П. Г. Удхаус
Куково лято в Бландингс
Първа глава
ЧЕРНИ КОЗНИ В ЗАМЪКА БЛАНДИНГС
1
До отворения прозорец на прочутата библиотека в замъка Бландингс, клюмнал като мокър чорап, което бе обичайната му стойка при липса на опора за гърба, стоеше граф Емсуърт — този колкото добродушен, толкова и завеян благородник — и съзерцаваше своите владения.
Утрото бе прекрасно и нежни летни ухания изпълваха въздуха. Но в мътносините очи на Негова светлост се четеше поголовна тъжовност. Челото му бе набраздено, а устните свадливо свити на фунийка. Всичко това бе крайно озадачаващо, тъй като той бе безоблачно щастлив по природа, както може да е щастлив само мисловно необременен човек с превъзходно здраве и необозрими доходи. Един журналист, описвайки в статия замъка Бландингс, беше се изразил по следния начин: „Процепите между вековните камъни са покрити с нежен мъх и отблизо замъкът сякаш е покрит с растителна козина.“ Това описание би подхождало и на собственика. Повече от петдесет години кротко и ненарушавано спокойствие бяха придали на лорд Емсуърт интересен мъхест вид. Много малко неща бяха в състояние да нарушат душевния му покой. Дори по-малкият му син, Достопочтеният Фреди Трипуд, невинаги успяваше да го стори.
Ала ето че сега бе тъжен. И за да не задълбаваме в мистерията, ще побързаме да поясним, че причината за необятната му тъга се криеше във факта, че бе забутал някъде очилата си, без които беше сляп като къртица, ако използваме собственото му доста сполучливо сравнение. Той усещаше с мъчителна острота плискащата се върху градините му слънчева светлина и копнееше да се юрне навън и да започне с все сили да се тутка и размотава сред любимите си цветя. Ала никой човек, колкото и сръчно да се юрка, не може да се надява на успешно туткане, а още по-малко на размотаване, ако светът тъне в тинеста мътилка.
Вратата зад гърба му се отвори и в библиотеката влезе икономът Бийч, подобен на изпълнена с достойнство едночленна процесия.
— Кой е? — рязко попита лорд Емсуърт, завъртайки се около оста си.
— Аз, Ваша светлост, Бийч.
— Намери ли ги?
— Не още, Ваша светлост — въздъхна икономът.
— Сигурно не си търсил като хората.
— Претърсих целия замък най-щателно и усърдно, Ваша светлост, но безрезултатно. Томас и Чарлс също рапортуваха неуспех. Стоукс още не се е явил да докладва.
— Пфу!
— Изпращам отново Томас и Чарлс в спалнята на Ваша светлост — обяви Ръководителят на ловната дружинка. — Надявам се усилията им да бъдат възнаградени.
И Бийч се оттегли, а лорд Емсуърт се обърна отново към прозореца. Гледката, проснала се под него — макар че за зла врага той не можеше да я оцени по достойнство, — беше пленително красива, тъй като замъкът, един от най-старите обитавани домове в Англия, се извисяваше върху хълм в южната част на знаменитата долина Бландингс в графство Шропшир. Гористи хълмове в синкавата далечина се спускаха до низината, в която река Севърн блестеше като извадена от ножница сабя, а от другата страна на реката просторни гористи красоти с хълмчета и долчинки се надигаха като зелена вълна почти до стените на замъка и се разбиваха върху терасите в многоцветен вихър от цветя там, откъдето започваше юрисдикцията на Ангъс Макалистър, главен градинар на Негова светлост. И понеже денят беше четиринадесети юни и време на изобилие за летните цветни благини, прилежащите до замъка земи пламтяха с цветовете на рози, диви карамфили, трицветни теменуги, питомни карамфили, ружи, кандилки, делфиниуми, потайничета, кампанули и какви ли не други превъзходни дарове Божии, чиито имена само Ангъс можеше да произнесе. Добросъвестен човек беше Ангъс и макар да бе всячески възпрепятстван от несекващото аматьорско усърдие на лорд Емсуърт, той все пак съумяваше да даде превъзходни резултати в своята област. В лехите му имаше доста неща за посочване с гордост и малко за разглеждане с тревога.
Едва Бийч се махна, и лорд Емсуърт трябваше да се обърне отново. Вратата се отвори повторно и на прага застана млад мъж в прекрасно скроен костюм от сива каша. Той притежаваше длъгнесто задръстено лице, увенчано със сресана назад, обилно напомадена с брилянтин съгласно текущата мода коса, и пристъпваше от крак на крак. Защото Фреди Трипуд рядко се чувстваше непринудено в присъствието на своя татко.
— Здравей, родителю.
— Е, Фредерик?
Ще изкривим истината, ако кажем, че поздравът на лорд Емсуърт беше топъл. Липсваше му нотка на истинска бащина любвеобилност. Преди няколко седмици му се бе наложило да се сбогува с петстотин лири, за да уреди дълговете от конните залагания на потомъка си, и макар че това в никакъв случай не нанесе съкрушителен удар върху банковата му сметка, то безспорно накърни обаянието на Фреди в неговите очи.
— Чух, че си изгубил очилата, родителю.
— Така е.
— Неприятно, а?
— Несъмнено.
— Трябва да имаш резервен чифт.
— Имам, ама го счупих.
— Кофти късмет. И си изгубил другите?
— И, както казваш, изгубих другите.
— Търси ли ги пущините?
— Търсих ги.
— Все някъде трябва да си ги дянал.
— Твърде е възможно.
— Къде — попита Фреди, увличайки се в задачата си — ги видя за последен път?
— Я се разкарай! — изскърца лорд Емсуърт, върху когото думите на рожбата му започнаха да упражняват потискащо въздействие.
— Ъ?
— Махай се!
— Да се махна?
— Да, върви си!
— Ами дадено.
Вратата се затвори. Негова светлост се върна отново при прозореца.
Беше стоял там няколко минути, когато се случи едно от онези чудеса, които непрекъснато се случват в библиотеките на старинните замъци. Без звук или предупреждение част от книгите започнаха плавно да се отделят от останалите и завъртайки се като врата, разкриха зад себе си малък кабинет. Оттам безшумно изникна млад очилат мъж, а книгите все така плавно и безшумно се върнаха на мястото си.
Контрастът между лорд Емсуърт и новодошлия беше поразителен, бих го нарекъл дори драматичен. Лорд Емсуърт беше тъй тъжно и очебийно без очила, докато Рупърт Бакстър, неговият секретар, бе тъй крайно очилат. Именно очилата първи впечатляваха при среща с него. Блестяха дееспособно насреща ви. „Тук — казвате си вие — имаме насреща си един кадърен млад мъж с очила.“
Описвайки Рупърт Бакстър като кадърен, човек не го надценяваше. В основата си беше такъв. Макар технически да се явяваше подчинено лице на заплата, той постепенно и благодарение на мекушавата добродушност на работодателя си се бе превърнал в същинския господар на дома. Той бе мозъкът на Бландингс, диспечерът, кормчията, който водеше кораба през бури и несгоди. Лорд Емсуърт бе преотстъпил с готовност цялата власт на Бакстър и желаеше само да го оставят да се тутка на спокойствие, а Бакстър, повече от достоен за задачата си, се справяше, без да му мигне окото.
Щом навлезе в обсега на графа, Бакстър се изкашля. Лорд Емсуърт, разпознавайки звука, се завъртя на пети с лека искрица надежда. Той не би се учудил, ако дори този явно неразрешим проблем с пенснето капитулираше пред свръхчовешките способности на секретаря му.
— Бакстър, драги, аз си загубих очилата! Моите очила! Забутал съм ги някъде. Не мога да се сетя къде. Да си ги виждал случайно някъде?
— Да, лорд Емсуърт — отговори секретарят, извисил се кротко на равнището на кризата. — Те висят отзад на гърба ви.
— На гърба ми! Господ да ме благослови! — Негова светлост провери изявлението и го намери — подобно на всички други Бакстърови изявления — за вярно. — Ами да, там са си! Знаеш ли, Бакстър, ще взема наистина да повярвам, че започвам да ставам разсеян. — Той дръпна връвчицата, улови пенснето и сияещ го нагласи върху носа си. Раздразнението му изчезна като росата от някоя негова роза. — Благодаря ти, Бакстър, благодаря ти. Ти си незаменим.
И с лъчезарна усмивка и пружинираща походка лорд Емсуърт се насочи към вратата, на път към свежия въздух и още по-свежата компания на Макалистър. Придвижването му предизвика у Бакстър ново прокашляне — този път остро и безапелационно. Негова светлост с неудоволствие спря — с единия крак във въздуха, подобно на куче, повикано с изсвирване от гонитбата. Облак се спусна над слънцезарното му настроение. Колкото и възхитителен да беше Бакстър в много отношения, той бе склонен понякога да го главоболи. А нещо подсказа на лорд Емсуърт, че сега се канеше точно това да прави.
— Колата ще бъде пред вратата — обяви Бакстър с учтива безпрекословност — точно в два часа.
— Кола ли? Каква кола? Откъде-накъде кола? Откъде се пръкнаха тези коли?
— Колата, която ще ви откара до гарата.
— Гара ли? Каква гара? Откъде-накъде…
Рупърт Бакстър запази спокойствие. Имаше моменти, в които той намираше работодателя си определено труднопоносим, но никога не го показваше.
— Сигурно сте забравили, лорд Емсуърт, че се уговорихте с лейди Констанс да заминете за Лондон днес следобед.
— Лондон! — ахна лорд Емсуърт изумен. — В това хубаво време? С хиляди неща за правене в градината? Що за нелепо хрумване! Защо да ходя в Лондон? Аз мразя Лондон.
— Уговорихте се с лейди Констанс да дадете утре в клуба си обяд на господин Мактод.
— Кой, по дяволите, е господин Мактод?
— Нашумелият напоследък канадски поет.
— Щом като е толкова нашумял, защо не съм чувал за него?
— Лейди Констанс отдавна е голяма почитателка на неговото творчество. Поканила го да посети Бландингс, ако някога дойде в Англия. Сега той е в Лондон и ще пристигне утре тук, да ви гостува две седмици. Лейди Констанс предложи, в знак на почтителност към изтъкнатостта на господин Мактод в света на литературата, самият вие да го посрещнете в Лондон и да го доведете тук.
Сега вече лорд Емсуърт си спомни. Спомни си също така, че този пъклен план не бе рожба на сестра му Констанс. Бакстър беше този, който направи предложението, а лейди Констанс просто го одобри. Той използва нововъзвърнатото си пенсне, за да изгледа кръвнишки през него секретаря си, и не за пръв път през последните месеци си каза, че този Бакстър се превръща в същинска напаст и наказание свише. Бакстър се изхвърляше, налагаше се на куцо и сакато и започваше да става дяволски досаден. Де да можеше да се отърве от него. Но откъде да намери подходящ заместник? При всичките си недостатъци Бакстър беше отвратително кадърен. Независимо от това лорд Емсуърт за миг си поигра с приятната мечта да го уволни. И такова бе неговото раздразнение този път, че съществуваше вероятност да предприеме нещо в тази посока, ако в същия момент вратата на библиотеката не се отвори за трети път, пропускайки поредния неканен гост, при вида на когото войнственото настроение на Негова светлост тутакси се изпари.
— О, здравей, Кони! — каза той гузно като малко момче, спипано в килера с конфитюра. Сестра му неизменно упражняваше такова въздействие върху него.
От всички, влезли сутринта в библиотеката, новодошлата най-много заслужаваше да бъде гледана. Лорд Емсуърт беше висок, жилест и изпосталял, Рупърт Бакстър — набит и загрозен от онзи смътно мърляв вид, характерен за мургавите младежи с лоша кожа, и дори Бийч, колкото и да бе достолепен, и Фреди, макар и мършаво-строен, никога нямаше да стигнат далеч в конкурс за красота. Ала лейди Констанс Кийбъл тутакси ловеше окото. Тя бе поразително хубава жена в средата на четирийсетте си години. Имаше ясно високо чело, безупречно бели зъби и осанка на императрица. Очите й бяха големи, сиви и кротки — между другото безподобно заблуждаващи, защото „кротък“ едва ли бе прилагателното, което всеки, който я познаваше, би употребил за лейди Констанс. Макар и достатъчно добросърдечна, щом ставаше нейното, в редките случаи, когато хората се опитваха да й се опълчат, тя беше склонна да се държи по начин, напомнящ за Клеопатра в някоя от сутрините, когато е станала накриво.
— Надявам се, че не те безпокоя — каза лейди Констанс със сияйна усмивка. — Просто влязох да ти напомня, Кларънс, че днес следобед отиваш в Лондон, за да се срещнеш с господин Мактод.
— Току-що казвах на лорд Емсуърт — обади се Бакстър, — че колата ще бъде пред вратата в два часа.
— Благодаря ви, господин Бакстър. Трябваше да знам, разбира се, че няма да забравите. Вие сте тъй безупречно изпълнителен. Не мога да си представя какво щяхме да правим без вас.
Незаменимия Бакстър се поклони. Но макар и поласкан, той не беше оставен без дъх от похвалата. Същата мисъл често му хрумваше самостоятелно.
— Ако ме извините — каза той, — трябва да се погрижа за едно-две неща…
— Разбира се, господин Бакстър.
Незаменимия се оттегли през вратата сред книжните лавици. Той си даваше сметка, че работодателят му е в плен на вироглаво настроение, но знаеше, че го оставя в сигурни ръце.
Лорд Емсуърт се извърна от прозореца, през който с тъжовна вглъбеност съзерцаваше красотите.
