човек!
— О, горко ти, не си пожелавай такова нещо, ефенди! Дяволът ще му каже, че искаш да го видиш, и можеш да бъдеш сигурен, че ще дойде. Отивам да ти донеса килими. После лягай да спиш и моли Бога да те пази от опасностите, които те заплашват!
— Благодаря ти за съвета, и бездруго обикновено се моля, преди да си легна.
Кормчията ни донесе завивките. Увихме се в тях и скоро заспахме, защото бяхме уморени от ездата.
През нощта няколко моряци охраняваха както спящите на сушата, така и парите на борда. Сутринта всички се събрахме на кораба. Вдигнахме котвата, отвързахме въжетата; опънахме платната и самбукът се насочи на югоизток.
Бяхме на път вече час, когато забелязахме лодка, която се движеше пред нас в същата посока. Като се приближихме, различихме в нея двама мъже и две напълно забулени жени.
Скоро лодката спря и мъжете ни дадоха знак, че искат да говорят с нас. Кормчията спусна платната и така забави движението на самбука. Единият от двамата гребци стана и попита:
— Самбук, за къде си?
— Към Тур.
— Ние също. Ще ни вземете ли с вас?
— Ще платите ли?
— С удоволствие.
— Тогава елате на борда.
Корабчето забави ход и четиримата се качиха на борда, а лодката вързаха за него с въже. После самбукът продължи пътя си.
Гюмрюкчи башията се отправи към каютата, сигурно за да направи място за жените, след което те се скриха от погледите на мъжете, но трябваше да минат край мен. Като европеец не беше необходимо да се обръщам настрани и за мое най-голямо учудване забелязах, че от тях не лъхаше на сладникави ухания, а иначе жените на мохамеданите обичат благоуханията и те се усещат дори от доста голямо разстояние. Долових някаква миризма, носеща се след тях като невидим шлейф, но това беше познатият на всеки ориенталец смесен мирис на камила и на неферментирал тютюн раср, пушен от много бедуини и оказващ върху вкусовите и обонятелните органи същото въздействие, което е упражнявало преди време съдържанието на френските матраци от морска трева, с която някои немски герои са тъпчели лулите си по време на немско-френската война от 1870 — 1871 г. Имах впечатлението, че край мен са минали двама камилари. Внимателно се загледах зад тях, докато изчезнаха зад вратата на каютата, но не можах да забележа нищо друго по-особено. Може би пък дълго време бяха яздили камили и изпаренията на «кораба на пустинята» не можеха да бъдат отстранени лесно.
Двамата им придружители дълго време разговаряха с кормчията и главния митничар. После единият от тях се опита да ме заговори.
— Чувам, че си франк, ефенди? — попита ме той
— Да.
— Значи си чужд тук?
— Горе-долу.
— Немзи ли си?
— Да.
— А немзите имат ли си падишах?
— Да.
— А паши?
— Да.
— Но ти сигурно не си паша?
— Не.
— Ама си някой известен човек?
— Много!.
— Можеш ли да пишеш?
— Да, и то доста добре.
— А да стреляш?
— Още по-добре.
— И с този самбук искаш да отидеш до Тур?
— Да.
— След това на юг ли ще продължиш?
— Да.
— А познаваш ли англичаните?
— Да.
— Имаш ли приятели сред тях?
— Да.
— Това е много добре. Силен ли си?
— Страшно — като лъв! Да ти покажа ли?
— Не, ефенди.
— И все пак ми се ще да опитам, защото любопитството ти е по-голямо от това, което може да понесе човешкото търпение. Омитай се и повече не ми се мяркай.
Сграбчих досадника, завъртях го в необходимата посока и го блъснах така, че той полетя по палубата и накрая падна по корем. Но след миг отново беше на крака.
— Горко ти, щом обиждаш правоверни, ще трябва да умреш!
Негодникът измъкна един ханджар[44] и се нахвърли срещу мен. Спътникът му го последва с извадено оръжие. Халеф бързо извади от пояса си здравия камшик от хипопотамова кожа, за да посрещне с него двамата нападатели. Но не беше необходимо да се стига дотам, защото в този миг се отвори вратата на каютата и се появи една от жените. Тя мълчаливо вдигна ръка, а след това веднага се оттегли обратно. Двамата араби спряха и тихо се отдръпнаха. Но погледите им ми доказваха, че не мога да очаквам от тях нищо добро.
Турците наблюдаваха случилото се с подчертано безразличие. Ако някой бъдеше убит на кораба, значи такъв му е бил късметът.
Що се отнася до мен, безсмислените въпроси на този човек ме бяха вбесили. Но всъщност наистина ли бяха безсмислени? Дали пък нямаха някаква скрита цел? По принцип ориенталецът е сдържан с чужденците, а най-малкото пък ще си хаби думите за един непознат, за когото на всичкото отгоре знае, че е неверник.
В яда си се бях представил за известен човек и голям стрелец. Защо онзи искаше да знае дали съм паша, дали съм известен, писател ли съм и добре ли стрелям? Каква полза щеше да има, ако узнае дали продължавам на юг или дали имам приятели сред англичаните? Защо при утвърдителния отговор на последния въпрос каза: «Това е много добре» — и защо се осведомяваше дали съм силен? На всичко отгоре поставяше въпросите си по начин, по който следовател разпитва обвиняемия. Най-голямо впечатление ми направи обаче внезапната покорност, която прояви той след подадения от жената знак. Тук, където жената е толкова силно подчинена на мъжа и няма решаващата дума на публично място, това наистина беше доста необикновено и дори подозрително.
— Сихди — каза Халеф, който до този момент не се беше отделял от мен, — видя ли?
— Какво?
— Брадата, която имаше жената.
— Жената ли? Жените имат ли бради?
— Яшмакът и не беше двоен като преди. Пред лицето й бе спуснат само единият кат и затова видях брадата.
— Да не са мустаци?
— Не, брада беше. Това не е жена, а мъж. Да кажа ли на главния митничар?
— Да, но така, че никой да не чуе.
Халеф тръгна. Във всеки случай той не грешеше, защото знаех, че може да се има доверие на проницателния му поглед, а това ново откритие неволно свързах с дервиша. Видях, че Халеф говори с Мурад Ибрахим. Този направи отрицателно движение с глава и се изсмя. Не вярваше на Халеф. Тогава дребосъкът се извърна с гневна физиономия и пак дойде при мен.
— Сихди, този гюмрюкчи баши е толкова глупав, че смята и мен за такъв глупак като себе си.
— Така ли?
— А теб мисли за още по-глупав.
— Аха!
— Каза, че нямало жени с бради и че един мъж никога не би облякъл женски дрехи. Сихди, какво мислиш за тези жени, които имат бради? Може би са джехеине?
— Предполагам.
— Тогава трябва да си отваряме очите.
— Това и бездруго се налага, но е необходимо и да прикрием нашето недоверие, а също и че сме нащрек. Стой настрана от мен, но така, че винаги да сме в състояние да се притечем един другиму на помощ.
Той се отдалечи, а аз се отпуснах върху килима си. После започнах да попълвам дневника си, но държах под око както каютата, така и двамата араби. Имах усещането, че всеки момент ще се случи нещо неприятно. Но денят премина без произшествия.
Вече се свечеряваше, когато хвърлихме котва в един малък залив, образуван от подковообразната извивка на Джебел Наясат, спадаща към голямата гранитна верига на Синай. Бреговата ивица беше много тясна, защото само на няколко крачки от брега започваха издигащите се стръмно нагоре, прорязани от цепнатини скали. Затова пък мястото бе защитено от ветрове, но дали днес щеше да бъде опазено и от други неприятности, не се знаеше. Много ми се искаше да огледаме околните оврази и скални цепнатини, но за съжаление вечерта падна, преди още турците да се приближат до сушата, за да запалят както обикновено огън.
Ал Махреб и час по-късно ал Ашия, двете вечерни молитви, тържествено се възнасяха към стръмните планински масиви. Ако някой беше скрит наблизо, можеше да ни забележи дори и да не видеше огъня ни. Както и предишния ден, предпочетох да прекарам нощта на борда, като се разбрахме с Халеф да се редуваме на пост. Малко по-късно на борда дойдоха няколко моряци, за да охраняват, и тогава се появиха двете жени от каютата, за да се насладят на прохладния вечерен въздух на палубата. Те и сега бяха с двойни воали. Успях да забележа това, защото звездите на Юга хвърляха такава светлина, че се виждаше дори цялата горна палуба. Но скоро те отново се върнаха в каютата, чиято врата можех да наблюдавам, въпреки че се намирах на носа на корабчето.
Халеф спеше на около пет крачки от мен. Когато наближи полунощ, тайно го събудих и му прошепнах:
— Почина ли си вече?
— Да, сихди! Сега лягай да спиш ти!
— Мога ли да разчитам на теб?
— Като на самия себе си!
— Събуди ме дори и при най-малкия повод за тревога!
— Ще го направя, сихди!
Увих се хубаво в завивката си, затворих очи и се опитах да заспя, но не можах. Казвах си наум таблицата за умножение — не помогна. Тогава прибягнах до средството, което винаги помагаше в такива случаи. Обърнах затворените си очи така, че зениците да са в най-горно положение, и се опитах да не мисля за нищо. Задрямал съм, но изведнъж — какво беше това?
Отвих главата си и се огледах за Халеф. Сигурно и той беше нащрек, защото се бе понадигнал и се ослушваше напрегнато. Вече не чувах нищо, но щом отново положих глава върху палубата, по която звукът се разпространяваше по-ясно, отколкото по въздуха, отново долових странния шум, който ме бе събудил, въпреки че беше изключително тих.
— Чуваш ли нещо, Халеф? — прошепнах аз.
— Да, сихди. Какво е това?
— Не знам. Слушай!
Откъм кърмата на самбука във водата се чу тих плясък. Огънят на сушата бе загаснал.
— Халеф, отивам за малко на задната палуба. Пази оръжието и дрехите ми.
Двамата от дошлите на борда турци спяха на пода. Третият се бе свил на мястото си и сигурно също спеше. Възможно бе от каютата да ме наблюдават, затова трябваше много да внимавам. Оставих на пода пушката и карабината и свалих тюрбана и хаика[45] , които можеха да ме издадат с белия си цвят. След това легнах на палубата и запълзях. Промъкнах се покрай стената до най-изпъкналата част на борда, откъдето към покрива на каютата и руля водеше една тясна като на кокошарник стълба. Изкатерих се горе тихо, подобно на котка.
И ето че се добрах до кормилото. Ах — разбрах откъде идваше странният шум. Лодката, от която дойдоха двете жени, все още бе вързана за самбука с въже, стоеше съвсем близо до него, и то точно под един от прозорците на широката кърма. Когато предпазливо погледнах отгоре, някой спускаше от люка с въже един малък, но не лек предмет. Триенето му в ръба на прозореца предизвикваше онзи звук, който можеше да се чуе само ако човек долепи ухо върху дъските на горната палуба. Долу в лодката имаше трима мъже, които поемаха предмета и после чакаха, докато въжето отново се издигне и спусне с друг пакет.
Веднага разбрах какво става. Това, което струпваха в лодката, бяха парите на гюмрюкчи башията, а именно приходите от данъка, който беше събрал. Така че нямах повече време за губене.
— Внимавайте, разкрити сме! — извика един плътен глас откъм високия бряг, откъдето палубата можеше да се види много добре. В същия момент изтрещя изстрел и един куршум се заби в дъските съвсем близо до мен. Горе проблесна втори, а след него и трети изстрел. За щастие, куршумите прелитаха край мен, но повече не можех да стоя на прицел. Успях само да видя, че долу срязаха въжето и хората в лодката започнаха да гребат. Скочих отгоре направо върху палубата.
В този момент каютата се отвори и забелязах, че няколко души незабелязано се бяха качили на кораба. Жените не се виждаха, но върху мен веднага се хвърлиха деветима мъже.
— Халеф, насам! — извиках аз силно.
Изобщо нямах време да посегна към оръжието. Трима негодници ме хванаха и се погрижиха ръцете ми да не могат да достигнат до колана. Други трима скочиха срещу Халеф, а останалите се опитваха да уловят юмруците, с които се защитавах. Откъм сушата се разнесоха изстрели, чуха се проклятия и викове за помощ, а сред тях се извисяваха командите на онзи плътен басов глас, който преди това бях разпознал: гласа на дервиша.
— Това е немецът. Не го убивайте, а го хванете! — заповяда единият от тези, които ме държаха.
Опитах се да се освободя, но не успях. Шестима срещу един! Тогава недалеч от мен изтрещя изстрел.
— На помощ, сихди, ранен съм! — извика Халеф. Тогава аз силно се дръпнах и повлякох враговете си няколко крачки подир мен.
— Повалете го! — чу се пъшкащ глас.
Хванаха ме още по-здраво и въпреки отчаяната ми съпротива получих няколко удара по главата, които ме събориха. Ушите ми бучаха като бурен морски прибой. Посред този тътен чувах изстрели и викове. След това като че завързаха краката и ръцете ми и ме помъкнаха. Най-сетне вече не усещах нищо.
Като се събудих, почувствах ужасна, пулсираща болка в тила и мина още доста време, докато успея да си спомня какво се беше случило. Около мен бе тъмно, но силният плясък на вода ме накара да предположа, че се намирам в трюма на бързо движещ се кораб. Ръцете и краката ми бяха така здраво вързани, че изобщо не можех да помръдна. Понеже не бях вързан с въжета или ремъци, а с кърпи, те не се врязваха в месата ми, но ми пречеха да се пазя от корабните плъхове, които ме бяха подложили на подробен преглед.
Измина доста време, без нещо да се промени в положението ми. Най-сетне чух шум от стъпки, но не можех нищо да видя. Развързаха ме и един глас ми заповяда:
— Стани и върви с нас!
Изправих се. Изведоха ме от трюма през една полутъмна средна палуба. Пътьом пребърках дрехите си и за моя изненада и успокоение открих, че освен оръжието нищо друго не ми беше взето.
Щом стъпихме на горната палуба, установих, че се намирам на малък кораб с остър кил, който имаше две триъгълни и едно трапецовидно платно. По това бурно море с вихрени ветрове, изпълнено с рифове и плитчини, такъв вид такелаж изискваше капитан, който из основи да познава занаята си и да притежава както смелост, така и хладнокръвие. Корабът беше с три пъти по-голям екипаж от необходимото, а на предната му палуба стоеше оръдие, закрито със сандъци, бали и бурета, така че не можеше да бъде забелязано от друг кораб. Екипажът се състоеше само от мъже с обветрени лица, всеки от които носеше затъкнати в пояса огнестрелно и хладно оръжие. На задната палуба седеше един мъж с червени панталони, бял тюрбан и син кафтан. Дългият му жакет бе богато извезан със злато, а в пояса, който му служеше за колан, блестяха скъпи оръжия. Веднага разпознах в него дервиша. До него стоеше арабинът, когото бях съборил върху палубата на самбука. Заведоха ме при тях. Вчерашният ми противник ме гледаше с жаден за мъст поглед, а «дервишът» — с презрение.
— Знаеш ли кой съм? — попита «дервишът».
— Не, но предполагам.
— Е и кой съм?
— Абу Саиф.
— Да, аз съм. Коленичи пред мен, гяур!
— Какво ти става? Не пише ли в Корана, че само Аллах може да заповядва?
— Това не се отнася за теб, защото си неверник. Заповядвам ти да коленичиш и да ми засвидетелстваш страхопочитанието си.
— Все още не знам дали заслужаваш подобно нещо, и дори да знаех, щях да ти покажа уважението си по друг начин.
— Гяур, коленичи или ще ти отсека главата!
Пиратът се изправи и изтегли ятагана си. Аз пристъпих още една крачка към него.
— Главата ми ли? Ти наистина ли си Абу Саиф, или си палач?
— Абу Саиф съм и държа на думата си. Падни на колене или главата ти ще се изтърколи пред краката!
— Пази своята собствена глава!
— Гяур!
— Страхливец!
— Какво? — изсъска той. — Ти ме наричаш страхливец?
— Разбира се, такъв си! Защо нападна самбука през нощта? Защо преоблече твоите джасуслар[46] в женски дрехи? Защо показваш сега смелост тук, когато си обграден и пазен от твоите хора? Ако беше сам срещу мен, щеше да говориш по друг начин.
— Аз съм Абу Саиф, бащата на сабята, и дори десет души като теб са безсилни срещу острието на ятагана ми.
— Аферим! (Браво!) Така говори само човек, който се страхува да действа.
— Да действа? Има ли тук десет такива мъже? Ако бяха насреща, веднага щях да ти докажа, че съм казал истината.
— Не са ти необходими десет души, достатъчен ти е и един.
— Да не би да искаш ти да бъдеш този един?
— Да, но няма да се съгласиш.
— Защо не?
— Защото те е страх. Ти убиваш само на думи, но не и със сабя.
Очаквах голям изблик на гняв в отговор на казаното от мен, ала се бях излъгал. Разбойникът прикри яда си зад студено, убийствено спокойствие, извади сабята от пояса на стоящия до него човек и ми я подаде.
— Вземи, защитавай се! Но ти казвам, че дори да притежаваш ловкостта на Афрам и силата на Келад, при третия удар ще бъдеш труп.
Взех сабята.
Положението, в което се намирах, беше много особено. За ориенталските представи «бащата на сабята» сигурно беше отличен фехтовач. Но аз знаех, че ориенталецът обикновено е лош сабльор, както и стрелец. Ловкостта на Афрам и силата на Келад тук изобщо никой не притежаваше. Досега не бях кръстосвал шпага с човек от Изтока по правилата на фехтовъчното изкуство и макар сабята, която ми бяха дали, да беше слаба за париращи удари, а клинокът да беше дебел и тежък — нещо непривично за мен, — все пак имах голямо желание да докажа на «бащата на сабята» превъзходството на европейското сабльорско изкуство.
Целият екипаж на кораба се приближи и по всички лица беше изписано убеждението, че наистина ще съм мъртвец още при третия удар.
Абу Саиф се нахвърли срещу мен диво и без всякакви правила, така че нямах и секунда време да заема позиция. Успях да парирам нечистата му контракварта и веднага се опитах да използвам момента, в който тялото на противника остана без прикритие. За мое учудване обаче той великолепно успя да пробие кръговия удар на моята сабя. Пресече го и опита да направи финт, но не му се удаде. Аз също го засякох и замахнах в еспадон. Ударът ми успя, въпреки че нямах намерение сериозно да наранявам противника си. Побеснял от яд, той изгуби контрол над себе си, отстъпи малко и скачайки напред, направи няколко контракварти. Аз се приближих с половин крачка и твърдо застанах в линия за атака. Тогава оръжието излетя от ръката му и падна във водата зад борда.
Наоколо се разнесе вик на изненада. Но аз отстъпих назад и свалих сабята.
Обезоръженият човек стоеше пред мен и ме гледаше втренчено.
— Абу Саиф, ти си сръчен фехтовач!
Тези думи го накараха да дойде на себе си. Противно на очакванията си, не видях по лицето му гняв, а само изненада.
— Франки, ти си неверник, но все пак победи Абу Саиф! — извика той.
— Ти ме улесни, защото не се дуелираш благородно и разумно. Моят втори удар ти струваше кръв, а третият ми ти отне сабята. Всъщност аз изобщо не стигнах до трети удар, докато твоят трети трябваше да ме убие. Ето ти сабята, аз съм в ръцете ти!
Този наистина рискован призив към благородството на джехеина даде добър резултат.
— Да, ти си в моята власт, мой пленник си — потвърди той, — но съдбата ти е в твоите собствени ръце.
— В какъв смисъл?
— Ако изпълняваш това, което ти казвам, скоро ще бъдеш свободен.
— Какво трябва да правя?
— Ще се дуелираш с мен.
— С удоволствие.
— И да ме научиш да боравя със сабята като немзите.
— Съгласен съм.
— Докато си на кораба ми, не бива да се показваш пред чужди очи.
— Добре.
— … и по моя заповед веднага ще напуснеш палубата, щом към нас се приближи друг плавателен съд.
— Да.
— Няма да разменяш със слугата си нито дума.
— Къде е той?
— Тук на кораба.
— Вързан ли е?
— Не, болен е.
— Халеф Омар е ранен?
— Да, в ръката. Освен това единият му крак е счупен, така че не може да става.
— Тогава не мога да ти дам исканото от теб обещание. Моят слуга е мой приятел, за когото трябва да се грижа. Ще ми го позволиш!
— Не ти разрешавам, но ти обещавам, че добре ще се грижат за него.
— Това не ме задоволява. Щом си е счупил крака, трябва да му го наместя. Тук сигурно няма човек, който да разбира от тези неща.
— Аз самият разбирам. Добър съм колкото кой да е джерах.[47] Превързах раната на прислужника ти и шинирах крака му. Той вече няма болки и е доволен от мен.
— Искам да го чуя от самия него.
— Кълна ти се в Аллаха и Пророка, че е така. И ако не ми обещаеш, че няма да говориш с него, ще се погрижа изобщо да не го видиш повече. А освен това ще поискам още нещо от теб.
— Какво?
— Ти си християнин и трябва да внимаваш да не омърсиш някой от нас.
— Добре.
— Имаш ли приятели сред ингилизите?
— Да.
— Големи хора ли са?
— Сред тях има паши.
— А ще платят ли откуп за теб?
Това вече беше нещо съвсем ново. Значи той не искаше да ме убие, а да поиска пари за свободата ми.
— Колко искаш? — попитах аз.
— Имаш много малко злато и сребро у себе си и не можеш сам да се откупиш, но няма да се отървеш тъй евтино.
Значи все пак разбойникът беше претършувал джобовете ми. Но това, което носех зашито в ръкавите на турския си жакет, явно не бе намерил. Във всеки случай за откуп нямаше да стигне. Тогава отговорих:
— Нямам нищо, не съм богат.
— Вярвам ти, въпреки че имаш превъзходни оръжия и носиш със себе си неща, каквито не съм виждал. Но си знатен и известен.
— Ами!
— Казал си го пред този човек на самбука.
— Пошегувах се.
— Не. Говорил си сериозно. Който е толкова силен и умее да върти сабята като теб, не може да е нищо друго освен голям сабит[48] , за когото неговият падишах ще даде добър откуп.
— Моят крал няма да заплати свободата ми с пари. Той ще я поиска от теб безвъзмездно.
— Не познавам краля на немзите. Как ще говори той с мен и ще ме принуди да те освободя?
— Ще го направи с помощта на сефир.[49]
— И такъв не познавам. Няма сефири на немзите по тези места.
— Пратеникът е в Стамбул при падишаха. Аз имам буюрулду, значи съм под сянката на султана.
Абу Саиф се разсмя.
— Тук падишахът не може да заповядва, тук управлява само великият сариф[50] на Мека, а аз съм по-могъщ и от двамата. Няма да преговарям за теб нито с твоя крал, нито с неговия пратеник.
— С кого тогава?
— С ингилизите.
— Защо с тях?
— Защото ще те разменят за брат ми, който е в ръцете им. Той нападна един от корабите им с лодката си и те го заловиха. Откараха го в Аден и искат да го убият. Сега обаче ще го разменят за теб.
— Може би се лъжеш. Аз не съм ингилиз. Нищо чудно да ме оставят в ръцете ти и да убият брат ти.
— Тогава и ти ще умреш. Но нали можеш да пишеш? Приготви им едно писмо, а аз ще им го изпратя. Ако направиш писмото добре, ще те разменят, съчиниш ли го обаче лошо, сам ще си бъдеш виновен. Така че хубаво си помисли какво ще пишеш. Имаш още много време.
— Колко?
— Пътуваме по опасно море, но доколкото е възможно ще плаваме и през нощта. Ако имаме благоприятен вятър, след четири дни ще бъдем в Джеда. Оттам до околностите на Сана, където ще скрия кораба си, остават почти още толкова. Значи имаш на разположение цяла седмица да мислиш за писмото си, защото пратеник ще проводя едва от Сана.
— Добре. Ще напиша посланието.
— А обещаваш ли ми да не правиш опити за бягство?
— Това не мога да ти обещая.
Известно време той сериозно ме гледа в лицето.
— Аллах акбар (Господ е велик), но не вярвах, че сред християните има честни хора. Значи искаш да избягаш от мен?
— Ще използвам всеки удобен случай.
— Тогава няма да се дуелираме. Би могъл да ме убиеш и да скочиш във водата, за да се спасиш с плуване. Можеш ли да плуваш?
— Да.
— Не забравяй, че във водата има много акули, които ще те изядат.
— Знам.
— Ще заповядам строго да те охраняват. Този човек тук ще стои неотлъчно до теб. Ти си го обидил и той няма да те изпусне от очи, докато не те освободят или докато не умреш.
— А какво ще стане с моя слуга?
— Нищо няма да му се случи. Вярно, че е извършил голям грях, като е станал слуга на неверник, но не е нито турчин, нито гяур. Той ще получи свободата си заедно с твоята или след смъртта ти. Сега можеш да останеш на палубата. Но щом пазачът ти заповяда, ще слезеш долу, където ще бъдеш заключен.
После джехеинът се обърна и ме остави на мира. Най-напред слязох от горната палуба и се разходих покрай перилата на борда. Като се уморих, се изтегнах върху едно одеяло. Надзирателят ми непрекъснато стоеше наоколо и винаги се намираше на пет крачки от мен.
Това беше страшно досадно и неприятно. Но иначе, изглежда, никой не го беше грижа за мен. Мълчаливо ми даваха вода, кускус и фурми. Щом към нас се зададеше някой плавателен съд, трябваше да слизам в трюма, до чиято врата моят пазач стоеше дотогава, докато отново можех да изляза горе. Вечер я залостваха с резе и барикадираха с всевъзможни вехтории.
Шеста глава
Отново на свобода
Така изминаха три дни. Повече се притеснявах за ранения Халеф, отколкото за самия себе си, но всичките ми усилия да се добера до него бяха напразни. Сигурно и той като мен се намираше под палубата, но всеки опит да дам знак на доблестния си слуга зад гърба на надзирателя можеше да навреди и на двама ни.
Тъй като пътуването ни вървеше много бързо и безпрепятствено, вече почти бяхме стигнали до местността между Джебел Еюб и Джебел Келая, откъдето до Джеда брегът ставаше все по-нисък и по-равен. Свечеряваше се. От север по небето се придвижваше малко прозрачно облаче, рядкост за тези Ширини, което Абу Саиф много угрижено наблюдаваше. Нощта настъпи и аз трябваше да сляза в трюма. Тук беше станало още по-задушно от обикновено и тази задуха се увеличаваше с всяка изминала минута. В полунощ все още не бях заспал. Тогава чух как отдалеч със скоростта на буря се приближава тътен и корабът ни се разтресе. Усетих, че носът му се потапя все по-дълбоко във водата, отново се издига и след това с удвоена бързина продължава напред. Той скърцаше и пукаше по всички шевове. Клиновете в основите на мачтите пращяха, а хората от екипажа тичаха по палубата насам-натам с изплашени вопли и молитви.
От време на време се чуваха високо сдържаните заповеди на капитана. Той не биваше да губи хладнокръвие. Според пресмятанията ми наближавахме меридиана на Робиг, наричан от арабите Рабр, а оттам в южна посока има безброй скали и коралови рифове, които са опасни за корабите дори и през деня. Там се намира и остров Гхарад, а между него и Рас Хатиба се издигат два коралови рифа, преминаването между които и при много добра видимост и тихо време е свързано с най-големи опасности. Затова още преди да са стигнали дотам, моряците винаги се молят. Мястото се нарича Ом ал Хаблеин, «майка на двете въжета», име, което подсказва по какъв начин хората са се опитвали да се предпазват от опасността преди.
Ураганът ни понесе натам с бясна скорост. А да се акостира преди това беше невъзможно.
Станах от постелята си. Но ако корабът се блъснеше в някой риф, с мен щеше да е свършено, тъй като помещението, в което се намирах, бе заключено.
Тогава ми се стори, че посред тътена на природните стихии чувам шум пред моята врата. Приближих се и се ослушах. Не се бях излъгал. Някой махна барикадата и вратата се отвори.
— Сихди!
— Кой е там?
— Хамдулиллях (Хвала на Бога), който веднага ме насочи в правилната посока, за да намеря мястото! Не познаваш ли гласа на твоя верен Халеф?
— Халеф? Невъзможно! Не може да бъде, защото той не е в състояние да ходи.
— Защо?
— Защото е ранен и единият му крак е счупен.
— Да, ранен съм, сихди, но в ръката и съвсем леко. Но крака си не съм чупил.
— Така ме излъга Абу Саиф.
— Не, аз го излъгах. За да мога да помогна на моя добър сихди, трябваше да се преструвам. От три дни лежа с шини на крака там долу, а през нощта ги махнах и изпълзях на разузнаване.
— Храбри ми Халеф, никога няма да забравя това!
— Научих най-различни неща.
— Какви?
— Абу Саиф ще акостира малко преди Джеда, за да иде на поклонение до Мека. Там ще се моли брат му да бъде освободен. Много от хората му ще отидат с него.
— Може би тогава ще можем да се измъкнем.
— Ще видя. Това ще стане утре. Оръжията ти са при мен.
— Утре вечер ще дойдеш ли пак, ако тази нощ не потънем?
— Ще дойда, сихди.
— И няма ли опасност, Халеф?
— Днес е толкова тъмно, че никой не можа да ме види, а сега, джехеините нямат време да се занимават с нас, сихди. Утре обаче Аллах да ни е на помощ.
— Боли ли те раната?
— Не.
— Какво стана със самбука? Бях в безсъзнание и не знам нищо.
— Ограбиха всичките пари, които бяха в каютата на капитана, а екипажа завързаха. Взеха само нас двамата, защото ти трябва да освободиш брата на Абу Саиф.
