/ / Language: Bulgaria / Genre:adventure

Винету III

Карл Май

След многобройни увлекателни преживявания сред команчите и в Калифорния разказа за живота и смъртта на благородния вожд издига безсмъртен паметник на целия индиански народ. Съобщението за завещанието на апачът завършва трагичното събитие.

Карл Май

Винету III

I. Смъртоносен прах

(Deadly Dust)

Първа глава

Човекът без уши

От рано сутринта бях изминал значително разстояние. Вече се чувствувах доста поизморен и измъчен от силните лъчи на слънцето, издигнало се високо в зенита си. Ето защо реших да си отпочина и да обядвам. Прерията се ширеше пред мен чак до безкрайния хоризонт, образувайки гънка след гънка, подобно на морски вълни. Откакто преди пет дни групата ни бе разпръсната от многоброен отряд оглаласи, не бях виждал нито някакво по-едро животно, нито някаква човешка следа и вече започвах да копнея за какво да е разумно същество, с чиято помощ бих могъл да установя дали поради продължителното мълчание не бях изгубил способността си да говоря.

Наоколо не се виждаше поточе, изобщо нямаше вода, гора, нито пък някакъв храсталак. Следователно нямаше защо дълго да избирам и можех да спра където пожелаех. Скочих на земята в една падина, спънах предните крака на моя мустанг, взех одеялото и се изкачих на едно невисоко възвишение, за да се разположа там. Конят ми трябваше да остане долу, за да не бъде забелязан, в случай че отнейде се приближаха неприятели. Налагаше се да избера тази висока точка, за да имам възможност да оглеждам околността, докато за някой друг нямаше да бъде тъй лесно да ме види, ако легнех на земята.

Имах основателни причини да бъда предпазлив. Нашата група от дванадесет души бе потеглила на път от бреговете на Плейт Ривър, за да се спусне към Тексас източно от Скалистите планини. В същото време обаче различни племена на сиусите бяха напуснали своите села, защото искаха да си отмъстят на белите, избили неколцина от техните воини. Ние знаехме това, но въпреки цялата си предпазливост се натъкнахме на тях и след безмилостна и кървава битка, в която петима от нас се простиха с живота си, бяхме разпръснати из прерията в най-различни посоки.

Тъй като индианците вероятно бяха разбрали от следите ми, които не успях да залича напълно, че яздя на юг, можеше със сигурност да се допусне, че щяха да ме преследват. И тъй, трябваше да си отварям очите, ако не исках, след като някоя вечер се загърна в одеялото си, на сутринта да се събудя във Вечните ловни полета, и то без скалп.

Разположих се на земята, извадих парче сушено бизонско месо и поради липсата на сол го натърках с барут, а после с помощта на зъбите си се опитах да го докарам до състояние, което да ми позволи да отпратя в стомаха си тази твърда като подметка маса. След това си взех една от моите саморъчно направени пури, запалих я и изпускайки дима, започнах да правя фигурки с такова наслаждение, сякаш бях някой вирджинийски плантатор и пушех една от онези дълги пури, изработвани от най-нежните и ароматни тютюневи листа, получили името «гусфут», гъши крак.

Не бях лежал дълго върху одеялото си, когато без всякаква причина се обърнах, погледнах назад и в далечината съзрях някаква точка, която се приближаваше право към мен, движейки се под остър ъгъл спрямо моите следи. Смъкнах се по възвишението толкова, колкото цялото ми тяло да се закрие от него, и започнах да наблюдавам появилата се точка, в която постепенно разпознах ездач, заел отпуснатата и приведена напред стойка на индианците.

В първия момент, когато го забелязах, той се намираше може би на около една и половина английска миля (Английска миля = 1,609 км — Б. пр.). Конят му крачеше толкова бавно и лениво, че му бе необходим почти половин час, за да измине една миля. Взирайки се отново в далечината, откъдето се появи той, за свое учудване аз съзрях още четири точки, които се движеха точно по неговите дири. Това не можеше да не привлече силно вниманието ми. Самотният ездач беше бял, както вече можех безпогрешно да установя по облеклото му. Дали другите не бяха индианци, които го преследваха? Измъкнах далекогледа си. Наистина. не се бях излъгал! Те се приближаваха все повече и с помощта на бинокъла, по въоръжението и нанесените бои по лицата им успях ясно да различа, че бяха оглаласи, най-войнственото и жестоко племе на сиусите. Яздеха много хубави животни, докато конят на белия, изглежда, не струваше и пет пари.

Ездачът му имаше дребна и мършава фигура, а на главата си носеше стара филцова шапка без периферия, обстоятелство, което в прерията никому не би направило впечатление, но в случая подчертаваше един недостатък, който не можеше да не ме впечатли силно, защото този човек нямаше уши. Местата, където са се намирали някога, показваха следи от насилие. Сигурно някой му ги беше отрязал. На раменете му бе наметнато огромно одеяло, което закриваше напълно цялото му тяло, и само тъничките му крачета Се виждаха едва-едва, обути в чифт толкова странни ботуши, че видът им сигурно би разсмял всеки европеец. Бяха от онези, каквито обикновено се изработват и носят от гаучосите в Южна Америка. Кожата на освободения от копитото конски крак се одира и още докато е топла, човек напъхва в нея крака си до коляното и я оставя да изстине на него. Кожата прилепва плътно и здраво за крака, превръщайки се във великолепен «ботуш», който се отличава само с тази особеност, че притежателят му стъпва на собствените си ходила. На седлото на непознатия бе окачен някакъв предмет, който сигурно трябваше да представлява карабина, но по-скоро приличаше на тояга, намерена направо в гората. Конят му беше една стара дългокрака кобила, останала без косъм по опашката си. Главата й бе несъразмерно голяма, а ушите й пък имаха такава дължина, че човек направо можеше да се изплаши. Това животно изглеждаше тъй, сякаш бе съставено от различните телесни части на кон, магаре и едногърба камила. Докато вървеше, главата му бе силно провесена към земята, а пък ушите му, подобни на ушите на нюфаундлендско куче, бяха клюмнали право надолу, сякаш му тежаха твърде много.

При други обстоятелства, или ако бях новак, сигурно ездачът и конят му щяха да ме накарат да се разсмея, но въпреки странната си външност този човек ми приличаше на един от онези уестмани, които първо трябва да опознаеш, за да можеш да разбереш какво струват. Навярно той нямаше никаква представа, че четирима от най-страшните неприятели на прерийните ловци са по петите му, иначе не би следвал своя път тъй бавно и безгрижно, или поне би се озъртал назад от време на време.

Ето че вече се приближи на стотина крачки и се натъкна на моите следи. Не мога да кажа кой ги забеляза пръв — той или неговият кон, но ясно видях как кобилата му сама се спря, сведе още по-ниско глава към земята, погледна под око отпечатъците от копитата на моя мустанг и размаха дългите си уши тъй оживено нагоре-надолу и напред и назад, че изглеждаше, сякаш нечия невидима ръка се опитваше с въртене да ги откъсне от главата й. Ездачът се канеше да слезе на земята, за да огледа подробно дирята. Така той ненужно щеше да изгуби ценно време и затова моят вик го изпревари:

— Хей, човече! Остани си на седлото и се приближи още малко!

Бях променил положението си така, че да може да ме види. Кобилата му незабавно вдигна глава и наостри напред уши, сякаш искаше да подхване като топка подвикнатите от мен думи, а в същото време енергично размаха късото голо чуканче на опашката си.

— Ей, сър — отвърна той, — Друг път внимавай с гласа си и не реви тъй силно! Човек никога не знае дали нейде по тази хубава ливада няма нечии уши, които не е необходимо да ни чуят! Ела, Тони!

В отговор на подканата му кобилата размърда неимоверно дългите си крака и после сама се спря при моя мустанг. Хвърли му надменен и злобен поглед, а след това извърна към него онази част от тялото си, която обикновено при корабите се нарича кърма. Навярно тя бе от онези ездитни животни, срещащи се съвсем не толкова рядко в прерията, които живеят само за своя господар, а към всеки друг се показват толкова опърничави, че са направо неизползваеми.

— Много добре знам колко високо да говоря! — отвърнах му аз. — Откъде идваш, сър, и накъде си тръгнал?

— Това хич не те засяга! — каза ми той.

— Мислиш ли? Не си прекалено учтив. Още отсега с чиста съвест мога да ти издам свидетелство за нелюбезност, макар че сме разменили едва по няколко думи. Но ще ти призная искрено, че когато попитам нещо, съм свикнал да получавам отговор.

— Хмм, тъй. Имаш вид на много знатен джентълмен — рече той, като ми отправи презрителен поглед. — Затова веднага ще ти дам желаните сведения!

Той посочи с ръка назад, а после и напред.

— Идвам оттам и отивам натам.

Човекът започваше да ми харесва. Несъмнено той ме считаше за някой ловец-любител, отделил се от своята компания. Истинският уестман пет пари не дава за външността си и таи открита неприязън към всичко, което се поддържа. Който се скита дълги години из Дивия Запад, няма дрехи като за пред светско общество и щом види някой чисто и спретнато облечен човек, го смята за грийнхорн, когото не го бива за нищо свястно. На север във форт Рандъл си бях купил нови дрехи, а и от край време съм свикнал да държа оръжията си излъскани — две обстоятелства, които трудно можеха да ме препоръчат в очите на един ловец от саваната. Затова и не се разсърдих на непознатото човече заради нелюбезното му държане, а посочих също като него напред с ръка и казах:

— Тогава хайде, върви ей «натам»! Само че се пази от четиримата индианци, които са неотклонно по следите ти! Вероятно изобщо не си ги забелязал, нали?

Умните му и проницателни очи започнаха да ме фиксират с такъв поглед, в който се смесваха учудване и весела насмешка.

— Не съм ги забелязал ли? Хи-хи-хи-хи! Да има зад мен четирима индианци и да не ги забележа! Ти например ми изглеждаш голям чудак! Онези добри хорица са по петите ми още от ранни зори. Но изобщо няма нужда да се оглеждам назад, защото привичките на тези червенокожи джентълмени са известни. Докато е светло, ще се държат на порядъчно разстояние и едва когато си избера нейде място за лагеруване, тайно ще се промъкнат до мен. Но те например са си направили криво сметката, защото ще опиша дъга, която да ме отведе зад гърба им. Досега ми липсваше само подходящ терен за тази цел. Но тук сред тази вълниста прерия мога най-сетне да го сторя и ако ти искаш да видиш и научиш как постъпва един опитен уестман, когато иска незабелязано да се примъкне до редманите ((амер.) — иронично название на червенокожите), е Необходимо само да изчакаш десетина минути. Ама сигурно ще се откажеш, защото човек от твоя сорт ще има например дяволски малко желание да му позамирише на индианци! Тони, come on ((aмер.) — Хайде, давай, напред! — Б. пр.)!

Той продължи да язди, без да го е грижа повече за мен, и само след половин минута изчезна между ниските възвишения заедно със странната си кобила.

Разбрах плана му, защото и аз на негово място щях да сторя същото. Той искаше да опише дъга, която да го отведе зад гърба на преследвачите му. Същевременно трябваше да се приближи до тях, преди те да успеят да разгадаят намеренията му от променената посока на следите. А за да постигне целта си, той можеше да се движи само из падините, но щеше да бъде още по-добре, ако се появеше не зад гърба на индианците, ами скъсеше дъгата тъй, че непременно да минеха покрай него. Досега те бяха имали възможността добре да го наблюдават и следователно знаеха каква преднина има и не можеха да предположат, че ще се озове тъй близо до тях.

Бяха четирима срещу един и не беше изключено да стане така, че да ми потрябват оръжията. Ето защо аз ги прегледах и после зачаках развоя на събитията.

Индианците се приближаваха, яздейки все така един подир друг. Почти бяха достигнали мястото, където следата на дребното човече се сливаше с моята, когато първият от тях спря коня си и се обърна назад. Изглежда, все пак бяха смутени от факта, че преследваният от тях бял вече не се виждаше. Скупчили се близо един до друг, те направиха кратко съвещание. В случай на нужда куршумът на моя мечкоубиец вече можеше да ги достигне. Но това не беше необходимо, защото в този миг изтрещя изстрел, а в следващата секунда и още един. Двама от индианците паднаха на земята и в същото време се разнесе силен триумфиращ вик:

— О-хи-и-иии! — проехтяха онези звуци, познати като бойния вик на индианците.

Обаче те не излизаха от гърлото на индианец, а от устата на дребния ловец, който изскочи от една близка падина. Той беше изпълнил намерението си — бе изчезнал зад гърба ми, а сега отново се беше появил пред мен. Престори се, сякаш след двата си изстрела се кани да избяга. Кобилата му като че изведнъж се бе превърнала в някакво съвсем друго същество. Енергично отхвърляше крака, главата й с наострени, непрекъснато движещи се уши бе дръпната силно назад и сякаш всяко сухожилие, всяка фибра от тялото й бе изпъната до крайност. Ездачът и конят изглеждаха слети ведно. Човекът размаха пушката си и галопирайки, започна да я пълни с такава увереност, от която можеше да се заключи, че не за пръв път се намира в подобно положение.

Зад него се разнесоха два изстрела. Двамата оцелели индианци стреляха по него, обаче нито един от куршумите не го улучи. Червенокожите нададоха гневен рев, грабнаха томахоките си и препуснаха по петите му. До този момент той изобщо не се бе огледал. Но ето че вече бе готов със зареждането и рязко извъртя коня си. Имах чувството, сякаш животното мисли едновременно със своя господар. То се спря, разкрачи крака и застана неподвижно като магаре за рязане на дърва. Ездачът вдигна пушката и се прицели набързо. В следващия миг от оръжието му пробляснаха две пламъчета, без кобилата да потрепне и… очевидно двамата индианци бяха улучени в главите.

До този момент бях лежал готов за стрелба, но не натиснах спусъка, защото дребосъкът не се нуждаеше от помощта ми. Той слезе от коня си, за да огледа убитите, а аз се приближих до него.

— Е, сър, знаеш ли вече например как се излиза в гръб на тези червенокожи негодници, а? — попита ме той.

— Благодаря, сър! Виждам, че човек би могъл да научи нещичко от тебе!

Сигурно усмивката ми му се бе сторила малко двусмислена. Той ме изгледа остро и после запита:

— Или и на теб щеше да ти хрумне подобна мисъл?

— Дъгата не беше чак толкова необходима — заявих аз. — При този терен, където човек може да изчезне из всяка една от падините, е достатъчно да вземеш по-голяма преднина пред неприятеля, да му се покажеш, а после чисто и просто да се върнеш с коня си по собствените си следи. Описването на дъга е далеч по-подходящо, когато се намираш в равна и открита прерия.

— Я виж, откъде ли пък си ги научил тия неща! Ами кой си ти всъщност, а?

— Пиша книги.

— Ти… пишеш… книги? — Той отстъпи смаяно крачка назад и лицето му придоби полуневярващо и полусъжалително изражение. — Да не си болен, сър?

При тези думи безухият ездач посочи към челото си, тъй че не остана място за съмнение коя болест имаше предвид.

— Не съм! — отвърнах аз.

— Не си ли? Тогава нека дяволът те разбере, аз не мога! Аз убивам бизона, понеже трябва да ям. Ами ти от какъв зор пишеш твоите книги?

