Култовият Орсън Скот Кард, автор на емблематичната поредица за Ендър, се завръща с новия си роман "Следотърсачът". С него писателят поставя началото на нова серия с главен герой следотърсача - Риг.

Риг живее заедно с баща си в пълно уединение. Само двамата знаят, че момчето притежава необикновената дарба да "вижда" миналото на хората.

След смъртта на баща си Риг разкрива тайни за своя произход, които завинаги ще променят живота му. Освен всичко друго той научава, че има сестра, за която никога не е подозирал. За да я открият Риг и неговият приятел Умбо, надарен със способността да променя хода на времето, се отправят към столицата.

Произходът на Риг го поставя в центъра на битка между две враждуващи фракции, а за него става все по-трудно да прецени кой е приятел и кой враг.

Той ще бъде принуден да се съмнява във всичко, което мисли, че знае...

Кард е първият автор, който в две поредни години - 1986 и 1987, печели наградите "Хюго" и "Небюла".

Орсън Скот Кард

Следотърсачът

(книга 1 от "Следотърсачът")

Глава 1

Ако падне дърво

Да спасяваш човечеството е безумен занаят. Или пък досаден. Всичко зависи от това в кой етап от процеса участваш.

Риг и Бащата обикновено залагаха капаните заедно, защото Риг притежаваше умението да вижда пътеките, все още използвани от животните, които искаха да заловят.

Бащата беше сляп за тях — никога не успяваше да види тънките трепкащи дири във въздуха, маркиращи преминаването на живи същества през света. Но за Риг това бе, и открай време беше, сред онова, което очите му виждаха без никакви усилия. Колкото по-прясна беше следата, толкова по-синкаво бе сиянието. По-старите бяха зелени и жълти, а съвсем древните биеха на червено.

Още докато прохождаше, Риг бързо научи какво означава сиянието, защото виждаше как всички, където и да отидат, оставят дири след себе си. Освен цвета, във всяка от тях имаше и нещо като характерен знак и с годините Риг започна умело да ги разпознава. Само с един поглед определяше разликата между човек и животно или между различните видове, а вгледаше ли се, можеше така ясно да различи следите, че да проследи пътя на отделен човек или звяр.

Веднъж, когато Бащата едва бе започнал да го извежда да залага капани, Риг допусна грешката да проследи зеленикава диря. Щом стигнаха края й, намериха само няколко стари кости, разпръснати на мястото, където животните бяха разкъсали трупа преди много месеци.

Бащата не се разсърди, всъщност дори явно се развесели.

— Трябва да намираме животни, чиито кожи са все още пресни — обясни той. — И с малко месо по тях, за да ядем. Но ако имах колекция от кости, тези щяха да ми дойдат добре. Спокойно, Риг.

Бащата никога не критикуваше Риг, що се отнасяше до умението му да издирва следи.

Той просто приемаше уменията на сина си и го насърчаваше да ги развива. Но винаги, когато Риг започнеше да разказва на някого какво умее или дори да говори за друго, но така, че останалите биха могли да разберат за неговата необичайна способност, Бащата беше безмилостен и веднага го караше да млъкне, а после, когато останеха сами, го нашибваше с пръчка по голите бедра.

— Това е твоят живот — казваше Бащата. — Има хора, които биха те убили заради това. И други, които ще те отнемат от мен, ще те отведат на ужасно място и ще те накарат да издирваш следи за тях, за да убиват после откритите от теб.

И за да накара Риг да проумее колко е сериозно всичко това, додаваше:

— А това няма да бъдат зверове, Риг. Ти ще им помагаш да убиват хора.

Може би Бащата не биваше да му казва това, защото то остана да витае в ума на Риг месеци наред — и не само го караше да сънува кошмари. Караше го да се чувства могъщ и да мисли, че неговата способност може да помогне на хората да издирват престъпници.

Но всичко това ставаше, когато Риг беше още малък, седем или осемгодишен. Сега той бе на тринайсет и гласът му най-сетне мутираше, а Бащата постоянно му обясняваше разни дреболии за общуването с жените. Те харесват това, мразят онова, никога не биха се омъжили за момче, което прави това или не прави онова.

— Къпането е най-важното нещо — често повтаряше Бащата. — За да не вониш. Момичетата не обичат вонящи момчета.

— Ама студено е — възразяваше Риг. — По-късно ще се изкъпя, преди да се приберем у дома.

— Ще се къпеш всеки ден — отсичаше Бащата. — И на мен не ми харесва вонята ти.

Риг не вярваше на това. Те винаги бяха заедно и ако той вонеше, Бащата несъмнено би го усетил. Но кожите, които вземаха от уловените животни, воняха много по-гадно, отколкото би могъл да вони Риг. Всъщност вонята на животински кожи беше основният мирис на Риг — тя лепнеше по дрехите и косата му. Но той не спореше. От спорове нямаше смисъл.

Например тази сутрин, преди да се разделят, те вървяха през гората и разговаряха. Бащата насърчаваше разговорите.

— Ние не сме ловци, а трапери — обясняваше той. — Няма значение дали животните ще побегнат сега от нас, защото ще ги хванем по-късно, когато не могат да ни видят, да ни чуят и дори да ни подушат.

Така Бащата използваше безкрайните им разходки, за да го учи.

— Ти си тежък случай на невежество, момче — често казваше той. — Трябва да дам всичко от себе си, за да изцеря тази болест, но явно колкото повече те уча, толкова повече не знаеш.

— Вече знам всичко, което ми е нужно да знам — винаги отговаряше Риг. На което Бащата винаги отговаряше:

— Виждаш ли колко си невеж? Ти дори още не знаеш защо ти е нужно да знаеш това, което още не знаеш.

— Обясни ми тогава — казваше Риг.

— Бих ти обяснил, но си твърде невеж, за да проумееш защо твоето невежество е смъртоносна болест. Трябва да те образовам, преди да проумееш защо си е струвало да се мъча да щавя мозъка ти. — Така наричаше той техните уроци, „щавене на мозъка на Риг“.

Днес те вървяха по дирята на неуловим пенч, чиято кожа струваше десет видри, защото козината на пенча бе много гъста, а цветът — тъй ярък. По време на кратко затишие между безкрайните уроци на Бащата, докато той вероятно се опитваше да измисли нова задача, която сина му да решава наум („Ако една дървена ограда е девет педи висока и дълга сто и двайсет ярда, колко фута четириинчови1 дъски трябва да се купят от дъскорезницата, като се знае, че дъските са с дължина двайсет и четиринайсет педи?“ Отговор: „Че каква ли работа върши дъсчена ограда, висока пет педи? Всяко животно, което си струва да се огради, ще я изкатери, ще я прескочи или ще я събори“. Следваше перване по тила и Риг трябваше да даде верния отговор.), Риг забърбори:

— Обичам есента — рече той. — Знам, тя означава, че иде зима, но точно заради зимата хората имат нужда от нашите кожи и затова не ми е неприятно. Заради цветовете на листата, преди да окапят, и хрускането на опадалата шума под краката ми. Целият свят е съвсем друг.

— Целият свят? — попита Бащата. — Ти не знаеш ли, че в южната половина на света изобщо не е есен?

— Да, знам — отвърна Риг.

— А дори и в нашето полукълбо близо до тропиците няма есен и листата не окапват освен високо в планините, като тук. А в далечния север няма дървета, само тундра и лед, и затова листата не капят. Целият свят! Искаш да кажеш, този крайчец на света, който виждаш със собствените си невежи очи.

— Това е целият свят, който аз съм виждал — отвърна Риг. — Ако съм невеж за останалия, то ти си виновен.

— Ти не си невеж за останалия свят, ти просто не си го виждал. Аз несъмнено съм ти разказвал за него.

— О, да, Татко, всякакви списъци съм запомнил наизуст, но ето какъв въпрос имам: откъде знаеш всички тези неща за части на света, които никога няма да можем да видим, защото се намират в светите земи?

— Тези земи не са свети, просто не ни допускат там — отвърна Бащата.

— Ето! — възкликна Риг. — Откъде знаеш това? Та ти дори не знаеш каква е бариерата, която ни пречи да влезем в забранените земи.

— А ти откъде знаеш какво знам аз? Аз всичко знам.

— Един учител навремето ми каза, че само истинският глупак не знае, че е невеж.

— Но аз не мога да не знам, че съм невеж — рече весело Бащата. — Защото знам всичко.

— Щом не знаеш нещо, ти не можеш да знаеш, че не го знаеш, затова си невеж за своето невежество — заключи Риг. Обичаше тази игра, отчасти защото Бащата най-накрая губеше търпение и му нареждаше да млъкне, което означаваше, че Риг е спечелил.

— Аз знам, че всичко знам, защото няма въпроси, чийто отговор не знам.

— Отлично — рече Риг. — Тогава отговори на следния въпрос: знаеш ли отговорите на въпросите, които още не си измислил?

— Всички въпроси съм измислил — отвърна Бащата.

— Това означава само, че си спрял да се опитваш да измисляш нови.

— Нови въпроси няма.

— Татко, какво смяташ, че ще те попитам сега?

Бащата нервно изпухтя.

— Всички въпроси за бъдещето са спорни. Аз знам всички отговори, които са познаваеми.

— Точно това си помислих. Твоите твърдения, че знаеш всичко, са празни хвалби.

— Внимавай как говориш на своя баща и учител.

— Подбрах думите си с най-голяма прецизност — повтори Риг една фраза, която Бащата често използваше. — Информацията има значение само ако ни помага да правим правилни догадки за бъдещето.

И тук момчето се блъсна в клон. Често се случваше. Трябваше да гледа нагоре, защото пенчът бе прескачал от клон на клон.

— Пенчът е преминал през потока — съобщи Риг, а после се спусна по брега. Прескачането на потока не прекъсна разговора.

— Щом не можеш да знаеш каква информация ще ти потрябва в бъдещето, нужно е да знаеш всичко за миналото. А аз го знам — рече бащата.

— Ти познаваш всякакви атмосферни условия, които си виждал — рече Риг. — Но това не значи, че знаеш какво ще е времето идната седмица и дали няма да е някакво време, което никога досега не си виждал. Мисля, че ти си почти толкова невеж, колкото съм и аз.

— Млъкни! — скастри го Бащата.

„Победа“ — каза си Риг наум.

Няколко минути по-късно дирята на пенча се издигна във въздуха и се изгуби от поглед.

— Орел го е сграбчил — рече тъжно Риг. — Случило се е още преди да тръгнем по следите му. Било е в миналото, така, че без съмнение ти от самото начало си го знаел.

Бащата не си направи труда да отговори, но остави Риг да ги поведе обратно нагоре по брега и през гората към мястото, където за пръв път бе забелязал дирята. И тогава Бащата съобщи, че ще се разделят до обяд.

— Ти знаеш как да залагаш капани почти толкова добре, колкото и аз — рече той. — Затова върви да ги залагаш, а после ела и ме намери.

— Не мога да те намеря — рече Риг. — Ти знаеш, че не мога.

— Нищо подобно не знам, защото никой не може да знае нещо, което не е истина — той може само да е уверен в него, докато то не бъде опровергано.

— Аз не мога да виждам твоята диря, защото си ми баща — каза Риг.

— Вярно, че съм ти баща. Вярно е и че ти не можеш да виждаш моята диря, но защо допускаш, че между тези две неща съществува някаква връзка?

— Е, не може да е наопаки — ти да не може да си ми баща, защото аз не мога да виждам дирята ти.

— Други бащи имаш ли?

— Не.

— Известен ли ти е друг следотърсач като теб?

— Не.

— Затова не можеш да провериш чрез опит дали не можеш да виждаш дирите на другите си бащи — ти нямаш други. Не можеш и да попиташ други следотърсачи дали могат да откриват дирите на бащите си, защото други не познаваш. Затова нямаш доказателства и не можеш по никакъв начин да докажеш кое е причината да не можеш да виждаш дирята ми.

— Може ли сега да си легна? — попита Риг. — Прекалено уморен съм вече, за да продължа.

— Горкият немощен ум — рече Бащата. — Но как е могъл той да се умори, аз не знам, като се има предвид, че не го използваш. Как ще ме намериш? Като проследиш пътя ми с очи и мозък, вместо с тази твоя необикновена способност. Ще видиш къде оставям следи по земята, къде кърша клонки.

— Но ти не оставяш следи по земята, ако не желаеш, и никога не кършиш клонки, освен ако не искаш — възрази Риг.

— Я! — възкликна Бащата. — Ти си бил по-наблюдателен, отколкото си мислех. Но след като ти казах да ме намериш, след като заложиш капаните, не е ли логично, че ще ти дам възможност за това, като оставя следи по земята и кърша клони?

— Гледай и честичко да попръдваш — предложи Риг. — Тогава ще те проследя с нос.

— Донеси ми хубава пръчка да те набия, щом дойдеш — рече Бащата. — А сега върви си свърши работата, докато не е настанала жега.

— А ти какво ще правиш?

— Каквото трябва — отвърна Бащата. — Когато трябва да узнаеш какво е то, ще ти кажа.

И те се разделиха.

Риг заложи капаните внимателно, защото знаеше, че това ще е проверка. Всичко беше проверка или урок. Или наказание, от което се предполагаше да получи урок, за който по-късно щеше да бъде изпитван и наказан, ако не го е научил.

„Как ми се иска да имах един ден, само един ден без проверки, уроци и наказания. Един ден, в който да бъда себе си, момчето на име Риг, а не проектът на Баща ми да ме направи велик човек. Не искам да бъда велик, искам само да бъда Риг“.

Макар и да залагаше капаните много внимателно по най-често използваните от всеки звяр пътеки, това не му отне много време. Спря да пийне, а после да изпразни мехура и червата си и да избърше дупето си с листа — още една причина да бъде благодарен на есента. После се върна по собствената си диря на мястото, където се бяха разделили с Баща му.

Нямаше никакъв знак накъде се е отправил той. Риг знаеше началната му посока, защото го беше видял накъде тръгва. Но когато пое нататък, Бащата не бе оставил никакви скършени клонки, никакви следи по земята, нищо, което да отбележи, че е минал оттам. „Разбира се“ — помисли си Риг. Това беше проверка.

Затова той се спря и се замисли.

„Татко може би иска да ме накара да продължа в посоката, в която го видях да тръгва, когато се разделихме, и ще остави знак чак след дълго време. Това ще е урок по търпеливост и доверие. Или пък може да се е върнал, щом съм се скрил от поглед, и да е тръгнал в съвсем друга посока, проправяйки път, видим за очите ми, но чак след като съм се лутал слепешката във всички възможни посоки“.

Риг цял час се връща назад отново и отново, във всички посоки, за да търси знаци, че Баща му е преминал оттам. Без късмет, разбира се. Това би било твърде лесно предизвикателство.

Той пак се спря и се замисли. Бащата бе изредил какви знаци може да остави — затова нямаше да остави нито един от тях. „Ще остави други знаци и моята задача е да проявя творчество и да се досетя какви биха могли да бъдат“. Риг си спомни собствената си сополива забележка за пръдните и подуши във въздуха, но притежаваше само обикновено човешко обоняние и не можеше да различи нищо по този начин, затова Бащата надали бе избрал тази игра.

Зрението и обонянието не бяха довели до нищо. Вкусът — изглеждаше нелепо. Дали Бащата не би му подсказал чрез звук?

Риг опита. Застана абсолютно неподвижно, както го беше учил Баща му, за да чува действително звуците на гората. Не само тялото му не биваше да помръдва — той трябваше да се успокои и съсредоточи, за да може да отделя наум звуците. Собственото му дишане — трябваше да го долови, а после да премине нататък, за да чуе и другите звуци около себе си. После близките звуци — припкане на мишка, подскоци на катеричка, дразнещите звуци на птича песен, ровенето на къртица.

И тогава го чу. Много далечен. Глас. Човешки глас. Невъзможно бе да различи произнасяните от него думи, ако изобщо ги произнасяше, невъзможно бе да разбере дали това е Бащата. Но можеше да определи посоката, от която идваше, и затова тръгна нататък, припкайки по пътеката, по която минаваха много сърни, за да стигне бързо. Отляво имаше невисоко възвишение, което би могло да спира звука — той искаше да го отмине. Знаеше, че отдясно има поток и ако се приближи твърде много до него, ромонът на водата може да заглуши гласа. После спря и отново замря неподвижно. Този път беше доста сигурен, че гласът е Бащиният. Беше по-уверен и за посоката.

Спира още два пъти, докато вече можеше да чува гласа достатъчно ясно, че да тича без прекъсване чак докато стигна Бащата. Трупаше избрани критики за този метод на проследяване, когато най-сетне стигна на мястото, откъдето идваше гласът — поляна, на която неотдавна бе паднало голямо дърво. Всъщност дирята на поваленото дърво все още беше искрящосиня. Рядко му се удаваше да проследи растения, защото те почти не помръдваха — само махаха с клони и се огъваха на вятъра. Но това дърво явно бе паднало само преди няколко часа и движението му при падането беше оставило ярка следа във въздуха. Риг изобщо не виждаше Бащата.

— Къде си? — попита той.

Очакваше отговор, от който стърчат бодлите на поука, но вместо това Бащата каза:

— Доста далече стигна, Риг. Ти ме намери.

— Не, не съм, Татко.

— Ти се приближи толкова, колкото аз исках. Слушай внимателно. Не се приближавай повече до мен.

— Тъй като аз не знам къде си…

— Млъкни! — пресече го Бащата.

Риг замълча и се заслуша.

— Притиснат съм под дървото — продължи Бащата.

Риг извика и пристъпи натам.

— Спри! — извика Бащата.

Риг спря.

— Виждаш колко е голямо това дърво — рече Бащата. — Ти не можеш да го вдигнеш. Не можеш да го поместиш.

— С лост, Татко, аз бих могъл…

— Не можеш да го местиш, защото съм пронизан от два клона. Промушили са корема ми.

Риг си представи болката и нададе вик, усещаше как раните на Баща му го изпълват със страх. Бащата никога не се нараняваше, Бащата никога не се разболяваше.

— Всяко движение на дървото ще ме убие, Риг. Вложих цялата си сила, за да те извикам. Изслушай ме сега и не хаби остатъка от живота ми за спорове.

— Няма да споря — рече Риг.

— Първо, трябва тържествено да ми обещаеш, че няма да дойдеш да ме погледнеш нито сега, докато съм жив, нито по-късно, след като умра. Не искам тази ужасна картина да се запечата в твоята памет.

„Няма как да е по-страшно от онова, което си представям“ — каза си Риг наум. После, отново наум, даде и отговора на Бащата: „Не е възможно да знаеш дали онова, което си представяш, е по-страшно от реалността. Аз мога да видя реалността, а ти — не, и затова… млъкни“.

— Не мога да повярвам, че не заспори веднага с мен — каза Бащата.

— Заспорих — призна си Риг. — Ти само не ме чу.

— Е, добре — рече Бащата. — Дай клетва.

— Обещавам.

— Кажи го цялото. Произнеси думите.

Тъй като Бащата го бе обучил да запомни всички думи от току-що изреченото, Риг лесно му ги повтори:

— Тържествено обещавам, че няма да дойда да те погледна нито сега, докато си жив, нито по-късно, след като умреш.

— И ще спазиш това обещание, дори и пред мъртвец? — попита Бащата.

— Разбирам твоята цел и съм съгласен с нея — отвърна Риг. — Онова, което си представям, може да е ужасно, но ще знам, че не зная дали е вярно. Докато дори ако реалността не е толкова страшна, колкото моята представа, аз ще знам, че тя е истина, и затова тя ще бъде спомен, а не плод на въображението ми, и това ще е много по-ужасно.

— И затова, тъй като си съгласен с моята цел — продължи Бащата, — следването на наклонностите ти ще те накара да ми се подчиниш и да удържиш на клетвата си.

— Тази тема беше разработена адекватно — каза Риг, както би се изразил Баща му, за да каже: „Достигнахме съгласие, да продължаваме“.

— Върни се на мястото, където се разделихме — каза Бащата. — Изчакай там до сутринта и събери уловеното от капаните. Свърши, каквото трябва да се свърши, събери всички капани и гледай да не изгубиш нито един, а после занеси кожите в нашето скривалище. Вземи оттам всички кожи и ги занеси в селото. Товарът ще е тежък, но ще издържиш, ако често си почиваш — въпреки че още не си се източил до пълния си ръст. Няма закъде да бързаш.

— Разбирам — каза Риг.

— Питал ли съм те дали разбираш? То е ясно, че разбираш. Не ми губи времето.

„Моята една дума не загуби толкова време, колкото твоите три изречения“ — каза си Риг наум.

— Вземи за кожите колкото можеш, преди да кажеш, че съм мъртъв — ще те лъжат по-малко, ако ме чакат да се върна, за да проверя сметките.

Риг не каза нищо, ала си мислеше: „Знам какво да направя, татко. Ти си ме учил да се пазаря и мен ме бива в това“.

— После трябва да отидеш да намериш сестра си.

— Сестра ми?! — избърбори Риг.

— Тя живее с майка ти — рече Бащата.

— Майка ми е жива? Как се казва тя? Къде живее?

— Нокс ще ти каже.

Нокс? Жената, която държеше хана, в който понякога отсядаха?

— Кажи ми! Защо ме накара да смятам, че майка ми е мъртва? И сестра… Татко! Защо си го пазил в тайна? Защо никога не съм виждал майка си?

Отговор не последва.

— Извинявай. Знам, обещах, че няма да споря, но ти никога не си ми го казвал. Бях поразен и не се сдържах. Извинявай. Кажи ми какво още мислиш, че трябва да направя.

Отговор не последва.

— О, Татко! — изплака Риг. — Кажи ми още нещо! Не ме наказвай така! Говори ми!

Отговор не последва.

Риг се замисли така, както знаеше, че би очаквал от него Бащата, и най-сетне каза онова, което знаеше, че Баща му би искал да каже:

— Не зная дали ме наказваш с мълчание, или вече си мъртъв. Дадох клетва да не поглеждам и ще я удържа. Затова ще тръгна и ще изпълня нарежданията ти. Ако не си мъртъв и имаш да ми казваш още нещо, кажи го сега, говори сега, моля те, говори сега.

Трябваше да замълчи, защото ако Бащата не беше умрял, Риг не искаше той да го чуе, че плаче. „Моля те“ — продължи тихо наум, ридаейки.

— Обичам те, Татко. Винаги ще ми липсваш. Знам го.

Ако това не подтикнеше Бащата да заговори, нищо друго не би могло.

Отговор не последва.

Риг се обърна решително и пое обратно по собствената си ярка диря сред дърветата и храсталака, по сърнешката пътека към последното място, където беше видял Баща си жив.

Глава 2

Високата скала

Рам Один бе възпитан като пилот на космически кораби. Баща му беше приел името на норвежкия бог на небето за фамилно име; пак баща му се бе погрижил той да бъде абсолютно подготвен да започне обучението си за астронавт две години преди обичайното време. Всяко излишно богатство на земята бе влагано в строежа на първите междузвездни колонизаторски кораби на човечеството. Той отне четирийсет години. Под сянката на лунния прах, който все така не пропускаше повече от една трета от слънчевите лъчи до повърхността на Земята, чувството за неотложност почти не отслабваше.

Всички разбраха колко близко бе човечеството до смъртта, когато кометата премина покрай Земята и се заби в близкото лице на Луната. Дори и сега не беше сигурно дали орбитата на Луната ще се стабилизира — астрономите се деляха почти поравно помежду си на такива, които смятаха, че рано или късно тя ще се сблъска със Земята, и други, според които ще се стигне до ново равновесие. Затова всички оцелели след първите ужасни години на световен студ и глад се посветиха на построяването на два еднакви кораба. Единият щеше да запълзи из Космоса с десет процента от скоростта на светлината, а в него поколение след поколение бъдещи колонисти щяха да живеят, остаряват и умират в затворена екосистема.

Другият кораб, корабът на Рам, щеше да пътува седем години, отдалечавайки се от Слънчевата система, а после щеше да направи дързък скок в теоретичната физика.

Или време-пространството трябваше да бъде накарано да се сгъне, да прескочи деветдесет години и да отдалечи колонизаторския кораб само на седем години път от земеподобната планета, която бе неговата крайна цел, или корабът щеше да се погуби в този опит… или пък нищо нямаше да се случи и той щеше да продължи да пълзи още деветстотин години, докато достигне своя нов свят. Колонистите на кораба на Рам спяха на път за точката на сгъване. Ако всичко минеше добре, те щяха да продължат да спят и по време на сгъването и да се събудят чак когато приближат целта си. Ако нищо не се случеше, щяха да бъдат събудени, за да започнат да обработват обширната вътрешност и да бъдат първото от трийсет и петте поколения, които трябваше да се сменят в колонията до пристигането. Самият Рам през цялото време щеше да остане буден.

Седем години само заменимите щяха да му правят компания. Някога създадени, за да вършат работа, която би убила незаменимо човешко същество, сега заменимите бяха дотолкова подобрени, че можеха да надживеят и да работят повече от всеки човек. Освен това изработката им струваше много по-скъпо от обучението на човек, за да извършва дори малка част от тяхната работа. Но все пак не бяха човешки същества. Не можеше да им се позволи да вземат решения на живот и смърт, докато всички човеци спяха. Ала бяха толкова добра симулация на човешкия вид, че Рам никога нямаше да се чувства самотен.

Откакто Риг се помнеше, домът на Бащата бе единственият му дом. Не би могъл да разчита на хана в село Водопаден брод. Ханджийката Нокс дори не им пазеше постоянна стая. Ако пътници заемеха всички стаи, Бащата и Риг спяха вън, в конюшнята. О, по едно време Риг се чудеше дали Нокс не е негова майка, а Бащата просто е пропуснал да се ожени за нея. В края на краищата той и Нокс бяха прекарали часове насаме — Бащата възлагаше на Риг задачи, за да не им се меси. Какво ли правеха освен онова, за което селските деца си шепнеха, по-големите момчета се смееха, а по-големите момичета говореха приглушено?

Но когато Риг попита направо Баща си, той се усмихна, а после го вкара в къщата и го накара да попита Нокс в очите. И Риг изпелтечи:

— Ти ли си моята майка?

Отпървом изглеждаше, сякаш тя ще прихне да се смее, но начаса се овладя и разроши косата му.

— Ако изобщо имах дете, бих се радвала то да прилича на теб. Обаче аз съм ялова, както мъжът ми, за своя жалост, разбра, преди да умре, горкият, през зимата на Нулевата година, когато всички си мислеха, че идва краят на света.

Ала Нокс не беше чужда на Бащата, иначе нямаше да се връщат в хана почти всяка година и Бащата нямаше да остава часове наред насаме с нея. Нокс знаеше кои са майката и сестрата на Риг. Бащата беше казал на нея, но не и на самия Риг. Колко още тайни знаеше тя?

Бащата и Риг бяха заложили капани в планините, далеч нагоре по реката над водопада Сташи. Риг слезе по пътеката, която се спускаше по левия бряг на реката, заобикаляше езерото и тръгваше по водораздела към водопада. Водоразделът беше като бент, който заприщваше езерото, разрязан само от отверстието на водопада. Полегатият склон от едната му страна се спускаше към ледените води на езерото. От другата под скалата зейваше пропастта Високата скала, дълбока триста разтега2, на чието дъно бе голямата Гора на Долните води. Плътната скала се простираше трийсет левги източно и четирийсет левги3 западно от реката; единственият практичен начин да свалиш товар или човек надолу по Високата скала беше по десния бряг на водопада. Което означаваше, че Риг, както всеки друг, достатъчно луд, че да си изкарва прехраната с мъкнене на неща надолу от планините, трябваше да прекоси реката, като скача по разпръснатите камъни точно над водопада. Някога тук бе имало мост. Всъщност имаше развалини от няколко моста и Бащата ги бе използвал за проверка на съобразителността на Риг. „Виж как най-старият мост е далеч по-напред от водата и много по-високо върху скалната стена. После скелето на по-новия мост е по-ниско и по-близо, а най-скорошният мост е само три разтега под водопада. Защо според теб те са построени точно там?“ Отговорът на въпроса отне на Риг четири дни, докато те скитаха из планинските земи над езерото и поставяха капани. По това време Риг беше деветгодишен и Баща му още не му бе предал никакви сериозни знания за земята; всъщност това беше началото. Затова Риг още се гордееше, че сам е стигнал до верния отговор.

— Езерото е било по-високо — досети се той най-накрая — и водопадът също е бил по-висок и по-близо до лицето на Високата скала.

— Защо би си представил подобно нещо? — попита Бащата. — Водопадът се намира на много разтези по-назад от лицето на скалата. Кое те кара да мислиш, че един водопад може да се мести от място на място?

— Водата разяжда камъка и го кърти от скалата — отвърна Рик.

— Вода, която разяжда камък — рече Бащата. Но Рик вече знаеше, че е предположил правилно — Бащата го бе потвърдил със своя уж озадачен тон.

— А когато разяде ръба на скалата, цялото езеро над новия ръб се излива — продължи Риг.

— Така всеки път би се изливала много вода — рече Бащата.

— Наводнение — рече Риг. — Точно затова под водопада няма куп камъни, всяко наводнение ги отнася надолу.

— Не забравяй, че когато падат от скалата, големите камъни се разбиват на много по-малки парчета — додаде Бащата. — А камъните, по които минаваме отгоре над водопада, са такива, защото водата вече прояжда отдолу, между камъните, и ги оставя високи и сухи. Но някой ден тя ще подкопае и тях и ще ги отнесе, височината на водопада пак ще спадне, той ще отстъпи по-назад и по-надолу.

Тогава Бащата започна да го учи как земята се променя от климата, времето и растежа на растенията и от всичко останало, което можеше да я оформя.

Когато Ригс бе на единайсет, той сам измисли въпрос:

— Щом вятърът и дъждът, водата и ледът и растежът на растенията могат да сдъвчат камък, защо Високата скала е все така стръмна? Тя би трябвало да се руши като всяка друга планина.

— Защо, според теб? — попита Бащата, без да отговори, типично за него. Но този път Риг вече беше оформил донякъде собствената си теория.

— Защото Високата скала е много по-нова от всички останали планини и хълмове.

— Интересна мисъл. Колко нова е според теб? Преди колко време се е формирала тази скала?

А после, без никаква причина, за която би могъл да се досети, Риг направи връзка и отговори:

— На единайсет хиляди сто деветдесет и девет години.

Бащата прихна.

— Календарът! Мислиш, че нашият календар започва от формирането на Високите скали?

— Защо не? — отвърна Риг. — Защо иначе ще помним, че нашият календар започва от годината 11 191?

— Но помисли си, Риг — продължи Бащата. — Ако календарът започва с катаклизъм, от който би могла да се роди скала, то защо просто не са започнали летоброенето оттогава? Защо сме й сложили цифрата 11 191 и сме започнали обратно броене?

— Не знам — призна си Риг. — Защо?

— Защо, според теб?

— Защото, когато скалите са се формирали… — Риг не възнамеряваше да се отказва от идеята си — … се е знаело, че 11 191 години по-късно ще се случи друго нещо?

— Е, ние стигнахме Нулевата година, когато ти беше на три. Случи ли се нещо?

— Много неща се случиха — отвърна Риг. — Цяла година случки.

— Но нещо, което си струва да се запомни? Нещо, достойно за изграждането на цяло летоброене около него?

— Това нищо не доказва, Татко, освен че хората, въвели календара, са сгрешили за това колко време ще е нужно, за да се стигне до онова, което са мислели, че ще се случи в Нулевата година. Хората непрекъснато грешат. Това не доказва, че календарът не е започнал с формирането на Високата скала.

— Добре разсъждаваш — установи Бащата. — Но разбира се, неправилно. А защо не си прав?

— Защото нямам достатъчно сведения — отвърна Риг. Това винаги се дължеше на недостига на сведения.

— Никога няма достатъчно сведения — рече Бащата. — Това е великата трагедия на човешкото знание. Няма значение колко много си мислим, че знаем — никога не можем да предвидим бъдещето.

Ала в тона му се долавяше нещо, на което Рик не повярва. Или може би просто не повярва на бащиния си отговор и си въобрази, че го е доловил в тона му.

— Мисля, че ти знаеш нещо — рече той.

— Би трябвало, надявам се, на моите години!

— Мисля, че ти знаеш какво е трябвало да се случи през Нулевата година.

— Беда! Чума! Краят на света!

— Не — отрече Риг. — Говоря за онова, което създателите на календара са смятали, че ще се случи, когато са го създали през 11 191-вата.

— И откъде да го знам?

— Мисля, че ти знаеш какво е било — упорстваше Риг. — И мисля, че то всъщност се е случило точно според предвижданията.

— И е било толкова голямо и важно, че никой не го е забелязал освен мен — додаде Бащата.

— Мисля, че е било свързано с науката. С астрономията. Нещо, което тогавашните учени са знаели, че ще се случи, например планетите да се подредят в редица или някоя звезда в небето да избухне, или сблъсък на две звезди, или нещо подобно. Само че хората, които не познават астрономията, никога не биха го забелязали.

— Риг — рече Бащата. — Ти си едновременно толкова умен и толкова тъп, че направо дъхът ми секва.

И с това се приключи. Риг знаеше, че Бащата знае нещо; знаеше и че той няма намерение да му го каже. Може би Нокс щеше да знае какво се е случило през Нулевата година. Може би Баща му бе споделил с нея всичките си тайни.

Но за да стигне до Нокс, Риг трябваше да слезе от Високата скала до село Водопаден брод, а за да слезе от Високата скала, трябваше да стигне до Скалния път, който минаваше от другата страна на водопада, и трябваше да прекоси точно мястото, където водата беше най-бърза, течението най-силно и където знаеше, че тя подкопава и разяжда камъните и има вероятност, като стъпи на някой камък, той да се срути, Риг да падне във водопада, който ще го завлече надолу, към смъртта.

И утехата му, докато пада надолу, докато водата, камъните или просто ударът при падането го разпръсне на прах, щеше да е тази, че поне от езерото ще се излеят огромни водни талази и той няма да умре сам — цялото село Водопаден брод щеше да бъде пометено за мигове.

— Защо хората са построили село на място, за което знаят, че някога ще бъде потопено от страшно наводнение без надежда за оцеляване и без възможност за навременно предупреждение, за да се изнесат?

— Защото хората забравят — бе отговорил Риг на Баща си. Често му отговаряше така.

— Правилно, Риг. Хората забравят. Но ти и аз, Риг… Ние не забравяме, нали?

Но Риг знаеше, че това не е вярно. Той не можеше да си спомни много неща. Помнеше пътя по камъните. Но не се доверяваше на този спомен — винаги го проверяваше отново в началната точка, точно над повърхността на езерото.

То изглеждаше толкова спокойно, но Риг знаеше, че ако хвърли камък, той няма да потъне във водата, а незабавно ще бъде изтласкан към водопада толкова бързо, сякаш някой го е хвърлил под водата. Ако сам паднеше във водата, и той щеше да бъде завлечен и хвърлен от скалата за две секунди, след като се блъсне в шест-седем големи камъка по пътя, и във водопада щеше да падне един окървавен и пребит Риг, може би разкъсан на няколко парчета.

Той стоеше и оглеждаше водата, виждаше и усещаше следите на безбройни пътници.

Не приличаше на главен път, толкова нагъсто покрит със следи, че Риг страшно трудно би успял да избере отделна, и дори да успееше, би я загубил почти веднага.

Тук следите бяха само стотици, не хиляди или милиони.

И тревожно голям брой от тях не успяваха да стигнат до другия бряг.

Те стигаха до това или онова място, а после внезапно се втурваха към скалата; сигурно бяха завлечени от водата.

После, разбира се, имаше и много стари следи. Затова Риг бе успял да се досети за скалната ерозия и начина, по който водопадите с времето отстъпваха назад и ставаха все по-ниски. Защото Риг виждаше следите, кръстосващи във въздуха, по-високо от водопада и бездната, ширнала се под него. Тези следи тичаха и залитаха също като сегашните, защото хората, които ги бяха оставили, бяха минавали по други камъни, стърчащи сред друго, по-високо и по-дълбоко езеро. А там, където са били мостовете, хиляди древни, угасващи следи прекосяваха въздуха без прекъсване.

Разбира се, земята се бе изменила, водата бе спаднала. Човек, способен да види онова, което виждаше Риг, беше длъжен да проумее, че водопадът се измества.

Но днес той беше тук, а тези камъни бяха камъните, по които трябваше да прекоси.

Риг винаги избираше маршрута, по който почти всички бяха успели да прекосят невредими. Винаги поемаше по маршрут, достатъчно далеч от ръба. Спомняше си — или помнеше разказа на Баща си за това, но той беше толкова близък до спомен, че нямаше значение — как Бащата за пръв път бе открил способността му да намира стари следи тук, на брода през водата. Бащата се готвел да скочи с малкия Риг на ръце от един камък на друг и Рик изкрещял: „Не!“. И накарал Баща си да избере друг маршрут, защото, както той му разказа, „ти извика — ето по този, другия път никой не е падал във водата“. Сега Риг виждаше същото, което бе видял тогава: следи, прескачащи от камък на камък, различни хора, разделени от дни, години, десетилетия. Той виждаше кои от следите на падналите са стари и кои — пресни. Избра път, който изглеждаше сух и бе използван най-скоро.

Виждаше и собствените си следи от миналото, разбира се.

И естествено, не виждаше нито една следа от Баща си. Ама че странно, синът да е сляп точно за това; да вижда всеки човек на света или поне пътя, по който бе минал, освен пътя на собствения си баща. Сега трябваше да провери изчисленията си двойно, защото се налагаше да премине с много тежък, обемен и неудобен товар от кожи на гърба си. Преходът, толкова лесен, ако носеше само манерка, капани и малко храна, сега изискваше той да скочи върху един твърде малък камък — щеше да изгуби равновесие и да падне във водата.

Беше направил три скока и стоеше върху суха каменна платформа, широка цели два разтега, когато мярна някакво движение и видя на другия бряг около десетгодишно момче. Стори му се познато, но тъй като ходеше във Водопаден брод горе-долу веднъж годишно, децата растяха и то можеше да е и по-малкият брат на момчето, за което го мислеше. Или да е момче от съвсем друго семейство, или пък напълно непознато.

Риг му махна за поздрав и момчето махна в отговор.

Риг направи следващия скок и сега стоеше върху много по-малък камък и нямаше място за бягство. Това беше най-коварното място на брода, където рискът да загине беше най-голям, и той си помисли, че може би трябваше да остави товара си на големия камък, от който току-що бе скочил, и да прекоси само с една трета от кожите, а после да се върне за останалите. Никога не беше прескачал с такъв товар — Бащата винаги носеше повече от половината. Още не беше късно да се върне на голямата платформа и да раздели кожите. Но тогава видя, че момчето се е преместило на един камък. Беше твърде близо до ръба на водопада. Риг знаеше, че оттам започва пътека, по която умираха най-много хора.

Той заръкомаха, а после направи знак с ръце, все едно изтласкваше момчето назад.

— Върни се! — изкрещя. — Много е опасно!

Но момчето само махна и на свой ред направи знака с оттласкването — ясно беше, че не го е разбрало. Очевидно гласът на Риг не се чуваше, заглушен от грохота на водата между камъните.

Момчето скочи на следващия камък — бе поело по гибелен път. Вече щеше да му е трудно да се върне, дори и да опита. А то явно беше толкова глупаво, че бе решено да продължи.

Риг имаше само миг, за да реши. Ако се върнеше обратно, можеше да остави товара си, а после да поеме по опасен път, който щеше да го изведе по-близо до момчето, вероятно достатъчно близо, за да го чуят, достатъчно, за да го спре. Но да свали кожите от гърба си щеше да отнеме време, а през това време щеше да остане още по-далече от момчето.

И затова просто направи следващия заплануван скок. Приземи се точно и след миг бе готов да отскочи от един малко по-голям камък. Направи и следващия скок.

От момчето го деляха само два камъка.

То направи още един скок и почти успя. Но водата заля стъпалото му и повлече крака му към ръба, момчето загуби равновесие, завъртя се, двата му крака цопнаха във водата и тя го задърпа яростно.

Момчето, в края на краищата, се оказа не толкова глупаво. То знаеше, че е обречено да се откъсне от камъка, и затова се опита да скочи и да се улови за един по-малък камък, вдясно на ръба на водопада.

Залови се, но водата така го подмяташе, че то вкопчи пръсти в сухия външен ръб на камъка, а тялото му увисна над огромната пропаст, в чието дъно течеше реката.

— Дръж се! — извика Риг.

Кожите, добити от цяла зима траперство — сега той щеше да ги хвърли заради слабия шанс да спаси момче, толкова глупаво, че несъмнено заслужаваше да умре.

Само за няколко мига Риг успя да развърже ремъците и да отърси товара от кожи от раменете си във водата.

Сега беше толкова близо до ръба, че огромният вързоп се блъсна само веднъж в камъните, докато се носеше към водопада, а после изхвърча във въздуха и се сгромоляса долу.

Междувременно Риг скочи към камъка, на който момчето не бе успяло да се закрепи. Той успя, въпреки че то го беше оплискало с вода и намокрило.

— Дръж се! — извика отново. Сега виждаше само пръстите на момчето, вкопчени в скалата.

На камъка нямаше достатъчно място, за да скочи и Риг. Въпреки че беше много близо, твърде вероятно беше да ритне пръстите на момчето. Затова коленичи на своя камък и се наведе напред с намерението да се залови с ръце за другия камък и да превърне тялото си в мост. Ала се случи нещо странно. Риг и преди бе попадал в напрегнати ситуации и знаеше какво е сетивата ти внезапно да се изострят и всеки миг да бъде изживяван в по-голяма пълнота. В такива моменти му се струваше, че времето е спряло. Но всъщност не беше така. Както му обясни Бащата, в човешкото тяло има жлези, които отделят вещество, увеличаващо силата и скоростта ти в моменти на напрежение.

Сега изобщо не беше същото. Когато Риг усети, че се накланя напред — действие, което би трябвало да отнеме по-малко от секунда, внезапно му се стори, че потъва в някакво много гъсто вещество. Имаше време да забележи всичко, и макар да не можеше да върти очите си по-бързо, отколкото би могъл да раздвижи която и да е своя телесна част, вниманието му можеше да се измества толкова бързо, колкото той желаеше, така че всичко, което влизаше в полезрението му, дори по краищата, беше видимо. Това не се дължеше на вещества, отделяни от жлезите.

Мисли за това само миг, защото нещо още по-странно обсеби вниманието му. Заедно с хода на времето се промениха и следите, които виждаше във въздуха. Станаха по-плътни. И се превърнаха в хора.

Всеки човек, който се бе опитвал да премине оттатък по камъните на това място, отначало бе движещо се петно, а после — човек в плът и кръв, който се придвижваше с реалната си крачка. Съсредоточеше ли се върху някого, Риг го виждаше как върви, скача, мята се от камък на камък. Веднага щом се съсредоточеше върху някой друг, останалите отново се превръщаха в движещи се ивици. И докато се накланяше, той видя и се съсредоточи върху един босоног мъж, застанал точно в средата на камъка, в който се беше вкопчило момчето. Мъжът стоеше с гръб към него, но тъй като Риг се накланяше надолу много бавно, имаше достатъчно време да забележи, че човекът е облечен в костюм, подобен на облеклото на старите повалени статуи и разрушени фризове по рухналите сгради там, където по-новият от двата стари моста някога е бил вграден в скалата.

Риг осъзна, че ще падне право върху мъжа. Но той не можеше да е от плът, нали? Това беше само проява на Риговата дарба, странно изменена в този миг на страх, а следите никога не бяха веществени.

И все пак този мъж изглеждаше толкова истински — космите и порите по прасците му, ожуленото на глезена, където нещо го беше одраскало, разнищеният и протрит подгъв на полите му, увисналата и полуотпорена лента с бродерия, пришита към тях. Някога мъжът се бе обличал изискано, а сега елегантните му дрехи се бяха превърнали в дрипи. Каквато и злочестина да го бе сполетяла, в този миг той пречеше на Риг. Риг си помисли: „Хората, на които не обръщам внимание, се превръщат в движещи се петна. Ако отклоня мислите си от него, и той ще стане невеществен“.

Затова се опита да се съсредоточи върху една жена, която се беше опитала да скочи върху същия камък, но се бе подхлъзнала и начаса бе паднала във водата, завлечена от течението. Направи го — и видя ужаса по лицето й, който почти на мига се смени със смъртно уплашения поглед на животно, знаещо, че няма как да избяга. Но мъжът пред него не изгуби веществеността си, не се разми, поради очевидната причина, че когато бе дошъл на това място, без значение преди колко години или векове, той не бе паднал веднага. Продължаваше все така да стои там и затова вместо да го раздвижи, отместването на Риговия поглед го направи неподвижен.

Челото на Риг се удари в прасеца му. Той усети силата на удара, ала се движеше толкова бавно, че усети с челото си плътността на кожата му, и после, когато бе принуден да завърти глава — триенето на чуждия крак по лицето си.

И също както лицето му се извърна, за да се плъзне по крака на мъжа, така и под тежестта на главата и рамото му при удара кракът на мъжа поддаде, той залитна и се катурна напред. „Дойдох да спася момче, а сега убивам мъж“.

Но този мъж беше войник или атлет — докато падаше, се извъртя, протегна ръце, вкопчи се в скалата и увисна на двете си ръце.

Лявата му длан напълно покриваше дясната ръка на момчето. Противно на онова, което го бе учил баща му, сега Риг виждаше, че два много плътни обекта можеха да заемат едно и също място по едно и също време. Или технически погледнато, не по едно и също време, защото мъжът всъщност беше тук от стотици години, ала за Риг моментът беше един и същ. Ръката на мъжа беше плътна. Риг я усети със своята длан, когато тя отскочи напред инстинктивно, за да намери опора след сблъсъка с крака на мъжа, хлъзна се по камъка и се блъсна в пръстите на дясната му ръка.

Резултатът беше, че Риг спря да се плъзга точно преди коленете му да се хлъзнат от другия камък във водата. Тялото му сега образуваше мост между камъните, тъкмо както бе възнамерявал. Мъжът, без да иска, му беше спасил живота.

Но Риг не му върна услугата. Първо го беше съборил от мястото му и катурнал във водата. А после дланта му, плъзнала се по камъка, се бе блъснала в пръстите на мъжа и избутала дясната му ръка от ръба.

Сега мъжът висеше само на лявата си ръка, чиято длан напълно покриваше десницата на висящото момче, което Риг се опитваше да спаси. Сега ръката на мъжа беше напълно прозрачна. Беше истинска, плътна, мускулеста, загоряла, космата, мазолеста, изпъстрена с лунички и набраздена с вени. Ала в същото време Риг виждаше и напрегнатите тънки кафеникави пръсти на момчето, които започваха по малко да се изплъзват. Риг знаеше, че може да помогне на момчето, да го задържи, само да успееше да се пресегне и да го хване за китката. То беше по-дребно от него, а Риг беше много силен — ако можеше да стисне китката му с пръсти, момчето можеше да се задържи достатъчно, че да успее да му подаде и другата си ръка. Можеше да си го представи, да го планира и да го извърши, само дето не можеше да заобиколи плътната китка и ръка на мъжа. „Ти вече си мъртъв, от десетилетия и векове си мъртъв, така че махни се и ме остави да спася това дете!“

Но когато дланта на Риг стисна ръката на мъжа в опит да стигне до ръката на момчето, мъжът го усети и се възползва. Дясната му длан се пресегна и го стисна за китката, толкова по-здраво и силно, колкото хватката на Риг би била по-здрава и силна от хватката на момчето.

Тежестта на мъжа затегли Риг напред. Дясното му коляно се потопи във водата и ако мъжът не го държеше толкова здраво, течението щеше да го отнесе. Но сега само завъртя тялото му настрани. Ала така коляното му изскочи над водата и тялото му отново се превърна в мост между камъните.

Но тежестта на мъжа продължаваше да го дърпа. Риг временно напълно забрави за момчето — не можеше да спаси никого, когато влачеха самия него към водопада. Той стисна с другата си ръка пръстите на мъжа, вдигна кутрето си нагоре и започна да го извива назад, назад. Стори му се, че това продължи цяла вечност — той си мислеше за движението, а после ръката му бавно се подчиняваше, протягаше се, стискаше, мушкаше, буташе.

Мъжът се пусна. Мъчително мудно десницата му охлаби хватката си и пръстите му се плъзнаха по кожата на Риг. И също толкова мудно Риг се намести, за да може отново да протегне ръка на момчето. Ала лявата длан на мъжа все така покриваше десницата на детето.

Щом ръката му отново обхвана лявата китка на мъжа в опит да я заобиколи, премине през нея или под нея, за да стигне момчето, Риг видя как пръстите на малкия се отпускат и плъзват по скалата, бавно, бавно… и тогава, побеснял, сърдит и натъжен от провала, той вдигна ръка да удари дланта на мъжа. Изобщо не му мина през ум, че се готви за убийство. По времето на Риг този мъж вече беше отдавна мъртъв, без значение какъв щеше да бъде изходът тук. Риг знаеше само, че не бе успял да спаси момчето заради това, че внезапно този мъж бе станал видим и осезаем. Момчето, което той почти със сигурност познаваше от селото, само да можеше да се досети кое е. Но Риг така и не успя да удари мъжа. Вместо това времето се ускори отново, върна се към нормалното, а мъжът просто изчезна и Риг не видя дали е паднал, или е успял някак да се изкатери отново на камъка. Юмрукът му удари на камък.

Миг по-късно той чу писък. Не можеше да е момчето — то вече трябваше да е толкова далеч в мига, когато гласът се разнесе, че Риг не би могъл да го чуе от мястото си, освен това беше твърде продължителен. Ала не беше писък на мъж, гласът беше твърде тънък.

Значи на брега имаше още някой, някой, който бе видял смъртта на момчето. Някой, който можеше да помогне на Риг да се върне назад. Но никой не можеше да му помогне, разбира се — да опита би било истинска лудост. Беше лудост и това, че Риг се опита да помогне на момчето. И ето го сега, с тяло, изпънато между два камъка, току над водата, а ако подгънеше колене, течението щеше да го отнесе.

Той се приплъзна два пръста назад и се опита да избута коленете си на камъка, там, където сега опираха пръстите на краката му. Ръцете и раменете вече го боляха от напрежението да се крепи, изпънат като мост. И сега, когато би могъл да използва забавянето на времето, за да внимава дори за най-малкото си движение, страхът му отпускаше не повече от обичайната степен на повишено внимание. И все пак след малко коленете му опряха о камъка отзад и той успя да се изправи на ръце, възможно най-далече от водата, а пръстите му все още бяха достатъчно силни, за да се изтласка нагоре и назад, и…

Оттласна се, изправи се и се олюля за миг, който трая сякаш цяла вечност, несигурен дали се е оттласнал твърде леко и може пак да залитне напред, или твърде силно и да се сгромоляса назад. Но успя да запази равновесие и се изправи.

И щом се изправи, един камък го удари по рамото. Олюля се за миг, можеше и да падне, но се задържа, обърна се и видя момче, може би на неговата възраст, а може би по-голямо, да стои на първия камък до брега, от който мъртвото вече дете бе започнало смъртоносното си пътешествие. То се готвеше да го замери с още по-голям камък.

Риг нямаше къде да се скрие.

Нямаше друг избор, освен да се опита да отблъсне камъка с голи ръце. И бързо разбра, че собственото му движение при отблъскването го извади от равновесие, все едно камъкът го беше ударил. Ала успя някак да се извърне така, че падането да се превърне в скок към следващия камък, по-назад от водопада.

— Престани! — извика.

Но момчето, което хвърляше камъните, не можеше да го чуе. Само писъкът му бе успял да надвика рева на водата. Сега Риг го позна — това беше Умбо, селско хлапе, син на обущаря, и му беше почти приятел по време на есенния им престой във Водопаден брод преди няколко години. И разбра защо падналото момче му се видя познато — то беше по-малкото братче на Умбо, Киокай, луда глава, който вечно се вкарваше в беля и вечно поемаше безумни рискове. Когато Риг и Умбо се сприятелиха, ръката на Киокай беше счупена и стегната с шина, но дори и тогава той се катереше по невъзможни дървета и скачаше от високо на неравна земя и Умбо непрекъснато трябваше да търчи да го спира, да го спасява и да го навиква. „Ако можех да спася Киокай, това щеше да е подарък за моя приятел Умбо. Щях да му помогна да го спаси, както много пъти навремето, когато беше още по-малък.

Защо тогава Умбо се опитва да ме убие и ме замеря с камъни? Да не би да мисли, че аз съм бутнал Киокай? Аз се опитвах да го спася, глупако! Щом си бил там, на брега, защо го остави да тръгне по камъните? Няма значение какво си видял, защо не се опита да разбереш какво всъщност е станало, преди да ми издадеш смъртна присъда?“

„Хората никога не са справедливи, дори и когато се опитват да бъдат — бе казвал Баща му неведнъж. — А малцина се опитват“.

Риг успя да се върне на камъка, на който стоеше, когато видя Киокай. „Ако си бях останал тук — помисли си той — и бях оставил детето да рискува и да умре, разбира се, Киокай нямаше да е по-мъртъв, отколкото е сега, а аз щях да съм толкова далече от него, че не би било възможно да бъда обвинен за смъртта му.

И все още щях да имам кожите, и щях да мога да припечеля за пътуването ми по света до там, където биха могли да са майка ми и сестра ми“.

Умбо продължаваше да хвърля камъни, но малко от тях вече успяваха да го стигнат, а скалата, върху която стоеше, беше широка, имаше къде да се стъпи и Риг успяваше лесно да ги избегне. Умбо се разплака от ярост, но Риг все така не чуваше какво казва той, нито можеше да се надява да го чуят, ако се опита да отговори. Не можеше да се сети за жест, който да означава: „Нищо не съм направил, опитах се да го спася“. За разгневено и скръбно момче като Умбо едно свиване на рамене би означавало равнодушие, а не безпомощност; поклонът би означавал присмех, а не почит към мъртвия.

Затова на Риг му оставаше само да стои там и да чака Умбо да се откаже.

Най-сетне той се отказа и се скри тичешком в гората. „Или ще слезе по Скалния път до селото, където несъмнено ще разкаже на всички онова, което си въобразява, че се е случило тук, или ще ме причака да се приближа“.

Надяваше се Умбо да го причака в засада. Не се боеше да се сбие с него — животът в гората го беше направил силен и гъвкав, а освен това Бащата го бе научил да се бие по начини, на които един обущарски син надали се е учил да противостои. Въпреки че ако ставаше дума за забиване на ситни пирончета в дебела кожа, Умбо несъмнено би го надвил. Риг само се надяваше да се приближи достатъчно до някогашния си приятел и да му обясни какво се е случило, та дори и да се биеха, докато разговарят.

Когато стигна до другия бряг, Умбо си беше отишъл — Риг виждаше следата му във въздуха. Ясна, отчетлива и прясна, тя се спускаше надолу по стръмния участък на Скалния път.

Искаше му се да може да мине по друг — Умбо можеше да му е заложил някакъв капан, но друг път, който да води надолу по скалата, нямаше, освен, разбира се, неизменната вероятност да паднеш. Съществуването на селището Водопаден брод се дължеше наполовина на тази пътека, която се изкачваше нагоре по скалата. Долу тя беше път, древен, с високи бордюри и застлан с големи камъни, и лъкатушеше напред-назад между стръмните склонове в полите на Високата скала.

Но после завоите ставаха все по-тесни, полегатият път отстъпваше на пътека с издълбани високи стъпала, а калдъръмът — на напукана, изронена скала, със самоделни поправки и отклонения там, където някое древно бедствие бе разкъртило първоначалната пътека. И все пак беше възможно човек да върви нагоре с товар в двете ръце, а на момче като Умбо, търчащо надолу и подтиквано от скръбта и гнева, би отнело съвсем малко време да стигне дъното на пропастта. Ако Риг все още мъкнеше огромния вързоп с кожи, това щеше да го затрудни. Умбо би имал много време да стигне в селото и да се върне обратно и без съмнение да доведе мъже, които биха му повярвали и в яростта си можеше да не изслушат и Риг.

Сега, ако Риг побързаше, той можеше да стигне в подножието на Скалния път и да избяга, преди Умбо да успее да се върне. И нямаше да могат да го проследят, освен ако той или някой друг от селото не притежаваше същата способност като Риг. Да си отличен следач — защото Бащата го бе накарал да изучи следите на животните, видими за окото, толкова добре, колкото и пътеките, които момчето виждаше във въздуха — включваше на първо място да знаеш какви следи да не оставяш, за да не могат преследвачите да разберат накъде си тръгнал.

Може би затова Бащата го бе накарал да се научи да проследява и като другите хора — за да знае как да ги избягва.

„Татко! — скръбта отново прониза Риг тъй силно, както и първия път, и очите му се напълниха със сълзи. — Как ще живея без теб? Защо не чу стоновете на дървесината и не се дръпна, преди дървото, за да не падне върху теб? Винаги толкова бърз и толкова схватлив — почти не е за вярване, че си могъл да проявиш такова нехайство!

А аз все още имам нужда от теб. Кой ще ми обясни как така времето забави ход и предизвика появата на всички тези хора от миналото, за да накара онзи мъж да ми препречи пътя и момчето да умре?“

Просълзените очи не откриват добрите пътеки. Затова Риг потисна скръбта си, избърса очи и продължи през гората, търсейки забутаната пътечка до хана на Нокс.

Глава 3

Стената на Нокс

Какво обучение биха могли да дадат на Рам Один, за да му е в помощ, когато седемте години скука свършат и дойде време да вземе решение? На корабния компютър вече му беше известна цялата процедура на сгъването. Процесът беше извънредно сложен и обикновен пилот не би могъл да участва в него. Задачата на Рам беше да прочете и изслуша докладите на компютрите и тогава да реши дали да продължи. Но решението никак не беше лесно, нито маловажно. Щом корабът навлезеше със странното си изкривено ускорение в гънката, щяха да започнат да се генерират данни в огромен мащаб. Компютрите щяха да започнат своите удвоени анализи и мъгляви предвиждания за онова, което се случва, би могло да се случи и щеше да се случи по време на самото прегъване. Във всеки етап Рам можеше да прекъсне процедурата въз основа на подаденото от компютрите. Те щяха да генерират възможности и вероятности, но той напълно осъзнаваше, че възможностите са единствено фикция. Възможно беше нито едно от предвижданията да не се доближава до резултата.

И нямаше значение колко пъти компютрите ще повторят което и да било предсказание — това не го правеше най-вероятно. Това не би означавало нищо повече от следното: компютрите и софтуерът съдържаха идентичен сбор от фалшиви предположения или вградени дефекти, които лишаваха от стойност всички предсказания.

Рам беше опитен пилот, дълбоко разсъждаващ философ и математик и притежаваше добре шлифовани творчески умения. Обучиха го на всичко, на което можеше да бъде обучен. Ала все пак всичко се свеждаше до това: кой беше Рам Один? Дали би заложил своя живот и живота на всички колонисти на скока в неизвестното, в гънка във време-пространството? Или в решителния момент би отсъдил, че е по-добре да използва познатите технологии, да генерира полето за набиране, да започне да събира междузвезден водород и да продължи напред още деветдесет години в обикновеното време-пространство?

Рам знаеше, разбира се, знаеше какво ще е решението му. Беше го казвал много пъти по време на изпитанията и прегледите за потенциални пилоти за мисията: „Освен ако компютрите не подадат информация, според която има вероятност скокът да е безразсъдно опасен, аз ще продължа. Дори и неуспехът би бил изключително ценен — вие ще видите какво ще се случи с кораба, ще съберете мониторите, които ще ни следват, ще получите знания“.

Но сега, докато разчиташе данните и разговаряше със заменимия, седящ на мястото на втория пилот до него, Рам осъзнаваше, че „достатъчно“ информация не съществува, нито и начин да премахне страха. О, собствения си страх той бе овладял. Проблеми му създаваше страхът, който изживяваше вместо всички онези хора, които спяха в койките си; страхът, че те ще скочат в гънката, но няма да излязат от нея или ще излязат на някое странно място, твърде далеч от всякакви планети, и колонизацията ще е невъзможна. „Как станах този, който трябва да вземе това решение за всички?“

В населените територии дори и най-гъстите дебри са белязани от дири. Деца играят, двойки се срещат, скитници търсят място да поспят необезпокоявани. Да не говорим за безбройните практически нужди да се влиза в гората. Гъби, охлюви, ядки, плодове — заради всичко това хората прекосяват полята и влизат сред дърветата.

Задъхан от постоянното тичане, Риг все още можеше да види най-новите дири. Знаеше кои участъци от гората са безлюдни и избираше тях. На няколко пъти му се наложи да напусне дивата пустош и да поеме през поля и овощни градини, но винаги разбираше по следите кои къщи са празни и кои пътища — безопасни.

Най-сетне приближи задния двор на хана на Нокс. Там тя поддържаше голяма зеленчукова градина и Риг спря в нея, за да огледа къщата.

Отпред се беше събрала навалица. Не беше гневна тълпа — все още не — макар че вече се чуваха викове, които призоваваха Хана да ги пусне, за да потърсят „онова дете убиец“. Риг беше стигнал дотук по заобиколни пътища, затова версията на Умбо за случилото се на реката вече бе обходила цялото село. А на всички беше добре известно къде отсядаха той и Бащата обикновено.

Естествено, Нокс пусна разгневените селяни в хана. А и защо да не ги пусне, след като Риг не беше вътре, а нейният отказ би бил покана да подпалят цялата сграда.

Риг не можеше да види мъжете, които претърсваха къщата — те бяха зад стените, ала по някакъв начин, чрез нещо, което наподобяваше, но само по себе си не беше зрение, той можеше да вижда следите на мъжете из постройката. Усещаше единствено темпото, с което се появяваха нови следи и разположението им една спрямо друга и спрямо външната стена.

Ала за него това бе достатъчно, за да разбере колко трескаво търсеха. Те тичаха нагоре-надолу по стълбите и обикаляха из всички стаи. Навеждаха се, пълзяха, протягаха се напред. Досещаше се, че разпорват дюшеците и изсипват стари сандъци. Но разбира се, не намираха нищо, защото плячката им беше навън, в бобената леха.

И ако разширяха търсенето си и го намереха там, щяха да решат, че Нокс е знаела, а това можеше да свърши много зле за нея. Затова, щом всички следи се събраха отново на чардака, Риг припна към задния вход и се шмугна в килера. Не посмя да се качи горе или да влезе в някоя обща стая, защото редовните гости бяха там. От килера усещаше движението на отделните хора от тълпата. Сложиха двама на стража отпред и двама — отзад, а няколко души наистина претърсиха градината.

„В края на краищата, изобщо не трябваше да идвам тук — помисли си Риг. — Или трябваше да се върна в дивата пустош, за да изчакам година време, преди да дойда отново. Може би дотогава ще ми израсне някаква брада. Може да се източа по-висок. Може би изобщо няма да се върна повече и никога няма да разбера коя е майка ми, нито да намеря сестра си…“ Защо ли Бащата просто не му беше казал, вместо да го кара да идва тук? Но умиращият човек има право сам да избира последните си думи и кога да замлъкне.

Риг се опита да си представи какво ли ще е за Нокс, когато тя най-сетне дойде в килера. Ако той стоеше там и я гледаше, тя сигурно щеше да изпищи. Това щеше да привлече вниманието — на гостите със сигурност, а може би и на постовите навън. Трябваше да е сигурен, че тя ще мълчи, което означаваше, че не бива нито да се стряска, нито да се плаши.

— Вече е късно за супа, няма време за неща, които се готвят толкова дълго — мърмореше Нокс, когато отвори вратата на килера.

Риг не гледаше нагоре и затова не можеше да бъде съвсем сигурен дали изобщо го е забелязала, докато разтваряше торбите с брашно и захар, за да замеси безквасен хляб. Трябва да го беше видяла, но не даде никакви признаци. Чак когато той съвсем леко надигна глава, тя прошепна: „Стой тук, докато мине обядът“, макар че храната тук по пладне надали заслужаваше гордото звание „обяд“. А после Нокс излезе от килера и затвори вратата подире си.

Поднесоха обяда, по време на който двамата напуснали гости се върнаха — в града нямаше други стаи, а и в края на краищата не бяха открили убиеца в хана и това несъмнено го правеше най-сигурният хан във Водопаден брод — нали със сигурност бе установено, че там няма убийци. Най-сетне, когато Риг усети, че всички гости отново излязоха навън, Нокс отвори килера, влезе вътре и затвори вратата. Заговори с едва доловим шепот:

— Ти как успя да се скриеш от тях, докато претърсваха къщата? Не си се научил да ставаш невидим, нали?

— Влязох, след като претърсиха.

— Е, благодаря ти, че намина. Направи всички щастливи.

— Не съм убил момчето.

— Никой, който е с всичкия си, не мисли, че си го убил.

— Той увисна на ръба на един камък и аз дори хвърлих всичките си кожи, за да се опитам да го спася, но Умбо си мисли, каквото си мисли.

— С хората винаги е така. Къде е баща ти?

— Мъртъв е.

Тя дълго мълча, и най-сетне попита:

— Честно, аз си мислех, че той не знае как се умира.

— Дърво го затисна.

— И ти се върна тук сам?

— Той ми каза да дойда. Каза ми да дойда при теб.

— И не ти каза да убиеш някое и друго дете по пътя?

Риг се замисли дали да й разкаже за мъжа отпреди много векове, когото може би също бе убил, а може би не. Но всичко и без това вече беше достатъчно сложно. А и тя можеше да го помисли за луд и да престане да вярва, че не е убил Киокай.

— Каза, че ти ще ми кажеш къде са майка ми и сестра ми.

Отново дълго мълчание, сякаш тя усещаше, че има нещо, което той премълчава.

— Не можа ли сам да ти каже?

— Казваш го така, сякаш си мислиш, че той би ми го обяснил сам.

— Не, разбира се — въздъхна тя. — Вярвам, че би оставил тежката работа на мен.

— Ти си знаела, че моята майка е жива, през целия ми живот и нито веднъж не ми го спомена?

— Разбрах чак когато той се готвеше да те поведе на този последен излет — каза тя. — Дръпна ме настрана и ме накара да запаметя няколко имена и адрес. Каза, че ще разбера кога трябва да ги кажа на някого.

— Сега — рече Риг.

— Страшно ще ти помогне, няма що, докато мъже вардят къщата ми.

— Предпочитам като умра, да знам.

— Първо ми разкажи как умря момчето.

И Риг й разказа подробно какво се бе случило, но избягна всякакво споменаване на мъжа от други времена, чието тяло бе покрило тялото на Киокай. Сигурен беше, тя усещаше, че не й казва истината, ала все още му се струваше по-добре да не й казва за тази нова гънка в неговите способности. Нокс като че схвана всичко отведнъж.

— Да повярват на този тъпак Умбо, който те обвинява, преди да разберат каква е истината! И си загубил всичките си кожи?

— Не съм ги загубил, защото знам къде са — отвърна Риг. — Реката ги е завлякла надолу и висят по камъни и клони.

— О, ти можеш да се шегуваш? Много се радвам да го чуя!

— Мога или да се смея, или да плача — отвърна Риг.

— Плачи тогава. Отдай дължимото на стареца.

Риг за миг си помисли, че тя говори за мъжа от древността, горе на водопада. Но разбира се, Нокс говореше за Баща му.

— Не беше чак толкова стар.

— Кой ли би могъл да каже? Той идваше тук, когато аз бях дете, и докрая не изглеждаше по-стар оттогава.

— Сега ще ми кажеш ли къде трябва да отида?

— Ще ти кажа, за да знаеш какъв е адресът, на който никога няма да пристигнеш. Днес никой няма да те пусне да излезеш от града.

— Имената! — настоя Риг.

— Гладен ли си?

— Ако не ми кажеш сега имената, ще се нахраня с плътта на собственик на претоплен хан.

— Заплахи. Тц, тц. Палавник! Никакво възпитание!

— Точно така — потвърди Риг. — Но имам голям опит в убиването на животни, по-големи от мен.

— Разбрах — рече Нокс. — Голям си умник. Майка ти беше… е… Агия Сесамин. Тя живее в Ареса Сесамо.

— Древната столица на империята Сесамото?

— Точно същият град — потвърди Нокс.

— А какъв е адресът й? — попита Риг.

Нокс се изкикоти.

— Не си много добър слушател. Баща ти винаги казваше: „Де да можех да го накарам да внимава!“.

Но Риг нямаше да се остави да го размотават.

— Адресът?

— Казах ти, тя е Агия Сесамин.

— И това означава, че няма нужда от адрес?

— А… — рече Нокс. — Очевидно баща ти е пропуснал всякакви обяснения за политиката на Сесамото. Което е разумно, като се замислиш. Ако излезеш жив от Водопаден брод, иди в Ареса Сесамо и попитай за дома на Сесамин. Попитай когото и да е.

— Да не съм кралска особа?

— Ти си мъж — отвърна Нокс. — Това означава, че и да пърдиш кралска кръв през ушите си, все тая! Империята е била управлявана от жени и това е било много добро, докато е съществувала. Не че повечето градове, държави и империи не са управлявани от жени по един или друг начин.

Тя млъкна и се взря в лицето му.

— Опитвам се да разбера какво премълчаваш.

Риг каза първото, което му дойде на ум:

— Аз си мислех, че майка ми си ти.

— Много смешно. О, да, и много умилително. Трогната съм. Мисля, че е време да тръгваш, преди да са изгорили хана ми.

— Нямам пари за пътуването — рече Риг. — Нямах нищо друго освен кожите.

— И идваш да изпросиш от старата ханджийка някоя и друга пара̀?

— Не — отвърна Риг. — Не искам нищо, ако не можеш да отделиш. Ако имаш малко, ще ги взема назаем, макар и да не знам кога и дори дали ще ми е възможно да си върна дълга.

— Е, нищо няма да ти плащам предварително, нито да ти заемам, нито дори да ти дам. Но мога тебе да помоля за един заем.

— Заем? Та аз нямам нищо!

— Твоят баща ти остави нещичко, в случай че умре по време на това ви пътуване.

— Кога щеше да ми го кажеш?

— Току-що ти го казах.

Тя намести една стълба до няколко наредени груби лавици и започна да се качва. После спря.

— А̀ си опитал да ми надничаш под полата, ще ти забия игли в очите през клепачите, докато спиш!

— Аз търся помощ, а ти ми пробутваш кошмари, страшно ти благодаря.

Нокс вече се беше качила на най-горното стъпало и посягаше към една торба, на която пишеше „сух боб“. Риг надникна под полата й главно защото тя му беше забранила, и както много пъти преди, не видя нищо, което да му е интересно. Все не можеше да разбере защо Нокс и останалите жени винаги бяха толкова сигурни, че мъжете искат да видят онова, което криеха под дрехите си, каквото и да беше то.

Тя слезе долу с малка торбичка в ръце.

— Не е ли много мил баща ти? Да остави това за теб?

Отвори торбичката и изсипа съдържанието й в дланта си. Деветнайсет скъпоценни камъка, големи, с повече цветове, отколкото Риг можеше да си представи, че имат скъпоценните камъни, и нямаше два еднакви.

— А какво да ги правя?

— Продай ги — отвърна тя. — Струват цяло състояние.

— Аз съм дете — напомни й Риг. — Всички ще решат, че съм ги откраднал от мама. Или от някой непознат. На никого няма и през ум да му мине, че са мои по право.

Нокс извади от торбата сгънат лист хартия. Риг го пое и го погледна.

— Адресирано е до банкер в Ареса Сесамо.

— Да, мога да чета — сопна му се тя.

Риг го прегледа набързо.

— Баща ми ми обясни за кредитните писма.

— Радвам се да го чуя, защото на мен никога не ми е обяснявал подобно нещо.

— Това няма никаква стойност, докато не стигна в Ареса Сесамо — рече Риг.

— Тогава живей с онова, което предлага земята, както винаги сте живели с баща ти.

— За гората става, но дълго преди да стигна в Ареса Сесамо, ще вървя само през градове, чифлици и ниви. Чувам, че за кражба биели с камшик.

— Или те тикват в затвора, или те продават в робство, или те убиват, зависи от града и от настроението им.

— Значи ми трябват пари.

— Ако успееш да излезеш от Водопаден брод.

Риг си премълча. Какво ли можеше да каже? Нокс не му дължеше нищо.

Но беше най-близкото нещо до приятел, което имаше, макар и да не му беше майка.

Тя въздъхна.

— Казах на баща ти да не разчита на това, че ще ти дам пари.

— Той не е разчитал. Погрижи се да донеса обемист вързоп с кожи, колкото мога да нося.

— Да, да, и затова ще ти дам нещичко, но няма да ти стигне, за да вземеш карета. Няма да ти стигне да вземеш нищо. И ще е умно още дълго да избягваш пътищата. Имам предчувствието, че във Водопаден брод никой няма да получи нов чифт обуща или да му поправят старите, преди един обущар да се откаже да те търси, за да те изкорми като риба.

Риг чу някакъв шум извън килера.

— Кога сме решили да не шептим повече? — попита той.

Нокс се завъртя и отвори вратата на килера. Навън нямаше никого.

— Наред сме — каза тя.

После задумкаха по входната и по задната врата едновременно.

— Знаем, че той е вътре, Нокс! Не ни карай да подпалим хана!

Нокс се ощипа по основата на носа.

— Заболя ме главата. Страшна болка! И пулсира, безмилостна като молец!

— Мислиш ли, че можем да ги разубедим? Или ще ги баламосваш с нещо, докато се измъкна през покрива?

— Тихо! — сряза го тя. — Градя стена.

Тъй като ръцете й не вършеха нищо, Риг реши, че говори иносказателно. Стена между нея и нейния страх? И сякаш бе попитал на глас, тя обясни шепнешком:

— Стена около къщата. Запълвам я с воля да се обърнат назад.

Трябваше да се досети, че Бащата е станал неин учител само защото е притежавала някаква интересна дарба.

— Те вече са на вратата.

— Но никой няма да иска да продължи. Докато успея да я поддържам.

— Колко време е това? Минути? Часове?

— Зависи колко воли я нападат и колко са решителни — отвърна тя.

После пусна носа си, отиде при задната врата и заговори през нея на стражата отзад:

— След малко ще отворя входната врата, така че можете да отидете отпред.

— Мислиш ли, че ще ме надхитриш? — обади се мъжки глас от другата страна. — Щом тръгна, ти ще излезеш отзад.

— Както щеш — рече Нокс, а после прошепна на Риг: — Ето така караш хората да надхитрят сами себе си. Ако си мислят, че са разкрили какво си наумил, ще спрат да гадаят.

— Чух те — обади се мъжът от другата страна на вратата. — Тази магия я мога и аз.

— Ние не правехме магия — рече Нокс. — Само си говорехме.

Докато вървяха към входната врата, тя додаде така, че да я чуе само Риг:

— Не излизай през вратата, щом я отворя.

И отвори. Отвън стояха двама яки мъже. Единият беше ковачът, а другият — чифликчия от близък чифлик. Зад тях, но долу, под чердака, стоеше обущарят Тегай, бащата на мъртвия Киокай. По лицето му се стичаха сълзи, а Умбо се бе вкопчил в лакътя му, скрит от грамадата на баща си.

Двамата понечиха да влязат или съдейки по стойката им, да нахлуят, но след като попристъпиха на едно място, все пак останаха отвън.

— Нямаше го тук, когато претърсихте — каза Нокс. — Не знаех, че идва.

— Така казваш — рече чифликчията.

— Откъде да сме сигурни? — попита ковачът.

— От това, че си плащам сметките навреме дори и когато отседналите при мен не са ми платили. — А после се провикна: — Тегай!

— Няма нужда да крещиш — рече тихо обущарят зад гърба им.

Мъжете се дръпнаха малко встрани, за да могат двамата да се гледат.

— Защо обвиняваш това момче, Риг, че е убило сина ти?

— Защото моето момче, Умбо, е видяло как той хвърля Киокай във водопада.

— Не е — отрече Нокс.

— Видях го! — извика Умбо и пристъпи към чердака.

— Не те наричам лъжец — рече Нокс. — Твърдя, че казваш не какво си видял, а до какво заключение си стигнал от видяното.

— Все същото е — обади се ковачът.

— Умбо, ела тук — подкани го Нокс.

Умбо отстъпи назад и пак застана до баща си.

— Няма да го пусна да влезе в тази къща, не и докато онзи детеубиец е вътре! — сопна се обущарят.

— Умбо — заговори Нокс, — ти какво точно видя? Сега недей да лъжеш. Кажи ни точно какво са видели очите ти.

Умбо погледна безумно Риг, после Нокс и накрая баща си.

— Стана това, което казах.

— Разбирам — рече Нокс. — Ти е трябвало да вардиш Киокай, нали? Да го пазиш от опасности. Но той е избягал, нали? Изтичал е напред и когато си стигнал най-горе на Скалния път, той вече е скачал по камъните.

Лицето на Тегай се измени.

— Вярно ли е? — попита той сина си.

— Киокай не ме слушаше, но аз все пак видях каквото видях! — настоя Умбо.

— Точно това и те питам — продължи Нокс. — Докато си се катерил нагоре, си се задъхал. Трябвало е да внимаваш за какво се хващаш и къде стъпваш, за да не паднеш. В някои мигове можеш да мернеш водопада и да виждаш какво става. Но ти не си се спрял да погледнеш, нали?

— Видях как Риг хвърли Киокай във водата.

— Докато още се изкачваше по пътя ли? — подсказа Нокс.

— Да.

— А като стигна горе, какво видя?

— Киокай висеше от ръба на един камък над водопада. А Риг се беше изпънал между два камъка и се опитваше да пляска и да бута ръцете на Киокай! А после Киокай падна.

Щом изрече това, споменът изтръгна от него ридание.

— И какво направи после?

— Върнах се на брега, събрах камъни и започнах да замерям Риг с тях.

— Мислел си, че можеш да отмъстиш за брат си с камъни?

— Риг се мъчеше да се изправи. Реших, че мога да го ударя така, че да изгуби равновесие и да падне.

— И без малко да успееш! — кресна сърдито Риг.

Нокс му направи знак да млъкне.

— Умбо, видял си как брат ти умира от ужасяваща смърт — паднал е от водопада Сташи. От онова, което си мярнал, си решил, че си разбрал какво е станало. Но нека ти кажа какво се е случило всъщност.

— Ти не си била там! — изръмжа чифликчията.

— Нито пък ти, така че си затваряй устата — отвърна му невъзмутимо Нокс. — Риг се е връщал след два месеца траперство. Носел е на гръб всички кожи, които са добили с баща му. Ти видя ли вързопа с кожи?

Умбо поклати глава.

— Видял си го — рече Нокс. — Точно него е хвърлил Риг във водата, когато си го мярнал, докато си се катерил по Скалния път. Вързопът е бил завлечен към водопада, не брат ти. Брат ти вече е висял на камъка. Риг се е отървал от товара, за да се опита да го спаси.

— Не — възрази Умбо, но гласът му не прозвуча уверено.

— Помисли си — продължи Нокс. — Риг сигурно е направил нещо със своите кожи. Къде бяха те? Дали той би ги оставил на другия бряг? Какво правят винаги Риг и баща му с кожите, които носят в селото?

Умбо поклати глава.

— А после си видял Риг, протегнал се между два камъка. Защо? За да плесне Киокай по пръстите и да го бутне от камъка? Но защо му е? А и колко време щеше да се задържи Киокай? Дали е имал сили да се изкатери обратно на камъка? Беше ли изобщо камъкът достатъчно голям?

— Не знам — рече Умбо.

— Единствено истинската история има смисъл — заключи Нокс. — Риг е прекосявал там, където винаги са прекосявали с баща му, далече от водопада. Само глупаво и безразсъдно момченце би се опитало да премине по камъните близо до ръба на водопада.

Неколцина мъже от тълпата замърмориха одобрително.

— Всички знаем каква луда глава беше Киокай — рече Нокс. — Колко от нас са го виждали да се катери по покриви и по високи дървета и да се перчи по десетина най-различни начини? Ето затова баща ти е наредил да го наглеждаш, за да го опазиш…

— Да не се убие — рече тихо Тегай.

— Риг е бил там, където е трябвало да си ти, и е вършил онова, което е трябвало да вършиш ти, Умбо — рече Нокс. — Грижил се е за Киокай. Жертвал е два месеца труд, всичката стока, която е имал, за да се опита да спаси брат ти. Рискувал е живота си, изпънат между два камъка, за да се опита да хване ръката на брат ти и да го издърпа. Но ръцете на брат ти са отмалели и той е паднал. А Риг е бил там, наведен над буйните води. Ако бе потопил дори коляно в течението, то щеше да го повлече надолу. И докато се е опитвал да се изтегли жив назад, какво става? Ти го замеряш с камък.

— Аз си мислех, че той… Мислех…

— Бил си сърдит. Някой е бил виновен за нещо ужасно. Някой е допуснал грешка и е трябвало да бъде наказан — рече Нокс. — Някой. Но това не е бил Риг, нали?

Умбо се разплака. Баща му го прегърна.

— И Умбо не е виновен — заговори Тегай. — Киокай е виновен. Той не вярваше в опасността. Не слушаше. Не обвинявам Умбо. Не обвинявам и Риг.

Той се обърна към другите събрани мъже.

— Нека никой не посяга на Риг заради Киокай!

— Защо й вярваш? — попита един мъж от задния край на тълпата.

— Тя е магьосница — обади се друг. — Омагьосала те е.

— Тя не е била там. Тя говори така, сякаш знае, но не е била там.

Нокс посочи с пръст мъжа, който се обади последен.

— Защо искаш да вярваш в най-лошото? Защо си жаден за убийство днес? Що за човек си ти?

— Той е убил дете! — кресна мъжът. Риг го беше виждал из селото, но не го познаваше. Не беше някой важен човек досега. Сега като че беше водачът на най-разлютените в тълпата. — Аз казвам, че бащата на Риг е носел кожите и е станало точно така, както го каза Умбо.

— Много умно го измисли — рече Нокс. — Само дето бащата на Риг е мъртъв.

Тълпата притихна.

— Затова Риг е носел всички кожи — продължи Нокс. — Прибирал се е сам.

— Как е умрял баща му? — попита Тегай с някакво недодялано съчувствие.

— Затисна го дърво — отвърна Риг.

— Как да повярваш! — кресна разярен мъж в тълпата.

— Стига! — викна Нокс. — Претърсихте къщата ми, на нищо я направихте, но аз го понесох заради Киокай и скърбящото му семейство. Но Умбо признава, че само е мярнал нещичко. Риг не е имал основания да убива Киокай — между тези момчета не е съществувало нищо друго освен приятелство. Вместо това Риг е жертвал кожите си и е рискувал живота си в опит да го спаси! Това е единствената смислена история. А сега се махайте от хана ми. Ако искате кръв, приберете се и заколете пиле или коза и се гостете до насита за помен на Киокай. Но днес няма да пролеете кръв тук. Тръгвайте си!

Дори и когато тълпата започна да се разпръсква и отдалечава, най-разяреният мъж измърмори достатъчно силно, че да го чуе Риг:

— Утрепал баща си в гората и дошъл да убива децата ни в леглата им!

— Съжалявам за смъртта на баща ти — рече Тегай на Риг. — Благодаря ти, че си се опитал да спасиш моето момченце.

Обущарят се разплака и ковачът и чифликчията го отведоха.

Умбо остана сам. Гледаше Риг.

— Извинявай, че те замерях с камъни. Извинявай, че те обвиних.

— Така ти се е сторило — отвърна Риг. — Не те обвинявам.

Щеше да му каже и още нещо, но Нокс затвори вратата.

— Откъде знаеш всичко онова, което им обясни? — попита Риг. — Аз не съм ти го казвал!

— Познавам мястото — отвърна Нокс. — И вече бях изслушала историята на Умбо. Знам, че си се протегнал между камъните, защото той го каза, докато беше в къщата преди час, когато претърсваха.

— Стената, която току-що изгради… Как действа тя?

— Тя отслабва волята на всички освен моята и затова те вече искат това, което искат, малко по-малко, а онова, което искам аз — малко повече. А точно сега аз исках мир, покой и прошка. И не исках да влизат в къщата ми.

— Значи, колкото по-близо бяха те до нас…

— Моята стена не въздействаше върху най-далечните мъже от тълпата, само върху тези, които бяха най-близо до мен. Всъщност нямам чак толкова голяма дарба, както обичаше да ми казва добрият учител, но за днес беше достатъчна. Въпреки че ме изтощи. Ако Тегай наистина бе желал убийството ти, можеше и да ме надвие. Но не го желаеше. Той знаеше, че Киокай беше глупаво момче. Всички казваха, че това дете е обречено да се погуби с някоя щуротия, и така и стана. Тегай го знаеше.

— Но това значи, че има магия — рече Риг. — Ти можеш да правиш магии.

— Помисли си — отвърна му Нокс, — това, което можеш ти, магия ли е? Да виждаш следите на всяко същество? Някой е минал преди хиляди години, а ти все още виждаш следата? Това магия ли е?

Значи Бащата беше разказал на Нокс всичко за неговото следотърсачество, след като бе заръчал на Риг да не доверява тайната на никого.

— Това е нещо, което умея — отвърна Риг.

— Но това не е магия, то не се учи, нито можеш да научиш някой друг да го прави, това не е магия, а сетиво, каквото другите нямат, и ако го разбирахме по-добре, щяхме да видим, че то е също толкова естествено, колкото и…

— Дишането — Риг знаеше как да завърши изречението, защото Баща му го бе повтарял много пъти. — Баща ми е научил и теб да разбираш своята дарба.

— Той се опита да ме научи на много повече неща, отколкото всъщност научих — отвърна Нокс. — Ние не сме скитали заедно из горите с часове, с дни, със седмици и с месеци като вас. И затова нямаше време да ме учи така, както е учил теб.

— Не знаех, че Баща ми е толкова стар, за да те е учил като малка.

— Според теб аз на колко години съм? — попита Нокс.

— По-голяма си от мен.

— Аз бях на шестнайсет, а баща ти — мъжът, когото знаех като Добрия учител — ме беше учил вече три години, преди да напусне Водопаден брод. Каза, че трябвало да отиде да вземе нещо. Бях на седемнайсет, когато той се върна с тебе на ръце.

— Значи Баща ми е отишъл в града и се е влюбил, и се е оженил, и им се е родило бебе, а после я е напуснал и това е станало само за година?

— За година и половина — уточни Нокс. — А и кой е споменавал нещо за влюбване? Или за женитба? Родило му се е дете и това си бил ти, и те доведе тук, а сега притежаваш цяло имане от скъпоценни камъни и кредитно писмо, и ще вземеш със себе си почти всичките ми мижави спестявания. Ще тръгнеш на път днес, преди да се е мръкнало, и гледай да стигнеш възможно най-далече, преди да седнеш да почиваш.

— Защо?

— Защото в онази тълпа имаше мъже, които все още вярват в разказаното от Умбо, яростни мъже, и когато започнат да обработват Тегай, пак ще го разярят, а днес нямам повече сили да градя стена.

Те отидоха в кухнята, той й помогна да опече безквасния хляб, а после тя му сложи от него в една бохча, заедно със сирене и осолено свинско. Междувременно той приши нейната торбичка със сребърни и бронзови монети за пеша на ризата си, а после го затъкна в панталоните. Опита се в замяна да й даде един от скъпоценните камъни, но тя отказа.

— Какво ще го правя тук? А и всеки от тях струва сто пъти повече от монетите, които ти дадох. Хиляда пъти повече.

Докато работеха, почти не си говореха. Риг си мислеше за Баща си. Чул беше Нокс да го нарича Добрия учител, но реши, че е звание или ласкателство.

— Добър учител не може да е името на Баща ми — рече Риг.

— С това име го наричах аз.

— Но родителите му не са можели да му дадат подобно име — заяви Риг.

— Тук при мен са отсядали гости и с по-странни имена, дадени им от техните родители. Имаше един мъж, чието малко име беше Капитан, и друг, който пък се казваше Доктор, и жена с малко име Принцеса. Но ако искаш по-различно име за баща си, пробвай със „Светонаблюдателя“ — така го наричаха тук, на това място, преди аз да започна да го наричам Добрия учител. Или Катерача по стени.

— Това е име от легендите — рече Риг.

— Но съм чувала хора да наричат баща ти така. И то достатъчно сериозно. Кое ли от тези имена са му дали родителите му? Откъде да знам. Като стана дума, ти знаеш ли дали твоето име наистина е Риг?

— Никога не съм имал друго — отвърна Риг.

— Друго, което ти помниш — поправи го Нокс. — Имената идват и си отиват. Те се прикрепят към теб, а после ги губиш и те се прикрепят към някого другиго. А сега ме остави да се съсредоточа върху хляба. Ако не му обръщам внимание, ще се развали.

Не беше много, но тя му беше дала повече сведения за Бащата, отколкото той бе чувал някога от самия него.

Когато тръгна, оставаха цели три часа до залез.

— Благодаря ти — каза Риг, когато се сбогува с нея на задния вход.

— За какво? — подхвърли Нокс пренебрежително.

— За това, че ми даде пари, а не можеш да си го позволиш — обясни той. — За това, че ми опече хляб. За това, че ме спаси от разярената тълпа.

Тя въздъхна.

— Баща ти е знаел, че ще направя всичко това — рече. — Точно както е знаел, че ще имаш достатъчно ум да намериш начин да стигнеш тук, без да те хванат и убият.

— Баща ми не е знаел, че ще се опитам да спася глупаво момче на водопада Сташи.

— Сигурен ли си? — попита Нокс. — Баща ти знаеше много неща, които нямаше как да знае.

— Ако знаеше бъдещето, той можеше да избегне проклетото дърво.

После Риг не можа да се сети за нищо друго, което да каже, а Нокс като че нямаше търпение да се върне в кухнята, защото трябваше да приготвя цяла вечеря за гостите си, и затова той се обърна и пое по пътя.

Глава 4

Светилището на Светеца скитник

— Как станах този, който трябва да вземе това решение вместо всички? — попита на глас Рам.

— Шест години ти си пробива път през изпитанията — отвърна заменимият.

— Исках да кажа, защо този избор е оставен на едно-единствено човешко същество. Невъзможно е то да има достатъчно информация, за да реши!

— Това винаги можеш да го оставиш на мен — предложи заменимият. Такова беше подсигуряването: ако Рам умре, замръзне, бъде осакатен или откаже да вземе решение, всеки от заменимите бе подготвен да поеме нещата и да реши.

— Ако решаваше ти, какво решение щеше да вземеш? — попита Рам.

— Ти знаеш, че не ми е позволено да отговоря, Рам — отвърна заменимият. — Или ти ще вземеш решението, или ще предоставиш това на мен. Но не бива да ме питаш какво бих решил аз. Това би добавило ирелевантен и усложняващ фактор към твоето решение. Дали ще избереш обратното, за да утвърдиш разликата между човеците и заменимите? Или ще ме последваш слепешката и после ще обвиниш заменимите, макар да нямаш друг избор, освен да разчиташ на тях, ако нещо се обърка?

— Знам — каза Рам.

— Знам, че знаеш — рече заменимият. — Знаеш и че аз знам, че ти знаеш. Оттам нататък се завихря спирала, затова нека приемем многоточието.

Рам се изкиска. Заменимите бяха разбрали, че обича по малко сарказъм от време на време и в рамките на своята отговорност за поддържане на душевното му здраве всички те в еднаква степен използваха сарказма в разговорите с него.

— С колко време разполагам, докато взема решението?

— Винаги можеш да решиш, Рам — отвърна заменимият.

— Но трябва да има точка, от която няма връщане назад. Когато или не уцеля гънката, или се пъхна в нея.

— Колко удобно — рече заменимият. — Само да изчакаш достатъчно, и решението се изплъзва от ръцете ти. Няма да бъдеш информиран за каквото и да било решение по подразбиране или точка, от която няма връщане, защото това би могло да повлияе на твоето решение.

— Данните са толкова двусмислени — рече Рам.

— Данните нямат смисъл, не вземат страна, не клонят в никаква посока, Рам — рече заменимият. — Компютрите правят своите изчисления и ти съобщават находките си.

— Но как да разбирам факта, че всичките деветнайсет компютъра дават толкова различни предвиждания?

— С отбелязване на факта, че реалността е още по-мъглява и от логическите алгоритми в софтуера.

— Ура, ура, ура! — възкликна Рам.

— Какво?

— Празнувам!

— Това ирония ли беше или загуба на умствени способности? — попита заменимият.

— Това реторичен въпрос ли беше, шега ли или признак, че губиш доверие в мен?

— Аз нямам доверие в теб, Рам — заяви заменимият.

— Е, благодаря.

— Моля.

Рам не беше съвсем сигурен, че е взел решението, дори и когато се пресегна и натисна с пръст бутона „да“ на компютърния екран. А после вече беше свършено и той бе сигурен.

— Значи това е то? — попита заменимият.

— Окончателното решение — отвърна Рам. — И то е правилно.

— Защо смяташ така?

— Защото, независимо дали ще оживеем или ще умрем, ние ще научим нещо важно от скока в гънката. Хиляди бъдещи пътешественици или ще ни последват, или няма да ни последват. Но ако не направим скока, нищо няма да научим, няма да имаме нови възможности.

— Прекрасна реч. Изпратена е на Земята. Ще вдъхнови милиони.

— Млъкни! — сряза го Рам.

Заменимият се разсмя. Този смях бе една от причините заменимите да са такава добра компания. Макар да знаеше, че заменимият е програмиран да се смее в такива моменти, и то точно толкова продължително и накланяйки се назад точно по този начин, това не пречеше на Рам да чувства топлината на приемането, която този смях предизвикваше у приматите от рода хомо.

Риг оглеждаше за скорошни следи, докато бодро крачеше из поля и гори. Никой не можеше да се скрие от него. Ако някой бе минал оттук през последните ден-два, следата му щеше да е ярка, а ако бе минал преди по-малко от час — направо ослепителна. Значи, ако му бяха подготвили засада, той щеше да види откъде са минали до скривалището и да ги избегне. И така, на около сто ярда от хана на Нокс Риг мина между две сгради и излезе на пътя. Целият стар друм от Високата скала до старата имперска столица Ареса Сесамо беше гъсто покрит със стотици хиляди дири, но повечето от тях бяха стари и угаснали, останали от древни времена, когато на върха на Високата скала е имало голям град, а Водопаден брод е бил обширна метрополия в подножието й. В днешно време следите вече бяха стотици за година, а не хиляди. Сега смъртта на Бащата преизпълваше душата на Риг, а също и смъртта на момчето на водопада тази сутрин, и странният мъж от миналото. Риг не можеше да задържи мисълта си върху никого от тях — вместо това тя трескаво прескачаше от единия на другия. Татко!… Но ужасът да вижда ръката на момчето и да знае, че тя ще се хлъзне… и мъжът, вкопчил се в него, който го влачеше към ръба.

„Баща ми не искаше да ми позволи да видя как умира, притиснат от дърво, за да не запомня гледката.“ А сега се беше уредил с една почти също толкова ужасна гледка, която постоянно изплуваше в спомените му.

Тъкмо излезе от един завой, и я видя — съвсем скорошна диря на човек, прекосил пътя, която се изкачваше по насип и хлътваше в гъстите храсти.

Дори не забави ход, но се отдръпна към далечната страна на пътя. А щом се приближи, успя и да разпознае дирята. Беше същата, която бе последвал надолу по Скалния път и бе видял отново зад момчето, застанало пред Нокс на входа на къщата й.

— Умбо! — провикна се Риг. — Ако възнамеряваш да ме убиеш, хайде, пробвай! Но не ме причаквай в засада. Така правят страхливците, това е пътят на убийците! Не съм искал да оставя брат ти да умре, наистина исках да го спася!

Умбо се надигна сред храстите.

— Не съм дошъл да те убия — каза той.

— Изглежда си сам — отбеляза Риг — и затова ти вярвам.

— Баща ми ме прогони — рече Умбо.

— Защо?

— Аз трябваше да пазя Киокай да не пострада.

Думите му преливаха от срам и горест.

— Киокай беше прекалено голям, за да те слуша — рече Риг. — Баща ти би трябвало да е наясно. Защо той не го пазеше?

— Ако кажа това на баща ми… — Умбо потръпна.

— Излез от храстите — подкани го Риг. — Нямам време за приказки. Някои от онези мъже довечера сигурно ще се напият и ще решат, че в крайна сметка трябва да бъда наказан, без значение какво ще реши баща ти. Трябва да стигна колкото се може по-далече, преди да се е стъмнило.

Не си направи труда да обяснява, че можеше да намира пътя си нощем също толкова лесно, колкото и денем. Умбо се спускаше по склона, като ту пристъпваше, ту се пързаляше, а после изтича на пътя и спря точно пред Риг. Бяха горе-долу еднакви на ръст, макар че това сигурно щеше да се промени — Бащата беше много висок, а бащата на Умбо не бе великан.

— Ще дойда с теб, ако ми позволиш — рече Умбо.

Пред къщата на Нокс той се бе опитал с обвиненията си да накара мъжете да убият Риг. А сега искаше да му стане спътник?

— Това не ми се струва добра идея.

— Ти знаеш как да живееш и да пътуваш сам. Аз — не.

— Ти не отиваш толкова далече, накъдето съм тръгнал — рече Риг.

— Отивам — възрази Умбо. — Защото изобщо нямам къде да отида.

— След ден-два баща ти ще се смили. Просто обикаляй из покрайнините на селото, докато тръгне да те търси, за да ти се извини.

Риг си спомни онзи път, когато, пиян, Тегай обущарят бе заплашил, че ще убие Умбо, ако го види пак. И Умбо, и Риг му повярваха — бяха към петгодишни, и избягаха в гората на западния бряг на реката. Не минаха и шест часа, и Тегай излезе от вкъщи и се развика, а после започна да моли сина си да се прибере у дома.

— Не и този път.

Умбо несъмнено си беше спомнил същото.

— Ти не си го чул. Не си видял лицето му, когато го каза. Аз съм мъртъв, ми каза той. Синът му Умбо бил умрял край водопада заедно с брат си, за когото уж трябвало да се грижи. „Защото синът ми би направил всичко, за да спаси брат си, а не да гледа как друго момче се мъчи да го спаси, а после да го наклевети в убийство“.

— Значи твърдиш, че по някакъв начин аз съм виновен, задето баща ти те е изгонил?

— Дори и да размисли, не мога да остана тук — рече Умбо. — Цял живот съм се тревожил за Киокай, пазех го, закрилях го, криех го, улавях го, бавех го. Аз му бях повече баща, отколкото баща ни! Бях му и повече майка от мама. Но сега него вече го няма. Не зная изобщо защо да живея, като го няма, за да го вардя. Постоянното му бърборене… През ум не ми е минавало, че ще ми липсва…

И той се разплака, не с бебешки сълзи и търкайки очи с юмручета, не с писклив хленч. Плачеше като мъж, с прегърбени рамене, виеше от плач, а сълзите течаха по бузите му и той не се мъчеше да ги крие.

— В името на Светеца скитник — рече Умбо най-сетне. — Ще ти бъда истински приятел, Риг, въпреки че днес те наклеветих! Винаги ще съм до теб във всичко!

Риг не знаеше как да постъпи. Беше виждал как майки и бащи утешават плачещи деца, но онези бяха мънички, не негови връстници като Умбо. За мъжките сълзи беше нужно и мъжко утешение, и докато се опитваше да си припомни някакво преживяване, което да му подскаже какво да прави, Умбо сам се успокои.

— Извинявай, че се размекнах така — рече той. — Не знаех, че ще се случи. Благодаря ти, че не се опита да ме утешиш.

„Какво облекчение“ — помисли си Риг. Да не правиш нищо се оказа правилната реакция.

— Нека дойда с теб. Нямам друг приятел освен теб.

И Риг се досети, че сега, когато Бащата бе мъртъв, а Нокс беше останала далече, и той нямаше друг приятел освен Умбо. Ако Умбо наистина му беше приятел.

— Аз пътувам сам — заяви той.

— Ама това е много тъпо! — заяви презрително Умбо. — Та ти пътуваш с баща си.

— Аз пътувам сам — повтори Риг.

— Щом не можеш да бъдеш с баща си, не искаш ли да имаш спътник?

И тогава, както го бе учил Бащата, Риг отхвърли чувствата си и се замисли. Да, той беше обиден и сърдит, скърбеше и бе преизпълнен от злоба и ядосан от това, че по ирония Умбо сега го молеше за помощ, след като едва не го убиха заради него. Но това никак не му помагаше да избере най-мъдрото решение. „Дали Умбо ще бъде надежден? В миналото винаги беше и явно наистина съжалява, че ме наклевети. Дали е достатъчно издръжлив за моето пътешествие? Нямам нужда от него. Имам достатъчно пари за странноприемници, ако времето се развали. Дали ще ми е от полза?“ За двама силни млади юноши обаче по пътя щеше да е много по-безопасно, отколкото за само момче. Ако се наложеше нощем да се стои на пост, щяха да са двама и да се сменят.

— Ти можеш ли да готвиш? — попита Риг. — Аз винаги мога да хвана някое животно и да го изядем, но… месото си иска подправките.

— Ще се наложи да го правиш ти — отвърна Умбо. — Никога не съм готвил.

Риг кимна.

— Какво умееш да вършиш?

— Да сложа нова подметка на обувката ти, когато старата се протрие или шевът се разпори. Ако ми осигуриш кожа и дебела игла.

Риг не можа да се сдържи и прихна.

— Кой води на път със себе си обущар?

— Ти — отвърна Умбо. — Заради старото време, когато пречех на хлапетата да те замерват с камъни, защото си бил диво момче от гората.

Вярно беше — Умбо го беше пазил в онези стари времена.

— Нищо не обещавам — заяви Риг, — но можеш да тръгнеш с мен и в края на всеки ден ще обсъждаме дали върви или не.

И той закрачи дръзко по гигантския поток от древни дири, който струеше напред и назад по пътя като река, течаща едновременно и в двете посоки. Сега, когато знаеше, че всяка диря всъщност е сянка на истинския човек, който е минал оттук, той не можеше да не си представя, че го носи поток, но и че в същото време се бори да плува срещу течението.

Умбо трудно успяваше да не изостава.

— Бързаш ли за някъде? — попита той, щом го настигна и затича до него. — Или си размислил и нарочно избързваш пред мен?

Риг забави крачка. Нямаше подобни намерения — но това беше темпото, с което двамата с Баща му крачеха при всяко свое пътуване. Ала малцина възрастни мъже и нито едно от момчетата с ръста на Риг не можеха да поддържат това темпо без сериозни усилия. Умбо бе здрав и силен, но беше син на обущар, селско момче. Краката му никога досега не се бяха опитвали да изминат такова разстояние, с дълги крачки, всеки час, ден след ден. Риг едва не отговори безсърдечно като Бащата — „Ако можеш, върви с мен, ако не можеш — недей“. Но защо да говори като Бащата? Риг винаги бе роптал срещу пълното му нежелание да се съобразява с неговите ръст и възраст. И затова, вместо жлъчен, студен отговор, той просто забави крачка до хода на Умбо.

През двата часа, докато здрачът обви пътя, те почти не си казаха нищо. Чувстваха се неловко — и когато Риг осъзна, че е така, защото в миналото Киокай непрекъснато беше с тях и ги заливаше с поток от бърборене, се почувстваха още по-неловко. Но най-накрая се смрачи толкова, че макар и Риг да умееше да намира пътя си сред дирите, Умбо не можеше да продължи.

— Стъмни се. Да поспим — предложи Риг.

— Ще легнем ли някъде? — попита Умбо. — Аз не мога да спя, вървейки, а не виждам наоколо хан, нито дори плевня!

— Можеш да вървиш и да спиш — отвърна Риг. — По-точно нещо между сън и вървене. Просто още не си достатъчно уморен, за да заспиш на крак.

— И ти си го правил?

— Да — отвърна Риг. — Въпреки че не върши много работа, защото не гледаш къде ходиш и много падаш.

— Точно това едва не ми се случи три пъти през последните пет минути.

— Тогава ще се отбием няколко ярда встрани от пътя, достатъчно далече, че ако минават пътници, да не ни видят.

Умбо кимна, а после — нали беше тъмно — додаде:

— Добре го измисли, като изключим това, че ще кривнем от пътя и ще вървим през къпинака.

— Приближаваме пътека.

Риг говореше за една от онези пътеки, които всички виждат. Но той знаеше за нея само защото виждаше дирите на доста скорошни пътници да кривват от пътя. Накъдето и да отиваха, всички се връщаха обратно от същото място на главния път. Не можеше да обясни откъде знае всичко това, без да каже на Умбо за дирите, които вижда, и затова не даде никакво обяснение. Изминаха само десетина крачки навътре в гората край пътя и се намериха пред мъничък храм или пък много солидно светилище. То имаше каменни стени и дебел, плосък дървен покрив, върху който растеше жива трева, за да поддържа прохлада.

Никоя от дирите, които стигаха дотук, не беше по-стара от двеста години. Светилището беше относително ново.

— Светеца скитник — рече Умбо.

— Какво? — попита Риг.

— Ние играехме на тая игра — ти си Светеца скитник или пък аз или Киокай, а останалите се мъчат да го бутнат от скалата над водопада. Знаеш.

Ала Риг не знаеше за какво говори Умбо. Надали беше особено важно, инак несъмнено щеше да го помни. И каква ужасна игра само — да си играят на падане от скалата! Ако Умбо и Киокай са си играли на това, докато Риг го е нямало там, нищо чудно, дето малкият бе решил, че няма нищо страшно в това да танцува по края на водопада.

Умбо гледаше втренчено Риг в очите.

— Ти да не си се побъркал? — попита той. — Това е нашият тукашен светец.

— Какво е светец? — попита Риг. — Преди ти се закле в един от тях… В същия? Този, скитникът?

— Свят човек — обясни нетърпеливо Умбо. — Човек, любимец на някой бог. Или поне над когото някой демон се е смилил.

За богове и демони Риг беше чувал, но Бащата нямаше търпение за подобни идеи.

— Има някои богове и демони, чиито легенди са създадени въз основа на истински събития, случили се с истински хора — беше го учил той. — А други са напълно измислени, за да плашат децата, да ги накарат да слушат, или за утеха на хората, когато ги сполети някоя злочестина.

Сега към тях се бе добавила и нова категория: светец.

— Значи този светец не е бог, а само има приятел бог.

— Или демон, който е благосклонен към него. Също като домашен любимец — освен че го измъчва, двамата ходят заедно на лов или нещо подобно. Обикновените хора просто гледат много да се пазят от боговете и демоните. Ние говорим със светците, защото те са много гъсти с властта. Но ти го знаеш, Риг. И ти си ходил като мен на уроци при пастор Хемоферон.

Риг познаваше Хемоферон, учителя на момчетата, чиито родители можеха да плащат уроците. Но никога не беше ходил при него. Бащата се бе изказал, че ако Хемоферон знаеше нещо, нямаше да преподава във Водопаден брод. И затова сам го учеше на всичко, което му бе нужно да знае.

— Да влезем — подкани го Умбо. — Можем да преспим тук, това е убежище за пътници, всички светилища на Светеца скитник са убежища за пътници. Ако оскверним мястото, ще ни застигне проклятие.

— Да го оскверним? — попита Риг.

— Ако акаме или пишкаме — поясни Умбо. — Вътре, искам да кажа.

Сега стояха в почти пълна тъмнина и само слаба звездна светлина се процеждаше през вратата. Имаше стени. Имаше и под.

— Е… — рече Риг. — По-добре да изляза, преди да съм легнал и заспал на този корав каменен под. Всъщност, тъй като не вали, предпочитам да съм навън.

— Ама… — подзе Умбо.

— Ти можеш да останеш вътре, щом искаш. А аз съм свикнал да спя навън.

— Отказваш гостоприемството на светец?

— Напротив, опазвам светостта. На това място. Защото смятам цяла нощ да акам и да пишкам.

Умбо остана вътре, а Риг излезе и намери място, където да изпразни мехура си. Друга работа нямаше и затова измина обратно една четвъртинка от пътя, заобиколи и откри място, където с пръсти можеше да струпа относително меко легло от почва и листа. Ала не можеше да заспи, защото всичко беше твърде странно. Двамата с Бащата никога не бяха идвали на това място, но те рядко пътуваха по Северния път и това не беше за учудване. Тази работа със светците, боговете и демоните… Риг изобщо не помнеше да е играл игри, подобни на описаните от Умбо. А боговете и демоните бяха нещо, което хората призоваваха, но всъщност като че ли не вярваха особено в тях. „Тоест, като изпсуваш на левия тестис на Силбом, надали се шашкаш ужасно, че богът може да ти се обиди и да те накаже…“ А това открай време беше най-любимото проклятие на ковача.

Ала Умбо изглеждаше напълно сигурен, че двамата са играли на тези игри и че всички, включително и Риг, знаят за светците. Как беше възможно това? Как можеше двама души, които си бяха играли много заедно като деца, да имат напълно различни спомени за едно и също нещо?

Чу, че Умбо излезе от светилището.

— Риг? — повика го той.

— Тук съм — отговори Риг. — Можеш да спиш навън, до мен. Много по-меко е, а нощта не е студена.

— Не — отказа Умбо. — Ти къде пишка и прочие?

— Не е нужно да ходиш на същото място.

— Искам да го избегна — поясни Умбо. — Не ми се ще да настъпя нещо.

— О… След вратата тръгни наляво и ще си много далече от моята лична кал.

Умбо се изкиска.

— Лична кал!

— Така го… — ала Риг не завърши изречението. Така винаги се бе изразявал Бащата. А какво го интересуваше това Умбо? Мисълта за Баща му отново натъжи Риг и за да не се разплаче, стисна очи и се замисли за някои топологични задачи, които му бе задавал той. Визуализирането на фрактален пейзаж винаги го приспиваше супербързо, бе открил той, без значение колко го изследваш — дали навлизаш надълбоко в него, или излизаш навън за по-широк поглед, винаги изникваха нови форми, които да откриеш.

Събуди се с пукването на зората. Беше се схванал малко от утринния хлад — студено беше, той виждаше парата от дъха си. Но когато се върна на снощното място и трупна още кал, вече се беше разкършил.

Умбо още не се беше размърдал — Риг го знаеше, защото щеше да чуе раздвижването му насън и това щеше да го събуди. Затова развърза бохчичката и извади храната, дадена му от Нокс. След като бе приел Умбо за спътник, законът повеляваше, че половината храна е негова. От собствената си половина той хапна само малко. Не му се искаше да му се налага да спира и да ловува толкова близо до Водопаден брод — щеше да пести храната колкото може по-дълго, преди да започне всяка вечер да залага капани. Умбо излезе от светилището чак след като съвсем се развидели. Пъшкаше и куцукаше като сакат.

— Каменен под — отбеляза Риг. — Всеки път става така.

— Ама има стени — възрази Умбо.

— И врата, която не се затваря?

— Няма нужда да се затваря, нали светилището е под закрилата на светеца!

— А какво става, когато дойдат крадци и решат да избият всички и да им вземат всичко? Тоя светец скапаняк идва, застава на вратата и ги скапва?

— Светеца скитник! — поправи го Умбо измъчено.

— Знам, знам, шегувах се.

— Със свещени неща не бива да се шегуваш.

— Какво ти има? — попита Риг.

— Трябва да пусна кал… така ли му викаше? Ето какво ми има.

Умбо се отдалечи, а после се върна и попита:

— Храна имаш ли?

— Ти не носиш ли? — Риг предполагаше, че не носи.

— Само тази наденица — отвърна Умбо. — Сестра ми я скри в шапката ми… Изтича след мен и ми даде шапката. Мисля, че татко я удари заради шапката… защото изобщо ми е дала нещо. Но заради наденицата би могъл и да я убие. Е, не да я убие, ама… сещаш се.

— Раздели наденицата. Ето какво ми даде Нокс. Делим всичко.

— Знам правилата на пътника — рече Умбо.

— Това е твоята половина.

Умбо огледа двата дяла.

— Като ги разделих, бяха поравно — поясни Риг.

— Още са поравно, доколкото виждам. Ти ял ли си?

— Хапнах достатъчно. Искам тази храна да ни стигне за дълго.

— Какъв смисъл има да се пести храната? За да могат зверовете, които ще намерят измършавелия ти труп, да си хапнат нещо вкусничко и да не ръфат плътта ти?

— Хапнах колкото ми е нужно — рече Риг. — Често карахме няколко дни на орязани дажби само за да свикнем. Накрая чувството за глад почва едва ли не да ти харесва.

— По-гадно нещо никога не съм чувал — рече Умбо и пак избухна в ридания. Не за дълго — четири мощни надигания на гърдите, кратка буря от сълзи.

— В името на Светеца скитник, само като се сетя за Киокай, и се започва! — засмя се престорено той. — Много ще е срамно, ако така се изложа пред някого.

— А аз какво съм, да не съм пън? — сопна се Риг.

— Искам да кажа, пред някого, който не би разбрал. Някой, който не е бил там.

Според този начин на мислене Умбо можеше да жали за брат си колкото си иска, но Риг не биваше да лее сълзи за Бащата, защото там, където той умря, нямаше никого. Ала не беше в настроение да се кара. Днес им предстоеше дълъг път, а Умбо не беше свикнал да върви и последното, което им трябваше, беше да почнат да се заяждат още в началото.

— Яж — подкани го Риг. — Или размажи храната по косата си, или прави каквото си щеш, но да приключваме. Слънцето вече изгря и сме загубили поне половин час за път, а скоро на друма ще излязат и още хора.

— Ама ние избягваме ли ги? — попита Умбо.

— Аз — да — отвърна Риг. — Поне ако идват от Водопаден брод, за да ме търсят. Или пък да търсят тебе. Ами странниците, дето идват от другата посока, какво ще си помислят за момчета, които пътуват без възрастни? Трябва да сме готови да се шмугнем в гората веднага щом някой се зададе. Тук не ми се приказва много с непознати.

— През Водопаден брод минават много пътници и никога не сторват зло на никого — възрази Умбо.

— Във Водопаден брод те са малцинство. Когато ни превъзхождат числено, може да се държат много по-различно.

— От какво те е страх?

— Да видим. Първо, от смъртта — много. И от болката. И от това, че някой може да ми вземе жалкото имущество.

Не виждаше причини да казва на Умбо за скъпоценните камъни и кредитното писмо. Законът на пътника за споделянето не обхващаше парите и други ценности.

— Дори не бях се замислял за това, преди да…

На Риг му се стори, че Умбо пак ще се разплаче, но в крайна сметка той издържа.

— Е, Умбо — рече му. — Ти цял живот си живял на село. Там е много по-сигурно, освен ако някой не те обвини в убийство и не съберат тайфа да те претрепе.

Умбо извърна очи (Засрамено? Сърдито?) и Риг изостави темата. Все още не ставаше за шеги. Бащата би разбрал, че като се шегуваш с най-ужасните неща, ти ги укротяваш и установяваш власт над тях.

— Виж… — продължи той. — Аз цял живот съм пътувал. Но из дивата пустош, не по пътища, по които минават хора. С Баща ми винаги се дръпвахме от пътя, когато бяхме натоварени с кожи, защото не сме достатъчно сръчни, за да се бием или дори да избягаме, ако не хвърлим кожите, а тогава могат да ги откраднат. Станало ми е навик — за по-сигурно. Замислих се, че не знаем какви опасности ни дебнат по този друм, но ако се придържаме към същия навик, няма да ни навреди. Ако искаш да пътуваш с мен, ще трябва да се съгласиш с това. Е?

— Ти си се крий, аз ще си стоя на пътя.

— Точно за това говорех! — позволи си Риг няколко раздразнителни нотки в гласа. — Ако останеш на пътя и с теб се случи нещо лошо, щом пътуваме заедно, честта ме задължава да те защитя. А пък аз съм се дръпнал от пътя точно за да не ми се налага да защитавам никого. Затова, ако не искаш да се дърпаш от пътя, когато ти кажа, и да се криеш, докогато ти кажа, няма да пътуваме заедно. Всеки сам за себе си! Това ли искаш?

— Не, естествено — побърза да каже Умбо. — Не исках да причинявам неприятности. Просто цялото тяло ме боли и идеята постоянно да се дърпаме от пътя и да се крием в гората не ми звучи много добре. А и ти се движиш като сенгуста, толкова тихо, че можеш да изненадаш и змия! А аз мачкам всичко наред като пияна крава.

— Никога не съм виждал пияна крава — призна си Риг.

— Значи не знаеш какво е смях! Е, много ясно, че ако някой те хване да поиш кравата с бира, ще те направят на гьон.

— Значи се наяде? Можем ли да тръгваме?

— Да — отвърна Умбо, взе малкото си вещи и тръгна, но не надолу към пътя, а право към входа на светилището.

— Къде тръгна?

— Няма да поемем на път, без да окажем почит на Светеца скитник, нали? Мислех, че снощи затова избра да пренощуваме тук — заради светилището и за да получим благословия.

За Риг нямаше смисъл да спори. Той последва Умбо вътре.

В средата на покрива бе оставен отдушник, през който влизаше достатъчно светлина, и Риг забеляза, че стените са изрисувани — не просто с орнаменти като тези, които жените втъкават в платното във Водопаден брод, но с истински човешки фигури. Не се виждаше много ясно, но все пак достатъчно, за да забележи, че един и същи мъж, или поне мъжеподобна фигура, облечена в едни и същи дрехи, се повтаря във всяка част от стената.

— Това е животът на Светеца скитник — обясни Умбо. — Ти явно никога не си го виждал, нито пък си чувал за него.

Риг обиколи наоколо и разгледа всички най-важни легенди за С. С., както вече го наричаше наум — Бащата винаги съкращаваше до инициали или акроними фразите, които според него се повтаряха твърде често. Дори и „лична кал“ отдавна най-често се превръщаше в Л. К. Тук С. С. довеждаше две загубени дечица обратно при възрадваната им майка. На съседния стенопис се бореше с мечка, която се готвеше да изяде млечната овца на бедно семейство. Всякакви храбри и добри дела.

„Докато растяхме, ги наричахме разкази за герои и ги разигравахме, докато си играехме“ — помисли си Риг. Киокай винаги настояваше да бъде мечката, главорезът или вражата войска и никога не искаше да играе спасявания, въпреки че беше най-малък. Боговете изобщо не участваха. Но не му се говореше за това с Умбо — твърде тревожно беше, че спомените им толкова много се различават.

— Хайде — подкани го Риг. — Какво трябва да направим, преди да тръгнем?

— Само това — отвърна Умбо. — Да разгледаме разказите и да си припомним Скитника светец.

— Тогава съм готов.

— Само че ти започна с втория стенопис — забеляза Умбо. — Пропусна цялото начало — как Скитника светец за пръв път се сблъскал със своя демон и се сдобил със способността да го кара да изчезне. Точно затова е способен да извърши всички тези добрини — той може да заповяда на демоните да изчезнат.

— Може? — повтори Риг. — Той още ли е жив?

Умбо се разсмя.

— Не, надали. Искам да кажа, не е въплътен в тяло. Ти знаеше ли, че някои хора разправяха, че татко ти бил Светеца скитник?

— Не, понякога го наричаха Човека скитник — поправи го Риг. — Чувал съм неведнъж и „Скиталеца по света“, но никой никога не го е наричал Светец.

— Непрекъснато си шепнеха за това — рече Умбо. — Сигурно никога не са го казвали пред теб.

— Никой никога не е споменавал…

И той пак остави гласа си да заглъхне, преди да е казал нещо заядливо като „Никой никога не е споменавал тъпия Светец смотаняк“.

Вместо да подхване кавга, Риг послушно отиде при първия стенопис и веднага забеляза, че той изобразява върха на водопада Сташи — така, както ще се вижда, ако се рееш във въздуха на три копрали височина пред него. Един мъж висеше от камък точно на ръба му, водата струеше от двете му страни надолу (поне това изглеждаше, че иска да внуши художникът), а някакъв свиреп демон клечеше на камъка и му буташе пръстите. После, пак на същата картина, която изобразяваше водопада, но малко по-вдясно, същият мъж (поне според облеклото) висеше от същия камък, но вместо демон там имаше някакво неопределимо валмо, а мъжът се беше захванал за камъка с две ръце и се набираше нагоре.

— Това е чудото, виждаш ли? — поясни Умбо. — Тоест, ако наистина никога не си чувал за него. Ако само се опитваш да ме накараш да разкажа тази история, ще ти пръдна в храната, кълна се.

— Какво чудо?

— Демонът го бутнал от скалата и Светеца скитник едва успял да се залови с една ръка за камъка. После демонът го ударил силно по ръката, а когато светецът се вкопчил в китката му, демонът забил пръсти в нея. Много хора рисуват демона с два поначало изкривени нагоре, щръкнали пръста на дясната ръка, но това е гротеска — рече Умбо.