— Откъде знаеш това?
— Подслушах някои разговори.
— А лодката онази нощ?
— Тя беше на котва недалеч от нас, зад скалите, и ни чакаше. Лека нощ, сихди!
— Лека нощ!
Халеф се измъкна навън, за да пусне резето, и отново да постави барикадата на мястото й.
Докато той беше при мен, почти бях забравил за бурята, която утихна така бързо, както се бе появила. И въпреки че морето все още продължаваше да се вълнува, както забелязах по движението на кораба, предполагах, че ако небето се е прояснило, значително е намаляла опасността от корабокрушение. Затова спокойно заспах.
Като се събудих, корабът бе спрял, вратата ми зееше отворена, но надзирателят ми стоеше отвън.
— Искаш ли да се качиш горе? — попита ме той.
— Да.
— Можеш да останеш на палубата само до обедната молитва.
Качих се горе и видях, че следите от бурята вече бяха заличени. Корабът стоеше на котва в един тесен, дълбоко врязан в сушата залив. Платната бяха свалени, а подвижните мачти смъкнати, така че корабът не можеше да бъде забелязан лесно нито от морето, нито откъм сушата. Впрочем брегът тук изглеждаше див и необитаем.
Докъм обяд останах на палубата, без да се случи нещо необикновено. После обаче Абу Саиф нареди да ме извикат при него. Той беше в каютата си, където видях накачени по стените всичките си оръжия. Кутията за патрони също беше там, а освен това на пода забелязах няколко големи кечикеселери[51] , които сигурно бяха пълни с барут. Имаше и един отворен сандък, който при моето влизане Абу Саиф веднага затвори. Все пак успях да видя, че той съдържа ленени чували, в които вероятно се намираха заграбените от самбука пари.
— Немзи, трябва да поговоря малко с теб — започна той.
— Говори.
— Все още ли отказваш да ми обещаеш да не правиш опити за бягство?
— Не съм лъжец и затова откровено ти казвам, че ще избягам при първия удобен случай.
— Няма да ти се удаде такава възможност. Но с думите си ме принуждаваш да се държа с теб по-строго, отколкото бих искал. Няма да бъда на борда в продължение на два дни. През това време не ти разрешавам да излизаш от трюма и ще лежиш там с вързани ръце.
— Това е сурова мярка.
— Да, но ти сам си виновен за нея.
— Ще трябва да се примиря.
— Сега можеш да вървиш. Ала запомни, че направиш ли опит да се освободиш от въжетата, веднага ще дам заповед да те убият! Ако беше правоверен, щях да те помоля да ми станеш приятел. Но ти си гяур. Въпреки това не те мразя и не те презирам. Щях да повярвам на обещанието ти, обаче не искаш да дадеш такова, така че ще трябва да понесеш последиците. Сега слизай долу!
Отведоха ме в трюма и ме затвориха. Истинско мъчение беше да лежиш вързан там в тази горещина. Все пак се примирих, въпреки че моят надзирател задоволяваше жаждата си за мъст, като не ми носеше нищо нито за ядене, нито за пиене. Чаках Халеф с тревожно нетърпение. От това, че се намирах в абсолютна тъмнина, положението ми не се подобряваше. Чух ал Аср, ал Махреб и ал Ашиа. После мина доста дълго време и сигурно беше вече след полунощ, когато най-сетне долових лек шум пред вратата.
Напрегнато се ослушах, но не успях нищо да доловя. В никакъв случай не биваше да говоря. Може да е бил просто някой плъх.
Известно време цареше пълна тишина, след което се приближиха стъпки с онзи лек шум, който се получава, когато подът е застлан с килим или рогозка. Кой беше? Явно моят надзирател бе решил да прекара остатъка от нощта пред вратата ми. Изчезна и последната ми надежда, защото дори и да дойде Халеф… но чуй! Какво беше това? Благодарение на изострения ми слух разбрах, че дървеното резе на вратата бавно се вдига. Няколко секунди по-късно долових глух удар — сякаш някой иска да се изправи от пода, а не може… кратък, сподавен стон, а след това вън се чу полугласно:
— Сихди, ела! Хванах го!
Беше Халеф.
— Кого? — попитах аз.
— Твоя пазач.
— Не мога да ти помогна, ръцете ми са вързани.
— За стената ли си прикован?
— Не. Мога да дойда при теб.
— Тогава ела, вратата е отворена!
Като излязох, разбрах, че арабинът лежи на пода и се гърчи в конвулсии. Халеф беше коленичил върху него и стискаше с ръце гърлото му.
— Опипай пояса му, да видиш дали има нож, сихди!
— Има! Чакай!
Извадих ножа със здраво вързаните си за китките ръце, стиснах дръжката му между зъбите си и срязах въжетата.
— Успя ли, сихди?
— Да, сега ръцете ми са свободни. Слава Богу, че пазачът още не е умрял.
— Сихди, той си го заслужава.
— И все пак нека живее. Ще го вържем, ще му запушим устата и ще го сложим на моето място.
— Да, но тогава той ще стене през носа и ще ни издаде.
— Ще размотая тюрбана му и ще го увия около лицето му. Само че немного стегнато, за да може да диша! Така — ето я кърпата за устата, а ето и едно въже, да вържем краката и ръцете му! Пусни врата му и дръж краката — готово! Хайде сега да го внесем!
Като залостихме вратата след пленника и се озовахме на стълбите, си поех дълбоко дъх.
— Сега какво ще правим, сихди? — попита ме Халеф.
— Най-напред ми разкажи как стана всичко това! Как успя да дойдеш дотук? И как хвана пазача!
— О, много просто! — каза смелчагата. — Изпълзях от трюма и подслушвах. Чух, че Бащата на сабята отива с дванайсет мъже най-напред в Джеда. Той взе много пари със себе си, за да ги занесе на великия сариф в Мека. След това чух, че джехеинът, който те охранява, се кани да спи до вратата ти. Той те мрази и отдавна да те е убил, ако не се страхуваше от Абу Саиф. За да стигна до теб, трябваше непременно да го изпреваря. И така, промъкнах се през палубата, без да ме забележат. Ти ме научи на това в пустинята. Но тъкмо бях дошъл, ето че се зададе и той.
— Ах, значи това си бил ти! Аз те чух.
— Когато той си легна, аз го хванах за врата. Останалото знаеш, сихди.
— Благодаря ти, Халеф! Какво е положението горе?
— Много добро. Като се промъквах през палубата, джехеините се канеха да пушат хашиш. Господаря им го няма, така че могат да си го позволят.
— Тогава вземи оръжията на този човек със себе си. Те са по-добри от твоите. Сега ела! Аз ще вървя напред!
Докато се промъквахме нагоре, не можах да се сдържа да не се разсмея на това, че Абу Саиф искаше да направи на великия сариф подарък, който беше само една малка частичка от онова, което му беше откраднал. Като подадох глава от люка, долових онзи аромат, който се усеща в близост до пушачи на хашиш. Мъжете лежаха неподвижно на палубата. Не можеше да се разбере дали спяха, или безмълвно очакваха действието на опияняващата отрова. За щастие, пътят към каютата беше свободен. Придвижвахме се натам, плътно притиснати към пода, и благополучно стигнахме до вратата. Благодарение на ориенталското безгрижие тя беше без ключалка, а пантите й не можеха да скърцат, защото просто бяха от парчета кожа, заковани в горния и долния край на вратата и рамката й.
Отворих я само колкото да можем да се промъкнем, а щом се озовахме вътре, отново я затворих. Сега се чувствах сигурен и свободен като у дома в собствената си стая. Тук бяха окачени оръжията ми, а пет крачки по-нататък се намираше бордът на кораба, откъдето бе достатъчен един скок, за да слезем на сушата. Часовникът, компасът и парите бяха у мен.
— Какво да взема? — попита Халеф.
— Едно от одеялата, които са там в ъгъла. Много ще ни трябва. И аз ще взема едно.
— Друго нищо ли?
— Не.
— Но аз подслушах, че тук има много пари.
— Те са там в сандъка. Няма да го пипаме, защото не са наши.
— Как така, сихди! Искаш да оставиш на тези разбойници парите, от които толкова се нуждаем?
— Крадец ли искаш да ставаш?
— Аз ли? Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах да стана крадец? Сихди, само да посмее някой да ми го каже! Ти самият не ми ли заповяда да взема от онзи мъж долу оръжията? Не ми ли заповяда да взема това одеяло?
— Това не е кражба. Разбойниците ни отнеха нашите завивки и оръжията, така че имаме право на обезщетение за загубата. Но парите ни са у нас.
— Не, сихди. Моите ги взеха.
— Много ли имаше?
— Хм, на път бях от спестяване много скоро да стана заможен. Благодарение на бакшиша, който получих от Абрахим Мамур! А не ми ли даваше ти на всеки две седмици по три сребърни талера? Все още всичките ги пазех. А сега ги няма и ще си взема всичко, което ми принадлежи.
Той се приближи до сандъка. Трябваше ли да му попреча? До известна степен имаше право. Съществуваха обстоятелства, при които сами трябваше да пазим интересите си. Къде можехме да се оплачем от Абу Саиф, за да ни върне откраднатите пари? Никъде. И аз трябваше прекалено много да спестявам, ако исках да възстановя от собствения си джоб откраднатото на моя слуга. Освен това един по-дълъг спор с Халеф би могъл да ни забави и дори да ни изложи на опасност. Затова се задоволих с възражението:
— Сандъкът сигурно е заключен.
Халеф се приближи, огледа го и после каза:
— Да, има катинар, а ключа го няма, но все пак ще го отворя.
— Не, недей! — противопоставих се аз. — Ако изкъртиш катинара, ще вдигнеш шум, който ще ни издаде.
— Имаш право, сихди — каза той. — Няма да мога да взема талерите. Хайде да вървим!
Тонът, с който изрече тези думи, почти ме накара да съжалявам, че Халеф се отказва от обезщетение. Друг арабин не би го направил и това ме накара да му обещая:
— Халеф, ще получиш още веднъж галерите от мен.
— Наистина ли, сихди?
— Разбира се.
— Хайде тогава да вървим! Вече се успокоих. Излязохме от каютата и благополучно стигнахме до борда. Разстоянието между кораба и сушата беше доста голямо, доколкото можеше да се види на светлината, хвърляна от звездите.
— Ще можеш ли да прескочиш, Халеф? — попитах аз загрижен.
Знаех, че той умее да скача добре, но тук нямаше как да се засили.
— Внимавай, сихди!
Той се изправи, прехвърли крак през перилата и в следващия миг беше вече на брега. Бързо го последвах.
— Хамдулиллях (слава на Бога). Сега сме свободни — ликуваше Халеф. — А сега накъде?
— Тръгваме за Джеда.
— Знаеш ли пътя?
— Не.
— Може би имаш карта, по която ще се ориентираме?
— И карта нямам. Но е достатъчно да вървим на юг. Абу Саиф тръгна пеша; това е сигурен знак, че градът не е далеч оттук. Хайде сега най-напред да си проверим оръжието.
За по-сигурно се скрихме зад един храст от млечка, който ни осигуряваше достатъчно прикритие, защото не беше от ниския арабски, а от високия източноиндийски вид. Пушките ми бяха заредени. Явно, че разбойниците не са знаели как да си служат с револверите и карабината «Хенри», а с тежкия «Мечкоубиец» можеха само да се наранят. Арабинът е свикнал на дълго, леко оръжие и има цели племена, които и до ден днешен са въоръжени с най-стария и странен вид пушки.
След като се убедихме, че бягството ни не е разкрито, тръгнахме по непознатия път. За да не се заблудим, трябваше колкото е възможно да се придържаме към брега. Той обаче беше осеян с многобройни долчинки, които трябваше да заобикаляме, така че напредвахме много бавно. Освен това въпреки близостта на морето почвата беше обрасла с диви любеници и алое, които много затрудняваха вървежа ни. Най-сетне започна да се развиделява и вече се придвижвахме по-лесно и по-бързо. Можехме да гледаме надалеч и да се ориентираме в коя посока да вървим, за да скъсим някой завой на брега. Сигурно беше към осем часа сутринта, когато забелязахме пред себе си минаретата на град, обграден с висока, добре запазена стена.
— Да попитаме ли дали това е Джеда, сихди? — каза Халеф. От един час насам срещахме пътници, но не бяхме заговаряли никого.
— Не — отвърнах аз. — Със сигурност е Джеда.
— И какво ще правим там?
— Най-напред искам да разгледам града.
— Аз също. Знаеш ли, че там е погребана Ева, майката на всички хора?
— Да.
— Като я погребал, Адам я оплаквал четирийсет дни и четирийсет нощи, а след това отишъл в Селан Диб[52], където умрял и където е погребан. Селан Диб е остров, известен само на правоверните.
— Лъжеш се, Халеф. Обитателите му го наричат Синхала Двипа, от което на вашия език се е получило Селан Диб. Синхала Двипа означава лъвски остров; той принадлежи на християните, на ингилизите, а аз самият вече съм бил там.
Халеф учудено ме погледна.
— Нашите улема казват, че всеки неверник, стъпил на острова, умира!
— Умрял ли съм?
— Не. Ти си любимец на Аллаха, въпреки че не си правоверен.
— Ще ти дам още един пример за това, че вашите улема[53] не винаги имат право. Нали всеки неверник, който посети светите места в Мека и Медина, трябва да умре?
— Да.
— Обаче има християни, които са били там. Престорили са се на мюсюлмани.
— Да, но трябва да разбират нашия език и обичаите ни.
— Разбирали са ги.
Той страхливо и изпитателно ме погледна в очите.
— Ти също ги разбираш. Да не би да искаш да идеш в Мека?
— Ще ме вземеш ли?
— Не, сихди; защото за подобно нещо ще се пържа в най-дълбокия кръг на джеханата.
— Ще ме издадеш ли, ако ме видиш там?
— Сихди, не ме натъжавай! Трябва да те предам, а сигурно няма да мога. А после няма да ми е възможно да живея повече.
Разбрах по лицето му, че говори истината и би било жестоко да продължавам да го изкушавам и да го държа в страх.
— Халеф, ти обичаш ли ме? — попитах аз.
— Повече, отколкото самия себе си, сихди! Повярвай ми.
— Вярвам ти. Още колко време ще пътуваш с мен?
— Докато ти искаш. Ще вървя с теб до края на земята, въпреки че си християнин. Но знам, че ти ще минеш на страната на правата вяра, защото ще те спечеля за нея, все едно дали искаш или не.
— Халеф, мисли за хаджилъка!
— О, сихди, скоро ще стана истински хаджия. Това е Джеда, където ще посетя гроба на Ева. След това ще отида в Мека, ще спра в Арафах, в Минах ще отида да се обръсна и ще изпълня всички свещени ритуали. Ще ме чакаш ли през това време в Джеда?
— Колко време ще бъдеш в Мека?
— Седем дни.
— Ще ме намериш в Джеда. Но кажи, валиден ли ще е хаджилъкът ти, щом не е в месеца за поклонение?
— Валиден е. Я виж тази порта тук. Как ли се казва?
— Сигурно е Северната порта, Баб ал Медина. Ще изпълниш ли една моя молба?
— Да, защото знам, че няма да поискаш от мен нищо, което не е позволено да правя.
— Не бива да казваш на никого тук, че съм християнин, и се дръж така, сякаш съм мюсюлманин!
— Ще се подчиня. Но ще изпълниш ли и ти една моя молба?
— Кажи!
— В Мека трябва да си купя азис кумаш[54] и да дам много подаръци и милостиня…
— Не се тревожи, още днес ще получиш твоите талери.
— Може би тях няма да мога да използвам, понеже са сечени в страната на неверниците.
— Тогава ще ти броя сумата в пиастри.
— Имаш ли пиастри?
— Още не, но ще взема от някой сарафин.
— Благодаря ти, сихди! Ще имам ли достатъчно пари, за да мога да отида до Медина?
— Мисля, че ако си пестелив, ще ти стигнат. Пътят дотам няма да ти струва нищо.
— Защо?
— Ще дойда с теб.
— В Медина ли, сихди? — попита ме той неуверено.
— Да. Това не е забранено.
— Пътят дотам е отворен за теб. Но не можеш да влезеш в града.
— А ако те чакам в Джанбо?
— Добре, сихди, така може.
— Значи се разбрахме?
— А сега къде отиваш?
— Най-напред в Медаин Салих.
— Сихди, там си обречен на смърт! Не знаеш ли, че това е градът на духовете, които не търпят смъртни край себе си?
— Мен ще трябва да ме изтърпят. Медаин Салих е много тайнствено място. Разказват чудновати неща за него, затова искам да го видя.
— Няма да го видиш, защото духовете ще ни препречат пътя. Но аз няма да те изоставя дори и ако трябва да умра. Тогава ще съм истински хаджия, за когото небето винаги е отворено. А след това накъде ще поемеш, щом благополучно напуснеш Медаин Салих?
— Или към Синай, Ерусалим и Стамбул, или към Басра и Багдад.
— Ще ме вземеш ли?
— Да.
Междувременно бяхме стигнали до портата. Отвън, зад градската стена, имаше пръснати цял куп колиби от слама или палмови листа, в които живееха бедни работници и още победни търговци на дърва и зеленчуци. Един дрипав мъж ми извика:
— Здрав ли си, ефенди? Как си, какво е самочувствието ти? Спрях. В Ориента човек трябва да намери време да отвърне на поздрава, който му се отправя.
— Благодаря ти. Здрав съм. Добре съм и самочувствието ми е отлично. А ти как си, сине на храбър баща, и как вървят работите ти, о, наследнико на най-благочестивото племе на мохамеданите?
Послужих си с тези думи, защото видях, че той има мешалех. Въпреки че от известно време Джеда можеше да бъде посещавана и от християни, той все още се смяташе за свещен град, а жителите на свещените градове имат привилегията да носят този знак. Четири дни след раждането, на едно дете на всяка от бузите му се правят по три резки и по две на слепоочията му, като белезите от тях остават за цял живот. Това е мешалех.
— Думите ти са ашар[55] и ухаят като бенат ал дженет[56] — отговори мъжът. — И аз съм добре и съм доволен от работата, която върша, а тя ще бъде от полза и за теб.
— С какво се занимаваш?
— Имам три животни. Синовете ми са магаретари, а аз им помагам.
— Имаш ли животни вкъщи?
— Да, ефенди. Да докарам ли две магарета?
— Какво ще искаш да ти платя за тях?
— Докъде искаш да отидеш?
— Чужденец съм и искам да си потърся жилище. Арабинът ме изгледа с особен поглед. Чужденец, който е дошъл тук пеша, сигурно му изглеждаше много странен.
— Ефенди — попита той, — искаш ли да отидеш там, където заведох вчера братята ти?
— Какви братя?
— Вчера по време на Махреб дойдоха пеша тринайсет мъже като теб. Заведох ги в големия хан.
Това със сигурност беше Абу Саиф с хората си.
— Това не са били мои братя — обясних му аз. — Предпочитам да си взема стая в някой малък хан, не в странноприемница, а в някоя къща.
— Какво щастие! Знам една къща, в която ще намериш стая, която и на принц ще се хареса.
— Колко ще ми вземеш, за да отида дотам с магаретата ти?
— Два пиастъра.
Това беше приблизително двайсет пфенига.
— Доведи животните!
Той се отдалечи с горда стъпка и доведе иззад една ограда две магарета, които бяха толкова дребни, че биха могли да минат между краката ми.
— Ще могат ли да ни издържат? — осведомих се аз.
— Ефенди — увери ме човекът, — едно от тях може да носи и трима ни!
Това вече беше пресилено, но магарето ми наистина с нищо не показа, че съм му прекалено тежък. Нещо повече, щом се качих на него, то веднага потегли в бодър тръс, който обаче бе прекъснат веднага щом преминахме през градската стена.
— Дур — извика един ръмжащ глас отстрани, — дур акче веринис! (Спрете, дайте пари!)
В полусрутения зид от дясната ми страна имаше четириъгълна дупка, а в нея забелязах една глава, на чието лице имаше ужасни очила само с едно стъкло. Под това стъкло видях огромен нос, а още малко по-надолу — голям отвор, от който вероятно бяха дошли думите.
— Кой е този? — попитах аз нашия водач.
— Бауалът. Той събира данъците за падишаха. Приближих се с магаренцето си съвсем близо до дупката и за да си направя шега, извадих паспорта си.
— Какво искаш?
— Пари!
— Ето!
Тикнах му султанския мюхюр[57], пред окото, което не беше закрито със стъкло.
— Извинете, ваша милост!
Отворът под носа се затвори и физиономията изчезна, а веднага след това видях как една мършава фигура прескочи порутения зид и изчезна. Човекът беше облечен със стара, износена еничарска униформа, сини шалвари, червени чорапи, зелен жакет, а на главата си имаше бяла капа с провиснало зебло. Това беше храбрият бауал.[58]
— Той защо се измъкна? — попитах аз водача.
— Ти имаш буюрулду и не е необходимо да плащаш. Значи той те е обидил и се страхува от твоето отмъщение.
Продължихме да яздим нататък и след пет минути стигнахме пред портата на една къща, която имаше големи, закрити с решетки прозорци откъм улицата, нещо, рядко срещано в мохамеданските страни.
— Това е! — обясни придружителят ми.
— На кого е къщата?
— На джевхерджи[59] Тамару. Работя по негова заръка.
— А дали си е вкъщи?
— Да.
— Тогава можеш да се връщаш. Ето ти бакшиш.
Сипейки думи на благодарност, човекът яхна едно от магаретата си и потегли обратно. Влязох с Халеф в двора и един негър ме заведе до градината, където намерих бижутера. Изложих му молбата си и той веднага ме въведе в къщата и ми показа цяла редица празни стаи. Наех две от тях за една седмица, като платих два талариса, което се смяташе за много порядъчно заплащане. Никой не ме разпитва кой съм, само назовах името, с което Халеф ме беше нарекъл.
Целия следобед се разхождах, за да разгледам града.
Джеда е много красив град и, струва ми се, не напразно носи това име. Джеда означава «богата». Обграден е от три страни с дебел зид, върху който има кули, и е защитен с дълбок ров. А откъм морето охраната му се осигурява от едно укрепление и няколко батареи. Стената има три порти: Баб ал Медина, Баб ал Джемен и Баб ал Мека, която е най-красива и има две кули със зъбци с ажурна изработка. Градът се дели на две зони на влияние: сирийска и йеменска. Има доста широки и не чак толкова мръсни улици и много хубави площади. Правят впечатление многото къщи с гледащи към улицата прозорци. Обикновено те са на няколко етажа, с хубави фасади, украсени със сводести врати, балкони и чардаци. Пазарът се простира из целия град по протежение на морето и се разклонява из доста странични улици. На него могат да се видят араби и бедуини, фелахи; търговци от Басра, Багдад, Маскат и Маюала, египтяни, нубийци, абисини, турци, сирийци, гърци, тунизийци, евреи, индийци, малайци — и всички са облечени с националните си носии. Понякога тук може да се срещне и някой християнин. Както на много места в арабските селища, веднага зад градските стени започва пустинята, а там са колибите на онези хора, които не могат да си намерят място в самия град.
Недалеч от казармите, непосредствено до Баб ал Медина, се намира гробището, в което е гробът на Ева. Той е дълъг шейсет метра и в средата му има малка джамия.
В Джеда гъмжи от просяци. Най-голяма заслуга за това имат индийците. Докато бедните поклонници от другите страни си търсят работа, за да спечелят пари за обратния път, то индийците са прекалено мързеливи. И ако човек започне да дава на всички по нещичко, скоро самият той ще се превърне в просяк.
От гробището тръгнах към пристанището и бавно закрачих покрай водата. Размишлявах върху възможността да посетя Мека и почти не забелязах, че около мен става все по-безлюдно. Тогава изведнъж… нима бе възможно! Откъм водата се чу на немски:
«Сега отивам към Зоала…»
Песен от моята родина? Тук в Джеда? Огледах се и видях една лодка, в която имаше двама мъже. Единият беше местен жител. По цвета на кожата и по облеклото ми приличаше на хадхаремиех. Лодката сигурно беше негова. Другият стоеше прав в нея и представляваше доста живописна гледка. На главата си имаше бял тюрбан, облечен бе в червени турски шалвари и европейско сако с малко демодирана кройка. На врата му бе вързана жълта копринена кърпа, а от тази кърпа наляво и надясно стърчаха краищата на висока яка на риза, от онзи модел, който в милата родина наричахме «отцеубиец».[60] Около доста широкия си ханш мъжът беше опасал каиша на една сарас, чиято ножница бе толкова широка, че човек можеше да предположи, че вътре има три саби.
Това беше певецът. Той забеляза, че съм се спрял от изненада и сигурно ме беше взел за някой бедуин, който обича да слуша песни, защото сложи лявата ръка край устата си, обърна се още по към мен и отново запя.
За мен това беше радост, и то много по-голяма отпреди, когато ютербокският Хамсад ал Джербая ме изненада с песента в Кертаси на Нил. И аз сложих ръка край устата си.
— Тюркюе девам ет! (Продължавай да пееш!) — извиках му аз на турски.
Не знам дали дебелият певец ме беше разбрал, но отново поде:
Между теб и мен
има малка уличка,
щом не ме обичаш,
остани си там.
Сега и аз се опитах да вляза в ролята на йодлер:[61]
Между теб и мен
има малка уличка,
ако ме обичаш,
дай с лодката насам!
Тогава човекът нададе радостен вик, смъкна тюрбана от главата си, сараса от ножницата и ги хвърли високо във въздуха. След това отново постави двата предмета на местата им, хвана кормилото и насочи лодката към брега.
Аз също тръгнах към него. Той скочи на земята, но все пак спря малко слисан, като ме разгледа по-отблизо.
— Турчин, който знае немски? — попита той разколебано.
— Не, немец, който говори малко турски — отвърнах аз.
— Наистина! Не можех да повярвам на ушите си. Но вие изглеждате досущ като ориенталец. Мога ли да попитам какъв сте?
— Писател. А вие?
— Аз… аз… хм, съм цигулар, комик, корабен готвач, частен секретар, счетоводител, съпруг, вдовец, рентиер, а сега пътувам към дома.
Моят сънародник каза всичко това с такова величествено достойнство, че аз избухнах в смях.
— Без съмнение сте научили много неща! Значи сега искате да се върнете вкъщи?
— Да, в Триест, ако по пътя за там не ми хрумне нещо друго. А вие?
— Аз ще видя родината си отново едва след няколко месеца. Какво правите тук, в Джеда?
— Нищо. А вие?
— Също. Искате ли да си помагаме един на друг?
— Естествено, щом имате желание!
— Разбира се. Имате ли жилище?
— Да. От четири дни.
— А аз от почти толкова часа.
— Значи още не сте се устроили. Мога ли да ви поканя при мен?
— Защо не! Кога?
— Веднага. Елате! Изобщо не е далеч.
Триестецът бръкна в джоба си и се разплати с лодкаря си, а след това двамата с него поехме обратно. По пътя си разменихме само най-общи приказки, докато стигнахме до малка едноетажна къщичка. Входът я разделяше на две части. Той отвори намиращата се вдясно врата и влязохме в една стаичка, чиято подредба се състоеше от нисък дървен подиум, застлан с рогозка.
— Това е жилището ми — каза новият ми познат. — Добре дошли! Седнете!
Още веднъж се ръкувахме и аз седнах върху рогозката, а той влезе в едно съседно помещение и отвори намиращия се там голям куфар.
— За такъв гост не бива да щадя деликатесите си! — извика ми той. — Гледайте сега какво ще ви донеса!
Наистина, това, което поднесе, бяха истински деликатеси.
— Ето ястие с ябълкови резени, което снощи сготвих в кафеварката. Това е най-вкусното нещо, на което човек може да се наслади тук в тази горещина. Ето и две палачинки, приготвени в кутията за тютюн — на всеки по една. Освен това и парченце английски пшеничен хляб — вече малко старичък, но все още може да се яде. Като гледам, имате здрави зъби. В тази бутилка има истински отлежал коняк; е, не е като вино, но е по-добро от вода. Нямам чаши, ама не ни и трябват. А накрая тази табакера — обичате ли да смъркате енфие? — За съжаление, не.
— Жалко! Този тютюн е превъзходен. Но сигурно пушите?
— Да, с удоволствие.
— Ето ви цигари! Имам само още единайсет, ще си ги разделим — на вас десет, а на мен една. — Нека е обратното.
— Не може.
— Хайде да не бързаме. А какво имате в онази ламаринена кутия?
— Отгатнете!
— Покажете ми я!
Землякът ми подаде кутията и аз я помирисах.
— Сирене! — извиках аз.
— Познахте! — засмя се той. — За съжаление нямам масло. Хайде, вземайте си! Сигурно имате нож. Ето ви и една вилица. Ядохме с охота.
— Аз съм саксонец — казах и назовах името си. — А вие сте роден в Триест?
— Да. Казвам се Мартин Албани. По професия баща ми е обущар. Аз исках да стана нещо по-добро, а именно търговец, но предпочитах да се занимавам повече с цигулката си, отколкото с цифрите. На всичко отгоре имах и мащеха — вие знаете какво става обикновено по-нататък. Много обичах баща си, но се запознах с едни арфисти от Пресниц и тръгнах с тях. Заминахме за Венеция, бяхме в Милано и навлизахме все по-навътре в Италия, накрая стигнахме и до Константинопол. Нали знаете какви хора са музикантите?
— Разбира се. Понякога те прекосяват и далечни морета.