— За да ги четат хората.

— Сър, не ми се сърди, ама по-голяма глупост от тая не мога да си представя! Който иска да чете книги, нека си ги напише сам, това например ще проумее всяко дете. Нали и аз не стрелям по животни, за да ги ядат другите! Значи, хмм, ти скалъпваш книги? Ами защо си дошъл в саваната, а? Да не би да искаш например тук да пишеш книги?

— Това го върша едва когато се прибера у дома. Разказвам всичко, каквото съм видял и преживял, а стотици хиляди хора го четат и после знаят как изглежда животът в прериите, без да е необходимо самите те да ги посещават.

— В такъв случай навярно ще разкажеш и за мен, а?

— Разбира се!

Той отстъпи още една крачка назад. После се приближи плътно до мен, десницата му хвана дръжката на ловджийския му нож, а лявата му ръка — моята ръка.

— Сър, ей там е конят ти! Настанявай се върху него и изчезвай, ако не искаш да усетиш как между ребрата ти се провира една педя студено, добре заострено желязо! Край теб човек не би могъл да каже нито една дума, нито пък да си помръдне пръстче, без да го научи цял свят. Мътните те взели! Незабавно се омитай оттук!

Дребосъкът ми достигаше точно до рамото, но въпреки всичко заканата му бе съвсем сериозна. Това ме развесели, обаче външно не го показах.

— Обещавам ти да пиша само хубави неща за теб — рекох аз примирително.

Махай се! Вече ти казах и нищо няма да промени решението ми.

— Тогава ти давам дума, че изобщо няма да пиша за теб.

— Никакви такива! Който се захваща да пише книги за други хора, той е побъркан, а побърканият човек никога не спазва дадената дума, И тъй, тръгвай, човече, иначе ще ме засърбят например пръстите и ще направя нещо, което няма да ти е много приятно!

— Какво ли пък ще е то?

— Веднага ще разбереш!

Погледнах го усмихнато право в искрящите от гняв очи.

— Е, хайде да видим!

— Ето погледни! Харесва ли ти това острие?

— Не е лошо. Ще ти го докажа!

Мигновено сграбчих дребосъка, извих му ръцете назад, проврях между тях и гърба му лявата си ръка, притиснах ги здраво към мен, а после с десницата си стиснах китката му толкова силно, че той извика от болка и изпусна ножа. Неочакваното ми нападение толкова го изненада, че преди да успее да окаже каквато и да било съпротива, ремъкът от торбичката му за куршуми беше вече стегнал ръцете му отзад на гърба.

— Damn it ((англ.) — Проклятие! По дяволите! — Б. пр)! — извика той. — Какво те прихваща! Какво мислиш да правиш например собствено с мен?

— Хей, сър, внимавай с гласа си и не реви тъй силно! — отвърнах му аз с неговите думи. — Човек никога не знае дали нейде по тази хубава ливада няма нечии уши, които не е необходимо да ни чуят!

Пуснах го и после с бързо движение грабнах ножа и карабината му, която преди това бе оставил на земята, за да огледа мъртъвците. Той се опита да скъса ремъка. Кръвта нахлу в лицето му от напрежение, ала всичко бе напразно. Ремъкът бе твърде здрав.

— Търпение, сър! Няма да бъдеш свободен, преди аз да го пожелая! — посъветвах го. — Искам само да ти докажа, че един «скалъпвач на книги» е свикнал да разговаря с хората така, както и те му говорят. Ти извади нож срещу мене, без да те бях обидил и без да ти бях причинил нищо лошо, и според закона на саваната животът ти е в моите ръце. Мога да правя с теб каквото пожелая. Никой не би ми възразил, ако сега постъпя така, че това студено, добре заострено желязо се провре между твоите ребра вместо между моите, както ти сам се изрази преди малко.

— Забий го! — отвърна мрачно той. — Пада ми се, ако ме очистиш, защото Sans-ear ((фр.-англ.) — Безухия — Б. пр.) не може да преживее позора да бъде победен и вързан от един-единствен противник посред бял ден, застанал очи в очи с него, и то без да е в състояние да му стори каквото и да било.

— Безухия? Значи ти си Безухия? — възкликнах аз. Много бях чувал да се говори за този прочут уестман, когото рядко можеше да срещнеш в компанията на някой друг, защото имаше съвсем малко хора, които той считаше за достойни да се присъединят към него. Преди дълги години беше оставил ушите си при навахите и оттогава носеше името си, съставено по странен начин от два езика, под което бе станал известен из цялата савана, а и извън пределите й.

Безухия не отговори на въпроса ми и едва когато го повторих, той каза:

— Моето име не те засяга! Ако е лошо, не си струва да бъде споменавано, а ако е добро, тогава заслужава да бъде пощадено от позора на този миг.

Пристъпих към него и развързах ремъка.

— Ето ти ножа и карабината. Свободен си! Тръгни накъдето пожелаеш!

— Я стига глупави шеги! — изръмжа той. — Мога ли ей тъй да си оставя тук позора, че съм бил победен от някакъв си грийнхорн? Да беше някой истински мъж като червенокожия Винету или пък от следотърсачи като Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд, тогава…

Стана ми жал за този човечец. Моят номер действително го беше съкрушил силно и сега се радвах, че бях в състояние да го утеша, понеже току-що бе споменал името, под което бях станал известен край лагерните огньове на белите и във вигвамите на индианците.

— Грийнхорн ли? — попитах аз. — Наистина ли мислиш, че някой новак е в състояние да погоди такъв номер на смелчага като Безухия?

— Ами какво си, ако не грийнхорн. Изглеждаш тъй, сякаш току-що излизаш от някой шивашки салон, а оръжията ти са излъскани така добре, като че ли си ги приготвил за бал с маски.

— Обаче си ги бива. Ей сега ще видиш. Внимавай! Взех от земята един камък, двойно по-голям от еднодоларова монета, хвърлих го нагоре във въздуха, бързо се прицелих и в мига, когато достигна най-високата си точка и изглеждаше като замрял от изравняването на силата на хвърлянето и силата на земното притегляне, куршумът ми го улучи и го запрати още по-нависоко.

По-рано упражнявах този изстрел безброй много пъти, преди да ми се удаде. Той представлява такъв майсторски номер, че направо слисва зрителите. И дребосъкът ме зяпна сега с очи, в които се четеше смайването му.

— Heavens ((англ.) — Небеса! Господи! — Б. пр.), ама че изстрел! Винаги ли ти се удава?

— От двадесет изстрела улучвам деветнадесет пъти.

— В такъв случай трудно ще се намери някой, който да се мери с теб! Ами как ти е например името?

— Олд Шетърхенд.

— Невъзможно! Олд Шетърхенд трябва да е много по-възрастен от теб, иначе не биха го наричали «Старата Поразяваща ръка».

— Забравяш, че думата «олд» често се употребява в значение, което няма нищо общо с означаването на възрастта.

— Вярно! Но, хмм, не ми се сърди, сър — Поразяващата ръка е бил ранен от Винету с нож във врата и…

— Погледни, ето го белега!

— Действително! Ето го!… Ами… казват, че Поразяващата ръка винаги носел две пушки — един мечкоубиец и къса карабина.

— Ето ги.

— Behold (Behold (англ.) — Брей! Я виж! — Б. пр.), значи все пак си Олд Шетърхенд! Хмм, ще ти кажа — ще ми повярваш ли, че аз съм например един невъзможен глупак?

— Не, не го вярвам. Ти само извърши грешката да ме вземеш за грийнхорн. И това е всичко. Не можеше да очакваш подобно нападение от един новак. Безухия е възможно да се победи само чрез изненада.

— Ами! Както изглежда, на теб не ти е необходима изненада. Навярно малцина са онези, които притежават твоята биволска сила. Да бъдеш изненадан и победен от човек като тебе, не е позор. И така, нека станем приятели! Истинското ми име е Марк Джорокс и ако искаш да ми доставиш удоволствие, наричай ме Марк.

— А ти ми викай Чарли като всички мои приятели. Ето ти ръката ми!

— Дадено, тъй да бъде, сър! Старият Марк не е човек, който веднага би стиснал коя да е лапа. Но в случая не се колебая нито секунда. Обаче ще те помоля да бъдеш милостив и да не ми направиш ръката на кайма! Ще ми трябва и за в бъдеще.

— Не бой се, Марк! Твоята ръка ще има да ми прави още не една услуга, тъй както и моята е готова винаги да ти помогне. А сега може би ще ми разрешиш да повторя първия си въпрос: откъде идваш и накъде си тръгнал?

— Бях в Канада, където правих компания на тамошните «lumberjacks» ((амер.) — дървари — Б. нем. изд.) и искам да се спусна на юг например до Тексас и Мексико, дето, както чувам, имало толкоз много негодници, че просто на човек му става драго, като си помисли какво ръгане с ножове и каква стрелба може да се очаква.

— Та и аз съм в същата посока! И аз искам да отида до Тексас и Калифорния и ми е все едно дали ще се поотбия малко настрани, за да мина през Мексико, или не. Ще ми разрешиш ли да дойда с теб?

— Дали ще ти разреша? И още как! Ти си бил вече на юг, както разбрах, тъй че си тъкмо човекът, от когото се нуждая. Но я ми кажи сериозно: наистина ли пишеш книги? .

— Да.

— Хмм. Щом го казва Поразяващата ръка, значи е нещо по-друго, а не както си го представям аз. Но те уверявам, че бих предпочел ненадейно да се строполясам презглава в бърлогата на мечка, отколкото да пъхна перо в мастилницата. До края на живота си не бих написал и две думи. Но я сега ми обясни откъде са се взели индианците в тази местност! Оглаласи са и човек трябва да се пази от тях. Обикновено тези нехранимайковците срещат далеч по на север.

Разказах му каквото знаех.

— Хмм! — обади се той след това. — В такъв случай няма да е много уместно да оставаме тук, докато пуснем корени. Вчера се натъкнах на една диря, която си я биваше. Преброих поне шестдесет коня. Четиримата червенокожи са несъмнено от онзи отряд и навярно са били изпратени напред като патрул: Ти бил ли си някога в тази местност?

— Не.

— Индианците сигурно се намират на около тридесетина мили западно от нас. Ще се отстраним от пътя им и най-добре е да тръгнем право на юг, макар че по този начин чак утре ще се натъкнем на вода. Ако потеглим незабавно на път, още преди да е паднала нощта, ще стигнем железопътната линия, която построиха от източните щати в посока на Запада, и ако сме късметлии, ще имаме удоволствието да видим как някой влак минава например покрай нас.

— Готов съм за път. Но какво ще правим с труповете?

— Какво ще правим ли? Няма да е кой знае какво. Ще ги оставим да си лежат тук. Само че преди това ще им отрежа ушите.

— Трябва да ги закопаем, защото намерят ли ги, присъствието ни ще бъде издадено.

— Нека ги намерят, Чарли, тъкмо туй искам. Безухия отнесе мъртвите индианци на върха на едно от възвишенията, положи ги един до друг, отряза им ушите и ги сложи в ръцете им.

— Така, Чарли! Ще ги открият и веднага ще разберат, че тук е бил Безухия. Казвам ти, страшно неприятно е да имаш през зимата чувството, че би трябвало да ти мръзнат ушите, а вече да нямаш уши. Преди време бях тъй нескопосан, че позволих на червенокожите да ме заловят. Бях убил неколцина от тях, но на един му бях отнесъл само ухото, вместо да го улуча с томахока както му се полага. Ето защо, за да ми се подиграят, преди да ме убият, те най-напред ми отрязаха ушите. Ушите ми взеха ала живота ми не, понеже неочаквано Марк офейка. Обаче за моите две уши… ето… виж, я ги преброй!

Той взе карабината си в ръце и невъзмутимо ми показа многобройните резки, направени от него.

— Всяка резка означава смъртта на враждебно настроен индианец. Сега ще прибавя още четири.

Той направи новите белези и после продължи:

— Тези тук са само червенокожи, а по-нагоре има осем резки за бели, вкусили от моите куршуми. Защо — все ще ти разкажа някога. Трябва да намеря още двама, баща и син, най-големите мерзавци, каквито е възможно да срещнеш по широкия божи свят. Открия ли ги тези двамата, свършил съм си работата.

Неочаквано очите му се навлажниха, а по загорялото му и загрубяло лице премина израз на тъга, вълнение и разнеженост. Започнах да разбирам, че някога сърцето на стария ловец не е било чуждо за нежни чувства. Може би и той, както и мнозина други, е бил хвърлен в обятията на грубия и суров живот на дивата пустош от някаква силна болка или от желанието за отмъщение, понеже истинският прериен ловец няма и представа от божията повеля «обичай враговете си!»

Марк отново бе заредил карабината си. Тя беше едно от онези чудновати пушкала, които не са кой знае каква рядкост в прерията: прикладът й бе изгубил първоначалната си форма — целият бе резка до резка, белег до белег. Всеки един от тези знаци напомняше за смъртта на някой неприятел. Цевта й здравата се бе покрила с ръжда и изглеждаше сякаш поизкривена. Никой друг човек не би успял да даде що-годе свестен изстрел с нея. Но в ръцете на собственика си подобна карабина е безпогрешна. От дълги години той си служи с нея, познава всичките й предимства, всичките й недостатъци и коварни номера и постави ли куршума в цевта й, той би заложил живота и душеспасението си, че ще улучи целта.

— Тони! — извика дребосъкът.

Кобилата пасеше наблизо. След като я повика, тя дотича и застана до него тъй удобно, че беше необходимо само да повдигне ръка, за да се метне на седлото.

— Марк, имаш превъзходен кон! Който го види за пръв път, едва ли ще даде и долар за него. но наблюдава ли го по-внимателно, скоро ще разбере, че няма да го продадеш и за петстотин.

— Петстотин ли? Pshaw ((англ.) — възклицание, изразяващо пренебрежение, неодобрение, досада. — Б. пр.)! Кажи хиляда! Високо горе в Скалистите планини знам места със златни жили, където би могъл да ринеш златото с лопата, и ако срещна човек, който заслужава Марк Джорокс да го обикне с цялото си сърце, ще му покажа тези места. И тъй, не е необходимо да продавам срещу пари моята Тони. Едно ще ти кажа, Чарли: човекът, когото наричат сега Безухия, бе някога съвсем друго същество, изпълнено с щастие и радост, тъй както денят е изпълнен със светлина, а морето — с вода. Той беше млад фермер и имаше жена, за която би пожертвувал хиляда пъти живота си, и едно дете, за което не би пожалил десет хиляди живота. Някога бе довел жена си в своя дом на гърба на най-добрата си кобила, която се казваше Тони. А когато по-късно кобилата роди едно малко конче, здраво, пъргаво и умно същество, каквото рядко се среща, нима имах някаква причина да не кръстя и него Тони също като майка му? Не съм ли прав, Чарли?

— Прав си — отвърнах аз дълбоко трогнат от детинското в неговата душа, проявило се тъй неочаквано в думите му.