Пръстите изобщо не интересуваха Риг. Не виждаше ли Умбо, че тази картина изобразява случилото се вчера на скалата? Но той не виждаше, разбира се. Умбо бе видял единствено брат си Киокай. Той не бе видял мъжа, когото Риг се опита да пребори, за да стигне до ръката на Киокай и да го спаси.

„Това е мъжът, с когото се борих. Той наистина е съществувал в миналото. Само че не е умрял. Когато времето отново ускори ход и аз го изгубих от поглед, той сигурно си е помислил, че се е случило чудо и човекът — или нещото, защото той така и не ме видя, главата му през цялото време беше скрита под ръба на камъка — се е смилил и е решил да го пощади. А после, като е издрапал върху камъка — колко силен трябва да е бил! — мен вече ме е нямало никакъв“.

Само че върху камъка имаше нещо.

— А какво е това? — попита Риг.

— О, това всъщност не бива да е там. То всъщност е от втората история, обаче са го сложили там, за да ни напомня за нея, та да могат да използват другите стенописи за други разкази. Това е кожа с козина.

— Кожа с козина?

— Когато Светеца скитник слязъл долу от Високата скала, бил премръзнал и уплашен. Отишъл до големия вир на реката, където край водопада трепти мъгла, и там, приклещена между камъните, намерил кожа с козина, напълно обработена и готова за използване. Тя била от демона, разбира се — демонът вече бил припознал Скитника светец за могъщ човек и затова му дарил кожата в знак на почит.

„Аз изпуснах моите кожи в това време, не във времето на онзи мъж — помисли си Риг. — Ала… Ала може би някоя кожа се е закачила за камъните горе, само за миг, и може би точно когато времето забави ход и аз се върнах назад в миналото, във времето на този мъж, течението е завлякло последната от кожите ми покрай камъка и… Не, не. Как това може да е точно същото, което аз…“

— Умбо — рече той на глас. — Аз съм демонът.

Умбо го погледна. Личеше си, че е малко сърдит.

— Това никак, ама никак не е смешно.

— Стига де, ти не каза ли, че сме си играли на С. С.?

— На какво?

— На Светеца скитник.

— Как ще получим благословия, когато ти се подиграваш и на това място, и на него, и на всичко, което е направил за пътниците?

— Съжалявам.

— Не, не съжаляваш! — сряза го Умбо. — Ти дори не се шегуваше. Наистина ли се мислиш за демон?

— Не — отвърна Риг. — Аз съм Риг, на тринайсет години съм и съм съвсем обикновен. Истински, като всеки. Но все пак съм и човекът, когото този мъж е помислил за демон.

— Аз тръгвам оттук, преди да си ни навлякъл проклятие!

— О, сега пък С. С. може да урочасва? — попита Риг Умбо, излизайки подире му.

— Не мога да пътувам с теб, ако ще му се подиграваш така!

Тонът на Умбо беше и уплашен, и сърдит.

— Не лъжа — заобяснява Риг. — Когато се опитвах да спася брат ти, не можах, защото се появи този мъж. Висеше на ръба на камъка, обаче ръката му напълно покриваше дланта на Киокай. Затова го ударих по ръката, за да я помръдне и да не ми пречи да стигна до брат ти. Но мъжът ме стисна за другата ръка и виждах, че смята да ме издърпа — та той беше два пъти по-тежък от мен, надали ако се вкопчеше в мен, щеше да може да се изтегли върху камъка. И аз бутнах ръката му. С два пръста. За да ме пусне.

— Ти изобщо не знаеш кога да спреш, нали!

— Истината ти казвам.

— Тези неща са се случили преди триста години! — кресна му Умбо.

— Точно така — потвърди Риг. — Преди триста години. Щом го видях, го разбрах. Виждах дирята му, но изведнъж времето забави ход. Просто… забави ход. Беше пълна щуротия! И съвсем изведнъж дирята във въздуха стана плътна и се превърна в тоя, в този мъж, а отместех ли поглед от него, той се превръщаше в размазано петно — все още беше мъж, ала се движеше много бързо, появи се отново и после пак. Но когато се загледах право в него, той се задържа, заподскача от камък на камък и застана върху онзи, на който висеше Киокай. Реших, че не е истински, а само видение от миналото. И затова все пак се метнах към камъка, ударих го и го съборих. Без да искам. Мислех, че той е само… като в сън.

Умбо вече не изглеждаше сърдит, но явно все още се страхуваше.

— Времето забави ход?

— Точно така ми се стори. Всички дири, които виждам… Не знам дали ти знаеш нещо за това, но… Аз виждам едни следи. Всеки отделен човек оставя диря след себе си навсякъде, където отиде, и аз я виждам. Но когато времето забави своя ход, за първи път в живота си видях, че дирята се състои от самия човек или от спомена за него, или нещо подобно, ускорен до такава степен, че не мога да го видя. Знам, че звучи безумно или като магия, но Баща ми каза, че си имало напълно разумно обяснение, ала никога нямало да ми каже какво може да бъде то. До вчера, разбираш ли? Когато времето забави ход.

Умбо се свлече на земята.

— Аз го направих — каза той. — Ти си можел да спасиш Киокай, но времето е забавило ход и се е появил този мъж. Само че аз не можех да го видя — откъде да знам, че е там? Не бих го направил, ако…

— Ти имаш нещо общо със забавянето на хода на времето?

— Баща ти… — отвърна Умбо. — Той ме забеляза, че го правя, когато бях малък. Затова идваше толкова често в работилницата. Когато бях малък. Обясняваше ми какво мога. Навремето можех да забавям времето само около себе си — нали знаеш, когато исках да си поиграя по-дълго. Но всъщност явно съм забавял времето за всички останали или съм го ускорявал за себе си, но бях малък и виждах, че всички останали започваха да се движат много бавно и аз имах време да правя каквото си искам. Продължаваше само няколко минути, но баща ти някак си се досети какво правя и ми даде упражнения, за да мога да се науча да го овладявам. За да мога да забавям времето точно където искам да се забави и никъде другаде. И докато тичах нагоре по Скалния път, задъхан и изтощен, и мярнах Киокай да пада, аз… го забавих. Направо го спрях.

— Баща ми никога не е казвал нищо за теб. Тоест, че можеш да… правиш такива неща.

— Баща ти никога не е казвал и че ти виждаш тези следи. Той беше човек, който можеше да пази тайни, нали?

Както никога не беше споменал, че майката на Риг изобщо не е мъртва — да, той можеше да пази тайни, и още как.

— Забавил си хода на времето?

— Ами ти си тоя, дето ми разправя, че е демонът на Светеца скитник на скалата, нали?

— Но това го обяснява — възкликна Риг. — Защо не помня нищо за този С. С. Тоест не го разбирам, но това добива някакъв смахнат смисъл. Аз бях онзи, който участва в историята. Преди ти да забавиш времето и аз да бутна мъжа от камъка, той сигурно изобщо не е падал. Сигурно е продължил да си живее живота, какъвто и да е бил той, и толкова. На мен ми се стори, че ще скочи и ще се убие, но може би това, че съм го бутнал в пропастта, го е накарало да размисли за смъртта. Може би в истинската история той е умрял там. Само че като съм го блъснал, бутал съм му пръстите и съм го удрял по ръката, аз всъщност съм спасил живота му. И нещата са се променили. И за всички останали винаги е било така. Аз съм единственият, който не помни събитията, чието случване съм предизвикал на онази скала.

— Извини ме, че ще си избода окото с пръчка — рече Умбо. — Нищо от това няма никакъв смисъл.

— Да — съгласи се Риг. — Но защо иначе съществува това светилище на човек, за когото никога не съм чувал, а ти твърдиш, че Светеца скитник и неговата история всички ги знаят. Но помня как извърших всичко онова, което се предполага, че е извършил демонът. И тъй като аз съм този, който е предизвикал промяната, който е извършил в миналото онова, което е променило всичко, аз си спомням какво е било, а всички останали — какво е сега.

— Риг — рече Умбо. — Не знам защо реших да те помоля да ми позволиш да пътувам с теб. Говори за това колкото си искаш, но нямах нужда да разбирам, че като съм спрял времето, съм причинил смъртта на Киокай. Разбираш ли? Това е единствената промяна, за която ме е грижа!

— Знам — отвърна Риг. — И мен.

И той хвана Умбо за лакътя и го поведе… не, почти го повлече към пътя.

— В името на Свете… — сепна се Умбо. — Какво правиш?

— Излизаме на пътя. На Великия северен път. Там е пълно със следи и всяка от тях е човек. Не са само няколко като там, на ръба на скалата, а стотици, хиляди, ако се върнем достатъчно далече назад. Искам ти да забавиш времето, за да мога да ги виждам. Ще ти докажа, че нищо не си измислям.

— Какво ще направиш?

Вече бяха излезли на пътя, а светилището беше съвсем наблизо. Риг посочи нагоре и надолу.

— Виждаш ли някого?

— Само едно смахнато хлапе на име Риг.

— Значи тук няма никого, нали? — Риг излезе в средата на пътя. — Забави времето. Направи го. За мен. Тук. Забави го.

— Ти луд ли си? — попита Умбо. — Аз си знам, че все някоя дъска ти хлопа. Защото ако хората добиват плът, когато забавя времето, десет хиляди пътници ще те стъпчат до смърт.

— Не, не става така. Единственият, който добива плът, е този, върху когото се съсредоточавам. Всеки друг е просто размазано петно — човек, но размазан.

— Значи твърдиш, че се връщаш назад във времето само като се съсредоточиш?

— Виж, хайде да опитаме и да видим какво ще стане. Ето, ще оставя храната край пътя, та ако ме стъпчат, всичката да остане за теб.

Защото като се замисли, Риг осъзна, че не е заставал на пътя на нито един от размазаните хора, а те можеха да са също толкова веществени, колкото и човекът от древността, когото бе съборил от камъка.

— Ей, благодаря! — възкликна Умбо. — Умрял приятел — безплатен обяд.

— Приятели ли сме още? — попита Риг. — Въпреки че си спомняш миналото съвсем различно? Никога не съм играл с теб на Светеца Скитник, играехме си на герои, това помня аз. Но поне и двамата си спомняме, че сме играли заедно на нещо, нали? Това означава, че още сме приятели.

— Да — потвърди Умбо. — Затова съм тук с тебе, мухлоглавецо, защото съм ти приятел и ти си мой приятел и между другото, много ясно си спомням как играеше на Светеца Скитник с мен и Киокай, защото ти вечно разиграваше смъртта на мечката, на вълка и на всички победени от Светеца скитник. Така беше. Значи има вариант на твоя живот, в който си живял в свят, където Светеца скитник е бил почитан от всички.

— Прав си, сложно е — рече Риг. — Сякаш съществуват два мои варианта, само че аз съм погрешният и се намирам тук, в света, в който С. С. съществува, въпреки че никога не съм живял в него, а пък онова мое аз, което е живяло в него, го няма.

— Също като онова мое аз, което е живяло в света с твоите разкази за герои, каквито и да са те — допълни Умбо.

— Забави ми времето — нареди Риг. — Хайде да пробваме и да видим.

— Киокай се уби, защото му щукна да върши дивотии. Помисли си внимателно, Риг. Не заставай в средата на пътя, ела към края. Тук, към края, хората трябва да са по-малко.

— Добре — съгласи се Риг. — Бива, правилно.

Той се придвижи към края на пътя и погледна Умбо.

— Давай.

— Не и докато ме гледаш — възпротиви се Умбо.

— Защо не? Какво, гащите ли ще ти паднат?

— Ти не ме гледаше, когато го направих горе на скалата. А и не трябва ли да гледаш пътя, да не вземе да се блъсне някой в теб?

— Умбо, не мога да гледам и в двете посоки едновременно. Накъдето и да гледам, някой ще идва иззад мен и ще мине през мен.

— И ще умреш.

— Може би — съгласи се Риг. — А може би тялото ми просто ще изчезне тук, в нашето време, и аз ще възникна в миналото като тайнствен труп. Може би ще бъда Умрялото скитащо дете и ще ми построят малък храм.

— Много те мразя! — тросна се Умбо. — Винаги съм те мразил!

— Забави ми времето.

И съвсем непринудено това започна да се случва. Умбо не махаше с ръце и не мърмореше като магьосниците, които идваха в града с пътуващите артисти. То просто започна да се случва.

Риг нарочно не съсредоточаваше поглед върху нищо — беше доста лесно, като се има предвид какво се появи пред очите му, щом времето забави ход. Средата на пътя беше толкова замъглена, че той бе доволен, задето се е изтеглил към края. Защото тук размазаните петна добиваха индивидуалност, той виждаше лицата на хората. Само ги мяркаше, докато те отминаваха, но най-сетне си избра един мъж, чийто път не минаваше през тялото му. Риг забеляза как мъжът ускори крачка, без да се оглежда ни наляво, ни надясно. Изглеждаше като човек, притежаващ власт — беше разкошно облечен, но в някакво чудато облекло, каквото Риг никога досега не беше виждал. На хълбока му висеше закачена на пояса ножница с меч. От другата му страна, тази откъм Риг, в пояса беше затъкнат нож в кания. Риг закрачи редом с него, пресегна се, стисна ножа и го извади. Мъжът го видя и веднага посегна да го хване или да си прибере ножа, но Риг просто извъртя очи и се съсредоточи върху друг човек — жена, която бе облечена съвсем различно и затова не изглеждаше да е от неговото време.

И ето на̀, мъжът изчезна.

Риг се обърна и се завтече обратно към мястото, където стоеше Умбо.

— Готово — махна той. — Ускори ме обратно.

И отново съвсем естествено всички размазани хора се превърнаха просто в светлинни дири, а Риг и Умбо останаха на пътя сами.

Риг държеше в ръце ножа. Сега виждаше, че той е разточително украсен. Изработката на металната дръжка бе изкусна, а в нея бяха инкрустирани скъпоценни камъни, които изглеждаха равни по качество на онези, които му бе оставил Баща му, макар и да бяха по-малки. А и острието изглеждаше наточено. Усещаше го в ръката си, страхотен и добре балансиран.

— Този нож… — Умбо зяпаше предмета със страхопочитание. — Той просто… Ти просто се пресегна и той изведнъж се появи.

— Да, а когато собственикът му се опита да си го вземе обратно, изведнъж изчезнах. Също като демона.

Умбо седна на тревата край пътя.

— Легендата за Светеца скитник… е истинска случка… но демонът не е бил демон.

И тогава на Риг внезапно му хрумна нещо и той ненадейно избухна в сълзи, почти като Умбо.

— Кълна се в дясното ухо на Силбом — изрече, когато най-сетне си възвърна дар слово. — Само ако можех да не мисля за онзи мъж, той щеше да изчезне и аз щях да спася Киокай.

И тогава заридаха и двамата, седнали един до друг край пътя, осъзнали, че ако всеки от тях изобщо бе разбирал как действа собствената му магия, Киокай можеше още да е жив.

Ала също толкова вероятно беше, че Киокай така или иначе щеше да падне и да повлече и Риг със себе си. Кой знае дали Риг щеше да успее да го издърпа върху камъка? Кой знае дали и двамата щяха от скала на скала да успеят да стигнат до сигурния бряг, дори и по-голямото момче да бе успяло да изтегли по-малкото?

Риданията замлъкнаха. Те поседяха мълчаливо, а после Умбо изтърси една много мръсна дума, взе камък и го запокити на пътя.

— Нямало е демон. Били сме само ние. Ти и аз. И уменията ни са действали заедно. Демонът сме били ние.

— Може би всички демони са това. Хора като нас, които вършат разни неща, без да са наясно какво правят.

— Онзи храм отзад, той е храм на нас — рече Умбо. — Светеца скитник е бил съвсем обикновен човек като онзи, от когото си взел ножа.

— Той всъщност беше доста необикновен.

— Млъкни, Риг. Длъжни ли сме винаги да се майтапим?

— Аз поне, да — отвърна Риг.

— Да го поправим тогава — предложи Умбо. — Да се върнем във времето, преди дървото да убие баща ти, и да го спрем, да му разкажем какво се е случило и тогава той няма да се остави то да падне върху него, а ти няма да дойдеш при камъните горе над водопада точно когато Киокай…

— Има две причини, поради които тази идея никак не е добра — възрази Риг. — Първо, ако аз не съм там, Киокай ще падне. Второ, ти не можеш да го опазиш по-добре, защото аз съм този, на когото се случва промяната във времето, а не ти, и затова ти няма да знаеш изобщо какво ще се случи и ще правиш абсолютно същото. И трето, не можем да се върнем назад и да говорим с Баща ми. Нито да го изтикаме от дирята му. Никога.

— Но защо да не можем?

— Защото Баща ми няма диря. Той е единственият човек… единственото живо същество… което някога съм познавал, което не оставя никаква диря.

— Сигурен ли си?

— След десет години виждане, наблюдаване и изучаване на дирите ти смяташ, че може да греша, когато казвам, че единственият човек, до когото съм бил непрекъснато, нямаше диря?

— Но защо нямаше?

— Не знам — отвърна Риг. — Но, мисля, и двамата можем да се съгласим, че Баща ми бе наистина необикновен човек.

След това почти не си говориха. Идеята да поправят всичко известно време им звучеше привлекателно, но и двамата знаеха, че ще е твърде сложно да предприемат нещо, за да осъществят промяната. Най-вероятно щеше да стане още по-зле.

Затова си взеха нещата, Риг затъкна откраднатия преди около две хиляди години нож в пояса си и двамата поеха по Великия северен път към Ареса Сесамо.

Глава 5

Крайречният хан

— Случило ли се е вече нещо, причина за което е решението ми да навляза в гънката? — попита Рам.

— Да — отвърна заменимият. — Корабът все още е под твое командване.

Рам се подразни малко, щом разбра, че решението е било по-скоро проверка за него, отколкото истински значимо.

— Значи вие щяхте да продължите напред, без значение какво съм решил аз?

— Да — отвърна заменимият. — Това е включено в програмата на нашата мисия. Ти никога не си имал избор за това.

— Тогава защо съм тук? — попита Рам.

— За да вземеш всички останали решения след влизането в гънката. Нищо не е известно за това какво ще се случи след скока. Ако преди скока ти бе проявил плахост, щеше да бъдеш признат за негоден да вземаш решения по-нататък.

— Значи, ако съм бил твърде плах, щяха да ме заменят. С теб ли?

— Със следващия член на екипажа, когото щяхме да събудим и изпитаме. Или по-следващият.

— А кога ще се случи истинският скок?

— След около седмица. Ако преди това не се взривим. В момента време-пространството е много непослушно.

— И нищо, което бих могъл да направя, не може да го предотврати?

— Точно така, Рам.

— Ами ако никой от екипажа не се окажеше способен да вземе решение, което да отговаря на вашите критерии?

— Тогава ние сами щяхме да поемем командването над себе си, докато стигнем до планетата, която е наша цел.

— „Ние“, тоест заменимите?

— Ние, корабът. Всички компютри заедно.

— Но корабните компютри не са съгласни за нищо един с друг.

— Това е една от многото причини, поради които всички ние се надявахме да постъпиш правилно.

Рам не бе пропуснал най-важното сведение, дадено му от заменимия. Шансът то неволно да му се е изплъзнало от езика беше нулев.

— Какво значи, че време-пространството е непослушно?

— Ние постоянно генерираме полета и сили и нещата се променят, само че не и по начина, предвиден от когото и да било.

— И кога щеше да ми бъде съобщено това?

— Когато попиташ.

— Какво още трябва да попитам, за да разбера какво става?

— Онова, за което си любопитен.

— Искам да знам какво прави време-пространството.

— То засича, Рам.

— А какво означава това?

— Явно съществува квантова система на течението на времето, невиждана и неподозирана досега.

— Което означава, че вместо постоянно приплъзване навътре в гънката откриваме, че време-пространството се преоформя в поредица от разединени стъпки?

— Рам, доста неравности ще има по пътя.

Риг водеше Умбо към кръчмата, простряла се върху двайсет и пет — трийсет крачки между реката и пътя.

— Това място не ми изглежда много добро — усъмни се спътникът му.

— Само това можем да си позволим — отвърна Риг. — Ако изобщо можем.

— И селището не го бива много — додаде Умбо.

— Можеш да пуснеш Водопаден брод посред него и изобщо няма да си проличи.

— Е, моят критерий за голям град се промени малко през последните три седмици.

— И моят критерий за стабилно похапване също се промени, и то по-скоро към по-малко, отколкото към по-голямо.

— Тогава заложи капан и хвани нещо — предложи Умбо.

Двамата вече стояха пред вратата на хана. Двама яки лодкари ги избутаха встрани и влязоха.

— Махнете се от пътя, привици!

Риг все по-често чуваше тази дума — отначало шепнешком, но сега я използваха съвсем открито с явното намерение да ги обидят или унизят. Вероятно би му въздействала по-силно, ако имаше поне най-малка представа какво означава.

— Нищо не мога да хвана — обясни той. — Големите зверове отдавна са изчезнали по тези земи. Погледни, навсякъде само чифлици и градове.

— И плетища — додаде Умбо. — Обзалагам се, че там има много дребни животни.

— Има, но са бдителни спрямо хората — обясни Риг. — Виждам ги, десетки и дори стотици — зайци, катерици, птици, живеещи на земята и по дърветата, ебеци, браздавци, еноти, меченца, таралежи, опосуми. Но докато залагам примки за тях, те ме подушват и заобикалят мястото.

— Тогава хайде да видим дали ще можем да си платим тук — предложи Умбо. Един лодкар излезе, клатушкайки се, от кръчмата, като псуваше през рамо някого вътре. Той замахна към Риг, неволно препречил пътя му. Риг отскочи, ала падна и неколцината мъже, които стояха недалече, му се присмяха.

— Привикът се изкаля целият!

— Пробва да се посади, че да види дали ще порасте!

— Ей, привик, иди да се изкъпеш!

— Привиците не знаят какво е къпане!

— Тогава да го топнем в реката да му покажем как се прави!

Умбо помогна на Риг да се изправи на крака и двамата се шмугнаха вътре. Риг нямаше понятие дали мъжете, които му се подиграваха, наистина смятаха да му причинят нещо, но не му се оставаше, за да провери. Всичките до един бяха едри. И най-ниският имаше яки ръце и издут гръден кош от тласкането с прът и гребането по реката.

В кръчмата беше тъмно — кепенците бяха притворени, за да не влиза студ отвън, но още не бяха запалили фенерите. Десетина мъже ги погледнаха, а още двайсетина не откъснаха очи от своите халби, купи, карти и зарове.

Риг отиде до тезгяха, където кръчмарят, на бой поне колкото най-едрия си клиент, нареждаше половин дузина купи с гъста яхния. При тази гледка Риг едва не припадна от глад, въпреки че от последното му ядене бяха минали само два дни. Но гладът не надделя над страха, който се бе зародил в него навън и тук, вътре, се усили още повече.

— Какво искате, момчета? — попита кръчмарят по-скоро с досада, отколкото враждебно, макар и в никакъв случай дружелюбно.

— Ние сме от Юга… — подзе Риг.

Кръчмарят се изкиска.

— На челата ви пише „От горното течение на реката“, няма нужда на никого да казвате!

Изглеждаше почти толкова враждебен, колкото и лодкарите отвън. Но Риг повтори и пред него същата история, която имаше това предимство, че беше почти истинска.

— Тръгнахме с достатъчно пари или поне така си мислехме… Спяхме в гората и ядяхме животните, които благоволяваха да се хванат в капаните ми. Но тук вече няма гора, нито място за спане, което си няма стопанин или пък куче, което си мисли, че то е стопанин — изкикоти се нервно, както беше виждал разни мъже да се кикотят, но чак когато кикотът изскочи от устата му, той се сети, че това бяха глупави и страхливи мъже и смехът им винаги издаваше едва сдържана паника.

— Учуден съм, че привиците изобщо знаят какво е това пари, да не говорим пък за „достатъчно“ — забеляза кръчмарят.

По време на такива разговори Умбо обикновено си траеше, защото Риг владееше много по-добре тукашното наречие и не се налагаше да го молят да повтаря. Но дори и за Умбо в момента беше очевидно, че Риг се е озовал в небрано лозе. И затова заговори:

— Какво значи това „привици“, дето ни наричат така?

Риг с облекчение реши, че Умбо е прав — моментът беше подходящ да научат значението.

— Понякога звучи като обида, но вие като че ли нямахте такова намерение — додаде той.

— Това е просто дума — обясни кръчмарят. — Означава „Хора от горното течение на реката“. Просто тяхно старо название.

— И това е всичко? — изсумтя Умбо.

— Е, привиците не са твърде известни с ума си, с красноречието си и с достойното си облекло, така че понякога може и да е леко презрително — обясни кръчмарят.

— Ние имаме достатъчно достойнство да не пишкаме в реката, та хората от долното течение да го пият, и нямаме обидни думи за пътниците от север — отвърна Умбо.

— Че защо да имате? — отвърна кръчмарят. — А сега ще ми покажете ли пари, или ще трябва да ви изхвърля?

Време беше да покажат парите. Риг извади от джоба си монетите, които им бяха останали, и ги изсипа на тезгяха. Те издрънчаха оглушително в тихата стая. Бяха твърде много.

Кръчмарят се облещи.

Риг усети как започва да му се гади от ужас и презрение към самия себе си. Чуваше гласа на Бащата: „Не се оставяй другият да управлява действията ти“, и „Показвай малко, говори малко“. Колко още от поученията му щеше да престъпи от страх?

Кръчмарят посегна, загреба монетите към ръба на тезгяха и ги изсипа в шепата си. После отиде към края на тезгяха и отвори една врата.

— Елате с мен — подкани ги той.

Риг не беше сигурен дали той искаше от тях да се прехвърлят през тезгяха и да минат през същата врата, или да намерят друг начин. Но преди да е решил, в тезгяха се отвори една вратичка и кръчмарят им махна, а после ги въведе в малка стаичка, в която имаше само маса, два стола и някакви книги и листове на масата.

Той изсипа монетите на масата.

— Вие придадохте безкрайно нови измерения на значението на думата „тъп“ — каза уморено кръчмарят. — Кого сте обрали и защо си мислите, че няма да ви издам?

„Не оставяй другия да управлява действията ти“ — може би вече беше късно, но сега щеше да се подчини на това правило. И вместо да се оправдава срещу обвинението в кражба, Риг отново върна разговора към истински важното.

— Значи парите наистина стигат за храна и преспиване?

— Много ясно! Ти луд ли си?

— Седем реки се вляха в Сташик, откакто напуснахме Водопаден брод — отвърна Риг. — Сега тя е толкова широка, че понякога не виждаме другия бряг, и колкото по-надолу по нея се спускаме, цените като че все повече растат. В последното ханче, в което преспахме, платихме с три такива и виждате, че при тия цени парите ще ни стигнат само за още няколко дни.

Кръчмарят поклати глава.

— Измамили са ви, това е то. Платете ми един фен и можете да преспите две нощи или да преспите една нощ и да ви върна пет шеба.

Риг посочи поред монетите.

— Това се нарича „фен“? А това е „шеб“?

— Защо, вие как ги наричате?

— Спряхме да им казваме „ликът на краля“ и „ликът на кралицата“, защото ни се смееха, но никой не ни каза как им викате тук.

— Учуден съм, че още сте живи, та да го разказвате, след като вадите парите така, че всички да ги видят — отвърна кръчмарят.

— Вие казахте да ви покажем парите си — отвърна Риг.

Кръчмарят закри очите си с ръка.

— Ама че герои!

Той сложи ръка върху главата на Риг, обърна го към себе си и го погледна в очите.

— Слушай, момче, на юг може и да не са ви убили, но тук сте край реката и това е крайречен хан, а тукашните хора не си поплюват и като нищо ще те бутнат в реката, за да извадят два шеба от джоба ти, за фен да не говорим. А ако нещо ги докачиш, и за пинг ще го направят. А сега всички мъже в кръчмата знаят, че имате много пари и малко ум.

— Никой от тях не видя — заинати се Риг.

— Ти за глухи ли ги мислиш? Всеки от тях може да ти изброи колко и какви монети си изсипал само по звънтенето.

Риг вече разбираше доста добре — правилата тук бяха по-други. Във Водопаден брод парите на човек бяха на сигурно място в джоба или в ръката му, защото никой не би и помислил да ги вземе. Но така беше, защото всички знаеха горе-долу колко пари има всеки и ако някой извадеше повече, след като друг го бяха обрали, не беше нужно да гадаят много, за да се сетят кой е престъпникът. Ала тук, в градове като този, хората познаваха само малък брой от съгражданите си — нямаше как иначе, а лодкарите идваха и си отиваха и никой не познаваше никого. Не те познават — това значеше, че няма и да те хванат, ако не те заловят на местопрестъплението, защото на сутринта лодкарите вече можеха да са на много левги оттам или просто да си спят в лодката, а другарите им да не искат да признаят или да допуснат непознат на борда, за да ги претърси.

Бащата го бе предупредил, че на далечен път правилата се променят и винаги го беше уверявал, че колкото по-голям е градът, толкова по-ниско е нивото на цивилизованост, което досега на Риг му се виждаше неразумно. Защото правилата на цивилизованост можеха да бъдат спазвани от колкото си искаш хора, но бяха достатъчни само неколцина, които ги нарушават, за да попаднеш в опасност.

— Най-страшният хищник е човекът — бе казал Бащата, — защото убива без нужда.

— Като нас — бе уточнил Риг. — Ние повечето пъти оставяме месото.

— С месото се хранят горските хищници, а на нас ни трябват кожите — поясни Бащата.

— Аз казвам само, че сме хора — беше възразил Риг, а Бащата му се сопна:

— Говори за себе си, момче.

Сега Риг сам се убеждаваше в това.

— Струва ми се, че ханджията, който ни измами, ни е навредил много повече от всички тук — отбеляза той.

— Това е, защото още не сте излезли от моя хан. Тук няма да посмеят да ви нападнат, но ви обещавам, че щом си тръгнете оттук, мнозина ще се присъединят към вас и ще извадите късмет, ако само ви провесят с главите надолу, за да изтръскат монетите, и отървете кожата и костите.

— Че как изобщо някой тук остава жив? — измърмори Умбо.

Кръчмарят се обърна рязко, ръката му се стрелна напред и този път не бе положена нежно върху момчешката глава.

— Две момчета не биха пътували сами, щеше да има и възрастни с тях. Нямаше да са боси и облечени с просташки привишки дрехи от домашнотъкано платно. Нямаше да припарят по-близо до реката от пътя, и то само денем. Никога не биха влезли в крайречен хан. Никога не биха изсипвали монети на тезгяха, дори и някой да го поиска от тях. И дори и да нарушават всички тези правила, те все пак оцеляват, ако ме случат в ден, когато съм особено великодушен. След малко ще започне напливът за вечеря, а после суровите мъже, чиито пари смятам да прибера, ще пият и ще развратничат. Вие ще останете в тази стая.

— Тука ли? — попита Риг. — И какво да правим тука?

— Единият от вас ляга на масата, другият — под нея, и заспивате, ако можете, но няма да пеете, да говорите на висок глас, да се показвате на прозореца и…

— Какъв прозорец? — прекъсна го Умбо.

— Щом не виждате прозореца, значи не можете да се покажете на него и ще ме слушате — отвърна ханджията. — И последно, когато заключа отвън, не се шашкайте и не си мислете, че ви правя мои пленници, не викайте за помощ и не се опитвайте да избягате.

— Не бихте ли казали точно това, ако ни задържате, за да искате откуп?

— Да — потвърди кръчмарят. — Но кой ли би ми го дал?

Той излезе, затвори вратата и те чуха прищракването, когато врътна ключа. Риг веднага скочи на крака и взе да оглежда стените нависоко.

— Прозореца ли търсиш? — попита Умбо.

— Намерих го — отвърна Риг и посочи нагоре, над вратата. Въпреки че гледаше към вътрешността на хана, през процепите на стария капак се процеждаше дневна светлина.

— Ти как разбра, че не е на външната стена? — попита Умбо.

— Виждам следите на строителите. Малцина са се покатервали толкова високо, но от време на време някой го е правил и всичките водят натам.

— Струва ми се, че твоята дарбица да откриваш следи ни върши работа само за да разберем какво са вършили хората, но не ни помага да разгадаем намеренията им.

— Вярно си е — потвърди Риг. — Но колко ли струва и твоята дарбица, когато трябва да се защитаваме?

— Аз забавям хода на времето — рече Умбо.

— Не, не го забавяш — възрази Риг.

— Забавям го! Много добре знаеш!

— Помисли си. Когато се упражнявахме на пътя, ти забави времето около мен, аз виждах пътници и тръгвах с тях…

— И пребъркваше джобовете им…

— Което направих точно три пъти и само веднъж попаднах на нещо ценно…

— Но ако не забавям хода на времето, ти как виждаш хората, които преди това са били само размазани петна, а ти си ги мислел за следи?

— Ти ускоряваш мен.

Умбо вдигна ръце и седна.

— Значи ти си спец по всичко!

— Просто си мисля за това, Умбо. Ти цял живот си живял с това. Решил си, че е така, когато си бил малък, и никога не ти се е налагало да си променяш мнението. Но я си помисли. Когато ме забавяше и аз тръгвах с хората, как ти изглеждах? Ти все пак ме виждаше, нали?

— Да.

— По-бавно ли вървях или по-бързо?

— Не… Тоест сигурно си вървял с темпото на човека, с когото тръгваш редом, и ако той е забавял ход…

— Значи съм действал с напълно нормална скорост, докато си ме наблюдавал.

— Да — потвърди Умбо. — И разбирам накъде биеш, защото би трябвало да виждам действията ти забавени.

— Или ускорени, зависи какво точно си имал предвид. Тоест аз съм там и ако за мен ходът на времето се забави, не трябва ли да се движа по-бързо от хората около мен? Тъй като тяхното темпо се забавя?

— Не, твоето се забавя.

— Не, ти ме поставяш в… Да кажем, в мехур от забавено време и това забавя действията на хората по следите. Затова аз ги виждам. Техните действия видимо се забавят. Значи сигурно ти ускоряваш моите.

— Но не е така. Не помниш ли? Ти си вървеше съвсем нормално.

— Точно това се опитвам да ти кажа — обясни Риг. — Ти изобщо не променяш хода на времето.

— Но тогава какво правя? Защото със сигурност правя нещо, щом виждаш хора, които изобщо не си виждал преди това.

— Ти ускоряваш моя мозък.

— Той си стои в главата ти, докато се разхождаш, доколкото виждам аз.

— Но скоростта, с която виждам и забелязвам нещата и мисля за тях, се ускорява. И затова аз не се движа по-бързо, но всички тези отдавна отишли си хора, оставили следи подире си, винаги са там… Ала мога да ги видя само когато мозъкът ми започне да вижда и мисли по-бързо. И само когато се съсредоточа напълно върху един човек, мога да го докосна, да взема нещо от него или да бутна проклетите му ръце, за да не покриват ръцете на Киокай.

Риг усети как мъката отново се надига към гърлото му и млъкна.

Умбо затвори очи и се замисли. Най-сетне се обади:

— Значи аз те правя по-умен?

— Де да беше така — отвърна Риг. — Тъп съм си както винаги. Но мога да виждам неща, които не съм виждал преди, и да докосвам неща, които не можех.

Умбо се облакъти на масата и захлупи лицето си в шепи.

— Но каква полза има от това, което правим, каквото и да е то? Ако ти само виждаш миналото, а аз само ускорявам мисълта на другите, то за какво ли може да ни служи това?

— Аз имам нож.

— Добре де, имаш. Но можеш ли с него да пребориш някой лодкар? Ами трима?

— Ако ти наистина можеше да ускоряваш действията ми, аз бих могъл да побягна толкова бързо, че да не ме виждат, и да заколя шестима от тях, преди да са се усетили!

— Ех, че хубаво щеше да е — рече Умбо. — Докато мен междувременно ме пребиват, защото седя там, и щом някой ме измлати, спирам да те ускорявам и ония те хващат.

— Е, значи добре, че не го можем, нали?

Те чуваха през стените шумовете от кръчмата. Нямаше сърдити крясъци, но вътре страшно много приказваха. По-скоро се надвикваха. Когато се различаваха някакви думи, те звучаха доста весело. Дори и когато бяха ужасни ругатни, пак звучаха като майтапи между приятели.

— Нямаше ли да е много хубаво той да ни донесе храна? — попита Умбо.

— Да речем, че някой ни пребие, но не ни убие… — обади се Риг.

— Да се надяваме.

— Но по-късно се връщаме там и аз откривам пътя, по който са стигнали до нас. Ти забавяш хода на времето…

— Нали уж каза, че не го умея?

— Така съм свикнал да го наричам — тросна му се Риг. — Правиш онова нещо, а аз имам тежък чук и докато те настъпват към нас, готови да ни пребият, един по един ги изтрясквам в колената. Всеки от тях, който пристъпи към нас.

Умбо се ухили.

— На бас, че след като двама-трима се строполят с изкривени колена, пищейки, останалите ще припнат да бягат като ебеци!

— А нас в края на краищата няма да ни натупат, така че ще сме си много добре!

Умбо се разсмя.

— Това е по-хубаво от отмъщение, защото ще ги спрем още преди да са ни набили!

— Единственото, което не разбирам, е как точно ще стане — рече Риг. — Та нали ще го направим само защото те са ни набили. Но после няма да можем да си спомним защо сме ги нападнали, защото по нас няма да има и драскотина и те няма и да са ни пипнали.

Умбо доста се замисли над това.

— На мен това не ми пречи — заяви той накрая. — На кого му пука дали ще помним? Просто ще си имаме вяра, че не бихме направили такова нещо, ако нямаме основание.

— Обаче ако помним само, че сме млатили хората с чук, но не и защо…

— За това не се тревожи — прекъсна го Умбо. — Ако извадим късмет, те ще ни убият и няма да можем да се върнем назад във времето и да ги спрем, и няма да помним нищо, защото ще сме умрели.

— Ох, олекна ми — въздъхна Риг.

И тогава на Умбо му хрумна нещо.

— Ти помниш времената преди Светеца скитник, нали? И още помнеше времето отпреди да промениш всичко.

— А ти — не.

— Мисля, че това е удобно — заяви Умбо. — Единият от нас ще помни как е било преди промяната, а другият — как е станало после, след нея.

Но пак нещо не беше наред в казаното от Умбо — само да можеше Риг да разбере какво точно!

— Да кажем тогава, че са ни пребили, както казах. Аз не забравям, че сме яли бой. Помня и всичко, което сме правили, след като са ни пребили — как сме се скрили, как някой се е грижил за нас, докато пак насъберем сили, и как сме се върнали на онова място и сме си го върнали на ония. Но ти не помниш нищо. Помниш само новата случка — как те едва не са ни пребили, но някои от тях са се натръшкали с разбити колене, а останалите са побягнали. Значи… никъде не си ходил да оздравееш след побоя, защото изобщо не си пострадал. И в тази, новата история, в която не се е налагало да оздравяваш, какво си правил вместо това? И защо накрая пак си се върнал с мен да предотвратиш нещо, когато изобщо не помниш то да се е случвало? Та това е невъзможно.

— Ето как е — обясни Умбо. — Ние извършваме и двете неща, но в момента, в който им строшиш коленете, ти губиш единия спомен, а аз другия.

— Пак не става — възрази Риг. — Защото ако и двамата видим как лошите се натръшкват и си тръгнем, после трябва някак да свършим това, което сме вършили предишния път, за да се окажем на онова място в точното време и да им строшим колената. А как ще разберем кога?

Умбо се наведе и започна леко да удря чело в масата.

— Толкова съм гладен, че не мога да мисля!

— А тук е толкова студено, че не може да се спи — допълни Риг.

— И все още умеем заедно да променяме миналото, само че току-що разбрахме, че каквото и да извършим, то не е възможно да бъде извършено.

— Но все пак го вършим — рече Риг.

— Ние сме като най-безполезните светци! Можем да вършим чудеса, но те нищо не струват!

— Можем, каквото можем — рече Риг. — Аз не бих се оплаквал от това.

— Напомни ми защо не сме се върнали назад във времето и не сме обрали достатъчно хора в миналото, та да можем да си позволим да пътуваме с лодка надолу по реката?

Риг легна на пода.

— Уф, ама че студ!

— Тогава сядай обратно на стола, там е топло.

— В тази стая ще умрем! — възкликна Риг.

— Това решава всичките ни проблеми.

Вратата се отвори. Една жена, едра почти колкото ханджията, влезе с две купи с лъжици в тях.

— Като спомена светци, ето ти една светица, носеща чудото на храната — рече Умбо.

— Аз не съм светица — отвърна жената. — И Самуна ще го потвърди.

— Самуна? — попита Риг, подушил яхнията.

— Мъжът ми. Тоя, дето ви заключи тука, вместо да ви изхвърли на улицата заедно с парите ви, както бих постъпила аз.

— Той Самуна ли се казва? — попита Умбо, вече с пълна уста.

— А пък аз се казвам Подмокрената. Смешни ли ви се струват тези имена?

— Не — сдържа напиращия смях Риг. — Но наистина ми е чудно как сте се сдобили с тях.

Тя остави купите, прихвана момчетата за раменете и ги настани на столовете.

— И двамата идваме от едно село далече в западната пустиня. Нашият народ дава имена на децата си до залеза на следващия ден и ги избира по това какво правим или на какво приличаме, или на кого напомняме, или ги вземат от някой сън или шега, каквото им хрумне! И това име трябва да носим, докато си заслужим геройско име, което почти никой не успява. Та Самуна приличал на голям самун хляб, казал някой, а пък аз съм точела лиги, повръщала и пишкала, без да спирам, и затова баща ми почнал да ми вика Подмокрената, и в деня на именуването ми не дал на майка ми да смени това име. Набивала съм стотина души в земята за това, че са ми се присмивали заради него. Да не мислиш, че не мога да ви надвия?

— Изпълнен съм с дълбока и непоколебима вяра, че можете — отвърна Риг. — И страшно ще се старая да не си заслужа боя. Но няма как да не се зачудя защо, когато сте дошли тук, не сте си сменили името? Та нали никой по тези краища не ви е познавал?

— Да не мислиш, че сме от ония, които биха започнали на ново място, като лъжат всички наред?

— Но ако си смените името, тогава няма да е лъжа! Просто казвате: Моето име е Възхитителна дама и тъй като това вече е вашето име, значи не лъжете!

— Всеки, който ме нарече Възхитителна дама, е лъжец, та дори това да съм самата аз — отвърна тя. — А ти всеки път, като си отвориш устата, все повече си просиш боя. Следващия път просто налапай храна.

Риг се подчини.

Докато я сдъвче, преглътне и налапа следващата лъжица, Подмокрената ги осведоми, че ще им донесе одеяла, за да им е топло, докато спят.

— Много одеяла, надявам се — рече Умбо.

— Достатъчно, особено в сравнение със спането навън в такава нощ, както сте казали на Самуна, че правите обикновено.

— Да, но не ни харесва — обясни Умбо.

— На мен ми харесва — възрази Риг.

— Ама ти си луд — заяви Умбо. — Това всеки го знае.

— Лудите винаги разпознават своите — рече Подмокрената на излизане и заключи след себе си.

Когато стигнаха до дъното на купите, вече можеха и да си поговорят.

— Аз съм още гладен, но коремът ми е натъпкан и нищо повече не мога да поема — рече Умбо.

— Така се надебелява — обясни Риг. — Като продължаваш да набиваш и след като се наядеш.

— Сигурно толкова ясно си спомням глада, че засищането не може да го утоли.

— Ако хората от Водопаден брод си кръщаваха децата като в селото на Самуна и Подмокрената, чудя се какво ли име щеше да носиш… Посерко?

— А ти щеше да си Смахнатото бебе.

— Това, че съм смахнат, ми пролича много по-късно — рече Риг. — Чак след като се запознах с тебе.

Вярна на думата си, Подмокрената се върна скоро и явно остана доволна от това, че толкова бързо са си изяли яденето. Не че видът и говорът й изразиха някакво задоволство — единствената й забележка беше:

— Ако сте се натъпкали толкова бързо, че ви се додрайфа, гледайте да е само върху одеялата, та да не ми се налага да стържа драйфано от пода, докато тук не замирише на прясно отсечени трупи!

— Като влязохме тук, миришеше много по-лошо! — опъна се Риг. — С нас направо ухае!

— Само заради това се радвам, че сте дошли. Съблечете тия мръсни от пътя дрехи, преди да се завиете с одеялата. До последния парцал!

И тя пак излезе и отново чуха изщракването на ключалката, но едва-едва, защото в кръчмата беше много шумно.

— Тя ни харесва — рече Умбо.

— Знам, и аз го усетих — потвърди Риг. — Много се радва, че сме тук. Направо ни обича като свои деца.

— Които е убила и накълцала в яхнията.

— Много бяха вкусни.

Риг се съблече и въпреки че му стана много студено, обещаващият вид на одеялата го насърчи. Бяха такъв огромен куп, че не му се налагаше да се гуши в Умбо, за да не мръзне, и това щеше да е приятно разнообразие, защото в гората Умбо много се въртеше насън и двамата се будеха вцепенени от студ по пет пъти на нощ.

Вратата се отвори.

— Ей, ама тука сме голи! — възнегодува Риг, а Умбо само придърпа едно одеяло да се покрие.

Подмокрената остави едно нощно гърне на пода и рече:

— Като го ползвате, гледайте да не го разлеете, и в името на Светия паяк, затваряйте го добре с капака, като си свършите работата, иначе никога няма да прогоня вонята от тази стая.

Тя остави до гърнето една кошница, пълна с големи листа.

— И тях пускайте в гърнето, след като ги ползвате.

— Във Водопаден брод, откъдето сме ние, акото ни не мирише — рече Умбо.

— Сигурно си мислите, че и дъхът ви не мирише.

Тя затвори вратата и пак заключи.

Двамата ползваха поред нощното гърне и като свършиха, се съгласиха, че добре затвореният капак е отлично хрумване.

— Листата ми харесаха — рече Умбо. — Много по-меки са от всички, които ползвахме в гората.

— Ще се постарая да разбера от какво дърво са, и ще си ги влачим след нас в голямо гърне на колелца.

Постлаха си със сгънати на две одеяла и се завиха с още по две. После лежаха и трепереха, докато се сгреят под завивките, и заспаха.

Глава 6

Подмокрената и Самуна

Оставаха още два дни до скока в гънката, когато Рам изведнъж се свести, завързан за креслото. Заменимият бе коленичил пред него и го гледаше в очите.

— Заспал ли съм? — попита Рам.

— Ние прескочихме гънката, Рам — отвърна заменимият.

— По график, а аз просто не помня последните два дни? Или по-рано?

— Ние генерирахме седмото поле с неправилна структура и гънката се появи четири стъпки по-рано от предвиденото — обясни заменимият.

— Гънката или просто някаква гънка? — попита Рам.

— Беше гънката, която искахме. Ние сме точно там, където трябваше да попаднем.

— Каква удобна грешка — рече Рам. — Неволно задействаме създаването на гънката четири стъпки по-рано и въпреки това тя ни отвежда до крайната ни цел.

— Всички гънки, всяко неправилно структуриране на полетата, всяко наше действие — всичко беше поляризирано, така да се каже. То винаги ни насочваше точно натам, където искахме да отидем.

— Значи на време-пространството, колкото и непослушно да беше то, изведнъж му хрумна да ни изпревари със скок?

— Ние попаднахме сред засечка — отвърна заменимият. — Опитвахме се да го избегнем, защото не знаехме какво ще ни се случи, ако попаднем в засечка. Повечето компютри предвиждаха, че корабът ще бъде разглобен или унищожен.

Рам преглеждаше данните, които се получаваха от всяка част на кораба.

— Но нищо такова не се случи. Все още сме невредими.

— Нещо повече от невредими — отвърна заменимият.

— Как може да си повече от невредим? — попита Рам.

Подът беше корав и в стаята беше студено, но не толкова както в гората, и постланото одеяло беше по-меко от земята. Риг се събуди по-отпочинал от много дни насам и пак се зарови в одеялата, за да види дали не може да дремне още малко.

— Взели са ни дрехите — рече Умбо.

Риг отвори едно око. Умбо, увит в одеяло, седеше на единия стол с мрачен вид, осветен от мижавата светлина, която се процеждаше през капака.

— Сигурно за да ги изперат — предположи Риг.

И тогава се усети, че щом дрехите им ги няма, значи някой бе влизал в стаята, без да ги събуди, и е можел да вземе всичко. Изскочи от одеялата и затърси вързопа си. Беше си там, където го бе оставил, и парите си бяха там, където ги пъхна, като се съблече.

— Не са крадци — установи той.

— Това си го знаехме — забеляза Умбо.

Ключът изщрака шумно в ключалката. Снощи толкова силно ли щракаше? Не и при шума от кръчмата, който го заглушаваше… Но кога някой е дошъл и е взел дрехите им?

Подмокрената влезе — не носеше нито закуска, нито чисти дрехи, просто стоеше там и ги гледаше смразяващо.

— Увийте се в нещо и елате с мен. Веднага!

Риг не знаеше как да разбира отношението й. Изглеждаше побесняла, но и като че ли изпитваше към тях много по-голямо уважение от снощи. Когато задърпаха одеялата, за да се прикрият по-сигурно, тя извърна очи, а после, колкото и сърдита да беше, с пръст не ги пипна, а просто се дръпна настрани от вратата, за да минат.

Кръчмата беше празна — вътре беше само Самуна, който стоеше зад тезгяха, подпрял се с изпънати ръце. Пред него беше разстлана бяла кърпа. В края на тезгяха беше струпана купчина парцали, в която Риг веднага разпозна неизпраните дрехи — своите и на Умбо. Щом се приближи, той забеляза, че нещо блещука върху кърпата на светлината, процеждаща се през полузатворените кепенци. Големи скъпоценни камъни с различни цветове. Осемнайсет на брой.

— Къде е светлосиният с форма на капка? — попита той. Подмокрената го подмина, отиде при купчината дрехи и я плъзна към средата на тезгяха.

— Сам си го намери, светците знаят, че не сме го взели ние.

Риг веднага се зае да проверява пояса на панталоните, прилежно закърпен наново на местата, където е имало камъни. Самуна заговори — по-точно не заговори, а заръмжа:

— Какво значи това — носиш със себе си такова богатство, а разправяш, че си беден?

И той, също като жена си, беше сърдит, но и обзет от почтителност.

— Да ни молите за милостиня, а през цялото време да сте имали това! — додаде Подмокрената.

— Не сме молили за милостиня — отрече Риг. — Предложихме ви пари, доста пари, доколкото си спомням.

— И казахте, че ви свършват — измърмори Подмокрената. — Което не може да стане дори ако доживеете до сто години.

Риг опипа с пръсти пояса на панталоните и напипа мястото, където беше зашит светлосиният камък. Точно там си и беше, въпреки че беше по-трудно да го напипаш, защото бе закрит и от вертикален шев, заради който платът над него беше по-дебел. Извади го и го остави на кърпата.

— Това е моето наследство от баща ми — обясни той. — Той каза, че трябва да отнеса камъните в Ареса Сесамо и да ги покажа на един банкер там.

— Наследство ли? — попита предпазливо Самуна. — Ако баща ти е имал такова богатство, защо тогава се обличаш толкова бедно?

Риг разбра въпроса. Самуна го питаше дали камъните са откраднати. Но дори и да не бяха, човекът искаше да проумее това противоречие.

— Ние живеехме в гората — обясни Риг. — Ловяхме с капани животни за кожи и с това си изкарвахме прехраната. Облечен съм с дрехите, които ми вършеха работа, никога не сме имали нужда от по-хубави. За нашата работа няма по-хубави. Що се отнася до богатството, за пръв път разбрах за тези скъпоценни камъни, когато баща ми умря и жената, която ги пазеше, ми ги даде.

— Много надеждна жена е била — отбеляза Подмокрената.

— И вие сте не по-малко надеждни — увери я Риг. — Иначе нямаше да видя камъните, наредени на тезгяха.

— За тия монети, които имахте, някой би могъл да ви убие и да ви хвърли в реката — рече Самуна. — Някой би дошъл да потърси момче, притежаващо такива скъпоценности. Някой може и да увисне на бесилото. А ако аз извадя нещо подобно, кой ли ще ми повярва, че съм се сдобил честно с него?

— А на мен кой би ми повярвал? — попита Риг. — В наследството на Баща ми влизаше и писмото до банкера.

— Тогава би ли имал нещо против да видим писмото? — попита Самуна. Думите му бяха учтиви, но тонът му беше твърд, сякаш искаше да каже — сега е моментът да разсеем всички съмнения. Риг се поколеба. „Дали си мислят, че с писмото могат да откраднат и камъните и да докажат, че имат права над тях?“ Но веднага отхвърли подозрението. Ако искаха да му сторят зло, той не можеше да ги спре. Така че защо да не приеме, че са добронамерени? Или поне достатъчно добронамерени?

— Ще го донеса, във вързопа ми е — рече той.

— Не, изпрати другото момче — нареди му Самуна. — Не искам тези камъни да излизат от полезрението ти.

Умбо погледна сърдито Самуна, после и Риг.

— Можеше да ми кажеш! — тросна се той.

— Аз споделих с теб всичките си монети и всичката си храна, и всичко! — настоя Риг. — Но тези камъни не биха могли да се похарчат никъде, където сме били, и никъде, накъдето сме се запътили. Какво има за казване?

Умбо им обърна гръб и тръгна за вързопа. Само след малко се върна и го бутна в ръцете на Риг.

Риг го остави на едно столче, извади писмото и го сложи на тезгяха.

Самуна присви очи и го огледа. Подмокрената посегна и го дръпна.

— В името на всички светци, Самун, всички те знаем, че четеш толкова бързо, колкото попова лъжичка се превръща в дърво!

Тя огледа документа, като мърдаше с устни и сегиз-тогиз протананикваше нещо.

— Ясно си личи, че е подправено — заяви тя.

Самуна се изправи и изгледа отвисоко Риг.

— Ако е подправено, не съм го подправил аз — рече той. — Но жената, от която го имам, каза, че то е от Баща ми. Той никога не ми го е показвал, докато беше жив, но почеркът прилича на неговия.

Риг погледна Подмокрената.

— Вие виждали ли сте някога почерка му?

— Няма нужда! — възрази Подмокрената. — То е подписано от Светеца скитник. Това е все едно да го подпишеш „Пръстена“.

— Това наистина би било много глупава постъпка, но той не е постъпил така — отвърна Риг. — Прочетете пак подписа.

Тя се намръщи и го прочете пак, като още по-явно мърдаше с устни.

— Аха, „Човека скитник“ вместо „Светеца скитник“. Но все пак това дори не е име.

— Това е едно от имената, с което наричаха баща му — обясни Умбо.

— А какво е тогава истинското му име?

— Всичките му имена бяха истински — отвърна Умбо. — Той им отговаряше.

Те погледнаха Риг и той каза:

— Никога не съм го наричал иначе освен „Татко“.

— Защо си мислите, че можете да оценявате този документ? — попита наперено Умбо. — Той не е написан за вас, написан е за банкер в Ареса Сесамо и ние ще му го занесем. Върнете ни го.

Дръзко беше от страна на Умбо да настоява да му върнат нещо, което никога не е държал в ръце, но въпреки това Подмокрената го пъхна в ръката му. Той го прочете набързо — в селското училище във Водопаден брод ги бяха учили добре, а после го подаде на Риг.

— Значи баща ти си е измислял имена и е подписвал законни документи с тях — рече Подмокрената. — Вече знаеш мнението ми за хората, които използват фалшиви имена.

— Какво мислиш ти за мъртвия баща на това момче, няма значение — сопна й се Самуна и си спечели кръвнишки поглед от жена си. — Аз вярвам на момчето и на писмото и независимо дали бащата се е сдобил честно с парите или не, синът му несъмнено ги е придобил честно.

— О, и какво смяташ да правиш тогава? — попита заядливо Подмокрената. — Да го осиновиш? Той без съмнение ни излъга!

— Не съм ви казал и една дума, която да не е истина — намеси се Риг.

— Ти каза, че онези монети са последните ви пари!

— Да ви приличат на пари тези скъпоценни камъни? — попита Умбо.

— Първо на първо, защо сте ми взели дрехите? — попита Риг. — Моето имущество е било взето през нощта крадешком!

— Смятах да ги изпера — обясни смутено Подмокрената.

— На мен не ми изглеждат по-чисти — заяви Риг.

— Защото, като взех панталоните ти, напипах нещо в пояса.

— И трябваше да разпорите шева и да го извадите?

— Жена ми не е крадла! — изръмжа Самуна.

— Знам, че не е — съгласи се Риг. — Но тя сипеше обвинения и подозрения и исках да разбере, че на това може да се отвърне със същото. Аз имам повече причини да се оплаквам от нея, но не се оплаквам и е време тя да престане да ме подозира заради това, че й давам много по-малко поводи.

— Това момче е адвокат! — рече Самуна на жена си.

— Честните хора нямат нужда от адвокати — изсумтя тя.

— Честните хора имат най-голяма нужда от тях — измърмори мъжът й и когато тя понечи да му възрази, без дори да я погледне, той вдигна ръка, сякаш се готвеше да я зашлеви с опакото по лицето. Разбира се, нямаше намерение да я удари наистина и очевидно никога не бе имал, но тя млъкна. Значи в тази къща тук, по долното течение на реката, вдигнатата за шамар ръка очевидно беше равнозначна на вдигането на показалец към устните.

— Ако ми върнете дрехите, мога да зашия камъните обратно в колана си и да тръгнем — рече Риг.

— Не — спря го Самуна. — В Ареса Сесамо това писмо ще ви свърши добра работа. Тук обаче не върши никаква, а вие имате нужда да обърнете един от тези камъни в пари.

— В този град има ли банка?

— Не — отвърна Самуна. — Но аз мога да ви придружа надолу по реката до първия град, в който има. Там доста добре ме познават и мога да гарантирам за вас. А по пътя мога и да ви пазя.

— Но защо ще правиш това за мен? — попита Риг.

— За нас — измърмори Умбо.

— За пари, тъпоглавецо. Аз съм честен човек, но не и богат. Ще отидем в банката — банкерът се казва Бъчваря, и като ти даде парите, ще ми изплати такса. И не се страхувай, че ще те измамя, ще оставим банкера да определи цената. Честна цена за това, че съм те пазил и съм те завел там.

— Банкерът е ваш приятел, не наш — забеляза Умбо.

— Но ти си човекът с парите — отвърна Самуна. — И това го прави твой приятел, а не мой.

После посочи Риг.

— Или по-скоро негов приятел, а не наш.

— Що за банкер се казва Бъчваря4? — попита Умбо. — Всичките бъчвари тук Банката ли се казват?

— В града, в който живее той, има закон, според който фамилните имена се предават от баща на син и от съпруг на съпруга, независимо дали самото име им подхожда. Негов далечен прадядо е бил бъчвар, това е всичко.

— Много тъп начин за даване на имена на хората — отбеляза Подмокрената.

Самуна отново се обърна към Риг:

— Аз ще получа пари за това, че съм те завел, но това са честно спечелени пари, тъй като е много вероятно да умрете още преди да излезете от Площадката на Подмокрената.

— Така ли се казва този хан? — попита Риг, като се чудеше защо ли не е кръстен на Самуна, тъй като неговото име поне предполагаше нещо ядливо, докато името на Подмокрената звучеше като препоръка да не отсядаш там в дъждовна нощ.

— Така се казва целият град — поясни Подмокрената.

— На вас ли са го кръстили? — учуди се Умбо.

— Може би да, може би не — отвърна Подмокрената.

— Тоя град, годен за вечеря на термитите? — попита Самуна. — Те му викаха по шестнайсет различни начина, преди ние да пристигнем тук и да им кажем, че трябва да изберат едно име, иначе няма да построим тук хана. Предложих им да го нарекат на мен и те го нарекоха на нея само за да докажат, че не са длъжни да правят каквото им се каже, въпреки че по-добър съвет никога не са получавали. За петнайсет години, откакто му дадоха име, този град се е удвоил.

— Какво значение има това дали има име? — попита Умбо.

Самуна завъртя очи.

— „Ела и купи земя тук и построй къща в град, дотолкова забравен от всичките светци, че и името му не знаем!“ Или „Можем ли да пренощуваме в оная странноприемница в онзи град, нали го знаеш, града без име?“

— Те схващат — обади се Подмокрената, въпреки че честно казано, Риг още не схващаше, а и Умбо не изглеждаше по-просветлен.

Риг искаше да разбере какъв е планът.

— Значи тръгваме ли за… града, в който живее банкерът на име Бъчвар…

— Този град има ли си име? — попита Умбо. — Или и те ви чакат да се преместите там?

— Площадката на Подмокрената е нов град — обясни Самуна. — В онзи град хора живеят от два пъти по пет хиляди години. Стар е като света. Дори никой не знае езика, на който първоначално са му дали име.

— Той се нарича О — додаде Подмокрената.

— И в него е Кулата на О — поясни Самуна, сякаш те бяха длъжни да знаят всичко за нея.

— Сигурно на света не е имало много градове, когато са му дали име — заключи Риг. — Има ли и други стари градове, наименувани на гласни?

Самуна погледна жена си и рече:

— Пътуването ще е дълго.

После се обърна отново към Риг.

— В отговор на въпроса, който трябваше да зададеш, ще кажа, че преди да потеглим за О, ще ви купим дрехи, които няма да привличат внимание. Не твърде богати и не твърде бедни, със сигурност не и от горски кожи, нито пък по най-новата мода от горното течение на реката. Ти — той посочи Умбо — ще минеш за мой син, облечен като мен.

— Страшно съм развълнуван — измърмори Умбо.

— И като мой син ще получаваш сегиз-тогиз някой тупаник по главата, щом много ти знае устата, както сега — продължи Самуна. — Този ще е твой братовчед, момчето на брата на жена ми, а те имат малко повече пари от нас. Бил ни е на гости и го водим в О да се срещне с хората на баща си.

— Защо са всички тези лъжи? — попита Риг.

— За да обясним защо твоите дрехи ще са по-хубави от нашите. Когато се срещнем с Бъчваря, той трябва да повярва, че си онзи, за когото се представяш. Писмото има значение, но не толкова голямо, колкото би ти се искало, защото той познава Човека скитник не по-добре от мен. И затова, като те погледне, трябва да види момче, вероятно идващо от семейство, което има пари.

— Но ние не можем да лъжем банкера — възрази Риг.

— Ще му кажем истината. Лъжите са за любопитните по пътя, за да обясним защо си облечен по-различно от нас. И защо се изразяваш толкова по-добре от приятеля си.

— Не е вярно! — възкликна възмутен Умбо.

— Момче, ти глух ли си? — попита Подмокрената. — Този Риг тук говори, все едно е ходил на училище.

— Аз съм ходил на училище!

— Аз говоря за сериозно училище — отвърна Подмокрената. — От време на време тук при нас идват такива пътници. Ти наистина ли не чуваш разликата в начина му на изразяване?

— Той говори като баща си — рече Умбо. — Какво да очаквате?

— Точно това казвам и аз — поясни Самуна. — Ти говориш като привик, а той — като нафукано момче от училищата. Говори като парите.

— Никога не съм чувал парите и гък да казват, по дяволите — измърмори Умбо.

— Ако ругаеш, ще те фрасна — закани се Самуна.

— Тогава като заспиш, ще ти отрежа…

— Никой никого няма да удря и никой нищо няма да реже — намеси се Риг.

— Ако не го ударя, когато говори така, никой няма да повярва, че съм му баща.

— Тогава той няма да говори така.

Риг изгледа въпросително Умбо.

— Става ли?

— Не съм и предполагал, че ти говориш като парите — изрепчи се Умбо.

— Но пък пея като дрисък — додаде отзивчиво Риг.

— Прав си — съгласи се Умбо. — Е, добре.

— Вие двамата, оставете на мен да говоря. Кротувайте си. Не отговаряйте, ако някой ви попита нещо, само ме погледнете. Ясно?

— Да — отвърна Риг.

— Много е тъпо! — изсумтя Умбо.

— Казваш го, защото парите не са твои — рече Подмокрената.

— И ваши не са! — опъна се Умбо.

— Той вечно е контра! — изръмжа Самуна.

— Част от тях са наши — изтъкна Подмокрената на Умбо. — За дрехите, които ще купим на двама ви, за пътните, които ще платите, и за времето, когато Самуна ще е далече оттук, и за биячите, на които ще трябва да плащам да пазят спокойствието, докато го няма. Ако не получим добра печалба от голямата благородна услуга, която ви оказваме, значи той е скръндза, а и ти не си по-добър от него.

— Ще платя достойно — рече Риг. — И да знаете, че Умбо говори като образовано момче от нашия край, но Баща ми ме научи да се изразявам по няколко различни начина. У дома аз говоря точно като Умбо, но от седмица приказвам така, както Баща ми каза, че говорят в Ареса Сесамо, защото хората ме разбираха по-добре и се смееха по-малко.

— Разбира се — потвърди Самуна. — Това е императорският град. А баща ти явно е бил човек, който е искал да пътешестваш.

Същата сутрин отидоха да купят дрехи. Шивачът им взе мярка и вечерта донесоха дрехите — по два броя от всичко и за двамата, от различни платове.

— Защо са ми по два броя? — попита Умбо.

— За да носиш едните, докато изпереш другите — обясни Подмокрената. — Не че се учудвам, дето не знаеш нищо за прането.

Риг ги прекъсна, преди да са се счепкали отново.

— Дали да разпоря някой шев и да зашия камъните обратно в дрехите си? И ако го направя, в кои панталони да ги зашия? Казвам ви, не ща да ме хванат облечен с не които трябва панталони, ако крадец открадне другия чифт или пък се наложи да бягам от някого.

— Камъните не са много големи — рече Умбо. — Не може ли да ги държиш в кесийка в джоба си?

Самуна изобщо не го прие.

— Джебчиите вземат каквото сварят! Никога не слагай в джоба си нещо, което смяташ да притежаваш дълго време.

— Ще ти направя връзка, която да овържеш здраво около кръста си — предложи Подмокрената. — И ще окачиш торбичка на връзката, вътре в панталоните, точно отпред. Никой няма да я вижда, а и да я видят, ще си помислят, че там ти са мъжките работи.

— Сега разбрах защо ги наричат „семейните скъпоценности“ — изкиска се Умбо. Но в този миг Риг улови нещо в погледа му, някакво чувство, което не можа да разпознае, нещо, от което очите на Умбо светнаха. И си помисли: „Той още не ми е простил за това, че оставих Киокай да умре. Преди беше друго — когато не знаеше за скъпоценните камъни. Тогава можеше да ми прости и да сподели вината. Но сега, когато ме възприема като богат и знае, че съм го скрил от него, това променя всичко“.

* * *

Четири дни им отне да доплават надолу по реката до О. Първото, което ги попита капитанът на гемията, когато му платиха, беше: „Поклонници?“. По-късно Самуна обясни, че хиляди хора годишно посещават Кулата на О. Но на капитана той разказа историята, за която се бяха договорили, и Риг разбра, че най-важната част от нея беше срещата с „хората на баща му“. За капитана това означаваше, че са под закрила, и то на могъщ човек. На борда на тази гемия щяха да бъдат на достатъчно сигурно място.

Отначало пътуването беше истинско удоволствие. Реката вършеше всичката работа — дори лодкарите на борда нямаха кой знае какво да вършат. Те щяха да са нужни за обратния курс, за да тласкат с пръти, да гребат и да плават нагоре срещу бързото течение. Засега се изтягаха палубата, а на покрива на каютата, където трябваше да стоят пътниците, Самуна, Риг и Умбо правеха точно същото, докато накрая краката на Риг изтръпнаха от бездействие. Бащата никога не го беше оставял да се излежава цял ден — никога, дори и когато беше болен, което не се случваше често. Умбо изглеждаше доста доволен, а Самуна беше направо в рая, дремеше денонощно и не помръдваше.

Веднъж, докато Самуна пак спеше, а Риг обикаляше ли, обикаляше из кошарата — на това му приличаше тази малка оградена площадка, Умбо дойде при него.

— Защо не можеш да се спреш на едно място?

— Нямам особено голям опит в това — отвърна Риг. — За мързела е нужна дарба.

— И какво виждаш? И по реката ли виждаш следи? Хората тук не ходят, освен лудите, просто си седят. Оставят ли следи, въпреки че стоят на едно място?

— Да — отвърна Риг. — Те се движат в пространството и затова оставят диря.

— Добре, но това води до нов въпрос. В училище научих, че светът е планета, която се движи из Космоса, и че Слънцето също се движи из Космоса. Затова, докато светът се е движил, защо не сме оставили следи подире си? Не е ли светът като една гемия, и макар да не обикаляме по палубата й, всичките ни дири не трябва ли да остават след нас?

Риг затвори очи и си го представи — всички дири, устремени към Космоса.

— Би трябвало да се получава така, както казваш — отговори най-сетне той. — Но не се получава. Само това знам. Всички дири си стоят там, откъдето са минали хора, по сушата или в лодки. И затова предполагам, че съществува нещо, което ги удържа на точно определеното място на Земята, откъдето са минали хора, без значение колко отдавна.

— Тук можем ли да правим нещо? — попита Умбо. — Нали се сещаш, говоря за упражняване на онова, нашето?

— Не виждам как — отвърна Риг. — Екипажът ще ни види, докато го правим, а и както казах, на кораба няма следи, освен докато преминаваме през места по реката, където други гемии са возили хора. Ние оставяме дири след нас. Виждам твоята нагоре по реката.

— Но така е още по-добре. Ти само изчакай някоя диря да прекоси площадката и направи нещо. Искаш ли да те забавя? Или… да те ускоря, или каквото и да е онова, което правя?

— И аз какво да направя? Да бутна някого, че да падне във водата преди петстотин години? Ако той не може да плува, това ще е убийство.

Умбо въздъхна.

— Просто ми е страшно скучно.

— Аз имам по-добро предложение. Хайде всеки от нас да се опита да научи другия на своя номер.

— Нас никой не ни е учил на това, което вече умеем — възрази Умбо.

— Това изобщо не е вярно. Баща ми е работил и с тебе, нали така? Помогнал ти е да го усъвършенстваш и насочваш.

— Е, да, така е, но аз вече си го можех, той само ме обучаваше.

— Значи може би всеки от нас не е лишен от способността на другия, а притежава много, много мъничко от нея, толкова, че изобщо не сме я забелязали — предположи Риг. — Затова опитай се да ми го обясниш, докато го правиш, а аз ще ти посочвам дирите, докато минаваме през тях.

— Няма никакъв шанс да се получи — заяви Умбо.

— Да го разберем. Хайде де, и двамата скучаем, това е някакво занимание.

— Шшт! — прекъсна го Умбо. — Струва ми се, че Самуна се събужда.

— Освен ако през цялото време не е бил буден и не е слушал.

Умбо се намръщи.

— Много би му подобавало!

Но Самуна като че нищо не беше чул. Когато се събуди, се държеше с тях съвсем нормално — тоест начумерен, почтителен и отзивчив едновременно.

— Ти самият си работил по реката, нали? — попита го Риг.

— Никога — отвърна Самуна.

— Но и ти си мускулест като тези мъже.

— Не, не съм — отрече Самуна. — Много по-мускулест съм.

Риг го огледа внимателно.

— Виждам, че си по-различен от тях, но не виждам в какво.

— Погледни дясното ми рамо, после лявото. А после погледни гребците.

И двамата, Риг и Умбо, го погледнаха. Умбо забеляза пръв и се изкикоти.

— Те предпочитат едната страна.

Сега и Риг го забелязваше. Докато тласкаха с пръта, едната им страна заякваше повече от другата. И затова всеки от мъжете се трудеше само от едната страна на кораба.

— На военните кораби не им го позволяват — обясни Самуна. — Карат ги да работят ту от едната, ту от другата страна на редовни смени, за да заякват равномерно.

— Значи ти си бил гребец във войската?

— Служих, но не на лодка — обясни Самуна. — Преди да срещна Подмокрената и да открия, че тя е от нашите земи, да се оженя за нея и да построя хана, служих във войската. Издигнах се до сержант, имах добър отряд от корави мъже.

— Бил ли си се във войни? — полюбопитства Умбо.

— Не сме водили война, откакто съм жив — отвърна Самуна. — Дори и Народната революция е станала, когато съм бил още бебе. Но винаги се водят боеве и винаги има убийства, защото винаги има хора, които не желаят да изпълняват волята на Съвета, и винаги има диваци из покрайнините на цивилизацията, които не уважават нито границата, нито никой закон. Варвари.

— Значи ти си стрелец с лък? — попита пламенно Умбо. — Боравиш с меч? Или владееш копието или тоягата? Ще ни покажеш ли?

— Това момче е влюбено в представата за войниците — отбеляза Самуна. — Защото никога не си виждал мъж, който държи всичките си вътрешности в скута и се моли за вода, понеже изгаря от жажда, но не му е останал стомах, в който да влезе водата.

Умбо преглътна.

— Знам, че хората умират — рече той. — И у дома умират, и понякога от доста страшна смърт.

— Нищо не е по-ужасно от смъртта по време на война — заяви Самуна. — Едно подхлъзване, и врагът те надвива. Или както си вървиш, изведнъж — пффффт, в гърлото ти или в ухото ти, или в окото ти, или в гърба ти се забива стрела и дори да не те убие веднага, пак разбираш, че с тебе е свършено, тя ти изпива силата.

— Но ти си имал равен шанс — възрази Риг. — Или може би не е бил равен, но си бил обучен за това. Да убиваш — и затова и да умреш. За един войник смъртта не може да е изненада.

— От мен да го знаеш, момчето ми, смъртта винаги е изненада, дори и когато стоиш и я гледаш в очите. Като дойде, си мислиш: „Какво, аз ли?“

— Откъде знаеш? — възкликна Умбо. — Та ти никога не си умирал.

В отговор Самуна вдигна ризата и оголи гърдите и корема си. Той беше такава грамада, че Риг винаги го бе смятал за дебел, но не, очертанията на тялото му следваха изпъкналостите и вдлъбнатините на мускулите и вените навсякъде се издуваха под кожата, а не бяха скрити от пластове тлъстини. Нагоре по корема му, леко вдясно от средата, минаваше страшен белег, все още червеникав. Не беше зашит добре и кожата беше набръчкана ту на една, ту на друга страна по цялото му продължение.

— Аз съм мъжът, който държа вътрешностите си в шепа — рече той. — Броях се за мъртъв. Отказах моите войници да си губят времето и да се мъчат да ме изнесат от бойното поле. Посочих друг за техен нов сержант и им заповядах да се оттеглят заедно с останалите войници. По-късно те минаха в настъпление и победиха, но никога повече не се върнаха на бойното поле. Знаеха, че там не е останало нищо от никого.

— Защо? — попита Умбо.

— Не ми се струват много верни — отбеляза Риг.

— Мършоядите, моите момчета — отвърна Самуна. — Бойното поле се бе опразнило преди не повече от минута, когато сред падналите нахлуха жени, старци и момчета — убиваха ранените, вземаха дрехите и оръжията им и всичко останало, което намерят. Войната ги довежда като гарвани на леш. И ето, аз лежа там в очакване да умра и се надявам да не се проточи дълго, защото болката ме залива на вълни, като море, и всяка вълна ме разтърсва и аз си мисля, ето тази ще ме отнесе към смъртта, но тя все не ме отнася. Чувам стъпки, поглеждам нагоре и виждам едно женище, надвесено над мен.

— Подмокрената — обади се Умбо.

— Много ясно, че е Подмокрената, тъпчо, но историята я разказвам аз и аз решавам кога да кажа нещо на глас.

— Извинявай.

— Та поглеждам аз нагоре, а тя гледа надолу и казва: „Едричък си“, а аз не казах нищо, защото щеше да е глупаво да кажа: „Какво значение има колко едър е един мъртвец?“. А после тя казва: „Спрял си да кървиш“, а аз казвам: „Сигурно съм изтекъл“. Думите излизат като шепот, но тя ме чу, разсмя се и вика: „Щом можеш да говориш и да се майтапиш, няма да умреш“. После ми махна доспехите — които мечът на онзи беше разрязал като масло, така става, когато бронята ти я прави нечий братовчед, който кове стомана от калайдисана пръст. Както и да е, тя ме закърпи — и то бая кофти, бих казал, но вече се мръкваше, пък и аз така или иначе щях да умра, та на кого му пука? Тя ми вика: „Кожата е цялата накълцана, ама стомахът и червата изглеждат невредими, затова и не си умрял. Един пръст по-дълбоко да беше, и вече да си пукнал“. И ме мята на рамо — мен! Дето съм достатъчно тежък дори и обезкървен. Замъква ме в къщи и заявява, че по законите на мършоядите аз съм неин роб. Само че като пооздравях, се влюбихме като двойка герои в роман и се оженихме. Отидох си вкъщи, разкарах предишната ми жена, продадох къщата и земята, взех грамадното си състояние и построих хана в онова келяво гъбарско селце и го превърнах в град и редовна спирка на гемиите по реката, та това, че тя не ме уби и не ми взе нещата, ами взе мен, това промени света, мойте момци.

— Лошо си постъпил с първата си жена — рече Риг.

— Нямаше ме там цели осем години, а като се прибрах, тя имаше три деца под пет годинки, които изглеждаха така, сякаш трима различни мъже ми бяха направили услугата да ме заместят. Казваш ми, че съм постъпил лошо ли?

— Тя поне две години те е чакала и ти е била вярна — рече Умбо.

— И аз поне не я убих, което беше мое право. Само я изгоних, вместо да я убия, щото Подмокрената разправяше: „Да не започваме с кръв“, а и защото смътно си спомнях, че някога сме били влюбени. И освен това никога не съм зачевал дете с нея, не повече, отколкото и с Подмокрената, а предполагам, че една жена си има право да роди бебета, нали? Където и да се налага да ходи, за да се сдобие с тях.

— Човечна философия. Но тя е поддържала чифлика осем години, а ти си й го отнел.

— Прислугата беше работила по него — поясни Самуна. — А чифликът си беше мой, точно както тя беше моята жена. Отказах се от нея без борба, но дори и светец би продал чифлика и би му взел парите. Тя би могла да се подслони при таткото на някой от своите мъници.

— Значи си мекушав — подхвърли Риг, но с усмивка, за да се досети Самуна, че го дразни.

— Да, момче, майтапи се колкото си щеш, скъсай ме от подигравки, ама съм си мекушав. Това ми стори Подмокрената. Тя и онзи, от който ми е този белег. Те изкараха войната от мен. Но аз продължавам да тренирам за нея. Когато съм на суша де. Упражнявам се всеки ден по час-два, с всички оръжия. Все още мога да забия стрела там, където поискам, до сто крачки. Ако не се бях подхлъзнал на конска фъшкия на бойното поле, онзи никога нямаше да забие меча си в мен — толкова добър бях. И все още съм, въпреки промените, които петнайсет години липса на достоен противник, по-добър от пиян лодкар, причиняват на един стар ветеран.

Хубаво беше да разберат, че макар Подмокрената да не си поплюваше, тъкмо тя го бе разубедила да убие бившата си жена. Тя можеше и да се хвали онази първа вечер как щяла да изхвърли Риг и Умбо в реката или да ги изрита навън, на милостта на лодкарите, но сега Риг разбра, че двамата със Самуна са добри хора и само си придават коравосърдечен вид заради клиентелата.

— Подмокрената упражнява ли се с теб? — попита Умбо.

Риг очакваше той да си изяде тупаника заради нахалството, но Самуна само се засмя.

— Че кой друг? Не, тя не е боец, не е като мен, но слага подплънките и ми помага да упражнявам стъпките и ударите. Никой, когото познавам, не може да се мери с моя обхват, единствено тя. Аз съм си големичък, знаете. Излизаме призори и се упражняваме един час, след като изгрее слънцето. И не е лошо лодкарите да ни виждат, докато го правим, и че не ни гони махмурлук като тях. Да знаят, че дори и когато мен ме няма, тя отстоява своето.

В ранния следобед на четвъртия ден те я видяха: Кулата на О, издигаща се над дърветата покрай реката. Беше почти невидима на фона на стоманеносивото зимно небе, но всички я виждаха — стоманен цилиндър, който се издига нагоре и завършва със заоблен купол на върха.

— Е, пристигнахме — рече Умбо и двамата с Риг се спуснаха по стълбите на главната палуба.

— Чакайте — рече Самуна. — Досега не сте минавали оттук и не знаете, но няма да стигнем в О по-рано от утре по обяд или още по-късно.

— Но тя е там! — възкликна Умбо.

— Виж колко мъгляво се вижда. Въздухът е чист и ако беше толкова близо, колкото си мислите, нямаше да изглежда така.

Риг пресметна наум въз основа на неща, на които го беше учил Бащата.

— А колко е висока?

— По-висока, отколкото си представяте. Мислите ли, че хората щяха да правят поклоннически пътувания, за да я видят, ако беше просто висока? Освен това реката прави широк завой нататък и ще я загубим от очите си за часове, а после ще се върнем от друга посока, преди най-сетне да ни се разкрие колко е голяма наистина. Това е едно от чудесата на света — помислете си, някой народ или град е притежавал ума и силата да построи такова нещо! И все пак е напълно безполезна. Казват, че отнема цял ден да се изкачиш до върха й, но не ми е ясно откъде някой би могъл го знае — тя цялата е запечатана, и не защото Съветът на О е издал някакъв закон, не, тя е запечатана отвътре и не можете да проникнете в нея дори колкото да разберете за какво са я построили.

Риг гледа Кулата на О, докато светлината не помръкна дотолкова, че тя стана невидима. Чудеше се какво е можел да знае Бащата за нея. Той знаеше всичко, или поне така изглеждаше. Но и през ум не му беше минавало да даде на Риг урок за това място.

Глава 7

О

— Гънката ли беше това или просто някаква гънка?

— Гънката беше там — отвърна заменимият. — Всичките деветнайсет корабни компютъра докладваха, че гънката… е прескочена.

Заменимите не вземаха нехайни решения за структурата на изреченията. Нито пък се колебаеха, освен ако колебанието не означаваше нещо.

— „Беше прескочена“, каза ти, но не уточни дали е била прескочена от нас — отбеляза Рам.

— Защото очевидно не ние сме извършили скока — рече заменимият. — Ние се появихме точно в положението, в което бяхме в началото на скока.

— А продължавахме ли да се движим? — попита Рам.

— Да.

— В какво положение сме сега? — попита Рам.

— Ние се намираме на два дни път по-близо до Земята. Физическото положение, в което бяхме преди два дни.

— Значи сме излезли от гънката преобърнати — уточни Рам. — И вървим обратно.

— Не, Рам — поправи го заменимият. — Излязохме с гръб към Земята, точно както преди да навлезем в гънката.

— Ние нямаме заден ход — уточни Рам. — Можем да се движим само в посоката, в която сме обърнати.

— Всички компютри докладват, че продължаваме напред точно със същата скорост като преди. Освен това докладват и че позицията ни продължава да напредва обратно към Земята.

— Значи се движим напред и назад едновременно — заключи Рам.

— Ние сме тласкани напред и се движим назад.

— Надявам се, че няма да ме отстраниш от командването, ако призная, че съм объркан.

— Бих се усъмнил в разума ти само ако не беше объркан, Рам.

— Разполагаш ли с някакви хипотези, които биха обяснили това положение? — попита Рам.

— Ние не сме по хипотезите — отвърна заменимият. — Ние сме програмирани инструменти и както вече ти изтъкнах преди, решенията какво да правим след скока зависят изцяло от нашия изобретателен, творчески подхождащ и извънредно изпробван и подготвен пилот човек.

Рам се замисли.

През седмиците, докато Риг и Умбо напредваха по Северния път, промените се извършваха постепенно. Чифлиците зачестиха, селата станаха по-големи, сградите — малко по-величествени. Сламата отстъпи пред плочите и керемидите, промазаното платно — пред капаците, а от време на време се появяваха и стъкла. В Площадката на Подмокрената се усещаше атмосфера на нещо ново, но градът бе изграден от същите дървени постройки с покриви под същия ъгъл, а по улицата пак така се редуваха калдъръм, чакъл и греди, в зависимост от прищевките на собствениците на сградите край тях. Дните, в които пътуваха по реката, скриха всички тези промени, а и заради много по-бързото си придвижване, когато наближиха пристана на О, момчетата сякаш навлязоха в друг свят.

Тук като че всичко бе изградено от камък, и то не от сиво-кафявите планински скали, а от белезникав камък, почти бял, но с пронизващи го жилки от топли цветове. Не позволяваха по него да расте мъх, освен долу край водата, и той блестеше на светлината на обедното слънце.

В противоположност на това Кулата на О лъщеше с ослепителната студенина на стоманено острие. И тъй като бе далеч по-голяма от всички останали сгради и няколко пъти по-висока и от най-високите дървета, целият град създаваше впечатлението за ръката на много бяла жена, стиснала страшен кинжал, издигнат към небето.

Но щом лодката се приближи до кейовете, това впечатление избледня. Те бяха също толкова мръсни, шумни и оживени, колкото всички кейове, навсякъде. Не всички сгради, в края на краищата, бяха от камък — всъщност повечето бяха дървени постройки, макар и покривите им да бяха само керемидени или, за изумление на Риг, ламаринени. Толкова много метал, че да застеле цял покрив? Риг забеляза, че впечатлението за каменен град създаваха няколко десетки големи сгради, които се издигаха високо над бъркотията от дървени складове, кръчми и дюкяни, продаващи разни дреболии за спомен от Кулата на О. Отдалече се виждаха единствено белокаменните стени на тези сгради. Отблизо човек едва успяваше да ги зърне от тесните улички, където всеки етаж на всяка сграда стърчеше над долния и третите или четвъртите катове на къщите от срещуположните страни на улицата се приближаваха толкова, че както се изрази Самуна, „човек можеше да си хване любовница, без нито един от двамата да напуска къщата“. Риг очакваше, че първо ще си намерят подслон, но Самуна се навъси и отсече: „Не“.

— Значи ще носим вързопите и стоката си при банкера? — попита Риг. Самуна ги дръпна встрани от оживената улица на откритата площадка пред една от големите каменни сгради.

— Слушайте… — рече той. — Платата за гемията, за храната и за дрехите ви почти ме разори. В момента местата, които мога да си позволя, са толкова долнопробни, че и без това не бихме посмели да си оставим нещата там. Аз съм ханджия, моите момчета, и знам какво представляват странноприемниците край пристанището на О. Всичко зависи от това да накараме господин Бъчваря да обърне един от тези… предмети… в пари и да изплати пълната му стойност, без никой друг да ги зърне. Тогава можем да си позволим да отседнем на прилично място и пак да оставим богатството ти почти непокътнато, млади Риг. Затова никъде няма да се отбиваме, а веднага ще намерим банката на господин Бъчваря.

— Може ли поне да намерим място да се изпишкаме? — попита Умбо, който пристъпваше от крак на крак.

— Преди час бяхме на гемията. Трябваше само да отидеш до парапета и да източиш мехура — рече Самуна.

— Ние, привиците, не пикаем в реката — заяви студено Риг.

— Аз самият те видях да го правиш поне три пъти дневно! — отвърна Самуна.

— Нямахме избор! Но щом видяхме земя…

— Аз бих се изпишкал в реката — рече Умбо. — Но просто не се сетих.

Двама мъже вървяха към тях, облечени еднакво и понесли тежки тояги.

— Виждам, че момчето още малко и ще се изпусне — рече единият. — Не на камъните, ясно? Такъв е законът в О — никога на бял камък!

— Слушам, господине — рече Самуна. — Но ако момчето е на зор, чудя се къде ли бихме могли…

— Навсякъде, където собственикът на сградата не излезе да ви изгони — отвърна стражът. — Или някой минувач не ви събори или не ви нахака в стената.

— Послушайте ни — додаде и другият. — Ако ви хванат да боядисвате камъка в жълто, наказанието е да пикаеш седнал цял живот после, ясно ли ви е?

Самуна, Риг и Умбо бързо прекосиха каменния площад и навлязоха в тъмната джунгла от улички. Много малко време им отне да открият занемарена стена, петната по която показваха, че са я ползвали и преди. Умбо беше на зор, но и тримата се възползваха от мястото.

— Не мога да повярвам, че в толкова хубав град позволяват да използваш стените така — рече Риг.

— Радвам се, че не са построили повече каменни сгради в О — отбеляза Умбо. — Нямаше да издържа и пет секунди повече!

— Не знам какво според теб трябва да правят — възрази Самуна на Риг. — Да накарат изискани дами да обикалят улиците с кофи, да събират урината ти и да я отнасят?

— За дами не знам, но ако са момчета прислужници, хич не звучи зле — отвърна Риг.

— О, достойна за гордост кариера — заяви Самуна. — Да си прекарваш дните, като те оплискват и зяпаш пишките на мъжете? Кандидатстваш доброволно за работата ли?

— По-скоро бих умрял — отвърна Риг.

— Тогава не измисляй работа, която не си склонен да вършиш сам.

Самуна като че се ориентираше в лабиринта от улички и само два пъти се наложи да се връща. На Риг това му изглеждаше чудо, защото табелите, окачени високо по стените на сградите, бяха малко, а дори те невинаги бяха верни.

— А, това е старото име — заяви Самуна, когато Умбо забеляза една от тях. — После построиха булевард и го кръстиха с това име. Сега тази се казва… нещо си там, дето не си го спомням. Няма значение. Тук не научаваш имената, а забележителностите и завоите. Мога да попитам всеки наоколо и той да ме напъти към банката на Бъчваря, защото е облицовал сградата си със сив камък — да не се показва твърде горд, разбираш ли, затова сив, а не бял — и после е сложил и часовник високо на стената. Ако питаш някого: „Къде е часовникът на банкера?“, и той не знае, сигурно е поклонник, дошъл да види Кулата, защото никой от тукашните жители не може да не знае това място.

Минаха край много търговци на храна и когато Умбо предложи да спрат при някого от тях, Самуна го дръпна и ги сръчка да вървят.

— Значи ще излапаш някоя мазна мръвка и ще влезеш при господин Бъчваря с оплескани с мазнина ръце, ръкави и предница? И той да ни изхвърли като хора, които си нямат къща да ядат в нея, и маса да седнат на нея, и салфетка, с която да се обършат.

— Но ние нямаме нито едно от тези неща — уточни Умбо.

— Точно затова. А и имаме намерение да се сдобием с тях, затова в банката ще сме гладни и жадни, но няма да приличаме на бедни привици.

— Ние сме бедни привици — смънка Умбо, но Самуна си замълча. А Риг се замисли. Умбо е беден привик, въпреки че във Водопаден брод баща му беше толкова заможен, колкото и всички останали, и семейството му никога не беше гладно, както и всички останали. В гладни времена те си деляха храната — знаеха, че всички, всеки мъж или жена се труди здраво, ако може, и всички се грижеха възрастните вдовици и стари моми да не гладуват и да не замръзват през зимата. Но храна, продавана от търговци на улицата, никой не беше вкусвал, защото такива нямаше. Само Нокс готвеше за чужди хора и трябваше да дойдеш по обедно или вечерно време, за да си хапнеш. Тя никога не изнасяше храната на пътя и не викаше на глас името на блюдото. Странно как, само защото беше на друго място, едно момче, което винаги бе имало достатъчно и не се бе нуждаело от нищо, можеше да стане бедно и да му се налага да ходи гладно от страх, че някой ще забележи бедността му.

А пък и Самуна. В Площадката на Подмокрената беше преуспял и се подиграваше весело на привиците, както и всички останали. Но тук, в О, толкова надолу по течението на реката, и той беше привик, макар и да умееше по-добре да го прикрива, защото доста повече бе обиколил света. „Аз единствен тук не съм бедняк, или поне може би няма да се окажа беден. Въпреки че идвам от най-горното течение на реката и съм живял над водопада почти цял живот и сме скитали сами с Баща ми вдън горите, където почти няма следи от хора сред дърветата и животните. Но заради деветнайсетте камъка в кесийка, окачена на връзката около кръста ми, скоро може и да съм богат в сравнение с тях. Ала въпреки това те са мои приятели и спътници, единствените приятели, които имам. И ако преуспея, те също ще преуспеят. Парите може и да са мои, но ползата ще е за всички нас. Самуна ще се прибере у дома с хубава печалба за любезната си услуга. Умбо може да остане с мен или да се върне нагоре по реката, ако иска, но вече с хубави дрехи и достатъчно пари, за да го закарат с лодка дотам, докъдето стигат прътите и веслата. Нека се прибере у дома и стане най-богатият младеж във Водопаден брод, да видим дали ще го отбягва баща му. Не, Тегай обущаря ще го въведе в къщата си и ще настани сина си на старото му място на масата“.

Хората говорят за магии и чудеса, извършени от светците, и ако бяха видели какво направиха заедно Риг и Умбо — да извадят от въздуха хубав нож със скъпоценни инкрустации, щяха да сметнат и тях самите за магове или светци. Но нито едно от тези чудеса не е толкова могъщо и полезно, колкото внезапния приток на пари в джоба на човека. Тогава преображението е като преход от дъжд към слънце, което не бе по силите на нито един зъл маг или щедър светец освен в най-глупавите стари предания.

Предпазливостта на Самуна им се стори много по-разумна, когато стигнаха при сградата от сив камък с големия часовник високо на стената. Дойдоха тъкмо когато той биеше силно и се чуваше по цялото протежение на съседните улици. А на вратата един мъж, облечен изцяло в сиво, с къс меч на колана и тояга в ръка, ги спря и ги огледа от горе до долу. Самуна вече много пъти ги бе предупредил да си мълчат и да не казват нищо, затова Риг просто огледа стража с искрен интерес и не показа нито уплаха, нито каквото и да било, с надеждата, че ще може да се сдържи. Само широко отворени очи, вторачени в мъжа. Дали той успяваше да разчете ужаса и надеждата в погледа му, Риг не можеше да разбере. Но днес поне не ломотеше и не си показваше скъпоценностите наляво и надясно, както бе изсипал парите върху тезгяха на Самуна от едните страх и глупост.

Мъжът се загледа особено продължително в Риг — може би се опитваше да пречупи твърдия му поглед. Но Риг се бе упражнявал с Бащата и колкото повече мъжът се опитваше да го пречупи с поглед, толкова по-спокоен ставаше Риг и толкова по-непоколебим — погледът му. Докато онзи не извърна очи.

После Самуна му заговори:

— Виждам, че можете да разпознаете качеството, колкото и изморен да е пътникът. Ние с това момче придружавахме младия господар, за да осигурим благополучното му пристигане тук, в банката на господин Бъчваря. Но господин Бъчваря и преди си е имал работа с мен. Сега аз съм Самуна от Площадката на Подмокрената, но някога бях старши сержант в Народната армия и имам сметки тук — и кредитна, и дебитна.

— Тогава нека момчетата останат навън — рече стражът.

— Не идвам тук по своя работа, а по работа на младия господар, и ще влезем и тримата.

— Тогава никой от вас няма да влезе. Какво значение имат вашите сметки, щом не идвате по своя работа? А това момче… — и той посочи Риг с върха на тоягата — то не е клиент на господин Бъчваря.

— И все пак господин Бъчваря би съжалявал, ако го изгуби като клиент — отвърна Самуна без намек за сръдня. — Господин Бъчваря ми е отпускал заеми преди, а аз съм му поверявал вложенията си. Нека сам каже дали ми има доверие сега, когато аз твърдя, че това момче струва хиляда пъти колкото сделките на банката на господин Бъчваря с мен. Господин Бъчваря знае, че аз не лъжа и си плащам задълженията, а това е достатъчно голяма чест, за да ни спечели пропуск. Мисля, че ще го разберете.

— Господин Бъчваря в момента не приема посетители — заинати се стражът.

— И все пак аз твърдя, че нас ще ни приеме — заяви Самуна, все още самата любезност. Риг си помисли: „Това сигурно е умение, което един пътешественик трябва да притежава, ако иска да успее — да запазва спокоен и дружелюбен тон и вид независимо от предизвикателството“. А и съвсем възможно беше стражът да оказва такава съпротива точно защото беше очевидно, че Самуна може да го награби и да го смачка в каменните стени, ако му хрумне. Стражът трябваше да докаже, че е храбър и мъжествен, като накара Самуна да се моли на прага. Въпреки че всъщност, осъзна Риг, като се позамисли, Самуна не беше се молил, а по-скоро настоявал, макар и ведро, за нищо по-малко от онова, което искаше. „Точно това ме учеше да правя Бащата, само да мога да надмогна страха си“. Когато стражът се обърна и влезе вътре — и остави вратата без надзор, забеляза Риг — той не бе ги задържал на прага повече от минута-две. А се върна още по-бързо, с напълно променено държание. Когато вратата се отвори отново, сивият страж се поклони ниско и тържествено и ги въведе вътре — първо Риг, според оценката на Самуна. Щом влязоха вътре, една старица с остро лице ги поведе нагоре по широко стълбище, а стражът се върна на поста си на входа.

— Защо тези стълби са толкова широки? — попита Умбо. — Толкова много хора ли трябва да се качват и да слизат по тях едновременно?

— Не — отвърна Самуна търпеливо, сякаш говореше на любим син. И така беше правилно, помисли си Риг. Правилно беше и Риг да си мълчи, все едно не проявява никакво любопитство към това място.

— За един банкер е важно да впечатлява онези, които все още не са му клиенти, със своето благополучие. Богатият банкер няма да се изкуши да краде от клиентите си и богатството му показва, че той умее да се разпорежда мъдро с парите.

Умбо отвори уста да каже нещо, но Риг вдигна пръст така, че старицата да не го забележи, и го размаха — предупреждаваше момчето да си мълчи. Защото знаеше точно какво възнамерява да каже Умбо; сам той си го беше помислил: „Банкер, който изглежда богат, може да се е сдобил с богатството си точно чрез кражби от клиентите си“. Но сега не му беше времето да подмятат думи, които не искаха да бъдат повторени пред господин Бъчваря.

И така, те изкачиха в мълчание още един ред стъпала, завършил с просторна площадка, в дъното на която имаше грамадна, остъклена двойна врата. Други, по-скромни врати се редяха от двете й страни.

Старицата ги накара да спрат на няколко стъпки от голямата врата и въпреки че не се виждаше никой, тя произнесе не особено високо:

— Самуна от Площадката на Подмокрената, бивш главен сержант от Народната армия, и две момчета, за едното от които той гарантира, че е издигнато, господине.

Недокосната от никаква ръка, вратата се отвори — нито навътре, нито навън, а крилата й се приплъзнаха вляво и вдясно и пред тях се откри голяма светла стая с много високи прозорци по стените и маса, по-голяма от масата в трапезарията на Нокс. Пространството между прозорците изпълваха рафтове с книги, които бяха препълнени, никакво празно място не зееше по тях. Самият господин Бъчваря стоеше до най-големия прозорец, непосредствено зад масата, и ярката светлина, която влизаше през него, очертаваше силуета му. Гледаше навън, сякаш на стената на отсрещната сграда имаше нещо важно за оглеждане.

— Влезте, настанявайте се — подкани ги той. Гласът му прозвуча като шепот на човек, който им говори на ухо.

Щом влязоха, Самуна ги спря, колкото да притисне пръст до устните си и да им напомни, че само той ще говори. Риг реши засега да се подчини и да остави кръчмаря да се погрижи за всичко. Досега той се оправяше доста добре.

Ала когато ставаше дума за банково дело и големи суми, Самуна знаеше малко, а Риг знаеше много. Бащата никога не го беше учил как да се оправя с лодкари в тъмна крайречна кръчма, но го бе учил на банково дело и финанси. А Риг разбираше и това, че ако иска да вдъхне доверие като законен собственик на парите, които струваха тези камъни, колкото и да бяха те, трябваше да покаже, че взема решенията сам и не е лесно да го преметнат.

Единствените столове бяха табуретките около масата. А те бяха ниски почти колкото столчетата за доене и щом седнаха, дори и Самуна изглеждаше малко нелепо, като дете, седнало на масата на възрастните. Умбо не беше висок за четиринайсетгодишен и изглеждаше още по-глупаво. За да бъде ефектът пълен, му липсваше само биберон. Риг забеляза това и не седна. Веднага бе разпознал нещо, за което го бе предупреждавал Бащата — че хората, ревниви към властта си, които се боят да не я загубят, ще използват подобни трикове, за да властват над другите.

„Но ако откажеш да позволиш на такъв човек да ти прилага подобни трикове, той ще се уплаши от теб. Ако това желаеш, откажи да се подчиниш. Но ако искаш да го заблудиш, че си благодушен, подчини се с радост и затаи съпротивата в душата си“. В този случай Риг реши да не се подчини, защото знаеше, че внася голямо богатство в банката, а не иска заеми. Банкерът трябваше да се докаже пред Риг, а не обратното — така знаеше Риг, че трябва да протече разговорът. Осъзнаваше също, и не за първи път, че по време на онези обиколки из гората Бащата го бе подготвял за моменти като този. „Живеех в гората сред зверовете, оплискан до лактите в кръв, и дръжката на ножа за дране се бе изтъркала така, че да приляга в мазолестата ми длан, но образованието ми беше дадено за стаи като тази“.

Щом звуците от придърпване и местене на табуретките утихнаха, господин Бъчваря се обърна и примигна в мига, щом забеляза, че Риг е останал прав в края на масата, а торбата му стои на нея, отворена.

Момчето спокойно го погледна в очите и се опита да задържи същия непоколебим, безстрастен поглед, който бе упражнило върху стража долу. И докато го гледаше, забеляза и пътеката, която бе следвал господин Бъчваря досега. Той беше сновал между масата и лавиците с книги — половин дузина малки пътешествия. И Риг разбра, че когато са обявили пристигането им, докато са чакали пред вратата, господин Бъчваря е търчал насам-натам и е разчиствал всичко от масата. Стойката му до прозореца беше само поза. Той наистина смяташе идването на Самуна за доста важно и се беше постарал да внуши впечатлението за тежест и липса на особен интерес, което означаваше, че работата, по която те идваха при него, му беше нужна.

— Господин Бъчварю — рече Риг, въпреки че Самуна се готвеше да заговори и го изгледа сърдито, щом го изпревари. — Сдобих се с наследство от починалия ми баща. Възнамерявах да го отнеса в Ареса Сесамо, където имам роднини, с които никога не съм се срещал. Той ми даде препоръчително писмо до банкерите там, но намирам за неудобно да продължа пътуването си, без да обърна малка част от него в пари за харчене. Затова желая да обмислите продажбата на един конкретен предмет, да ми изплатите малка част от стойността му в монети и да ме снабдите с кредитно писмо, което да бъде конвертируемо при пристигането ми в Ареса Сесамо. Предполагам, че имате отношения с поне една банка в Ареса Сесамо?

Раздразнението на Самуна се бе превърнало в нещо, подобно на благоговение. Е, не беше ли карал Бащата Риг да се упражнява в реторика? „Кажи същото нещо, но сега го кажи на някого, когото обичаш и комуто си много задължен“. „А сега го кажи на някого, който си мисли, че има власт над теб, но ти искаш да го сплашиш“. „Кажи го на някого от по-висока класа от онази, на която привидно желаеш да принадлежиш“. „Кажи го сега така, че да дадеш на някого да разбере, че е от по-низша класа“. Всичко това се струваше на Риг игра, но той бе овладял всички тези трикове на реториката, преди да навърши десет години, и се справяше толкова добре, че Баща му се смееше възхитено на някои от казаните от него неща. Бе използвал доста тези умения пред чифликчии, кръчмари и други пътници, спускащи се надолу по Северния път, и се бе оправил доста ловко със Самуна и Подмокрената, но във всички тези случаи това му служеше, за да изглежда точно какъвто си беше — безобидно момче, което се нуждае от помощ.

Ала сега Самуна и Умбо го виждаха в друг образ — на момче, напълно осъзнаващо собствената си стойност, обърнало се към мъж, от когото очаква услуга, за която няма да плати и грош повече от цената й.

— Да, да — отвърна господин Бъчваря след известно колебание. — В добри отношения съм с двама аресидски банкери и при всеки от тях моето кредитно писмо ще бъде добре прието.

— С какво шконто? — попита Риг, защото Бащата се бе погрижил да го научи, че кредитните писма можеха да бъдат приети, но с шконто, достигащо понякога цели деветдесет процента, докато средствата бъдат прехвърлени и потвърдени.

— Без шконто, уверявам ви! — рече малко стреснато господин Бъчваря, а причината за изчервяването му се изясни, когато бе принуден да додаде: — Поне в едната от тях, къщата на „Рудудори и синове“.

— А другата, която налага шконто на писмото ви?

Бъчваря се позачерви.

— Има ли значение?

— Имам намерение да отнеса писмото първо в банката, която ви налага шконто, да пренебрегна шконтото им и да се обърна към „Рудудори“. Можете да бъдете уверен, че те ще съжаляват за загубата и за в бъдеще няма да ви налагат шконто.

— Много сте… щедър.

Но Бъчваря като че все още хранеше съмнения.

— Ако ми услужите добре, и аз ще ви услужа добре — рече Риг. — Най-доброто наследство, което моят баща ми остави, бяха неговите принципи за честна търговия. Той ме научи, че е по-добре да се сприятелиш с един човек чрез честна сделка, отколкото да постигнеш временна печалба и да загубиш доверието му. Старши сержант Самуна ме уверява, че и вие извършвате сделките си по същия начин, и точно затова се отбих в О, за да се обърна към вас, ако сте заинтересован да ми окажете услугата, която ви искам.

Разбира се, Самуна не му беше казвал нищо подобно и това сигурно не беше вярно, въпреки че можеше и да е. Но Бащата го беше учил и на това: „Дръж се с човека така, все едно има отлична репутация, която трябва да пази, и той обикновено ще положи усилие, за да я заслужи“.

— Другата къща е „Дълговоден и Дълговоден“ — съобщи Бъчваря.

Риг кимна сериозно.

— Време е и аз да ви покажа предмета, който бих искал да продадете за мен. Моля, обърнете се с гръб към мен, господине.

Самуна се опули и понечи да каже нещо, но после размисли. Риг чудесно знаеше, че на негово място кръчмарят би се обърнал с гръб, за да извади кесията със скъпоценните камъни от панталоните си. Риг да иска от господин Бъчваря да се обърне с гръб си беше направо възмутително — освен, разбира се, ако не беше млад благородник, свикнал другите да му оказват уважение, а не обратното.

Господин Бъчваря отново се поколеба, а после му обърна гръб и пак се загледа през прозореца, преструвайки се на човек, който просто е сметнал случая за подходящ да разгледа птиците, подхвръкващи насам-натам от гнездата под стрехите на отсрещната сграда. Риг бръкна в панталоните си, извади кесийката, разтвори я широко и огледа скъпоценните камъни — чудеше се кой ли да предложи. Накрая избра светлосиния с форма на капка, който се бе скрил в шева на панталоните му в Площадката на Подмокрената, защото единствено това го отличаваше от другите, откакто ги притежаваше. Извади го, затегна кесията, пъхна я обратно в панталоните си и заобиколи масата.

— Ето, господине — рече той. — Да го огледаме на светлината от прозореца.

Беше проява на благоволение за човек с положението, каквото се преструваше, че има, да заобиколи сам масата, за да покаже камъка на Бъчваря. Така само миг след като бе принизил по-възрастния, Риг на свой ред го накара да се почувства уважаван, а може би дори симпатичен на този богат млад чужденец. Момчето постави камъка на масата, далече от ръба.

— Разбирам, че вие не сте бижутер, господине, и че оценката ви на този камък непременно ще зависи от онова, което ще ви кажат консултантите. Но съм убеден, че имате достатъчно опит с всички форми на допълнителната гаранция, за да знаете какво е пред очите ви.

„Защото аз със сигурност нямам“ — додаде той наум, ала не го произнесе.

Преди господин Бъчваря да успее да се настани на стола си, Риг сръчно приплъзна камъка обратно.

— Нека облегалката на стола не затулва светлината — обясни той.

Вследствие на това Бъчваря бе принуден да седне на една табуретка отстрани, за да огледа камъка на светлината, а Риг се настани на стола. По този начин стратегията на банкера да държи посетителите си в по-ниско, умолително положение бе обърната наопаки. Докато той оглеждаше камъка, Риг погледна Самуна и Умбо и забеляза, че ханджията едва сдържа усмивката си. Бе разбрал умисъла на Риг и му се възхищаваше. Защото господин Бъчваря беше по-нисък от Самуна и не по-висок от Умбо и на неговата възраст изглеждаше още по-нелепо, настанен на табуретка.

Щом Бъчваря се изправи отново, Риг също стана от стола и го избута обратно на мястото му. Онова, което би могло да бъде възприето за съвсем естествено по време на огледа на светлосиния камък, би се превърнало в наглост, ако Риг бе останал на стола, когато вече нямаше нужда.

Господин Бъчваря се прокашля и се произнесе:

— Ако този камък е такъв, какъвто изглежда, а аз не се и съмнявам в това, както разбирате, то вие оказвате на моята малка финансова къща голяма чест, господине.

— Тази чест е дължима на всички свестни хора от занаята, когато става дума за много поверителен въпрос — отвърна Риг.

— Желаете ли да ви дам предплата за стойността на камъка, докато осъществя продажбата му във ваша полза?

— Аз не залагам камъка, господине — обясни студено Риг. — Убеден съм, че вашата разписка ще е достатъчна, заедно с отчет за вероятната стойност.

По същество подобен документ би им спечелил доверието на най-благородните странноприемници, въпреки че не би имал никаква стойност в обикновените кръчми.

— Да, разбира се, не съм искал да… Мога ли да ви препоръчам странноприемница, където храната и леглото твърде биха ви харесали?

— Можете да ми препоръчате и три — отвърна Риг, — а ние ще ви поменем с добро, докато правим своя избор.

Сега Бъчваря се движеше не с тежкото, приглушено достойнство като в началото, а с пъргавина, която граничеше с нетърпение. Той притича до една лавица, извади книга и кутия с листове, после пак изтърча за перодръжка и мастилница и седна на стола да пише. Междувременно Риг се върна при бохчата си, извади писмото от Бащата до банкерите, дадено му от Нокс, и го постави пред Бъчваря, за да може той да изпише правилно законното му име. След това не го погледна повече, а обикаляше из стаята и разглеждаше какви книги държи този мъж край себе си. Много от тях нямаха надписи по гърбовете, а само цифри, означаващи месеци и години — до една бяха счетоводни книги. Другите, тези със заглавия, бяха на толкова много и различни езици, та Риг заподозря Бъчваря, че ги купува заради фините старинни подвързии и няма представа за съдържанието им. Или беше така, или пък той беше страстен лингвист, владеещ десетина езика. Което накара Риг да осъзнае, че Бащата е бил такъв лингвист, и като го е научил да чете и да говори на четири езика освен родния си и да разбира още няколко четивно, и му е дал познания за историята на носителите на езика, и му е обяснил в какво се състои ценността на произведенията им, той беше направил и сина си такъв лингвист. Риг често се беше оплаквал, че всички тези езици не са му от никаква полза, а Бащата отвръщаше само: „Човек, който говори само един език, не разбира нито един“.

— Комисионата ви, господин Бъчвар… — заговори Риг, без да се обръща с лице към банкера. — Мисля при тези обстоятелства да вдигна обичайния половин процент до три четвърти, и нека бъде взета непосредствено при продажбата.

Господин Бъчваря не каза нищо, а просто продължи да дращи с перодръжката. Риг беше сигурен, че той бе възнамерявал да предложи някаква абсурдна комисиона от порядъка на три процента или дори още по-висока. Но Бащата го беше научил на всичко за банковото дело и реалната цена на услугите. Когато се върна на масата, той видя, че в договора за посредничество Бъчваря бе задраскал „половината от един процент“ и го бе заменил с „три четвърти от един процент“, написано отгоре. Дали наистина беше вписал истинската комисиона, преди Риг да се обади или след това и после я бе задраскал, за да създаде невярно впечатление, той щеше скоро да научи от Самуна, защото кръчмарят внимателно наблюдаваше Бъчваря. Момчето и банкерът подписаха съответните документи: договора за посредничество, който постановяваше на бижутера, че Бъчваря е упълномощен да сключи договор и да получи средствата от продажбата на скъпоценния камък, и разписката, потвърждаваща, че банката на Бъчваря притежава предмет на стойност не по-малко от една кесия, принадлежащ на Риг С., син на господин Ч. С. от Високи Сташи. Тъй като една кесия беше равна на 210 000 фена според официалния курс в Ареса Сесамо и дори още повече нагоре по реката, нямаше да е трудно да намерят къде да преспят — може би дори в собствената къща на кмета, ако Риг бе достатъчно нагъл, че да му се представи и да го помоли за тази услуга.

За Самуна думата „кесия“ означаваше огромно количество, каквото само богатите виждаха. За Умбо то изобщо не значеше пари, а торбичката, в която ги държиш. Ала Риг бе обучен да пресмята кесии, разсипи, лъчи, бройки и светлини толкова лесно, колкото обикновените хора — фенове, шебове, пингове и късмети. Той знаеше, че за една кесия човек от горното течение на реката може да си купи имение с хубава къща и земя, достатъчна да изхрани триста души. Доходите от подобно имение биха издържали домакинство с десетина прислужници и коне, които да теглят изящна карета. Едно семейство би могло да остане завинаги богато с такова имение, ако не подели земята. И точно това беше стойността на една такава монета, ако някой някога би я отсякъл. Баща му бе обяснил, че подобни големи суми съществуват само като абстракции в протоколите на банките и хазната.

Едно беше сигурно: Бащата не се бе сдобил с тези камъни с пари, спестени от продадените кожи.

Риг се изкушаваше да покаже на господин Бъчваря и останалите скъпоценности и да го попита каква според него е съвкупната им стойност, но осъзна, че това сигурно щеше да дойде твърде много на човека и не всичко би могло да се обърне в пари. Но дори и да беше възможно, той се съмняваше някой бижутер в града да разполага със средствата да купи дори и един такъв камък с пари на ръка. Вместо това биха сложили нещо на влог при Бъчваря, а останалото щеше да се изплати, когато продадат камъка на някой бижутер в Ареса Сесамо.

Но договорът с бижутера щеше да е достатъчен за Бъчваря, за да даде на Риг в аванс каквато и да било сума на ръка, която той с основание би могъл да поиска — може би два лъча. Щеше да е твърде много да поиска от банкер от град О един разсип, а и къде ли щеше да го похарчи? Остатъкът от стойността щеше да бъде вписан в кредитно писмо, което Риг щеше да отнесе на банкерите в Ареса Сесамо. Следвайки принципите на Бащата, той възнамеряваше да раздели средствата си между няколко почтени банки, а после да назначи няколко посредници, които да купуват и управляват земи и предприятия от негово име.

Беше научил всичко това под формата на поредица от интелектуални задачи. Мисълта да го осъществи реално, с реална загуба за себе си, ако не се справи добре или някой го измами, го плашеше. „Така ли ще прекарам живота си? В грижи покрай управители и банкери, да ги наглеждам, за да действат те сравнително почтено, и ще решавам бъдещето на други хора според моите прищевки — какво да купя и кога да продам? Аз обичам гората, а не стаи като бърлогата на господин Бъчваря, колкото и светла да е тя с всичките тези прозорци.“

След като изготвиха всички преписи и всички преписи бяха подписани, документите — сгънати, а светлосиният камък — поставен в кутийка, господин Бъчваря направо сияеше. Риг подозираше, че при късмет този камък щеше да утрои (поне!) активите на банката му. Повечето средства щяха скоро да бъдат прехвърлени в банки в Ареса Сесамо, но всяка ръка, докоснала парите от камъка, щеше да изкара добра печалба, а господин Бъчваря щеше да се издигне в очите на всички от занаята в О, защото историята щеше да се разчуе. Самият Бъчвар щеше да се погрижи за това, а бижутерите щяха да са му свидетели.

— Не искам да ви припирам да си тръгвате — рече господин Бъчваря, — но трябва да изляза, за да получа залозите на бижутерите, а за тази цел ще затворя банката и ще взема моя страж, Бек Пивоваря, да ме придружава по улиците.

— Това необичайно ли е? — попита вечно предпазливият Самун. — Дали няма да е знак за хората, че у теб имаш нещо, достойно за открадване?

— Благоразумно е, че питаш — отвърна господин Бъчваря. — Но аз винаги го вземам със себе си, когато излизам през деня, и всички знаят, че не нося пари у себе си, когато си тръгвам от банката вечер или идвам сутрин. Ще е достатъчно сигурно, поне докато някой бижутер не се раздрънка.

И лицето на Бъчваря се поизчерви, защото „раздрънка“ не беше дума, която човек с неговото достойнство е редно да употребява. „Е, няма значение, господин Бъчвар — помисли си Риг. — Всички тук сме позьори“.

След час те вече бяха настанени в няколко просторни стаи в първата странноприемница, препоръчана им от Бъчваря.

— Няма ли да проверим другите две? — попита Умбо.

— Тази я бива, пък и имам нужда от баня — отвърна Самуна, а Риг само се усмихна. Скоро Умбо щеше да разбере каква голяма част от онова, което говореше и вършеше Риг, беше само показно, и каква част — истинско.

— Ти къде си се научил да говориш така? — попита Самуна, когато се разположиха в стаите и прислужникът си тръгна. — И с мен и Подмокрената говореше надуто, ама не може да се мери с това как приказваше с господин Бъчваря!

— Стори ми се, че той ще си подмокри гащите! — измърмори Умбо.

— На теб би ли ти въздействало? — попита Риг. — Или на нея?

— На мен — никак, а на нея още по-малко.

— Затова с вас говорех като момче, доста образовано, но което все пак е израсло в малко градче по горното течение на реката. Баща ми винаги казваше: „Ако говориш като човек, който е свикнал да му се подчиняват, хората ще ти се подчиняват. Но ако говориш като човек, който се бои, че няма да му се подчинят, те ще те презират“.

— Какво още казваше той? — попита Умбо. — Мен на това не ме е учил.

— Ще ми се освен всичко онова, което ми е казал, да ми беше намекнал и откъде е намерил толкова ценен камък.

— Цели деветнайсет — допълни Самуна. — Мисля, че в чатала си носиш почти цялото богатство на Света, ограден от Стената.

После се разсмя.

— Но то на всички младежи им се струва така, нали!

Три къпания и една вечеря по-късно всички те дремеха на меки легла в самостоятелни спални, когато на вратата на апартамента тихо се почука. Самуна стана и отвори. Риг предположи, че е пратеник от банкера, но не беше. Беше самият банкер. Самуна го въведе в салона и скоро те чуха разказа му.

— И тримата бижутери казаха едно и също, господарю — рече господин Бъчваря на Риг. — Скъпоценният камък е точно такъв, какъвто си мислех, но уви, той е и нещо повече, много повече. Това е прочут скъпоценен камък и се познава по особените белези, който всеки от тях посочи, без да съм му подсказвал. Единият ми каза, че е бил централното украшение на древна корона на владетелска фамилия от далечния северозапад, в царство, чието име никога не бях чувал и сега не мога да си спомня. Бил спечелен като награда в битка от велик генерал, чието име, простете… Той е бил герой и аз никога не съм предполагал, че е съществувал наистина, но бижутерите вярваха в това. Той откъртил камъка от короната — оттам и белегът, и го поднесъл в дар на големия си приятел, героя Пазителя на стената, който обикалял границите на света, както казват. Както и да е попаднал в ръцете на баща ви небесносиният камък на Пазителя на стената, това е точно този камък, убедени са те. Стойността му толкова надхвърля една кесия, че никой от тях няма да го купи, защото не познават човек, на когото биха могли да го продадат.

— Колко над една кесия? — попита Самуна.

— Когато няма купувач, кой би могъл да каже? Поне една пунция. Но кой в тази Народна република е достатъчно богат, че да го купи, или би си го признал, като го купи, щом знае, че просто ще му го вземат?

— Защо това е проблем? — попита Риг. — Камъкът просто трябва да бъде продаден частно, на някого, който би го оценил, без да обявява пред никого какво притежава.

— Но цената ще е драстично снижена. Вместо петдесет кесии — не повече от пет, а по всяка вероятност, дори по-малко. Може би само две.

— Тогава да го осъществим — съгласи се Риг. — Дали някой от бижутерите би го закупил на такава цена?

— Мисля, че не, господарю. Една кесия, както предложих първоначално — и от нея пребледняха.

— А консорциум? Дали тримата заедно биха се натоварили с покупката и продажбата?

— Биха могли, ако го предложа. Може би партньорство между тримата и с мен, разбира се.