— Така е — кимна Албани. — Първо свирех на цигулка, след това станах комик. Но за съжаление не ни провървя и бях много радостен, когато успях да намеря място на един търговски кораб от Бремен. С този кораб стигнах по-късно до Лондон, откъдето тръгнах с един англичанин за Индия. В Бомбай се разболях и ме откараха в болница. Нейният управител беше работлив човек, но не го биваше в писането и смятането. Щом оздравях, той ме назначи за писар. По-късно започнах работа като счетоводител при един търговец. Той умря от треска и аз се ожених за вдовицата му. Нямахме деца, но живяхме щастливо, докато и тя почина. Сега съм решил да се върна в родината си.
— При баща ви ли?
— И той вече не е жив, но — слава Богу — не е търпял лишения. Щом си стъпих на краката, често си пишехме писма. Сега продадох магазина и лека-полека се връщам към родината.
Този мъж ми хареса. Той се показваше такъв, какъвто си беше. Не можеше да се каже, че е богат, но ми правеше впечатление на човек, който има толкова, колкото му трябва и е предоволен от него.
— Защо не заминете направо за Триест? — осведомих се аз.
— Най-напред трябва да уредя едни сделки в Маскат и Аден.
— Значи все пак свикнахте със сметките?
— Разбира се — засмя се той. — А сега нямам бърза работа, сам съм си господар, какво ми пречи да разгледам Червено море? Пък и вие правите същото.
— Наистина. Колко време ще останете тук?
— Докато дойде някой подходящ плавателен съд. Но я ми кажете, не си ли помислихте, че съм баварец или тиролец, като ме чухте да пея?
— Да. Но и сега не се чувствам ни най-малко разочарован — нали все пак сме сънародници — и се радвам, че сме се срещнали.
— А вие колко време ще останете тук?
— Хм! Слугата ми отива на поклонение в Мека и ще трябва да го почакам около седмица.
— Радвам се. Така ще можем по-дълго време да бъдем заедно.
— Съгласен съм. Но за два дни ще трябва да се разделим.
— Защо?
— Защото ми се иска и аз да отида в Мека.
— Вие? Мисля, че е забранено за християни.
— Действително е така. Но кой ще ме познае?
— Правилно! Говорите ли арабски?
— Да, достатъчно, за да се оправя.
— Сигурно знаете как трябва да се държат пилигримите?
— И това знам. Но е сигурно, че поведението ми няма да е точно също като на другите поклонници. Ако следвам всичките им традиции и се подложа на предписаните обреди, та дори да се моля на Аллах и Пророка му, ще бъде прегрешение спрямо нашата вяра.
— Да, но вие в себе си ще си мислите нещо съвсем друго.
— Това не намалява вината.
— Не може ли да бъде принесена жертва в името на науката?
— Разбира се, но не такава. Впрочем, аз въобще не съм човек на науката. Ако някога стигна до Мека, то това ще е само за да разгледам града и да разказвам после за него на познати. Ще мога да твърдя, че съм успял да посетя града на Пророка, без да се отричам от Христовата вяра.
— В никакъв случай!
— Мислите ли, че Мека се посещава само от поклонници?
— Всъщност там ходят и търговци. Но те също могат да посещават светите места и да се молят в тях.
— Да, но не ги дебнат. Мисля, че оттук до Мека са около шестнайсет часа път, ала с езда могат да се минат за осем часа. А ако имах бишарин-хеджин[62] , щяха да са ми необходими само четири часа. Като пристигна там, ще отседна в някой хан, ще обходя бавно града и ще разгледам светите места. За това ще са ми необходими само няколко часа. Всеки би ме сметнал за мюсюлманин, а после спокойно ще се върна.
— Всичко това наистина звучи съвсем безопасно, но все пак е рисковано. Чел съм, че християните имат право да се доближават най-много на девет мили от града.
— Тогава не би трябвало да бъдем и в Джеда само ако не става дума за английски мили. По пътя оттук до Мека има единайсет кафенета. Спокойно мога да си позволя да вляза във всичките до деветото, а също и да казвам, че съм християнин, и нищо няма да ми се случи. Много неща са се променили с времето. Сега е достатъчно да не се позволява на християните да влизат в града. Аз ще се осмеля да направя това.
Вече толкова се бях увлякъл в тази авантюра, че решението ми да отида в Мека наистина беше твърдо. Прибрах се в жилището си с тази тайна мисъл, заспах с нея и се събудих с нея. Халеф ми донесе кафето. Бях удържал на думата си и още предишния ден му дадох дарите.
— Сихди, кога ще ми разрешиш да отида до Мека? — попита ме той.
— Вече разгледа ли цяла Джеда?
— Още не, но скоро ще приключа и с това.
— С какво ще пътуваш? С делил?
— Не, струва много скъпо. Ще почакам, докато се съберат повече поклонници, и тогава ще наемем ездитна камила.
— Можеш да заминеш, когато пожелаеш.
Делилите всъщност са чиновници, които водят чуждите пилигрими и следят да не пропуснат някое от предписанията. Затова накрая делилът иска съответното, наистина доста високо възнаграждение.
Едва Халеф беше излязъл от стаята ми, и отвън чух глас:
— Вкъщи ли е господарят ти?
— Говори на арабски! — отговори Халеф на зададения му на немски език въпрос.
— На арабски ли? Не мога, момче. Най-много бих могъл да си послужа малко с турски. Но почакай, аз сам ще съобщя за себе си! Той сигурно е зад вратата.
Това беше Албани, чийто глас след малко чух:
Иха-ха, иха-ха,
искам аз, искаш ти,
я вратата отвори —
дошъл съм за това сега!
Моят сънародник, изглежда, умееше да нагажда закачливите си песнички според обстоятелствата. Халеф сигурно стоеше вън, онемял от учудване, и ако аз не отговорих, то беше главно заради него. Той трябваше да чуе още нещо. Не мина много време, и триестецът продължи:
Да съм войник, за мен е чест,
за всичко можеш да ми имаш вяра,
но не обичам да стоя на пост
пред къщата на чужди хора.
А когато и това нежно напомняне не произведе нужното въздействие, Албани заплаши:
Аз съм силен юначага
и ти казвам затова,
не отвориш ли веднага —
ще разбия таз врата!
Чак дотам не биваше да се стига. Затова станах и му отворих.
— Аха! — засмя се той. — Значи помогна! Вече си мислех, че сте тръгнали за Мека.
— Шт! Слугата ми не бива да знае нищо за това.
— Извинявайте! Отгатнете с каква молба идвам при вас?
— С искане за реванш за вчерашното ви гостоприемство? Съжалявам. В краен случай бих могъл да ви услужа с оръжие и патрони, но не и с хранителни продукти, най-малкото пък с такива, каквито имаше в менюто ви.
— Ами! Аз наистина идвам с молба или по-скоро с въпрос.
— Говорете!
— Вчера разказвахте за преживяванията си. Предполагам, че сте добър ездач.
— Да, справям се наистина.
— Само кон ли можете да яздите, или също и камила?
— И двете, та дори и магаре! Вчера ми се наложи да направя и това.
— Никога досега не съм седял върху гърба на камила. Тази сутрин чух, че наблизо имало един деведжи,[63] при когото човек евтино би могъл да използва възможността да си поиграе на бедуин.
— Ах, вие искате да се поразходите с камила?
— Да, това е.
— Добре, обаче ще получите нещо като морска болест.
— Готов съм на всичко. Обиколил съм бреговете на Червено море, а още не съм се качвал на камила! Това е нечувано. Мога ли да ви поканя да ме придружите?
— Имам време. Къде искате да отидете?
— Все едно. Може би една обиколка около Джеда?
— Съгласен съм. Кой ще осигури камилите? Вие или аз?
— Разбира се, аз. Искате ли да вземете със себе си и слугата си?
— Както решите. Тук човек никога не знае кого ще срещне, а в Ориента слугата никога не е излишен.
— Добре, и той ще дойде.
— Кога тръгваме?
— След час.
— Съгласен съм. Но моля да ми разрешите една забележка! Преди да се качите на камилата, прегледайте внимателно седлото и покривалото. От подобна предпазливост винаги има нужда, защото иначе много лесно се завързват познанства с онези шестокраки башибозуци, които турците наричат с нежното звучно име «бит».
— Бит ли? Не съм светило в ориенталските езици.
— Но малко латински сигурно знаете?
— Разбира се.
— Имам предвид животинчето, чието име звучи на латински така, както на немски думата «похвала».
— Ах! Въшки! Наистина ли са толкова зли?
— Понякога много. В Унгария чух, че наричат тези паразити «миньори», защото вършат работата си отгоре надолу. Така че при езда с камили ще имате работа с «миньорите» на арабите и с «миньорите» на камилите. Истинско щастие е, че първите притежават просто трогателна вярност към господарите си и следователно се отказват според обичая на страната да се нахвърлят върху един гяур. Но на седлото си подложете ваше одеяло, което след ездата можете да изгорите в печката на първия срещнат пекар срещу няколко борби.[64]
— Няма страшно. Ще вземем ли оръжие със себе си?
— Разбира се. Аз например съм принуден да бъда предпазлив, защото всеки момент тук или в околностите мога да срещна неприятели.
— Вие ли?
— Да, аз! Бях в плен на един морски разбойник, от когото избягах вчера сутринта. Той тръгна към Мека и е много възможно да е все още тук, в Джеда.
— Това е удивително! Арабин ли беше?
— Да. Но няма да мога да направя оплакване срещу него, защото в мига, когато се срещнем, животът ми няма да струва и пукната пара.
— И вчера вие нищо не ми казахте за това?
— Че защо? Сега много често може да се чуе или да се прочете, че животът ставал все по-прозаичен и вече нямало приключения. Само преди няколко седмици говорих с един много пътувал по света учен, който твърдеше, че човек можел да прекоси света от Хамерфест[65] до Капщат[66] и от Англия до Япония, без да изживее и частичка от онова, което се нарича приключение. Не му възразих, но съм убеден, че само от пътуващия зависи дали ще преживее приключение или не. Едно пътуване с обиколен билет може да бъде и съвсем спокойно дори и да е до остров Сунда[67] или до някоя страна в Южна Америка. Аз предпочитам коня и камилата пред пощенските коли и влаковете, кануто пред парахода и пушката пред надлежно заверения паспорт. Освен това ми е по-интересно да отида на Тамбукту или Тоболск, отколкото до Ница или Хелголанд. Не се доверявам на никой преводач или пътеводител. За едно пътуване до Мурсур разполагам с много по-малко пари, отколкото са необходими на някого, за да отиде за една седмица от Прага до Виена, и досега никога не съм се оплаквал от липса на приключения. Който тръгва за Атласките страни[68] или за западните държави в Северна Америка с много пари, тъкмо те му пречат. А който пристигне с лек джоб, той ще потърси гостоприемството на бедуините или ще поработи, а ако е в Дивия запад — сам ще си застреля дивеча и ще трябва да се бори със стотици опасности. Така никога няма да му липсват интересни преживявания. Хайде да се обзаложим, че като тръгнем на езда, ще изживеем някакво приключение, дори и да е съвсем малко! Храбреците от отминалите времена тръгват да търсят авантюри. Днешните хора пътуват като търговци, пътуват за развлечение, като летовници или по минерални бани, или просто да прекарат ваканцията си навън. Преживяват приключенията си под чадър, на маса в ресторанта, при някоя преоблечена краварка, на игралната маса или на ледената пързалка.
— Вие наистина възбуждате любопитството ми — каза Албани.
— Да, разберете ме добре! — продължих аз. — Може би наричате приключение това да видите в джунглата два тигъра, които се бият на живот и смърт. За също толкова голямо приключение смятам срещата на мравките от два мравуняка в края на гората, чиято борба може да се нарече хунска или готска битка не само заради смелостта и физическото напрежение, а защото ни дава такива примери за саможертва, подчинение и стратегически способности, че доста има да се чудим. Божието всесилие се показва в тези миниатюрни животинчета много по-добре, отколкото при онези два тигъра, които са ви впечатлили само за това, защото се страхувате от тях. Но хайде сега идете и пазарете камилите, за да успеем да намерим някой извор, преди да е настъпил големият зной.
— Отивам. Но и вие трябва да удържите на думата си за приключението.
— Държа на думата си.
Албани се отдалечи. Нарочно му държах тази реч, защото за първа езда с камила трябва непременно да има и романтично настроение.
Когато след три четвърти час влязохме с Халеф в жилището на Албани, новият ми приятел се беше въоръжил до зъби.
— Елате! Деверджията вече чака. Или искате най-напред да хапнете нещо? — попита той.
— Не.
— Тогава ще вземем храната с нас. Ето напълнил съм цяла торба.
— Искате да преживеете приключения, а вземате цяла кола ядене? Оставете я! Ако огладнеем, ще потърсим някое село. Там ще намерим фурми, брашно, вода, а може би и малко чекир.
— Чекир ли? Какво е това?
— Сладкиш, изпечен от брашно и смлени скакалци.
— Пфу!
— Ами, има превъзходен вкус! Който яде стриди, градински охлюви, птичи гнезда, жабешки бутчета, вкиснато мляко и червясало сирене, за него скакалците би трябвало да са лакомство. Знаете ли кой най-дълго е ял скакалци с мед?
— Мисля, че беше някой от библейските мъже.
— Точно така, и то един много високопоставен и свят мъж. Но сега по-нататък. Имате ли одеяло?
— Ето го!
— Добре. За колко време сте наели камилите?
— За целия ден.
— Деведжията ли ще ни придружава, или някой от хората му?
— Ще бъдем без придружител.
— Това е добре. Но в такива случаи трябва да се грижите за сигурността си. Поне ще можем да яздим необезпокоявани. Хайде елате!
Стопанинът на камилите живееше точно през една къща. Веднага разбрах, че този човек не е арабин, а турчин. В двора му имаше три камили, които направо бяха за оплакване.
— Къде е оборът ти? — попитах го аз.
— Там.
Той посочи към един зид, който делеше двора на две.
— Отвори вратата!
— Защо?
— Защото искам да видя дали има още камили вътре.
— Има още няколко.
— Покажи ми ги.
Турчинът можеше да не се съгласи, но отвори и ми позволи да хвърля един поглед от другата страна. Там лежаха осем от най-хубавите ездитни камили. Приближих се и ги огледах.
— Деведжи, колко ти плати този бей хасретлери[69] за тези три камили, които ни предлагаш?
— Пет махбуб.[70]
— И за тази цена получаваме тези товарни животни с изранени крака и копита? Я виж тук, можеш да гледаш през хълбоците им, а устните им висят като скъсаните ръкави на дрехите ти, ами гърбиците им — о, деведжи, че те въобще нямат гърбици! Имат дълъг път зад себе си! Те са толкова изтощени и немощни, че едва биха могли да носят седла. А пък седлата как изглеждат! Я погледни насам, деведжи! Какво марширува тук по това одеяло: хайде побързай и ни дай други камили с други покривала и седла!
Той ме погледна полунедоверчиво, полуядосано.
— Кой си ти, че ми даваш такива заповеди?
— Виж тук! — отговорих аз със строг тон. — Виждаш ли това буюрулду на султана? Да му разкажа ли, че си измамник и че трепеш животните си до смърт от работа? Бързо оседлай онези три хаджини там, кафявите вдясно и сивата в ъгъла, иначе камшикът ми ще те накара да заработиш!
В отговор на това един бедуин веднага би посегнал към пистолета или ножа, но този човек беше турчин. Той побърза да изпълни заповедта ми и скоро трите му най-добри камили стояха пред нас коленичили, с чисти седла. Обърнах се към Халеф:
— Сега покажи на този ефенди как да се качи! Халеф изпълни нареждането ми, а аз настъпих подвитите предни крака на камилата, която щеше да язди Албани.
— Внимавай! Щом докоснете седлото, коленичилата хеджина се изправя, и то като първо повдига задницата си, така че ще политнете напред. После изправя и предните си крака и можете да паднете назад. Тези два тласъка трябва да неутрализирате с противоположни движения на тялото си.
— Ще се опитам.
Албани се хвана за седлото и се метна отгоре. Животното веднага се надигна, въпреки че все още бях настъпил предните му крака. Добрият певец на закачливи романси полетя напред, но не падна, защото се държеше здраво. Обаче камилата бързо изправи предницата си и тъй като той се беше пуснал, естествено излетя от седлото и падна отзад в пясъка.
— По дяволите, това никак не е проста работа! — изръмжа Албани, като ставаше и разтриваше рамото, върху което беше паднал. — Но трябва да се кача. Накарайте животното пак да коленичи!
— Ррр-е!
При това подвикване камилата коленичи отново. Вторият опит беше успешен, въпреки че ездачът трябваше да понесе два солидни тласъка. Но към собственика на камилите отправих още един упрек:
— Деведжи, можеш ли да яздиш камила?
— Да, господарю.
— А да я управляваш?
— Разбира се.
— Не, не можеш, защото дори не знаеш, че трябва да имаш метрек[71]
— Прощавай, господарю.
Турчинът даде знак с ръка на хората си и пръчиците бяха донесени. Накрая и аз възседнах камилата си.
Във всеки случай вече изглеждахме по съвсем различен начин, отколкото ако се бяхме задоволили с изтощените товарни камили. Новите ни седла бяха хубаво украсени с пискюли и пъстра бродерия, а покривалата бяха толкова големи, че закриваха целите животни. Тръгнахме към улицата.
— Накъде? — попитах аз Албани.
— Оставям на вас да решите.
— Добре, тогава тръгваме през Баб ал Медина. Новият ми познат привличаше върху себе си погледите на минувачите, защото облеклото му правеше прекалено силно впечатление. Затова предпочетох да минем по страничните улички и използвайки околни пътища, благополучно излязохме през градската порта. После яздихме през селищата на нубийци и абисинци, след което стигнахме до пустинята, простираща се без никакъв преходен растителен пояс чак до чертите на свещените градове.
Дотук Албани се беше държал върху седлото доста добре. Обаче камилите ни спонтанно преминаха към обичайния си ход, а именно онзи тръс, при който новаците получават морска болест, без да са видели и капка солена вода. При първите крачки Албани се надсмиваше над самия себе си. Той не притежаваше умението да смекчава причинените му от животното тласъци, движейки собственото си тяло. Триестецът се клатушкаше напред-назад. Дългата пушка му пречеше, а огромната му сабя се удряше с дрънчене в хълбока на животното. Той я прибра между краката си, щракна с пръсти и запя:
Сабята ми дрънка, сабята ми трака, тази сабя ми създава само мъка, камилата ми само се клатушка, сякаш е на дявола с краката.
Тогава аз тупнах леко моето животно по носа. То се изпъна и се понесе напред така, че зад мен се вдигна облак пясък. Двете други камили веднага ни последваха, с което беше сложен край на пеенето. Албани държеше в лявата си ръка пръчката, а с дясната пушката и използваше тези два предмета, за да пази равновесие, размахвайки ги във въздуха. Гледката беше много смешна.
— Преметнете пушката през рамо и се хванете с ръце здраво за седлото! — извиках аз.
— Има ли… хоп!… Има ли въобще… ох, бр, ах!… Има ли въобще смисъл! Изобщо ня… хоп, ау!… Нямам време за това! Я спрете про… хопа, ох, бр! Проклето животно!
— Защо, аз се справям с него?
— Вие — да, но последствията са за мен. Защото мо… ох, бр, ех — моето препуска след него като бяс… ху, хопа! като бясно!
— Ами спрете го тогава!
— С какво?
— С краката и юздите.
— Крака си обаче въобще не мо… хопа! Не мога да вдигна, а юздите, вече… спри… ох, спри, ох!… Вече ги изпуснах!
— Тогава трябва да чакате животното само да спре.
— Да, но вече дъх не ми… бр, ох!… Дъх не ми остана!
— Ами отворете си устата, наоколо има достатъчно въздух!
Отново се обърнах напред и повече не чувах отчаяните му викове. Той се намираше в добри ръце, защото Халеф яздеше до него.
Скоро стигнахме до едно възвишение, което бързо оставихме зад себе си, и ето че пред нас се ширна открита равнина. Албани като че постепенно бе започнал да свиква със седлото и не се оплакваше повече. За около един час вече бяхме изминали петнайсетина километра, когато пред нас изплува силуетът на самотен ездач. Ако се съдеше по това, че разстоянието между него и нас буквално се топеше, той сигурно яздеше отлична камила. След по-малко от десет минути се изправихме един срещу друг.
Непознатият беше облечен като богат бедуин, а качулката на наметалото му бе дръпната ниско над лицето. Животното му беше много по-скъпо, отколкото нашите три, взети заедно.
— Ес селям алейкюм! — поздрави ме той, посягайки с ръка да дръпне качулката от лицето си.
— Be алейкюм ес селям — отвърнах аз. — Накъде води пътят ти през пустинята?
Гласът му беше прозвучал меко, почти като глас на жена. Наистина ръката му беше кафява, но малка и нежна и щом свали качулката си, видях безбрадо лице, от което живо ме гледаха две големи кафяви очи — без съмнение това не беше никакъв мъж, а жена.
— Пътят ми води навсякъде — отвърна тя. — А накъде води твоят?
— Идвам от Джеда, искам да пояздя и след това отново се връщам в града.
Лицето й помръкна, погледът й стана недоверчив.
— В Джеда ли живееш?
— Не. Не съм оттам.
— Значи си поклонник?
Какво да отговоря? Имах намерение да се представям тук за мохамеданин. Но тъй като бях попитан без заобикалки, дори и през ум не ми мина да отговарям с лъжа.
— Не — признах аз, — не съм хаджия.
— Не си от Джеда и не си дошъл тук, за да продължиш към Мека? Ти или вече си бил в свещения град, или не си правоверен.
— Не съм бил още в Мека, защото не изповядвам вашата вяра.
— Евреин ли си?
— Не, християнин съм.
— А тези двамата?
— Този тук е християнин като мен, а другият е мюсюлманин и иска да отиде до Мека!
Тогава лицето й изведнъж грейна и тя се обърна към Халеф:
— Къде е родината ти, чужденецо?
— На запад, далеч оттук, зад голямата пустиня.
— Имаш ли жена?
Халеф се учуди на този въпрос също като мен, защото изричането му противоречеше на ориенталските обичай.
— Не — призна той.
— Приятел ли си на този ефенди, или си му слуга?
— Аз съм негов слуга и приятел.
Тогава жената се обърна към мен:
— Ела, ефенди, последвай ме.
— Къде?
— Ти дърдорко ли си, та питаш, или се страхуваш от една жена?
— Ами! Напред!
Тя обърна камилата и тръгна обратно по собствените си следи. Аз яздех до нея, а другите двама останаха зад нас.
— Е — попитах аз Албани, — имах ли право, като ти обещах приключение?
Албани изпя вместо отговор:
От главата до петите
чисто е това момиче,
а пък шията й, вижте,
кожена торбичка кичи.
Всъщност жената не беше първа младост, лицето й бе загоряло от лъчите на пустинното слънце, а лишенията и трудният живот бяха издълбали в него бръчки. Но някога жената може би не е била грозна, това все още си личеше. И какво я караше да язди съвсем сама през пустинята? Защо беше тръгнала по пътя към Джеда, а сега се връщаше с нас обратно? Защо арабката видимо се зарадва, като чу, че Халеф иска да отиде до Мека, и защо не каза накъде ни води? Тази жена беше загадка за мен. Тя носеше пушка, а на колана й висеше ятаган. В ремъците на седлото й дори беше мушнато едно от онези метателни копия, които бяха особено опасни в ръцете на арабите. Непознатата напълно приличаше на безстрашна амазонка и тъкмо това беше най-точната дума, тъй като такива войнствени жени по-често се срещат в Ориента, отколкото в европейските страни, където на жената все пак й е осигурена по-голяма свобода.
— Какъв е този език? — попита арабката, като чу отговора на Албани.
— Езикът на немзите — обясних й аз.
— Значи ти си немзи, така ли?
— Да.
— Немзите сигурно са храбри хора.
— Защо?
— «Султан ал Кебир» беше най-храбрият мъж и въпреки това немците, австрийците и руснаците го победиха. Не е ли така? Защо ме гледаш така изпитателно?
Значи жената беше чувала за Наполеон и изхода на освободителните войни, което много ме учуди. Може би тя имаше някакво необикновено минало.
— Извинявай, ако съм те обидил с погледа си! — отвърнах аз. — За мен е необичайно да срещна в тази страна жена като теб.
— Жена, която носи оръжие ли? Която убива мъже? И която дори властва над племето си? Не си ли чувал за Галийе?
— Галийе ли? — попитах аз замислено. — Не е ли тя бегума, кралицата на нейното племе?
— Виждам, че знаеш коя е.
— Галийе е била действителният шейх на племето си и в битката при Тараба е сразила войските на Мохамед Али, предвождани от Турсун бей.
— Така е. Сега виждаш, че и една жена може да бъде като мъж.
— А какво казва коранът за това?
— Коранът ли? — каза тя и направи презрителен жест. — коранът е книга. Ето моя ятаган, моя тюфенк[72] и дшерида[73] ми. В какво вярваш, в книгата или в оръжията?
— В оръжията. Както виждаш, не съм неверник, защото мисля точно като теб.
— Значи вярваш в оръжията?
— Да. Още повече обаче в свещената книга на християните.
— Не знам каква е, но виждам оръжията ти.
Това беше истинско ласкателство за мен, защото арабинът е свикнал да преценява мъжа по неговите оръжия.
— Кой е убил повече врагове? — продължи амазонката. — Ти или твоят приятел?
Ако се съдеше по оръжията, то Албани трябваше да е значително по-храбър от мен. Въпреки това бях убеден, че добрият триестец едва ли е представлявал досега опасност за някого. Но отговорих уклончиво:
— Още не съм говорил с него за това.
— Колко пъти досега си имал сар?[74]
— Нито един. Моята вяра ми забранява да убивам дори и врага си. Законът го наказва.
— Ами ако сега дойде Абу Саиф и иска да те нападне?
— Тогава ще се отбранявам и в краен случай ще го убия, защото самоотбраната е разрешена. Но ти говориш за «Бащата на сабята». Познаваш ли го?
— Познавам го. А и ти назоваваш името му. Чувал ли си за него?
— Не само съм чувал за него, но и съм го виждал.
Амазонката се обърна с рязко движение към мен.
— Виждал си го? Кога?
— Само преди няколко часа.
— Къде?
— За последен път на кораба му. Бях негов пленник и вчера избягах.
— Къде е корабът му?
Протегнах ръка към посоката, в която предполагах, че е.
— Скрит е ей там в един залив.
— А Абу Саиф на борда ли е?
— Не, той е в Мека, за да занесе на великия сариф подарък.
— Великият сариф не е в Мека, а в Таиф. Благодарение на теб имам скъпоценна вест. Ела!
Тя пришпори хеджината си, а след това зави надясно, където на хоризонта се виждаха много възвишения. Като наближихме, забелязах, че тази хълмиста верига се състои от същия сив гранит, който видях по-късно в Мека. В една долина имаше няколко палатки. Жената посочи с ръка натам и каза:
— Там живеят бени кюфр[75] от племето на атайбехите.
— Мисля, че атайбехите живеят в Ал Салалех, Талех и Уади ан Нобеят.
— Добре си осведомен. Но ела! Трябва да узнаеш всичко! Пред палатките, където лежаха сигурно около трийсет камили, имаше и няколко коня. Цяла глутница мършави, пустинни кучета със сплъстена козина посрещна приближаването ни с яростен лай, в резултат на което се появиха обитателите на палатките. Те грабнаха оръжието си и гледаха доста войнствено.
— Чакайте тук! — заповяда амазонката.
Тя накара камилата си да коленичи, слезе и се приближи до мъжете. Разговорът ми с нея не беше чут нито от Албани, нито от Халеф.
— Сихди — попита Халеф, — от кое племе са тези хора?
— От племето на атайбехите.
— Чувал съм за него. Неговите мъже се смятат за най-храбрите в тази пустиня и нито един пилигримски керван не е защитен от техните куршуми. Те са най-върлите врагове на джехеините, към които принадлежи и Абу Саиф. Какво иска от нас жената?
— Още не знам.
— Скоро ще разберем, но дръж оръжието си в готовност, сихди! Не вярвам на тези хора, защото те са отритнати и прокълнати.
— Защо мислиш така?
— Не знаеш ли, че всички бедуини, които живеят в околностите на Мека, събират капките от восъчните свещи, пепелта от благовонното дърво и праха от прага на Кааба и с тях натриват челата си. Тези мъже тук обаче нямат нищо на челата си. Не им се разрешава да ходят до Мека и да се приближават до Кааба, защото са прокълнати.
— И каква е причината за тяхното отритване?
— Може би ще разберем от тях!
Междувременно жената беше казала няколко думи на мъжете, след което един от тях се приближи до нас. Беше един старец с достолепно изражение на лицето.
— Аллах да благослови идването ви! Слезте от седлата и елате в палатките ни! Бъдете наши гости!
Това уверение ме убеди, че няма от какво да се страхуваме, докато сме при тях. Щом арабинът изрече веднъж думата мюсафир[76], може да му се има пълно доверие. Слязохме от камилите и ни въведоха в една от палатките, където седнахме и ни нагостиха скромно.
Докато ядяхме, не беше проронена нито дума. След това обаче ни поднесоха по една бери и докато пушехме персийски благовонен тумбактабак, разговорът започна.
Това, че ни дадоха лули бери, беше сигурно доказателство, че тези хора не притежават богатства. В околностите на свещения град се пушат три вида лули. Първият и най-скъпият вид е хадра. Обикновено тези лули се поставят на триножник и са направени от чисто, красиво гравирано сребро и имат дълъг маркуч, наречен лейех, който според благосъстоянието на господаря е украсен със скъпоценни камъни или други украшения. С хадра обикновено се пуши само най-хубав тютюн от Ширас.[77] Другият вид лули е шишех. Те доста приличат на хадра, но са по-малки и не толкова скъпи. Третият и най-обикновен вид е бери. Тази лула се състои от една пълна с вода черупка от кокосов орех, към която са прикрепени главата и една тръбичка вместо маркуч.