— Well! После дойдоха десетимата, за които ти споменах преди малко. Това беше банда от «bushheaders» (разбойници, нападащи най-често из засада — Б. пр.), които навремето безчинстваха из онази област. Те изгориха фермата ми, убиха жената и детето ми, застреляха моята кобила, която им беше безполезна, понеже не търпеше на гърба си никой друг. Отърва се само кончето, защото тъкмо тогава се беше заблудило нейде. Върнах се от лов и видях, че това животно бе единственият свидетел на моето изгубено щастие. Какво да ти разправям повече! Осмина от мерзавците са убити, убити от моята ръка, от куршумите на тази карабина. И последните двама ще ми паднат в ръцете, защото тръгне ли веднъж Безухия по дирята на някого, той може да отиде чак при монголците и пак няма да му се изплъзне. Тъкмо по тази причина се каня да се спусна на юг до Тексас и Мексико. Младият и весел фермер се превърна в посивял горски и прериен скитник, който мисли само за кръв и отмъщение, а от малкото конче израсна ей това същество, дето прилича повече на козел, отколкото на добър кон. Но и двамата си ги бива и до ден-днешен; рамо до рамо смело ще преодоляваме всички опасности, докато някой път изсвисти стрела, изсвири куршум или проблесне томахок, за да сложи край на живота на един от нас. А не след дълго другият — безразлично дали ще е конят, или човекът — ще умре от горест и мъка.

Безухия потърка с длан очите си, после се метна на седлото и каза:

— Стига толкова стари истории, Чарли. Ти си първият, на когото ги разправям, макар да те виждам за пръв път, и навярно ще си останеш и последният. Ти си чувал за мене, а и аз съм слушал да говорят за тебе, когато някой път ми е хрумвало за петнадесетина минути да поседна край огъня на едни или други хора. Ето защо исках да ти покажа, че не те считам за чужд човек. А сега ми направи услугата да забравиш, че днес се оставих по такъв начин да бъда изненадан и вързан! Аз пък ще се опитам да ти докажа, че въпреки това старият Марк Джорокс е винаги на своя пост.

Освободих краката на моя мустанг и също се метнах на седлото. Джорокс беше казал, че ще се отправим на юг, но въпреки това подкара коня си право на запад. Не го попитах защо постъпва така. Несъмнено имаше добре обмислен план. Той взе със себе си копията на четиримата индианци, но и по този повод не обелих нито дума.

Бяхме изминали вече значително разстояние, без никой от двама ни да си отвори устата, когато той спря коня си. Слезе на земята и заби едно от копията на върха на близкото възвишение. Сега разбрах неговия замисъл. Искаше да постави копията като пътепоказатели, които да отведат индианците до техните мъртъвци, за да видят, че отмъщението на Безухия е взело нови четири жертви.

После той отвори една стара торба, окачена на седлото, измъкна от нея осем парцала от дебела материя и ги раздели помежду ни.

— Вземи, Чарли, слез и увий копитата на твоя мустанг! Така те няма да оставят никакви следи по тази твърда почва и редманите сигурно ще си помислят, че сме полетели във въздуха. Сега ти ще яздиш право на юг, докато достигнеш железопътната линия, където ще ме чакаш! Аз ще забия другите три копия и тогава например ще те последвам. Несъмнено ще се срещнем, но ако все пак се разминем, нека уговорим следния сигнал: през деня вика на лешояда, а през нощта — воя на койота.

Пет минути по-късно ние вече се изгубихме из очи. Потънал в дълбок размисъл, аз, яздех в указаната посока. Парцалените обвивки върху копитата на моя кон му пречеха на бързия ход. Ето защо след като изминах около пет английски мили, аз слязох от седлото и ги махнах. Те бяха изпълнили своето предназначение да направят невидими следите ни в близката околност на забитите копия.

Мустангът ми отново можеше да препусне в галоп. Прерията започна да става все по-равна и по-равна, тук и там се мяркаха малки горички от орехи и диви череши и когато слънцето слезе на педя от западния хоризонт, забелязах на юг някаква черта, простираща се почти право от запад на изток.

Да не би това да бяха релсите на споменатата железопътна линия? Несъмнено. Насочих се натам и видях, че предположението ми се потвърждаваше. Пред мен бе протегнала снага линията, чиито релси бяха поставени върху насип, висок почти колкото човешки бой.

Обхвана ме едно особено чувство, което беше смътно и все пак разбираемо. От дълго време тук отново влизах в допир с цивилизацията. При приближаването на някой влак бе необходимо само да дам знак, за да мога да се кача и да отпътувам на запад или на изток. Но тази мисъл не ме привлече особено. Твърде силно бях запленен от чародейството на прерията.

След като завързах коня си с ласото, започнах да търся из храсталака сухи съчки, за да напаля огън. Един храст растеше съвсем близо до железопътния насип. Наведох се, за да вдигна от земята няколко клонки, и за мое учудване забелязах някакъв чук. Сигурно се намираше тук отскоро, понеже петата му бе лъскава, следователно неотдавна е бил употребяван и нито страничните плоскости, нито ухото или челото му показваха и следа от ръжда, която несъмнено би се образувала по тях, ако този инструмент е бил изложен даже и само няколко дни на влиянието на нощната роса. Положително днес или най-много вчера тук е имало хора.

Най-напред огледах внимателно отсамната страна на насипа, обаче не открих нищо особено. После се покатерих на него и дълго търсих — но пак безрезултатно. Обаче най-сетне на едно място забелязах гъсти кичури уханна късостеблена трева «грама» (Bouteloua raccmosa — трева, намираща се из прериите в югозападните части на САЩ — Б. пр.), която ми направи впечатление, защото тук бе рядкост. Огледах я по-внимателно и забелязах нещо изненадващо. Действително тук бе стъпвал човешки крак! Следата бе още прясна, не беше по-стара от два часа. Стръкчетата, които са били само огънати от краищата на стъпалото, се бяха вече отново изправили, докато смачканата от вътрешността на стъпалото трева все още показваше точната ширина на петата и пръстите. Следата бе оставена от индиански мокасин. Нима наблизо се намираха индианци? И каква връзка можеше да има между тях и чука? Та не носеха ли и белите индиански мокасини и не е ли било възможно някой железничар, който е обхождал този участък от линията, също да е имал този удобен вид обувки? Както и да стоеше този въпрос, аз нямах право да се опитвам да се успокоя с каквито и да било предположения. В случая бе необходимо пълно изясняване.

Наистина нямаше как да не си помисля, че оглеждането на тази част от линията е извънредно опасно. Зад всеки храст от двете страни на железопътния насип бе възможно да дебне някой неприятел, а пък горе на самия насип можеха да ме забележат от голямо разстояние. При други обстоятелства не бих изпитвал толкова силно безпокойство заради чука и бих започнал издирването си без никакво колебание. Но сега, когато ми бе известно, че наоколо се навъртаха оглаласи, и за най-малката дреболия човек трябваше да бъде безкрайно предпазлив. Пушките сложих на рамо, а в ръка взех само револвера си. Промъквайки се от храст на храст, аз изминах дебнешком доста голямо разстояние. Без никакъв успех! И тъй, върнах се обратно до изходната точка на разузнаването си. Бях предприел издирването на запад от мястото, където пасеше моят кон. Сега го продължих на изток — отначало със същата липса на успех. Реших предпазливо да се прехвърля отвъд насипа. Пълзейки на ръце и крака, започнах да пресичам релсите. Изведнъж на едно място ми направи впечатление, че чакълът на насипа е разместван или насипан съвсем скоро във формата на окръжност. Но при поправката на железопътна линия никой не работи така. Зарових пръстите си в чакъла и се изплаших. Ръката ми се изцапа с кръв, а отдолу чакълът бе червен и мокър. Притиснал тялото си към земята, аз започнах да оглеждам по-подробно как стоят нещата и установих, че бяха насипали чакъл върху голяма локва кръв.

На това място беше извършено убийство. Бях сигурен. Никой нямаше да се опитва да крие кръвта на някое животно. Но сега възникваше въпросът: кой беше убитият и кой убиецът? Горе на насипа не се виждаха следи, понеже не са могли и да останат по твърдия камънак. Но когато хвърлих поглед към отвъдната наклонена страна на насипа, обрасла с бизонска трева, забелязах няколко отпечатъка от човешки крак и две непрекъснати дири, оставени сякаш от краката на човек, който, хванат за горната част на тялото, е бил влачен надолу по насипа.

Беше много опасно да прехвърлям насипа точно на това място. Следите бяха толкова пресни, че предполаганото от мен убийство несъмнено е било извършено съвсем наскоро и следователно убийците можеха все още да се намират нейде наблизо. Ето защо, пълзейки, пак се спуснах по отсамната страна и изминах значително разстояние на запад, после прекосих насипа и едва тогава се запромъквах от отвъдната страна в източна посока.

Но това ставаше много бавно, понеже трябваше да бъда страшно предпазлив и да прилагам всевъзможни хитрини и трикове, за да остана незабелязан, в случай че наблизо дебнеше някаква опасност. За щастие тук храсталаците и ниските дървета растяха доста по-нагъсто. Като се прикривах внимателно зад всеки храст и се опитвах да проникна с острия си поглед сред листака на следващия храст, преди да рискувам да се втурна през откритото пространство между тях или пък да го пропълзя, извивайки се по земята като змия, все пак, без да ми се случи нещо неприятно, аз се озовах точно срещу онова място на насипа, където бях забелязал локвата кръв.

Срещу няколкото диви череши, зад които лежах дебнешком, се намираше гъсталак от мастикови дръвчета, отделени от мен от гола ивица, широка около осем метра. Колкото и да ми пречеха черешите, колкото и нагъсто да бяха мастиковите дръвчета, на мен все пак ми се стори, че под клонаците им лежеше нещо, подобно на човешко тяло. Може би предметът бе покрит, но тъй или иначе представляваше някаква тъмна маса, открояваща се от околния фон, и имаше дължина на човек. Дали не бяха скрили там убития? Не беше изключено да е и някой от убийците. Трябваше да се опитам да изясня този въпрос.

Внимателно взех един откършен клон, набучих на него шапката си и предизвиквайки нарочно лек шум, започнах да я провирам напред сред черешовия листак, тъй че за човека отсреща да се създаде впечатление, сякаш някой се опитва да се промъкне оттук. Но отсреща нищо не се помръдна. Или там нямаше никакъв неприятел, или пък си имах работа с някой твърде хитър и опитен човек, за да се хване на подобен номер.

Тогава реших да заложа всичко на карта. Пропълзях малко назад и се засилих. С няколко скока прескочих откритото пространство и с нож в ръката се втурнах между мастиковите дръвчета. Под накършени клони лежеше човек. Разбрах го веднага, обаче той не беше вече жив. Раздигнах клоните и съзрях окървавен череп и лице, ужасно разкривено от предсмъртни гърчове. Човекът беше бял. Бяха го скалпирали и съблекли напълно. Докато оглеждах тялото, забелязах, че в гърба му е забита пречупена стрела, чийто връх бе снабден с кукичка. Следователно в случая ставаше въпрос за индианци, тръгнали по пътеката на войната. Това ми бе подсказано от кукичката.

Дали червенокожите си бяха отишли, или все още се намираха наблизо? Трябваше да го узная. Оттук нататък следите им се различаваха лесно. От железопътния насип те водеха навътре в прерията. Промъквайки се от храст на храст, започнах да ги следвам, като непрекъснато бях готов да получа някоя стрела, или пък да употребя ножа си. Мъжете са били четирима — двама по-възрастни и двама младежи. Успях да го разбера по големината на стъпките им. Докато аз пълзях само върху пръстите на ръцете и краката си (една задача, изискваща голямо упражняване и значителна сила), те изобщо не си бяха давали труд да прикриват следите си, което ще рече, че се чувствуваха тук в пълна безопасност.

Вятърът идваше от югоизток, следователно духаше право срещу мен. Ето защо не се стреснах особено, когато долових пръхтенето на кон. Не беше възможно да ме е подушил. Продължих да пълзя и най-сетне разбрах, че съм достигнал целта си, или поне видях достатъчно, за да мога да се оттегля. Между храсталаците пред мен забелязах около шестдесет коня. Всички с изключение на два имаха индианска амуниция. Седлата им бяха свалени, сигурно за да бъдат използвани в близкия лагер вместо столове и възглавници. При животните бяха оставени само двама часови. Единият от тях, все още младеж, бе обут в чифт груби ботуши от говежда кожа, несъмнено собственост на убития, чиито дрехи и лични вещи вероятно са били поделени между неговите убийци. Значи навярно постът бе от онези четирима, чиито следи ме бяха довели дотук.

Индианецът често влиза в допир с бели, които не разбират неговия език. Ето защо между червенокожите мъже и бледоликите се бе създал особен език с мимики и жестикулации, чиито знаци, както и техните значения трябва да се знаят от всеки, който прекрачи границите на Дивия Запад. Затова често се случва, ако говорещият е темпераментен човек, или пък е възбуден от нещо, думите му неволно да се придружават от съответните жестове, които имат същото значение както и езиковия изказ. Двамата часови разговаряха, а предметът на разговора сигурно силно привличаше вниманието им, понеже се държаха по такъв начин, който несъмнено би им навлякъл укора на по-възрастните воини. Те сочеха на запад, правеха знаците, изобразяващи огън и кон, следователно имаха предвид локомотив, наричан от индианците «Огнения кон», удряха с лъковете си в земята, сякаш искаха да копаят или да нанасят силни удари с чук, прицелваха се като при стрелба, правеха движения, означаващи удари с нож и размахване на томахок. Това ми стигаше и аз незабавно започнах да се оттеглям, заличавайки следите си колкото можех по-добре.

По тази причина измина доста време, докато се върна при коня си. Междувременно той си беше намерил компания, тъй като до него пасеше кобилата на Марк, който пък се беше изтегнал удобно зад един храст, захапал огромно парче сушено месо.

— Колцина са, Чарли? — попита ме той.

— Кои?

— Индианците.

— Откъде пък ти дойде наум този въпрос?

— Изглежда, че считаш Безухия за някой грийнхорн, за какъвто и той те мислеше до неотдавна, а? Ама страшно се лъжеш, хи-хи-хи-хи!

Това беше неговият полувисок самоуверен смях, който бях чувал вече и с който се смееше тогава, когато почувствуваше някакво превъзходство над околните. Впрочем тази нова привичка на моя нов спътник ми напомняше за Сам Хокинс, който се смееше почти по същия начин.

— Какво имаш предвид, Марк? — осведомих се аз.

— Ами трябва ли тепърва всичко да ти обяснявам, Чарли? Ти как би постъпил, ако дойдеше тук и намереше ей този чук там при коня, но не и твоя спътник?

— Щях да чакам, докато се върне.

— Тъй ли? На мен например не ми се вярва особено. Когато пристигнах, тебе те нямаше. Възможно бе нещо да ти се е случило и ето защо те последвах.

— Но можеше да съм се впуснал в някое начинание, което да бъде осуетено от твоето присъствие. Освен това ми се струва, че Олд Шетърхенд не предприема нищо без необходимата предпазливост. Докъде вървя подир мен?

— Първо натам, после насам и най-сетне отвъд линията до онзи нещастен човек, пречукан от индианците. Можех да се придвижвам бързо, понеже знаех, че си пред мен. След като видях мъртвеца, си помислих, че несъмнено си отишъл на разузнаване, и се върнах тук, където например те изчаках най-спокойно. И тъй, колко са на брой?

— Около шейсет.

— Я виж! Значи навярно е онзи отряд, чиито следи забелязах още вчера. По бойната пътека ли са тръгнали?