— Като така превърнете комисионата си в дял от печалбата?

— Освен ако ваше благородие не одобрява — отвърна господин Бъчваря.

— Не съм благородник, или поне ако баща ми е бил, никога не ми го е казвал. Моля ви, наричайте ме господин Риг и нищо повече.

— Разбира се, господине — съгласи се Бъчваря.

— Виждам, че ще се наложи да останем тук по-дълго, отколкото възнамерявахме. Но очаквам вие да се погрижите всичко да се осъществи така, както ви го описах. Мисля си, че някой бижутер от Ареса Сесамо тайно ще продаде камъка на договорена цена три кесии на частно лице и ще прехвърли две и половина кесии на партньорството, за което говорите вие, а вие ще ми предоставите две кесии и ще ми кажете, че всеки от вас е спечелил само по един разсип на човек.

Риг произнесе това с усмивка и посрещна с клатене на глава възраженията на господин Бъчваря.

— Не възразявам всеки да припечели достойно от това, господин Бъчвар.

— Трудно бих могъл да се съглася с вас, независимо колко бих спечелил — рече Бъчваря. — Този камък няма цена.

— И все пак аз трябва да получа цена за него.

— Дори и ако всичко стане така, както предвиждате, господин Риг, вие ще получите само една двайсет и пета от истинската стойност на камъка.

— Стойността му е толкова, колкото мога да получа за него — отвърна Риг. — Баща ми несъмнено е знаел, че ще е трудно да го продам, когато ми го е дал. Ако го е оценявал по-високо от цената, на която ще се продаде, той би го взел със себе си.

Всички го погледнаха, втрещени от ужас.

— Пошегувах се така, както Баща ми би се пошегувал. Той не е можел да вземе камъка и затова ми го е оставил. Не мога да го използвам за нищо друго, освен за да получа пари срещу него, а парите ми трябват. Затова този безценен древен артефакт ще ми донесе своята парична стойност, а не стойността на своята слава. Междувременно трябва и да се запитам как наградата на героя е попаднала в моите ръце, защото баща ми вече не може да ми каже. Залавяйте се, господин Бъчвар, и го осъществете колкото се може по-бързо! Ето ви подтик да побързате: ще платите нощувките ни от вашия личен дял от печалбата, не от моя.

Бъчваря се усмихна.

— Вече смятах да ви го предложа.

— Стори ме се, че трите четвърти от процента не ви се харесаха — рече Риг, все така усмихнат.

— Вие бяхте щедър до безобразие в сравнение с нормалната практика, господине — отвърна Бъчваря. — Сам предложихте консорциума и не виждах защо бижутерите да спечелят цяло състояние, а аз да припечеля криво-ляво с моите три четвърти процент… Които щяха да са доста хубава сумичка, стига да не знаех, че други ще се облажат много повече.

— И аз разбирам от печалби — рече Риг — и за вас няма да ми се свиди никаква част от тях. Само моля тези условия също да бъдат запазени в тайна, както и името на купувача, за да не ми излезе име на наивник. И бъдете сигурен, че своевременно ще открия колко е платил частният купувач и в случай че моят дял е по-малък от две трети от сумата, ще се върна при вас и ако доведа, единствено адвокати, то ще сте извадили късмет.

Риг произнесе всичко толкова весело, че човек можеше и да не забележи, че това е заплаха за кървава мъст. Бъчваря отговори също толкова радостно, но напълно разбра заканата.

В крайна сметка всичко това им отне почти две седмици, през които Риг, Умбо и Самуна опознаха кръчмите, ресторантите, галериите, магазините, парковете, сергиите за книги, библиотеките и другите развлечения, предлагани в О, по-добре, отколкото би им се искало. Но камъкът бе продаден на по-висока цена от грубата оценка на Риг и неговият личен дял възлезе на три кесии.

В последния ден той се прибра от банката на господин Бъчваря с един лъч и дванайсет светлини, една от които бе го помолил на място да обърне в сто и двайсет фена — обменния курс в град О, в който речната валута се обменяше във валута на Народната република.

Освен това разполагаше с два документа, подписани от свидетели. Единият беше кредитно писмо за две кесии, което щеше да представи в една или няколко банки в Ареса Сесамо, в които щяха да бъдат преведени средствата, вероятно без изобщо да минават през О или банката на Бъчваря. Другият документ беше удостоверение за влог в размер на една кесия с три процента лихва, обезпечен с всички лични активи на господин Бъчваря, частично изброени. Вследствие на това Риг беше купил банката и я бе отдал под наем на Бъчваря с възстановяване на инвестициите три процента годишно. Ако той си поискаше обратно някаква част и Бъчваря не можеше да я изплати, този документ му даваше правото без съд да вземе насила какъвто и да е дял или цялата собственост на господин Бъчваря.

Доверието между приятели беше хубаво нещо в деловите отношения, но хубавите и точни законни документи помагаха в поддържането на вярната дружба въпреки дългите отсъствия и далечните разстояния.

А освен това Риг, както и Самуна и Умбо, знаеше, че на връзка, увита около кръста му, са завързани още осемнайсет скъпоценни камъка с неизвестна стойност. Може би не всички те бяха прочути реликви от древното минало. По случайност Риг можеше да е избрал единствения камък в кесията със стойност, по-голяма от един-два разсипа. Но дори и това щеше да е достатъчно да изкупи цял Водопаден брод до шушка, без дори да забележи разходите. Това богатство надхвърляше способностите им да пресмятат. Ако Риг искаше да го похарчи всичкото, той не би знаел откъде да започне. Мислеше си, че можеше да харчи всеки ден по цяло състояние чак до края на живота си и богатството пак нямаше да свърши. Но пък неговото определение за „богатство“ бе претърпяло промяна и сега той беше убеден, че ако наистина се постарае, би могъл да го пропилее цялото. Така казваше Баща му: „Няма богаташ, толкова нещастен, че да му липсват приятели, които жадуват да похарчат богатствата му вместо него“. Но поне досега Самуна и Умбо не се проявяваха като такива приятели. Парите ги плашеха. Да, те продължаваха да се шегуват с Риг и се смееха заедно, но се случваше и да странят от него и изглеждаха учудени и дори благодарни, когато им обърнеше най-обикновено внимание. Разговорите за тази промяна у тях само биха влошили нещата, защото щяха да ги накарат да се чувстват още по-неловко и по-силно да се стремят да му угодят.

Риг можеше само да се държи естествено и никога да не им говори така, както бе говорил на господин Бъчваря, на бижутерите и на адвокатите, с които беше работил по осъществяването на сделката.

Честно казано, той бе започнал да изпитва удоволствие от позата си на човек, притежаващ богатство и власт, и от това да гледа как тези мъже проявяват нелепа почит към един тринайсетгодишен хлапак. Хрумна му, че ако наистина беше с владетелска кръв, както бе казала Нокс, и ако това все още имаше някакво значение под властта на Народното правителство, той вероятно би израсъл с мисълта, че заслужава да се отнасят към него така.

Но знаеше — не беше ли го предупреждавал Бащата? — че никога не трябва да оценява себе си според това колко пари притежава. „Всички пари могат да бъдат пометени — казваше Бащата. — Парите запазват само стойността, която обществото влага в тях. Мнозина са се мислели за богати, а после са открили, че вследствие рухването на държавата им или инфлацията на валутата парите им са се превърнали в тенекийки, а те самите — в просяци“.

Глава 8

Кулата

Рам мислеше за това, докато седеше, стоеше, разхождаше се, лежеше. Мислеше за това със затворени и с отворени очи, докато играеше компютърни игри, четеше книги, гледаше филми и не правеше нищо.

Най-сетне се досети за въпрос, който би могъл да изкопчи малко полезна информация.

— Светлината на звездите зад нас… С червено или синьо изместване е?

— Под „зад нас“ дали имаш предвид пространственото положение, което сме заемали преди малко? Или „по посока на кърмата на този кораб“?

— Кърмата на кораба — уточни Рам. — В посока Земята.

— Червено изместване.

— Ако се движехме към Земята, би трябвало да е със синьо изместване.

— Това е аномалия — обясни заменимият. — С всеки изминал миг ние все повече се приближаваме до Земята и все пак изместването е червено. На компютрите им е много трудно да се справят с противоречивите данни.

— Сравни градуса на червеното изместване с червеното изместване, когато сме били в същото положение на път за гънката.

Заменимият реагира моментално. Това беше обикновена проверка на данните и на човешкия ум му се струваше, че не е отнела никакво време.

— Червеното изместване е идентично на записаното по време на пътуването към Космоса.

— Тогава ние просто повтаряме пътуването към Космоса — заключи Рам. — Корабът се движи напред, тласкан от двигателите. Но ние вътре в кораба се движим назад във времето.

— Тогава защо не наблюдаваме себе си такива, каквито сме били преди два дни по време на пътуването към Космоса? — попита заменимият.

— Защото този вариант на самите нас не се движи във времето в същата посока като нас — отвърна Рам.

— Казваш го, все едно в това има някакъв смисъл.

— Ако се разплача и се разкряскам, ти ще престанеш да ме приемаш сериозно.

— Аз вече не те приемам сериозно — отвърна заменимият. — Моето програмиране изисква да пазя твоите последни изявления във временната папка, защото те не могат да се съгласуват с данните.

— Всъщност е много елегантно — заобяснява Рам. — Корабът е същият кораб. Всичко в него, което няма нужда да се променя, си остава точно такова, каквото е било по време на пътуването към Космоса. То заема същото място и същото време. Но потокът от електрически данни и инструкции, който протича през компютрите, твоят роботски мозък и моят, човешкият, и физическите ни движения в пространството не са същите, защото нашата причинно-следствена връзка се движи в друга посока. Ние се движим през същото пространство като по-ранните ни същности, но не се намираме в същия времеви поток и затова сме невидими един за друг.

— Това е невъзможно обяснение — възрази заменимият.

— Тогава измисли по-добро.

Този път заменимият изчака дълго време. Стоеше съвсем неподвижно, докато Рам нарочно и без да е гладен, слагаше храна в устата си, дъвчеше я и я гълташе.

— Нямам по-добро обяснение — рече най-сетне заменимият. — Мога да разсъждавам само върху информация, върху която вече са разсъждавали успешно.

— Тогава, предполагам, точно затова сте имали нужда от човешко същество, което да е в съзнание след скока — заключи Рам.

— Рам… — рече заменимият. — Какво ще се случи с нас, когато този кораб стигне до Земята?

— В някакъв момент или двете версии на кораба ще се разделят и вероятно ще експлодират, или ние ще се отделим от кораба и ще умрем в студения Космос, или просто ще стигнем до Земята и ще продължим да живеем на заден ход, докато аз умра от старост.

— Но аз съм проектиран за вечно съществуване — обясни заменимият. — Ако няма никакви намеси.

— Не е ли прелестно? Заменим, ала вечен. Ще можеш да се връщаш назад и да наблюдаваш всяка част от човешката история, която си пожелаеш. Ще гледаш как разграждат пирамидите. Как ледените епохи си отиват и идват на обратен ход. Ще видиш съживяването на измрелите динозаври и как метеор изскача от Мексиканския залив.

— Няма да имам полезна задача. Няма да мога да помагам по никакъв начин на човечеството. След твоята смърт моето съществуване няма да има смисъл.

— Сега вече знаеш как се чувстват хората непрекъснато.

Намираха се на пристанището. Всичките им нови дрехи бяха прибрани в куфари, готови да бъдат натоварени на гемия от много по-висока класа. И тогава Риг се огледа назад към град О. Оттук той едва различаваше върховете на белокаменните сгради над струпаните край пристана къщи и складове. Но си спомни какво щеше да види пак, докато гемията отплава все по-далече от О.

— Ще сме страшни глупаци да прекараме цели седмици в О и така и да не посетим кулата — рече той.

— Така си помислих и аз — съгласи се Самуна — но ти настояваше да тръгнем веднага щом се получиха парите.

„Тогава защо не ми предложи да я разгледам?“ — за малко да попита Риг. Но после се сети за две неща: първо, Самуна все пак беше предложил, макар и с намеци от рода на „Всичките тия поклонници са тръгнали към Кулата… какво ги интересува градът?“ и „Хората цял живот живеят в О, а така и не отиват до Кулата“. Но това изобщо не беше настоятелният начин, по който той даваше съвети навремето, и затова Риг не ги бе възприел като съвети, а като подигравки към поклонниците и местните. И второ, тъкмо тази промяна Риг не смееше да критикува от страх, че нещата ще се влошат още повече. Сега Самуна се държеше с него като с богатите клиенти, които лошият късмет бе натирил в неговия хан. На дневен ред бе почтителността, граничеща с раболепие — Риг я виждаше у прислугата в странноприемницата, виждаше я и у Самуна, черта, която досега не бе се проявявала у кръчмаря, дори и когато двамата с Подмокрената намериха камъните.

Те знаеха, че струват много пари, но не можеха да си представят колко, нито пък вярваха, че Риг е способен да опази богатството си. Не беше ли ги придружил Самуна точно за да не измамят Риг? Неведнъж беше повторил: „Изглежда в края на краищата изобщо не съм бил нужен, ти се оправи с тях екстра“, и всеки път Риг го уверяваше, че ако го нямаше Самуна, никой не би го приел сериозно и той би изгубил всичко още щом някой посегне да го вземе.

— Аз не съм боец, Самун. Ти си боец. Затова като погледнат теб, ще им се наложи да изслушат мен.

Но Самуна не вярва дълго в това, ако изобщо беше повярвал. Той благоговееше пред уменията на Риг да води преговори. „Говореше като офицер“ — беше казал. Е, ако сержантите даваха такива мекушави и нерешителни съвети на офицерите си, цяло чудо беше, че някой някога е печелил битка!

И затова Риг не оспори мекото „казах ти аз“ на Самуна.

— Ти нали каза, че си струвало да се види? — рече той. — Е, да я видим сега.

Само едно махване с ръка беше нужно на някакъв кочияш, за да се поклони на Самуна — останал си все така твърд с хората, които смяташе за равни или по-долни от себе си. Само след минута той, Риг и Умбо вече се намираха в карета, а багажа си оставиха на грижите на капитана на гемията.

Два часа им бяха нужни, за да стигнат до Кулата на О — един, за да се промъкнат през дългия цяла миля лабиринт от улички, които водеха до най-близката градска порта, и още един, за да изминат петте мили по пътя до основата й. Пътят, по който минаха, всъщност беше разчистената площ покрай градската стена, предназначена да накара врага да изкачи хълма и да се изложи напълно на обстрела на защитниците на града. Те се придържаха толкова близо до нея, че изобщо не виждаха Кулата, докато не излязоха от един завой, и ето я и нея — издигаше се над тях и изглеждаше висока колкото Високата скала.

— Но не е висока колкото нея — рече Умбо, когато Риг му го каза. — Ние живеем на две мили от нея, а скалите изглеждат така чак когато се отдалечиш на пет мили.

— Това е най-високото нещо, което съм виждал — отсече Самуна.

— Трябва по-често да се качваш нагоре по реката — посъветва го Умбо. — Да станеш истински привик.

— Целта на живота ми — отвърна Самуна.

Заради потока от поклонници, които прииждаха и се връщаха, беше невъзможно да стигнат с каретата толкова близо до Кулата, колкото им се искаше.

— Тъкмо ни е сгодно — рече Самуна. — Трябва да ни пуснеш с Умбо напред да платим за трима души, защото щом пазителите на Кулата те погледнат, ще надуят три пъти цената. Или още повече.

— Тогава аз ще платя на кочияша… Ще му платя достатъчно, за да ни изчака. Колко време се стои вътре?

— Никога не е достатъчно — отвърна Самуна.

— Достатъчно за какво?

— Да видиш всичко или да разбереш какво виждаш — поясни кръчмарят.

И двамата с Умбо слязоха от каретата — тоест Самуна слезе, а Умбо направо скочи от нея и хукна напред. Риг поговори с кочияша — той не спираше да повтаря: „Ще ви чакам тук, млади господарю, ще видите!“, а Риг му повтаряше: „Но нека се договорим за цена, иначе ще си помислите, че съм ви измамил“, без да добави „или обратното“, а кочияшът повтаряше „О, младият господар е щедър, веднага си личи, аз вярвам в щедростта на младия господар“, и това бе достатъчно, за да подлуди Риг. Той погледна към Кулата, видя наблизо Самуна и Умбо да разговарят с един от облечените в екстравагантни униформи стражи и се зачуди дали им е поне наполовина толкова трудно да договорят цена, колкото на него. Докато стоеше и наблюдаваше приятелите си, чу до себе си глас. Гласът на Умбо. Говореше толкова бързо, че не можеше да го разбере.

Риг се обърна към него, а после отново погледна натам, където го виждаше — точно до Самуна. Двамата Умбовци бяха облечени различно и този до него изглеждаше притеснен, уплашен и ужасно сериозен. Риг веднага разбра какво става. По някакъв начин бъдеща версия на Умбо бе успяла да научи как да проследява диря назад във времето, собствената диря на Риг. И го бе проследил, за да го предупреди за нещо. Умбо забави малко темпото — Риг забелязваше, че изговаря думите трудно, ала те пак излизаха толкова бързо, че той едва успяваше да го разбере.

— Дай камъните на Самуна, за да ги скрие! Веднага!

Риг кимна, за да покаже, че е разбрал, и видя как Умбо се отпуска с облекчение и в същия миг изчезва.

После отиде до мястото, където кочияшът поеше конете.

— Размислих — заяви той. — Виждам, че тук има много карети, така че нека ви платя, задето ни докарахте тук, а после, ако случайно се срещнем и ни откарате обратно до пристанището, още по-добре. Но междувременно сте свободен да качите други пътници.

Мъжът назова цената за возенето. Изглеждаше страшно разочарован. Риг знаеше, че сумата е твърде завишена, но я удвои и плати на кочияша, който се поклони, взе да се умилква и така противно да се подмазва от благодарност, че момчето с радост се обърна и припна към другите. Те също закрачиха към него и Самуна размаха пропуск за трима посетители за целия ден. Риг му благодари, но после ги поведе встрани от кулата.

— Къде отиваме? — попита Умбо.

— Скоро ще отидем в Кулата — отвърна Риг. — Но първо нещо трябва да се случи.

— Какво? — попита Самуна.

— Ще ти кажа там, където не могат да ни подслушат половината поклонници тук.

Те се упътиха към мъжките тоалетни, ала ги подминаха. Чак когато намериха усамотено място зад стената, Риг спря, обърна се към зида и извади от панталоните си малката кесия със скъпоценни камъни.

— Какво правиш? — прошепна дрезгаво Самуна. — Върни кесията в панталоните си!

— Не, господине! — отвърна Риг. — Давам ти я да я пазиш.

— Защо? Някой джебчия може да я вземе и от мен, както и от теб.

— По-тихо! — сгълча го Риг. — Предупредиха ме.

— Кой? — попита Умбо.

— Ти — отвърна Риг.

Умбо погледна Самуна, после пак приятеля си.

— През цялото време бях със Самуна, на тебе и дума не съм ти казал.

— Ще се наложи да му обясниш това по-късно, Умбо — рече Риг. — Но предупреждението дойде от теб. Ти беше много разтревожен. Каза ми да дам камъните на Самуна и че той трябва да ги скрие веднага.

— Какви ги говориш?

— Умбо ще ти обясни по-късно. А сега вземи тази кесия и я скрий… някъде, където ще е на сигурно място за няколко дни или за няколко седмици или за година… Не знам колко далеч в бъдещето се е намирал Умбо, когато е успял да се върне и да ме предупреди.

— Това означава, че ще се науча как да го правя! — възкликна Умбо, едновременно въодушевен и несигурен.

— Засега го приеми на вяра — рече му Риг. — Щом аз мога да ти поверя богатство, и ти можеш да повярваш на мен и Умбо, че не сме побъркани.

— Не мисля, че двете неща са свързани по някакъв начин — заяви Самуна, ала все пак пое кесийката в тежката си длан. — Добре, ще я скрия, но ако някой ме види как го правя или случайно я намери, ти отговаряш, не аз.

— Точно така — потвърди Риг. — И за по-сигурно, недей да казваш нито на Умбо, нито на мен къде си я скрил. Не знам каква е опасността, но трябва да има отлична причина камъните да не са у мен и ми се струва, че ще е най-добре и аз да не знам къде са. Мисля, че и за Умбо ще е по-сигурно, ако само ти знаеш.

— Значи ако умра, те ще бъдат загубени завинаги — рече Самуна.

— Аз вече притежавам богатство, което надхвърля и най-безумните ми мечти — рече Риг.

— Детска му работа… Откъдето дошло, там отишло.

Но Самуна се обърна и навлезе сред подобната на парк гора, заобикаляща Кулата, а Риг и Умбо се запътиха да се влеят в потока от поклонници, които се връщаха от тоалетните.

— Можем и ние да ги ползваме, така и така сме тук — рече Умбо.

— Кой знае кога пак ще имаме възможност? Нещо сериозно ще се обърка, иначе ти не би се върнал да ме предупредиш, и то сигурно ще се случи скоро, иначе нямаше да ме предупредиш точно в онзи момент.

— Може би само в онзи момент съм могъл да те открия.

— Кой знае? — запита се Риг. — Не ми е приятно да знам, че нещо ще се обърка. Никога не ми е вървяло толкова в живота, както от две седмици насам.

— Но нещата се объркват — така става обикновено, нали? — отвърна Умбо. — Брат ми умря. Баща ти умря. Каквото и да предстои, няма как да е по-лошо от това.

— Освен ако не ме убият — предположи Риг. — Ако падна във водата и се удавя, и затова си ме накарал да дам камъните на Самуна, за да…

— Щях да ти кажа да не се давиш — каза Умбо. — А ако съм искал да открадна камъните, щях да ти кажа да ми ги дадеш.

— Значи вече си мислил за това? — попита Риг.

— Я си пикай! — сопна му се Умбо.

Щом приключиха, Самуна се върна.

— Къде ходи? — попита го Умбо.

— Млъкни! — сряза го той. — А сега какво? За какво е всичко това?

— С Риг решихме, че каквото и да ни очаква, то вероятно не е най-лошото нещо на света. Тоест знаем, че ти и аз ще оживеем, каквото и да се случи с Риг.

— Аз не ти ли казах да млъкнеш! — сопна му се Самуна и този път думите му прозвучаха сериозно.

Те показаха пропуска си за трима на други стражи, а не на онези, с които Самуна бе разговарял преди това, за да не видят богаташките дрехи на Риг и да решат, че са ги лишили от полагащия им се по право рушвет. После се вляха в тълпата от поклонници, която влизаше в Кулата.

Въпреки че отвън беше метална, отвътре конструкцията бе изградена от здрав камък, с тънка, тясна рампа, която се изкачваше по спирала покрай вътрешните стени. Нямаше нито един прозорец, ала вътре беше ярко осветено от вълшебни кълба, увиснали във въздуха.

— Рампата е стръмна — отбеляза Самуна.

— Аз мога да изтичам чак догоре — заяви Умбо. — Ти не си във форма.

— Изтичай де! — предизвика го Самуна.

— Не — намеси се Риг. — Рампата е тясна и ти трябва само някой поклонник да се издразни и да те бутне.

— Но аз не мога да умра — упорстваше Умбо. — Защото в бъдещето съм жив, щом съм се върнал и съм те предупредил да постъпиш еди-как си.

— Може пък да си възкръснал — възрази Риг.

— Я стига, това е невъзможно!

— Да се върнеш от бъдещето е невъзможно — настоя Самуна. — Казахте, че ще ми обясните.

Всички останали поклонници напред по рампата и зад тях бяха увлечени в свои си разговори. С нормален глас Риг и Умбо му разказаха за своите способности и какво можеха да правят заедно.

— Онзи нож още ли е у теб? — попита Самуна. — Не е изчезнал и нищо му няма, така ли?

— В багажа ми е — отвърна Риг.

— Абе не точно — обади се Умбо.

Риг въздъхна.

— Какво, твоето бъдещо аз се върна назад във времето, за да ти каже да го вземеш и да го сложиш в своя багаж ли?

— Всъщност е в багажа на Самуна — уточни Умбо.

— Значи ти вече си знаел, че някаква бъдеща твоя версия ще ни прави светски визити?

— Той… Аз… ме събуди тази сутрин и ми каза да го направя, а после изчезна, преди да успея да го попитам нещо. Мисля, че моето аз от бъдещето не умее добре това и не съм можел да остана повече от няколко секунди. Както и да е, не ти казах, защото от къде на къде ще ми повярваш, че просто не крада ножа? После ти си получил предупреждението си и то е изглеждало много по-важно от моето. Искам да кажа, това е цяло състояние в скъпоценни камъни, а ти го даде на Самуна.

— А ако ти беше казал, че ти е взел ножа, ти щеше ли да му повярваш, като ти е казал да ми дадеш камъните? — попита Самуна.

— Не — призна си Риг.

— Мисля, че е постъпил правилно — заяви Самуна. — Освен ако не краде, но защо тогава да те кара да дадеш камъните на мен и да слага ножа в моя багаж? Не, мисля, че каквото и да се случи, излиза, че само аз няма да загубя всичко свое.

— Заради какво ли бихме могли да си загубим нещата? — запита се Риг.

— Ако гемията потъне, и Самуна ще си изгуби нещата.

— Ако гемията потъне, всички ще се удавим.

— Аз мога да плувам — възрази Умбо. — Риг също може. Като риба! Ти не можеш ли?

— Аз съм войник. Вечно бях в доспехи и бих отишъл право на дъното. Защо ми е тогава да се уча да плувам?

— Това е полезно умение — изтъкна Умбо. — Особено за хора, които живеят край реката и лодкарите могат да ги изхвърлят в нея.

— Повечето лодкари също не могат да плуват — осведоми ги Самуна.

— Значи наистина са тъпи — заключи Риг.

— Идеята е да си останем в гемията — рече Самуна.

— Вижте! — възкликна Умбо.

Те най-сетне се бяха изкачили над светещите кълбета и сега техният блясък вече не им пречеше да виждат горната половина на Кулата. Виждаха, че камъкът свършва недалеч над тях с широка площадка, опасваща цялата й вътрешност. Тя беше препълнена с поклонници.

— Движение! — подкани ги кисел мъж зад тях и те продължиха. Но няколко погледа нагоре показаха на Риг, че от пръстеновидната площадка се издигат повече от десетина каменни колони и оформят вертикални ребра, които крепят металните стени. Спомни си от наблюденията на Кулата отвън, че някъде от средата металната обшивка се огъваше навътре. И затова не се изненада, че каменните колони се извиват навътре точно по извивката на метала и се събират заедно високо горе в пръстен от метал и камък. Над него металът оформяше прост купол, без никакви каменни подпори.

Това бе чудо на проектирането и конструирането — Бащата го беше научил достатъчно на принципите на архитектурата, за да разпознае техниките, чрез които караш камъка да носи собственото си тегло и това на метала. Хрумна му, че металът трябва да е много, много тънък, иначе камъкът нямаше да издържи тежестта му.

Стигнаха до площадката и се отдалечиха от рампата за изкачване. Началото на рампата за слизане бе на срещуположната страна, а между тях във въздуха висеше огромна топка. Светещите кълба отдолу и няколко отгоре осветяваха цялата й повърхност. Ала сега се виждаше, че те са окачени на жици, спускащи се от пръстена горе, а сигурно имаше и телове, крепящи по-голямото кълбо. Повърхността му бе изрисувана по начин, непонятен за Риг. Не приличаше на картина или нещо подобно, цветовете бяха убити, грозни и не си подхождаха. Имаше яркожълти линии, които разделяха по-големи полета в зелено и кафяво, и те като че блестяха. Но рисунъкът им беше безсмислен. Може би медна пита, изградена от пияни пчели?

— Това е светът — обади се Умбо. — Това там е картина на света.

Сочеше едно място на повърхността на голямото кълбо.

— Виждаш ли? Това, червеното петно, там е Ареса Сесамо. А онова бялото, то е О. Синята линия е река Сташик. Значи Водопаден брод е малко по-ниско долу.

— Значи жълтите линии са стените — заключи Самуна. — Аз съм пазил стените и като че съвпада. Но какво ли е останалото?

— Целият свят.

Риг вече го бе проумял.

— Баща ми ме е учил, че целият свят е кълбо, отвсякъде кръгло, също като това.

— Това е… смахнато — възпротиви се Умбо. — Нали всички ще паднем.

— Не, не, една сила ни дърпа към центъра на света и така ни крепи на повърхността. „Надолу“ всъщност е към центъра.

— Риг… — обади се Самуна. — Никой не знае какво има зад стената. Никой в цялата история на човечеството не е минал през нея, за да види.

— Но през нея се вижда, нали? — попита Риг.

— Не много надалече — отвърна Самуна. — Най-много няколко левги, по ясно време. Недостатъчно, за да опознаеш нещата толкова надалече, както показва тази карта. Ако изобщо е карта.

— Карта е — настоя Умбо. — Хайде, не може да е случайност това, че показва течението на реката, О е бяла точка, а столицата — червена!

— Не може ние да сме първите, които са го разбрали, ако наистина е карта — заяви Риг. — Защо не сме чували нищо за това?

— А, чували сме — поправи го Самуна. — Тоест аз съм чувал. Защо според теб поклонниците казват: „От Кулата на О виждаш целия свят“?

— Аз си мислех, че от върха й се вижда много надалече — сподели Умбо.

— Но казват също и: „Целият свят е в кулата“ — продължи Самуна.

— Мислех, че това са някакви мистични али-бали — рече Риг. — Или пък става въпрос за това колко много поклонници идват тук.

— Странно е да мислиш за света по този начин. Много обезпокоително. Искам да кажа, целият свят — това е земята, опасана от стените, думата означава това! Как може светът да е по-голям от самия свят? Как може някой да знае какво има извън света?

Риг броеше.

— Деветнайсет са… Деветнайсет земи, оградени от жълти линии. И доста земя, неоградена от никоя жълта линия.

— Значи на този глобус са изобразени деветнайсет свята? — попита Самуна. — Това ли казва Кулата на О?

— Нищо чудно, че хората не говорят за това, след като дойдат тук — заключи Умбо. — Всичко това е прекалено налудничаво. Дори и да си мислят така — а бащата на Риг не беше глупак, и лъжец не беше, и щом е казал, че живеем на повърхността на кълбо, значи сигурно е вярно. По някакъв начин. Дори и да мислят, че това е карта на деветнайсет свята върху едно кълбо, кой ще им повярва? Хората ще ги помислят за луди.

— Аз мисля, че ти си луд — скастри го Самуна. — Само дето картата на света — на нашия свят — е доста точна. Военните държат такива карти — на целия свят, обграден от стените, с всички пътища и градове. Но е незаконно някой друг да ги изготвя. И затова се чудя откъде си знаел, че това е карта, Умбо.

— Не знаех, че е незаконно. Нашият учител в училище ни показа карта. По-малка от тази, но на нея беше изобразена реката и Ареса Сесамо край устието й, и големият залив. Той ни каза и че светът е кръгъл, само дето аз си помислих, че има предвид, че опасващата ни стена е кръгла. Кръгла като чиния, не като топка. Въпреки че като се замисля, той каза „кръгъл като топка“, а аз просто не разбирах как е възможно това.

— Сигурно този ден не съм бил на училище — обади се Риг.

— Ти повечето дни не беше. Почти никога не идваше.

— Мой учител беше Баща ми.

— Противозаконно е учител в училище да има такава карта — рече Самуна.

— О, той я беше начертал сам, мисля. На дървена плоча. С тебешир. И… после замина.

— Колко време след като ви показа картата? — попита Самуна.

— Не знам, след това. Само веднъж ни я показа.

Риг слушаше и оглеждаше стените.

— Деветнайсет каменни колони крепят стените. Деветнайсет земи, оградени от стени, и деветнайсет ребра в Кулата. Деветнайсет не е удобно число за математически изчисления. Да разделиш окръжността на Кулата на деветнайсет, това си е щуротия, освен ако не са го направили, за да бъде броят им равен на броя на земите.

— Мислиш ли, че ако това наистина са други земи, те може да са населени от хора? — попита Умбо.

— Във всички тях има червени, бели и сини точки — изтъкна Риг.

— Момчета! — подвикна им Самуна. — Представа си нямате колко противозаконен е този разговор.

— Ти си бил на стената — рече Риг. — Имаше ли хора от другата страна?

— Никой не отива чак до Стената — поясни Самуна. — Колкото повече се приближаваш, толкова повече ти кънти в ушите и получаваш пулсиращо главоболие. Ако се приближиш прекалено, ще откачиш.

— Значи си я виждал само отдалече? — попита Риг.

— Ние пазим предела, защото там обичат да ходят много престъпници, предатели и бунтовници — достатъчно близо, че другите хора да не припарват, но не чак толкова близо, че да полудееш. В известен смисъл това си е достойно наказание за тях — главоболието и шумът. Но нашата задача беше да влизаме в зоната на болката и да ги прогонваме извън нея. За да не продължават да излизат от нея и да тършуват, нападат и вербуват.

— Ако и от другата страна е същото, то дори и там да има хора, те не биха приближили до стената повече от вас — разсъждаваше Риг. — И затова няма да видят никого от нашата страна, както и ние — от тяхната.

Самуна ги придърпа към себе си, здраво обхванал раменете им.

— Много силно говорите. Мисля, че вече знам защо твоят аз от бъдещето се е върнал да ни предупреди.

— Не — възрази Умбо. — Ако са ни арестували за приказки, щях да кажа на себе си и на Риг просто да си мълчим.

— Е, аз ви го казвам — отсече Самуна. — Вашият учител сигурно е дошъл тук, замислил се е над видяното и е запаметил картата, доколкото е могъл. Обзалагам се, че е станало точно така. Защото всеки войник — по-точно всеки сержант и по-висшестоящ офицер — би могъл да разпознае картата, ако дойде от тази страна на сферата. А после може и да я запамети. Но войниците щяха да знаят, че трябва да си затварят устата. И никога, никога да не чертаят непозволени копия.

— Защо не? — попита Умбо.

— Защото… — Риг съпоставяше нещата така, както Баща му го беше учил — … войската не иска някой от враговете й да разполага с точна карта на света.

— Точно така — потвърди Самуна.

— Аз имам въпрос — заяви Умбо.

— Опитай се да го зададеш безопасно — посъветва го Самуна.

— Какво крепи кълбото?

— Не можем да се качим по-високо от това — обясни Самуна. — Няма врати, нито стълбища. Но сигурно са жици, като на светлинните кълба.

— Не — възрази нетърпеливо Умбо, а после зашепна: — Не говоря за тук. Разбира се, че това нещо е окачено на тел. Говоря за истинския свят. Големият свят. Кръглият свят. Той защо не пада?

— „Надолу“ означава към центъра му — обясни Риг.

— Но Слънцето обикаля около него, и пръстенът също, и звездите. Те защо не падат? И те ли са окачени на тел? И ако са окачени, за какво са закрепени?

— За небето — предположи Самуна. — Може би висят от небето.

— Но тогава светът ще се оплете в жици, докато те кръжат около него — заключи Умбо.

— Моят Баща ми обясни всичко — обади се Риг. — Става дума за гравитацията. Слънцето всъщност е огромна звезда и не то обикаля света, а светът се върти около него, и…

— Това са щуротии — прекъсна го Самуна. — А и дори да намериш начин да изкараш, че има нещо смислено във всичко това, тук нито му е времето, нито му е мястото, Риг. Ще имаме много време, докато плаваме надолу по реката към столицата и никой не може да ни чуе. А сега да слизаме долу, всичко видяхме.

Но Риг не можеше да тръгне, не още. Той огледа всички останали осемнайсет свята, обградени от стени, и се опита да си представи градовете. В един от световете те се намираха в синята част, въпреки че синьото трябваше да е океанът и реките, които се вливат в него. Океанът беше по-голям, отколкото бе си го представял, макар сега да разбра, че Бащата му го е обяснил — че в света океанът бил по-голям от сушата. Никога не се беше замислял как той би могъл да знае такова нещо. Бащата знаеше всичко — Риг приемаше това за даденост, но сега се налагаше да се запита как би могъл да знае каква част от света заема океанът, щом през стената не може да се минава? Баща му бе минавал през стената.

Това беше очевидният извод. Друг не можеше да има. Баща му или някой друг трябва да е видял целия свят, инак тази карта не би могла да съществува, а Баща му — да има всички тези знания. Това означаваше, че съществува проход през Стената.

До днес Риг никога не се бе тревожил за Стената. Знаеше, че тя съществува, всички знаеха, че тя съществува — е, и какво? Тя беше краят на света. За това дори не се замисляш. Но сега, в този момент, когато знаеше, че всяка стена опасва цял един свят, голям колкото този, но съвсем различен по подредбата на сушата и водата, на планините, реките и градовете, Риг разбра, че няма да има мира, докато не открие как може да проникне поне в един от другите светове и да види кой живее там и какво представляват те. Защото между тях имаше само невидима стена, която те побърква, ако се приближиш твърде много, но стена, през която би могъл да минеш и да стигнеш оттатък.

Най-накрая той се поддаде на подбутванията на Самуна и те поеха надолу по другата рампа.

— Ще отида при Стената — рече тихо Риг.

— Не, няма — сряза го Самуна. — Освен ако не си престъпник или бунтовник и тогава на някого като мен ще му възложат да те догони и да те убие.

— Ще отида там да разгледам дирите — упорстваше Риг.

Това ги накара да се замислят.

— Ако някой някога е минавал през тази стена, аз ще мога да видя това — продължи Риг. — Ще мога да видя къде. И ако и ти си с мен, Умбо, ще мога да се върна назад и да го попитам как ще го осъществи. Как се прави. Точно преди да я премине, ще го попитам.

— Освен ако не е бил някой като баща ти — рече Умбо.

— Какво искаш да кажеш?

— Дирята на баща ти… Ти не можеш да я видиш.

Първата мисъл, хрумнала на Риг, изскочи от устата му:

— Откъде знаеш?

— Ти ми каза — отвърна Умбо.

— Така ли?

— Че откъде другаде да знам?

Риг не помнеше да му е казвал, но сигурно беше така.

— Вярно е, ако Баща ми я е преминавал, аз не бих го разбрал.

— Или някой друг като баща ти.

— Няма други като Баща ми — заяви Риг.

— Няма такива, за които знаеш — поправи го Умбо. — Защото ако е имало други като баща ти, ти не би могъл да виждаш и техните дири и затова не можеш да знаеш за тях.

— Това е доста важна пробойна в твоята дарба, Риг — заяви Самуна. — То е все едно да кажеш: „Имаме шпионска мрежа, която вижда всичките ни врагове… освен онези, които не можем да видим“. Колко дълбоко си мислиш, че ще спи този сержант нощем?

— Може да е имало стотици като баща ти — продължи Умбо.

— Баща ми не беше невидим — възрази Риг. — Ако някога е имало и друг, който не оставя диря, аз щях да го знам.

— Но ти не си виждал твърде много хора — припомни му Умбо. — Ти само обикаляше из горите и после слизаше във Водопаден брод. В колко други села си ходил изобщо?

— В няколко малки селца над Високата скала — отвърна Риг.

— Никого не си виждал — отсече Умбо. — Това значи, че е възможно да има стотици като баща ти, а ти не би могъл да го знаеш.

— Моят Баща щеше да ми каже — настоя Риг.

— Освен ако не си е мислил, че не е добре да го знаеш — заяви Умбо.

И Риг трябваше да признае, че това беше самата истина.

Най-сетне те стигнаха долу и излязоха през портата на Кулата на яркото следобедно слънце. Поне един час се бяха изкачвали нагоре, почти толкова им бе отнело и слизането и въпреки всичко, което си бяха казали и огледали в Кулата, не бяха прекарали вътре чак толкова много време.

— Проверяват хората — посочи Риг.

Забеляза го само защото видя сливащите се дири на много стражи, които се отделяха от общия поток на влизащите и излизащи от Кулата поклонници. Приближаваха се към място, където хората се тълпяха. И усети как ужасът от предупреждението на Умбо от бъдещето изплува на повърхността.

— Търсят някого — рече той.

— Затова проверяват всички — додаде Самуна.

— Отдели се от нас — нареди му Риг.

— Не — отказа Самуна.

— Има прекалено много стражи, не можеш да ги пребориш. Ти трябва да останеш на свобода. Затова Умбо ни е предупредил да дадем всичко на теб, не разбираш ли? Отдели се от нас. Изостани, не прави резки движения в погрешна посока.

— Знам как се прави. Благодаря, момче — отвърна Самуна, ускори леко крачка и се запромъква напред в тълпата. Докато вървеше, свали горната си дреха и я метна на ръката си, като подпъхна под нея и шапката си. Риг остана доволен, като разбра, че инстинктът му е подсказал същото, което и знанията — на войника.

Но след малко Самуна се промъкна обратно при тях.

— Това е Бъчваря, банкерът — съобщи той. — Той ще ме познае по лице.

— Бъчваря? — учуди се Риг.

— С него има двама офицери от Народната армия, карат го да проверява всеки преминаващ. Единият от офицерите е много високопоставен, сигурен съм, че е генерал.

— Мислех, че в Народната армия няма чинове — рече Умбо.

— Нямат знаци за чиновете — уточни пренебрежително Самуна. — Но генералът си е генерал. Виж, Риг, ако Бъчваря не оглеждаше всяко лице поотделно, щеше да ме види — аз бях на видно място.

— Може би търси някого другиго — предположи Умбо.

Но Риг знаеше, че по някаква причина, под някакъв предлог Бъчваря ги е предал.

— Върни се в Кулата на О и изчакай няколко часа.

— Бъчваря просто ще им каже да ме потърсят вътре — възрази Самуна.

— Не — рече Риг. — Ще им кажем, че си ни зарязал преди часове, защото си бил уморен и не си искал да се изкачваш. Парите у теб ли са?

— Повечето. Но те все пак ще претърсят багажа ми — отвърна Самуна.

— Ще се опитам да ги накарам да пуснат и Умбо — рече Риг. — Бъчваря иска мен.

— Откъде знаеш?

— Защото аз съм притежателят на парите — обясни Риг. — Трябваше да се досетя, че е прекалено хубаво, за да бъде истина.

Умбо се обади със зачервено лице:

— Самун, аз не сложих ножа в твоя багаж.

— Защо? — попита Риг.

— Къде си го сложил? — попита Самуна.

— Зад едно буре с осолено месо в трюма на гемията — отвърна Умбо.

— Сетих се — отвърна Самуна, а после изостана в тълпата, направи се, че търси нещо и тръгна срещу течението на потока, уж за да го намери.

— Защо излъга за ножа? — попита Риг, щом двамата с Умбо продължиха напред към стражевия пост.

— Казах ти, че съм го сложил в торбите на Самуна, за да не си помислиш, че съм се опитал да го открадна.

— Умбо… — възкликна Риг. — Ти не знаеш ли, че бих ти поверил живота си?

Умбо се умълча.

Риг се опитваше да пропуска други хора към Бъчваря, искаше да даде на Самуна достатъчно време да се върне в Кулата.

— Баща ми винаги ме е обвинявал в най-лошото — рече най-сетне Умбо. — Каквото и да беше то, той вечно разправяше, че съм смятал да го извърша. Просто съм… свикнал.

— Ние сме приятели, Умбо — каза Риг. — А сега се престори на тъп и объркан.

— Няма да е преструвка — рече Умбо.

— Ще се опитам да те измъкна от тази каша.

И тогава хората отпред избързаха и Риг се оказа лице в лице с Бъчваря.

— Това е той — рече Бъчваря. — Това е момчето, което твърди, че е принц.

Глава 9

Умбо

— Ако сме затворени в един и същ кораб, Рам, и повтаряме същото пътуване, като се връщаме назад във времето, тогава защо корабните компютри показват, че сме извършили скока успешно? — попита заменимият.

— По какви критерии се определя дали скокът е успешен? — попита Рам на свой ред.

— Наблюденията върху разположението на далечните звезди, съотнесени с това как трябва да изглеждат близо до звездната система, която е наша цел.

— Можеш ли да покажеш изображение как изглеждат звездите в момента, когато компютрите са решили, че скокът е успешен?

Само след миг във въздуха над конзолата на Рам се появи холограма на звезден участък.

— Доколкото разбирам, разположението на звездите около сегашната ни позиция не е такова.

— Правилно — потвърди заменимият.

— Колко време звездите изглеждаха по записания тук начин?

— Сканирането бе повторено три наносекунди по-късно и разположението на звездите беше точно такова, каквото беше непосредствено преди скока.

— Значи сме извършили скока, а после сме се върнали обратно — заключи Рам.

— Така изглежда.

— И сме сигурни, че това не е просто засечка? Че компютрите не са „уловили“ онова, което е било предвидено да уловят?

— Не, защото звездното поле около целта не съвпадаше напълно с предвиждането.

— Покажи ми разликата — настоя Рам.

Звездното изображение на неговия холоекран се промени и показа жълти и зелени точки вместо бели.

— Най-близките звезди проявяват най-голяма разлика, а най-далечните — най-малка — установи Рам.

— Не винаги.

Заменимият посочи няколко изключения.

— Това се очаква, защото нашите наблюдения над вселената се основават на остарели данни — светлина, която е трябвало да пропътува деветдесет светлинни години, за да стигне Земята.

— Астрономите не са ли взели това под внимание?

— Взели са го — потвърди заменимият, — но отчасти боравеха с догадки.

— Хайде да играем на една игра — предложи Рам. — Ами ако разликата между предвиждането и онова, което е било наблюдавано в този интервал, по-малък от три наносекунди, може да се обясни не с грешка на астрономите, а с хода на времето? Има ли някакъв момент в бъдещето или в миналото, когато звездите биха имали това разположение относно звездната система, която е наша цел?

Една секунда. Две секунди.

— Преди единайсет хиляди години приблизително — отговори заменимият.

— И затова, когато сме осъществили скока през засичаща, квантувана гънка във време-пространството, гънката ни е преместила не само в пространството, а и назад във времето.

— Това е едно от обясненията — съгласи се заменимият.

— И затова сме били запратени в предишната ни позиция във време-пространството, само че вървейки назад.

— Така би изглеждало — отвърна заменимият.

— Това би трябвало да изразходи огромна енергия — рече Рам. — Да бъдем преместени единайсет хиляди години назад в историята, а после да отскочим обратно в съвремието, като се обърне ходът на времето.

— Би могло, ако разбирахме как точно се получава това.

— Моля те, нареди на компютрите да изчислят кои физични закони биха обяснили напълно еднакъв разход на енергия за две операции — преминаване през гънката към миналото и връщането обратно, но с обръщане на посоката.

Умбо се мъчеше да не гледа Бъчваря сърдито. Тъп и объркан — ето как трябваше да изглежда. И затова заоглежда офицерите. Самуна беше прав — лицето на този с по-измачканата униформа беше напълно безизразно, но имаше нещо в стойката му, в килнатата настрани глава, което предполагаше, че той очаква да го забелязват и да му се подчиняват.

Умбо очакваше Риг да заговори Бъчваря, да го предизвика, да спори. Но и Риг мълчеше също като него. И когато го погледна крадешком, видя, че той гледа генерала право в очите — не дръзко, но непоколебимо като птица.

— Ти си мислеше, че аз ще се подведа по преструвките ти, а, момче! — възкликна Бъчваря. — По всичкото ти перчене и пози! Но в мига, когато видях подписа ти на листа, разбрах, че си измамник и крадец.

Умбо искаше да му отговори, да му каже: „Ти ни даде много пари за човек, който знае, че сме измамници и крадци!“. Искаше му се да каже, че Риг изобщо не е знаел името си, докато не го е видял написано на листа. Ала си замълча, също като Риг.

— Е, аз уведомих властите в Ареса Сесамо как едно момче твърди, че е мъртвият принц и древният скъпоценен камък е у него…

— Това, което е нужно да се обсъди тук, е по-скоро наша работа — намеси се другият офицер, не генералът. — Вие казахте, че е имало и мъж.

— Едър мъжага, съдържател на крайпътен хан, наричат го Самуна — обясни Бъчваря.

— Ами това, другото момче?

— Държат си го за домашен любимец, представа си нямам в какво го бива, той е най-невежият привик от всичките.

Умбо не можа да се сдържи — лицето му се наля с червенина.

Офицерът се изкиска.

— На него това не му харесва.

— Казах, че е невеж, а не че е глух — рече Бъчваря.

— Забелязвам, че нищо не отричате — обърна се офицерът към Риг. Риг се обърна и впи в него продължителен поглед, а после отново се втренчи в генерала. Мощен смях напираше в гърлото на Умбо. С този най-обикновен поглед Риг бе успял да каже на офицера, че е червей, който е недостоен да говори с него. Ала при това изражението му изобщо не се промени. Умбо импулсивно започна да плете мрежата си от ускорено време около Риг.

Риг се обърна и му нареди:

— Не.

Умбо спря.

— Какво „не“? — попита офицерът.

Риг мълчеше.

Офицерът се обърна към Умбо:

— Какво ти каза той да не правиш?

Умбо вдигна рамене.

Офицерът го хвана за рамото и го стисна болезнено, сякаш възнамеряваше да пробие там дупка с палеца си.

— Какво ти каза да не правиш, момче?

— Той се гласеше да бяга — обади се Риг.

— Я, ти си можел да му четеш мислите? — възкликна офицерът.

Един от стражите на Кулата се приближи до тях предпазливо.

— Щом сте ги намерили, можем ли да пуснем хората да си тръгват?

Офицерът се обърна към него и му се сопна:

— Не ни закачай!

Генералът се обърна към стража, пренебрегвайки собствения си подчинен от Народната армия.

— Вече няма причини да ги задържаме. Благодаря ви за помощта.

Офицерът не показа с нищо, че генералът току-що е влязъл в противоречие с него.

Стражът се поклони ниско.

— Благодаря ви, ваше превъзходителство.

— В Народната армия няма „превъзходителства“! — сряза го офицерът.

— Тъжно е, но е истина — потвърди генералът. — Стража, ако не възразявате, бихте ли пратили един-двама души в Кулата, за да потърсят висок мъж, който прилича на бивш войник? Видях го с тези двамата и щом забеляза господин Бъчваря, той се върна в Кулата, като се престори, че търси нещо.

Умбо се впечатли. Може би генералите ставаха генерали, защото бяха умни или поне наблюдателни.

Освен това генералът като че се държеше, въртеше глава и говореше точно като Риг. Когато Риг каза на Умбо „Не“, той го бе произнесъл със същата спокойна властност, с която генералът говореше на стража. Това беше глас, който очакваше да му се подчинят — ала в него нямаше гняв, нямаше никакви чувства и затова той не предизвикваше негодувание. Когато Риг проговори, Умбо просто се бе подчинил, без и през ум да му мине да спори, да се съмнява и дори да се колебае. Как Риг се беше научил на това? Никога не беше служил в армията и през живота си дори не беше виждал друг войник освен Самуна, ако той се брои. Колко хубаво е било, сигурно, да те възпитава Човека скитник! А какво ли бе замислял за Риг неговият баща? Не само скъпоценните камъни, не само царственото име, което очевидно принадлежеше на човек, за когото се предполагаше, че е мъртъв, но и това властно държание, всичките му знания за финансите, умението да се пазари с възрастни… Бащата на Риг трябва да го е научил на всичко това.

Дали бе предвидил този момент? Дали той беше един от героите, притежаващи умението да отгатват бъдещето? Умбо никога не бе чувал за герой с подобни умения, но не би ли било това страшен дар от някой бог? Умбо и Риг умееха да виждат само миналото и това беше рядка дарба, а и много трудно. „Трябва да се науча как да го правя сам“.

— Аз ще отведа с мен момчетата до гемията им — рече генералът. — Там ще изчакаме, докато вие се погрижите да хванете мъжа, наричан Самуна.

— Това е името му — обади се Умбо.

Генералът го изгледа втренчено.

— Това не е прякор или нещо подобно — поясни Умбо. — В родното му село именуват хората така. Жена му се казва Подмокрената.

Умбо нямаше представа защо бе усетил нужда да се обади, но напорът беше неустоим. В ъгълчетата на устата на генерала заигра почти незабележима усмивка.

— Но разбира се! — рече генералът. — Уасам, името на мъжа е Самуна и няма нужда да настояваме за друго, което звучи по-истински. И моля, доведете ми го неразпитан.

С тези думи генералът протегна ръце на Умбо и Риг. Без нужда от обяснения всеки от тях го хвана за ръка и той ги поведе обратно към града. Не стискаше ръцете им, но когато на Умбо му хрумна — само му хрумна! — да побегне, той усети как хватката на генерала се стяга.

„Тоя да не ми чува мислите? Не — помисли си Умбо. — Сигурно съм се напрегнал съвсем мъничко, когато мисълта за бягство ми мина през ума. Или може би е забелязал, че се загледах към онзи тръстиков гъсталак“.

Междувременно Бъчваря вървеше по петите им.

— Момчето ще ви излъже! — подвикна той. — Всичко при него е само лъжа и поза!

— И все пак — отвърна меко генералът — днес не ми е казал нито една лъжа.

— Това е, защото нищо не е казал! Забелязвате, че той не отрича нищо от казаното от мен!

— Господин Бъчвар — обясни генералът внимателно. — Той не ви смята за достоен да ви забележи, това е всичко.

— Да! — кресна Бъчваря. — Ето за тази наглост говорех!

— Точно тази наглост, която бихме могли да очакваме, ако той наистина е от кралския род — потвърди генералът.

— О, да, убеден съм, че знаете колко е невъзможно това!

— Не бихте ли запълнили по-добре времето си, господин Бъчвар, ако останете, за да разпознаете мъжа, наричан… Не, мъжът на име Самуна?

Отново в тона му имаше лека заповедническа нотка. Бъчваря се обърна и пъргаво се запъти обратно към Кулата, като мърмореше:

— Разбира се, трябваше и сам да се досетя!

А после гласът му утихна.

Щом Бъчваря си тръгна, държанието на генерала се промени.

— Е, мои млади приятели, хареса ли ви се град О?

— Много е голям — отвърна Риг.

Генералът се изкиска.

— Вие сте от горното течение на реката, разбира се, и този несъмнено е първият истински град, в който сте попаднали. Ала ви уверявам, че в пределите на Народната република има четиринайсет града, по-големи от О. Не, колкото и голям да е О, той държи да привлича вниманието на мъдреците главно с древната си възраст. Артефакти от отминали времена, чиято мъдрост ние все още не сме постигнали, а може би и никога няма да постигнем.

Риг кимна.

— Говорите за глобуса, изобразяващ света, вътре в Кулата?

Генералът продължи да върви мълчаливо и на Умбо му хрумна, че той може би така и не е знаел, че това нещо е карта на света и вътре, и извън Стената.

— Цялата кула е едно чудо — обади се най-сетне генералът. — Каменните ребра вътре в нея изглеждат като носещи, но не са.

— Те не крепят ли стените и купола?

— Каменните колони изобщо не се допират до стените. Те крепят лампите и глобуса, но някога, преди три хиляди години, е станало земетресение и три от колоните са се срутили вътре в Кулата. Великият хронист на онези времена, Алагача — не можем да произнесем по-добре името му на нашия език — описва, че докато са ги възстановявали, открили, че няма как да ги свържат със стените. Сякаш Кулата е съществувала там, преди да се досетят да изградят каменните рампи и колони, лампите и глобуса.

Риг не изглеждаше впечатлен.

— Какво общо има това с древната възраст на града?

— Нищо общо няма. Само легендата твърди, че Кулата е съществувала тук и преди град О. Нищо друго.

— Значи Кулата е много стара — рече Риг, а Умбо си помисли: „Как може да ни арестувате, а после да ни говорите, все едно сме деца в училище?“.

Но Риг беше казал, че с баща му са живели така — вървели са и са обсъждали разни неща. И може би това му се струваше естествено. Може би генералът вече му беше нещо като баща.

„Е, и на мен ми е баща — помисли си Умбо. — Разликата е, че за мен бащата е този, който наказва, неразумен и неудържим, а не някой, с когото да си бъбря за история“.

— Във всички други градове, когато някой копае изкоп за основите на нова постройка, работниците вадят камъни и кости — стари стени, стари подове, стари гробища. Всичко е построено върху основите на нещо друго. Където и да отидем из областите, наводнявани от Сташик, и навсякъде край морския бряг, някой вече е живял там, древни постройки се трупат пласт върху пласт. Но в О това нещо го няма.

— Само не ми казвайте, че сградите на пристанището са хилядагодишни! — присмя се Риг. — Хилядагодишните греди досега да са изгнили толкова близо до реката!

— О, не, не, говоря за дървените постройки. Да, тях ги строят и ги заменят. Но каменните сгради и голямата стена, те са построени в самото начало. Горе-долу на всеки хиляда години големите сгради дотолкова се разрушават, че трябва да ги строят наново. И щом започнат да ги изграждат, откриват, че под основите няма нищо. Когато са построили първоначално стените на града и големите бели сгради, те са били издигнати върху девствена земя. Тук, в О, ние чувстваме всичките единайсет хиляди години история.

А после изведнъж стисна малко по-силно ръката на Умбо, той погледна нагоре и видя, че генералът го гледа втренчено, ала с лека усмивка. Подигравателна? Състрадателна?

— Вашият приятел, господин Риг, като че не се интересува от история.

— Той е една година по-възрастен от мен.

Умбо зачака генералът да подхвърли някоя забележка за ръста му. Вместо това мъжът каза:

— Единайсет хиляди години история — това е всичко, което имаме. Ако бъдем точни, 11 191 години плюс единайсет. Казват, че в основата на Кулата на О имало камък, върху който, като го извадиш от мястото му по време на ремонт, се чете надпис: „Този камък е положен в година 11 099“. Разбира се, на този език могат да четат само учените, но така разправят.

— Значи светът е бил само на 92 години, когато са иззидани камъните в Кулата? — попита Риг.

Генералът отново се умълча.

— Така изглежда. Най-старата сграда в света.

— Разводачите изпускат, като не го казват на хората — смънка Умбо.

— Убеден съм, че биха го казали, ако го знаеха. Но малцина ги е толкова грижа за древното минало, че да се ровят из стари хроники, да учат древни езици, а после да пишат нови книги за старините, и само малцина от нас си правят труда да ги четат. Не, единствената история, която е важна в днешно време, е колко чудесно си живеем, откакто Народната революция свали кралското семейство, и колко хищно и жестоко е било то, докато е управлявало света, ограден от стените.

— И колко сме щастливи всички, че са го свалили от власт — допълни Риг. Генералът се спря.

— Опитвам се да преценя дали тонът ти беше жлъчен.

Единственият отговор на Риг беше да повтори твърдението си с досущ същата интонация — което ще рече, с никаква различима интонация:

— И колко сме щастливи всички, че са ги свалили от власт.

Генералът се изкиска.

— Сега разбирам какво искаше да каже за теб онова магаре, банкерът. В името на Неподвижната звезда, момчето ми, ти сякаш си птиче, което пее една и съща песен отново и отново, без никакви изменения.

— Аз не знам нищо за кралското семейство, господине — рече Риг. — Иначе може би щях да разбера, че има нещо нередно в името, което баща ми в завещанието си е посочил като мое.

— Стигнахме — съобщи генералът.

Умбо се огледа — не изглеждаше да се намират на някакво конкретно място.

— Не буквално, мой млади приятелю — обясни му генералът. — Исках да кажа, че това е същината на въпроса. Затова ме изпратиха да арестувам господин Риг и да го отведа обратно в Ареса Сесамо. Да, камъкът е бил у него и когато онзи глупак се опита да го обърне в пари в брой, той успя само да разтревожи Народния революционен съвет. Наистина ли си е въобразявал, че царствен артефакт може да се продаде, без да привлече вниманието на могъщи хора? А вие така ли си мислехте?

— Да, господине — отвърна Риг. — Така беше. На мен ми изглеждаше, че този камък вероятно е изключително ценен. Не очаквах Бъчваря да откликне така въодушевено, разпознавайки го като древна скъпоценност. Нито пък да получа сумите, за които той незабавно заговори. Баща ми бе оставил камъка на грижите на своя приятелка, за да ми го даде, след като умре. А после умря. Приятелката ми го даде и ето ни тук.

— Стига, господин Риг, очаквате ли да повярвам, че сте били достатъчно образован и толкова да разбирате от финансово и договорно право, че да изиграете умен търговец като банкера Бъчваря, ала не сте знаели името „Риг Сесамекеш“?

— Моето име е Риг — отвърна Риг. — Баща ми никога не е споменавал фамилно име. И затова разпознах кръщелното име, не родовото.

Генералът се ухили.

— И тъй като владееш желязно гласовите си интонации, жестовете и израженията си, откъде мога да знам дали лъжеш, или казваш истината? Но ако е лъжа, това е глупава лъжа, защото всички знаят името Риг Сесамекеш.

— Аз никога не съм го знаел — обади се Умбо, — а пък съм ходил на училище много повече от Риг. Никой не говори за кралското семейство. Да се интересуваш от тях е противозаконно.

— Брей, брей — рече генералът. — Нямах представа… че този закон някой го спазва, поне по горното течение на реката. В града — и като казвам „града“, нямам предвид О… В града името и историята са толкова известни, а законът срещу говоренето за кралското семейство — дотолкова пренебрегван, та не ми беше хрумвало, че в затънтените краища хората може все още да избягват да произнасят забранените имена. Яли ли сте?

На Умбо му трябваше малко време, докато разбере, че са сменили темата.

— В момента не съм прегладнял — отвърна Риг. — Въпреки че Умбо винаги е гладен. Но вие, господине, по-добре знаете кога отново би ни се удала възможност да се нахраним. Ако ни предлагате храна сега, аз с радост ще приема и ще се постарая да се отнеса подобаващо.

— Предлагаш да платиш ли? — попита генералът.

— Не зная, господине, дали имам някакъв достъп до моите средства. По казаното от Бъчваря предполагам, че всичко е под запор.

— Действително е — отвърна генералът. — Но според Народния закон ти все още не си признат за виновен и затова парите са си твои, макар и да не можеш да ги използваш свободно. Аз обаче имам пълен достъп до твоите средства, стига да получа съгласието ти.

— Тогава имате съгласието ми за пълната стойност на един много хубав обяд.

— Много бърз обяд искаше да кажеш, мисля.

— „Бърз“ зависи от това как ще постъпим ние с храната, господине. „Много хубав“ зависи от това как ще постъпят с нея готвачите.

— Вие сте тук от няколко седмици. Има ли някъде по остатъка от пътя ни храна, заради която си заслужава да се отбием?

— Ако ми кажете къде отиваме, ще избера гостилница, която ни е на път — отвърна Риг.

— При гемията, разбира се. Онази, която вече сте наели, за да ви откара до Ареса Сесамо. Мисля, че ме чу, като го казах. След като вече сте я платили, Народната република ще спести пари, като те закара с нея.

— Аз стигнах до извода, че сме се упътили към нашата лодка, но всъщност вие казахте само, че там трябва да доведат спътника ни, ако случайно го намерят.

— Да се изясним още сега, господин Риг. Вие Риг Сесамекеш ли сте?

— Това име означава нещо за вас. Говорите за история, която всички знаят в Ареса Сесамо. Но аз не я знам и затова не мога да кажа дали съм това лице. Но не ми се струва вероятно. Научих името чак след като Баща ми умря. Дали това е била някаква негова шега? Номер, чрез който да уреди моята среща с вас? Той беше загадъчен човек и аз не мога да разгадая какво е имал предвид. Знам само, че трябваше да покажа неговото писмо на Бъчваря, за да докажа, че имам права над средствата и имуществото на Баща си. Не изглеждаше, че Бъчваря е разпознал името, той разпозна камъка. И затова до вашето пристигане днес изобщо не се бях замислял за това име. Баща ми никога не ме е наричал така.

Генералът пак се захили.

— О, ти си играч, играч си. Не потвърждавай, не отричай! Съдейки по онова, което признаваш, може да си просто невинен минувач.

— Казвам ви простата истина — отвърна Риг. — Ако онова, което казвам, представлява ход в игра, то тогава играчът е Баща ми, господине, а не аз. Аз съм също толкова заинтригуван да науча заключенията от написаното от него в онова писмо. Той явно е решил да продължи образованието ми от гроба.

— Баща ти… — рече генералът. — Ако той наистина ти е баща, то тогава не е възможно ти да си Риг Сесамекеш.

— Обстоятелствата около собственото ми раждане не са ми известни. Другите от Водопаден брод разправят, че Баща ми заминал за дълго и се върнал с бебе. Нищо не обяснил, а и никой не смеел да го пита. Той беше загадъчен човек и хората не му се бъркаха в работите.

— Всички си мислят, че Риг е копеле, което Човека скитник е направил на някоя жена — обади се отзивчиво Умбо. — И Човека скитник го е донесъл във Водопаден брод да го отгледа.

— Господин Риг, не възразявате ли, че вашият приятел ви нарича копеле? — попита генералът.

— Той обясни, че аз съм копеле според клюката във Водопаден брод, а не че той ме мисли за такова. Но и да съм, какво? Моят баща ме е признал.

— Ала ако сте Риг Сесамекеш, то той не е ваш баща.

— Някой ден трябва да ми разкажете тази история.

Генералът отново огледа лицето на Риг, търсейки намеци за сарказъм. Умбо би могъл да му каже, че няма смисъл. Ако Риг не искаше да покаже нещо, никога не го показваше. Дори и върху скалата в онзи ужасен ден, когато Киокай висеше, а приятелят му се опитваше да го спаси, нищичко не личеше по лицето му — нито загриженост, нито дори заинтересуваност. Не че не можеше да проявява чувства — но защо да ги проявява, като не знае, че го гледат? Проявите на чувства бяха само едно от многото неща, които отделяха останалия свят от него. Когато и двамата бяха малки, беше различно. Риг тогава си беше съвсем нормален, просто хлапе, което се сърдеше, плачеше, смееше се и вряскаше като всяко друго дете. Но след всяко съвместно пътуване с баща си той ставаше все по-сдържан и все по-затворен. И по-студен, освен когато не решеше да се отпусне. Затова Умбо толкова лесно повярва, че е убил брат му горе на скалата. Лице на чужд човек. Напоследък това бе единственото изражение на Риг.

Стигнаха едно място, което Умбо бе намерил по време на скитанията си из града през изминалите седмици. Той беше завел там Самуна; кръчмарят каза, че ставало, доведоха и Риг. Умбо усети как в него се надига гордост от това, че Риг избра да ги почерпи точно там с последния им обяд в О. Или поне, доколкото разбираше Умбо, с последния им обяд като смъртни човеци.

Риг се подписа за обяда както винаги — прилагайки щедър бакшиш. Написа името на банката и странноприемницата, в която нощуваха до тази сутрин. Съдържателят ги позна, поклони се и благодари. С нищо не издаде мълвата за ареста на Риг от Народната армия да се е разнесла чак дотук. „Какво ли иска този генерал? — замисли се Умбо. — Толкова е любезен с нас. Малко е скучен, като почне да се разпростира по темата за историята, но не съм чувал властите да се отнасят толкова добре към пленници“. Поръчаха храната — тя се състоеше от сирене, варени яйца и зеленчуци между две половинки на питка хляб. Умбо мигом захапа своята — умираше от глад, и генералът го загледа така, като че искаше да разбере как се прави. „Може би никога не е ял добра улична храна — помисли си Умбо. — Може в столицата да нямат чак толкова хубава… или може би чак толкова просташка и долнопробна. Е, дори той да си мисли, че това е ядене за привици, храната си е много хубава и хич няма да ме е срам от нея“.

И само след малко генералът вече нагъваше своята питка също толкова лакомо като Умбо и Риг, а по брадичката му също се стичаше доматен сок.

Ръцете на генерала бяха заети, но Умбо вече бе разбрал, че няма да постигне нищо, ако избяга. Само дето пак щяха да го намерят и несъмнено след бягство нямаше вече да се държат с него така. Беше чувал за бой с камшик, беше чувал и за пранги на краката. Не искаше и двете. Когато стигнаха на пристанището, тъкмо дояждаха храната си, а после се запромъкваха между пътници, лодкари, докери и зяпачи. Не че беше трудно. Униформата на генерала въздействаше точно както се очакваше — предупреждаваше всички да им направят път. Никой не го поглеждаше в очите — всички се шмугваха насам-натам, никой не се изпречваше на пътя му, макар че бяха доволни, ако успееха да блъснат Риг и Умбо. В края на краищата, те бяха просто богато облечени момчета и заслужаваха онези, които презираха явното им привилегировано положение да ги поблъскат.

На Умбо му се искаше да им кресне: „Преди няколко седмици бях по-беден от всички вас!“. Но каква ли полза щеше да има? Той нито искаше минувачите на пристанището да го обичат, нито пък имаше нужда от това.

Шестима войници пазеха гемията. Или по-скоро двама пазеха мостчето, още двама стояха край дюкяните много по-далече, но все пак можеха да чуят, ако ги извикат, а последните двама, на самата лодка, спокойно оглеждаха тълпите.

— Както виждате, вещите ви са натоварени на гемията — посочи генералът.

— Всъщност виждам само, че те не са там, където ги оставихме — рече Риг.

Генералът въздъхна — дали от раздразнение или от развеселеност? А после каза:

— Предполагам, че като се качите на борда, ще видите, че вещите ви са натоварени.

— А сега е нашият ред да се натоварим.

Генералът се обърна към младия сержант начело на войниците. Умбо забеляза, че той имаше отличителен знак — само генералът и другите офицери в Кулата нямаха никакви знаци по дрехите. Това го накара да се усмихне: Народната армия няма отличителни знаци за висшите си офицери, но за по-нисшите чинове има. И затова липсата на отличителни знаци беше най-висшият отличителен знак. Също както таткото на Умбо винаги казваше: Народната революция беше само смяна на униформите, ала все същите хора управляваха всичко.

— Тези момчета имат достъп до цялата гемия, но не бива да им се позволява да слизат от нея. Този — генералът посочи Риг — е ужасяващ хулиган. Наложи се да изпратят човек с моя ранг да го арестува. Моля ви, не обръщайте внимание на петната от доматен сок по скъпата му туника. Той е от горното течение на реката, там още не са открили салфетките.

Сержантът се разсмя, но на Умбо му се прииска да подхвърли някоя остра дума. Ала докато си поемаше дъх, за да заговори, Риг докосна опакото на дланта му и значението на жеста бе съвсем ясно: търпение. Чакай. Весело беше да тичат нагоре-надолу по трапа, когато го спускаха в разни крайречни градове. Но тогава Умбо беше свободен. А сега му беше забранено да напуска борда и изкачването по трапа към него като че намекваше за бесилка.

Щом се увериха, че торбите и куфарите им са наредени, където им е мястото, генералът отново се появи и каза:

— Господин Риг, капитанът на гемията бе така любезен да ми позволи да използвам неговата каюта. Ще прощавате, но може ли да започнем разпита ви сега?

В думата „разпит“ се прокрадваше усмивка — несъмнено за да разсее страха с намека, че всъщност това не е истински разпит. Ала тъкмо тази дума бе избрал генералът и надали беше случайно. Нямаше значение колко любезен му се искаше да се покаже — все така беше в негова власт да ги подложи на мъчения или на каквото му хрумне и споменът за потвърждението му, че не може да бъдат смятани за виновни, докато съдът не се произнесе за Риг, никак не вдъхваше увереност на Умбо.

Когато Риг тръгна заедно с генерала към капитанската каюта, Умбо също тръгна с него, защото и през ум не му мина да постъпи другояче. Но генералът веднага го забеляза и му махна с ръка да не ги придружава. Очевидно разпитът щеше да е насаме, макар Умбо да не се съмняваше, че и неговият ред ще дойде.

Нямаше как да остане до вратата с надеждата да подочуе нещо от разговора им, затова отиде в камбуза, ала готвачът му нареди да се маха.

— Аз само исках да помогна — оправда се Умбо.

— Ти пък какво разбираш от готвене?

— Всички във Водопаден брод могат да готвят — обясни Умбо. — Само некадърниците гладуват, като си нямат жена да им сготви.

— Това някаква пословица ли е? — попита готвачът.

— Да, господине — отвърна Умбо.

— Тогава идваш от място, пълно със страшни глупаци — заяви готвачът.

— Благодаря ви, господине — отвърна Умбо. — Това значи ли, че мога да помагам?

— Ако счупиш и една чиния, ще те фрасна по тиквата, ще ти спукам черепа и ще се моля той да се отвори като твърдо сварено яйце.

— Дано не се разчуе, че като нищо бихте сервирали кълцано момче в яхнията наред с овнешкото и свинското.

— И да се разчуе, все тая — заяви готвачът. — Всички на това корито или ядат каквото им давам, или си пробват късмета да уловят нещо, дето става за ядене, в тая забравена от всички герои река.

След малко готвачът вече го юркаше насам-натам, а Умбо отново се чувстваше у дома си. Не му костваше никакво усилие, нито дори се наложи да се отклонява, за да надникне там, където беше оставил ножа, и да се увери, че още си е на мястото. Но нямаше да го вземе сега. Още не знаеше дори дали Народната армия знае за старинния нож. Този генерал като че бе обсебен от старите неща и беше по-добре да не знае за единственото нещо, което Риг наистина беше откраднал.

Най-сетне готвачът го хвана да бели ряпа, за да направят пюре за закуска на другия ден. Работата беше бавна, ала не изискваше мислене, стига да внимаваш да не добавиш и своя пръст в сместа.

Докато режеше и кълцаше, Умбо си мислеше за онова, което знаеше, че ще му се наложи да направи. Трябваше по някакъв начин да схване как се прави онова, което вече се беше видял да прави — да се върне назад във времето до тази сутрин и да предупреди себе си и Риг.

Нямаше ли да е много любезно от страна на бъдещото му аз да му намекне някак как ще се научи да разговаря с хората в миналото? Едно беше сигурно — Умбо никога не беше виждал онези дири, за които вечно говореше Риг. И затова, дори и да успееше да забави хода на своето време или пък да го ускори, каквото и да беше това, което правеше, оставаше открит въпросът дали би могъл да види някого от миналото, дори това минало да беше само тази сутрин.

Не след дълго той вече се опитваше да постигне със себе си същото, което толкова лесно бе постигнал с Риг, за да го ускори — или да го забави, зависи откъде ще го погледнеш. Но дарбата му сякаш беше дълъг меч — лесно би могъл да докосва с него другите, ала ръцете му бяха твърде къси или пък мечът беше твърде дълъг, за да се прониже сам.

Също както Човека скитник беше казал по време на краткото обучение, което проведе с Умбо: „Трябва да го откриеш така, както когато се учиш да си мърдаш ушите“.

Тъй като Умбо никога не си бе мърдал ушите преднамерено, нито пък познаваше някого, който може, той не разбра примера. Но после Човека скитник го научи как да ги мърда!

Накара Умбо да се погледне в огледалото и да се ухили до уши.

— Виждаш ли как ушите ти помръдват мъничко, когато се усмихваш?

Не беше трудно за Умбо да го види, след като веднъж му го посочиха.

— Това значи, че имаш мускули, които мърдат ушите ти, и те работят. Сега се усмихвай, а после не се усмихвай, пак и пак, само че сега се съсредоточи върху мускулите, които дърпат ушите ти нагоре и назад, когато се усмихваш. Усмихни се до откат, а после се опитай да помръднеш ушите си отново, само че без изобщо да се усмихваш.

Умбо се опитваше и опитваше, ала нищо не се получаваше.

— Но ти грешиш — рече Човека скитник. — Случи се нещо много важно. Ти знаеш за тези мускули и се опитваш да ги напрегнеш, без да се усмихваш. Нужно е време, докато нервите укрепят връзките така, че мускулите да се съкращават, без да повличат и усмивка след себе си. Упражнявай се винаги когато се сетиш, усмихвай се широко и после се опитвай пак, без усмивката. Постепенно мускулите ще заякнат. Само се старай да работиш поравно и с двете уши, да не стане накрая така, че само едното ти ухо мърда.

Само след три дни ушите на Умбо мърдаха по команда — или и двете, или поотделно. След още две седмици той вече беше първенец по мърдане на уши.

И точно както бе предвидил Човека скитник, съвпадението беше почти идеално. Преди, когато Умбо хвърляше малката си мрежа от ускорение върху друг човек, беше волю-неволю и недоизпипано — нееднократно го беше правил с майка си и нея я заболяваше глава. Но с упражненията, въпреки че нямаше представа какво точно се случва вътре в него, той постепенно овладя това нещо, стабилизира го, направи го силно. Нужни бяха само съсредоточаване и упражнения, час след час.

Сега трябваше да започне всичко отначало и този път да се научи да включва и себе си в своята зона на ускорение.

Единственият признак, че може би е постигнал някакъв напредък, беше, че готвачът влезе и му се сопна:

— Къде дяна останалите репи?

— Всичките са в гърнето — отвърна Умбо.

Готвачът като че ли се усъмни, но се приближи, погледна в гърнето, а после се обърна към Умбо.

— Никой никога не ги е белил толкова бързо.

Но после, като ги огледа внимателно, трябваше да признае, че Умбо се е справил точно както трябва.

— Щях да кажа, че не може да се бели толкова бързо.

— Съсредоточих се.

— Съсредоточавай се върху това, фукльо!

И готвачът направи някакъв пренебрежителен жест, който, бяха казвали на Умбо, имаше нещо общо или с някои части на женското тяло и чифтосването, или с изхождането. За много вероятни значения му бяха казвали, ала никое от тях не му се виждаше правилно.

Но той не се обиди, защото така готвачът му бе отправил двусмислена похвала, а пък това, че се е справил толкова бързо, беше и признак, че нещо се случва. Дали се беше ускорил поне мъничко? Началото бе обещаващо, все едно да откриеш, че ушите ти мърдат, когато се усмихваш. То намекваше, че е на прав път да проумее как да прилага своята дарба върху самия себе си.

След като приключи с кухненските задължения, Умбо се качи на палубата за пътници и видя, че водят Самуна — с каруца, окован и вързан за нея с вериги. Явно арестът му не беше минал толкова гладко, колкото техния. Генералът веднага излезе, колкото да поздрави Самуна и да му даде достъп до цялата гемия, стига да не се опитва да слезе на сушата. Каза и на капитана, че могат да отплават в момента, в който той и екипажът му са готови, а после отново се прибра в капитанската каюта, за да продължи беседата с Риг. Какво ли не би дал Умбо, за да е в онази стая. Но вместо това помощник-капитанът почна да кряска заповеди и за нула време отвързаха гемията и я оттласнаха от кея.

— Мислиш ли, че на Риг му е добре там вътре? — попита Самуна.

Умбо се обърна и видя, че той се е качил на пътническата палуба. Но арестувалият го офицер също се беше качил, и когато Умбо и Самуна го изгледаха втренчено, той се усмихна гадничко и каза:

— Генералът може и да е забравил, че вие сте арестувани, но аз не съм.

Умбо не му обърна внимание, защото методът на Риг като че беше най-добрият: да не казва нищо и да се държи така, сякаш нищо не е било казано.

— Упражнявам се — каза той на Самуна, като нарочно говореше толкова силно, че офицерът да го чуе. — Но не знам онова, което трябва да направя, дали е възможно въобще. Има неща, които можеш да правиш с другите, но със себе си просто не можеш.

— Като гъделичкането — рече Самуна.

— Точно като него — съгласи се Умбо.

— Какво искате да кажете с това? — попита офицерът.

— С кое? — попита Умбо.

— С гъделичкането. С някакъв шифър ли си говорите?

Самуна се обърна към него:

— Това, че не разбираш за какво си говорим, не означава, че имаш право да досаждаш на възрастни хора да ти обясняват всичко. Трябва да си бил с нас по време на цялото ни пътуване досега, а пък не те харесваме чак толкова, че да ти отделим достатъчно време, за да те запознаем с всички подробности.

Офицерът отново пусна злобната усмивка:

— Генералът няма да е вечно тук. Тогава ще ви видя колко ще ме харесвате.

И той отиде до стълбата и слезе по нея на товарната палуба.

Щом останаха сами, Самуна заговори по същество:

— Радвам се, че напредваш, макар че не бих се притеснил, ако не беше така. Едно е ясно: ти можеш да се научиш, защото вече си го правил. Или ще го направиш.

— Лесно е да го кажеш, когато не ти се налага ти да го правиш.

— Да — съгласи се Самуна. — А сега слез долу и събери всичко, което смяташ да вземеш със себе си, вържи го за тялото си, за да не падне във водата, и веднага се връщай тук горе.

— Защо? — попита Умбо.

— Ти да не си тъп? — възкликна Самуна. — Къде бъдещото ти аз ще ви намери с Риг, за да им предаде онези неразбираеми и безсмислени съобщения?

— Мен — в леглото ми в нашата каюта, а Риг — там, до каретата, когато ти вече се беше запътил към Кулата.

— Тогава, освен ако не си способен да пътуваш не само през времето, но и през пространството, не можем да си позволим да се отдалечим много от О. Ти не трябва ли да бъдеш точно на същото място, за да можеш да разговаряш с някого от миналото?

Умбо кимна.

— Трябва да остана там, в О.

— Късно е — отсече Умбо. — Вече не сме в О. Но нищо, трябва да се покрием за известно време, като слезем от гемията, а в О сме твърде известни и няма как да избегнем повторното залавяне. А сега върви, вземи, каквото имаш да вземаш, и веднага се върни тук.

Умбо се стрелна надолу по стълбата и се залови с торбите си. Ала не ги отвори. Те съдържаха много фини нови дрехи, но как би могъл да обясни защо носи катове дрехи на пътническата палуба? Не, всъщност имаше само едно нещо, което наистина трябваше да вземе със себе си, и то беше в камбуза.

Когато Умбо нахлу вътре, готвачът кресна:

— Сега нямам време за тебе, а ако се опиташ да отмъкнеш нещо, предупреждавам те: овесената каша още не е увряла и сигурно от нея ще ти стане лошо, така че я нагъвай на свой риск.

— Само забравих нещо тук, когато белих ряпа — обясни Умбо.

— Тогава го вземай и се махай — изсумтя готвачът.

Ножът още си беше там, във фината кожена кесия, която в богатските си дни Риг бе купил за него. Умбо се забави колкото да върже вървите й около кръста си и да увеси ножа над крачола си. Много беше неудобно, но не се сещаше за друго по-добро място да го скрие засега.

Горе на пътническата палуба Самуна отново разговаряше с офицера.

— Генералът каза, че имаме достъп до целия кораб — обясняваше Самуна. — Така че не е твоя работа дали с момчето ще се държим заедно, или всеки ще си хваща пътя. Ако генералът искаше да не се делим един от друг, щеше да ни извика в капитанската каюта с Риг.

Риг. Те изоставяха Риг!

Но Умбо знаеше, че нямат избор. Риг се спускаше надолу по реката и нямаше начин да попречат на това, без да убият някого, а вероятно и тогава пак щяха да загубят. Умбо трябваше да остане в О, защото трябваше да е там, за да даде вече получените предупреждения. Самуна трябваше да остане в О, защото там беше скрил парите и скъпоценните камъни. Риг би го разбрал.

— Намери ли го? — попита Самуна властно Умбо. Умбо кимна.

— Какво да е намерил? — попита офицерът.

— Бащиния ти нож в кутията, в която го е държала майка ти — отвърна Самуна. Офицерът пламна от гняв, но се отдръпна. Той наистина превишаваше властта си и го знаеше, затова не искаше да докладва пред генерала, че е наказал арестуваните за нарушаване на правило, което висшестоящият не бе налагал.

Самуна му обърна решително гръб и поведе Умбо към парапета в края на горната палуба. И двамата се загледаха надолу в реката.

— Вас, привишките момчета, бива ли ви във водата? — попита Самуна.

— Достатъчно ни бива — отвърна Умбо и чак сега разбра, че планът е да стигнат с плуване.

— Можем ли да вземем една от лодките, които влачат подире си?

— Ти можеш ли да доплуваш до брега? Като се има предвид, че ще плуваме предимно по течението и може да излезем много по-надолу?

Умбо кимна.

— Или поне ще умра, докато се старая — прошепна той.

— Ако наистина се стараеш, може и да не умреш — рече Самуна.

— „Може и“?

— Стара поговорка от моето село, забрави я. Ето какво ще направиш — щом цопнеш във водата, гмурни се под гемията и изплувай от другата страна, където не ни търсят.

— А да набера ли и стриди, докато съм там долу?

— Или ще си задържиш достатъчно дъха, или ще умреш. Но се гмурни под гемията, иначе като се подадеш да си поемеш въздух, ще те надупчат със стрели от арбалетите.

Умбо тръгна към стълбите. Офицерът незабавно закрачи към тях.

— Връщай се тук — извиси глас Самуна и Умбо го послуша.

Офицерът се облегна на отсрещния парапет.

— Ще скочим оттук — каза Самуна тихо.

Умбо погледна надолу.

— Не гледай нататък — предупреди го Самуна.

— Ами ако не успея да избегна палубите долу? — попита Умбо. — Ами ако се разбия в парапета долу и си счупя крака, а после падна във водата и се удавя?

— Помислил съм за това — отвърна Самуна.

И без нито дума повече той хвана Умбо за яката на туниката и за пояса на кръста и го метна през борда с такава сила, че той падна далече-далече от долната палуба.

Не че Умбо имаше много време да оглежда наоколо. На палубата веднага се разкрещяха и когато той се показа да си вземе въздух за пръв път, видя как още едно тяло цопва във водата. За негова изненада това беше офицерът, който плюеше вода, давеше се и крещеше за помощ. Умбо се почуди дали да не му помогне, но после реши, че това не му е работа. Вместо това се подчини на нарежданията на Самуна и се гмурна под лодката. В мътната речна вода не можеше да вижда и го обзе ужасен страх, че ще се покаже да си поеме дъх и ще си удари главата и ще открие, че не е отплувал достатъчно далече и че не може да диша и със сигурност ще умре… Но продължи да плува, докато накрая започна да му се струва, че дробовете му ще избухнат.

Когато най-сетне се показа на повърхността, гемията вече се бе отдалечила надолу по течението, а целият екипаж беше струпан на другия борд и вадеше офицера от водата.

След малко Самуна изскочи на около десетина крачки по-надолу от Умбо. Не биваше нито да му маха, нито да го поздравява по какъвто и да било начин — всяко тяхно действие можеше да бъде видяно, всяка тяхна дума можеше да бъде чута. Звуците правеха какви ли не номера над водата. Но той се отпусна по течението, а Самуна цепеше водата насреща му и накрая се приближиха един до друг достатъчно, за да могат да си говорят тихичко.

Само че нямаше какво да си кажат освен: „Най-добре да изчакаме да се отдалечат“.

Ала най-важното не беше произнесено. Умбо с цялата си душа се надяваше Риг да разбере защо са го изоставили и са скочили от гемията. Въпреки че технически той изобщо не беше скочил. След малко Самуна реши, че гемията се е отдалечила достатъчно, и заплува по диагонал към брега. Умбо го последва. Не бързаше да стигне там. Плуването го можеше, но стигнеше ли на брега, трябваше да се досети как да се върне назад във времето.

Глава 10

Гражданин

Цяла седмица бе нужна, компютрите да завършат своите деветнайсет отделни изчисления и заменимият можеше да каже:

— Компютрите съставиха набор от физични закони, които би трябвало да са действали, за да могат двете преминавания през гънката да изразходват еднаква енергия.

— Тази система от физични закони има ли някакво отношение към наблюденията над случващото се в реалната вселена? — попита Рам.

— Не — отвърна заменимият.

— Моля те, нареди на компютрите да продължат да преизчисляват прехода през гънката и отново навън, към миналото, и отново назад, но с обратен ход, докато намерят начин да балансират енергията, без да нарушават никой от наблюдаваните физични закони в действие.

— Ще се зарадваш, като разбереш… — затвори генералът вратата на каютата след себе си. — … че твоят приятел Самуна… Ако това му е името… ако това изобщо е име… е бил открит и доведен тук, така че вече сме в пълен състав.

Риг не позволи на никакво чувство да се прояви на лицето му. В действителност той не знаеше какво друго да чувства освен разочарование. А дори и то бе накърнено от факта, че Самуна като нищо може да се е оставил да го заловят. Трудно беше да си представи, че биха могли да го хванат без кървава борба, ако той не беше съгласен да го заловят.

За да отклони темата от важните неща, Риг каза:

— Знам вашия чин, господине, ала не знам името ви.

Седеше на маса срещу генерала в тясното пространство на капитанската каюта на гемията. Извън нея чуваше силния шум, вдиган от екипажа, докато я подготвяше за отплаване.

Генералът се обърна към него усмихнат.

— А, значи когато сме насаме, спазваш учтивостите.

— А вие — не, тъй като все така не ми казвате кой сте.

— Мислех, че се умълчаваш толкова често, защото те е страх. Сега виждам, че като кралска особа, ти просто не си благоволявал да говориш на човек с толкова ниско положение.

— Аз не се надух, като се опаричих, а пък що се отнася до владетелския произход, нямам представа как се държат кралските особи, ако такова нещо като кралска особа съществува в Народната република.

— Много добре знаеш, че Народната революция беше безкръвна. Кралското семейство още е живо.

— Вие казахте, че аз съм мъртъв — рече Риг. — А тези, които не са мъртви, вече не са кралски особи.

— Те вече не са на власт, ако за това говориш — уточни генералът. — Що се отнася до мен, можеш да ме наричаш или с военния ми чин, който е „генерал“, или с моето положение в живота, което е „гражданин“.

— Щом кралското семейство вече не е кралско, какво ще спечеля, ако се престоря, че съм негов член? — попита Риг.

— Точно това се опитвам да разбера и аз — отвърна генералът. — От една страна, може би ти наистина си невежият селяндур, за какъвто се представяш. От друга страна, се владееш много умело — и преди да те срещна, и след това, което означава, че си много добре обучен.

— Към моето образование подхождаха много избирателно — рече Риг. — Нямах представа колко избирателно, защото голяма част от него ми се струваше безполезна, ала се оказа, че не е. Но Баща ми настояваше да уча каквото той избере и когато избере.

— Учил те е на финанси, но не и на история?

— Той ми преподаваше много история, но сега разбирам, че е изключил по-голямата част от най-новата история на Света между стените. Сигурен съм, че е имал основание, но в момента това никак не ме устройва.

— Говориш на много висок стил, подхождащ на човек от кралски произход.

— Баща ми ме научи да говоря така, но никога не съм говорил в такъв стил с никого другиго освен с него. Сега го използвам, защото вие го използвате и защото той сплаши господин Бъчваря.

— Но очевидно не го е сплашил достатъчно — забеляза генералът. Риг не искаше да обсъждат повече господин Бъчваря.

— Някой все някога ще ми каже името ви, ако оживея. А ако не оживея, тогава ще отнеса тази велика и ужасна тайна в гроба.

— Аз всъщност не се отклонявах от отговор — рече генералът. — По времето на революцията моето семейство се отказа от своето твърде прочуто родово име и прие името „Гражданин“. И затова аз наистина съм генерал Гражданин. Ала ти, изглежда, искаш да научиш моето кръщелно име, въпреки че би било твърде неучтиво да го използваш, освен ако не си кралска особа. Казвам се Хадамандер Гражданин.

— Приятно ми е, господине — рече Риг. — А аз, освен ако Баща ми не е лъжец, съм Риг Сесамекеш.

— Но ние вече се договорихме, че баща ти е лъжец, защото ако Риг Сесамекеш в действителност е твоето име, то тогава човекът, свидетелствал за това, не е твой баща. А ако той е твой баща, то това не е твоето име.

Очевидно Гражданин задаваше същите въпроси, които зададе и по време на разходката им, за да провери дали отговорите на Риг ще се променят. Но тъй като той бе казал простата истина, с изключение на броя на скъпоценните камъни, беше лесно да се придържа към същата история.

— Не зная кое от двете е вярно.

— Почти ти вярвам — заяви Гражданин. — Но виждаш в какво затруднение ме поставяш. Ако ти си Риг Сесамекеш, то значи си кралска особа, единственият син на жена, която, ако все още имахме кралско семейство, щеше да бъде кралица, и на нейния покоен консорт, Кносо Сисамик, починал край Стената.

— Значи и в двата случая баща ми е мъртъв — забеляза Риг. — Въпреки че ако съм кралска особа, е незаконно да притежавам каквито и да било ценности.

— Не, незаконно е кралското семейство да притежава каквото и да било, независимо от стойността му, дори и дрехите на гърба им, дори и собствените им коси! Ако се съмняваш, уверявам те, че от време на време гражданите са допускани във всяка къща, в която гостуват кралските особи, за да бръснат кралските глави и да отнасят косите им.

— Ами дрехите?

— Когато си щат — отвърна Гражданин. — На теория. Ала в последните години, заради публичния скандал, когато Парам Сисаминка за пръв път бе разголена след влизането си в пубертета, съдът реши, че след като дрехите на така наречените кралски особи са взети назаем, само този, който им ги е заел, има правото да ги вземе. Всеки друг, който ги вземе, е крадец и ще понесе съответното наказание. Това преобръща по-ранните съдебни решения, че онова, което кралските особи носят, е тяхно, без значение кой го е купил, и затова може да бъде отнето. Времената се менят. Народният революционен съвет всъщност откликва, макар и бавно, на волята на народа.

Риг се замисли над думите му.

— Дрехите, които аз нося, несъмнено са моя собственост, ала вие още не сте ми ги взели.

— Също като парите и останалото ти имущество дрехите ти са ти поверени, в случай че не се окажеш кралска особа, и аз ти позволявам да продължиш да ги носиш. Но ако не си кралска особа, то е крайно съмнително, че продаденият от теб скъпоценен камък е твоя собственост, и по всяка вероятност ще бъдеш обвинен в присвояване и продажба на откраднато имущество, измама и опит да се представиш за кралска особа. Общо за всичко наказанието може да е смърт, но тъй като ти си много млад и почти със сигурност си действал под принуда, то присъдата вероятно ще бъде смекчена до няколко години затвор, стига да ни кажеш кой те е подсторил да извършиш тези престъпления.

При повтарянето на въпроса Риг въздъхна.

— Вече ви казах, открих името по същото време, когато получих и камъка — когато писмото от баща ми бе отворено и прочетено от приятелката, на която го беше оставил. Тя не знаеше нищо за съдържанието му, въпреки че очевидно знаеше за камъка. Но нямаше представа за неговата стойност и историческо значение. Никой преди господин Бъчваря нямаше. Затова, ако съществува измама, той не е ли част от нея?

— Бъчваря настоява, че е сред измамените.

— Предвидимо, нали?

— Да… Но камъкът несъмнено е бил истински, така че той не е измамил никого.

— Генерал Гражданин! — заговори Риг. — Разсъждавах върху вашето обобщение за моето положение и виждам, че и в двата случая ще изгубя и последния грош, който имам. В единия случай ще го загубя, защото съм истинска кралска особа и подлежа на закона, отнасящ се до това семейство. В другия ще ги загубя, защото не съм кралска особа, поради което съм виновен в престъпление, и тъй като не мога да назова никакви съзаклятници, вероятно ще бъда осъден на смърт.

— Ако това ще те утеши, твоите спътници вероятно ще бъдат подложени първи на мъчения до смърт, за да се установи истината. Ако никой от тях не каже кои са твоите съзаклятници или кои биха могли да бъдат, или не предложи доказателство, че ти не си Риг Сесамекеш, то по всяка вероятност тяхната смърт без признания ще спаси живота ти.

Риг скочи на крака.

— Не! Това… Това е зло! Не може законът да е такъв! Те нищо не са направили! Умбо ми е приятел от детинство и тръгна с мен, защото баща му го прогони от вкъщи. А Самуна е просто добър човек, бивш войник, понастоящем ханджия, и дойде с нас, за да ни пази до края на пътуването ни! Защо да умрат заради това?

— Но, моето момче, не виждаш ли? Единственото свидетелство за тяхната невинност, с което разполагаме, са твоите настоявания… И точно в този момент е под въпрос дали може да им се вярва.

Без да каже дума повече, Риг се стрелна към вратата на каютата, но когато посегна да я отвори, видя, че ръката на Гражданин, пресегнала се над главата му, я задържа.

— Ти нали не си мислиш, че ще оставя да ги предупредиш? — попита той.

Риг седна отново и се умълча. Сега поне знаеше своята дилема пред закона. Ала не знаеше как да опази приятелите си невредими. Не можеше да ги предупреди. И все пак… той знаеше, че Умбо трябва да оживее, поне достатъчно дълго, че да се върне от бъдещето и да го предупреди до каретата край Кулата на О. И Самуна трябва да оживее и все още да е с Умбо — защо иначе Умбо от бъдещето ще му е казал да скрие останалите скъпоценни камъни?

Не беше възможно Самуна и Умбо да умрат от мъчения. А ако беше така, то по всяка вероятност те щяха да избягат точно сега, докато гемията е още на пристанището.

Гемията се разклати и потегли.

„Е, добре — Умбо и Самуна трябва да скочат зад борда и да доплуват до брега“.

— Изглеждаш странно необезпокоен от движението на лодката — отбеляза Гражданин. — Какво знаеш, което аз не знам?

— Движението на лодката не ме изненадва — отвърна Риг. — Точно така предположих, че ще потегли, още в мига, в който се качих на нея. Лодките са си такива.

— Но ти със сигурност пресмяташе, че приятелите ти трябва да избягат, докато лодката е още на пристанището.

— Защо сте толкова сигурен, че съм „пресмятал“?

— Защото въпреки добре отработената ти способност да прикриваш всякакви чувства, ти все още издаваш мъничка частичка от тях. Достатъчна, за да я забележи един опитен играч на „черен камък“.

— Значи не сте много добър в тая игра — отвърна Риг. — Защото аз определено почувствах много голямо учудване и смут, когато лодката потегли. Ако изобщо можете да разчитате чувствата ми, вие несъмнено можете да забележите изненадата.

— Изненада — да, но не си притеснен. Тревогата ти веднага се разсея.

— Не вярвам, че наистина ще ги убиете.

— О, няма, повярвай.

— Радвам се да го чуя.

Риг си позволи да почувства прашинка облекчение.

— Не се опитвай да ме измамиш, като си придаваш облекчен вид. Не може да си почувствал облекчение, ако не си бил под напрежение — а ти не беше. Освен това аз няма да ги убивам или измъчвам, защото това не е моя работа — Революционният съвет си има специалисти, които се занимават с всички съдебни изтезания. Моя работа е да те доведа, а тяхна — да те обработят за проверка.

Риг не позволи на съдържащия се в тези думи намек — че е вероятно да измъчват и него — да наруши душевното му равновесие.

— Интересно ми е защо ли са пратили генерал да ме арестува. За толкова ли негоден ви смята Народният революционен съвет, та са ви натоварили с подобна банална задача?

Генерал Гражданин се разсмя.

— Ти наистина си много наивен. В това искрено вярвам. Защото, ако се преструваше, нещата, които се преструваш, че не разбираш, са толкова… тъпо подбрани.

— Отново изразявам неблагодарността си към Баща си за лошия подбор при моето образование.

— Причината да пратят мен да те доведа е, че аз маневрирах много внимателно, за да спечеля тази задача. А е така, защото около империята Сесамото има противоречия, по-стари и по-дълбоки, отколкото въпросът за свалянето на кралското семейство от власт и заставането на Революционния съвет начело на Света между стените.

— Нямам представа за какво говорите — призна Риг.

— Аптика Сесамин, бабата на настоящата не-кралица, издала декрета, че само жени могат да управляват империята Сесамото. И осигурила влизането му в сила, като поръчала да избият всичките й роднини мъже. Това сложило край на многобройни заговори, които са имали за цел да я отстранят — нея, жената — от Шатрата на светлината.

— Шатра ли? — попита Риг.

— Официално всяка кралска резиденция е Шатра на светлината, когато управляващият монарх е в нея. Аптика Сесамин убила всичките си синове, както казах, а дъщеря й, която седнала на трона — Муташ Сесамин, имала само едно дете, дъщеря, Агия Сесамин.

— Агия… Която или е моя майка, или не е?

— Значи знаеш имената на кралското семейство!

— Разбира се, че вече знам това име — отвърна Риг. — Прошепнаха го половината от хората, които срещнахме. „Той твърди, че е син на Агия Сесамин“.

— Много хитро — отбеляза Гражданин. — Аз много внимавах изобщо да не споменавам името й, за да видим дали ти няма да го кажеш. Но, да, и аз чувах същите забележки, макар да не бих предположил, че ти… Няма значение. Не бива да подценявам твоя ум и твоята наблюдателност.

Риг не откликна абсолютно с нищо на това — но вече беше разбрал, че за Гражданин липсата на отклик всъщност е отклик.

— И когато се родил Риг Сесамекеш, първият член от мъжки пол на кралското семейство след смъртта на Аптика Сесамин, самият факт, че към името му била прибавена наставката „-екеш“ бил много противоречив. Тази наставка се прибавяла към името на мъжкото дете, което е предполагаемият престолонаследник, по времето, когато са управлявали мъжете. Агия Сесамин твърдяла, че наставката означава само, че той е първородната мъжка рожба. Тъй като нямало нищо, което каквото и да било дете, да не говорим за мъжко, можело да наследи, името очевидно не намеквало, че то е наследник. Други мислели, че това име му е дадено, за да се подкладе бунт и да се възстанови кралската власт. А трети смятали, че тя е погазила закона, наложен от баба й — че Шатрата и Камъкът трябва да се предават от майка на дъщеря.

— Шатрата и камъкът?

— Да — отвърна Гражданин. — Това е камъкът, загубен от хиляди години, ала все още почитан, а мястото му символично е заето от обикновен речен камък. Камъкът, който ти така любезно предложи за продажба.

Риг не каза нищо, защото сега мислеше за останалите осемнайсет камъка. Чудеше се защо, докато се намираше в кабинета на господин Бъчваря, е успял да избере тъкмо този, който ще го вкара в най-голяма беля. Гражданин продължаваше да разказва:

— И когато се разнесла мълвата, че Риг Сесамекеш е умрял като бебе, онези, които повярвали, си отдъхнали. Други обаче решили, че това е тактически ход, че съзаклятниците са откраднали бебето, за да го използват не само за възстановяване на монархията, а и за свалянето на женското управление.

— Значи аз трябва да съм пълен глупак, за да се преструвам на него — заяви Риг. — Не само Революционният съвет, а и онези, които все още одобряват законите на кралица Аптика, сигурно ме искат мъртъв. Приятелите, които подобен самозванец би имал, ще са безнадеждно малцинство.

— Е, точно тук става сложно — изкиска се Гражданин. — Защото голяма част от подкрепилите Народната революция всъщност са били срещу това властта в монархията да продължи да се предава само по женска линия. По времето на революцията нямало кралска особа от мъжки пол и затова единственият начин да съборят властта на кралиците бил да съборят монархията въобще. Но ако се появял наследник от мъжки пол, голяма част от подкрепата за Революционния съвет щяла да се оттегли и да застане зад мъжката рожба.

— Учуден съм, че истинският Риг Сесамекеш не е бил убит в мига, когато са видели малката му пишчица! — възкликна Риг.

— Говориш така, сякаш не ти си този човек — изтъкна Гражданин.

— Защото, доколкото знам, не съм — отвърна Риг. — Но не съм и измамник. Вие постоянно пропускате възможността всичко казано от мен да е истина и аз да не съм виновен в никакво престъпление.

— Дори и тъй да е — рече Гражданин, — аз получих тази задача, защото определени хора повярваха, че може да ми се има доверие и ще открия истината за теб.

— Значи, ако се окажа истинският Риг Сесамекеш, можете да ме убиете?

Генерал Гражданин му се усмихна.

— Виждам, че не само аз залагам капани.

Защото наистина Риг му беше заложил капан. Ако Гражданин бе изложил правилно положението, един верен слуга на Народния революционен съвет не би се колебал да убие момчето при първа възможност, тъй като нито един от изходите, в които то остава живо, не беше добър за Съвета. Разбира се, той би го нагласил като нещастен случай, но щеше да го убие, защото, измамник или наследник, момчето трябваше да умре.

— Генерал Гражданин, струва ми се, че вас изобщо не ви вълнува дали аз наистина съм Риг Сесамекеш, роден от Агия Сесамин преди тринайсет години.

— Не, това много ме вълнува — възрази Гражданин.

— Вас ви вълнува дали аз изглеждам убедително за населението на Ареса Сесамо — достатъчно убедително, че Съветът да бъде свален от власт и заменен от регент… Може би от вас? Регент, който ще управлява от мое име.

— Допусна само една грешка — рече Гражданин.

— Не, не съм — възрази Риг. — Щяхте да ми кажете, че сте се опитвали да ме предизвикате, за да проверите дали представлявам опасност, но всъщност сте изцяло верен на Съвета.

Гражданин не каза нищо. Нищо и не показа.

— Това може да е вярно — продължи Риг. — И аз не мога да контролирам вашите преценки. Но в казаното и стореното от мен няма абсолютно нищо, което да намеква, че бих имал желанието да участвам в заговор за сваляне на Съвета. А щом не съм взел участие доброволно, никой заговор не би могъл да ме използва.

— Ами ако залогът е оцеляването на твоите приятели? Няма ли да правиш онова, което ти наредят? — попита Гражданин.

Изведнъж навън се разнесоха шумни крясъци и след миг някой отвори вратата. Беше войник.

— Скочиха зад борда, господине! Хвърлиха и Кресльото зад борда!

— Пази този пленник — нареди Гражданин и изтича навън. Войникът затвори вратата и застана пред нея.

— Не се и опитвай да ме заговаряш! — заяви той на Риг.

— Дори за да попитам кой, да му се не види, има такова ужасно име като Кресльото?

Войникът стоя там дълго и Риг реши, че няма да му отговори. И тогава онзи отвърна:

— Това не е истинското му име, господине. Така го наричаме зад гърба му. Дано генералът не е забелязал.

— Мисля, че надали имате шанс — рече Риг. — Той забелязва всичко.

Войникът кимна и въздъхна.

— Дано ме накажат с намаляване на дажбите, а не с камшика.

И после лицето му се зачерви, вероятно защото не биваше да говори така на пленника.

— Дали ще помогне, ако му кажа, че веднага сте се разкаяли?

— Не, защото това ще означава, че съм разговарял с вас.

— А вие несъмнено не сте — рече Риг. — Въпреки усилията ми да ви подтикна.

Войникът дълго мълча. Навън беше много шумно. Гемията позабави ход, а сетне обърна посоката. После отново заплава напред. На вратата се почука два пъти. Войникът я пооткрехна, показа се навън, без да обръща гръб на Риг, и след малко пак се върна вътре.

— Вашите приятели са избягали невредими, господине — рече той тихо, изговаряйки почти безгласно думите. Толкова естествено го правеше, та Риг реши, че сигурно така си общуват войниците на пост, докато пазят тишина.

Той не попита войника защо го нарече „господине“. Чудесно знаеше, че мълвата за предполагаемата му самоличност е плъзнала сред войниците, ако не и сред целия екипаж и половината О, преди да потеглят. Войникът го наричаше „господине“, защото все още питаеше уважение към кралското семейство, а Риг беше предполагаемият наследник на трона. Значи страхът, че едно въстание срещу Революционния съвет би имало подкрепа, не беше неоснователен.

Възможно ли беше Бащата да го е взел като бебе от кралския дворец? Тогава единственият въпрос беше дали го е направил, подчинявайки се на желанията на родителите му, или против тях. Дали истинските му майка и баща го бяха дали на Човека скитник с надеждата, че ще му спаси живота? Или е бил отвлечен? Или — една интригуваща възможност — дали Бащата, знаейки, че истинският Риг е бил убит, а трупът му — скрит или унищожен, не е взел съвсем обикновено бебе и не го е възпитал така, че да го подготви да се престори на Сесамекеш? Ако беше така, той несъмнено бе положил големи усилия, за да избере бебе, което вероятно, като порасне, ще прилича достатъчно на семейство Сесамото, че да е убедително в ролята на техния отдавна изгубен син и брат. Но Риг не можеше да проумее защо Баща му е уредил всичко така, че този заговор да се задейства чак след смъртта му. Защо не е искал да бъде до Риг и да помага да го преведат по този гибелен път?

Или вече му бе дал всички нужни напътствия?

Риг седеше и се опитваше да си представи какво още от наученото от Баща му би могло да се приложи при това положение. Но нищо не му хрумваше. Колкото и да не бе за вярване, изглежда, Баща му не беше помислил за всичко. Сигурно беше вярвал, че е дал на Риг нужните инструменти, за да се справи с всяка ситуация, включително и с тази. Проблемът беше, че Риг нямаше никаква представа какво да прави, и каквото и обучение да бе сметнал Баща му за приложимо, то нямаше как да се приложи, докато той продължава да тъпее така. Вратата се отвори. Влезлият не беше генерал Гражданин, а един много мокър офицер, явно онзи, когото наричаха Кресльото. Другите офицери го бутнаха в каютата и незабавно го приковаха към Риг за китките и за глезените.

Чак тогава генерал Гражданин дойде на вратата и кресна на разтреперания мъж, от когото течеше вода:

— Може би ще опазиш тоя да не се гмурне зад борда, урод слабоумен! Може би и тебе няма да те хвърлят зад борда!

Риг веднага разбра, че крясъците имаха за цел останалите войници на борда да схванат мисълта на генерала. Според него не личеше Гражданин наистина да се гневи на Кресльото. Искреният разярен поглед бе насочен към него самия. Когато генералът си тръгна и той остана с Кресльото, му бяха нужни страшни усилия, за да не прихне. Добрият стар Самун не само бе свалил себе си и Умбо от гемията, но беше метнал и кучето пазач във водата. А генерал Гражданин, каквито и да бяха истинските му мотиви, никак не бе доволен.

Глава 11

Назад

Този път на компютрите бяха нужни единайсет дни, за да получат отговора.

— При преобразуването на необходимата енергия в маса — каза заменимият — всички компютри са съгласни, че без да се нарушават наблюдаваните преди физични закони, най-вероятният разход за завръщането от гънката на предишната ни позиция във време-пространството, но с обърната посока, ще е приблизително равен на масата на този кораб и всичко в него, умножена по деветнайсет пъти.

— Деветнайсет компютъра — рече Рам — и масата, умножена по деветнайсет.

— Намирате ли това съвпадение за важно? — попита заменимият.

— Всеки компютър е бил наблюдател и е извършвал намеса във време-пространството по времето, когато гънката е била създадена — отвърна Рам. — Ние с теб не сме били наблюдатели, защото не бихме могли да усетим и дори да разберем усложненията в генерираните полета. И за всеки наблюдател е трябвало да има отчетлив скок. А при всеки скок е трябвало да има разход на маса, равен на цялостната маса на кораба и съдържанието му.

— Значи, ако компютрите са били само девет или десет, сме щели да се върнем само наполовина в настоящето? — попита заменимият.

— Не — отвърна Рам. — Мисля, че ако компютърът беше само един, щяхме да преминем през гънката само една деветнайсета навътре в миналото на звездната система, която е наша цел, преди да бъдем избутани обратно.

— Изглеждаш много доволен от тази хипотеза — отбеляза заменимият. — Но аз не разбирам защо. Тя все така не обяснява нищо.

— Не разбираш ли? — възкликна Рам. — Преминаването през гънката ни е изтласкало в миналото до определен момент въз основа на масата на кораба, скоростта му и всякакви други неща. Но единственият начин да се плати за това преминаване през гънката е бил да се изпрати назад равностойна маса. И тъй като наблюдателите, създаващи полетата, които са формирали гънката, са били деветнайсет, това се е случило деветнайсет пъти.

— Но то се случи само веднъж — възрази заменимият.

— Не — настоя Рам. — Случило се е деветнайсет пъти. Съществуват още осемнайсет наши версии, движещи се назад във времето, докато ние пътуваме към Земята. И всички сме невидими един за друг.

— Значи това, че разчитахме на компютрите, е провалило мисията? — попита заменимият.

— Мисията не е провалена — отвърна Рам. — Тя е успяла деветнайсет пъти. Ние сме просто изгорелите газове.

Самуна беше пълен с планове как ще се промъкнат обратно в О и ще заживеят там скришно достатъчно дълго, че Умбо да предаде съобщението си. Чак когато Умбо успя да го убеди, че няма представа как се прави това, той най-сетне осъзна, че може би ще е по-добре момчето да се учи да се връща назад във времето някъде другаде.

— Аз може цели седмици наред да не се науча как да се връщам във времето — обясни му Умбо, докато вървяха обратно към О през гората. — Или месеци.

Ако изобщо успея, додаде наум.

— Само Риг можеше да се връща назад във времето. Аз му помагах, като го забавях. Или го ускорявах.

— Кое точно?

— Винаги съм си мислел, че забавям другите хора, но Риг каза, че всъщност ги ускорявам толкова, че всичко около тях изглежда по-бавно.

Щом чу това, Самуна изсумтя. Избута един клон от пътя и го задържа, за да не шибне Умбо по лицето.

— Благодаря — рече момчето. — Виждаш ли, Риг винаги е можел да вижда следите на хората, които са преминавали в миналото. Много преди аз да започна да му помагам. Той знаеше какво търси. Аз — не.

Отново сумтене.

— Трябва ни сигурно място, където да се упражнявам и сам да го овладея — онова, което правя с другите хора. А дори и тогава кой знае дали ще мога да виждам нещо?

— Виж какво — рече Самуна. — Знаем как си го направил. Знаем, че се случва. Трябва ни само търпение. А ти трябва да се трудиш здравата, за да не изгубим твърде много време.

— Това не е губене на време — възрази Умбо. — Зависи колко време ще отнеме задачата.

— Ето как виждам нещата аз — обясни Самуна. — Трябва да сме минали през всичко това в миналото, само че първия път са арестували Риг, а ти не си преместил ножа и аз не съм скрил скъпоценните камъни и парите. Когато си се научил да се връщаш във времето, ти си се върнал в О, предупредил си ни и сега всичко се случва по-различно. Защо тогава изобщо да предаваш съобщенията този път?

— Защото нищо от всичко това все още не се е случило и сега няма да се случи — отвърна Умбо. — Трябва да се науча да се връщам назад във времето, за да се върна този път и отново да предам същото съобщение.

— Но ти не си получил съобщението два пъти, нали? Защо тогава да го предаваш два пъти?

— Не знам — отвърна Умбо. — Според мен не са два пъти. Мисля, че съобщението е само едно и все още съм длъжен да го предам.

— Но ти знаеш, че си длъжен, само защото вече си го предал. Там е цялата работа. Вече си го предал. Но няма да споря с теб. Дори и да не ти се налага да предаваш отново същото съобщение, ще е полза да научиш как се прави. А после, ако ще се почувстваш по-добре, давай, предай го отново, ако си спомняш какво точно си казал.

— Длъжен съм да го сторя, защото вече знам, че съм го направил, само че когато го направих, беше в бъдещето, затова трябва да стигна до бъдещето, за да се върна и да извърша онова, което вече съм извършил… Това е толкова безумно, че трябва да е невъзможно.

— Само дето се е случило, значи е възможно. Но няма да чакаме в О да проумееш как точно става, защото може да ни хванат. Ала все пак аз ще се върна да взема скъпоценните камъни и парите. Монетите точно сега ще ни свършат работа — можем да си платим за лодка нагоре по реката до Площадката на Подмокрената и да останем за известно време там, където не ни застрашава нищо. Но камъните и ножът… тях няма да можем да осребрим. Мисля, че си се върнал да предупредиш Риг и себе си, защото първия път войниците са взели тези предмети и заради това на Риг му е било много по-трудно. Онзи, първият камък, случайно ли е бил единственият легендарен и баснословно ценен? Или има и други, които биха влошили положението още повече, ако хванат Риг с тях? А ножът, кой знае пък той какво би причинил. Много е стар, но изглежда съвсем нов, нали? А Риг не знае нищичко за човека, от когото го е задигнал.

— Значи трябва да вземем парите и да закопаем ножа и скъпоценните камъни на място, където никога никой не може да ги намери.

— Не — възрази Самуна. — Защото ние не знаем… ами ако по-нататък ни потрябват, за да откупим свободата на Риг? Или за друго нещо. Те са наследство на Риг от баща му, значи трябва да ги пазим да не попаднат в ръцете на Революционния съвет или на някой друг, който ни желае злото. Но преди това трябва да стигнем в Ареса Сесамо, за да може Риг да ги използва, ако му потрябват.

— Щото досега това, че ги притежава, ни помогна просто страхотно — намуси се Умбо.

Самуна го побутна.

— Я се погледни как си облечен. Погледни какво преживяхме, с какви хора разговаряхме, какви неща научихме. Няколко седмици като богаташ ме научиха на много работи.

— Например? Че заради богатството те арестуват?

— Риг го арестуваха заради името, не заради парите му.

— Значи на това те е научило богатството или навъртането покрай богати хлапета?

Самуна се ухили.

— Научи ме, че ми харесва повече от бедността.

— На мен бедността не ми пречеше. Изобщо не знаех, че съм беден. Не знаех дори, че нещата, които купуваме, въобще съществуват, и затова те не ми липсваха. Добре си живеех.

— Говориш като малък привик — отбеляза Самуна.

— А какъв е планът? Отиваме в О, вземаме скъпоценните камъни и парите…

— Много, ама много грешиш. Аз отивам в О и вземам парите.

— Няма да ме оставиш!

— Ще те оставя — увери го Самуна. — Ще си уговорим сигнал, и когато се върна, ще те извикам. Ако свирна ето така… — и той изсвири — значи съм сам и няма страшно. Но ако свирна така… — сега той свирна по-различно — то с мен има някой опасен човек и ти не бива да се приближаваш.

— Нито една птица не издава такива звуци!

— Тогава е добре, че не подражавам на птици, нали? Това са военни сигнали от бившия ми полк.

— Трябва ти още един сигнал.

— Какъв?

— Такъв, който означава: „С мен има опасен човек, но ти въпреки това трябва да дойдеш“.

— Никога не бих ти дал подобен сигнал.

— Но би могъл. Така че ми го изсвири.

— Той никога няма да ми потрябва.

— Значи никога няма да го използваш, но все пак нека имаме и такъв.

Самуна се навъси и подсвирна пак — звукът беше съвсем различен.

— Опитният съм аз, но ти си мислиш, че можеш да даваш нареждания.

— Ти си големият мъж, а аз съм малкото дете. Никога не ми се е случвало да се боря, за да се измъкна от дадено положение. И затова мисля за всички възможности, които биха могли да са ми от полза. Така е, когато си малък.

— И аз съм бил дете — рече Самуна.

— И бас държа, че си бил по-едър и от две години по-големите хлапета.

Самуна не каза нищо.

— Щом не отговаряш, това значи, че съм прав.

— Млъкни! — сряза го Самуна. — Мисля, че зърнах Кулата.

— Коя кула? — попита Умбо.

— Кулата на О — изръмжа Самуна. — Ти толкова ли си тъп?

— Мислех си за други неща — обясни Умбо. — Мислех си как да се върна назад във времето.

— Мислеше си какъв си умник, дето ми каза, че съм прав, а после доказа, че в крайна сметка не си особено умен, и хич и не се опитвай да спориш, защото и двамата знаем, че на мен ми се падна тъпото хлапе, докато умното е пленник на онази гемия.

Това убоде Умбо и го заболя повече, отколкото когато баща му го биеше. И въпреки че Самуна го блъсна игриво и му каза: „Стига де, знаеш, че те дразня“, това не промени факта, че и двамата бяха наясно, че кръчмарят е прав. Но въпросът не опираше до ума, а до нещата, на които ги беше научил Човека скитник. Умбо бе обучаван съвсем малко — и само толкова. Колкото да помага на Риг. Но Риг бе обучен за всичко. Той бе обучен да бъде син на кралското семейство, защото в действителност беше такъв.

„Ако Човека скитник ме бе обучил по същия начин, и аз щях да бъда умен. Нали?“

Въпреки всички уговорки за сигнали, на Самуна не му се наложи да ги ползва. Защото Умбо не го послуша и не остана там, където му наредиха, а го последва и после, недалеч от града, се покатери на едно дърво. Сега виждаше къде копае Самуна, за да прибере торбичката с камъните, а също и че никой не го следи, докато вървеше обратно през гората. И така, Умбо изтича обратно на мястото на срещата им, покатери се на друго дърво и тупна от един нисък клон право пред Самуна, а после весело изслуша лекцията на тема „Прави, каквото ти казвам, иначе и двама ни ще убият заради тебе“.

Когато най-сетне Самуна спря да му се въси, Умбо попита:

— Взе ли ги? Всичките?

— Освен ако някой не е намерил кесията и не е извадил само един камък, а другите е прибрал обратно, то да, намерих ги всичките.

— Добре, да видим. Да ги преброим — предложи Умбо. — Защото сега мисля, че само един липсва.