В палатката имаше двайсет мъже. Старецът, който ни беше посрещнал, говореше от името на всички:
— Аз съм господарят на селото и искам да поприказвам с теб, ефенди. Обичаят ни забранява да притесняваме госта с въпроси, но все пак искам да те попитам за някои неща. Позволяваш ли?
— Позволявам.
— Ти от насранието[78] ли си?
— Да, християнин съм.
— Какво правиш тук, в земите на правоверните?
— Искам да опозная страната и нейните жители.
Шейхът направи недоверчива физиономия.
— И като ги опознаеш, какво ще правиш след това?
— Ще се върна в родината си.
— Аллах акбар. Господ е велик, а мислите на насранието са непредсказуеми. Ти си мой гост и аз ще повярвам на думите ти. Този човек твой слуга ли е?
Той посочи към Халеф.
— Халеф Омар е мой слуга и мой приятел.
— Моето име е Малек. Ти си говорил с Амша Бинт Шейх Малек.[79] Тя ми каза, че твоят слуга иска да отиде до Мека, за да стане хаджия.
— Правилно те е осведомила.
— А ти ще го чакаш ли, докато се върне?
— Да.
— Чужденец си, но владееш езика на правоверните. Знаеш ли какво е делил?
— Делилът е водач, който срещу заплащане показва на поклонниците светите места и забележителностите на Мека.
— Значи знаеш. Но делилът се занимава и с още нещо: На неомъжените жени е забранено да посещават свещения град. Ако някоя девойка иска да отиде в Мека, тя първо заминава за Джеда и формално се омъжва за някой делил. Той я води до Мека като своя жена, където тя извършва Фирад и Уашибат.[80] След като това стане, делилът отново освобождава момичето. То остава девойка, а той получава възнаграждението на труда си.
— Да, знам и това.
Въведението на стареца възбуди любопитството ми. Какви намерения го караха да свързва пътуването на Халеф на поклонение със задълженията на един делил? Но узнах това веднага, защото без всякакви заобикалки шейхът ме помоли:
— Разреши на Халеф Омар да бъде делил по време на хаджилъка!
Не очаквах подобно нещо.
— Защо? — попитах аз шейха.
— Ще ти обясня, след като дадеш разрешението.
— Не знам дали той има право. Делилите са чиновници, които — доколкото знам — се назначават от властите.
— Кой може да забрани на Халеф Омар да се ожени за някоя девойка и след поклонението да я освободи отново?
— Това е така. Що се отнася до мен, аз не отказвам да дам позволението си, щом смяташ, че то въобще е необходимо. Халеф Омар е свободен човек. Обърни се направо към него.
Истинско удоволствие беше да се наблюдава лицето на моя Халеф. Той беше съвсем стъписан.
— Искаш ли да направиш това, което желаем? — попита го старецът.
— Може ли първо да видя момичето? — гласеше контра-въпросът.
Шейх Малек се усмихна.
— Защо искаш да видиш девойката предварително? Няма никакво значение дали е стара или млада, хубава или грозна, защото след хаджилъка ти отново ще я освободиш.
— Дъщерите на арабите като дъщерите на турците ли са, та не бива да се показват незабулени?
— Дъщерите на арабите не крият лицата си. Можеш да видиш момичето.
По знак на шейха един от присъстващите се изправи и излезе от палатката. След малко той се върна с едно момиче, чиято прилика с амазонката ме наведе на мисълта, че е дъщеря на възрастната жена.
— Това е девойката, погледни я! — каза шейхът. Халеф се възползва от разрешението. Тъмнокосата на около петнайсет години, но напълно оформена красавица, изглежда, хареса на Халеф.
— Как се казваш? — попита я той.
— Ханех — отвърна момичето.
— Очите ти сияят като лъчите на луната, страните ти блестят като цветя, устните ти греят като нарове, а миглите ти са сенчести като листата на акация. Моето име е Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах и ако мога, ще изпълня желанието ти.
Очите на моя Халеф също заблестяха, но не като лъчите на луната, а като тези на слънцето. Езикът му разцъфтя с поетически цветове. Може би и той стоеше на ръба на същата пропаст, която беше погълнала надеждата за хаджилък на неговите баща и дядо, а някогашните Абул Абас и Дауд ал Госарах, пропастта на любовта и брака.
Момичето отново се отдалечи, а шейхът попита Халеф:
— Какво е твоето решение?
— Питай моя сихди! Ако той няма нищо против, ще постъпя според желанието ти.
— Господарят ти вече каза, че ти дава разрешение.
— Така е! — съгласих се аз. — Но я ни кажи, защо това момиче трябва да отиде в Мека и защо не си потърси делил в Джеда?
— Познаваш ли Ахмед Изет паша? — попита шейхът вместо отговор.
— Наместника на Мека ли?
— Да, сигурно го познаваш, защото всеки чужденец, който влезе в Джеда, трябва да му се представи, за да получи неговата закрила.
— Ахмед Изет в Джеда ли живее? Не съм бил при него. Не се нуждая от закрилата на турчин.
— Вярно е, че си християнин, но си истински мъж. Закрилата на пашата може да бъде получена само на висока цена. Той не живее в Мека, където всъщност трябва да е, а в Джеда, защото там е пристанището. Заплатата му възлиза на повече от един милион пиастъра, но той знае как петорно да увеличи доходите си. На него всички трябва да му плащат — дори контрабандистите и пиратите, — затова има жилище и в Джеда. Казаха ми, че си видял Абу Саиф.
— Да, вярно е.
— Точно този разбойник е много добър познат на пашата.
— Не е възможно!
— Защо? Кое е по-изгодно: да убиеш един крадец или да го оставиш жив и да получаваш от него рента? Абу Саиф е от джехеините, а аз съм син на атайбехите. Тези две племена са смъртни врагове. Освен това Бащата на сабята се осмели да се промъкне край нашия дуар[81] и да открадне дъщеря ми Амша. Той искаше да я принуди да стане негова жена, но един ден тя успя да избяга и се върна с дъщеря си Ханех. Оттогава търся Абу Саиф, за да си разчистя с него сметките. Веднъж го намерих, ала той беше в сарая на наместника. Високопоставеният служител закриляше разбойника и му даде възможност да избяга, докато аз го дебнех пред портата. По-късно шейхът на моето племе ме изпрати с тези мъже тук, в Мека, за да занесем жертвен дар на Кааба. Бяхме се разположили на лагер недалеч от портата ар Рамах. Тогава видях, че Абу Саиф идва да посети светинята с няколко от своите хора. Обзе ме гняв. Хванах го, въпреки че при Кааба са забранени всякакви вражди. Не исках да убивам похитителя на момичета, а да го принудя да ме последва, за да се бия с него извън града. Той се отбраняваше, а неговите хора му помагаха. Завърза се бой, който завърши с това, че пазачите на светилището дойдоха и ни арестуваха, но Абу Саиф и хората му освободиха. За наказание ни забраниха да посещаваме светите места. Цялото ни племе беше прокълнато и за да се освободи от проклятието, трябваше да се откаже от нас. Сега сме прокудени. Но ние ще си отмъстим и след това ще напуснем тези места. Значи ти си бил пленник на Абу Саиф?
— Да.
— Разкажи!
Разказах накратко преживяванията си.
— Знаеш ли къде точно е мястото, където е скрит корабът?
— Дори и през нощта мога да го намеря.
— Ще ни заведеш ли там?
— А ще убиете ли джехеините?
— Да.
— Тогава моята вяра ми забранява да стана ваш водач.
— Нямаш ли право да си отмъщаваш?
— Не. Нашата религия ни заповядва да обичаме дори и враговете си. Само властите имат право да наказват злото, а вие не сте съдии.
— Твоята религия е добра. Но ние не сме християни и сами ще накажем враговете си, защото при съдията те ще намерят закрилата. Ти си споменал на Амша на кое място се намира корабът, така че ще го открия и без твоя помощ. Само ми обещай, че няма да предупреждаваш джехеините.
— Няма да ги предупредя, защото нямам желание отново да попадам в плен.
— Значи се разбрахме. Кога тръгва Халеф на поклонение за Мека?
— Утре, ако ми разрешиш, сихди — отвърна дребосъкът вместо мен.
— Можеш да тръгнеш.
— Тогава нека Халеф още сега остане при нас — помоли шейхът. Ще го придружим на такова разстояние от града, на каквото ни е разрешено да се приближаваме, а като се върне, веднага ще ти го доведем.
Тогава ми хрумна една мисъл, която веднага изрекох гласно:
— Мога ли да дойда и аз и да го чакам при вас?
Веднага забелязах, че желанието ми предизвиква всеобща радост.
— Ефенди, виждам, че не презираш низвергнатите — отвърна шейхът. — Добре си дошъл при нас. Можеш да останеш тук и да ни помогнеш при саудж.[82]
— Не мога. Преди това трябва да се върна в Джеда да си уредя нещата. Моят хазяин не знае къде съм.
— Тогава ще те придружа до градската порта. В самата Джеда нямам право да влизам, защото и тя е свещен град. Кога искаш да тръгнеш?
— Веднага, ако ти е удобно. Необходимо ми е съвсем малко време, за да си свърша работата, и отново се връщам при теб. Да ти поръчам ли някой кадия или мулах за сключването на брака?
— Не ни трябват нито кадия, нито мулах. Аз съм шейх на моето село и това, което правя, притежава необходимата сила и валидност. Но пергамент или хартия можеш да ми донесеш, за да подпишем договора. Мюхюр и лак[83] имам.
Скоро камилите бяха приготвени и ние ги възседнахме. Освен нас тримата в малкия отряд бяха шейхът, неговата дъщеря Амша и петима атайбехи. Бяха взели и две свободни камили, които да върнат мен и Халеф по обратния път. Последвах стария без възражения, макар да забелязах, че той не върви по прекия път, а вдясно от него, покрай морето. Албани вече нямаше такива затруднения с камилата си, както преди и дългите крака на животното буквално поглъщаха пътя.
Изведнъж шейхът спря и посочи с ръка встрани.
— Знаеш ли какво има там, ефенди?
— Какво?
— Заливът, в който се намира корабът на разбойниците. Отгатнах ли?
— Можеш да мислиш каквото си искаш, но не бива да ме питаш.
Шейх Малек правилно беше отгатнал и замълча. Продължихме да яздим. След известно време забелязах две малки точки, движещи се към Джеда. Както изглеждаше, не идваха срещу нас, а следваха посоката, водеща към току-що споменатия залив. Доколкото можах да видя през далекогледа, тези двама души вървяха пеша. Тук, в пустинята, това правеше впечатление и беше близо до ума, че бяха хора на Абу Саиф. Вероятно моите пазачи бяха съобщили на капитана за бягството ми, а тези двама мъже бяха връщащите се пратеници.
Малек също ги забеляза и ги наблюдаваше зорко. После се обърна към един от хората си и му прошепна някакво нареждане. Трима от тях веднага се върнаха в посоката, от която бяхме дошли. Прозрях намерението му. Малек беше предположил същото, което бях помислил и аз, и искаше да залови двамата мъже. За целта трябваше да им отреже пътя към залива, но без да забележат. Шейхът не изпрати хората си направо към тях, а ги накара да се престорят, че се връщат, а веднага щом излезеха от полезрението на пратениците, трябваше да опишат дъга. Ние продължихме пътя си и той попита:
— Ефенди, ще ни почакаш ли малко, или ще продължиш към града, където по-късно ще ни намериш до портите?
— Щом искаш да говориш с тези мъже, ще остана с теб.
— Те сигурно са джехеини!
— И аз мисля така. Твоите трима воини ще им отрежат пътя към кораба. Ти тръгни косо натам, а ние с Халеф ще следваме досегашния път, за да не решат да побягнат обратно към Джеда.
— Съветът ти е добър. Напред!
Малек свърна встрани, а аз махнах на Албани да се присъедини, към него защото ние с Халеф трябваше да препуснем в бесен галоп. Понесохме се като вихър и чак като се изравнихме с преследваните, свърнахме зад гърбовете им. Те едва сега разбраха намеренията ни и спряха. Зад тях бяхме ние с Халеф, отстрани се приближаваше Малек и само пътят отпред оставаше свободен. Те поеха по него с удвоена бързина, но не успяха да стигнат далеч, защото срещу тях се появиха тримата атайбехи. Въпреки че беше невъзможно да разпознаят някого от такова разстояние, те сигурно предполагаха, че сме врагове, и се опитваха да избягат от нас. Бяха въоръжени. Ако им хрумнеше да се разделят, и ние трябваше да направим същото, а тогава за един точно целещ се, хладнокръвен пешак нямаше да е невъзможно да се изправи срещу двама, та дори и трима ездачи върху камили. Но те не се сетиха за това или им липсваше смелост да го направят. Останаха заедно и ние ги обградихме. Веднага ги познах — наистина бяха двама от моряците.
— Откъде идвате? — попита ги шейхът.
— От Джеда — отговори единият.
— А накъде отивате?
— В пустинята да търсим трюфели.
— Да търсите трюфели? Нямате нито животни, нито кошници със себе си!
— Първо искаме да видим дали тези гъби растат тук и след това ще донесем кошници.
— От кое племе сте?
— Живеем в града.
Това наистина беше много нахална лъжа, защото двамата мъже знаеха, че ги познавам. Дори и Халеф се ядоса на тяхната дързост. Той извади камшика си и каза:
— Да не мислите, че този ефенди и аз сме ослепели? Ама че подлеци и лъжци! Вие сте джехеини и сте от хората на Абу Саиф. Ако не си признаете, камшикът ми ще ви накара да проговорите!
— Какво ви засяга кои сме?
Аз скочих от камилата, без да я карам да коленичи, и взех камшика от ръката на Халеф.
— Не ставайте за смях! Чуйте какво ще ви кажа! Какви са ви отношенията с тези воини от племето атайбехи и какво искат те от вас, не ме засяга. Трябва обаче да ми отговорите на няколко въпроса. Ако го направите, няма защо да се страхувате повече от мен, ако ли не, така ще ви нашаря с този камшик, че повече няма да можете да се покажете пред никой свободен, храбър арабин.
Да се заплашва бедуин с бой е една от най-големите обиди. Затова и двамата грабнаха ножовете си.
— Ще те убием, преди да си успял да ни удариш — предупреди единият.
— Явно, че още не знаете колко е опасен камшикът от хипопотамова кожа в ръцете на един франк! — отвърнах аз. — Той реже остро като ятаган, удря по-тежко от боздуган и е по-бърз от куршумите на вашите табанджат.[84] Не виждате ли, че пушките на всичките тези мъже са насочени към вас? И така, сложете ножовете в поясите си и отговаряйте! Бяхте изпратени при Абу Саиф, нали?
— Да — чу се колеблив отговор, тъй като пиратите, разбраха че нямат шанс за бягство.
— За да му съобщите, че сме избягали ли?
— Да.
— Къде го намерихте?
— В Мека.
— Как стигнахте толкова бързо до Мека и се върнахте обратно?
— В Джеда наехме камили.
— Колко време ще остане Абу Саиф в свещения град?
— Малко. Иска да отиде в Таиф, където се намира сариф-емирът.
— Свърших с вас.
— Сихди, ще пуснеш ли тези разбойници да си вървят? — извика Халеф. — Аз бих ги застрелял, за да не могат повече да вредят на никого.
— Дадох им дума и ти трябва да я спазваш. Ела!
Аз отново се качих на камилата и потеглих. Халеф ме последва, но Албани остана. Беше извадил дългата си сабя, ала бях убеден, че войнственото му поведение е съвсем безобидно. Той наистина седеше безучастен върху камилата си, когато трима атайбехи скочиха, за да сразят неприятелите. Успяха да направят това, като размениха няколко безопасни удара с ножове. Завързаха пленниците за камилите и двама от ездачите се върнаха обратно, за да откарат хората на Абу Саиф в селото на атайбехите. Другите ни последваха.
— Ти ги помилва, сихди, но въпреки това те ще умрат — каза Халеф.
— Тяхната съдба не е в мои ръце, а и не е твоя работа. Спомни си какъв ще ставаш днес! Един жених трябва да е по-миролюбив.
— Сихди, ти би ли станал делил на Ханех?
— Ако бях мюсюлманин, да.
— Сихди, ти си християнин, франк, с когото може да се говори за тези неща. Знаеш ли какво е любовта?
— Да. Любовта е нещо като дива любеница. Който я опита, го заболява коремът.
— О, сихди, как би могъл да сравняваш любовта с дива любеница! Дано Аллах просветли ума ти и стопли сърцето ти! Добрата жена е като лула от жасминово дърво и като торбичка, в която тютюнът никога не свършва. А любовта към девойката, тя е… тя е… като тюрбан върху плешива глава и като слънцето в небето на пустинята.
— Да. И когото стигнат тези лъчи, той получава слънчев удар. Мисля, че е поразил и теб, Халеф. Аллах да ти помогне!
— Сихди, знам, че ти никога не би искал да бъдеш жених. Аз обаче съм такъв и затова сърцето ми е отворено за любовта, подобна на ноздри, вдъхващи аромата на цвете.
Краткият ни разговор приключи, защото междувременно останалите ни бяха настигнали. За случилото се не бе казана нито дума повече и когато градът се появи пред очите ни, шейхът нареди неговите камили да спрат.
— Аз ще чакам тук, ефенди — каза Малек. — След колко време ще се върнеш с Халеф?
— Ще дойда още преди слънцето да измине път, дълъг колкото копието ти.
— Нали няма да забравиш да донесеш пергамент или хартия.
— Няма. Ще донеса също мастило и пера.
— Направи го. Аллах да те закриля, докато те видим отново. Атайбехите се разположиха край камилите си, а ние тримата препуснахме към града.
— Е, не беше ли това приключение? — попитах аз Албани.
— Несъмнено — съгласи се той, — и то какво! За малко да се стигне до убийство и кръвопролитие. Аз сериозно се бях приготвил за бой.
— Да, наистина приличахте на разярения Роланд[85] , с когото е по-добре да си нямаш работа. Хареса ли ви ездата?
— Хм! В началото доста ме постреснахте, но след това стана по-поносимо. Но, разбира се, предпочитам някое хубаво немско канапе! А вие смятате да тръгнете с тези араби, нали? Тогава сигурно повече няма да се видим.
— Вероятно. Щом искате да използвате първата възможност, за да заминете. Но аз мога да ви посоча толкова много примери за съвсем неочаквани срещи, че не изключвам вероятността отново да се видим.
И наистина тези думи щяха да се сбъднат. Но засега, след като върнахме животните на камиларя, се сбогувахме най-сърдечно, както подобава между сънародници, срещнали се далеч от родината. После ние с Халеф се отправихме към моето жилище, за да си събера нещата и да кажа сбогом на хазяина. Не бях мислил, че толкова бързо ще напусна къщата му. Отново излязохме от града с наетите магарета. Там се качихме на камилите и се върнахме с атайбехите в селището им.
Седма глава
В Мека
По време на ездата почти не разговаряхме. Най-мълчалива беше дъщерята на шейха. Амша не пророни нито дума. Но в очите й гореше пъклен огън, а щом погледнеше наляво, където предполагаше, че зад хълмовете е скрит корабът на Абу Саиф, десницата й хващаше дръжката на ятагана или приклада на пушката, сложена напречно на седлото.
Като наближихме лагера, Халеф се изравни с мен.
— Сихди — започна той, — какви са обичаите в твоята страна? Трябва ли мъжът, който се жени, да направи подарък на годеницата?
— Да, така постъпва всеки и при нас, и при вас.
— Да, такъв е обичаят и в Джезирет ат Араб, а и в цял Шарк.[86] Но тъй като Ханех ще ми бъде жена само привидно и за няколко дни, не знам дали е необходимо да й правя подарък.
— Подаръкът е израз на вежливост, която винаги предизвиква приятни чувства. На твое място бих се държал учтиво.
— Но какво да й дам? Беден съм, а и не съм подготвен за сватба. Мислиш ли, че бих могъл да й подаря моята тактука?[87]
Наистина в Кайро Халеф си беше купил една малка кутийка от пресована хартия и в нея държеше огнивото си. Предметът имаше за него особено голяма стойност, защото беше заплатил на търговците двайсет пъти повече, отколкото трябваше, а тя едва ли струваше и трийсет пфенига. Любовта го беше накарала да вземе героичното решение да се раздели със скъпоценната си вещ.
— Дай я на момичето! — отвърнах аз сериозно.
— Добре, Ханех ще получи огнивото! Но дали ще ми го върне после, когато повече няма да е моя жена?
— Ще го задържи.
— Аллах керим (Господ е милостив) и няма да ме лиши от собствеността ми. Какво да правя?
— Щом огнивото ти е толкова скъпо, дай й тогава нещо друго.
— Ами какво? Нямам нищо друго? Не мога да дам на Ханех нито моя тюрбан, нито пушката си, да не говорим за камшика от хипопотамова кожа!
— Тогава не й подарявай нищо.
Бъдещият съпруг угрижено поклати глава.
— И така не може, сихди. Ханех е моя годеница и трябва да получи нещо. Какво ще си помислят за нас атайбехите, ако твоят прислужник си вземе жена, без да й направи подарък?
Ах, хитрецът му с хитрец! Опитваше се да ме придума, обръщайки се към моето честолюбие, а оттам и към моята кесия.
— Слава на Аллаха, че ти дава това просветление, Халеф! — изсмях се аз. — Но и аз съм в положение, подобно на твоето. Не мога да подаря на годеницата ти нито моя хаик или дрехата си, още по-малко пък оръжията си.
— Аллах е справедлив и милостив, сихди. За всеки дар той възнаграждава хилядократно. Не носи ли камилата ти също и една кожена торба, в която имаш неща, от които всяка годеница би изпаднала във възторг?
— И ако ти дам някое от тези неща, ще си го получа ли, когато Ханех не е вече твоя жена?
— Ще си го поискаш!
— Франките нямат обичая да правят това. Но щом ми обещаваш всичко да ми се върне хилядократно, после ще отворя торбичката и ще погледна дали не бих могъл да намеря в нея нещо за теб.
Тогава дребосъкът радостно се изправи на стремената си.
— Сихди, ти си най-мъдрият и най-добър ефенди, когото Аллах е създал. Твоята доброта е по-голяма от Сахара, а благодетелността е безкрайна като Нил. Твоят баща е бил най-известният, а бащата на баща ти най-благородният измежду всички хора в кралство Немзистан. Майка ти е била най-хубавата роза, а майката на твоята майка най-нежното цвете на Европа. Твоите синове биха могли да бъдат многобройни като звездите на небето, дъщерите ти — колкото пясъка в пустинята, а децата на твоите деца — безброй като капките в морето!
Истинско щастие беше, че вече стигнахме до лагера, иначе благодарността на Халеф щеше да ме превърне в родоначалник на цял народ. Що се отнася до кожената торбичка, която Халеф беше споменал, тя наистина съдържаше най-различни неща, които чудесно биха могли да послужат за подарък на едно бедуинско момиче. Когато пътуването ни по Нил завърши и в Кайро се разделяхме с търговеца Исла Бен Мафлай, той настоя да ми даде разни неща, които да използвам за подаръци по време на понататъшното си пътуване и с чиято помощ бих могъл да си осигуря някои услуги. Това бяха предмети, които не заемаха много място, а и сами по себе си нямаха кой знае каква стойност, но за обитателите на пустинята те бяха силно желани ценности.
По време на отсъствието ни бяха опразнили и приготвили за мен една от палатките. Щом се настаних в нея, отворих кожената торба и извадих едно колие. Това беше медальон, под чийто стъклен капак се движеше едно малко дяволче. Изработен бе по същия начин като например копчетата за маншети с изкуствени костенурки и беше окачен на верижка от стъклени перли, които на слънцето или на светлината на огъня блестяха с всички цветове на дъгата. В Париж това украшение сигурно нямаше да струва повече от два франка. Показах го на Халеф.
Дребосъкът му хвърли един поглед и изплашено се дръпна назад.
— Машаллах! Ами че това е шейтанът. Господ да го прокълне! Сихди, как успя да подчиниш дявола на твоята власт? Ля иллаха иллялах ве Мохамед расул Аллах! (О, Господи, пази ни от трижди проклетия дявол, защото не на него, а на теб искаме да служим!)
— Шейтанът не може да ти направи нищо, защото е здраво затворен — успокоих го аз.
— Ще се закълнеш ли в брадата си?
— Кълна се!
— Я ми покажи, сихди! Ами ако успее да излезе, тогава съм изгубен и душата ми ще лежи на твоята съвест и на тази на прадедите ти.
— Халеф взе колието много внимателно с върха на пръстите си, сложи го на земята и коленичи да го разгледа.
— Уаляхи-биляхи-талахи-бир Аллах, това е шейтанът! Виждаш ли как е разтворил паст и се плези? Върти си очите и поклаща рога. Размахва опашка, заплашва с нокти и тропа с крака! Аман — горко ми, ако счупи кутийката.
— Няма да направи това! Той е само една изкуствена фигурка.
— Изкуствена фигурка, изработена от човешки ръце ли? Сихди, ти ме заблуждаваш, за да добия смелост. Че кой може да направи дявол? Никой човек, нито правоверен, нито християнин или пък евреин. Ти си най-великият алим и най-храбрият герой на земята, защото си надвил шейтана и си го затворил в този тесен зандан! Хамдулилях, защото сега земята е свободна от него и духовете му и всички правоверни могат да ликуват и да се радват на мъките, които трябва да изтърпи тук! Защо ми показваш тази огърлица, сихди?
— За да я подариш на годеницата си.
— Аз… Тази огърлица, която е по-скъпоценна от всички диаманти на трона на великия Могул? Който притежава огърлицата, ще стане най-прочут сред всички синове и дъщери на правоверните. Наистина ли искаш да я подариш?
— Да.
— Бъди така добър, сихди, и ми позволи да я запазя за себе си! Предпочитам да дам на момичето огнивото си.
— Не, ще дадеш на Ханех тази огърлица. Настоявам.
— Тогава трябва да се подчиня. Но къде я държеше, но не само нея, а и всички онези неща, преди вчера да ги сложиш в торбата?
— Пътят от Кахара дотук беше много опасен. Затова носех тези скъпоценности със себе си, в крачолите на шалварите си.
— Сихди, твоята мъдрост и предпазливост превъзхождат дори хитростта на дявола, когото си принудил да живее в шалварите ти. Кога да дам огърлицата на Ханех?
— Веднага щом стане твоя жена.
— Тя ще стане най-известната сред всички бенат ал араб, защото всички племена ще разказват за нея и ще я прославят, че държи шейтана затворен. Мога ли да видя и другите съкровища?
Но не се стигна до разглеждането им, защото шейхът изпрати да ни поканят при него. Намерихме го в шатрата му, където бяха събрани и всички атайбехи.
— Ефенди, донесе ли пергамент? — попита Малек.
— Имам хартия, която е толкова добра, колкото и пергаментът.
— Ще напишеш ли договора?
— Щом желаеш, да.
— Тогава можем ли да започваме?
Халеф, към когото беше отправен този въпрос, обяви, че е готов, и един от присъстващите мъже веднага се изправи, за да го попита:
— Как е цялото ти име?
— Казвам се Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах.
— От коя страна си?
— От Гарб[88] , където слънцето залязва зад голямата пустиня.
— От кое племе произхождаш?
— Бащата на моя баща, Аллах да благослови и двамата, е обитавал с известното племе улед селим голямата Джебел Шур Шум.
Питащият, който със сигурност беше роднина на невестата, се обърна към шейха:
— Ние всички те познаваме, теб, храбрия, доблестния, мъдрия и справедливия. Ти си Хаджи Малек Ибн Ахмед Халид Бен Абул Али Абу Абдолатиф ал Ханифи, шейх на храброто племе на бени атайбех! Този мъж е герой от племето на улед селим, живеещо в издигащите се до небето планини на име Джебел Шур Шум. Той носи името Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах и е приятел на един велик ефенди от Франкистан, когото ние приехме като наш гост в шатрите си. Ти имаш внучка, която се казва Ханех. Косата й е като коприна, кожата й като маслина, а добродетелите и са чисти и блестящи като снежинките, които падат върху планините. Халеф Омар я желае за жена. Какво ще кажеш, ти, шейх?
Атайбехът придаде на лицето си изражение на достолепна замисленост и след това отговори:
— Ти каза своите думи, сине мой. Сега седни и чуй какво ще отговоря. Този Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах е герой, чиято слава беше достигнала до нас още преди много години. Ръката му е непобедима, пъргав е като газела, а очите му са зорки като на орел. Хвърля копието на стотици крачки, куршумът му винаги улучва, а ятаганът му е изпил кръвта на много врагове. Изучил е също Корана и когато дава съвет, е един от най-умните и най-начетените. Освен това този могъщ бей на франките цени неговото приятелство — защо да отказвам да му дам моята внучка, щом е готов да изпълни моите условия?
— Какви условия му поставяш?
— Момичето е внучка на могъщ шейх, затова той няма да я получи на ниска цена. Искам една кобила, пет ездитни камили, десет товарни камили и петдесет овце.
При тези думи Халеф направи такава физиономия, сякаш току-що беше погълнал тези петдесет овце, десет товарни и пет ездитни камили, както и кобилата с кожата и костите. Откъде щеше да вземе тези животни? За щастие, шейхът продължи:
— Затова пък давам на Ханех зестра от една кобила, пет ездитни камили, десет товарни камили и петдесет овце. С мъдростта си ще прозрете, че при такова съвпадение на обстоятелствата не е необходимо да разменяме цената за момичето и зестрата. Но затова пък искам утре рано сутринта след Фагр[89] Халеф Омар да тръгне на поклонение към Мека, като вземе със себе си и жена си. Там трябва да изпълнят свещените обреди и след това незабавно да се върнат при нас. Халеф да се отнася с Ханех като с девойка и след завръщането си да се откаже от нея. За това той ще получи една камила и чувал фурми. Ако не се отнася с жена си като с чужда, няма да получи нищо и ще бъде убит. Вие сте свидетели, че така съм наредил. После говорителят се обърна към Халеф:
— Чу всичко. Какъв е отговорът ти?