— Да.

— На краткотраен лагер ли са?

— Свалили са седлата.

— По дяволите! Тогава замислят нещо наблизо. Нищо ли не забеляза?

— Струва ми се, че искат да извадят релсите, тъй че влакът да катастрофира и после да могат да го оберат.

— Да не си се смахнал, Чарли? Това би било извънредно опасно за железничарите и техните пътници! Как го разбра?

— Подслушах червенокожите.

— Значи разбираш диалекта на оглаласите, а?

— Да. Но това съвсем не ми беше необходимо, понеже пазачите на конете, близо до които се бях промъкнал, разговаряха с ясни жестикулации.

— Но понякога може и да се излъжеш. Я ми опиши жестовете, които си видял!

Изпълних желанието му. Дребосъкът скочи на крака, но се овладя и отново седна.

— В такъв случай си ги разбрал правилно и ще трябва да се притечем на помощ на влака. Обаче ние например няма да прибързваме, защото подобни важни неща е необходимо да се обмислят и обсъдят на спокойствие. Значи шейсет, а? Хмм, по карабината си нямам място за повече от десетина резки! Ами после къде ще отбелязвам другите?

За малко щях да избухна в смях пред сериозността на положението. Този дребосък си имаше работа с шейсет индианци, но вместо да се страхува от численото им превъзходство, той се безпокоеше само от липсата на място за своите резки.

— Колко от тях се каниш да претрепеш? — попитах го аз.

— Това например не знам все още и самият аз. Но ми се струва, най-много двама или трима, понеже останалите ще побягнат, Щом видят двадесет или тридесет бели.

Следователно Марк мълчаливо си бе направил вече същата сметка, която си бях направил и аз, а именно, че ще бъдем подкрепени от железничарите и пътниците.

— Най-важното е — забелязах аз, — правилно да отгатнем кой влак смятат да нападнат. Би било страшно неприятно, ако тръгнем тъкмо в обратната посока.

— Според жестовете им те имат предвид влака, идващ откъм планините, от запад, и това ме учудва. Навярно източният влак ще пренася значително повече от онези стоки и предмети, които могат да бъдат използвани от индианците. Изглежда, не ни остава нищо друго, освен да се разделим. Един от нас ще тръгне по посока на зорницата, а другия — към вечерницата.

— Вярно, че сме принудени да постъпим така, ако не успеем да се доберем до сигурни сведения. Ех, да знаехме само кога и как минават оттук влаковете!

— Та кой ли може да ти каже! През целия си живот не съм се свирал в някое от тези неща, дето им викат вагони и в които от страх не знаеш къде да си денеш краката. Хвала на прерията и на моята Тони!… А не си ли видял дали индианците са се заловили вече за работа?

— Не. И изобщо зърнах само конете им. Но по всичко си личеше, че знаят кога пристига влакът и, изглежда, преди настъпването на нощта няма да се заловят за работа. А до падането на здрача има най-много още половин час. После ще се промъкнем тайно до тях и може би ще научим онова, което все още не знаем.

— Well, нека бъде така!

— Но в такъв случай ще е необходимо някой от нас да се качи на насипа. Не е изключено на червенокожите да им хрумне да се промъкнат насам откъм отвъдната страна. Поне на мен ми се струва, че ще повредят релсите в посока към нас, понеже би трябвало да нападнат влака на такова място, че техният лагер да бъде зад гърба им.

— Прав си. Но стоенето на пост горе на насипа не е необходимо, Чарли. Я погледни Тони! Никога и никъде не я връзвам. Тя е изключително умно добиче и има такова обоняние, на което мога да се осланям. Виждал ли си досега някой кон, който да не пръхти, когато надуши някакъв неприятел?

— Не.

— Ами то и бездруго има само един-единствен и това е Тони.

Вярно, че пръхтенето предупреждава господаря на коня, но то издава и още две неща, а именно, първо — къде се намират човекът и животното, и второ — че човекът е вече предупреден. Ето защо отучих Тони да пръхти и това мъдро добиче ме разбра много добре. Винаги я оставям да си пасе на свобода, а щом надуши някаква опасност, тя идва при мен и ме побутва с муцуната си.

— Ами ако тъкмо днес не забележи нищо?

— Pshaw! Вятърът идва откъм индианците и можеш да ме застреляш на място, ако Тони не ни извести приближаването на кой да е червенокож още от хиляда крачки разстояние. Впрочем онези негодници имат зрението на орел и не е изключено някой от тях да те открие още отдалече, даже и да си се прилепил плътно към земята. И тъй, остани си спокойно тук, Чарли!

— Имаш право. Ще се доверя на Тони също като тебе. Познавам я отскоро, но вече почти съм убеден, че човек може да разчита на нея.

Измъкнах пак една от моите пури собствено производство и я запалих. Марк ококори малките си очички и зяпна с уста. Ноздрите му се разшириха и жадно поеха аромата на «тютюна», а лицето му засия от блаженство. На уестмана рядко му се удава да опита хубав тютюн, но въпреки всичко повечето от тези хора са страстни пушачи.

— О, wonderful ((англ) — Прекрасно, чудесно! — Б. пр.)! Чарли! Ти имаш пури?

— Разбира се! Искаш ли една?

— Давай! Ти си такава личност, пред която човек не може да не изпитва страшно голямо уважение.

Той запали пурата си от моята, погълна дима по индиански маниер в стомаха си и после го изпусна навън. В същото време лицето му изразяваше такъв блажен унес, сякаш се беше възнесъл на седмото небе на Мохамед.

— Hang it all ((англ.) — Дявол го взел, пусто да остане! — Б. пр.), каква наслада! Чарли, да отгатна ли какъв им е сортът?

— Отгатни! Познавач ли си?

— Струва ми се, да!

— И?

— «Гусфут» от Вирджиния или Мериланд!

— Не!

— Какво? Тогава се лъжа за пръв път в живота си. Мисля, че са «гусфут», понеже този вкус и аромат са ми познати.

— Не са.

— Тогава сигурно са бразилски «Лехитимо»!

— Не са.

— «Курасао» от Байа?

— Пак не позна.

— Е, ами какви са?

— Я погледни една от тях!

Извадих друга пура, развих я и после му подадох горния лист и вътрешните листа.

— Чарли, полудя ли, та съсипваш тъй такава пура! При дадени обстоятелства, а именно — когато дълго не е пушил, всеки трапер ще ти даде за нея една или две боброви кожи!

— След два-три дни ще получа нови.

— След три дни?… Нови?… Ами откъде?

— От моята фабрика.

— Какво? Имаш фабрика за Пури?

— Да.

— Ами къде е?

— Ей там!

Аз посочих към моя мустанг.

— Чарли, ще те помоля да се шегуваш например само тогава, когато шегата ти струва поне малко.

— Не е шега, ами истина.

— Хмм! Ако ти не беше Поразяващата ръка, действително щях да си помисля, че в главата ти нещо не е наред.

— Я поразгледай най-напред тютюна!

Джорокс последва подканата с най-голямо старание.

— Не ми е познат. Ама е хубав, отличен е!.

— Ще ти покажа и фабриката си.

Приближих се до мустанга си, разхлабих ремъка на седлото, измъкнах изпод него тънка възглавничка и я разтворих отстрани.

— Я бръкни вътре!

Марк измъкна шепа листа.

— Чарли, не ме будалкай! Това са само черешови и мастикови листа!

— Правилно! Има и малко див коноп, а най-горният лист на пурите не е нищо друго, ами разновидност на «пачето гнездо», наричана тук «Verbally». Тази възглавничка наистина е моята тютюнева фабрика. Намеря ли хубави листа от тези растения, събирам колкото са ми необходими, пъхам ги във възглавницата и я слагам под седлото. Там е топло и листата започват да ферментират. Ето ти цялото ми изкуство!

— Невероятно!

— Но факт! Вярно, че подобна пура представлява само жалък заместител и всеки страстен пушач от Изтока, чието небце е станало като биволска кожа, ще дръпне най-много веднъж от нея и после ще я захвърли. Но скиташ ли се с години из саваната и запалиш ли тогава едно такова чудо, тези листа ще ти се сторят с аромата на най-луксозната «гусфут». Нали видя, че и с тебе се случи същото.

— Чарли, издигаш се в очите ми!

— Само не казвай нито дума за тези пури пред хора, които още не са били в Дивия Запад! Иначе ще те помислят за тунгус, киргиз или ескимос, който е натрил и намазал вкусовите и обонятелните си органи с катран или терпентин!

— Тунгус или ескимос, все ми е едно, стига само вкусът на пурата да ми харесва! Впрочем нямам понятие къде живеят тези хорица.

Разкритието на моята производствена тайна ни най-малко не намали неговото блаженство. Той пуши пурата си дотогава, докато от нея остана толкова малко късче, че едва ли бе възможно да го държи повече между устните си.

Междувременно слънцето залезе. Здрачи се, а после тъй притъмня, че вече можехме да мислим за изпълнението на нашия план.

— Време ли е? — попита Марк.

— Готов съм.

— Как ще постъпим?

— До конете на червенокожите ще отидем заедно. После ще се разделим, ще се промъкнем до лагера, за да разузнаем, и отново ще се срещнем.

— Добре! А случи ли се нещо, което да ни принуди да бягаме, и ако се изгубим един друг, тогава ще се срещнем при потока право на юг оттук. На онова място откъм планините се спуска девствена гора, а последните й дървета се вклиняват далеч навътре в прерията. На две мили от тях, в южния край на гората, прерията образува нещо като «залив», където ще можем лесно да се срещнем.

— Добре! А сега — напред!

Не ми изглеждаше вероятно да бъдем разделени, но предпазливостта повеляваше да се подсигурим за всеки случай.

Втора глава

Край голямата жп линия на запада

Потеглихме.

Вече се беше толкова стъмнило, че можехме спокойно да прекосим линията изправени. После свърнахме наляво и държейки ножовете си готови за удар, в случай че срещнем някакъв неприятел, закрачихме покрай насипа. Както е известно, очите бързо привикват с тъмнината. На няколко крачки можехме да различим всякакъв враг. Минахме покрай трупа на убития бял и достигнахме мястото, където през деня бях видял конете да пасат. Те все още стояха там.

— Ти надясно, а аз наляво! — прошепна ми Марк и изчезна пълзешком.

Прокраднах се край конете, описвайки дъга, и се добрах до оголено от храстите място, където лежаха тъмните фигури на индианците. Не бяха запалили огън и тъй бяха притихнали, че можех да доловя и най-слабия шум. Малко встрани от тях забелязах, че седят трима мъже, единствените, които, изглежда, разговаряха. Започнах да се промъквам натам колкото се можеше по-предпазливо.

Когато се озовах на около шест крачки от тях, за мое учудване разбрах, че единият от тримата беше бял. Какво ли търсеше този човек при индианците? Не беше техен пленник — това бе съвсем ясно. Може би бе някой от онези скитници из саваната, които се сдружават ту с червенокожите, ту с белите, водени от разбойническите си намерения. Но не бе изключено да е от онези ловци, които, пленени от индианците, спасяват живота си, като се женят за някое червенокожо момиче, и после вече се считат за членове на съответното племе. Обаче в такъв случай облеклото му, чийто вид и кройка успях добре да различа въпреки тъмнината, щеше навярно да прилича повече на индианското.

Другите двама бяха вождове, както можах да заключа по орловите пера, забодени във високо сплетените им коси. Следователно, изглежда, за предначертаното начинание тук се бяха събрали воините от две различни племена или от две села.

Тримата седяха в края на поляната съвсем близо до някакъв храсталак, а това ми даваше възможността да се приближа до тях дотолкова, че може би щях да успея да доловя някоя и друга дума от разговора им. Започнах предпазливо да пълзя натам и скоро се озовах тъй близо зад тях, че можех да ги докосна с ръка.

Изглежда, тъкмо в този момент разговорът им бе замрял за известно време. Мълчанието продължи няколко минути, а след това един от вождовете се обърна към ловеца, използвайки онази смесица от английски и индиански думи, с която си служат индианците, когато разговарят с бели:

— И моят бял брат е сигурен, че следващият Огнен кон носи много злато?

— Сигурен съм.

— Кой му го е казал?

— Един от мъжете, които живеят край обора на Огнения кон.

— И златото идва от страната на вайкур (Калифорния — Б. пр)?

— Да.

— Ще бъде отнесено на Великия баща на бледоликите (Президентът на Съединените щати — Б. нем. изд.), който иска да направи от него долари?

— Така е.

— Великия баща няма да получи от златото и толкова, колкото да му стигне да си направи даже една-единствена монета. Ще яздят ли на Огнения кон много мъже?

— Не знам. Но колкото и да са, моят червенокож брат със своите храбри воини ще ги победи до един.

— Воините на оглаласите ще вземат много скалпове, а техните жени и момичета ще танцуват танца на радостта. Дали ездачите на Огнения кон ще носят много неща, които могат да бъдат от полза за червенокожите мъже? Дрехи, оръжия, одеяла и други подобни предмети?

— Ще имат не само всичко това, ами и още много други неща. Но червенокожите мъже ще дадат ли на белия си брат онова, което иска той?

— Моят бял брат ще получи всичкото злато и сребро, което носи Огнения кон. Воините на оглаласите не се нуждаят от него, понеже в техните планини има нъгитс (Късчета самородно злато — Б. пр) в изобилие. Ка-во-миен, вождът на оглаласите — при тези думи той се посочи с пръст, — се запозна навремето с един умен и храбър бледолик, който казваше, че златото не е нищо друго освен «deadly dust» ((англ.) — смъртоносен прах Б. пр.), създадено от Злия дух на земята, за да прави от хората крадци и убийци.

— Този бледолик е бил голям глупак. Какво име носеше?

— Не беше глупак, а както казах — умен и храбър воин. Оглаласите се бяха събрали горе край водите на Мисури, за да вземат скалповете на група трапери, уловили на територията им много бобри. Сред траперите имаше един бледолик, когото те смятаха за смахнат, понеже бил дошъл само за да се запознае със саваната. Но в главата му се бе вселила мъдростта, а в десницата му — голяма сила. Карабината му никога не пропускаше целта, а ножът му не се боеше дори и от сивата мечка на Скалистите планини. Той искаше да даде на ловците мъдър съвет как да се отнасят към червенокожите мъже, но те му се присмяха. Затова всички те бяха избити, а скалповете им красят и до днес вигвамите на оглаласите. Понеже не изостави белите си братя сами в бедата, той победи мнозина от червенокожите мъже. Но те бяха толкоз многобройни, че го повалиха на земята, въпреки че стоеше здраво на краката си като дъба в гората, който при падането си под ударите на брадвата на дърваря смазва всичко около себе си. Той беше пленен и отведен в селата на оглаласите. Те не го убиха, защото беше храбър воин и не една девойка от нашето племе искаше да стане негова жена. Ма-ти-ру, великият вожд на оглаласите, имаше намерение да му даде вигвама на дъщеря си, иначе белият трябваше да умре. Обаче той отказа да приеме цветето на прерията, открадна коня на вожда, отмъкна си оръжията, повали на земята неколцина воини и избяга.

— Кога се случи това?

— Оттогава слънцето надви осем зими.

— И как се казваше този бял?