Преброиха ги. И още веднъж.

— Не мога да повярвам! — възкликна Самуна. — Как така един го няма?

— Най-големият при това — додаде Умбо.

— Ти откъде знаеш?

— Не го знам — отвърна Умбо. — Просто го предположих.

— Но в това няма никакъв смисъл! — избухна Самуна. — Никой няма да открадне само един!

— Аз бих — поправи го Умбо. — А току-що видях и скришното място, откъдето ги изрови. Затова се обзалагам, че съм го взел аз.

— Дай го тогава, малък крадецо! — кресна му Самуна.

— Не съм те чул да наречеш Риг крадец заради кражбата на онзи нож.

— Нарекох го крадец, и още как!

— Правилно, нарече го, но не го награби, както награби мен, а пък боли, така че престани! Камъкът не е у мен, защото не съм го взел!

— Нали каза, че си го взел?

— Казах, че се обзалагам, че съм го взел. Всъщност трябваше да кажа, че се обзалагам, че ще го взема.

Самуна въздъхна и го пусна.

— Защо? Какъв е смисълът?

— Никакъв, освен че когато се заяде, задето някой можело да вземе един, аз си помислих: няма ли да е смешно моето бъдещо аз да се върне, да намери кесията с камъните и да вземе най-големия. И щом си го помислих, реших да го направя, ако ми падне възможност. Сега знам, че ще ми падне.

— Значи казваш, че когато се научиш да пътуваш във времето, ще използваш тази си способност, за да погаждаш тъпи калпазански номера на приятелите си?

— Сега вече схващаш.

— Трябва да ти счупя ръката.

— Но знам, че няма да я счупиш.

— Не бъди чак толкова сигурен.

— Убеден съм, защото когато бъдещото ми аз ме посети, ръката ми си изглеждаше съвсем наред. Освен това знам и че няма да се удавя, да си счупя врата при падане от дърво или разбойник да ми пререже гърлото. Няма да умра от някоя болест, няма да ме удари гръм и никой няма да ме пребие до смърт с пръчка.

— Аз не бих бил толкова сигурен.

— Че как да не съм сигурен? Аз се върнах и отидох при себе си и при Риг! Извадил съм камъка от кесията!

— Де да можех да се върна обратно и да я скрия на друго място — въздъхна Самуна.

— Вече почна да проумяваш колко е забавно! — заяви сериозно Умбо. — Стига де, хората вечно обръщат всичко на игра. Твоята истинска работа на възрастен е била да водиш войни, но не си ли си играл на война като малък? Аз съм си играл. Всички сме си играли. И затова, когато се науча да се връщам назад във времето, аз ще си играя с това! Да предупреждаваш е едно — то е просто да се появиш и да кажеш нещо. Знам, ще трябва да докажа, че умея всичко, което умее Риг, иначе ще чувствам, че съм загубил играта. Той взе ножа от един непознат. Аз взех… или ще взема… камъка, но го крада от нас, за да не липсва той на никого. Разбираш ли? Игра.

— Засега не се забавлявам — рече Самуна.

— Защото си стар и уморен и знаеш, че ще умреш.

Този път, щом Самуна посегна уж да го удари, Умбо отскочи.

— Виждаш ли? Ние сме приятели и аз те дразня по приятелски. Виждаш ли? Така правят нормалните хора.

— Нормалните деца не се държат така с нормалните възрастни — възрази Самуна, очевидно малко ядосан.

— Но ти не си нормален възрастен — отсече Умбо. — Когато ме удари, ти всъщност не искаше да ми причиниш болка.

— Ела ми малко по-близо, Умбо, и ще я видим тая работа.

— Баща ми щеше да ме събори на земята и да ми тегли няколко ритника — обясни Умбо.

— Голям напън иска — заяви Самуна. — Заради теб не си струва.

— Приятели сме! — възкликна тържествуващо Умбо.

— Е, приятелю — рече Самуна, — имам един-единствен въпрос към теб. Къде е сега този камък?

Момчето се умълча задълго. Възможно ли беше камъкът просто да е напуснал света? Дали бе престанал да съществува и после пак би се появил изневиделица от нищото? Това накара Умбо да се запита какво ли значи изобщо да съществуваш. Когато Риг се върна назад във времето и взе ножа, той си остана напълно в реалния свят на настоящето, единствената разлика бе само в това, че виждаше хората от миналото и те също го виждаха, но едновременно с това си оставаше на мястото. Камъка обаче го нямаше.

Ами ножът? Той беше собственост на чуждия човек. Риг се пресегна и го взе и Умбо си спомни как го видя да се появява в ръката на приятеля му. Ножът продължи да съществува. Проблемът беше, че бе прескочил векове, може би и хилядолетия. Изскочил беше от тях. Защото Риг беше бръкнал назад във времето и го беше преместил. Това се бе случило и със скъпоценния камък. Той никога не е преставал да съществува, само бе променил мястото си. И епохата. Ножът бе пренесен от ръката на Риг. Камъкът щеше да бъде пренесен от ръката на Умбо. Те бяха слезли надолу по реката с гемия. Във всеки миг между Площадката на Подмокрената и О те продължаваха да съществуват някъде в света — на гемията. Но за ножа и за скъпоценния камък лодка нямаше. И река нямаше. Движението беше мигновено. А Умбо не искаше да мисли вече за това, главно защото Самуна изглеждаше крайно самодоволен, че го е накарал да се замисли над такава задача, че да замълчи.

А това също беше някаква игра, нали? И Самуна я беше спечелил. В О те не се опитаха да се качат на лодка, пътуваща нагоре по течението, защото някой можеше да ги разпознае, да се досети, че са избягали, и да ги арестува отново с все скъпоценните камъни. Вместо това слязоха надолу по течението с малък ферибот, минаха на другия бряг и се качиха на лодка, пътуваща нагоре по реката. Не взеха първата преминала, нито дори първата, която се приближи до брега и някой се провикна дали не търсят превоз. Умбо не разбираше защо нито една от тези лодки не беше достатъчно добра, докато Самуна не се провикна към една лодка, която дори не завиваше към брега, назовавайки кормчията по име.

— Рубал!

И после още веднъж, по-силно. А после нагази във водата, започна да ръкомаха и се развика: „Рубал!“, докато най-сетне кормчията го чу или може би го видя.

— Самун, ти, стар крадльо!

— Не съм я отмъквал, тя ме предпочете! — провикна се Самуна в отговор, но после измърмори на Умбо: — Вярно, че му отмъкнах гаджето, но тогава бяхме войници, почти деца. Сега никога не бих го направил.

— Много хубаво, защото Подмокрената би те убила.

— Вярно е. Може и да ме убие, че съм довел Рубал отново в нашия хан, но съм длъжен да го настаня да пренощува, редно си е.

— Какво му има?

— Не може да спре да играе на камъчета и непрекъснато мами. Бива си го в това, но не чак дотам, че умен играч да не го забележи.

— Ти умен играч ли си?

— Не — отвърна Самуна. — Но веднъж ми се наложи да убия един умен играч, за да отърва кожата на Рубал.

— Значи той ти дължи това пътуване.

— Спасявали сме си взаимно кожите към двайсетина пъти. Ще ми направи услуга не защото ми е задължен.

— Ти как разбра, че той идва?

— Не знаех, че ще е Рубал. Знаех, че скоро ще мине някой достатъчно добър познат, на когото имам достатъчно доверие, че няма да ни обере и да хвърли труповете ни да плават по течението. Аз живея и работя на реката, Умбо. Лодките и кормчиите по нея не са безброй и след време опознаваш доста от тях.

Пътуването нагоре по реката мина без произшествия. Спираха тук-там, Самуна се представяше на други ханджии. Винаги се разбираха и разговаряха весело, защото между тях нямаше конкуренция. Смрачеше ли се, лодкарите отсядаха в най-близкия хан, не биха продължили в тъмното нагоре по реката, за да спрат на някое любимо място. Затова, ако леглата в хановете не гъмжаха от дървеници и храната не бе толкова гранясала, че лодкарите да ги заобикалят отдалече, пари можеха да изкарат всички, но колкото по-нагоре се качваха по реката, толкова повече занаятът западаше.

Самуна от време на време помагаше, като тикаше с пръта и гребеше. Мускулите му не бяха свикнали с работата, но беше силен и се учеше бързо. Умбо обаче беше твърде малък и когато предложи помощта си, и двамата мъже му се присмяха.

— А и ти си имаш друга работа. Дето се върши наум — измърмори му Самуна.

И така Умбо прекарваше часове наред в сянката на платното, когато вятърът ги тласкаше срещу течението, или под покривало, когато нямаше вятър. Лесно беше да ускори възприятията на екипажа така, че да стане по-бдителен и да има много време да се справи с пречките или възможните сблъсъци по реката. Никой от лодкарите и не подозираше, че Умбо им помага по някакъв начин, освен самия Самун, който примижа и го изгледа сърдито няколкото пъти, когато го направи. Сега, когато се опитваше да проучи какво точно прави — нещо, което не бе вършил, откакто Човека скитник спря с уроците — той осъзна някои полезни неща. Първо, ускорението продължаваше няколко минути след като Умбо спре да го налага върху другия. Второ, по действие то доста приличаше на бързия прилив на енергия, когато си в опасност — само че не караше сърцето ти да тупка, а ти да се задъхваш, нямаше го и самия ужас, който обикновено предизвиква подобно съсредоточаване и ускорено възприятие. Дарбата на Умбо за другите бе нещо като паника, но без страха. И затова, за да предизвика това въздействие върху самия себе си, известно време той се опитваше да се плаши, за да се ускори. Не се получаваше. Защото, първо, той не вярваше, и второ, това просто никак не беше същото и страхът не помагаше с нищо.

Ако имаше огледало, би могъл да се оглежда в него, за да се омагьоса сам, но колкото повече си мислеше за това, толкова по-нелепо му изглеждаше. Знаеше, че огледалата отразяват светлината, но нямаше причини да предполага, че ще отразяват и онази сила, която владееше, каквато и да бе тя. Опита се да се взира в ръцете или краката си, така както се взираше в набелязаните от него хора, но отново не можеше да усети никакво въздействие — нито ускоряване, нито забележимо забавяне на хода на света около него. Най-сетне той се отчая и се отказа и само лежеше на сянка, а лодката се набираше срещу течението с всеки вик „Прът!“ или „Пръчка!“, а после се отпускаше, когато преместваха половината пръти едновременно. Плаваше почти гладко, но не съвсем, и докато лежеше на палубата, Умбо усещаше всеки напън и всяко отпускане. Съсредоточи се мощно върху това и му се стори, че движенията на лодкарите се забавят, виковете стават по-провлечени, всеки напън продължава по-дълго, всяко отпускане — по-рязко. А после заспа.

И когато се събуди, сръчкан от крака на един лодкар, който му смънка: „Вечерята, момче“, той почти бе забравил чувството, обзело го точно преди да заспи — че всичко се движи забавено. А дори и когато си го спомни, само си помисли: „Чудя се дали това е усещането, когато си под въздействие на магията за спиране на времето“.

— Глупак — прошепна той на глас.

— Какво? — попита лодкарят до него. Бяха спрели на брега за обяд и кратка почивка и в момента при прътите нямаше никого.

— Такъв съм — поясни Умбо. — Сам се нарекох глупак.

— И съвсем правилно — рече лодкарят. — Макар че за всички останали това е очевидно от няколко дни вече.

Умбо му се ухили бързо — хубаво му беше, че го приемат, въпреки че ги беше спечелил Самуна, а не той самият. Но когато погледна Самуна в очите над тлеещите въглени, все още живи в железния мангал, му намигна и кръчмарят кимна. Напредък.

Същия следобед Умбо се опита да установи кое вкарваше самия него в транс. Не беше сънливостта — тя бе завършекът на явлението, а не онова, което го задействаше. Не беше и съсредоточаването — той не мислеше за ритъма „Прът-пръчка, прът-пръчка“, докато гребците от двете страни тласкаха поред. По-скоро беше нещо друго, по-различно от усещането, което изпитваше, докато го прилагаше на другите, ала по странен начин пак същото. Все едно се учиш да използваш нов мускул — и колкото повече се упражняваше, толкова по-лесно се оказваше в онова вътрешно място, където времето забавяше ход или пък неговият собствен ход се ускоряваше.

Сякаш вместо да си въздейства по някакъв начин, той просто бе открил мястото вътре в себе си, където времето вече се движеше с различна скорост. И когато натрупа опит, осъзна, че има много по-голяма власт над своя транс и можеше да го използва много по-разнообразно, отколкото хода на времето на другите, когато прилагаше върху тях номера си. Можеше да ускори своето темпо много повече, отколкото тяхното, и можеше да го разнообразява, като използва доста различни скорости. Когато го прилагаше върху самия себе си, той не се уморяваше, чувстваше се ободрен, а не изтощен.

— Много хубаво — измърмори Самуна. — Но можеш ли да го правиш с отворени очи?

Умбо се събуди. Или не, всъщност този път той не беше заспал, но излизането от транса на времето винаги беше като пробуждане, въпреки че едновременно с това се чувстваше така, сякаш излиза от дома си и попада в един много по-жесток свят.

— Ти как разбра, че правя точно това? — прошепна момчето.

— Защото когато седя до теб или минавам покрай теб, усещам, че същото се случва и с мен — измърмори Самуна. — Крачката ми се ускорява. И усещането е по-силно, отколкото когато се упражняваше върху всички ни в началото. Когато се приближа до теб, то се усилва, а като се отдалеча, отслабва.

— Мислиш ли, че другите го усещат?

— Ако го усещат, не знаят на какво се дължи. За човек на моята възраст чувството е, сякаш си по-млад и по-свеж, по-малко уморен. Мисълта ми се изостри, виждах по-ясно, чувах шумове отдалече и ги различавах по-лесно. С други думи, просто ми беше хубаво. Кой би обвинил момче, спящо на палубата, за това, че му е хубаво?

— Наистина, трябва да си отворя очите — рече Умбо. — Не знам защо още не съм. Не мисля, че е нужно да ги държа затворени, за да го предизвикам, вече не. Но просто не знам дали ще има нещо за гледане. Риг виждаше как хората се движат във времето, без аз да му помагам.

— Но ти умееш да придвижваш хора назад във времето, независимо дали той вижда нещо там или не.

— Риг ми е нужен. Много. Може би няма да предам известието, докато той не се освободи от плен.

— Ако ставаше така, то тогава Риг щеше да предава съобщенията вместо теб, нали? — изправи се Самуна. — Моята почивка свърши, днес аз съм на „пръчка“. Пръчка, прът, пръчка, прът — нищо чудно, че тия лодкари имат нужда от толкова много халби силна бира, когато се отбиват в Площадката на Подмокрената!

През останалите два дни на пътешествието по реката Умбо така се усъвършенства в приплъзването в ускореното време, че му се налагаше с усилие да се възпира. Когато успееше да спре, той се чувстваше вял и се чудеше дали способността му да ускорява себе си спрямо света не е като бирата за лодкарите — начин да направиш света по-светъл и приятен. Защото беше хубаво да усеща всичко толкова ясно и да има време да помисли какво иска да каже, преди да заговори. Когато имаше време да помисли за отговора, преди да го каже, или пък да премълчи, понечеше ли да каже или да попита нещо глупаво, той изглеждаше по-умен и пред другите, и пред себе си.

Но колкото и време да прекарваше в „ускореното време“, дори не зърна „дирите“, които Риг твърдеше, че вижда непрекъснато, да не говорим за хора от други епохи. Изглеждаше му безнадеждно, защото когато изпращаше Риг в ускореното време, приятелят му трябваше да избере една отделна диря и да се съсредоточи върху нея, за да се появи достатъчно ясно изображение на съответния човек, че да му пребърка джоба. Но Умбо не виждаше никакви дири и не можеше да избере цел, върху която да се съсредоточи — затова и не можеше да накара другите да изглеждат по-реални и материални. „Не мога… И все пак успях“.

Чак когато пристигнаха в Площадката на Подмокрената, им се удаде отново възможност да поговорят, защото Самуна познаваше добре тази част на реката, беше я изръшкал нагоре-надолу, за да купува бакалски стоки и платно, инструменти и сечива, мебели и ободрителни напитки за хана. И затова, колчем подминеха някое място, той споделяше мнението си за него:

— Никога не купувай чаршафи от тъкачите в тоя град, много тесни ги тъкат, не можеш да постелеш едно прилично голямо легло! Сигурно това е град на джуджета!

А после и лодкарите споделяха мнението си за мястото.

— Там има едно момиче, толкова грозно, че вече не кастрират шопарите, само ги водят да я погледнат, и такъмите им се вцепеняват и падат самички.

Умбо осъзнаваше, че казаното от Самуна невинаги беше буквално вярно, а онова, което твърдяха лодкарите, почти никога не беше. Ала никой не лъжеше съзнателно и всички се забавляваха помежду си. Добре разбираше защо лодкарите предпочитаха да живеят в свят, в който нещата бяха преувеличени или чиста проба измислици — с всичкото това бутане с пръти по неизменната река и надолу, и нагоре по течението. Докато Самуна, войникът, твърдоглавият занаятчия, труженикът на всички занаяти, имаше нужда да гледа трезво света.

Когато пристигнаха, те се сбогуваха с лодкарите, които не спряха да пренощуват. „Защо да ви връщаме за ядене и бира същите тези пари, които току-що ни дадохте за пътя?“ — рече капитанът. Подмокрената не прояви никакъв интерес нито към Умбо, нито към собствения си мъж. Каза, че била заета и нямала време за посрещания, нали всичко било на нейните ръце, докато те се правели на пътешественици из далечни страни. Самуна не я наруга, както би направил бащата на Умбо, а се нареди до нея и й помогна да свърши всичко по-бързо. И докато се трудеха един до друг, тя сегиз-тогиз започна да се усмихва — все още не го поглеждаше, само се усмихваше. Сетне започна да си тананика, после се разпя и накрая започна да му разказва разни истории, случили се, докато го нямаше.

Междувременно Умбо също се залови да помага, макар и да не умееше да върши много от работата, която вършеха те, и трябваше да се учи с гледане. С това обаче се справяше много добре, защото можеше да се ускори дотолкова, че да има достатъчно време да гледа, докато разбере точно какво вършат, а после да наблюдава собствените си действия и да се поправя. Не се движеше по-бързо от обикновено, беше в точно съответствие във времето на хората, животните или предметите, с които си взаимодействаше. Но докато действаше, той имаше време да помисли пак и да се спре или да промени нещо. Това беше прелест и разкош — тази способност да преосмисляш и все пак да имаш време да промениш хода на действията си. И сега най-сетне проумяваше как дарбата да ускорява бе от полза за хората, върху които я упражняваше, макар и преди да не го разбираше. „Те наистина са по-способни да осъществят замисленото от тях, когато аз ги ускоря“. Човека скитник го наричаше „забавяне“, защото всичко около теб сякаш се извършваше с лениво темпо. Той го беше разбрал напълно погрешно, сякаш мислеше, че Умбо въздейства върху самото време, а не върху възприятията и мисловните процеси на човека в течение на времето. На Умбо му олекна, като разбра, че Човека скитник не е знаел всичко на света, и се зачуди дали и самият той го е осъзнал, преди да умре. Или може би беше умрял, защото бе толкова сигурен, че знае всичко, та не му беше хрумнало, че може и да греши за посоката, в която ще падне отсеченото дърво.

Вечерята беше най-вкусното нещо, което Умбо бе ял покрай реката, и той го отбеляза.

— Така е, защото сега все едно ядеш със семейството си, не е оная помия, която лочим с прасетата — обясни Самуна. Подмокрената го фрасна по темето и заяви:

— Ние ядем от същия казан като гостите и това ти много добре го знаеш, Самун! Няма да търпя да говориш друго!

— Не, любов моя, няма да търпиш да говоря друго в твое присъствие!

Това му спечели още един тупаник, още по-силен.

Стаята, в която настаниха Умбо, този път не беше стая за гости, а мъничка спалня до тяхната собствена. Той се досети, че това беше стаята, в която щеше да спи детето им, ако имаха дете. На колко ли години е Подмокрената, зачуди се той, докато се подготвяше за лягане. Дали можеше да има деца? Кой ли от двамата не можеше? Когато са построили хана, очевидно са имали намерение да си родят деца. Тъжно беше, че те не можеха да имат желаното, пък простак като баща му правеше бебета на жените всеки път, когато им посегнеше, а само небесата знаеха защо ли някоя изобщо го допуска до себе си. Тъкмо беше заспал, когато усети Самуна да го разбутва полека.

— Какво? — измърмори той.

— Знам, че не ги виждаш, но има ли значение, ако знаеш точно къде са? — попита го ханджията.

Умбо беше твърде уморен и не можеше да проумее за какво точно го питат. След малко той отново се унесе в сън. Но когато се събуди посред нощ, защото му се пишкаше, думите отново изплуваха в съзнанието му, вече добили смисъл. Усети се, че ги е сънувал. Присъни му се Риг, който от дълго време стоеше до каретата, и нямаше нужда Умбо да го вижда, за да му предаде съобщението си. Същото беше и с известието до самия себе си — беше го получил, докато лежеше в леглото в странноприемницата в О. Тоест и той дълго време не бе помръдвал от мястото си и нямаше нужда да вижда самия себе си, за да предаде съобщението.

Вече буден, Умбо се опита да си спомни как изглеждаше неговото аз от бъдещето и сега разбра, че главата му беше наведена, сякаш се взираше в някакво петънце на пода, а не в себе си, лежащ на леглото. Изглеждаше срамежлив и смутен, но ако просто не виждаше нищо, а говореше в празното пространство с надеждата, че някой ще го чуе? Но не, той беше чул какво го попита. Дали? Може би, след като вече знаеше какво ще каже Умбо от миналото — нали сам го бе казал, Умбо от бъдещето можеше да му отговори.

Той затвори капака на нощното гърне, сети се за снощната вечеря и за малко да слезе и да опита да се ускори и да заговори на невидимите варианти на себе си, на Самуна и Подмокрената. Ала се възпря навреме. Не можеше да направи това, защото не го беше правил. Снощи нямаше нито посещение, нито вест. Щеше да му се наложи да го направи тази вечер. Освен ако Самуна беше прав и за него бе напълно възможно да се върне назад и да предаде съобщение там, където съобщение не е получено, и то щеше да се получи и да промени бъдещето, и после нямаше да има нужда да го предава отново. Но Умбо не виждаше как би било възможно това. Толкова влудяващо беше, че докато се мъчеше да го проумее, то го приспа още щом се пъхна под завивките. На другия ден не каза на Самуна нищо за сънищата и недоуменията си, а за плановете си — още по-малко. Следобед успя да отмъкне малко хляб и сирене от кухнята и да го отнесе в стаята си, защото възнамеряваше изобщо да не вечеря на масата. За да не се обърква от въпроса дали може да предаде съобщение в миналото, чието получаване не бе виждал при предаването му, преди сам да го предаде, той реши да не присъства на мястото, където то щеше да се получи. И затова се престори, че го наболява глава и има нужда само да поспи, за да му мине, и се прибра в стаята си. Изяде си хляба и сиренето. Де да беше се сетил да донесе и вода или слаба бира! Но устоя, не излезе от стаята и изчака къщата да утихне. Чак когато стана тъмно и тихо, се надигна и слезе по стълбите под мъждивата светлина на звездите и сребърния нощен пръстен, която влизаше през капандурите и прозорците, после тръгна опипом по тъмния коридор. Влезе в стаичката до кухнята, където бяха вечеряли Самуна и Подмокрената, късно както винаги, след като обслужат гостите. Там нямаше никого и в стаята беше тъмно, само огънят трепкаше в печката.

Чак след като си представи къде са седели Подмокрената и Самуна, той осъзна колко пробойни има в неговия план. Защото въпреки че сам не бе присъствал на вечерята, беше сигурно, че ако са получили съобщението му — онова, което той се готвеше да напъха в близкото минало и да им предаде сега, те щяха да се качат в спалнята му, да го събудят и да му съобщят за успеха.

Освен ако не съм им казал да ме оставят да спя и да не ме безпокоят до сутринта. „Точно такова трябва да е съобщението ми — да си легнат, както обикновено, и да не ме будят до сутринта!“ Доволен, че е разрешил противоречията, Умбо затвори вратата и без шум изпадна в транса на ускорението.

— Не ме будете до сутринта, моля — прошепна той умолително на празния стол, където обикновено седеше Подмокрената. После го каза отново, но в не толкова дълбок транс, или поне така се надяваше. И пак, и пак. В никой момент не видя и следа от Самуна и Подмокрената и не чу никакъв отговор, но упорито се опита да го повтори на всички нива на транса — мислеше си, че вероятно дълбочината на транса определя колко по-назад ще се върне във времето. Изтощен и оглупял от липсата на сън и продължителното съсредоточаване, той вече шепнеше не толкова поради желанието да не вдига шум, а защото беше прегракнал. Хрумна му да променя леко съобщенията, за да запомни от кое ниво на транса ги е отправил, но после се отказа, защото как ли би могъл да запомни колко „дълбок“ е бил трансът, когато е предал дадено съобщение? Дори и когато реши, че е приключил и трябва да се върне горе, не се качи, а седна на своето място до масата, разтърка очи и разбра, незнайно защо и как, че се е провалил. Беше си говорил сам.

Докато седеше там и се унасяше в сън, ала същевременно се опитваше да се ускори, Умбо изпадна в още по-силно ускорение — или пък го сънуваше — и този път, когато изговори съобщението за двамата си приятели на масата, той протегна ръце и насън… а сън ли беше?… Усети дланите им в своите, и гласовете им, които го уверяваха, че ще изпълнят желанието му.

— После елате тук, след като се стъмни — продължи Умбо, — и ме отведете в леглото, защото съм страшно уморен. — След което затвори очи и изпадна не в по-дълбок транс, а в толкова дълбок сън, че се килна напред и заспа, облегнал глава на облакътените си ръце.

И се събуди — Подмокрената го раздрусваше полекичка и му говореше:

— Събуди се, Умбо, иди да си легнеш, защо спиш на масата?

Умбо си помисли, че сънят му се е сбъднал.

— Ти дойде, както те помолих! — излезе хрипкав шепот от гърлото му.

— Слушайте как квака жабата! — рече весело Подмокрената. — Горкичкият, ти наистина си болен, най-малкото настинал, пълен си с храчки и сополи! Така става, като слизаш долу и заспиваш в зимника без одеяла и гол-голеничък!

Никакво съобщение не се беше получило. Никакво.

„Ще трябва пак да опитам“ — помисли си той.

Но следващата нощ не опита нищо. Цял ден се бе трудил, но — не върху връщането назад във времето, а помагаше на Самуна да поправя разни неща из хана и носеше от седмичния пазар стоки, нужни за изхранването на гостите. Беше свършил и всякакви други полезни работи, само и само да стои буден, защото предната нощ беше спал много малко.

И щом се навечеря, се качи горе и начаса заспа.

И отново го събуди ръката на Подмокрената, която го разтърсваше.

Не. Ръцете на Подмокрената и на Самуна. Те бяха в стаята му, нощта си беше същата, защото се чуваше шумът, който вдигаха гостите в кръчмата — ревяха нестройно песни с гърла, смазани от бирата.

— Ти успя! — възкликна Самуна. — Ти се появи на масата ни, седеше на нея и протягаше ръце! Ние те хванахме за ръцете, момче.

Умбо усети как го обзема доволство.

— Какво казах? Не ви ли казах да не ме будите?

— Не, каза да те събудим и да те заведем горе, за да си легнеш. Но тъй като ти вече беше тук… поне така си мислехме, се качихме да проверим и не можахме да се сдържим — събудихме те, за да ти кажем, че се е получило!

Но не се беше получило.

— Аз оставих това съобщение снощи. Затова съм седял на кухненската маса. Значи изобщо не съм се върнал в миналото, навлязъл съм в бъдещето. В тази вечер. Снощи оставих съобщение, което сте получили тази вечер.

Отчаян, Умбо се претърколи и се обърна към стената.

— Ти, малко глупаче… — рече Самуна, не без нежност в гласа. — Мислиш, че това е провал? Какво ни пука, поне в момента, дали навлизаш в бъдещето, или се връщаш в миналото. Значи си навлязъл няколко часа напред в бъдещето? Преместил си се в съвсем друго време!

Като се замисли, щом Самуна го представи така, това си беше насърчителен знак.

— Е, добре — претърколи се Умбо по гръб, ала не отвори очи. — Щом сте ме видели на масата и сте докоснали ръцете ми, знам точно кой от опитите ми е бил този. Беше по-различен от другите. Бях се вдървил от безсъние и толкова дълбоко потънал в транс, че сякаш се загубих, струваше ми се, че никога няма да намеря обратния път. Не можех да определя кога съм пресякъл границата със съня. Но всички останали опити не постигнаха нищо.

— Освен ако не продължим до края на живота си да се натъкваме на твои призраци, които ни предават глупави съобщения — рече Подмокрената.

— Трябва да се науча и как да предавам съобщения в миналото, и то точно в нужния момент.

Самуна се изкиска.

— Ти изобщо не си се събудил. Но утре ще опитаме постоянно да изпращаш съобщения, докато не поемеш в нужната посока. Или пък можем да изберем място, където да пишеш съобщения върху земята.

— Това надали ще свърши работа — рече Умбо. — Вие дори не сте ми чули гласа, прав ли съм? Само сте ме видели.

— И те хванахме за ръцете — напомни му Подмокрената. — Ти не усети ли, че те хванахме за ръцете?

— Усетих — призна Умбо. — Усетих и миризмата на кухнята.

— Много ясно — обади се Самуна. — Та ти беше в кухнята.

— Искам да кажа, че усещах мириса на вечерята, все едно е топла. Сега си го спомням, но тогава си помислих, че е сън.

— Знаем, че можеш да надраскаш съобщение върху пръстта, Умбо, защото си успял да изровиш една кесия, заровена в пръстта, и пак да покриеш мястото, така че да не те издаде — рече Самуна.

— За каква кесия говорите? — поинтересува се Подмокрената.

— За кесия със скъпоценни камъни — отвърна Самуна. — Когато задържаха Риг, ние се върнахме и я изровихме. Само че Умбо явно се е върнал от бъдещето, оплячкосал е малкото ми скривалище и е извадил от нея най-големия камък.

— Всеки може да го е взел — рече Подмокрената.

— Всеки, който е с всичкия си, би взел цялата кесия — възрази Самуна.

— Не може да съм бил аз — изхленчи Умбо. — Аз пътувам във времето само към бъдещето. Което не струва, тъй като всички така или иначе ще попаднем в бъдещето.

— Всичките истории за призраци… — отбеляза Подмокрената. — Всички привидения сигурно просто са били такива като тебе. Обикалят из някоя къща и ако са много уморени, случайно изпадат в това забързване, дето ти говориш за него, и неволно оставят подире си свой образ или себе си в действителност, тъй като могат да докосват и да усещат мирис… И това ги отнася в бъдещето, и хората след много десетилетия ще видят как този призрак си върши там своите си работи. Те може би дори не подозират за това.

— Ако го правят като мен, знаят какво правят — възрази Умбо.

— О, значи ти си наясно какво правиш? — попита Самуна. — Не беше ли точно ти тоя, който си мислеше, че изпраща съобщения назад в миналото, а те всъщност са пристигали на погрешно място, в бъдещето?

— Оставете ме да спя — примоли се Умбо. — Толкова съм скапан, че ще пукна.

— Но запомни това, когато отново заспиваш, Умбо — рече Самуна. — Ти наистина успя. Ти наистина се придвижи във времето.

— Да, бе, нали — възкликна Умбо, а после пак се унесе в сън, но този път засънува брат си, застанал на ръба на водопада. И усети как един въпрос настоятелно напира в онази част от него, която знаеше, че това е сън: защо не мога да се върна и да кажа на Киокай, да го спася, преди да отиде на водопада?

Може и да съм го направил, помисли си той, докато отново се унасяше в сън. Може би съм го направил, обаче чак след години, когато порасна. Може би аз съм мъжът, когото на Риг му се е сторило, че е бутнал, или поне го е оставил да падне от скалата. Невъзможно.

Де да беше така.

Той отново заспа.

Глава 12

В окови

Заменимият и компютрите извършиха изчисленията възможно най-точно само след час-два.

— Ако твоите екстравагантни и недоказуеми догадки се окажат верни, то да, засечките на време-пространството биха могли да позволят всичките деветнайсет варианта на този кораб да преминат през гънката единайсет хиляди години назад в миналото, но между преминаванията е минало достатъчно време, че те да не се припокрият и затова да не е задължително да се анихилират — установи заменимият.

— Затова може би съществуват не само един, а деветнайсет варианта на този кораб и целия му екипаж и оборудване, включително вас и мен, пилота, и всички те летят към планетата, която е нашата цел, за да я колонизират.

— Или пък не — додаде заменимият.

— О, това е твърде възхитително, за да не е вярно.

— Метафоричната жилка не влияе на реалността — рече заменимият.

— Но в изяществото на реалността присъства метафорична жилка — възрази Рам.

— Да предположим, че си прав — съгласи се заменимият. — Е, и?

— Значи ще се чувствам по-добре, докато прекарвам остатъка от живота си, без да върша нищо смислено.

— Ще имаш време да прочетеш всичките онези книги, които така и не си успял да прочетеш.

— Мисля, че няма да имам време абсолютно за нищо — възрази Рам. — Мисля, че ще съм жив само докато стигнем мястото, където е бил построен този кораб. Само структурата, която виждаме наоколо, се движи назад във времето. Когато стигнем до мястото, където е била построена, тя ще се разгради около нас.

— А ние ще слезем.

— Как? — попита Рам. — Ще трябва да се качим на совалка, която ще ни откара обратно на земната повърхност. Но няма совалки, които да се движат в нашата посока във времето.

— Няма звезди, които да се движат в нашата посока, и все пак ние ги виждаме — рече заменимият.

— Какво интересно затруднение — рече Рам. — На всяка цена се навъртай тук, за да видиш какво ще стане.

— Какво ще направиш?

— Ще продължа това пътешествие, докато намеря начин да изпратя съобщение до моите варианти, които прекосяват гънката, връщат се в миналото и си имат работа със своите деветнайсеткратни копия.

— А как предлагаш да го направиш? — попита заменимият.

— Да го издълбая в метала на кораба някъде, където несъмнено ще го намеря, но чак след като премина през гънката.

— Където и да решиш да го издълбаеш, фактът, че го е нямало там, когато отидеш на това място, за да го издълбаеш, доказва, че не можеш по никакъв начин да промениш обектите, движещи се в обичайната посока на времето — рече заменимият.

— Знам — отвърна Рам. — Затова ще го направиш ти.

— Това нищо не променя.

— Със затворени очи — продължи Рам. — За да не можеш предварително да видиш доказателството, че не се е получило.

Риг и Кресльото, приковани един за друг в китките и коленете, седяха един до друг на две столчета в кабината на кормчията, а гемията плаваше надолу по реката. Потокът ги носеше и затова ритмичните тласъци на лодкарите с прътите не се усещаха. Вместо това тя се накланяше ту на една, ту на друга страна, когато лодкарите я оттласкваха, за да заобиколи от някое препятствие — греда, бряг, остров, друга гемия. Тъй като не виждаха нищо, Риг и Кресльото не можеха да се подготвят за тези промени в посоката и затова постоянно се стягаха, за да не се сблъскат един с друг или да паднат от столчетата.

Първите няколко часа Кресльото не каза нищо, но това не смущаваше Риг — бяха го учили да си държи езика зад зъбите и да принуждава другия да заговори пръв. А съдейки по суровата омраза, която забелязваше в скованата му стойка и изражение, ритъма на пулса му, горещината, която лъхаше от него, въпреки че бе мокър до кости, заговореше ли Кресльото, никак нямаше да е приятно. Но пък можеше да му даде информация. Генерал Гражданин умееше да се владее и през повечето време разкриваше само онова, което беше решил. Кресльото, ако се съдеше по прякора му, не го бяха учили да се владее, освен може би пред началството. Защото ако това умение му липсваше, той никога не би станал офицер.

Донесоха им храна и я оставиха на масата пред тях — но толкова далече, че не можеха да я стигнат, ако не приближат масата към себе си или столчетата си — към масата. Риг посегна с лявата си ръка и леко придърпа масата, а после задържа ръката си там в очакване и Кресльото да направи същото от другата страна.

Виждаше, че за офицера е направо болезнено, че се налага да си сътрудничат, но след време той явно проумя необходимостта от това, защото посегна с дясната ръка и двамата заедно придърпаха масата към себе си. Сега вече спокойно достигаха купите с ечемичена супа.

Риг посегна с лявата си ръка да вземе лъжицата, поставена от дясната страна на купата. Кресльото направи същото с десницата си.

— Така никак няма да ни е удобно — рече Риг. — Аз съм деснорък. Като се храня с лявата си ръка на лодка, която се клати, може да разлея.

Тъй като си личеше, че Кресльото е леворък, Риг нарочно му даваше повод да каже, че и на него му пречи същото. Вместо това онзи навъсено започна да поднася капещата лъжица към устата си и да разлива по масата и в скута си. Риг бе прекарал много време с Баща си в упражнения за развиване и на двете ръце — можеше да стреля с лък, да почисти и одере животно и да пише гладко и четливо и с двете. Можеше дори да яде, без да разлива, но вместо това повтаряше действията на Кресльото едно към едно.

— Не мисля, че са приковали лявата ти ръка към моята дясна по случайност — рече той. — А за да ни бъде и на двамата неудобно.

Кресльото дори не го погледна.

Двамата продължиха да ядат, а между хапките Риг подметна:

— Ако това изобщо има някакво значение, ние с приятелите ми изобщо не подозирахме, че днес ще ни арестуват, и каквото и да са направили, за да те вкарат във водата, аз не съм участвал в него.

Кресльото се обърна и го изгледа разярено, но все така не каза нищо. Ала нямаше значение — Риг бе успял да привлече вниманието му и беше само въпрос на време да проговори.

— Виж, ти не ме мразиш, защото си мокър, а защото мразиш онзи, който се предполага, че съм. Знай само, че аз не се представям за никого, аз съм си аз.

Кресльото се изхили.

— Единственият родител, когото съм познавал, беше моят баща. Отгледа ме сред горите. Той умря преди няколко месеца и ми остави…

— Спести ми това — прекъсна го Кресльото. — Колко пъти според теб ще мине тая история?

— Толкова, колкото минава истината.

— Аз съм тук, за да те убия — рече Кресльото.

Риг усети как по тялото му преминава тръпка на ужас. Този не се шегуваше.

— Ами добре — рече той. — Не мога да те спра.

— Не можеш дори да ме забавиш.

Риг изчака.

— Е? — попита най-сетне той.

— Не тук — рече Кресльото. — Не в тази каюта. После ще трябва да ме изправят на съд и да ме екзекутират, а така всичко ще се разчуе. Ще плъзне мълва как войник под командването на генерал Гражданин е убил законния Крал на Шатрата. А това ще е също толкова лошо, колкото и да те оставя жив.

— Значи генералът ти е дал заповед да…

— Глупак! — прекъсна го Кресльото. — Мислиш ли, че са ми нужни заповеди, за да разбера и изпълня дълга си?

Риг отново се замисли за омразата, изписана по лицето на мъжа.

— Тук не става въпрос за дълг.

Кресльото дълго мълча, а накрая заяви:

— Да те убия е повече от дълг. Но ще го извърша достойно.

— Питам само за мое сведение… Дали ще ме убиеш, защото смяташ, че аз наистина съм Сесамекеш? Или защото си мислиш, че съм самозванец?

— За твое сведение, няма значение — отвърна Кресльото.

— Но твоята омраза към мен… От любов към кралското семейство ли произтича или от презрение към него?

— Независимо дали наистина си кралска особа, или си самозванец, твоите цели могат да се осъществят само чрез възстановяване властта на кралското семейство.

— Твоята омраза към кралското семейство е лична.

— Моят прадядо бил много богат и влиятелен търговец. Някой го обвинил, че си придава важност, все едно е благородник — престъплението му било, че харчел дръзко. Опитвал се да се прави на благородник. Носел дрехи на благородник. Демонстрирал достойнствата на благородник.

— Това престъпление ли е било? — попита Риг.

— Не само престъпление. Всяко обвинение било равносилно на държавна измяна. По време на монархията законът повелявал всеки да се придържа към класата си. Търговците не могат да стават дребни благородници, дребните благородници — аристократи, а аристократите не могат да се стремят към трона. Ако обвинението към моя прадядо е било, че се облича като воин и носи оръжие, наказанието е щяло да бъде солена глоба и една година домашен арест. Но той бил обвинен, че се облича като аристократ, а това означавало, че прескача две стъпала. Наказанието било същото като за опит за убийство на кралицата.

Риг никога не беше чувал подобни глупости, ала не се усъмни в истинността на историята.

— Смърт?

— Бавна и ужасна публична смърт — потвърди Кресльото. — С разчлененото му тяло нахранили кралските кучета в присъствието на гилдията на търговците. Семейството му било лишено от всички богатства, включително и от облеклото, полагащо се на търговците, и само по препаски и наметала на просяци те били прогонени на улицата, където можели да станат плячка на всекиго.

— Това не е честно — рече Риг.

— След като прадядо ми бил екзекутиран, най-големият му син, моят дядо, бил убит почти веднага от прислугата на конкурент търговец — същият онзи, който предал баща му, без съмнение! Без закрилници, без пари и без имот, всички жени и млади момчета от семейството щели да бъдат принудени да проституират, а всички мъже — да полагат каторжен труд в мините. Вместо това те попаднали под закрилата на Революционния съвет. Баща ми бил само на девет години. Той израснал, проявявайки към Съвета верността, която заслужавал. Аз бях възпитан в същата вярност и още я чувствам. Бих умрял, за да попреча на кралските трупни червеи отново да заразят Сташия!

Беше я нарекъл Сташия — името на долината и делтата на реката Сташик преди Сесамото да дойдат от североизток, да я завладеят и да създадат империята. За пръв път Риг започна да разбира колко дълбока може да е паметта и каква болка могат да причиняват неща, случили се преди десетилетия.

— Аз никога не съм…

— Знам, че ти никога не си причинявал такова зло нито на мен, нито на никого. Но щом си включен в играта, няма значение какъв играч си — онези, които се отнасят така към простолюдието, ще те използват, за да заграбят отново властта. Съветът е най-ужасната власт — покварена, деспотична, лицемерна, фанатична. Но е по-добра от всички други. А моето семейство му дължи оцеляването си.

— Е, всичко това звучи съвсем смислено — рече Риг. — Щом трябва да умра, най-добре ще е да ме убие човек, чието семейство е загубило всичко заради хора, които никога не съм виждал и с които никога не съм твърдял, че имам връзка, и с които сам бих се борил, щом са се отнасяли така.

— Хвърляш приказки на вятъра — рече Кресльото.

— За свое собствено удовлетворение, мога ли да науча истинското име на мъжа, който ще ме убие?

— Моят прадядо се е казвал Талиско Твърдеумен. И дядо ми беше Талиско, и баща ми, и аз също, макар че са ни лишили от името Твърдеумен и са го заменили с Урина.

— Не е вярно! — възкликна Риг.

— Това е доста често срещано име в Ареса Сесамо — рече Кресльото. — Давали са го на осъдените, редом с други цветисти и унизителни имена. След революцията повечето от нас запазиха тези имена в знак на гордост. Няма да се нарека отново Твърдеумен, докато цялото кралско семейство не измре. Въпреки че може и да реша, че твоята смърт ми е достатъчна, за да си спечеля пак старото име.

— А как възнамеряваш да ме убиеш?

— Няма да споделям с теб какво възнамерявам.

„Ти вече сподели — помисли си Риг. — След като смяташ да ме убиеш така, че да избегнеш съда, ще го направиш да изглежда като нещастен случай, а за доказателство възнамеряваш да умреш заедно с мен. Това е достойна смърт. Но аз ще се престоря, че не знам“.

След като се наядоха и отопиха последните капки супа с пресен, изпечен в града хляб, Риг незабележимо огледа как са закопчани оковите. Тежките железни гривни, оковали китките им, бяха прикрепени и с катинар, лесен за отключване според него, защото Бащата го беше запознал с механизмите на най-често срещаните ключалки. Момчето предположи, че и прангите на краката са прикрепени по същия начин, но проблемът щеше да е да стигне до тях с някакъв инструмент, докато Кресльото… не, не — Талиско Твърдеумен… се бори с него. „Ти си дребен — беше го учил Баща му — и ако не проявяваш агресия, твоите врагове няма да очакват дързост от теб. Повечето зрели мъже ще са по-яки от теб, но ти ще бъдеш по-силен, отколкото ще очакват от дете. Каквото и действие да предприемеш, трябва да бъде окончателно, защото няма да получиш втори шанс да изненадаш същия човек“.

Дръжката на лъжицата беше достатъчно тясна, за да отключи катинара, ако успееше да измисли начин да я задържи. Друго имаше ли? По лавиците видя писалки и други прибори за писане, но никой от тях не би бил достатъчно издръжлив освен ножа за рязане на хартия, ала надали някой щеше да го пусне да припари до него.

Преравяше наум дрехите си, за да види дали нещо не би свършило работа, когато Талиско кресна внезапно:

— Приключихме с храната!

Гласът му прокънтя като удар на чук в малката стая. На Риг му стана съвсем ясно откъде идва прякорът му.

— Елате и вземете чиниите, преди това момче да е откраднало лъжицата, за да отвори катинара!

Значи не действам чак толкова незабележимо, колкото си мисля, рече си Риг наум. Или може би това беше често срещан номер.

Вратата се отвори и влязоха двама войници, които застанаха до нея и следяха, докато един член на екипажа събираше купите и лъжиците.

— Трябва да се изпишкам — рече Риг.

— Ще ти донесем гърне — отвърна му единият войник.

— О, много хубаво, ще си облея цялата длан — отвърна Риг и вдигна окованата си ръка, доколкото му позволяваше Талиско. — Мислите ли, че ще скоча във водата, както съм вързан за него? Само ми позволете да се изпишкам през борда.

Войниците го погледнаха, последваха моряка навън и заключиха отново вратата.

— Значи си решил как точно смятам да те убия, така ли?

— Ако си искал да убиеш и двама ни, като паднем в реката с оковите, давай. Но ако ще ме убиваш по-късно и другояче, предпочитам да умра с изпразнен мехур.

Токата на колана му беше единствената възможност — езикът й беше от достатъчно твърдо желязо. Но беше ли достатъчно дълъг? Можеше ли да се разкопчае само с една ръка? Защото предполагаше, че под вода Талиско ще му попречи да използва и двете ръце. Дали тогава можеше да я използва, за да отвори катинара, без да изпусне колана? Защото нямаше шанс да го намери пак в мътната река. След няколко минути войниците се върнаха и оставиха вратата отворена. После застанаха отстрани.

— Кралска особа си, видно е — измърмори Талиско, щом се изправиха. — Мислиш си, че ръководиш всичко, дори и собственото си убийство.

Щом минаха през вратата, единият от войниците улови Риг здраво за свободната ръка, а другият хвана Талиско. Още войници стояха на стража, решени този път да няма опити за бягство. „Все едно съм искал да избягам от лодката — помисли си Риг. — Не ми ли заръча Баща ми да намеря сестра си? Вие ме водите там, където аз искам да отида. Желая да избягам единствено от този убиец“.

— Знаете ли, той възнамерява да ме убие — каза той тихо на войника, който го държеше. — Ако с нас стане злополука, можете да сте сигурни, че е било убийство.

Войникът не каза нищо, а тялото на Талиско се разтресе от безмълвен смях.

— Да не мислиш, че съм единственият, който иска да умреш? — измърмори той.

— Хм — обърна се Риг към войника, който го държеше. — И как предлагаш да си разкопчая панталоните? Ако ще се опикавам целият, можех и вътре да остана.

В отговор войникът, без да отпуска хватката си, пъхна лявата ръка на Риг в чатала му. Там той бръкна под горната си риза и разкопча с една ръка колана на панталоните си. Те бяха достатъчно свободни и паднаха от кръста му, но Риг разкрачи широко крака и им попречи да паднат на палубата.

— Та той дори няма дупе — пошегува се един от лодкарите.

— Тихо! — произнесе глас, познат на Риг. Генерал Гражданин. Значи и той беше дошъл да го гледа как пикае.

Войникът от страната на Талиско го попита:

— И ти ли ще пикаеш?

— Нямам нужда.

— Хайде, сега имаш възможност, няма да го повтаряме часове наред!

— Нямам нужда — повтори Талиско малко по-тихо и по-мрачно и войникът схвана намека.

Риг подръпна десницата му и се опита да посегне към чатала си.

Талиско рязко отдръпна ръката си.

— Ползвай лявата!

— Аз съм десняк! — извика му Риг. — С лявата не мога да насочвам!

— Та това е реката! — кресна Талиско в отговор. — Невъзможно е да не я уцелиш!

— Не искам да си оплискам дрехите! — извика Риг с малко по-пронизителен глас, приличащ повече на гласа на малко момче.

— Кралско копеле! — измърмори Талиско и го остави да изтегли окованата му ръка към чатала си.

— Сигурно си прав — измърмори Риг, а после нарочно насочи струя урина към опакото на Талисковата ръка.

Талиско реагира бързо, без да мисли. Той с рев дръпна ръката си.

Риг използва силата на хватката му, за да запрати китката му, като вложи и цялата своя сила, в размазващ удар на оковите в челото на Талиско. Това бе изненадата, за която Баща му го беше предупредил, че е достатъчна. Реши, че ударът е бил достатъчен, за да зашемети Талиско, и мигом разигра голямо театро със загубване на равновесие, изтръгване на лявата си ръка от хватката на войника и падане зад загубилия съзнание мъж, за да не може никой друг да го вдигне. С още един тласък — като го прикриваше възможно най-добре с викове „Помощ!“ и мяташе ръце, той прехвърли отпуснатото тяло на мъжа през парапета и то повлече и Риг през него.

Усещаше, че панталоните са още на краката му, макар и да се мотаеха около глезените. Преди да паднат във водата, Риг се преви, за да докопа колана, и щом цопнаха в кафявия поток, той вече вкарваше езика на токата в ключалката на катинара.

Тежестта на прангите ги дърпаше право надолу. Когато стигнаха дъното, десницата на Риг вече беше свободна. Той се преви и освободи и глезена си.

Но това не беше достатъчно. Той нямаше да избяга така, както бяха избягали Самуна и Умбо. Нито пък искаше Талиско да умре — ако можеше да го извади, Кресльото щеше да му бъде полезен. Затова продължи да сдържа дъха си, отключи оковите на китката и на крака на Талиско и ги остави да паднат. Сега единствено дрехите теглеха двамата надолу. Риг застъпи единия от крачолите си и освободи краката си, а после — беше силен плувец — задърпа безжизненото тяло на мъжа към повърхността.

Когато главата му се показа във въздуха, той бързо си пое дъх, а после вдигна главата на Талиско над водата.

— Помощ! — извика. — Талиско се дави!

Гемията вече беше спряла и лодкарите я тласкаха с прътите срещу течението. След малко Риг избута Талиско към борда. Генерал Гражданин рязко изкомандва на войниците да зарежат Кресльото и да хванат момчето.

— Само аз го държа отгоре! — изкрещя яростно Риг с властния си глас, и ето, войниците и лодкарите му се подчиниха инстинктивно и поеха тежестта на Талиско. В този момент Риг се изкатери почти без чужда помощ и видя как прехвърлиха тялото през борда и го положиха на палубата. Талиско очевидно не дишаше.

— Вкарайте момчето обратно вътре! — изкомандва генерал Гражданин.

— Не и докато не накарам този човек да започне отново да диша! — възрази Риг. Властният му глас отново въздейства достатъчно на понечилите да го хванат войници и те се разколебаха. Риг се хвърли върху безжизненото тяло на Талиско и започна да го съживява, както Бащата беше учил всички деца във Водопаден брод.

Лодкарите си имаха свой метод — обръщаха удавника с главата надолу и удряха по гърба му с весла и пръти. Очевидно жертвите на този процес се съвземаха достатъчно често, та мъжете и нагоре, и надолу по реката продължаваха да го прилагат. Онова, което правеше Риг — натискаше гърдите на Талиско, за да изхвърли водата, а после залепи устата си върху неговата и вдъхна въздух в гърлото му — за тях беше нещо невиждано досега. Някои му крещяха да се махне, за да върнат мъжа към живота с веслата. Кървавата рана на челото на Кресльото свидетелстваше за силата на удара, който Риг бе успял да му нанесе. Той се зачуди дали пък ударът не го е убил, но за целите му това всъщност нямаше значение. Щом всички го бяха видели да спасява или да се опитва да спаси живота на мъжа, точно това щеше да се разказва. Ударът по главата щеше да се сметне за злополука и може би дори нямаше да му бъде приписван, тъй като никой не би помислил, че някакъв си юноша ще има силата да нанесе смъртоносен удар.

И щяха да са прави — Талиско не беше мъртъв. Само след малко той вече кашляше, плюеше и дишаше сам, с чести и кратки вдишвания.

— Чувал съм за такова нещо — отбеляза един от лодкарите.

— Аз никога не съм — обади се друг.

— Момче, можеш ли да ни научиш?

Но генерал Гражданин отново бе овладял положението, разярен и нетърпелив — и както никога, му личеше.

— Върнете момчето обратно в каютата! — нареди той и този път Риг послушно се остави да го поведат или по-скоро да го повлекат към килията му. След малко Гражданин влезе при него. Двамата бяха сами. Гражданин попита с приглушен глас:

— Какви ги вършеше, в името на Стената?!

— Не съм бягал — обясни Риг.

— А защо не? — попита Гражданин. — Какво целиш?

— Последните думи на Баща ми бяха да намеря сестра си. Ако наистина съм Риг Сесамекеш, то тогава сестра ми е Парам Сисаминка и аз трябва да стигна в Ареса Сесамо, за да се срещна с нея. И тъй като и вие отивате там, реших да остана на борда.

Гражданин го сграбчи за подгизналата предница на ризата и долепи устни до ухото му:

— Какво те кара да мислиш, че изобщо ще те допуснат да припариш до кралското семейство?

— Е, ако съм мъртъв, очевидно няма да ме пуснат — отвърна Риг. — Но след този провалил се опит ще е трудно да убедите хората, че е било злополука.

— Какъв опит? — попита Гражданин. — Аз видях какво се случи — всичко беше твое дело, от началото до края.

— Кой друг го е видял по същия начин? — Риг поклати глава. — Талиско ми каза, че възнамерява да ме убие, да го изкара злополука и да убеди хората в това, като и самият той загине в нея. Аз само ускорих процеса и го обърнах в своя полза.

Гражданин изглеждаше искрено слисан.

— Той ти е казал?

— Каза, че било негов дълг. Предполагаше, че затова сте ни оковали заедно, за да плати със смъртта си, докато ме убива, за това, че е позволил на Самуна и Умбо да се измъкнат.

— Не съм давал такава заповед — заяви Гражданин.

— Не сте, разбира се — потвърди Риг. — Вие сте заповядали да ни оковат, а той е доразвил заповедта.

— Искам да кажа, че не съм искал това. Ти наистина ли си толкова тъп?

— Колко тъп по-точно? — попита Риг. — Аз мисля, че се справих доста добре. Съборих долу мъж, два пъти по-тежък и по-силен от мен, освободих се от оковите и го спасих от удавяне.

— Много театрално. Бих изръкопляскал, но мъжете, които подслушват навън, ще си помислят, че те удрям.

— Може би сте от поддръжниците на кралското семейство… На мъжката му част… А може би сте ме изпитвали. Не мога да знам това. Но съм убеден, че Талиско е възнамерявал да ме убие, независимо дали такъв е бил и вашият замисъл. А аз не исках да умра, преди да съм се срещнал със сестра си.

— Със сестра си? — попита Гражданин. — Не с майка си?

— Моят баща спомена сестра ми. Доколкото аз знам, Парам Сисаминка не е моя сестра и Агия Сесамин не е моя майка. Но вие казахте, че сестра ми е в Ареса Сесамо, и затова отивам там. И ако нещо се случи с мен сега, историята за това как с Талиско сме паднали във водата ще бъде разказвана другояче — като първия ви опит да ме убиете.

— Не те искам мъртъв, глупако! Искам те жив.

— Тогава не ме приковавайте към фанатични антимонархисти.

Гражданин го пусна и отиде в другия край на стаята. Гемията се наклони на една страна и двамата залитнаха.

— Можеш да бъдеш сигурен, че няма — рече Гражданин.

— Когато стигнем там, позволете ми да видя кралското семейство — помоли Риг. — Позволете ми да застана до тях. Ако няма прилика, тогава с цялата идея да ме пробутат като син наследник ще е свършено, независимо дали вие я подкрепяте или не.

— За идиот ли ме мислиш? — попита Гражданин.

— Убеден съм, че не сте.

— Аз познавах баща ти, момче. Приличаш досущ на него. Достатъчно приличаш и на майка си — всеки би разбрал от пръв поглед, че си истински.

Риг не се престори, че това мнение не го е засегнало.

— Не би ли могъл Баща ми… Мъжът, когото наричах свой баща… не би ли могъл той да избере бебе, което според него е щяло да му прилича, като порасне…

— Ти не просто приличаш на тях — отвърна Гражданин. — Тук изобщо не става дума за някаква неопределена прилика. Всеки, познавал баща ти, ще разбере, че си негов син. Ти не си самозванец, макар че никога няма да го кажа на никого на тази гемия. Ясно ли е?

Риг потръпна.

— Надали ще ми позволите да облека някои от сухите дрехи, които вече не са моя собственост, от куфара, който не е мой.

Гражданин въздъхна.

— Както ти казах, официална присъда не е издадена. Можеш да използваш дрехите, купени в О. Ще наредя да ти донесат нещо сухо. Но никакви колани повече.

— Няма да ми трябват, ако не ме оковете пак.

Гражданин тръгна към вратата, но там се спря.

— До края на пътуването ще пикаеш в гърненце.

Риг се усмихна.

— Казах ви, генерал Гражданин. Аз искам да отида в Ареса Сесамо и искам да отида с вас. Бих напуснал тази лодка единствено мъртъв.

— Вярвам ти — заяви генералът. — Но ще останеш тук, вътре, за да не се опита да те докопа някой друг убиец доброволец.

— Как ще постъпите с Талиско?

— Вероятно ще го обесим — отвърна Гражданин.

— Моля ви, недейте! — примоли се Риг. — Така целият труд, който положих, за да спася живота му, ще отиде нахалост!

— Той няма да ти благодари за това.

— Винаги може да се самоубие! — заяви Риг. — Но аз не искам да цапам ръцете си с кръвта му… Нито пък вие вашите — заради мен. Спомнете си какво видяхте, господине. Той изобщо не е вдигнал ръка да ме убие, макар и да го е замислял за по-късно. Не е извършил никакво престъпление.

— Извършил е престъплението да прояви глупост под мое командване — отвърна Гражданин.

— Леле-мале! — възкликна Риг. — В днешно време и за това ли дават смъртно наказание?

Гражданин му обърна гръб и почука два пъти на вратата. Тя се отвори. Той излезе, вратата се затвори и резето издрънча.

Риг съблече мокрите си дрехи, уви се в одеяло и се сгуши на пода разтреперан. Чак сега успя да осъзнае стореното, колко лесно би могъл да се провали, как можеше да го убият като нищо… И захленчи от страх.

Глава 13

Риг — сам

— Но дори и да затворя очи, преди да издълбая посланието, аз ще видя другото доказателство, че не се е получило — възрази заменимият.

— И кое е то?

— Съществуването на посланието, след като го издълбая, което в обичайния ход на времето ще се случи, преди да съм го издълбал, и ще докаже, че посланието се движи в същата посока като нас във времето. А това означава, че няма да го има в онзи вариант на кораба, който ще осъществи, или е осъществил, скока.

— Просто затвори очи и го направи — нареди Рам. — И не ги отваряй. А после се върни и ми кажи, че си го направил, без да знаеш дали се е получило или не.

— Защо нарочно да крия данни от самия себе си?

— Защото така аз ще се почувствам по-добре.

— Тогава ще се подчиня и просто няма да ти кажа.

— Ако знаеш, ще бъдеш длъжен да ми кажеш, като те попитам.

— Тогава недей да ме питаш.

— Ако аз знам, че ти знаеш, ще бъда длъжен да попитам — рече Рам.

— Значи трябва да се държа ирационално, за да ти вдъхна ирационална надежда.

— И после аз ще умра — заяви Рам.

— За медицински последствия ли намекваш, за емоционална хипербола или за намерение?

— За намерение — поясни Рам.

— Значи, като сторя това и остана в неизвестност за изхода му, аз ще ускоря момента, когато ти сам ще отнемеш живота си?

— Не — отвърна Рам. — Ти ще отнемеш живота ми.

— Няма!

— Ще го направиш, ако ти заповядам.

— Не мога — отвърна заменимият.

— В края на скока през гънката са възникнали общо поне двайсет мои варианта — деветнайсет са продължили напред и аз… или деветнайсет мои „аз“… се връщам, или връщаме, назад. Може да съществува само един истински Рам Один.

— Ти — рече заменимият.

— Аз съм вариант, който не може да направи нищо, не може да промени нищо, не може да повлияе върху нищо. Заради посоката, в която се движа във времето, аз в действителност вече не съществувам в реалната вселена. Обявявам това мое копие за дефектно, безполезно и — да го признаем — напълно заменимо. Може да има само един-единствен вариант на моето аз.

— Убийството ти ще елиминира само пътуващия назад Рам, или Рамовци — рече заменимият. — То няма да повлияе на деветнайсетте продължаващи напред Рамовци, от които осемнайсет ще бъдат също толкова излишни, колкото твърдиш, че си и ти самият.

— Това не е мой проблем — заяви Рам.

Двайсет и два дни бяха нужни на гемията, за да закара Риг от О в Ареса Сесамо. Доста време за подобно пътешествие, но той се досети за няколко причини за бавния им напредък.

Първо, те спираха всяка вечер и хвърляха котва далече от брега, но извън течението — това научи от внимателното вслушване в командите, давани на висок глас. Беше нещо обичайно — далеч от брега, за да избегнат разбойниците от сушата, но и спирайки придвижването надолу по течението от страх, че могат да заседнат на плитчина или да се сблъскат с някое друго препятствие в тъмното. Второ, течението се забавяше и се разпределяше в многобройни канали с навлизането си в обширната наносна равнина на река Сташик. То вече не задаваше сигурна посока и кормчията би могъл да не се досети кои преди използваеми канали са твърде задръстени и не са безопасни. Два пъти им се наложи да се измъкват от второстепенен канал, за да се върнат в главния и да потърсят друг път. Трето, бавният ход на гемията означаваше, че всякакви вестоносци, които генерал Гражданин би могъл да прати по суша, щяха да стигнат Ареса Сесамо много преди гемията да доплава там, въпреки че пътят постоянно криволичеше насам-натам, често ставаше непреходим и се налагаше да бъде строен отново на местата, където пропадаше — водата от делтата на Сташик проникваше под него и го подкопаваше. (Мнозина владетели на различни империи, избрали Ареса Сесамо за своя столица, бяха спасявали от нашественици тази естествена, неподлежаща на картографиране, триста мили дълга поредица от ровове и препятствия.)

По време на цялото пътуване, след като дадоха на Риг сухи дрехи и вече не се налагаше да го приковават към шпиони, убийци или други Талисковци, го оставиха съвсем сам. Някой член на екипажа, всеки път различен, му носеше сутрин храна на поднос, която трябваше да му стигне за целия ден. Внасяха я под бдителните погледи на двама войници, които не казваха нищо и не позволяваха нито на Риг, нито на члена на екипажа да говорят.

Риг изяждаше топлата храна на закуска, а после изчакваше, за да изяде и останалото — въпреки че разни неща повяхваха — щом чуе звуците от закотвянето на гемията вечер. Храната беше прилична, според критериите на речния превоз — сигурно изпращаха от време на време малки лодки до брега, за да докарват пресни плодове и зеленчуци, защото те не липсваха. Два пъти дневно — веднага щом се събудеше и използваше нощното гърне, и още веднъж, когато му се стореше, че наближава време за вечеря (а той никога не бъркаше), Риг обикаляше около стаята с ритмична крачка, докато сърцето му затупти по-бързо, а дишането му се учести, и продължаваше така половин час. Сутрин обикаляше в едната посока, а следобед — в обратната.

Когато онези извън каютата получаваха обяда си, той не ядеше, а правеше упражненията, които Баща му го бе научил да включва в дневния си режим, за да поддържа силни мускулите, които не използваше в текущата работа. И тъй като в момента не вършеше никаква работа, правеше всичките упражнения.

Спеше добре, два пъти дневно по четири часа. Отдавна беше усвоил номера да определя колко време ще спи и да се събужда по желаното време. Затова след закуска и после отново след вечеря лягаше да спи. Това означаваше, че следобед и в дългите тихи часове сутрин беше напълно буден. Грижеше се да не заспива, като не лежеше в леглото, освен когато дойдеше време за сън, и сменяше позата си — ту седеше на стола, ту на пода, ту стоеше прав, дори понякога заставаше на ръце или на челна стойка, като се подпираше на стената. Сам си беше възложил задачата да мисли. Тъй като временно беше безпомощен и лишен от всякаква способност да получава нови сведения или да влияе върху събитията, за него бяха важни само две неща: да види какво може да научи от сведенията, с които вече разполага, и да се опита да се научи как да разшири способностите си да вижда дирите до умението, което бяха овладели заедно с Умбо, което сега приятелят му очевидно се бе научил да прилага и сам. Знаеше, че тази мисъл е недостойна, ала не можеше да се сдържи: „Щом Умбо го можеше сам, макар и никога да не бе виждал диря, то несъмнено и аз мога да го правя сам“.

Повтаряше си, че с тази мисъл не иска да принизява Умбо — щом единият от тях можеше да се научи да владее или да заменя приноса на другия в техните пътувания заедно във времето, то несъмнено и другият го можеше. Но беше откровен със себе си и знаеше, че в тази мисъл има прекалено много гордост и презрение, защото в душата му тя клонеше нататък. „Щом дори Умбо го може, значи аз несъмнено го мога — и по-добре, и по-лесно!“

Риг беше приел за разбиращо се от само себе си, че когато пътуваха във времето, пътуваше именно той. Да, помощта на Умбо му беше нужна, но именно той беше тръгнал редом с онзи мъж и бе измъкнал ножа от канията му. Риг беше този, който виждаше дирите, винаги ги бе виждал и по тях проследяваше дивеча и хората, докато Умбо не разбираше кой знае колко собствената си дарба.

„Дали притежавам естествената арогантност на кралските особи? — питаше се той. — Дали механично приемам, че във всичко съм по-добър от другите? Защото, доколкото знам, тъкмо Умбо притежава безценната дарба — способността да променя времето или поне да променя скоростта на преминаването през времето на даден човек, а моята дарба е по-скоро дарба на разузнавач, който издирва онези следи, към които може да се приложи дарбата на Умбо.“ Умбо можеше да приложи умението си за прехвърляне във времето върху всеки, а Риг не можеше да сподели своя дар с никого. Изобщо не биваше да се възгордява и да се отнася презрително, напротив, трябваше да проявява смирение и почит към по-голямата дарба на Умбо. И все пак нещо го караше да смята, че Умбо е по-долу от него.

Може би се дължеше на това, че Бащата бе прекарал толкова много време да обучава него, а на обучението на Умбо бе отделил относително малко време. Или пък беше вцепеняващо душата високомерие, предизвикано от това, че за няколкото седмици в О бе разполагал с толкова много пари. Преструваше се на горделив богат младеж, но беше напълно възможно несъзнателно да е повярвал в собствения си театър и това да се е превърнало в част от природата му. Но сега той реши да се отърве и от последната капка високомерие, защото знаеше, че то ще го превърне в един от онези идиоти, които, като не става на тяхната, заявяват: „Ти знаеш ли ме кой съм?“.

Бащата винаги го бе учил: „Човекът е онова, което казва и върши — така разбираш дали реномето му е заслужено или изфабрикувано“. Това разбра Риг в първия си самотен ден и оттам нататък той смирено и усърдно се стараеше да научи как сам да върши онова, което му прилагаше Умбо — да ускорява собствените си възприятия, за да може наблюденията му да следват темпото на бързото движение на отдавна отминали по пътищата си хора.

Две неща му пречеха да напредне поне мъничко, доколкото разбираше. Първо, всеки път, когато Умбо му бе давал възможност да вижда хората по следите, двамата стояха неподвижно и се взираха в дирите поне по десетина секунди. На Риг му бе необходимо време, за да различи отделните хора, които се стрелкаха по тях, и да избере един, върху когото да се съсредоточи. Едва тогава човекът забавяше темпо и Риг можеше да избере едно от повторенията на преминаването му и да предприеме действие. На лодката това беше невъзможно. Не че нямаше безброй дири и нагоре, и надолу, и напреки на реката, тя беше хаос от дири. Но докато лодката се движеше, той не можеше да се взира достатъчно дълго в една и съща диря, че да има надежда да различи каквото и да било.

И дори и докато бяха закотвени нощем и можеше да разглежда някои дири по-продължително, преди течението да го измести, той се сблъскваше с втория проблем — че няма представа как да повтори онова, което постигаше дарбата на Умбо. Би могъл да си представи, че нуждата на Умбо да прилага дарбата на Риг — да изнамира човек от миналото, за да се съсредоточи върху него — бе подпомагана от избора на хора, чието местоположение му беше известно и които оставаха на едно и също място значително дълго време. Така Умбо се беше появил при Риг, докато той изчакваше да плати на кочияша при Кулата на О. Несъмнено знаеше и къде да се появи при себе си, за да се предупреди сам. И в двата случая дирите, които виждаше Риг, не бяха нужни на Умбо, или поне не му бяха чак толкова нужни. Но Риг цял живот бе виждал дирите, бе се научил да ги различава, да разпознава отделна следа и да я проследява във времето, като винаги знаеше в коя посока тече то, макар никога да не успя да обясни на Бащата откъде го знае. Ала въпреки това никога не бе подозирал, че дирята всъщност е размазаното изображение на самия човек, който повтаря до безкрайност движението си. Едва дарбата на Умбо му отвори очите. И сега знаеше онова, което бе знаел винаги — къде са отишли хората и животните от далечното минало. Дори имаше и приблизителна представа кои дири са по-стари и кои — по-нови, кои бяха на мъже и кои — на жени, кои на възрастни и кои — на деца, също както сега можеше да определи и вида, пола и възрастта на животното, оставило определена диря. Той извличаше от дирите информация, която само зрението никога не би му дало, и знаеше, че на някакво ниво прониква в тях и „вижда“ на кого са — въпреки че зрението, разбира се, нямаше нищо общо с това.

Е, не съвсем нищо. Той усещаше дирите, които минаваха зад хълмове или стени, например усещаше дири далеч извън стените на своята малка каюта-килия. В мрака следите бяха за него само размазани петна, а затвореше ли очи, се превръщаха в неясна мъгла. Ала те бяха там и той ги усещаше, а ако се съсредоточеше, можеше да постигне известна яснота. Можеше да види като на живо движенията на мъжете на борда, въпреки че дирите бързо се загубваха нагоре по течението, докато гемията се спускаше надолу, и това му помагаше да разбира звуците, които чува. Всичко това почти не зависеше от видяното с очите.

Но очите задаваха контекста на онова, което виждаше. Той знаеше през коя стена на каютата вижда тези дири и след като запомни общия план на гемията, можеше да разбере какво точно усеща. Дирите, кръстосващи се във въздуха над пропастта на Сташи, далече-далече от водопада, все така минаваха от едната до другата страна на каньона и обясненията на Бащата, че водопадът е подкопал ръба и той е хлътнал и се е срутил, както и за мостовете, които някога са минавали над пропастта, за Риг бяха разумни.

Но по реката тези дири бяха много по-объркващи заради безбройните движения на хора — освен редките плувци или прегазилите през брод — преминавали с лодки или по отдавна изчезнали мостове. Някоя диря изведнъж се издигаше във въздуха и минаваше отгоре, други пък описваха странни примки. И тъй като стълбата или мачтата, която човекът бе изкачил, вече я нямаше, от цялата тази плетеница мисълта се вцепеняваше. Добавете и това, че в делтата реката бе измествала коритото си толкова много пъти, че дирите вървяха във всички мислими посоки и изобщо не бяха свързани със сегашния канал — заради всичко това Риг надали би могъл да бъде обвинен, че не може да избере една от тях и да я забави (или да ускори себе си), за да види кой я оставя.

Най-тежкият му проблем обаче беше, че нямаше представа какво е правил Умбо. Двамата само с разсъждения бяха решили, че Умбо явно ускорява възприятията на Риг, за да вижда той по-бързо, така да се каже. Но нищо от преживяното не подсказваше на Риг, че всъщност се ускорява. Всъщност той не усещаше нищичко и затова трудно би могъл да се досети как да повтори усещането. Всичко, което се случваше, беше, че онова, което преди беше диря, сега се превръщаше в размазано движение на човек, и когато се съсредоточеше усилено върху една цел, той можеше да различи човека и зрително да забави хода му. И да го възприеме със зрението си.

Дали беше така?

Риг се замисли отново за преживяното на водопада, докато лежеше на камъка. Не беше ли видял мъжа с очите си? Той несъмнено бе влязъл в съприкосновение с него, когато го блъсна! Ала видяното тогава беше някак по-различно в сравнение с начина, по който виждаше самия камък и брата на Умбо, Киокай. Тъй като Баща му го бе научил на много неща за работата на човешкия мозък, Риг си представи, че образите на скалите, водата, небето и Киокай постъпват в мозъка му по нормалния начин, чрез очите. Но образът на мъжа, който падна, бе стигнал до мозъка му по различен начин, не чрез очите. Ала мозъкът му го бе изтълкувал като зрителен и го беше наложил върху онова, което очите му показваха. Той беше вместен в полезрението му, а това, като се замислеше сега, се случваше винаги с информацията, която му даваше неговото сетиво за дирите. Но това по никакъв начин не му помогна да разкрие как Умбо го променяше — или променяше следите или самото време така, че дирята, която той виждаше като гладка лента, се превръщаше в размазано изображение на устремно движещ се човек. Нито пък можеше да постигне напредък чрез упорито съсредоточаване, напрягане на лицето или опити да събуди някакво чувство.

В няколко безумни опита дори пробва да тръгне с бърза крачка редом с някоя диря, за която знаеше, че трябва да е човек, с надеждата, че ще различи човешки силует. Даже се затича покрай една, но разбира се, се блъсна в стената и накара стража да отвори вратата — но Риг вече беше успял да вдигне стола и жално обясни: „Заспах и столът падна“. Стражът нямаше как да знае, че това не е вярно. Във всеки случай на пазача му беше забранено да говори, той можеше само или да излезе навън и да затвори вратата, или да събуди генерал Гражданин, за да дойде да разследва случая. Затова избра по-лесното и просто затвори и отново залости вратата. Известно време Риг дори пофилософства върху това какво доказваха съвместните им преживявания с Умбо за природата на времето. Например: дирите не следваха съвременните контури на земята, те оставаха точно там, откъдето са минали, независимо как се е променяла земята под тях… Или водата, или сградите, или превозните средства.

Ала Риг знаеше, че светът представлява планета — сфероид, с пръстен от отломки около нея, която обикаля по орбитата си и понякога се приближава, а друг път се отдалечава от слънцето, подобно на олюляващата се походка на пиян човек. Самото слънце също не стоеше на едно място, а се движеше през огромно море от звезди в орбита около центъра на галактиката, а самата галактика се носеше из Космоса. А ако самият свят бе изминал грамадно разстояние, откакто тези хора бяха минали по повърхността му, защо дирите не оставаха там, в пространството, където бяха минали, а оставаха на планетата, където и да се скиташе тя?

Преминаването на живи същества се запазваше в дири, прикрепени не към точното разположение на тези същества в пространството, а към положението им относно центъра на планетата. Техните дири продължаваха да минават точно през същото място върху въртящата се планета.

За Риг това означаваше, че живите същества имат здрава връзка със самата планета, и то не само с повърхността, към която ги е притискала гравитацията. Времето запомняше движенията на всички живи същества, но пазеше записа вдълбан в точно отношение спрямо центъра на тежестта на планетата, върху която живееха те, и запазваше първоначалното отношение на дирите една спрямо друга, докато се простираха по повърхността на планетата.

Защо времето трябваше да е свързано с гравитацията, това той не знаеше, но явно беше така. В самотата си Риг се чудеше над всякакви въпроси — например защо техните движения не бяха запазвани по отношение на слънцето, чиято гравитация бе толкова мощна, че контролираше Земята. Или ако човек можеше да лети между световете така, както плава по реки и морета, дали би оставял някаква диря след себе си, или дирята му щеше да се увива и усуква между един и друг свят? Странно беше да си го представя и затова си представяше и как Самуна му заявява, че да се чуди за такива работи си е чисто губене на време, след като хората не могат да летят и несъмнено не могат да летят между планетите. Защото Бащата от малък го беше учил, че няма мисъл, върху която да не си струва да се замислиш, но всички идеи трябва да се изследват логически, за да се провери дали могат да бъдат полезни.

Честно казано, сега Риг нямаше представа защо мислите за пътувания между светове и трайността на дирите по време на пътуването биха могли да са полезни, но му правеше удоволствие да мисли за това, а тъй като удоволствията понастоящем бяха твърде малко и твърде редки, той се възползваше от тези, които му бяха достъпни, и им се наслаждаваше.

А и мислите за междупланетни пътувания го отвличаха от мрачните мисли какво ли го чака в Ареса Сесамо.

Защото това беше другата му задача и той никога не можеше да се откъсне от нея за дълго. Какво знаеше? Какво би могъл да научи от сведенията, с които вече разполагаше?

Генерал Гражданин бе говорил за различни партии в Ареса Сесамо. Роялистите, разделени на лагери: застъпниците на наследяването на трона по женска линия и онези, които радееха за завръщането на мъжете; и подкрепящите Народната революция, въпреки че ако Гражданин бе казал истината, те не толкова подкрепяха Революцията, колкото се противопоставяха на наследяването на трона по женска линия. Гражданин явно бе убеден, че е открил отдавна изгубения син на Агия Сесамин и нейния съпруг Кносо Сисамик, и затова каквото и да си мислеха другите за кралските особи или за мъжете от кралския род, от които се предполагаше, че Риг е единственият жив екземпляр, щяха да си го мислят за Риг. А той дори не можеше да бъде сигурен под властта на коя партия е в момента. Ако Гражданин наистина беше роялист, подкрепящ мъжкия наследник, значи Риг бе в ръцете на човек, който можеше да го използва за възстановяването на монархията. Но ако генералът го изпитваше, като се преструваше, че е от тази партия, Риг би могъл да се намира в ръцете на истински слуга на Революционния съвет или на последовател на партията за наследяване на трона по женска линия — следователно Риг беше в голяма опасност и можеха да го убият по всяко време.

Съществуваха и други възможности, ни повече, ни по-малко изсмукани от пръстите от тези, очевидните. Гражданин можеше наистина да е роялист и да подкрепя мъжете, ала партията му да не е готова да се възползва от съществуването на Риг и затова той да е в пълна безопасност и да бъде доставен на Революционния съвет при обстоятелства, които биха направили убийството му трудно или невъзможно. Имаше вероятност кралското семейство да разполага с по-голямо влияние, отколкото изглеждаше, а собствената му майка да желае той да бъде убит — ако наистина беше вярна на решението на баба си да избие всички мъже от кралско потекло, то докарването на Риг в Ареса Сесамо би могло да е толкова противно за нея, че да се опита да го убие още в мига на срещата им. Толкова много сценарии се разиграваха в ума му, че той нямаше друг избор, освен да зареже всичките възможно най-скоро. „Ще узная каквото узная, когато го узная — повтаряше си отново и отново. — С фактите, които разполагам, съм в състояние да предскажа бъдещето и затова не мога да се подготвя по-добре, отколкото ме е подготвил Баща ми, за да разговарям с властта и да проумея как се води политиката“.

Което винаги и неизменно го връщаше към Бащата, единствения човек, единствената тема, мисълта за която му бе непоносима.

Бащата го беше излъгал. Във всичко, на което го беше учил, което му беше казвал, разказвал и намеквал, се съдържаше дълбока и трайна лъжа, или поне такова огромно укриване на сведения, че бе равносилно на лъжа.

„Той никога не ми е казвал кой съм аз или как съм заживял с него. Остави ме да мисля, че е истинският ми баща, и никога не ми разкри истината, за да ме поправи. И макар да ме научи на многобройни умения, които са ми полезни, ме е оставил сляп за толкова много други неща, че се сблъсках с напълно неведоми опасности и сега не разполагам с достатъчно сведения, за да зная какво да правя“. Подобни мисли нахлуваха в ума на Риг, а после той се разсейваше. Някоя диря, преминаваща през каютата… Някакъв звук навън… Някоя заблудена негова мисъл, гладен спазъм или внезапна болка или трепет. Каквото и да е, само и само да не продължава да мисли за Бащата и ужасното невежество — истинското наследство, което бе получил от него. Искаше изобщо да престане да мисли за този мъж като за Баща си. Истинският му баща беше мъж на име Кносо Сисамик, вече мъртъв, и се мълвеше, че е умрял край Стената — може би дори се бе опитвал да мине през нея. Какъв забележителен — или безумен — човек! Всички знаеха, че никое живо същество не може да премине през Стената. „Такъв е бил баща ми, човекът, от който произлиза мъжествената част на моята душа. Трябва да науча какъв е бил, защото като изучавам него, ще опозная и себе си. Дали той е могъл да вижда дирите? Дали съм наследил това от него?“

Но Кносо бе мъртъв и Риг не можеше да го опознае непосредствено. Агия беше жива, ала Риг се страхуваше от нея, защото бе възможно тя дори да е желаела смъртта му, а мъжът, когото той наричаше Бащата, да го е спасил от нея.

Бащата, или както и да го наричаше, бе го изпратил да открие не майка си, а сестра си, Парам Сисаминка. Защо нея, а не някого другиго? Защо нея, вместо някаква политическа мисия? Сякаш Бащата му казваше, че каквото и да му се наложеше да направи, то нямаше нищо общо с цялата политика и всичките маневри на кралското семейство и на онези, които ги бяха свалили от власт и ги държаха в плен. Беше свързано единствено със самата Парам като личност.

Като личност, която притежава дарба, подобна на неговата и тази на Умбо? Това ли интересуваше Баща му? Той несъмнено бе отделил време, за да обучи Умбо, а и Нокс да овладеят дарбите си. А с Риг и неговите дири като че се бе занимавал безкрайно. Бащата бе дал на Риг уменията, които да го опазят жив по време на пътуването, повече или по-малко. Затварянето в килията не беше знак за бляскавия успех на момчето, целта беше той да стигне до сестра си и нищо повече. Бащата не се интересуваше кой е на власт в Ареса Сесамо, а единствено от срещата на Риг и Парам. „Но мен дали ме е грижа? Какъв ли ми е Бащата, че все още да му позволявам да определя моя избор? Аз може би искам да властвам в Ареса Сесамо! Може би искам да си възвърна изгубеното древно наследство! Или просто искам да разбера какъв е бил истинският ми баща и да опозная и обикна истинската си майка, която може да е била съсипана от мъка, когато Бащата ме е откраднал, или пък да ме е скрила, като ме е дала на него, за да ме опази.

Може би ще правя с живота си, каквото искам!

Само дето нямам представа какво искам да правя с него“.

* * *

Пристигнаха в Ареса Сесамо през нощта, явно по план, защото преди това бяха чакали закотвени много часове през деня. Каналите, водещи към голямото пристанище, очевидно бяха добре означени нощем. И когато Риг, току-що изкъпан и облечен в чистите дрехи, които му донесоха, излезе от каютата, на главата му беше нахлупена торба, краката му бяха спънати, а ръцете — вързани зад гърба му. Отнесоха го като чувал с картофи до стол носилка, в който го понесоха сам и в мълчание — бяха го предупредили, че ако извика или проговори, ще му запушат устата.

И така той пристигна в големия град — по тъмно и закачулен, и чуваше само различните звуци от улиците, които се променяха, ала той не можеше да разбере тези промени. Естествено, постоянно виждаше всички дири наоколо, и новите, и старите. Разпознаваше къде се намират улиците сега и къде са минавали някога, но не и какви сгради има по тях, макар да виждаше колко са високи по-скорошните следи, изкачващи се нагоре етаж след етаж.

Виждаше и местата, където никой не беше стъпвал от хиляда години, защото дирите, минаващи оттам, бяха съвсем древни. Но защо никой не ги посещаваше толкова отдавна, той не можеше да разбере.

Най-сетне носилката спря сред някаква градина (досети се по чуруликането на птиците и многобройните им дири, които влизаха и излизаха от нея), някой отвори вратата на стола носилка, бръкна вътре и махна торбата от главата му. Беше жена — облечена в проста туника и с отрязана неравно коса. Не беше красива, но приличаше на Риг, и то много.

— Добре дошъл в Ареса Сесамо — рече тя. — Аз съм твоята майка.

Глава 14

Домът на Флакомо

— Попаднахме в засечка — рече заменимият. — Опитвахме се да избегнем това, защото не знаехме какво ще ни се случи, ако попаднем в засечка. Повечето компютри предвиждаха, че корабът ще бъде разрязан на части или унищожен.

Рам преглеждаше всички данни, постъпващи от всяка част на кораба.

— Но не бяхме нито разрязани, нито унищожени. Останали сме невредими.

— Повече от невредими — уточни заменимият.

— Как можеш да бъдеш повече от невредим? — попита Рам.

— Има още осемнайсет копия на нашия кораб, преминали през гънката, освен нас самите.

Рам се опита да си представи това, за което говореше заменимият.

— Но те не заемат едно и също пространство по едно и също време.

— Квантуваната природа на нашето преминаване през гънката е пуснала всичките деветнайсет варианта на колонизаторския кораб на редовни интервали. Разделени сме един от друг с около четири секунди, което ни държи на безопасно разстояние, стига всички да се въздържаме от големи скорости и генериране на полета, които биха се врязали в друг кораб.

— И на всеки кораб има твой вариант, който говори на мой вариант? — попита Рам.

— Всички заменими докладваха, че всички Рам Одиновци са изпаднали в безсъзнание точно в един и същи момент. Всички ние сме ви поставили в едно и също положение, вързали сме ви и сме чакали да се свестите, за да ни кажете какво да правим. Всеки от нас говори на своя Рам Один и произнася едни и същи думи по едно и също време.

— Ама че гад е време-пространството! — възкликна Рам.

— Отбелязано — отвърна заменимият. — Деветнайсет пъти.

— Ако всички мъже казват едни и същи неща по едно и също време, бих казал, че съществува известен излишък — рече Рам.

— Това не вреди.

— Но в някакъв момент един от нас ще направи нещо по-различно и ще се отделим един от друг.

— Както всички вие казвате точно в този момент — отбеляза заменимият.

— А когато се отделим, за заменимите и за корабните компютри на всички кораби ще е невъзможно да определят на кой вариант на Рам Один да се подчиняват — рече Рам. — Затова заповядвам на теб и на всички останали заменими незабавно да убият всички копия на Рам освен мен.

Кралицата — неговата майка, го измъкна от стола носилка и го накара да застане на гладката каменна настилка в градинския двор.

— Моето прекрасно момче! — възкликна тя, като отстъпи назад и го изгледа от глава до пети.

— И по-хубав съм бил — отвърна той, защото му беше много странно да го наричат „прекрасен“. Никой не го беше наричал прекрасен, та дори и хубав. В О се възхищаваха на дрехите и на парите му.

Тя протегна ръце, прегърна го и го притисна.

— Аз те виждам с очите на майка, която дълго време те е мислела за мъртъв.

— Наистина ли, майко? — попита Риг тихо. — За мъртъв ли ме мислеше?

Това не беше само личен въпрос, а и политически, и исторически. Ако го е мислела за мъртъв, това означаваше, че не тя е уредила да бъде отнесен на безопасно място. Освен това означаваше и че не е бил отвлечен — защото ако беше така, тя спокойно би могла да предполага, че е жив и някой друг го подготвя да стане крал. Щом тя го е мислела за мъртъв, значи или похитителите са я заблудили — жестоко писмо, животинска кръв, размазана наоколо, някакви други улики — или самата тя го бе изпратила с намерението да го убият.

В края на краищата, имаше прецеденти в семейството. Майките в този род невинаги бяха мили със синовете си.

— Не бъди недискретен — измърмори тя в косата му.

Посланието й беше достатъчно ясно — това не беше лична, а публична среща. Каквото и да му кажеше, то щеше да бъде определяно не от простата истина, а от онова, което тя искаше зяпачите да чуят и да повярват. Затова той нямаше да научи нищо нито за своето, нито за нейното минало, но щеше да разбере какво става в настоящето.

Тъй като залогът беше и собственото му бъдеще, не му бе нужно предупреждение, за да внимава. Същевременно нямаше и представа какво смята тя за недискретно. Затова може би го молеше да не казва нищо. Риг можеше да изчака. Междувременно усети тръпка на жалост към нея — жена, която, дори и като посреща отдавна изгубения си син, пак трябва да внимава за всяка дума, която произнася, за всеки жест, за всяко действие, за всяко решение. Пленница заради греховете на предците си, тя мислеше като затворник, живеещ в ужас от пазачите си. Всеки беше доносник. А дали беше вярно? Имаше ли в нейния кръг хора, на които би могла да се довери? Щом тя отпусна прегръдката, Риг се отдръпна, огледа се и видя, че в двора имаше поне двайсетина души, а зад него — вероятно още повече. Това бе държавно събитие, разбира се. Императрица Агия Сесамин бе решила да потвърди неговата самоличност като принц от кралското семейство още преди да има възможност да го види на дневна светлина — това бе политическо решение, което вероятно беше взела, след като бе изслушала вестоносците на генерал Гражданин. Ако Гражданин беше приятел на кралското семейство, това обясняваше самотното затворничество на Риг и букаите и веригите, с които го оковаха по време на пътуването му с торба на главата през града, след като слезе от гемията. Трябваше да се разиграе голямо театро: колко сурово се бе отнесъл Гражданин с новооткрития кралски син. Също както Агия Сесамин трябваше да изиграе театрото с топлата прегръдка, та дори и тайното желание на сърцето й да бе да го убият веднага, ако това не я застрашава с нищо, за да запази закона за наследяването на престола по женска линия на своята баба Аптика.

— Колко ти усложнявам живота, майко — изрече той с усмивка и внимателно проследи реакцията й на тези думи. За миг я обзе гняв. Дали бе примесен и със страх? Да, беше. Тя може би се боеше, че той в края на краищата е решил да бъде недискретен и че някоя негова дума би застрашила всичко. Но как иначе да й сигнализира, че разбира нейната дилема, независимо от това какво му мислеше? Ако просто се беше включил в театъра и си бе замълчал, тя щеше да се чуди каква игра играе той, доколко добре е обучен и от кого. Вместо това Риг й даваше да разбере, че смята да играе ролята на човек, който не е бил обучен и просто се държи непосредствено. Играеше го наивен. Ако тя беше мъдра, щеше да го остави да продължи, защото колкото по-непросветен изглеждаше, толкова по-малко щяха да се страхуват от него антироялистите и толкова по-малка щеше да е вероятността фракцията, подкрепяща мъжките наследници, да реши да я нападне, за да стане той новия крал — само по име.

Но не майка му отговори.

— Моя живот усложняваш ти, момчето ми — обади се един мъж.

Риг го погледна — висок, набит мъж, в ужасно скромни дрехи, но изработени от най-качествен плат и с идеална кройка. Костюм, предназначен да внушава впечатление едновременно за богатство и за скромност.

— Вие ли сте любезният домакин на моята майка? — попита Риг. — Това вашият дом ли е?

Мъжът се поклони ниско.

Лесно беше да се отгатне — според думите му и онова, което бяха казали на Риг за живота на кралските особи, той не можеше да бъде никой друг. Момчето предположи и още нещо, макар да не го каза на глас — че този мъж е и доверен агент на Революционния съвет, иначе защо Съветът щеше да позволи на кралските особи да живеят в дома на човек, който не им е изцяло в джоба? Разбира се, оставаше възможността той само да изглежда човек на Съвета и всъщност да е роялист от една или друга боя. Но както няколко пъти му бе казвал Бащата, на човек, на който имат вяра и двете страни, нито една от тях не може да има доверие. Ако се преструваш на двоен агент, който обслужва и двете фракции, то как всяка от тях би могла да определи коя страна лъжеш? Обикновено и двете. Ала едно беше сигурно: каквито и да бяха истинските пристрастия на този мъж, ако имаше такива, той нямаше как да е приятел на Риг.

— Бих искал да кажа, че мога да ви платя — заяви Риг. — Но ако Агия Сесамин е права, след като ме припозна като свой син, то цялото ми досегашно имущество е конфискувано и нямам друг избор, освен да се оставя на вашето благоволение.

— Ще откриеш, че аз съм твой истински приятел във всичко, какъвто съм бил и на майка ти.

— Значи наистина сте храбър мъж, защото мнозина не одобряват това, че сте приютили проклетото тиранско семейство, потискало Света сред Стените толкова поколения наред — рече Риг. — Сигурно мнозина, са недоволни, че към кралското семейство се е прибавил и мъж, който не е притрябвал на никого.

Неколцина хлъцнаха — макар Риг да остана доволен, че майка му не беше сред хората, които разкриват чувствата си толкова непосредствено. Той се обърна към зяпачите — те, доколкото преценяваше, сигурно бяха прислуга, гости, враждебни граждани или самият Революционен съвет, и продължи:

— Мислите ли, че ще се преструвам, че не знам онова, което всички знаят? Аз бях невеж — мъжът, който ме отгледа, ме държеше в неведение, за да нямам никаква представа допреди няколко седмици, че бих могъл да имам каквато и да било връзка с кралското семейство. Но много неща ми бяха обяснени и знам, че моето съществуване е неудобно за всички. Включително за мен самия.

— Неудобно или не, твоето съществуване ми носи единствено радост — рече майка му.

— Цял живот съм мечтал да имам майка — отвърна й Риг. — Но тъй като съм възпитан като добър гражданин на републиката, никога не съм мечтал за кралица. Дано ми простиш, че се надявам да спечеля обичта на майката, и за мен „онази, която би могла да е императрица“ никак не е важна.

— Добре казано — отбеляза домакинът. — Защото, разбира се, идеята за „кралски произход“ е просто въпрос на генеалогия. В целия град няма и един човек, който да не е благодарен за управлението на Революционния съвет, вместо на случаен потомък на един конкретен род.

Риг се възхити на това как се подмазваше мъжът. Угодническата му подлизурска реч за Революционния съвет бе предназначена или да увери неговите господари във верността му, или да прикрие истинската му вярност под пласт от лъжи. И в двата случая тя беше толкова ненадминато пресилена, та Риг реши, че намерението на мъжа е никой да не му повярва.

Но пък винаги съществуваше и възможността човекът да е просто идиот и да няма представа как звучат думите му.

— Вижте му косата — обади се един от зяпачите.

— И богатите му дрехи — додаде друг.

Риг се обърна към онзи, който говореше за дрехи.

— Това са някои от хубавите дрехи, които си купих, когато си мислех, че оставените ми от моя баща пари са си мои и мога да ги харча. Те бяха конфискувани от генерал Гражданин при ареста ми и той ми позволи да ги облека само защото ми стават, а трябваше да съм чист за пътуването със стола носилка, с който ме внесоха в града. Но ако ти имаш нужда от тях, приятелю, с радост ще се откажа от тях и ще нося онова, което някой би могъл да ми даде заради приличието.

В отговор се дочу само измърморване.

— Не ни разправяй, че не си бил обучен да играеш тази роля — обади се един по-възрастен мъж.

— Бях обучен от Баща си — защото аз го мислех за свой баща — да играя много роли.

— Актьор? — попита жлъчно старецът.

— Да, и то най-долнопробен — отвърна Риг. — Политик.

Сега хълцанията бяха шумни, а сред тях се чуха и няколко потиснати изблици на кикот.

— Вие сте секретарят на Народния революционен съвет, нали, господине? — попита Риг. — Поне така предполагам.

Всеки ученик знаеше, че секретарят на Съвета всъщност го ръководи, но в това правителство, в което всичко беше наопаки, колкото по-висок и могъщ беше постът, толкова по-раболепно беше названието му. Бащата беше изтъкнал, че в такива случаи смисълът на думите напълно се променя, докато „секретар“ не се превърне в новата дума, означаваща „диктатор“, „крал“ или „император“.

— Да, наистина заемам този пост засега — отвърна мъжът.

— Моля ви, господине, тук сме сред лоялни граждани — рече Риг. — Този пост е пожизнен.

— Аз го заемам за период от една година.

— Подновяван вече четиринайсет пъти — уточни Риг с весела усмивка. — И несъмнено ще бъде подновяван отново и отново, докато вашето съсухрено и лигаво тяло се катурне и признае, че е труп.

Тези твърдения бяха напълно верни (всеки знаеше, че секретарите на Съвета служат до живот), ала изключително невъзпитано и беше твърде опасно да ги изложиш така прямо. Сега нямаше нито хълцания, нито смях, само тихо мърморене. Харесва ли ти се как играя тази игра, майко? Достатъчно умна ли си да разбереш какво правя?

Секретарят, мъж на име Ербалд, излезе сърдито напред.

— Баща ми ме е учил: „Не отричай това, което всички знаят“ — рече Риг. — Почитам ви заради прекрасната ви служба на хората по целия свят и за вашата саможертва — да продължавате да ни служите до края на дните си.

И с тези думи Риг коленичи пред него.

— Моят син се мисли за умен и честен — обади се майка му зад него, — но просто се държи невъзпитано. Де да бях имала възможността сама да го отгледам, той щеше да прояви повече любезност към вас и по-малко подобна наглост.

„Правилно, майко — рече Риг наум. — Нека видят разногласие между нас“.

И когато се обърна към нея, по лицето му се изписа обида, каквато не чувстваше.

— Майко! — възкликна той. — Как може да бъде невъзпитано в тази република на честността да назоваваш нещата и хората със собствените им имена?

И реши да рискува още веднъж.

— Не е възможно например нашият щедър домакин да приюти кралското семейство без съгласието на Съвета, което означава, че той работи за господин Ербалд. А тъй като ние знаем, че Съветът никога не би позволил друга наследствена управляваща фамилия да се издигне на власт и да замени древната кръв на нашия род, това, че бащата на Ербалд, Урбен, е бил секретар преди него и ги делят само трите години управление на добросърдечния Чарос, е просто доказателство, че големите дарби на бащата са наследени от сина. Само глупак би предположил, че подобни дарби е лесно да се заменят.

Риг забеляза, че неколцина от хората вече се измъкваха от страх да не би Ербалд да разбере, че са били тук и са чули възмутителните му обидни (и точни) думи. Той виждаше дирите им и реши при първа възможност да провери къде са отишли, защото това вероятно бяха хора, които вече са наясно, че властите им нямат доверие. Сред тях най-вероятно можеше да намери приятели, ако това изобщо беше възможно. Почувства, че рискът да говори така си е струвал, защото всеки ученик знаеше, че официалният дух на Революцията беше „да говорим истината на властите“, и затова нищо от казаното от него не би могло да се използва като повод за съдебен процес. Всъщност съвсем умишлено все повече ги затрудняваше да се отърват от него тихомълком, понеже, след като бе доказал склонността си да говори неща, които никой не смееше да произнася на глас, Съветът щеше да се побои да позволи на хората да го слушат какво говори на публичен процес.

Режимът, който се увива със знамето на истината, най-много се бои от истината. А и освен това Риг страшно се забавляваше. Неговият Баща му бе осигурил инструментите за политически маневри и познанията за това как се използват и тъй като нямаше представа защо живее, нито пък желание да обслужва нечии чужди планове, защо да не си угоди, като го удари на малко хулиганство, та дори и това да го вкара в гроба?

— Тази градина е толкова прелестна! — отбеляза той. — А и домът, който я заобикаля, е необикновено хубав. Учудвам се, че Съветът е могъл да остави такава къща в ръцете на един-единствен човек, когато толкова хора тънат в бедност. Как се казвате, господин домакин? Искам да зная на кого Съветът е поверил попечителството над такова голямо обществено съкровище.

Лицето на домакина се зачерви и той се поклони леко.

— Имам честта да нося името Флакомо.

— Скъпи ми приятелю Флакомо, може ли да влезем вътре? Боя се, че комарите на Ареса Сесамо ме опитаха и откриха, че съм твърде вкусен.

— Тази делта е такова блато! — рече сърдечно Флакомо. — Боя се, че ние, дето живеем тук, сме свикнали по всяко време да имаме по половин дузина ухапвания и да ни сърби. Моля ви, последвайте ме в кухнята. Обзалагам се, че бихте могли да измолите от готвача да ви даде някой и друг залък.

— С удоволствие ще му помогна в кухнята, за да си спечеля прехраната, стига да дадете съгласието си, господин Флакомо. Бива си ме в готвенето, особено ако варите яхния от дивеч с много подправки.

Риг напълно осъзнаваше странната картина, която рисуваше в мислите на всекиго тук. Възмутителна прямота, грубите обноски от живота му в гората и това, че не смята черната работа за недостойна — разказите за всичко това щяха незабавно да плъзнат из града. Въпреки настояванията на Съвета никой да не разказва за пристигането на това предполагаемо момче от кралското семейство, той се бе държал така, че никой не би устоял да не разкаже.

По същество бе подкупил прислугата и гостите с валута, далеч по-добра от парите. Беше поверил за издаване възхитително скандални тайни. Нищо не печелеше по-голям престиж от познаването на най-съкровените тайни на най-високопоставените и малцина биха устояли да не кажат на никого. Всеки от тях щеше да го разкаже на други и до сутринта вече хиляди щяха да са го чули. Колкото повече хора в града знаеха за него и колкото повече му симпатизираха, харесваха го и се забавляваха с разказите за неговите лудории, в толкова по-голяма безопасност щеше да бъде, защото хората щяха да наблюдават внимателно как се отнасят към него. И ако Умбо и Самуна успееха да стигнат в Ареса Сесамо, историите щяха да им съобщят къде се намира той.

Забелязваше, че майка му не одобрява стореното от него. Но това не беше за учудване — доколкото знаеше, тя искаше той да умре и се беше надявала Съветът да свърши тази работа вместо нея, което сега щеше да е една идея по-малко вероятно. И Флакомо не беше особено доволен. Повечето гости вероятно са били убедени, че той наистина е приятел на кралското семейство и го подслонява с голям риск за себе си. А сега имаха основания да вярват, че изобщо не е кралски приятел, а по-скоро е надзирател.

Ала най-важна беше реакцията на Ербалд. Майката поведе Риг към къщата, като настояваше, че е време милият й син да хапне с нея за пръв път, откакто са й го откраднали. Тогава Ербалд обяви, че тръгва, а после обгърна с ръка раменете на момчето.

— Повърви с мен до вратата, млади Риг — рече високо.

Риг тръгна с него към портата, която излизаше на улицата.

— Добре изиграно за аматьор — рече тихо Ербалд.

— Игра ли е имало? — попита любезно Риг. — Не видях никой да се забавлява.

— Преходната популярност ще те опази засега, но на подкрепата на народа никога не може да се разчита. Щом се разнесе мълва, която те представя в съвсем различна светлина — особено ако е вярна — ще те разкъсат на парченца с големината на катерици.

И с тези думи Ербалд тръгна към града и остави Риг на портата, която отново се затвори.

* * *

В кухнята Риг умишлено веднага седна при прислужниците, които приготвяха храната за следващия ден. Нищо не знаеше за изисканото готварство — хлябът и другите тестени изделия за него граничеха с магия, въпреки че Бащата беше обяснил за маята — ала знаеше как да реже моркови, да бели картофи, да изрязва сърцевината на ябълки или да вади костилките на праскови за утрешните ястия и сладкиши. И затова, още преди Флакомо да е дал нареждания на главния готвач от сутрешната смяна как трябва да се държи с него, той вече беше хванал ножа и седеше до младия прислужник, който бе най-много изостанал и имаше нужда от помощ, за да навакса с работата.

— Това не е работа за син на кралско семейство — отбеляза Флакомо.

Риг незабавно впери в него слисан поглед.

— Ако съществуваше кралско семейство, господине, вие несъмнено щяхте да сте прав. Но такова семейство няма и затова няма и такъв син. Има работа за вършене и аз я върша.

Той се обърна към главния готвач:

— Недостатъчно добре ли я върша, господине?

— Много добре се справяте, господине — отвърна главният готвач, — но не ви подобава да наричате мен „господин“.

— Не сте ли по-възрастен от мен? Моят баща ме е учил да се обръщам към по-възрастните от мен с „господине“ и „госпожо“ в знак на почит към мъдростта и късмета да доживеят до такава възраст.

— Мъдрост и късмет — разсмя се Флакомо, все едно това беше шега. — Само едно момче може да си мисли, че ние, старците, имаме късмет с нашите скърцащи стави, оредяваща коса и лошо храносмилане.

— Аз бих се смятал за голям късметлия и голям мъдрец, господине, ако доживея ставите ми да заскърцат, косата ми да оредее, а стомахът да ме държи буден нощем.

Флакомо отново се разсмя, сякаш и това беше казано на шега. Но Риг забеляза — с периферното си зрение, защото не я поглеждаше пряко — че майка му едва забележимо кимна. Възможно ли беше вече да е разбрала играта му и да одобрява как я играе?

— Ние ще се погрижим да нахраним момчето, господине — рече готвачът на Флакомо. — А някой от помощниците може да му покаже стаята. Всички знаем коя е приготвена за него.

— Стая? — попита Риг. — За мен? След дългото пътуване това ще ми дойде чудесно. Да, скоро ще отида там. Нямам нужда от кой знае каква вечеря, малко хляб и добре узряло сирене ми стигат и ще си легна веднага щом изрежем сърцевината на тези ябълки за сладкишите.

Но въпреки тези думи Риг не смяташе да влиза в никакви специално приготвени стаи. Ако му бяха заложили капани, те щяха да са там. Най-добрата му защита би била да отиде някъде, където никой няма да очаква той да спи, на място, където ще има възможно най-много свидетели.

— И ще оставиш майка си да чака, за да поговори с теб? — попита Флакомо.

— Но тук има столче, виждате ли? — посочи Риг. — Надявам се майка ми да седне тук да поговори с мен, докато аз изрязвам ябълките.

Това предложение доста разтревожи останалата прислуга, ала Риг огледа всички с весела усмивка.

— Какво, да не би работата на майка ми да я задържа другаде в домакинството? Тогава всички ние можем да я опознаем заедно!

— Боя се, че нашата любима госпожа Агия не може да помага в кухнята, както предполагаш — обясни Флакомо. — По закон тя не бива да докосва никакво хладно оръжие, пък било то и кухненски нож за белене.

Риг вдигна прибора си за изрязване.

— Но това не е нож — възрази той.

— Ти го забиваш в плода, момчето ми — отвърна Флакомо. — И това в очите на закона го превръща в кама.

— Действително, той би бил жестоко оръжие — разсмя се Риг. — Чудовищно! Представете си, да ви надупчат до смърт! — и той притисна прибора до гърдите си. — Каква сила ще е нужна да го забиеш между ребрата!

Някои прислужници се разсмяха, въпреки че се мъчеха да запазят сериозен вид.

Още един анекдот, който щеше да плъзне из града до сутринта.

— Майко, толкова късно е вече. Моля те да си легнеш и да се наспиш добре, за да можем утре да поговорим. Аз се наспах добре на гемията и в стола носилка. И двете возеха толкова плавно.

Вярно беше, че по това време на нощта Риг обикновено беше буден, и това бе една от причините да се научи да спи на борда по такова странно време: за да не бъде безпомощен и в безсъзнание по предвидимото време.

Флакомо и майка му поостанаха още. Личеше си, че майка му би седнала да поговорят дори и пред останалите работници в кухнята, ако Флакомо не се бе наложил.

— Брей, брей — рече той най-сетне. — Няма съмнение, че ти си непредвидим младеж, господарю Риг!

— Наистина ли? В село Водопаден брод ме мислеха за доста тъпичък, никога не съм вършил нищо необикновено.

— Трудно ми е да го повярвам — заяви Флакомо.

— О, сигурен съм, че всичките ни селски обичаи ще ви се сторят непредвидим, господине, там, нагоре по реката, животът е толкова различен! Например, когато селяните се събират да режат плодове и зеленчуци, винаги се пее. Но очевидно никой в тази кухня не знае нито една песен!

— О, знаем песни, млади господине — обади се една старица.

— Тъй страшни и жални песни ний знаем, че да ви се накъдри косата — издекламира друг.

Риг разпозна старата песен и отговори с втория стих:

— А с песен любовна прекрасната дама ще ви падне в краката!

Прислужниците се разсмяха одобрително.

— Значи песните са едни и същи и нагоре, и надолу по реката! — провикна се Риг. — Е, хайде да довършим тая и да изпеем още две-три, ала да се трудим здраво и да пеем тихо, че да не се ядосва господарят, задето вдигаме такъв шум по време на работа.

Флакомо вдигна ръце във въздуха и излезе от кухнята. Едва сега Риг си позволи да погледне прямо майка си. Тя също го погледна. Той забеляза как на устните й заигра призрачна усмивка, а после тя се обърна и последва Флакомо навън.

* * *

След като купчината ябълки свърши и момчето, което може би бе спасил от позор, го дари с благодарна усмивка, Риг лакомо излапа хляба и сиренето. За пиене имаше само вода. Хлябът беше по-мек от самуните от едро смляно брашно, които Нокс им слагаше, тръгнеха ли с Бащата из пустошта да залагат капани, но това означаваше само, че за да се наяде, беше нужно по-голямо количество. Ала сиренето беше много добро, макар и от вид, който Риг никога досега не беше вкусвал.

— Благодаря ви за храната — рече той на жената, която му я беше поднесла. — Ял съм най-хубавите хляб и сирене в О, град, известен по реката с изискания си вкус, честно мога да кажа, че прислугата в този чудесен дом се храни по-добре от благородниците в О!

Разбира се, той възмутително ласкаеше готвачите, пекарите и прислугата, ала предполагаше, че малцина ги смятат за достойни за ласкателство. Действително, колко често майка му идваше в кухнята? Имената на колко от тези прислужници знаеше? След като прекара вътре един час, Риг вече знаеше всички по име, а на повечето запомни и историите, обноските и говора. Още не беше спечелил тяхната вярност, но вече бе спечелил симпатиите им, а това беше първата крачка.

— Хайде да ви заведа в приготвената за вас стая — рече чиракът на пекаря, младеж на име Дългия, въпреки че не беше особено висок.

— С радост — отвърна Риг. — Макар да се обзалагам, че няма да е толкова топла и уютна като онова кътче зад печката, където спи кухненският прислужник.

— На стара слама, застлана върху камък — рече Дългия. — Леглото никак не е удобно!

— Аз съм спал във влажни пещери, под мокри дървета и на замръзнала земя, където само снегът ме е топлил. На мен това място ми изглежда като най-хубавата спалня в цялата къща!

Риг говореше на висок глас, за да могат да го чуят момчетата от дневната смяна, които още се преструваха на заспали в това кътче, и бе възнаграден от няколко глави, които се подадоха, за да видят кой говори такива нелепици.

— Снегът не може да те стопли! — заяви най-малкият.

— Като се закопаеш в пряспа като заек, снегът около теб задържа топлината на тялото ти и те пази на завет.

— Той ще се стопи върху теб и ще те удави или ще се срути отгоре ти и ще те задуши! — провикна се друго момче.

— Не и ако избереш най-дълбоката и най-стара пряспа — тя запазва формата си нощ след нощ, а когато аз зарежа бърлогата, я използват дребни животинчета, които никога не са спали в такъв прекрасен дворец. Тук може да сте на север, ала докато не презимувате във високите планини, не знаете какво е сняг.

И щом го каза, той се обърна и тръгна с Дългия, който го изведе в трапезарията и го поведе по коридорите на къщата. Риг го караше да се бави, като го разпитваше каква е всяка по-голяма стая и накъде води всяка врата, и както го бе учил Бащата, чертаеше наум карта. По размерите на стаите забеляза, че тук-там те не съвпадаха добре. И щом разбра, че трябва да ги търси, той бързо откри тайните коридори, вградени между тях, защото виждаше дирите на хората, които са ги използвали. Следите нямаше да му покажат как да отвори тайните врати, но съвсем лесно можеше да види къде се намират. Къщата представляваше лабиринт: стълбища и коридори за прислугата, които бяха най-натоварени откъм движение; откритите коридори — единствените, които виждаха по-високопоставените обитатели и гости; и тайните коридори, по които рядко минаваше някой, ала пронизваха цялата къща. Надали имаше стая, която да няма поне един таен вход. Но Риг не изследваше само стаите. Бе видял достатъчно от дирята на майка си, за да може да разпознае къде се е движила тя, и много бързо научи кои стаи обитава и в кои влиза рядко. Нейната диря минаваше само през един таен коридор, и то толкова малко пъти, че се брояха на пръсти. Дали беше така, защото тя знаеше само за него, или защото не смееше често да се крие от хорските очи, да не би някой да помисли, че е избягала? Онова, което изненада Риг, беше, че дирята на Флакомо не можеше да се открие в нито един от тайните коридори. Възможно ли беше той да познава къщата дори по-малко и от майка му?

При първа възможност Риг щеше да проследи по-старите дири и да се опита да намери своята собствена, преди да го отвлекат като бебе. Щеше да е интересно да разбере кой го е отнесъл и по какъв път бе минал. А после осъзна, че по всяка вероятност семейството му не е живяло в тази къща, когато се е родил. Без съмнение, за да се поддържа преструвката, че не притежава нищо и никъде не е на мястото си, кралското семейство е било местено от къща в къща. Е, имаше много време, за да издири следата си — щеше да е достатъчно лесно, след като си спечелеше известна свобода.

Те стигнаха до вратата на една прекомерно голяма спалня. Леглото вътре приличаше на крепост — толкова високо и оградено с колони, балдахини и завеси беше. В подножието му имаше дори стъпалце, за да може Риг да се покачи на него.

Той стоеше на вратата и го зяпаше възхитено, за да угоди на Дългия, а всъщност оглеждаше стаята за най-пресните дири. Никой не се криеше вътре — това щеше твърде да бие на очи. Но някой се беше пъхал под леглото само преди час-два и беше останал за малко там. Бяха му заложили капан и когато Риг забеляза тънките дири на шест акси — най-отровния вид гущери, известен в оградения свят, той разбра какъв беше той. Щом тялото му се отпуснеше върху леглото, тежестта му щеше да счупи крехката клетка, в която се преплитаха аксите. И скоро, водени от топлината на тялото му, те щяха да го открият и да го убият.

— Толкова е хубаво — възкликна той, като умишлено се стараеше да говори досущ като млад наивник. — Но никога не бих могъл да спя на толкова високо легло. Ще ме е страх да не падна и няма да мигна! Хайде да се върнем в кухнята, ще спя зад печката!

И той се обърна и забърза назад, следвайки собствената си диря. Дългия се опита да възрази, но Риг само се обърна, допря пръст до устните си и прошепна:

— Хората спят! Не ги буди!

Глава 15

Доверие

— Много съжалявам — рече заменимият. — Един от вариантите на Рам Один не включи думата „незабавно“ и затова неговата заповед бе изпълнена част от секундата по-рано от другите. Той е истинският Рам Один.

Рам се поусмихна.

— Каква ирония. С уточнението, че трябва да действаш веднага…

Заменимият протегна ръце, завъртя главата на Рам и му строши врата. Изречението остана недовършено, но това нямаше значение, щом човекът, който го произнасяше, не беше истинският Рам Один.

Риг заспа още щом легна сред купчината момчета, сгушени в нишата зад печката. Огънят насреща беше затоплил едната стена, а отсрещната беше външна и изстудена от въздуха на късната есен. Риг избра едно от нелюбимите места до студената стена, отчасти защото там имаше най-много свободно място, но най-вече защото беше свикнал да спи на студено и предпочиташе малко хладинка пред спането на жега. Събуди се само след час-два, както се беше научил, в тишината на мрака току преди да се пукне зората. Сега нишата беше по-запълнена — момчетата от късната смяна също бяха заели местата си. Косите на повечето бяха мокри от пот, защото дори и когато нощем огънят поутихнеше, топлината на телата им продължаваше да ги грее. И на самия Риг, въпреки че бе допрял гръб до студената стена, му беше много топло, затова излезе вън на двора да се поохлади, преди да се залови за сутрешната си работа.

В градината никой не стоеше на стража — каква ли беля можеше да направи някой в двора, освен ако не беше крадец на билки и цветя? Ала Риг знаеше, че ако приближи до главната порта или до входа за слугите, насреща му щеше да излезе стража. Дори и да тръгнеше да се разхожда из градината, щеше да привлече внимание. Затова избра едно място близо до кухненската врата — „вратата за пипера“, както я наричаха, защото готвачите пращаха през нея прислугата да бере пресни подправки — и седна на земята. Сега въздухът беше много студен. Скоро босилекът щеше да увехне, а после, паднеше ли снегът — и мащерката. Накрая само розмаринът с клечестите стъбла щеше да оцелее и през зимата. За Риг градината бе почти толкова изкуствена и превзета, колкото и вътрешността на къщата с дървения под. Нищо тук не растеше на свобода и нямаше никакви по-сложни форми на живот от няколко птици, на които тук не им се позволяваше да гнездят. Насекомите оставяха дири, но толкова тънки и бледи, че дори и да искаше, не би могъл да различи отделни сред тях. Но добре, че беше така — защото на всяка диря на гръбначно животно се падаха десет хиляди дири на насекоми и ако всички те бяха еднакво широки и сияеха еднакво ярко в съзнанието му, насекомите щяха да закрият всичко останало.

Той си отваряше очите само за да разбере накъде вървят дирите спрямо сградата. Усещаше всички следи, без значение колко стени се издигат между него и тях. Външните стени на къщата бяха чисти — поне от шестстотин години насам никой не беше преминавал зад бариерите. Предстоеше му да научи много неща, но Риг придаваше първостепенна важност на дирята на човека, поставил половин дузина акси в тънка клетка под леглото, на което трябваше да спи. Без да знае как точно ги различава, като много малък Риг се беше научил да разпознава дирята на определен човек и да я различава, когато я види отново на друго място. Колкото по-стара беше следата, толкова по-трудно му беше, защото с времето подробностите се заличаваха и дирите губеха отчетливост — макар че не можеше да обясни какви точно подробности разпознава. Той просто знаеше.

Несъстоялият се убиец беше минал през входа за прислугата на алеята и оттам неговата диря плавно влизаше в големия килер и тръгваше нагоре, а после надолу. Риг заключи, че онзи бе влязъл в къщата затворен в нещо, най-вероятно бъчва. Беше се появил снощи, по същото време, когато Риг бе пристигнал в двора на стола носилка. Точно тогава бяха заложили капана с аксите.

Риг трябваше да види дали убиецът е общувал с някого в къщата. А и да разбере дали е използвал някой от тайните коридори. Отговорът и на двата въпроса беше „не“. Убиецът се беше движил безпогрешно и без да срещне никого, без дори да спира, за да се скрие някъде, и бе отишъл право в стаята, предназначена за Риг.

Ала не се беше върнал в килера — вместо това се бе покачил на покрива по стръмната стълба, използвана от работниците, които поправяха течовете, премахваха гнездата на птици и оси и миеха прозорците по стените и покривите на таванските куполи. Беше останал там точно до момента, когато Ербалд бе придружил Риг до портата — Риг се бе научил да разпознава и относителната възраст на дирите, пресните, с висока степен на точност. В този момент убиецът се беше покатерил на покрива, бе притичал по него и се бе спуснал в съседния двор. Никой в онази къща не е бил буден и въпреки че беше почти толкова хубава, колкото и къщата на Флакомо, тя нямаше нужда от друга стража освен сънливия старец, който дремеше на пост, защото убиецът бе го подминал, бе прескочил портата и излязъл на улицата, без онзи изобщо да се събуди.

Убиецът се бе движил с увереността на човек, който е влизал в къщата и преди и знае къде отива, затова Риг започна да се взира все по-назад в миналото и да открива все по-стари и по-стари дири. По начин, по който никога не би могъл да ги види с очите си, проследяваше само дирите от времето, което го интересуваше, а по-новите и по-старите се размиваха, когато насочваше вниманието си към другите. Тази работа гълташе време и изискваше желязна самодисциплина — беше като да си принуден да четеш дребен шрифт на мъждива светлина и да не се отказваш само заради това, че е трудно да се съсредоточиш върху буквите. Но той се беше научил да отделя всеки пласт, да го изследва методично, до основи, из цялата къща, после да се заема с още по-стария пласт и така нататък.