По лицето на запитания се виждаше, че една от точките не му харесваше особено, а именно искането да се откаже от жена си. Но все пак той се показа достатъчно умен, за да се примири с настоящите обстоятелства, и отвърна:
— Приемам тези условия.
— И така, напиши договора, ефенди! — помоли шейхът. — Напиши го два пъти, а именно веднъж за мен и втори път за Халеф Омар!
Изпълних желанието му, а после прочетох написаното. То получи одобрението на шейха, който капна върху всеки от листовете по една капка восък и използва дръжката на камата си вместо печат, след като той и Халеф се подписаха.
С това формалностите бяха изпълнени и неизбежните сватбени тържества започнаха. Понеже женитбата все пак бе формална, те бяха доста скромни. Заклаха и опекоха една камила. Докато тя се въртеше на шиш над жаравата, воините показаха демонстративно сражение, но без да стрелят: обстоятелство, чиято причина не беше трудно да се отгатне.
Щом настъпи нощта, започна пиршеството. Ядяха само мъжете и едва когато вече бяха сити, жените получиха остатъците. Дойде време да се появи Ханех и Халеф използва този повод. Той стана от мястото си, за да й поднесе споменатия сватбен подарък. Последвалото изумление изобщо не може да се опише. Затвореният в капсулата дявол беше чудо, което не се побираше в представите на атайбехите. Всичките ми усилия да им обясня начина, по който е направен, бяха напразни. Те не ми вярваха, и то главно защото шейтанът изглеждаше жив. Бях обявен за най-великия герой и магьосник, а в резултат Ханех изобщо не получи подаръка. Затвореният шейтан бе чудо и изключителна важност и самият шейх сметна за голяма чест да съхранява несравнимата скъпоценност; разбира се, едва след като най-тържествено уверих Малек, че на дявола никога няма да му се удаде да избяга и да причинява зло.
Наближаваше полунощ, когато се прибрах в палатката си, за да спя. Халеф ме придружи.
— Сихди, трябва ли да спазвам и изпълнявам всичко, което написа днес? — чух аз.
— Да. Ти обеща това.
Мина известно време и после той отново попита смутено:
— Ти би ли върнал жена си?
— Не.
— И въпреки това казваш, че трябва да изпълня обещанието си?
— Разбира се. Ако аз си вземам жена, няма да обещавам, че ще я връщам.
— О, сихди, защо не ми каза, че трябва да постъпя така!
— Ти да не си хлапе, което има нужда от настойник? И може ли един християнин да поучава мюсюлманин как да се жени! Мисля, че искаш да задържиш Ханех.
— Позна.
— Следователно, искаш да ме напуснеш?
— Теб ли, сихди? О…
Халеф смутено се окашля, но не можа да намери отговор.
Едно неразбираемо ръмжене и след това няколко въздишки бяха всичко, което успях да чуя. Той се мяташе от една страна на друга. Ясно беше, че симпатиите към момичето и привързаността му към мен бяха влезли в остро противоречие. Оставих дребосъка да се бори със себе си и заспах.
Сънят ми беше толкова дълбок, че се събудих едва от силния тропот на копита. Станах и излязох пред палатката. На изток вече просветляваше, а от онази страна, където се намираше заливът, небето беше огненочервено. Там имаше пожар, а предположението, което се зароди у мен при тази гледка, се потвърди от оживлението в лагера. Мъжете се връщаха натоварени и те, и камилите им с богата плячка. Също и Амша, дъщерята на шейха, се бе присъединила към тях, а като слезе от камилата, забелязах, че дрехите й са изпръскани с кръв. Малек ми пожела добро утро и сочейки към огнените кълба, каза:
— Видя ли, че намерихме кораба? Когато отидохме, джехеините спяха и сега са при техните кучешки прадеди.
— Избил си ги и си ограбил кораба?
— Ограбил ли? Какво искаш да кажеш? Не принадлежи ли на победителя собствеността на победения? Кой ще ни оспори това, което сме спечелили?
— Стоката, която Абу Саиф беше взел със себе си, принадлежи на сариф-емира.
— На сариф-емира, който ни прокуди? Дори и да са негови парите, няма да си ги получи обратно. Ти наистина ли мислиш, че това е секат? Сигурно са те излъгали. Само сарифът има право да събира този данък, а той никога няма да позволи на турчин да направи това. Турчинът когото си помислил за митничар, е бил контрабандист или митничар на египетския паша, Аллах да го убие!
— Ти мразиш ли го?
— Всеки свободен арабин го мрази. Не си ли чувал за зверствата, извършени тук по време на уахабитите[90]? Дори парите да са на пашата или на сарифа, остават за мен! Само че времето за молитва наближава. Приготви се да ни последваш. Не можем да останем повече тук.
— Къде ще преместиш лагера?
— Ще го установя на място, откъдето мога да наблюдавам пътя между Мека и Джеда. Абу Саиф не бива да ми се изплъзне.
— А предвидил ли си опасностите, които те заплашват?
— Мислиш ли, че един атайбех се бои от опасности?
— Не, но и най-смелият мъж трябва същевременно да бъде и предпазлив. Ако Абу Саиф ти падне в ръцете и го убиеш, моментално трябва да напуснеш това място. А така може би ще изгубиш детето на дъщеря си, което междувременно ще е в Мека с Халеф.
— Ще кажа на Халеф къде да ни търси в такъв случай. Ханех трябва да тръгне за Мека, преди ние да заминем. Тя е единственият човек сред нас, който още не е бил в свещения град, а по-късно може би няма да е възможно да отиде там. Затова отдавна търсех за нея делил.
— Решил ли си вече къде ще се преместиш?
— Ще се преместя в пустинята Ад Дахна, в Маскат, а после сигурно ще проводим пратеник до Ел Фрат[91] при бени шаммар, за да ни приемат в племето си.
Краткотрайното разсъмване беше последвано от настъпването на деня. Слънцето докосна хоризонта и арабите, които все още миришеха на пролятата от тях кръв, се обърнаха по посока на Мека за молитва. Веднага след това палатките бяха свити и колоната потегли. Чак когато стана съвсем светло, можах да видя какво количество предмети атайбехите бяха задигнали от кораба. След нападението те изведнъж бяха станали богати хора. Затова сред тях цареше необикновено оживление. Поизостанах малко зад тях. Бях разстроен, защото се чувствах неволна причина за гибелта на джехеините. Наистина можех и да не се упреквам, но все пак трябваше да се допитам до съвестта си дали пък не съм могъл да постъпя по друг начин. А и близостта на Мека ми създаваше много грижи. Ето там се намираше тя, «свещената» , «забранената»! Дали да я отбягна, или да дръзна да я посетя? Обземаше ме трепетно желание да отида, но все пак трябваше да се съобразя и с надигащите се у мен колебания. Какво щях да спечеля, ако успеех да отида. Щях да мога да казвам, че съм бил в Мека — друго нищо. А ако ме откриеха, това бе сигурна смърт, и то каква смърт! Но премислянето на основанията не можеше да доведе до нищо и аз реших да действам според обстоятелствата. Толкова често бях правил така и всичко винаги свършваше добре.
За да избегне срещите с други хора, шейхът пое по обиколен път. Не ни даваше никакви почивки, докато не се свечери. Намирахме се вече в една тясна клисура, обградена от отвесни гранитни скали, между които яздихме известно време, докато стигнахме до нещо, подобно на котловина, от която, изглежда, друг изход нямаше. Слязохме от камилите. Шатрите бяха опънати и жените запалиха огън. Яденето беше по-богато и по-разнообразно, защото го бяха взели от корабната кухня на Абу Саиф. След това настъпи очакваният с нетърпение от всички миг — разпределянето на плячката.
Понеже то не ме засягаше, станах и тръгнах на обиколка из котловината. На едно място ми се стори, че бих могъл да се изкача по скалата до горе, и се опитах да го направя. Звездите ярко светеха, така че успях. След около четвърт час стоях горе на височината и можех спокойно да наблюдавам наоколо във всички посоки. В долния край на юг се забелязваше нещо като верига от голи възвишения, над който се носеше онова бледо сияние, излъчено вечер от светлините на големите градове. Там се намираше Мека.
Долу, откъм подножието на скалите, долавях силните гласове на атайбехите, които се караха за дела си от плячката. След известно време се върнах при тях. Шейхът ме посрещна с думите:
— Ефенди, защо не остана при нас? Трябва да получиш твоя дял от всичко, което намерихме на кораба.
— Аз ли? Не съм бил там и затова няма какво да получавам.
— Не е вярно, ефенди! Щяхме ли да намерим джехеините, ако не те бяхме срещнали? Ти стана наш водач, макар и да не го желаеше, затова трябва да получиш каквото ти се полага.
— Няма да приема нищо.
— Ефенди, предполагам, че отказваш по верски съображения. Твърде малко знам за вярата ти и не мога да я обругавам, защото си мой гост. Но не е правилно тя да ти забранява да вземаш плячка. Враговете са мъртви, а корабът им е разрушен. Трябва ли да изгорим и унищожим нещата, които са ни толкова необходими?
— Хайде да не спорим. Но задръжте това, което сте отделили за мен.
— Няма да го задържим. Разреши да го дадем на Халеф, твоя придружител, въпреки че той вече получи своя дял!
— Дайте му го!
Дребният Халеф преливаше от благодарност. Беше получил някои оръжия и дрехи, а освен това и торбичка със сребърни монети. Той не отстъпваше — трябваше да преброя съкровището му, за да съм свидетел, че днес е станал богат човек. Неговият дял възлизаше на около осемстотин пиастъра и беше напълно достатъчен, за да направи един беден арабин щастлив.
— С тези пари можеш да покриеш повече от петдесет пъти разноските, които ще имаш в Мека — отбеляза шейхът.
— Кога трябва да тръгна за свещения град? — попита го Халеф.
— Утре рано сутринта, най-късно по обяд.
— Никога не съм бил там. Как трябва да се държа?
— Ще ти кажа. Задължение на всеки поклонник е след пристигането си в Мека незабавно да отиде в Ал Харам.[92] Значи ще яздиш до Бейт Аллах[93], ще оставиш камилите отвън и ще влезеш. Там със сигурност ще намериш водач, който ще ти каже какво да правиш по-нататък. Но предварително трябва да го попиташ за цената, защото иначе ще те излъжат. Щом съзреш Каабата, направи два риката,[94] като прочетеш и съответните молитви от благодарност за това, че си стигнал благополучно до свещения град. След това иди до Мамбара[95] и си събуй обувките. Те ще останат там и ще бъдат пазени, защото в Бейт Аллах, както и в другите джамии не е позволено обувките да се държат в ръка. После веднага започва тауаф, обикалянето около Каабата, което трябва да се повтори седем пъти.
— В коя посока?
— Надясно, така че Каабата винаги да е от лявата ти страна. Първите три обиколки се правят с бързи крачки.
Това за възпоминание на Пророка. Бил разпространен слухът, че той е тежко болен, и за да го опровергае, тичешком обиколил три пъти Каабата. Следващите обиколки се правят бавно. А молитвите, които се казват — ги знаеш. След всяка обиколка трябва да се целува свещеният камък. Накрая, като свърши тауаф, притискаш гърди към вратата на Каабата, протягаш ръце и на висок глас молиш Аллах да прости греховете ти.
— И с това ли се приключва?
— Не. После трябва да минеш покрай Ал Мадшем[96] и да направиш два риката пред Мекам Ибрахим.[97] Оттам се отправяш към свещения кладенец Зем Зем и след като прочетеш кратка молитва, можеш да пиеш от него колкото искаш. Ще ти дам няколко шишета, които трябва да напълниш и да ми донесеш; светената вода е лек срещу всички болести на тялото и душата.
— Значи това е молитвата за Каабата. Какво следва по-нататък?
— После е Заи, отиването от Сафа до Меруа. На хълма Сафа има три арки. Ще застанеш там, ще се обърнеш с лице към джамията, ще вдигнеш ръце към небето и ще помолиш Аллах за помощ по свещения път. Ще извървиш шестстотин крачки до Алтан на Меруа. По пътя си ще видиш четири каменни стълба, покрай които трябва да минете със скокове. На Меруа отново ще прочетеш една молитва и ще се върнеш да извървиш този път още шест пъти.
— Това ли е всичко?
— Не. Защото трябва да отидеш да се подстрижеш и да посетиш Умрах, който е на такова разстояние от града, на каквото сме сега от Мека. Едва тогава се смята, че си извършил всички свещени ритуали и можеш да се върнеш. В месеца на голямото поклонение правоверният трябва да прави много повече неща и е необходимо по-дълго време, защото там се тълпят много хиляди поклонници. На теб обаче ще са ти необходими само два дни, а на третия отново можеш да бъдеш при нас.
Всички тези напътствия бяха последвани от различни други разяснения, които обаче не бяха интересни за мен, защото повечето от тях се отнасяха до Ханех. Легнах да спя. Когато Халеф най-сетне се появи, той се ослуша дали вече съм заспал. Забеляза, че още съм буден, и попита:
— Сихди, кой ще се грижи за теб, докато ме няма?
— Аз самият. Не се тревожи. По-добре ми кажи дали би ми направил една услуга, Халеф.
— Да. Знаеш, че за теб ще направя всичко, каквото мога и каквото ми е позволено.
— Трябва да донесеш на шейха светена вода от кладенеца Зем Зем. Донеси и на мен едно шише!
— Сихди, всичко друго искай от мен, но не и това, защото не бива да го правя. От този кладенец имат право да пият само правоверните. Ако ти донеса водата, никога не бих могъл да се спася от ада.
Отговорът бе изречен с такова дълбоко убеждение, че повече не се опитах да настоявам пред Халеф. След кратка пауза той каза:
— Не искаш ли сам да си донесеш светена вода?
— Нямам право.
— Имаш право, ако преди това приемеш правата вяра.
— Няма да го направя. Хайде сега да спим!
На следващата сутрин Халеф потегли като порядъчен съпруг с жена си. Беше му дадено указание да казва, че идва от далечна страна, но да не издава, че спътницата му, която впрочем вече беше забулена, е от атайбехите. Известно време с него язди един от воините, който трябваше да наблюдава пътя между Мека и Джеда. На входа на нашата клисура също беше поставен пост.
Първият ден мина, без да се случи нищо особено. На следващата сутрин поисках от шейха позволение да се поразходя малко наоколо. Той ми даде една камила и ме помоли да бъда предпазлив, за да не открият убежището ни. Надявах се, че ще мога сам да пояздя, но когато се канех да се кача на камилата, към мен се приближи Амша и попита:
— Ефенди, мога ли да дойда с теб?
— Можеш — отвърнах аз, защото нямаше как да откажа на тази молба просто така.
Като излязохме от клисурата, поех по посока към Мека. Мислех, че спътницата ми ще ми направи забележка, но тя продължаваше да язди до мен, без да каже нито дума. След като яздихме близо час, тя зави надясно и помоли:
— Последвай ме, ефенди!
— Къде?
— Искам да се убедя, че нашият пазач е на поста си. След по-малко от пет минути го забелязахме. Той седеше върху едно възвишение и неотлъчно гледаше на юг.
— Воинът не бива да ни види — каза тя. — Ела, ефенди! Ще те заведа там, където желаеш!
Какво искаше да каже Амша с тези думи? Тя пое наляво и ме погледна усмихнато. След това пусна камилите в галоп и накрая спря в една тясна долина, където скочи от седлото и седна на земята.
— Ела до мен! Хайде да си поговорим! — каза тя.
Жената ставаше все по-загадъчна, но аз изпълних желанието й.
— Смяташ ли своята вяра за единствено права, ефенди? — започна тя странния разговор.
— Разбира се — отвърнах.
— Аз също.
— Ти също ли? — попитах учуден, защото това беше първият път, когато устата на мюсюлманин изричаше пред мен подобно признание.
— Да, ефенди, знам, че само твоята религия е истинска.
— Откъде знаеш?
— От собствени размишления. Първото място, където е имало хора, е бил раят. Там всички създания живеят заедно, без да си причиняват болка едно на друго. Така е пожелал Аллах, затова е истинска само онази религия, която заповядва да бъде така. Това е религията на християните.
— Толкова добре ли я познаваш, та можеш да даваш преценка?
— Не, но веднъж един стар турчин ни разказа за нея. Той ни каза, че вие се молите така: «… И ни прости греховете, както и ние ги прощаваме.» Вярно ли е?
— Да.
— И че във вашата свещена книга е написано: «Господ е любов, а който е в любов, той е в Господ и Господ е в него.» Кажи, и това ли е вярно?
— И това е вярно.
— Значи вашата вяра е истинската… Има ли право един християнин да отвлича девойка?
— Не. Ако го направи, чака го жестоко наказание.
— Виждаш ли, че вашата религия е по-добра от нашата? При вас Абу Саиф не би могъл да ме отвлече и да ме принуди да му стана жена. Познаваш ли историята на тази страна?
— Да.
— Значи знаеш как са издевателствали турците и египтяните над нас, въпреки че сме от една вяра. Те са опозорявали майките ни, а хиляди от бащите ни са набивали на кол, разсичали са ги на четири парчета, изгаряли са ги, отрязвали са им ръцете, краката, носовете и ушите, избождали са им очите, а децата им са смазвали или разкъсвали. Мразя тази вяра, но трябва да я запазя.
— Защо трябва да я запазиш? По всяко време имаш право…
— Замълчи! — прекъсна ме Амша грубо. — Споделям с теб моите мисли, но ти не ме поучавай! И сама знам какво да правя. Ще си отмъстя — ще отмъстя на всички, които ме обидиха.
— И въпреки това мислиш, че религията на любовта е истинската?
— Да. Но трябва ли само аз да обичам и прощавам? Дори и за това, че не мога да влизам в свещения град, ще си отмъстя! Познай как?
— Кажи ми!
— Ти тайно желаеш да посетиш Мека, нали?
— Кой твърди това?
— Отговори ми!
— Наистина бих искал да видя града.
— Това е много опасно. Но аз искам да си отмъстя и ето защо те доведох тук. Ще спазваш ли обичаите, ако идеш в Мека?
— Предпочитам да не го правя.
— Не искаш да обидиш твоята вяра и имаш право. Иди в Мека! Аз ще те чакам тук!
Не беше ли странно? Амша искаше да си отмъсти на исляма, като оскверни свещените му места, карайки един неверник да иде там. Като мисионер трябваше да мога да изпълня една такава задача — разбира се, жертвайки много време и усилия. Но като пътешественик, пропътувал целия свят, ми беше невъзможно.
— Ако минеш през това възвишение, ще видиш града в долината.
— Защо трябва да вървя, не мога ли да яздя?
— Ако влезеш в града върху камила, веднага ще предположат, че си поклонник и ще те наблюдават непрекъснато. Но влезеш ли в Мека пеша, всеки би си помислил, че вече си бил там и само се разхождаш наоколо.
— Ти наистина ли ще ме чакаш?
— Да.
— Колко време?
— Четири часа.
— Много малко.
— Ако се бавиш повече, лесно може да бъдеш разкрит. Ще минеш веднъж по улицата и ще разгледаш Каабата. Това е достатъчно.
Амша имаше право. Все пак добре беше, дето се бях решил да се оставя на случайността да ме води. Станах. Тя посочи оръжията ми.
— Като си сменил ботушите със сандали за тази езда, според тукашните обичаи, съвсем приличаш на местен жител, но носи ли един арабин такива оръжия? Остави ги тук и вместо тях вземи моите.
В първия момент ме обзе съмнение, но нямах никакво основание за подобно нещо. Затова размених пушките си с дългата кремъклийка на дъщерята на шейха и се заизкачвах по възвишението. Като стигнах до върха, видях пред себе си, на разстояние около половин час път, Мека — сгушена между голите, мъртви хълмове на долината. Различих крепостите Джебел Шад и Джияд. Ал Харам, главната джамия, се намираше в южния край на града.
Затова се насочих първо натам. По пътя се чувствах като войник, на когото се е случвало да участва в някои незначителни сблъсъци, но сега изведнъж чува тътена на голямата битка.
Пристигнах благополучно в града. Тъй като вече бях забелязал местонахождението на джамията, не беше необходимо да питам за нея. Къщите, покрай които минавах, бяха каменни, а улиците — посипани с пясък от пустинята. Не след дълго вече стоях пред правоъгълната сграда на Бейт Аллах и тръгнах бавно около джамията. Четирите й страни се състояха от наредени в редица колони, над които се издигаха седем минарета. Преброих 240 крачки по дължина и 205 на ширина. Тъй като смятах да я разгледам подробно отвън след това, влязох през една от седемте врати. Вътре седеше един макаби,[98] който търгуваше с медни бутилки.
— Ес селям алейкюм! — поздравих аз достопочтено. — Колко струва една такава кулех?
— Десет пиастъра.
— Аллах да благослови синовете ти и синовете на твоите синове, защото цените ти са евтини. Ето ти десет пиастъра и си вземам една кулех.
Прибрах бутилката и минах между колоните. Вече бях близо до амвона и свалих сандалите си. После разгледах вътрешността на светилището. Почти в средата стоеше Каабата. Тъй като цялата беше покрита с кисуа,[99] изглеждаше необичайно. Към нея водеха седем каменни пътеки, между които имаше тревни площи. До Каабата забелязах свещения кладенец Зем Зем, пред който няколко служители даваха вода на поклонниците. Светилището като цяло не оставяше у мен абсолютно никакво впечатление за святост. Напред-назад тичаха с товарите си носачи на куфари и носилки, писари седяха под колоните; можеха да бъдат видени дори търговци на плодове и тестени изделия. Поглеждайки между редиците от колони, съзрях до една от вратите ездитна камила, която тъкмо коленичеше, за да слезе господарят й. Притежателят й беше с гръб към мен и махна на един от слугите в джамията да отиде при него и да остане при хеджината. Видях това пътьом, докато се приближавах към кладенеца. Исках най-напред да дам да ми напълнят бутилката, но трябваше да почакам, докато ми дойде редът. После дадох малък бакшиш, затворих съда и го прибрах. Обърнах се и… На по-малко от десет крачки пред мен стоеше Абу Саиф.
Обзе ме неописуем ужас, но, за щастие, не ме скова. В такива моменти човек мисли и действа десеторно по-бързо. Без да бягам явно, се отправих с големи крачки към вратата, пред която лежеше камилата на Абу Саиф. Само това животно можеше да ме спаси. Беше една от онези сивкави хеджини, които можеха да се намерят единствено в планината Шаммар.
Със сандалите ми беше свършено. Нямах време да ги взема, защото чувах вече зад гърба си вика:
— Гяур, гяур! Дръжте го, пазители на светилището!
Въздействието, което предизвика този вик, беше просто грандиозно. Нямах време да се оглеждам, а не беше и необходимо. И бездруго знаех какво става около мен, защото чувах зад себе си сякаш тътен от водопад, рев на буря, тропот на стада бизони, наброяващи хиляди глави. Отказах се да се движа с равномерни крачки. Хукнах напряко, скочих между колоните, изкачих трите стъпала и стигнах до камилата, чиито крака, за щастие, не бяха вързани. С един юмручен удар отхвърлих слугата настрани и в следващия миг бях върху седлото с револвера в ръка. Но… дали щеше да ми се подчини животното?
— Е-о-ах! Е-о-ах!
Слава Богу! При този познат вик хеджината се надигна с два тласъка и се понесе като вятър. Зад мен изплющяха изстрели, но аз не им обърнах внимание. Напред! Само напред!
Ако камилата беше някое от онези вироглави животни, на които човек често можеше да попадне, с мен щеше да е свършено.
За по-малко от три минути се озовах извън града и едва след като изкачих хълма почти наполовина, се осмелих да се огледам. Долу гъмжеше от ездачи, които ме преследваха. Правоверните веднага се бяха отправили към най-близкия хан и бяха яхнали намиращите се там животни.
Накъде да поема сега? Към Амша? Ами ако по този начин я издам? Но все пак трябваше да я предупредя! Пришпорвах камилата с непрекъснати викове. Бързината й беше несравнима. Горе на хълма се огледах още веднъж и забелязах, че се намирам на сигурно място. Един-единствен ездач се бе приближил доста до мен. Това беше Абу Саиф. Изглежда, тъкмо той бе попаднал на кон, развиващ необикновена скорост.
Спуснах се от другата страна на хълма. Дъщерята на Малек ме беше видяла. Това, че бях възседнал хеджина и пристигах с такава скорост, й беше помогнало да отгатне какво става. Тя веднага се метна върху нейната камила и хвана юздите на животното, което бях яздил преди това.
— Кой те разкри? — извика ми Амша, когато бяхме достатъчно близо един до друг, за да се чуваме.
— Абу Саиф.
— Аллах акбар! Преследва ли те подлецът?
— Доста е близо до мен.
— А другите?
— Те са далеч.
— Тогава тръгвай и препускай все направо, покрай хълма и долината.
— Защо?
— Ще видиш.
— Първо трябва да дойда при теб. Дай ми оръжията!
В движение си разменихме пушките, а след това дъщерята на пустинята изостана назад и се скри зад една издадена напред скала. Сега разбрах какви са намеренията й: искаше да приклещи Абу Саиф между нас двамата. След няколко мига той се появи горе на хълма. Нарочно накарах животното малко да забави ход и забелязах, че той удвои усърдието си. Докато се изкачвах по следващия планински склон, той вече се спускаше от другия и минаваше напряко през падината, без да забележи по следите, че тук не съм бил сам. Като стигнах до върха, на хълма зад мен съзрях още няколко преследвачи, а долу моята спътница също вече беше тръгнала. Планът й успя:
Абу Саиф се озова между нас и тъй като Амша не водеше втората камила със себе си, а я беше пуснала свободно да тича след нея, ако той се огледаше, щеше да я помисли за някой от моите преследвачи.
Вече нямаше защо да се страхувам за себе си. Другите преследвачи все повече изоставаха, само трябваше да внимавам да не ни избяга Абу Саиф. Започнах да търся място, от което да мога да сляза от хълмистия терен долу в равнината, но все пак в посока, противоположна на лагера на атайбехите. Затова все повече забавях хода на хеджината.
Измина около три четвърти час, докато най-сетне стигнах до откритата пустиня. Движех се така, че Абу Саиф постоянно да е на малко повече от един изстрел разстояние от мен. Амша тъкмо беше стигнала до подножието на веригата от хълмове, когато в същото време на последното възвишение забелязах да се появява още един преследвач, който сигурно яздеше отлична камила, защото много бързо се приближаваше. Неговото животно далеч превъзхождаше коня на Абу Саиф.
Вече бяха започнали да ме обземат опасения, и то не за мен, а заради моята спътница, когато за свое учудване забелязах, че този ездач свива встрани, като че ли искаше да ни изпревари, описвайки дъга. Внимателно се вгледах към него. Нима беше възможно? Дребосъкът, който седеше върху летящата хеджина, изглеждаше досущ като моя Халеф. Как се беше добрал до това животно и как се бе озовал сред преследвачите ми? Спрях камилата си, за да го огледам още веднъж, и то по-внимателно. Да, това беше Халеф и никой друг. Малчото искаше да ми даде знак да го разпозная и размаха ръце във въздуха, сякаш ловеше лястовици.
Спрях спокойно на място и взех в ръце пушката. Преследвачът ми вече можеше да ме чува.
— Ррреее, Баща на сабята! — извиках му аз. — Стой далеч от мен, иначе ще ти изпратя един куршум.
— Да стоя далеч от теб ли, кучи сине! — изкрещя той. — Жив ще те хвана и ще те заведа в Мека, сквернителю на светини!
Не ми оставаше нищо друго, освен да се прицеля и да стрелям. За да не го раня, взех на мушка гърдите на коня му. Животното се преметна, затисна ездача под себе си и се претърколи няколко пъти върху него, а после умря. Очаквах, че Абу Саиф ще се изправи по най-бързия начин, но не се случи нищо такова. Или се бе наранил, или се преструваше на ранен, за да ме подмами да се приближа. Предпазливо тръгнах и стигнах до него едновременно с Амша. Той лежеше на пясъка със затворени очи и не мърдаше.
— Ефенди, куршумът ти изпревари моя — упрекна ме жената.
— Стрелях по коня. Куршумът ми не е улучвал Бащата на сабята. Но може да си е счупил врата или нещо друго. Ще проверя.
Слязох от седлото и го огледах. Ако нямаше вътрешни наранявания, значи само беше в безсъзнание. Амша извади ятагана си.
— Какво смяташ да правиш? — попитах аз бързо.
— Ще взема главата му.
— Няма да направиш това, защото и аз имам право върху Абу Саиф.
— Моето право е по-отдавна.
— Моето обаче е по-голямо. Аз го повалих.
— Ще го убиеш ли?
— Какво ще направиш, ако не го убия, а го освободя или просто го оставя да лежи тук?
— Така ти се отказваш от правото си и тогава аз ще се възползвам от своето.
— Не се отказвам от моето.
— Хайде да вземем разбойника и ще решим какво да правим с него.
В този момент пристигна и Халеф.
— Машаллах! Сихди, какво направи?
— По-добре ми кажи как се озова тук?
— Тръгнах след теб.
— Виждам. Обясни по-подробно.