— Юмрукът му беше като лапата на мечка. Известно беше, че само с един удар на невъоръжената си ръка в главата на много червенокожи мъже, а и на бледолики, той ги убиваше временно. Затова белите ловци го наричаха Олд Шетърхенд.

Ка-во-миен действително разказа едно от моите по-раншни приключения. Наистина го познавах, а също и седящия до него Ма-ти-ру, които преди години ме бяха пленили. Вождът бе казал истината, но тайно в себе си не можех да не му отправя упрека, че беше попрекалил с възхвалата на способностите ми.

Ма-ти-ру, който бе мълчал досега, вдигна ръка.

— Тежко му, ако отново попадне в ръцете на червенокожите мъже! Ще бъде вързан за кола на мъчението и Ма-ти-ру ще откъсне поотделно всяко мускулче от костите му. Той уби воини на оглаласите, открадна най-хубавия кон на вожда и отблъсна сърцето на най-красивата дъщеря на саваната!

Да знаеха само двамата вождове, че онзи, по чийто адрес Ма-ти-ру сипеше такива закани, лежеше зад гърбовете им на не повече от три педи разстояние!

— Червенокожите мъже никога няма да го видят отново — обади се белият, — понеже той замина далеч отвъд Голямата вода в онази земя, където слънцето гори като жарава, където пясъчната пустиня е по-голяма от тукашната савана и където реве лъвът.

Край няколко лагерни огньове бях споменавал, че се каня да отида в Сахара. Така и бях постъпил, а ето на — сега за мое удивление научавах, че тази вест е проникнала вече дори до индианците. Изглежда, тук с Ловджийския нож бях успял да се прочуя повече, отколкото отвъд океана, в родината си, с перото.

— Той ще се завърне — настоя Ма-ти-ру. — Който е вдъхнал веднъж аромата на прерията, жадува за нея, докато Великия дух изгаси живота му.

Той имаше право. Както обитателите на планините се поболяват от копнеж по своите върхове, когато слязат в равнините, и както морякът не може да се раздели с морето, тъй и прерията привлича всеки, когото веднъж заплени. И аз наистина се бях върнал.

В този момент Ка-во-миен посочи към звездите.

— Нека моят бял брат погледне небето! Време е да тръгваме към пътеката на Огнения кон. Достатъчно ли са силни железните ръце, които моите воини отнеха от белия слуга на Огнения кон, за да разкъсат неговия път?

Този въпрос ми подсказа кой е убитият. Сигурно някакъв служител от железниците, който с инструментите си, наречени от вожда «железни ръце», е обхождал този участък, за да провери състоянието на релсите.

— Те са по-силни и от ръцете на двадесет червенокожи мъже — отговори белият.

— А умее ли моят бял брат да си служи с тях?

— Да. Нека червенокожите мъже ме последват! След един час влакът ще се появи. Но нека моите братя не забравят, че всичкото злато и сребро са за мен!

— Ма-ти-ру никога не лъже! — увери го гордо вождът и се изправи на крака. — Златото е твое, а всичко останало заедно със скалповете на бледоликите принадлежи на храбрите воини на оглаласите.

, — И ще ми дадете мулета, за да пренеса златото си, а също и мъже, които да ме закрилят по моя път, водещ отвъд река Канейдиън?

— Ще получиш мулета и воините на оглаласите ще те отведат до границата на Акстлан (Така сиусите наричат Мексико — Б. нем. изд.). А ако Огнения кон носи многобройни неща, които да харесат на Ка-во-миен и Ма-ти-ру, тогава ще те придружат още по-надалеч — чак до големия град Акстлан, където искаш да отидеш със сина си, както ни каза преди няколко дни.

В този момент вождът нададе вик и всички индианци веднага скочиха на крака. Обърнах се, за да се оттегля. Недалеч от мястото, където бях лежал, долових съвсем лек шум, сякаш над стръковете трева премина лек ветрец.

— Марк!

Едва-едва прошепнах думата и въпреки това на няколко крачки от мен за част от секундата се понадигна дребната фигурка на моя спътник.

— Чарли!

Пропълзях до него.

— Какво видя? — попитах го аз.

— Твърде малко. Онова, което и ти — индианците.

— А чу ли нещо?

— Нито дума. А ти?

— Твърде много. Но ела! Те потеглят вече, без съмнение на запад, и ние трябва да побързаме да се доберем до конете си.

Безшумно се втурнах напред, Джорокс ме последва. Достигнахме железопътната линия, покатерихме се на насипа и се прехвърлихме отвъд него. Там се спряхме.

— Марк, върви при конете, язди половин миля покрай линията и там ме чакай! — предложих аз. — Не ми се иска да изпускам из очи червенокожите, преди да съм се убедил напълно в намеренията им.

— Не мога ли аз да се заема с тази работа? Досега ти разузна толкова много неща, че би трябвало да се срамувам, като не върша нищо.

— Няма как, Марк. Моят мустанг ще ти се подчини, но може би аз няма да съм в състояние да помръдна твоята Тони от мястото й.

— В случая имаш например право, Чарли, и ето защо тръгвам.

Безухия се отдалечи изправен. Вече би било излишен труд, ако се стараехме да не оставяме следи от стъпките си. Едва що бе изчезнал в тъмнината на нощта, когато, легнал на отсамната страна на насипа, забелязах как отвъд индианците един подир друг пробягваха от едно място на друго.

Незабелязано започнах да ги следвам от моята страна, и то така, че винаги оставах успоредно с тях. Недалеч от мястото, където бях намерил чука, те се спряха. Разбрах го, по това, че се изкачиха върху насипа. Оттеглих се зад храстите и не след дълго долових звънтенето от допира на желязо в желязо, а после и силни удари с чук. Значи с помощта на инструментите, взети от служителя на железниците, те се бяха заловили да свалят релсите от траверсите.

Беше време да се връщам. Напуснах мястото на предстоящата битка и забързах напред. След пет минути догоних Марк.

— Оглаласите разглобяват релсите, нали? — попита ме той.

— Да.

— Чух го. Ако си сложиш ухото тук на релсата, ще доловиш например всеки удар на чука.

— Така е. А сега напред, Марк! След около три четвърти час влакът ще пристигне, а ние трябва да го пресрещнем, преди индианците да са успели да зърнат светлините му. Освен това не бива да забележат, че той спира.

— Слушай, Чарли, аз няма да дойда с теб!

— Защо?

— Напуснем ли веднъж и двамата това място, после ще се наложи отново да губим ценно време за повторно разузнаване. А ако аз се промъкна обратно до индианците, за да ги наблюдавам, ще мога веднага при завръщането ти да те осведомя как стоят нещата.

— Така е. Ами твоята Тони?

— Ще я оставя тук. Няма да се помръдне от мястото си, докато не се върна. И тъй, тръгвай, Чарли! Ще ме намериш пак тук.

Метнах се на коня си и препуснах срещу очаквания влак с такава бързина, с каквато ми позволяваше тъмнината. Постепенно нощта просветля. Показаха се звездите и пръснаха над прерията своята мека светлина, тъй че предметите можеха доста ясно да се различават на няколко конски дължини. Вследствие на това започнах да яздя по-бързо и тъй изминах около три английски мили, без да бъда обезпокоен от каквото и да било.

После спрях, скочих на земята, вързах юздите на моя мустанг за колче, което носех, и същевременно спънах предните му крака., Иначе не беше изключено да се подплаши от шума на влака и да избяга.

Незабавно събрах купчина суха трева, натрупах отгоре съчки, а освен това си направих и факел, като откърших от храстите един клон и завързах за него снопчета трева. Подготвен по такъв начин, можех да изчакам идването на влака, постлах одеялото си върху релсите и седнах на него. От време на време слагах ухо на релсата и после отново се заглеждах в посоката, откъдето трябваше Да се зададе влакът.

Едва изминаха десетина минути и ето че долових съвсем слаб тътен, който се усилваше с всяка изминала секунда. После съзрях в далечината малка светла точка, която се появи под звездите съвсем близо до линията на хоризонта, но не бе възможно да е звезда, понеже видимо се увеличаваше и бързо се приближаваше (За разлика от европейските, американските локомотиви са имали отпред само един силен фар. — Б. нем. изд.). Влакът идваше.

Вече беше време. Подпалих купчината. Веднага лумнаха високи пламъци, които можеха да бъдат забелязани от влака още в същата секунда. Неговият тътен непрекъснато се усилваше. Ето че различих и снопа светлина, който разсичаше тъмнината пред локомотива. След минута той сигурно щеше да ме достигне.

Запалих моя факел, започнах да го въртя над главата си и се затичах срещу влака. Машинистът видя, че му давах знак да спре, и забави ход. Локомотивът изсвири няколко пъти пронизително и кратко, колелата заскърцаха под напора на спирачките, разнесе се разкъсващ нервите шум, тътен, съскане и трополене и машината спря там, където моят огън гореше край насипа. Машинистът се наведе от прозорчето и попита:

— Хей, човече, какво означава този огън? Да не би да искаш да се качиш?

— Не, сър. Напротив, искам да те помоля да слезеш. Ей там пред вас има индианци, които са разрушили релсите.

Какво казваш? Индианци ли? S’death! ((англ.) — Проклятие! По дяволите! — Б. пр.) Сериозно ли говориш?

Нямам причина да се шегувам.

— Какво искате? — попита ме началникът на влака, който беше слязъл и сега се приближи до мен.

— Мистър Фанинг, той казва, че пред нас имало червенокожи — обясни му машинистът.

— Видяхте ли ги?

— Видях ги и ги подслушах — уверих го аз. — Оглаласи са.

— Най-опасните, каквито може да има. Колко са?

— Около шестдесет.

— Мътните го взели! За годината това е вече третото нападение на влакове, което предприемат тези негодници. Ама здравата ще ги насолим. Откога мечтая да ми се удаде случай да им дадем някой хубав урок. На какво разстояние се намират?

— На около три мили.

— Тогава нека машинистът покрие фара! Червенокожите имат остро зрение. Слушайте, сър, много сме ви задължени, че ни предупредихте. Както виждам от външността ви, вие сте прериен ловец, нали?

— Нещо такова. С мене има още един човек, който остана да наблюдава червенокожите, докато пристигнем.

— Умно сте постъпили… Но я се отдръпнете бе, хора! Не е станало никакво нещастие, ами ни се предлага едно тъй желано развлечение.

От съседния вагон бяха дочули разговора ни и новината се разпространи със светкавична бързина. Всички пътници се втурнаха към нас, заблъскаха се и завикаха един през друг, задавайки безброй въпроси. Но след думите на началника на влака настъпи необходимото спокойствие и ред.

— Пренасяте товар злато и сребро, нали? — попитах аз началника на влака Фанинг.

— Кой ви каза?

— Индианците. Предвожда ги някакъв бял бандит, който иска за себе си скъпоценния метал, а пък всичко останало заедно със скалповете ще бъде за червенокожите.

— Ах, тъй ли? Как ли е научил мерзавецът какво пренасяме?

— Разбрал го е, изглежда, от някакъв чиновник по железниците. Но не мога да ви кажа по какъв начин.

— Все ще го изкопчим от него, ако ни падне жив в ръцете, което много ми се иска да стане. Но я ми кажете името си, сър, та човек поне да знае как да се обръща към вас!

— Моят другар се казва Безухия, а аз…

— Безухия? Behold! Славен юначага, ще свърши работа за десетима! А вашето име?

— В прерията ме наричат Поразяващата ръка.

— Поразяващата ръка, който преди около три месеца бе преследван на север в Монтана от повече от сто сиуси и премина целия Йелоустоун от Сноу Маунтънс до форт Юниън за шест дни със снегоходки?

— Да.

— Сър, неведнъж съм слушал за вас и се радвам…

— Да оставим това, мистър Фанинг, а по-добре вземете някакво решение! — прекъснах началника на влака. — На индианците е известно точното време на пристигането на влака и ако се бавим твърде много, може да заподозрат някакво предателство.

— Прав сте. Тогава нека обсъдим само най-важното. Преди всичко бих искал да знам разположението на червенокожите. Когато се каниш да нападнеш неприятел, трябва да се осведомиш какви предохранителни мерки е взел противникът.

— Говорите като велик пълководец, сър! — усмихнах се аз. — За съжаление не мога да ви дам достатъчно точни сведения. Трябваше да ви предупредя и не биваше да чакам, докато индианците заемаха позициите си за нападение. Ще научим всичко необходимо от моя спътник. Когато ви помолих да вземете решение, с това исках само да разбера дали изобщо имате намерение да ги нападнете.

— Разбира се, че ще ги нападна — отвърна той разпалено. — Мой дълг е веднъж завинаги да накарам тези хорица да загубят апетит за нашите стоки. Вие и вашият другар сте твърде малко срещу шестдесет индианци и не бива да рискувате да…

— Pshaw, сър! — прекъснах го аз. — Ние си знаем какво бива да рискуваме и какво не. В случая не е толкова важен броят на хората, а някои други неща, които човек трябва да има в юмрука и в главата си. Ако в тъмнината на нощта дам двайсет и пет изстрела с карабината си «Хенри», без да е необходимо да я зареждам, то индианците няма да знаят дали си имат работа с двама, или двайсет души. Слушайте, мъже, кой от вас носи оръжие?

Всъщност въпросът ми беше излишен. Можех да бъда сигурен, че всеки от тези хора носи огнестрелно оръжие. Но началникът на влака показваше с поведението си, че иска да поеме ръководството в свои ръце. Не биваше да допусна подобно нещо, понеже да предвождаш нощно нападение срещу индиански отряд, е начинание, изискващо по-големи качества от онези, които е възможно да притежава един служител на железниците, даже и да е някой предприемчив и смел човек. Хората около мен отговориха в един глас:

«Всички!», а началникът на влака добави:

— Заедно с мен пътуват шестнайсет железопътни работници, които великолепно умеят да боравят със своите ножове и карабини, и двайсет доброволци с назначение форт Скот, въоръжени с пушки, револвери и ножове. Освен това тук се намират и някои други джентълмени, които сигурно ще си направят удоволствието малко да «посгреят» тези добри индианци. Хей, хора, кой тръгва с нас?

Всички без изключение, заявиха, че са готови да участвуват, а и да имаше сред тях някой, комуто не достигаше кураж, той все пак проявяваше желание само за да не мине за страхливец. Но от подобни хора, разбира се, нямаше кой знае каква полза. По-добре беше да си останат тук и ето защо аз се обадих:

— Чуйте, мешърс, всички вие сте храбри мъже, но все пак не бива да тръгвате до един. Нали сами разбирате? Тук виждам няколко лейди, които е невъзможно да бъдат оставени без закрила. Даже и след като победим, в което не се съмнявам, не е изключено оттук да минат разпръснати и бягащи индианци и да се нахвърлят върху изоставения влак. Ето защо наложително е да оставим тук като охрана неколцина смели мъже. Нека се обадят онези, които искат да поемат тази длъжност!

И действително осем души проявиха готовност да защитават влака с цената на скъпоценния си живот. Бяха мъжете на споменатите дами и петима други пътници, които създаваха у мен впечатлението, че разбират много повече от цените на железарски стоки, вина, пури и конопено семе, отколкото от правилното боравене с ловджийския нож. Не можех да виня съпрузите заради тяхната въздържаност. Преди всичко те трябваше да изпълнят дълга си към своите жени.