— Виж какво, Кони — изропта немощно той. — Ти знаеш колко мразя литераторите. Не ми стига, дето ги приемам в къщата си, ами чак пък да се тътря до Лондон, за да ги водя за ръка…
Той навъсено взе да шари с крака. Тази практика на сестра му да колекционира литературни знаменитости и да ги натриса в замъка за неопределено продължителни визити му беше постоянен трън където най-боли. Никога не знаеше кога ще му стовари поредното величие на главата. От началото на годината вече беше изстрадал през кратки интервали присъствието на кръгла дузина от тази порода и дори в този момент животът му се отравяше от факта, че Бландингс приютяваше някоя си госпожица Ейлийн Пийви, само при мисълта за която кранчето на слънчевата светлина начаса се затягаше за него.
— Не понасям литераторите — продължи Негова светлост. — Никога не съм ги понасял. И за Бога, литераторките са още по-лоши. Госпожица Пийви… — Тук думите временно изневериха на собственика на Бландингс. — Госпожица Пийви… — подхвана отново той след красноречива пауза. — Коя е тази госпожица Пийви?
— Скъпи ми Кларънс — отвърна лейди Констанс като никога толерантно, тъй като хубавата сутрин бе упражнила миротворно влияние върху й, — ако не знаеш, че Ейлийн, е една от водещите поетеси в по-младата школа, трябва да си пълен невежа.
— Нямах предвид това. Знам, че пише поезия. Искам да кажа: коя е? Ти я измъкна изневиделица като заек от цилиндър — продължи да негодува Негова светлост. — Откъде я изкопа?
— Запознах се с Ейлийн на кораба, когато се връщахме с Джо от околосветското пътешествие. Тя беше много мила с мен, когато усещах люлеенето… Ако въпросът ти се отнася до корените на рода й, мисля, че Ейлийн спомена за връзката си с рода Пийви от Рътландшир.
— Никога не съм ги чувал! — сопна се лорд Емсуърт. — И ако приличат на госпожица Пийви, Господ да е на помощ на Рътландшир!
Както настроението на лейди Констанс беше спокойно тази сутрин, така една зловеща студенина се появи в сивите й очи при тези думи и нямаше съмнение, че след миг тя ще стовари върху разбунтувалия се брат едно от онези съсипващи възражения, с които бе прочута в семейството още от кърмаческа възраст. Ала в този момент Незаменимия Бакстър се появи отново през стената на библиотеката.
— Извинете — каза той, осигурявайки си внимание с проблясване на очилата. — Забравих да спомена, лорд Емсуърт, че за всеобщо удобство уредих госпожица Халидей да намине да се види с вас в клуба ви утре следобед.
— Господи, Бакстър! — Измъченият благородник подскочи като ухапан по крака. — Таз пък госпожица Халидей откъде се появи? Нали не е поредната литераторка?
— Госпожица Халидей е младата дама, която ще дойде в Бландингс да актуализира каталога на библиотеката.
— Каталога на библиотеката? Че за какъв дявол му е да се актуализира?
— Това не е правено от 1885 година.
— И виж колко чудесно се оправяме — изквича лорд Емсуърт.
— Не ставай смешен, Кларънс — скастри го лейди Констанс с досада. — Каталогът на знаменита библиотека като тази трябва да се осъвременява. — Тя тръгна към вратата. — Ще ми се да започнеш да се събуждаш и да проявяваш интерес към важните неща. Ако не беше господин Бакстър, не знам какво щяхме да правим.
И с усмихнат поглед на одобрение към нейния съюзник тя напусна величествено стаята. Бакстър, хладно строг, се върна към обсъждания предмет.
— Писах на госпожица Халидей и й предложих два и половина като подходящ час за интервюто.
— Но виж какво…
— Вие ще искате да я видите преди окончателното потвърждаване на ангажимента й.
— Да, но виж какво, ще ми се да не ми връзваш ръцете с всички тези срещи.
— Помислих, че след като така и така отивате в Лондон да се срещнете с господин Мактод…
— Но аз не отивам в Лондон да се срещна с господин Мактод — кресна лорд Емсуърт в безсилна ярост. — Това е изключено. Не мога да напусна Бландингс. Времето може да се промени всеки момент. Не искам да изтърва такъв хубав ден.
— Всичко вече е уредено.
— Изпрати на човека телеграма… „неотложно възпрепятстван“.
— Аз самият не мога да поема подобна отговорност — каза студено Бакстър. — Но ако вие го предложите на лейди Констанс…
— О, по дяволите! — каза нещастно лорд Емсуърт, моментално осъзнавайки неосъществимостта на плана си. — Е, добре, щом трябва да вървя, значи ще вървя — каза той след мрачна пауза. — Но да оставя градината си и да се задушавам в Лондон по това време на годината…
Изглежда, нямаше какво повече да се каже по въпроса. Свали очилата си, избърса ги, сложи си ги отново и се затътри към вратата. В края на краищата, разсъждаваше той, въпреки че колата щеше да дойде в два часа, поне разполагаше с тази сутрин и възнамеряваше да я използва най-пълноценно. Но първоначалният му безгрижен възторг пред перспективата да се потутка между цветята избледня и не можеше да се възстанови. Дори не размисли над щурата идея да се опълчи срещу сестра си Констанс, но изпитваше силна горчивина заради цялата история. По дяволите Констанс!… Проклет да е Бакстър!… Госпожица Пийви…
Вратата се затвори зад лорд Емсуърт.
2
Междувременно лейди Констанс слезе по стълбите и стигна до големия вестибюл, когато вратата на пушалнята се отвори и от нея щръкна една глава. Кръгла побеляла глава с румено, пращящо от здраве лице.
— Кони! — каза главата.
Лейди Констанс се спря.
— Да, Джо?
— Влез при мен за минутка — каза главата. — Искам да говоря с теб.
Лейди Констанс влезе в пушалнята. Стаята беше обширна, уютно тапицирана с книги, а прозорецът й гледаше навън към италианска градина. Камина с решетка заемаше почти цяла една стена, а пред нея, с опънати към невидимите пламъци крака, вече се бе настанил господин Джоузеф Кийбъл. Маниерът му изразяваше прямота, но един прозорлив наблюдател би забелязал известно смущение.
— Какво има, Джо? — попита лейди Констанс и се усмихна сърдечно на съпруга си. Когато преди две години се омъжи за този застаряващ вдовец, за когото знаеше само, че е натрупал огромно състояние в южноафриканските диамантени мини, не липсваха циници, готови да сведат техния съюз до брак по сметка и най-обикновена сделка, чрез която господин Кийбъл разменяше парите си за общественото положение на лейди Констанс. Случаят обаче не беше такъв. Това бе истински брак по любов и от двете страни. Господин Кийбъл боготвореше жена си и тя му бе предана, макар и никога прекомерно отстъпчива. Те бяха щастлива и сплотена двойка.
Господин Кийбъл прочисти гърлото си. Той изглежда, се затрудняваше да заговори. И когато го направи, не засегна възнамеряваната тема, а друга, вече изчерпана при предишни разговори.
— Кони, мислех си пак за онова колие.
Лейди Констанс се засмя.
— О, не ставай глупав, Джо. Не си ме повикал в тази задушна стая в прекрасно утро като днешното, за да повдигаш за стотен път въпроса.
— Знаеш, че не бива да рискуваме.
— Що за нелепости. Какви рискове?
— Само преди ден или два в Уинстън Корт, на по-малко от десет мили оттук, е извършена кражба с взлом.
— Престани да се притесняваш, Джо.
— Това колие струва двадесет хиляди лири — настоя господин Кийбъл с благоговейния глас, с който бизнесмените споменават крупни суми.
— Това ми е известно.
— То трябва да се съхранява в банката.
— За последен път ти казвам, Джо — изрече лейди Констанс, загубвайки благостта си и превръщайки се рязко и без предупреждение в такава Клеопатра, че Клеопатра ряпа да яде, — че аз няма да държа това колие в банка. Каква, за Бога, е ползата да притежаваш прекрасно колие, ако то през цялото време се валя в сейфа на банка? Балът на графството наближава, след него следва Балът на ергените и… с две думи, то ми е необходимо. Ще го изпратя в банката, когато минем през Лондон на път за Шотландия, но не по-рано. И ми се ще да престанеш да ме тормозиш за това.
Настъпи мълчание. Господин Кийбъл съжаляваше сега, че нещастното му шубе го спря да постави на разискване по прям и мъжествен начин същинския важен въпрос, който човъркаше съзнанието му. Той си даде сметка, че забележките му за колието, колкото и оправдани да бяха, изпортиха ведрото настроение на жена му. Сега щеше да е по-трудно от всякога да пристъпи към главната тема. И все пак, макар и да бе погладена срещу косъма, работата трябваше да се свърши, защото ставаше дума за финансов въпрос, а във финансовата област господин Кийбъл не беше вече волна птичка. Двамата с лейди Констанс притежаваха обща банкова сметка и именно тя следеше харчовете от нея. Тази договореност, за която впоследствие господин Кийбъл горчиво съжали, беше осъществена през първите дни на медения им месец, когато мъжете са склонни да вършат дивотии.
Господин Кийбъл се изкашля. Не с острата и делова кашлица, която чухме от Рупърт Бакстър в библиотеката, а с нещо слабо и задавено, подобно проблейването на свенлива овца.
— Кони — каза той. — Ъъ… Кони…
При тези думи сякаш студена пелена покри очите на лейди Констанс, защото някакво шесто чувство й подсказа каква ще да е предстоящата тема.
— Кони… аз… ъъ… получих писмо от Филис тази сутрин.
Лейди Констанс не каза нищо. Очите й проблеснаха за миг, после пак се вледениха. Интуицията й не я бе подвела.
В брачния живот на тази щастлива двойка само една сянка бе успяла да се вмъкне досега. Но за жалост тази сянка беше със съществени размери, един вид суперсянка, та въздействието й бе смразяващо. Именно Филис, доведената дъщеря на господин Кийбъл от предходния му брак, хвърли тази сянка чрез един простичък, но крайно ефикасен маньовър, като заряза богатия и подходящ за нея млад мъж, наложен й от лейди Констанс, и избяга да се омъжи за една далеч небогата и твърде неподходяща за нея личност, за която не се знаеше нищо освен името — Джаксън. Господин Кийбъл, чието простичко верую гласеше, че Филис не можеше да извърши нещо лошо, беше готов да приеме нещата философски, но възмущението на жена му бе дълбоко и трайно. И то до такава степен, че само споменаването на името на момичето можеше да му се зачете за храбра постъпка, тъй като лейди Констанс изрично бе заявила нежеланието си да го чуе отново.
Остро съзнаващ това нейно предубеждение, господин Кийбъл млъкна след направеното съобщение и трябваше да раздрънка ключовете в джоба си, за да се въоръжи с необходимата сърцатост да продължи. Той не гледаше жена си, но знаеше колко възпрепятстващо продължаването на разговора е изражението й. Тази негова задача не беше лесна и приятна за едно слънчево лятно утро.
— Тя казва в писмото си — продължи господин Кийбъл с поглед върху килима и морави бузи, — че младият Джаксън има възможност да закупи голяма ферма… в Линкълншир, струва ми се… ако успее да си набави три хиляди лири.
Той направи пауза и крадешком погледна жена си. Всичко се развиваше по план. Както и предполагаше, тя се бе вледенила. Подобно на магическо заклинание името Джаксън я бе превърнало в мраморна статуя. Историята на Пигмалион и Галатея, само че наопаки. Тя вероятно дишаше, но не даваше никакви признаци за това.
— Та аз просто помислих — продължи господин Кийбъл, подпомогнат отново от ключовете, — само ми мина през ума… в сделката няма нищо рисковано… фермата очевидно прави пари… сегашният собственик я продава само защото иска да замине за чужбина… та ми хрумна… пък и те ще платят добра лихва за заема…
— Какъв заем? — попита ледено статуята, внезапно оживявайки.
— Ами аз си мислех… само предложение, нали разбираш… хрумна ми, че ако ти си съгласна, ние можем… добра инвестиция, нали разбираш, а в днешно време е много трудно да се направят добри инвестиции… Помислих си, че можем да им заемем парите.
Той млъкна. Но все пак успя да го измъкне от себе си и се почувства по-щастлив. Раздрънка отново ключовете и почеса тила си в ръба на полицата над камината. Тази фрикция като че ли му вдъхна увереност.
— По-добре да уредим този въпрос веднъж и завинаги, Джо — каза лейди Констанс. — Както ти е известно, когато се оженихме, аз бях готова да направя всичко за Филис и да й стана майка. Предоставих й всички възможности, водех я навсякъде. И какво се случи?
— Да, знам. Но…
— Тя се сгоди за мъж с купища пари…
— Ужасяващо младо магаре — прекъсна я господин Кийбъл, добивайки за миг кураж при спомена за скъпия многооплакван, когото той така и не успя да хареса. — И нещо повече, бил голям мошеник. Чух разни истории за него.
— Глупости! Ако вярваш на всяка клюка, няма да остане никой незасегнат. Той беше много приятен млад човек и щеше да направи Филис невероятно щастлива. Но вместо да се омъжи за него, тя избра бягството с този… Джаксън. — Гласът на лейди Констанс трепна. По-силно презрение едва ли можеше да се вмести в две срички. — След случилото се аз наистина не възнамерявам да имам нищо общо с нея. Няма да им заема нито пени, така че моля те да не продължаваме този разговор. Надявам се, че не съм несправедлива, но трябва да кажа, че начинът, по който се отнесе Филис…
Внезапното отваряне на вратата й затвори устата. Лорд Емсуърт, целият в интересни петна от плесен и в достойно за окайване старо сако, влезе в стаята, тътрейки крака. Той се завзира с благосклонно късогледство в сестра си и зет си, явно несъзнаващ, че прекъсва разговор.