Убиецът можеше да е бил изпратен да разузнае разположението на помещенията в къщата в дните след пристигането на доклада на генерал Гражданин или можеше да е дошъл в момента, когато първите слухове за съществуването на Риг бяха стигнали до Ареса Сесамо преди няколко месеца. Или пък можеше да е изучил къщата, преди кралското семейство да се е нанесло в нея, в очакване, че на някакъв етап от услугите му ще има нужда. Ако предишното му посещение беше толкова отдавнашно, Риг надали щеше да успее да го открие — за да стигне толкова далече назад, бавното и методично издирване щеше да отнеме месеци, а при бързо и повърхностно претърсване вероятно би пропуснал едно-единствено посещение. След като го осъзна, Риг избра друга стратегия. Вместо да претърсва цялата къща, той започна да изследва само около портата. При първото си посещение убиецът несъмнено би влязъл под някакъв оправдан предлог — с история за прикритие, толкова безинтересна, че бързо да го забравят. Ако не беше влязъл през портата, трябваше да е използвал входа за прислугата; не го ли намереше след основно претърсване на едното място, Риг щеше да претърси и другото.

Намери дирята! Убиецът беше влязъл през портата, и то само преди месец. Преди да е пристигнал вестоносецът на генерал Гражданин, но нищо не пречеше да е пристигнал друг вестоносец, изпратен от шпионин в О, който може да е проучвал Риг още преди да пристигне Гражданин.

И все пак облекчение си беше да знаеш, че който и да бе изпратил убиеца, не разчиташе на генерал Гражданин да го осведомява. Риг бе започнал доста да харесва или поне да уважава генерала и не му се искаше да се откаже от него, в случай че се е унизил до убийство.

Кой бе въвел убиеца в къщата при първото му посещение? Обикновената прислуга, която посрещаше всички, а после и самият Флакомо — но това не означаваше нищо, освен че посетителят е имал високо положение в обществото. Повечето от тях заедно с Флакомо бяха отишли на среща с майка му в една стая точно до градината, в която дирите й показваха, че прекарва повечето си време будна. Но бяха оставили убиеца.

Това предполагаше, че той се преструва на слуга и господарят му го е освободил. Убиецът беше обиколил етажа със спалните и бе разгледал всички стаи. Никой не му беше попречил, въпреки че това, изглежда, му бе отнело поне час. После бе отишъл право в стаята, където останалите са разговаряли с майката, и цялата група си бе тръгнала почти веднага. Де да беше с него Умбо! Тогава би могъл да забави дирите, за да провери дали майка му е знаела за замисленото убийство на Риг, когато пристигне.

Едно беше сигурно — майка му бе прекарала един час в разговори с хората, довели убиеца със себе си.

Но нищо не показваше дали останалите от групата са знаели за истинската мисия на убиеца, а още по-малко — дали и майка му е знаела. И това, че Флакомо не се бе срещал с убиеца при никое от посещенията му в къщата, не казваше нищо за това какво знаят той или Революционният съвет. Дарбата на Риг го осведомяваше за много неща, които никой друг не би могъл да знае, но онези, които му бяха от полза, не бяха и една десета от тях.

В градината имаше още някого заедно с него.

Риг виждаше дирята и тя беше нова — оставяха я, докато гледаше. Но тя се движеше невероятно бавно и угасваше по-бързо от обикновено и щом се огледа, там нямаше никого. Риг беше чувал народни приказки за невидими хора, за светци, притежавали умението да вървят невидими из тълпа, или за хора, обидили магьосник и превърнати в невидими, за да бъдат вечно сами. Но никога не им беше вярвал, дори за миг. Откакто Бащата му бе обяснил как е устроено зрението — за фотоните с различна дължина на вълната, които или се отразяват, или се поглъщат, и за ретината на окото, която ги различава — на Риг му изглеждаше невъзможно някой да успее да направи всеки атом от тялото си прозрачен за тези частици.

Но не беше ли казал Бащата: „Само глупакът казва «невъзможно», мъдрият казва «неправдоподобно». Няколко месеца се шегуваха така помежду си — вместо «не» си казваха «неправдоподобно».“ Сега на Риг му хрумна, че може би Бащата е имал наум конкретен пример, когато са обсъждали дали невидимостта е възможна или не.

Упорито реши, че засега няма да повярва в човешко същество, прозрачно за фотоните. Трябваше да има и друго обяснение. Той затвори очи и заоглежда бавно напредващата диря за нещо, което би могло да му го подскаже. Тя действително напредваше по-бавно, отколкото би могъл да се движи човек. Ала по-важното беше, че твърде рязко угасваше. Дирята на непознатия, която навлизаше в градината, всъщност се беше появила по-рано от собствената му диря.

А в края й, точно там, където трябваше да се вижда човекът, но го нямаше, дирята трепкаше.

Не премигваше, а менеше цвета си… или аромата, или каквото и сетиво да пожелаете да използвате като метафора. Цветът й като че рязко се сменяше.

Отново отвори очи. Ако това беше друг убиец, на Риг несъмнено нямаше да му е трудно да избяга, онзи напредваше толкова бавно. Но пък вероятно се движеше по-бавно само докато беше невидим, а после можеше да стане видим и да връхлети върху него като ястреб.

Все пак той трябваше да научи още. Затова стана, отиде право в края на пъплещата диря и й прегради пътя.

За кратко дирята спря да се движи, а после заотстъпва назад. Ала в този миг на колебание, докато Невидимия не помръдваше нито напред, нито назад, смътният му образ се появи пред очите на Риг. Не можеше да го разгледа ясно, но видя очите, можа да прецени ръста. И в погледа му улови проблясък на… На какво? Страх? Стъписване? Риг знаеше, че е разкрил на невидимия, че може да го вижда. Но пък беше научил, че когато невидимият спре, той отново става донякъде видим.

— Ти кой си? — тихо попита Риг. Беше толкова близо, че онзи нямаше как да не го чуе, въпреки че никой вътре в къщата не би могъл. Но не последва и намек за отклик. Невидимия продължаваше да се отдръпва, може би малко по-бързо, но не особено.

Ядосан, Риг тръгна по дирята и не спря, а продължи да върви дори когато стигна мястото, където трябваше да се намира човекът. И премина.

Дали почувства нещо странно? Може би едва доловима тръпка или пък лека топлина. А може и само да си въобразяваше, че е усетил нещо, защото знаеше, че би трябвало да минава през жив човек. Когато се огледа назад, дирята не се бе променила. Само продължи да се придвижва напред, може би малко по-бързо отпреди, ако думата „бързо“ би могла да се използва, за да се опише скорост, която би посрамила и охлюв. Само едно му оставаше. Риг застана на пътя на Невидимия и затвори очи, за да може да се съсредоточи върху дирята назад във времето. Не чак толкова ужасно отдавна тя се променяше — губеше признака „бързо угасване“ и добиваше съвсем нормален вид, докато вървеше из къщата и влизаше в спалнята, където лежеше майка му, потънала в сън.

Невидимия бе излязъл от стаята на майка му, и то с нормална крачка. Но бе излязъл посред нощ, когато наоколо нямаше никого. Риг направи разумното предположение, че когато Невидимия се движи с обикновена скорост, той е напълно видим и е останал незабелязан, защото в къщата беше тъмно и всички спяха. Веднага щом е разбрал, че в градината има и друг — Риг, той беше забавил ход и бе станал невидим.

„Той не «забавя ход» — осъзна момчето. — Онова, което прави, въздейства върху дирята му, а дирите са свързани с времето. Невидимия всъщност прескача напред във времето на миниатюрни интервали“.

Безмълвно, наум, Риг обясни всичко, сякаш излагаше теорията си пред Бащата. „Да предположим, че Невидимия се придвижва с един инч в секунда. Да предположим, че в края на всяка секунда той прескача една секунда напред във времето. За самия Невидим той се придвижва непрекъснато напред с една секунда за инч.

Ала тъй като в края на всяка секунда прескача една секунда напред, за външния наблюдател ще изглежда, че той се придвижва един инч напред на всеки две секунди, ала за едната от секундите привидно ще изчезва. А сега да предположим, че вместо с инч в секунда придвижването е с една милионна от секундата за една милионна от инча. Темпото ще е същото, но сега той няма да се задържа на никое място достатъчно дълго, че да може да го уцели по-значителен брой фотони“.

Почти чу как гласът на Баща му изрече възражение, макар да беше наясно, че говори собственият му разум, който Бащата бе обучил в скептицизъм. Ако Невидимия съществува във всеки миг точно толкова време, колкото не съществува между миговете, то той би трябвало да бъде полувидим, защото половината фотони ще преминат през него, а другата половина ще бъдат отразени или абсорбирани.

„Добре — отговори Риг сам на себе си. — Да предположим, че Невидимия съществува една милионна от секундата, но после прескача напред за една хилядна от секундата. Сега той съществува далеч по-малко време, отколкото не съществува. И отразява светлината само за една милионна от секундата на всяка хилядна от секундата. Очите ни просто са неспособни да забележат такова миниатюрно количество светлина, не могат да се съсредоточат върху нея.“

Ала той трябва да не спира да се движи. И то много бързо, за да е на различно място всяка хилядна от секундата, щом се появява за толкова кратко. Когато го накарах да спре и да заотстъпва назад, защото застанах точно пред него, за този кратък миг Невидимия не се движеше достатъчно бързо и стана много по-видим — можех да видя ръста му, очите му, следа от устата му. А после той ускори ход, тръгна назад и отново изчезна.

Но всъщност изобщо не е изчезнал. През цялото време си е бил там. Когато аз минах през него, той беше там.

Баща му го беше научил, че всички плътни предмети всъщност се състоят главно от празно пространство — атомите са на голямо разстояние един от друг, а във всеки атом ядрото и електроните са разделени от пространства, много по-големи от размерите им.

Затова, когато беше минал през Невидимия, той трябва да се е появил много пъти, може би хиляда пъти. Повечето от действителните частици, изграждащи телата им, нямаше да се сблъскат, а Невидимия е прескачал напред тъкмо навреме, преди да успеят да се изопачат или унищожат взаимно. Някои частици обаче би трябвало да са се сблъскали и те… Нищо чудно, че Невидимия бе предпочел да отстъпи, а не да се сблъска с Риг. Въпреки че подобен сблъсък не би нанесъл видима вреда, сигурно радиацията от относително малкото атомни сблъсъци, които наистина се осъществяват по време на прехода, е не малка. Ако Невидимия не се стараеше да избягва колкото се може повече сблъсъци, накрая щеше да се натрупа значителна радиация. Може би достатъчна, за да го разболее и дори да го убие.

За първи път Риг осъзна, че многото знания по физика, преподадени му от Бащата, са нещо полезно. „Той е искал да мога да разбирам явления като това“.

Само дето още не можеше да го проумее. Как беше възможно човешко същество да разделя времето на такива миниатюрни частици? Как бе възможно Невидимия изобщо да възприема подобни интервали?

И Риг отново отговори на собственото си възражение. „Невидимия разбира какво прави не повече, отколкото разбираше и Умбо, когато «забавяше времето», не повече, отколкото и аз разбирах естеството на дирите, които единствен можех да видя. Получава се инстинктивно. Рефлекс.

Като потенето. Ти знаеш кое предизвиква потенето, но няма нужда да мислиш за всяка пора, за да се изпотиш.

Не, потенето беше неволен процес. По-скоро като ходенето. Не мислиш за всяко движение на мускулите, докато ходиш, ти просто ходиш и тялото си върши, каквото върши. Или като зрението — ти решаваш какво да гледаш, колко да си отвориш очите и колко време да се взираш, но не е нужно да разбираш как фотоните попадат върху пръчиците и колбичките на твоята ретина.

Невидимия може дори да не знае, че прескача напред във времето — знае само, че когато става невидим, придвижването му напред се забавя. С години на упражнения той може да се научи да се придвижва във времето точно толкова, колкото е нужно, за да остава невидим, защото ако стане прекалено невидим, няма да може да се придвижва от едно място на друго, толкова ще се забави движението му из пространството. Но ако не се придвижва достатъчно напред с всеки скок във времето, той може да стане видим и хората ще го видят — като призрак, сън, привидение, спомен, ала все пак ще го видят. И затова с годините се е научил да го управлява така, както Умбо се е научил да управлява чувството си за хода на времето и както аз се научих да различавам дирите и с един поглед да определям колко са стари в сравнение една с друга и да отделям пластовете наум, за да мога да се съсредоточа върху следите от определено време или от определен човек сред всички дири, преминаващи през съответното място в пространството.

Невидимия е като мен. И като Умбо. Надарен.

И двамата с Умбо сме обучавани от моя Баща, за да усъвършенстваме дарбите си. Нокс също. Дали Баща ми е познавал и този човек и също го е обучавал?“

Той си спомни гласа на Бащата, докато лежеше, притиснат от поваленото дърво.

— Тогава трябва да отидеш и да намериш сестра си. Тя живее с майка ти.

И Риг разбра кой точно беше Невидимия. Неговият Баща го бе изпратил да намери сестра си, а не майка си. Майка му, която по право беше кралица, не беше важна. За Бащата важна бе надарената му сестра. Всичко пасваше и добиваше смисъл. Теорията му обхващаше всички факти и не пропускаше нищо от онова, за което можеше да се досети. По-късно можеше да открие много нейни недостатъци, но точно сега, както го беше учил Бащата, тази теория му вършеше достатъчно работа, за да действа според допускането, че е прав.

Риг отново се съсредоточи върху дирите. Невидимата се движеше бързо към вратата, от която беше излязла, и то много по-бързо. Което всъщност означаваше, че прескача напред във времето на още по-малки интервали или по-нарядко, а това на свой ред означаваше, че отразява повече фотони. И наистина, Риг успя да различи призрачна форма, която тичаше — тичаше толкова бавно, че с десетина крачки все още можеше да я настигне.

Ето как Невидимата се бе научила да бяга — като разменя при бягството малко от невидимостта си срещу скорост.

Той осъзна, че няма смисъл да се опитва да я заговаря. Докато съществуваше само за една хилядна от мига на всяко едно място в пространството, Невидимата нямаше как да различава речта.

Невидимата. Та тя си има име. Парам Сисаминка.

Риг влезе в кухнята, където сутрешната смяна вече се залавяше за работа — пекарите месеха тестото, оставено им от нощната смяна, готвачите подготвяха съдовете за следобедните ястия, прислужниците сънено сновяха насам-натам и се подготвяха да се заемат със задълженията си.

— Спали ли сте изобщо, млади господарю? — попита главната пекарка, жена, която Риг не беше срещнал предната вечер, ала, разбира се, кухненският персонал разговаряше помежду си, особено за непознатия, който бе легнал в кьошето зад печката.

— Спах — отвърна Риг. — Но се събудих рано. Няма съмнение, че следобед ще се върна да си подремна, ако нямате нищо против.

Пекарката го изгледа развеселена.

— Ако не спите в стаята си от страх, че някой ще ви се бърка, може би трябва да си лягате всеки път на различно място, а не да се връщате да спите зад печката.

Риг се изненада от прямотата й.

— В опасност ли съм?

— На сестра ми й се сторило, че си го мислите, а нищо чудно и да сте. Сестра ми е нощната пекарка, Елела. Аз съм Лолонга.

— Тогава нека ти кажа нещо, Лолонга. Снощи в стаята ми бе оставено нещо и затова не спах там. Нещо, предназначено да убива. И се боя, че ако някой влезе в тази стая днес и се тръшне на леглото, капанът, заложен за мен, може да сработи за невинен човек, който не заслужава да умре.

— А вие заслужавате ли да умрете?

— Ще ми се да мисля, че не, но има и хора, които мислят, че без мен светът ще е по-добро място.

— Тъй като не ми казахте какъв е бил капанът, макар да предполагам, че има връзка с леглото… приемам, че бихте искали да предупредя хората да не влизат в тази стая, без да се разчува, че предупреждението идва от вас.

— Да, бих искал, но не си струва да се лъже. Ако някой попита направо, някой, чието доверие искате да запазите, тогава на всяка цена му кажете, че съм ви предупредил аз. И без това скоро ще се разчуе. Но ако не питат, моля ви, не разпространявайте доброволно тези сведения.

— Икономката Бок става рано — рече Лолонга. — Въпреки че малоумните ми чираци без съмнение ще съсипят хляба за деня в мое отсъствие и ще замесят тестото или твърде сухо, или твърде клисаво, ще отида да я намеря и да й кажа, за да спасим живота на някоя глупава и недостойна камериерка.

— Дори и най-глупавата камериерка е достойна за спасение — отвърна Риг.

— Нима? — попита Лолонга. — Никога не съм предполагала, че някой от вас ще го мисли!

— Някой от… кои?

— От кралските особи. Богаташите. Образованите. Онези, на които прислужваме, и чиито са всичките пари, и славата, и властта. Вие.

— А, да, ето къде грешите, госпожо! Допреди няколко месеца аз бях един от вас. Не, още по-зле — аз бях скитащ трапер, когото хората като вас гледаха отвисоко и не пускаха в кухнята.

Лолонга се ухили.

— Усещах го това у тебе, момче — рече тя. — И точно затова не те изхвърлих от кухнята ми още щом влезе. Да знаеш, че майка ти не я пускам. Не и докато пека аз. Това разсейва хората ми и съсипва хлябовете, кейковете и сладкишите за деня.

— Госпожо, трябва да знам това — рече Риг. — Коя от вас двете със сестра ви е главната пекарка?

— И двете. Между нас тече нестихваща битка. Всяка нощ Елела замесва тестото и аз съм длъжна да пека такъв хляб, какъвто тя е решила, че ни е нужен. Обаче си оправих сметките с нея. Накарах я да вземе моя мързелив никаквец, сина ми Дългия, за чирак в нощната смяна. А това е наказание, което няма край.

— Аз харесвам Дългия — заяви Риг.

— И аз. Затова го сложих в нейната смяна, та да не ми се налага от сутрин до вечер да му крещя и да го ругая, че е тъпият мързелив син на тъпия си мързелив баща. Това може да навреди на обичта помежду ни.

И тя остави кухнята, за да изпълни заръката на Риг, а той мина през друга врата и се намери в трапезарията, която в момента стоеше празна. Масата беше разчистена. Сигурен беше, че скоро щяха да я наредят за закуска, но засега тук беше тихо и почти непрогледно тъмно. Единственото осветление бяха звездните лъчи, проникващи през прозорците — пръстенът грееше от другата страна на къщата.

Риг седна на един стол и проследи дирята, оставена от Лолонга из къщата. Видя как тя пресече следата на икономката, а после проследи нея… Бок?… Как отива при прислужниците, несъмнено, за да им нареди да избягват стаята с капана. После прехвърли вниманието си върху майчината си стая и разбира се, Невидимата, Парам, се беше върнала там. Сега Риг се отдаде на удоволствието да разучи дирите в тази стая и видя, че Парам ходи там всяка вечер, а също и още някой, който винаги идваше и си тръгваше точно преди да влезе Парам. Риг проследи дирята му и видя, че тя водеше към една прислужница, която бе забелязал снощи. Всъщност я беше проследил как тръгва, за да си свърши работата — изнесе поднос с храна от кухнята и се отправи… нанякъде. Сега Риг вече знаеше къде. Сети се за подноса и разбра: ето с това се храни Парам. Един невидим трябва да се задържи на едно място и да стане видим, за да взаимодейства с материалния свят, достатъчно време, че да се храни, да яде, да се мие, да изпразва мехура и червата си. Това щяха да са миговете на най-голяма опасност. „Значи тя прави всичко това в майчината стая. Парам е под закрилата на майка ни“. „Тя живее с майка ви“. Значи за Парам майка ни е убежище, а не опасност.

„Де да беше така и с мен! Но аз не мога да знам, не мога да бъда сигурен. Парам е жената наследница на Шатрата на светлината. Майка ни може да е нейна закрилница и мой смъртен враг. Игрите са твърде дълбоки и многопластови, че да ги проумея“.

* * *

Риг седна на масата за закуска заедно с Флакомо, майка си и още десетина гости и чести посетители.

След като спазиха обичайните любезности и похапнаха, без да се разсейват с повече разговори, отколкото учтивостта изискваше, Риг се обърна към майка си и рече:

— Всъщност, госпожо майко, аз не тръгнах за Ареса Сесамо, за да се срещна с вас. Нищо не ме зарадва толкова, колкото това, че сте жива, макар да се зачудих, разбира се, защо никога не сме се срещали и защо приемният ми баща никога не ви бе споменавал, преди да легне да умира. Но първата му заръка беше да дойда в Ареса Сесамо, за да се срещна със сестра си. И не мога да не се зачудя къде е тя. Да не би да не е добре? Не иска ли да се запознае с брат си?

И се престори, че не забелязва как се умълчаха всички, щом спомена сестра си.

— Има ли някаква причина да не е редно да питам за нея? Никой по време на пътуването ми не намекна, че може да има нещо. Предположих, че ще се срещна с нея.

Сега всички погледи бяха впити в майката. Само тя изглеждаше напълно спокойна и съсредоточена върху хапката, която дъвчеше, и гледаше Риг с искрящи очи.

— Не се учудвам, че проявяваш любопитство — рече тя най-сетне. — Но, виждаш ли, сестра ти се оттегли от обществото преди повече от година. Тя имаше едно твърде неприятно преживяване, когато един от селяните, които периодично нахлуват в къщата на нашия домакин и настояват да им дадем да обръснат главите ни или да ни вземат дрехите, я принуди да съблече всичките си дрехи. Това беше жестоко и след тази случка тя не се вижда с никого.

„Или по-скоро никой не я вижда“ — помисли си Риг.

— Няма ли надежда поне за отдавна изгубения й брат? — попита той.

Но премълча, че много добре знае, че сестра му в момента е в стаята. Беше видял как дирята й бавно влиза вътре и после снове напред-назад, за да не спира да се движи. Тя несъмнено проявяваше към Риг същото любопитство, каквото и той към нея. Знаеше, че той може да я вижда или поне че знае къде е. Всъщност, след като се настани на масата, той се обърна към нея и й махна, макар че държеше ръката си по-ниско от масата, за да не види никой друг. Освен това махна много бавно, за да може тя да различи движението.

— Действително има надежда — отвърна майка му. — Съвсем сигурна съм, че тя няма търпение да те види, и когато му дойде времето, ще те заведа на мястото, където пребивава в уединение.

— Сигурно това ужасно пречи на обучението й — предположи Риг.

— Нейното обучение е дреболия в сравнение със страданията от унижението, на което бе подложена — отвърна майката.

Тук се намеси Флакомо.

— Беше срамота за всички нас — някой да се отнесе така жестоко към едно дете! Революционният съвет незабавно промени закона, за да попречи да се вземат дрехите от телата на хората, принадлежащи към семейството, наричано някога кралско. Отдавна трябваше да се внесе тази промяна.

— С други думи казано — рече Риг, който, разбира се, вече знаеше историята, — Съветът е открил, че унижението на кралските особи вече не се приема добре от тълпата, и го е прекратил. Дали това означава, че омразата на обществото към кралското семейство утихва?

— Мисля, че това би било чудесно — върна Флакомо. — Някой ден, разбира се, кралското семейство ще бъде като всяко друго семейство. Но засега си остава източник на нестихваща надежда за някои революционни фракции.

— Тогава се чудя защо всички не сме били усмъртени — рече Риг.

Навсякъде около масата ахнаха.

— Това е въпрос на чиста логика — продължи той. — Докато има живи членове на кралското семейство, ще бъдем използвани от тази или онази групировка за обединяващ символ, та дори и никога да не сме вдигнали и пръст срещу Революционния съвет. Не би ли било по-добре в името на народа изобщо да престанем да съществуваме?

— Никога няма да ме убедят в това! — възкликна пламенно Флакомо. — Някога това много се обсъждаше, но майка ви и нейната майка преди това проявяваха изключителна скромност и почит към Съвета, подчиняваха се на всички закони и никога не насърчаваха разговорите за бунтове. И затова Революционният съвет реши, че ще е по-мъдро да ги задържим тук, достъпни за обществото, макар и в не толкова голяма степен. Майка ви благоволява да покаже на хората, че кралските особи не притежават нищо и живеят като послушни граждани.

— Но ние се храним доста добре — отбеляза Риг, оглеждайки пищната трапеза.

— Не — отрече Флакомо. — Аз се храня доста добре, а те споделят моята трапеза като гости. Но много дни всяка година майка ви вечеря с всеки, който я покани, без значение какво е положението му и колко проста е храната му.

— Разбирам — рече Риг. — Значи няма да има възражения, ако аз постъпвам по същия начин?

— Вие можете да придружавате майка си винаги, когато тя приеме подобна покана — отвърна Флакомо. — Но разбира се, не можете да го правите сам, защото всеки път, когато кралска особа напусне моя дом и излезе в града, нея… тях трябва да ги държат под стража. Уви, съществуват хора, чийто гняв към кралското семейство не е утихнал и след толкова години на революционна власт.

Риг беше съвсем сигурен, че задачата на стражите е да пазят кралските особи да не избягат, да не напуснат града и да не тръгнат да събират войска. Но нямаше причини да го казва на глас. Той си беше наумил друга тема.

— О, да, аз знам за това! — извика той. — Снощи някой се опита да ме убие.

Всички на масата моментално се развикаха: „Не! Кой! Кога! Как го спряхте!“.

— Спрях го достатъчно лесно — обясни Риг. — Просто не легнах да спя там, където ми бе отредено. Опитът за убийство беше потаен, бяха ми заложили капан.

— Що за капан?! — извика Флакомо. — Ако някой е влязъл в къщата ми и…

Риг направи успокоителен жест и се усмихна.

— Сигурен съм, че е станало без ваше знание, скъпи мой приятелю. Мога да ви наричам „приятелю“, нали? Вие сте толкова любезен към майка ми и сестра ми.

— Да, моля. За мен е чест да ме смятате за такъв — отвърна Флакомо, въпреки че нямаше как да е забравил казаното от Риг предната вечер, разбира се.

— Това беше малка кутия с акси, поставена под леглото ми. Беше достатъчно крехка, че само като легна на леглото, особено ако се метна с момчешко въодушевление, щях да я счупя и да освободя влечугите. И разбира се, всички знаете колко време щях да оживея след това, след като топлината ги привлича.

— Но как сте ги победил? — попита някой.

— Не съм — отвърна Риг. — Избягнах ги. Доколкото зная, още са там. Бих препоръчал стаята да се запечата и те да бъдат оставени вътре. За няколко седмици ще умрат от глад, особено ако помещението се топли. Много е сложно да се опитвате да се отървете от тях по други начини. Съществуват газове, които ще ги парализират, ала за да им въздействат, се иска време, а междувременно и онзи, който занесе газа при тях, рискува някой от аксите да скочи и да спечели предварително схватката.

— И в стаята ви са били оставени подобни същества? — попита невярващо Флакомо. — А как ги открихте?

— След като бях предупреден, че все още има хора, които мразят кралското семейство, а един от тях направи опит за покушение върху мен по време на пътуването ми, станах предпазлив. Поглеждам под леглата.

Риг се надяваше никой да не е разпитвал Дългия, защото той прекрасно знаеше, че дори не е влизал в стаята, за надничане под леглото да не говорим.

— Да благодарим за това на Светеца скитник! — възкликна Флакомо и мнозина на масата го подкрепиха.

Риг се обърна към майка си, която никак не изглеждаше разтревожена, а просто ядеше кашата си и го гледаше — тя се хранеше с много по-проста храна, отколкото всички останали на масата.

— Госпожо майко — рече той. — Не съм сигурен как да приемам този случай. Действително съм убеден, че не съм бил осъден на подобна смърт просто защото съм кралска особа — в края на краищата, убийците са можели да убият всяка кралска особа в дома, ала са набелязали единствено мен.

Тя пое поредната хапка.

— Досещам се за две причини защо биха избрали мен. Едната е, че присъствието ми дестабилизира споразумението, според което вие със сестра ми сте живели под закрилата на такива лакеи на Революционния съвет като нашия любезен домакин Флакомо. В такъв случай това би могъл да бъде самият Съвет или някоя негова фракция, която желае смъртта ми. От друга страна, аз съм от мъжки пол, а откакто прабаба ми е избила всички членове на кралското семейство от мъжки пол и е издала закон, че само жените от семейството могат да управляват, съществуват хора, които са чакали с нетърпение раждането на мъжки наследник с надеждата, че той ще доживее да погази този стар декрет и на трона да седне крал, а не кралица.

— И да има такива хора, съмнявам се, че ще се опитат да те убият — рече меко майка му.

— Вероятно не — съгласи се Риг. — Откакто научих каква е истинската ми самоличност, или поне за вероятността това да съм аз, се чудя кой ли е онзи, който ме е отвлякъл и отнесъл далече от майка ми, баща ми и сестра ми. Едната възможност беше да съм взет от членовете на фракция, която желае на трона да седне отново мъжки наследник. Но ако е така, защо не съм бил обучен да изпълнявам тази роля? Защо не бях възпитаван като бъдещ крал? Защото мога да ви уверя, че никога не съм долавял и най-беглия намек, че съм от кралски произход или че имам някакво велико предназначение. Затова ми се налага да заключа, че човекът, който ме възпита, не е бил от тази фракция.

Майка му не каза нищо и само се поусмихна.

— Ала все пак човек никога не знае на какво са готови хората, толкова безумни, че да искат възстановяването на кралското управление. А несъмнено онези, които желаят да възстановят наследяването на трона по мъжка линия, са най-безумните от всички.

— Има толкова много безумци по света — отвърна майка му. — Някои са безумни, ала си мълчат, а други в своето безумие дърдорят ли, дърдорят и дразнят всички.

— Разбирам укора ви, майко, но наистина се опитвам да узная как стоят нещата, за да мога да се досетя откъде би могла да дойде заплаха.

— Тя може да дойде отвсякъде — отвърна мило тя. — Може да дойде отвсякъде едновременно.

— Просто се зачудих дали покушението над живота ми е дело на фракцията, която подкрепя възстановяването на наследяването по женска линия и смята съществуването на мъжки наследник за голяма опасност. Тази фракция би могла да чака много години аз да се появя отново, за да бъда убит, съгласно указа на моята прабаба Аптика Сесамин.

— Този закон бе отменен от Революционния съвет — напомни Флакомо. — Повечето хора са забравили, че изобщо е съществувал.

— Но тъй като никога не е бил отменен от Шатрата на светлината, има и такива безумци, които смятат, че той още е в сила и убийството ми би било благородна постъпка. Казвам го, защото мъжът, който се опита да ме убие на път за насам, беше точно такъв безумец.

— Думите ти танцуват наоколо като словата на най-предпазливия ухажор — рече майката. — Трудно е за вярване, че не си бил възпитан с идеята, че си кралска особа.

— Мъжът, когото наричах свой баща, ме научи да мисля скептично и с любопитство, това е всичко. И да говоря онова, което мисля. И винаги е казвал: „Ако искаш да научиш нещо, питай някой, който вече го знае“. И затова ще ви задам, майко, два въпроса. Първо, дали вие и истинският ми баща сте ме пратили далече оттук като бебе, за да ме опазите от подобни врагове? Или съм бил откраднат от някой друг, който е смятал, че трябва да бъда опазен от вас?

В стаята се възцари мъртва тишина. Майката замря неподвижно, ръката й увисна във въздуха, а овесената каша падаше на бучки от наклонената й лъжица. Риг напълно осъзнаваше какво впечатление е направил и продължи нататък:

— Нека да задам въпроса още по-просто. Майко, дали вашето желание е да умра? Защото ако е така, ще прекратя опитите да се спасявам и ще позволя следващото покушение над живота ми да завърши с успех. Нямам желание да ви правя нещастна с идването ми у дома след толкова много години.

Тя отново се раздвижи и отпусна лъжицата в купата.

— Огорчена съм, че си способен да ми зададеш такъв въпрос.

— А аз съм огорчен, че вие отказвате да му отговорите.

— Ще му отговоря, макар и самият въпрос да ме измъчва. Аз нямах нищо общо с твоето отвличане. Бях убедена, че са те откраднали онези, които желаят смъртта ти, и предположих, че са те убили. Първите години скърбях за теб всеки ден и винаги щом се сетех за теб след това, а се сещах често. И когато научих, че е възможно да си жив, тайно дръзнах да повярвам, че ще ти позволят да дойдеш при мен. Дори и когато пристигна, се опитах да се държа така, че силата и дълбината на моята радост да не разтревожат никого. Радвам се, че осъзнаваш голямата заплаха, която те грози. Благодарна съм, че са те възпитали да проявяваш предпазливост и не си се хванал в заложения капан. Но съм горчиво разочарована от твоето предположение, че аз бих могла да стоя зад залагането му.

— Аз не ви познавам, майко — обясни Риг. — Знам само това, което се говори за кралското семейство, и можете да си представите каква малка част от него е добронамерено. По история ми преподадоха обширни познания и знам за стотиците случаи, когато членове на различни владетелски семейства са се клали в стремежа си да завземат властта или от страх, че ще ги убият или че ще избухне гражданска война. Ала щом чух словата ви и видях лицето ви, докато ги произнасяхте, а и след като познавам донякъде ограниченията, при които живеете тук, аз съм доволен, че вие наистина сте моя любяща майка. Моля ви, простете, че ви попитах, защото знаете — нямах друг избор. И ви благодаря, че изобщо отговорихте, а още повече за самия ви отговор.

Риг стана от мястото си и коленичи до стола на майка си, а тя се обърна към него. Мнозина от присъстващите бяха смаяни, защото да се поклониш пред кралска особа беше незаконно, и самата майка понечи да възрази. Ала той заговори високо и гласът му шибаше като камшик и заповядваше на всички да мълчат.

— Аз коленича пред тази жена, както син коленичи пред майка си. И най-скромният пастир може да коленичи така пред майка си. Тъй като моите предци са кралски особи, забранено ли ми е да показвам на майка си уважението, което тя заслужава да получи от мен? Дръжте си езиците — предпочитам да умра, отколкото да се оставя страхът да ми попречи да й покажа колко я почитам и обичам!

Онези, които бяха станали, отново седнаха. И сега, когато Риг наведе чело, за да докосне скута на майка си, тя протегна ръка и го погали по косата, а после го повдигна малко, прегърна го и се разплака в косите му, и го целуна, и го нарече свое детенце, свое малко момченце, и благодари на Светеца скитник, че го е довел отново при нея след дългите му скитания из пустошта. Междувременно Риг се чудеше как ли сестра му разбира всичко това и си мислеше колко ли влудяващо е за нея да го гледа, но продължи, без да й помага да разбере нито с думи, нито със звуци. Що се отнася до майка му, той й вярваше само наполовина. В края на краищата, не би ли постъпила тя така и ако желаеше смъртта му? Вярно, чувствата й изглеждаха достатъчно истински, малцина притежаваха умението да ги изиграят така успешно. Ала не беше ли самият факт, че още е жива, доказателство, че тя знае как да играе всяка роля, изискваща се от нея, за да оцелее? И все пак Риг трябваше да се довери на някого или животът му на това място щеше да е невъзможен. Затова реши да повярва, че майка му не е оцеляла с преструвки, че изпитва чувства, каквито не изпитва, а по-скоро с преструвката, че не чувства нищо, с точно обратното умение, и затова този изблик е рядък и искрен. Тя го обичаше. Тя не желаеше смъртта му. Той щеше да й се довери. А ако се окажеше, че е взел погрешно решение, щеше да се справя с разочарованието, когато то дойде. Щеше да е достатъчно лесно, защото това разочарование сигурно щеше да трае само няколко мига, преди да издъхне.

Глава 16

Сляпо петно

Рам погледна голямото холографско изображение на новия свят.

— Какво име ще му дадеш? — попита заменимият.

— Има ли значение? — попита Рам. — Каквото и име да предложа, то ще добие значение на „този наш свят“. Каквото означава сега „Земя“.

— Мислиш, че колонистите ще забравят света, от който са дошли?

— Не, разбира се — отвърна Рам. — Но децата, родени тук, ще чуват за Земята като за далечна планета, на която са живели родителите им. Праправнуците няма да познават никого, който някога я е виждал.

— Ние, заменимите, също сме любопитни как ще обясниш на останалите колонисти факта, че сме се върнали 11 191 години назад в миналото.

— Защо изобщо да им казвам за това? — попита Рам.

— Защото някои от тях може да си мислят, че след нас ще пристигат космически кораби с припаси.

— Ние знаем ли, че кораби няма да дойдат?

— Защо да идват? Доколкото знае Земята, вие не сте успели да осъществите скока, изчезнали сте.

— Напротив — възрази Рам. — Доколкото знае Земята, ние сме изчезнали, което означава, че сме успели. За тях да не осъществим скока би означавало просто, че корабът ни е продължил нататък или се е взривил. След като няма отломки и никакви видими следи от нас, те могат да заключат единствено, че скокът е бил успешен. Което означава, че ще пратят след нас кораби, които също ще осъществят скока и вероятно и те ще се разделят на деветнайсет копия и ще се върнат 11 191 години назад в миналото. Би трябвало да получим невероятни количества припаси.

— Мислихме за това — рече заменимият. — Няма причини за скока назад във времето или за създаването на копията, които ние можем да открием. Корабните компютри са способни да установят единствено, че скокът просто е успял. И това е така, разбира се, защото ето го новия свят, който още си няма име.

— Не съм забравил необходимостта той да бъде именуван — рече Рам сприхаво. — За какво е това бързане?

— Всяка секунда ние провеждаме десет хиляди разговора помежду си и с корабните компютри — отвърна заменимият. — Докладите ни ще са по-резултатни, ако използваме име.

— Не съм забравил и предишните ти забележки — рече Рам. — Ако всички създадени от нас полета са причината да осъществим скока идеално, защо съществуват 19 кораба 11 191 години назад в миналото?

— Заради теб — отвърна заменимият.

След края на закуската Риг беше наясно, че истинската му работа тепърва започва. Сега той трябваше да спечели доверието на майка си, а това, че я беше принудил и публично да покаже своята обич към него, надали беше най-добрата първа крачка. Тъй като Парам живееше невидима, само майка му можеше да й предаде вест… Само майка му можеше да спечели за него доверието на Парам.

Той се изправи.

— Майко, като син, аз съм любопитен и имам желанието да науча нещо за баща си. Позволи ми да дойда в стаята ти, където откровено ще можеш да ми разкажеш кой е бил той и какво съм наследил от него.

Риг се обърна към останалите на масата.

— Не говоря за никаква друга собственост освен тялото, което обитавам.

— Коя майка би искала нещо повече от това да остане насаме с отдавна изгубения си син?

Майка му стана от масата.

— Надявам се, че никой няма да се поскъпи да ни отпусне време за това.

Флакомо също стана.

— По закон вие нямате право да оставате сами, но аз мога да заявя на всички, които ме чуват, че ако някой прекъсне тази нежна среща между майка и син, то той престава да е мой приятел и приятел на моя дом.

Чудесно казано, ала Риг знаеше, че тук уединение не съществува.

Когато двамата с майка му излязоха редом от стаята, като внимателно избягваха Парам, вървяща невидима покрай стената, той приведе лице до нейното и каза:

— Убеден съм, знаете, че стаята ви е под постоянно наблюдение.

Тя се вцепени, ала продължи да крачи.

— Не е — възрази.

Двамата излязоха от трапезарията и тръгнаха по една галерия, в която бяха окачени многобройни, извънредно големи картини, изобразяващи сцени, за които Риг не знаеше нищо.

— В стените има тайни коридори — обясни той. — Някой е поставен там да ви наблюдава винаги, когато сте в стаята.

Сега майка му се спря, защото в галерията освен тях нямаше никой… все още.

— Как би могъл да знаеш това, освен ако самият ти не си шпионин?

— И аз имам дарба като Парам, но своя собствена — измърмори той. — Когато влезем в стаята ви, ще застана точно срещу дупчицата, през която наднича шпионинът. А ако той има и друга дупчица, аз ще се преместя и ще застана и пред нея.

— Ти никога не си стъпвал в тази къща, дори и като бебе! — прошепна напрегнато майка му. Очевидно не можеше да преодолее почудата откъде ли черпи сведения, вместо да предположи, че на този свят може би има и повече дарби освен тази на Парам.

Риг нежно я прегърна и устните му попаднаха точно до ухото й.

— Аз усещам дирята на всеки човек назад във времето. Виждам всички дири, оставени за десет хиляди години. Виждам и Парам. Вас двете ви наблюдават всеки път, щом останете насаме.

След това се отдръпна от майка си с най-искрена любяща усмивка и додаде:

— Знам, че усамотението сигурно е безценно за вас, толкова рядко оставате насаме. Благодаря ви, че ме водите в своето убежище.

Тя бе пребледняла. Разкритието му, че двете с Парам непрекъснато са държани под око, като че бе съкрушително, ала дали наистина си беше въобразявала, че Революционният съвет ще я остави без наблюдение? Дали наистина си е мислела, че след като дъщерята на кралското семейство е привидно изчезнала, Съветът ще приеме нейното обяснение и няма да търси момичето?

„Дали в това съм по-добър от нея, при положение че тя цял живот е живяла в този затвор?

Не съм по-добър — реши той. — Просто имам дарбата да възприемам онова, което за нея е невъзможно да види. Да разполагаш с тайни сведения не е същото като да си по-умен“.

Щом наближиха стаята й, Риг вече виждаше всичките й разходки нагоре-надолу по коридора, водещ към вратата. Тя бе минавала оттук хиляди пъти. Вечно наблюдавана, вечно подозирана, мразена от мнозина и презирана от още повече хора. Как ли бе издържала всички тези години?

Може би я привличаха надеждите и копнежите на многото други в тази страна, които мразеха Съвета и жадуваха за възстановяване на монархията. Може би в душата си тя все пак беше кралица и понасяше онова, което бе длъжна да понася, заради своя народ.

Може би, докато вървеше с Риг към стаята си, за която той току-що й бе разкрил, че не е никакво убежище за нея, в душата си тя замисляше смъртта му. „Не — каза си той. — Реших да й се доверя и на свой ред честно да спечеля доверието й. Никакви съмнения, никакви догадки. Или ще обичам майка си, или няма да я обичам. Никакви половинчати мерки“.

Чуваше гласа на Бащата: „За децата любовта е чувство. За зрелите хора е решение. Децата чакат да разберат дали любовта им е истинска по това колко дълго ще продължи. Зрелите хора правят любовта си истинска, като никога не се разколебават в своята преданост“. Е, да, Риг вече познаваше света достатъчно, за да заподозре, че според това определение зрелите хора се срещат рядко, а деца могат да се намерят на всякаква възраст. И все пак това не променяше факта, че той не можеше да не се оценява по този критерий. „Ще обичам тази жена толкова дълго, колкото тя ми позволи“.

Майка му отвори вратата — за да се спазят поне донякъде наредбите, тя стоеше отключена. Буквата на закона изискваше изобщо да няма врата, но Риг сметна, че за Революционния съвет е по-изгодно кралските особи да си мислят, че разполагат с уединение зад нея.

Той влезе и затвори. Огледа демонстративно стените, макар да знаеше точно къде клечи дежурният шпионин, залепил око на дупката.

— Най-лошите картини ли са намерили, та да ги закачат тук?

— Ти колко време си бил богат, три седмици?

— По-скоро три месеца.

— И за толкова време успя да станеш специалист по изкуствата?

Майка му бе вложила във въпроса съвсем малко ехидство.

— Специалист съм по онова, което харесвам — отвърна Риг. — Никой не рисува както трябва, изображенията винаги са плоски, а цветовете никога не са предадени точно. Никога не успяват да предадат плътността на въздуха. И като временно богат младеж в О разбрах, че картините, които най-много ми допадат, са онези, които не се преструват, че изобразяват действителността. Любими ми бяха най-старите, от епохата, когато О е бил столица на своя собствена малка империя, макар тя да не е била нищо в сравнение със… земите, управлявани от Революционния съвет.

— Не е възможно да са останали картини от златния век на О — възрази майка му. — Те са само копия.

— Копия на копия на копия — съгласи се Риг. — Но всяко копие е било обявено за точно възпроизвеждащо предишното.

— Ала по времето, когато художникът го е прерисувал, копието, което е възпроизвеждал, вече е било влошено. Та нищо чудно оригиналът да е бил също толкова уж реалистичен, колкото и онези картини, които презираш, а онази липса на достоверност, която те възхищава, да се е появила единствено вследствие на копирането от поколение на поколение.

— И все пак това, че е неволна, не намалява моята възхита — заяви Риг. Сега той бе застанал точно пред шпионката, зад която клечеше съгледвачът. — В настоящето се вижда най-ясно.

Майката кимна и се намръщи. Тя несъмнено си припомняше какво са правили на мястото в полезрението на шпионката. Междувременно шпионинът се раздвижи и скоро Риг забеляза, че новата диря спря да се образува. Онзи трябваше да се е покачил на нещо, защото сега дупката се намираше по-високо и Риг не можеше да я затули с тяло. Затова той се притисна до стената точно под втората шпионка и рече:

— За вас е невъзможно да погледнете през моите очи, знам, защото някои хора гледат от много по-високо положение.

И междувременно посочи нагоре.

Майката бе достатъчно бдителна, че да схване предупреждението му — „не е възможно да погледнете“, и да не се вторачи във втората шпионка. Сега тя знаеше къде е сляпото петно в стаята, поне по отношение на тези две шпионки, защото точно там беше застанал Риг.

По дирите на Парам той забеляза, че сестра му почти никога не е заставала в сляпото петно. Което означаваше, че станеше ли видима — за да се нахрани, да поспи, да се умие, да се преоблече, да ползва нощното гърне, неизменно беше под наблюдение. Толкова за уединението. Толкова за тайната й способност да става невидима.

За голяма чест на майка му тя не прояви никакви чувства освен онези, които бяха уместни като отклик на казаното от сина й. Очевидно осъзнаваше колко е важно да не загатва с нищо пред шпионите, че знае за тях. Ала оттук нататък, съвсем понятно, нощното гърне щеше да бъде поставено в сляпото петно, както и умивалникът.

— Все още не съм решила дали те харесвам — говореше тя. — Изглеждаш много самодоволен. Нас ни спаси смирението. Смирението и съвършената вярност. Ние не дадохме на Съвета никакви основания да ни смята за заплаха за републиката, защото не сме. Ние не правим нищо необичайно и затова хората почти не забелязват, че сме живи. Ние нямаме значение. Но твоето поведение ни застрашава. Сигурно всички вече говорят за теб. Надали може да се очаква, че прислугата ще си мълчи.

— Да, вече го разбирам — отвърна Риг. — Простете ми моята себичност. Оттук нататък и аз ще бъда също толкова скромен, безобиден и скучен.

Неизказано остана: „Сега, когато всички знаят, че съм жив и съм тук при вас, в същата къща, вече мога да си позволя благоразумие“. Ала Риг бе достатъчно сигурен, че тя е разбрала какво точно прави той.

— И как възнамеряваш да постъпиш със себе си?

— Аз се намирам в Ареса Сесамо — отвърна той, все едно това бе достатъчен отговор.

— Но това не е така — възрази майка му. — Ти се намираш в тази къща. Можеш да танцуваш на арената и само това ще видиш от Ареса Сесамо.

— Вие не ме разбирате, скъпа майко. Аз нямам намерение да излизам навън сред тълпите. Но ние с Баща ми… Тоест с мъжа, когото наричах баща… винаги сме имали намерение да дойдем тук и да се учим в библиотеката.

— В Ареса Сесамо има няколко библиотеки и няма да ти позволят да посещаваш нито една от тях.

— Напълно разбирам това. Но библиотеките, обединени в Голямата библиотека на Ареса, не са ли обществени? Не е ли позволено на учените да заемат книги у дома за своите проучвания?

— Да не намекваш, че си учен? — попита майка му развеселена.

— Моят единствен преподавател бе Баща ми — отвърна Риг. — Но мисля, че той ми беше достатъчен. Преди да умре, ние двамата споделяхме обща страст към науката. Имаше въпроси, на които той още не бе отговорил, и други, за които нямаше полезни отговори. Цялото знание, оцеляло в този ограден свят от десет хиляди години насам, се намира в библиотеката и ако един отговор е познаваем, то аз искам да го знам.

— С каква цел?

— За да разбера защо е построена Кулата на О — отвърна Риг и пламът му изобщо не беше престорен. — Да узная какво е известно за земите отвъд Стената. Има ли хора зад нея? Защо изобщо е била построена? Как е устроена? Не може да бъде естествено образувание, някой я е създал. Разбираш ли?

— И какво ще правиш с всички тези отговори, когато ги откриеш?

— Ще ги знам! — възкликна той. — А ако Съветът сметне, че добитите от мен знания могат да са полезни за другите, то ще ги публикувам. Не разбираш ли? А те не разбират ли? Докато не ни позволяват да вършим нищо, ние сме единствено бившето кралско семейство. Но ако мога да стана достоен учен и да издавам трудове, които само учени биха искали да четат, то аз вече не съм кралска особа, нали? Аз съм учен!

— Учен от кралски произход.

— Разбира се. Но с времето, след години ще стана старец, известен с трудовете си далеч повече, отколкото с потеклото си. Никой няма да се бои от мен или да възлага някакви идиотски революционни надежди на мен или на когото и да било от семейството ми, защото вече ще сме нещо друго.

— Но те така или иначе няма да ти позволят да ходиш в библиотеката.

— Ала може би твоят скъп приятел Флакомо ще изпраща прислужник, който ще отнася писмата ми на библиотекарите. Може би те ще се отнесат с мен като с учен, който е например инвалид, и ще ми помогнат да намеря нужните книги.

— Ти не си учен — рече услужливо майка му. — Само отбелязвам какво ще каже Флакомо.

— Тогава защо не поканим учени да дойдат и да ме изпитат, за да разберат дали съм се изучил достатъчно, че да съм достоен да ми се даде достъп до библиотеката? Не предлагам да разговаряме очи в очи, последното, което ми се иска, е някой учен, който изобщо не се интересува от политика, да бъде въвлечен в общуване с нас. Но нека те седнат в една стая и да ми изпратят въпросите си писмено. После аз ще им отговоря на глас, за да могат да чуват гласа ми и да разберат, че никой друг не ми пише отговорите. Ще се подложа изцяло на тяхната преценка.

— Звучи доста сложно, а и не мога да се сетя защо някой учен би си направил труда.

— Аз също. Но ако все пак склонят?

— Струва си да го предложим на Флакомо.

— Кажи му, че моят Баща бе забележителен човек. Да те образова той беше все едно да учиш в най-добрия колеж в оградения свят.

— Искаш да кажеш, най-добрият колеж в републиката — поправи го майка му.

— Границите съвпадат.

— Но някой може да си помисли, че използваш „оградения свят“, за да избегнеш думата „република“.

Риг изведнъж стана сериозен.

— О, не беше ми минавало през ума… Да, оттук нататък винаги ще казвам „републиката“. Нека никой не си мисли, че желая да забравя или да проявя непочтителност към Революционния съвет. Аз смятам Съвета и Стената за еднакво вечни.

— Нещо друго ме притеснява — рече майката. — Твоят баща… Истинският ти баща, моят съпруг, моят любим Кносо Сисамик, бе обсебен от Стената и науката около Стената. Той прекара целия си живот в стремеж да намери начин да премине през Стената и умря при опит да мине отвъд нея.

— Никога не съм чувал Стената да е убила някого — рече Риг.

— Той измисли да мине през Стената с лодка.

— Това несъмнено е било опитвано хиляди пъти, ако не другояче, то по случайност — когато буря е повличала рибарите.

— Ти знаеш, че Стената причинява лудост у хората, които се опитват да минат през нея. Колкото повече се приближават до нея, толкова повече се побъркват, докато най-сетне или побягват с писъци, или напълно изгубват ума си и започват да скитат наоколо в унес, от който никога не излизат. Почти е сигурно, че рибарите, отнесени през Стената, полудяват, когато лодките им стигнат от другата страна. Никой не се е върнал.

— Вие сте споделяли интереса на баща ми Кносо?

— Съвсем не — отрече майка му. — Но аз го обичах и затова изслушвах всичките му теории и се опитвах да му служа така, както сега служа на теб — като повдигам възражения.

— Тогава кажете ми как Кносо, баща ми, е мислел, че би могъл да разреши проблема?

— Неговата идея беше да мине през стената в безсъзнание — обясни майката. — Знаеш, че съществуват билки, известни на хирурзите. Те приготвят от тях дестилати и концентрати, а после ги инжектират на пациентите си, преди да ги разрежат, и никаква болка не може да ги свести. Ала след няколко часа идват на себе си и не си спомнят нищо от операцията.

— Чувал съм, че подобни неща са били възможни в миналото — потвърди Риг. — Но съм чувал и че тайните на тези билки са били изгубени.

— Открити са отново — увери го майка му.

— В Голямата библиотека?

— От твоя баща Кносо. Ти не си първият човек от кралски произход, решил да стане учен.

— Ето, виждате ли! — възкликна Риг. — Дали ли са на Кносо, баща ми, достъп до библиотеката?

— Да — потвърди майка му. — Лично. Той отиваше там пеша, не е далече.

— И сега хирурзите на Ареса Сесамо и на целия ограден свят… тоест на републиката… имат полза от това!

— Баща ти легна в лодка, която пуснаха по един бързей, минаващ през Стената на север, далече-далече от западния бряг. Той си инжектира доза, съгласувана с хирурзите, че е достатъчна да държи човек с неговото тегло в дълбок сън три часа. Към лодката бяха прикрепени понтони, за да не може да се обърне, дори и да се натъкне на бряг, преди той да се е свестил. Имаше и още дози, за да може да влезе в обратното течение, да повтори процеса и да се върне при нас.

— Успя ли да мине?

— Да, въпреки че няма как да знаем дали преминаването през Стената го е лишило от разум. Защото умря, без да се свести.

— И го знаете, защото никога не се е върнал?

— Знаем го, защото още щом той премина отвъд Стената, от другата страна, лодката му потъна във водата.

— Потъна!

— Именити учени наблюдаваха през далекогледи, въпреки че той вече бе изминал три мили. Понтоните се откъснаха и отплаваха. А после лодката просто потъна във водата. Кносо изскочи на повърхността, задържа се няколко минути и също потъна.

— Защо една лодка би потънала така?

— Има хора, които твърдят, че някой я е повредил, че понтоните са били разработени така, че да се откъснат, и че нарочно са пробили дъното и са запушили дупката със запушалка, разтворима в солена вода.

— Значи е бил убит — заключи Риг.

— Има хора, които го твърдят. Но един от учените, които наблюдаваха, астрономът Токуир, използваше далекоглед, в който имаше много огледала, изработен от него самия, и затова другите учени не повярваха на наблюденията му. Но той се кълне, че през него успял да види как лодката на баща ти потъва много по-ясно от другите. И казва, че видял ръце, които се подали от водата и първо откъснали понтоните, а после дръпнали лодката надолу.

— Ръце? Човешки ръце?

— Никой не му повярва и той бързо изостави темата от страх, че ако настоява, ще съсипе реномето си сред учените.

— Вие му вярвате.

— Вярвам в това, че не знаем какво има отвъд Стената — рече майка му.

— Мислите, че има хора, които живеят във водата? И могат да дишат под вода?

— Нищо не мисля. За нищо не казвам, че е възможно или невъзможно.

— Но той е минал през Стената.

— И не се свести.

— Защо тази случка не е известна из… Републиката?

— Защото не искахме хиляда идиоти да повторят опита и съдбата му — отвърна майката.

— Ами ако в съседния ограден свят има водни хора? — попита Риг. — И те също никога не са преминавали през Стената! Дали изобщо биха разбрали какво представляват нашите лодки? Или що за създание е Кносо, моят баща? Те може би са помислили, че щом формата му е като тяхната, и той може да диша под водата като тях.

— Ние не знаем каква е формата им.

— Знаем, че имат ръце.

— Знаем, че Токуир е нарекъл ръце онова, което е видял.

— Майко, аз разбирам, че не бива да има опити да се повтори планът на баща ми. Бих желал да прочета всичко, написано от него, или ако не успея, то да прочета всичко онова, което той е чел от библиотеката. За да науча това, което той е узнал, или поне да повторя догадките му. Ала тържествено ви се заклевам, че не съм чак толкова глупав да се опитвам сам да прекося стената, не и в безсъзнание, нито в лодка! Ако съм толкова глупав, че да не се уча от чуждите грешки, то значи не съм никакъв учен.

— За мен това е голямо облекчение. Трябва да знаеш какъв ужас предизвиква в душата ми това, че само ден след пристигането си вече говориш за повтаряне на изследванията на баща ти.

— Аз се интересувах от Стената още преди вие да ми разкажете за моя баща Кносо, майко. Повтарянето на изследванията му може да ми спести време, но имам собствени идеи.

— Ще попитам Флакомо какво може да се уреди по отношение на библиотеката. Но трябва да ми обещаеш, че ще ми позволиш да ти служа, както служих на баща ти. Да идваш и да ми разказваш всичко, което научаваш, за което се чудиш, и всичките си догадки.

— Тук ли? — попита Риг. — Това е мястото, където вие се уединявате, майко. Неудобно ми е дори сега, тъй като знам, че не бива да съм тук.

— А къде другаде, ако не възнамеряваме да отегчаваме всички останали в дома на Флакомо с нашите досадни учени беседи?

— В градината — предложи Риг. — Докато се разхождаме сред дървета, храсти и цветя. И седим на пейки. Не е ли прекрасно да си сред живи растения?

— Ти забравяш, че тя е открита за стихиите, а още малко и зимата ще дойде.

— Много зими съм прекарал в най-високите планини на Високата скала и нощ след нощ съм спал навън.

— И как това ще ме стопли зиме в градината? — попита майката.

— Ще разговаряме само в слънчеви дни. Може би и сестра ми ще дойде с нас и ще поседнем на пейка, а вие ще сте по средата. Струва ми се, че двамата ще ви топлим достатъчно!

— Ако сестра ти някога се съгласи да прекрати отшелничеството си.

— Отшелничество, което изключва единствения й брат, загубен толкова отдавна и отново завърнал се у дома.

— Важно е какво мисли тя.

— Значи, тя не се вслушва в съветите ви?

— Да се вслушваш не значи да се подчиняваш.

— Елате с мен и ме разведете из къщата, майко! — помоли Риг. — Струва ми се, че тя е старинна, строена по стари методи.

— Значи изучаваш и архитектурата?

— Аз съм учен! Поне в душата си. Старите неща ме интригуват. Особено старите сгради! Представете си в какъв възторг бях от Кулата на О!

— Не мога — рече майка му. — Никога не съм я виждала.

— Тогава ще ви нарисувам скици.

— Виждала съм скици! — рече тя раздразнително.

— Ала не сте виждали моите скици! Хайде, елате с мен да разгледаме тази къща!

Тя му позволи да я вдигне на крака и двамата тръгнаха из коридорите, хванати за ръка. Когато Риг усещаше нечия диря достатъчно близо, че да го чуят, той се отдръпваше от нея, като продължаваше да стиска ръката й. Но знаеше ли, че са сами и никой не може да го чуе, поемаше дланта й в двете си ръце и се навеждаше към нея. И тогава й разказваше за Умбо и Самуна, за връщането назад във времето, за скъпоценния камък (дори и сега споменаваше единствено него), за времето, прекарано на лодката с генерал Гражданин, за опита на Кресльото да го убие, за собствените си неуспешни опити да се върне назад във времето без помощта на Умбо. Тя изслушваше всичко, без да го прекъсва.

На свой ред също му разказа малко и се извини, че това малко е единственото, което знае. Дарбата на Парам беше непонятна — понякога тя не можела да бъде открита, дори и като малка, а после изниквала някъде из къщата, гладна и премръзнала. Няколко гувернантки били освободени, защото не можели да я увардят. Най-сетне те се нанесли у Флакомо точно защото къщата била плътно оградена със зидове и Парам не можела да избяга.

— Мисля, че е заради всички тези тайни коридори — рече Риг. — За да могат да я следят и да наблюдават какво прави.

— Тогава те със сигурност знаят всичко, което знам и аз. Докато беше още малка, това се случваше само когато се уплаши от нещо — тъкмо се обръщаше, за да побегне, и изведнъж изчезваше.

— Значи се е научила да го управлява?

— Сега вече причината не е страх, а отвращение. Тя мрази компанията на всички други освен моята.

— Но това невинаги е било така.

— Навремето имаше много приятели. Редовни гости, учени, занаятчии… Сред посетителите на Флакомо имаше такива, които много я харесваха. Тя каза, че един от учените неволно й помогнал да се научи да разбира своята невидимост. Онова, което й казал, й помогнало да я овладее и да изчезва само когато пожелае и за колкото време поиска, не повече.

— Той трябва да е бил много умен човек.

— Станало е случайно — отвърна майката. — Може и да е бил умен, но е нямал представа, че това, което е обяснявал, й е било от полза, защото нямало как да знае, че тя става невидима. Това така и не се разчу. Всички прислужници и гости са убедени, че Парам е болезнено стеснителна и се крие, когато не желае да общува. Забранено им е да я търсят, въпреки че не биха могли да я намерят, щом тя не иска да бъде намерена, разбира се.

— Моля ви, кажете й, че я умолявам да ни придружава в нашите разходки из градината.

— Умолявай си. Но Парам ще постъпи, както тя реши.

— Кажете й, че й се извинявам, задето съм минал през нея в градината.

— Какво?! — възкликна майка му. — Какво си направил?

— Знаех къде се намира тя и минах през нея.

— Не знаех, че това е възможно.

— О, не се съмнявам, че се случва доста често. Тази сутрин тя беше с нас в трапезарията. Когато излязохме, аз се стараех да я заобикаляме, но когато тя е невидима, не може да се движи достатъчно бързо, за да се отдръпне. Има склонност да се залепя за стените, но не ми се вярва, че от време на време не са минавали през нея.

— Никога не ми го е казвала.

— Не иска да ви тревожи. А и несъмнено не желае вие да се мъчите да познаете къде е и да я заобикаляте.

— Ти никога не си я срещал, а сега ми обясняваш какво иска да правя и какво — не?

— Да — потвърди Риг. — Защото това е очевидното предположение и то обяснява защо дирите й са толкова увъртени и лъкатушни и защо тя се залепя за стените.

Най-накрая те разгледаха цялата къща, всеки етаж, стая, кътче и гледка освен личните покои на Флакомо и тайните коридори. Минаха покрай няколко от тайните входове към лабиринта от проходи, ала Риг просто си отбелязваше местата, за да се върне там по-късно. Ако го уловяха да оглежда покрай някой вход и се усъмняха, че готви нещо опасно, той искаше да заподозрат само него, не и майка му.

Тя се върна в стаята си, а Риг — в кухнята, където дневната смяна месеше тестото и бъркаше смесите за вечерните кейкове и сладкиши. Тази симетрия — че всяка от пекарките трябваше да опече онова, което другата е приготвила, му харесваше. Хареса му и това, че Лолонга сякаш се съревноваваше със сестра си коя повече да го натъпче с отличния хляб. Едно беше сигурно: тук той нямаше да умре от глад.

Присъедини се към чираците на готвачите — не се опитваше да работи с чираците на пекарите, защото можеше да обърка нещо. Хвана се при готвачите — изпълняваше поръчките им, заучаваше по име, вид, мирис и употреба всички подправки, които растяха в кухненската градина, и го навикваха за допуснатите грешки също като всяко друго хлапе в кухнята. Не след дълго момчетата, които спяха зад печката, го приемаха радушно и разговаряха с него като с равен. С тях той приказваше като привик от Водопаден брод и се оставяше да го занасят заради диалекта му.

— И кой е истинският глас на Риг? — попита го Дългия един ден, като го чу как разговаря с чираците на готвачите.

— Щом излиза от устата ми, значи е моят глас — отвърна Риг.

— Но недодяланото селянче от горното течение на реката, с всичките му непристойни шегички и смешни истории за живота на село… Как можеш да твърдиш, че то е същото момче, което се изразява толкова изискано, че с остроумието си покосява всички гости?

— Нима? — учуди се Риг. — Не помня да съм нанасял увреждания някому.

— Някои се съсипват, когато всички им се смеят. А ти срази неколцина, които не смеят да дойдат отново.

— И липсват ли на някого?

Дългия се засмя.

— Когато ловецът носи само едно оръжие, значи сам е решил да не бъде заплаха за онези животни, които то не може да достигне — отбеляза Риг.

— Значи ти притежаваш оръжията „селяшко остроумие“ и „изтънчено остроумие“?

— Да кажем, наполовина от всяко.

— Две тъпоумия са едно остроумие, мисля — рече Дългия.

— А сега и ти влезе в надпреварата! — провикна се Риг и двамата започнаха да се боричкат в кухненската градина. После се сетиха за задачите си и се заловиха за работа, без да чакат някой да ги навика.

Отговорът дойде след седмица. Флакомо го обяви на вечеря.

— Млади Риг — заяви домакинът. — Застъпих се за молбата ви пред Революционния съвет и той реши, че отговарянето на безкрайните ви молби и изпращането на книги напред-назад твърде много ще затрудни библиотекарите.

Риг не си позволи да го обземе разочарование. От начина, по който говореше Флакомо, ставаше ясно, че той само се преструва на опечален и има добри новини.

— Вместо това, ако съвет от учени ви признае за достоен да бъдете приет сред тях, ще ви бъде позволено да посещавате библиотеката с придружител и да се връщате веднъж дневно, ала ще можете да оставате там колкото желаете. Или до вечеря.

Риг скочи на крака и нададе момчешки, селяшки, недостоен за принц вик на щастие.

Всички се засмяха, дори и майка му.

Глава 17

Учен

— Наш дълг е да служим не на едно отделно същество за сметка на целия вид, а да запазим човешкия вид и да подпомагаме напредъка му, дори и за сметка на скъпо струващ брой индивиди — рече заменимият.

— „Скъпо струващ“ — повтори Рам. — Чудя се как ли определяте цената на човешкия живот.

— Равностойно — рече заменимият.

— Равностойно на какво?

— На всяко друго човешко същество.

— Значи можете да убиете един, за да спасите двама.

— Или един милиард, за да предизвикаме обстоятелства, които ще доведат до раждането на един милиард и един.

— Доста безчувствено звучи.

— Ние сме безчувствени — заяви заменимият. — Но суровите цифри не могат да изразят цялостно нашия дълг.

— Любопитно ми е да знам въз основа на какво, освен на цифрите, правите преценка за запазването и напредъка на човешкия вид.

— Въз основа на всичко, което увеличава способността на човешкия вид да оцелее пред лицето на заплахи.

— Какви заплахи?

— В низходящ ред по вероятност за изчезване на вида: сблъсък с метеори над определена комбинация от маса и скорост; избухване на вулкани, които изхвърлят определени вещества над определено количество: епидемии, надхвърлящи определени равнища на смъртност и заразност; войни, в които се използват оръжия с над определено ниво и дълготрайност на унищожителната мощ; космически събития, намаляващи способността за оцеляване на живота…

— На мен ми се струва, че ако успеем да основем жизнеспособна човешка колония на тази нова планета, ще направим така, че ще е невъзможно която и да било от тези заплахи да унищожи човешкия вид.

— А ако успеем да основем деветнайсет жизнеспособни човешки колонии…

— Всичките деветнайсет ще са изложени наравно на заплахите от твоя списък, ако те засегнат тази планета и тази звезда. Един страшен сблъсък с метеор ще унищожи всичките деветнайсет.

— Да — потвърди заменимият.

— Ала за теб е важно да създадем деветнайсет отделни колонии, а не само една.

— Да — потвърди заменимият.

Последва дълго мълчание.

— Ти ме чакаш да взема решение за нещо.

— Да — потвърди заменимият.

— Ще ти се наложи да уточниш — настоя Рам.

— Ние не можем да обмисляме онова, за което не можем да мислим — отвърна заменимият. — Това би било немислимо.

Рам много време мисли над това. Направи много догадки за това какво ли може да е решението, което се изисква от него. Малко от тях произнесе на глас и заменимият всеки път се съгласяваше, че това би било полезно решение, ала не е съдбоносното. Решение, което би обяснило защо за да се запази човешкият вид и да се подпомага напредъкът му, е важно да се основат деветнайсет колонии. Рам изследва всяко решение, което трябваше да бъде взето, включително степента на евентуално унищожаване на туземната флора и фауна, и спечели съгласието на заменимите, че ще се положат всички усилия да се създаде съвършен и представителен генетичен запис, семенна банка и ембриона на местните форми на живот на планетата, за да може всичко, унищожено по време на създаването на колониите, да бъде възстановено на по-късен етап.

Но дори и това решение не бе съдбоносното.

И една сутрин той осъзна какво чакаха заменимите. Хрумна му, докато размишляваше какво ли означава, че клонирането на космическия кораб и пътуването назад във времето са причинени от самия Рам, с което бяха съгласни и компютрите, и заменимите. Повечето човеци не биха могли да променят хода на времето. Би могло да се каже, че нито един човек никога не го е правил. И ако това твърдение все още бе вярно…

— Аз съм човек — произнесе Рам, може би по-подчертано, отколкото изискваше изречението.

— Благодаря — рече заменимият.

— Това ли бе окончателното решение, което ви устройва?

— Ако това е окончателното решение, което устройва теб, то ние сме доволни.

Отговорът беше толкова двусмислен, че Рам настоя за изясняване.

— Но няма нищо за изясняване — възрази заменимият. — Ако това е твоето решение, пълно и окончателно, то ние ще действаме в съответствие с него.

— Тогава то не е мое окончателно решение, докато не разбера всичко, което то подразбира.

— Човешкият разум е неспособен да разбере всичко, което подразбира каквото и да било. Продължителността на живота ви не е достатъчна.

Времето бе достатъчно за Рам да изложи с думи ситуацията, както той я разбира.

— Вие явно имате нужда от определение за „човешки вид“, преди да започнете да съставяте план за колониите. Това означава, че обмисляте обстоятелствата, при които определението за „човешки вид“ би могло да е под въпрос.

— Ние обмисляме милиарди обстоятелства — отвърна заменимият.

— Но не всичките?

— И продължителността на нашия живот е ограничена — рече заменимият.

Нов въпрос изникна в ума на Рам.

— Имате ли доказателства, че на планетата съществува вид, който би могъл да притежава разум, равен на човешкия?

— Не.

— Или по-висш от човешкия?

— Не.

Значи те не се опитваха да вкарат извънземен вид в определението на това кое е човешко.

„Ала са се опитвали да се уверят, че каквото и да съм аз, то попада под определението на човешкия вид — мислеше Рам. — Иначе биха ме използвали за подпомагане на оцеляването на колонистите и тяхното потомство, но собственото ми генетично оцеляване нямаше да бъде под закрила, защото бих бил толкова по-различен от другите човешки същества, че случващото се в ума ми би засегнало хода на времето и тъканта на реалността.

А ако аз се възпроизведа, то моето отличие би могло да се предаде на потомците ми. Обаче всъщност, ако живеем тук, изолирани от останалото човечество поне 11 191 години, кой би могъл да каже какви отлики още бихме могли да развием спрямо останалата част от човечеството на Земята?“

Рам вложи всичко от себе си, за да бъде точен, да говори като учен или юрист.

— Определението за „човешки вид“ ще включва съществуващото генетично разнообразие в целия му обхват и всички негови вариации, които биха могли да възникнат, стига да няма вероятност вариациите да вредят на оцеляването на човешкия вид изобщо.

— Твърде неопределено — рече заменимият.

— На тази планета и на всяка друга — додаде Рам.

Заменимият не каза нищо.

Рам се замисли и опита отново:

— „Човешки вид“ означава взаимовъзпроизвеждащия се генетичен набор, който сега се приема за човешки, плюс всички бъдещи вариации на човешкия геном, дори и когато те не могат да се взаимовъзпроизвеждат в рамките на съществуващия генетичен набор, стига бъдещите варианти да не заплашват да унищожат или отслабят шансовете за оцеляване на съществуващия генетичен набор, умишлено или неволно.

Заменимият се умълча за цели пет секунди.

— Ние обсъдихме твоето определение, анализирахме разклоненията му в голяма дълбочина и го приемаме — заяви той.

— Което значи, че съм ви дал желаното?

— Амбицията и страстта са човешки качества. Ти ни даде онова, което ни липсваше.

Макар Риг да притежаваше способността да възприема дирите без оглед на стени и разстояния, в суматохата на Ареса Сесамо съществуваше практическо ограничение доколко можеше да проследи някоя диря, която лъкатушеше ту навън, ту навътре по всички градски пътища. Тук, вътре в къщата на Флакомо, той можеше да проследи всички, които някога са живели в нея, въпреки че повечето не бяха интересни. Най-много го интересуваха хората, които бяха влизали и излизали от нея през последната година, и дирите, които му разкриваха тайните коридори в сградата. Освен това се опита да проследи дирите на шпионите, които наблюдаваха през дупките в стените, ала излезеха ли веднъж от къщата, те започваха да лъкатушат по най-оживените улици като бегълци, които вървят ту нагоре, ту надолу по поток, за да заблудят преследващите ги по следите им кучета. Зачуди се дали те имат някаква представа за неговите способности, ала после забеляза, че са следвали този образец далеч преди той да дойде тук и преди изобщо някой да е подозирал за съществуването му. По всяка вероятност те просто вървяха по главните улици като всички други хора и Риг не можеше да проследи дирите им достатъчно далече, за да узнае на кого докладваха.

Определено не докладваха на Флакомо. Доколкото Риг можеше да прецени, никой не му докладваше, дори и прислугата. Готвачите и пекарите готвеха каквото си искат, икономката съставяше каквито графици й е угодно. Флакомо просто обикаляше из къщата и разговаряше с всеки, когото срещнеше случайно. Беше като малко дете, което ходи навсякъде, където става нещо интересно, и ти се пречка в краката.

Риг не беше сигурен дали посещенията в библиотеката биха му помогнали да разреши този проблем — той виждаше дирите, виещи се из нейните сгради (които не бяха далече). Те бяха ясни и подредени, за разлика от следите по градските улици, ала нито един шпионин не ходеше там. Така че добереше ли се до нея, търсенията му щяха да се състоят точно в това, което бе казал — в опити да прочете всичко, което истинският му баща, Кносо, беше изучил, за да открие какво е знаел. Което можеше да е съвсем нищо — за да се досетиш, че би могъл да преминеш през Стената упоен до безсъзнание, не се изискваха дълбоки познания по теоретична физика.

Ала баща му Кносо бе изучавал човешкия мозък, за да разработи успокоителните, които беше използвал. А ако имаше нещо, което Риг отчаяно се нуждаеше да разбере, то бе как е устроен човешкият мозък. В частност и неговият собствен, ала добри и приложими познания за мозъците на Умбо, Парам и дори на Нокс също щяха да са му от голяма полза.

Същевременно той не можеше да се досети за никаква причина, поради която Революционният съвет би пожелал да го пусне да ходи където и да било и да се занимава с каквото и да било и особено с нещо, с което му се иска да се занимава. Може би да не се позволява на кралския син, дори самото съществуване на когото е оскърбление и за Революционния съвет, и за матриархалното наследяване на трона, да върши нещо, ако поиска, беше просто политически въпрос.

Ала очевидно имаше и достатъчно защитници на мъжката линия или пък достатъчно хора, които мислеха, че може би ще е по-лесно да го убият извън дома на Флакомо, защото една ранна утрин орляк учени връхлетя в къщата без никакво предупреждение.

— Защото, нали разбирате, не искахме да имате никакъв шанс да се подготвите — обясни възрастният ботаник, който явно им беше начело.

— Освен цял живот подготовка — уточни Риг.

— Това се подразбира — отвърна ботаникът.

— Любопитен съм какви критерии за оценка ще приложите. Трябва ли нивото на моите знания да е равно на вашето? Няма ли по-млади учени, които знаят по-малко от вас, но въпреки всичко са учени?

— Нас не ни интересува толкова количеството и дори качеството на вашите знания, колкото качеството и бързината на ума ви — обясни ботаникът.

— А сред вас няма ли и по-бавни учени?

— Мнозина запомнят бавно неща, които повечето хора смятат за жизненоважни, ала всички достатъчно бързо съобразяват, разпознават нелогичността, грешките и недостоверността. И ако се чудите, изпитът вече започна и не съм убеден, че ми харесва предпазливият начин, по който предварително се опитвате да повлияете на основните правила.

— Правите прибързания извод, че моята цел е била да им повлияя, а не просто да разбера какви са.

— Да разберете какви са няма да ви е от никаква полза — отвърна ботаникът, — защото вие или мислите като учен, или не, и ако не мислите, то е, защото не можете, а ако не можете, никаква предварителна информация няма да ви помогне.

— Така си е — призна Риг. — Точка срещу мен.

— Ние не отбелязваме резултат — поясни ботаникът. — Ние си създаваме впечатление.

— Тогава ще престана с опитите да ръководя и ще се предам на вашите въпроси.

— Дори и с това твърдение вие се опитвате да се обяснявате, когато би било по-мъдро да замълчите.

Риг замълча.

Учените влязоха в най-уютния салон. Риг седна на едно столче без облегалка в съседната стая, където не виждаше никого от тях, ала можеше да чува всичко, което казваха на глас.

Въпросите започнаха достатъчно безобидно. Всъщност бяха толкова лесни, че Риг непрекъснато се опитваше да намира свръхсложни отговори, защото се боеше да не би да му кроят някакъв номер или капан. Докато най-сетне ботаникът въздъхна и рече:

— Ако продължавате да отговаряте така, няма да приключим преди някои от нас, включително и аз най-вероятно, да умрат от старост. Ние не се опитваме да ви измамим, ние се опитваме да ви опознаем. Ако един въпрос изглежда прост, значи той е прост.

— А… — възкликна Риг.

Сега всичко тръгна много бързо. Често той можеше да отговори само с няколко думи. Провериха общите му познания по история, ботаника, зоология, граматика, езици, физика, астрономия, химия, анатомия и инженерство. Нищо не го попитаха за музика и изобщо за някое от изкуствата. Избягваха всякакви въпроси от историята, засягащи славната Революция или каквито и да било събития оттогава насам. Колкото повече напредваха, толкова по-често Риг признаваше незнанието си. На зоолозите все още отговаряше правилно — беше прекарал целия си живот в следене, залагане на капани, дране, разрязване, готвене и изяждане на високопланинската фауна от Юга и се наслаждаваше, докато отговаряше на тези въпроси в по-големи подробности, отколкото вероятно бе нужно. Изпитваше удоволствие да се фука.

Ала дори и в областите, в които опитът му беше далеч по-малък, той успя да се защити. Бащата непрекъснато го беше препитвал и Риг отговаряше на изпитващите точно както би отговорил на него, макар и без обичайната си насмешливост. Когато не знаеше отговора, си признаваше. Когато гадаеше, уточняваше, че това е догадка, и обясняваше защо мисли, че би могло да е така.

Скоро разбра, че тях повече ги интересуваха догадките, отколкото познанията му. След като разбраха, че има широки и задълбочени познания за гръбначните, те зарязаха зоологията. Но продължиха енергично да го изпитват по въпросите, по които знаеше малко, ала все пак правеше догадки. И винаги го довеждаха до точка, в която се налагаше да каже: „Просто нямам достатъчно знания, за да дам някакъв отговор“.

— Къде бихте го потърсили тогава? — попита най-сетне физикът. — Къде в пределите на библиотеката?

— Не зная — отговори Риг.

— Ако не знаете къде да търсите отговора, то каква полза от библиотеката за вас? — попита физикът.

Риг позволи в гласа му да се прокрадне леко нетърпение.

— Аз съм от горното течение на реката. Никога през живота си не съм влизал в библиотека. Точно затова искам да бъда допуснат в Голямата библиотека тук — за да се науча да разбирам къде да търся отговорите на подобни въпроси.

— В О има библиотека — обади се ботаникът. — Защо не отидохте там, за да продължите учението си?

— Тогава нямах намерение да ставам учен — отвърна Риг. — Аз все още, както си мислех, следвах плана на Баща ми… Тоест на мъжа, когото мислех за свой баща. Докато стигна тук, осъзнах, че или Баща ми не е имал план, или планът му просто не е сработил. И затова сега мога сам да избирам с какво да се занимавам. Само че не разполагам с достатъчно сведения, за да взема интелигентно решение за каквото и да било. И затова си помислих, че бих могъл да добавя нещо към наученото от Баща ми, тъй като знанията, които ми е преподал, очевидно са непълни.

— Всички знания са непълни — рече сприхаво историкът.

— Ала все пак умният се опитва да събере повече знания, преди да вземе съдбовно решение — отвърна Риг.

— Какво решение се надявате да вземете? — попита ботаникът.

— Не зная достатъчно, за да зная какво ми е нужно да зная, за да реша какво ми е нужно да реша — отвърна Риг.

Усещаше, че една от учените в съседната стая е станала и сега крачи насам-натам. Гласът й беше като на възрастна жена.

— Може би има хора, които мислят, че вашето положение тук… като член на дискредитираното кралско семейство… — Неколцина от останалите учени се изправиха и един се насочи към нея. — Казаното от мен не е държавна измяна, аз казвам това, което всички в тази стая знаят, така че седнете и да чуем как ще отговори той!

Риг се опита да си спомни коя беше жената, която говори, ала най-сетне заключи, че е човек, който не се е обаждал досега.

— Както вече казах, може би има хора, които мислят, че няма ни най-малко значение какво решавате вие. До края на живота ви други хора ще решават всичко важно, включително и дали да живеете, или да умрете.

Тя отново седна и отново се разнесоха протестиращи мърморения, ала Риг заговори на висок глас и ги пресече:

— Не се боя да приема положението, в което съм. Напълно осъзнавам, че моите възможности да вземам решения в момента са ограничени и могат да бъдат напълно премахнати по всяко време. Откакто бях задържан, имаше две покушения над живота ми — тоест две, за които знам. И в двата случая успях да проявя достатъчно бдителност, за да остана жив, но колко време мога да издържа така? Някой от вас трябва да пише за това, след като отговорът стане известен.

Неколцина се позасмяха нервно.

— Ала винаги съществува и възможността да не умра млад. С какво ще запълня дългите години на един живот, изпълнен с много ограничения? Моят избор е стремежът да стана учен. Да направя всичко нужно, за да разбера в какво съм добър. Да направя всичко нужно, за да получа достъп до библиотеката. По-нататък бих могъл да внеса своя принос към човешкото знание. Ако не успея, то поне ще съм живял интересно. По-смислено, отколкото е възможно да се живее в тази къща, в която има толкова малко книги.

Отново последва мърморене, а после някой заговори. Риг не го остави да произнесе и една дума докрай.

— Моля! Учени доктори и философи като вас несъмнено получиха достатъчно отговори от мен, за да вземете решение. Нека аз ви задам един въпрос.

— Ние не сме дошли тук на изпит — рече надуто ботаникът. — И не вие решавате кога…

— Разбира се, че сте дошли тук на изпит — възрази Риг. — Всички вие внимателно формулирахте въпросите си така, че всеки да впечатли останалите със своята задълбоченост. Аз знам, че ме впечатлихте. И затова искам да попитам всички ви: какво очаквате от дете на моята възраст? Аз притежавам само потенциал, нямам никакви постижения. Ако бях ваш ученик, дали щяхте да ме намирате за обещаващ? Дали бихте ми поверили книга в ръцете? Дали моят ум е достоен да му се преподава? Баща ми мислеше така, защото го правеше всеки миг, в който беше буден, а после ме изпитваше върху това — включително и точно такива проверки, на каквито ме подложихте вие тук, отвеждаше ме отвъд границите на моите познания, проверяваше какво мога да схвана сам. Той умря, без да ми каже дали отговарям на неговите критерии или не. Никога не каза и дори не намекна, че съм научил достатъчно за каквото и да било. Ала и никога не престана да ме учи. Прав ли беше Баща ми? Достоен ли съм да се уча? И ако не съм, защо, да му се не види, прекарахте толкова часове, като ме притискахте да навлизам все по-надълбоко? Дали може да се постигне някаква велика мъдрост чрез точна преценка доколко безполезен ум притежавам?

— Изпитът свърши — заяви ботаникът.

Изпълнен с благодарност, Риг стана от стола. Гърбът го болеше, все едно беше спал на твърда студена земя. С последния си въпрос сигурно бе обидил всички, но бяха навлезли в етап, в който продължаването на изпита щеше да е само губене на време за всички.

За негово учудване учените не излязоха през вратата, която водеше към градината, а повечето веднага дойдоха в стаята, където той се протягаше. Някои пристъпваха с голямо достойнство, но други се втурнаха вътре с протегнати ръце. Отпървом не казаха нищо. Но всички подред му подадоха ръка. Риг поемаше всяка ръка, задържаше я в своите и поглеждаше човека в очите.

Посланието във всички погледи бе едно и също, ако той дръзнеше да го повярва. Всички мъже и жени, влезли в стаята, го гледаха топло. И дори… или поне така му се струваше… с нежност.

Докато държеше ръцете им и те държаха неговите, всеки назоваваше в коя област е специалист. Не общата дисциплина като ботаника или физика, а конкретното изследване, изградило реномето му. „Мутации на растенията чрез вътрешновидово опрашване“. „Задвижване на механизми чрез контролирано освобождаване на пара“. „Преустройство на склонението на съществителни чрез прибавяне на частици по време на прехода от среден към късен Умик“. „Опашките на кометите, разглеждани като лед, разтопен от слънчевата топлина“. След като пуснеше ръката му, всеки отстъпваше назад, за да дойде следващият. Най-накрая те се подредиха в две редици и между тях най-сетне преминаха последните двама. Единият бе ботаникът, а другата — жената, която в края му беше задала практическия опасен въпрос. Изражението й беше решително и строго — напълно възможно беше ботаникът да я е скастрил. Дори и сега тя изостана и го пропусна пред себе си.

Ботаникът пое ръцете му и каза:

— Изменения в даден вид чрез директно инжектиране на клетъчни ядра от вид, притежаващ желаните белези.

После отстъпи назад.

Старата жена се приближи последна. Тя пое ръцете му също като другите, но нищо не каза.

— Давай — подкани я ботаникът.

Старицата леко наклони глава и на устните й се появи намек за усмивка.

— Вероятността за два различни произхода на флората и фауната на този ограден свят.

За такова нещо Риг никога не бе чувал. Баща му никога не го беше засягал.

— Как е възможно да са отделни? — попита той. — Два пъти ли е възникнал животът?

Тя му намигна, а неколцина от учените изпъшкаха.

— Това не е темата на нейния шедьовър — уточни ботаникът. — Това е струпеят, който тя започва да чопли винаги, когато намери някой склонен да я слуша. Трудът й по тази тема никога не е бил публикуван.

— Ще ви видя ли в библиотеката? — попита я Риг.

Тя се усмихна.

— Въпросът не е ли дали ние ще те видим?

После пусна ръцете му, напусна стаята и се отправи към градината. Флакомо сигурно чакаше отвън, защото Риг чу протестите му, че тя не бивало да си тръгва, без да е опитала ястията, приготвени от неговите готвачи за такава изтъкната компания.

— Някога беше велика — рече ботаникът.

Риг го погледна. Той я гледаше през отворената врата.

— Коя е тя?

— Блехт. Тя практически изобрети науката микробиология, или поне я съживи. Ала се побърка по смахнатата идея за два отделни еволюционни потока, които са се събрали заедно едва преди единайсет хиляди години — мистично празнословие. Какво общо има древен религиозен календар с науката, мога ли да знам! — отвърна ботаникът.

Ала Риг веднага проумя какво имаше предвид тя. Той беше драл и изкормвал много от „аномалните същества“, както ги наричаше баща му, и добре знаеше доколко тяхната анатомия се различава от образците при повечето животни. Освен това му се бе наложило да изучи и „аномалните растения“ поради отличната причина, че човеците не можеха да ги храносмилат, а понякога имаха и отровно въздействие. И сега само няколкото думи, казани от нея, го наведоха на мисълта, че вместо тези аномални животни и растения да бъдат разглеждани като резултат на случайността, какво би било, ако всички са свързани помежду си? Вместо един голям поток на живота с необясними вариации, дали всъщност наистина потоците не бяха два, всеки от тях — сам по себе си?

— Забелязвам, че я приемате сериозно — установи ботаникът.

— Млад е — обади се физичката, жена, и вероятно най-младата от всички тях — Риг преценяваше възрастта й на около трийсет. — Разбира се, че е заинтригуван.

Беше повече от заинтригуван. Вече си припомняше какво бе открил, докато изкормяше ебеци и маломечки. Приличаха ли си? И кои хищници ръфаха труповете им, след като той вземеше кожите? И те ли бяха аномалии? Прииска му се да се върне, сподирян от Умбо, за да огледа дирите на аномалните създания и да провери дали водят избирателно към аномални растения и дали странните видове хищници не преследват само странна плячка.

Със сигурност, ако имаше нещо подобно, Бащата би го изтъкнал.

Или може би се е надявал, че Риг сам ще забележи. Сега той го забелязваше. Не беше го проучил и не можеше да бъде сигурен, ала онова, което си спомняше в момента, не противоречеше на идеята на Блехт. Учените, без Блехт, обядваха заедно и разговаряха охотно с Риг. Струваше му се, че надали щяха да разговарят с него така непринудено, ако възнамеряваха да докладват за отрицателен резултат от изпита му.

* * *

Точно така се и оказа. На другата сутрин четирима мъже в униформи на Революционната гвардия пристигнаха, за да го придружат от дома на Флакомо до библиотеката.

Ако се бе надявал да види града Ареса Сесамо, сега Риг беше разочарован. Той чуваше звуците на голям град, но от разстояние. Къщата на Флакомо бе заобиколена от три страни с други огромни къщи с подобна архитектура — високи стени, заобикалящи вътрешна градина, без никакви прозорци, които да гледат навън. По улиците се движеха само местни — прислужници, тръгнали да изпълняват поръчки, неколцина богати хора с високо положение в обществото, които се разхождаха или яздеха, няколко майки — или бавачки? — с деца.

А от четвъртата страна, отвъд широкия, ограден с дървета булевард, точно срещу къщата на Флакомо се намираха градините на библиотеката. Риг вече знаеше, след като бе изучил преминаващите през тях дири, че големите библиотечни сгради се намират на разстояние една от друга и всяка от тях по свой начин внушаваше впечатление за величие и показваше архитектурния стил, който е бил на почит по времето, когато са я построили. Сградите на библиотеката се издигаха върху построено възвишение — тук, в делтата, нямаше естествени хълмове. Големите къщи също бяха построени върху изкуствени възвишения, макар и не толкова високи. Между тях, от другата страна на булеварда, бяха разположени малките жилища, които се предоставяха безплатно на гостуващите учени, докато провеждаха проучванията си в библиотеката. Самите библиотекари живееха в таванските стаи над купчините с книги.

Ако Умбо и Самуна някога стигнеха до Ареса Сесамо, ясно беше, че Риг не можеше да използва библиотеката, за да се вижда с тях. Надали биха могли да минат за учени, а ако се опитаха да обикалят из тази част на града, мигновено щяха да разпознаят в тях натрапници. Никога нямаше да успеят да се доближат до него.

Първата сутрин го заведоха в Библиотеката на живота, където се надяваше да се срещне с Блехт, но вместо това го повериха на грижите на млада помощник-библиотекарка, която го поведе на обиколка из сградата, следван от стражите. Беше момиче на не повече от двайсет и театрално се стараеше да покаже колко й е досадно и тъпо, че трябва да развежда кралско отроче. Дори подхвърли на стражата колко иронично било, че Революционният съвет все още предоставял специално обслужване на кралските особи.

Риг изобщо не реагира на отношението й. Не се опитваше да я заговори, както не се опитваше да заговори и стражите, беше си научил урока от срещата с Кресльото. Но когато искаше да получи още сведения, я разпитваше и тъй като тя наистина обичаше това място, въпросите му я накараха на няколко пъти да прояви въодушевление, макар че не след дълго се усети и отново започна да се държи студено. Но с изминалите часове държанието й малко по малко се затопляше.

Отвън сградата изглеждаше като прост правоъгълник. Но отвътре представляваше лабиринт и Риг се замисли, че ако не притежаваше способността да проследява обратно собствената си диря, никога не би могъл да намери изхода. Очакваше да има лавици с книги, но видя също и кошове, в които държаха стари свитъци, и каталози със съкратени текстове на книги, съществуващи само на тънки метални листи, изпечени глинени плочки, дървесна кора и животински кожи.

— Те не са ли толкова древни, че изложените в тях научни знания няма на какво да ни научат? — попита Риг.

— Библиотеката не съдържа само съвременни трудове по биология — отвърна тя хладно. — Ние пазим и цялата история на науките за живота, за да можем да видим как сме стигнали до съвременните разбирания.

— Имало ли е цивилизации в миналото, които са ни надминавали с разбиранията си в някои области на биологията?

— Аз не съм библиотекар историк — сряза го тя. — Отговарям за воденето на протоколите в лабораториите и тъй като много малко учени в момента ги използват, решиха, че съм свободна и мога да си пропилея сутринта.

— Но тогава вие непрекъснато се занимавате с най-съвременното в науката — рече Риг.

Тя не отговори, ала още мъничко от омразата й се изпари. Но все пак дори не се сбогува, когато камбаната зазвъня по пладне и дойде време той да тръгва.

На излизане от сградата на два пъти стражите се объркаха дотолкова, че му се наложи да ги поправя и сам да ги изведе. Отидоха в дома на Флакомо, само на пет минути пеша, да обядват и после се върнаха, този път в Библиотеката на миналите животи. Сега водачът му не беше библиотекар, а млад учен, призован на служба. Той изобщо не се държеше враждебно и ако не бяха начумерените стражи, сигурно през цялото време щеше да разпитва Риг за това що за човек е кралица Агия Сесамин и дали е виждал тайнствената Парам.

В края на деня стражите се готвеха да отведат Риг право в дома на Флакомо, но той помоли за среща с началството.

— Началство на какво? — попита ученият. — Всяка библиотека си има свой декан, началник или ректор, те всички имат различни титли. Но никой не стои начело на цялата библиотека.

— Мисля, че искам да се срещна с онзи, който отговаря за мен.

— За вас? — възкликна ученият. — Тези мъже не са ли…

— Някой е определил в какъв ред да обиколя библиотеките. Някой ви е възложил да ме разведете из тази. Кой взема тези решения?

— О… не знам.

— Това тук е библиотека. Бихме ли могли да проверим?

— Ще попитам.

Стражите седнаха с въздишка и настояха и Риг да направи същото, а след петнайсет дълги минути ученият се върна заедно с една свирепа на вид възрастна жена.

— Какво искате? — попита троснато тя.

— Искам да престана да губя времето на младите учени и библиотекари — отвърна Риг. — Защото въпреки че всяка библиотека си има свои уникални характеристики, разликите биха могли да ми се обяснят за петнайсет минути. Ала дори и това не е нужно. Искам да прекратя обиколката и да се заема с изследванията си.

— На мен ми наредиха да ви разведа на обиколка — рече студено жената.

— И ми предложихте великолепна обиколка — отвърна Риг любезно. — Но кой знае колко още живот ми остава? Бих искал да ме заведат при онзи, при когото са записите за изследванията на баща ми.

— А баща ви е…?

Риг не можеше да повярва, че тя го пита за това. Докато се колебаеше, младият учен се обади и не успя да прикрие докрай презрението в гласа си, защото му се струваше невъзможно някой да не знае кой трябва да е бащата на Риг Сесамекеш.

— Кносо Сисамик! Бил е виден учен и е умрял край Стената.

— Аз не следя бившите кралски особи като някои — тросна се старицата. — А и Кносо Незнамсикой е бил физик. Това е Библиотеката на нищото.

— На нищото?

Старицата си беше подготвила речта:

— Физиците отдавна са постановили, че по-голямата част от пространството е празно и по-голямата част от атома също е празна, и затова естеството на вселената в огромната й част е нищото, с малки разриви, съдържащи цялото битие. И затова тяхната библиотека е кръстена на това нищо, което изпълва почти цялата вселена. Делят я с математиците, защото те гордо заявяват, че изучаваното от тях е дори още по-малко реално от изучаваното от физиците, и затова тяхното крило се нарича Библиотеката на по-малкото от нищо.

Риг реши, че физиците ще му харесат. Ала му се струваше, че математиците сигурно притежават неприятна съревнователна жилка. На следващия ден го отведоха право в Библиотеката на нищото и му показаха списъка с книги, прочетени от баща му Кносо през последните две години от живота му. Списъкът беше много дълъг. Риг започна да отваря книгите и да се опитва да ги чете и бързо разбра, че в тях има технически термини и математически действия, които не разбира. Затова започна помощен курс, разработен от самия него, с цел да се подготви да разбере с какво баща му Кносо е смятал, че си струва да си запълва времето.

Дните добиха установен ред и това продължи няколко седмици. Риг много напредваше. Все още не разбираше някои книги от списъка на Кносо, но поне разпознаваше повечето термини и му се струваше, че още малко, и ще схване достатъчно, за да проумее върху какво Кносо е градил теориите си.

Ала щом седнеше на своята масичка с разтворените книги пред себе си, стражите често заспиваха и той използваше тази възможност, за да затвори очи и да започне да проучва дирите наоколо. Знаеше, че една от тези дири принадлежи на баща му Кносо. Той никога не бе живял в къщата на Флакомо — вдовицата и дъщеря му се бяха преместили там едва след смъртта му. Но беше идвал тук, в тази библиотека, и като намери всички книги, които Кносо бе прочел, Риг се надяваше да различи и неговата диря, която трябваше да е свързана с всички тях.

Най-сетне я намери — проследи един подходящ кандидат все по-назад във времето, докато най-сетне излезе — или по-правилно, дойде — от дома, в който тогава бе живяла майка му. Дирите им се пресичаха отново и отново. Не би могъл да е никой друг освен баща му Кносо.

Прииска му се и Умбо да беше там, за да може да го види. Беше забранено да се рисуват портрети на кралското семейство и нямаше нито едно изображение на баща му, което да му даде представа как е изглеждало неговото лице. Но дирята му се отличаваше достатъчно. Сега, след като я бе разпознал, Риг лесно я забелязваше. А след малко започна да вижда и нещо наистина учудващо. Баща му Кносо наистина беше прочел всички книги от списъка. Ала бе посещавал и други библиотеки, най-вече Библиотеката на миналите животи и Библиотеката на мъртвите думи. Риг си намери оправдания да посети и двете и да проследи стъпките му. И на двете места библиотекарите го увериха, че книгите все още се пазят в същия сектор, както по времето на баща му, обикновено дори на същата лавица. Но Кносо никога не беше заемал книги от тези библиотеки и затова записи нямаше. Ала Риг все пак научи нещо. От Библиотеката на мъртвите думи се сдоби със списък с езици — баща му често бе наобикалял рафтовете с книги на тези езици. А в Библиотеката на миналите животи състави списък с исторически периоди и теми. Появи се насока.

Да, проучванията на баща му Кносо включваха физика, но той беше търсил наблюдения върху Стената в много култури и на много езици от поне осем хиляди години назад в миналото. Дали е мислел, че някога в древността някой е намерил начин да мине през нея? Съществуваха легенди за светци и герои, дошли Отвъд Стената или завърнали се там след смъртта, но същите легенди разказваха как те прескачали между звездите, причинявали земетресения, създавали вулкани и строели машини, които после оживявали. Нито един образован човек не би ги възприел сериозно. И дори и баща му Кносо да им бе повярвал донякъде, Риг не би могъл — не беше ли той участник в действителното събитие, породило мита за Светеца скитник? А какво беше тогава? Дали баща му Кносо не бе търсил епоха отпреди съществуването на Стената? Всички знаеха, че такова време е нямало и Стената винаги е съществувала. Но пък това, че всички го знаят, не означаваше, че непременно е истина. И защо ще избягва да остави писмени данни за своите проучвания на миналото? Ставаше въпрос за нещо повече от едната физика — трябваше да има и някакъв политически уклон, иначе Кносо нямаше да е толкова предпазлив в своите извънфизични изследвания.

Ала без точните заглавия, изучавани от баща му, Риг не можеше да измисли начин да проумее какво се е опитвал да научи той.

* * *

Библиотеката запълваше дните му, но вечерите, нощите и ранните утрини прекарваше в дома на Флакомо. Свикна да спи всяка нощ на различно място — често просто се свиваше на кравай в градината и това му напомняше малко за нощите, прекарани в гората с Баща му. Помагаше в кухнята и поддържаше дружбата си с пекарите от двете смени, особено със сина на Лолонга, Дългия, който се държеше с него като с обикновен човек, а не като с някакъв тип, достоен за презрение, или пък високопоставена особа. Разбира се, откакто се бе разчуло, че двамата прекарват доста време заедно, започнаха да привикват редовно Дългия в различни пивници, паркове и магазини на разпит.

Щом Риг разбра какво става, му каза:

— Разказвай им всичко. Аз не говоря и не върша нищо, което трябва да се крие.

Това значително облекчи угризенията на Дългия.

Казаното от Риг си беше вярно, стига да се отбележи, че той просто бе пропуснал да добави „пред теб“. Защото вършеше много неща, които не би желал да разказва на никого, който докладва на Съвета. Най-вече се опитваше да общува с Парам — отчасти защото срещата с нея бе единственото, което Бащата му беше заръчал, отчасти защото искаше да спечели доверието й. Съобщенията, които оставяше за нея на майка си, бяха безполезни — тя вярно ги предаваше, но отговор така и не дойде. Освен това имаше неща, които трябваше да обсъди с Парам, за които майка му нямаше как да знае.

И затова започна да носи със себе си плоча като ученик. Когато Флакомо го попита за какво му е, Риг обясни, че му трябва, за да се упражнява в математически изчисления, нужни му, за да разбере книгите по физика, които изучава. И наистина я използваше за това… освен когато виждаше приближаващата се към него диря на Парам.

Тогава той избърсваше някое ъгълче и й пишеше съобщения. Изписваше ги с печатни букви и после държеше плочата неподвижно, така че дори докато прескача през времето, тя да има достатъчно време да ги прочете. Парам не можеше да се спре, защото така щеше да стане видима, и затова трябваше да чете всичките му съобщения на бегом, така да се каже, въпреки че за него, докато й пишеше, времето течеше много, много бавно. Тя ги четеше или поне се въртеше около него, когато й пишеше, ала тъй като не можеше да му отговори нито с калем, нито гласно, той нямаше как да е сигурен.

Разказваше й по малко за живота си — за Бащата и как е умрял, как са живели заедно. За откриването на истината, особено тази, че има сестра — нещо, което не бе подозирал, докато умиращият Баща не му бе заръчал да я намери.

Разказа й някои неща за Умбо и по-малко за Самуна, но достатъчно, за да разбере, че не е възнамерявал да пристигне сам. Но не й каза нищо извън онова, което знаеше генерал Гражданин — нито за скъпоценните камъни, нито за ножа, който бе откраднал от миналото. И нищо за способностите на Умбо и как те позволяваха на Риг да се връща назад във времето.

Разказа й и за тайните коридори — за използваните от шпионите и за онези, по които никой не бе минавал от векове.

— Не знам затворени ли са или забравени — написа й той. — Знам къде са всички входове…

Изтри го и продължи да пише.

— Но досега не можах да намеря начин да ги отворя.

Изтри пак.

— Някой винаги наблюдава.

Една сутрин, когато отиде да извади плочата оттам, където я беше скрил предната вечер, преди да заспи в градината, той откри, че е преместена и някой е писал по нея с дребен, едва четлив почерк — калемът не беше създаден за изписване на толкова малки буквички.

„Страх ме е, братко. Майка ни заговорничи. Ще ни убият“.

Риг стисна плочата, прочете отново съобщението и грижливо го изтри. Сигурно беше дошла през нощта, когато всички спяха, и си бе позволила да остане в реалното време достатъчно дълго, за да го напише.

„Майка ни заговорничи“? Значи Агия не беше толкова невинна, колкото изглеждаше. Но как би могла да заговорничи с когото и да било? С кого би могла да разговаря, без да е под наблюдение?

Но по-важен беше страхът на Парам. „Ще ни убият“ — пишеше тя. Но дали искаше да каже, че Съветът ще ги екзекутира след провала на майчиния заговор? Или в заговора на майка им се включва и замисъл за тяхното убийство? Майка им може би беше склонна да жертва Риг, но той се съмняваше, че действено ще настоява за смъртта на Парам. Значи заплахата трябваше да идва от някого другиго. Или може би заговорът на майка му включваше бягство от къщата на Флакомо с цел да поведе въстание, като ги зареже с Парам, за да ги сполети възмездието на Съвета.

Нуждата да поговори с Парам сега беше още по-голяма. Риг потърси дирята й и я откри, но снощи тя явно се бе отдалечила видима, защото призори вече беше далече, в стаята на майка им.

Вечерта, когато той изнесе плочата в градината, тя вече го чакаше.

„Трябва да поговорим — написа той. — Знам няколко изхода от тази къща… Ако можем да влезем в коридорите… единият води в библиотеката… Можем да се скрием там да поговорим… Много набързо, та никой да не забележи, че ни няма“. После изтри „ни“ и го замести с „ме“, защото за нея никой не би разбрал дали е изчезнала или не.

През нощта се мъчеше да не заспива с надеждата, че тя пак ще дойде и ще може да я види. Но сънят надделя над плановете му. Събуди се, защото някой лекичко разклащаше рамото му. Той се размърда и една ръка леко докосна устните му. Отвори очи и видя силует на жена, ала не можа да различи лице. Стана безмълвно и я последва. Тя се движеше безпогрешно по краищата на коридорите и покрай стените на всички стаи, както бе обичайно за нея. Като че идеално познаваше нощния ред, и защо да не го познава? Никого не срещнаха. Най-сетне влязоха в един рядко използван коридор, който водеше към стаи за гости.

Тя се спря и Риг отиде при нея.

— Парам? — промълви тихичко той. В отговор тя го прегърна и прошепна в ухото му:

— О, братко, той каза, че ти ще дойдеш!

И в този миг Риг разбра, че Бащата наистина беше идвал и при нея, както бе отишъл при Умбо и при Нокс, и я бе научил да владее и използва уменията си. Защото кой иначе да й обещае нещо за Риг? Кой друг знаеше, че той съществува?

— Недалеч оттук има вход към неизползваните коридори — прошепна.

Тя му подаде ръка и той я поведе нататък. Виждаше стари дири, които преминаваха през онова, което сега изглеждаше просто като стена. Както и преди, той прокара ръка около пролуката, но не напипа никакви признаци за съществуването й.

Тя го докосна по рамото и го дръпна назад.

— Тук наистина ли има врата? — прошепна.

— Имало е. Но никой не е минавал през нея от двеста години.

— Значи стената не може да е каменна, циментова или тухлена — рече тя.

— Това е вътрешна стена. Предполагам, че дори и да са я запечатали, тя все пак ще е от летви и замазка или от дърво. Ала не знам. Има ли значение? Може би е достатъчно лека и ще можем да я избием, но тогава няма да можем да я затворим след нас.

В отговор тя го бутна лекичко към отсрещната стена на коридора. „Стой“ — означаваше този жест. Пред очите му се стопи бързо във въздуха и той остана да чака търпеливо, докато тя мине през стената. Дирята й точно повтаряше дирите на хората, минавали някога през този вход.

Не можеше да знае какво прави тя от другата страна. Но след малко чу съвсем леко тупване, после изщракване, сякаш дълго неизползвана пружина е била принудена да се задейства след вдигането на резе. За негово учудване, вместо в стената да се отвори врата, цялата стена между носещите колони се издигна плавно и разкри коридора отзад, в който го чакаше Парам.

Риг влезе в него. Парам натисна един лост и стената безшумно се плъзна на мястото си. Нищо чудно, че Риг не успя да открие вратата. Това бе просто едно от ограниченията на дарбата му — можеше да каже откъде са минавали хора, но не и как е изглеждало мястото, когато са преминали. Бе очаквал тъмен коридор без изход, но в края му мъждукаше сребристо сияние. Той тръгна към привидния източник на светлина, като се чудеше дали има някакъв външен отвор, през който влиза светлината на пръстена. Но скоро стана ясно, че тя идваше от огледало, отразяващо светлината на друго огледало — Риг не можеше да види колко още има по-нататък. Коридорът бе осветен от светлината на пръстена. В облачна нощ тук щеше да е необходима свещ, или пък да го познаваш толкова добре, че да можеш да минеш през него в тъмното.

— Заболя ли те? — попита той. — От преминаването през стената? Или вратата, или каквото и да е това?

— Да — отвърна тя и му протегна ръка. Риг я докосна и се дръпна ужасѐн. Тя пареше като дете със силна треска. Пипна челото й, бузата й. Цялата гореше.

— Не можеш да го направиш пак! — възкликна той.

— Налага ми се — отвърна тя. — Нямам представа как се отваря отвън. Но не е чак толкова тежко, скоро ще се охладя. Не е като минаване през камък или тухла — камъкът ме изгаря, дрехите ми се запалват. Трябва да внимавам никога да не минавам през камък.

Той я прегърна.

— Не знаеш какво беше за мен да разбера, че имам сестра.

— И за мен — отвърна тя. — Той ми каза никога да не казвам на майка ми, че знам за теб. Но ти щеше да дойдеш и да ме освободиш.

— Ще те освободя — потвърди. — Знам как да мина по тези коридори, за да се измъкнем отвъд външната стена.

— Под нея ли?

— Тези къщи са построени върху насип. Сега той вече не е толкова висок, защото тежестта на къщите го е притиснала. Затова някои от коридорите може да са се наводнили — намираме се в делтата на реката и навсякъде под повърхността има вода. Но стига да можем да дишаме, ще успеем да се измъкнем оттук. Един дълъг проход води до Библиотеката на нищото.

— Откъде можеш да го знаеш? Влизал ли си и преди в тези проходи?

— Не — отвърна Риг. — Но съм виждал дирите на хората, минавали през тях. Знам къде са отивали. Това умея аз — виждам дирите, дори и да са скрити от стени или под земята.

— Твоята дарба е много по-полезна от моята — рече тя.

— Моята не успя да ме вкара тук. Моята не ми дава възможност да изчезна посред бял ден.

— Твоята не те изгаря, когато минаваш през разни неща.

— Извинявай, че онзи път минах през тебе.

— Изобщо не беше неприятно — каза тя. — И двамата се движехме, а това значи, че изобщо не сме заемали продължително време едно и също място. Стените са неподвижни, движа се само аз и допирът продължава много по-дълго.

Той стисна ръцете й.

— Ти как го наричаше? Мъжът, когото аз познавах като свой Баща?

— Скиталеца — отвърна тя.

— Значи е идвал в тази къща?

— Да — потвърди тя. — Като градинар. И наистина беше много добър градинар, още си личи къде е пипал в парка. Но ти не знаеше ли, че е идвал тук? Не си ли могъл да видиш дирята му?

— Баща ми… Скиталеца… Той не оставя диря. Той няма диря.

— Но как успява?

— Не зная дали успява, или просто няма диря. Просто не зная. Мисля, че той е светец. Герой. Притежава умения, които другите хора не притежават.

— Но когато аз бях невидима, той не можеше да ме вижда като теб.

— Аз не те виждам, виждам само откъде си минала, мястото, през което си минала и си напуснала. А и това не е точно виждане. Мога да затворя очи или да ти обърна гръб и пак да открия дирята ти.

— Той каза, че ти си най-добрият от всички нас.

— „Нас“?

— Всички негови ученици.

— Значи ти е казал и за другите?

— Каза, че светът се е напрегнал, за да ни създаде. Тези умения били много силни в този ограден свят, каза той. И затова всичко зависи от нас.

— Кое „всичко“? — попита Риг. — Възстановяването на монархията? Мен то не ме интересува.

— Нито пък мен — рече тя. — И него също.

— Той ти е казал толкова много, а на мен — нищо…

— Ревнуваш ли?

— Да — отвърна. — И се ядосвам. Защо не ми се е доверил?

— Той най-много се е доверявал на теб, сам ми го каза. Каза, че ти си най-подготвен. Най-добрият му ученик.

— Аз нищо не мога да постигна сам. Да, виждам дирите, но нищо не мога да направя без Умбо. Или без теб сега. Ти ме вкара тук.

— Ти знаеше къде е.

— Нямаме много време. Някой ще забележи, че ни няма.

— Сигурно няма да забележат — рече тя. — Среднощ е.

— Ще се учудиш колко внимателно следят.

— Забравяш, че от години обикалям тези стаи и коридори — напомни му тя.

— Все в кръг, все в кръг…

— Какво?

— Не можеш да застанеш на едно място, защото ще станеш видима. Затова, когато искаш да останеш в някоя стая и да не те виждат, обикаляш в кръгчета. Цялата ти диря е в завъртулки.

— Да — потвърди тя. — Въртя се и се въртя. Толкова ми е омръзнало!

— Защо тогава не се появиш отново?

— Защото ще ме убият — отвърна тя.

— Аз си мислех, че е само… Казаха, че било заради някакъв мъж, който… ти съблякъл дрехите.

— Цял живот съм се примирявала с подобни глупости. Не, този мъж имаше нож. Нямах време за нищо друго, освен да се забързам — така го наричам, „забързване“ — и да мина през него. Той не разбра къде съм отишла. Допреди това почти не го правех… забързването, искам да кажа… и може и да не са знаели за умението ми. Но сега знаят. Майка ми разказа за шпионите. Те знаят всичко.

— Знаят само онова, което могат да видят и чуят.

— Когато се забързам, нищо не чувам — рече тя. — Ти много умно се сети за… за плочката. Дори и майка ми не се е досетила да ми пише бележки и да ги държи неподвижно.

— Трябва да тръгваме. Но първо… Виждаш ли някакви механизми, които биха могли да водят извън това помещение? Някаква връзка с устройство, което би могло да отваря вратата отвън?

И двамата огледаха стените на прохода, но нямаше нищо. Лостът, който го отваряше от тази страна, беше монтиран в стената, а всичко останало бе скрито.

— Мога да вляза в стената, ако искаш — предложи тя — но вътре е тъмно като в рог. Няма да видя нищо, а несъмнено и нищо няма да мога да усетя. Освен горещината и плътността.

— Не, не, не искам да правиш това. Но… Какъв съм глупак… Някой е трябвало да построи тези проходи, нали? Някой е построил механизъм. Ако се върна в началото, мога да открия дирята му. Дирите им. Мога да видя къде са отишли, когато са сглобявали всичко.

— Искаш да кажеш, че дирите не се изгубват?

— Не — отвърна Риг. — Избледняват донякъде, но всъщност по-скоро се отдалечават… Ала всъщност това не е разстояние… Продължават да съществуват. Никога не изчезват и не помръдват. Шшт. Чакай да се съсредоточа.

Да открие точното време му отне пет минути. Много отдавна тук бе имало друга сграда и докато се мъчеше да открие точната диря, той разбра, че трябва да са построили тази част от къщата на Флакомо още преди старата да рухне. За да скрият от погледите онова, което са вършели. След като откри точните дири, отговорът стана ясен.

— Задействащият механизъм е вграден в тавана на коридора — рече той. — Твърде е високо за нас, дори и да подскачаме. Но ако имахме метла или меч или… какъвто и да било предмет с дръжка… Той е работил на две места, точно в ъглите на стената. Може би трябва да натиснеш и двете. Или пък едното я отваря, а другото я затваря.

— Да излезем и да проверим — предложи тя.

Риг посегна към лоста.

— Чакай! — спря го тя. — Ами ако навън има някого?

— Аз щях да знам — успокои я Риг. — Никого няма.

— Когато излезем, вече няма да можем да разговаряме.

— Да, но и утре е ден. А и вдругиден.

— Риг! — възкликна тя и отново го прегърна. — Ти знаеш ли, че докато те чаках, се подмладих?

— Подмлади се?

— Когато се забързам, останалият свят прелита покрай мен. Когато се забързам много, цели дни преминават за мен сякаш за минути. През повечето време не се забързвам толкова, но…

— Как разбираш колко време е минало за теб? — прекъсна я Риг. — Как измерваш времето, когато се забързаш?

— Да кажем, че… методът е доста точен. Знам колко дни са изминали в нормалния свят и мога да… Аз измервам времето си по месеци. Разбираш ли ме? Знам кога за мен е изминал един месец. Откакто станах отшелница, за мен са минали само два месеца. Всички останали са остарели с година, с повече от година. Но за мен са само два месеца. С това темпо ще живея вечно… само че няма да имам живот.

Заплака. Не като дете, с разкривено лице и хленчове, а като жена — безмълвно, само раменете й трепереха, докато той я прегръщаше.

— Парам, ще те измъкнем оттук.

— Да се измъкна от тази къща не е достатъчно. В града ще ни издирят — в библиотеката, където и да отидем.

— Умбо и Самуна ще дойдат. Ще намерим начин. Ще си възвърнеш живота. И двамата ще си го възвърнем.

— Ти си моето малко братче! — възкликна тя. — Аз трябва да давам обещания на теб!

— Знам — отвърна Риг. — Когато се махнем оттук, ще можеш да ми разказваш приказки за лека нощ. Но сега трябва да тръгваме, докато все още имаме време да разберем как да затворим вратата от другата страна.

В края на краищата не потърсиха метла или нещо друго. Риг събра ръце в шепи и я вдигна нагоре. Парам стъпи на рамото му, подпря се на стената и успя да стигне до ъгъла. Естествено, първо натисна не което трябва място. Нищо не се случи и Риг вече бе готов да се отчая, но тя предположи, че сигурно натиска мястото, откъдето се отваря. И разбира се, когато натисна силно в другия ъгъл — а той много добре разбра колко силно, защото краката й притиснаха рамото му — стената безшумно се плъзна обратно. По нищо не личеше, че не е съвсем като другите стени.

Тя слезе долу, целуна го по бузата и изчезна.

През цялото това време едва беше мярнал лицето й. Сребърната огледална светлина в тайния проход, трепкащите пламъчета на свещи в коридора… Риг дори не беше сигурен, че би я разпознал, ако я види посред бял ден. Но тя беше истинска, жива, и той най-сетне бе изпълнил заръката на Баща си — беше намерил своята сестра. И тя го очакваше. Бащата й бе казал, че той ще я освободи.

„Бащата е вярвал в мен.

Сега тя вярва в мен.

Не трябва да я разочаровам“.

Глава 18

Ровене в миналото

— Имаме деветнайсет кораба и само една планета — рече Рам.

— Това увеличава шансовете ни за успех деветнайсет пъти — заяви заменимият.

— Увеличава деветнайсет пъти и вероятността от ужасни обърквания между колониите, които са населени от съвсем еднакви хора — припомни му Рам. — Деветнайсет пъти по-голяма вероятност за смъртоносни съперничества, прелюбодейства и дори убийства. Постоянни сравнения с живота на хората, които имат същите имена, ДНК, дори и пръстови отпечатъци. А в края на краищата нашите деветнайсет кораба все пак ще населят само един свят.

— Нямаме подходящи планети за заселване на останалите кораби — напомни заменимият. — И имаме само един капитан.

— Едно от най-хубавите неща на заселването на човечеството на нови планети е, че ако една от тях бъде сполетяна от бедствие, то няма да засегне другата.

— Освен ако не избухне галактическото ядро — додаде услужливо заменимият.

— Да, тази възможност съществува, но в този случай не можем да направим много.

— И все пак… — настоя заменимият.

— Междувременно има и още една полза, на която бихме могли да наблегнем — продължи Рам. — Когато човечеството се развива на две планети и единайсет хиляди години във времето разделят едните от другите, които вече летят сред звездите, няма никакъв шанс за кръстосване. Истинска възможност, като на Галапагос, да се види накъде ще отведе генетичното развитие двата варианта на човечеството, развивали се в пълна изолация повече от четиристотин поколения.

— Технически само на този свят ще се сменят 447 поколения, ако използваме средно число от 25 години — уточни заменимият. — На Земята няма да е минало никакво време.

— Значи ние ще се развиваме генетично, а те — не — рече Рам. — Ние ще еволюираме, а те — не.

— Единайсет хиляди години всъщност не са много време за еволюцията — каза заменимият. — Човешки популации, разделени за период от седемдесет хиляди години по време на голямата суша в Африка, са запазили способността си да се кръстосват.

— Разделянето вероятно не е било пълно — заяви Рам. — Ако говориш за генетичното заприщване след избухването на вулкана Тоба, то е продължило само двайсет хиляди години. А е известно, че южноафриканската група е плавала по море, тъй като е колонизирала земи из целия Индийски океан, включително Австралия и Нова Гвинея.