— А и влакът не бива да стои тук без никакъв служител. Кой ще остане? — попитах аз началника на влака.

— Машинистът и огнярят — гласеше отговорът му. — Машинистът може да поеме ръководството над тези храбри джентълмени. Аз тръгвам с вас и ще командувам нашия отряд.

— Както искате, сър! — усмихнах се аз насмешливо. — Сигурно вече често сте се сражавали срещу индианци?

— Не е необходимо — отвърна надуто Фанинг, като махна пренебрежително с ръка. — Тези ямбарикоси (Презрително прозвище за индианците. Така се е наричало малобройно племе на команчите. Означава буквално «събирачи на корени» — Б. пр.) умеят само да връхлитат върху противника си из засада и да го избиват жестоко. Но ако бъдат нападнати, потърсват спасение в бягство. Във всички случаи задачата ни ще е лека.

— Не съм на същото мнение, сър — възразих аз. — Това са оглаласи, най-кръвожадното племе на сиусите, и ги предвождат прочутите вождове Ка-во-миен и Ма-ти-ру.

— Да не искате да кажете, че би трябвало да се страхувам от тях? Ние сме над четиридесет души и мисля, че цялата работа е твърде проста. Наредих да покрият фара, за да не забележат червенокожите, че съм предупреден. Но сега ще свалим маската. Ще се качите при машиниста и ще го накарате да спре локомотива непосредствено пред повредените релси. Там скачаме на земята и така връхлитаме върху редманите, че от тях няма да оцелее нито един. После поправяме релсите и ще имаме да наваксваме едно закъснение от около час.

— Трябва да призная, че у вас има заложби на добър кавалерийски офицер, за когото не съществува по-голямо удоволствие от прегазването на противника с фронтална атака. Но за това са необходими съвсем други обстоятелства от съществуващите в момента. Ако действително решите да изпълните плана си, ще поведете вашите четиридесет души към сигурна смърт, а аз в никакъв случай няма да участвувам в провеждането на подобно начинание.

— Какво? Не желаете да ни помогнете? — избухна чиновникът. — Страх ли ви е? Или ви е яд, че няма да имате ролята на предводител?

— Да ме е страх ли? Pshaw! Ако наистина сте слушали за мен, тогава думите ви са твърде необмислени, понеже на Олд Шетърхенд лесно може да му се прииска с юмручен удар по главата ви да докаже, че съвсем основателно носи името си. А що се отнася до яда ми, ще ви кажа, че ми е безразлично чия собственост ще бъдат влакът и скалповете ви след един час — ваша или на индианците. Но никой човек няма право над моя скалп освен мен самия и ще се опитам да си го запазя още известно време. Приятна вечер, мешърс!

Обърнах му гръб. Но началникът на влака ме хвана за ръката.

— Стойте, сър! Така не може! Тук аз поех командването и сте длъжен да ми се подчинявате. Нямам никакво намерение да изоставям влака толкова отдалечен от полесражението, понеже ще трябва да отговарям за всяка загуба. Моят план остава в сила. Ще ни заведете до въпросното място, а ние няма да излизаме от вагоните, преди да сме пристигнали там. Добрият пълководец трябва да има предвид всяка една възможност, а също и възможността да изгуби битката. В такъв случай вагоните ще ни предложат сигурно убежище, откъдето ще можем да се защитаваме докато получим помощ от първия влак, пристигащ от изток. Хора, не съм ли прав?

Всички изказаха съгласието си с Фанинг. Сред тях не се намираше нито един уестман, тъй че те се оставиха да бъдат подведени от привидната целесъобразност на плана на чиновника.

Той беше много доволен от този резултат и ме подкани:

— И тъй, качвайте се, сър!

— Добре! Вие заповядвате и аз изпълнявам! С един бърз скок се озовах на гърба на моя мустанг, развързан от мен още по време на разговора ни.

— О, не, my dear’, исках да кажа на локомотива! — извика чиновникът.

— А пък аз исках на коня, сър — засмях се аз. — Просто мненията ни и тук се различават.

— Заповядвам ви да слезете от седлото!

Накарах коня си да се приближи до него и се наведох над главата му.

— Човече, изглежда, никога досега не си се срещал с някой истински уестман, иначе щеше да разговаряш по друг начин с мене. Бъди тъй добър самият ти да се качиш на локомотива!

При тези думи сграбчих Фанинг с десницата си за дрехите на височината на гърдите и го повдигнах. Едно силно стисване с бедрата приближи мустанга ми до самия локомотив. В следващия миг железничарят пълководец полетя към мястото на машиниста, а аз се отдалечих в галоп.

Звездната светлина бе станала вече толкова силна, че храсталаците не ми пречеха на бързата езда. След малко повече от четвърт час се озовах при Марк.

— Е? — попита ме той, като слязох от коня. — Мислех си, че водиш хора!

Разказах му защо се връщах сам.

— Правилно си постъпил, Чарли, много правилно! — похвали ме той. — Такива железопътни чиновници гледат пренебрежително на хора като нас, понеже нямаме възможност да ходим на фризьор например три пъти дневно. Те ще изпълнят плана си, ама ще има да се чудят и маят, хи-хи-хи-хи!

Докато се смееше почти беззвучно, той направи с ръка движение, напомнящо скалпиране, и после продължи!

— Но ти все още не си ми разказал какво научи при лагера на индианците!

— Предвождат ги Ка-во-миен и Ма-ти-ру.

— А-а! Тогава ще има такава битка, че да ти стане драго на душата.

— Сред тях има някакъв бял, който им е издал, че влакът пренася злато.

— И той иска да го вземе за себе си, а всичко останало, както и скалповете, предоставя на тях, нали?

— Да.

— Не е трудно да се сети човек. Няма съмнение, че е някой бандит. Как му е името?

— Не знам. А няма и никакво значение, понеже този вид хора всеки ден си сменят имената… А ти огледа ли наоколо?

— Да. Индианците се разделиха и заеха позиции от двете страни на линията, приблизително, по средата между повредените релси и конете си, при които забелязах пак двама пазачи. Ами какво ще правим ние, Чарли? Ще помогнем ли на железничарите или ще се разкараме например?

— Марк, наш дълг е да им помогнем. Или може би си на друго мнение?

— Напълно споделям мнението ти. Прав си за дълга, а освен това трябва да помислиш и за ушите ми, които все още далеч не са напълно заплатени. Залагам Тони срещу някоя дървесна жаба, че утре призори край линията ще лежат неколцина мъртви индианци без уши. А сега какво ще предприемем, Чарли?

— Също ще се разделим и ще легнем от двете страни на насипа между червенокожите и конете им.

— Съгласен! Но ето че ми хрумна нова мисъл! Какво ще кажеш за едно стампедо ((исп.) — подплашване на конете, при което те избягват надалеч)?

— Хмм! Не би било лошо, ако превъзхождаме противника и можехме да имаме за цел пълното прогонване на индианците. Но в случая не бих дал подобен съвет. Хората от влака няма да постигнат нищо, а ние двамата можем само да задържим червенокожите до пристигането на следващия влак или пък внезапно да ги изплашим и да ги накараме да избягат. И в двата случая ще бъде добре, ако те имат възможността да се махнат оттук. Но отнемем ли им конете, те ще останат в околността. Не си ли чувал още за доброто правило, че при някои обстоятелства човек трябва да строи златни мостове за неприятелите си?

— Досега съм виждал само дървени, каменни и железни мостове. Моите уважения за мнението ти, Чарли, но представяш ли си например какви физиономии ще направят червенокожите, когато поискат да се метнат на седлата, а не намерят нито един кон, просто започват да ме сърбят и двете ръце. И което е най-важното — няма ли да ги изплашим до смърт именно като накараме конете им да връхлетят върху самите тях?

— Прав си. Но по-добре е да изчакаме развитието на нещата.

— Тъй да бъде! Но на всяка цена трябва да се съгласиш с мене в едно!

— В какво?

— Да очистя двамата пазачи. Прав съм, нали?

— Никога не съм бил привърженик на ненужното кръвопролитие, но в случая разбирам, че имаш право — това е една тъжна, но неизбежна самоотбрана. Ако пазачите бъдат убити, конете ще бъдат в наша власт. И тъй, нека първо да отведем нашите собствени животни на сигурно място, а после напред!

Навлязохме с конете на известно разстояние в прерията, където вързах моя кон така, че можеше да прави едва три крачки встрани. Марк постъпи с Тони по същия начин. Колкото и да бе иначе сигурен в нея, в случай на стампедо без тези предпазни мерки бягащите коне много лесно можеха да се насочат към нашите животни и да ги увлекат със себе си.

След това се върнахме, описвайки дъга, която ни отведе зад гърба на индианците. Все още не се забелязваше светлината на локомотива. Или въпреки всичко се бяха намерили противници на плана на началника на влака, или не бяха могли да се решат да продължат веднага без мене.

При конете лесно различих фигурите на двамата пазачи, които поединично обхождаха поляната. Ето че единият от тях се приближи бавно до храста, зад който стояхме ние. Когато той минаваше покрай Марк, ножът на дребосъка проблясна и се заби в сърцето му. Не се чу никакъв звук. Щом се приближи, и другият бе сполетян от същата участ. Който не познава прерията, няма никаква представа с какво страшно ожесточение воюват тук помежду си две раси.

При движението, което направих, за да не бъда принуден да гледам смъртта на втората жертва, погледът ми се спря на някакъв кон, застанал близо до мен. На гърба му имаше удобно испанско седло с големи стремена, каквито обикновено се използват в Средна и Южна Америка, а оглавникът и юздите не бяха сложени по индиански маниер. Дали не беше конят на белия? Приближих се. От двете страни на седлото бяха прикрепени дълбоки и тесни кобури, които претърсих. В тях имаше някакви документи и две торбички, чието съдържание нямах възможност да огледам в момента. Напъхах всичко в джобовете си.

— А по-нататък? — попита ме Марк, държейки в ръка двата томахока на убитите. После ми подаде единия от тях с думите:

Вземи го! Може да ни свърши добра работа.

Последвах подканата му и едва тогава отговорих на неговия въпрос

— Ще се разделим — ти надясно, а аз наляво. Но чакай, я погледни напред!

— Влакът, наистина е влакът, който идва например с пълна пара! Нека останем още тук, Чарли, за да видим накъде ще заплува тоягата![1]

Значи все пак планът на началника на влака бе останал в сила. Мощната светлина на локомотива се приближаваше, но бавно, много бавно, защото трябваше навреме да забележат мястото, където релсите бяха разкъсани. Скоро доловихме грохота на колелата. Той се засилваше все повече и повече и ето че най-сетне влакът спря точно пред разрушената отсечка.

Какъв ли гняв щеше да обхване сега червенокожите, като видеха, че най-важната предпоставка за победата им отпадаше? Може би щяха да се досетят, че железничарите са предупредени. Белите щяха да постъпят в случая най-умно, ако останеха изчаквателно във вагоните. Надявах се да постъпят така, обаче се видях излъган, понеже вратите се отвориха, мъжете наскачаха навън и започнаха нападението. Писано им било незабавно да разберат безумието на подобно начинание. Напредвайки, те се озоваха в силно осветеното от локомотива пространство и се превърнаха във великолепни мишени за индианците, които едва ли биха могли да очакват нещо по-изгодно. Изтрещя залп, след него още един, а после се разнесе такъв ужасен и потресаващ рев, какъвто човек едва ли би могъл да си представи.

Индианците се втурнаха напред с изпразнените пушки в ръка, но намериха само мъртвите и ранените, понеже останалите бели незабавно избягаха, за да се скрият във вагоните. Неколцина от индианците се наведоха, за да вземат скалповете на убитите, обаче бяха принудени да се откажат от това, тъй като от първия вагон започнаха да стрелят по тях.

В този момент най-умното беше локомотивът да даде заден ход, но това не стана. Може би машинистът и огнярят също се бяха скрили в някой от вагоните.

— Сега например ще се започне истинска обсада — обади се Марк.

— Не ми се вярва. Червенокожите знаят, че имат време само до следващия влак, и ще се опитат да атакуват, макар и това да не им е по вкуса.

— Ами ние? В случая е много трудно да се вземе най-правилното решение.

— Едно решение има стойност само тогава, когато се вземе бързо и също тъй внезапно се изпълни. Най-доброто нападателно средство е огънят. Трябва да отидем при конете. Всеки от нас ще опише с коня си широк полукръг, като слиза от седлото на всеки петдесет или шестдесет конски дължини, за да подпалва прерията. Но първо да започнем стампедото, за да попречим на неприятеля да проведе бързо нападение и да го лишим от средството за бягство. Това е най-доброто при сегашните обстоятелства.

— Behold, този план е доста неприятен за тях — каза Марк. — Но нали ще изгорят и вагоните!

— Опазил бог! Вярно е, че не знам дали има натоварени леснозапалими вещества като петрол и катран, но дървото на вагоните е достатъчно здраво, за да устои на огън от запалена трева, а освен това не бива да забравяш единственото средство, което остава на индианците, за да се спасят от опасността да бъдат живи изпечени — запалването на насрещен огън, а то ще стане в непосредствената близост на вагоните. Можеш да бъдеш сигурен. Аз на тяхно място на всяка цена бих се стремил да се добера до релсите под вагоните.

— Добре. Да бъде както предлагаш ти. Но помислил ли си за времето, което ще ни е необходимо докато запалим огън с нашия пункс? Това става бавно. А не бива да правим факли, защото ще ни издадат.

— Добрият прериен ловец трябва да е подготвен за всякакви случаи. За подобни начинания съм се запасил с достатъчно количество кибритени клечки. Ето вземи!

— Браво, Чарли. Да се залавяме със стампедото, а после да вървим при нашите коне?

— Чакай, Марк, току-що ми стана ясно, че съм бил непростимо глупав. Нашите животни изобщо не са ни необходими. Тук има повече от достатъчно. Ще взема ей този кафявия.

— А пък аз червеникавия до него. Напред, режи ласата!

Така и постъпихме, промъквайки се от един кон към друг. После подпалихме храсталака зад животните и се метнахме на седлата. Отначало пламъците се издигнаха само на няколко сантиметра и все още не беше възможно да бъдат забелязани от индианците.

Можехме да се залавяме за работа, без да се боим, че светлината им ще ни издаде.

— Къде ще се срещнем пак? — попита Марк.

— По-нагоре по линията, но не пред пламъците, а между огньовете. Ясно ли е?

— Разбира се. И тъй, давай, червени дяволе!

Самото освобождение на конете от ласата ги беше възбудило. Те надушваха вече и близкия пожар. Някои от тях започнаха да се изправят на задните си крака. Всеки миг можеше да се очаква, че ще се втурнат в бяг. Подкарах моя кон вдясно навътре в прерията, галопирайки, описах дъга с радиус приблизително от около една английска миля, като пет пъти скачах на земята, за да подпалвам тревата, и в момента отново се бях озовал близо до железопътния насип, когато ми хрумна, че бяхме допуснали непростима грешка. Бяхме се поддали на мигновено внушение, без да помислим за собствените си животни.