— Сихди, знаеш, че имам много пари. За какво да ги нося само в чантата си? Исках да си купя с тях хеджина и отидох при един търговец, който живее в южния край на града. Ханех беше с мен. Докато оглеждах животните му, между които тази хеджина беше най-хубавата, се вдигна страхотен шум. Изтичахме с търговеца навън и чух, че един гяур е осквернил храма и е избягал. Тогава веднага си помислих за теб, сихди, и наистина миг по-късно те съзрях да препускаш към хълма. Всички се тълпяха в двора, за да вземат ездитни животни и да те преследват. Аз направих същото и взех тази хеджина. Първо наредих на Ханех да тръгне към лагера и да разкаже на шейха за случилото се, после хвърлих в краката на търговеца сумата, която вече бяхме уговорили, а той се опитваше да се пазари за още, и препуснах след теб, за да те хвана. Всички други изостанаха. Сега имам и теб, и хеджината.
— Вероятно за съвсем малко пари.
— Няма да спорим за това, сихди.. Преследвачите са все още по петите ни, не можем да останем тук. Какво ще правим с Бащата на сабята и на измамата?
— Ще го завържем върху свободната камила и ще го вземем с нас. Той сигурно ще дойде на себе си.
— И накъде ще бягаме?
— Знам мястото — отвърна Амша. — И ти също го знаеш, Халеф, защото баща ми ти го беше казал, в случай че не можеш да ни намериш повече в лагера.
— Имаш предвид пещерата Атафрах?
— Да, Ханех щеше да те заведе. Само атайбехите знаят къде се намира тази пещера. Ела, помогни ми да завържем пленника!
За шест ръце не беше трудно да качат Абу Саиф върху камилата, която бях яздил от лагера до околностите на града. Всичко, което пленникът имаше в себе си, дъщерята на Малек му взе. После отново се качихме на камилите и препуснахме на югоизток.
Така аз благополучно се отървах. Не мислех, че някога отново ще мога да видя Мека. Но тъй като това все пак се случи, ще си спестя описанието на града и забележителностите му за по-късно.
По пътя Халеф започна да ме упреква.
— Сихди — каза той, — не ти ли бях казал, че нито един неверник няма право да посещава свещения град? За малко да изгубиш живота си.
— Защо отказа да изпълниш молбата ми, като поисках да ми донесеш вода?
— Защото нямах право да я изпълня.
— Е, сега сам си взех вода.
— Ти си бил на свещения кладенец?
— Виж! Това е истинска вода от Зем Зем!
— Аллах керим, сихди! Той те е превърнал в истински правоверен и дори в хаджия. Един гяур не бива да влиза в града. Но който има от водата на Зем Зем, той е хаджия и следователно истински мюсюлманин. Не съм ли ти казвал винаги, че ще приемеш правата вяра дори и да не искаш?
Това беше колкото забавно, толкова и смело схващане за фактическото положение на нещата. Но поне имаше този успех, че мюсюлманската съвест на моя добър Халеф беше успокоена, и реших да не оборвам възгледите му.
Местността около Мека беше изключително безводна и там, където имаше извор, със сигурност се превръщаше в център на някое село или най-малкото във временен лагер. Ние трябваше да избягваме тези места, така че въпреки горещината през деня не можехме да спрем, докато не стигнем до скалистата местност. Следвахме дъщерята на атайбехите през камънаци и сипеи, между масивни каменни блокове, докато най-сетне се добрахме до една цепнатина в скалите, чийто отвор на ширина имаше приблизително размерите на една камила.
— Това е пещерата — каза водачката ни. — Животните също могат да влязат вътре, ако свалим седлата им.
— Тук ли ще останем?
— Да, докато дойде шейхът.
— А той ще дойде ли?
— Сигурно. Ханех го е предупредила. Ако някой от атайбехите не се прибере в лагера, го търсят тук, в тази пещера. Слизайте и ме следвайте!
Абу Саиф отново беше дошъл на себе си, но по време на пътуването не се беше обадил и държеше очите си затворени, внесохме в пещерата най-напред него.
Колкото по-навътре се влизаше в цепнатината, толкова по-широка ставаше тя и накрая се образуваше една кухина, достатъчно голяма, за да побере 40–50 човека и животни. Най-ценното нещо в това скривалище беше водата, която се беше събрала в задната му част. След като подслонихме пленника и камилите на сигурно място, потърсихме навън растящата на големи снопове трева ратам, която притежава чудесното свойство да гори и в прясно състояние също толкова добре, колкото ако е изсушена. Тя ни беше необходима за през нощта, защото през деня не биваше да палим огън, чийто дим лесно можеше да издаде убежището ни.
Впрочем нямаше защо да се притесняваме, че можем да бъдем открити. В по-голямата си част пътят ни преминаваше през толкова камениста почва, че следите ни едва ли щяха да бъдат забелязани.
Като проверявах торбата върху камилата на Абу Саиф, направих странно откритие: тя съдържаше пари, и то съвсем не малка сума.
Животните ни бяха изморени, а и ние също. Пленникът беше здраво завързан, така че можехме да спим. Всъщност с Халеф си поделихме дежурството. Искам да спомена още, че междувременно пак бях обул високите си ботуши, които бяха увити в одеялото, завързано върху дадената ми от атайбехите камила.
И ето че изминаха последните часове на деня и нощта настъпи, На разсъмване аз бях на пост. Вниманието ми бе привлечено от приближаващ се към пещерата шум. Надникнах през цепнатината и видях един мъж, който предпазливо се промъкваше насам. Установих, че е атайбех, и излязох навън.
— Слава на Аллаха, че те виждам, ефенди! — поздрави ме той. — Шейхът ме изпрати да разузная дали сте тук. Сега не е необходимо да се връщам обратно, защото такъв е уговореният знак, ако ви намеря тук.
— Кого смяташ, че можеш да намериш тук освен мен?
— Твоя слуга Халеф, дъщерята на шейха и вероятно Абу Саиф — като пленник.
— Откъде знаеш, че всички те са тук?
— Ефенди, това не е трудно да се отгатне. Ханех се върна в лагера сама с двете камили и ни разказа, че си бил в Мека и си избягал. Дъщерята на Малек тръгна с теб и сигурно не те е изоставила, въпреки че си извършил голям грях. Халеф те е последвал, а нашите съгледвачи намериха зад планините застреляния кон на Абу Саиф, но него самия не са видели. Значи той е при вас.
— Кога ще дойде шейхът? — попитах аз.
— Може би преди да измине и час.
— Тогава влизай!
Воинът не удостои с поглед пленника и веднага легна да спи.
В уреченото време малкият керван се появи пред пещерата, Разтовариха камилите и внесоха всичко вътре. Очаквах да чуя от шейха упреци, но първият му въпрос беше:
— Хвана ли онзи джехеин?
— Да.
— Той тук ли е?
— Цял и невредим.
— Тогава ще го съдим.
Докато се направят всички приготовления, стана обяд. Процесът вече можеше да започне. Преди това обаче с Халеф имахме много странен разговор.
— Сихди, позволи ми да те питам нещо! — помоли той.
— Казвай!
— Нали все още помниш всичко, което записа за мен и Ханех?
— Помня.
— Кога трябва да върна Ханех?
— Щом свърши поклонението.
— Но аз още не съм го завършил.
— Пропуснал ли си нещо?
— От гледна точка на закона нищо, защото в Мека направих каквото трябваше и всичко мина много бързо. Но бих искал да запазя жена си и затова ми хрумна, че един истински хаджия трябва да иде и до Медина.
— Да, така е. А какво казва Ханех за това?
— Сихди, тя ме обича. Повярвай ми — тя сама ми го каза.
— А ти също ли я обичаш?
— Много. Не пише ли, че Аллах е взел едно ребро от Адам и е създал от него Ева? Под това ребро се намира сърцето, значи сърцето на мъжа винаги ще принадлежи на жената.
— Да, но какво ще каже шейх Малек?
— Ето точно това ме безпокои, сихди!
— А други грижи имаш ли?
— Не.
— А аз? Не те ли интересува какво мисля аз?
— О, ти ще ми дадеш твоето съгласие, защото въпреки всичко аз няма да те напусна, докато искаш да остана при теб.
— Да, но една жена не може да скита с нас. Помисли за това!
— Не е необходимо. Аз ще тръгна с теб, а тя ще остане при племето си, докато се върна.
— Халеф, не искам такава жертва от теб. Но щом вие двамата толкова се обичате, ти трябва да направиш всичко възможно да задържиш Ханех. Може би шейхът ще склони да не му я връщаш.
— Сихди, няма да му я върна дори и ако трябва да избягам с нея. О, тя знае, че аз съм Хаджи Омар Бен Хаджи Абул Аб-бас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах, и би отишла с мен на края на света!
Изричайки това самоуверено твърдение, дребосъкът се отдалечи с горда походка. Междувременно всички бяха насядали в кръг, в средата на който бяха сложили Абу Саиф. Приканиха ме да взема участие в разглеждането на делото и аз се настаних до Шейх Малек.
— Ефенди — започна той, — чух да твърдиш, че имаш права над този човек, и знам, че това е истина. Ще ни отстъпиш ли, или заедно с нас ще определиш съдбата му?
— Ще отсъдя заедно с вас, а и Халеф също, защото и той има да отмъщава на Абу Саиф.
— Развържете пленника!
Развързаха го, но той продължи да лежи неподвижно, сякаш бе мъртъв.
— Абу Саиф, изправи се, за да отговаряш пред тези мъже! — заповяда шейхът.
Пленникът обаче продължи да лежи, без дори да отвори очи.
— Мъже, виждате, че той си е изгубил говора. Какво тогава ще разговаряме с него? Абу Саиф знае какво е направил и ние също го знаем. С какво ще помогнат приказките и въпросите? Казвам, че той трябва да умре и да послужи за храна на чакалите, хиените и лешоядите. Който е съгласен с думите ми, да го покаже.
Всички дадоха съгласието си. Само аз смятах да направя възражение, но бях възпрепятстван от нещо непредвидено. При последните думи на шейха пленникът изведнъж се изправи, бързо мина между атайбехите и избяга през входа. Чу се силен вик на изненада, после всички скочиха и хукнаха след него. Единствено аз останах на мястото си. Абу Саиф сигурно много се беше провинил според законите на пустинята и напълно заслужаваше смърт, но все пак за мен беше невъзможно да се произнеса в полза на такова наказание. Може би щеше да успее да избяга. Разбира се, не можехме да останем нито час повече в пещерата.
Дълго стоях сам. Първият, който се върна, беше старият шейх. Беше изостанал от младите мъже.
— Защо не тръгна да го преследваш, ефенди? — попита ме той.
— Защото твоите храбри воини ще го хванат и без моята помощ. Не вярваш ли, че ще успеят?
— Не знам. Абу Саиф е известен бегач. Като излязохме пред пещерата, той вече беше изчезнал. Ако не го настигнем, трябва да се махаме оттук, защото сега знае пещерата ни.
Постепенно започнаха да се връщат все повече и повече мъже. Не бяха видели никъде Бащата на сабята, нито пък бяха забелязали следите му. Малко по-късно дойде и Халеф, а последна се върна Амша. Видях, че ноздрите й потрепваха от гняв. След кратка размяна на мнения се разбра, че никой не е забелязал беглеца. Смайването на атайбехите и обстоятелството, че през тесния проход можеше да го следва само един човек, явно бяха осигурили на Абу Саиф преднина, а теренът навън беше много подходящ за прикриване на следите.
— Чуйте, мъже! — каза шейх Малек. — Той ще издаде скривалището ни. Да тръгваме ли веднага, или да опитаме още веднъж да го хванем, този път яхнали камилите си? Ако обиколим всичко наоколо, може би ще успеем да го открием.
— Няма да бягаме, ще го търсим — гневеше се дъщеря му. Останалите бяха на същото мнение.
— Хайде тогава, оседлайте камилите си и ме последвайте! Който докара беглеца — жив или мъртъв, — ще получи голяма награда.
Тогава Халеф пристъпи напред.
— Аз вече заслужих наградата. Бащата на сабята лежи вън. Мъртъв е.
— Мъртъв ли? — извика шейхът радостно. — Означава ли това, че ти си го убил?
— Да, така е — отвърна Халеф гордо.
— Къде го залови? Говори!
— Трябва да знаеш, шейх Малек, че моят сихди е майстор в боя и в откриването на всякакъв вид асар. Той ми показа как да откривам следите в пясъка, в тревата и по скалите. Казвал ми е също как трябва да се разсъждава при преследване на бегълци. Аз излязох първи след Абу Саиф от пещерата, но той вече беше изчезнал. Най-напред завих наляво, после се спуснах надясно и тъй като от него нямаше и следа, си помислих, че сигурно е проявил съобразителност и като е излязъл от пещерата, веднага се е скрил някъде. Така че започнах да дебна зад скалите и го открих. След кратка борба забих ножа в сърцето му. Ще ви покажа трупа му.
Аз пак останах в пещерата сам, а другите последваха Халеф, за да видят мъртвия Абу Саиф.
Скоро всички се върнаха ликуващи.
— Каква награда искаш? — попита шейх Малек храбрия, дребничък Халеф.
— Идвам от далечна страна, където вече едва ли ще се върна — гласеше отговорът. — Ако ме смяташ за достоен, приеми ме сред своите хора!
— Искаш да станеш атайбех ли? А какво ще каже твоят ефенди?
— Той е съгласен. Нали, сихди?
— Да — взех аз думата. — Присъединявам молбата си към неговата.
— Що се отнася до мен, веднага бих се съгласил — обяви шейхът. — Но първо трябва да попитам тези хора. А приемането на чужд човек в племето е важно нещо, за което е необходимо много време. Имаш ли роднини наблизо?
— Не.
— Заплашен ли си от кръвно отмъщение?
— Не.
— А какъв си — сунит или шиит?
— Привърженик съм на Суна.
— И наистина ли още нямаш нито жена, нито деца?
— Нямам.
— Ако е така, можем веднага да пристъпим към обсъждането.
— А ще подложиш ли и още нещо на обсъждане? — помоли бързо Халеф.
— Какво?
— Сихди, хайде говори ти вместо мен!
Аз станах от пода и заех възможно най-достолепна поза. После започнах речта си:
— Чуй думите ми, шейх, а Аллах да отвори сърцето ти, за да може то да срещне благоволението на волята ти! Аз съм Кара Бен Немзи, емир сред улема и герой във Франкистан. Дойдох в Африка и в тази страна, за да опозная нейните обитатели и да извърша велики дела. За тази цел имах нужда от слуга, който да разбира всички диалекти на Запада и Изтока, да е умен и мъдър и да не се страхува нито от лъвове и пантери, нито пък от хора. Намерих този Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах и до днес винаги съм бил изключително много доволен от него. Той е силен като глиган, верен като хрътка, умен като фенек и бърз като антилопа. С него сме водили бой над бездните на соленото езеро, пропаднахме в него и успяхме да се спасим. Побеждавали сме животните в степта и пустинята, устояхме на страшния самум, стигали сме дори до нубийската граница и освободихме една пленница, най-хубавото цвете на всички цветя, от властта на нейния мъчител. След това дойдохме в Билад ал Араб, а какво сме преживели тук — вече знаете, а бяхте и свидетели. После Халеф замина с твоята внучка Ханех за Мека. Тя само формално стана негова жена, а той подписа, че отново ще я върне. Но ето че Аллах е водил сърцата им и те се влюбили един в друг и повече не искат да се разделят. Ти си Хаджи Малек Ибн Ахмед Халид Бен Абул Али Абу Абдолатиф ал Ханифи, мъдрият и храбър шейх на тези синове на атайбехите. Твоята проницателност ще ти подскаже, че не бих освободил на драго сърце такъв помощник като Халеф. Но аз желая той да е щастлив и затова отправям към теб молбата да го приемеш в племето на атайбехите и да скъсаш договора, в който е обещал да върне жена си. Знаем, че ще изпълниш тази моя молба, а щом някой ден се върна в родината си, ще разпространявам славата ти и славата на твоите хора из цяла Европа. Иншаллах!
Всички ме бяха слушали внимателно. А Малек отговори:
— Ефенди, знам, че си прочут герой на немзите, въпреки че имената ти са къси като острието на дамска кама. Ти си потеглил на бой като султан и си извършил безкрайно велики дела и дори децата на нашите деца ще разказват за твоя героизъм. Хаджи Халеф Омар е при теб като везир, чийто живот принадлежи на султана, и вие дойдохте в нашите шатри, за да ни окажете голяма чест. Ние обичаме и теб, и него и ще обединим гласовете си, за да го приемем като син на нашето племе. Но аз искам да говоря и с Ханех и ако тя желае да остане с него, ще скъсам договора, както ти помоли да направя, защото Хаджи Халеф Омар е храбър воин, който уби Абу Саиф, крадеца и разбойника. Сега обаче ни разреши да подготвим пиршеството, за да отпразнуваме смъртта на врага, а след това ще проведем обсъждането по достоен начин. Ти си наш приятел и брат, въпреки че имаш вяра, различна от нашата. Иншаллах!
Осма глава
По бреговете на река Тигър
«Господ ще е жесток към вас, защото той иска да унищожи всички измислени богове и всички острови на езичеството трябва да почитат само него — всеки там, където е. И той ще простре ръка през нощта, за да погуби Асур. Ниневия той ще превърне в пустош, и то суха като пустинята, в която да се събират всички животни от езическите страни; червени рибари и корморани ще обитават кулите им и ще пеят по прозорците им, а по гредите на таваните им ще има гарвани, защото пущинакът ще достига праговете на къщите им. Това е веселият град, който беше толкова сигурен и уверяваше самия себе си: няма други като мен. Как опустя той толкова, че да живеят в него диви животни? Който мине край него, го освирква и пляска с ръце.»
Спомних си тези думи на пророк Зефания (глава 2, 11–15), когато при залез-слънце спирахме лодката си на десния бряг на река Тигър. Цялата местност от дясната и лявата страна на реката прилича на гроб. Голям, невероятно голям, запустял гроб. Руините на стария Рим и Атина се осветяват от слънцето, а паметниците на някогашния Египет се издигат в небесата като фигури на великани. Те говорят достатъчно красноречиво за могъществото, богатството и естетическия усет на онези народи, които са ги издигнали. Но тук, по бреговете на двете реки, Ефрат и Тигър, има само безредни купища развалини, през които бедуинът язди нехайно, без дори и да предполага, че под копитата на коня му лежат погребани възторжените викове и въздишките на хилядолетия. Къде е кулата, която хората са изградили в Синеар, като са си говорили един на друг: «Елате, хайде да си построим град и кула, чийто връх да стигне до небето, за да се прочуем!» Те построили града и кулата, но мястото запустяло. Искали са да останат в историята, но имената на племената и народите, които последователно са обитавали този град и са проповядвали в кулата идолопоклонничеството, както и тези на князете и наместниците, покрили се със златото и кръвта на милиони, са забравени и могат да бъдат възстановени от нашите изследователи само с много големи усилия…
Но как стигнах до Тигър и до @парахода, който ни откара до бързеите на Келаб?
Вървях с атайбехите до пустинята Ед Дахна, тъй като след бягството си от Мека не се осмелявах да се показвам в западната част на страната. Близостта на Маскат ме примамваше да посетя този град. Направих го без всякакви придружители, разгледах прочутите зидове, укрепените улици, джамиите и португалските църкви, наслаждавах се също и на белуджистанската лична гвардия на имама и накрая седнах в едно от откритите кафенета, за да изпия чаша кешрех. Това питие се вари от люспите на кафеени зърна и се подправя с канела и карамфил. Съзерцанието ми бе смутено от една появила се на входа особа.
Погледнах натам и видях пред себе си мъж, който заслужаваше да бъде разгледан по-подробно.
Висок цилиндър се крепеше върху тясната му продълговата глава, която по отношение на растителността върху нея почти приличаше на пустиня. Посред безкрайно широка уста с тесни устни се беше изпречил нос, който впрочем беше достатъчно остър и дълъг и издаваше намерението си да стигне до брадичката. От широката, безупречно изгладена яка на ризата му стърчеше гол, мършав врат. Надолу следваха вратовръзка на сиво каре, сива карирана жилетка, сиво карирано сако и сиви карирани панталони, също такива гамаши и покрити със сив прах ботуши. В дясната си ръка сивокарираният мъж носеше подобна на жезъл мотичка, а в лявата държеше двуцевен пистолет. От най-горния му джоб любопитно надничаше сгънат вестник.
— Верин кахве! (Дайте кафе!) — каза той с гърлен глас, чийто тембър напомняше на звука, издаван от кречетало за плашене на врабчета.
После седна на едно сение, което всъщност трябваше да представлява нещо като маса, той обаче го използва за стол. Донесоха му кафето, мъжът наведе нос над питието, помириса го, изля го на улицата и остави чашата на земята.
— Верин тютюн! (Дайте тютюн!) — заповяда той сега. Дадоха му запалена вече лула, той дръпна веднъж, изкара дима през носа си, изплю се и хвърли лулата до чашата.
— Верин… — Човекът се замисли, но не можа да се сети за турската дума, а арабски, изглежда, изобщо не знаеше. След това без колебание изръмжа: — Верин ростбиф!
Кафеджията не го разбра.
— Ростбиф! — повтори чужденецът, като с уста и с всичките си десет пръста имитираше ядене.
— Кебап! — обясних аз отзивчиво на гостилничаря, който веднага изчезна зад вратата, за да приготви ястието. То се състои от малки четириъгълни парченца месо, които се пекат на шиш върху жарава.
С това обърнах вниманието на сивокарирания мъж върху себе си.
— Арабин? — попита той.
— Не.
— Турчин?
— Не.
Той вдигна тънките си вежди във въпросително очакване.
— Англичанин?
— Не. Немец съм.
— Немец? Какво прави тук?
— Пия кафе.
— Veri well! Какъв сме?
— Аз съм writer![100]
— Ах! Какво тук търси, в Маскат?
— Разглеждам.
— А след това?
— Още не знам.
— Има пари?
— Да.
— Как се казва?
Назовах му името си. Той зяпна и тънките му устни образуваха равностранен четириъгълник, който позволяваше да се видят широките дълги зъби на мъжа. Веждите му се вдигнаха още по-високо отпреди, а носът му се заклатушка, сякаш се опитваше да се осведоми какво ще каже дупката под него. След това той бръкна в джоба на сакото си и извади оттам един бележник, разлисти го, а после вдигна ръка нагоре, за да свали шапката си и да ми се поклони.
— Welcome, sir! Познавам вас!
— Вие — мен? Мога ли да попитам откъде?
— Аз приятел на сър Емъри Ботуел, член на Травълърс Клъб, Лондон, Ниър стрийт 47.
— Наистина ли? Вие познавате сър Емъри? Къде е той сега?
— Пътува. Насам-натам, не знам. Били ли сте с него в Алжир?
— Наистина.
— Лъвове стреля?
— Да.
— После лов на пустинни разбойници?
— Така е.
— Имате време?
— Хм! Защо питате?
— Чел за Вавилон — Ниневия, разкопки, поклонници на дявола. Искам там също копае, Fowlingsbull взема, подаря на Британски музей. Не знае арабски, искам имам ловец. Идвате с мен — плаща добре, много добре!
— Мога ли да попитам за името ви?
— Линдси, Дейвид Линдси — няма титли, не иска сър Дейвид Линдси казва.
— Вероятно възнамерявате да ходите по Тигър и Ефрат.
— Yes. Имам параход — пътува нагоре, слиза — параход чака или обратно в Багдад — купува коне и камили — пътува, ловува, копае, подарява Британски музей, Травълърс Клъб. разказва. Вие идва с мен?
— Предпочитам да съм сам.
— Разбира. Можете напуснете мен, когато пожелае — ще плати добре, хубаво плати — само идвате.
— Кой още ще бъде с нас?
— Колкото иска вие — но по-добре вие, аз, двама слуги.
— Кога тръгвате?
— Вдругиден, утре, днес — все едно!
Едва ли можех да получа по-подходящо предложение. Не се колебах много и тръгнах. Благоразумно поставих условието, че по всяко време ще мога да поема по собствения си път. Сър Дейвид ме заведе на пристанището, където беше акостирал един чуждестранен малък параход, и само след около половин час установих, че едва ли можех да си пожелая по-добър спътник от този англичанин. Той искаше да стреля по лъвове и всевъзможни други диви животни, да посети поклонниците на дявола, а най-много от всичко желаеше да изкопае някой Fowlingsbull (крилат бик), както го наричаше той, и да го подари на Британския музей. Това бяха авантюристични планове, но тъкмо по тази причина спечелиха пълното ми одобрение. По време на пътешествията си бях срещал и още по-странни чудаци от Дейвид Линдси.
За съжаление той не ме пусна да се върна при атайбехите и трябваше да изпратя човек да вземе нещата ми и да съобщи на Халеф накъде тръгвам. Когато мъжът се върна, ми разказа, че Халеф искал да отиде с още един атайбех в земите на шаммарите, за да водят преговори по присъединяването на атайбехите към тях. Щял да вземе моята хе джина и да ме намери.
Новината ми хареса. Фактът, че Халеф беше избран за тази мисия, ми доказваше, че той се радва на особено доверие от страна на шейха. Тръгнахме нагоре по Персийския залив, разгледахме Басра и Багдад, а след това, пътувайки срещу течението на Тигър, стигнахме до мястото, където се намирахме в момента.
Тук Саб ал Асфал се вливаше в Тигър, а двата бряга бяха обрасли с гъста бамбукова джунгла. Както вече казах преди това, нощта настъпваше, но Линдси настояваше да слезем на сушата и да опънем палатки. Нямах особено желание за подобно нещо, но не можех да го оставя сам просто така и го последвах. Екипажът на параходчето се състоеше от четирима души. На разсъмване малкият плавателен съд трябваше да се върне в Багдад и без да вземе под внимание съвета ми, англичанинът реши да разтовари всичко, дори и четирите коня, които беше купил в Багдад.
— По-добре да не правим това, сър Дейвид — предупредих го аз.
— Защо?
— Защото утре на дневна светлина ще стане по-лесно.
— Може и вечерта — плаща добре!
— И ние, и конете сме на по-сигурно място в парахода, отколкото на сушата.
— Тук има ли крадци, разбойници, убийци?
— На арабите никога не бива да се вярва, а не сме и подготвени.
— Няма да им вярваме и ще се подготвим — имаме пушки. Всеки негодник ще бъде застрелян.
Линдси не промени намерението си. Свършихме работата чак след два часа. Двете палатки бяха опънати, а между тях и брега вързахме конете. След като вечеряхме, легнахме да спим. На пост застанах аз, а след мен втори и трети бяха двамата слуги. Самият Линдси пое четвъртото дежурство. Нощта беше чудно хубава, пред нас шумяха водите на широката река, а зад нас се издигаха възвишенията на Джебел Кануке. Блещукащите звезди осветяваха всичко достатъчно добре, но земята, на която се намирах, все пак беше загадка. Нейното минало приличаше на водите на Тигър, изчезващи там долу в сенките на джунглата. С Асирия, Вавилония и Халдея се свързват спомените за всички народи и огромни градове, но тези спомени приличаха на ретроспекцията на една мечта, чиито подробности са забравени.
Когато дежурството ми свърши, събудих единия от прислужниците и му дадох нужните напътствия. Казваше се Бил, беше ирландец и създаваше впечатлението, че силата на мускулите му е трийсет пъти по-голяма от тази на ума му. Усмихваше се под мустак на указанията ми, а после започна да се разхожда напред-назад. Аз заспах.
Когато се събудих, то съвсем не беше по моя воля. Някой ме буташе по ръката. Пред мен стоеше Линдси в сивия си кариран костюм, който беше решил да не сваля дори и в пустинята.
— Сър, събудете се!
Скочих и попитах:
— Случило ли се е нещо?
— Хм… да!
— Какво?
— Неприятно!
— Но какво?
— Конете ги няма!
— Конете ли? Отскубнали ли са се?
— Не знам.
— Тук ли бяха все още, когато вие поехте поста?
— Йес!
— Но нали сте пазели!
— Йес!
— Къде?
— Там.
Сър Дейвид посочи към един самотен хълм, който беше доста далеч от палатките ни.
— Там ли? Защо там?
— Ами там е хълмът с развалините. Отидох заради крилат бик.
— И като се върнахте, конете ги нямаше?
— Йес.
Излязох от палатката и огледах мястото, където бяха вързани конете. Краищата на въжетата бяха все още там; някой ги беше прерязал.
— Не са се отскубнали, а са откраднати — обясних аз. Устата на Линдси се разтегна в познатия четириъгълник и той доволно се разсмя.
— От кого?
— От крадци.
Англичанинът направи още по-доволна физиономия.
— Много добре, от крадци. Къде са, как се казват?
— Откъде да знам?
— Но аз също не знам. Хубаво, много хубаво! Приключение!
— Още не е минал и час от кражбата. Да чакаме още пет минути, докато се развидели достатъчно, за да открием следите на крадците.
— Хубаво… отлично! Вие бил прериен ловец — следи намира, преследва, убива. Огромно удоволствие — плаща добре, много добре!
Той влезе в палатката, за да направи необходимите според него приготовления. След малко в светлината на изгрева различих следите на шестима мъже и му съобщих това свое откритие.
— Шест? Ние колко?
— Само двама. Двама трябва да останат да пазят, докато се върнем.
— Йес! Заповядва това и после тръгва!
— Добър бегач ли сте, или да взема със себе си Бил?
— Бил ли? Ами! Защо дошъл на Тигър? Приключения! Тича добре — тича като елен!
След като даде необходимите инструкции, Линдси прехвърли загадъчната мотичка през рамо до пушката и ме последва. Трябваше да настигнем крадците, преди да са се присъединили към някоя по-голяма група, и аз бързо се понесох напред. Дългите карирани крака на спътника ми бодро се движеха наравно с мен. Истинско удоволствие беше да се тича с него.