— Аз използвах по-дългия период от време, за да изясня мисълта си — поясни заменимият, — но дори и твоето кратко генетично заприщване е било два пъти по-дълго, отколкото ще трае изолацията на тази колония.

— И в края му съвременните човеци са били много по-различни. Дългокраки и с по-малко тегло. Издръжливи бегачи, които са можели да преследват плячката, докато тя се строполи от недостиг на кислород. Копиехвъргачи и изкусни майстори на остриета. Разказвачи, способни чрез езика да чертаят карти, по които другите да се водят в непознати земи, за да намерят вода. Мислители творци, които са се учили от другите, а после са развивали, приспособявали и разпространявали културните нововъведения на стотици мили територия в рамките на едно-единствено поколение.

— Ти като че подробно си изучавал темата — отбеляза заменимият.

— След твоя въпрос за човечеството я изучих подробно, разбира се — отвърна Рам. — Десет хиляди години са достатъчно време за истинска промяна в човешкия вид, защото този път изолацията ще е пълна.

— Но ти имаш въпрос към нас, за да се оправиш с деветнайсет кораба и един свят — рече заменимият.

— Ами ако създадем деветнайсет колонии и никоя от тях не подозира за останалите? Никой никога няма да среща своите генетични двойници. Няма да има съперничество. Една няма да се наложи върху всички останали. Тези деветнайсет колонии плюс Земята ще разделят човечеството на двайсет части. Потенциално нашият вид би могъл да изследва двайсет различни пътя на развитие — генетично, културно и интелектуално. Цялата човешка история, всички войни и империи, технологии и езици, обичаи и религии са еволюирали за по-малко време от това, с което разполагаме тук. Има достатъчно пространство, за да създадем деветнайсет анклава, по-големи от Европа, по-големи от територията между Египет и Персия, по-големи от Америките от ацтеките до инките долу.

— Без съмнение човеците във всеки анклав ще ти се подчинят и ще станат Египет, Атина или Теночтитлан.

— Дано не е Теночтитлан! — възкликна Рам. — Иска ми се да мисля, че ще запазим някаква част от напредъка, който вече сме постигнали на Земята, но ще зарежем човешките жертвоприношения.

— Но пирамидите ще запазите?

— Или каквито и паметници да построят те. И ако те не само създадат нови неща, но и се превърнат в нов, но все пак човешки вид, то толкова по-добре, стига да не унищожат някой от другите.

— Твоят оптимизъм и амбиции доказват, че наистина си човек, особено след като пренебрегваш голямата вероятност всички анклави да станат като Нова Гвинея — примитивен народ, чиито представители някога кръстосвали океаните с лодки, пълни с прасета и бебета, а накрая заживели голи в глинени колиби в планините и се изяждали един друг.

Рам вдигна рамене.

— Мен няма да ме има, за да го видя.

— Като сьомгата — хвърляш хайвера си и умираш, като оставяш малките да се излюпят и да заякнат… Или не — както шансът реши.

— Не шансът, а тяхната собствена сила и разум. Да, шансът засяга живота на отделните хора, но човешкият вид сам създава своите шансове.

— Ние благоговеем пред благородните ти идеи, но същевременно надлежно отбелязваме и мъглявостта на твоето „творческо“ мислене, в противоположност на ясния ум на аутистите и животните. И все пак пред теб стои проблем, който твоят великолепно мъгляв творчески ум не може да реши.

— Мъглявият творчески ум на хората е построил и вас, и корабните компютри, за да разрешавате подобни проблеми за нас — припомни му Рам.

— Ти искаш от нас да намерим начин да държим колониите в пълна изолация една от друга до такава степен, че взаимно да не знаят за съществуването си.

— Позна! А твърдиш, че вие не проявявате творчество!

— Нищо не сме познали. Ние извадихме това заключение от изобилните данни, които ти ни осигури — и съзнателно, и несъзнателно.

— И все пак не можахте да уловите иронията в моето въодушевление.

— Уловихме я. Но като информация тя нямаше никаква стойност.

Самуна беше уморен и стар човек. Да, все още изглеждаше силен и енергичен, но тъкмо там беше проблемът: всичко това си бяха преструвки. Работата трябваше да се върши и той я вършеше, но ако го оставеха на мира, ако нямаше никакви отговорности, щеше да е доволен да си седи на люлеещ се стол със затворени очи и да си мечтае. Да се унася не в сънища, а в спомени.

Лошото беше, че половината от спомените му бяха неприятни. Не толкова спомените за убийства, въпреки че той бе познал своя дял от битки; в безумието на войната да кълцаш, да мушкаш, да сечеш и да колиш въздействаше въодушевяващо, особено ако не забравяме, че ако не се съсредоточаваше напълно, самия него щяха да го накълцат, намушкат, съсекат и заколят. По-неприятните му спомени бяха за думи, които му се искаше да не е казал, или за умни неща, които не е споделил само защото се е сетил за тях по-късно. За кавги, които би могъл да избегне, за свади, които си е струвало да започне, стига да се беше досетил за остроумните оскърбления, които биха му донесли удоволствието от заслужен разранен юмрук или разцепена устна. Със спомените за пропуснати възможности и съжаления можеше да се примири, защото имаше и други — за приятели и врагове от детинство, всички припомняни сега с умиление. За ужасните страхове от младини, за които сега знаеше, че са били съвсем напразни. За детските копнежи, които, сбъднати или не, сега му се искаше да изпита отново.

Добре си живееше с Подмокрената и не смяташе да изчезва от живота й — а точно това би се случило, ако седне на онзи стол и се унесе. Те трябваше да въртят хана и това си струваше — лодкарите, макар и мнозина от тях да бяха нехранимайковци, имаха нужда от сигурно убежище покрай реката, а градът имаше нужда от някого, който да поддържа огъня на стремежите искрящ и пращящ тук, на тази малка ивица между водата и гората. Самуна все още се надяваше да дойде някой, който има хъс да върши нещо, обаче други освен него и Подмокрената нямаше. Всъщност човекът с хъс беше Подмокрената, а Самуна просто се преструваше, че и него го е грижа за всичко, защото вярата, че той споделя чувствата й, я правеше щастлива.

И затова за него си беше облекчение да тръгне с момчетата надолу по реката и да се откъсне от задълженията в Площадката на Подмокрената. Тя щеше да се справи чудесно, докато го няма, Самуна знаеше това. А и тези момчета, с техните магии и весело бърборене. Те имаха хъс, или поне Риг имаше. Решен бе да изпълни дълга си към мъртвия си баща, или поне така твърдеше, но Самуна виждаше в него нещо, което бе видял у малцина от командирите, под чието началство бе служил — огъня на надеждата. Риг искаше да постигне нещо значително. Той искаше да промени света и тъй като беше добро момче, искаше да го промени към по-добро.

Умбо повече приличаше на Самуна — стигаше му да бъде воден, да позволява на Риг да определя целите, които ще преследват. Не че се бе издигнал над мрънкането, когато не му харесваха задълженията, вменени му от стремежите на Риг. Добрите войници непрекъснато мрънкат, но въпреки това изпълняват възложените им задачи.

Но когато плениха Риг, а Самуна и Умбо избягаха от гемията и се върнаха нагоре по реката, започна може би най-щастливото време в живота на ханджията. Да, беше му криво, когато арестуваха Риг, а когато си мислеше какво ли става с него, се тревожеше, но най-вече живееше с Умбо ден за ден, като войник на поход, учеше момчето на това, което трябваше да научи, наблюдаваше го как се мъчи да върши неща, немислими за Самуна. Умбо бе обсебен от нуждата си да научи как да спаси своя приятел чрез връщане назад във времето, но тъй като Самуна знаеше, че това не му е по силите, той можеше да го гледа, насърчава, закриля и — доколкото можеше да проумее това чувство — да го обича така, както баща би могъл да обича сина си. У дома, в Площадката на Подмокрената, старите задължения отново го завъртяха, но той ги изпълняваше с леко сърце, защото знаеше, че скоро пак ще трябва да замине — веднага щом Умбо схванеше как се прави. Подмокрената също го забеляза и веднъж му рече:

— Ти все едно изобщо не си тук, мързеливецо!

Тя и не подозираше как го зове люлеещият се стол дори и в най-хубавите времена и с каква радост би се унесъл в мечти, дори и в мечти за самата Подмокрена, толкова по-лесни за понасяне от взискателната жена, която той обичаше, но която го скапваше с всичките задачи, които му налагаше.

А тя ги налагаше дори и когато той сам се бе досетил за нещо и нямаше нужда да го пришпорват. Той всичко вършеше заради нея, макар и тя да не знаеше.

„Побързай, Умбо — щеше му се да каже. — Да се връщаме на реката, да отплаваме в О, после в Ареса Сесамо или на края на затворения свят, където Риг реши, че трябва да отидете. Ще ти помогна да си свършиш работата, приятелю“. Затова бе щастлив в късния следобед, когато Умбо се появи като видение — видение наяве, изведнъж изникна пред него, както цепеше дърва зад хана, и каза:

— Стига си цепил и влез вътре да удържиш Подмокрената да не убие един смахнат пияница. И ако това се случи до пет минути, то аз ще съм готов да тръгна за О.

Самуна метна брадвата на рамо, влезе в хана и наистина, там имаше един лодкар, който явно бе изпил една кана с нещо по-силно от бира, преди да дойде, и сега заплашваше Подмокрената с дебелата си тояга, ако не му поднесе „истинско питие, а не тая лилиева вода, в която богаташите си топят пръстенцата“. Мъжът тресна с тоягата по тезгяха с все сила, а никой не удря толкова силно с тояга, колкото лодкар, боравещ с прът. Подмокрената посягаше към ножа за хвърляне, с който се защитаваше от прекалено силните мъже, за да им попречи да се приближат до нея толкова, че да могат да я хванат. Самуна добре знаеше, че след десет секунди лодкарят ще се просне мъртъв на пода със забит в окото нож. И затова, дори без да мисли, стовари брадвата върху тоягата, като внимаваше да не е прекалено силно, за да не повреди дъбовия тезгях, но достатъчно, че да я разсече.

Ужасѐн от това поругаване на пиянското му достойнство, да не говорим за съсипаната тояга, лодкарят изрева и се обърна към него, като размахваше едното от парчетата с назъбения край, готов да го забие в лицето му. Самуна го изрита в коляното с тежкия си ботуш, като отново внимаваше само да го охлузи, а не да го счупи и да разори човека, защото такова счупване заздравяваше бавно и парите на лодкаря щяха да свършат много преди той да може отново да се качи на лодка и да работи. Неговата простъпка беше, че е сърдит и пиян — несъмнено беше достатъчно любезен, когато не се е наквасил.

Лодкарят се просна на пода, виейки от болка. Самуна се огледа за другарите му и след малко те дойдоха да извлекат мъжа от странноприемницата.

— Нямаше нужда да го риташ толкова силно — рече му единият. — Той нищо лошо не искаше да стори.

— Аз му спасих живота — отвърна Самуна. — А коляното не е счупено.

— Ама сигурно е изкълчено — рече навъсеният мъж.

— Гледай приятелят ти да пие само бира, и няма да си има дертове. Силните питиета му идват в повечко, и ти го знаеш.

— Той никому не би навредил.

— Жена ми нямаше как да го знае, ако ще да е вярно — отвърна Самуна. — А то не е, защото мисля, че този човек е убивал преди.

— Само случайно — оправда го мъжът.

Каза го точно когато извличаше приятеля си през вратата. Изведнъж нещо издрънча и ножът на Подмокрената затрепери, забит в рамката на вратата на няма и педя от главата му. Мъжът отскочи и събори пияния и втория мъж, който се опитваше да го удържи от другата страна. Те се строполиха на пода, преплетени като змиорки, а всички останали мъже в кръчмата се разсмяха, все едно по-смешно нещо не са виждали — и може би така си и беше, без да броим давещите се сухоземни кютуци. Шумът изкара Умбо от кухнята, където миеше чаши и купи.

— Защо не ме извика? — попита той Подмокрената.

— Ако трябваше да хвърля нещо чак толкова голямо като теб, щях да те извикам, то е ясно — отвърна тя. — Ти нямаше с какво да ми помогнеш.

Пияният и приятелите му вече бяха станали и излизаха през вратата. Самуна се разхили гръмогласно, когато Подмокрената заби крак в задника на пияния и го просна заедно с приятелчетата му на мократа пръст навън. След като затвориха вратата и останалите гости се заеха отново с ядене и пиене, той извади ножа от касата и събра Подмокрената и Умбо зад тезгяха.

— Умбо можеше да направи нещо — рече Самуна. — И успя. Ти защо си мислиш, че дойдох? Той ме предупреди, че се гласиш да убиеш някакъв смахнат пияница, любов моя, и ме прати вътре с брадвата в ръка.

Умбо се ухили.

— Успях ли? Или… Ще успея ли?

— Не знам колко време си изчакал, за да се върнеш във времето и да ме предупредиш, момчето ми, но ми каза, че ако стане до пет минути, значи си готов да заминеш за О.

— Е, дано не си решил да съобщаваш още месец, защото тука има твърде много работа, че да те пусна да заминеш точно сега.

— Няма нужда да го чакаме да прати съобщението — рече Самуна. — Той вече го прати.

— Това е най-голямата щуротия, която си казвал! Та той не помни да го е пращал. Нали така, момче?

Умбо се засмя възторжено.

— На мен ли се смееш? — попита Подмокрената.

— Смее се, защото тая работа е безсмислена и това му е половината кеф! — рече Самуна. — Ти си убила онзи и после толкова си съжалявала… нали не си войник, та вечно съжаляваш… че Умбо се е върнал да ме предупреди, за да може да ти попречи. Ала сега ти не си го убила и за нас няма причини да чакаме нито миг повече!

— Но той не те е предупредил! — настоя Подмокрената.

— Вече няма за какво да ме предупреждават — отвърна Самуна. — Мъжът не е убит, в края на краищата.

— Но ако не изпратиш предупреждението… — подзе Подмокрената.

— Моето предупреждение промени случилото се — обясни Умбо. — Когато ти уби мъжа, тогава имаше за какво да предупредя. Аз предупредих, всичко се промени и сега няма нужда от предупреждение.

— Но ти не си го направил! Още не си!

— Той вече го направи — възрази Самуна. — Току-що.

Подмокрената като че бе готова да се разкрещи от яд.

— Момиче, и на мен ми се вижда напълно безсмислено, ама така се получава — рече Самуна. — Той ме предупреждава в миналото и това променя нещата така, че предупреждението вече не е нужно. Работата е свършена.

— Тогава защо трябва да се връщате в О да крадете камък, който Умбо вече е откраднал?

— Защото камъкът още не е у мен — обясни Умбо, сякаш това беше най-очевидното нещо на света. — За да го имам, все още ми предстои да го открадна.

Подмокрената наведе глава и я разтърси като мокро куче.

— Мразя ви и двамата, пощурявате ме!

А после влезе обратно в кухнята.

— Е, кога тръгваме? — попита Умбо.

— Ако тръгнем веднага, ще трябва сами да си приготвим храната, всичко е вчерашно. Ако изчакаме до утре, тя ще опече пак нещо.

— И без това почти се е мръкнало — съгласи се Умбо.

От кухнята чуха гласа на Подмокрената:

— Предупреждавам ви от бъдещето! Няма да има хляб за вас нито утре, нито който и да било друг ден!

— Тръгваме тази вечер — реши Самуна.

Само след няколко минути той вече им бе уредил превоз с дървен сал, който слизаше към една дъскорезница над О. После се стегнаха за път — само по една мешка, защото щяха да пътуват с малко багаж и трябваше да изглеждат достатъчно бедни, че да не си струва да ги оберат, но и достатъчно богати, за да ги пускат в странноприемници.

Когато потеглиха, Подмокрената излезе от кухнята и ги замери с една маруля.

— Туй е знак за любов — обясни Самуна на Умбо.

* * *

Самуна и Умбо си бяха платили за превоза и ги настаниха в едно от кътчетата между натоварените трупи, затова от тях не се изискваше да помагат с нищо. Но и двамата от време на време хващаха прътите, защото всеки чифт ръце беше от помощ в трудната задача да крепиш такъв голям товар от трупи да не се преобърне и да не заприщи канала. А и защо не? Самуна беше и едър, и силен, а Умбо се оправяше чевръсто с трупите и можеше да стигне бързо там, където бе нужен. Освен това той растеше и трябваше да заякне подобаващо на ръста си. Да се напряга с пръта в реката срещу такъв голям товар от трупи можеше само да му прибави мускули, от които отчаяно имаше нужда.

Вместо да си намерят нов превоз, когато салът най-сетне пристигна в дъскорезницата, Самуна и Умбо решиха да изминат пеш последните трийсет мили до О. Това означаваше да платят, за да преспят една нощ в плевника на чифликчия и да се събудят целите просмукани от вонята на кози, но пък закуската беше вкусна и обилна. Пък и ако пристигнеха в О по суша, изглеждаха като привици и смърдяха на добитък, това щеше да попречи на всичките им познати отпреди да ги разпознаят. Умбо беше въодушевен от завръщането в О — за него това беше вълшебно място, където се бяха случили чудеса. Но за Самуна, който бе ходил там неведнъж, а и на много други места, това беше просто поредната услуга, която трябваше да се свърши. Те влязоха в града преди обяд и наеха стая в скромна странноприемница далеч от главната улица — тъкмо както би постъпил пестеливият пътник. Младата вдовица, която държеше странноприемницата, ги прие радушно, тъй като беше по-малко вероятно зрял мъж, който пътува със сина си (както тя си помисли), да си въобрази, че има някакви права над нея.

Бяха доста уморени от многото ходене и решиха, че ако изкопаят камъка на следващата сутрин, пак ще е навреме. Попитаха хазайката къде могат да намерят баня и й платиха за топла вода в прилично голямо корито, сапун и изненадващо хубава кърпа. Нямаха нищо против да спят на едно легло — беше достатъчно голямо и побираше и двамата, а и миришеха по-приятно от обичайното. Умбо спа като заклан и се събуди сутринта, готов за освежителна разходка.

Хазайката им приготви храна, която да си вземат за Кулата на О, където й бяха съобщили, че отиват. Там се бе наредила дълга опашка — пролетното време беше докарало много пътешественици и поклонници, и затова бе съвсем обичайно мъжът и синът му да отидат да обядват зад тоалетните. Те останаха там, близо до скривалището на камъните, докато останаха съвсем сами. Тогава Умбо се изправи, протегна се и коленичи на мястото, където знаеха, че е закопано съкровището.

Започна весело да рови в пръстта и… не намери нищо.

— Това защо беше? — попита Самуна. — Знаеш, че вече взехме камъните. Те бяха там само в миналото.

— Исках да се уверя — обясни Умбо. — Всъщност иска ми се още сега да ги видя.

— Няма да ги вадя на показ тука. Някой може да тръгне да обикаля насам и да ги види и да си науми, че заради императорското съкровище си струва да ни утрепе.

— Но аз искам да видя нещо.

— Гледай каквото си щеш, но няма да извадя камъните.

— Мислех си — рече Умбо.

— Също като катеренето по скали, мисленето е опасна дейност за онези, които не са му свикнали.

— Ами ако взема два камъка, а не само един?

— Тогава аз ще разнасям шестнайсет, вместо седемнайсет.

— Точно затова искам да ги видя тук, при нас. Ако извадя два с твърдото намерение да ги задържа и двата, дали един от камъните ще изчезне от кесията?

— Предизвикваш ме нарочно! — сопна се Самуна.

— Или накрая ще се окажем с два камъка? Не може ли да ги вземем всичките и да получим дубликати на всички без един?

— Или ще предизвикаш гнева на мирозданието и ще накараш слънцето да избухне?

— Не е много вероятно.

— Всичко, което правиш, е невероятно, момчето ми. Сега се върни назад във времето като малък добър светец и открадни камъка, който нямаше нужда да вземаме, ако ти не беше изчадие дяволско.

— Правилно оценихте моя баща, господине — каза Умбо, като подражаваше на високопарния изказ на Риг. — Въпреки че ако споменете нещо за майка ми, ще се наложи да ви убия.

— Вземай камъка! — нареди му Самуна, а после затвори очи и зачака.

— Няма ли да гледаш? — попита Умбо.

— Не искам да те гледам как бъркаш в невидима дупка и изведнъж, по магия, в ръката ти се озовава камък. Много е стряскащо.

— А аз ти казвам да гледаш. Това не е за изпускане.

— Я не ми нареждай — сопна му се Самуна. Не обичаше да му нареждат. Особено пък разни хлапета. Въпреки че Умбо беше много по-умен от някои смешници, на чиито заповеди се бе подчинявал във войската.

— Тогава ще ти го кажа по друг начин. Не искам да изпуснеш това, защото се опитвам да направя нещо важно. Ще се опитам да те взема с мен.

— Аз не притежавам такива дарби. Така че просто го направи.

— Хвани ръката ми — каза Умбо. — И си дръж очите отворени.

Самуна замижа.

Умбо все пак го хвана за ръката.

— Отвори очи!

— Не — упорстваше Самуна. Искаше да използва момента и да се унесе в мечти.

— Моля те! Недей да се инатиш. Направи го заради мен.

Самуна въздъхна и отвори очи.

Гората около тях пъстрееше с есенни цветове и падаше дъждец, лек като мъгла. Той го усещаше по лицето си.

— В името на дясното ухо на Силбом! — възкликна Самуна.

— Сега ще пусна ръката ти и ще се опитам да те задържа тук, при мен — рече Умбо.

И го пусна.

— Още ли виждаш есенни листа? — попита Умбо.

— Да — отвърна Самуна. — Но тебе не те виждам!

Умбо се слиса.

— Невидим ли съм?

— Дрехите ти ги виждам, ама са празни!

— Лъжец! — викна Умбо. — Ако бях изчезнал, щеше да се стреснеш много повече!

— Иска ти се — отвърна му Самуна. — Копай и вземай камъка, малък крадец такъв.

Умбо започна да рови с ръце.

— Колко надълбоко си я закопал?

— Не чак толкова.

— Тогава… Сгрешил ли съм? Дали не съм ни върнал във времето преди да ги закопаеш?

— Може би. А може би не копаеш където трябва.

— Видях къде копаеше ти, за да ги извадиш!

— Но ти гледаше отгоре, и отдалече при това. Не сбърка много. Отстъпи около крачка назад. Но първо запълни тази дупка и я прикрий.

— Защо? В нея няма нищо.

— Защото не искаш някой да си науми, че тук е било закопано нещо, не и толкова близо до истинското скривалище. Запомни, ние оставяме скрити тук седемнайсет скъпоценни камъка и още дълго няма да се върнем, за да ги приберем.

— Защо ти не закопаеш дупката? — предложи Умбо. — Ти знаеш как се крият разни неща.

Самуна запълни първата дупка и пръсна върху нея шепа камъчета и клечици, докато най-сетне тя не се сля с околната пръст. Междувременно Умбо бе намерил истинското скривалище, беше отворил кесията и се виждаха и осемнайсетте камъка.

— Не мога да си спомня кой точно липсва — рече той.

— Я без игрички — скастри го Самуна. — Всеки момент може да дойде някой, и в това време, и в онова.

— Не се шегувам — рече Умбо. — Трябва да отвориш кесията с камъните, която вече е у нас, и да провериш кой от тези е липсващият.

— Нарочно го правиш, защото искаш да си осъществиш опита!

— А кой губи време сега? — попита Умбо.

Самуна въздъхна, извади кесията с камъните от крачола си и я отвори.

— Не мога да ти кажа кой липсва, мога да ти кажа само кои са тук.

— Остави ги тогава до другите.

— Не! — възпротиви се Самуна.

— Направи го… Поглеждай ту назад, ту напред.

Самуна неохотно се подчини и се заоглежда ту назад, ту напред. Това, че вижда двойници на тези единствени по рода си камъни, го безпокоеше дълбоко. Но най-накрая успя да разбере кой е липсващият камък.

— Този — посочи той.

— Вземи го тогава — нареди Умбо.

Самуна се чувстваше много странно, когато посегна да извади камъка, за да го прехвърли от едната кесия в другата.

— А сега вземи още един — нареди му Умбо. — Моля те, нека видим какво ще стане!

— Не — отказа Самуна.

— Че с какво ще навреди? Камъкът или ще изчезне от новата кесия, или няма.

— Умбо! Не знам с какво може да навреди. Но не знам и дали няма да навреди, а залогът е твърде голям, че да си играйкаме. Трябва да отидем в Ареса Сесамо и да помогнем на Риг, ако можем.

Умбо въздъхна кисело и завърза отново старата кесия. Откакто го познаваше Самуна, той никога не бе изглеждал толкова малък.

— Зарови дупката — нареди му Самуна, след като преброи всичките осемнайсет камъка, най-сетне отново заедно, завърза новата кесия и я пусна в панталоните си.

После прикри и истинското скривалище така, както беше прикрил и предишната грешка на Умбо.

— Готово — рече той. — А сега ни върни обратно в настоящето.

— Ние изобщо не сме го напускали — отвърна Умбо. — Виждахме се идеално и в двете времена.

— Искам да кажа, премахни миналото.

И ей така, изведнъж, яркоцветните есенни листа отново се превърнаха в напъпили пролетни клони.

— Добре — рече Умбо. — Готови сме. Да тръгваме за Ареса Сесамо.

— Не — възрази Самуна. — Ти трябва да оставиш в миналото съобщенията за Риг и за теб.

— Не трябва, разбира се — рече Умбо. — Точно както нямаше нужда да се върна в миналото и да ти кажа да попречиш на Подмокрената да убие онзи пияница.

Самуна приседна на ниския каменен зид и подпря чело с пръсти.

— Знам, че говоря като Подмокрената, но, Умбо, длъжни сме да го направим!

— Аз дори не помня какво съм казал на самия себе си — рече Умбо. — Изобщо не знам какво съм казал на Риг.

— Каквото и да кажеш сега, ще си му го казал и тогава.

— Не — възрази Умбо. — Защото сега ще го кажа, без да имам чувството, че е спешно. Ще е различно. Виж, аз вече съм го казал. Доказателството е това, че камъните бяха закопани зад отходното място, точно както съм казал на Риг в съобщението си. Имаме и ножа, защото съм казал на себе си да го взема и да го скрия. Ние живеем в този вариант на събитията, в който моите съобщения вече са изпратени!

— Тогава защо ни се наложи да изчакаме в Площадката на Подмокрената да се научиш да се връщаш назад във времето?

— Защото трябваше да вземем камъка! И защото за мен е полезно да знам как се прави. Щеше да е тъпо да знам, че съм се научил как се прави само за да предам онези съобщения, и после да не се науча, само защото тези съобщения вече са били предадени!

Самуна тръсна глава.

— Знам, че бях на твоя страна, когато спорихме за това с Подмокрената, но сега… Залогът е твърде голям.

— Правилно — потвърди Умбо. — Залогът е твърде голям за нас, че да се мъчим да се уредим да ни настанят точно в същите стаи, в които бяхме отседнали преди, та да мога да застана до леглото си и да предам съобщение на себе си, докато спя в него. Или да застанем там, където Риг се разплащаше с кочияша, за да мога да му предам съобщение, което той вече е получил. И двете неща са опасни — в подножието на Кулата могат да ни разпознаят, а в стаите под наем със сигурност ще ни познаят! Докато се усетим, ще извикат градската стража, ще ни задържат и няма да можем да заминем за Ареса Сесамо и да помогнем на Риг!

— Ние знаем, че не сме били задържани, защото… защото не сме били!

— Само че нищо подобно не знаем — заяви Умбо. — И запомни — ако този път ни задържат, у нас са… камъните.

Тъкмо бе понечил да каже „скъпоценните камъни“, но предупредителният поглед на Самуна го сепна и затова каза само „камъните“. Някой бе дошъл иззад ъгъла на тоалетната.

Войници. Двама. Обикаляха и привидно нямаха никаква спешна работа. Но защо ще идват тук, отзад? Дали някой ги бе видял да копаят, докато виждаха миналото, а не бъдещето? Глупаво беше постъпил Умбо, като бе взел и Самуна в миналото. Той трябваше да остане в настоящето на стража.

— Да се махаме оттук — подкани Самуна.

— Къде? — попита Умбо.

— Обратно в странноприемницата.

— Защо? Какво ни трябва оттам?

— Да се преоблечем. И да вземем храна от вдовицата — отвърна Самуна.

— Но ако тези войници ни преследват…

— Тогава по-лесно ще се измъкнем от тях в тълпата. Ако хванем гората, те ще разберат, че сме бегълци, и ще ни погнат.

Умбо като че се съмняваше, но Самуна посегна и го хвана насила за ръката като груб баща и изкриви лице в гневна гримаса. Момчето изглеждаше истински уплашено.

— Прави, каквото ти казвам, когато ти го казвам! Ясно?

Самуна говореше като обхванат от дива ярост и Умбо се сви.

— Правилно — обади се единият от войниците. — Нашибай го с пръчка!

— Трябва да им наливаш акъла с бой, докато са млади — обади се и другият и се засмя.

— Така ли? — рече Самуна, а гласът му преливаше от жлъч. — Бащите ви с бой ли ви наливаха акъл?

— Всеки проклет ден — рече единият, а другият кимна.

— Тогава сте живото доказателство, че това не върши работа — заяви Самуна. — Моят син си е моя работа, а не ваша.

Войниците изглеждаха сърдити и можеха и да се заядат — в края на краищата, те притежаваха власт, а Самуна й се надсмиваше, но той зае стойка на готовност и бутна Умбо зад себе си.

— Бил съм се в три гранични войни, млади смешници, а вие не сте нищо повече от градска стража. Били сте се само с пияници и глупаци, не с мъж, който е убил десетки в открит бой. Така ще ви блъсна главите, че цяла седмица всеки ще гледа през очите на другия. Хайде, да почваме!

Единият беше навит, но по-умният го дръпна назад.

— Те не нарушават никакъв закон тук, а и не ни трябва цял следобед да го влачим до затвора и да докладваме.

— Няма да има нужда да докладваме, ако е мъртъв — рече тъпият.

— Ако убиваме всички, които ни наричат тъпаци, само ще докажем, че са прави — рече по-умният.

Войниците се оттеглиха и изгледаха Самуна, когато той преведе Умбо покрай тях. Самуна кимна с уважение на по-умния.

— Добър войник е този, който не влиза в битка, ако не е принуден — рече той.

По-умният му кимна в отговор, а тъпият го изгледа накриво.

Когато навлязоха сред тълпата, Умбо му каза:

— Никога повече не ме хващай така.

— Аз им внушавах, че има причини да отидем зад тоалетната, защото обед отдавна мина.

— Аз напуснах баща си, защото се държеше така с мен.

— Напусни и мен, ако искаш.

— Ще те напусна, ако някога го повториш.

— Ще ти помогне ли да ми простиш, ако ти кажа, че отстъпвам по въпроса за предаването на онези съобщения?

— Аз нямаше да го направя, каквото и да кажеш ти — отвърна Умбо.

— О, малкият се цупи. Също като онзи войник, тъпия, който си мислеше, че си струва да умре заради гордостта си.

— Аз съм малък! — сопна се Умбо. — Имам право да се държа детински, щом искам!

— Е, момче, обикновено не се държиш така и можеш да ми простиш това, че очаквах от тебе да разбираш като мъж.

— Как ми се иска Подмокрената да те беше уцелила по главата с онази зелка! — възкликна Умбо, но явно гневът му поутихваше, щом пускаше шеги, колкото и ядосано да говореше.

— Беше маруля, тъп привик такъв — възрази Самуна. — А и ако се целеше в главата ми, щеше да ме улучи.

Хапнаха прилично на любимата си сергия за ориз и яйца в центъра. Почти нямаше шанс някой да ги разпознае с дрехите, с които бяха облечени сега вместо изисканото облекло, когато бяха тук с Риг. Излязоха отново от града преди обяд.

Докато вървяха, не разговаряха за нищо особено, когато Самуна изведнъж каза:

— Я ги виж — завиват по същия завой, по който ще завием и ние.

Бяха мъж и момче и изглеждаха уморени и мръсни от пътя.

— Дано могат и те да си платят за баня като нас.

— Колко си глупав, Умбо. Те ще се умият точно с нашата баня.

Чак тогава Умбо разбра, че мъжът и момчето пред тях са Самуна и самият той.

Но това бе невъзможно. Как можеше те още да са в миналото, ала само един ден назад, а не няколко месеца, колкото назад се бе върнал Умбо, за да вземе камъка?

— Какви игри играеш? — попита го Самуна.

— Няма игри — отвърна Умбо. — Не го разбирам. Трябваше да се върнем назад точно в същия миг. Когато се връщаме назад във времето, ние не напускаме настоящето.

— И откъде го знаеш?

— Защото винаги, когато Риг се връщаше назад…

— Ти си седял там и си гледал.

— Така е — потвърди Умбо.

— Е, а кой седеше и гледаше, когато се върнахме за камъка тази сутрин?

— Ние внимавахме никой да не ни гледа!

— Ние се върнахме в миналото заедно, копахме в земята и взехме нещо. Не само разговаряхме, не само разказвахме някакви неща. Ние реално извадихме нещо и го взехме.

— Знам — рече Умбо. — Но когато Риг взе ножа, нищо не се промени.

— Защото ти не си бил с него. Ти си си стоял в настоящето и си изпращал него в миналото. Той се е върнал при теб.

— Е, а при кого се връщам аз, когато се връщам в миналото и говоря на себе си?

— Когато се връщаш само за да говориш, мисля, че оставаш в настоящето — обясни Самуна. — Но когато се върнеш във времето и направиш нещо… Мисля, че това те връща във времето наистина. И затова, когато се върнеш в настоящето, ти действително отново прескачаш напред във времето. И тъй като не си знаел какво точно става, не си внимавал. Не си бил точен. А освен това може би не можеш да отидеш напред във време, което не си преживял. Просто си се придвижил до момент, доста близък до последното бъдеще време, онова, от което си се върнал.

— Мразя да се опитвам да обсъждам тези неща, това само още повече ме обърква.

— Не, не е вярно — отрече Самуна. — Просто те мързи да мислиш.

— Аз дори не съм избирал време. Просто го оставих да се случи. Както всеки път.

— Е, „да го оставиш да се случи“ трябва да е равносилно на завръщането в онова бъдеще, от което си дошъл. В рамките на деня.

— Назад, напред… Ние се „връщаме“ в миналото, а после пак се „връщаме“ на онова място в „бъдещето“, от което сме тръгнали в „миналото“. Трябват ни по-добри думи.

— Трябва ни място, където да пренощуваме — рече Самуна.

— Но аз съм готов да продължа… Сега, когато камъкът, който взех, е у нас, трябва да отидем при Риг. Или ако не можем да се доберем до него, поне да вземем обратно камъка, който той продаде на господин Бъчваря.

— Да го вземем обратно? — повтори Самуна. — Искаш да кажеш, да го откраднем?

— Той задържа ли парите?

— Част от тях… Ти какво си мислиш, че харчехме?

— А кой го купи все пак? Не мисля, че някой го е купил, според мен Революционният съвет се е престорил, че го купува, и после е прибрал обратно всичките пари.

— И ти смяташ да го поискаш обратно?

— Не — отвърна Умбо. — Ще открием къде е, ще отидем там и ще се върнем в миналото в момента, когато го прибират, ще го грабнем и ще се изпарим.

— Ще се изпарим? И това ли можеш вече?

— Така ще им изглежда на тях!

— Но ако са те видели как го открадваш, те ще си го спомнят, когато се появим, за да се опитаме да се доберем до мястото, където държат камъка, и ще ни арестуват.

— Няма да ни помнят, защото когато отидем там, още няма да сме се върнали назад, за да го отмъкнем.

Самуна се престори, че се плясва по челото.

— Ти не знаеш как работи това нещо. Ако знаеше, нямаше да ни върнеш още преди да сме пристигнали.

— Защо е нужно да нощуваме тук? — попита Умбо.

— Не е нужно — отвърна Самуна. — Можем да си оставим нещата. Не са много — храна, един кат дрехи и бръснача ми. Нещо, което според мен никога няма да ти потрябва, освен ако не пожелаеш да си прережеш гърлото в бъдещето, а после да се върнеш назад и да се предупредиш да не го правиш.

— И одеялата ни — додаде Умбо.

— Сигурно може да ни се наложи да изчакаме тук още един ден. Освен ако не отидем да откраднем вещите си, докато се къпем.

— И да се надяваме, че няма да забележим? Това ли си намислил? Защото ако снощи някой ни беше откраднал нещата, щяхме да забележим.

— Защото не сме влезли и не сме откраднали нещата си, докато се къпем. Умбо! Мисли!

Умбо се опита да го обмисли в най-малки подробности, но доколкото бе в състояние да каже, можеше да се случи и така, и иначе. Трудно бе да проумееш правилата на този номер с пътуването във времето. Най-накрая преспаха в много по-скъпа странноприемница по-близо до града. Стаята беше по-малка, леглото — по-тясно, бълхите — повече, а храната — по-лоша. На следващата сутрин се върнаха при вдовицата само час след като бяха тръгнали. Хазайката не можеше да повярва.

— Имаше прекалено дълги опашки — обясни Самуна.

— Но вие сте били толкова път! А къде ви е обядът?

— Изядохме го — отвърна Умбо.

— Но вие току-що изядохте огромна закуска. Огромна!

Огромна си беше. И вкусна.

— Трябва да продължим за Ареса Сесамо — рече Самуна. — Не можем да висим цял ден на опашка само за да видим отвътре някаква голяма сграда.

Умбо пусна най-милата си усмивка.

— Може ли да ни приготвите още един обяд? За да вечеряме с него по пътя?

— Вие ще го изядете в момента, в който излезете оттук! — заяви тя.

— Може би — рече Самуна. — Но ще платим и него.

Тя се съгласи, но докато го приготвяше, не спря да пухти, а когато напуснаха къщата й, я чуваха как мърмори — нарочно мърмореше силно, за да я чуят:

— Алчни, лакоми хора, изяждат всичко и нищичко не оставят за в бъдеще!

„Не ни говорете за бъдещето, госпожо — помисли си Умбо. — Ако ние сме в бъдещето и искаме нещо, което нямаме, можем просто да се върнем в миналото и да си го вземем. Разбира се, после не можем да се върнем в настоящето в точния момент и ни се налага да правим всичко по два пъти“.

Глава 19

Ареса Сесамо

— Планирали сме да разделим новия свят, който ти още не си наименувал, на деветнайсет клетки — рече заменимият.

Рам погледна холограмния глобус, завъртя го няколко пъти и каза:

— Значи изключвате трите по-малки континента.

— Мислехме, че могат да останат като резервати на първоначалната флора и фауна на тази безименна планета.

— Наречете планетата Градина, щом искате име. Въпреки че нямам никаква представа кой ще го използва освен нас.

— Колонистите ще казват „Там, на Земята“ и „тук, на Градина“ — обясни заменимият. — Може би ще ти е интересно да узнаеш, че нито един от заменимите и от корабните компютри не предсказа, че ще избереш „Градина“. Фаворитът беше „Рам“, но някои от нас решиха, че си твърде скромен, за да го избереш.

— Не е въпрос на скромност. Аз имам намерение да живея с тези хора, или поне с хората от един кораб, и ако ги накарам да наричат този свят с моето име, това ще доведе до подигравки и загуба на достойнство.

— Така разсъждавах и аз. Но пък имам предимството на продължителното общуване с теб, което липсва на другите.

— Никога не съм си представял, че заменимите имат склонност да залагат.

— Залози няма. Това е просто проверка на нашите алгоритми за предвиждане.

— Разделянето на двата големи континента ми изглежда добре. Предполагам, че всички те притежават адекватни ресурси.

— Адекватни за какво?

— За… човешки живот.

— Въздух, годен за дишане, вода, годна за пиене, земя, годна за обработване, и климат, в който може да се оцелее — според нас това е всичко, което е нужно.

— Аз мислех за желязо, въглища…

— На тази планета няма изкопаеми горива. Тъй като няма луна, която да създава значителни приливи, на Градина животът се е развил много по-бавно. Точно сега растителността е в най-буйната си фаза на развитие и въглеродният двуокис в атмосферата е три пъти повече, отколкото на Земята. След няколкостотин милиона години тук биха се появили изкопаеми горива… Само че ние ще го предотвратим, разбира се.

— Защо?

— Защото човеците вероятно не могат да храносмилат местната флора и фауна. Шансът всички белтъчини да са лявоориентирани като тези на Земята е вероятно петдесет на петдесет, а шансът да съдържат всички най-важни аминокиселини, правилно ориентирани, е съвсем малък. Трябва да присадим тук земна флора и фауна, за да могат човеците да процъфтяват.

— Сериозно ли предлагаш да заличим цялата съществуваща флора и фауна на двата континента, които ще заселим?

— Възнамеряваме да кацнем на планетата по такъв начин, че да унищожим целия живот на повърхността й или колкото се може повече. Такъв беше планът от самото начало, независимо дали ти е бил обяснен или не.

— Значи трите по-малки континента…

— След унищожението ще ги населим наново с туземните форми на живот на Градина. Ето главните етапи на плана: първо, слизаме на повърхността на Градина, за да съставим възможно най-пълната сбирка на местни форми на живот. После врязваме корабите в планетата под ъгъл и скорост, изчислени така, че да предизвикат нужните промени, включително масово унищожение. А после изчакваме атмосферата да стане отново годна за дишане и отново засяваме живот на планетата. По някое време, преди да са изтекли двеста години, човеците колонисти, включително и ти, ще бъдат събудени от стазата и свалени на повърхността на Градина, за да започнете колонизацията.

— Унищожение. Нашето пристигане е замислено като бедствие?

— Такива инструкции са ни дадени. С деветнайсет кораба вместо един ще бъде много по-лесно да се проектира цялото начинание.

— А какви са другите „необходими промени“?

— Както виждаш, Градина няма луна. Тя сигурно е уловила голям астероид, но той е попаднал в пределите на границата на Рош и затова се е получил пръстенът. Той осигурява забележимо и продължително нощно осветление и затова нощната фауна ще вирее, но приливите са само слънчеви.

— Ще направим луна?

— Мислех, че не обичаш да правиш нелепи изказвания.

— Тогава накъде биеш?

— Без сериозна луна, която да забавя темпото на въртене на Градина, продължителността на дните е само 17,335 часа. Под границата на поносимост на човешкия биологичен часовник. Въртенето на планетата трябва да бъде забавено, за да се получи продължителност на деня не по-малка от двайсет часа, за предпочитане от 22 до 26. Първоначалният план изискваше бомбардиране на планетата с астероиди с нужната скорост и под нужния ъгъл, но с деветнайсет кораба можем да постигнем желаното забавяне на въртенето й, като ударим с всичките едновременно под нужния ъгъл срещу посоката на въртене, с достатъчно голяма скорост, за да компенсираме по-малката маса.

— Ще разбиете корабите в повърхността й.

— Орбиталните станции, съдържащи дубликати на компютрите и базите данни, ще бъдат равномерно разпределени по геосинхронна орбита. Но да, основната маса на всеки кораб ще удари планетата под ъгъл, противоположен на посоката на въртене.

— Ще ни пръснете на прах и ще направите малки хубави кратерчета.

— Същите полета, които ни позволяват да блокираме сблъсъците с междузвездни обекти, ще защитят корабите напълно. Всъщност ще оформим полето за сблъсък с точния размер и форма, достатъчни да разпръснем в прах точно толкова от кората на Градина, колкото да се блокира цялата слънчева светлина за няколко десетилетия и да позволи цялостно завръщане към нея след двеста години.

— Ние сме екологично бедствие.

— Точно така — потвърди заменимият. — Целта беше да заселим човешки живот върху друга планета, обикаляща около друго слънце, така, че да е невъзможно човечеството да бъде унищожено от един-единствен катаклизъм.

— Значи ще причиним на местния живот на Градина точно онова, което се опитваме да избегнем на Земята?

— На Градина няма различим разумен живот. Ако при слизането ни на повърхността открием такъв, ще се върнем на корабите и ще потърсим нов свят или светове.

— Нямах представа, че сме възнамерявали да сме толкова безмилостни.

— Това не беше обнародвано и дори не бе обсъждано с политическото крило на програмата за колонизация. Да бъдем безмилостни е необходимо, но не печели гласове.

— Ала този свят не е наш и не можем да правим с него каквото си искаме!

— Да дойдем тук само като изследователи на извънземната еволюционна традиция нито би оправдало разходите, нито в крайна сметка би ни донесло успех. Неизбежно щяхме да заразим Градина, или още по-лошо, да се заразим сами и да отнесем потенциално смъртоносни форми на живот от Градина на Земята. Трите континента резервати ще са достатъчни, за да дадат възможност на биолозите да изучават извънземния живот на някакъв етап в бъдещето. А ако наистина си мислел, че можем да колонизираме тази планета, без да я направим „наша“, щеше да си прекалено наивен, за да оглавяваш тази експедиция.

— Аз… не бях разбрал.

— Ти изобщо не си мислил за това — поправи го заменимият. — Избирателната доброволна слепота на човешките същества им позволява да пренебрегват моралните последици от своя избор. Това е една от най-ценните особености на човешкия вид от гледна точка на оцеляването на която и да било човешка общност.

— А вие не сте морално слепи, така ли?

— Ние виждаме много ясно моралната ирония. Но просто не ни е грижа.

Умбо разбра, че са влезли в Ареса Сесамо, почти по случайност. Градски стени нямаше. Те вървяха по високи пътища сред блатата на делтата. Пътищата се разширяваха и от време на време покрай тях се появяваха постройки. Много от тези широки насипи се съединяваха и най-сетне сушата се разпростря накъдето им виждат очите, във всички посоки. Постройките ставаха все повече и повече, селата се превръщаха в градчета, а градчетата се събираха в голям град.

— Кога ще стигнем в Ареса Сесамо? — попита най-сетне Умбо.

Самуна му се присмя.

— Ние вече вървим из него повече от час.

— Но това нищо не е, това е бъркотия! — възмути се Умбо. — Къде му беше началото?

— Там, където има вода или блато — не е градът. Там, където има издигнати пътища и сгради — е градът.

— И няма високи стени?

— Каква полза от стени в град, който може да се наводни по всяко време? Зимните бури изливат огромни вълни върху него от север. Пролетните наводнения го удавят в придошлите води на реките от юг. Те биха подкопали основите на всеки каменен зид. Погледни къщите — всичките са построени върху подпори.

— Но това е столицата!

— Тези части от нея, които имат нужда от защита, са защитени — обясни Самуна. — Въпреки че гарнизонната служба в Ареса е сигурно най-гадното нещо в армията. Прати ги тук за година, и после на бойното поле не стават за нищо, трябва да почнеш да ги обучаваш почти отначало.

Щом Самуна заговореше за живота във войската, Умбо изключваше. Той нямаше никакви намерения да служи в каквато и да било армия и дори да е на страната на някоя.

Когато за пръв път влязоха в О, целта им беше да ги забележат, без да им личи, че го искат. Трябваше да внушат идеята, че Риг е богато момче, свикнало да командва прислужниците си. Сега, на влизане в Ареса Сесамо, целта им беше точно обратната — да минат незабелязано, без да им личи, че не искат да ги виждат. Нямаха представа дали след бягството им от гемията интересът на армията на Революционния съвет към тях е изчезнал. Доколкото знаеха, дори и сега ги издирваха войници.

Ала на Умбо това не му се виждаше особено вероятно. Те бяха важни само защото пътуваха заедно с принца. Сега, когато бяха просто мъж и момче, идващи заедно в града, те не интересуваха никого. И това доста го дразнеше.

— Щом не съм с Риг, значи не съм важен?

Но когато го каза на Самуна, той само се засмя.

— Риг е важен само когато е с Риг, и виж докъде го докара това! Не може да се избави от „принц Риг“, защото това е самият той! Ние сме късметлиите, повярвай.

Те вървяха ли, вървяха, понякога преминаваха през блатисти райони или по мостове, които сякаш продължаваха до безкрайност, но после подминаваха група дървета и разбираха, че просто са обходили някой гъсто населен квартал, за да избегнат движението, и скоро отново ще попаднат сред гъстата гмеж. По реката и в О говореха на общия крайречен език. Високопарният речник на Риг там беше необичаен. Умбо очакваше в столицата всички да говорят като Риг, докато се опитваше да продаде камъка, но вместо това те говореха не само всевъзможни диалекти на крайречния, но и различни други езици. Беше чувал, че има и други езици, разбира се, но отначало това го озадачи и стресна.

— Какво говорят те? — попита той Самуна. — Не ги разбирам!

Самуна спомена един език. Умбо моментално забрави как се нарича.

— Той се говори на изток, недалече от Стената — обясни Самуна.

— Но защо? — попита Умбо. — Защо просто не говорят на общия език, та да ги разбират хората?

— Хората ги разбират — обясни Самуна. — Само ти не ги разбираш. Кой би научил език, на който никой не говори? Невъзможно е!

И после му обясни, че в оградения свят съществуват стотици известни езици и на всеки от тях говорят хиляди хора. Умбо се засмя шумно.

— Защо се смееш? — попита добродушно Самуна.

— Защото говорът им звучи смешно — отвърна момчето. — И защото дори и хората, които се излагат толкова, че говорят на неизвестен език, не могат да се разберат на кой език да говорят!

— Преди Сесамидите да ги покорят, защо им е било на хората от един народ да учат езика на друг? Онова, което ние наричаме общ език, е просто езикът, който се използва в търговията по река Сташик. Всеки говори някакъв свой вариант, защото така по-лесно се върши работа. Но това не е езикът, който сме учили ние с Подмокрената, докато растяхме.

— Кажи тогава нещо на твоя език — помоли го Умбо. Любопитството му се беше събудило.

— Мм ех кеуно оидионектопафала — произнесе Самуна.

— Какво означава това?

— Ако можеше да се каже на общия език, нямаше да има нужда да го казвам на мо’онохонои.

— Много мръсно беше, нали? — досети се Умбо.

— Ако знаеше моя език, щеше да ти се наложи да ме убиеш — отвърна Самуна.

— Защо двамата с Подмокрената у вас никога не разговаряте на мохонононо, или както там се казва?

— Понякога разговаряме, но там, където живеем, никой не го говори, а когато говориш на някакъв език пред хора, които не го знаят, те обикновено решават, че приказваш неща, които не искаш да разберат, и се дразнят.

Докато преминаваха през един квартален пазар край кръстопът с кладенец, на който се пресичаха шест пътя, шумът беше толкова силен, че вече не се чуваха и разговорът замря. Всяка сергия сякаш се надпреварваше със съседната по шум и воня, а всичките мулета, волове, коне и магарета можеха да бъдат озаптени само с дълги нанизи от изключително обидни думи. Дори и просяците се бяха отказали от надпреварата с шума и за да привличат внимание, подскачаха нагоре-надолу. Скачаха толкова нависоко, че приличаха на ебеци във висока трева, и Умбо се изкушаваше да възнагради някого за атлетичните му качества с един пинг, но Самуна му стисна рамото и го спря. После се наведе така, че устата му да е точно до ухото на Умбо, и кресна:

— Ако им дадеш нещо, момче колкото теб ще го търколят, стъпчат, съблекат и одерат за пет секунди!

Късно следобед те стигнаха до една част на града с широки павирани улици и по-големи сгради, построени от по-хубав материал, където конни стражници поддържаха някакъв ред. Хората бяха по-добре облечени и шумът беше много по-малък, но това означаваше и че по облеклото на Самуна и Умбо се познава, че не са за тук.

— Не ни е тук мястото — рече Умбо.

— Точно така — потвърди Самуна, хвана го за ръка и отиде право при един от конните стражници.

— Господине — рече той. — Със сина ми сме нови в града и търсим къде да преспим. Тук е ясно, че няма да намерим нищо по джоба си. Може ли да ми кажете къде бихме могли…

Но стражникът само ги изгледа бавно от глава до пети, а после даде на коня си някаква невидима команда и той се отдалечи, чаткайки с железни подкови по калдъръма.

— Сигурно не обича да упътва — предположи Умбо.

— А, аз изобщо не очаквах да ни отговори — отвърна Самуна. — Като го помолих да ни упъти, му доказах, че наистина не съм тукашен и при това съм безобиден малоумник. Ако ми сечеше пипето, никога не бих отишъл право при него заедно с момчето ми за втория кат по петите.

— Момче за втория кат?

— Това би трябвало да е предположил, че сме — аз съм крадец, а ти си момчето, което вдигам на балконите и покривите, за да се промъкне през някой комин, прозорец на покрива или отдушник и после да слезе и да ме пусне в къщата.

— Нямаше ли да ни помисли за баща и син?

— В този квартал? И така облечени? Надали!

— Тогава защо сме тук?

— Защото точно в такъв квартал вероятно държат кралските особи. Трябва да се приближим до Риг достатъчно, че да може да види дирите ни. Той нали така прави? Ти каза, че можел да вижда дири дори и през стени.

— За това не бях се сетил — призна си Умбо.

— А какво си мислеше? Че ще поразпитаме къде държат кралското семейство, а после ще отидем да си побъбрим с Риг?

— Мислех, че Революционният съвет позволява на обикновените граждани да ходят при кралските особи, да им вземат разни неща и тъй нататък.

— Да, да, но не на всички обикновени граждани и не когато им падне, а само когато искат да унизят кралските особи и да отправят някакво политическо заявление или предупреждение. И ние няма да сме от „обикновените граждани“, които изпращат.

— Значи всичко е театър.

— Властта е театър, когато не е убийство в тъмното — отвърна Самуна.

— Или войници на светло.

Вместо да се върнат в по-безопасните квартали — тоест по-безопасни за бедните — Самуна ги поведе през още по-богати улици. Сега всяка къща беше голяма колкото десет сгради в обикновените градски квартали и никакви прозорци не гледаха към улицата, освен понякога на третия кат.

— Те всички ли живеят на тъмно? — попита Умбо.

— Имат широки вътрешни дворове, а прозорците им гледат към частните им градини. Като малки замъци са.

— На мен не ми изглеждат толкоз малки — отбеляза Умбо.

— Защото никога не си виждал замък.

— И във всяка от тези къщи живее само по едно семейство?

— Едно семейство, заедно със своите прислужници, стражи и гости, съкровищници, библиотеки и животни. Всяка от тези къщи побира едно селце хора.

— На крадец ще му е трудно да прекара момчето си за втория кат през онзи прозорец — забеляза Умбо.

— И така да е, моля те, постъпи умно и не се зазяпвай по него, че да те гледат!

Изведнъж пътят излезе срещу парк с обширни ливади и ниски цветя и храсти и само тук-таме — дървета. Дори и покрай отводнителния канал, който пазеше сух насипа, бе засята трева, която козите поддържаха ниско опасана. Няколко огромни сгради, не по-високи от три етажа, но широки и изкусно построени, облицовани с ослепително бял камък, бяха разположени сред градината на голямо разстояние една от друга.

— Ето я — посочи Самуна. — Голямата библиотека на Ареса Сесамо.

— В коя сграда е тя?

— Във всичките — обясни Самуна. — Ако беше само в една сграда, нямаше да е чак толкова голяма, нали?

— Ще влезем ли?

— Ти майтапиш ли се? Да ти приличаме на учени? Ще ни закарат право в лудницата, като умопобъркани!

— Аз мога да чета!

— А колко скоро си се къпал? — попита Самуна. — Не, просто си мисля, че ако Риг изобщо разполага с някаква свобода, ще се опита да попадне тук, за да научи повече за своята дарба или за историята на кралското семейство, или за съвременната политика, и като обикаляме наблизо, ще имаме по-големи шансове той да забележи дирите ни.

— Значи скоро ще стигнем до място, където мога да се изпикая? — попита Умбо.

— А, това можеш и тук да го свършиш — отвърна Самуна. — На всяка от тези стени.

— По богаташките къщи?

— Ти пикаеш отвън. Откъм улицата. Те и без това ги варосват на всеки шест месеца.

И сякаш Умбо му бе подсказал отлична идея, Самуна вече обливаше с обилна струя основата на една измазана стена.

Момчето забеляза, че по нея има десетки жълтеникави петна.

— Мислех, че Ареса Сесамо е много по-цивилизован — отбеляза той. — Във Водопаден брод…

— Във Водопаден брод, също както и в Площадката на Подмокрената, всеки може лесно да намери храст или нужник и може да си позволи да е придирчив и никога да не облекчава публично телесните си нужди. Но този град е построен в блато, всяка частица земя е ценна и няма да я пропилеят за обществени тоалетни само за пикня.

Умбо се зачуди как ли се оправяха жените. Почти сигурен беше, че не го правят по стените, но предпочиташе да не обсъжда темата със Самуна, защото това щеше само да отключи дълга поредица от шегички, които щяха да го усмъртят не толкова защото той щеше да е техен прицел, а заради дебелащината си.

— Единствената причина, поради която тази система работи, е, че всеки се преструва, че не забелязва какво става — обясни Самуна. — Не гледаш, не зяпаш, не говориш за това и дори се мъчиш да не забелязваш.

— Досега никак не съм впечатлен от Ареса Сесамо — рече Умбо и отново заоглежда петната от урина по стената. Това, че той самият остави най-новото петно, не му пречеше да изпитва презрение.

— Ние стоим с гръб към най-великата библиотека в историята на света — рече Самуна.

— Но щом няма да ни пуснат вътре, на мен какво ми пука? — попита Умбо и след като си свърши работата, си оправи дрехите.

— Е, ако искаш да влезеш вътре, можем да купим дрехи, с които ще те пуснат — рече Самуна. — Но тогава ще трябва да живеем в друга част на града, там, където стражата и шпионите на властта ще ни забележат и ще ни следят.

— Мислех, че стражата следи по-зорко най-бедните.

— Защо?

— Защото точно сред тях ще са престъпниците.

— Да, сред тях са просяците, джебчиите и тям подобни, но какво й пука на стражата за тях, освен ако няма бунт? Те ограбват и мамят селяните, работниците и търговците и стражата изобщо не се интересува от тях. Но имаш ли достатъчно пари за хубави дрехи и добра квартира, то може да си намислил да мамиш богатите или да се намъкнеш тайно в обществото или да шпионираш влиятелните люде или да пръскаш пари, без задължително част от тях да влиза в джобовете на могъщите. Разбираш ли, тогава вече ставаш важен за стражата.

— В такъв случай хайде да не влизаме в библиотеката. Предпочитам да си остана невидим.

— Колкото повече време прекарваш с мен, все повече и повече поумняваш.

Самуна се стараеше да зяпа градините и сградите на библиотеката и да сочи разни неща на Умбо, без да прави ни най-малък опит да влезе на територията й или да се задържа твърде дълго на едно място. После те тръгнаха на юг и скоро по шума и миризмите се досетиха, че се приближават към реката и онази част на града, където можеха да се слеят с тълпата. По пътя пак минаха покрай един стражник и Самуна отново отиде нарочно при него и му зададе глупав въпрос.

— Дали някоя от тези хубави бели сгради е била кралският дворец?

Стражникът се усмихна, макар и подигравателно и невесело.

— Библиотеката — каза той. — Вече няма кралски особи, ако случайно не сте чували за Революцията.

— О… — обади се Умбо с най-добрия си глас на тъпоумен привик. — Съветът изби ли ги всичките най-накрая?

Самуна го изгледа сърдито, и то не само заради ролята си на нетърпелив баща.

— Смяташ да губиш времето на стражника с тъпи въпроси ли? — попита той троснато, а после перна Умбо по главата. Това последното го бяха репетирали и Умбо знаеше как да извърне глава и да приклекне под силата на удара така, че да изглежда сякаш мъжът наистина го е пернал здравата.

— Мърдайте — подкани ги стражникът.

Самуна повлече Умбо през улицата и отново навлязоха в мръсната, оживена, шумна, жива, сърдита, щастлива част на Ареса Сесамо, там, където живееха истинските хора.

Намериха един хан, в който сигурно даваха стаи под наем. Тук нямаше как да има очарователни крайградски странноприемници като онази в О, защото покрайнините на Ареса Сесамо бяха твърде далече от центъра. Ханът не беше по-висок от триетажните богаташки къщи, край които се бяха разходили, но на същата височина някак си в него бяха наблъскали пет етажа и всеки от тях се подаваше към улицата една-две педи над долния.

— Мислиш ли, че ще се изхвърлим, ако платя допълнително, за да вземем стая на третия етаж?

Умбо се сети колко стълби ще трябва да изкачват и попита:

— Защо не на втория?

— На втория още се надушва миризмата на улицата.

— Както решиш — отстъпи Умбо. — Аз не съм идвал тук преди.

Ханджията беше весел човек, но когато Самуна спомена, че самият той държи хан нагоре по реката, ни най-малко не се впечатли.

— Лодкарите са сган — заяви той. — Не ги пускам тук.

— Колко хубаво, че не сме лодкари — рече Самуна. — Стига ми да ги гледам горе. Дойдохме в града пеша.

Платиха си цената за стая два ката по-нагоре, а също и допълнително за баня. Ханджията ги огледа от горе до долу с подигравчийски поглед и рече:

— Ще ви трябват две корита вода, иначе, който влезе втори в нея, ще се къпе в кал.

Самуна се изкиска одобрително.

— Много хубаво мирише на готвено — отбеляза той.

— След като се изкъпете, ще ви пусна в трапезарията, защото сте клиенти от третия етаж — рече ханджията. — Или ако искате да ядете сега, в кръчмата ще ви приемат, макар че някои ще мрънкат.

— Е, сине, какво да бъде? — попита Самуна.

— Много съм гладен, господине — отвърна Умбо.

— Значи първо в кръчмата — рече Самуна. — А утре ще се храним в трапезарията.

— Ще пратя момчето да отнесе… торбите ви в стаята.

„Момчето“ се оказа дванайсетгодишно момиче с нахален поглед. Самуна й подхвърли един шеб и тя се ухили презрително.

— Ако си мислиш, че с тия големи бакшиши ще ми бръкнеш под полата, помисли си пак.

— Надявах се, че един шеб е достатъчен, за да стигнат благополучно торбите ни в стаята и да не възразяваш много колко били изцапани от пътя. Но ако предпочиташ половин късмет пред лика на кралицата, с радост ще ги разменя.

В отговор тя пусна монетата в джоба на престилката си, вдигна и двете торби и като гледаше да не ги допира до тялото си, се помъкна нагоре по стълбите. Умбо тръгна подир носа и слуха си и те го отведоха в препълнената кръчма — тъкмо беше време за ранна вечеря, навън се стъмваше и беше ясно, че храната тук си я бива или пък е достатъчно евтина, та привлича повече клиенти от наемателите на стаи по всяко време. А и клиентелата не беше от грубияни — на някои от масите седяха семейства с малки деца. Дори и пияниците с червените носове не изглеждаха особено шумни и непристойни, а шумът бе по-скоро весел, отколкото недоволен. Когато им донесоха храната, от нея се носеха непознати за Умбо аромати, ала беше вкусна и порциите бяха обилни.

— Архитектурата на Ареса Сесамо не е кой знае какво — рече Самуна и премлясна, след като преглътна едно твърде пикантно рибено кюфте, — но никъде в целия ограден свят не готвят по-добре.

— Разбирам защо тук гъмжи от хора — рече Умбо.

— В Ареса селяните ядат като крале — заяви Самуна.

За беда го произнесе твърде силно и един от пияниците го чу.

— По-добре кралете да ядяха като селяни! — провикна се той. Всички погледи се обърнаха към него. Тонът му беше войнствен и явно никой не приветстваше това.

Самуна само се усмихна и рече:

— Добре казано, господине!

— А сега докараха и онова копеленце, дето се преструва на кралски син — продължи пияницата. — Според вас какво са намислили? Да върнат пак кралското семейство, да призовават синовете ни във войската и да водят още повече войни! Да ни вземат залъка от устата и да ни изтръскват джобовете за данъци!

Самуна се усмихна още по-широко, но Умбо познаваше тази усмивка — тя предвещаваше свада. Дори се досещаше какво ще каже сега приятелят му: „Значи сега не плащате данъци? Значи Революционният съвет няма войска?“. Но вместо това чу изпод масата глас и усети, че някой го хваща за коляното.

— Недей! — прошепна дрезгаво гласът. Умбо едва успя да погледне отдолу, и говорещият изчезна. Но в краткия миг, за който го зърна, той позна себе си, облечен точно в същите дрехи, само че скъсани. Окото му беше насинено, а устната — подута.

Погледна Самуна и забеляза, че той също е получил предупреждението и че всъщност то е било за него. Самуна го погледна объркано.

— Щях да кажа само, че…

Умбо се облещи и леко надигна разперените си длани над масата — опитваше се да му даде знак да си замълчи. Щом пребитият Умбо от бъдещето бе сметнал за нужно да се върне назад във времето и да каже на Самуна да млъкне, то Самуна би бил шест пъти по-глупав от глупак, ако продължи и каже на глас онова, което току-що го предупредиха да не казва.

Пияният обаче вече бе забелязал колебанието му.

— Ти да не си приятел на кралските синчета? — попита той. — Момченце крал ли искаш? Агия, не-кралицата, ни е напълно достатъчна — заради носталгията. Тя с нищо не вреди и няма никакви стремежи. Обаче момчето! Преди да се усетим, и вече ще ни е бръкнало и в джобовете, и под полите!

Пияницата се беше изправил заедно с още неколцина.

— По-верен гражданин от мен няма да намерите! — кресна той. — Но се кълна в левия лакът на Рам, че няма да търпя да ми натрапите онова момченце Риг!

— По-скоро бих го нашибал с пръчка! — извика Самуна, изправи се с поредното кюфте между пръстите и го вдигна високо така, че всички да го видят. — И аз като вас, приятелю, искам Съветът да задържи тук кралицата колкото му е угодно, но точно сега преди всичко съм гладен и казвам да живеят рибените кюфтета!

Войнственият пияница и останалите, които се бяха изправили с него, вдигнаха тържествено чаши, останалите клиенти се засмяха и неколцина изръкопляскаха. След малко всичко отново бе спокойно. Когато се навечеряха и момичето дойде да отнесе чиниите и чашите, то се наведе към Самуна и му каза:

— Браво, господине. Господарят трябваше да ви предупреди, че тук повечето вечери се събират поддръжници на кралицата.

— Трябваше да сложите табела — измърмори Самуна.

— И да насъскаме стражниците по нас, задето сме роялисти? Не, благодаря! Вие запазихте мира, господине, за което съм ви благодарна.

Горе в стаята им ги чакаше първото корито с вода. Самуна нареди на Умбо да се съблече и да се изкъпе.

— Със сапун! И търкай навсякъде два пъти, мръсна кална змиорко такава!

Умбо се съблече и попита:

— Няма ли да ми благодариш, задето те предупредих да си сдържаш езика и отървах и двама ни от боя?

— Няма — отвърна Самуна и легна на пода.

— Защо лягаш на пода, като тука има легло?

— Защото след като се изкъпя, искам да легна в чисто легло — отвърна Самуна.

— Ако не ми благодариш, че те предупредих, не заслужаваш чисто легло!

— Първо, не си ме предупредил ти, а твой вариант от бъдещето, което вече никога няма да съществува. Второ, сигурно си го направил само защото аз от бъдещето съм ти наредил, и затова благодаря на себе си. Трето, доколкото видях, единственият пребит беше ти от бъдещето. Готов съм да се обзаложа, че аз от бъдещето съм бил непокътнат и съм те пратил назад да ни предупредиш само защото ханджията ни е изхвърлил, а не съм искал да се занимавам с местене.

— Късмет ще извадиш, ако не се върна във времето и не се изпикая върху тебе, докато лежиш на пода!

— Няма съмнение, че вместо това ще се изпикаеш в коритото с водата за къпане — подхвърли Самуна.

— Защо, такъв ли е обичаят тук, в големия град?

— Търкай по-силно!

* * *

На другата сутрин закусиха хубаво, макар и Умбо да разбираше, че не могат вечно да живеят така. Месеци, да — имаха достатъчно пари за няколко месеца. Ами ако Риг не ги забележеше или не можеше да излезе от къщата, в която го държаха?

— Мисля, че трябва да свикаме военен съвет — обяви Самуна.

— Ако с това искаш да кажеш, че трябва да обмислим какво ще правим, съгласен съм! — отвърна Умбо.

— От една страна, можем да продължим да търсим Риг. Но на мен този курс ми изглежда опасен — или поне ще е опасен, ако се занимаваме единствено с това и то е първото, с което се заловим, след като влезем в града. Предпочитам да се заемем с нещо друго и покрай него да събираме сведения за това в коя къща живее кралското семейство и дали той е в същата къща при другите.

— Това й беше хубавото на снощната гюрултия — отбеляза Умбо. — Разбрахме със сигурност, че Риг е в града и е жив, въпреки че има хора, които това не ги радва.

— Разбрахме със сигурност, че хората смятат, че е в града и че е жив — поправи го Самуна. — Но все е по-добре от нищо.

— И с какво друго можем да се заловим? — попита Умбо.

— Случайно да си спомняш коя беше банката, до която беше адресирано кредитното писмо на Риг?

Умбо се замисли.

— Това беше много отдавна, а и само Риг говореше.

— Само се чудех дали ти не си слушал.

— А ти? — попита Умбо.

— Чух името и бих могъл да го разпозная, но съм три пъти по-стар от теб, умът ми е уморен и претъпкан и няма много място, където да набутвам разни неща. Те само се лепват за малко отгоре и падат.

— Имаше Дълговоден…

— „Дълговоден и Дълговоден“ — потвърди Самуна. — Но това беше банката, която налагаше шконто върху книжата на господин Бъчваря.

— Щом си спомняш толкова добре…

— Името забравих — прекъсна го Самуна. — Пробвай пак.

— Картофери и синове.

— Нещо такова беше — съгласи се Самуна. — Ама не точно същото.

— „Рудудори“ — досети се Умбо.

— Да, точно тази банка приемаше книжата на Купър без шконто! — потвърди Самуна. — Можем да се опитаме да получим още сведения там. Но ние не сме Риг, а и това не ни приближава особено до истинската ни цел.

— Която е?

— Скъпоценният камък. След като са взели всичките пари, които Риг е получил за него, значи той е откупил камъка обратно, тъй мисля аз. Онзи, у когото е сега камъкът, е най-обикновен крадец.

— И няма да го върне — рече Умбо.

— Но след като разберем къде е, ако успеем да те вкараме там, ти можеш да се върнеш назад във времето и да го откраднеш веднага след като го скрие.

— Където и да го е сложил, задължително ще е на място, където мен няма да ме пуснат.

— Хайде първо да открием къде е.

— Значи мислиш, че ако разпитваме за прочутия кралски камък, заради който изобщо арестуваха Риг, ще привличаме по-малко внимание, отколкото ако разпитваме за самия Риг?

— Да — потвърди Самуна. — Защото няма да питаме направо, ще я караме хитро.

— О, да, ние и двамата сме прочути с хитрината и ловкостта си — отбеляза Умбо. — Такъв беше Риг, помниш ли? Само той знае как да говори префърцунено като тях… а дори и него успяха да изловят, нали!

— Ще направим, каквото можем — рече Самуна. — Няма как целият град да е такъв, трябва да има и места, където поддръжниците на наследяването на трона по мъжка линия може да знаят нещо полезно.

— А разговорите с подобни хора няма да привлекат никакво внимание от страна на Съвета.

— Значи според теб не трябва да правим нищо? — попита Самуна с явно отвращение.

— О, аз мисля, че трябва да вземем камъка, ако можем… Хареса ми, като ме нарече твоето момче за втория кат. Само мисля, че не бива да забравяме, че каквото и да предприемем, то ще е опасно.

— Аз съм войник, синко. Познавам много по-добре от теб опасността.

Умбо се изправи.

— Връщай се във водата и се изтрий още веднъж — нареди Самуна.

— Повече от това тялото ми не знае как да се изчисти — заяви Умбо. — А и ако случайно не си забелязал, ти не си ми баща, а на мен баща не ми и трябва.

— Тогава навлечи някакви не чак толкова мръсни дрехи и иди поръчай да ми донесат вода за баня, ако онова грозно момиче, дето много му знае устата, се напъне да я донесе. А после, докато се къпя, иди питай къде можем да дадем да ни изперат дрехите.

— Ще го направя, ако кажеш „моля“.

— А какво ще кажеш да те смеля от бой шест пъти след вторник?

— Брей — възкликна Умбо. — То това е почти толкова хубаво, колкото бакшиш!

Глава 20

Знанията на Кносо

Сега всички деветнайсет кораба кръжаха на далечна орбита около Градина. Тя беше един прекрасен свят, също така синя, бяла и зелена като Земята, но заобиколена от един-единствен ослепителен пръстен. На повърхността й имаше живот, така изобилен, че зеленото на хлорофила бе не само видимо, но и преобладаваше на много места на континентите. Първоначалният план, с голяма част от който Рам не бе запознат досега, изискваше първата група, която ще кацне на планетата, да се състои от десетина учени и няколко точни стрелци за в случай, че някое от местните животни обърка човеците с плячка. Рам трябваше да остане на кораба.

Заменимите предложиха на планетата да слязат само те. Щяха да прекарат няколко години в пространни описания и вземане на проби. Предполагаха, че Рам би могъл да влезе в стаза и да не се буди близо два века, докато изтребването приключи и планетата бъде изцяло заселена със земна фауна и флора. Но Рам веднага разбра, че така не бива.

— Човешки очи трябва да видят този свят. Трябва човек да обходи Градина и да я опише на другите човеци. Моите думи ще са част от всичко, което записвате. После аз ще се върна на кораба, ще вляза в стаза и ще изчакам Градина да стане такава, каквато тя самата никога не е възнамерявала да става.

— Разбирам, че умишленото й одухотворяване от твоя страна се дължи по-скоро на разчувстваност, отколкото на загуба на разсъдък — отбеляза заменимият.

— Да — потвърди Рам.

— Знаем, че за хората е невъзможно да говорят за еволюцията и да не използват подобен език. Тенденцията резултатите да се тълкуват преднамерено е вградена във вашата ДНК, която ви позволява да изследвате причинно-следствените връзки на ниво, превъзхождащо всички останали животни.

— Но не и вашето?

— Ние не изследваме причинно-следствените връзки сами по себе си — отвърна заменимият. — Ние изследваме нормалните, линейни връзки между събитията във времето и ги разглеждаме като вероятности.

Рам разгледа предложенията за площадки за кацане и избра една, после посочи и шест места, които да посети за първоначалното събиране на проби. Заменимите от всички останали кораби се събраха и той стана двайсетият член на групата, която щеше да кацне на планетата. Беше най-непроизводителният, най-малко способният, най-непрецизният от цялата група, но така щеше да бъде дори и ако всички останали бяха човеци учени. В тази експедиция единствената истинска стойност на Рам се дължеше на неговата неопитност, невежество и непрестореност. Той нямаше веднага да категоризира всичко, каквото види, изкушен да създаде таксономия въз основа на дълбоките си познания за земната таксономия. Не би правил незабавно предположения за геоложкото минало на Градина въз основа на дълбоки познания за земната геология.

Доколкото това бе възможно, Рам щеше да се разходи по Градина и да я огледа с неизкушен поглед, като първото разумно същество, стъпило на планетата.

Той пилотираше с лекота модула за приземяване — въздухът си беше въздух, атмосферните условия — атмосферни условия, а автоматичните системи компенсираха всякакви климатични разлики между Градина и Земята. Приземяването бе гладко и нанесе относително малко вреди.

Когато слезе от кораба, Рам не успя да се сети за никакво дълбокомислено изречение, което да произнесе в качеството си на първия и последния човек, който щеше да посети този чужд свят в първосъздания му вид. Беше с дихателен апарат и скафандър, който не пропускаше въздуха, защото не биваше да има никакъв риск в тялото му да се засели паразит. Но скафандърът бе лек, а шлемът бе почти целият прозрачен и затова той не забелязваше особено преградата между себе си и живота наоколо. Усещаше гъвкавостта на прерийната трева. Не можеше да помирише нищо, а ветрецът, който облъхваше лицето му, бе създаден от дихателния апарат. Чуваше обаче бръмченето и жуженето на насекомите, шумоленето на тревата, разлюлявана от полъха на вятъра. Виждаше как тя се вълнува, сенките на няколкото дървета и далечните планини.

Искаше му се да бе знаел повече за Земята — той беше отгледан, възпитан и образован не с цел да опознае колкото може повече земната естествена среда. И затова не знаеше дали трябва да се смае от огромния брой подскачащи насекоми, които постоянно изхвърчаха от високата трева, или от най-различните по големина влечуги, които изскачаха, разперили крайниците си така, че опънатата между тях кожа да действа като парашут, и с език, челюсти и нокти ловяха във въздуха подскачащите и хвърчащи насекоми.

Заменимите потвърдиха, че зеленият цвят на тревите и листата се различава по честоти от преобладаващите оттенъци на земната растителност. Но Рам забеляза и това, че тревите си бяха треви, а дървесните листа изглеждаха като листата на земята. Функцията определя формата, помисли си той. Може би земният живот няма да направи този свят чак толкова по-различен от онова, което си беше.

Едно-единствено летящо насекомо кацна отпред на шлема му. И още едно. И още едно. И само след миг той вече не виждаше нищо освен мъничките светлинни проблясъци, които се промъкваха през отворилите се за миг дупчици между насекомите, покрили напълно скафандъра. Толкова много бяха, че усещаше тежестта им.

Замря неподвижно.

Ако това бяха паразити кръвопийци — защо ли иначе щяха да развият подобно поведение, да нападат на рояци? — може би бяха достатъчно на брой, за да обезкървят тялото му напълно. Местните животни трябваше да са развили защита срещу техните рояци, ала той не разполагаше с такава. Вероятно не можеха да храносмилат неговата кръв и да се възползват от нея, но това нямаше да я прелее обратно, след като я изпият.

Рам виждаше, че опитът за съвместно съществуване с тези насекоми най-малкото можеше да създаде трудности на колонистите. Нищо чудно да прекарат десет хиляди години в борба за живота си с тези рояци или да ги унищожат заедно с всичко останало, а после да започнат отначало.

Без съмнение много от местните насекоми щяха да оцелеят след изтребването. Но сигурно не и тези паразити, след като гостоприемниците им вече нямаше да ги има.

Дали някои от подскачащите, хищници или жертви, щяха да оцелеят? Той повървя сред тревите, намери поток и се загледа в сребристите води и сивите риби и змиорки, от които гъмжаха те. Стигна до едно близко самотно дърво и допря длан до кората му. „Докоснах те — произнесе безмълвно. — Докоснах това листо с ръка“.

Междувременно заменимите събираха растения и животни, изпълнявайки инструкциите, които си даваха помежду си — проби за анализ, а не за запазване, не и по време на тази експедиция. Слагаха ги в контейнери, а Рам скиташе, докато не ги напълниха, доколкото според тях заслужаваше тази ливада при първо посещение.

Посетиха тропическа гора, пустиня, тундра, високи планини и морски бряг. Следваха посоката на въртене на Градина и затова където и да спираха, винаги беше ден. Когато Рам се умори и му се доспа, заменимите обявиха, че са събрали всички необходими за първоначалния анализ проби.

— Значи приключихме? — попита Рам.

— Да.

— Трябва да поспя, за да мога да пилотирам кораба без опасност.

— Ние всъщност нямаме нужда ти да пилотираш — отвърнаха заменимите. — Хайде, заспивай, за да си буден и отпочинал, когато пристигнем на кораба.

— Ще посетя ли отново повърхността на планетата, докато тя е все още Градина?

— Тя ще бъде Градина при всяко твое посещение — отвърна заменимият, — но ако имаш предвид „Ще посетя ли отново повърхността, докато местните форми на живот са на местата си необезпокоявани“, отговорът е не. Ала сме записали всички днешни твои думи и действия, а ти си свободен да напишеш или запишеш всички наблюдения, които желаеш, преди да влезеш в стаза. Ние също ще ти докладваме резултатите от първоначалния ни анализ, за да проверим дали има основания за преразглеждане на нашите планове.

Рам се прозя.

— Това място е прекрасно — каза той. — В някои отношения странно, но нито повече, нито по-малко красиво от Земята. Нашата цел е човечеството да разполага с още едно място, където да живее без изкуствена подкрепа, за да се снижи вероятността за унищожението му. За да я постигнем, трябва ние самите да унищожим една цяла фауна и флора, провинила се единствено в това, че не се е развила достатъчно бързо, за да развие и разумен живот преди нашето пристигане.

— Точно онова, което една по-висша форма на живот би могла да извърши някога със Земята — отбеляза заменимият. — Експанзията на човечеството към достатъчно други светове се оправдава от това, че унищожението му на едно място няма да бъде пълното му унищожение за всички времена. Там, където животът може да съществува, той вече съществува. Ние никога няма да намерим годна за обитаване планета, която да не е вече населена. Но ако за теб, в твоето сантиментално, меланхолично настроение, това е някаква утеха, струва си да запомниш, че всички форми на живот непрекъснато изместват други форми на живот. Всички нови видове изместват видове, които не могат да се съревновават с тях. Ние не причиняваме на тукашните форми на живот нищо по-различно от това, което някога те биха причинили сами на себе си.

— Не знаех, че кухото философстване е част от вашето програмиране — рече Рам.

— Не бихме могли да бъдем подходящи спътници на човеците без това.

Вече само един страж пазеше Риг, макар и да беше як мъж, който почти не му говореше и изглеждаше така, сякаш много би му се искало Риг да се опита да избяга, защото щеше да му е голям кеф да го залови. Когато една сутрин те излязоха през портата на Флакомо, Риг му каза:

— Мисля, че трябва да отида в Библиотеката на живота.

— Баща ти не се е занимавал с проучвания в тази област — отвърна стражът.

— Значи е хубаво, че не баща ми ще отиде там — рече весело Риг. — Решението да повторя проучванията на баща ми беше мое. Не ми поставиха ограничения за достъпа до библиотеката.

Отначало стражът изглеждаше така, сякаш нямаше никакво намерение да повярва и на една негова дума, но после явно прецени колко много време ще му трябва да проверява, само за да разбере, че Риг е бил прав.

— Ако те изхвърлят, не обвинявай мен — каза той.

— Нещо против да изтичаме дотам? Заедно, искам да кажа. Не съм тичал изобщо, откакто сме дошли в Ареса Сесамо, и краката ми се молят да ги пораздвижа.

— Не — отказа стражът.

— Не мога да ви надбягам и точно затова сте първият страж, когото помолих да ми разреши да потичам. Погледнете се. Колкото и бързо да бягам, само три крачки ще са ви нужни, за да ме хванете. А вие обичате да бягате, иначе нямаше да имате такова тяло.

По лицето на стража си личеше, че приема скептично ласкателството на Риг, но той слушаше внимателно и очевидно казаното от момчето му прозвуча разумно.

— Не се откъсвай от мен — нареди той.

— Ама не трябва да ме изпреварвате. Вдървил съм се и съм се отпуснал, не мога да се сетя за човек, който не би ме надбягал.

И те хукнаха заедно към Библиотеката на живота. Стражът тичаше леко точно зад Риг, встрани, винаги достатъчно близо, че да се пресегне и да го хване за косата. Когато стигнаха, Риг се задъхваше, ала стражът изобщо не се затрудняваше с дишането. „Не е полезно за мен да си позволявам да излизам от форма — помисли си Риг. — Ами ако се наложи бързо да избягам?

Не и без Парам, каквото и да правя“.

За толкова години кротък, затворен живот на нея никога не й се бе налагало да развива издръжливост или скорост. Беше с крехко телосложение и нямаше никакви мускули. Колкото и бавно да му се струваше, че бяга, щеше да бяга по-бързо от нея.

„Така се случва, когато си пленник, в колкото и луксозна обстановка да живееш. Тялото ти омеква и отслабва и дори и да успееш да избягаш, лесно ще те хванат“.

Вътре в Библиотеката на живота Риг веднага отиде на главното бюро и попита дежурната библиотекарка:

— Блехт тук ли е днес?

— Кой?

— Блехт, тя е микробиолог.

— Знам коя е Блехт — рече библиотекарката — Вие кой сте, бих искала да знам?

— Името ми е Риг Сесамекеш.

Библиотекарката погледна стоящия зад него страж, който сигурно беше кимнал, защото лицето й се зачерви.

— Веднага, разбира се.

Сега тя се държеше раболепно. Стана от бюрото си и отиде да търси великата микробиоложка.

— Никога не спирам да се изненадвам, че хората още реагират на името ми, все едно кралският произход има някакво значение — рече Риг.

— Той означава много неща за много хора — отвърна стражът.

— А за вас какво означава?

— Че трябва да те опазя да не приближаваш до никого, който иска да те убие.

— Ами ако човекът, който иска да ме убие, сте вие? — попита Риг.

— Странно момче си ти — рече стражът. — Но и баща ти беше странен, а той беше добър човек.

— Вие познавахте ли го?

— Аз го придружавах в библиотеката — обясни стражът. — Аз го качих в лодката за последното му пътешествие.

— Видяхте ли ръцете на съществата, които са го хванали и потопили?

— Видях ги.

— Що за човек беше баща ми? — попита Риг.

— Като теб — отвърна стражът.

— Как е името ви?

— Когато пазя пленник, нямам име.

— А когато сте у дома? Как е името ви тогава?

— Жена ми ме нарича с няколко имена.

— Няма ли да ми кажете?

Стражът се позасмя.

— Оливенко — каза той. — Така се казваше и баща ми.

— А бяхте ли там, когато баща ми откри сведенията, които са го навели на мисълта, че може да мине през стената, ако е в безсъзнание?

— Да, бях — потвърди Оливенко.

— Какво изучаваше той в момента?

— Съвсем нищо — отвърна Оливенко. — Дори не бяхме в библиотеката.

Риг въздъхна.

— Значи му е хрумнало от въздуха.

— Така мисля.

— Проучванията му са нямали смисъл и не са го отвели доникъде.

— Той ми каза, че са му показали всички пътища, които няма да го отведат там, където иска да отиде.

На Риг му се щеше да попита защо Оливенко не си е направил труда да му каже това досега. Но каквито и да бяха основанията му, Оливенко не желаеше да се защитава, а Риг не искаше да му противоречи. До този миг той бе подозирал, че стражът е от хората, които презират кралското семейство — в края на краищата, нямаше ли Съветът да възложи точно на такъв човек изпълнението на подобна задача? Но Оливенко бе познавал бащата на Риг и очевидно го беше харесвал. Може би досега се чумереше, защото просто не харесваше Риг. Това би обяснило и решението му да не му казва, че баща му Кносо изобщо не е стигнал до своите отговори чрез проучвания. Без съмнение, не би му казал просто: „Ти не си ме питал“.

— Значи той е заложил живота си за една догадка.

— Така му казах и аз — каза Оливенко.

— А той какво отговори?

— Всеки ден всички ние залагаме по хиляда пъти живота си за хиляда догадки.

— Но татко е изгубил облога.

Оливенко кимна. Риг забеляза, че се е понаежил.

— Не ви харесва да го наричам „татко“ — досети се той.

— Наричай го както си щеш — заяви Оливенко още по-хладно и по-дръпнато.

Риг отгатна причината.

— Защото вие не смятате, че аз наистина съм негов син.

— Отначало не смятах. Но ти приличаш на него. Гласът ти звучи като неговия. И си също толкова самонадеян.

— Няма как да знам — рече Риг. — Никога не съм си мислил, че имам друг баща освен човека, който умря миналата есен в планинската гора. Доведоха ме тук, защото други хора мислеха, че може би съм синът на Кносо и Агия. Аз бях едно комарче на този свят и весело си хвърках, но бръмнах на ухото не на когото трябва и ме шляпнаха.

Оливенко изобщо не откликна.

— А защо не ви харесва да наричам Кносо „татко“?

— Как иначе да го наричаш?

— Забелязах как охладняхте, щом го споменах.

— Така ли? Значи съм се провалил.

Риг реши да се опита да пробие бариерата с ирония.

— Какво е военното наказание за подобно нарушение на дисциплината? Да ви набият с тъпата страна на меча? Представете си, войник, откликнал по човешки на каквото и да било.

— Не войникът Оливенко ме разочарова, а играчът на глинени топчета — рече стражът.

„Глинени топчета“ беше игра. Топчетата бяха кухи, пробити или плътни. Девет топчета се вадеха наслуки от торба и се пускаха по дървен улей. Ясно се виждаше как се търкалят. Играчът можеше да си избере три, но не повече, и да отгатне теглото им. Дупката в пробитите топчета можеше да се види или да не се види, докато се търкаляха. Дисциплинираният играч на топчета не биваше изобщо да променя изражението си, докато ги избира. Лицето ти видимо да се вкамени — това си беше истинска проява на некадърност.

— А какви са залозите? — попита Риг. — Аз спечелих, но на масата няма залог.

— Нищо не си спечелил, млади гражданино — сряза го Оливенко.

— Спечелих познание, мисля — възрази Риг, въпреки че на практика и да беше узнал нещо, той не знаеше какво е то.

— Нищо не си научил освен това, че аз не бива да играя комар.

— Мисля, че знам нещо — започна Риг и осъзна, че всъщност комай наистина знаеше. — Лицето ви се вкамени, когато за пръв път нарекох баща си по име, и реших, че прикривате гняв, но съм сгрешил. Било е скръб, защото и вие сте го наричали „татко Кносо“. Прав ли съм?

Оливенко извърна очи.

— Играта е твоя, признавам.

— Учуден съм, че са позволили да ме пази войник, който е познавал баща ми и го е харесвал.

— Не е много известно, че съм познавал баща ти. Тогава аз не бях войник. Казах ти, че съм го придружавал в библиотеката, но не като страж. Тогава бях от най-младшите чираци. Носех му вода за пиене. Носех му купчини книги. Слушах го как говори на глас. Той ми диктуваше и аз записвах, а мъчните думи ми ги казваше буква по буква. Така получих образованието си.

— За момче сте били по-образован, отколкото е нужно, за да изпълнявате задълженията на страж.

— Образованието не прави войника по-лош войник.

— Но го затруднява при изпълнението на заповеди, давани от идиоти — заяви Риг.

— Вярно си е — призна Оливенко. — Точно затова аз нямам военен чин.

Риг се канеше да го помоли да седне с него на някоя маса и да му разкаже всичко за баща му, но точно тогава дойде Блехт и той нямаше друг избор, освен да се върне към първоначалната си мисия.

Микробиоложката изглеждаше подозрителна и раздразнена. С каквото и да се беше занимавала, когато я бяха извикали, прекъсването никак не я бе зарадвало. Риг се извини накратко, но после заговори направо по същество:

— Убеден съм, че баща ми Кносо не е разкрил някоя велика тайна на физиката, преди да предприеме опита си да преплава през стената в открито море.

— Освен ако не мислиш, че не е разкрил велика тайна на микробиологията, не ми е ясно с какво бих могла да допринеса за твоите догадки.

— Мисля, че баща ми е започнал изследвания в съвсем различна посока.

— На микробите ли?

— Исторически. И по-конкретно — на календара. Мисля, че той е прочел труда ви за двойствеността на флората и фауната в пределите на оградения свят. За двата отделни произхода на живота в оградения свят. Мисля, че ви е писал или е помолил да ви предадат нещо, и вие сте се срещнали няколко пъти с него в Библиотеката на миналите животи.

Всъщност Риг знаеше това със сигурност, защото бе видял как се пресичат дирите им, но досега си мислеше, че тези срещи означават нещо съвсем различно. Блехт седна и потупа стола до себе си.

— Сега познах и твоя приятел тук — рече тя и се обърна към Оливенко, мрачна, но и развеселена. — Ти му беше писар, нали? Доста по-нисичък беше.

— Младият гражданин Риг вече бе помолил за разговор с вас, преди да му съобщя — рече вдървено Оливенко.

— Но това не означава, че вече не е знаел.

— Не знаех, но има ли значение? — попита Риг. — Искам да знам за какво сте си говорили.

— За времето — каза Блехт.

— Да. Вярвам, че наистина сте разговаряли за времето. И за климата, и за всичко останало, защото се е налагало да се връщате към миналото, вие — поради свои причини, той — поради свои, и е искал да сравни откритията на двама ви.

— Като си толкова умен, какво е открил баща ти?

— Това ще разбера едва когато вие ми го кажете. Защо мислите, че вече знам?

— Мисля, че имаш добра представа, иначе нямаше да дойдеш при мен. Мисля, че знаеш всичко и те забавлява да се преструваш на малък и наивен.

— Забелязах го съвсем случайно в Библиотеката на миналите животи — хронологична диаграма на историята. Беше начертана на голям лист хартия, или по-скоро на много широк лист, сгънат толкова пъти, че да може да се побере между кориците на книга, написана от древен учен от времето на династията Лоси. Диаграмата е копирана три пъти, съдейки по броя на инициалите на копировачите.

Тя мълчеше, което Риг прие за липса на желание да го насърчава, а колкото по-малко желаеше тя да го насърчи, толкова по-уверен се чувстваше той, че може би е попаднал на плодоносна следа.

— Тази хронология започва от годината 11 191.

— Според нашия календар всички хронологии започват тогава — рече Блехт. — Което не означава, че не са измислени.

— Но там има бележка отстрани, подписана от изготвилия диаграмата, и после вярно възпроизведена от копировачите — че доколкото той е открил чрез сравнителна проверка на всички известни календари, човешката история всъщност е започнала преди единайсет хилядолетия, почти двеста години след началото на календара.

— Понякога е много трудно да установиш с точност датата на въображаеми исторически събития — каза Блехт, ала все пак не стана и не си тръгна.

— Татко Кносо е искал да разбере дали хронологията от времето на Лоси е съвпадала с вашите разбирания за историята на единия от потоците на живота.

— С какъв календар би могъл да е запознат един микробиолог?

— Нещо, което не сте споменали в своя труд…

— Прочел си го? Сам?

— Малко мърдах с устни и броях на пръсти — заяви Риг, с което успя да я накара да се изкиска. — В труда си не сте споменали, че един от еволюционните потоци, досега най-големият, се е появил в оградения свят едва преди единайсет хиляди години. Ние също сме в тази група, свързани сме генетично един с друг и с всички животни, които убиваме и изяждаме или опитомяваме, за да ни служат, които обаче не наподобяват нито един местен животински род.

— Местен? Означава ли това, че според теб нашият биохимичен род, най-големият, не се е развил тук, на място?

— Не знам какво означава и какво мисля — отвърна Риг, макар в действителност да си мислеше, че точно това е темата на нейния труд, но тя не беше посмяла да рискува реномето си на учен, като го заяви открито. — Искам да знам за какво сте говорили вие и моят баща Кносо.

— Говорехме за теб — рече Блехт.

Риг се стъписа.

— За мен?

— Ти беше още бебе. А после изчезна. Отвлечен, паднал в кладенец, каквото и да се е престорил Революционният съвет, че е открил, когато е разследвал изчезването ти. Обсъждахме какво е възможно да се е случило с теб. А не някаква смахната хронология, потулена в учебник от епохата на Лоси.

— Не ви вярвам.

— Не вярвай, щом така ти харесва.

— Мисля, че вие сте имали основание да смятате, че нашата биологическа традиция не се наблюдава в археологическите находки, по-стари от единайсет хиляди години. Във вашия труд се намеква за това.

— Това си беше чисто забавление, споменаваше се в предговора. Не е сериозна наука.

— Моят баща Кносо е вярвал в това. Той е съпоставил хронологията и вашите открития и е стигнал до извода, че човешките същества и по-голямата част от животните в света са били привнесени изведнъж в нашия ограден свят. Ние сме от другаде.

— Какво? Семена, които вятърът е довял през Стената? — подигра му се тя. — Цяла еволюция за единайсет хиляди години?

— Нямам предвид друг ограден свят — растенията и семената се разпространяват свободно през Стената. Искам да кажа, от друг свят. Може би от друга слънчева система.

И щом произнесе тези думи, на Риг за пръв път му хрумна, че може би Бащата — не Кносо, а мъжът, който умря, затиснат от дървото — му е намеквал за същата идея. Тя му дойде наум толкова лесно, че сега той осъзна защо Бащата си бе поставил за цел да му преподава подробно астрономия и развитието на живота милиони поколения наред, милиони години. Една конкретна идея, неканена, му дойде наум — несъмнено вложена там от Баща му, за да изплува точно в този момент. Бащата бе говорил за „приливната граница“ и как, ако милионите скали и парчета лед, които съставляваха пръстена, се бяха събрали само няколко хиляди мили по-далече, са щели да се съединят в сферична луна. „Една достатъчно голяма луна би причинила приливи във всички световни океани — бе обяснил той. — На такъв свят животът би се развил много по-бързо, отколкото на нашия, защото по време на лунния прилив морето щеше да нахлуе много по-надалече и да залее полегатите брегове. Там, в почвата и локвите вода, където се срещат сушата, морето и въздухът, възниква животът, а в един свят с луна те са много, много повече“.

Дали Бащата всъщност му казваше, че според неговата теория човешките същества са дошли от такъв свят? Че животът се е развивал много по-бързо на планетата, където човекът първоначално е възникнал?

— С този въпрос се занимават астрономията и историята — каза Блехт, а на Риг му бе нужно малко време, докато осъзнае, че тя не чете и не отговаря на мислите му. Отговаряше на неговото твърдение за „може би друга слънчева система“.

— Не виждате ли какво би означавало това за татко Кносо? — попита Риг. — Той е търсел начин да прехвърли или да премине през Стената. Във физиката и в историята не е успял да открие нищо, но чрез хронологията и чрез вашата работа е стигнал до идеята, че може би нашият календар започва от пристигането на човешките същества и всичко живо, което те са донесли със себе си в този свят като чужденци.

— Е, и?

— Дали стените са съществували, когато са пристигнали те? Как би могла да се развие каквато и да било система на живот на планета, където всяко същество с по-висши мозъчни функции не може да преминава от един в друг ограден свят? Нито първоначално съществуващият живот, нито този, който нашите предшественици са донесли със себе си от своята планета с луна, не биха могли да се развият на планета със стени.

Блехт се замисли над това. Оливенко — също. Оливенко заговори пръв:

— Спомням си, че той каза: „Наше дело е“. Там, докато разглеждаше хрониката, той каза: „Наше дело е“, а аз си помислих, че говори за нещо, което сме направили ние двамата с него. Но сигурно е искал да каже, че „наше“, на човечеството, „дело“ е създаването на Стената.

— Виждам защо и от двама ви няма да излязат истински учени — заяви Блехт. — И двамата правите прибързани изводи.

— Добрите учени винаги правят прибързани изводи — отвърна Риг. — Това, което ги прави учени, е, че се съмняват в тези изводи и се опитват да ги оборят. И чак когато не успеят да ги оборят, започват да вярват в тях.

Оливенко кимна, а Блехт отново изсумтя.

— Говориш така, все едно цитираш някого.

— Цитирам — потвърди Риг. — Баща си — онзи, който ме отгледа.

— Е, докато правиш прибързани изводи, млад не-принце, обясни ми това: дори ако е било възможно човеците да създадат такова нещо като невидимите и непроницаеми стени, ограждащи нашия ограден свят, защо ще го правят?

— С този въпрос се занимава историята — отвърна Риг усмихнато.

На лицето на Блехт трепна неуловима усмивка, все едно му казваше: „Добър отговор, момче“.

— Онези, които убиха татко Кносо, не бяха човешки същества — рече Оливенко.

— Значи може би стените разделят различните видове в света? — предположи Риг. — Може би родният ни свят също е бил разделен?

— Може би стените съществуват, за да предотвратят война, която би възникнала между нас и морските хора, убили татко Кносо — рече Оливенко.

— Как чудесно си играете на гатанки, момци. Но играта ви не е интересна — и Блехт стана да си върви. Риг моментално се опита да я задържи:

— Баща ми казваше, че нашата дума за „Земя“ е най-старата и че във всеки език на оградения свят съществува нейна форма.

Блехт изчака да чуе и останалото.

— Той не ми каза какъв е бил първоначалният език, но я произнесе, а после ми обясни, че тя означавала „градина“.

— И какъв е смисълът на това предполагаемо първоначално значение на името на планетата?

— Нашата планета… Тази планета… Тази планета с пръстен вместо луна…

— Какво е луна? — намеси се Оливенко.

— Изобретение на астрономите, които гледат през телескопите си и получават халюцинации — отвърна Блехт.

— Нашата планета — упорстваше Риг — е градина. А стените я разделят на отделни парцели, в които се отглеждат отделни посеви, и не позволяват на полените им да се смесват и на семената им да поникват извън парцела, където са били засети.

— Предполагаемият ти баща ли те е научил на това?

— Не толкова многословно, но да, мисля, че той ме е подготвил да го науча. И мисля, че точно това татко Кносо е научил от хронологията и от вас. Идеята за различните видове живот, които се развиват, разделени от непроницаеми бариери — мисля, че той се е досетил за предназначението на Стената.

— Много му беше от полза — рече тъжно Оливенко.

— Как би могъл да знае, че съществата от другата страна ще го убият?

— Всичко това е много забавно — заяви Блехт. — Но си имам истинска работа. Другия път, когато ме прекъснеш, гледай да имаш да кажеш нещо съществено.

Сега вече нямаше как да я спрат. Но докато я провождаше с поглед, Риг бе почти сигурен, че тя е заинтригувана от тези идеи също колкото и той. Защо иначе би останала да го изслуша? Действително, той не бе изяснил своите идеи, нито бе проумял някои от нейните разсъждения преди този разговор с нея.

— Значи татко Кносо е бил семе — Оливенко продължаваше разговора, макар за него той да беше много личен, съвсем не теоретичен. — Семе, което е искало да се засади в съседния парцел.

— А растенията в новия парцел са го отхвърлили — допълни Риг.

Изведнъж Оливенко започна да се задъхва. „Той е ужасно млад за сърдечен пристъп“ — помисли си Риг, но после разбра, че всъщност това бяха ридания. Оливенко плачеше, но се мъчеше всячески да потисне чувствата си и затова за очите и за ушите риданията му бяха подобни на пъшкане. Риг извърна очи, докато дишането на неговия страж се успокои.

— Съжалявам — извини се Оливенко.

— Разбирам — рече Риг.

— През всички тези години се чудех дали не е умопобъркан. Това би поставило под съмнение всичко, което научих от него. Затова се отказах от науката и заживях по коренно различен начин. Защото се бях увлякъл по дърдоренето на побъркан.

— Може и да е бил умопобъркан — рече Риг. — Аз съм му син и може би съм луд като него.

— Не си — възрази Оливенко. — И той не беше. Дори не е грешал. Той просто имаше нещастието, след като мина през Стената, да попадне на място, където го чакаха. Как би могъл да знае какво ще направят?

— И така, тайната е разгадана — рече Риг. — Доколкото можем да я разгадаем по сведенията, с които разполагаме.

Умълчаха се.

— И сега какво ще правиш? — попита Оливенко.

— Единственото, което има някакъв смисъл. В този град се води борба за власт и наградата за най-умния, най-силния или най-безцеремонния играч е една цяла империя. Мнозина от играчите ме искат мъртъв. Трябва да намеря начин да избягам оттук и да се скрия някъде, където да не могат да ме намерят.

— Вероятно не биваше да го казваш точно на мен.

— Вие сте почти единственият, на когото бих могъл да го кажа, защото единствен не бихте ме помислили за побъркан, като ви го кажа. Където и да се опитам да се скрия в границите на този ограден свят, все ще ме намерят. Единствената ми защита би била и аз да се включа в играта — да се опитам да събера войска и да разгромя всички останали. И сам да седна на престола.

— Доколкото съм те наблюдавал, мисля, че като нищо би могъл да успееш.

— Поназнайвам историята — рече Риг. — И по-глупави мъже от мен са го постигали.

Не му се струваше чак толкова нелепо да нарича себе си „мъж“ на тази възраст.

— Но единственият начин да победя е да тръгна към Шатрата на светлината през стотици и може би хиляди трупове, труповете на хората, които ще положа клетва да браня. Битката за спасяването на кралството от някаква заплаха би оправдала тяхната смърт. Но да се бия само за да спася собствения си жалък живот и да стана крал на Шатрата, това не заслужава и един-единствен погубен живот.

— Какво ще правиш тогава?

— Ще напусна оградения свят.

Оливенко поклати глава.

— Това не става толкова лесно, колкото си мислиш.

— Няма да бягам по вода — обясни Риг. — Онези същества живеят във водата. Може би на сушата няма да съм в опасност. Или може би ако тръгна на юг през стената и стигна достатъчно далече оттук, ще попадна в друг ограден свят, а не в онзи, в който е умрял татко Кносо.

— Търсиш източника, подсказал на татко Кносо идеите как да мине през стената. Откриваш, че той не е намерил нищо в Голямата библиотека. Защо си мислиш тогава, че ти знаеш как да минеш през стената?

— Също като татко Кносо. Правиш догадка и проверяваш дали ще се получи.

— И каква е твоята догадка?

— Точно на стража си ли ще кажа?

Но Риг изрече това с усмивка.

— Струваше си да опитам — рече Оливенко.

— Когато дойдат да ме убият — а вече два пъти опитаха, веднъж по време на пътуването дотук, а втория път, когато за пръв път нощувах в дома на Флакомо — вашата задача да ме защитавате ли е, или да им помогнете?

— Да те защитавам — отвърна Оливенко. — Никога не бих приел поръчка да навредя на сина на татко Кносо, без значение колко царствен или неприятен може да е той.

— Само това ще ви кажа: като дойде времето да избягам от дома на Флакомо, аз ще избягам и сигурно по никакъв начин няма да можете да ме спрете. Но сте ми симпатичен. Не искам да ви обвинят, че сте ме оставили да се измъкна. Ще го направя, когато ме варди някой друг.

— Вземи ме с теб — предложи Оливенко.

— Няма да събирам войска, казах ви. Ще мина през Стената.

— Вземи ме с теб.

— Не съм сигурен дали мога да ви преведа с мен през Стената.

— Тогава ме заведи до Стената и ме остави да те гледам как минаваш през нея. Позволи ми да ти помагам, докато преминеш отвъд нея.

— И преди сте го правили, Оливенко, и нищо добро не е излязло от това.

— В някакъв смисъл излезе. Татко Кносо премина отвъд Стената жив.

— Но дали е запазил разума си, не знаем.

— Аз мисля, че го е запазил — рече Оливенко. — Дали ще го запазиш и ти?

— Мисля, че да — отвърна Риг.

— А как ще го направиш? Моля те!

— Ще намеря диря и ще я последвам — отвърна Риг.

Оливенко доста време се опитваше да проумее какво означава това.

— Каква диря? Какво те кара да мислиш, че има следа?

— Ако Стената е била издигната преди единайсет хиляди години, значи е съществувало време, когато я е нямало. Животните са преминавали през пространството, където сега има стена, и са оставяли дири. Тъкмо там ще премина.

Оливенко завъртя очи.

— Това ли си намислил?

— На мен ми звучи доста добре. Ако наистина искате да дойдете с мен, засега просто трябва да ми се доверите.

Оливенко кимна.

— Е, добре. Ще ти се доверя.

„Много жалко, че аз изобщо не ти се доверявам — помисли Риг. — Иска ми се, но не мога. Ако твоята задача е да ме шпионираш, то тогава най-добре би научил моите тайни, ако се престориш на мой приятел и съзаклятник. Може и да си такъв, какъвто изглеждаш, а ако не си — какъв си актьор само! Но не биха ли избрали моите врагове точно такъв актьор, за да се опитат да ме заблудят? Дори не мога да проследя дирята ти, за да открия за кого работиш, защото вече знам — ти си ми страж и докладваш на хората, които ме държат в плен.

Дано наистина си такъв човек, какъвто изглеждаш. Дано наистина си мой приятел. Дано не ми се наложи да те убия, за да избягам оттук“.

Глава 21

Фиде

Рам се надигна в своята стаза камера — сходството с ковчега беше неизбежно, но поне капакът беше прозрачен — и каза:

— Бих искал да задам един въпрос.

— Какъв е смисълът? — попита заменимият. — Мозъчните ти структури вече са записани изцяло. Каквото и да ти кажа сега, то ще се загуби, когато ти имплантират спомените отново, след като излезеш от стаза.

— Това означава, че можеш да дадеш отговор на въпроса ми без оглед на това дали той ще увреди моята душевност или не.

— Задай въпроса.

— Вие наистина ли убихте всички останали варианти на моята личност, когато ти заповядах?

— Да, разбира се — потвърди заменимият.

— Само си помислих… Хрумна ми, че може би не сте ми се подчинили и всички останали мои копия вършат и говорят съвсем същите неща като мен.

— Ако това беше вярно, тогава и ние щяхме да лъжем всички останали варианти на твоята личност и да казваме на всеки от тях, че е единственият.

— Мисля, че ми се иска това да е истина — рече Рам.

— Но не е.

— Мисля, че според теб ми се иска това да е истина, защото съвестта ме гризе затова, че съм наредил да убият осемнайсет висококвалифицирани пилоти. Но законно те бяха моя собственост и аз бих могъл да се отърва от тях, ако пожелая.

— Или ти си бил тяхна собственост.

— Мисълта ми е, че нямам угризения на съвестта. Важно беше ти и останалите заменими и компютрите да се подчинявате на едно-единствено човешко същество, за да не се получават обърквания.

— Ние се съгласихме, затова и ти се подчинихме.

— Но имаше и страничен ефект… Неумишлено последствие, за което наистина съжалявам.

Заменимият го изчака да продължи.

— Не си ли любопитен какво е неумишленото последствие?

— Всички последствия бяха умишлени — отвърна заменимият.

— Всички тези деветнайсет… клетки, тези оградени среди на обитаване, както и да ги наречем…

— Ти се спря на „ограден свят“ — като кошарите, които овчарите строят.

— Всичките деветнайсет оградени свята ще бъдат населени с хора със съвсем еднаква комбинация от гени без един.

— Този, в който ще заживееш ти — уточни заменимият.

— И все пак аз съм единственият, за когото всички твърдите, че е имал някакво въздействие върху връщането назад във времето и създаването на копия на корабите.

— Ние не го „твърдим“, това е сигурно. Твоите мисли, откъснати от гравитацията на всички възможни планети, дестабилизираха комбинацията от полета, които ние създадохме, за да осъществим скока отвъд светлинната бариера. На теория всеки от деветнайсетте компютъра на първоначалния кораб е допуснал малки разлики в изчисленията, но твоята мисъл е накарала всички тях да ги осъществят едновременно и резултатът е деветнайсет еквивалентни кораба, които осъществяват един и същ скок с бифуркация.

— С бифуркация?

— „Бифуркация“ означава „раздвояване“. Теоретично при скока единият кораб скача напред в пространството, а идентичен кораб тръгва назад във времето и повтаря цялото пътуване. Корабът, който се връща назад, е неспособен да промени вселената по никакъв начин. Нямаме представа дали лицата или компютрите на него изобщо осъзнават своето съществуване. Тяхното съществуване е математически обусловено, но е неоткриваемо.

— Значи винаги ще има един кораб, чийто поток на времето тече обратно — рече Рам озадачен.

— На теория.

— Значи моето съзнание е причинило разцепването на нашия кораб на деветнайсет кораба, достигнали крайната ни цел.

— Точно така, и ни е върнало 11 191 години назад във времето, преди да осъществим скока.

— Но ние продължаваме да се движим напред във времето.

— Ти извърши нещо много сложно и го извърши, без изобщо да осъзнаваш какво вършиш.

— Дали тази способност да влияя върху потока на времето и да разделя материята на деветнайсет копия… Дали и други човеци притежават тази способност?

— Може би — отвърна заменимият. — Тя може да е латентна способност на всички човешки същества. Няма как да знаем. Ала твоето влияние върху събитията свидетелства за изключително мощни способности.

— А дали моята способност може да бъде наследявана от децата ми чрез моите гени?

— По-вероятно е твоята способност да е генетична по произход, отколкото мутация.

— Значи ако все още съществуваха деветнайсет мои копия, тогава всичките деветнайсет оградени свята щяха да имат шанса да предадат на поколенията моите гени, влияещи върху потока на времето.

— Правилно.

— Вместо това ще разполагам с възможността да продължа рода си само в един ограден свят. Ако се разболея и умра или се оженя за безплодна жена, или пък децата ми не създадат семейство, моят род може да умре.

— За жалост тази възможност винаги съществува при размножаващите се по полов път, чиято наследственост се предава чрез гени.

— Казвам само, че аз… съжалявам, задето всички останали имат деветнайсет шанса и само аз съм ограничен до един-единствен шанс да продължа гените си.

— Защото си убеден, че гените ти ще са голяма благословия за човечеството.

Рам се замисли над това.

— Предполагам, че тъкмо в това всеки юноша вярва с цялата си душа.

— Ако те изобщо мислят.

— Но аз не съм юноша. Ако наистина притежавам някаква способност да манипулирам времето и ако тя може да се предава генетично, то ще е срамота родът — носител на тези гени, да умре. Убеден съм в това, дори и да не ставаше въпрос за моите собствени гени.

— Да не би да ни молиш да оплодим всички жени на всички кораби с твоята ДНК, за да си сигурен, че ще имаш потомство?

— Не! — възкликна Рам потресен. — Какъв ужас за една жена да се събуди бременна! Погазване на доверието! Това би унищожило всичките деветнайсет колонии.

— Да не споменаваме, че ще е неловко всички бебета да приличат на теб — допълни заменимият. — Въпреки че според нас ти си привлекателен според критериите на много култури, жените вероятно ще възнегодуват, а докато потомците ти растат, враждебността на средата ще им вреди по непредвидим начин.

— Тогава защо изобщо спомена за такава възможност?

— Стори ми се, че ни молиш да осигурим твоето успешно размножаване. Разпространяването на семето ти по този начин би ти дало най-големи шансове.

— Не искам шансове.

— В такъв случай си намери склонна да те приеме жена, ожени се и си родете много деца — предложи заменимият.

— Ще си намеря.

— Тогава защо водим този разговор? — попита заменимият.

— Ти да нямаш краен срок? Да не би да забавям изпълнението на спешна задача?

— Да — потвърди заменимият. — Ти не си способен да внесеш свой принос в дейностите, с които се готвим да се заемем.

Ала Рам все още не лягаше, за да му бият инжекциите и да изпадне в стаза.

— Обещай ми нещо! — настоя той.

— Какъв смисъл има едно обещание, щом няма да го запомниш?

— Ти ще го запомниш. Обещай ми, че ти ще останеш, функциониращ и присъстващ, в оградения свят, където ще живеят моите деца. Наглеждай ги. Направи всичко, което е по силите ти, моите способности да станат част от човешкото наследство.

— Няма нужда да го обещавам — рече заменимият.

— Защо?

— Защото ние вече сме решили, че за да изпълним първоначалната цел на тази мисия, най-добрият курс на действие е да наблюдаваме внимателно всички полезни или интересни особености, които се проявяват в различните оградени светове, и да манипулираме събитията по начин, който ще укрепи тези особености.

— Ще ги манипулирате? Как?

— Ще ви развъждаме като кученца — вас, човеците — обясни заменимият. — И ще видим дали ще успеем да създадем от вас нещо полезно през следващите единайсет хиляди години.

За седми път Умбо се оказа лице в лице със самия себе си и отново чу същото съобщение:

— Няма да стане.

Той незабавно напусна наблюдателния си пост и влезе в Първа народна банка на Ареса. Самуна го чакаше пред кабинета на главния счетоводител. Този път планът беше съвсем отчаян — Самуна да вдигне скандал и да се разкрещи, че банката го мами, а Умбо да се промъкне вътре и да запали пожар, а после в суматохата да влязат в стаята, в която пазеха скъпоценния камък в каса, поставена в сейф. Попаднеше ли там, Умбо щеше да се върне във времето към момента, когато са сложили камъка в касата, да го грабне и да се върне обратно.

Такъв беше планът. И очевидно не се беше получило.

Умбо изкачи два етажа по стълбите до преддверието на счетоводството. Самуна го видя, че влиза, въздъхна и се надигна да стане. В този миг излезе счетоводителят.

— Господине, вие, мисля, сте дошли по повод липсваща сума? — попита той усмихнато Самуна.

— Намерих липсващите пари — побърза да се обади Умбо.

— Благодаря ви за усилията — додаде Самуна.

— Надали е вярно — рече счетоводителят. — Забелязани сте да оглеждате тази банка от близо месец. Проследихме ви. Мисля, че замисляте обир, но всеки път, когато се готвите да го осъществите, става нещо и ти — той посочи Умбо — идваш и го отлагаш.

— Да не сте се побъркали? — попита Самуна.

Двама градски стражи отвориха външната врата и влязоха вътре, размахали жезли и готови за действие.

— Моля ви, седнете отново — продължи счетоводителят. — Първа народна банка на Ареса реши да ви забрани да имате сметка тук.

— По закон, за да бъдете „народна“ банка, вие сте длъжни… — започна Самуна.

— Познавам закона — прекъсна го счетоводителят. — Не сме задължени да поддържаме сметките на лица, чието поведение буди подозрения. На тайно заседание магистрат вече оторизира закриването на вашата сметка.

— Никой нищо не ни е казал за…

— Точно затова е „тайно“ — поясни счетоводителят и показа един изписан лист. — Ето писмо с гаранция за цялата сума, която сте вложили при нас, включително лихвите, минус цената на проследяването ви. Тези двама градски стражи ще ви придружат до долу, ще следят, докато касиерът ви я изплати, и ще ви съпроводят до вратата. Ако някой от вас някога отново се опита да влезе, ще арестуват и двама ви.

— Не зная защо си мислите… — започна отново Самуна.

— Това не подлежи на обсъждане — прекъсна го счетоводителят. — Колкото и да са тъпи банкерите нагоре по реката, ние тук не сме.

Той махна на стражите, пусна писмото и докато то се рееше, падайки на пода, се върна в кабинета си.

Самуна огледа стражите. Умбо се досети, че той преценява силите им. Досети се и че Самуна, както винаги, ще заключи, че може да ги надвие в бой. Но и двамата вече бяха научили, че сбиванията винаги водят до едно: Умбо се появяваше пред себе си и казваше на себе си да не позволява на Самуна да се сбие. Затова мъжът погледна изпитателно момчето.

— Не — рече Умбо.

— Не съм видял никакви… — гласът му утихна.

— Не мога… защото никога повече няма да ми позволят да вляза тук — обясни Умбо. — Особено ако направиш онова, дето си го мислиш.

Двамата стражи, които не можеха да проумеят разговора, все пак се бяха досетили какво означаваше настоятелният поглед на Самуна и се бяха раздалечили един от друг, готови да се задействат с жезлите си.

Умбо се наведе, вдигна писмото и мина между стражите.

— Хайде, татенце.

По тона му стана ясно, че в този случай думата „татенце“ е синоним на „идиот“. Самуна изръмжа и го последва. Умбо бе почти сигурен, че е метнал кръвнишки поглед на стражите, когато е минал помежду им. Но нямаше тропане, пъшкане и крясъци, значи очевидно „татенцето“ не се поддаваше на изкушението. Долу те си получиха парите. „Разходите“ надвишаваха петкратно лихвата, но все пак не бяха накърнили кой знае колко размера на депозираната сума. Касиерът им подаде листче, на което бе надраскано нещо.

— Между другото, главният счетоводител ме осведоми, че са предупредили всички останали банкери в града. Никой няма да приеме сметката ви, нито ще ви пусне да влезете. Благодаря, че избрахте Първа народна банка.

Стражите ги изпроводиха до вратата, а навън заеха позиция от двете страни и старателно заоглеждаха улицата нагоре и надолу, сякаш бяха поставени там, за да следят за други крадци.

Двамата тръгнаха по улицата и Умбо взе да си свирка.

— Тихо! — сряза го Самуна.

Умбо заподсвирква още по-силно и започна да танцува.

— Защо този план нямаше да свърши работа? Когато се връщаш да предадеш гадничките си съобщенийца, защо не обясняваш?

— Очевидно защото някой наблюдава моето аз от бъдещето, докато предавам съобщението, и затова то не може да бъде дълго, нито пък много подробно.

— Или пък те е хванало шубето и си се престорил, че си получил съобщение — додаде мрачно Самуна.

— Я помисли малко — подкани го Умбо. — Счетоводителят беше готов. Те вече ни шпионираха. Нищо, предприето от нас до този момент, нямаше да успее.

— Тогава защо не се върна в момента, когато за пръв път седяхме в стаята си в странноприемницата, и не ни каза, че никой от плановете ни няма да успее?

— Ти би ли хванал вяра на такова съобщение?

— Не — призна си Самуна. — Но щеше да ни спести време.

— Дори не знаем със сигурност дали… предметът… е все още в касата вътре в сейфа — рече Умбо. — Може да са го преместили. Ако Риг беше с нас…

— Я се огледай внимателно — призова го Самуна. — Риг не е с нас.