— „Градинарството като изящно изкуство“ — промърмори той. — Кони, виждала ли си някъде една книга, озаглавена „Градинарството като изящно изкуство“? „Градинарството като изящно изкуство“. Така се казваше. Снощи я четох тук. Ами сега къде ли се е дянала? — Завеяният му поглед блуждаеше насам-натам. — Исках да я покажа на Макалистър. В нея има пасаж, който категорично потвърждава погрешността на анархистичните му възгледи върху…
— Сигурно е на някой от рафтовете — рязко прекъсна излиянията му лейди Констанс.
— На някой от рафтовете? — Лорд Емсуърт очевидно бе впечатлен от това интелигентно предположение. — Ами да, разбира се.
Господин Кийбъл нервно дрънчеше с ключовете си. Бунтовно изражение изгря върху зачервеното му лице. Тези бунтовни моменти не го спохождаха много често, защото изпитваше към жена си кучешка преданост и бе свикнал да се огъва под чехъла й, но сега го изпълни възмущение. Тя не бе благоразумна според него. Освен това би трябвало да си дава сметка колко много съчувства той на бедната малка Филис. Беше адски безсърдечно да се зареже горкото дете като стара обувка само защото…
— Излизаш ли? — попита той, виждайки жена си да се запътва към вратата.
— Да. Отивам в градината — каза лейди Констанс. — Защо? Да не би да има още нещо, за което искаш да говориш с мен?
— Не — каза господин Кийбъл отчаян. — Няма.
Лейди Констанс напусна стаята и настъпи дълбока мъжествена тишина. Господин Кийбъл потърка съзерцателно тила си в полицата на камината, докато лорд Емсуърт ровичкаше из рафтовете.
— Кларънс — каза внезапно господин Кийбъл. Беше го осенило едно хрумване — човек почти можеше за го нарече вдъхновение.
— Ъ? — отговори Негова светлост разсеяно. Той беше открил книгата си и настървено разлистваше страниците й.
— Кларънс, можеш ли…
— Ангъс Макалистър — отбеляза лорд Емсуърт с много горчивина — е един твърдоглав син на Сатаната. Авторът на тази книга недвусмислено ясно обяснява с най-прости думи…
— Кларънс, можеш ли да ми заемеш три хиляди лири с добра лихва и да го запазиш в тайна от Кони?
Лорд Емсуърт премига.
— Да запазя в тайна от Кони? — Той вдигна очи от книгата си, за да погледне с братско съжаление този халюциниращ нещастник. — Скъпи приятелю, как е възможно да се запази някаква тайна от Кони?
— Тя няма защо да разбере. Ще ти кажа за какво ми трябват тези пари.
— Пари? — Погледът на лорд Емсуърт отново заблужда. Той пак се зачете. — Пари? Пари ли каза, приятелю? Пари? Пари? Какви пари? — Колко пъти съм казвал — победоносно обяви лорд Емсуърт, — че Ангъс Макалистър напълно греши по въпроса за ружите!
— Нека ти обясня. Тези три хиляди лири…
— Не, скъпи приятелю, не. Не, не. Отива ти — продължи Негова светлост с разсеяна сърдечност, — много ти отива да бъдеш тъй добър и щедър и да ми предлагаш пари, но аз си имам предостатъчно, благодаря ти, съвсем достатъчно. Нямам никаква необходимост от три хиляди лири.
— Ти не разбираш. Аз…
— Не, не. Не настоявай. Все пак съм ти много задължен! Беше много любезно от твоя страна, мой скъпи приятелю, да ми предоставиш тази възможност. Много любезно. Много, много, много любезно — продължи графът, придвижвайки се към вратата и същевременно четейки книгата. — Много, много, много…
Вратата се затвори след него.
— О, по дяволите! — изруга от все сърце господин Кийбъл.
Той се отпусна в едно кресло в плен на пълно отчаяние. Мислеше за писмото, което трябваше да напише на Филис. Бедната малка Филис… Налагаше се да й съобщи, че поисканото от нея не може да се уреди. И защо, разсъждаваше мрачно господин Кийбъл, докато ставаше от креслото и отиваше до писалището, не можеше да се уреди? Просто защото той беше безгръбначен червей с омекнали колене и се страхуваше от чифт сиви очи, склонни към смразяване.
Моя скъпа Филис, написа той.
И тук спря. Как, за Бога, щеше да й го съобщи! Ама че писмо! Господин Кийбъл се хвана с две ръце за главата и изстена на глас.
— Здравей, чичо Джо!
Писмописецът, обръщайки се бързо, съзря без капка удоволствие племенника си Фредерик, застанал до креслото му. Изгледа го гневно, защото беше не само раздразнен, ами и стреснат. Не чу отварянето на вратата. Сякаш зализаният младеж бе изскочил от дупка в пода.
— Влязох през прозореца — обясни Достопочтеният Фреди. — Кажи ми, чичо Джо…
— Добре де, какво има?
— Кажи ми, чичо Джо — продължи Фреди, — можеш ли да ми заемеш хиляда лири?
Господин Кийбъл изквича като ощипан пекинез.
3
Докато господин Кийбъл със зачервени очи и извън себе си от вълнение се надигаше бавно от креслото, започнал да се надува като апоплектичен червен балон, племенникът му умолително вдигна ръка. На Достопочтения Фреди започна да става ясно, че може би не изложи искането си с необходимия такт.
— Почакай секунда! — примоли се бързо той. — Не започвай, преди да съм обяснил.
Господин Кийбъл изрази чувствата си с гръмовно изсумтяване.
— Обясни тогава!
— Явно започнах не откъдето трябва. Не биваше да те цапардосвам така с подобна сума. Истината е, чичо Джо, че имам план. Давам ти думата си, че ако отложиш апоплектичния удар — продължи Фреди, оглеждайки ферментиращия роднина с известно безпокойство, — ще мога да те включа в нещо безпогрешно. И само питам, в случай че този план, за който говоря, според теб си струва хилядата лири, ще ми ги бутнеш ли? Аз съм навит да го изложа пред теб и да предоставя на честността ти да обере парсата, ако прецениш, че си струва.
— Хиляда лири!
— Приятна кръгла сумичка — подтикна го Фреди угоднически.
— Защо — поиска да узнае господин Кийбъл, донякъде дошъл на себе си — искаш хиляда лири?
— Че кой не иска, ако е въпросът? — философски вметна Фреди. — Но аз нямам нищо против да ти кажа специалната си причина, поради която ми трябват точно в този момент, ако се закълнеш да си затваряш човката пред родителя.
— Ако имаш предвид, че желаеш да не повторя пред баща ти каквото смяташ да ми съобщиш доверително, на мен, естествено, и през ум не би ми минало да го сторя.
Фреди изглеждаше озадачен. Не случайно не му викаха Фреди Бързото.
— Не ми стана ясно — призна той. — Какво ще рече това — ще му кажеш или няма да му кажеш?
— Няма да му кажа.
— Добрият стар чичо Джо! — въздъхна Фреди с облекчение. — Ти си върхът! Винаги съм го казвал. Тогава слушай — запознат ли си с патърдията около, неотдавнашната ми загуба на конните състезания?
— Да.
— Между нас казано, загубих петстотин от най-добрите. И ще ти задам само един простичък въпрос. Защо ги загубих?
— Защото си безподобно магаре.
— Е, да — съгласи се Фреди, като поразмисли над твърдението, — и това може да се каже. Но защо бях магаре?
— Господи! — възкликна ядосан господин Кийбъл. — Аз да не съм твоят психоаналитик!
— Имах предвид, че ако вникнеш обстойно в нещата, ще откриеш, че аз загубих всички тези мангизи просто защото стоях от погрешната страна на оградата. Залагането на коне не е доходоносно. Единственият начин да се направят пари е да станеш букмейкър и аз точно това ще сторя, ако се разделиш с въпросната хилядарка. Мое приятелче, с което бяхме заедно в Оксфорд, работи при букмейкъри и те са готови да ме включат, ако изкихам хиляда лири. Само че трябва да ги уведомя бързо, защото предложението няма да е валидно дълго време. Ти нямаш представа какво натискане пада за този вид работа.
Господин Кийбъл, който полагаше известни усилия да вмъкне някоя дума по време на тази тирада, най-сетне успя да заговори.
— И ти сериозно предполагаш, че аз бих… Но какъв смисъл има да си губим времето с приказки? Аз не съм в състояние да сложа ръка на споменатата от теб сума. Де да можех — додаде господин Кийбъл с копнеж. — Само да можех… — И погледът му се отклони към писмото върху бюрото, в което бе стигнал до „Моя скъпа Филис“ и там запецна.
Фреди го зяпаше с топло съпричастие.
— Запознат съм с положението ти, чичо Джо, и дяволски ми е криво за теб. Имам предвид леля Констанс и всичко останало.
— Какво! — Колкото и тягостно да се виждаше на господин Кийбъл финансовото му здраве, поне му оставаше утешителното предположение, че то е тайна за всички освен него и жена му. — Какво искаш да кажеш?
— Ами знам, че леля Констанс стиска златото в мъртва хватка и държи юздите на харчовете. И ако питаш мен, е срамота, дето отказва да помогне на горката стара Филис. Едно момиче — додаде Фреди, — което винаги съм харесвал. Направо безобразие. Защо, по дяволите, да не се омъжи за онзи Джаксън? В края на краищата любовта вода не става — заключи разпалено Фреди, който имаше категорично становище по този въпрос.
Господин Кийбъл издаваше странни преглъщащи звуци.
— Може би трябва да поясня — усети се Фреди, — че си пушех кротко след закуска там под прозореца и чух всичко от игла до край — как ти и леля Констанс се разправяхте за Филис, а после ти безуспешно се опита да привлечеш вниманието на родителя.
Господин Кийбъл побълбука известно време.
— Ти… ти си подслушвал! — успя да процеди накрая.
— И слава Богу — каза Фреди със сърдечност, ненакърнена от откровено кръвнишкия поглед, от който всеки по-чувствителен младеж би се опърлил, — защото измъдрих хитроумен план.
Мнението на господин Кийбъл за умствените данни на Достопочтения в никой случай не бе изложено на опасност да си удари главата в тавана. Ако последният не го бе сварил в такава покруса, той надали щеше да си губи времето да задълбава в подробностите на този план, чието споменаване току проблясваше в изказванията на Фреди като Хелиева комета. Но за да дадем представа доколко бе смазан в момента, сме принудени да признаем, че в разтревожените му очи, макар и неохотно, все пак проблесна слаб лъч на надежда.
— План? Искаш да кажеш план, който ще ми помогне да се измъкна от… от създалото се затруднение?
— И още как! Ти искаш най-добрите места в залата, а ние разполагаме с тях. Искам да кажа — продължи Фреди да тълкува тези странни думи, — че ти трябват три хиляди лири, а аз мога да ти кажа как да ги набавиш.
— Тогава бъди любезен да започнеш по същество — кисело каза господин Кийбъл, отвори вратата, озърна се внимателно навън, затвори я отново, прекоси стаята и се погрижи за херметизацията на прозореца.
— Става малко задушно, но може би имаш право — каза Фреди, наблюдавайки тези манипулации. — Добре, историята е следната, чичо Джо. Помниш какво каза на леля Констанс — дето нищо чудно някой да се вмъкне в къщата и да й задигне колието.
— Помня.
— Ами защо не?
— Защо не какво?
— Защо да не си ти?
Господин Кийбъл изгледа племенника си с неприкрито изумление. Той беше подготвен за гламавост, но тази надминаваше очакванията му.
— Да открадна колието на жена си!
— Точно така. Я колко си схватлив! Задигаш колието на леля Констанс. Защото, забележи — продължи Фреди и така забрави уважението, дължимо от племенник, че си позволи силно да тупне чичо си по гърдите, — че ако съпруг задигне нещо от жена си, това не е кражба. Такъв е законът. Научих го от един филм.
Достопочтеният Фреди много си падаше по филмите. Способен бе от пръв поглед да различи суперфилм от супер суперфилм и това, което не знаеше за неблаговерните съпруги и разюзданите клубни членове, можеше да се побере в един ред субтитри.
— Ти май не си с всичкия си! — изръмжа господин Кийбъл.
— Няма да ти е трудно да го докопаш. А щом това стане, всички ще са щастливи. Ти само ще попълниш чек за ново колие за леля Кони, което ще я направи щастлива като пойна птичка, пък и ще си вдигнеш малко рейтинга пред нея, ако ме разбираш. И ти остава другото колие, задигнатото, за да играеш с него. Нали загряваш? Можеш да го продадеш тайно, да изпратиш на Филис нейните три хиляди, да ми бутнеш моята хилядарка и дори ще ти артиса малка, но сладка сумичка, която можеш да скъташ някъде по-надалеч от леля Кони. Върши голяма работа — поясни Фреди — при неотложни и извънредни нужди.
— Ти май не си…
Господин Кийбъл се канеше да повтори предишната си забележка, когато внезапно прещрака, че въпреки предрешеното си мнение, младият мъж си беше много дори с всичкия. Планът, по чийто адрес се канеше да изпръхти презрително, бе тъй брилянтен и същевременно прост, че изглеждаше почти невероятно неговият радетел да го е изработил без намеса отвън.
— Не е мой — призна Фреди скромно, сякаш в отговор на мисълта. — Видях веднъж почти същото в един филм. Само че там човекът, ако си спомням добре, искаше да подхлъзне застрахователната компания и задигна акции, а не колие. Но принципът е същият. Е, чичо Джо? Какво ще кажеш? Струва ли това хиляда лири?