Всичко това се случи през пролетта. Ето защо земята не приличаше на пустиня, а на ливада, само че цветята растяха на снопове или на храсти. Не бяхме изминали много път и ето че крачолите ни вече се бяха боядисали от цветния прашец. Благодарение на високата растителност следите личаха много добре. Накрая те водеха към един малък доста пълноводен приток, идващ от Джебел Кануке. На брега му следата свършваше на място, където тревата беше доста отъпкана от конски копита, и новият оглед показа, че оттук нататък следите са не четири, а десет. Двама от шестимата крадци бяха тичали дотук, където са били скрити всичките им коне.
Линдси направи кисела физиономия.
— Отвратително — ще се пукна от яд!
— За какво?
— Ще избягат!
— Как така?
— Всички коне са с тях — ние тича.
— Ами! Въпреки всичко ще ги настигнем, ако издържите. Но това съвсем не е необходимо. Трябва не само да се гледа, но и да се мисли.
— Добре. Да мисли!
— Тези хора случайно ли са дошли до нашия лагер?
— Хм.
— Може би да, а може би не. Струва ми се, че конекрадците са следвали парахода по суша, а той спираше всяка вечер. Ако е така, значи засега следите им ще водят на запад, защото трябва да минат през реката, а при прилив не могат да имат доверие на чуждите коне.
— Значи трябва да заобиколят?
— Да. Ще трябва да потърсят брод или някое по-подходящо място за преминаване, а после отново да се върнат към предишната посока.
— Хубаво, добре — много добре!
Той свали дрехите си и се приближи до брега.
— Да, сър Дейвид, а добър плувец ли сте?
— Йес.
— Тук не е съвсем безопасно, когато оръжията и дрехите трябва да се запазят сухи. Увийте дрехите около шапката си като тюрбан!
— Добре, много добре — ще го направи.
Аз също свих дрехите си на вързоп и го сложих на главата си. После влязохме във водата. Този англичанин наистина беше толкова сръчен плувец, колкото и издръжлив бегач. Благополучно стигнахме до другия бряг и отново облякохме дрехите си.
Линдси се постави изцяло под мое ръководство. Бързо изминахме още около две английски мили на юг и след това завихме на запад, където хълмовете ни осигуряваха добра видимост надалеч. Изкачихме се на едно възвишение и се огледахме. Докъдето ни стигаше погледът, не се виждаше жива душа.
— Нищо, няма никой — лошо.
— Хм, и аз не виждам нищо.
— Значи все още имаме време да преследваме крадците там долу, до рекичката. Няма да си тръгна оттук, докато не взема обратно четирите коня.
— Аз също.
— Не. Вие трябва да идете при своето имущество.
— Имущество? Ами! Като се върна, ще си купя ново — с удоволствие плаща приключения — много добре.
— Стой! — прекъснах аз Линдси. — Не се ли движи там нещо?
— Къде?
Посочих с ръка. Той широко разтвори очи и уста и разкрачи крака. Ноздрите му се издуха — изглеждаше така, сякаш носът му също имаше способността да вижда или най-малкото да надушва и предусеща нещата от голямо разстояние.
— Наистина — аз също вижда.
— Идва към нас.
— Йес. Ако са те, ще застреля всички.
— Сър Дейвид, това са хора!
— Крадци! Трябва умре — непременно умре!
— Тогава съжалявам, но трябва да ви напусна.
— Напуска? Защо?
— Ако ме нападнат, браня кожата си, но не убивам човек без нужда. Мислех, че сте англичанин?
— Уел! Англичанин — няма убива, само коне взема.
— Изглежда, наистина са те.
— Йес. Десет точки — вярно.
— Четири са без ездачи и шест с ездачи.
— Хм. Добър прериен ловец — имал право. Сър Емъри много ще разказва. Остава при мен — добре плати, много добре!
— Точно ли стреляте?
— Хм, доста.
— Тогава елате! Трябва да се дръпнем назад, за да не ни забележат. Ще ги притиснем между хълма и реката. Да повървим още десетина минути на юг: там възвишението е толкова близо до водата, че за противниците ни няма да е възможно да се изплъзнат.
Бързо се спуснахме пак надолу и скоро стигнахме до мястото, което бях посочил. Реката беше обрасла с тръстика и бамбук, а в подножието на хълма се виждаха мимози и висок пелинов храсталак. Имахме възможност да се скрием.
— Сега какво? — попита англичанинът.
— Скрийте се в тръстиката й пуснете крадците да минат покрай вас. Аз ще се промъкна зад мимозите до изхода на тази теснина, а когато крадците се озоват между нас, и двамата ще излезем от прикритията си. Ще стрелям само аз, тъй като вероятно ще се ориентирам по-добре в обстановката, а вие ще употребявате оръжието си само по моя изрична заповед или ако животът ви наистина е в опасност.
— Well, добре, много добре — великолепно приключение!
Той изчезна в тръстиката, а и аз също се отправих към мястото си. След известно време се чу конски тропот. Те идваха. Минаха покрай Линдси, без да предчувстват нещо лошо и без да се огледат. После видях, че англичанинът се появи от тръстиката, и също излязох от прикритието си. Арабите веднага спряха конете си. Пушката ми беше преметната през рамо, държах в ръка само карабината «Хенри».
— Ес селям алейкюм! — казах аз. Приятелският поздрав слиса крадците.
— Алейк — отговори единият от тях. — Какво правиш тук?
— Чакам братята си, за да ми помогнат.
— Да ти помогнат ли? За какво?
— Виждаш, че съм без кон. Как бих могъл да мина така през пустинята? Ти имаш четири коня повече. Няма ли да ми продадеш един от тях?
— Не продаваме нито един от тези коне.
— Чувам, че си любимец на Аллах. Не искаш да ми продадеш този кон само защото твоето добро сърце ти заповядва да ми го подариш.
— Аллах да излекува разума ти! Никога не бих подарил кон.
— О, олицетворение на милосърдието, ти ще опиташ някога четирикратно блаженството на рая, защото явно искаш да ми подариш не само един кон, а и четирите, защото точно толкова ми трябват.
— Аллах керим! (Господ е милостив!) Този човек съвсем е откачил.
— Помисли, братко, че лудите вземат това, което не им се дава доброволно! Огледай се! Може би ще дадеш на онзи там онова, което отказваш на мен.
Едва като видяха англичанина, на арабите им стана ясно какво е положението. Те бързо приготвиха копията си за хвърляне.
— Какво искате? — попита единият.
— Конете, които ни откраднахте на разсъмване.
— Ти наистина си луд! Ако сме ти взели конете, не би могъл да ни настигнеш пеша.
— Мислиш ли? Знаете ли, че тези четири коня са на франките, които са пристигнали с онзи кораб? Как можете да си помислите, че франките ще се оставят да бъдат ограбени безнаказано и че не са по-умни от вас! Знаех, че ще минете по обиколен път покрай реката, преплувах я и пристигнах преди вас. Наистина бяхме измамени. Не искам да проливам човешка кръв, затова ви моля доброволно да върнете конете. После можете да отидете където поискате.
Крадецът се изсмя.
— Вие сте двама, а ние шест.
— Добре! Тогава всеки ще прави каквото му харесва.
— Махни се от пътя! — заплаши арабинът.
Казвайки това, той насочи към мен украсеното си с щраусови пера копие и подкара коня си напред. Вдигнах карабината. Изстрелът изтрещя; конят и ездачът паднаха. За по-малко от минута се прицелих и стрелях още пет пъти. Другите пет коня също паднаха, останаха невредими само нашите четири животни, които бяха вързани заедно. Този, който държеше въжето, го пусна. Използвахме създалата се за момент суматоха, скочихме върху конете и препуснахме.
Зад нас се чуха гневните викове на арабите. Но ние дори не им обърнахме внимание, а смеейки се, оправяхме поводите на конете си.
— Прекрасно, великолепно, хубаво приключение — струва колкото сто коня! Ние двама — те шест, те ни взеха четири коня, ние на тях шест — отлично, чудесно! — ликуваше Линдси.
— Истинско щастие е, че всичко мина така успешно и хубаво, сър Дейвид. Ако конете ни се бяха изплашили, нямаше да можем да се измъкнем толкова бързо, а можехме да получим и някой и друг куршум.
— А ще заобикаляме ли, или ще яздим направо?
— Направо. Познаваме конете си, ще успеем да минем.
За кратко време отново стигнахме до палатките си, а малко след пристигането ни параходът потегли. Останахме сами в пустинята.
Линдси искаше да вземе много багаж, а също и хранителни продукти, но аз промених намеренията му. Щом някой иска да опознае една страна, трябва да се задоволява с това, което има в нея. Впрочем боеприпасите ни бяха предостатъчни, а туй беше главното. Пък и англичанинът разполагаше с доста пари, които можеха да ни стигнат за покриване на разходите по пътуванията за няколко години.
— Сега само на Тигър — каза той. — Веднага копае за крилат бик и други антики!
Добрият човек сигурно много беше чел и слушал за разкопките при Корсабад, Кара Коюнли, Хаман Али, Нимруд, Ески Кушаф и Ал Хадр и беше стигнал до мисълта и той от своя страна да обогати Британския музей, та по този начин да се прочуе.
— Веднага ли? — попитах аз. — Няма да стане.
— Защо няма да стане? Имам мотика с мен.
— С тази мотика няма да можете да направите кой знае колко. А който иска да копае тук, първо трябва да преговаря с правителството…
— Правителството ли? С кое?
— С турското.
— Ами! Ниневия принадлежала ли е на турците?
— Наистина не е, защото тогава за турците и дума не е ставало. Но сега развалините се намират в пределите на турската държава, въпреки че ръката на султана не е особено могъща по тези места. Същинските господари тук са арабските номади и който иска да копае, първо трябва да установи приятелски отношения с тях, защото иначе няма да е сигурен нито за имуществото си, нито за живота си. Затова ви и посъветвах да вземете подаръци за вождовете на племената.
— Копринените дрехи?
— Да. Тук те се търсят особено много и заемат малко място в багажа.
— Уел, тогава хайде да създава приятелски отношения, но веднага, незабавно, нали?
— Аз съм насреща. Само се питам на кой шейх най-напред да направим посещение.
— Отгатва!
— Най-могъщото племе в околността е аш шаммар. Но пасищата им са много нависоко по южните склонове на Синджар планина и на десния бряг на западна Уади Сарсар.
— На какво разстояние е Синджар?
— Повече от един градус географска ширина. Почти двеста километра.
— Много далеч. А какви други араби има тук?
— Обеидите, абу салман, абу фархан и други. Но трябва да разберем къде точно се намират тези племена, защото са чергарски и непрекъснато са на път. Щом стадата им опасат мястото, вдигат шатрите и продължават нататък. Затова често отделните племена живеят в кървава вражда помежду си. Ето защо трябва взаимно да се отбягват, което допринася за чергарския им начин на живот.
— Хубав живот. Много приключения, много развалини намира, много изкопава — отлично, превъзходно!
— Най-добре е да тръгнем навътре в пустинята и да попитаме първия срещнат бедуин къде се намира най-близкото племе.
— Добре — много хубаво! Да тръгваме още сега и да питаме!
— Днес ще трябва все още да останем тук.
— Остава и не копае? Не — не може. Вдига палатки и заминава!
Бях принуден да се подчиня на желанието му, а още повече, като си помислех за неотдавнашната неприятна среща, си казвах, че е по-добре да напуснем това място. И така, свихме леките палатки, които щяха да носят конете на слугите, яхнахме животните и се отправихме на път към езерото Сабака.
Чудесно беше да се язди през покритата с цветя степ. При всяка крачка на конете към нас се издигаха нови благоухания. С тази местност не можех да сравня дори и най-нежната и свежа савана на Северна Америка. Оказа се, че посоката, която сме поели, е сполучливо избрана, защото само след час забелязахме яздещи към нас конници. Изглеждаха великолепно с развяващите се наметала и щраусови пера. Те препускаха към нас с диви викове.
— Те крещят. Ще нападнат ли? — попита англичанинът.
— Не. Това е начинът, по който тези хора поздравяват. И ако някой прояви нерешителност в този случай, го смятат за страхливец.
— Уел. Няма да бъдем страхливци.
Линдси още не бе изрекъл последната дума и не бе успял да примигне, когато единият от арабите вече се целеше с острия връх на копието си в гърдите му и го отклони в последния миг, обръщайки коня си, преди острието да го докосне.
— Ес селям алейкюм! Накъде сте тръгнали? — поздрави единият.
— Мархаба — добре дошли! — отвърнах аз. — От кое племе сте?
— От племето на хадедихните, което се числи към големия народ на шаммар.
— Как се казва твоят шейх?
— Името му е Мохамед Емин.
— Станът му далеч ли е оттук?
— Ако искате да отидете при него, ще ви придружим.
Хората от племето хадедихни обърнаха конете си и тръгнаха с нас. Докато ние — със слугите след нас — седяхме достопочтено върху седлата си, те обикаляха в широки кръгове около нас, за да ни покажат ездаческото си изкуство. Най-майсторският им номер беше внезапно спиране посред бесен бяг, при което обаче конете много бързо се изтощават и лесно могат да се осакатят. Смятам, че имам право да твърдя, че един индианец с мустанг ги превъзхожда във всяко едно отношение. На англичанина му допадна демонстративната езда на тези хора.
— Великолепно! Хм, аз не мога така — бих си счупил врата!
— Виждал съм и по-добри ездачи.
— Ами! Къде?
— Една езда на живот и смърт в американската девствена гора, по някоя замръзнала река, когато конят не е подкован, или в някой каменист каньон е нещо съвсем друго.
— Хм. Ще отида и в Америка — язди в девствена гора, по заледена река, в каньон, хубаво приключение — великолепно! Какво казват тези хора?
— Те ни поздравяват и питат за целта на нашата езда. Ще ни заведат при техния шейх. Той се казва Мохамед Емин и е вожд на хадедихните.
— Храбри хора ли са?
— Всички те се обявяват за храбри и до известна степен са такива. Истинско чудо, нали? Тук жената трябва да върши всичко, а мъжът не прави нищо друго, освен да язди, да пуши, да граби, да се бие, да клюкарства и да мързелува.
— Хубав живот — чудесно. Иска бъде шейх. Много копае, намира няколко крилати бикове и изпраща в Лондон… хм!
Степта ставаше все по-оживена и ние забелязахме, че се приближаваме към хадедихните. Като пристигнахме, повечето от тях бяха в движение. Не е възможно да се опише гледката, която човек вижда при едно арабско племе по време на преместването му към ново пасище. Вече бях пребродил Сахара и голяма част от арабските страни и бях опознал много племена на западните араби. Но тук ми се предлагаше съвсем различна гледка. Разликата, съществуваща между оазисите на Сахара и Синеар, може да се наблюдава в живота и във всички отношения между техните обитатели. Яздехме през една почти безкрайна равнина, която нямаше никаква прилика с оазисите на пустинята. Тя повече напомняше огромен саванен килим само от цветя. Страшният самум явно не беше вилнял по тези места, нямаше и следа от движещи се дюни. Не се виждаха пустини, пресъхнали долини и човек би могъл да си помисли, че тук фата моргана няма властта да си играе с уморения самотен пътник. Просторната равнина се беше окичила с благоуханен живот, а и у хората не се забелязваше и следа от онова настроение в пустинята, от което иначе никой не можеше да се избави на запад от Нил. Над тези пъстри полета се разстилаха цветове, които ни най-малко не напомняха на изпепеляващия, при това често кърваво-мрачен и мъртвешки огън на голямата пустиня.
Намирахме се сред стада от овце и камили, наброяващи хиляди глави. Докъдето стигаше погледът — надясно и наляво, — пред нас и зад нас се люлееше море от пасящи и движещи се животни. Видяхме дълги редици от волове и магарета, натоварени с черни палатки, шарени рогозки, огромни казани и всякакви други вещи. Върху тези планини от предмети бяха завързани възрастни мъже и жени, които вече не бяха в състояние да вървят или да се задържат върху седлото без помощ. Върху някои от животните имаше и малки деца, закрепени в кошниците върху седлата така, че само главите им се показваха отгоре. За запазване на равновесието от другата страна товарното животно носеше малки агънца и козлета, които, блеейки и врещейки, поглеждаха отгоре. После следваха момичета, облечени само в плътно прилепнали арабски ризи; майки с деца на раменете, момчета, подкарали пред себе си овце, мъже върху едногърби камили, повели редом със себе си за поводите расовите си коне; и най-накрая многобройни ездачи, които препускаха из равнината, въоръжени с украсени с пера копия, и гонеха изоставащите животни, които не искаха да се покорят на реда в шествието.
Неповторима гледка представляваха ездитните камили, определени да носят върху себе си знатните дами. Често бях виждал в Сахара джемали, които носеха жените в подобни на люлки кошници, но тук още не бях срещал подобно приспособление.
Пред и зад гърбиците на камилата се слагат напречно два дълги пръта, чиито краища са събрани и завързани един за друг с кожени върви или въжета. Тази конструкция е украсена с ресни и пискюли от вълна във всички цветове, с нанизи от миди и перли. По същия начин са нагиздени и седлото, и поводите от двете страни на камилата. Върху гърбиците като трон е поставено едно състоящо се от летви и облечено в плат приспособление, което много прилича на будка и е окичено с всякакви пискюли и висулки. В тази «наблюдателна кула» седи дамата. Една такава фигура е доста висока, а щом се появи в полезрението на човек, поради люлеещата се походка на камилата би могла да бъде взета за огромна пеперуда или гигантско водно конче, което разтваря и прибира крила.
Появата ни предизвикваше у всяка от групите, покрай които минавахме, голям шум. Самият аз сигурно имах по-малко вина за това от сър Дейвид Линдси, в когото, както и в прислужниците му, човек от пръв поглед разпознаваше европееца. В сивия си кариран костюм той биеше много повече на очи, отколкото ако арабин, облечен в живописната си носия, се появеше на някой площад в Мюнхен или Лайпциг. Водачите ни яздеха пред нас, докато съзряхме една голяма шатра, пред която стърчаха множество забучени в земята копия: жилището на шейха. В момента всички бяха заети с опъването на други палатки в кръг около нея.
Придружителите ни скочиха от конете и влязоха вътре. Само няколко мига по-късно те отново се появиха, съпровождани от един достолепен старец. Този мъж беше с фигура и външност на истински патриарх. Сигурно тъкмо така е изглеждал Абрахам, когато е излязъл от къщата си в Хаин Мамре, за да посрещне гостите си. Снежнобялата брада покриваше гърдите му, но въпреки това той не правеше впечатление на сломен от възрастта старец, напротив, изглежда, все още можеше бодро да понася всички трудности. Тъмните му очи не ни изгледаха особено гостоприемно и дружелюбно. Той вдигна ръка към сърцето си и поздрави:
— Селям.
Така поздравява всеки мохамеданин, когато при него идва неверник, а всеки мюсюлманин той посреща с «Ес селям алейкюм».
— Алейкюм — отговорих аз и скочих от коня. Като изрекох тази дума, шейхът изпитателно ме погледна. След това попита:
— Мюсюлманин ли си или гяур?
— Откога синът на едно благородно племе на шаммар посреща гостите си с подобен въпрос? — отвърнах аз. — Не казва ли Коранът: «Нахрани чужденеца и му дай да пие; пусни го да отпочине при теб, без да го питаш откъде идва и накъде отива!» Нека Аллах ти прости, че поздравяваш гостите си като турски гавазин!
Той махна с ръка.
— Всеки е добре дошъл при племето шаммар и при хадедихните, но не и лъжците и предателите.
Казвайки това, шейхът хвърли многозначителен поглед към англичанина.
— Кого имаш предвид с тези думи? — попитах го аз.
— Мъжете, които идват от чужбина, за да насъскват пашата срещу синовете на пустинята. За какво й е на кралицата на Острова[101] вицеконсул в Мосул?
— Тези трима мъже не са от консулството. Ние сме уморени пътници и не искаме от теб нищо друго освен глътка вода за нас и няколко фурми за конете ни.
— Щом не сте от консулството, ще получите всичко, което пожелаете. Влезте и бъдете добре дошли!
Завързахме конете за копията отпред и влязохме в палатката. Там ни дадоха да пием камилско мляко. Яденето се състоеше само от постен, твърд, полупрегорен ечемичен хляб — знак, че шейхът не гледаше на нас като на гости. Докато ядяхме оскъдната храна, той ни гледаше мрачно, без да каже нито дума. Сигурно имаше основателни причини да мрази чужденците, но забелязах, че беше любопитен да узнае нещо повече за нас.
Линдси се огледа в палатката и попита:
— Лош човек, нали?
— Изглежда.
— Зяпа ни така, сякаш иска да ни изяде. Какво каза той?
— Шейхът ни поздрави като неверници. Все още не сме негови гости и трябва да внимаваме.
— Не сме негови гости ли? Но нали ядем и пием при него?
— Мохамед Емин не ни подаде хляба със собствената си ръка, а сол изобщо не получихме. Той вижда, че сте англичанин, а, изглежда, мрази англичаните.
— Защо?
— Не знам.
— Питайте!
— Не може, защото няма да е учтиво. Но мисля, че ще успеем да разберем.
Приключихме със скромната гощавка и аз се изправих.
— Ти ни даде хляб и вода, Мохамед Емин. Благодарим ти и ще славим гостоприемството ти навсякъде, където отидем! Сбогом! Аллах да благослови теб и хората ти!
Такова бързо сбогуване шейхът не беше очаквал.
— Защо бързате да си тръгнете? Останете и си починете!
— Ще си вървим, защото слънцето на твоето благоволение не грее над нас.
— Въпреки това в моята шатра сте на сигурно място.
— Мислиш ли? Не вярвам на сигурността в шатрата на един арабин от племето шаммар.
Мохамед Емин посегна към камата си.
— Искаш да ме обидиш ли?
— Не. Само казвам какво мисля. Шатрата на един шаммар не предлага сигурност на домакина, а още по-малко пък на онзи, който никога не се е наслаждавал на гостоприемство!
— Да те намушкам ли искаш? — заплаши ме той. — Кога някой шаммар не е спазвал законите на гостоприемството?
— Те са били нарушавани не само по отношение на чужденците, но дори и за членовете на собственото ви племе.
Това, което казах, действително беше ужасно обвинение. Но не виждах защо трябваше да бъда учтив с един човек, който се отнасяше с нас като с просяци, и продължих:
— О, няма да ме намушкаш, шейх, защото, първо, казах истината и, второ, по-скоро моята кама би те улучила, отколкото твоята — мен.
— Докажи правотата на думите си!
— Ще ти разкажа една история. Внимавай! Имало едно време едно голямо и могъщо племе, което се разпадало на по-малки афрак.[102] Това племе се управлявало от велик и храбър шейх, в чието сърце обаче съжителствали лукавството и притворството.. Хората му били недоволни от него и постепенно започнали да го изоставят и да се присъединяват към вожда на една фирка.[103] Тогава шейхът изпратил да повикат подвластния му вожд на разговор. Той обаче не дошъл. Шейхът изпратил собствения си син, който бил храбър и обичал истината.. Синът казал на васала: «Последвай ме! Заклевам те в Аллах, че в шатрата на моя баща не те грози опасност. Гарантирам живота ти с моя!» Но васалът отговорил: «Няма да отида при баща ти дори и хиляда пъти да се закълне, че ще ме пощади. На теб обаче вярвам. И за да докажа, че ти се доверявам, ще тръгна с теб без свита.» Те яхнали конете си и препуснали. Като влезли в шатрата на шейха, видели, че е пълна с воини. Посетителят бил поканен да седне до шейха. Дали му храна и правото да произнесе речта за гостоприемството, но след като се нахранил, бил нападнат. Синът на шейха искал да го спаси, но също бил задържан. Чичото на шейха съборил васала в краката си, стиснал главата му между коленете и главата на предадения човек била отрязана с нож така, както се обезглавява овца. Синът на шейха разкъсал дрехите си и започнал да упреква баща си, но трябвало да избяга, защото в противен случай също щял да бъде убит. Знаеш ли този разказ, шейх Мохамед Емин?
— Не, не го знам. Такава история въобще не може да се случи.
— Случила се е, и то в твоето собствено племе. Предаденият се казва Неджрис, синът Фархан, чичото Хаджар, а шейхът е бил прочутият шейх на племето на шаммарите Софук. Мохамед Емин се смути.
— Откъде знаеш тези имена? Ти не си шаммар, нито пък обеид или абу салман. Говориш езика на западните араби, а оръжията ти са като на хората от Ал Джезирех.[104] От кого чу този разказ?
— Позорът на едно племе се разчува също толкова бързо, колкото и славата му. Знаеш, че казах истината. Как бих могъл тогава да ти се доверя? Ти си хадедихн, а хадедихните са част от шаммарите. Отказваш ни гостоприемство, затова ние ще си тръгнем.
Шейхът направи жест, изразяващ несъгласието му.
— Ти си свободен, но тези неверници трябва да платят джизийех[105] , преди да си тръгнат.
— Нищо няма да плащат, защото са под моя закрила.
— Твоята закрила не им трябва, щом са под тази на своя консул, Аллах да го погуби!
— Твой враг ли е?
— Да, консулът е мой враг. Той придума наместника на Мосул да арестува сина ми. Пашата насъска срещу мен обеидите, абухамедите и джоварите да заграбят стадата ми и сега искат да се обединят, за да погубят мен и цялото ми племе.
— Тогава извикай на помощ другите шаммарски племена!
— Не могат да дойдат, защото наместникът е събрал войска, за да завладее със сила пасищата им в Синджар. Трябва да разчитам само на себе си. Аллах да ни закриля!
— Мохамед Емин, чух, че обеидите, абу-хамедите и джоварите са разбойници. Аз не ги обичам и съм приятел на племето шаммар. Шаммарите са най-благородните и храбри араби, които познавам. Бих желал да победиш всички твои врагове!
Не исках да го лаская с тези думи. Те бяха по-скоро мое искрено убеждение. Това сигурно бе проличало в тона ми, защото видях, че те направиха хубаво впечатление.
— Ти наистина ли си приятел на шаммарите?
— Да, и много съжалявам, че между вас се сеят раздори и мощта ви е почти сломена.
— Сломена ли? Аллах е велик и шаммарите са все още достатъчно храбри, за да се бият с противниците си. Кой ти разказа за нас?
— Четох и чух за вас преди много време. Последните сведения получих обаче отвъд Белад ал Араб при синовете на атайбехите.
— Какво? — попита той изненадано. — Ти си бил при атайбехите?
— Да.
— Те са многобройни и могъщи, но над тях тегне проклятие.
— Имаш предвид шейх Малек, който е бил отлъчен.
Мохамед Емин съвсем се стъписа.
— Аллах акбар, ти познаваш Малек, моя приятел и брат?
— Познавам него и неговите хора.
— Къде ги срещна?
— Натъкнахме се на тях близо до Джеда и заедно прекосихме пустинята на Маскат през Билад ал Араб до Ад Дахна.
— Ти всичките ли ги познаваш?
— Да.
— Също — извинявай, че говоря-за жена, но тя не е жена, а мъж — също и Амша ли, дъщерята на Малек?
— Познавам я. Тя е била жена на Абу Саиф и се беше заклела да му отмъсти.
— И успя ли да си отмъсти?
— Да. Абу Саиф е мъртъв. Хаджи Халеф Омар, моят слуга, го уби и затова получи Ханех, дъщерята на Амша, за жена.
— Твоят слуга ли? Значи ти не си обикновен воин?
— Аз съм немзи и пътувам през различни страни, за да търся приключения.
— Ах, сега вече ми е ясно. Ти постъпваш като Харун ал Рашид; ти си шейх и си тръгнал на битки и приключения. Твоят слуга е убил могъщия Баща на сабята. Значи ти като негов господар си още по-велик герой от него. Къде е този доблестен Хаджи Халеф Омар?
И през ум не ми мина да оспорвам това благоприятно за мен мнение.
— Сигурно скоро ще го видиш — обясних аз. — Шейх Малек го изпрати при племето шаммар, за да пита дали ще може да живее с хората си под негова закрила.
— Ще бъдат добре дошли при мен. Разкажи ми за тях!
Подчиних се и го информирах за срещата си с атайбехите, доколкото сметнах за необходимо. Като свърших, шейхът каза:
— Извинявай, че се държах нелюбезно с теб, но все още не знаех всичко това. Щом тези англичани са с теб, те са мои приятели. Сега ще бъдете мои гости. Позволи ми да се оттегля и да поръчам да приготвят пиршеството.
Сега вече се чувствах на сигурно място тук. Бръкнах под дрехата си и извадих шишето със «светената» вода.
— На бинт ам[106] ли ще поръчаш яденето? — попитах аз.
— Да.
— Тогава я поръси с няколко капки от този съд! Това е вода от кладенеца Зем Зем. Аллах да е с нея!
— Ефенди, ти си храбър герой и благородник. Ела и сам я напръскай! Жените на шаммар не се срамуват да покажат лицата си пред мъжете.
Всъщност вече бях чувал, че жените и момичетата от племето шаммар не са привърженички на фереджетата, и по време на днешното си пътуване бях срещнал много от тях, чиито лица видях непокрити.
Шейхът отново стана и ми даде знак с ръка да го последвам. Не вървяхме дълго. Близо до шатрата му имаше още една палатка. Като влязохме в нея, забелязах три арабки и две негърки. Явно негърките бяха робини, а другите — жени на Мохамед Емин. Две от тях мелеха между два камъка брашно от ечемик, а третата ръководеше работата. Явно тя беше господарката.