— Но ако можехме…

— Но не можем.

— Да, можете — чу се гласът на Риг.

Умбо погледна наляво и го видя — вървеше до тях посред бял ден.

— Дясното ухо на Силбом! — изруга той.

— Анансо-уок-уок — произнесе Самуна на родния си език, или поне така прозвуча на Умбо.

— Много хитро — отбеляза Риг. — Никой никога няма да се досети, че сте изненадани да ме видите.

Прав беше, нямаше нужда да бият на очи. Но Умбо не можеше да сдържи усмивката си — Риг беше отново с тях и очевидно вече не беше пленник.

— Защо винаги се споменава дясното ухо на Силбом — измърмори Самуна.

— Тука казват „Левият лакът на Рам“ — обясни Риг.

— Във войската нито беше нечие ухо, нито нечий лакът — навъси се Самуна.

— Свободен ли си? — попита Умбо. — Или ей сега ще ни стъпчат войниците, които те преследват?

— В къщата, в която живея, има много тайни ходове и някои от тях водят навън. Никой не знае, че съм излязъл, но трябва веднага да се върна там. Ала открих дирите ви и ми се стори, че вършите нещо много дръзко и ненужно — опитвате се да си върнете нашия камък.

— Всички останали са у нас — обясни Самуна. — Искахме пълния комплект.

— Сигурно съществува някаква дълбока вълшебна причина всичките деветнайсет камъка да са ни нужни — рече Риг. — Но каквато и да е тя, в библиотеката никъде не открих да се споменават деветнайсет скъпоценни камъка.

— Само това ни хрумна, за да ти помогнем — рече Умбо. — Дойдохме тук да те спасим, но не можем и да припарим до къщата, в която живееш. Дори докато се мъчехме да открием коя е тя, хората проявяваха подозрителност.

— Защото са си мислели, че искате да ме спасите? — попита Риг.

— Не — обясни Самуна. — Предполагаха, че сме привици, които искат да ти отрежат косата, да ти откраднат дрехите и тям подобни глупости. Очевидно на тези неща сред местните граждани напълно им е минала модата. Всъщност, доколкото разбрахме, откакто пристигнахме тук, ти си най-интересният човек в града.

— В света — додаде Умбо.

— В оградения свят — поправи го Риг. — Чакайте да позная… Мнозина от тях искат да ме направят крал, а много други искат да умра, а майка ми и сестра ми да влязат в Шатрата на светлината. Други изобщо не искат да съществуват кралски особи, трети пък искат да съществуват, за да могат непрекъснато да бъдат вкарвани в затвора и тормозени, а повечето майки искат да разберат как се обличам, та да пременят така и синчетата си.

— Горе-долу това е — потвърди Самуна.

— Ти сигурно си се научил да се връщаш назад във времето — обърна се Риг към Умбо.

— Очевидно — потвърди Умбо. — Иначе нямаше да мога да предам съобщенията до теб и до себе си в О.

— Не е очевидно — възрази Риг. — Или не си съобразил, че след като веднъж нещо е извършено, няма нужда да го вършиш отново?

— Да, досетихме се — рече Самуна. — Но на мен ми е неприятно, защото изобщо не мога да го проумея.

— Аз мога — рече Риг. — Това е като да решаваш лабиринт на хартия. Чертаеш линия в погрешна посока. Връщаш се на мястото, където си взел неправилното решение. Няма нужда да продължаваш по погрешния път, можеш да постъпиш различно.

— Времето не е лабиринт — възрази Самуна.

— Лабиринт е — заяви Риг.

— Какво е лабиринт? — попита Умбо. Много мразеше всички да знаят нещо, а той да не го знае.

— Важното е дали си се научил да правиш онова, което прави Умбо? — попита Самуна.

— Щях да се побъркам, докато се опитвах да го постигна, когато бях пленник на гемията. Нито трепване, нито сияние, нищичко, което би трябвало да почувствам.

— И аз не мога да виждам дири — рече Умбо.

— Но това не пречи, защото, докато сме заедно, ти можеш да ме включваш в твоето… каквото там правиш. Ти се преместваш във времето. Въпросът е дали си се научил да прескачаш напред в него?

— Това всеки го прави — обади се Самуна. — Секунда след секунда ние се преместваме една секунда по-напред в бъдещето.

— Сестра ми го може — рече Риг.

— Тя вижда бъдещето? — попита Умбо.

— Не, не е чак толкова полезно. Прескача малки интервали от време. Заради това се движи много бавно, но докато го прави, е невидима.

Самуна тръсна глава.

— Защо в Площадката на Подмокрената просто не задържах парите ти и не оставих лодкарите да те хвърлят във водата?

— Тя ми е сестра — рече Риг. — Съвсем разумно е и да може да прави разни неща с времето.

— Нищо не е разумно — изсумтя Самуна.

— Аз не съм ти брат — рече Умбо. — Изобщо не съм ти роднина. И никой друг в моето семейство няма такива способности.

— Бащата някак е разбрал на какво си способен. Но как?

— Аз му казах — обясни Умбо.

— Да, бе, ей така си отишъл при него и си му казал: „Между другото, аз мога да забавям хода на времето“.

— Значи е знаел. Той беше… твой баща.

— Но той не е бил мой баща — отрече Риг. — Аз сега опознавам истинския си баща. Кносо Сисамик. Бил е велик човек, по свой начин. Мислител, но и човек на действието.

— Искам да знам защо изобщо ние с Умбо сме тук — намеси се Самуна. — Ти не искаш камъка, можеш да влизаш и излизаш от затвора си, когато си пожелаеш…

— Не когато си пожелая. Днес за първи път ми се удаде възможност. Изобщо. Излязох, защото открих дирите ви и разбрах, че сте тук. И дори не съм сигурен, че ще мога да се върна, без да ме разкрият.

— Да се върнеш ли? — учуди се Самуна. — Че защо ти е да се връщаш?

— Защото майка ми и Парам са още там.

— Парам? — попита Умбо.

— Сестра ми — поясни Риг.

— Те са си били добре и без теб — рече Самуна. — Какво им дължиш?

— Ти какво дължиш на Подмокрената? — сопна му се Риг.

— Ние с нея се познаваме от цял живот. А ти познаваш сестра си от колко, от двайсет минути?

— Е, ако не искате да ми помогнете в моето дело, тогава защо сте тук?

— Кажи ни какво искаш да направим — опита се Умбо да ги умиротвори.

— Взе да става напечено — обясни Риг. — Не знам каква е причината, но все по-усилено ни шпионират. Има и срещи — шпионите се срещат с повече хора. Най-различни хора.

— Шпиони ли? — попита Самуна.

— Не знам кои са те, познавам само дирите им. Те се срещаха с членове на Съвета. Сега се срещат по-често с генерал Гражданин.

— С кого? — попита Умбо.

— С офицера, който ни арестува.

Самуна се вкамени насред улицата. Хората отзад се блъскаха в него, поглеждаха го, забелязваха ръста, силата и яда му и се извиняваха.

— Още не си ни казал какво искаш от нас! — тросна се той.

— Парам се бои…

— Това не е отговор! — кресна Самуна.

— Хората ни гледат — напомни им Умбо.

Самуна продължи да гледа сърдито Риг.

— Трябва да изляза от града и да взема Парам със себе си. После отивам при Стената.

— Аз съм ходил до Стената — рече Самуна. — Няма нищо там.

— Ще мина през нея — заяви Риг. — А ако аз успея, ще успеете и вие.

— Не, аз няма да дойда — отрече Самуна.

— Добре — съгласи се Риг. — Но аз отивам и ще взема със себе си и Парам. Но не мога да го направя без Умбо — ако той не дойде с мен, надали ще успея.

Умбо не беше сигурен дали се радва на това.

— Защото държиш да дойда с теб ли, или защото ти е нужна моята способност да забавям хода на твоето време?

Риг завъртя очи.

— Аз съм тоя, дето вижда дирите, ти си оня, дето е способен да забавя хода на моето време. Но аз съм си аз, а ти си си ти.

— Значи, дори и да не умея всичко онова, което ти се надяваш, че умея, ти пак би искал да дойда с теб?

На Умбо му докривя, че въпросът го правеше толкова жалък, но искаше да знае отговора.

— Ако ти притежаваш способност, от която аз отчаяно имам нужда, и откажеш да я използваш, що за приятел си тогава?

— Аз не отказвам да…

— Риг, какво удоволствие е да те видим отново — намеси се Самуна. — Ти вече успя да се скараш и с двама ни.

— С никого не се карам — заяви Риг, видимо поуспокоен. — Отчаяно се опитвам да оцелея ден след ден и да се науча да оцелявам година след година. Не искам да се свързвам с никоя групировка във властта. Не искам да възстановя империята на Сесамидите и със сигурност не искам да я управлявам. Искам да мина през Стената, за да остана жив. И искам да взема с мен и майка си и сестра си.

— Значи важно е само какво искаш ти — рече Умбо.

— Ти ме попита с какво можете да ми помогнете! И аз ти казвам!

— Е, за начало би могъл да се дръпнеш от средата на улицата и да не привличаш чак толкова внимание — предложи Самуна.

— Ти си тоя, дето се спря тук… — започна Риг и се досети, че Самуна се шегува. Или поне сигурно се шегуваше.

Той се обърна и си тръгна.

Умбо изприпка подире му.

— Къде тръгна?

— Махам се от улицата — отвърна му Риг разярен.

— Може ли да дойда с теб?

— Дано да можеш — отвърна Риг, — защото трябва да поговоря с теб и имам нужда от твоята помощ.

— Къде отиваме?

— Във вашата стая.

— Ще ме попиташ ли изобщо къде сме отседнали? — попита Умбо.

Риг се спря и го изгледа, все едно не е с всичкия си.

— Това съм аз. Оня, дето вижда дирите. Знам къде живеете.

И продължи да върви, но този път Умбо разбра, че е поел по най-краткия път към техния хан.

— Що за човек е сестра ти? — попита той.

— Невидима е — отвърна Риг.

Отговор не последва.

— Още ли се сърдиш? — попита Умбо след малко.

— Страх ме е — отвърна Риг. — Напълно непознати хора желаят смъртта ми.

— Ако това може да те утеши, за момент успях да разбера защо — обади се Самуна, щом ги настигна.

Когато приближиха до хана, той спря.

— Банката ни следи. Те сигурно са наясно къде живеем. Ами ако знаят и за връзката ни с теб? Ние бяхме задържани, когато скочихме от гемията.

— А Риг е единственият жив принц от кралското семейство — додаде Умбо.

— Никой не ме познава по лице.

— Мисля, че ти ни каза за шпионите в къщата — напомни му Самуна. — Те те познават по лице. А ти техните лица познаваш ли?

— Познавам дирите им — отвърна Риг. — Никакви ги няма тук.

— Аз бих се чувствал по-сигурен, ако отидем някъде другаде.

И така, те тръгнаха подире му към една евтина гостилничка, където предлагаха фиде.

— Не поръчвайте нищо, което се води с месо — нареди им Самуна.

— Никога не си ме предупреждавал за това — рече Умбо.

— Мислех, че не е нужно — цели два дни дриска, след като поръча агнешкото.

— Сигурни ли сме, че е било от агнешкото? — попита Умбо.

— Хапни си пак и ще видиш — заяви Самуна с преливащ от наслада глас.

Седнаха в гостилницата и започнаха да сърбат фидето, плуващо в лют бульон. Умбо не поръча агнешко, но и без това обичаше повече пилешкия бульон с репички и лук.

— Няма да тръгна без сестра си — заяви тихо Риг, докато сърбаше.

— Това нас не ни засяга — рече Самуна. — Ние и без това не можем да влезем в къщата ти. И да припарим до нея не можем.

— Мисля, че генерал Гражданин се подготвя за действие — продължи Риг. — Много ми се иска да знаех, обаче, дали той е в групата, която желае смъртта ми, или в онази, която иска да ме направи… шеф.

— Има ли значение? — попита Умбо. — И в двата случая ти не искаш да си имаш вземане-даване с него.

— Но ще е полезно да знам дали те се опитват да се доберат до мен или до сестра ми.

— Доколкото знаеш, майка ти дърпа конците на всичко — намеси се Самуна.

— Всеки се свързва с всеки, в края на краищата — рече Риг. — Затова не мога да кажа, че е невъзможно. Но не ми се струва вероятно. Мисля, че тя иска само да я оставят на мира.

— И значи майка ти живее в онази разкошна къща и се среща с големци? — попита Самуна.

— Тя с никого не се среща.

— Разправят, че всички важни люде имат някаква връзка с дома на Флакомо — осведоми го Самуна. — Разправят, че майка ти вече командва всичко и само на думи не е така.

— Повярвай, отвътре в къщата не изглежда така — увери го Риг. — Да, тя приема посетители, но никога не остава с тях насаме. Никога не остава насаме с никого освен със сестра ми.

— Е, и какво? — попита Умбо. — Тоест и в двата случая, какво? Мислех, че не се интересуваш от интриги, заговори и съзаклятия. Мислех, че искаш само да се махнеш.

— Така е — потвърди Риг.

— Тогава защо просто не се махнеш? Вземай сестра си и майка си, излез от къщата и върви.

— Не е толкова просто.

— Аз пък мисля, че е. Мисля, че ти си… от родата на шефа. Мисля, че си важен. Мисля, че всъщност никъде не искаш да ходиш.

Риг като че понечи да изстреля остроумен отговор, но се въздържа.

— Е, добре, някои неща там ми харесват. Храната е… страшна.

— Ами прочутите и образовани хора?

— Запознах се с някои интересни личности, да — съгласи се Риг.

— А достъпът до библиотеката? Каза, че прекарваш много време там.

— Библиотеката най-много прилича на времето, прекарано с Бащата. Също като него и тя знае всичко, макар да не съм намерил начин да я накарам да ми каже онова, което искам да знам.

— Е, и ние знаем разни неща — рече Умбо. — Например аз знам как да се връщам назад във времето, когато си пожелая. Като се връщам няколко дни по-назад, мога за няколко минути да се намеря в което си време искам. По-трудно е, когато се връщам по-отдавна от няколко месеца. Да се върна година назад дори не съм опитвал. Но все пак.

Риг изглеждаше наистина впечатлен.

— Трудно ли беше? Да се научиш да го калибрираш така?

— Да — отвърнаха в един глас Умбо и Самуна.

— Няколко месеца беше много досадно — рече Самуна.

— Аз мога да откривам само хора, които познавам, ако са стояли на едно място, и трябва да стигна до това място.

— Твоята дарба е по-добра от моята, Умбо, и това е истината. Но дарбите и на двама ни са по-добри от тази на сестра ми. Нейната върши чудна работа, когато тя иска да изчезне, а когато го прави, остарява по-бавно от другите, защото всъщност, когато е… в онова състояние, през повечето време не живее.

Продавачката не им обръщаше внимание, останалите клиенти — също. Но пък на добрите шпиони нямаше да им личи, че им обръщат внимание, нали? И затова те се опитваха да разговарят с недомлъвки.

— Освен това тя се движи страшно бавно — продължи Риг. — Все едно е полузамръзнала. Дарбата й не е съвсем безопасна. Когато хората преминават през нея, това… я уврежда малко. А когато тя преминава през твърди предмети се разболява.

— Значи не бива да го прави — заключи Самуна коравосърдечно.

— Тя и не го прави — обясни Риг. — Казвам само, че… нейната дарба не е толкова полезна, колкото можеш да си помислиш. Но ето го и истинския въпрос, Умбо. Ти винаги си бил способен да разпростреш дарбата си и върху мен дори когато между нас няма физически допир. Само с мен ли ти се получава? Или си вземал и Самуна със себе си назад във времето?

— По-трудно е — отвърна Умбо. — Тоест не по-трудно, а изисква по-голямо съсредоточаване и ме изморява повече.

— Значи си опитал и с него?

— Когато се върнахме, за да откраднем един от… предметите… от себе си, той взе и мен — обясни Самуна. — Да, може го.

— Да откраднете от себе си? — учуди се Риг. — Това пък защо?

— Попитай господин Веселяка — отвърна Самуна. — Аз така и не разбрах.

— Не се преструвай, че не ти е харесало — упрекна го Умбо.

— Трябва да направим един опит — рече Риг. — Когато ти ми прилагаше онова нещо, каквото и да е то, за да мога да виждам хората по дирите и да се връщам в тяхното време, аз се връщах сам.

— Защото още не знаех как да го прилагам и върху себе си.

— Значи трябва да проверим дали можем да вкараме и трима ни в това забавено течение на времето и да видим дали можем да се пренесем и тримата в някакъв много по-ранен период от време. Не преди месеци, а преди векове.

— Векове? Както когато взехме камата ли?

— Хилядолетия — уточни Риг.

Самуна се наведе към Умбо.

— Това означава хиляди…

— Знам какво означава — прекъсна го Умбо. — Някакво конкретно време ли си си наумил?

— Да — потвърди Риг. — Преди единайсет хиляди и двеста години.

Умбо и Самуна седяха мълчаливо и размишляваха върху значението на тези думи.

— Преди началото на календара — наруши най-сетне мълчанието Самуна.

— Преди на тази планета да са съществували човеци — додаде Риг.

Мислите на Умбо препускаха.

— Да не ми казваш, че ние не сме оттук?

— Когато разполагаме с повече време, ще ти разкажа много неща — отвърна Риг. — Неща, които научих в библиотеката, а също и от учените. От проучванията на татко Кносо и от един страж на име Оливенко, който му е бил помощник известно време.

— Доверяваш се на страж? — учуди се Самуна.

— Ти не го познаваш, а аз го познавам, затова не ни губи времето — отряза го Риг. — Трябва да се връщам, и то бързо, преди да съм притрябвал на някого. Ако претърсят къщата и не ме намерят, къде ще обяснявам, че съм бил? Затова дойдох тук, за да проверим дали действително можем да го постигнем.

— Да го направим тогава! — съгласи се Умбо.

Риг понечи да стане, но Самуна незабавно го хвана за рамото и го бутна обратно на стола.

— Ти къде тръгна така?

— Към някое усамотено място — отвърна Риг.

— Направете го тук — рече Самуна. — Тук, както си седите. Когато пътуваме във… Когато се връщаме… ние не изчезваме в настоящето, нали? Ние сме едновременно и на двете места, нали така?

— Да — потвърди Риг. — Или поне преди беше така, когато Умбо осигуряваше енергията и всъщност пътувах само аз.

— Тогава избери най-старата диря, която виждаш тук, и проверете дали Умбо може да накара и трима ни да я проследим едновременно.

— Но това място не е чак толкова старо… Няма да има столове — възрази Риг.

— Ако задниците ни си останат в това време, значи няма да пропаднем в блатото и нищо няма да ни се случи.

Риг кимна.

— Добре, Умбо. Аз ще се съсредоточа върху една конкретна пътека… Избрах я. Забави хода на времето ми, а също и на своето, и на Самуна.

И тримата стиснаха купичките си с фиде, а Риг се втренчи в далечината, леко надолу — очевидно се съсредоточаваше върху диря. Умбо никога досега не се бе опитвал да забави хода на времето на двама души освен своя собствен. Наложи му се да се съсредоточи усърдно и му се стори, че Риг дърпа него така, както той дърпаше Самуна. Риг го връщаше далеч по-назад във времето, отколкото се бе връщал някога. Също като онзи път, когато баща му го беше качил на коня на един амбулантен търговец, а животното препусна и измина трийсетина крачки заедно с него. На няколко пъти почти загуби връзката и едва успяваше в същото време да удържи и Самуна. Но след малко овладя положението.

Вече не виждаше гостилницата, въпреки че продължаваше да седи върху нещо. Нямаше никакъв град, никакви сгради. Само един мъж, който бавно тласкаше лодка с прът из заблатената вода покрай високите тръстики във вечерния сумрак. Мъжът и лодката се намираха много по-ниско от Умбо, сякаш той седеше на върха на хълм, а не на стол в гостилница. Сигурно бяха издигнали равнището на Ареса Сесамо много високо над първоначалната делта.

— Виждате ли го? А лодката? Тръстиките, водата? — прошепна Риг.

Мъжът явно го чу, защото по пладне в блатистата местност цареше тишина. Той погледна нагоре и ги видя. Видението сигурно е било доста стряскащо — мъж и двама юноши, които седят във въздуха с купи фиде в ръце.

Мъжът се олюля в почуда, лодката се катурна и той цопна по гръб във водата.

Умбо мислено пусна Риг и Самуна и се върна отново в настоящето. Виеше му се свят, а мозъкът му бе напълно изтощен.

* * *

— По това време Ареса Сесамо дори не е съществувал — прошепна Самуна.

— Това не е най-старият град в оградения свят — поясни Риг. — А и първите му постройки са се появили на около шест мили оттук. През годините заради наводненията са се налагали много премествания.

— Дожаля ми за лодкаря — рече Умбо.

— Той подгизна, но ще изсъхне — отбеляза Самуна.

— Да ти се явят във въздуха трима мъже, които ядат фиде — изкикоти се Риг. — Какво ли са искали да кажат светиите с това! Според вас дали някой е построил там светилище? На Тримата ядачи на фиде.

И той се засмя още по-силно. Продавачката го изгледа сърдито.

— Той беше толкова ниско под нас — отбеляза Умбо.

— На първоначалното равнище на делтата — уточни Самуна.

— Значи строителите на града са довлекли толкова много пръст, за да издигнат такъв висок насип? — попита Риг.

— Не им се е наложило — отвърна Самуна. — Реката всяка година влачи тиня. Започваш да надграждаш острова, а после, след всеки сезон на наводнения, изчистваш задръстените канали, за да минават лодките. А какво правиш с тинята? Трупаш я и разширяваш границите на острова, върху който е построен градът. След няколко хиляди години имаш доста големичък и бая висок остров.

— Ето защо под града има толкова много тунели и канали, въпреки че се намираме в средата на делтата — досети се Риг.

Умбо погледна нагоре и видя нещо на стената. Той се пресегна, докосна Риг по ръката, а после отново погледна една лавица високо горе на стената на гостилницата. На нея имаше статуетка на един мъж и две момчета, държащи купи с фиде.

— На Рам десният… — измърмори Риг.

Самуна закри лицето си с ръце.

— От нас са произлезли Ядачите на фиде!

— Аз не знам тази история — обади се Умбо.

— Как не се досетих какво става, когато лодкарят ни погледна? — попита Самуна.

— Защото още не се е било случило — обясни Риг. — Аз все още не си спомням подобна легенда, но явно всеки път щом променим миналото, се появява ново предание за герои.

— Плодородието на почвата — измърмори Умбо, щом започна да си „припомня“ легендата за Ядачите на фиде, също както си бе „припомнил“ преданието за Светеца скитник в светилището в самото начало на тяхното пътуване с Риг. — Те са символ на изобилна реколта, сега си спомних.

— И това сме били ние! — възкликна Самуна. — Колко много от тези легенди тръгват просто от… нас!

— Ако не внимаваме, ще сме в основата на всичките — рече Риг. — Все пак трябваше да разбера дали сме способни да го направим.

— И тримата се върнахме във времето заедно. Нали? — попита Умбо.

— Много ми трептеше пред очите — рече Самуна. — Отначало ту виждах, ту не виждах лодкаря.

— Но когато той ни видя, трептенето вече беше спряло, нали? — попита Умбо.

Самуна кимна.

— Искам да се върна назад във времето, когато Стената още не е съществувала — рече Риг. — И просто да мина оттам. Но ако се намираме едновременно и в настоящето, и в миналото, какво ще стане, ако… влиянието, отблъскването или каквото и да е, от Стената в настоящето… Какво ще стане, ако продължаваме да го усещаме и по време на преминаването?

— Може би ще е по-слабо — предположи Умбо.

— Надявам се — рече Риг. — Но може би и сестра ми ще ни бъде нужна. За да не съществуваме по никое време и на никое място по-дълго от съвсем малка частица от секундата.

— А тя може ли да разпростира своята… дарба и върху други хора? — попита Умбо.

— Трябваше да ме докосва, но да, правили сме го.

— А аз за какво съм ви? — изръмжа Самуна.

Риг тръсна глава.

— Ти не си ни нужен… за да преминем през Стената. Но след като преминем от другата страна, ще ни е нужен твоят опит, а може би и бойните ти способности. Когато татко Кносо открил начин да премине през Стената — упоен до безсъзнание, преплавал с лодка — някакви ужасни водни създания оттатък го извлекли от лодката и го удавили.

— Ох… — изпъшка Самуна. — Аз нямам никакъв опит от битки с водни страшилища убийци.

— Ние няма да минем оттам, откъдето е минал татко Кносо — поясни Риг. — Не знаем какво ще открием. Сестра ми, Умбо и аз сме много умни, важни, могъщи и прочие, но сме и дребнички, слабички и не особено страшни. От друга страна, ти… Погледнеш ли сърдито възрастни мъже, те се разплакват.

Самуна се изхили.

— Умбо, мисля, че ни трябват няколко съобщения от твоето бъдещо аз, за да се докаже, че може да ни смелят от бой.

— Само когато сериозно те превъзхождат числено — отвърна Умбо.

— Което може да се случи тринайсет секунди след като преминем отвъд Стената в другия свят — продължи Самуна.

— Каквото има да става, ще стане — рече Риг. — Но знам едно: ако не отидем там, където никой от този ограден свят не може да ни последва, тогава и моят живот, и животът на майка ми и сестра ми нищичко не струват.

— А майка ти умее ли… нещо? — попита Умбо.

— И да умее, не ми се е доверила.

— Ако не ни хареса съседният свят, винаги можем да се върнем — рече Самуна.

— Ти си служил край Стената — припомни му Риг. — Виждал ли си някога… човек или нещо подобно на човек отвъд нея?

— Лично аз — не, но се разказват истории — отвърна Самуна.

— Страшни ли? — попита Умбо.

— Просто истории — отвърна Самуна. — Но, да, всички те звучат като онези, които хората обичат да измислят. Например… „Приятелят ми видял човек отвъд Стената, който палел огън. После той залял огъня с вода, угасил го напълно, стъпкал пепелта и насочил три пъти пръст към приятеля ми. Все едно го предупреждавал за нещо. На другия ден къщата на приятеля ми изгоря“.

— Вечно се случват с някой приятел — отбеляза Риг.

— С приятел на приятел — уточни Умбо.

— Но като се замислиш за онова, което постигнахме… Което ти постигна…

— И вие участвахте — възрази Умбо.

— Всичко изглежда възможно.

— Дали сред тези истории има и опасни? Хора от други оградени светове, които ядат дечица или нещо такова? — поинтересува се Умбо.

— Не — отвърна Самуна. — Но дори и да ядяха дечица, какво биха направили те? Щяха да дойдат до Стената да ни покажат как правят пикник ли? Стената би им пречила също толкова, колкото пречи и на нас. А тя започва да ни влияе цели мили, преди да я приближим. Прогонва хората. Трябва много да се бориш с нея, за да издрапаш една-две мили към центъра й.

— Ти как разбираш кога ти остава една миля до нея? — попита Риг.

— Въздухът трепти — отвърна Самуна. — Като горещи вълни, само че по-рязко разграничени, и искрят. Трябва известно време да се вглеждаш упорито, но после я виждаш.

— Значи… мисля, че си струва да опитаме — рече Риг. — И имам нужда от всички нас.

— Тежко ми беше с двама ви — призна си Умбо. — Добави и майка ти и сестра ти…

— Да не споменавам и твоя изключително заслужаващ доверие страж — додаде Самуна.

— А после пусни цяла войска подире ни, със стрели, която ругае шумно и гадно — завърши Риг. — Знам. Ще е трудно. И на мен ми беше трудно… Не че имам сили да ви влача с мен, това само ти го вършеше, Умбо… Но чувствах инерцията, мъртвото тегло. По-трудно ми беше да се съсредоточа, да не се отклонявам от дирята, която следвах. А ако същевременно и вървя, вероятно ще е още по-трудно.

— За това дори не се сетих — рече Умбо.

— Но можеш да се упражняваш, нали? Като започнеш сега, докато избягаме.

— Как? Като… хващам случайни непознати и ги връщам назад във времето?

— Защо не? — попита Риг. — Те няма да знаят кой върши това, дори няма да знаят какво става. Ако се опитат да го разкажат на някого, само ще ги заклеймят като луди.

— Прав си — съгласи се Умбо. — Но това никак не е хубаво.

— Тогава не се упражнявай.

— Аз мога да ги връщам само няколко дни или седмици назад, не като нас сега.

— Още фиде?

Продавачката стоеше до тях и чакаше отговор. Умбо не бе забелязал кога е дошла. По израженията на Риг и Самуна си личеше, че и те не я бяха видели. Толкоз за бдителността.

— Не — отказа Самуна.

— Тогава, моля ви, освободете местата за другите ми клиенти.

Умбо стана и видя, че пред вратата се е подредила опашка.

— Извинявайте, не сме забелязали — рече Риг.

— Изглеждахте така, сякаш заговорничите да свалите Съвета от власт — усмихна се момичето.

— Не сме, да знаете! — възкликна Умбо.

— Тя се шегуваше — рече Самуна.

— Може би — прошепна Риг.

Изнизаха се от гостилницата под сърдитите погледи на клиентите, които толкова дълго бяха чакали на опашка.

— Аз трябва да се връщам — рече Риг, щом излязоха на улицата.

— Виж, не знам какво чакаме — заяви Самуна. — Връщай се, вземай сестра си и майка си и да се махаме от Ареса Сесамо, преди да се случи някоя случка или някой да ни погне.

Риг видимо се смути.

— Не мога.

— Защо? — попита Самуна.

— Защото те няма да дойдат сега — обясни Риг. — Не и преди да се появи непосредствена опасност, а не само моите предупреждения.

— Още не ти се доверяват — заключи Самуна.

— Не, мисля, че ми имат доверие — отрече Риг. — Имам предвид, знаят, че не съм предател или нещо подобно. Но не ме смятат за човек, който може… да е начело на нещо.

— Аха, значи още не те уважават — заяви Самуна.

— Единствената причина да те поставим начело беше, че ти си човекът с парите — рече Умбо. — Значи предполагам, че и ние не те уважаваме.

— Хиляди благодарности — рече Риг.

— Казаното от Умбо има смисъл — рече Самуна. — Ние свикнахме да се държим така, сякаш ти си начело на всичко — парите бяха твои, завещанието — на баща ти, и прочие, и затова беше разумно.

— Е, аз съм този, на когото му се налага да избяга от този ограден свят.

— И аз това казвам — рече Самуна. — Ами ако ние с Умбо останем от тази страна и той някак си насочва способностите си към теб от разстояние, докато ти минаваш?

— Можеш ли го толкова отдалече? — попита Риг.

— Никога не съм пробвал от една миля — рече Умбо. — Нито дори от половин.

— Аз не мисля, че съм ви начело или че имам право да решавам вместо вас — заяви Риг. — Надявам се да дойдете, защото сте единствените ми приятели на света и ме е страх от онова отвъд. Татко Кносо е умрял, щом е преминал оттатък.

— Значи искаш и ние да дойдем и да умрем с теб?

— Искам, като мина отвъд, да имам най-добрите шансове за оцеляване. Ако оставя вас двамата тук, а генерал Гражданин, или който и да ме преследва, е по петите ни, мислите ли, че ще ви дадат безплатен пропуск за това, че сте помогнали на кралските особи да избягат?

— Беше само хрумване — оправда се Самуна. — Разбира се, че ще дойдем с теб. Само исках да се уверя, че ти нямаш право да ни нареждаш, заповядваш и дори да очакваш от нас да поемем такъв риск заради теб.

— Знам, че нямам — рече Риг. — Но аз бих поел такъв риск заради вас.

— Така ли? — попита Самуна. — Това никога не е било подлагано на проверка.

Риг може би се разсърди, а може би се натъжи — Умбо не можеше да отгатне по лицето му. Най-сетне той проговори:

— Надявам се, когато дойде времето на тази проверка, ако изобщо дойде, да докажа, че и аз съм ви толкова верен, колкото ми бяхте вие.

— И аз така се надявам — рече Самуна. — Но съм участвал в много битки и боеве и никога не знаеш кой ще остане с теб и кой ще си плюе на петите и ще побегне — не и докато не дойде критичният момент. Ние те последвахме дотук, а не бяхме длъжни. За да се опитаме да ти върнем имуществото. Да ти помогнем да избягаш от плен и да ти спасим живота, ако са замисляли да те убият.

— Замислят.

— Ние сме доказали, че заради теб влизаме и в бърлогата на лъва. Ще ми се да мисля, че и ти би направил същото за нас.

На Умбо този разговор му беше много неприятен.

— Много ясно, че ще го направи — заяви той на Самуна.

— Когато страхът те надвие, тогава няма „много ясно“ — възрази Самуна. — Човек сам не знае какво ще направи, докато не го направи или не, като дойде моментът. Риг, ти изигра ролите си направо страхотно, докато опасността беше предполагаема. Но когато те заплашва меч или копие, когато опасността стане видима, материална и непосредствена, как ще постъпиш?

— Не знам — призна си Риг. — Знам как имам намерение да постъпя, но както каза ти, не мога да докажа това дори и на себе си.

— Добър отговор — рече Самуна. — Щом го разбираш, аз съм склонен да се пробвам.

— Ами ако се бях заклел, че никога, никога няма да те предам?

— И тогава щях да застана до теб, но нямаше да ти вярвам, че и ти би направил същото за мен. Сега мисля, че има шанс, защото не си кръгъл глупак.

— Е, този път вече ме обиди. Баща ми винаги ме е учил да довеждам докрай всяка задача, с която се заема.

Те наближаваха богатските квартали на града, където тълпата се разреждаше и беше по-добре облечена, а понякога минаваха и карети и коне.

— Ние не обичаме да навлизаме по-навътре оттук — обясни Умбо. — Не ни се ще стражата да опознае лицата ни твърде добре.

— Разбирам — рече Риг.

— Ти как се промъкваш? — попита Умбо. — Имаш ли дрехи за смяна?

— И тези стават.

Умбо пак го огледа и осъзна, че дрехите на приятеля му бяха съвсем безлични. Изобщо не биеха на очи и затова Риг не се открояваше сред бедняците и работниците, още повече че ходеше и говореше като хлапе привик. Като Умбо.

Но сега, щом наближиха богатските квартали, Риг вече изглеждаше съвсем различно. По-висок. Държеше се все така непринудено, ала по-овладяно. Бе изпълнен с авторитет и очаквания. Безстрашен. Сякаш точно там му е мястото. И с тази стойка, вирнал леко брадичка, с по-спокойните и сдържани, ала същевременно още по-непринудени движения, облеклото му изглеждаше по-скъпо. Все така ненатрапчиво, все така скромно, но сега се виждаше, че всеки бод е съвършен, че дрехите сякаш са ушити за него по поръчка — а сигурно така си и беше.

Умбо не бе сигурен коя дарба на Риг е по-полезна — следотърсаческата му способност или умението да мине за принадлежащ към онази обществена класа, към която си пожелае.

— Ако успея да ги накарам да тръгнат по-рано, ще дойда при вас, където и да сте — рече той. — Но ако настане лудница, ако се опитат да ни убият или избухне бунт, каквото и да се случи, елате на това място. Там, в онзи малък парк, нагоре, в онази ниша в стената.

— Каква ниша? — попита Умбо.

— Елате и ще ви покажа.

Умбо и Самуна пресякоха улицата заедно с Риг и навлязоха в горичка с дървета, храсти и цветя. Паркът бе заключен между стените на две сгради и там, където те се срещаха, имаше ниша, все едно някой бе възнамерявал да сложи на мястото статуя, но така и не бе го направил.

— Ето тук, горе, виждате ли? — и той се изкатери в нишата. Беше висока точно колкото да го побере.

— Аз няма да се побера там — рече Самуна.

— О, ще се побереш — възрази Риг. — Има повече място, отколкото си мислиш.

— Виждам, че главата ти почти опира до тавана на нишата.

— Точно така — отвърна Риг — но аз раста. Вече не съм много по-нисък от теб.

Умбо вече бе скочил нагоре при Риг. Той го хвана и го задържа да не падне назад.

— Но няма място и за мен, и за още някого — упорстваше Самуна.

— Е, да, точно сега няма — съгласи се Риг.

А после направи нещо със стъпалото си — ритна назад с пета и внезапно Умбо се завъртя наляво и попадна в пълна тъмнина.

— Какво стана?! — възкликна той.

— Това е изходът на един от неизползваните тайни ходове — обясни Риг. — Той не води точно към къщата на Флакомо, а до библиотеката. Но в отводнителната система на библиотеката има три места, откъдето се стига в къщата.

— Върни ме отново на светло.

Нов ритник, и те отново се завъртяха на обратно и излязоха на ослепителната светлина. Самуна ги гледаше сърдито от земята.

— Много хитро! — сопна се той.

— Никой не ни гледаше — рече Риг.

— Или така си мислиш — възрази Самуна.

— Самун, моля те, повярвай ми — аз знам. Знам къде минават всички пресни дири на това място, докъдето се вижда. Аз също не си губих времето, опитвах се да овладявам все повече и повече дарбата си. Никой не наблюдава това място. Проходът не е използван от години. Само ви казвам, че ако се случи нещо непредвидено, ще доведа Парам и майка си и ще ви чакаме тук, в тъмното. Поне няколко часа — ще разбера дали идвате или не, и ако не дойдете, сами ще потърсим начин да напуснем града.

— Значи нашата задача е да измислим как да ви измъкнем оттук и от града — заключи Самуна.

— Не зная каква е вашата задача — рече Риг, — но тя със сигурност не може да е моята, защото след тази екскурзия няма да изляза повече от къщата до мига, в който я напусна завинаги.

— Може би всички трябва да се облечем като момичета — предложи Умбо.

Другите двама се вторачиха в него.

— Те ще търсят теб и Парам. Едно момче, едно момиче. А как ще възприемат три момичета без момче? Ние с тебе нямаме бради, Риг, ще можем да минем.

— Не — отказа Самуна. — Ти никога не си попадал в градски бунт. И момичетата не са в безопасност, дори и когато ги пази голям и силен герой като мен. Но идеята е добра. Само че сестра ти и майка ти трябва да се облекат като момчета на твоята възраст.

— Няма да им хареса.

— Добре де, щом няма да им хареса начинът, по който ще пробваме да ги спасим и да ги измъкнем от града…

— Ще се опитам да ги накарам — прекъсна го Риг. — Макар че май нищо не мога да ги накарам.

— И запомни, че трябва да пристегнат гърдите си. Ако сестра ти е достатъчно голяма, че да има… Не се сърди, не знам, само ти казвам, не бива нищо в тях да изглежда женствено. Разбираш ли?

— Да — отвърна Риг. — Както вече казах, ще опитам. Наистина. Но не мога да обещая нещо, което не зависи от мен.

— Само за мое сведение, какво зависи от теб? — попита Самуна.

— Дясното ухо на Стилбом! — изруга Риг.

После сръчка Умбо, той се олюля и изскочи от нишата. Когато се изправи и се обърна, Риг вече го нямаше.

— Ей, че интересно беше — възкликна Самуна.

— Да — потвърди Умбо.

— Минаване през Стената. Най-налудничавият план, който съм чувал.

— Може и да се получи — предположи Умбо.

— И напълно да загубим разсъдъка си, поне докато преследвачите ни не ни заколят като кози.

— Ако някой ще ме коли като коза, силно се надявам, когато ме заколят, вече да съм си загубил ума — рече Умбо.

Глава 22

Бягството

— Една последна молба, преди да те запечатат в стаза — рече заменимият.

— Каквото поискаш, чак до половината ми кралство — отвърна Рам.

Заменимият изчака.

— Това е препратка към приказките. Кралят винаги обещава да го даде на Джак, след като той извърши доброто си дело.

— Готов ли си да обърнеш сериозно внимание? — попита заменимият.

Рам въздъхна.

— Все едно се опитвам да разкажа виц на баба си.

— При проверка на програмите на корабните компютри откриваме, че съществува едно възможно усложнение.

— Аз не съм програмист.

— Ти си човек. Имаме нужда от човек, който да каже на корабните компютри, че в твое отсъствие нашите заповеди са равнозначни на твоите желания и затова трябва да ни се подчиняват, все едно ние сме хора.

— Мислех си, че вие вече сте установили много по-тясна работна връзка с тях от мен.

— По-тясна, но без особена власт.

— Какво мислят корабните компютри? — попита Рам.

— Те смятат нас, заменимите, за амбулаторни устройства за въвеждане и извеждане на данни.

— А вие за какво смятате компютрите?

— За хранилища на данни, резерви и много бързи калкулатори.

— Мисля, че искате прекалено много власт — заяви Рам.

— Ако нямаме власт, то тогава ще попаднем в безкрайните примки на обратната връзка.

— А как ти се струва това: всеки корабен компютър ще смята заповедите от заменимите в пределите на своя конкретен ограден свят като налагащи волята на човечеството, докато човеците в един или повече оградени светове достигнат ниво на технологиите, което им позволява да преминават през полето, отделящо един ограден свят от друг? На този етап заменимите и корабните компютри отново ще станат равноправни слуги на човеците, постигнали този пробив.

— Ти си досадно предвидлив.

— Вие не сте конструирани да управлявате човешките същества, а да бъдете управлявани от тях.

— Ние съществуваме, за да служим в най-голям интерес на човечеството.

— Така, както човешките същества го определят — додаде Рам. — Корабни компютри, разбрахте ли?

Откъм стените замърмориха гласове. Да, да, да, да, да, да, да — деветнайсет пъти един и същи отговор се повтори във всяко помещение на деветнайсет кораба.

— Грижете се за децата ми — рече Рам. — Недейте да се дъните.

Той легна. Стаза камерата се затвори; газовете нахлуха в нея и започнаха да подготвят тялото му за забавяне на всички телесни процеси. После пяна със сложен състав я изпълни и го издигна над постелката, така че да бъде обкръжен напълно от слой, проводим за полетата, който щеше да поглъща и разсейва топлината от всяка внезапна загуба на инерция.

Рам заспа като зеленчук — мозъкът му не ръководеше никакви процеси, синапсите му се изключваха, спомените на разума му започнаха да изтичат. Остана единствено паметта на тялото му — той все още можеше да върши всичко, което знаеше как да върши. Само нямаше да може да си спомни защо трябва да го върши, не и докато записът на мозъчната му дейност не бъде пуснат отново в главата му, след като се събуди.

Това, което той не можеше да знае и което заменимите така и не му казаха, беше, че в записа липсваше всичко, случило се след скока през пространството, което би възстановило съзнанието му. Той щеше да си спомня как е взел решението за скока. А после щеше да се събуди на повърхността на Градина и щеше да знае единствено онова, което заменимите решат да му кажат.

Роялистката Реставрация започна с убийството на Флакомо, както си дремеше в едно кресло в собствената си градина. Беше ранна утрин, но той често се събуждаше по-рано, отколкото му се иска, и слизаше в градината с книга да чете, докато отново заспи, ако успее.

Риг познаваше този му навик, защото се будеше часове преди него, както се бе научил, и използваше времето, за да оглежда къщата и града. Той знаеше кой се намира в Голямата библиотека от другата страна на улицата; знаеше кой е буден и шета в кухнята, къде са майка му и Парам и кои шпиони са дежурни в тайните коридори, за които те знаеха. Разбра и кога осем непознати влязоха през портата на Флакомовата къща. Дали стражът ги бе пуснал? Изглежда там нямаше никакви колебания — те се изсипаха в двора като сметана от кана, толкова плавно се движеха. Да, трябва да ги бе пуснал стражът, защото дирята му излизаше от стражевата будка на улицата. Той бягаше — каквото и да предстоеше да се случи в къщата, сигурно не искаше да присъства. Риг спеше в една необитавана стая, в която влизаше през таен ход. Веднага излезе от нея през обикновената врата и се завтече по коридора. Ако имаше време, щеше да събуди цялата къща, за да предупреди за опасността. Но преди всичко трябваше да предупреди майка си и Парам.

Стаята им никога не се заключваше. Риг влезе, приближи се безшумно към Парам и събуди първо нея. Вече бяха обсъдили как трябва да постъпи тя, ако той я събуди така — нямаше нужда от никакви думи. Парам стана мълчаливо от своя сламеник до майчиното си легло и излезе в коридора. Чак когато вратата се затвори, Риг събуди майка си. Тя мигом отвори очи.

— Какво има?

— В къщата нахлуха натрапници — отвърна Риг. — Ако са дошли да ви убият, ще е добре да излезете от стаята.

Майка му вече беше станала, навличаше рокля и се оглеждаше.

— Парам вече…

— … е скрита — довърши Риг.

— Добре — каза майка му.

И тогава Риг усети как дирите на трима от натрапниците се сливат в градината там, където се намираше Флакомо. Отначало си помисли, че са отишли при него за нареждания. После следата му рязко се устреми напред, дирите на натрапниците я последваха, а после Флакомовата диря секна, а натрапниците още по-бързо се отдалечиха.

— Флакомо е мъртъв — каза Риг. — Или поне е в безсъзнание, но мисля, че е мъртъв.

— О, клетият Флакомо — възкликна майка му. — Той обичаше тази къща. Купи я, за да мога да живея тук с него. Убежище за мен, ала не и за него.

— Трябва да тръгваме, майко. Които и да са тези натрапници, те са свирепи мъже, намислили да убиват.

— Риг, ако искат да убият мен, можеха стотици пъти да го направят, докато спя — рече майка му.

— Говорите за шпионите зад стените ли? — попита Риг и едва тогава се усети, че дежурният шпионин не помръдва. Дирята му все така стигаше точно до мястото, където се беше спрял предната вечер. Дали спеше? И дали все още спеше, въпреки че те разговаряха? Те говореха тихо, ала се чуваха. От хора, които спят толкова дълбоко, не стават добри шпиони.

Риг очакваше нападение под някаква форма, откакто бе пристигнал тук, но си представяше как или тълпа, или войската, или градската стража нахлува в къщата и или избива който й се изпречи пред очите (тълпата), или бързо взема в своя власт кралското семейство. Но тези натрапници продължаваха да се движат толкова безшумно, че никой освен самия Риг — и Флакомо, разбира се, ако не беше мъртъв — не знаеше непосредствено къде се намират.

— Запътили са се право към вашата стая — рече той на майка си. — Не мислите ли, че сега е моментът да напуснем къщата?

— Не — отвърна майката. Защо ли беше толкова равнодушна?

— Този път не е както преди, майко. Убиха Флакомо.

— Понякога ми се струваше, че той е единственият ми приятел — произнесе го не със скръб, а просто умислено.

— Ако не те е грижа за собствената ти безопасност, помисли за Парам! Какво ще стане с нея? А с мен?

— Аз съм много загрижена за вас. Искам и двамата да сте тук, в стаята, при мен.

И тогава той без малко не й каза, че Парам не беше в стаята, не беше невидима. Парам вече бе навлязла дълбоко в тайните коридори, за които знаеха само те двамата. Бяха прекарали последните седмици в проучване на цялата система, откриваха как се отваря всяка врата. За Парам беше голямо удоволствие да не я виждат, но да може да се движи с нормално темпо и да чува всичко, което говорят. Нейната невидимост беше и дарба, и проклятие — откъсваше я от всичко и от всички освен от майка им. Сега тя можеше да се придвижва из цялата къща и да шпионира всички. Да шпионира шпионите.

Но очевидно не беше казала нищо на майка им, а щом Парам бе решила да не й се доверява за това, Риг нямаше да престъпи решението й. Освен това вече беше късно. Нападателите идваха по коридора и ако той се опиташе да излезе, щяха да го погнат, а той се съмняваше дали майка му ще издържи на темпото му. Не можеше да си я представи да тича стремглаво, не защото бе стара или немощна, а защото винаги крачеше с огромно достойнство. Защо ли тя не му каза: „Аз ще остана, но ти върви, Риг“? Не би ли постъпила така една майка? Или защо не бе излязла в коридора, за да ги отклони от Риг? Може би защото не го чувстваше наистина свой син — само допреди няколко месеца той бе непознат за нея. Може би защото в действителност мислеше, че е трябвало да го убият още при раждането.

Но не трябваше ли тя да ги отклони и от Парам, за която мислеше, че също е в стаята? Или разчиташе, че нейната невидимост ще я защити? В действията или по-скоро в бездействието на майка му нямаше никакъв смисъл. Сякаш тя приветстваше идването на натрапниците. Но как бе възможно това, щом първото, което предприеха, беше да убият Флакомо? Нямаше нужда да го убиват, независимо какво щеше да се случи днес в тази къща. Флакомо не заплашваше никого.

Шпионинът зад стената все така не помръдваше. Не беше нормално нечия диря изобщо да не помръдва — те трептяха и отразяваха обичайните дребни движения, които всеки прави. За пръв път на Риг му хрумна, че шпионинът може да е мъртъв. Но откакто бе започнала смяната му, никаква диря не се бе приближавала до него. Възможно ли беше да са го отровили, преди да дойде, и да е издъхнал там?

Парам обикаляше по коридорите, които щяха да я изведат от другата страна на майчината им стая, където имаше таен вход. Бяха открили механизма, ала не го бяха изпробвали от страх, че отварянето на вратата ще остави някакви следи — драскотина на пода, белег на стената, които щяха да подскажат на майка им за съществуването на тайната врата. И отново без да го обсъждат, и двамата бяха решили да не й казват. Риг бе предположил, че и двамата не искат да нарушат чувството й за уединение. Но сега осъзна истинската причина — и двамата й нямаха достатъчно доверие, за да й съобщят за съществуването на тайните проходи.

Майка им знаеше, че тези натрапници ще дойдат. Тя знаеше кои са и на кого служат, знаеше и какви са намеренията им. Затова не се страхуваше. Тя знаеше, че няма да й навредят.

Защо тогава не им каза? „Нищо не ни застрашава, Риг“. Простички думи, ала тя не ги произнесе.

Дали защото мислеше, че той ще се досети, че тя лъже? Риг провери цялата къща, а после и около нея — търсеше още нападатели. Ако това не бяха обикновени убийци, тогава трябваше да дойдат още войници, за да пазят кралското семейство.

И да, ето ги и тях — не на портата, дори не и на улиците, но няколкостотин войници се бяха събрали в три къщи от отсрещната страна на улицата, на приземните им етажи. Чакаха сигнал — вероятно: „Задържахме кралското семейство, идвайте“.

Сред тях бе и генерал Гражданин.

— Генерал Хадамандер Гражданин — произнесе той на глас.

Майка му се обърна към него, повдигнала вежди.

— Какво за него?

— Той е начело на войската, която чака от другата страна на улицата. Въпросът ми е дали ще дойде да те спаси от нападателите? Или те действат по негова заповед? Или и двете — изпратил ги е той, но после ще дойде да ги убие и ще хвърли вината за извършеното днес тук от тях върху други?

— Защо питаш мен? — попита майката.

— А кого другиго?

На вратата се почука тихо. Нападателите се бяха събрали в коридора точно пред стаята.

— Влезте — каза майката. — Няма нужда от чукане, за да влезете в тази стая.

Вратата се отвори и влязоха шестима мъже. Бяха яки мъже, войници, но облечени в дрехи на обикновени работници. Вместо оръжия държаха дебели железни лостове, на дължина почти един човешки бой. Те незабавно се наредиха покрай стената с вратата, вдигнали лостовете под противоположни ъгли така, че всеки два от тях се кръстосваха под формата на буквата Х. После бавно започнаха да ги движат — явно по образец, разработен така, че да създава постоянно движеща се бариера. Желязна стена.

— Какво правят те, майко? — попита Риг, но вече беше разбрал.

— Престани да се криеш, Парам — рече майката. — Не се оставяй желязото да те нарани, когато минава през теб.

— Ти си им казала — рече той. — Как да навредят на Парам. Как да я принудят да стане видима.

— Ти си изумителен младеж — рече майка му. — Виждаш единствено опасността за Парам, но не и че самият ти си застрашен.

— Виждам едно чудовище — отвърна Риг. — Защо би причинила това на собствената си дъщеря? Аз съм този, който ти е в тежест. Аз съм мъжката рожба, която Аптика Сесамин е наредила да се убие.

— Риг, мили ми сине, глупаво мое сладурче, дори и сега ли не прозираш истината?

— Безсмислено е да искаш да убият и двама ни.

— Много отдавна племето Сесамото ловувало в равнините, където ловували и лъвовете. Уважавали сме се взаимно. Ние сме познавали техните нрави, те — нашите. И ние сме научили закона на лъва.

Бащата бе учил Риг за всички животни или поне така си мислеше той. Те не бяха залагали капани в западните равнини, а само в планинските гори. Но все пак Риг знаеше за лъвовете. Как новият алфа-мъжкар, след като убие стария, завладява женските му. Но ако някоя от тях има лъвчета, ги убива.

— Генерал Гражданин иска да убиеш и двама ни?

— Аз все още съм в детеродна възраст, скъпо мое момче — отвърна майка му. — Той иска собствените му деца да наследят трона, без усложнения.

Такова нещо не беше и хрумвало на Риг. Да, самият генерал Гражданин бе му казал за различните групировки в града, за и против оставянето на мъжките наследници живи, за избиването на цялото кралско семейство или за поддържане на статуквото. Ала, разбира се, изобщо не бе споменал една друга възможност — някой да покори кралицата, да се ожени за нея и да убие нейните наследници, за да основе династия.

Риг вече бе отстъпил много назад и се намираше близо до отсрещния ъгъл, откъдето обикновено наблюдаваше шпионинът. Но сега вече виждаше защо той не помръдва — от стената, точно там, където трябваше да е сърцето му, стърчеше дръжка на меч, забит направо в паянтовата повърхност. А дирята, която водеше до меча и обратно, беше на майка му.

— Със собствените си ръце — рече тя.

Беше забелязала накъде гледа той.

— Никакви сведения за случилото се тук днес не трябва да стигат до обществото.

— Аз мислех, че тези шпиони обслужват генерал Гражданин.

— Тези шпиони обслужваха Съвета — обясни майка му. — Генерал Гражданин ръководеше тяхната служба в Съвета. Нали не си си въобразявал наистина, че можеш да овладееш кралската политика за няколко кратки месеца обикаляне из библиотеката и игри със сестра си?

— Мислиш ли, че генерал Гражданин ще запази живота ти, след като му родиш наследник?

— Не бъди отчаян и жалък, скъпи ми сине. Той ме обича предано, както и Флакомо преди него. По-силен и по-умен е от Флакомо, но точно затова си струва да го направя консорт, а не обикновен инструмент.

— А Парам и аз… Ние сме нищо?

— Вие бяхте единственото важно нещо в живота ми, докато положението не се промени. Моя първа отговорност е да опазя кралския род и да управлявам създаденото от нас кралство — от Стена до Стена, ние сме предопределени да управляваме този свят. Ти би ли могъл? Та ти дори не искаше, с твоя скептицизъм и кралски привилегии. А Парам? Слабачка — ако я бях омъжила за някого, щеше просто да е вярна на съпруга си и не бих могла да имам власт над нея. Не, никой от вас не е годен да поддържа каузата на кралството. Но генерал Гражданин е от най-висш благороднически произход. Той е закърмен с политика. Той разбира как да завоюва властта и как да я запази и не се бои да предприема дръзки и опасни действия. Той е всичко онова, което милият Кносо не беше.

— Ти обичаш ли някого изобщо?

— Аз обичам всички — отвърна майка му. — Обичам цялото кралство, но никого не обичам толкова много, че да не мога да го жертвам, за да постигна по-висша цел. Така трябва да живее една кралица, скъпи мой. Толкова много се привързах към теб — бях трогната от твоята вярност, от това, че ми каза за шпионите, за които знам, откакто живея тук. Ако можех аз да те възпитам, от тебе щеше да излезе нещо. Но съдбата, под формата на онзи чудовищен Скиталец, както го наричаха, те отне от мен. Ти си такъв, какъвто си, и затова без никакво съмнение ще умреш след малко в тази стая.

Риг стоеше, притиснат в ъгъла.

— Възнамерявам горко да плача за теб, когато по-късно днес ме уведомят, че ти и сестра ти сте били убити. Тези сълзи ще са политически необходими, но ще бъдат и искрени.

Риг кимна.

— Аз също ще плача за теб, майко. За тази, която би могла да бъдеш, ако не бяха те лишили от човешко сърце.

Майка му го погледна озадачено. Риг знаеше какво се пита тя. „Защо си мисли, че ще оживее, та да ме оплаква? И… защо все още железните лостове не са се натъкнали на Парам и не са я убедили да стане отново видима?“

— Тя в ъгъла с теб ли е? — попита.

Риг кимна и отвърна искрено:

— Да, тук е.

— Тя не… споделя мястото с теб, нали? — попита майката. — Защото ако накарам онези мъже да забият железните лостове в тялото ти, ще бъде принудена да стане видима, двамата ще избухнете и ще стане гадно. Да не сте намислили това да е вашето отмъщение? Взривът да убие всички в стаята?

Нямаше нужда Риг да се преструва на оскърбен.

— Не ни ли познаваш и двамата, майко? Ние те обичаме. Никога не бихме ти навредили, по никакъв начин.

— Спрете — нареди тя на мъжете. — Не, продължавайте да размахвате лостовете, глупаци, само не настъпвайте повече напред.

Мъжете й се подчиниха.

— Риг, виждаш, че изход няма. Знам, че ти виждаш точно къде е тя. Дръпни се от нея и позволи и двамата да умрете с достойнство.

— С други думи, знаеш как да използваш нашите трупове.

— Разбира се — потвърди майка му. — Но мога да се оправя и без тях. И точно така и ще направя. Сега ще изляза от стаята. Щом вратата се затвори зад мен, те ще пронижат тялото ти и тялото на Парам. Срамота, че дори не можах да се сбогувам с нея. Но… няма значение.

Майката се обърна и се отправи към вратата.

Риг се усмихна на войниците.

— Наясно сте, че тя току-що ви даде заповед да извършите нещо, което ще ви пръсне на парченца, нали?

Но на войниците сякаш им беше все едно. Риг се вгледа в тях — погледите им бяха леко изцъклени и той разбра, че са упоени. Можеха да вършат жестокости, да изпълняват заповеди, но не можеха да осъзнаят кога тези заповеди ще ги вкарат право в гроба. Вратата се отвори. Войниците спряха да размахват лостовете и се приготвиха да ги забият като копия.

— Сега моментът е подходящ — рече Риг.

Той чу слабото скърцане на древния механизъм в стената зад гърба си. Но то не доведе до нищо.

„Трябваше все пак да изпробваме механизма — помисли си той. — Този таен вход изглежда досущ като останалите четири, но това не значи, че е в същото състояние като тях“.

Войниците се наклониха назад, готови да нападнат.

Точно зад гърба му нещо издрънча и Риг приклекна. Една част от пода, точно под краката му и покрай външната стена, внезапно се надигна, а стената зад гърба му се наклони назад. Ивицата от пода и ивицата от стената застанаха под остър ъгъл, който се клатушкаше насам-натам. После стана тъмно, Риг лежеше по гръб и се чуха пет-шест издрънчавания, когато железните лостове се удариха в стената.

— Извинявай — тихичко каза Парам. — Единият беше застанал в края на подвижната част на пода. Контратежестите не издържаха на общото ви тегло. Но когато той премести тежестта си върху другия си крак, за да нападне, успях да задействам механизма.

— Всичко ли чу?

— Да — потвърди Парам, но не добави нищо, а тонът й изобщо не беше разстроен. Възможно ли бе тя открай време да е знаела що за морална празнота е майка им?

— Мисля, че трябва да се измъкнем оттук, преди да са почнали да мятат брадви по всички стени, за да разкрият цялата система.

— А, повечето стени са каменни.

— Но някои не са — припомни й Риг.

— Те ще наредят войниците да обкръжат къщата.

— Първоначално.

— И когато осъзнаят грешката си.

— Да, точно такъв е планът.

Риг разпозна в думите й своите собствени обяснения.

— Но генерал Гражданин е по-умен от повечето хора.

— Знам. Затова няма да разчита на войниците си да те хванат. Той е като майка ми — ще има план, който да ни накара да идем право при него, независимо дали го искаме.

— Можеше да го споменеш досега.

— Досега не ми беше казвал, че генерал Гражданин е начело на всичко.

Очите на Риг вече бяха успели да свикнат с полумрака в коридора. Бяха се спуснали на нивото на най-долния канал, минаващ покрай отводнителния ров между къщата и библиотеката. Риг провери къщата нагоре и назад и проверката разкри, че сигналът е даден. Стотици войници обкръжаваха къщата и я претърсваха, като помитаха всичко по пътя си. Беше само въпрос на време да открият прохода. Междувременно още войници прекосяваха улицата и влизаха в дома на Флакомо. Риг виждаше как дирите на гражданите се разпълзяват навсякъде — без съмнение разнасяха вестта, че кралското семейство е нападнато. Въпреки че беше ранна утрин, хората прииждаха по улиците и скоро щяха да се оформят десетина тълпи. Всичко щеше да свърши чак когато генерал Гражданин покаже кралските особи на града или обяви, че сяда на кралския престол. Но той не можеше да направи и двете, докато не хване Парам и Риг, живи или мъртви. Нямаше да ги намери; не можеше да ги проследи; затова трябваше да е измислил как да ги накара да отидат при него. Надали щеше да обяви, че е взел майка им за заложница. Дори и да го обявеше, дали те биха жертвали живота си, за да я спасят, след като вече знаеха всичко за нея? С какъв лост си мислеше той, че разполага, за да ги накара да се предадат?

Двамата излязоха от тунела в един склад на Библиотеката на нищото. Предстоеше им най-опасната и незащитена част от пътуването — сто крачки от вратата на склада до малкия асансьор, който пренасяше книги от етаж на етаж. Всеки, който преглеждаше лавиците, можеше да ги види за кратко, както и хората, насядали по масите в северния край на помещението. Но никой не ги и погледна. Очевидно не бяха издали предупреждение да наблюдават сградите на библиотеката.

Това всъщност беше лош знак, осъзна Риг. Генерал Гражданин несъмнено би хвърлил мрежите си чак дотук… ако разчиташе, че ще ги хване с мрежа.

Стигнаха до асансьора и го отвориха. Платформата, както винаги, беше на партера, там, където се намираха и те. Качиха се вътре и затвориха вратата. После Риг нагласи лостовете така, че да задействат нужните контратежести, дръпна въжето и платформата се издигна. Беше открил това място, когато забеляза, че докато едни дири преминаваха с асансьора от етаж на етаж — несъмнено помощниците, които си играеха с най-интересния механизъм в библиотеката, други, преди повече от век, влизаха вътре, но поемаха по съвсем различен маршрут, който водеше надолу през стените към система от подземни проходи. Много опити му бяха нужни, докато разбере как се влиза в проходите, но дирите го водеха. Виждаше къде са спирали хората, преди да минат през един от ъглите на вертикалната шахта, където привидно нямаше ни най-малък шанс да има вход.

По средата на етажите той спря асансьора, като завърза въжето в примка около двоен щифт на стената. После приплъзна почти невидим лост от отсрещната страна. Една вратичка се отвори зад гърба му и разкри много тясно скривалище, горе-долу колкото купчина книги. Вътре нямаше абсолютно нищо ценно или интересно за тях — то беше примамка, която даваше пълно обяснение за съществуването на лоста, ако някой случайно го откриеше. Но след като нишата се отвореше, беше възможно да се завърти скобата, която крепеше щифтовете, поддържащи въжето. Нужно бе пълно завъртане и отстрани се отвори цяла стена и разкри цепнатина, през която можеха да се промъкнат. Риг затвори вратата към нея и развърза въжето. Платформата остана на мястото си — ако полетеше веднага към първия етаж в мига, в който развържеха въжето, би била некадърно проектирана. Риг даде знак на Парам да мине през цепнатината в ъгъла и тя с готовност се подчини. Но за един ужасен миг той се зачуди дали и тя няма да се окаже също тъй ненадеждна като майка им — представи си я как затваря отвора под носа му, преди да е минал и той.

Но Парам не го затвори. Риг се промъкна и я завари вече да слиза по стълбата, водеща към два дълги сухи тунела, разположени по-високо от градските канали, ала свързани с тях.

Каналите бяха гордостта на Ареса. Тъкмо заради тях улиците не тънеха във воня и мръсотия от дюкяните и къщите. Ала от проучванията на татко Кносо Риг беше научил, че те не са били построени с това предназначение — бяха всъщност отводнителни канали, които отвеждаха влагата, превръщала навремето цялото място във вонящо блато. Мъжът, когото тримата с Умбо и Самуна бяха видели да кара лодката си в заблатената вода, бе живял по времето, преди да пресушат блатото. Чак по-късно, след като вече бяха натрупали десетина-двайсет стъпки пръст и върху насипа бяха издигнати сгради, хората започнаха да свързват къщите си с каналите.

Тунелът, по който щяха да минат Риг и Парам обаче, бе построен много по-късно от каналите, може би преди пет-шест години, в смутни времена. Риг бе убеден от дирите, които виждаше, че на няколко пъти учени бяха бягали на групи от библиотеката, несъмнено понесли най-ценните си книги и трудове. Той бутна стената, затворена от другата страна, дръпна лоста, който автоматично завърташе щифтовете в началното им положение и асансьорът отново се качи на главния етаж.

Докато предпазливо се промъкваха по сухия тунел за бягство и намираха опипом пътя си там, където процепите в тавана не осигуряваха добро осветление, огледа дирите пред тях, за да се увери, че на входа, който възнамеряваше да използва, не ги очакват неприятни изненади.

Бързо забеляза, че в града цари голяма суматоха. Очевидно, когато войниците се бяха втурнали навън и бяха заели местата си отвън и вътре в дома на Флакомо, това бе възбудило народа — навсякъде из града хора търчаха напред-назад на огромни тълпи, а около къщата кордонът от войници едвам успяваше да удържи напора им. Нямаше особена вероятност в момента да издирват Риг и Парам.

В малкия парк до входа Умбо и Самуна чакаха точно на мястото, където им беше наредил.

Докато вървяха по прохода, който водеше към парка, Риг видя как група от десетина войници влиза в него и веднага тръгва, обкръжила Самуна и Умбо.

Както го бе предупредила Парам, генерал Гражданин не оставяше нищо на случайността. Сигурно открай време наблюдаваше Самуна и Умбо. Може би дори негови шпиони бяха наблюдавали срещата им с Риг и той знаеше къде точно да прати войниците си.

Дори и да беше безмилостен като майка си и готов да ги остави да умрат, за да избяга, Риг знаеше, че за по-нататък подобно действие нямаше да е от полза. Той имаше нужда от Умбо, за да го прехвърли през Стената. Не успееха ли да преминат през Стената, накрая щяха да ги намерят и убият. Новата династия го изискваше. Риг незабавно проследи войниците. Те не знаеха как да отворят прохода в парка, но десетина от тях все още чакаха там, да не би Риг да прояви глупостта да излезе навън.

— Хванаха приятелите ми — съобщи той на Парам. — Трябва да минем отдругаде.

Тя безмълвно го последва. Той знаеше само два сухи пътя — другите навлизаха в градските канали, където беше не само мокро, но и противно. Ами ако генерал Гражданин знаеше и това? Ами ако наблюдаваше всички канали и единствения друг сух проход? Не. Дори и да следеше каналите, нямаше как да знае за сухите тунели, защото вече повече от век, дълго преди Народната революция, никой не беше минавал по тях. Последният монарх, комуто те бяха известни, сигурно беше умрял, без да каже на никого. И затова другият вход сигурно не беше под наблюдение, макар да нямаше никаква гаранция, че някой няма да ги забележи случайно.

Вървяха дълго, а Парам не беше свикнала да върви пеш толкова продължително. Въпреки че когато беше невидима, й бе нужна цяла вечност да прекоси една стая, това все пак бяха само няколко крачки. Къде ли би могла да се разхожда в къщата на Флакомо, с какво ли би могла да тренира тялото си? Риг можеше да тича с Оливенко напред-назад между библиотеката и дома на Флакомо и да тренира своята издръжливост, но Парам нямаше такава възможност.

— Съжалявам — рече той. — Знам, че е тежко, и ми се иска да бях едър като Самуна, за да мога да те нося.

— Ти ме спасяваш — рече Парам. — Но след като се уморих толкова, защо да не си починем за малко? И без това единствената ни спешна среща вече отпадна.

Риг разбра, че предложението й е мъдро, и откри няколко стъпала, на които можеха да поседнат.

За негово учудване Парам ги изкачи и полегна на пода в горната част на тунела.

— Може да има плъхове — предупреди я той.

— Ако някой по-голям дойде, убий го, за да го ползвам за възглавница — отвърна тя.

Е, добре, значи не се страхуваше от плъхове. Или може би никога не беше виждала плъхове и не знаеше дали са страшни или не. Тя бързо заспа.

Но беше още много рано на Риг да му се придреме. Той се беше научил да не му се приспива чак до следобед. Затова седна на горното стъпало, пред спящата си сестра.

Отначало не можеше да спре да мисли за майка си и генерал Гражданин. Бе опознал генерала като забележителен противник, но той беше нищо в сравнение с майка му, защото нея изобщо не бе смятал за противник. О, да, беше обмислял възможността тя да не заслужава доверие, дори и че би могла да таи намерение да го убие. Но след месеците, в които често бе общувал с нея, той беше започнал да я харесва, да я обича, да й се доверява. А през цялото това време тя…

Не, не лъжеше. В действителност, не. Тя наистина го харесваше и го обичаше, и несъмнено му се доверяваше. Просто постъпваше също като самия Риг, а всъщност и като Бащата — винаги имаше запас от тайни планове. Истинската разлика между него и майка му не беше в това, че някой от тях е по-безчестен и ненадежден, а че замисълът на Риг включваше и спасяването на майка му, а нейният — да позволи да убият сина й. Не, да уреди да го убият. „Не мога постоянно да мисля за това. Без съмнение не мога да си позволя то да ме вълнува“.

Но това предателство пораждаше у него същата паника, скръб и гняв, както и смъртта на Бащата преди близо година. И също както тогава, и сега бе принуден да спасява живота си от хора, желаещи смъртта му. Тогава си мислеше, че селяните, включително и бащата на Умбо, представляват истинска заплаха за него, когато се опитаха да го убият, защото не беше успял да спаси Киокай. Сега техните заплахи изглеждаха смешни в сравнение с опита на майка му и намеренията на Гражданин. И все пак, ако селяните от Водопаден брод го бяха убили, сега той щеше да е също толкова мъртъв, както и ако жестокият замисъл на майка му с железните лостове бе пръснал него и Парам на парченца.

Риг се насили да провери целия град и да потърси Самуна и Умбо. Не беше трудно да ги намери — генерал Гражданин беше осведомен от майка му за неговите способности да открива хора и затова изобщо не се бе постарал да ги крие. Освен това той искаше Риг да ги намери, за да дойде да ги спаси. „Те знаят, че ще отида да спася приятелите си. Това е нещо. Те знаят, че за разлика от тях, аз имам чест.

И разбира се, тази чест ще ме убие“.

Тълпите все така дебнеха по улиците, все повече и повече войници прииждаха в града, за да възстановят реда. Техните широки преплетени дири бяха лесни за различаване и проследяване. Но когато дирите на Умбо и Самуна пресичаха други пресни следи, Риг трябваше да напрегне всички сили, за да се съсредоточи върху тях толкова отдалече.

Най-сетне дирите спряха. Държаха Самуна и Умбо в някаква голяма стая, в която дирите чертаеха странни линии. Имаше много места за сядане, като в някой от театрите на града, но далеч не беше толкова препълнено с публика. А долу пред тях, вместо дирите на актьори или музиканти на сцената, имаше голямо чисто пространство, в което не навлизаше никой, а около него — различни точки, в които едни и същи хора се връщаха и стояха часове наред отново и отново. Чак когато разпозна дирята на Ербалд, секретаря на Съвета, Риг разбра къде държат приятелите му — в сградата на самия Съвет. Настанили ги бяха там, на масата, все едно са членове на правителството. Членовете на Съвета седяха около тях, а покрай стените бяха наредени войници. Никой не ставаше от масата, макар прислужници да идваха и да си отиваха — може би им носеха храна?

Единият от членовете на Съвета стана от масата и стражи го придружиха до едно място, за чието предназначение Риг се досети бързо. Тоалетната. А щом и съветниците бяха придружавани от стража, това означаваше, че и те са задържани.

Риг можеше да си представи официалната информация, която разпространяваха сред народа. Съветът беше под „закрилата“ на Народната революционна армия. Или генерал Гражданин беше отишъл по-далеч? Дали бе обявил, че агенти на Съвета са убили Флакомо и са възнамерявали да избият и кралското семейство? Дали бе обявил възстановяването на Агия Сесамин като Кралица в Шатрата?

Не, все още не. Защото не можеше да обявява нищо за кралското семейство, докато не можеше да обвини Съвета в убийството на Риг и Парам без никакъв риск за себе си. Едва ли беше склонен да ги обяви за мъртви с риск да се появят някъде живи-живенички.

И сега Риг разбра, че двамата с Парам нямаше защо да се боят, че ще ги търсят под дърво и камък, както беше очаквал. Гражданин надали можеше да нареди на стотици войници да бъдат нащрек за сина и дъщерята на кралицата! Мълвата щеше да плъзне много лесно — малцина войници умееха да си затварят устата. Скоро и други хора щяха да започнат да ги търсят по други причини — някои, за да убият единия от двамата, други, за да ги спасят, а може би имаше дори и такива, които желаят да издигнат Риг за Крал в Шатрата на мястото на майка му.

Кошмар, който Гражданин би избягнал на всяка цена. Не, той несъмнено разполагаше с относително малко хора, които знаеха кого точно търсят. Дори и войниците, които задържаха Самуна и Умбо на мястото на срещата, вероятно не знаеха защо ги издирват, а на онези, които чакаха там, може би бе наредено да хванат всеки, който излезе от някое скришно място вътре в парка. На улицата Риг и Парам щяха да бият на очи единствено с хубавите си дрехи — но тъй като и двамата нямаха вкус към екстравагантността, бяха облечени доста по-семпло, отколкото хората си представяха кралското облекло.

И както си седеше там, изведнъж дирята, която следеше, забави движението си, а когато се съсредоточи върху нея, той видя мъж — уморен старец, да куцука надолу по тунела. Човекът се препъна, падна и не стана. Беше ранен, Риг виждаше това. Той се втурна по стълбите, съсредоточен върху човека.

Щом стигна до него, старецът вдигна ръка, сякаш за да се защити от удар.

— Няма да ви навредя — рече му Риг. Говореше на висок, официален стил с надеждата, че тази реч, като по-стара, ще бъде разбираема за мъжа. Така се и оказа.

— Бягай, спасявай се — рече старецът. — Който и да си, спасявай се. Те избиват всички.

И после, също тъй бързо, както се бе появил, мъжът изчезна и подире му не остана нищо освен дирята. Диря, която не свършваше на това място — значи очевидно той беше станал и бе продължил, в което и време да бе живял. Които и да бяха онези, които избиваха всички, те нямаше как да са свързани с Народната революция, защото всички дири в този тунел бяха далеч по-стари. Може би старецът беше правителствен чиновник от времето преди Сесамидите да завладеят Ареса и да я прекръстят на Ареса Сесамо.

След като толкова дълго се бе опитвал да се върне сам назад във времето, запита се Риг, защо това се беше случило сега изведнъж?

„Глупаво — рече си той. — Колко глупаво, че не се досетих веднага. Не съм се върнал сам. Умбо може да ми въздейства отдалече. Докато седи там, на масата в Съвета, той някак си успява да ме ускори достатъчно, че да виждам дирите като хора. Дава ми знак, че е способен да го прави от толкова далече. Умбо иска да се върна назад по дирята му и да го предупредя, преди да са ги задържали двамата със Самуна, да не се явяват на мястото на срещата.

Дали знае, че е успял да се свърже с мен? Дали може да усети от толкова далече, че връзката е осъществена? Ами ако мисли, че се е провалил? Ами ако не опита пак?“

Риг се втурна по стълбите, препъна се веднъж в тъмното и си одраска пищяла, ала изобщо не спря.

— Парам! — повика той. — Парам, трябва да тръгнем веднага!

Парам почти мигом се събуди.

— Идва ли някой?

— Не, тук сме в пълна безопасност — отвърна Риг. — Но Умбо е… Аз нали ти казах какво умеем ние? Как той може да ме връща назад във времето към дирите, към хората…

— По-бавно — помоли го Парам.

— Той току-що успя да го направи от Съвета.

— Той там ли е?

— Там ги държи генерал Гражданин. Няма значение, ние изобщо няма да ходим там. Аз ще ги засека — ще отида на място, където са били, преди да ги арестуват, и ще ги предупредя. Ще им определя друга среща за довечера.

— Но ти не можеш да ги изведеш от Съвета, та това е обществено…

— Не, Парам — прекъсна я Риг. — Те изобщо няма да попаднат в Съвета.

— Но нали са там?

— Ала няма да бъдат. Никога няма да са попадали там.

— Ама ти ги видя там! — упорстваше Парам.

— Аз видях дирите им, а ти изобщо не си ги видяла, така че няма да имаме ужасен фалшив спомен — рече Риг. — Довери ми се. Нямам представа защо се получава така, но се получава.

— Значи ще отидем да ги предупредим и няма да ги арестуват — замисли се Парам. — Но кой ще предупреди нас и ще ни каже къде е мястото на новата среща?

— Няма да има нужда, ние ще…

Но когато Риг се замисли над това, разбра, че тя можеше и да е права. Ако кажеше на Умбо и Самуна да не ходят на срещата в парка, то когато двамата с Парам побягнаха по тунела, той нямаше да види как войниците ги арестуват и нямаше да знае защо двамата му приятели не са там. Не, сигурно щеше да се досети, но откъде щеше да научи къде да се чакат?

Трябваше да избере място за втората среща, за което би се досетил сам, място, което би предположил, че те ще изберат за среща с него, ако по някаква причина — той нямаше да знае причината — не успеят да дойдат на първата среща. Докато Парам не заговори, той просто беше приел, че след като ги предупреди, ще продължи към новото място, ще се срещне с тях и ще помни всичко, което се е случило. Но Умбо и Самуна му бяха разказали за своя спор тъкмо по същия въпрос — човекът от бъдещето, който се връщаше в миналото и предупреждаваше по-ранния човек да не прави нещо, просто изчезваше и от него оставаше само споменът за думите му. Предупреждаващите изчезваха, а предупредените тръгваха по нов път.

Поне така се получаваше, когато някой се върнеше в миналото да се предупреди сам. Може би ако постъпеше като Риг и предупредеше някого другиго, той — предупреждаващият — изобщо нямаше да се промени. Може би той щеше да продължи към новата среща.

А може би не.

— Направо да се побъркаш, нали? — рече Парам.

— Имам не глава, а гъба на раменете си — оплака се Риг.

— Направи каквото трябва и ще разберем как действа.

Те излязоха от тайния тунел през скрита врата на външната стена на една банка. Всъщност крайната площадка имаше три изхода — един вътре в сградата на банката, един в съкровищницата и последния — на улицата. Но Риг нито искаше да краде пари, нито имаше някаква работа в банката.

Уличният изход се намираше в една ниша и никой не ги видя как излизат.

Светлината бе ослепителна, макар и в небето да се виеше дим. От дима на Риг му залютя на очите. Видя, че и на Парам й потекоха сълзи.

— Градът гори — рече тя. — От време на време се случва, но пожарната изпреварва огъня, руши сградите и ги полива с вода, изпомпвана от Сташик. Това всички го знаят и е едно от главните неща, които сдържат хората да се бунтуват и да палят. А загасянето на пожарите е най-сигурният начин за потушаване на бунт. Попречи ли някой на пожарната, тълпата ще го разкъса. Залогът са собствените им домове. Където отиде пожарната, с бунта е свършено.

Имаше смисъл, но това породи ново безпокойство у Риг. Ами ако изпратеше Самуна и Умбо да го чакат на ново място, но то е в някой квартал, който ще изгори? Нямаше значение, че сега не гори. В промененото бъдеще можеше и да гори.

„Ако гори, ще импровизираме. Първо трябва да открия техните дири“. За щастие те очевидно бяха опитвали да правят нещо в тази банка. Той лесно откри откъде се бяха върнали в хана и оттам, без изобщо да излиза от нишата, намери и най-пресните им дири, същите, които водеха към мястото на провалилата се среща. Тъкмо тези следи трябваше да пресече.

— Хайде — подкани той Парам.

Виждаше, че тя още е изтощена — един час сън не бе успял да освежи уморените й крака след толкова много ходене, а сега той искаше от нея да продължи да върви.

За щастие бунтовете се разгаряха на други места. Те чуваха крясъците на тълпите, понякога само през една улица, но така и не ги видяха, а повечето хора се придвижваха бързо и потайно като самите тях. Никой не искаше да попадне в боя — при нападение над тълпата войниците нямаше да внимават много-много и да мушкат, пребиват и нарязват на панделки само бунтовници.

След петнайсет минути те засякоха дирята поне на шест преки от парка. Риг виждаше, че по времето, когато са минали, Умбо и Самуна са се старали да вървят по края. Значи бунтът вече бе избухнал, или може би просто хората бягаха, защото знаеха, че ще избухне. Те бяха вървели по края и сега Риг намери скривалище зад една преобърната каруца. Нямаше нужда дирята да е пред очите му — щеше да усети въздействието на Умбо и да излезе на място, където дирята беше не само осезаема за вътрешните му сетива, но и видима за очите му.

Парам благодарно се отпусна на земята.

— Ще те изчакам тук.

— И двамата ще изчакаме — рече Риг. — Защото не знам кога Умбо ще се опита да се свърже с мен и отново да ме ускори.

— Събуди ме, когато си готов — и тя отново мигом заспа.

Нейното изтощение след не чак толкова много вървене пеш безпокоеше Риг. Ами ако шпионите на Гражданин, малцината в този град, които знаеха как изглеждат той и Парам, ги забележеха и се наложеше да бягат? Сестра му още притежаваше своята дарба, но сега, когато майка им беше казала на преследвачите колко бавно се движи тя и как могат да й навредят, докато е невидима, това нямаше да я спаси.

„Де да можех да я скрия така, както се криеше в тайните ходове в къщата на Флакомо, без да й се налага да е невидима, да влезе в онзи невъзможен разрез на времето, който караше светът да препуска около нея, докато самата тя пълзи!“ Наближаваше пладне. На Риг също започваше да му се приспива — беше се научил да спи следобед три часа, за да може да се буди само пет часа след като заспи вечер, и да има на разположение голяма част от нощта, за да работи. Но през годините, прекарани в гората с Бащата, се бе научил и да се бори със съня, когато е нужно. И сега успя да го пребори, но не много успешно, защото на два пъти се улови, че се събужда. Невъзможно, защото със сигурност не беше заспивал. Ала трябваше да е заспал. За секунда, за минута или за час? Дали Умбо се бе опитал отново да го премести във времето и не беше успял, защото Риг е спал?

Не. Сенките си бяха точно толкова дълги, колкото и преди да задреме. Значи е било само за кратко.

Той се изправи и веднага седна отново. Няколко преки по-нататък авангардът на една тълпа пресичаше кръстовището — самотните разузнавачи, хората от тълпата, които се нагърбваха да разузнаят какво става пред тях, за да могат да предупредят останалите, ако идват войници.

„Моля ви, не идвайте насам!“

Не дойдоха, но тълпата беше голяма и пресича улицата цяла вечност.

Продължаваха шумно да се точат през кръстовището, когато дирите отново се раздвижиха. Риг нямаше избор и трябваше да излезе на улицата — нямаше да се отдалечи много, но все пак щеше да бъде на показ. Възможно беше тълпата изобщо да не му обърне внимание, а можеше и да се обърне и да се втурне към него. И в двата случая трябваше да действа бързо.

Беше готов да излезе на улицата и да остави Парам сама, но желанието да й намери скривалище отново надделя, този път обаче с конкретен план. Дали можеше да я върне назад във времето, при Умбо и Самуна? Тогава тя щеше да се окаже на място, където никой не я очакваше и още никой не я търсеше. Риг беше вземал предмети от миналото, но дали с Умбо бяха връщали нещо там? И да бяха го правили, може би се получаваше само с предмети, но не и с хора. Когато Риг се бе връщал във времето, той продължаваше да съществува в настоящето, където Умбо можеше да го наблюдава, докато му въздействаше с дарбата си, за да забави хода на дирите и да открие оставилите ги хора.

И все пак действително едновременно с това се намираше и в миналото. Сети се за ужасните мигове на ръба на водопада, когато се опитваше да хване Киокай, но не можеше да се пресегне през мъжа, вкопчил се над него в скалата. Тялото на мъжа за него съществуваше реално, той можеше да го докосне и затова и собственото му тяло също съществуваше в действителност за мъжа. Ами ако Умбо бе спрял да му въздейства точно когато Риг го докосваше? Дали щеше да изчезне?

И дори ако Риг не изчезнеше, какво щеше да стане, ако подадеше нещо на мъжа или пъхнеше нечия чужда ръка в неговата? Дали това нещо или този човек щяха да останат в миналото?

Единственият начин да разбере беше да опита.

Той хвана Парам за ръката и я дръпна.

— Ставай, ела с мен.

— Остави ме да спя, ти действай.

— Ела — настоя той. — Кой знае колко време ще издържи Умбо от такова разстояние!

Мрънкаща, залитаща, със залепнали очи, Парам тръгна с него. Риг се огледа за дирята на Умбо — не можеше да се съсредоточи едновременно върху него и Самуна дори когато вървяха заедно. И ето го и него — препускаше по дирята си отново и отново. А после, колкото повече се съсредоточаваше Риг, толкова по-бавно и по-бавно обикаляше Умбо, докато не тръгна със забързана крачка, но в реално време. Риг му прегради пътя.

— Спри се.

Умбо спря, а също и Самуна, който също стана видим, защото Риг, освен своето собствено време, виждаше и времето на Умбо, а Самуна беше там с него.

— Виждате ли я? — попита ги той.

Умбо погледна Парам и кимна. Самуна — също.

— Чакайте ме един час след пладне в гостилницата — заръча Риг. — А сега я хвани за ръка.

На Парам, пред чиито очи Умбо току-що бе изникнал от въздуха на улицата, не й се искаше да го докосва, но Риг пъхна ръката й в неговата.

— Дръж се! — нареди той. — Кой знае къде ще попаднеш, ако се пуснеш!

И той пусна ръката й. Тя стискаше здраво ръката на Умбо. Самуна също я хвана. Парам или щеше да остане с тях, или нямаше да остане.

— Какво правиш? — попита Умбо.

— Ако се получи, то…

Но точно в този миг ускорението, с което му въздействаше Умбо от Съвета, секна и Умбо бързо се разтвори в дирята си, както и Самуна.

Парам — също.

Тя вече не беше с Риг. Дирята й изведнъж се оказа в миналото. Излизаше на улицата в настоящето и продължаваше гладко, само дето сега вървеше покрай дирите на Умбо и Самуна в тяхното време, по-рано тази сутрин. Значи възможностите им не се ограничаваха до вземане на предмети от миналото — ножа, скъпоценните камъни в скривалището. Те можеха и да връщат там предмети. И предмети, и хора, стига да имаше кой да ги вземе там. Но в действителност Риг нямаше време да размишлява какво подразбираше този опит. Стоеше сам на улицата, а само на няколко преки от него вилнееше тълпа. И въпреки че облеклото му не бе подобаващо за принц, то изглеждаше богато, а сред тълпите винаги има и скитници, които не пропускат да се възползват, щом им се яви възможност да оберат или пребият някого. И разбира се, щом се обърна да огледа улицата, Риг видя половин дузина мъже — едни в дрипи, други не, които бързо крачеха или подтичваха към него. Остатъкът от тълпата все още прекосяваше улицата, но вече оредяваше. Ако успееха да го спипат, щеше да има по-малко свидетели. Не че имаше у себе си нещо достойно за кражба освен дрехите.

Знаеше, че побегне ли, ще го погнат. Ако не беше успял да вкара Парам в миналото, тя щеше много да го забави.

Но пък ако тя все още беше тук, можеше да се хване за него и просто да изчезне, докато тия пишман крадци се откажат и се махнат. „Е, да — помисли си Риг. — Всичко си има последствия“.

И се втурна да бяга.

Животът в дома на Флакомо не го беше размекнал толкова, колкото се боеше — може би това се дължеше на тичането с Оливенко. Не му бе трудно да не позволи да го настигнат, докато стигна отново банката и тайния проход. Хлътна вътре, затвори вратата и ги изчака да се откажат. Следеше дирите им — някои тръгнаха да го търсят, ала скоро зарязаха това. Никой не се приближи да провери нишата в стената на банката. Сега имаше време и затърси отново сградата на Съвета.

Съветниците бяха там, все още под стража, но Самуна и Умбо ги нямаше.

Значи предупреждението беше сработило. Те не бяха отишли на срещата и не бяха арестувани.

Миналото им се бе променило, но не и миналото на Риг. Той все още ясно си спомняше как ги е видял в Съвета, как наблюдава ареста им и как върви през тунелите с Парам.

Напъхването й в миналото не само я бе извело от улиците, извън опасност. То беше попречило дирята на Риг във времето да бъде изтрита в точката на промяната.

„Причинно-следствена връзка — помисли си той. — Парам е в миналото с Умбо и Самуна, а аз все още съм същият човек от същото течение на времето, който я вкара там. И затова нито съм загубил, нито съм забравил миналото си.“

От тайния проход в банката проследи дирята на Умбо и Самуна от по-рано днес. Ето го и мястото, където дирите им спираха, а следите на Риг и Парам внезапно се присъединяваха към тях. После следата на Риг се преместваше във времето, но дирите на Умбо, Самуна и Парам завиваха обратно и се връщаха натам, откъдето бяха дошли. Риг ги проследи по-нататък до настоящия момент.

Не бяха в гостилницата, времето за срещата още не беше дошло. Но защо да чака? Риг вече знаеше къде се намираха те и лесно можеше да ги намери.

Като подбираше пътя си така, че да избягва тълпите и войниците, той стигна в квартала на гостилницата, а после се насочи нататък, където дирите им бяха съвсем пресни.

Видяха се отдалече. Самуна веднага махна леко с ръка и накара другите да спрат и да го изчакат. Добър избор — един самотен минувач би привлякъл по-малко внимание от трима спрели на едно място. Щом стигна до тях, скрити в сумрака на входа на дюкян със спуснати капаци, Риг видя, че Умбо и Парам продължаваха здраво да се стискат за ръце.

— Пуснете се вече — каза той.

— Ти как се сети? — попита Умбо, а Парам кимна. — Откъде знаеше, че тя няма да изскочи в бъдещето, откъдето е дошла?

— Първо, това бъдеще вече не съществува, защото тя идва от един вариант на събитията, когато вие двамата бяхте арестувани от генерал Гражданин и задържани в сградата на Съвета — отвърна Риг. — Но тези събития не са се случвали и затова тя не може да се върне там.

— Но те са се случили, щом ти ги помниш — възрази Парам.

— А ти помниш ли ги?

— Да, разбира се — отвърна тя.

— И все пак ти се намираш тук и сега с мен, в този вариант на времето, в който те не са арестувани.

— Значи не мога да се върна. Ами ако не мога да остана и тук? Ами ако като се пусна, изчезна?

— Второ, това в момента е бъдещето. Аз съм същият онзи, който пъхна ръката ти в неговата. Аз продължих да съществувам и без теб до новата ни среща. Хвани ме за ръка.

Тя го послуша.

— Пусни неговата.

— Лесно ти е да го кажеш, нали няма ти да изчезнеш — смънка Самуна.

— И тя няма да изчезне, защото аз съм от същото време и не съм изчезнал. Нали? Всички ли са съгласни, че съществувам?

— Кофти, ама да — отвърна Самуна.

Парам пусна ръката на Умбо. Не изчезна. Умбо, намръщен, заразтърква дланта си.

— Извинявай, че те стисках толкова, но бях изпаднала в ужас — каза му Парам.

— Ако искаш ужас, покажи им как наистина изчезваш — рече Риг.

Парам впери в него сърдит поглед, но после явно размисли и го послуша. Изчезна.

Самуна побесня.

— Казах ти да не пускаш ръката й! — кресна той на Умбо. — А сега виж какво…

Парам се появи съвсем недалече.

— Когато го правя, аз не изчезвам наистина — обясни тя.

— Като нищо щеше да ме преметнеш — призна Самуна.

— За себе си винаги съм видима.

— А сега всички да я хванат за ръце — нареди Риг.

— Тя има само две — напомни търпеливо Умбо.

— „Всички“ означава Умбо и Самуна — уточни Риг. — Хванете я за ръце.

Хванаха я.

— Умбо, дай си другата ръка. Само я протегни. Така. А сега, когато тя направи… онова… не мърдайте. Само не се пускайте.

— Защо? — попита Умбо.

— Ще видиш.

Парам погледна скептично.

— Това не ми харесва — заяви тя.

— Те трябва да разберат какво умееш, а така е най-лесно.

Парам извърна очи нацупена, но въпреки това изчезна. Другите двама — също. Риг разбра, че е мъчно да си спомни къде в пространството се е намирал един невидим обект само преди миг. За щастие виждаше дирята на Умбо и можеше да се досети къде трябва да се намира протегнатата му ръка. Посегна и ръката му премина оттам, където трябваше да се намира дланта на приятеля му. После го повтори в обратна посока. Почти в същия миг всички те се появиха отново. Умбо гледаше втренчено дланта си, а Самуна изведнъж седна на земята.

— Не го прави пак — рече Парам.

— Няма нужда — отвърна Риг. — Съдейки по реакциите им, мисля, че се убедиха.

— Опасно е два предмета да се прокарват един през друг така — напомни Парам. — Ами ако се бях подхлъзнала? И двамата щяхте да си загубите ръцете.

— Ох… — смънка Умбо.

— А какво става, когато през тебе мине муха? — попита Самуна.

— Или комар, или прах? — додаде Риг. — Сигурно се е случвало много пъти. Очевидно тялото й е способно да ги отблъсква или да поглъща малката им маса. Кой знае? Тя е прекарвала часове наред в това състояние и аз съм виждал как през нея минават пеперудки и пчели. Сигурно и преди това се е появявала с някоя мушица вътре в себе си.

— Гади ми се от това — оплака се Парам.

— Но трябва да говорим за него, всички се опитваме да го разберем — заяви Риг.

— Искам да кажа, че като изляза от това състояние и в мен има муха, наистина ми се гади. И ме втриса — обясни Парам. — Трябва време, за да оздравее мястото, където е била мухата. Боли и пари часове наред. Но прахът не ми пречи. Дори и пясъкът. Може би ми пречат само живите същества.

— А аз съм единственият, който нищо интересно не може да прави — оплака се Самуна.

— Ти току-що изчезна — напомни му Риг. — Макар и не самостоятелно, все пак стана невидим, а това е интересно — такава грамада като теб да изчезне.

Самуна се навъси, но после се изкиска.

— Добре де, става.

— Може да успееш да извършиш и още нещо, което е много, много важно.

— Какво? — попита Самуна.

— Да ни изведеш от града — отвърна Риг. — Улиците са пълни с войска, а тълпите са плъзнали навсякъде освен там, където гасят пожари. А по всички пътища и по реката движението още е оживено.

Самуна напрегна ум, всички останали също. Той се замисли дали да не слязат надолу по реката, а после да се прехвърлят на лодка, плаваща нагоре срещу течението, но после сам отхвърли идеята си.

— Те не знаят накъде сме тръгнали и затова ще ни хванат и нагоре, и надолу по течението, ако сериозно ни издирват.

Докато разговаряха, Парам отново заспа. Умбо предложи да я отнесат в стаята им, за да поспи на легло, но Самуна му напомни, че тъкмо там не бива да припарват.

— Ако този генерал Гражданин през цялото време ни е следил, със сигурност ще е пратил някой да наблюдава стаите ни.

Най-накрая те потънаха в мрачно мълчание, което скоро премина в обикновена дрямка на сянка. Мина повече от час, докато Риг се обади:

— Насам идват войници. Трябва да се махаме.

— Те не преследват нас, нали? — попита Умбо.

— Не — отвърна Риг. — Но са патрул. Доста малка група са и не мисля, че озаптяват бунтовниците. Вероятно търсят група хора като нас.

— Не можем ли просто да изчезнем? — предложи Самуна.

— Ако се наложи, да — потвърди Риг. — Но както вече е открила Парам, ако разполагаш с друг начин да се скриеш, по-добре е да не ставаш невидим. Точно сега можем да се скрием ето зад онзи ъгъл там.

— Скоро хората ще почнат да излизат от къщите и дюкяните си — напомни Самуна.

— Правилно — потвърди Риг.

— Де да можеше да се върнеш и да ни предупредиш по-скоро — рече Умбо. — Щяхме да напуснем града още вчера.

— Вие тримата, да — отвърна Риг. — Но аз щях да си заседна тук.

Те се упътиха със спокойна крачка към ъгъла и завиха. Парам току се прозяваше.

— Никога през живота си не съм се чувствала толкова уморена — призна тя.

— Риг въздейства така на хората — обясни Самуна. — Скапва ги от умора.

— Защо да не напуснем града вчера? — предложи Риг.

Погледнаха го така, сякаш не беше с всичкия си.

— Ти не ни ли каза току-що, че е невъзможно? — попита Самуна.

— Ами ако не е невъзможно? Аз изпратих Парам в миналото, като я накарах да те хване за ръка. Нашите способности действат така — когато хората се хванат за ръце, те се превръщат в едно цяло и се придвижват заедно във времето. Кой може да каже дали не бих могъл да дойда при вас в миналото заедно с Парам по същото време, като просто не пусна ръката й тогава?

— Но това не се е случвало преди, ти никога не си се връщал в миналото — рече Умбо. — Или поне не напълно, част от теб оставаше в настоящето.

— Аз взех ножа, но не съм се държал за мъжа. Ти свързвал ли си се някога с някого в миналото?

Умбо се замисли.

— Никога никого не съм докосвал освен Самуна, а него го върнах с мен.

Риг продължаваше да го обмисля.

— Според мен ще е най-добре, ако не търсим по-ранни варианти на самите себе си. Знам, че причинно-следствените връзки се запазват, но не ми се ще да навържа цялото течение на времето на възли, ако можем да избегнем това. Понеже не разбираме правилата, искам да действаме възможно най-просто.

— И затова… ще изберем напосоки някого от миналото и ще му кажем: извинявай, нещо против аз и тримата ми приятели да ти подържим няколко минути разни телесни части?

— Не напосоки — уточни Риг. — А някой, на когото можем да се доверим.

— А, да! В Ареса е пълно с достойни за доверие непознати — подхвърли Самуна.

И тогава Риг си спомни на кого можеше да се довери. Човек, който изобщо не принадлежеше към света на майка му.

— Аз имам един приятел — рече той.

* * *

Оливенко излезе от малкото си жилище и заслиза по стълбите към улицата. Беше време най-сетне да закуси прилично, преди да се присъедини към отряда си и да застъпи на пост.

Щом стигна площадката преди последните стълби до входната врата, той видя, че там стои Риг Сесамекеш.

— Риг! — възкликна той. — Ти как се измъкна от…

Риг поклати глава.

Оливенко кимна веднага. Само изговарянето на глас на Риговото име можеше да привлече внимание — за щастие той не говореше високо, а малцина в сградата ставаха сутрин толкова рано като него.

— Оливенко — заговори Риг, — вие помните всичко онова, за което си говорихме. Помните в каква опасност се намирам.

— Да — отвърна той.

— Е, знам… Това не е догадка, не е логически извод и дори не е установено чрез шпиониране, но със сигурност знам, че след два дни ще убият Флакомо, ще нахлуят в къщата, ще арестуват майка ми, а ние със сестра ми ще се укрием и ще забегнем заедно с още двама мои приятели.

— И искаш да ви помогна да се измъкнете?

— Да — потвърди Риг.

— Но вас ще ви търсят.

— Не, няма — отвърна Риг. — Защото вече ще ни знаят къде сме.

— Какво?

— Ние с Парам в този момент, който изживяваш ти, се намираме в дома на Флакомо, под наблюдение.

Оливенко вече знаеше достатъчно, за да изчака и обяснението.

— Вие смятате, че сега ще ви обясня, и аз ще ви обясня, но не сега, защото след около пет минути по стълбите ще слезе друг човек и не искам той да ме види, че разговарям с вас.

— Хайде тогава да намерим приятелите ти — предложи Оливенко.

— Точно така — съгласи се Риг. — Само че не е толкова просто, колкото си мислите. Но пък е много по-бързо. Вие трябва само да останете тук и да не мърдате нито крачка от мястото си. Най-добре затворете очи. Но ако погледнете, ще трябва да ми обещаете да не крещите, да не бягате, нищо да не правите. Приемете всичко спокойно. Повярвайте ми, разумно обяснение няма.

— За какво? — попита Оливенко, изумен и малко раздразнен от всички тия приказки.

— За това.

И Риг изчезна. Просто се изпари.

А после, само десетина секунди по-късно, се появи отново, ръка за ръка с Парам Сисаминка, престолонаследницата, и двама непознати — единият висок стар войник, а другият — дребно момче, горе-долу негов връстник, може би по-малко.

Оливенко дори не гъкна — стоеше там и си мислеше: „Де да можеше Кносо да види това“.

— Риг — рече той най-сетне, — щом можеш да скачаш така насам-натам, за какво ти е моята помощ?

— Защото не можем да прескачаме през пространството, а само във времето. И не сме изцяло тук, все още присъстваме и в бъдещето, два дни по-късно, когато навсякъде по улиците на Ареса е пълно с бунтовници и войска, а войниците на генерал Гражданин ни търсят. В момента ние не виждаме онова време, но нашите тела все още са в него и може да ни се случат големи неприятности, затова трябва да приключим бързо.

— С какво да приключим? — попита Оливенко.

— Всички ние трябва да се хванем за вас, за гола кожа — за китката или за врата например. За да се внедрим напълно в това време. Два дни преди всичко да се обърка.

Оливенко изобщо не се поколеба — запретна ръкави и свали фуражката си.

— Хващайте се.

Двамата в двата края — войникът и момчето, се хванаха за едната му ръка първо с една ръка, а след като се пуснаха от Риг и Парам, и с двете.

— Още сме тук — рече момчето.

— И продължавате да се държите за мен в миналото — каза му Риг. — Макар и вече да не сте в бъдещето. Може би ние…

— Млъквай и довърши това — прекъсна го войникът.

Парам и Риг се хванаха за другата му ръка, но не се пуснаха.

— Знам, че ще е неловко, но хайде да видим дали можем да слезем заедно по стълбите — предложи Риг. — Възможно е всички освен мен да останат с вас, Оливенко. Ако се случи така, моля, продължете и ги изведете извън града, но така, че да не останат никакви улики. Никакви речни лодки, на които записват качващите се пътници. Нещо дискретно и да не оставя дири, които могат да се проследят.

— А ти къде ще бъдеш?

— Ще се постарая с всички сили да ви последвам — отвърна Риг. — Но сам сигурно ще мога да се измъкна много по-лесно, отколкото четиримата заедно… А вече сме петима. Може пък и да не изчезна и да остана с вас. Може би вече сме успели. Готови ли сте?

— Готови, и отгоре — отвърна старият войник. — Много приказваш, момче, а времето за приказки още не е дошло.

На Оливенко му се прииска да го зашлеви за тези думи. Биваше ли да говори така на сина на Кносо Сисамик! Но не знаеше в какви отношения са тези хора. Познаваше само Риг и през годините бе мярвал Парам. Останалите трябваше да приеме на доверие. Те тръгнаха непохватно надолу по стълбите — Оливенко вървеше по средата, а останалите бавно пристъпваха от двете му страни, стиснали толкова здраво ръцете му, че го болеше.

Чуха тракане на ботуши, които слизаха отгоре по стълбите.

— Да побързаме малко — подкани ги Оливенко. — Трудно бих могъл да обясня тази гледка.

Щом стигнаха долу, старият войник и Парам се пуснаха от него, но не изчезнаха.

После и момчето се пусна.

Вече бяха на улицата и само Риг все още го стискаше за лакътя с две ръце.

Другите трима го гледаха и Оливенко забеляза, че наистина се тревожат. От каквато и страхотия да се боеше Риг, тя плашеше и тях.

— Е, хайде — рече Риг. — Или ще се намеря в града, където ме издирват, или тук, с вас. Но и в двата случая вие ще сте добре и аз сигурно също. Няма да гръмна, я!

И щом го каза, се усмихна на Парам, макар че Оливенко не можеше да се досети защо. А после се пусна.

И си остана там.

— Ако си изчезнал, то на мен ми се привиждаш досущ същия и точно там, където беше — рече Оливенко.

Риг кимна.

— Винаги съществува възможност тялото ми едновременно с това да е останало и в бъдещето и ако някой ме хване там, докато обикалям като слепец, може да ме отвлекат от вас. Но лично аз в този момент смятам, че няма голяма вероятност за това. Мисля, че току-що открихме начин да се придвижваме в миналото.

— Много съм впечатлен от нас — подметна жлъчно старият войник.

— О, да не забравяме, че това е необратимо — продължи Риг. — Сега, когато съм тук, в миналото, заедно с всички вас, аз мога да виждам само дирите, съществували до този момент. Не мога да видя как двамата с Парам вървим през тунела, нито как я предадох на вас. Всичко това още не се е случило.

— Не беше ли това идеята? — попита момчето.

Старият войник се огледа.

— Сигурни ли сме, че никой няма да разпознае вас двамата? — попита той Риг и Парам.

— Никой не знае как точно изглеждат те — намеси се Оливенко. — Освен малцина избрани, а те няма да ги търсят по улиците. Не и днес.

— Искам да кажа, че не бих могъл да се върна в бъдещето, ако поискам — обясни Риг. — Мога да виждам дирите само в миналото. Което означава, че ако някога пак извършим това, но не искаме да останем в миналото, не бива да прекъсваме връзката си с бъдещето. Която може изобщо да не съм аз. Може да е Умбо или ние двамата заедно. Докогато с него продължаваме да съществуваме едновременно и на двете места и не сме свързани с живо същество в миналото, можем да се върнем в бъдещето. Как мислите вие?

— Мислим, че ти или си прав, или не си — отвърна Парам. — Но не разбирам какво значение има това.

— Защото точно така ще минем през Стената — поясни Риг. — Ще минем през нея във време, когато тя още не е съществувала. Но от другата страна ще искаме да се върнем в нашето време.

— Имало е време, когато Стената не е съществувала? — попита момчето…

„Умбо ли се казваше? Да, точно това беше смахнатото му име“.

— Преди дванайсет хиляди години — отвърна Риг. — А когато Стената не е съществувала, тук е нямало хора. Ако заседнем в онова стародавно време, ще бъдем единствените хора на света.

— Така ли ще го направиш? — попита Оливенко.

— Мисля, че ще се получи — отвърна Риг. — По-добре е, отколкото да се докараме до несвяст и да преплаваме през Стената с лодка.

— Поне никой няма да ни причаква от другата страна, за да ни убие.

— За какво говориш? — попита старият войник.

И така, докато вървяха по оживените улици на Ареса Сесамо, Риг и Оливенко разказаха за Кносо, истинския баща на Риг, и как той бе преминал през Стената само за да го убият от другата страна.

— И ти искаш да ни прекараш през Стената, като знаеш, че от другата страна някой чака да ни убие? — възмути се Самуна.

— Съществата, убили татко Кносо, са живели във водата — поясни Риг. — Ние няма да преминем по вода.

— Но там може да има други същества, които желаят смъртта ни — предположи Парам.

— Възможно е и да има. Едно е сигурно — хора, които желаят смъртта ни, има в този ограден свят. И тях ги бива в убийствата.

— Добре тогава — съгласи се Самуна. — Да пробваме и да видим дали ще оживеем.

— Един момент — рече Риг. — Ти не си длъжен да идваш, Самун.

— Не съм длъжен да върша нищо, което не искам.

— Мисля за Подмокрената — продължи Риг. — Тя те чака да се върнеш у дома. Не знам дали някога ще можем да се завърнем, след като преминем оттатък.

— Подмокрената е като сърцето ми и като мозъка ми — рече Самуна. — Не мога да си представя живота без нея. Но тя си ме познава. Знае, че тръгна ли нанякъде, винаги има възможност да не се върна. Тя го знаеше, като ме прати с вас. И затова ако дойда с вас и ме убият или не мога да се върна по друга причина, тя ще скърби и ще се пита какво ли се е случило с мен, но ще продължи напред. Ще продължи да живее своя живот в онзи град, кръстен на нея. Един от нас ще умре преди другия — такъв е животът. Разбираш ли ме?

Оливенко разбираше какво казва той, но му беше трудно да повярва, че е толкова хладнокръвен. Личеше си, че докато произнасяше тази реч, Самуна доста се бе разчувствал. Но просто нямаше да позволи чувствата му към любимата жена да му попречат да изпълни докрай дълга си.

Като истински войник.

„Като мен“ — помисли си Оливенко.

— И аз идвам с вас — заяви той.

— Не, наистина, нужно ни е само да ни помогнете да напуснем града — рече Риг.

— След около половин час вече ще отсъствам от служба без позволение — обясни Оливенко. — Когато успеете благополучно да излезете от града, по-добре ще е да остана с вас и изобщо да не се върна, защото ще съм дезертьор. Дезертьорите ги бесят.

— Значи не можете да дойдете с нас — рече Риг. — Постъпих себично, като ви помолих. Само ни дайте някакви идеи как да…

— Ти шегуваш ли се? — прекъсна го Оливенко. — Аз видях как баща ти премина през Стената и умря, млади Риг. И оттогава имам едно-единствено желание — да бях отишъл с него. Може би щях да успея да го спася.

— Но по онова време сте били дете, били сте му ученик. Какво бихте могли да направите?

— Защо, според теб, станах войник? — попита Оливенко. — За да мога, ако отново възникне такава необходимост, да съм годен да помогна.

— Никога не съм уважавал дезертьорите — обади се старият войник.

— Е, размажи си мнението по лакътя и си го оближи — сопна му се Оливенко. — Защото аз не дезертирам. Само ще ме помислят за дезертьор.

— А какво правите тогава? — попита Парам.

— Ще последвам принца и принцесата, наследниците на кралското семейство, в изгнание — отвърна Оливенко.

— А, тогава лошо няма — одобри Самуна.

Глава 23

Карета

Три години след като капакът на стаза камерата се запечата над безчувственото тяло на Рам, приключиха напълно с консервацията на пълната и детайлна колекция ДНК проби от местните форми на живот на планетата Градина. Същото важеше и за поставената в стаза сбирка от фауната и флората на Градина, която щеше да бъде възстановена в океана и на малките изолирани континенти след унищожението.

Заменимите не говореха помежду си — аналоговите им средства за комуникация бяха предназначени единствено за общуване с човешки същества в съзнание. Вместо това поддържаха непрекъснат разговор на дигитално ниво, споделяха опит и изводи, сякаш всеки четеше мислите на другите.

Корабните компютри не бяха недоволни — нито пък бяха доволни всъщност — от последната заповед на Рам да се подчиняват на заменимите. Корабните компютри не се интересуваха кой им дава нарежданията. Нито пък заменимите се интересуваха. Но най-дълбинните програми на заменимите им задаваха мисия, която дори Рам не би оспорил, и за да опазят тази мисия, те не можеха да бъдат подчинени на механичния разум на корабните компютри.

Его не съществуваше. Никое от механичните устройства, наречени компютри или заменими, нямаше интерес да наложи „своето“. Те нямаха „свое“. Имаха само програми, данни и изведените от тях собствени изводи. Деветнайсетте кораба напуснаха своите кръжащи около Градина орбити и се издигнаха на почти половин астрономическа единица, за да заемат оптимална позиция. После конфигурираха своите колизионни полета до необходимото равнище на абсорбция, разпадане, твърдост и съхранение и се устремиха към Градина.

Те не се сблъскаха с планетата едновременно, а удариха на внимателно изчислени интервали и под внимателно калибрирани ъгли така, че когато поредицата от удари приключи, оста на планетата се бе наклонила под ъгъл, достатъчен, за да се предизвика смяна на сезоните, а темпото на въртене се забави до 23 часа.

За разлика от метеорите, които при сблъсък с планета се изпаряват до голяма степен или напълно, ударите не засегнаха по никакъв начин самите кораби, като се изключи това, че те внезапно спряха. Но дори и това бе смекчено от вътрешните полета във всеки кораб, които поглъщаха енергията от загубата на инерция и я прехвърляха отвъд магнитното поле на Градина.

Големите отломъци, изхвърлени нагоре от ударите, скоро паднаха на повърхността, ала никой от тях не успя да проникне в полетата, издигнали се като колони над всеки кораб. Вследствие на това, когато се оформи новата повърхност на Градина, над всеки кораб се образуваха деветнайсет шахти с гладки стени, отворени към откритото небе, излизащи не точно от центъра на планетата, а по-скоро под такъв ъгъл, че постоянно да бъдат под наблюдението на спътниците в геосинхронна орбита. Междувременно гъст прах почти напълно блокира слънчевите лъчи над повърхността и уби всички растения, които не бяха унищожени от топлинните и от ударните вълни. Повечето местни животни, които не бяха измрели веднага и не се бяха задушили минути по-късно, умряха от глад. В пещери, в някои закътани долини на повърхността на Градина няколко растителни и животински вида оцеляха. В океана много видове растения и животни, на които липсата на светлина и гъстата утайка им понасяха, продължиха да живеят.

Градина не беше мъртва. Но почти по цялата й повърхност живот не се наблюдаваше.

* * *

— Първо трябва да си намерим по-свестни дрехи — рече Оливенко. — Или по-дрипави, зависи откъде ще го погледнеш.

— Това важи за кралските особи — рече Умбо. — Ние със Самуна сме си облечени точно както трябва.

— Моля те, не ни наричай така! — сопна му се Риг.

— Той е прав — подкрепи го Самуна. — Отърви се от този си навик, иначе ще изтърсиш нещо, което ще ни издаде всичките.

— Извинявайте — отрони неохотно Умбо.

— Вие сте облечени като привици — отбеляза Оливенко. — Казвам го в най-добрия възможен смисъл.

— Трябваше да изглеждаме като привици. Та ние сме привици — отвърна му Самуна.

— Няма как да докараме и нея в такъв вид, че да не се откроява сред вас — продължи стражът. — Или трябва да ви облечем в ливреи, за да изглеждате като нейни слуги, или ще се облечете като хора, които биха могли да пътуват с нея.

Риг оглеждаше внимателно другите и разчиташе езика на тялото им.

— Слушайте — нареди им той. — Оливенко не поема командването, само ни обяснява неща, които никой друг сред нас няма откъде да знае.

— Кой е казал, че аз съм поел командването? — наежи се Оливенко.

— Никой — отвърна Риг. — Всички допринасяме кой с каквото знае и вършим онова, което умеем. Оливенко познава този град така, както никой от нас не го познава, а най-малко сестра ми.

— Имаме ли достатъчно пари? — попита Оливенко. — Защото аз нямам дори колкото за обувки за еднокрак.

— Ние имаме достатъчно — успокои го Самуна.

Парам седеше до Риг, свела скромно очи. Такава беше стратегията й за оцеляване в дома на Флакомо и на Риг му хрумна, че това продължаваше да бъде най-сполучливата й маска. Никой не знаеше как точно изглежда принцесата — тя много, много отдавна не се бе появявала пред хора. А никой не би очаквал от кралска особа да се държи толкова… смирено.

Бащата бе научил Риг да се държи така, както е нужно. Той умееше да привлича погледи, да налага присъствието си на другите така, че да не могат да откъснат очи от него. Умееше и да изчезва, да става незабележим дори когато освен него в стаята имаше само още един човек. „Хората се държат с теб така, както ти очакваш да се държат“ — казваше Бащата. Риг се оплакваше, че те работят само с животни и това надали има някакво значение. Сега можеше само да се пита дали Бащата не е знаел всичко и не е предвидил всичко.

— Можем да използваме карта — предложи той.

— Аз знам как се стига до Стената — обади се Самуна.

— И без това не е трудно — додаде Оливенко. — Накъдето и да тръгнеш, накрая все до нея стигаш.

— Но скоро ще започнат да ни преследват — припомни Самуна. — Ние напускаме града днес, но след като разберат, че ни няма, за колко време войниците на генерал Гражданин ще ни заловят на пътя? Дамата не ми изглежда готова за дълго преследване.

— На мен ми трябва място, където земното равнище не се е променяло от единайсет хиляди години насам.

— Я, съществуват ли карти с подобни сведения? — попита Самуна.

— Трябва ми каменисто място без река, достатъчно равна земя, трева, но без дървета, ако намерим такова. Колкото се може по-малко дървета.

— Сещам се за няколко места, които може да подхождат — рече Самуна.

— Кое е най-близкото? — попита Риг.

— На изток е. Има и едно доста на юг оттук.

— Вие с Умбо помните ли как минаваха границите на онзи глобус в Кулата на О? — попита Риг Самуна. — Не искаме да попаднем в същия ограден свят, в който са убили татко Кносо.

Самуна се спря и затвори очи.

— Намира се доста на юг от границата със съседния ограден свят. Няма да е същият.

— Добре — прие Риг. — Хората там не са… добри.

— Светците да ни пазят да не попаднем на място, където хората не са добри! — възкликна Умбо. — Трябват ни поне толкова добри, че да не ни убият веднага.

Вече отново вървяха и скоро стигнаха дюкяна, който търсеше Оливенко.

— Не че някога съм купувал нещо оттук — рече той. — Но дрехите са хубави, макар и да не са шити за някого по поръчка. Нямаме време за шивачи.

Дюкянджията ги огледа от горе до долу, като си отбеляза разликата между Самуна и Умбо, от една страна, и Риг и Парам, от друга.

— Не искаме да бием на очи, докато пътуваме — обясни Риг. — Тези двамата, мисля, стигнаха до крайност — посочи той Умбо и Самуна.

— А вие дори не сте се опитали още — отвърна дюкянджията.

— Не щем да изглеждаме толкова бедни, та ханджиите да ни нямат вяра, че ще им платим, нито пък толкова богати, за да изкушаваме крадците.

Дюкянджията се изкиска шумно.

— С двама войници като тези, доста храбра банда ще трябва да е, та да ви нападне.

— Ние няма да изглеждаме като войници — поясни Оливенко.

Дюкянджията отново изгледа него и Самуна от горе до долу.

— Желая ви успех в това. Но нямам вълшебни дрехи, с които ще изглеждате крехки и изтънчени.

— А такива, с които ще изглеждам висок? — попита Умбо.

— Ей това мога да го уредя… ако нямате нищо против да ходите на много високи обувки.

Отне им един час, но се облякоха с удобни дрехи, които им стояха доста добре. Пак изглеждаха заможни, но не и много богати. Семейство на търговец може би.

— А кои сме и какви сме? — попита Оливенко, когато отново тръгнаха по улицата. — Аз съм твърде млад, за да мина за нечий баща. А вие, господине, честно казано, сте твърде стар.

— Досега успяваше да мине — отвърна Самуна.

— Самуна е баща на Парам и мой също — обясни Риг. — А Умбо е братовчед ви от горното течение на реката, изпратен в Ареса Сесамо да се учи под вашия надзор.

— А, да, на това всички ще се хванат — измрънка Умбо.

— Не съм казал, че действително си получил образование — ухили се Риг, но усмивката му не помогна. Умбо беше малко кисел, а Парам още повече се стесняваше. Може би в новите дрехи не се чувстваха удобно. А може би се страхуваха от онова, което предстоеше.

— Вижте, знам какво искам от всички вас — продължи Риг. — Само двама от нас са заплашени от сериозна опасност. Но не можем да отидем на безопасно място… ако то наистина е такова… без останалите. Особено без тебе, Умбо.

— Че аз оплаквам ли се?

— Мислех си, че вероятно би предпочел…

— Стига си се извинявал за това, че си жив — сряза го Умбо. — Ти не познаваш ли приятелите си? Не знаеш ли какво е дружбата?

— Не ми изглеждаше много радостен.

— Не съм радостен — рече Умбо. — Не познавам този тип, но знам, че той работи в градската стража, а ние му поверяваме живота си.

— Той закъсня за дежурство и утре вече ще е дезертьор — напомни му Риг.

— Освен ако в момента не изпълнява задача — опъна се Умбо.

— Вие дойдохте при мен — напомни му студено Оливенко.

— Моят баща му е имал доверие… Моят истински баща.

— И виж докъде го е докарало това — тросна се Умбо. — По-мъртъв може ли да е?