Въпреки че собственоръчно се погрижи да затръшне вратата и прозореца, господин Кийбъл не можа да не се огледа конспиративно наоколо. Те разговаряха тихо, но сега думите му излязоха като едва доловим шепот.
— Възможно ли е наистина да се осъществи?
— Ами да, какво, по дяволите, ще ти попречи? Можеш да го свършиш за нула време. А красотата на цялата работа е в това, че ако те спипат, никой нищо не може да ти каже, защото, ако съпруг свие нещо от жена си, не се брои за кражба. Закон.
Изявлението, че при посочените обстоятелства никой нищо не можел да му каже, според господин Кийбъл тъй съществено се разминаваше с фактите, че той се почувства принуден да възрази.
— Леля ти ще има доста какво да каже — отбеляза той печално.
— Ъ? А да, схващам мисълта ти. Е, риск печели, риск губи. В края на краищата шансът тя да научи е нищожен.
— Но съществува.
— Е, да.
— Фреди, момчето ми — каза господин Кийбъл разтреперано, — не ми стиска!
Представата как неговите хиляда лири му се изплъзват така впечатли Фреди, че той се изрази спрямо по-възрастния мъж с маниер, твърде неподходящ за разликата в годините им.
— Ама чакай, не бъди такъв заек!
Господин Кийбъл поклати глава.
— Не — повтори той. — Не ми стиска.
По всичко личеше, че преговорите са достигнали мъртва точка, но Фреди, пътеводен от хилядата си лири, беше прекалено материално стимулиран, за да допусне такъв скапан край на един тъй многообещаващ заговор. Докато стоеше там и се мусеше на шубето на чичо си, една идея го осени.
— Сетих се! — извика той.
— Не крещи така! — изстена изтерзаният господин Кийбъл.
— Сетих се какво трябва да направим — повтори Фреди с Дрезгав шепот. — Какво ще кажеш, ако аз гепя колието?
— Какво!
— Какво ще кажеш ако…
— Ще го направиш ли? — Надеждата, помръкнала от лицето на господин Кийбъл, изгря отново. — Момчето ми, наистина ли ще го направиш?
— За хиляда лири ще го направя и тиролски танци ще играя.
Господин Кийбъл сграбчи ръката на младия си роднина и трескаво я замачка.
— Фреди — зашепна той, — в момента, в който поставиш колието в ръцете ми, аз ще ти дам не хиляда, а две хиляди лири.
— Чичо Джо — изрече Фреди със същата страст, — договорихме се!
Господин Кийбъл избърса чело.
— Мислиш ли, че ще се справиш?
— Да се справя? — Фреди тихо се засмя. — Ти само ме гледай!
Господин Кийбъл отново замачка сърдечно ръката му.
— Трябва да изляза и да глътна малко въздух — каза той. — Целият треперя. Мога ли наистина да оставя тази работа в ръцете ти, Фреди?
— Иска ли питане!
— Добре. Тогава довечера ще пиша на Филис, че може и да изпълня желанието й.
— Не „може“! — възкликна Фреди с леко сърце. — Подходящата дума е „ще“. Дяволско „ще“! Айларипи!
4
Радостта е силно лекарство, но подобно на други лечебни средства притежава несъмнения недостатък, че ободрителното й въздействие рядко издържа на проверката на времето. В продължение на може би десет минути, след като чичо му го остави, Фреди Трипуд седя, или по-скоро полулежа в креслото в състояние на екстаз. Той се чувстваше силен, деен и готов за подвизи. След това постепенно като смразяващ вятър започна да го обзема съмнение — отначало почти незабележимо, после все по-настойчиво, докато след четвърт час се озова в прегръдките на силно изразено неверие в себе си. Или ако се изразим по-малко елегантно, той страдаше от извънредно силен пристъп на изстиване на краката.
Колкото повече размишляваше над възнамеряваното рисковано начинание, толкова по-непривлекателно му се струваше то. Въображението му не беше особено живо, но дори той успя да си представи с гробовна яснота ужасяващия провал, който щеше да последва, ако го пипнеха да краде диамантеното колие на леля си Констанс. Нормалната джентълменска почтеност щеше в такъв случай да запечати устните му относно съучастието на чичо Джо. И даже ако — което бе вероятно да се случи — нормалната почтеност му изневереше пред лицето на кризата, разумът му подсказваше, че чичо Джо положително ще отрече всякакво знание или връзка с безразсъдната постъпка. И тогава къде щеше да се озове той? Затънал до шия в смрадливата тиня. Защото Фреди не можеше да скрие от себе си, че нищо в досегашното му поведение няма да накара най-близките и скъпи нему люде да сметнат за изключена кражбата на роднинското бижу с чисто лични цели.
Присъдата в случай на залавяне щеше да е безкомпромисно заклеймяване.
И все пак цялото му същество въставаше срещу идеята мекушаво да допусне две хиляди лири да му се изплъзнат от пръстите…
Кръстопътищата на един млад човек.
Душевната агония, в която тези размисли го хвърлиха, го накара да скокне от удобните дълбини на креслото и неспокойно да зашари из стаята, при което безцелното бродене му причини болезнен сблъсък с дългата тясна маса, върху която икономът Бийч, спретната душа, имаше навика да подрежда грижливо ежедневниците, седмичниците и списанията, пристигащи в замъка. Сблъсъкът го извади от унеса и той разсеяно сграбчи най-близкия вестник, който се оказа „Морнинг Глоуб“. Върна се в креслото с надеждата да успокои нервите си с внимателен преглед на информацията за конните надбягвания. Защото, макар и оттеглен далеч от всякакво практическо участие в света на гонките, той все още изпитваше слаб меланхоличен интерес да узнае какво предвиждат Капитан Юзда, Главният Коняр, Малкият Умник и останалите вестникарски експерти за голямото събитие на деня. Запали цигара и разтвори вестника.
В следващия момент вместо да премине директно, както обикновено, към последната страница, посветена на спорта, той се завзира със странно пресъхнало гърло в една обява на първата страница.
Обявата беше добре разположена и хвана окото на много други читатели същата тази сутрин. Текстът й целеше привличане на вниманието и го постигаше. Но докато други, които я прочетоха, просто се усмихнаха и си помислиха бегло как е възможно някой да хвърля пари за публикуване на такива врели-некипели във вестника, за Фреди нейното послание се оказа напълно приемливо. То му звучеше Истински. Промитият му от филмите мозък прие обявата за чиста монета.
Тя звучеше както следва:
ОСТАВЕТЕ ВСИЧКО В РЪЦЕТЕ НА СМИТ
Смит ще Ви помогне
Смит е готов на всичко
ИСКАТЕ ЛИ
Някой да управлява делата ви?
Някой да управлява бизнеса ви?
Някой да изведе кучето на разходка?
Някой да убие леля ви?
СМИТ ЩЕ ГО НАПРАВИ
ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО НЕ Е ПРЕЧКА
Каквато и работа да предложите
(Стига да няма нищо общо с риба)
СМИТ ЩЕ Я СВЪРШИ
Адрес за поръчки: до Р. Смит, П. К. 365
ОСТАВЕТЕ ВСИЧКО В РЪЦЕТЕ НА СМИТ
Фреди изпусна вестника и си пое дълбоко въздух. Вдигна го отново и прочете втори път обявата. Да, звучеше добре.
Нещо повече — тя бе неприкрит отговор на молитва. В този именно момент Фреди много живо осъзна, че се нуждае от партньор, който да сподели рисковете на начинанието, с което тъй безразсъдно се бе нагърбил. По-скоро не толкова да ги сподели, колкото изцяло да ги свали от раменете му. А такъв партньор не само че се появи, но и се постави в негово разпореждане. Чичо Джо щеше да му даде две хиляди, ако увенчаеше с успех мероприятието. Този човек от обявата сигурно щеше да е очарован да се включи за няколко стотачки…
Две минути по-късно Фреди седеше зад бюрото и пишеше писмо. От време на време страхливо се озърташе през рамо към вратата. Но къщата тънеше в мълчание. Никакви крадливи стъпки не прекъснаха заниманието му.
5
Фреди излезе навън в градината. Не се отдалечи много, когато някъде отблизо ветрецът довя до ушите му забележка на висок глас относно шотландския инат, която можеше да има само един източник. Той ускори крачка.
— Здравей, родителю.
— Е, Фредерик?
Фреди пристъпваше от крак на крак.
— Кажи ми, родителю, мислиш ли, че мога да те придружа до града днес следобед?
— Какво!
— Работата е там, че трябва да отида на зъболекар. Не съм ходил много отдавна.
— Не виждам защо е необходимо да ходиш на лондонски зъболекар. Има един превъзходен специалист в Шрусбъри и ти знаеш, че силно се противопоставям на всяко твое отиване в Лондон.
— Ама моят човек познава зъбите ми като кътните си зъби. От дете ходя при него. Всеки, който разбира нещо от тези неща, ще ти каже, че най-голямата грешка е да се бръмчи между различни зъболекари.
Вниманието на лорд Емсуърт вече се връщаше към чакащия Макалистър.
— Добре де, добре.
— Ужасно ти благодаря, родителю.
— Но настоявам за едно нещо, Фредерик. Не мога да те оставя да скиториш цял ден из Лондон. Искам да хванеш обратния влак в дванадесет и петдесет.
— Дадено, родителю.
— Вслушай се в разума, Макалистър — каза Негова светлост. — Само това искам да направиш — вслушай се в разума…
Втора глава
СМИТ ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА
1
Горе-долу по времето, когато влакът на лорд Емсуърт, профучавайки бързо с него и сина му към Лондон, измина половината разстояние, един много висок, много слаб и много сериозен млад мъж, безупречен с чисто новия си цилиндър и официално сако с изящна кройка, изкачи стъпалата на къщата на Уолингфорд Стрийт № 18 в лондонския квартал Западен Кенсингтън и позвъни на входната врата. След това свали цилиндъра, докосна леко челото си с копринена кърпичка, защото следобедното слънце не жалеше сили, и се огледа наоколо с нескрита погнуса.
— Ама че квартал! — промърмори той.
Малко естети биха заспорили с него. Когато великата революция срещу лондонската грозотия най-сетне избухне и ревящи орди художници и архитекти, вбесени до краен предел, поемат закона в свои ръце и се юрнат из града да палят и рушат, на Уолингфорд Стрийт в Западен Кенсингтън със сигурност няма да й се размине кибритената клечка. Тази улица отдавна би трябвало да бъде срината из основи. Защото, макар и да притежава определени достойнства от низко и практично естество, бидейки наемно достъпна и в близост до метрото, дори родната й майка не би могла да й отрече нейната ослепителна грозота. Разположена посред един от онези райони, където Лондон избухва в екзема от червени тухли, тя се състои от два успоредни реда къщи-близнаци, всяка с проскубан жив плет отпред. Чувствителни млади импресионисти от артистичната колония горе към Холанд Парк можеха да бъдат видени понякога да се препъват из нея със закрити с длани очи, шепнейки през стиснати зъби: „Докога? Докога?“
Една дребна прислужница се появи в отговор на звънеца и застана втрещена, докато посетителят, изваждайки монокъл, го поставяше на дясното си око и я оглеждаше през него.
— Доста е топло днес — каза сърдечно той.
— Да, сър.
— Но приятно — продължи младият мъж. — Кажи ми, госпожа Джаксън вкъщи ли е?
— Не, сър.
Младият мъж въздъхна.
— Е, трябва винаги да помним, че тези разочарования ни се изпращат поради някаква основателна причина. Те несъмнено ни правят по-духовни. Ще я осведомиш ли, че съм идвал? Името ми е Смит.
— Да, сър.
— Прекрасно! — каза младият мъж, изтупвайки прашинка от ръкава на сакото си. — Прекрасно! Прекрасно!
И с учтив поклон той слезе от стъпалата и тръгна надолу по улицата. Нисичката прислужница, след като го проследи с облещени очи, докато го изгуби от поглед, затвори вратата и се върна в кухнята си.
Смит продължи да се разхожда съзерцателно. Приятната топлина на следобеда го разнежваше. Той тихо си тананикаше и спря чак в края на улицата, когато млад мъж на негова възраст изскочи бързо иззад ъгъла и почти се блъсна в него.
— Съжалявам — каза младият мъж. — Здравей, Смит.
Смит го гледаше с благосклонна обичливост.
— Другарю Джаксън — каза той, — добра стига. Единственият човек, когото бих искал да срещна. Да отскочим някъде, другарю Джаксън, ако ангажиментите ти позволяват, и да възстановим тъканите си с по чаша чай. Аз се надявах да се отбия у семейство Джаксън и да си изпрося чашка, но ме осведомиха, че жена ти е излязла.
Майк Джаксън се разсмя.
— Филис не е излязла. Тя…
— Не е излязла? Тогава — каза Смит наскърбено — мръсен номер е погоден днес. Защото ме върнаха от вратата. Няма да преувелича, ако кажа, че ми биха дузпата. Това ли е прехваленото Джаксъново гостоприемство?
— Филис е поканила на чай някои от старите си съученички — обясни Майк. — Нареди на прислужницата да казва на всички, че я няма. Дори аз не съм допуснат.