В единия ъгъл на палатката имаше много чували с ориз, фурми, кафе, ечемик и боб, над които беше проснат скъп килим. Всичко това представляваше тронът на господарката. Тя все още беше млада, стройна и с по-светла кожа на лицето от другите жени. Чертите й бяха правилни, очите тъмни и искрящи. Устните й бяха начервени, а веждите боядисани в черно. Челото и бузите й бяха украсени с изкуствени бенки; а по голите й ръце и крака се виждаха татуировки. На всяко от ушите й висеше по една голяма златна халка, а такава имаше и на носа си, и по нея блестяха множество скъпоценни камъни. Сигурно по време на хранене й пречеше. Около шията й висяха цели нанизи от перли, корали, асирийски висулки и пъстри камъчета, а отделни сребърни гривни стягаха глезените, лактите и китките й. Другите жени имаха по-малко украшения.
— Селям! — поздрави шейхът. — Водя ви един велик герой от племето на алеманите, който иска да ви дари с благословията на Зем Зем.
Всички жени веднага се хвърлиха ничком на пода. Дори и знатната дама се спусна от трона си и коленичи. Излях няколко капки вода в ръката си и напръсках с тях жените.
— Приемете я, цветя на пустинята! Богът на всички народи да ви приеме с радост за това, че вашето ухание освежава сърцето на вашия господар.
Щом жените забелязаха, че отново прибрах съда, станаха и побързаха да ми благодарят. После шейхът заповяда:
— Погрижете се да приготвите гощавка, достойна за този мъж. Ще поканя толкова гости, че палатката ми да се напълни и всички да се радват на честта, която ни беше оказана днес.
Върнахме се обратно в шатрата му. Докато влязох, Мохамед Емин се забави малко вън, за да даде заповедите си на няколко бедуини.
— Къде бяхте? — попита Дейвид Линдси.
— В палатката на жените.
— Ах! Не е възможно!
— Напротив.
— Тези жени позволяват да ги виждат?
— Защо не?
— Хм. Чудесно! Оставаме тук! Също ще видим жени!
— Според обстоятелствата. Те ме смятат за благочестив човек, защото имам вода от кладенеца Зем Зем, всяка капка от която според вярванията на тези хора върши чудеса.
— Ах, жалко! Нямам Зем Зем!
— Няма и да ви е необходима, защото не разбирате арабски!
— Има ли тук развалини?
— Не. Но мисля, че няма да е необходимо да ходим надалеч, за да намерим такива.
— Тогава да пита! Намира развалини, копае крилат бик. Впрочем тук ужасна храна.
— Ще се оправи. Веднага ще получите истинско арабско угощение.
— Ах! Няма такива изгледи — шейхът.
— Отношението му към нас се промени. Познавам един негов приятел и това ни спечели правото да се възползваме от закона за гостоприемството. Накарайте обаче слугите да излязат! Арабите може да се обидят, ако трябва да седят под един покрив с тях.
След като шейхът се върна, не мина много време и гостите започнаха да се събират. Бяха толкова много, че шатрата наистина се напълни. Насядаха в кръг според ранга си, а шейхът се разположи в средата между мен и англичанина. Скоро робините донесоха яденето в палатката и няколко младежи го поднесоха.
Най-напред сложиха пред нас софра. Това е нещо като покривка за маса от щавена кожа, обточена по краищата с цветни ивици, ресни и други украшения. Същевременно тя има множество джобове и като се сгъне, може да се използва като торба за хранителни продукти. След това донесоха кафето. Най-напред всеки от нас получи по една малка пълна чашка. После дойде ред на паница със салатах. Това е едно много освежително ястие от изцедено мляко с резенчета краставици, които са леко подсолени и поръсени с пипер. Същевременно пред шейха сложиха едно гърне. То съдържаше прясна вода и от него се подаваха гърлата на три бутилки. Както скоро забелязах, две от тях бяха пълни с ракия, а третото с благоуханна течност, с която домакинът ни напръскваше след всяко блюдо.
Последва огромна паница, пълна с течно масло. Тук го наричат самн и арабите много обичат да го ядат или пият като предястие или десерт, както и по всяко друго време. След това ни дадоха малки кошнички с фурми — великолепни, сплескани аш шелеби, които се пакетират подобно на смокините или сушените сливи. Дълги са около пет сантиметра, с малки костилки и чудесен аромат и вкус. Освен това видях и редките фурми адшва, с които никога не се търгува, защото за тях Пророкът е казал:
«Който по време на постите изяжда шест или седем адшва, не бива да се страхува нито от отрова, нито от магия.» Имаше също халва, най-сладката — джузерийе, — най-зелената, както и ал Оирни и ас сейхани. За по-малко знатните гости бяха донесени балах, сушени на дървото фурми, наред с джебели и хилайех. Имаше също келадат аш шам, сирийски гердани; за да запазят жълтия си цвят, ги потапят още неузрели в кипяща вода. После се нанизват на връвчица и се сушат на слънце.
След фурмите донесоха съд с кануфа.[107] Сега шейхът вдигна ръце.
— Бисмиллях! — извика той и даде знак за започване на пиршеството.
Той бъркаше с пръсти в различните паници, купички и кошници и слагаше първо в моята, а след това и в устата на англичанина от всичко, което смяташе за най-хубаво. Бих предпочел да използвам собствените си пръсти, но нямаше как да откажа, иначе щях да го обидя непростимо. Линдси обаче, след като му бяха натъпкали веднъж юфка между устните, беше разкривил уста по познатия начин във формата на четириъгълник и повече не я затвори, докато не го предупредих:
— Яжте, сър Дейвид, ако не искате да нанесете смъртна обида на тези хора!
Англичанинът затвори уста, преглътна хапката, а после каза:
— Бр! Но аз има при себе си нож и вилица.
— Не ги вадете. Трябва да се придържате към обичаите на страната.
— Ужасно!
— Какво казва този мъж? — попита шейхът.
— Очарован е от благосклонността ти.
— О, аз ви обичам!
При тези думи той бръкна в киселото мляко и го размаза под дългия нос На достопочтения англичанин. Ощастливеният по този начин човек изпръхтя няколко пъти, за да си поеме въздух и да събере смелост, а след това с помощта на езика си се опита да вкара този дар на благоразположението от долния край на лицето си във вътрешността на онзи отвор, който би трябвало да се нарича преддверие на храносмилателния апарат.
— Ужасно! — оплакваше се той. — Наистина ли трябва да търпя това?
— Да.
— Без съпротива?
— Без! Но можете да им отмъстите.
— Как?
— Гледайте какво ще направя аз!
Бръкнах в юфката и пъхнах в устата на шейха част от нея. Още не я беше глътнал, когато Дейвид Линдси гребна от течното масло и му набута една шепа. Случи се нещо, което не бях очаквал от шейха като мюсюлманин: той прие подарък от един неверник без съпротива. Във всеки случай той си запазваше правото по-късно да се измие и отново да се пречисти с по-дълго или по-кратко постене.
Докато шейхът хранеше нас двамата по този начин, аз щедро разпределях моите дажби сред останалите. Те смятаха това за голямо облагодетелстване и подлагаха уста с видимо удоволствие. Скоро от храната не остана нищо.
Тогава шейхът силно плесна с ръце. Донесоха една суни. Това е огромна, украсена с рисунки и надписи паница, чийто диаметър е над метър и половина. Беше пълна с биргани — смесица от ориз с овнешко, плуващо в разтопено масло. Последва уара маши, ястие от резенчета овнешко с много подправки, сетне донесоха кебап — малки, печени на дървени клечки парченца месо, а също и кима — варено месо, нарове, ябълки, дюли, и най-накрая рахат — захарен сладкиш, подобен на тези, които и ние често си похапваме за десерт.
Най-накрая ли казах.! О, не! Защото, когато си мислех, че яденето вече е приключило, донесоха още едно основно ястие: цял печен на шиш овен. Повече не можех да ям.
— Ал хамдулиллях! — извиках аз след това, измих ръцете си в гърнето с вода и ги избърсах в дрехата си.
Това беше знак, че повече няма да ям. На трапезата ориенталецът не признава досадното подканване към госта да си взема. Щом някой каже своето «ал хамд» , повече не го измъчват с подкани. Англичанинът забеляза това.
— Ал хамдулиллях! — извика и той, бръкна с ръце във водата, но след това смутено ги погледна.
Шейхът забеляза и му поднесе своя хаик.
— Кажи на приятеля си — обърна се той към мен, — че може да избърше ръцете си в моята дреха! Англичаните не разбират много от чистота, защото нямат такава дреха, в която да се бършат.
Предадох на Линдси предложението на шейха и той с най-голяма готовност се възползва от него.
После опитахме ракията, а след нея на всеки от нас беше поднесено кафе и по една лула. Едва тогава шейхът започна да ме представя на хората си.
— Чуйте, мъже от племето хадедихни аш шаммар! Този човек е герой от Европа. Името му е…
— Кара Бен Немзи — прекъснах го аз.
— Да, името му е Кара Бен Немзи ефенди. Той е най-великият воин на своята страна и най-мъдрият учен на своя народ. Обикаля из всички страни, за да търси приключения. Нека чуем дали му харесва да тръгне с нас срещу нашите врагове!
Това неочаквано ме постави в особено положение. Какво да отговоря? Защото от насочените към мен погледи се виждаше, че очакват от мен отговор. Реших бързо.
— Ще се боря за правото и доброто, срещу всичко, което е несправедливо и неправилно — отговорих аз. — Имате подкрепата ми. Преди това обаче трябва да заведа този мъж, мой приятел, там, където съм му обещал.
— Къде?
— Ще ви обясня. Преди много хиляди години по тези земи е живял един народ, който е имал големи градове и прекрасни дворци. Народът е загинал, а градовете и дворците му лежат засипани под земята. Който разкопае надълбоко, може да види и да научи как е изглеждало всичко преди хилядолетия и моят приятел иска да направи точно това. Той желае да търси в земята старинни знаци и надписи, за да ги разгадае и прочете.
— А злато, което да вземе със себе си? — намеси се шейхът.
— Не — отвърнах му аз. — Линдси е богат, има толкова злато и сребро, колкото му е необходимо. Търси само надписи и подобни неща. Всичко друго англичанинът ще остави на обитателите на тези земи.
— А ти какво ще правиш?
— Трябва да го заведа на такова място, където той ще намери търсеното.
— За това чужденецът няма нужда от теб и в такъв случай ти би могъл да тръгнеш с нас на бой. Ние самите ще му покажем такива места. Цялата страна е осеяна с развалини.
— Но ако не съм с него, той няма да може да разговаря с никого. Вие не разбирате неговия език, а той не говори вашия.
— Тогава ще трябва първо да дойде да се бие с нас, а след това ще ви покажем много места, където можете да намерите колкото искате надписи и подобни неща.
Линдси забеляза, че говорим за него.
— Какво казват те? — осведоми се той.
— Питат ме какво търсите тук.
— Казахте ли им, сър?
— Да.
— Е?
— Ще ви покажат антики. Но не мога да остана с вас.
— А какво друго ще прави?
— Ще тръгна Да се бия заедно с тях. Смятат ме за голям храбрец.
— Хм! Но аз не разбирам тези хора.
— И аз им казах същото.
— Какво отговориха?
— Трябва да дойдете да се биете с нас, а след това ще ни покажат къде могат да се намерят надписи и подобни неща!
— Уел! Тръгваме с тях!
— Не може!
— Защо?
— Излагаме се на опасност. Какво ни засяга чуждата вражда?
— Не ни интересува. Затова можем да тръгнем с когото си искаме.
— Добре трябва да помислим.
— Страхувате ли се, сър?
— Не.
— Тъй си и мислех. Хайде тогава отива с тях! Кажете им го!
— Да не ви хрумне после нещо друго!
— Няма.
Линдси обърна гръб, а това беше сигурен знак, че е казал последната си дума. И така аз отново заговорих шейха:
— Преди малко ти заявих, че се боря за всичко, което е справедливо и добро. Вашето дело справедливо и добро ли е?
— Да ти разкажа ли?
— Да.
— Чувал ли си за племето джехеш?
— Да, това е вероломно племе. То често се съюзява с абу-салман и арабите таи, за да напада съседите си.
— Значи знаеш. Те нападнаха също и нас и ни отвлякоха много стада. Ние обаче настигнахме разбойниците и си взехме всичко обратно. Сега шейхът на джехеш ни обвинява пред наместника и го е подкупил. Наместникът изпрати да ме повикат при него с най-добрите воини от моето племе на разговор в Мосул; Бях ранен и не можех да яздя, нито да вървя. Затова изпратих при него сина си. Пашата се държал вероломно, арестувал го и го изпратил на някакво място, което още не знам къде е, защото никой от мъжете на моето племе не смее да иде в Мосул. Племената на шаммарите бяха възмутени от това предателство и убиха няколко от войниците на наместника. Сега той негодува и насъсква срещу нас едновременно обеидите, абу-хамедите и джоварите, въпреки че те не са под негово владичество, а са подчинени на върховната власт на Багдад.
— Къде се намират враговете ти?
— Сега се въоръжават.
— Не искаш ли да се съюзиш с другите племена на шаммарите?
— Къде ще пасат тогава нашите стада?
— Имаш право. Искате да се разпределите и да подмамите пашата в пустинята, за да го убиете, нали?
— Така е. Със своята войска той не може да направи на шаммарите нищо. С моите врагове обаче нещата стоят другояче. В пустинята те са като у дома си. Не бива да ги допускам до пасищата си.
— Колко воини има твоето племе?
— Хиляда и сто.
— А противниците ти?
— Повече от три пъти по толкова.
— Колко време ще ти трябва да събереш воините на твоето племе?
— Един ден.
— Къде лагеруват обеидите?
— По долното течение на Саб ал Асфал.
— А абу-хамедите?
— Близо до Ал Фатха, на това място, където Тигър пресича Хамрин планина.
— От коя страна?
— От двете.
— А джоварите?
— Между Джебел Кхернина и десния бряг на Тигър.
— Изпратил ли си съгледвачи?
— Не.
— Трябвало е да го направиш.
— Няма как. Всеки от моите хора веднага ще бъде разпознат по татуировките, че е шаммар, и ако го срещнат врагове, с него е свършено. Но…
Мохамед Емин спря по средата на изречението и изпитателно ме погледна. След това продължи:
— Ефенди, ти наистина ли си приятел на Малек, атайбеха, а също и наш приятел?
— Да.
— Ела с мен. Ще ти покажа нещо.
Той излезе от палатката. Ние с англичанина и всички присъстващи араби го последвахме. Докато бе траяло пиршеството, до голямата шатра бяха разпънали по-малка за двамата слуги и минавайки оттам, забелязах, че и тях богато бяха угостили с храна и напитки. Извън кръга на палатките стояха вързани конете на шейха. Той ме поведе към тях. Всички те бяха превъзходни, но два от тях особено много ме очароваха. Единият беше млада, бяла кобила, най-красивото животно, което някога бях виждал. Ушите й бяха дълги, тесни и прозрачни, ноздрите високи, издути и тъмночервени, а гривата и опашката й — като от коприна.
— Прекрасно! — извиках неволно.
— Кажи: машаллах! — помоли ме шейхът.
По отношение на така нареченото «урочасване» арабите са много суеверни. Ако на някого нещо много му харесва, трябва да каже «машаллах» , ако не иска да си навлече неприятности.
— Машаллах! — повторих аз.
— Вярваш ли, че с тази кобила съм преследвал дивото магаре на Синджар, докато то падна от умора!
— Невъзможно!
— В името на Аллах! Вие можете да го потвърдите!
— Потвърждаваме го! — извикаха арабите в един глас.
— Само смъртта може да ме раздели с тази кобила — заяви шейхът. — Кой друг кон още ти харесва?
— Този жребец. Каква симетрия на формите, какво благородство, а и този чудно хубав цвят, черно, преливащо в синьо!
— И това далеч не е всичко. Жребецът притежава три от най-висшите добродетели на един добър кон: той е бързоног, смел и издръжлив.
— По какво се познава?
— Козината на задницата му образува кръгове: това показва, че е бързоног. Тя се вие на кръгове и там, където започва гривата: това пък е знак, че е издръжлив. А кръговете в средата на челото са белег за огнен и горд дух. Никога няма да изостави ездача си в беда и ще мине с него през хиляди врагове. Имал ли си някога такъв кон?
— Да.
— Ах! Тогава си много богат човек.
— Не ми струваше нищо — беше мустанг.
— Какво е мустанг?
— Див кон, когото най-напред трябва да уловиш, а след това да укротиш.
— Би ли купил този жребец, ако аз искам, а ти можеш?
— Незабавно!
— Можеш да го спечелиш!
— Невъзможно.
— Напротив. Ще го получиш като подарък.
— При какво условие?
— Ако ни донесеш сигурни сведения къде ще се обединят обеидите, абу-хамедите и джоварите.
За малко не извиках от радост ю-ху-ху. Цената беше висока, но конят беше много по-скъп.
Не се колебах дълго и попитах:
— За кога са ти необходими тези сведения?
— Колкото може по-скоро.
— А кога ще получа коня?
— Щом се върнеш.
— Имаш право, не мога да го искам предварително. Но така няма да мога да изпълня поръчението.
— Защо?
— Защото всичко се свежда до това, да яздя кон, на който мога да разчитам във всяко отношение.
Мохамед Емин заби поглед в земята.
— Знаеш ли, че при такива обстоятелства конят може да бъде загубен?
— Знам. Но това зависи и от ездача. Ако яздя такъв жребец, не ми се вярва да се намери човек, който да може да улови мен или коня.
— Толкова добре ли яздиш?
— Не яздя като вас. Първо конят на един шаммар трябва да свикне с мен.
— Значи те превъзхождаме.
— Превъзхождате ли ме? Добри стрелци ли сте?
— Препускайки в галоп, можем да свалим гълъб от палатката.
— Добре! Дай ми коня и изпрати след мен десет воини! Няма да се отдалечавам от лагера на повече от десет дължини на копие и ви разрешавам да стреляте по мен, когато пожелаете. Няма да успеете нито да ме хванете, нито да ме улучите.
— Ти се шегуваш, ефенди!
— Говоря сериозно.
— Ами ако се хвана за думите ти?
— Направи го!
Очите на арабите светнаха от удоволствие. Сигурно всеки от тях беше превъзходен ездач. Горяха от желание шейхът да приеме предложението ми.
Мохамед Емин обаче гледаше нерешително пред себе си.
— Знам какви мисли те вълнуват, шейх — казах аз. — Погледни ме! Разделя ли се един мъж с такива оръжия, каквито аз нося?
— Никога!
— Виж, слагам ги тук в краката ти, като залог, че не съм дошъл да ти открадна жребеца. А ако и това не е достатъчно, нека моята дума, както и приятелят ми също бъдат залог.
Той се усмихна успокоен.
— Така да бъде! Значи десет мъже?
— Да. Може и дванайсет или петнайсет.
— Които ще имат право да стрелят по теб?
— Да. Ако бъда застрелян, не бива да бъдат упреквани. Избери най-добрите си ездачи и стрелци!
— Ти си безумно смел, ефенди!
— Така си мислиш.
— Само зад теб ли могат да се движат?
— Воините ти могат да яздят както и накъдето поискат, за да ме хванат или да ме улучат с куршум.
— Аллах керим, ами че ти тогава си вече мъртъв.
— Щом се върна и спра на това място, играта свършва.
— Добре, както пожелаеш. Аз ще яздя своята кобила, за да мога да наблюдавам всичко.
— Само ми разреши преди това да огледам жребеца!
Оседлах го, яхнах го и докато шейхът избираше хората си, които трябваше да ме хванат, установих, че мога да се осланям на жребеца. Тогава слязох от него и махнах седлото. Благородното животно веднага разбра, че му предстои нещо необикновено. Очите му заискриха, гривата му настръхна, а копитата му започнаха да потрепват като краката на танцьорка, която иска да изпробва дали подът на залата е достатъчно добре «полиран». Прехвърлих през врата му едно въже, направих примка и я вързах от едната страна на здраво стегнатия подкоремен ремък.
— Ти махаш седлото? — попита шейхът. — За какво ти е това въже?
— Скоро ще видиш. Направи ли избора си сред твоите воини?
— Да. Ето тези десетимата.
Всички останали араби също яхнаха своите намиращи се наблизо коне.
— Хайде тогава да започваме! Виждате ли онази самотна палатка, на около шестстотин крачки оттук? Щом стигна до нея, можете да стреляте по мен. А и от преднина нямам нужда. Напред!
Скочих върху жребеца и той полетя като стрела. Десетимата хадедихни го следваха неотлъчно по петите. Великолепен кон беше. Не бях изминал и половината от определеното разстояние, когато намиращият се на най-предна позиция преследвач вече изоставаше с петдесет крачки.
Наведох се настрани, за да пъхна ръка във въжето на шията, а крака си в примката отстрани. Малко преди да стигна до посочената палатка, се огледах. Десетимата мъже бяха приготвили дългите си пушки или пистолети за стрелба. Завих с жребеца си под прав ъгъл. Единият от преследвачите внезапно спря коня си, както само един арабин може да го направи. Застана така, сякаш излят от бронз. Вдигна пушката си и изстрелът изтрещя.
— Аллах, уаллах, таллах! — се чу.
Бяха помислили, че съм улучен, защото изчезнах от гърба на коня. Но аз се бях смъкнал встрани, както правят индианците, и благодарение на въжето и примката висях от едната страна на животното, която не беше обърната към преследвачите. Като погледнах под шията на врания жребец, се убедих, че вече никой не се целеше в мен, и веднага пак седнах върху коня, обърнах го надясно и продължих напред.
— Аллах акбар, машшалах! — се разнесе след мен. Добрите хорица още не можеха да си обяснят какво е станало.
Те пак увеличиха скоростта си и отново вдигнаха пушките. Насочих жребеца наляво, отново увиснах на въжето и примката и преминах покрай тях под остър ъгъл. Хадедихните не можеха да стрелят, защото щяха да улучат коня. Въпреки че тази гонитба изглеждаше опасна, с моя превъзходен кон тя приличаше по-скоро на детска гоненица. С индианци не бих посмял да правя подобно нещо. Обиколихме няколко пъти разпръснатия лагер, след това препуснах в галоп, като продължавах да вися отстрани на коня, към мястото, откъдето беше започнала ездата.
Като слязох от коня, по него нямаше и следа от пот и пяна. Наистина той едва ли можеше да бъде купен с пари. Един след друг пристигнаха и преследвачите. Всичко на всичко срещу мен бяха отправени пет изстрела, но нито един от тях не ме беше улучил. Старият шейх ме хвана за ръката.
— Хамдулиллях! Слава на Аллах, че не си ранен. Притеснявах се за теб. В племето на шаммарите няма ездач като теб.
— Лъжеш се. В твоето племе сигурно има много мъже, които яздят по-добре от мен, но не са знаели, че ездачът може да се скрие отстрани на коня си. Ако не ме улучи нито един куршум, то го дължа не на себе си, а на този жребец. Ще разрешиш ли да променим малко играта?
— Как?
— Всичко ще остане както преди, с тази разлика, че сега и аз ще имам оръжие и ще мога да стрелям по твоите десет мъже.
— Аллах да ни пази от такова нещастие, защото ти сигурно всичките ще ги свалиш от конете.
— Е, сега вярваш ли, че ако яздя този жребец, не е необходимо да се страхувам от обеиди, нито от абу-хамеди или пък джовари?
— Вярвам..
Той явно се бореше с някакво решение и накрая добави:
— Ти си Кара Бен Немзи, приятел на моя приятел Малек, и аз ти се доверявам. Вземи коня и тръгни на изток! Ако не ми донесеш вест, той си остава мой. Но събереш ли ми достатъчно сведения, тогава ще е твой. После ще ти кажа и тайната му.
Всеки сравнително добър арабски кон има своя тайна. Това означава, че е научен, като му се даде определен знак, да развива най-голямата скорост, на която е способен, и да не я намалява, докато не рухне или не бъде спрян от своя господар. Ездачът не поверява тайната му дори на най-добрия си приятел, баща си или брат си, на сина си, жена си; и я използва само когато се намира в най-голяма опасност.
— Чак тогава ли ще науча тайната му? — отвърнах аз. — Ами ако се случи така, че само тя да може да спаси и мен, и коня?
— Имаш право, но все още не си притежател на жребеца.
— Ще стана! — извиках аз уверено. — А ако не стана, тайната му ще бъде погребана с мен и никой вече няма да я научи.
— Тогава ела!
Мохамед Емин ме дръпна настрани и ми прошепна:
— Когато враният жребец трябва да полети във въздуха като сокол, леко сложи ръка между ушите му и високо извикай думата «Рих»!
— Рих не означава ли вятър?
— Да, Рих е името на коня, защото е по-бърз от вятър. Препуска като вихър.
— О, благодаря ти, шейх. Ще изпълня заръката ти така, сякаш съм син на хадедихните или все едно, че съм самият ти. Кога да тръгна?
— Утре на разсъмване, когато пожелаеш.
— Какви фурми да взема със себе си за жребеца?
— Рих яде само балахат. Нали не е необходимо да ти обяснявам как трябва да се грижиш за един такъв кон?
— Не.
— Спи днес до него и му кажи до ноздрите стотната сура от Корана, в която се говори за бързоногите коне. Тогава той ще те обикне и ще ти се подчинява до сетния си дъх. Знаеш ли тази сура?
— Да.
— Кажи я.
Шейхът наистина беше много загрижен за мен и коня си. Изпълних желанието му.
— В името на Аллах, всемилостивия! За най-бързоходните пръхтящи коне и тези, изпод чиито копита хвърчат искри, също и за тези, които се нахвърлят срещу врага, съперничейки по бързина на настъпващото утро, които вдигат след себе си облаци прах и минават през вражеските орди. Наистина човекът е неблагодарник спрямо Бога и сам трябва да признае това. Прекалено много е привързан към земните блага. Не знае ли той, че когато се извади на бял свят всичко погребано в земята и всичко скрито в човешките гърди, тогава в този ден Господ напълно ще го опознае?
— Да, знаеш тази сура. Казвал съм я на врания кон хиляда пъти нощем. Направи го и ти и той ще разбере, че си станал негов господар! Хайде да се върнем в шатрата!
До този момент англичанинът беше само зрител и сега се приближи до мен.
— Защо стреляха по вас?
— Исках да покажа на арабите нещо, което още не бяха виждали.
— Ах, хубаво, великолепен кон!
— Знаете ли, сър Дейвид, на кого принадлежи той?
— На шейха.
— Не, мой е.
— Чуйте, сър, името ми е Дейвид Линдси. Не позволявам да се подигравате с мен. Запомнете това!
— Добре, тогава ще запазя всичко останало за себе си.
— Какво?
— Че утре сутринта ви напускам.
— Защо?
— Отивам на разузнаване. Вече знаете за враждебните настроения срещу нашите нови приятели. Трябва да се опитам да разбера кога и къде ще се съберат вражеските племена и ако успея, ще получа за награда тъкмо този вран жребец.
— Щастливец! Идва с вас… да търси с вас… да събира сведения!
— Не може.
— Защо?
— Не бихте могли да ми помогнете с нищо, а само ще ми навредите. Облеклото ви…
— Ами ще се преоблека като арабин!
— Без да разбирате дума арабски?
— Вярно. Колко време няма да ви има?
— Още не знам. Няколко дни. Трябва да се спусна чак до малката река Заб, а това е доста далеч оттук.
— Труден път! Лош народ от араби!
— Ще го имам предвид.
— Добре. Остава тук, ако направи на мен една услуга.
— И каква е тя?
— Да търси не само бедуини.
— А какво още?
— Руини. Трябва да копае, да намери крилат бик, да изпрати в Лондон на музея.
— Ще го направя, можете да разчитате на това.
— Уел! Готово, влизаме!
Отново заехме предишните си места в шатрата и прекарахме останалата част от деня, разказвайки разни неща, така както обичат да правят арабите. Вечерта ни свириха и пяха, но само с два инструмента; рубабах, нещо като цитра с една струна, и табл, малък барабан, който обаче в сравнение с тихите еднообразни тонове на рубабаха вдигаше ужасен шум. След това беше казана молитвата преди лягане и всички се оттеглиха за сън.
Англичанинът спеше в палатката на шейха. Аз обаче отидох при жребеца, който лежеше на открито, и се проснах между краката му. Дали наистина трябваше да кажа пред ноздрите му стотната сура? Сигурно! Но не суеверието ме подтикваше да направя това, опазил ме Господ! Конят беше свикнал с нея и по този начин щяхме да се сближим по-бързо, а произнасяйки думите близо до ноздрите му, той щеше да опознае миризмата на новия си господар. Лежах между копитата му както дете между краката на вярно, разбрано нюфаундлендско куче.
На разсъмване шатрата на шейха се отвори и оттам излезе англичанинът:
— Спахте ли, сър? — попита той.
— Да.
— Аз не. Много оживено в палатка.
— Хората ли ви досаждаха?
— Не. Fleas, lice и gnats![108]
Който владее английски, знае какво имаше предвид той. Разсмях се.
— Скоро ще свикнете с тези неща, сър Дейвид — утеших го аз.
— Никога. Впрочем не можах да спя, защото мислих и за вас.
— Така ли?
— Можехте да заминете, без пак да поговорите с мен.
— Непременно щях да се сбогувам с вас.
— Може би щеше да е твърде късно.
— Защо?
— Имам много неща да ви питам.
— Тогава питайте!
Още през изминалата вечер трябваше да казвам на Линдси какво ли не; сега той извади тефтера си.
— Ще помоля да ме заведат на руини. Трябва да говори арабски. Да ми казват разни неща. Как се казва приятел?
— Кабил.
— А враг?
— Хасъм.
— Трябва да плаща. Как е долар?
— Риял френч.
— Как се казва кесия?
— Нимян.
— Ще копае камъни. Как е камък?
— Хаджар.
Така той ме питаше за много думи и си записваше всичко. Скоро лагерът се оживи и трябваше да отидем в шатрата на шейха, за да закусим.
Докато правехме това, обсъдихме още много неща. После се сбогувах, качих се на коня и напуснах новите ни приятели.