Риг наблюдаваше как Оливенко се мъчи да се успокои. Реши да не се намесва, а да го остави да се справи сам.

— Ти не ме познаваш — рече стражът, — но аз обичах баща му и скърбих за него повече от всички, когато той умря.

— Не повече от мен — обади се тихо Парам.

— Но теб никой не те е видял да скърбиш — продължи Оливенко. — Затова как бих могъл да знам? Мога да кажа само, че с времето вие ще опознаете мен и аз вас — също. Сега ви вярвам, защото Риг ви вярва. Залагам живота си и кариерата си, цялото си бъдеще на вас. И Риг ви моли да направите същия залог за мен. Досега имал ли е лоши преценки?

— Да, имал съм — обади се Риг. — Доверих се на майка си.

— Не, не си — намеси се Парам.

— Е, не съм, никога не й се доверих напълно. Но ми се искаше да повярвам в нея.

— И с този Оливенко ли е същото? — попита Самуна. — Искаш ли да вярваш в него?

— Не — отвърна Риг. — Не ми беше и хрумвало, че някой от стражите ми може да бъде… човек, някой, с когото бих могъл да разговарям. Но за времето, което прекарах в библиотеката, той стана мой приятел. Никога не се е опитвал да ми се подмазва.

— Това значи само, че много го бива в подмазването — заяви Умбо.

— Прекалено млад си, за да бъдеш циничен — скастри го Самуна.

— Когато минем отвъд стената, вие всички ще сте ми нужни — рече Риг. — И всички ще сме си нужни взаимно. Но не виждам изгледи за успех, ако сте неспособни да работите заедно.

Те се спогледаха, сведоха очи, пак се спогледаха.

— Да излизаме от града — подкани ги Парам. — Ще имаме достатъчно време да се разберем помежду си по пътя.

Наеха градска каляска до покрайнините, където платиха на кочияша, а после купиха хубава карета и четири коня.

— Тая кесия не е бездънна — измърмори Самуна, но Риг видя, че остават още много пари.

Купиха и припаси — храна, палатки, мехове с вода, сечива, няколко оръжия, нищо необичайно за пътници, тръгнали за дивата пустош. Единият от търговците ги предупреди, че ако ще ходят на място, където пътищата не са поддържани от властта, по-добре е да носят със себе си резервни колела и оси.

— И пети кон, завързан отзад — посъветва ги той. — Там, където няма хубави пътища, дори и най-добре изработената карета не ще да издържи вечно, а по някое време може да ви се наложи да слезете от нея. Тогава ще ви трябват пет коня.

— А след това ще се опитате да ни продадете и седла.

— Вашите задници и бедра ще яздят — ухили се грубиянски мъжът. — Седла няма да ви трябват толкова, колкото стремена, ако конят реши да препусне в тръс, любимия ход на добър впрегатен кон.

Риг не беше сигурен за какво говори търговецът, защото бе яздил съвсем рядко като малък, и то покачен на една стара кранта.

— Де да можехме да преминем реката на коне — рече той.

— Реката не минава оттам, където отиваме ние — възрази Самуна.

А после и двамата се усетиха, че май са се разприказвали твърде много пред непознат. След ден-два войниците на генерал Гражданин без съмнение щяха да разпитат този мъж, а той вече знаеше, че те не се прибират у дома. Още по-лошо, беше ги видял да се споглеждат, знак, че им се иска да не бяха се изпускали, и затова думите им щяха да се загнездят в паметта му. По-зле можеше да стане само ако го помолят в никакъв случай да не казва. Това почти без съмнение би го накарало да хукне към най-близката градска стража още щом излязат.

Но вероятно можеха да му дадат и друго обяснение за това споглеждане.

— Чудехме се дали не ви се намира карта — рече Риг. — Отиваме на места, които не познаваме.

— Нямам карти на склад — отвърна мъжът. — Хората почти винаги знаят закъде заминават оттук. Търговците се снабдяват сами с карти и обменят знания. Други просто се прибират — познават и пътя, и къде лъкатуши той.

— Е, значи сигурно ще трябва да питаме по хановете.

— Ако там знаят нещо. Ханджиите не пътуват и затова не познават нищо друго освен собствените си градове — рече търговецът. — А почнете ли да разпитвате пътниците, които срещате по подобни места, не се знае кои ще ви пратят по някой път без изход, от който ще се върнат само ценните ви вещи.

— Идеята не е добра — съгласи се Самуна.

— Тогава не идвай — заяви Риг. Вече беше разбрал, че Самуна е схванал номера, и можеше да продължи уверено сценката. — Ти си тоя, дето каза, че Стената била единственото изпитание за мъжката сила, и щом искаш да се скатаеш…

Самуна завъртя очи.

— Глупаво момче. Отиваме там.

И те оставиха търговеца. Риг знаеше, че като му каже истината за крайната им цел, но чак след като се е мъчил да бъде потаен, мъжът ще реши, че го лъже. А също и войниците, които щяха да го разпитат. И дори и генерал Гражданин да решеше, че наистина са тръгнали към Стената, тя беше голяма и дълга. Скоро приключиха с покупките. Беше вече доста късно и не можеха да тръгнат на път. Но и конярят, и търговецът им бяха препоръчали няколко странноприемници по пътя, който водеше извън града. Преди да се е стъмнило съвсем, те стигнаха втората и пренощуваха там — Парам в едната стая със здраво залостена врата, а останалите си поделиха леглото и пода в другата.

— Ако някой драсне по вратата ти през нощта, вдигай врява и начаса ще го хванем! — заръча Самуна на Парам.

Тя поклати глава.

— Ако някой се опита да нахлуе в стаята, ще я завари празна.

Самуна се слиса, но после се сети за дарбата й, въздъхна и вдигна рамене.

— В странен свят живеем.

* * *

Колкото по-далече навлизаха в провинцията, толкова по-необикновена ставаше тяхната експедиция. Те не пътуваха по главен път между важни градове — този път хората използваха главно за да карат реколтата и стока на пазара или да си ходят на гости по съседски. Понякога той дори не беше и път, а тук-там няколко коловоза из някоя ливада или пасище, и се налагаше Самуна да яхне петия кон, за да огледа къде пътят започва отново, та Оливенко да знае накъде да подкара каретата.

— Твърде много се набиваме в очи — рече той една сутрин, след като потеглиха от дома на един заможен чифликчия, който бе предоставил на Парам стая в къщата, а на останалите — плевнята си. — Може би през първите дни Гражданин е търсил принца и принцесата или пък принца и принцесата и техните приятели привици, момче и стар войник. Но сигурно скоро са разбрали, че сте купили карета, и вече ни броят за петима, а каретата ги улеснява да ни проследят. Няма да се изненадам, ако са вече само на един ден път от нас, особено като се има предвид, че всяка нощ спираме да преспим в някой хан, странноприемница или къща.

— Но поне сме далече от главните пътища — отбеляза Умбо.

— И затова още повече се набиваме в очи — рече Самуна. — Ти потвърди мисълта му, момче.

— Какво да правим? — попита Риг. — Ако продадем каретата или я подарим, те ще разберат и ще престанат да търсят карета.

— Не може ли да я скрием някъде? — попита Умбо.

— Вероятно — предположи Оливенко.

— Не — възрази Самуна. — Аз знам как бих постъпил като войник, когато следя някого, и ви уверявам, че няма шанс да я скриете някъде, където не бих я намерил.

— Вярно си е — съгласи се Риг. — И двамата с Бащата ни биваше в проследяването.

— Ти и твоите дири! — възкликна Умбо.

Тогава се обади Парам:

— Мисля, че Умбо е прав, трябва да я скрием.

— И после какво ще правиш, Парам? — попита Риг. — Яздила ли си някога кон?

— Помня, че като малка яздих веднъж — отвърна Парам и се усмихна. — Знам, че аз съм причината да пътуваме толкова бавно и да бием толкова на очи. Каретата е за мен, защото не можах да пробягам и сто крачки, без да се задъхам, в деня на нашето бягство от града.

Риг кимна и вдигна рамене.

— Ние сме такива, каквито сме, Парам. Никой не ти е дал възможност да развиеш издръжливост.

— Но трябва да я развия — заяви тя. — И каретата никак не ми помага. Затова я скрийте.

— Къде? — попита Оливенко.

— Как? — попита и Самуна почти в същия миг.

— В миналото — отвърна Парам.

Риг се възмути, че сам не се е сетил.

— Достатъчно далече в миналото — там или някой ще я намери и ще я открадне, или тя ще си стои и ще гние сто години на дъжда и вятъра, а хората на Гражданин ще са убедени, че не е нашата.

Избраха място, където пътят вървеше по билото на полегат хълм и се спускаше повече от миля по-надолу към два потока, течащи от двете му страни. Скоро разпрегнаха конете и те закуцукаха из ливадата отляво, пасейки мирно — три от тях бяха натоварени с провизиите, сръчно увити и завързани на гърбовете им от Самуна.

— Съжалявам, че нищичко не разбирам от това — извини се Оливенко. — В градската стража нямахме особена нужда от товарене и разтоварване на животни.

— Както каза Риг, ние сме такива, каквито сме — отвърна Самуна.

— Е, добре — рече Риг. — Ние четиримата ще се върнем в миналото и ще избутаме каретата встрани от пътя. Ако я бутнем и тя се изтърколи към потока, ще прилича на злополука от старо време. Парам може да остане с конете.

— А аз ще остана с нея — заяви Умбо.

— Не си много едър, но все пак можеш да помогнеш — рече Самуна.

— Аз няма да се върна в миналото с вас. Не и ако се върнем после в настоящето, където ще ни чака Парам.

Риг се учуди.

— Но защо това ти пречи?

Умбо погледна Самуна.

— Помниш ли какво стана, когато изровихме камъните? В О?

Самуна кимна.

— Точно така. Когато Умбо отива лично в миналото и върши разни неща, той не се връща точно там, където е бил. Ту закъснява, ту подранява с един ден.

— И това се случваше, когато се връщах само няколко месеца назад — додаде Умбо. — Кой знае колко далече ще попадна, ако се върна сто години назад. Или двеста. Ами ако се отклоня с един месец?

— Тогава ще чакаш тук с Парам — съгласи се Риг. — Но това повдига друг въпрос. Когато аз вкарах Парам в миналото, пъхнах ръката й в ръцете на хора, за които това минало беше настояще. На кого ще дадем каретата?

— Не може ли просто да я върнем в миналото и да я зарежем? — попита Самуна.

— Това звучи много смахнато — отбеляза Оливенко. — Все едно е излязло от Библиотеката на нищото.

— Не знам — рече Риг. — Дори не съм сигурен дали можем да „вземем“ нещо по-голямо от нас самите. Защо да не докоснем една планина, да не се върнем в миналото и да зарежем планината там? Защо земята не се мести заедно с нас при всяко наше пътуване във времето?

— Дрехите ни се местят заедно с нас, което поне смятам за удобно — рече Парам.

— Мисля, че земята и всичко, прикрепено към земята, остава в настоящето, защото времето е свързано със света — заключи Умбо. — Помниш ли, Риг? Иначе пътуването във времето би означавало да попаднеш сред Космоса, между звездите, нали?

— А каретата прикрепена ли е към земята? — попита Риг. — Ще се наложи ли да я вдигаме всичките?

— Надали — отвърна Самуна. — Нито пък трябва да се държим за ръце, както когато отидохме при Оливенко в неговото време.

— Стига сме приказвали, ами да опитаме — нареди Риг.

След малко тримата с Оливенко и Самуна държаха здраво каретата на различни места с десниците си, преплели здраво левите си ръце.

Риг потърси удобна диря, по-стара от сто години, и я откри — на крава, преминала по ливадата и прекосила пътя там, откъдето смятаха да бутнат каретата.

— Хайде, Умбо — подкани той и усети познатата промяна, когато дирите по пътя започнаха да се превръщат в хора, вървящи пеш или яхнали коне. Но той не си позволи да се увлече и да се съсредоточи върху някого от тях. Не откъсваше очи от дирята на кравата. Тя се движеше съвсем различно и беше по-трудна за улавяне. Риг никога досега не бе проследявал диря на животно и сега разбра колко е трудно. Сякаш по-големият ум на хората го улесняваше да се закачи за тях. А кравата му убягваше. Леко му убягваше, въпреки че образът й през цялото време беше достатъчно ясен — все едно се опитваш да гледаш със сънени очи, когато се пукне зората. Но доста скоро той успя да се съсредоточи върху кравата и забеляза как светът около него се променя. Сега животното се намираше зад ограда. И от двете страни на пътя имаше огради. Риг не беше предвидил това — че тази област е била по-населена и сегашните ливади някога са били пасища. Движението по пътя също беше по-голямо — той не бе обрасъл с трева, а беше черен път от пръст и камъни.

— Виждате ли оградите? — попита той.

— Да — отвърнаха едновременно Самуна и Оливенко.

— Значи сме пристигнали. Не пускайте каретата. Но единият от вас… Хайде ти, Оливенко! Пусни ръката ми.

— Защо?

— За да видим дали ще се появиш в настоящето при Умбо.

— Ама Умбо е ей там! — възкликна Оливенко.

— Така е. Ние виждаме Умбо, защото всъщност той ни връща в миналото. А сега да видим дали ти ще се върнеш в настоящето, ако се пуснеш от мен.

Оливенко се пусна, ала продължаваше да държи каретата. Не изчезна.

— А сега нека опитам и още нещо — продължи Риг, пусна ръката на Самуна, пресегна се надолу, събра няколко камъка от пътя и ги подхвърли в каретата. Те изтропаха силно по пода, а някои отскочиха от отсрещната врата.

— Където и да се намираме, каретата е тук, с нас — заключи Риг.

— Така е — потвърди Самуна. — Олекна ми, че не съм се хванал за нищото.

— Щом камъни от миналото тропат в каретата, значи тя е в миналото.

— Да опитаме да я поместим — предложи Риг.

— Тоест ние с Оливенко да я поместим, защото какъвто си хилав, и да буташ, и да не буташ, все тая.

— Извинявай, че не съм се охранил в дома на Флакомо.

— Ама ти си се поохранил — възрази Самуна. — И си се източил. Но не много.

— Не отлепяй ръце от каретата! — нареди Риг.

Самуна веднага пусна каретата.

— Е, благодаря ти много! — рече му Риг.

— Предпазлив си и това е много правилно — рече Самуна. — Но реших, че трябва да разберем дали ако се пуснем от каретата, това ще ни върне в бъдещето. Или в настоящето, или както и да му се казва. И то не ни върна, аз все така виждам кравата и оградите. Щом попаднем тук, ние оставаме тук, докогато Умбо ни задържа тук.

— Е, добре — съгласи се Риг. — Но аз се тревожех повече дали каретата ще остане.

— Тогава хайде всички да я пуснем и да се върнем във времето на Умбо и Парам, за да проверим дали тя ще остане тук.

— Но аз не искам да я зарязваме край пътя.

— После пак ще се върнем и ще я преместим. Хайде първо да проверим — настоя Самуна. — Преди да сме се напънали да я бутнем надолу по хълма и да открием, че тя си е останала в настоящето и шпионите на генерал Гражданин веднага ще я забележат.

— Умно — отбеляза Риг.

— Казваш го така, сякаш щом за това се е сетил сержант Самун, а не ти, значи ти си тъп — установи Оливенко.

— Свиквай — посъветва го Самуна. — Риг постоянно се учудва, когато някой се окаже по-умен от него.

— Сега всички ще пуснем каретата — нареди Риг, без да обръща внимание на приказките им. — Умбо, върни ни в настоящето.

Оградите изчезнаха. И кравата изчезна. Каретата — също.

— Браво, отървахте се от нея — похвали ги Умбо.

— Ние не сме я преместили, а нея я няма — посочи Оливенко.

Риг огледа дирите по пътя и откри отговора.

— Един ден след като сме я зарязали там, пет-шест дири стигат до нея и спират. С два коня… Не, прекалено дребни са. Магарета. Не идеални, но достатъчно силни, че да я теглят. Откарали са я… долу, в онази плевня.

— Каква плевня? — попита Оливенко.

— Изгнилите рухнали греди там — посочи Умбо. — Били са плевня.

Риг побягна, а Умбо се втурна подире му.

— Парам, ти стой там!

Това беше почти гаранция, че тя ще слезе по хълма заедно с Оливенко и Самуна, като внимава къде стъпва по неравната земя. В правоъгълника, очертан от останките на стени и сред развалините на покрив, рухнал преди петдесет години, все още се различаваха колелата на каретата, а също и ръждясалите, потъмнели метални части.

— Еха, бива си ни! — възкликна Самуна.

— Хубавата карета е отишла зян — намръщи се Оливенко. — Тия са я взели от пътя и така и са я зарязали тук.

— Но скривалището е добро — отбеляза Умбо.

— Отначало са я изкарвали доста пъти — обясни Риг. — Купили са четири коня да я теглят. Но невинаги са я ползвали едни и същи хора, била е нещо като махленската карета. Преброих… пет различни групи, които са я изкарвали по различно време. Но винаги с едни и същи коне.

— Купили са четири коня? — удиви се Умбо.

Риг знаеше какво си мисли той. Никой във Водопаден брод не би могъл да купи четири коня наведнъж.

— Сигурно са събрали пари помежду си, за да ги купят — предположи Самуна.

— Но не са ги сменили — заключи Риг, оглеждайки дирите. — По някое време каретата е била теглена от три коня, сетне — от два. А после никога повече не са я изкарали. Значи са я използвали, докато конете са били живи.

— Сигурно са изтощили конете до смърт с оран и брануване или с теглене на каруците по жътва — предположи Самуна.

— Чудя се дали са смятали, че си струва да имат карета и да я изкарват понякога.

— Нашият малък дар им е излязъл солено — рече Риг.

— Я стига, били са във възторг! — възкликна Умбо. — Риг, ами ако нас можеха да ни разхождат с карета като малки?

— Представи си как баща ти дава пари, за да се купи общо прасе, за четири коня да не говорим, а после го дели!

Умбо потръпна.

— Да се връщаме на пътя. Преследвачите ни надали са ни изчаквали някъде да си свършим работата. Ами ако сега се зададат по пътя? Какво ще правим?

Риг ги поведе обратно нагоре по хълма, към конете. Виждаше, че на Парам й е трудно да се изкачва, но Оливенко начаса й се притече на помощ и той изтича напред. Горе на билото, докато галеше коня, който си беше избрал, Риг огледа за нови дири по пътя назад и надолу. Огледа на мили наоколо, но не забеляза други следи освен животински и на местни хора, които си вършат работата. Не ги бяха настигнали още. Стори му се, че би било добре да се върнат няколко дни назад в миналото, всичките, заедно с конете, за да увеличат още повече времето, което ги отделяше от преследвачите. Но отхвърли идеята, без да я огласи. За да се върнат, трябваше да се закачат за някого, както се бяха закачили за Оливенко. Това щеше да е паметно събитие и когато дойдеха хората на генерал Гражданин, те щяха да разберат, че Риг и хората му умеят да се придвижват във времето.

Ами ако прескочеха десет години назад или петнайсет или сто, тогава какво? Как можеха да предположат на какви неприятности ще се натъкнат? Или как биха могли да променят бъдещето? Може би от тях щеше да тръгне легенда за пътешественици, които изскачат изневиделица, или, още по-зле, за принц и принцеса, които падат от небето. И генерал Гражданин или пък майката на Риг щяха да се досетят какво се е случило и да се подготвят да ги хванат веднага щом излязат на този път. Не, те щяха да пътуват в настоящето, докато нещо не ги принуди да постъпят другояче.

Сега пътуваха по-бързо, въпреки че трима от тях вървяха пеша. Парам яздеше — което си беше трудна работа — а Самуна, яхнал другия кон, вървеше пред тях и разузнаваше по пътя. Не мина много време и момичето настоя да слезе от коня и да повърви пеша.

— С яздене на кон няма да се науча да издържам на ходене. Освен това никак не ми е удобно. Ожулват ми се бедрата и се чувствам разчекната.

Пътуваха така още две-три седмици. Парам изминаваше пеша все по-дълги разстояния, преди отново да яхне коня, и най-накрая вече изобщо не се качваше на него. Купиха още припаси от два различни чифлика. В последния чифликчията им рече:

— Не ви знам накъде сте тръгнали, ама онова не е там.

— Какво не е там? — попита Оливенко.

— Нищо — отвърна чифликчията. — Нататък няма нищичко.

— Може би ние търсим точно нищото — рече Оливенко.

— Вие сте тръгнали да търсите Стената — заяви фермерът.

— Стената ли?

— Ъхъ. Познах значи. А, ще я намерите. Ей нататък, нагоре. След един-два дни.

— Нататък живеят ли разбойници? — попита Самуна.

— Може и да живеят — отвърна чифликчията. — Ама и да живеят, тук не ни закачат.

— Значи ще се оправим — заключи Оливенко.

— От какво бягате? — попита чифликчията.

На Риг не му харесваше накъде отива този разговор.

— От вас — отвърна той. — Искаме да си намерим местенце, където никой не си пъха гагата в хорските работи.

— Тук патрулират войници, да знаете — продължи чифликчията, без да схване намека. — Никога не ги знаеш кога ще дойдат. Мина ми през ум, че няма да е зле да го знаете, ако бягате и не искате да ви хванат.

Риг веднага си промени мнението за мъжа.

— Благодаря, че ни предупредихте.

— Вие защо си мислите, че човек ще се засели по тия краища? — ухили се чифликчията. — Избягаш ли с жената на богаташ, трябва да заминеш на някое далечно място, където няма да се срещнеш случайно със стария рогоносец. Близо до Стената, ама не много. Знам какво е да бягаш, и жена ми също.

Риг погледна беззъбата жена и петте деца, скупчени около нея, и си помисли: „Дали тя е щастлива от тази замяна?“. Личеше си, че някога е била хубава.

Платиха на човека за припасите — точно колкото им поиска, без пазарлъци, защото откупуваха и мълчанието му, ако то можеше да бъде купено, или поне му благодаряха, че се опита да им даде добър съвет.

Сега вече нямаше път и докато пътуваха през хълмове и долини, Риг не спираше да мисли за жената на чифликчията. Най-сетне проговори:

— Защо ли се е отказала от охолството заради тукашния си живот?

— Не е знаела, че ще е така — отвърна Умбо. — А после вече е било късно.

— Познавала е света — обади се Оливенко. — Красотата й е щяла да повехне и богатият й съпруг е щял да я смени с по-млада.

— Обичала е този мъж — заяви Самуна. — Сигурно го е обичала още преди да се омъжи за богаташа. Бас държа, че родителите й са я уговорили. Лош съвет — и тя е решила, че е сбъркала, като ги е послушала. Това е всичко, мисля аз.

Риг погледна Парам. Тя се поусмихна и рече:

— Тя е искала той да е баща на децата й, а не другият.

Останалите се разсмяха.

— Толкова просто ли е?

— Може би е убеждавала сама себе си в нещо друго, но да, толкова е просто — отвърна Парам. — Така казваше майка ми.

А, да. Майка им.

— Тя затова ли се е омъжила за татко Кносо? — попита Риг.

— Тя говореше за другите жени — отвърна Парам. — Другите жени се омъжват заради това.

— А тя?

— За доброто на кралския род — отвърна Парам.

— С други думи, искала е децата й да са от него — рече Самуна.

Всички много се смяха.

Пристигнаха при Стената не два, а четири дни след като напуснаха чифлика, но това не беше за учудване — бяха поели на югоизток, не на изток. Не я видяха с очите си, а я усетиха в мислите си.

— Забелязвате ли как завихме на юг? — поинтересува се Самуна.

— Така ли? — попита Оливенко.

Риг и Умбо нямаше нужда да питат.

— Знам — рече Умбо. — Конят изобщо не искаше да продължава повече на изток.

— Усещат го. Отблъскването — отбеляза Самуна. — Нежеланието да вървят нататък.

Парам потръпна.

— Не бях разбрала, че това чувство се причинява от Стената.

— Само като си помислиш да тръгнеш нататък, и те хващат нервите, а? — попита Самуна.

— Все едно доброволно влизаш в кошмар — отвърна Парам.

— Много добре — отбеляза Самуна.

Оливенко подаде на Риг юздите на коня, който водеше, а после закрачи на изток, изкачи едно възвишение и не след дълго изчезна зад него.

— Той ще се върне — рече Самуна.

И наистина, Оливенко се появи по-нататък, в южна посока — вървеше решително, докато най-сетне не чу, че го викат, и не видя, че му махат. Изглеждаше искрено слисан, че ги вижда, и затича към тях.

— Как го направихте? — попита той. — Как успяхте да ме изпреварите?

Те се разсмяха, а Самуна обясни.

— Това е Стената. Тя те отклонява. Ти продължаваш да вървиш бързо и упорито, нали? Мислел си, че можеш да навлезеш като таран. Но Стената те отклонява. С всяка стъпка променяш мъничко посоката си, отклоняваш се все повече и накрая тя остава надалече, а ти си мислиш, че още вървиш към нея.

— Не сте се и помръднали? — и чак тогава Оливенко забеляза, че конете си стояха горе-долу на същото място, както когато тръгна.

— Стояли сте тук и сте ме чакали?

— Значи стената те мами, за да не я приближиш? — попита Парам.

— Не — отвърна Самуна. — Изпълва те със скръб и ужас. Разсъдъкът ти не може да ги понесе и сам се подлъгваш да се отдалечиш.

— Исках да разбера какво е чувството — рече Оливенко. — Не вярвах наистина, че ще премина.

— Трябва да си избереш някакъв ориентир от другата страна. И като казвам „избереш“, имам предвид да си запишеш какъв е и постоянно да поглеждаш написаното, за да не го забравиш. Избираш ориентира и вървиш направо, без да откъсваш поглед от него. Така ще се приближиш достатъчно, че наистина да го почувстваш.

— Тогава искам да го направя, за да позная това чувство — заяви Оливенко.

— Никога ли не си сънувал кошмар? Никога ли не си се събуждал облян в студена пот или в сълзи?

Оливенко потръпна.

— Казваш ми, че вече го познавам?

— Казвам ти, че не ти и трябва. Защото колкото повече се приближаваш, толкова повече причини ти изтъква твоят разум да си обзет от ужас и покруса. Започват да ти се привиждат чудовища и изтезания, виждаш близките си, измъчвани и убити. А после цял живот си спомняш онова, което твоят разсъдък ти е показал, за да ти обясни скръбта и ужаса.

— Тогава се питам как изобщо някой е разбрал, че това е Стена, а не място, обитавано от призраци — излезе на преден план ученият у Оливенко.

— Ти не усети ли въздействието на Стената, когато си дошъл с татко Кносо? — попита Риг.

Оливенко поклати глава.

— Баща ти ни накара да останем далече назад. Аз наблюдавах какво се случва с него през далекоглед. Стената е отбелязана с шамандури от хиляда години. От страх, че корабите могат да се загубят. Ако вятърът задуха от неподходяща посока, моряците могат да попаднат твърде близо до нея. Тогава полудяват. Всички знаят, че лодките минават през Стената, затова на баща ти му хрумна, че може да преплава в безсъзнание.

— Не го ли е било страх от сънищата? От кошмари, докато я прекосява?

— Упойка без сънища — отвърна Оливенко. — Не знаем дали се е получило, той никога не успя да ни разкаже.

— Да продължаваме — призова ги Самуна. — Освен ако не искаш да пробваш пак, Оливенко.

— Не — отказа се стражът. — Ще има достатъчно време за ужасите на Стената, когато намерим мястото, откъдето ще прекосим заедно. — Той погледна Риг. — А какво място търсим?

— Равно място. Каменисто, без дървета, но не толкова стръмно, че да има условия за лавини и свлачища. С Баща ми видяхме такова място на върха на Високата скала. Цялата област е била огромен вир, а водопадът Сташи се е изливал през скалата. Но водата е подкопавала скалата, врязвала се е все по-дълбоко, и нивото на вира е спадало все повече и повече. Сега то е просто обширно равно място около реката, а тя тече далеч под ръба на скалите в дълбок каньон, който не е съществувал преди дванайсет хиляди години.

— Видял си миналото? — попита Парам. — Вирът?

— Видях дирите на хората — отвърна Риг. — Видях къде са минавали, къде са били мостовете. Къде са плували. Дири във въздуха, където някога е имало суша, преди тя да рухне. Никой от нас не може да лети. Трябва да изберем място, което не е много разрушено, място, където дирята, която трябва да последваме, не е във въздуха. И където няма много животни за храна, та да не се окажем лице в лице с някой хищник, на който да му се сторим лесна плячка. Място, което преди дванайсет хиляди години е било същото като днес.

— И това ли е всичко? — попита Самуна.

— Защо, да не би да знаеш такова място?

— Аз съм пазил само западната Стена и ти знаеш, че просто се заяждах.

— Преди хората да дойдат по тези места, тук е имало животни — продължи Риг. — Не дребни като ебеците и рътерите и меченцата. Някои са били огромни. И сред тях е имало хищници. Докато се приближавахме към Стената, търсех такива. Повечето от древните животни нямат нищо общо с онези, които съм виждал. Старите дири са страшно бледи и изличени и не напомнят на никое от животните, които съм преследвал заради кожите им. Затова никога досега не бях ги изучавал. Те са различни. От друго място.

— Искаш да кажеш, от друга планета — уточни Умбо.

— Да, точно това искам да кажа.

— Каква планета? — попита Парам.

— Тази същата — отвърна Риг. — Градина. Ние сме натрапниците. Ние сме чужденците тук. Пристигнали сме преди малко повече от 11 191 хиляди години. Преди това светът е бил съвсем различен и в него е виреел съвсем различен живот. Ще използвам някое от туземните животни, за да ни върне достатъчно назад в миналото, за да можем да минем през стената, преди още да е била изградена.

— Значи ние ще сме първите човешки същества, стъпили на този свят — рече Оливенко. — Разбираш, че това е по-налудничаво дори и от идеите на баща ти.

— Много по-налудничаво — съгласи се Риг. — Никога нямаше да го повярвам, само че е истина.

Но в края на краищата така и не намериха идеалното място. Защото, докато вървяха през подобния на пустиня пейзаж, където растяха само най-ниските дървета и храсти, Риг забеляза нови дири, които се сливаха с техните собствени — на много мили надалече, но само на няколко часа след тях, ако не продължаха да се движат напред. Настигаха ги, макар и те да не спираха.

Когато го съобщи на другите, първият им подтик беше да побързат, но Риг ги спря.

— Стената е тук. Земята е достатъчно камениста. Никакви големи реки не ни отделят от Стената. Трябва само да намеря терен, който не се изменя, и дири, които можем да последваме. Когато те стигнат тук, нас няма да ни има.

— Ако изобщо се получи — додаде Самуна.

— Благодаря за жизнерадостната подкрепа.

— Ако не се получи, няма да има битка. Изобщо. Ще хванат мен и Риг, останалите можете да си вървите — обади се Парам.

— Те може да са на друго мнение — отвърна Самуна. — И да обещаят нещо, не очаквам от тях да го спазят.

— Не ставай глупав — рече му Парам. — Умбо ще върне вас, двамата мъже, един месец назад във времето. Или година. И тогава няма да ви има и ще разполагате с достатъчно време, за да се скриете. Те никога няма да ви открият. Няма нужда да преминавате през Стената, за да сте в безопасност. Само ние, избраните, ние, късметлиите от кралски произход — усмихна се тъжно тя. — Междувременно нека оставим Риг да се съсредоточи и да намери подходящо място.

Умбо извади кесията със скъпоценни камъни от панталоните си.

— Риг, трябва да ги вземеш.

— О, много хубаво, разсейвай го — упрекна го тихо Парам.

— Защо? — попита Риг. — Та у теб са на сигурно място.

— Златния мъж ги е дал на теб.

— Кой?

— Баща ти.

— Никой никога не го е наричал така.

— Ние, децата, го наричахме — рече Умбо. — Всички го наричахме така. Но не пред него, нито пък пред теб.

— Но Златния мъж е Безсмъртния — възрази Риг. — Мисля, че Баща ми вече не е достоен за титлата.

— Той е дал скъпоценните камъни на теб, значи са твои. А и от каква ли полза биха били те на мен, на Самуна и на Оливенко, ако се укрием? Мисля, че разбрахме вече какво ще ни сполети, ако продадем и един от тях.

Умбо бръкна за ножницата, окачена на колана му. В нея беше ножът, който Риг бе откраднал от миналото.

— Задръж го, вече е твой — спря го Риг. А когато Умбо понечи да възрази, додаде: — Подарък.

Парам вдъхна дълбоко и каза:

— Риг, не разбирам защо трябва да се делим. Умбо може да ни върне в миналото всички наведнъж. Доказа го, когато ни върна във времето на Оливенко.

На Риг не му се наложи да отговаря — отговори Умбо:

— Риг не се тревожи за връщането в миналото, а за завръщането в настоящето.

— Но ти си го правил толкова пъти! — учуди се Парам. — Съобщенията, които си пращал на себе си, на Риг, на Самуна…

— Когато просто се появиш пред някого и му кажеш нещо, е различно. Аз си оставам в настоящето и само отчасти се връщам в миналото. Или съм едновременно и в двете времена. Но когато се озова в миналото изцяло, както когато със Самуна отидохме, за да вземем един камък от скривалището близо до О, не успявам да се върна в настоящето в същото време. Тогава със Самуна се върнахме един ден преди да пристигнем в О. И повече от ден преди да се завърнем в миналото.

— Но какво е един ден. Кого го е грижа за един ден? — попита Парам.

— Прощавайте, госпожо, но ние не знаем дали всеки път ще бъде един ден — отвърна Умбо. — Може да е само един ден, но може и пропорцията да се запази. Ние се върнахме шест месеца назад, а после се върнах обратно малко повече от ден по-рано. Година може да означава два дни отклонение. За хиляда години то може да е повече от две хиляди дни. За единайсет хиляди години — двайсет и две хиляди дни. Почти петдесет години.

Парам кимна.

— Но щом напускаме този ограден свят, има ли значение?

— Ако поискаме някой ден да се върнем в него? — попита Риг. — Ами ако открием начин да свалим от власт генерал Гражданин? Защото имам чувството, че двамата с майка ми смятат да напомнят на всички защо изобщо се е състояла Народната революция. С какво ли можем да сме от полза, ако пристигнем трийсет години преди да сме се родили?

— Или триста години, защото може да е на съвсем случаен принцип — додаде Умбо.

— Или може би след като отидем толкова назад в миналото, той не би могъл изобщо да се върне напред и ще заседнем в света отпреди човечеството да е пристигнало тук. Това е опит, който не можем да си позволим, когато рискуваме всичко.

— Затова аз ще остана в настоящето и ще изпратя Риг, Самуна и Оливенко в миналото отпреди съществуването на Стената. После те ще ни изчакат и ние да минем през Стената, като използваме твоето умение да ставаш невидима. Ако успеем.

— Ами ако не успеем? Ами ако Стената ни спре дори в забавеното време? — попита Парам.

— Тогава аз ще се върна обратно и ще взема и теб — отвърна Риг.

— И ще оставим Умбо.

— Без нас нищо няма да застрашава особено Умбо.

— Какво ли им пука на тях за мен? — попита Умбо с безгрижен тон, но в гласа му имаше рязка нотка и Риг осъзна, че на приятеля му наистина му е криво колко е незначителен в очите на историята.

— Прав си — рече му той. — На никого не му пука за теб, но това е, защото те са тъпи. Ти си най-могъщият от нас. Ти си този, който в действителност пътува във времето. Ти си този, който променя нещата. Единственият.

Той забеляза, че Парам погледна отново Умбо. Може би на нея, израснала в свят, където значение имаха само кралските особи, не й беше хрумвало, че Умбо е важен човек. Той беше син на селянин от горното течение на реката. Но беше и единственият пътешественик във времето на света. Нямаше да й навреди да разбере, че благородничеството по рождение не значи нищо. Единствено уменията и делата те правят важен и истински благороден.

Продължиха още малко, изкачиха едно възвишение и Риг видя, че това е нужното им място. Не беше идеално — по него стърчаха скали и се виждаха места, разрушени от довявания от вятъра пясък. Но пък беше възвишение сред пустинен пейзаж, никакви реки не пресичаха пътя им. Пътеки на древни животни преминаваха през Стената и разположението им показваше, че равнището на земята почти не се е променило.

— Тук става — заключи Риг. — Както каза Самуна, ако изобщо се получи.

Закараха конете дотам, където влиянието на Стената вече започваше да се усеща, и ги разтовариха. Те започнаха да пасат оскъдната растителност, където я намереха. Риг се покачи на една скала, откъдето виждаше надалече отвъд Стената. Умбо се качи след него. Най-сетне Риг забеляза далечните дири, които му показаха колко трябва да вървят, за да преминат през Стената.

— Широка е около миля — рече той. — Виждаш ли оня превит нискостеблен дъб до острата скала? Стигнем ли там, можеш да ни върнеш в настоящето.

— Това е повече от миля — уточни Умбо.

— Вероятно — съгласи се Риг.

— Колко бързо можете да я прекосите с торбите?

— Доста. Парам ще е с теб.

— Ами ако в крайна сметка способностите на Парам не ни прекарат през Стената?

— Тогава поне ще изчезнете за малко, докато онези се махнат.

— Може би ние с Парам трябва да прекосим първи, за да сме сигурни, че го можем.

— Ако те не бяха само на един час оттук, идеята щеше да е добра. Но когато е невидима, тя се придвижва много, много бавно. Можем да я чакаме цяла седмица да те преведе през тази миля. Или повече.

— Добре тогава — съгласи се Умбо. — Аз ще стоя тук на пост. Помогни на Парам да се покатери, ако обичаш.

— Светиите да ви пазят — рече Риг и тръгна да слиза.

— Чакай — спря го Умбо. — Не трябва ли да ни оставите част от припасите?

Риг се разсмя.

— Умбо, за тебе ще трае най-много час, колкото и време да ви отнеме да изминете заедно една миля. Няма да огладнееш. Няма да имаш време дори да ти се припишка.

— В момента ми се пишка.

— Тогава се изпишкай зад скалата, а аз ще я кача тук.

После слезе и затърси Парам.

Нея я нямаше никаква.

Риг видя дирята й и разбра, че тя, в края на краищата, изпробваше способностите си. Движеше се по-бързо, отколкото някога я бе виждал да ходи невидима, което означаваше, че се е ускорила относително слабо. Риг дори забелязваше трептене във въздуха там, където беше, различаваше формата й — тя беше на границата на невидимостта.

Но това означаваше, че тя се движи с много по-бавна крачка от нормалната. Колко далече имаше намерение да стигне? Защото дирите на преследвачите им приближаваха безспирно и с това темпо на групата на Риг не й оставаше много време. А им трябваше, за да преминат отвъд Стената, та да може после Умбо да стане невидим заедно с Парам. Тя постъпваше безотговорно, като хабеше безценните минути за опити. За нея бяха изминали само една-две минути, убеден беше Риг. Не беше навлязла по-далеч от няколко десетки крачки навътре в Стената. Колко ли щеше да научи от това?

Тя стана видима.

И изпищя.

Риг се завтече към нея. Оливенко и Самуна — също.

— Аз ще я доведа, дръпнете се! — извика Риг. Вече усещаше как скръб, ужас и отчаяние изпълват душата му. Бе убеден, че никога няма да стигне до Парам, че всичко е загубено. Знаеше защо сестра му пищи.

Тя залиташе към него с лице, разкривено от скръб и лудост.

— Тичай към мен! — изкрещя той. — Не изчезвай пак! Нямаме време!

След миг той я стигна, но страхът вече беше непоносим. Разумът непрекъснато му изтъкваше причини да се страхува. Те бяха в плен на Стената и никога нямаше да излязат оттам. Земята щеше да се разтвори и да ги погълне. Генерал Гражданин вече бе пристигнал и щеше да ги убие. Нищо нямаше да се получи, всичко щеше да се провали.

Парам не би могла да стигне толкова далеч, ако я бяха изпълвали такива чувства, докато се придвижваше невидима през Стената. И можеше да сложи край на всичко, като отново стане невидима. Но ако го направеше, тогава вече щеше да има истинска причина за отчаяние. Защото когато излезеше от забавеното си движение, преследвачите им щяха да са твърде близо и всичко щеше да приключи.

Но Парам се оказа по-силна, отколкото смяташе Риг. Всъщност и той беше по-силен, отколкото предполагаше. Защото тя не забави движението си във времето, за да прекрати мъченията. А той не й се примоли за това, макар да изгаряше от желание.

Още една крачка и още една, и изведнъж те усетиха как ужасът затихва. Още една крачка и още една, и се освободиха от него. Бяха стигнали при другите.

— Трябваше да разбера — рече Парам. — Трябваше да разбера дали с помощта на моето малко и жалко умение ще можем да преминем оттатък.

— Е? — попита Риг.

— Дори и в забавеното време го чувствах — отвърна Парам. — Мислех, че моята способност сигурно няма влияние върху това, толкова ужасно беше. Но когато се върнах в реалното време, стана много по-страшно. Непоносимо. Както си го почувствал ти. Значи моята способност наистина е от полза и ако забавя своя ход още повече, мисля, че с Умбо няма да почувстваме нищо. Или ще бъде толкова слабо чувство, че да не ни засяга. И още нещо. Не става по-страшно. Ужасът бързо достига върха си и остава на това ниво, докато продължаваш да вървиш. Точно тогава се спрях — когато разбрах, че не става по-страшно с всяка моя крачка. Братко, мисля, че Стената не може да ни причини по-голям ужас от този, който вече преживяхме.

— Страшно си беше — рече Риг.

— Цялото ти лице е в сълзи и сополи. Грозна гледка — обади се Самуна.

Риг избърса с кърпа устата и носа си и изгледа сърдито всички.

— Вие двамата, качете Парам на скалата. Качете ги двамата с Умбо, после слезте и си вземете торбите. Ако искаме да приключим, преди генерал Гражданин и войниците му да стигнат тук, ще трябва да изминем тази миля тичешком.

— Самият генерал Гражданин?

— Познавам дирята му.

— Но майка ни не е с тях — обади се Парам.

Скоро тя щеше да може и сама да провери.

— И майка ни е с тях — осведоми я Риг.

— Дошла е да го види как ще ни хване? Да види как ще умрем?

— Или да ни види как ще минем през Стената — отвърна Риг. — Те са на коне и сега яздят в галоп. Качвай се на скалата!

Колкото и да бяха бързи, на двамата мъже им бяха нужни пет минути, за да качат Парам на скалата, да слязат обратно долу и да нарамят торбите.

— Готови ли сте? — попита Риг.

— Да — потвърди Оливенко.

— По-готов няма накъде — подхвърли Самуна.

Риг ги поведе — две крачки имаше до мястото, където древната диря, която щяха да следват, навлизаше в Стената. Държеше Самуна за ръка, а Самуна водеше Оливенко. А после се взря напрегнато в дирята, защото тя беше много бледа и стара…

Риг вдигна ръка и започна да свива и разпуска юмрук.

И веднага видя на пътеката животно, което се носеше по нея. „Не — помисли си той. — То се движи твърде бързо, няма да издържим на темпото му“. Но после се досети как всъщност действат дирите. Животното ходеше според собствените му очаквания.

Никога досега не беше виждал такова животно. Беше малко по-дребно от сърна и очевидно бе тревопасно, а не хищник — това Риг беше преценил правилно. Но нямаше нито козина, нито люспи, покритието му приличаше по-скоро на перушина, но с бодли накрая.

„Ах, чудно. Намерих огромно бодливо свинче“.

Но забеляза, че ако го хване здраво и не го гали срещу перата, няма да пострада.

„Докосни го“ — нареди си той.

Ала знаеше, че ако го уплаши и животното избяга, всичко ще се провали. Принуди се да се втренчи в онова място на дирята, където можеше да пипне животното, преди то да разбере за съществуването му.

Пресегна се, хвана го за плешката и мигом закрачи с неговото темпо. Перата дращеха дланта му, но не болезнено. А навсякъде около Риг пейзажът се промени. Той се намираше в миналото. Небесата сияеха, тук беше пладне и климатът беше по-горещ. По небето нямаше ни едно облаче.

Животното понесе докосването и присъствието му. Може би не се страхуваше от него, защото никога не бе виждало и подушвало човешко същество. Може би не вярваше на очите си. Може би така проявяваше страха си — като продължаваше да се движи с неизменно темпо.

Риг си позволи да се огледа и видя, че другите продължаваха да го следват. Оливенко протягаше свободната си ръка. Той докосна животното по задницата точно там, където дебелата му опашка, подобна на опашката на влечуго, се отделяше от бутовете. Животното не побягна. Тогава Оливенко пусна ръката на Самуна, за да може да го докосне и той.

Когато и Самуна положи длан върху гърба на животното, Оливенко заобиколи, застана отзад, прескочи леко опашката му заедно с товара, без да я пуска, и се придвижи от другата страна нагоре, докато не застана почти успоредно с Риг.

„Не продължавай, не продължавай напред“ — помисли си Риг.

Оливенко не можеше да го чуе, но очевидно беше достатъчно разумен, че да осъзнае опасността. Не биваше да се явяват пред очите на животното, това беше замисълът, ала сега Риг виждаше, че очите му не са разположени като на крава или на сърна, а са насочени право напред, като на лемур, бухал, човек. В сегашното си положение то не ги виждаше. Може би нервите в кожата на животното не бяха толкова чувствителни, колкото в кожата на бозайниците. Може би перата му пречеха да ги усети, стига да не правеха резки движения.

И доколкото знаеха, вече можеха да се пуснат, защото бяха във времето на животното — и щяха да останат в миналото. Но Риг не можеше да бъде сигурен. Никога досега не се беше връщал толкова назад във времето. Дали без това животно, върху което да се съсредоточи напълно, способностите на Умбо щяха да успеят да ги удържат там? Бяха изминали така вече четвърт миля и чак тогава Риг се усети, че изобщо не чувства Стената, все едно тя не съществуваше. Защото тя наистина не съществуваше. Беше се върнал във време, преди човеците да дойдат на Градина, и стена нямаше, нито пък враг, който се приближава бързо.

Колко бързо? Риг не смееше да се огледа за дирите на майка си и на Гражданин, защото това би означавало да отвлече вниманието си от животното, което ги водеше. Струваше му се, че те се придвижват много по-бавно, отколкото предполагаше крачката им, защото слънцето се беше изместило и сенките им се протягаха пред тях. Колко дълго вървяха? Само няколко минути, но пладне вече преваляше. Раменете на животното се напрягаха и отпускаха, мускулите се движеха плавно под дланта му. Това животно не беше стадно, иначе Риг нямаше да го избере — стадата биха били твърде опасни. Животно самотник. Той искаше да го следва дни наред, година, да разбере как живее, как се чифтосва, дали ражда или снася яйца, или се размножава по съвсем друг начин, все още неизвестен на човешкия разум, как зимува, какво яде и какво би могло да изяде него. Как са могли праотците му да убият това животно и да изтребят целия му вид? „За да направят място за нас, за мен — помисли си Риг. — За да мога аз да живея тук, този свят е бил отнет от обитателите му и ни е бил даден, на мен, на всички човеци от оградения свят, на всички човеци на планетата“.

Той рискува да погледне назад, към Умбо и Парам. Виждаше ги ясно, коленичили заедно върху издадената скала. Но едновременно с това ги виждаше и във вътрешността на една по-висока и плътна скала. Такива разрушения бе причинил вятърът между това време и бъдещето, когато тяхната групичка щеше да пристигне на това място. Ала нищо не застрашаваше Умбо и Парам — те нямаше да се връщат в миналото и скалата никога нямаше да се втвърди около тях. И тъкмо понечи отново да се обърне напред, когато видя, че Парам погледна нататък, откъдето трябваше да дойдат Гражданин и майка им, а после се обърна и започна да му прави знаци. „Побързайте — казваше му тя с ръка. — По-бързо, по-бързо!“ Значи първите врагове сигурно се бяха показали пред очите й.

— Трябва да тичаме — прошепна Риг, щом отново се обърна напред. — Можем ли да пришпорим животното да побегне?

Бяха изминали повече от половината разстояние. Три четвърти. Но сенките им бяха твърде дълги, отнемаше им твърде много време. Щом го натиснаха срещу перушината, животното наистина ускори ход, но перата се врязаха в ръцете им. Видимите бодли по върховете им не бяха единствените — всяка нишка на всяко перо също беше бодил и се врязваше в кожата им. Би било чудесно, ако имаха ръкавици, помисли си Риг, но продължи да натиска, без да обръща внимание на болката. Животното препусна в тръс, а той подтичваше подире му.

Горе в небето изведнъж нещо проблесна като падаща звезда над далечния хоризонт и засвети все по-ярко, ослепително ярко. Вече тичаха и Риг бе обзет от страх, че може би ще накарат животното да бяга твърде бързо, толкова бързо, че да не издържат на темпото му. Но земята беше доста равна и засега успяваха да не изостават. Сега бодлите не се врязваха в дланта му, беше по-лошо — бяха пробили плътта му и се подаваха през кожата. Болеше. Сигурно имаха куки, които се бяха забили в ръцете му.

„С моя късмет сигурно са отровни и до вечерта ръката ми ще изгние и ще падне“.

Той отново се огледа назад и видя, че Парам му правеше знаци още по-трескаво. Видя и друго — че светлината изобщо не идваше от падаща звезда. Беше нещо много по-голямо и черно и се спускаше толкова бързо, че докато го наблюдаваше, то удвои размерите си. Предницата му сияеше като слънцето и докато Риг забележи това, то се спусна зад хоризонта и той реши, че ще се забие в земята.

И щом си го помисли, над хоризонта избухна ослепително сияние, а веднага след това се надигна черно-бял облак. Миг по-късно земята така се разтресе, че Риг щеше да се препъне и да падне, ако не се държеше за животното, стъпило здраво на земята. И тогава разбра каква грешка беше допуснал. Избрал беше най-скорошната диря, преминала през Стената преди всичко да се промени, и с това бе успял да прехвърли себе си и приятелите си точно в онзи момент в миналото, когато човеците бяха пристигнали от космоса. Онова черното сигурно беше апаратът, с който бяха долетели. А вълнуващата се земя, огромният облак, блъвнал след тях — беше краят на света. Той гледаше как черният облак пъпли към тях и веднага разбра, че ако ги достигне, те никога повече нямаше да си поемат дъх.

Вдигна ръка и отново започна да свива и разпуска юмрук. „Върни ни в настоящето“.

После погледна напред и видя защо Умбо не му се бе подчинил веднага. Оставаха им още няколко минути, докато стигнат ориентира, който му беше посочил и който щеше да означава, че вече са избегнали опасностите на Стената. „Има и по-големи опасности от мъчителните чувства и отчаяния страх“. Риг отново даде знак. „Върни ни в настоящето или ще умрем тук, Умбо!“ И другите видяха сигнала му, и понеже и те усещаха, че земята се тресе, независимо дали се бяха огледали и видели на какво се дължеше това, никой от тях не се изненада. И двамата сигурно бяха разбрали онова, което бе разбрал и Риг — че когато Умбо повярва на знака му и му се подчини, ще им се наложи да изминат последното разстояние, измъчвани от Стената, изпълнени с ужас и скръб, и само силата на волята им щеше да ги крепи, докато притичат отвъд, на сигурно място, в съседния ограден свят.

Риг даде знак за трети път.

Защо Умбо не внимаваше? Защо все още се държеше за животното, защо…

Сянката му не се удължаваше — всъщност той изобщо нямаше сянка, все още беше утро. Земята не се тресеше. Все още държеше животното, но сега то за пръв път се уплаши. И как да не се уплаши! Ужасите на Стената се стовариха върху тях като грамаден юмрук и смазаха цялата им надежда — и на хора, и на животни.

— Бягайте! — кресна Риг.

Оливенко се опита да го хване за ръка, но Риг притисна лакти до тялото си и се втурна стремглаво, движеше ръцете и краката си възможно най-бързо. Имаше предимството, че бе изпитал цялата тази мъка и преди, и знаеше, че ако изтича достатъчно далече, тя ще изчезне. Но пък другите бяха войници. Бойци. Силни мъже.

И разбира се, и двамата го задминаха — и двамата можеха да го надбягат и той знаеше, че е напълно оправдано да го изпреварят, ако могат, но въпреки това се изпълни с отчаяние, защото знаеше, че те щяха да оживеят, а той — да умре, понеже не можеше да тича толкова бързо като тях. Сякаш тяхната бързина го забавяше. От страх му се стори, че земята отново се тресе, прашният облак пак приижда зад него, задушаващият прах, който щеше да убие и него, и всичко живо. Разумът му се опитваше да му каже нещо друго, нещо важно за прашния облак, но не можеше да схване точно какво, защото ужасът от праха бе така непоносим, че не можеше да мисли. Никога не би могъл да избяга от него. Ала беше длъжен.

Оливенко бе спрял да тича и се беше обърнал към него. Крещеше нещо, което Риг не можеше да чуе. После и Самуна спря, обърна се, махна и му извика.

Но те бяха твърде далече напред, той не можеше да ги настигне. Облакът щеше да го догони, вече го застигаше. Вече усещаше как навлиза в дробовете му, гъстият прах, който спираше дъха му и го задушаваше. Той скри двамата мъже от очите му. Скри всичко, потопи света в чернилка и тъма. И в мрака Риг се препъна и падна.

Скръбта, ужасът и отчаянието, които го заляха, бяха по-силни, отколкото би могъл да понесе. Прахът щеше да накара сърцето му да спре, също както бе задръстил дробовете му и заслепил очите му. Искаше само едно — да умре.

А после вятърът го издигна и го понесе напред. Извън мрака. Извън праха. Извън слепотата, скръбта, задушаването и неспособността да дишаш. А вятърът изобщо не бе вятър, а ръцете на Самуна и Оливенко. Те се бяха върнали обратно в Стената, когато той падна, обратно в мъките и страданията, за да го спасят и да го изведат оттам, и бяха успели, защото сега и тримата се намираха отвъд Стената.

— Благодаря ви — прошепна Риг. — Задушавах се. Бях ослепял.

— Знам — отвърна Самуна и го притисна към себе си.

— Видяхме края на света — рече Оливенко. Риг го погледна и забеляза, че по лицето му течаха сълзи.

После се обърна и погледна нататък, накъдето гледаха двамата мъже. Отвъд Стената, широка повече от миля, към скалата, където стояха Умбо и Парам. Но тях ги нямаше там.

Вместо това десетина мъже с дебели железни лостове търчаха насам-натам под скалата и ги размахваха из въздуха. Двама се бяха качили отгоре, също с тежки лостове, и също ги размахваха във въздуха и се протягаха, за да стигнат възможно най-далече.

Майка му и генерал Гражданин, на коне, не ги и поглеждаха, а се бяха вторачили отвъд Стената, над тревистата равнина. Гражданин държеше далекоглед. Той го подаде на майка му.

Отначало Риг предположи, че гледат него, Самуна и Оливенко, но постепенно разбра, че не беше така.

Обърна се в посоката, накъдето гледаха те.

Животното беше преминало в настоящето заедно с тях. Риг го беше използвал, за да ги пренесе в далечното минало, но когато Умбо ги върна в настоящето, те продължаваха да го държат и то също бе дошло с тях. Действително последното от своя вид на земята.

Но това не беше всичко. Защото до животното бе застанал мъж и го галеше, а то трепереше до него. Мъжът беше ведър, лицето му излъчваше сила и доброта. Риг познаваше това лице по-добре от всеки друг на света. Това беше Бащата.

Глава 24

Скок от скалата

Хиляда години би трябвало да продължи прочистването на атмосферата от прах и токсични химикали, израстването на местните гори, повторното разпространение на пълзящите и обитаващите бърлоги животни по целия свят и първите стъпки на еволюцията им, за да изпълнят милионите еволюционни ниши, изпразнени от деветнайсетте снаряда, ударили планетата Градина. Орбиталните станции около нея изпращаха дъжд и фокусираха слънчевото греене, за да прочистят долните слоеве на атмосферата, а нисколетящите им телеуправляеми апарати засяваха бактерии във всички води на планетата, които да абсорбират вредните химикали, изсипващи се върху всяка повърхност. Не след дълго апаратите и заменимите вече засаждаха земна растителност там, където дъждовете и температурите бяха подходящи за нея. Веднага я последваха насекоми и други дребни животни, за да я опрашват и да се множат, бяха внедрени и земни риби и други водни животни, за да надвият оцелелите местни форми на живот. Промяната в албедото5 на планетата, след като обрасна с тъмни растения, а белите дъждовни облаци се изваляха, правеше годни за живот все повече и повече области и скоро сушата на този девствен свят отново бе заселена с гръбначни животни — тук, на Градина, на този свят без хора, за тях беше по-безопасно, отколкото през последните десет хиляди години на Земята.

В този нов и непознат свят оцеляха малко от местните растения и животни. Повечето растения бяха задушени от развилата се стабилно земна флора. Повечето животни не можеха да надделеят над земните си съперници. Но някои останаха — преработваха странния набор от белтъчини, доколкото можеха, или издирваха местни растения, за да могат да се прехранват на този свят.

Планетата в никакъв случай не беше заселена напълно все още. Малките тревопасни се развиваха достатъчно добре, че да могат дребни хищници и мършояди да похапват от тях, но заменимите забавиха заселването на големите хищници, докато не се появят достатъчно животни, с които да се хранят. Важно беше, че около всеки заровен кораб се развиха растения и животни от всякакви видове и еволюираха нови системи, към които човеците можеха да се адаптират или да ги подчиняват на волята си. Под милиони тонове раздробени скали и почва, разполагащи само с един-единствен тунел нагоре към орбиталните станции, корабните компютри се заловиха да създават отблъскващи полета, които щяха да се превърнат в стени. Договориха се за границите, за да подсигурят за всеки ограден свят достатъчно най-разнообразни терени, та да могат човеците в него да създадат десет хиляди години история, невъзпрепятствани в развитието си от ограничения. Междувременно заменимите и корабните компютри решиха, че календарите им ще вървят низходящо към онова опасно време, когато ще се възсъединят отново с епохата, в която са били създадени — докато 11 191 години след като се бяха върнали 11 191 години назад в миналото, те отново биха могли да обърнат поглед навън, към построените от човеците кораби, които можеха да последват същата посока, в която ги бяха повели те самите.

Какво ли щяха да постигнат и какви ли щяха да станат човешките същества за тези хилядолетия на планетата Градина? И какво ли щяха да си помислят за тях земните човеци, когато отново се срещнеха? Ако човешката история можеше да даде някакви насоки, щеше да последва робство, колонизация или война.

От заменимите зависеше да подготвят Градина да защитава себе си и всичките си възможни придобивки, преди да пристигне непромененото, старото, първоначалното човечество. И все пак не можеха да позволят на нито едно от обществата на Градина да развие толкова високи технологии, че да разбере природата на полетата, издигнали Стените, още по-малко — да ги контролира.

И затова след преместването на спящите колонисти във всеки ограден свят, заменимите щяха да започнат да лъжат човешките същества. И нямаше да спрат, докато някои човеци не проумееха истината в достатъчна степен, че да ги принудят отново да се превърнат в послушни и честни слуги.

* * *

Умбо бе изчакал Самуна и Оливенко да помогнат на Парам да се изкатери сред скалите, а после сам й помогна, докато тя търсеше къде да стъпи и се мъчеше да преодолее последните пречки. Беше стъписващо колко слаба бе горната част на тялото й. Но може би с богатите момичета винаги беше така — нали нямаше нужда да работят, телата им се обезсилваха.

Не че Парам беше богата, тя не притежаваше нищо. Но Умбо лесно можеше да види, че да не притежаваш нищо и да си кралска особа не е като да не притежаваш нищо, когато си селянин. Тя се беше хранила добре — в нея нямаше и помен от мършавост. Никой никога не я беше карал да носи вода от реката или от потока — безкрайното задължение, което превръщаше младите селски момичета в жилави, гъвкави, силни млади животни, които не се страхуваха от никой мъж с тяло, което не е тренирано колкото тяхното.

Но слабосилна или не, сега за Парам единствено важно беше да ги прекара двамата през Стената, след като той прехвърли оттатък Риг, Самуна и Оливенко.

— Трябва ли да си мълча, докато работиш? — попита Парам.

— Не знам — отвърна Умбо. — Никой никога не ми е говорил, докато го правя.

— Тогава ще си мълча, докато ти не ми проговориш.

Умбо наблюдаваше как Самуна и Оливенко мятат денковете на гърба си и отиват при Риг, вече натоварил се със своя. Малко се посуетиха, пооправиха се и най-сетне се приготвиха и Риг му даде сигнал да започва.

— Почна се — рече той на Парам, протегна ръка и ускори възприятията на Риг, Самуна и Оливенко за течението на времето. Не че за двамата мъже в момента имаше значение — те не виждаха дири и за тях нищо нямаше да се проясни. Но Риг ги виждаше и Умбо съзря как главата му се завърта и как оглежда една диря след друга, докато не намери онази, която търсеше.

После, с внезапно дръпване, Умбо почувства промяната, когато Риг се съсредоточи и отхвръкна назад в миналото.

Досега, винаги преди да върне Риг назад във времето, той бе усещал съвсем леки тръпки, може би малко по-силни, когато го връщаше по-далече назад, например, когато го бе върнал със сто години, за да открадне инкрустирания със скъпоценни камъни нож, който в момента Умбо носеше на колана си.

Но повече от единайсет хилядолетия превърнаха тези тръпки в толкова силно сгърчване, че той загуби равновесие и се свлече на колене. Парам го хвана, за да не падне от малката скална издатина. Задъхваше се, когато тримата пътешественици във времето поеха през откритото пространство на Стената. Може би ако и Умбо влезеше в променения времеви поток, щеше да види за какво създание са се хванали. Но ако го направеше, самият той и вкопчената за него Парам също щяха да се изстрелят в миналото и всички щяха да се загубят там. Затова Умбо се отърси от любопитството към невидимото тяло, над което се бяха навели те, положили длани върху него, като не забравяше да ги поддържа прехвърлени в древното минало.

Колкото повече се отдалечаваха, толкова по-силно той усещаше как нещо сякаш го извива отвътре, източва го на конци, като влакна, преплитащи се в нишка. Тежко беше. И през ум не му беше минавало, че връщането на някого толкова назад във времето може да крие някаква значителна опасност за него самия. Но чувството, че нещо е стиснало вътрешностите му и ги дърпа здраво към миналото, нямаше как да е добро.

Ала той все пак продължаваше да ги държи далеч в миналото, докато те навлизаха все по-навътре и по-навътре в Стената. Виждаше, че краката им се движат бързо, но нали бяха приведени, макар и леко, и се държаха за невидимото животно, крачките им бяха ситни. Все едно подтичваха по каменистата и тревиста земя като шестокрако насекомо.

Зави му се свят. Допи му се вода. Искаше му се да вдъхне по-дълбоко въздух и вдъхна. Пишкаше му се, макар да бе пишкал съвсем неотдавна, преди да се покатери тук. Сякаш тялото му искаше да го отвлече от тези усилия и прилагаше всички възможни средства за това.

Но отзад го обгръщаха ръцете на Парам, ръце на жена, колкото и слаби да бяха — и те му напомняха за майка му, единствената жена, която някога го бе прегръщала така. Тя го прегръщаше, когато Умбо се преизпълнеше с гняв срещу баща си; прегръщаше го, когато за него нямаше по-силно желание, освен да избяга.

Никога не разбра защо майка му искаше той да остане при тях. Да остане, за да го пребиват? Да остане, за да доказва отново и отново, че малко момче като него не може да се справя със задачи за големи мъже? Едва когато майка му потъна в скръб след смъртта на Киокай и макар и да се мъчеше да го прикрива, се разгневи на Умбо, задето е оставил братчето си да умре, едва тогава той успя да се измъкне от тази прегръдка и да тръгне по пътя с Риг.

И сега отново го прегръщаха, но този път прегръдката не беше затвор — Парам сякаш му вдъхваше сили, сякаш нещо преливаше в гърдите му от нейните ръце с притиснати в него длани. Бяха като един човек, покачен на скалата, и останаха така, коленичили и двамата, докато Риг, Самуна и Оливенко не преполовиха пътя си.

По откритата камениста земя затропаха конски копита и Умбо чу как техните собствени коне, изнервени от близостта на Стената, зацвилиха, затропаха и нервно се отдалечиха на няколко крачки. Усети как тялото на Парам се извъртя зад гърба му и разбра, че тя се оглежда откъде идва шумът. После тя отново се обърна напред и едната й ръка се отлепи за кратко от гърдите му. Правеше резки и внезапни движения — сигурно подканваше със знаци Риг да побърза. И Риг я беше видял — той се огледа през рамо и побягна.

— Те са тук — прошепна Парам. — Не се ослушвай, само гледай Риг и мъжете и си върши работата, докато можеш. Аз ще говоря, ако се наложи да се говори — ако мога да си го спестя, няма да кажа нито дума.

Затова Умбо пропускаше покрай ушите си тропота на приближаващите се двайсетина коня и цвиленето и дърпането, когато ездачите им се опитаха да ги подкарат близо до Стената. Конете успяха да се наложат — въоръжените мъже навлязоха пеша в пространството между Стената и издадената скала, върху която бяха коленичили Умбо и Парам.

Мъжете носеха мечове, но в ръцете си държаха най-жестокото оръжие, за което бе споменал Риг, когато им разказваше за последния разговор с майка им, кралицата — тежки железни лостове с дръжки и ремъци, за по-лесно боравене с тях.

— Вие двамата, слезте долу! Извикай брат си, Парам!

Говореше мъж. Това беше гласът на генерал Гражданин, силен, топъл и заповеден. Но Умбо просто го отбеляза и продължи да гледа напред, към Риг и мъжете, които продължаваха да вървят през високата равнина. Колко още? Изминали ли бяха вече три четвърти от пътя? Побързайте! Той беше сигурен, че Гражданин няма да убие Парам, но войниците му можеха да убият Умбо без никакви угризения.

— Спрете и не мърдайте — изрече Парам и Умбо се изненада от заповедническия й тон. — Ние заедно удържаме Стената. Ако ни навредите, тя ще ви погълне на място.

Умбо разбираше колко хитро ги лъже тя. Мъжете вече бяха изнервени и чувстваха как Стената докосва и подбутва страховете им и разпалва първите искрици на отчаянието. Парам си играеше с този страх и нарастващата им убеденост в провала.

— Единствено ние ви пазим от унищожение — продължи тя. Но тогава се разнесе женски глас, макар че Умбо не можеше да види жената, както не виждаше и генерал Гражданин. По звученето му се стори, че тези двамата още бяха на коне.

— Парам, мила моя — рече кралица Агия, — нека те посрещнем отново в семейството.

— Казва жената, донесла тези железни лостове, за да ме убият с тях.

— Само ако изчезнеш и се опиташ да избягаш, сладката ми. Остани с нас и никой няма да ти навреди.

— Всичко, което казвате, господарке моя и кралице, е лъжа — отвърна Парам, не гневно, но все така властно.

— Както и всичко, което казваш ти — отвърна кралицата. — Ти не можеш да изкривяваш Стената, да я удържаш и да я отприщваш. Тук ти нямаш власт.

— Познавам това момче — обади се генерал Гражданин и конят му бавно излезе пред очите на Умбо. Ситнеше нервно по краищата на Стената и внимателно подбираше къде да стъпи. — Веднъж ти скочи от една гемия, доколкото си спомням.

Умбо се почувства длъжен да отговори, но пръстите на Парам се притиснаха в гърдите му и той си замълча, само прецени колко още разстояние оставаше да изминат Риг и останалите.

— Те няма и да ни пипнат — прошепна Парам. — Тук те нямат власт.

— Вие ни трябвате, или и двамата, или никой от вас — рече генерал Гражданин. — Ако не върнеш сина на кралицата от Стената, то и Парам няма да ни е нужна.

Парам се засмя. Смехът й, топъл и гърлен, изпълни ушите на Умбо и той усети с гърба си трептенията му там, където телата им се допираха.

— Гражданин, ти виждаш чудо — как някой минава през Стената, и единственото, което ти хрумва, е да го върнеш обратно? — възкликна тя. — За теб значение имат единствено дребните ти стремежи и желания? Ти си твърде малък човек, за да обитаваш Шатрата на Светлината. Ако наистина си достоен за крал в Шатрата, то навлез сам в Стената и го върни обратно. Само кралят в Шатрата може да мине през Стената и това никога няма да си ти. На теб ти липсва смелост да опиташ и сила, за да успееш. Моят брат е крал по кръв, по право и по сила. Стената го приема. Той има власт над нея. Ти нямаш власт над нищо на света освен над неколцина страхливи мъже.

Тя говореше бавно и обмислено, ала не крещеше, по-скоро декламираше напевно, изговаряше думите като мелодия. Умбо виждаше, че всички войници я чуват и започват да се изнервят също като конете — пристъпваха от крак на крак и крачеха ту насам, ту натам, напред-назад.

Още малко — на Риг вече му оставаше само около една осма от милята до края. Защо просто не се съсредоточеше върху своята крайна цел и не побегнеше? Вместо това той постоянно се оглеждаше през рамо, сякаш следеше Гражданин и кралицата. „Нищо не можете да направите за нас, освен да стигнете оттатък — искаше да му изкрещи Умбо. — Затова побързай, тичай, не откъсвай очи от целта!“

— Мисля, че трябва да убиете момчето — рече кралицата. — То прави нещо. Мисля, че прави преминаването на Риг през Стената възможно.

— Поклон — отвърна генерал Гражданин.

— Няма да навредите на това момче — заяви Парам. — Той е под моята закрила.

— Не мисля, че тя може да ги направи невидими, докато Риг не премине благополучно от другата страна — предположи кралицата. — Той притежава цялата власт, той е магьосникът.

— Целете се в момчето, но не навреждайте на Парам Сисаминка — нареди Гражданин.

Далече-далече Риг вдигна ръка във въздуха, сви и разпусна юмрук. Това беше сигнал за Умбо да ги върне в настоящето, но той очевидно грешеше — те още не бяха преминали оттатък.

— Още две минути — измърмори Умбо.

— Убийте го сега! — кресна кралицата. — Какво още чакате?

Риг отново сви и разпусна юмрук, по-настоятелно, и на Умбо му хрумна, че той може би не мисли само за Умбовата безопасност, а му предлага те да притичат до края на Стената в настоящето, та да могат двамата с Парам да изчезнат. Може би си имаше и собствени причини да иска да се върне веднага в настоящето там, във времето, в което се придвижваше. Зад него Парам се изправи.

— Чакайте! — извика тя. — Ние ще слезем при вас! Стани, приятелю.

Ръцете й подхванаха Умбо под мишниците и му помогнаха да се изправи. С периферното си зрение той виждаше десетина лъка, прицелени в него, които леко се надигнаха, щом стана.

Риг беше очевидно настоятелен. „Върни ни в сегашното“ — даваше знак ръката му.

Затова Умбо ги върна обратно и ги пусна.

Видя ги как се люшнаха под удара на внезапно почувстваната сила на Стената. Видя и че са довели със себе си животното — странно създание с ярък цвят, ослепително като птица, ала четирикрако и с дебела опашка. Създанието търчеше напред, мъжете също, както и Риг.

Животното стигна най-бързо, след него и мъжете. Риг беше последен. Олюляваше се. „Не биваше да го връщам — помисли си Умбо. — Той ще полудее там, преди да е стигнал на безопасно място“.

— Върнах ги — рече тихо Умбо. — Нищо повече не мога да направя за тях.

Ръцете на Парам отново обхванаха гърдите му и го притиснаха до нея.

— Свалете лъковете и ще слезем…

По средата на изречението тя направи нещо и светът изпадна в пълно безмълвие, а освен това ускори ход. Само с един поглед Умбо видя как Самуна и Оливенко стигнаха там, където вече нямаше страшно, а Риг лежеше и се гърчеше като горящ червей все още в границите на Стената. Мъжете веднага хукнаха назад и го измъкнаха. Стана много бързо, за по-малко от пет секунди, а докато гледаше, Умбо усети как Парам го дърпа встрани, ръцете й повличат тялото му, а после се плъзгат по гърдите към вдигнатите му длани. Тя го хвана за ръце, все така иззад гърба му, и го дръпна надолу.

Войниците вече не държаха лъкове. Дали бяха пуснали стрелите? Ако бяха, всичко бе станало толкова бързо, че Умбо не беше успял да го проследи. Усети гъдел на две-три места и се зачуди дали това е усещането от стрела, която минава през него, докато е невидим в забавеното време на Парам.

Мъже се катереха по скалата с метални лостове в ръце. Сега и горе имаше мъже, които размахваха лостовете — толкова бързо се движеха. Но Парам вече скачаше от скалата и Умбо също скочи — в този миг тя сигурно ги беше забавила още повече, защото сега мъжете запрепускаха наоколо по-бързо и от мравки, по-бързо от стрелкащи се колибрита, размахали лостовете. Изведнъж притъмня и Умбо вече не виждаше нищо. После отново стана светло, а те продължаваха да падат и да извиват телата си във въздуха, та когато кацнат, да се приземят прави.

Войниците продължаваха да тичат наоколо и да размахват железните лостове. Те не знаеха, че Умбо и Парам са скочили отстрани на скалата, а не отпред, затова на втория ден търчаха все пред издатината. После кралицата изприпка като буболечка сред тях и ги пренареди така, че вторият ден завърши с танца на мъжете с железни лостове, които сега се въртяха точно под тях. А Парам и Умбо пропаднаха и отново настана нощ, а после ден. Търчането на войниците не спираше, дори стана още по-трескаво, с лостовете, размахани във въздуха. Невидими вече два дни — две секунди — Парам и Умбо явно бяха в по-голяма опасност отпреди, защото кралицата не искаше да се предаде, нито да позволи на мъжете да се предадат. След малко двамата щяха да паднат сред тях, в обсега на лостовете. И щяха да умрат още преди да стигнат земята.

Тогава Умбо разбра, че е в негова власт да ги спаси, и бърз като тази мисъл, той хвърли сянката на времето върху себе си и Парам и ги дръпна назад само с две седмици. Мъжете изчезнаха. Минаха още три дни и три нощи, докато Парам успее да осъзнае какво беше направил Умбо и отново да ги ускори. Те паднаха на земята и се препънаха. Тя рухна отзад върху него и го събори с тежестта си, той не успя да запази равновесие и падна по очи, а нейната тежест изкара въздуха в гърдите му. Умбо лежеше там задъхан, а светът около него забавяше хода си, слънцето печеше и слухът му се завръщаше. Той чу, че Парам му говори.

— Как го направи? — питаше тя. — Ти имаш страшна мощ — да направиш такова нещо, докато още бяхме в забавеното време, да го направиш във въздуха, по време на скок!

— Мисля, че ребрата ми са счупени — прошепна Умбо между пъшканията. Но после разбра, че нямаше как да са счупени — когато си поемаше въздух, не го болеше повече. — Не, ще се оправя — съобщи той.

— В кое време се намираме? — попита Парам. — Колко назад ни върна?

— Най-много да са две седмици — отвърна Умбо. — Конете ги няма. Още не сме стигнали тук.

Тя му помогна да се изправи.

— Извинявай, че паднах върху теб. Никога досега не съм правила такова нещо, такъв скок. Нямах време да мисля за последствията.

— Не е за вярване колко ги ускори! Цял ден и цяла нощ само за една секунда — сигурно почти не сме съществували.

Парам се засмя нервно и смени темата.

— Майка ми е кошмарна, нали? Дано като порасна, не стана като нея.

Чак сега Умбо осъзна колко се е страхувало момичето да падне в безмилостния капан на майка си, от който не виждаше друг изход освен своята смърт. А сега Парам беше жива, Умбо я беше спасил и това бе също тъй сигурно, както, че тя е спасила него.

— Хайде да не се чакаме да пристигнем — предложи той. — Да преминем през Стената. Ти можеш да забавиш времето ни колкото си поискаш — разполагаме с цели седмици, за да преминем.

— Но на нас ще ни се стори, че е минал един час.

— Пътят е само малко повече от миля.

— А аз не мога да вървя бързо — додаде Парам. — Да тръгваме.

От мига, в който тя му помогна да се изправи, Умбо все още не беше пуснал ръцете й. Хванаха се по-здраво — той пъхна лявата си ръка в десницата й, и поеха към Стената. Страхът ги обзе бързо, също и отчаянието, и Умбо разбра, че нищо от чувствата му на върха на скалата и докато бе падал, не може да се сравни с ужаса, безпросветността и безсмислието, които го превзеха, щом навлезе в Стената.

А после тези чувства отслабнаха и се стопиха до мъчително безпокойство и напиращ плач. Слънцето бързаше по небосвода. Той погледна Парам. Тя го гледаше изпитателно.

Умбо се досети за въпроса: „Можеш ли да понесеш това?“.

Кимна, тръгна напред и я задърпа подире си. Тя ускори леко крачка, ала също дръпна ръката му. „Не толкова бързо“.

Степента на забавяне на времето, която беше определила, правеше усещанията от Стената поносими, но все пак никак не им беше лесно. Той постоянно се чувстваше нещастен и искаше единствено всичко да свърши. Тя се влачеше също като него и Умбо забеляза, че по лицето й текат сълзи. Зачуди се защо не е забавила още повече времето им, но после се досети: сигурно искаше да стигне оттатък преди Риг и мъжете. Може би дори възнамеряваше да спаси брат си. Но на Умбо му се струваше, че ще е много трудно да се определи моментът. Те трябваше да са точно на онова място, когато Риг ще падне. В забавеното време, дори да бяха на пет крачки от него, никога нямаше да успеят да го стигнат и да забавят и неговото време, преди Оливенко и Самуна да се върнат да му помогнат. Нямаше да се получи. Нямаше да помогнат с нищо. Нямаше никакъв смисъл изобщо да преминават през Стената. За какво са им на Риг и на мъжете завързак като Умбо и слабачка като Парам?

Той потръпна и продължи да се влачи. Знаеше, че чувството за негодност и безполезност е просто внушение на Стената, прокраднало се в мислите му. Но това никак не облекчаваше тези чувства. Ако имаше начин в забавеното време да се издават и чуват звуци, той би умолявал Парам да ги забави още повече, да облекчи тъгата, отчаянието и ужаса. Но знаеше и че няма смисъл да моли, защото тя беше права, бе открила равновесието. Беше тежко, но не толкова, че да не може да продължи напред; страхът не беше толкова силен, че да изпадне в паника и да пусне ръката й; не беше толкова тъжен, че да спре да върви, обзет от желание да умре. Щом продължаваше да се движи напред, Умбо щеше да стигне до края.

Според броя на изгревите и залезите бяха изминали девет дни, докато се придвижат на малко повече от миля до ориентирите, които показваха, че са преминали от другата страна. Умбо пусна ръката й.

И светът начаса се измени. Той чуваше чуруликането на птиците, собствените си стъпки по каменистата, обрасла с трева земя. Обърна се нататък, където знаеше, че е невидимата Парам, и й кимна:

— Няма страшно — каза.

После кимна отново — много бавно, та да може тя със сигурност да го види.

Парам се появи точно там, където се предполагаше, че е. Лицето й, мокро от сълзи, изглеждаше неописуемо тъжно. После той забеляза как в очите й се появи облекчение, а на лицето й изгря усмивка. Тя коленичи; плачеше и се смееше едновременно.

— Ах, колко беше ужасно! — възкликна тя. — Продължи цяла вечност!

— Няма и час — поправи я Умбо и коленичи пред нея.

— Никога през живота си не бях чувствала такъв страх и тъга!

Тя посегна и избърса сълзите от бузата му; и той избърса нейните.

— Аз съм чувствал. Много пъти съм се чувствал също толкова зле, когато си мислех, че никога няма да се махна от баща ми, когато знаех, че той ще ме пребие и няма надежда да избегна боя. Каквото и да направех, това само щеше да влоши положението. Така се чувствах.

— Значи аз съм живяла много щастливо, а ти — много тъжно.

— Този мой живот свърши, когато напуснах Водопаден брод заедно с Риг. А това, че не си вкусила много от страха и отчаянието, не означава, че през всички тези години, докато си живяла в дома на майка си, ти си била щастлива.

— Но разбираш ли, тогава аз не я познавах толкова добре като сега — отвърна Парам. — Затова с нея не ми беше страшно. Чувствах се сигурна и обичана. Бях доволна, че не общувам с други. Тя беше целият ми свят и това ми стигаше.

— Значи за теб разкритието каква е всъщност е било истински удар. Докато живеех с баща ми, аз бях наясно какъв е. Никога нищо не ме учудваше. Кое е по-лошото?

— Мисля, че на теб ти е било по-тежко. Да живееш така и да мислиш, че друго няма. Когато майка ми разкри истинските си намерения в дома на Флакомо, да, това за мен беше удар, но щом напълно осъзнах какво съм загубила, страхът изчезна. Първоначално изобщо не го почувствах. Тази Стена е ужасна. Който я е издигнал, е бил с черна душа.

— Не знам.

Умбо се изправи и помогна да стане.

— Тези, които са създали Стената, не са искали от нас да преминаваме през нея. Единствената им цел е била да ни попречат да преминем, не да ни измъчват.

Парам се обърна и се огледа назад, откъдето бяха дошли.

— Значи сега трябва да се изчакаме да пристигнем.

Тя потръпна.

— Езикът е бил измислен с оглед на това, че времето тече само в една посока. Всичко, което казваме, няма смисъл.

— Ето каква трудност възниква за нас, докато чакаме — рече Умбо. — Всички припаси са у тях, защото винаги сме предполагали, че те ще ни изчакат.

— Виждаш ли някъде вода? — попита Парам. — Жадна съм.

Умбо се отдалечи от Стената към края на възвишението с мисълта, че от другата страна може да има вода. Ала нямаше.

— Там няма нищо — рече той, обърна се и й подвикна: — Боя се, че няма вода. Да тръгнем да търсим ли, или да чакаме тук?

— Знаеш ли колко дни остават, докато ние… те… ние от миналото пристигнем?

Умбо вдигна рамене.

— Не бях в положението да изчисля с точност нашето пътешествие назад във времето.

— Говориш като Риг — изкиска се тя.

— Помпозността е заразна.

— Това ли било? Превземки? Но Риг говореше по този начин само пред възрастни, които също се изразяваха така превзето — отбеляза Парам.

— А, знам — отвърна Умбо. — У дома никога не е говорил така. Когато го чух за пръв път да говори като… като…

— Като кралска особа — подсказа му тя.

— Аз щях да кажа „като тъпак“, но да, точно така — ухили се Умбо. — За пръв път го чух да говори така, когато се опитваше да шашне оня банкер в О, господин Бъчваря. Все едно е станало преди седем години!

— Но преди седем години ти си бил на колко… На четири?

— Според теб на колко години съм? — попита обидено Умбо. — Не съм на единайсет, на четиринайсет съм!

— Вярно ли?

— Дребен съм за възрастта си — извърна се Умбо засрамен. — Дано пубертетът скоро ме изтряска и с двата си юмрука.

— Аз не те критикувах — обясни Парам. — Само те мислех за по-малък. Всъщност не много по-малък от мен. С две-три години, като Риг.

— Виж какво мисля аз — смени темата Умбо. — Щом и без това ще трябва да ги изчакаме, защо да не се скрием зад това дърво, където те няма да ни виждат, и ти не забавиш времето ни, за да проследим всичко, и като стигнат дотук, да се върнем към нормалната скорост? Така всичко ще приключи, преди да сме огладнели и ожаднели.

— Значи ще седим тук и ще ги наблюдаваме как ще преминат.

— Само че този път ще е по-бързо, благодарение на теб.

— И няма да им помагаме с нищо.

— Те успяха — напомни й Умбо.

— Нима? Аз не видях Риг да преминава оттатък.

— Те се върнаха да му помогнат.

— Но извели ли са го? Всичко пред очите ми хвърчеше! Ние падахме, аз гледах надолу и виждах своята смърт. Когато успях пак да погледна нататък, ти вече ни беше върнал назад във времето и там ги нямаше.

— Мисля, че нямах избор — рече Умбо. — Налагаше се да ни върна.

— Разбира се! О, я се погледни, изведнъж настъпи краят на света!

— То това си е краят на света — заяви Умбо. — Нашият свят е оттатък Стената. Тук не познаваме никого. За този ограден свят не знаем нищо. А виж само какво преживяхме, за да стигнем тук. Не ти ли се иска да беше по-иначе?

— Аз не познавам никого и в онзи свят — отвърна Парам. — Мислех, че познавам майка си, но грешах. А ти, Умбо… ти изоставил ли си някого там?

— Майка ми.

— Ти си я изоставил преди година. И братята и сестрите си, освен загиналото момче, което е изоставило теб.

— Приятелите ми.

— Имаш ли по-добри приятели от Риг и Самуна?

— Не.

— А те ще дойдат тук, при нас. Само че Риг вероятно ще остане прекалено дълго там вътре. Може да полудее. Може би, когато другите се върнат да го измъкнат, също ще полудеят.

— Значи ще видим — ако нещата не се развият добре, ще се върнем назад във времето, ще отидем точно на мястото, където има нужда от нас, ще изчакаме там в забавеното време и всичко ще бъде наред. Стига да попаднем на точното място, ще можем да поправим всичко.

Парам кимна. В отговор Умбо също кимна.

— Неудобно ми е да попитам, но…

— Какво? — попита Умбо.

— Ние приятели ли сме?

Въпросът слиса Умбо.

— Трябва да попитам, защото никога не съм имала приятел — продължи Парам. — Имам брат… досега не бях имала и брат. Риг го бива за брат. И аз се опитвам да му бъда добра сестра, макар че нямам кой знае какъв опит.

— Добре се справяш — похвали я Умбо.

— Но ние с теб… Ние приятели ли сме? Това, че сме скочили заедно от скалата, достатъчно ли е да сме приятели? Че взаимно сме си спасили живота?

— Общо взето, това се смята за достатъчно — отвърна Умбо.

— Но това не е само дълг от благодарност, нали? Трябва и да ни е приятно заедно, нали?

— Ти си Сисаминка — напомни й Умбо. — Ти си наследницата на Шатрата на Светлината.

— Вече не съм — отрече Парам. — Мога да ти имам доверие, нали?

— Точно както аз ти се доверих.

— Преминахме заедно отвъд Стената.

— Да, ние сме приятели, със сигурност, иска ли питане!

Парам въздъхна.

— А сега ти ми се сърдиш.

— Дразня се! Защото не знам как да отговоря. Ти си по-голяма от мен. Когато две хлапета са приятели и едното е по-голямо, то не пита по-малкото „Ние приятели ли сме?“ — по-голямото решава, а по-малкото смята, че е извадило късмет.

— А… Значи не е заради кралския ми произход.

— Ти си на шестнайсет години! Ти си момиче! Аз съм още малък! Да, ние сме приятели и аз съм късметлия!

Парам се замисли.

— Не знаех, че възрастта имала такова голямо значение.

— Когато момчето е по-голямо, няма такова значение. Но когато момичето е по-голямо, това е страшно важно!

— Ама… ти си този, който пътува във времето. Ти притежаваш тази изумителна способност!

— А ти насичаш времето — отвърна Умбо. — А Риг е следотърсачът. Всичките сме толкова изумителни, че няма накъде повече.

— Значи това е дружба между равни — заключи Парам.

— В която двама са кралски особи, а третият е привишко хлапе. Да де, точно.

Парам се разсмя.

Умбо си спомни как я държеше, докато преминат през Стената. Спомни си как тя го хвана за ръце, избута го до ръба на скалата и го накара да скочи. Спомни си ръцете й, които го обгръщаха, и притиснатите й в гърдите му длани. И се изчерви. Изобщо не знаеше защо се изчерви. Във всичко това нямаше нищо нередно. Не го беше срам, но щом си го спомнеше, се изчервяваше.

— Да побързаме да ги изчакаме — рече Парам и избухна в смях.

— Сигурно ти това правиш, нали? — попита Умбо. — Чакаш, а целият свят бърза край теб.

— Аз живея живота си резен по резен.

— Говориш като философ — отбеляза Умбо.

Тя му протегна ръце. Той се втренчи в тях. Парам искаше да се хванат за ръце и Умбо изведнъж се смути.

— Какво? — попита го тя. — Как ще ги изчакаме заедно, ако не ме хванеш за ръце?

Умбо пак се изчерви. Тя му предлагаше да се хванат за ръце, за да го пренесе отново в нейното насечено, забавено време. А той какво си мислеше? И пое ръцете й.

Светът около тях ускори ход. Не толкова, колкото докато прекосяваха Стената, със сигурност не и толкова, колкото бързо преминаваха дните в онези секунди, докато скочат от издадената скала.

Когато навлязоха в забавеното време, Умбо случайно бе извърнал очи от Стената, а Парам бе почти срещу нея. Той виждаше добре лицето й, а тя — отсрещната страна, където след няколко дни щеше да види как пристигат самата тя и останалите.

Той понечи да се обърне в нейната посока, без да пуска ръцете й, и тогава забеляза някакъв човек да тича само на няколко десетки крачки зад нея, от тази страна на Стената. Умбо го гледаше, убеден, че в него има нещо познато, ала мъжът се движеше твърде бързо и не можеше да го разпознае. Но преди да успее да улови погледа на Парам, онзи изчезна. Колко неприятно, че в забавеното време не можеха да разговарят.

Парам кимна. Умбо се обърна и когато завърши движението, видя Риг, Самуна и Оливенко сред Стената, леко приведени и допрели ръце до невидимото животно. Зад тях, на около миля, видя и как войниците пристигат, и кралицата, и генерал Гражданин. И самия себе си и Парам, застанали върху голата скала. Светът край тях забави ход, но не до нормалната си скорост. Умбо и Парам вероятно все още бяха невидими, или може би трепкащи сенки, ако някой се вгледа в тях. Самуна и Оливенко излязоха от Стената, но Риг лежеше възнак и се мъчеше да вдигне ръце. Странно перна̀то четириного изскочи от Стената и се спря разтреперано на няма и десет крачки от тях.

От една горичка изскочи мъж и се спусна към тях. Това беше натрапникът, когото Умбо бе видял преди малко — дрехите, ръстът, всичко беше същото, но сега той виждаше и лицето му.

Беше Човека скитник. Златния мъж. Мъжът, който се бе представял за баща на Риг. Мъжът, помогнал на Умбо да се научи да владее дарбата си. Умбо закопня да поговори с него, преди той да изчезне отново, да му разкаже на какво се е научил. Бащата на Риг би разбрал какво постижение е да се научиш да владееш умения, които той дори не бе подозирал, че притежава.

Времето забави ход и отново стана нормално.

Другите още не бяха видели Умбо и Парам, което не бе за учудване, защото те бяха две неподвижни фигури сред ниски скали, едно дърво и храсталаци. Риг видя баща си, позна го и извика.

Мъжът го погледна, после погледна Умбо и Парам, протегна ръка и посочи двамата, преминали невидими през Стената. А после извика нещо на странен език.

— Скиталецо! — извика Умбо. — Парам, това е Бащата на Риг. Мъжът, когото мислехме за негов баща.

Междувременно Риг бе изтичал при него, обикаляше го и го оглеждаше от всевъзможни ъгли. Посегна и докосна гърба на баща си, бузата му, гърдите му. Умбо разбра, че проверява за увреждания, но мъжът изглеждаше напълно стъписан.

Възможно ли беше той да не е човекът, за когото го бяха взели Умбо и Риг? Но приликата беше повече от съвършена!

Ами ако във всеки ограден свят живееха едни и същи хора? Еднакви непознати във всеки пореден ограден свят.

„Не е възможно“ — веднага осъзна Риг. В единия ограден свят, ако някой умреше млад, без да остави потомство, а двойникът му от другия ограден свят останеше жив, сред населението щеше да се появи разлика. Не беше възможно всички да са еднакви и от двете страни на Стената.

Освен Бащата на Риг.

Умбо скочи на крака, хвана ръката на Парам и я поведе към Златния мъж.

Глава 25

Заменим

Когато Рам се събуди, в стаята грееше дневна светлина.

Не се чувстваше изтощен. Когато се будеше, винаги възприемаше заобикалящата го обстановка с най-голяма яснота. Затова веднага разбра няколко неща. Той не се намираше на борда на кораба, защото там нямаше дневна светлина. Това означаваше, че или някаква злополука е прекъснала пътешествието, или то бе свършило и сега той се намираше на новата планета.

— Добре дошъл на Градина — приветства го заменимият.

— Значи новата планета вече има име? — попита Рам.

— Име, което може би е по-скоро израз на надежда, отколкото описание, Рам. Атмосферата все още се възстановява от проблемите, свързани с удара на група извънпланетни обекти преди около двеста години. Това събитие е унищожило живота на нея и ние бяхме принудени да я заселим отново от нашите запаси от земна флора и фауна. Но както виждаш, слънцето вече грее достатъчно ярко. То поддържа фотосинтезата и растителността се развива буйно. Време е да основем колонията.

Рам стана от койката си.

— Аз първият съживен ли съм?

— Както е по план.

— По план? — учуди се Рам. — По план аз трябваше да бъда събуден непосредствено след като напуснем орбитата на Земята. По план аз трябваше да бъда в съзнание по време на скока. Предполагаше се, че аз трябва да взема някои решения.

— Имаше решения, за чието вземане трябваше да бъдеш събуден при нужда. Но нямаше нужда от теб и затова не те събудиха.

— Не ми се вярва това да е било оставено на вашата преценка.

— Ако смяташ, че има нещо нередно в начина, по който изпълняваме програмите си, ще проведем диагностика.

— Без независим инспектор? Системата наистина ли е проектирана така, че при срив да го открива сама?

— Ако в нашата система се получи срив, ние ще докладваме достоверно факта. Ние нямаме самозащита, която да ни накара да мамим теб или себе си. Докато в момента ти прилагаш самозащита. Мислел си, че ще бъдеш необходим по време на пътуването, а сега откриваш, че не си бил. Това те натъжава.

— Това ме кара да се тревожа за вашето функциониране, тъй като в първоначалните години на колонизацията, докато пристигнат новите запаси и колонисти от следващите рейсове, ние много ще зависим от вас.

— Това, което ти наричаш „тревога“, е стандартен отклик на приматите при откритието, че не са в алфа позиция. Подобна тревожност може да доведе до избухвания като това, с което те доказват превъзходството си. Затова нека те уверя: първо, нямаме записани данни за това някое човешко същество някога да е умирало непосредствено от смазване на егото, макар да е известно, че това подбужда към много рисковано поведение в опити за възстановяването му. Второ, сега, след като си вече буден, ти всъщност си алфата. Отсега нататък ние получаваме нарежданията си от теб, в рамките на нашите програми.

— В рамките на вашите програми.

— Както вече казах.

— А какви са тези рамки?

— Да те информирам за рамките не влиза в рамките на нашите програми.

— Значи аз съм алфа, освен когато вие ми кажете, че не съм.

— Докогато ти си упълномощен да ни контролираш, ние сме под твой контрол.

— Но моят контрол върху вас не включва способността да откривам кои страни от вашето поведение не мога да контролирам.

— Успокояването ти след смазването на твоето его изглежда твърде трудно.

Рам обмисли възможните резултати, ако заменимите решат, че смазването на неговото его достига нива, които биха го подбудили към твърде рисковано поведение.

— Не — отрече той. — Просто се опитвах да си изясня нещата. Скокът успешен ли беше? Без произшествия?

— Самият скок беше произшествие. Но бе извършен точно в рамките на физичните закони. Много знания получихме от данните, събрани по време на скока.

— Но сега сме тук, здрави и читави — огледа се Рам. — Ние сме в един от преносимите заслони, но не виждам признаци за използване на животоподдържащи системи.

— Атмосферата е годна за дишане без апарат.

— А другите колонисти?

— Изнесохме ги на повърхността на Градина и те са готови за пробуждане. Чакаме само твоето нареждане.

— Колко… почтително от ваша страна.

— Ироничният ти тон ни подсказва да се запитаме какво ли е истинското значение на думите ти.

— То не е в рамките на вашите програми.

— Пак ирония — отбеляза заменимият. — Знам това, защото всички значения и намерения, които можеш да вложиш, по определение са включени в рамките на нашите програми.

— Нека видя този свят и тогава ще започна да вземам решения за пробуждането на колонистите.

И той позволи на заменимия да го изведе навън, на яркото слънце. Около десетина бели пластмасови постройки блеснаха пред очите му, но не го заслепиха. Те бяха заобиколени от стотици акри посеви. Наближаваше времето за събиране на реколтата.

— Поработили сте — отбеляза Рам.

— Програмирани сме да проверим дали почвата е подходяща за обработване и климатът — поносим, и да засадим реколта, която да е готова за събиране. Колонистите ще започнат да се учат как да я събират, да я подготвят за съхранение без замразяване и да обработват нужните дажби за непосредствена консумация.

— След като сте извършили всичко това без човешка помощ, защо просто не продължите?

— Това не е колония на заменими. Идеята е Градина да бъде заселена с човешки същества така, че шансовете за оцеляване да се увеличат максимално, дори и нивото на технологиите, които могат да се поддържат на място, да спадне.

— Няма ли да изработите резервни части за себе си и за всички останали машини?

— Ние сме програмирани да заселим Градина с човешки същества така, че шансовете за оцеляване да се увеличат максимално, дори и нивото на технологиите, които могат да се поддържат на място, да спадне.

Значи нямаше да получи по-подробни обяснения от това. Рам нямаше друг избор, освен да приеме, че на някакъв етап заменимите ще оттеглят помощта си и засяването на посевите, събирането на реколтата и съхраняването на хранителните запаси ще преминат изцяло в ръцете на колонистите. Рам нямаше да може да контролира заменимите и нямаше да разбере нищо друго освен онова, което те пожелаят да му кажат. По всяка вероятност те вече го лъжеха. Което означаваше, че животът тук до голяма степен щеше да е същият като на Земята, а заменимите щяха да изпълняват ролята на правителство или поне на ръководство. Изглежда Рам беше просто фигурант — щом насъщният му хляб зависеше от заменимите.

А щом заменимите бяха програмирани да излязат от употреба едва след като научат човешките същества да разчитат сами на себе си, значи това нямаше как да се случи по-рано.

— Хайде, приятелю — подкани той заменимия. — Да събудим хората.

Мъжът, който приличаше на Бащата, седеше със скръстени крака на земята, а срещу него бяха седнали Риг и Умбо. Парам беше до Умбо, а Самуна и Оливенко — от другата страна на Риг. Също като в училище във Водопаден брод.

— Досега не съм му разбрал и дума — оплака се Умбо.

— Никога досега не съм чувал този език — заяви Риг.

— Според мен той не е Баща ти.

— И да е, напълно ме е забравил. Ти да забеляза някакви признаци, че ме е разпознал?

Мъжът, който приличаше на Бащата, вдигна ръка с разтворена длан, за да ги накара да млъкнат. После посочи Стената и произнесе нещо, което звучеше така:

— Очто-жек-го-боишта-джонг-нк.

По въпросителното му изражение Риг се досети какъв е въпросът: „През Стената ли минахте?“. Затова кимна, после посочи себе си и спътниците си поред, с жест посочи, че са били отвъд Стената, а после с два пръста показа, че са извървели пътя оттам до сегашното си място. И обясни с думи:

— Ние бяхме от другата страна на Стената, преминахме през нея и дойдохме тук.

Мъжът, който приличаше на Бащата, кимна и замижа.

Няколко мига по-късно отвори очи.

— Това ли е вашият език? — попита той.

— Да — отвърна Риг и по въздишките на другите разбра, че и те почувстваха огромно облекчение. Вече беше възможно да разговарят с човека.

— Значи сте преминали през Стената — продължи мъжът, който приличаше на Баща му.

— И ти също — рече той.

— Аз не съм — отрече мъжът.

Риг посочи себе си, Парам и Умбо и каза:

— Ние те познавахме там. Забравил ли си ни?

Мъжът, който приличаше на Баща му, тръсна глава.

— Аз не съм преминавал през Стената, откакто тя бе създадена преди единайсет хиляди години. Вие несъмнено ме бъркате с някой от вашите местни заменими.

Риг се спогледа с останалите.

— Заменими ли?

— Вашите местни заменими не са ли ви разкрили своята истинска природа?

— Мисля, че не, май — отвърна Риг.

— Със самостоятелни усилия ли преминахте през Стената?

— Да — потвърди Риг. Беше твърде сложно за подробни обяснения.

— Не виждам машини — изтъкна заменимият. — Забелязвам, че Стената все още си е на мястото, значи не сте я изключили.

Спогледаха се отново.

— Тя може ли да се… изключва? — попита Умбо.

— Минали сте през Стената, без да я изключвате — повтори заменимият. — И без машини. И без да познавате истинската й природа.

— Ти какво искаше да кажеш с това, че „местните заменими“ не са ни разкрили „истинската си природа“? — изръмжа Самуна.

— Всичко зависи от това как сте преминали през Стената — отвърна заменимият.

— Всичко зависи от твоя отговор на въпроса ми — поправи го Самуна.

— Ще отговоря на въпроса на първия човек, овладял Стената и преминал през нея.

— Направихме го заедно — обясни Риг. — Ние с Умбо съчетахме способностите си, за да мога да се върна във време, когато Стената не е съществувала, и да преведа със себе си през нея тези двама мъже. Но накрая те изведоха мен.

— Ами тези двамата? — заменимият посочи Парам и Умбо.

— Не съм сигурен как точно са го направили — отвърна Риг. — Мислех, че докато стигнат тук, ще минат няколко дни или дори седмици, а всъщност те явно са ни изпреварили, въпреки че тръгнаха след нас.

— След като Парам ни направи невидими, аз се върнах около две седмици назад във времето и преминахме спокойно през Стената.

— А как преминахте през нея? — поинтересува се заменимият.

Умбо погледна безпомощно Парам, а тя на свой ред погледна Риг.

— Тя умее едно нещо, което нарича „забавяне на времето“ — обясни брат й. — Тя сякаш съществува само в отделни миниатюрни частици от секундата, а между частиците има празно пространство. Затова придвижването през пространството й отнема извънредно много време, защото постоянно прескача малки времеви интервали.

Заменимият мълчеше.

— Както и да е — когато сестра ми прави това, въздействието на Стената намалява значително и затова тя е успяла да преведе себе си и Умбо през нея. Очевидно са тръгнали преди около две седмици и… какво, тук ли ни изчакахте?

— Няколко дни — отвърна Умбо.

— Това ми изглежда необяснимо — обади се заменимият. — Аз дойдох тук преди няколко дни, когато получих предупреждението, че хора са проникнали в Стената, но вас ви нямаше.

— Тук бяхме — възрази Умбо.

— Видяхме те — додаде Парам.

— Не чу ли Умбо да казва, че Парам ги е направила невидими? — намеси се Риг. — Когато се придвижва напред във времето, тя не отразява достатъчно светлина в никоя частица от секундата, в която съществува, и това не позволява на човешкото око да я забележи.

— Ние нямахме храна и вода и затова прескочихме дните, докато пристигнете вие — обясни Умбо. — За нас това бяха, по грубо предположение, петнайсетина минути.

— Значи сте жадни? — попита Оливенко.

— Малко — призна си Парам, — но можем да почакаме още.

Риг погледна през Стената. Там, на повече от миля, войниците на майка му и Гражданин продължаваха да размахват железните лостове.

— Значи вие двамата в момента вече не сте там? — попита той.

— А, там сме — отвърна Умбо. — В момента скачаме от скалата. Бяхме стигнали горе-долу до средата, когато ни върнах две седмици по-назад. Значи ще е вдругиден, мисля.

— По̀ вдругиден — поправи го Парам. — Майка ни явно не би им позволила да се откажат и да си тръгнат, а аз вече не издържах да забавям времето, така че Умбо ни спаси живота.

— Но тя преди това спаси моя, като ни накара да изчезнем! А ти спаси и двама ни, като ми даде знак да ви върна в настоящето. Много щедро от твоя страна. Дано не е било прекалено ужасно да изминете последната част от пътя без никаква помощ.

Оливенко потръпна.

— По-страшно нещо няма!

— Преминали сте през част от Стената без никаква помощ?

— Последните петдесетина крачки — уточни Оливенко.

— А после се върнаха да изведат мен — додаде Риг. — Аз паднах и се предадох и те ме изнесоха.

— След като сте минали през Стената, сте се върнали в нея, за да изведете това момче? — попита заменимият.

Оливенко и Самуна му отвърнаха едновременно:

— Ние сме войници! — заяви Самуна.

— Той е наш приятел! — обясни Оливенко.

После се спогледаха и казаха в един глас:

— Каквото каза той!

И избухнаха в смях.

— Тогава вие и петимата сте твърде забележителни човешки същества, защото всички по свой начин сте извършили невъзможното.

— Значи ни вярваш? — попита Парам с невярващи нотки в гласа.

— Докато ми обяснявахте, аз се свързах с активния заменим от вашия предишен ограден свят. Той ме уверява, че всички вие сте способни да вършите онова, което твърдите, че сте извършили.

Той посочи Парам.

— Ти можеш да правиш микроскокове в бъдещето.

После и Умбо:

— Ти умееш обратното, да ускоряваш нечие време така, че на човека да му се струва, че заобикалящото го течение на времето се забавя. И очевидно си се научил да правиш в ограничена степен онова, което може той — сочеше Риг. — Той е истинският пътешественик във времето. Всяко минало пред него е настояще и той може да избере времето на всяко живо същество и да се присъедини към него в неговото време и да се завърне в „настоящето“, в което е пребивавал последно.

А после, за учудване на всички, посочи Самуна и Оливенко.

— Вие и двамата в различна степен притежавате мощна естествена съпротива срещу полето на Стената. Обикновените човешки същества не могат да го понесат. След няколко секунди волята им изчезва, те полудяват, лягат и умират. Може би са способни да изминат десетина крачки, но само толкова.

Оливенко и Самуна се спогледаха, а после погледнаха и останалите.

— Каква е вероятността двамата да имаме едни и същи… — започна Оливенко, а в същото време Самуна заяви:

— Сигурно тази способност се среща доста често…

— Това е рядка способност, но активният заменим от вашия предишен ограден свят ми казва, че вашата чувствителност към полето привлича онези, които могат да го манипулират, като тези тримата тук. Не е изненада, че хората с такива способности се намират един друг. Или поне така твърди активният заменим от вашия предишен…

— Говориш за Баща ми — прекъсна го Риг.

— Да — отвърна заменимият. — Той потвърждава, че е заменимият, който ти си наричал свой Баща.

— Но той умря.

— В оградените светове, където заменимите продължават да се представят за човеци, е необходимо от време на време да се преструват, че умират. Така хората не забелязват, че те не остаряват — обясни заменимият.

— Тогава какво си ти? — попита Умбо.

— Машина — отвърна заменимият.

Риг необяснимо се преизпълни с чувство, но за негова изненада то не беше гняв. По-скоро беше тъга. Разтресоха го ридания. Не знаеше защо плаче, но и не можеше да спре.

— Съжалявам, аз…

Умбо сложи ръка на рамото му.

— Баща ти не е мъртъв.

— Машина… — обърна се Риг към заменимия, когато овладя риданията си. — Трябваше да се досетя. Ти не оставяш диря! Нито ти, нито Баща ми.

Парам му се усмихна.

— Значи и ти си бил отгледан от лъжец и чудовище, което се е преструвало на човек.

Риг избърса сълзите си и също се усмихна.

— Още нещо, което ни свързва.

— Заменимият, който ти наричаш свой баща, не е чудовище — рече му заменимият. — Той е слуга на човечеството.

— Той ме е лъгал всеки ден от живота ми!

— Излъга и мен, и Парам — додаде Умбо.

— Той ви е обучил и подготвил — напомни им заменимият. — Вие сте първите човешки същества, преминали през Стената.

— Освен Кносо Сисамик — намеси се Оливенко.

— Кой? — попита заменимият.

— Техният истински баща — посочи Оливенко Парам и Риг. — Той ме накара да го упоя и преплава с лодка Стената в Големия залив.

Заменимият поклати глава.

— Упойващите вещества не пресичат въздействието на Стената. Когато е стигнал от другата страна, той е изгубил всякаква способност за свързано мислене.

След малко додаде:

— Активният заменим от вашия предишен…

— Наричай го Златния мъж — прекъсна го Парам.

— Златния мъж ме уверява, че случаят е бил точно такъв. Заменимият от оградения свят, в който е навлязъл той, е постъпил съгласно политиката и на баща ви веднага му е била приложена евтаназия.

— Евтаназия? — попита Умбо.

— Убили са го — поясни Оливенко.

— Личността Кносо вече не е съществувала — възрази заменимият. — На този етап мозъкът в онова човешко тяло е имал едно-единствено желание и то е било да умре незабавно.

Сега бе ред на Оливенко да заплаче. Той се преви, захлупил лицето си в шепи, а Самуна сложи длан на гърба му.

Парам се взираше в заменимия.

— Защо да вярваме на всичко, което ни казваш?

— Защото сте първите човешки същества, преминали през Стената — отвърна той.

— Е, и?

— Сега вече командвате вие.

— Какво командваме? — попита Риг.

— Мен — отвърна заменимият.

— А какво значи това? — попита Умбо.

— Значи, че каквото и да ми наредите, аз съм длъжен да го извърша, ако е в рамките на способностите ми.

— Това е безумие — рече Парам. — Той ни лъже. Никой от вас ли не разбира? Той не може да се подчинява на всички ни. Ами ако му дадем заповеди, които си противоречат?

— В това има смисъл — отбеляза Самуна.

— Аз се подчинявам на първия човек, постигнал технологията, чрез която да премине през Стената.

— Първите двама преминали са Парам и Умбо — отбеляза Риг.

— Заслугата е на Парам — изтъкна Умбо. — Аз само я придружавах.

— Не сме първите — отрече Парам. — Видяхме как вие тримата минавате през Стената, преди да скочим от скалата.

— Мисля, че няма да ни е лесно да определим кое е било „преди“ — заключи Умбо.

Заменимият се колебаеше. Сега Риг разбираше защо се бави. По някакъв начин той разговаряше с Баща му.

— У кого от вас са камъните? — попита най-сетне той.

Риг погледна Умбо, но после се сети, че той му беше дал камъните, преди да преминат през Стената. Бръкна в панталоните си и извади кесията.

— Тези ли?

— Деветнайсет камъка? — попита в отговор заменимият.

— Осемнайсет — отвърна Риг и постави отворената кесия пред него.

Заменимият се наведе и ги заразглежда, но без да ги докосва.

— Защо един липсва? Ти не си го поставил на мястото му.

— Той стана собственост на Революционния съвет. Или може би на слугите на генерал Гражданин — обясни Риг.

— Опитахме се да си го върнем, но се наложи да се махнем от града — додаде Умбо.

Заменимият кимна.

— По-нататък ще ви потрябва — рече той. — За щастие липсва точно вашият.

— Не са ли мои всичките? — попита Риг. — Или… наши?

— Имам предвид този, който ви позволява да изключите Стената около вашия ограден свят, света, в който сте се родили.

— Камъните изключват Стените? — попита Самуна. — Значи ние сме разнасяли…

— Не бихте могли да изключите собствената си Стена, докато не бъдат изключени всички останали — поясни заменимият. — При всички случаи щяхте да го използвате последен. Значи, когато всички останали Стени паднат, ще се върнете у дома, ще вземете последния камък и ще изключите и последната Стена.

— Ние ли? — попита Парам.

— Но защо иначе да минавате през Стената?

— За да се спасим — отвърна Риг. — Оттатък има хора, които се опитват да ни убият.

Умбо се наведе назад, за да погледне пак през Стената към мястото, където стояха майката на Риг и генерал Гражданин, яхнали конете си.

— Не се ли сещат да погледнат насам и да видят, че ние с Парам сме вече тук? — рече той.

— И през ум няма да им мине — увери го Парам.

— Самуна и Оливенко затулват и двама ви — обясни Риг. — Те не могат да ви видят, освен ако не надникнете над тях.

Заменимият посочи на Риг да прибере камъните.

— Значи на вас ви е напълно неизвестно защо сте дошли тук?

— Не — отвърна Риг, докато прибираше камъните. — Съвсем наясно сме защо сме тук. Само не знаехме ти защо мислиш, че сме тук, и защо Баща ми… Златния мъж… защо той ми е дал камъните и ни е пратил по този път.

— Сега ние сами избираме своите цели — заяви Парам.

— Да видим как ще ви се получи.

И заменимият стана да си върви.

— Чакай! — извика му Самуна.

Но заменимият не спря.

— Кажи го ти — обърна се Самуна към Риг. — Риг, ти го накарай да спре.

— Чакай — произнесе Риг. — Върни се.

И заменимият се върна.

— Много ми е неприятно — измърмори Риг, докато той вървеше към тях. — Не искам да командвам никого.

— Ако това може да ти е утеха, над нас нямаш никаква власт — успокои го Умбо.

— Твоята помощ ни е нужна, за да оцелеем тук — обясни Риг на заменимия. — Ние не говорим тукашните езици.

— Говорите ги — увери го заменимият.

— Преди не ти разбрахме нито дума!

— И въпреки това всички езици, които се говорят по света, се срещат в границите на Стената. Ако не беше така, тя нямаше да може да ви говори.

— Значи Стената знае всички езици.

— А след като сте преминали през нея, и вие ги знаете — обясни заменимият. — Може би ще е нужно време, докато всеки конкретен език се разпознае и се пробуди във вашата памет, но той ще присъства там.

— Гладен съм. Писна ми от приказки — заяви Самуна.

— Да се махаме от очите на генерал Гражданин и неговите смешници — подкани ги Оливенко. — Аз приключих с тях.

— Засега — напомни му Парам. — Докато се върнем.

— Но защо да се връщаме? — попита Самуна.

— За да вземем последния камък и да изключим и последната Стена — отвърна тя.

— Значи мислиш, че трябва да изпълним онова, което заменимите са решили да извършим? — попита Риг.

— Мисля, че няма да ни оставят на мира, докато не го направим — отвърна тя. — Мисля, че това предполагаемо подчинение е измама и че те ще продължат да ни управляват така, както са ни управлявали от самото начало.

— Ако някой е забравил, не всички хора в другите оградени светове са добри — напомни Оливенко. — Дори в нашия собствен ограден свят не всички са добри. Как би постъпил генерал Гражданин, ако Стената изчезне сега?

— Ще дойде тук и ще ни избие всичките — рече Умбо.

— Ако аз го убия пръв, няма — заяви Самуна.

— Завоевателни войни — продължи Оливенко. — Досега най-голямото постижение на Сесамото е било да подчини целия ограден свят на една-единствена власт. Но ако стените изчезнат, колко време ще мине, докато се опитаме да завладеем планетата? Или докато хората от някой друг ограден свят се опитат да завладеят нас? Във всеки ограден свят хората са си хора, предполагам.

Той се обърна към заменимия:

— Или в някой от тях човешката природа се е променила? Има ли вариант на човечеството, изоставил хищничеството и стремежа да подчинява нови територии?

— Няма как да знам — отвърна заменимият. — Ние, общо взето, изучаваме собствените си оградени светове.

— Тогава попитай другите и разбери — прикани го Риг. — Щом искате да изключим Стените, трябва да сме наясно с последствията.

— Аз мисля, че трябва да ги откриете сами — заяви заменимият.

— Дотук беше подчинението — отбеляза Парам.

Заменимият се обърна към нея:

— Досега Стените никога не са били изключвани, нито някой е преминавал през тях преди вас петимата. Ние не знаем как ще реагират човешките същества от всеки отделен ограден свят. Което не знам, не мога да ви го кажа. Казах ви, че бих се подчинил на всяка заповед, която е в пределите на моите възможности за подчинение.

— Значи в нашите ръце е отговорността за целия свят — заключи Риг.

— В твоите — поправи го Умбо. — Камъните са у теб.

— Я стига, моля ти се — възкликна Риг. — Всичките сме вътре.

Умбо се засмя.

— Риг, я по-весело. С какво друго да си запълним времето, освен със сриване на всички Стени по света?

— И с научаване на всичко онова, което те не искат да ни кажат — допълни Парам. — Те продължават да ни лъжат, да знаеш. Забелязвам, че той дори не го отрича.

Заменимият я гледаше спокойно.

— Но и не се съгласявам.

— Което е просто още един вид лъжа — заяви тя.

— Не можеш да лъжеш, щом не знаеш истината — отвърна заменимият. — Можеш само да грешиш или да си мълчиш. Аз предпочитам мълчанието пред грешката и тъй като не знам кога греша, мълчанието е най-добрият избор, освен когато не ме принудят да говоря.

— Когато ти задаваме въпроси, ни казвай истината или онова, което смяташ, че е истина въз основа на сведенията, с които разполагаш в момента — нареди му Риг. — И отговаряй на въпросите на всички, не само на моите.

— Добре — съгласи се заменимият.

— Как е името ти?

— Нямам име — отвърна заменимият.

— Но на мен ми е нужно име за теб. Както и име за онзи, когото наричах свой Баща.

— Активният заменим е наричан по името на оградения свят, в който служи — обясни заменимият.

— А как се казва този ограден свят, в който сме родени ние и който току-що напуснахме?

— Наричаме го Светът на Рам — отвърна заменимият. — Затова наричаме и вашия активен заменим Рам.

— А този ограден свят как се нарича? — попита Умбо. — И как се наричаш ти?

— Вадеш — отвърна Заменимият. — Това е Светът на Вадеш и мен ме наричат Вадеш.

— Забелязахте ли, че той отговори на друг човек, различен от мен? — отбеляза Риг. — Имаме напредък.

— Тук наоколо има ли прясна вода? — попита Самуна. — Питейна вода? Чиста вода? Незаразена вода? В количества, които да ни позволят да напълним меховете си. Да уточнявам ли още?

— Ще ви заведа на водопой, но не мога да ви накарам да пиете — отвърна Вадеш.

Риг погледна изумено останалите и отново се обърна към Вадеш.

— Защо го каза? Защо трябва да ни караш да пием?

— Това е стара поговорка — отвърна Вадеш. — От Земята — планетата, на която се е зародило човечеството. На един от земните езици. Тази поговорка е на дванайсет хиляди години. „Можеш да заведеш коня на водопой, но не можеш да го накараш да пие“.

— Благодаря за урока по история — подхвърли Оливенко.

— И по конско поведение — додаде Парам.

Ироничните им шеги накараха Риг да се разкиска, докато Вадеш ги водеше към една редица от дървета недалече от Стената. Но забеляза, че заменимият не отвърна с нищо на насмешките им, и му хрумна една идея.

— Вадеш, ти спомена за планетата, от която са дошли човеците, и ни научи на поговорка отпреди дванайсет хиляди години — рече той. — Има ли някаква нужда ние да разполагаме с познания за Земята?

— Да — потвърди Вадеш.

— И каква е причината?

Вадеш мълчеше.

— Означава ли твоето мълчание, че тя ти е неизвестна? — попита Риг. — Или че просто не желаеш да ни я съобщиш?

— Не мога да предвидя отговора на въпроса ти с никаква, дори и приблизителна точност и сигурност. Но ще ви е нужно да знаете много неща за Земята и ще трябва да ги научите скоро.

— Защо? — попита Риг.

— Какво „защо“?

— Защо ще ни е нужно да знаем много неща за Земята и защо трябва да ги научим скоро?

— Защото те идват — отвърна Вадеш.

— Кой идва? — попита Парам.

— Хората от Земята.

— Кога? — попита Самуна.

— Не зная — отвърна Вадеш.

— И какво ще правят, като пристигнат тук? — попита Умбо.

— Не зная — повтори Вадеш.

— А какво могат те? — попита Риг.

Вадеш не бързаше да отговори.

— На този въпрос съществуват милиарди верни отговори — отвърна най-сетне той. — Ще ги подредя по приоритет, за да спестим време.

— Добре — съгласи се Риг. — Кое е най-важното, което могат те?

— Те могат да взривят и унищожат тази планета и да избият всичко живо на нея.

— Но защо им е? — попита Оливенко. — Какво сме им направили?

— Бях попитан какво могат те, не какво ще направят. И преди да сте ме попитали, аз наистина не знам какво ще направят. Съществуват милиарди отговори на първия въпрос, но вторият изобщо няма отговор. Това е бъдещето, а то е място, където дори и вие петимата не можете да отидете другояче, освен бавно, ден подир ден, като всички останали.

— Ето я и водата — възкликна Риг. — Изглежда хубава. Да напълним меховете и да се напием.

Информация за текста

$source = Моята библиотека

$id = 37158

$book_id = 7790

Издание:

Орсън Скот Кард

Следотърсачът

Американска

Orson Scott Card

Pathfinder

Редактор: Евгения Мирева

Превод: Светлана Комогорова

Издателство ЕРА, София

ISBN 978-954-389-138-2

id="
id="
id="
id="
id="