— Достатъчно, другарю Джаксън! — каза удовлетвореният Смит. — Нито дума повече. Щом самият ти си бил изритан, въпреки цялата обич, почит и подчинение, обещани от жена ти пред олтара, кой съм аз да се оплаквам? А и като поразмисли, човек може да се утеши с мисълта, че евтино сме се отървали. Тези сбирки на стари съученички не са преживяването, в което нашего делови брата би се дал драговолно да го натикат. Макар и да сме първокласна компания, другарю Джаксън, ние несъмнено бихме им се пречкали из краката. Предполагам, че разговорът ще се състои изключително от спомени за скъпото старо училище, как тайно са си сръбвали какао в общите спални и какво е казала учителката по обноски, когато спипала Анджела да дъвче тютюн в храсталака. Да, струва ми се, че не сме изпуснали много… Между другото не съм очарован от новия ти дом. Вярно, че го видях само отвън, но… Не, нямам високо мнение за него.
— Най-доброто, което можем да си позволим.
— И кой — каза Смит — съм аз да дразня приятеля си от детинство заради неговата честна бедност? Особено когато сам съм на ръба на нищетата.
— Ти?
— Лично аз. Този тих, стенещ звук, който чуваш, е от дивия вълк, лагеруващ на прага ми.
— Аз пък мислех, че твоят чичо ти плаща добра заплата.
— Така беше. Но ние с чичо скоро ще се разделим. Отсега нататък той, така да се каже, ще поеме по горния път, а аз по долния. Ще вечерям с него довечера и с кафето ще му сервирам лошата новина, че възнамерявам да си подам оставката. Той несъмнено е бил убеден, че ми прави несравнима услуга, вземайки ме в рибния си бизнес, но дори повече от скромния ми опит във фирмата ме убеди, че това поле на действие не подхожда на творческия ми темперамент. Из клубовете вече се шепне: „Смит не е намерил своята ниша!“ Аз не съм — продължи Смит — неразумен човек. Съзнавам, че човечеството трябва да бъде снабдявано с риба. Самият аз нямам нищо против рибата в чинията си за предястие. Но да бъда свързан професионално с фирма, която борави с рибата в суров вид, не е моята представа за жизнено поприще. Напомни ми да ти разкажа някой път какво значи да се измъкнеш от леглото в четири сутринта, за да се явиш на рибената борса в Билингсгейт. Да, има пари в рибата — чичо ми е живото доказателство, — но аз чувствам, че трябва да има и други пътища за един умен млад мъж. Край на рибата довечера.
— Какво ще правиш тогава?
— Това, другарю Джаксън, е повече или по-малко в скута на боговете. Мисля утре сутринта да се разходя до някое бюро за наемане на незаета ръка и да видя в какво състояние е пазарът за умни млади мъже. Знаеш ли някое добро бюро?
— Филис винаги ходи при госпожица Кларксън на Шафтсбъри Авеню.
— Госпожица Кларксън на Шафтсбъри Авеню. Ще го запомня… Междувременно да те питам — чете ли днешния „Морнинг Глоуб“?
— Не. Защо?
— Дадох една обява в него, в която изразих желание или по-скоро нетърпение да се заема с всяко начинание, нямащо нищо общо с рибата. Очаквам със сигурност купища предложения. Ще прегледам купчината и ще избера най-апетитните.
— Доста е трудно да се намери работа тези дни — каза Майк със съмнение.
— Не и ако можеш да предложиш нещо изключително добро.
— Ти какво можеш да предложиш?
— Услугите си — каза Смит с укор.
— Като например?
— Като всичко. Аз не поставих ограничения. Би ли хвърлил един поглед на моя манифест? Имам екземпляр в джоба си.
Смит измъкна от безупречното си сако един сгънат лист.
— Ще се радвам да чуя мнението ти, другарю Джаксън. Често съм казвал, че със здравия си практичен усет ти си единствен по рода си. Мнението ти би трябвало да е безценно.
Обявата, която преди няколко часа така наелектризира Достопочтения Фреди Трипуд в пушалнята на замъка Бландингс, изглежда оказа върху Майк, чийто ум беше от безстрастния и сериозен тип, твърде различно въздействие. Той свърши прочета й и се ококори, лишен от ума и дума.
— Спретната, нали? — обади се Смит.
— Искаш да кажеш, че ще публикуваш подобен бълвоч във вестника? — не вярваше Майк на ушите си.
— Аз вече я публикувах. Утре сутрин несъмнено ще съм приключил със сортирането на първата партида отговори.
Чувствата на Майк го върнаха към фразеологията на училищните дни.
— Ти си все същото безподобно магаре!
Смит върна изрезката в джоба на сакото си.
— Наскърбяваш ме, другарю Джаксън — наскърби се той. — Не очаквах подобно тесногръдие. Дори допуснах, че ще си потрошиш краката от търчене презглава към редакцията на вестника, за да им тикнеш в ръцете своята обява. Но дори ти не си в състояние да укротиш моя несломим дух. Около Кенсингтън се носи вик: „Смит е на път!“ В каква посока, викът е пропуснал да отбележи, но бъдещето ще хвърли светлина върху това бяло петно. А сега, другарю Джаксън, нека се вмъкнем в чайната отсреща и да вдигнем тост за успеха на предприятието с чаша горещ чай. Имах особено тежка сутрин днес сред цацата, та се нуждая от освежаване.
2
След като Смит оттегли забележителната си персона, настъпи интервал от може би двадесет минути, преди нещо друго да освежи дрипавостта на Уолингфорд Стрийт. Летаргията на следобеда бе обзела улицата напълно. Само понякога каручката на търговец изтрополяваше зад ъгъла и от време на време се появяваха котки, дебнещи целенасочено сред вечнозелените храсти. Но в пет без десет една много млада дама, да не кажем момиче, изтича по стъпалата на номер 18 и позвъни на вратата.
Беше средна на ръст, много изправена и стройна, а хубавата коса, веселата усмивка и момчешката гъвкавина на тялото й допринасяха за общото впечатление на бодро безгрижие и слънчева лъчезарност, подчертана от факта, че подобно на всички момичета, търсещи вдъхновение от Париж за роклите си през този сезон, и тя се беше издокарала в черно.
Дребната прислужница се появи за пореден път.
— Госпожа Джаксън вкъщи ли е? — попита момичето. — Предайте й, че госпожица Халидей я търси.
— Да, госпожице.
Една врата в дъното на тесния коридор се отвори.
— Ти ли си, Ива?
— Здравей, Фил.
Филис Джаксън изхвърча по коридора като розов лист, духнат от вятъра, и се хвърли в прегръдката на Ива. Тя беше дребна и крехка, с големи кафяви очи под облак тъмна коса. Имаше тъжен поглед и повечето й познати изпитваха желание да я погалят. Ива неизменно я галеше по кожата — още от първите им съвместни дни в училище.
— Закъснях или съм подранила? — попита Ива.
— Ти си първата, но няма да чакаме. Джейн, ще донесеш и чая в гостната?
— Да, госпожо.
— И запомни, че не искам да виждам никого през остатъка от следобеда. Ако някой дойде, казвай, че ме няма. Освен госпожица Кларксън и госпожа Мактод, разбира се.
— Да, госпожо.
— Коя е госпожа Мактод? — поинтересува се Ива. — Да не е Синтия?
— Да. Нали знаеш, че тя се омъжи за Ролстън Мактод, канадския поет, и замина за Канада?
— Чух, че е в Канада, но не знаех, че се е омъжила. Странно как губиш връзка с най-добрите си приятелки. Даваш ли си сметка, че не сме се виждали поне от две години?
— Знам. Това е направо ужасно! Взех адреса ти от Елза Уентуърт преди два или три дни, а Кларки ми съобщи, че Синтия е тук със съпруга си, та си помислих колко ще е хубаво да си направим редовното събиране. Ние трите бяхме такива приятелки в добрите стари дни… Спомняш си Кларки, нали? Госпожица Кларксън, която ни преподаваше литература.
— Да, разбира се. Къде я видя?
— Ами ние често се виждаме. Тя сега управлява една агенция за набиране на работна ръка и аз ходя там минат-неминат две седмици, за да си намеря нова прислужница. Тя ми осигури Джейн.
— Съпругът на Синтия ще дойде ли с нея?
— Не. Исках да сме само ние четирите. Познаваш ли го? Ама разбира се, че не. Това е първото му посещение в Англия.
— Познавам поезията му. Той е голяма знаменитост. Синтия има късмет.
Двете влязоха в гостната, претъпкана с неизменните ковьорчета, восъчни цветя и порцеланови кученца, които са неотделима част от евтините мебелирани квартири. Ива, макар че фасадата на номер 18 би трябвало да я подготви за всичко това, не успя да потисне лекото си потръпване, когато улови погледа на най-впечатляващото кученце, облещено срещу нея върху полицата над камината.
— Не ги гледай — препоръча й Филис, проследявайки погледа й. — Аз по цял ден се опитвам да не ги виждам. Ние току-що се нанесохме и нямах време да преподредя. Ето го чаят. Много добре, Джейн, остави го тук долу.
Ива седна. Тя беше озадачена и любопитна. Изрови от паметта си училищните дни и си спомни тогавашната Филис като почти неприлично богата. Сети се, че тогава тя имаше втори баща милионер. Какво ли бе станало с него? Ива надуши някаква мистерия И по обичайния си прям начин се насочи към разгадаването й.
— Разкажи ми всичко за себе си — каза тя, настанявайки се толкова удобно, колкото й позволяваше свръхоригиналната конструкция на стола. — И помни, не съм те виждала от две години, така че не изпускай нищо.
— Толкова е трудно да реша откъде да започна.
— Ами подписала си писмото си „Филис Джаксън“. Започни тогава с тайнствения Джаксън. Откъде се появи? Последното, което знам за теб, е от една обява в „Морнинг Поуст“ за годежа ти със… забравила съм името, но със сигурност не беше Джаксън.
— Роло Маунтфорд.
— Добре, какво стана с Роло?
— Ами той… се разпадна от само себе си. Може би защото взех, че се омъжих за Майк.
— Духнала си с него, искаш да кажеш?
— Да.
— Господи!
— Ужасно се срамувам, Ива. Отнесох се доста зле с Роло.
— Хич да не ти пука. Мъж с подобно име е създаден да страда.
— Аз никога не съм го обичала истински. Той имаше ужасни воднисти очи…
— Разбирам. Значи си духнала с твоя Майк. Разкажи ми за него. Кой е той? С какво се занимава?
— Ами в момента е директор на училище. Но не харесва тази работа. Иска да се върне отново в провинцията. Когато се запознахме, той беше управител на имение. Собствениците се казваха Смит. Майк е приятел на сина им още от началното училище, а после са следвали заедно в Кеймбридж. Бяха много богати, а имението им беше в съседство със земите на семейство Еджлоу. Аз бях на гости при Мери Еджлоу… помниш ли я от училище? Срещнах Майк за пръв път на танци, после на езда, а след това… е, след това се срещахме всеки ден. Влюбихме се от самото начало, излизахме известно време заедно и после се оженихме. О, Ива, да беше видяла нашата хубава малка къща. Цялата беше потънала в бръшлян и рози, имахме коне, кучета и…
Разказът на Филис прекъсна с едно сподавено преглъщане. Ива я гледаше със съчувствие. Самата тя цял живот бе безпарична и предоволна в своето безпаричие. Беше силна, предприемчива, авантюристично настроена и се опиваше от постоянното възбуждащо усилие да свърже двата края. Но Филис бе едно от онези сладки порцеланови момичета, които грубостта на живота нараняваше, вместо да възпитава. Тя се нуждаеше от удобства и приятна обстановка. Ива погледна навъсено порцелановото кученце, което й се ухили цинично с непоносимо дружелюбие.
— Тъкмо сключихме брак — продължи Филис, — и горкият господин Смит умря. После всичко се разпадна. Предполагам, че е играл на борсата или нещо такова, защото не остави никакви пари и се наложи да продадат имението. Новите собственици имаха племенник, когото назначиха за управител, та Майк трябваше да напусне. Затова сме тук.
Ива зададе въпроса, който искаше да постави още с влизането си в къщата.
— Но какво стана с втория ти баща? Навремето в училище ти имаше богат втори баща. И той ли загуби парите си?
— Не.
— Защо не ти е помогнал тогава?
— Щеше да го направи, ако зависеше от него. Обаче зависи от леля Констанс.
— Коя е тази леля Констанс?
— Аз я наричам леля, но тя всъщност ми е един вид мащеха. Вторият ми баща се ожени отново преди две години. Леля Констанс побесня, когато аз се омъжих за Майк. Тя искаше да се омъжа за Роло. Не ми прости и не позволява на втория ми баща да ни помогне.
— Но как е възможно да е такова безгръбначно желе! — възкликна Ива с възмущение. — Защо не е настоявал? Помня колко много те обичаше.
— Той не е безгръбначно, Ива. Сладур е. Просто се е оставил да го разиграва както си намери за добре. Тя е опасна фурия. Ако рече, може да бъде доста приятна и двамата много се обичат, но понякога е твърда като кремък. — Филис прекъсна разказа си. Входната врата се отвори и се чуха стъпки в коридора. — Кларки пристигна. Дано да е довела Синтия. Не споменавай пред нея нищо от това, което ти разказах, Ива.
— Защо?
— Тя е така майчински загрижена за тези неща. Мило от нейна страна, но…
Ива разбра.
— Много добре. По-късно.
Вратата се отвори и влезе госпожица Кларксън. Прилагателното, което Филис използва за бившата си учителка, беше добре избрано. Госпожица Кларксън излъчваше майчинска загриженост. Тя беше едра, самоуверена и мека и се спусна върху Ива като квачка над пиленцето си още преди вратата да се е затворила зад нея.
— Ива! Колко се радвам да те видя след толкова Много време! Изглеждаш направо неотразима! И толкова благоденстваща. Каква красива шапка!