Веднага рязко обърнах коня и препуснах в права линия към мястото, където ги бяхме оставили. Огненият кръг около нас осветяваше сега всеки предмет. Далеч навътре в саваната се чуваше тътен от копитата на бягащите коне. Наблизо проехтяха крясъци на гняв и уплаха, които можеха да излизат само от индиански гърла, а съвсем близо до вагоните на влака, под които се бяха скрили индианците, лумнаха тук-там ниски пламъци. Следователно не се бях излъгал като предположих, че червенокожите ще се опитат да се спасят, запалвайки насрещен огън. Вляво отсреща стоеше мустангът ми заедно с дългокраката Тони, и натам… действително, натам се приближаваше Марк в такъв галоп, че коремът на коня му почти докосваше земята. Очевидно в последния момент и той се беше сетил за непростимия ни пропуск.

Обаче нашите животни бяха забелязани вече и от индианците. Неколцина от тях тичаха право към тях, а двамата най-бързи се намираха само на броени крачки от тях. Затегнах ремъците на пушките, изправих се в седлото и грабнах томахока. Моят кон летеше напред с огромни скокове и аз достигнах целта едновременно с двамата червенокожи. Бяха вождовете.

— Ма-ти-ру, назад! Конете са мои!

Той извърна глава към мен и ме позна.

— Олд Шетърхенд! Умри, куче!

Ма-ти-ру светкавично измъкна ножа си. С един скок се озова на моя кон. Замахна за удар, но томахокът ми така го улучи, че той рухна на земята. Междувременно Ка-во-миен се беше метнал на гърба на моя мустанг, но без да обърне внимание, че конят е спънат.

— Ка-во-миен, преди малко ти говори за мен с белия предател, сега аз ще си поприказвам с теб!

Оглаласът разбра, че е загубен върху вързания кон, и се смъкна бързо на земята, за да изчезне зад храстите. Размахах томахока около главата си, хвърлих го и тежкото оръжие улучи украсената с орлови пера глава на червенокожия така, че и той се строполи. Скочих от коня, грабнах карабината «Хенри» и я насочих към останалите. Три изстрела повалиха трима неприятели, а после огънят се приближи вече до мен толкова, че не ми остана време да продължа сражението. Прерязах ремъците на моя мустанг и се метнах на гърба му. Кафявият кон беше вече изчезнал.

— Хей, Чарли, давай през онази пролука сред пламъците! — подвикна Марк.

Тъкмо в този момент той се приближи до мен, скочи на гърба на кобилата си направо от червеникавия жребец, който, без да забави ход, продължи да препуска, после се наведе от седлото, за да пререже ремъка на кобилата, и се понесе в галоп заедно с мен към мястото, където пламъците все още не се бяха съединили.

Успяхме да се промъкнем, завихме вляво зад огъня и се спряхме. Намирахме се точно там, където за трети път бях слизал да подпалвам тревата. Земята беше почерняла от пожара, но вече не беше гореща. Тъмна опожарена ивица земя пред нас и зад нас очертаваше моя предишен път. Но от двете страни бушуваше огнено море и разпространяваше такава горещина, която унищожаваше кислорода във въздуха, тъй че беше почти невъзможно да се диша.

Ала това мъчително положение се подобри твърде скоро. Колкото по-надалеч отстъпваше огънят, толкова по-свеж ставаше въздухът и след не повече от четвърт час само нейде на хоризонта припламваха пурпурни отблясъци. Обаче около нас прерията се ширеше тъй тъмна и черна, че се виждаше едва на три крачки, понеже пушекът бе закрил звездите.

— Bless me ((англ.) — Бога ми, за бога! — Б. пр.), ама че адски огън беше! — обади се Марк. — Ще се учудя, ако влакът не е пострадал.

— Не ми се вярва. Та нали вагоните са пригодени за подобни случаи, тъй като неведнъж на този или онзи влак се налага да пътува през горски или прерийни пожари.

— А какво ще правим сега, Чарли. Забелязаха ни и вече ще бъдат нащрек.

— И в момента все още ни виждат, защото сме застанали между индианците и светлеещото небе. Трябва да ги накараме да повярват, че се махаме оттук. Може би ни считат за членове на някоя група ловци и ще си помислят, че сега ще бързаме да доведем нашите хора на помощ на нападнатите. Ще тръгнем в галоп на север, после ще свърнем на изток и описвайки дъга, ще се върнем обратно. .

— Моето мнение например е съвсем същото и ми се струва, че цялата работа ще свърши тъй, та неколцина червенокожи да загубят ушите си. Твоят томахок например свърши вече добра работа.

— И въпреки всичко двамата индианци не са мъртви! — отвърнах му спокойно.

— Не са ли? Какво искаш да кажеш например?

— Само ги зашеметих с томахока.

— Само ги зашемети? Ти да не си откачил? Само да зашеметиш индианец, когато ти е попаднал тъй удобно под секирата! Пак ще си имаш работа с тях.

— Въпреки всичко си имам причини за моето поведение. Вярвам, че поне една от тях можеш да разбереш.

— Не, нито една, Чарли. Предполагам, че са били двамата вождове, а тъкмо те не бива да бъдат щадени.

— Някога бях техен пленник. Имаха възможност да ме убият, но не го сториха. Нямаше как — възнаградих милосърдието им с неблагодарност, като избягах от тях. Ето защо преди малко вложих в удара си и хвърлянето на томахока само половината си сила.

— Не ми се сърди, Чарли, но това е била например потресаваща глупост от твоя страна. Е, да, де тези типове да се покажеха поне благодарни! Обаче те най-много да рекат, че Поразяващата ръка не е имал достатъчно сила в десницата си, за да обработи кратуната на един червенокож както му се полага. Но надявам се, поне огънят да е поправил твоята грешка.

По време на този разговор ние се носехме един до друг в галоп през прерията. Старата кобила на Марк работеше с дългите си крака тъй усърдно, че не изоставаше от моя мустанг, и наистина бяха изминали само броени минути, когато отново се добрахме до линията, и то на такова място, което отстоеше може би на около миля източно от спрелия влак. Тук вързахме конете и се запромъквахме покрай релсите към мястото на нападението.

Въздухът беше изпълнен със силната миризма на изгоряло, а необятната равнина бе покрита с фина пепел. Лекият ветрец повдигаше пепелта и я вкарваше в дихателните ни органи, тъй че беше много трудно да подтиснем надигащата се кашлица, която можеше да ни издаде. Фарът на локомотива се виждаше ясно. Не се забелязваха никакви червенокожи нито от едната, нито от другата страна на железопътния насип. Приближихме се пълзешком. Вгледах се по-внимателно и ето ти на, беше станало каквото бях предполагал — те лежаха все още там, където се бяха изпокрили от огъня — под вагоните. Вероятно не се решаваха да се измъкнат оттам, за да не се изложат на куршумите на белите.

В този миг ми хрумна една идея. Изпълнението й беше трудно, но сигурно щеше да има поразителен ефект.

— Марк, върни се при конете, за да не ги отмъкнат индианците! — подканих приятеля си.

— Pshaw! — обади се той. — Те са радостни, че са си намерили сигурно убежище.

— Но аз ще ги прогоня оттам.

— С карабината «Хенри»?

— Не.

Обясних му плана си и той кимна доволно.

— Well, Чарли, дошла ти е много правилна мисъл, още повече като ме уверяваш, че си запознат с чарковете на този локомотив. Само гледай бързо да се метнеш горе, та по време на скока ти да не те перне някой куршум! Аз например ще бъда налице с конете в най-подходящия момент… хи-хи-хи-хи, после ще се втурнем сред тях като бизон сред койоти!

Безухия се оттегли назад. Аз обаче продължих да пълзя, прилепен плътно до земята, с нож между зъбите, за да бъда готов за отбрана, в случай, че бъда изненадан. По този начин незабелязано достигнах мястото, където горе на насипа бе спрял локомотивът. Големите колела и моята ниска позиция ми пречеха да видя дали и под локомотива имаше индианци. Запълзях нагоре по насипа, а после с два бързи скока се метнах на «Огнения кон».

Под мене проехтя силен вик. Сложих ръце на лостовете и в следващия миг влакът потегли назад. Разнесоха се викове на болка и уплаха от много гърла. След като изминах около тридесетина метра, дадох контрапара.

— Куче! — чу се вик съвсем наблизо и някаква човешка фигура с нож в ръка се опита да се метне горе при мен.

Беше белият. Един здрав ритник в гърдите отново го запрати на земята.

— Насам, Чарли! — долових в момента виковете на Марк. — Бързо, бързо!

Вляво от мен изникна Безухия на своята Тони, хванал в ръка юздата на моя кон, докато с другата ръка се отбраняваше срещу двама червенокожи. Пред мен пък бягаха индианците, които не бяха наранени от колелата, и то в посоката, където преди бяха стоели конете им. Разбира се, те не можеха и да се надяват, че въпреки огъня животните все още щяха да са на същото място.

Спрях машината, скочих на земята и се втурнах към Марк. Двамата индианци, с които се бе счепкал моят спътник, ме бяха забелязали след виковете му. Избягаха. Метнах се на моя мустанг и скоро се озовахме сред най-гъстите редици на бягащите неприятели. Това не беше чак толкова опасна постъпка, както може би ще се стори на пръв поглед. Индианците бяха обзети от неописуем ужас, а пък щом забелязаха, че и конете им са изчезнали, се пръснаха във всички посоки като стадо плашлив дивеч, сред което се е врязала хайка ловджийски кучета.

В този миг долових силния вик на Марк.

— Damn it! Това е Фред Морган! Хей, сатана, на ти на тебе! Погледнах натам и на фона на отблясъците от пожара, на линията на хоризонта забелязах как Безухия замахна, за да нанесе страшен удар, обаче не улучи, понеже противникът му мигновено се наведе и после потъна в бягащата тълпа.

Марк пришпори кобилата си и я накара да направи мощен скок, с който се озова сред бегълците. По-нататък не успях да проследя тази сцена, понеже пред мен се изпречиха няколко червенокожи, които ми отвориха доста работа, преди отново да обърнат гръб.

Не ги преследвах. Достатъчно много кръв се беше проляла и можех да бъда сигурен, че след този урок на индианците и през ум няма да им мине да се върнат. Колкото бе възможно по-силно имитирах воя на койота, за да дам сигнал на Марк да се откаже от преследването, което нямаше да му донесе друго освен опасности. После подкарах бавно коня си към влака.

Пътниците и работниците бяха слезли и докато машинистът изпускаше парата, търсеха убитите и ранените. Началникът на влака стоеше наблизо и ругаеше. Щом ме забеляза, той се нахвърли като бесен върху мен:

— Откъде ти мина през ума да пипаш локомотива и да ни прогонваш червенокожите, които, нямаше накъде да мърдат и можехме да ги унищожим до крак?

— По-полека, по-полека, човече! — махнах с ръка. — Радвай се, че си отидоха, защото много лесно можеше да стане тъй, че не те, ами вие да нямаше накъде да мърдате. Ти забърка вече достатъчно голяма каша!

— Кой подпали прерията? — попита кратко чиновникът.

— Аз.

— Луд ли си? А посегна й на мен. Знаеш ли, че мога да те задържа и да те предам на Court of justice ((англ.) — съд, съдилище — Б. нем. изд.)?

— Не, не го знам, но с удоволствие ти разрешавам да свалиш от коня Поразяващата ръка, да го затвориш в някой вагон и после да го предадеш на съда. Любопитен съм да видя как ли ще я свършиш тази работа.

Изглежда, че Фанинг изпадна в известно затруднение.

— Не взимай дословно думите ми, сър! Вярно е, че ти ни погоди глупав номер, но аз ти прощавам.

— Благодаря, мистър Фанинг! Сърцето на човек се стопля тъй много от благодатно чувство, когато силните на тази земя проявяват похвална склонност към милост и снизхождение. Ами сега какво ще правите?

— Какво друго освен да наредя да поправят релсите и да продължа пътуването! Или трябва да очакваме второ нападение?

— Не ми се вярва, сър. Твоят план за бойни действия бе тъй отлично замислен и проведен, че несъмнено на червенокожите ще им мине всякакво желание да се върнат.

— Да не би да искаш да ми се подиграваш, сър? Няма да позволя подобно нещо. Нямам никаква Вина, че бяха толкова многобройни и тъй добре подготвени за нашето нападение.

— Нали ви го казах. Оглаласите отлично владеят оръжията си. Я погледни! От твоите шестнадесет работници и двадесет доброволци са убити не по-малко от девет. Аз не нося отговорността за това. А като си помислиш, че само ние двамата, моят приятел и аз, обърнахме в бяг целия отряд червенокожи, можеш горе-долу да си представиш как щяха да се развият събитията, ако ме беше послушал.

Изглежда, Фанинг имаше голямо желание да ми противоречи. Но се бяха приближили и други хора, които ми дадоха право, и той попита твърде малодушно:

— Ще останеш ли тук, докато потеглим?

— Разбира се. Истинският уестман никога не върши работите наполовина. Залавяйте се на работа! Запалете няколко огъня, за да ви светят — наоколо има достатъчно много храсталаци, — и поставете няколко часови, макар че никак не е вероятно редманите отново да се върнат!

— Няма ли да поемеш тази задача, сър?

— Коя?

— Грижата за постовете.

— Нямам такова намерение. Достатъчно направих за теб, а ме очакват и други изморителни дни и нощи, докато ти отиваш към места, където ще можеш да си отпочинеш. Твоето познание по военно изкуство ще ти подскаже по какъв начин трябва да подредиш постовете.

— Но ние нямаме толкова остро зрение и трениран слух като тебе!

— Понапрегни си твоите, сър, понапрегни ги! После ще чуваш и ще виждаш също тъй добре, както и аз. Веднага ще ти дам доказателство за това. Хей, хора, я пазете тишина и се ослушайте ей там наляво! Чувате ли нещо?

— Да — отговориха. — Приближава се някакъв конник. Сигурно е червенокож!

— Pshaw! Наистина ли мислите, че един индианец ще се приближи с такава шумна езда, ако иска да ви нападне? Това е моят спътник и горещо ви препоръчвам да го посрещнете учтиво. Безухия не разбира от шега.

Наистина беше Марк, който препускаше насам, и слезе от своята Тони с такова изражение, сякаш искаше да унищожи целия свят.

— Чу ли моя сигнал? — попитах го аз.

Той само кимна и се обърна към началника на влака.

— Ти ли си човекът, който може да измисля такива чудесни бойни планове?

— Да — потвърди Фанинг тъй безобидно, че аз трябваше да положа усилия да не се разсмея.

— Well, сър, тогава да ти изкажа похвалата си, понеже моята стара кобила Тони има повече акъл в главата от тебе. Но от теб все пак може да стане нещо. Обаче гледай някой път да не те изберат за президент! Чакай тук, Тони, веднага се връщам!

Добрият железничар остана толкова смаян, че явно не знаеше какво да каже. Но дори и да беше намерил някакви думи, нямаше да има към кого да ги отправи, понеже Безухия бе изчезнал в тъмнината на нощта. Размислих се какво ли е могло да накара моя Марк да изпадне в толкова лошо настроение и изводът, до който достигнах, беше, че единствената причина трябваше да се търси в срещата му с онзи Фред Морган. Във всеки случай той не беше никой друг освен белият бандит, когото бях свалил с ритник от локомотива. Досещах се накъде се беше отправил Марк. Час по-скоро се канех и аз да сторя същото, но досега не бях намерил необходимото време. След няколко минути Марк се завърна. Междувременно се бях разположил на земята и на светлината на лумналите огньове наблюдавах приготовленията за възстановяването на релсовия път. Марк седна до мен. Физиономията му не беше станала по-дружелюбна, а напротив — изразяваше даже още по-силен гняв.