— Очите ми изтекоха по нея, откакто влезе, Ива — призна си и Филис. — Откъде я имаш?
— От магазина на Мадлин Сойърс на Риджънт Стрийт.
Госпожица Кларксън, след като получи чашата си чай, се възползва от случая, за да каже няколко назидателни думи.
— Както не съм пропускала да отбележа в добрите стари времена, Ива, човек никога не трябва да се отчайва. Помня те в училището, скъпа, бедна като църковна мишка и с никакви изгледи за бъдещето, а ето те сега тук — богата…
Ива се разсмя, стана и целуна госпожица Кларксън. Съжаляваше, че се налага да внесе дисонанс в концерта, но нямаше как.
— Ужасно съжалявам, Кларки, скъпа — каза тя, — но явно съм те заблудила. Аз съм си все така бедна. Дори ако искаш да знаеш, когато Филис ми каза за твоята агенция, аз си набелязах да дойда при теб и да те попитам дали нямаш да ми предложиш нещо. Например гувернантка на някое малко ангелче. Или може би разполагаш с писател, който търси кой да му отговаря на писмата и да лепи в албум вестникарските рецензии за книгите му.
— О, скъпа моя! — Госпожица Кларксън беше покъртена. — Аз пък се надявах… Тази шапка…
— Тъкмо шапката е виновна. Не ми беше работа дори да мечтая за нея, но я зърнах на витрината и няколко дена пъшках по нея, докато накрая се предадох. А после, сама разбираш, ми се наложи да се облека в тон — да купя подходящи обувки и рокля. Това си бе чиста оргия и сега се срамувам от себе си. Твърде късно, както обикновено.
— Ти винаги си била буйно и поривисто дете.
— А когато всичко свърши и отново изтрезнях, открих, че са ми останали само няколко лири, които по никакъв начин нямаше да ми стигнат до пристигането на спасителния отряд. Така че след кратък, но задълбочен размисъл, реших да инвестирам жалките си финансови останки.
— Надявам се, че си избрала нещо сигурно?
— И аз така си мислех. „Спортен експрес“ го нарече „Днешното безопасно залагане“. Имам предвид Скокливия Уили в надбягването от два и половина миналата сряда в Сандаун.
— Божичко!
— Това си казах и аз, когато бедният стар Уили докрета шести. Но няма полза от вайкане. Трябва просто да си намеря някаква работа, за да изкарам до издръжката, която получавам всяко тримесечие. А това ще рече чак през септември… Но стига сме говорили за работа. Утре ще дойда направо в офиса ти, Кларки… Къде е Синтия? Не я ли доведе?
— Да, аз мислех, че ще вземеш Синтия на идване — обади се и Филис.
Ако можем да кажем, че чутото от Ива относно финансовото й състояние наскърби госпожица Кларксън, то споменаването на Синтия я хвърли направо в лапите на злочестието. Ива и Филис размениха недоумяващи погледи.
— Да не би да сме неприлично весели — каза Ива след моментна пауза, прекъсвана само от приглушеното хлипане на бившата й учителка, — имайки предвид, че това би трябвало да е една радостна среща? Какво е станало със Синтия?
— Бедната, скъпа Синтия! — изстена госпожица Кларксън. — Тя се омъжи.
— Не виждам нищо лошо в това, Кларки. Ако още няколко безопасни залагания не успеят, вероятно ще се наложи самата аз да се юрна навън да се омъжвам. За някой хубав, богат мъж, който ще ме глези.
— Ива, скъпа моя — примоли се госпожица Кларксън с блеещ от уплаха глас, — моля те, внимавай за кого се омъжваш. Всеки път, като чуя за сватбата на някое от моите момичета, умирам от ужас да не се случи най-лошото и тя, без да знае, да прекрачи ръба на някоя ужасна пропаст!
— Надявам се, че не споделяш вижданията си с булките. Това би хвърлило сянка върху сватбените тържества. Синтия да не е паднала в ужасна пропаст? Току-що казвах на Филис, че й завиждам на късмета да се омъжи за такава знаменитост като Ролстън Мактод.
Госпожица Кларксън преглътна.
— Този мъж е демон! — каза тя съкрушено. — Току-що оставих бедната Синтия да се къпе в сълзи в хотел „Кадоган“… Тя има много приятна тиха стая на четвъртия етаж, макар че килимът не е в тон с тапетите… Беше с разбито сърце, бедното дете. Направих каквото можах, за да я утеша, но напразно. Винаги си е била тъй чувствителна. Трябва да се върна при нея. Дойдох само защото не исках да ви разочаровам, мои скъпи момичета…
— Защо? — каза Ива с тиха настойчивост. Тя знаеше от опит, че госпожица Кларксън, ако не я притиснеш здраво, ще се върти и суче около въпроса, без дори да го докосне.
— Защо? — повтори госпожица Кларксън, сякаш думата беше нещо тежко, цапардосало я неочаквано.
— Защо плачеше Синтия?
— Нали това ти разправям, скъпа. Онзи мъж я напуснал!
— Напуснал я!
— Те се скарали и той направо си тръгнал от хотела. Това станало онзи ден и оттогава не се е връщал. Днес следобед изпратил кратка бележка, с която съобщил, че вече никога няма да се върне. Тайно и по най-непочтен начин уредил преместването на багажа си в една куриерска агенция, откъдето да бъде препратен неизвестно къде. От него вече ни звук, ни стон.
Ива зяпна. Тя не беше подготвена за такива важни новини.
— Но за какво са се скарали?
— Синтия, бедното дете, беше прекалено развълнувана, за да ми каже.
Ива стисна зъби.
— Какво животно!… Горката Синтия… Да дойда ли с теб?
— Не, скъпа, по-добре да се погрижа за нея сама. Ще й предам да ти пише кога може да те види. Трябва да тръгвам, Филис.
Ива почака в гостната, докато вратата хлопна и Филис се върна при нея. Филис беше по-тъжна от всякога. Тя с такова нетърпение бе очаквала това събиране. Двете момичета помълчаха известно време.
— Мъжете са такива чудовища! — каза Ива накрая.
— Майк — каза Филис замечтано — е същински ангел.
— Да, нека поговорим за теб и Майк. Когато Кларки влезе, ти тъкмо ми разказваше за втория си баща и защо той не можел да ти помогне. А аз си помислих, че не си изложила достатъчно добре каузата си пред него. Между другото, забравих името му.
— Кийбъл.
— Според мен трябва да му пишеш и да му разкажеш подробно в какво тежко положение се намираш. Той може да е останал с впечатлението, че ти все още тънеш в разкош и не се нуждаеш от помощ. Майк не е виновен за сегашното ви затруднение. Той се е оженил за теб, когато е имал добра работа, и не е виновен, задето я е загубил. Аз бих му писала, Фил. Притисни го.
— Вече го направих. Предложиха на Майк прекрасна възможност, ферма в Линкълншир. Крави и други подобни. Тъкмо каквото иска и с каквото би се справил. Трябват ни само три хиляди лири, но се опасявам, че нищо няма да излезе.
— Заради леля ти Констанс?
— Да.
— На твое място щях да изтъркам прага им, докато не ми дадат парите, за да се отърват от мен. Как е възможно в наши дни да изхвърлиш на студа някого, задето не ти е играл по гайдата? Защо да не се омъжиш за мъжа, когото обичаш? Веднага върви да се оковеш за техния парапет с белезници и започни да виеш като куче, докато не изтърчат навън с чековите си книжки в ръце, само и само да имат спокойствие. В Лондон ли живеят?
— В момента са в Шропшир в замъка Бландингс.
Ива подскочи.
— Боже милостиви!
— Леля Констанс е сестра на лорд Емсуърт.
— Та аз отивам в Бландингс само след няколко дни!
— Не може да бъде!
— Те ме наеха да каталогизирам библиотеката на замъка.
— Но, Ива, ти току-що помоли Кларки да ти намери някаква работа! Тя го прие съвсем сериозно.
— И правилно. Работата ми в Бландингс има един сериозен недостатък. Познаваш ли втория син на лорд Емсуърт, Фреди Трипуд?
— Разбира се.
— Той е недостатъкът. Иска да се жени за мен, а аз не споделям това му намерение. Та в тази връзка се питах дали една такава приятна и лесна работа, която ще ме осигури до септември, е в състояние да компенсира досадата час по час да отказвам на бедния Фреди. Трябваше да помисля за това от самото начало, разбира се, още когато той ми писа да кандидатствам за работата, но бях в такъв възторг от перспективата за редовна работа, че не ми дойде на ума. После взех да се колебая. Той е упорит и не се дава лесно. Предлага брак от рано сутринта до късна доба и нищо не е в състояние да го обезсърчи.
— Къде си се запознала с него?
— На едно театрално парти преди два месеца. Той живееше в Лондон тогава, но внезапно изчезна и след време получих сърцераздирателно писмо, обясняващо, че е задлъжнял и баща му го прибрал в Бландингс, който очевидно покрива представата на Фреди за преизподнята. Светът явно е тъпкан с коравосърдечни роднини.
— Не бих нарекла лорд Емсуърт коравосърдечен. Ще видиш колко ще ти хареса. По-скоро е завеян и заблеян. През цялото време се тутка насам-натам, главно из градината. Но леля Констанс едва ли ще ти допадне. Естеството на работата ти обаче няма да налага често да се срещате.
— Кого ще срещам често… освен Фреди, разбира се?
— Вероятно господин Бакстър, секретаря на лорд Емсуърт. Прилича на пещерен човек с очила.
— Не ми звучи привлекателно. Но замъкът, казваш, е приятен?
— Великолепен. На твое място бих отишла, Ива.
— Нямах това намерение, но след като ми разказа за господин Кийбъл и леля Констанс, промених решението си. Ще трябва да се отбия утре при Кларки да й кажа, че съм се оправила и няма да имам нужда от помощта й. Ще поема тъжния ти случай, скъпа. Ще отида в Бландингс и ще настъпвам втория ти баща по петите… Ела да ме изпратиш до вратата, защото иначе ще се изгубя из величествените коридори… Сигурно няма да ми позволиш да потроша онова порцеланово куче, преди да си тръгна? Добре де, не пречи да попитам и да помечтая.
Дребната прислужница изникна в коридора и ги заговори.
— Забравих да ви кажа, госпожо, че един джентълмен ви търсеше. Казах му, че ви няма.
— Правилно, Джейн.
— Каза, че името му е Смит, госпожо.
Филис нададе вой.
— О, не! Колко жалко! Толкова исках да се запознаеш с него, Ива. Само да бях разбрала, че е идвал.
— Смит? — попита Ива. — Името ми звучи познато. Защо толкова държеше да се запозная с него?
— Той е най-добрият приятел на Майк. Майк направо го боготвори. Син е на онзи господин Смит, за когото ти разказах. Майк е учил с него в училище и в Кеймбридж. Голям сладур, ще ти хареса. Точно твоя тип. А сега ти заминаваш за Бландингс кой знае за колко време и няма да мога да ви запозная.
— Колко жалко — каза Ива, учтиво незаинтересована.
— Толкова ми е мъчно за него.
— Защо?
— Защото търгува с риба.
— Уф!
— И той мрази тази работа. Но е заседнал там като всички нас след кризата, уреден от един чичо, който е рибен магнат.
— Ами защо стои там, щом я мрази толкова? — попита Ива с възмущение. Нищо не я гнусеше повече от безпомощните мъже. — Мъжът трябва да е предприемчив.
— Едва ли ще го наречеш безинициативен. Просто се срещни с него, когато се върнеш в Лондон.
— Дадено — каза Ива безразлично. — Толкова обичам риба.
Трета глава
ИВА ЗАЕМА ЧАДЪР
Това, което впечатлява най-много посетителя на Лондон, когато навлезе в сърцето на търговския район, е почти пълната липса на показност във витрините, старателното избягване на вулгарна кресливост. Така например във фасадата на помещенията, приютяващи бизнеса на господата Торп и Бриско, търгуващи с въглища на Доувър Стрийт, като правило нямаше нищо, от което на случайния минувач свят да му се завие. Човек можеше да им хвърли един поглед, но със сигурност нямаше да се спре да ги изпива с очи. Не, това не беше Сикстинската капела, нито поне Тадж Махал. И все пак в десет и половина часа на другата сутрин, след като Ива Халидей пи чай с приятелката си Филис Джаксън в Западен Кенсингтън, Смит, отпуснал се с морна елегантност в едно кресло до прозореца на пушалнята в „Търтеите“, разположен точно срещу заведението на Торп и Бриско, цели пет минути го изпива с поглед. Явно гледката го бе очаровала. Нямаше сили да свали поглед от нея.
Винаги съществува причина и за най-необяснимите на пръв поглед явления. Торп (или Бриско) имаха навика да опъват навес над магазина през летните месеци. Кротък, ненатрапчив, изискан навес, разбира се, който с нищо не наскърбяваше окото, но все пак навес, предлагащ уместна защита срещу онези внезапно изсипващи се проливни дъждове, които придават такава очарователна пикантност на английското лято. Такъв един порой тъкмо се заемаше да кваси лондонския Уест Енд с неподправена сърцатост и младежка жар. И под този навес, загледана жално в дъжда, бе намерила убежище Ива Халидей, запътила се към бюрото за наемане на работна ръка на Ейда Кларксън. Именно тя бе приковала интереса на Смит, вече стигнал до дълбокомислието, че Ива допринася решително към разкрасяването на фасадата на Торп и Бриско.
Колкото и да беше доволен и признателен, че най-сетне има с какво да си плакне очите през прозореца на пушалнята, Смит беше и донякъде озадачен. Момичето определено пръскаше край себе си впечатление за охолство. Като се започнеше от най-южната точка и се тръгнеше бавно нагоре на север, тя сияеше с елегантните си лачени обувки, със сивобежовите чорапи, очевидно скъпи, които се изкачваха към черна копринена рокля с френска кройка. И тъкмо когато окото започваше да разбира, че не може да има нищо повече, то се сащисваше от една невероятна шапка от мек матов атлаз с черно перо от райска птица, падащо върху лявото рамо. Дори за неизкушеното мъжко око, печално известно с невежеството си в тази област, ставаше ясно, че шапката си я бива. И все пак тази тънеща в разкош млада жена беше притисната от проливния дъжд под навеса на господата Торп и Бриско. Защо? — питаше се Смит. Дори ако, разсъждаваше той, Чарлс, шофьорът, имаше свободен ден или возеше нейния баща милионер към лондонското Сити, за да се погрижи за огромните си интереси, тя положително можеше да си позволи такси. Ние, които сме запознати с финансовото състояние на Ива, можем да вникнем в неспособността й да наема таксита, но Смит беше видимо озадачен.
Бидейки обаче не само схватлив, но и по рицарски галантен, той прецени, че не му е сега времето за безделни размисли. Не му влизаше в работата защо — очевидният му дълг налагаше да предприеме необходимите стъпки, за да помогне на изпадналата в беда девица. Той напусна прозореца в пушалнята и като се придвижи с плавно достойнство до гардероба на клуба, подложи на обстоен оглед наредените чадъри. Но не беше лесно да го задоволи човек. Два, които дори измъкна от поставките, бяха скоро върнати обратно с тъжно поклащане на глава. Доста добри като чадъри, но крайно неподходящи за набелязаната мисия. Все пак накрая откри един красавец и лека усмивка прекоси иначе сериозното му лице. Нагласи си монокъла и подложи чадъра на обстоен преглед. Той, изглежда, издържа с чест проверката. Смит дори остана доволен.
— Чие — попита той гардеробиера — е това?
— Принадлежи на Достопочтения господин Уолдърик, сър.
— А! — каза Смит снизходително.
И като пъхна чадъра под мишница, излезе навън.
Междувременно Ива Халидей, озарила мрачната аскетичност на витрината на господата Торп и Бриско, продължаваше да размишлява със силни, но справедливи думи за английския климат и да разглежда небето с надеждата да открие синя пролука. Тя беше вглъбена в това безрадостно занимание, когато един глас я заговори.
— Извинете!
До нея стоеше гологлав млад мъж — много висок, много слаб и много издокаран — и държеше чадър. Имаше монокъл на дясното око и през него гледаше надолу към нея с тържествена доброжелателност. Не каза нищо повече, а само улови пръстите й и ги постави върху дръжката на чадъра, който отвори услужливо, и с учтив поклон се отдалечи с бързи широки крачки през улицата, изчезвайки във входа на мрачна сграда. От броя на влизащите и излизащи мъже за времето на престоя си тя бе решила, че трябва да е някакъв клуб.
Доста изненадващи неща се бяха случвали на Ива, откакто дойде да живее в Лондон, но нищо не можеше да се сравни с това. Тя остана неподвижна няколко минути, загледана ококорено в сградата отсреща. Младият мъж не се появи отново. Дори не се показа на прозореца. Клубът го погълна. И тогава Ива, решавайки, че денят не е подходящ за отказване на чадъри дори ако падаха от небето, излезе изпод навеса и продължи по прекъснатия си маршрут към кантората на госпожица Кларксън.
Международното бюро за набиране на работна ръка (Бързина — Любезност — Информация) на Ейда Кларксън се намира в края на Шафтсбъри Авеню, малко след театър „Палас“. Ива, затваряйки чадъра, който, слава богу, предпази шапката й от дъжда, изкачи няколкото стъпала до вратата и почука на прозорчето с надпис „Информация“.
— Търся госпожица Кларксън.
— Името ви, моля? — откликна бързо и любезно Информацията.
— Госпожица Халидей.
Настъпи кратка пауза, включваща задействане на телефонната слушалка.
— Заповядайте в личния кабинет, ако обичате — каза момичето след миг с глас, в който този път се долавяше страхопочтително уважение към допълнителните рекламирани качества на кандидатката за работа, защото тя бе успяла да огледа и преглътне шапката.
Ива прекоси общата чакалня с покритата със списания маса и почука на вратата с надпис „Вход за външни лица забранен“.
— Ива, скъпа! — възкликна госпожица Кларксън в мига, в който тя влезе. — Не знам как да ти го кажа, но търсих из картотеката си и нямам нищо за теб, просто нищо. Какво ще правим?
— Не се тревожи, Кларки.
— Ама…
— Не съм дошла да говорим за работа, а за да те разпитам за Синтия. Как е тя?
Госпожица Кларксън въздъхна.
— Горкото дете, още не е дошло на себе си и нищо чудно. От съпруга й ни вест, ни кост. Направо я заряза.
— Горкичката! Не мога ли да я видя?
— Засега не. Убедих я да замине за Брайтън за ден-два. Мисля, че морският въздух ще й подейства освежително. По-добре, отколкото да седи в хотела и да се тръшка. Заминава с влака в единадесет часа. Предадох й поздрави от теб и тя много се зарадва, че помниш старото приятелство и й съчувстваш за сполетялата я беда.
— Тогава ще й пиша. Къде ще отседне?
— Не знам брайтънския й адрес, но от хотел „Кадоган“ ще й препращат писмата. Мисля, че ще се зарадва да получи вест от теб, скъпа.
Ива гледаше тъжно рамкираните дипломи и благодарствени писма от клиенти, красящи стената. Тя рядко изпадаше в мрачно настроение, но този ден се отличаваше със забележителна отвратителност, а и повечето й приятелки го бяха закъсали яко.
— Кларки — каза тя, — този свят ни поднася само главоболия.
— Така е — въздъхна госпожица Кларксън, специалистка по темата.
— Всички коне, на които разчиташ, финишират шести, а всички приятелки си скубят косите. Горката Филис!
— Но нали ми каза, че е щастливо женена?
— Да, но го е закъсала с парите, а ти помниш в какъв разкош тънеше навремето в училище. Сигурно ти е смешно, че именно аз оплаквам другите за безпаричието им, но чуждите затруднения винаги ми изглеждат по-лоши от моите собствени. Горката Фил е напълно неподготвена за тях, докато аз съм свикнала цял живот да нямам пукнат грош. Баща ми, горкият, съм го запомнила как пише статия подир статия в надпревара с времето, докато кредиторите дращеха по вратата. — Ива се засмя, но очите й бяха влажни. — Но беше прекрасен човек. Осигури ми първокласно училище като Уейланд Хаус, докато самият той често нямаше пари дори за тютюн. Сигурно честичко е закъснявал с таксата?
— Аз, скъпа, бях само помощник-учителка в Уейланд Хаус и нямах вземане-даване с финансовата страна на нещата, но съм подочувала…
— Милият татко! Знаеш ли, един от първите ми спомени е как някой позвъни на вратата, а татко се гмурка като тюлен под дивана. Подаде глава и ме помоли с дрезгав шепот да държа фронта. Аз отидох до вратата и се изправих пред някакъв възмутен мъж с лист синя хартия в ръка. Разбъбрих се толкова невинно, че той си тръгна не само доволен, ами дори ме погали по главата и ми даде едно пени. И когато вратата се затвори, татко изпълзя изпод дивана и ми даде две пенита — добра работа за една сутрин. Помня, че с тях му купих диамантен пръстен от магазина на нашата улица. Поне мислех, че е диамантен. Може и да са ме измамили, защото бях много малка.
— Имала си труден живот, скъпа.
— Да, но ми беше толкова забавно! Пък и не можеш да ме причислиш към най-бедстващите десет процента. Чичо Томас ми завеща сто и петдесет лири годишно и, слава Богу, не мога да пипам капитала. Ако на света нямаше неустоими шапки и конни състезания, щях да тъна в охолство… Но да не те задържам повече, Кларки. Чакалнята сигурно е тъпкана с херцози, търсещи готвачи, и с готвачи, търсещи херцози. Довиждане, скъпа.
И след като целуна госпожица Кларксън и оправи шапката си, която се бе килнала малко от прегръдката, Ива напусна стаята.
Четвърта глава
БОЛЕЗНЕНА СЦЕНА В „ТЪРТЕИТЕ“
Междувременно в „Търтеите“ се разиграваше една твърде болезнена сцена. Смит, отново на сушинка под покрива на клуба си, се запъти към умивалнята, за да разучава с интерес чертите си в огледалото, да приглади косите си и да изчетка старателно дрехите си. После се запъти към гардероба за шапката си. При появата му гардеробиерът го изгледа с подчертано неспокойство.
— Господин Уолдуик беше тук преди малко, сър — осведоми го той.
— Така ли? — попита Смит, леко заинтригуван. — Енергична, суетяща се душа е другарят Уолдуик. Вечно е някъде. Ту тук, ту там.
— Питаше за чадъра — продължи гардеробиерът с хладна нотка в гласа.
— И правилно — одобри Смит. — Свестният мъж обича чадъра си.
— Разбира се, аз бях принуден да го уведомя, че вие го взехте, сър.
— Точно така — одобри сърдечно Смит. — Много си падам по този дух на чистосърдечно откровение. Между теб и другаря Уолдуик не бива да се прокрадват сдържаност и недомлъвки. Нека няма шито-покрито — искам да се гледате право в очите, с открити чела.
— Стори ми се твърде разгневен, сър. Тръгна да ви търси.
— Винаги съм готов да побъбря с другаря Уолдуик — каза Смит. — Винаги!
И той напусна гардероба, на път към фоайето, където поиска от портиера да му спре такси. Последното спря пред клуба. Смит слезе по стъпалата и тъкмо да влезе в него, когато чу зад себе си сподавен дрезгав вик и от входната врата изскочи розов възмутен младеж.
— Ало! Хей! Смит! Ама как може! — гръмогласно се развика розовият.
Смит влезе в таксито и огледа благосклонно новопоявилия се.
— А, другарю Уолдуик! Какво ни тежи на душата?
— Къде ми е чадърът? — поиска да узнае розовият. — Гардеробиерът каза, че ти си ми взел чадъра. Шегата си е шега, но това беше дяволски хубав чадър.
— Което си е вярно — сърдечно се съгласи Смит. — Сигурно ще се поласкаеш, като споделя с теб, че се спрях на него като на единствено подходящ при доста напрегната конкуренция. Искрено се опасявам, че този клуб започва да приема членове от кол и от въже, другарю Уолдуик. Ти с твоя кристален разсъдък едва ли ще повярваш какви боклуци бяха някои от чадърите, които прегледах в гардероба.
— Къде е той?
— Гардеробът ли? Завиваш наляво, щом влезеш през главния вход и…
— Чадърът ми, по дяволите! Къде ми е чадърът?
— Е, за това вече — каза Смит и в гласа му се долови нотка на мъжествено съжаление — представа си нямам. Дадох го на една млада дама на улицата. Къде се намира тя в настоящия момент, не мога да кажа.
Розовият се олюля.
— Дал си чадъра ми на някакво момиче?
— Описанието ти е крайно неточно. Ако я беше видял, нямаше да говориш за нея с подобна безотговорност. Другарю Уолдуик, тя беше прелестна! Аз съм един обикновен недодялан мъж и, общо взето, стоя над нежните чувствителности, но открито си признавам, че тя докосна в мен струна, която рядко зазвънява. Тя трогна старото ми обръгнало сърце, другарю Уолдуик. Нямам друга дума за това. Трогна го!
— Ама такова…
Смит протегна дългата си ръка и положи бащинска длан върху рамото на другия мъж.
— Смелост, другарю Уолдуик! — каза той. — Посрещни това изпитание като мъж. Съжалявам, че станах повод за разлъката ти с един превъзходен чадър, но както лесно можеш да разбереш, нямах друг избор. Валеше дъжд. Тя стоеше там, сгушена отчаяно под навеса на онзи магазин. Искаше да бъде другаде, но влагата дебнеше, за да й погуби шапката. Какво можех да направя? Какво можеше са стори кой да е достоен мъж, освен да изприпка до гардероба, да грабне най-хубавия чадър и да й го поднесе? А твоят се открояваше сред тълпата като гургулица сред гарги. Аз й го дадох и тя си тръгна с него, най-после щастлива. Сигурен съм, че това обяснение ще уталожи съществено естествената ти тъга. Ти загуби чадъра си, другарю Уолдуик, но за каква кауза! Сега можеш да се сравняваш единствено със сър Филип Сидни1 и сър Уолтър Роли2. Може би последният е по-подходящото историческо сравнение. Той разперил пелерината си, за да запази сухи краката на една кралица. А ти — чрез моя милост като посредник — отдаде чадъра си, за да спасиш шапката на едно момиче. Потомците ще се гордеят с теб, другарю Уолдуик. Ще остана силно изненадан, ако не те обезсмъртят в легенди и народни песни. Бъдещите поколения ще се тълпят край коленете на дядовците си и ще се молят: „Разкажи ни как великият Уолдуик се лишил от чадъра си, дядо!“ Но тъй като виждам, че шофьорът е включил таксиметровия апарат, налага се да приключа тази дружеска беседа, която неизмерно ме обогати. Карай — обърна се той към шофьора, прибирайки глава в колата. — Отивам в Международното бюро за набиране работна ръка на Ейда Кларксън на Шафтсбъри Авеню.
Таксито потегли. Достопочтеният Хюго Уолдуик, поглеждайки страстно подире му, осъзна, че дъждът го вали, и се прибра обратно в клуба.
Пристигнал на назования адрес, Смит плати на шофьора, изкачи стъпалата и леко почука върху матовото стъкло на „Информация“.
— Скъпа госпожице Кларксън — започна той с приветлив глас веднага щом прозорецът на гишето се вдигна нагоре, — ако можете да ми отделите няколко мига от скъпоценното си време…
— Госпожица Кларксън е заета.
Смит я разгледа сериозно през монокъла си.
— Не сте ли вие госпожица Кларксън?
Информацията каза, че не е.
— В такъв случай — каза Смит — се получи недоразумение, за което — добави сърдечно той — съм виновен единствено аз. Ще мога ли да се видя с госпожицата? Ще бъда в чакалнята.
И той влезе в чакалнята, вдигна едно списание от масата и се зачете в „Домашни любимци за момичета“ — януарския брой от 1919 година, тъй като агенциите за набиране на работна ръка, също както зъболекарите, предпочитат литература от по-стара реколта. И той бе потънал в това занимание, когато Ива излезе от личния кабинет на госпожица Кларксън.
Пета глава
СМИТ ТЪРСИ РАБОТА
Смит стана учтиво от мястото си, щом тя се появи.
— Скъпа госпожице Кларксън — започна той, — ако можете да ми отделите минутка от скъпоценното си време…
— Боже милостиви! — каза Ива. — Какво съвпадение!
— Изумително съвпадение — съгласи се Смит.
— Така и не ми дадохте възможност да ви благодаря за чадъра — каза укорително Ива. — Сигурно сте ме сметнали за ужасно невъзпитана. Но всичко стана толкова бързо…
— Скъпа госпожице Кларксън, моля ви да не…
— Защо държите да ме наричате така?
— Не сте ли госпожица Кларксън?
— Разбира се, че не съм.
— В такъв случай — каза Смит — трябва да започна да я издирвам от самото начало. Тези постоянни спирачки са крайно досадни за един пламенен дух. Може би сте млада булка, дошла да наеме първата си готвачка?
— Не, не съм омъжена.
— Чудесно!
Ива намери признателното му облекчение малко смущаващо. В кратката пауза, настъпила след неговата забележка, Информацията влезе бодро в чакалнята.
— Госпожица Кларксън ще ви приеме, сър.
— Остави ни — каза Смит с махване на ръка. — Искаме да останем сами.
Информацията зяпна, после, зашеметена от поведението му и излъчваното непоклатимо величие, побърза да се оттегли.
— Мисля — каза Ива, като въртеше чадъра в ръце, — че трябва да ви върна това. — Тя погледна стичащите се по прозореца вадички. — Обаче продължава да вали все така силно.
— Силно е слабо казано — потвърди Смит.
— Тогава ще имате ли нещо против, ако го задържа до довечера?
— Дори настоявам.
— Толкова съм ви благодарна. Ще ви го изпратя утре, ако ми дадете името и адреса си.
Смит махна с ръка, влагайки в жеста много укор.
— Но моля ви! Ако ви е от полза, надявам се да погледнете на него като на подарък.
— Подарък!
— Най-обикновен подарък — обясни Смит.
— Но аз не мога да приемам от непознати мъже скъпи чадъри. Къде да го изпратя?
— Щом настоявате, можете да го изпратите на Достопочтения Хюго Уолдуик в клуб „Търтеите“ на Доувър Стрийт. Но ви уверявам, че не е необходимо.
— Няма да забравя. И много ви благодаря, господин Уолдуик:
— Защо ме наричате така?
— Ами вие казахте…
— А, ясно. Малко объркване. Не, аз не съм господин Уолдуик. И между нас казано, не бих искал да бъда. Неговата интелигентност е с доказано трето качество. Другарят Уолдуик е само човекът, комуто принадлежи чадърът.
Очите на Ива се отвориха широко.
— Искате да кажете, че сте ми дали чужд чадър?
— За жалост пропуснах да взема собствения си тази сутрин.
— Никога не съм чувала подобно нещо!
— Обикновен социализъм в действие. Другите само се задоволяват с приказки за преразпределение на благата, докато аз излизам навън и го осъществявам.
— Но той няма ли да се ядоса, когато открие липсата?
— Вече я откри. И беше тъй красиво да наблюдавам радостта му. Разясних му обстоятелствата и той бе очарован, че е могъл да ви услужи.
Вратата отново се отвори и този път пропусна самата госпожица Кларксън. Обяснението на Информацията по телефона й се стори несвързано и незадоволително и тя бе тръгнала лично да разследва причината за засечката в гладко смазания механизъм на нейната агенция.
— Е, аз трябва да вървя — каза Ива, като я зърна. — Преча ти на работата.
— Добре, че си още тук, скъпа — възкликна госпожица Кларксън. — Прегледах картотеката си и видях, че всъщност има едно свободно място. За медицинска сестра — додаде госпожица Кларксън с нотка на извинение в гласа.
— Не се притеснявай — каза Ива. — Всъщност нямам нужда от нищо. Но съм ти много благодарна за отзивчивостта.
Тя се усмихна с много обич на собственичката, хвърли друга усмивка на Смит, докато той й отваряше вратата, и излезе. Смит се обърна със замислено изражение.
— Тази дама медицинска сестра ли е? — попита той.
— Сестра ли търсите? — поиска да узнае госпожица Кларксън, тутакси преобразена на делова жена.
— Искам тази сестра — каза Смит убедено.
— Прекрасно момиче — възторжено откликна госпожица Кларксън. — Няма друга, която бих препоръчала с по-чисто сърце. Тя е госпожица Халидей, дъщеря на един много умен, но безотговорен писател, който умря преди няколко години. Мога да говоря с подобна увереност за нея, защото дълги години съм работила в Уейланд Хаус, където тя учеше. Очарователно, топлосърдечно момиче… Но защо ли ви говоря всичко това, едва ли ви се слуша.
— Напротив — увери я Смит. — Мога да слушам с часове. Вие улучихте любимата ми тема.
Госпожица Кларксън го изгледа с известно съмнение, след което реши, че ще е най-добре отново да вметне деловата нотка.
— Като казахте, че търсите сестра, може би имахте предвид, че ще постъпвате в болница…
— Приятелите ми често намекват, че няма да е зле.
— Госпожица Халидей притежава най-голям опит, разбира се, като гувернантка.
— И гувернантка ще ми свърши работа — каза миролюбиво Смит.
Госпожица Кларксън започна да осъзнава, че си е намерила майстора.
— На каква възраст са децата ви, сър? — попита тя.
— Боя се — каза Смит, — че надзъртате в Том втори. Този роман току-що започна.
— А аз се страхувам — каза госпожица Кларксън, сега напълно объркана, — че не ви разбирам напълно. Какво точно търсите?
Смит изтупа една прашинка от ръкава си.
— Работа — каза той.
— Работа! — повтори госпожица Кларксън и гласът й се пречупи в изумен писък.
Смит повдигна вежди.
— Изглеждате изненадана. Това не е ли трудова борса?
— Това е бюро за набиране на работна ръка — призна госпожица Кларксън.
— Знаех си — каза Смит. — Нещо ми го подсказа. Може би надписът „Бюро за работна ръка“ над вратата. А онези признателни писма в рамка биха убедили и най-скептичните. Да, госпожице Кларксън, аз търся работа и имам усещането, че вие сте жената, която ще ми я намери. Дадох една обява във вестниците, изразявайки готовността си да приема всякаква работа, но започвам да си задавам въпроса дали в края на краищата тя ще ми осигури заслуженото богатство и слава. Така или иначе, няма да навреди да атакувам големия свят и от друг ъгъл, така че дойдох при вас.
— Ще ме извините за забележката, но тази ваша молба крайно ме озадачава.
— Защо? Аз съм млад, деен и без пукната пара.
— Но вашите… ъъ… облеклото ви…
Смит присви очи, погледна не без доволство надолу към безупречно скроената си жилетка и изтупа друга прашинка от ръкава си.
— Намирате ме добре облечен? — попита той. — Намирате ме елегантен? Е, като нищо може и да сте права. Но не забравяйте, госпожице Кларксън, че ако човек се надява да намери работа в тези дни на напрегната конкуренция, той трябва да бъде спретнат и прилично облечен. Работодателите гледат накриво на торбестите панталони. Добре скроеното сако означава за тях много повече от едно честно сърце. Тези прекрасни ръбове се получиха с помощта на матрака, върху който снощи се мятах трескаво в таванската си стая.
— Не говорите сериозно.
— Говоря, и още как.
— Наистина ли искате работа?
— Предпочитам термина „служба“.
Госпожица Кларксън извади бележник:
— Тогава може би ще ми кажете името си.
— Ах! Нещата започват да потръгват. Казвам се Смит.
— Смит?
— Смит.
Госпожица Кларксън размисли над това в настъпилата почти болезнена тишина, но бързо възвърна самообладанието си.
— Най-добре — каза тя — ще е да ми разкажете за себе си.
— Нищо не ми доставя по-голяма радост — увери я разпалено Смит. — Винаги съм готов, дори нетърпелив, да споделям историята на своя живот, но в днешното забързано време срещам малко разбиране и отзивчивост. Нека започнем от началото. Когато бях невръстно бебе, най-голямата ми сестра беше подкупена от гувернантката с шест пенса на час, за да ме наглежда и да има грижата да не врещя като попарен. Към края на първия ден сестра ми взе да се пазари за шилинг на час. Сега преминаваме към детството ми. Още в ранна възраст бях изпратен в Итън и всички ми предсказваха бляскава кариера. Това бяха щастливи дни, госпожице Кларксън. Весел, засмян къдрокос момък със слънчева усмивка — няма да преувелича, ако кажа, че бях всеобщият любимец. Онези стари манастирски сгради… Но аз ви досаждам. Чета го в очите ви.
— Не, не — запротестира госпожица Кларксън. — Аз обаче имах предвид… Сигурно притежавате известен опит в някоя област на… Всъщност каква работа търсите?
— Служба.
— Какъв вид служба ви влече?
— Най-общо казано — рече Смит, — всяка добре платена служба, която няма нищо общо с рибата.
— Рибата… — промълви с разтреперан глас госпожица Кларксън и отново изгуби контрол върху действителността. — Откъде-накъде?
— Ами защото, госпожице Кларксън, търговията с риба беше до днес моето поприще в живота и душата ми е отвратена от нея.
— Вие търгувате с риба? — изписука госпожица Кларксън, хвърляйки изумен поглед върху острите като нож ръбове на панталоните му.
— Това не са работните ми дрехи — успокои я Смит, уловил и изтълкувал погледа й. — Да, благодарение на финансово неблагополучие в моя клон на фамилията аз до тази сутрин бях на разположение на един чичо, който за съжаление е Скумриен монарх, Султан на сардините или както там се наричат тези принцове, управляващи рибния пазар. Той настоя при навлизането ми в бизнеса да го изуча из дъно, мислейки, несъмнено, че ще следвам стъпките му и в крайна сметка ще се издигна до Повелител на херингите. Ала оптимизмът му се оказа прекомерен. Това няма да го бъде — обяви тържествено Смит, фиксирайки като бухал госпожица Кларксън през монокъла си.
— Така ли? — немощно попита госпожица Кларксън.
— Така. Снощи се наложи да го уведомя, че на търговията с риба нищо й няма, но лично мен не ме устройва и възнамерявам да прережа пъпната си връзка с фирмата. Мога веднага да заявя, че последва семейно земетресение. Тежки думи — въздъхна Смит. — Мръсни погледи. Непристойни пазарлъци. В крайна сметка чичо си изми ръцете от мен и ме предостави на широкия свят. Оттук и загрижеността ми да си намеря служба, госпожице Кларксън.
— Боже, Боже! — прошепна съчувствено собственичката на бюрото.
— Да. Чичо е суров човек и съди ближните си единствено по предаността им към рибата. Никога през живота си не съм срещал човек, толкова отдаден на една едничка тема. До такава степен се е посветил на рибата, че вече е постигнал и похвално физическо сходство. Сякаш е изкарал някой от курсовете по самовнушение и си е повтарял безспир: „Всеки ден и по всякакъв начин заприличвам все повече на риба. Всеки ден и по всякакъв начин заприличвам все повече на риба…“ Сега и най-близките му приятели не могат да определят дали прилича повече на камбала или на треска… Но аз сигурно отново ви досаждам с тези семейни клюки?
Той изгледа госпожица Кларксън с такъв внезапен и проницателен поглед, че тя нервно подскочи.
— Не, не! — възкликна тя.
— Слава Богу. Между другото — продължи Смит, — преди да си тръгна, искам да попитам още нещо. Докато чаках да се освободите, прочетох част от един роман с продължение в януарския брой на „Домашни любимци за момичета“ от 1919 година. Потърсих безрезултатно останалите броеве. Заглавието беше „Честта й бе заложена на карта“ от Джейн Емелин Мос. Не знаете ли случайно как свършва историята? Научава ли лорд Юстас, когато намира Кларис в стаята на сър Джаспър в полунощ, че тя е отишла там само за да прибере няколкото писма, компрометиращи нейна приятелка? Не знаете? За жалост, така си и мислех. Е, довиждане, госпожице Кларксън, довиждане. С леко сърце поверявам бъдещето си на вашите грижи.
Смит затвори внимателно вратата след себе си и излезе навън. Хрумна му обаче, че е в състояние да сее още благодат, почука по стъклото на Информацията и се усмихна благосклонно при появата на главата й.
— Чух — каза той, — че конят Аспкдистра се смята за фаворит в надбягването в четири часа днес следобед в Бърмингам. Предоставям ви безплатно тази информация. Приятен ден!