— Е? — попитах го аз.

— Какво «е»! — скастри ме той.

— Мъртви ли са?

— Мъртви ли? Смешно! Как може да умъртвиш индиански вождове, като ги почешеш по главите, за да не ги сърби? Знаеш ли какво казах преди малко на началника на влака?

— Какво?

— Че Тони има повече акъл в главата си от него.

— И какво от това?

— Ами можеш сам да се досетиш! Например Тони щеше да претрепе напълно Ка-во-миен и Ма-ти-ру, а не наполовина. Сега и двамата са изчезнали.

— Радвам се!

— Радваш ли се? Слушай, мисля, че е страшно жалко да оставиш двама такива негодници да избягат, и то след като скалповете им са ти били вече в ръцете!

— Марк, споменах ти моите съображения, тъй че стига си ругал! Я по-добре ми кажи какво ти развали настроението толкова много.

— Well, тъкмо това се канех да направя. Знаеш ли кого срещнах?

— Фред Морган.

— Egad ((англ.) — възклицание, изразяващо удивление — Б. пр.)! Кой ти каза?

— Ти извика името му достатъчно силно, щом го позна.

— Тъй! Не си спомням. Познай кой е този тип!

Този въпрос и възбуденото поведение на стария ловец ме наведоха на една мисъл.

— Да не би да е убиецът на твоята жена и дете?

— Да, точно той!

Аз подскочих.

— Невероятно! И не го ли спипа?

— Измъкна ми се мерзавецът. Офейка подлецът вдън гори тилилейски! О, от гняв ми идва просто да си откъсна ушите, стига да ги имах все още!

— Но аз видях как бързо го последва с коня си сред индианците!

— Нищо не помогна. Не го зърнах повече. Може би се е хвърлил на земята и аз съм преминал с кобилата покрай него. Но ще ми падне в ръцете! Трябва да го намеря! Конете избягаха, тъй че ще можем да се ориентираме по отпечатъците от човешките стъпки.

— Трудна работа. Вярно, че следите от някой бял се различават твърде добре от дирите на червенокожия, но дали навсякъде ще има такъв терен, който изобщо да позволи различаването на човешки стъпки?

— Прав си, Чарли. Но какво друго да направя?

Бръкнах в джоба си и извадих двете торбички и книжата, намерени от мен в седлото на коня на белия.

— Може би тук ще открием някаква опорна точка — казах аз.

С тези думи отворих торбичките. Съвсем близо до нас гореше един от огньовете. Светлината му падна върху съдържанието им и в същия миг нададох вик на изненада.

— Камъни, истински скъпоценни камъни, диаманти! Марк, в ръцете си държа цяло богатство!

Откъде ли беше взел този бандит скъпоценните камъни и по какви ли пътища бяха попаднали заедно с него в дивата савана? Едно бе сигурно, едва ли се беше сдобил с тях по законен начин и мое задължение бе да издиря истинския им собственик.

— Диаманти! S’ death! — възкликна моят спътник. — В торбичките, които измъкна от кобурите на испанското седло на онзи кон? Я ми ги покажи! Аз например през целия си живот не съм имал щастието да държа в ръцете си толкова скъпоценни земни късчета.

Подадох му ги.

— Бразилски са — казах аз. — Ето, погледни ги!

— Хмм, колко странни същества са хората! Та това са само камъчета, дори не е някой истински хубав метал. Нали, Чарли?

— Въглерод, Марк, само въглерод!

— Въглерод или въглища — все ми е едно! За всички тези джунджурии не бих си дал доброто старо пушкало. Какво ще го правиш този боклук?

— Ще го предам на законния му собственик.

— Ами кой е той?

— Не знам, но навярно ще разбера, понеже такава чувствителна загуба не се понася тихомълком, ами се разгласява чрез всички вестници.

— Хи-хи-хи-хи! Тогава ще трябва утре да си купим някои вестник. Нали, Чарли?

— Може би няма да е необходимо. Възможно е да намерим някакво разяснение в тези книжа.

— В такъв случай ги прегледай например веднага!

Така и направих. Намерих две много хубави карти на Съединените щати и едно писмо без плик. То гласеше:

«Скъпи татко!

Имам нужда от теб. Ела колкото е възможно по-бързо, незабавно; независимо от това, дали ти се е удал ударът с диамантите, или не! Във всички случаи ще станем богати. В средата на март ще ме намериш в Сиера Бланка, и то там, където Рио Пеняско се влива в Рио Пекос. Останалото ще научиш устно.

Твой Патрик»

Датата над «Галвестън» беше откъсната. Следователно не можеше да се определи кога беше писано писмото. Но така или иначе то бе много важно за мен. Посочваше ми, че Сиера Бланка е истинската цел на Морган, докато самият Морган бе метнал индианските вождове, че ще се срещне със сина си в Мексико.

Прочетох на Марк тези редове.

— Behold! — каза той, щом свърших. — Вярно е, защото синът на Морган се казва например не как да е, ами Патрик, и тъкмо тези двамата ми липсват от моите десетима които трябваше да очистя. Но я ми кажи кой приток на Рио Пекос се споменаваше?

— Рио Пеняско.

— Знаеш ли го?

— Горе-долу.

— Тогава ти си човекът, който ми трябва. Искахме да отидем в Тексас и Мексико, но между другото ще можем да се поотбием малко по-надясно. Всъщност исках да отида там само защото например си мислех, че там ще открия моите хора. Но тъй като те са толкова любезни да ни кажат на кое друго място да ги търсим, бих бил цял глупак, ако ги лиша от възможността да видят Безухия с неговата Тони. Ще дойдеш ли с мен, ако утре призори не намерим никаква следа от Фред Морган?

— Разбира се. Той ми трябва и на мен, понеже от него най-сигурно мога да разбера, чии са тези скъпоценни камъни.

— Тогава прибери пак всички тези неща! Идеята ти да ги вземеш беше добра. А сега нека да видим какво правят железничарите!

Началникът на влака бе последвал съвета ми и беше поставил часови. Със съвместни усилия работниците и железничарите поправяха повредените релси. Някои от пътниците стояха наоколо и гледаха, други пък се занимаваха с труповете на убитите или поглеждаха към нас двамата, без да посмеят да смутят разговора ни. В момента, когато се изправихме, неколцина от тях се приближиха, за да ни изкажат благодарността си за нашата намеса. Те бяха по-разбрани хора от началника на влака и ни попитаха дали биха могли да дадат израз на благодарността си под формата на някакъв подарък. Помолих ги да ни разрешат да купим от тях барут, олово, тютюн, хляб и кибрит, в случай че разполагат с тези неща. Веднага всеки от тях извади нещо от своите запаси, тъй че се снабдихме с предостатъчно големи количества от желаните стоки. Не успях да накарам тези хора да приемат каквито и да било пари — отказът им бе категоричен.

Така измина краткото време, необходимо за поправката. Инструментите бяха прибрани, началникът на влака се приближи до нас и ни попита:

— Мешърс, няма ли да се качите и вие? С удоволствие ще ви взема с нас, докъдето ви се пътува.

— Благодаря, сър! Оставаме тук — отказах му аз.

— Както искате. Ще трябва да докладвам за Днешните събития и няма да забравя да отдам полагаемата ви се чест. Несъмнено няма да закъснее някое възнаграждение.

— Много мило от твоя страна, но няма да имаме полза, понеже няма да останем в тази страна. .

— Тогава още един въпрос: кому принадлежат оръжията, които пленихме тук?

— Според закона на саваната цялото имущество на победения принадлежи на победителя.

— Ние победихме, следователно имаме право да вземем от индианците всичко, каквото носят по себе си. Хора, прибирайте! Та нали всеки от нас трябва да притежава по някакъв спомен от днешната битка!

В този момент до него се приближи Марк.

— Сър, ще ни покажеш ли индианеца, когото ти си победил или убил?

Феринг го погледна с известно смайване.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако си убил някого, можеш да вземеш неговите лични вещи, но иначе не!

— Марк, не им разваляй удоволствието — обърнах се към моя спътник, — ние нямаме никаква нужда от тези предмети.

— Щом мислиш така, нямам нищо против. Но не се докосвайте до скалповете им!

— Вземете също и убития кантонер, който лежи ей там! — добавих аз. — Това е ваш дълг!

Нямаше как да не изпълнят това желание. Взеха на мъртвите индианци оръжията и другите лични вещи. После натовариха мъртвите бели в един вагон, последва кратко сбогуване и влакът тръгна. Известно време все още долавяхме отслабващия грохот на колелата му, след това отново останахме сами сред необятната притихнала савана.

— Ами сега, Чарли? — попита Марк.

— Ще спим.

— Не мислиш ли, че индианците ще се върнат, след като тези храбреци си отидоха?

— Ако не веднага, все пак по-късно ще се появят, най-малкото за да погребат своите мъртъвци.

— А освен това например бих се учудил, ако Фред Морган не се върне поне да се опита да си намери коня и скъпоценните камъни.

— Възможно, ала не е вероятно. Кой ще ти търси кон, побягнал от пожар? А на всичко отгоре нали знае, че освен железничарите тук има и други хора, пред които не трябва да се мярка, ако не иска да се изложи на най-голяма опасност.

— Морган ме позна също тъй добре, както и аз него, и страшно бих се учудил, ако не изпитва желанието да ми тегли куршума или да ме наръга с нож.

— Ще трябва да изчакаме. Поне засега сме в безопасност. Въпреки всичко можем да се отдалечим от линията на по-голямо разстояние, за да сме сигурни, че никой няма да ни безпокои.

— Добре! И тъй — напред!

Джорокс се метна на коня си. Аз се качих на моя мустанг и изминахме около една английска миля в северна посока. После спряхме. Аз спънах мустанга си, Марк пусна Тони да пасе, а след това се завихме с одеялата си.

Бях действително много изморен и скоро заспах. След време на сън ми се стори, като че ли долових шума от преминаването на влака от изток на запад, но не се събудих напълно и отново се унесох.

Когато отворих очи и се измъкнах от одеялото, бе още ранно утро, но въпреки това Марк седеше вече пред мен и с наслаждение пушеше една от пурите, които бяхме получили вчера вечерта.

— Good morning, Чарли! Наистина има разлика между този тютюн и твоя патент, по който изработваш пурите си ей там под седлото. Вземи си и ти една, а после да се залавяме на работа! Ще трябва да отложим закуската, докато намерим вода.

— Стига само скоро да се натъкнем на вода. Би било много хубаво и за нашите животни, които и без това нямат достатъчно храна. Впрочем мога да си пуша пурата и на коня.

След тези думи аз си запалих една пура и развързах мустанга си.

— Как ще яздим? — попита Марк.

— Оттук до мястото, където беше спрял влакът, ще яздим, описвайки спирала. По такъв начин няма да ни се изплъзне никаква следа.

— Но няма да сме един до друг, нали?

— Не. Ще оставим достатъчно разстояние между нас. Напред!

След пожара във фината пепел от изгорялата трева краката на бягащите оглаласи сигурно бяха оставили ясни следи и тогава дирята е била съвсем лесна за разчитане. Но през нощта вятърът тъй беше разнесъл пепелта, че сега не си личеше абсолютно нищо. Така че ние се добрахме до целта си без никакъв успех.

— Забеляза ли нещо, Чарли? — осведоми се Марк.

— Не.

— Аз също. По дяволите този вятър, дето се появява тогава, когато например никому не трябва! Ако не беше намерил писмото, наистина нямаше да знаем какво да правим.

— Да тръгваме към Рио Пекос!

— Well! Но нека преди туй покажа на червенокожите на кого дължат вчерашното удоволствие.

Докато аз слязох от коня и се излегнах на насипа, Безухия се залови със своята работа, в която нямах желание да участвувам, и не след дълго мъртвите индианци лежаха един до друг с отрязани уши в ръцете.

— А сега да тръгваме! — каза Марк. — До най-близкия поток ни очаква продължителна езда и аз съм любопитен кой ще я понесе по-добре — твоят мустанг или моята стара Тони.

— Твоят кон има малко по-лек товар от моя.

— Е да, Чарли, ще носи по-малко човешко месо, но затова пък повече акъл. Слушай, приятелю, нямам никаква вина, че този Фред Морган офейка. Но че ти не пречука както трябва двамата вождове, ще ти простя например едва тогава, когато ми помогнеш да заловя двамата Морган!

Трета глава

Вода! Вода!

Между Тексас, Ню Мексико и Индианската територия (Индианска територия — сегашният щат Оклахома — Б. пр.), или с други думи, между крайните възвишения на планините Озърк и Сиера Гуадалупе, заобиколена отвред от планински върхове, обграждащи горното течение на Рио Пекос, на Канейдиън и изворите на Ред Ривър, Брасос и Колорадо, се простира обширната и страшна област, която би могла да бъде наречена «Сахара на Съединените щати».

Пустинни райони, покрити със сух нажежен пясък, се редуват с голи, напечени от слънцето скали, които не са в състояние, да дадат и най-мизерните условия за съществуване дори и на най-оскъдната растителност. Студената нощ настъпва рязко и следва без преход горещината на деня. В мъртвата еднообразна пустиня не се среща нито някоя планина, нито пък зеленееща се долина, както е, да речем, в Сахара. Никъде няма и един кротък извор, чиято живителна влага да предизвика появата на малък оазис. Липсва напълно даже и степта, която е преходна зона между обраслите с гъсти гори планински склонове и безжизнената пустиня. Окото навсякъде забелязва озъбена смъртта в нейния най-ужасен вид. Само тук-таме расте — един господ знае от каква сила посаден и запазен — по някой самотен жилав мескитов храст, сякаш за подигравка на погледа, копнеещ за каква да е зеленина. От време на време може да се срещне и един вид див кактус, растящ поотделно, на групи или пък нагъсто покрил обширни площи, без да е възможно да се обясни неговото съществуване. Но нито мескитовият храст, нито кактусът предлагат някаква радостна и освежителна гледка. Цветът им е сиво-кафяв, а формата — грозна. Покрити са с гъст слой прах и тежко и горко на коня, непредпазливо насочен от ездача си в подобен кактусов оазис! Острите като игли, стоманенотвърди бодли така ще изранят краката му, че никога повече няма да може да ходи. Ездачът трябва да се откаже от него и ако не го убие, той несъмнено ще загине от окаяна смърт.

Въпреки всички ужаси на тази пустиня човекът все пак е дръзнал да навлезе в нея. През нея минават пътища в различни посоки — към Санта Фе и форт Юниън, към Пасо дел Норте и на юг към богатите на вода прерии и гори на Тексас. Но при думата «път» човек не бива да си представя пътища в смисъла на прокарваните транспортни артерии от пътното строителство на цивилизованите страни. Понякога набързо прекосяват пустинята самотни ловци и следотърсачи, групи от големи смелчаци или индиански отряди със съмнителна цел и поведение. Понякога се чува скърцането на кервани от волски каруци, бавно пълзящи през безутешната пустош, обаче истински път няма, няма дори й онези коловози, отстоящи на четвърт час път един от друг, които се срещат в Люнебургската равнина или в пясъците на Бранденбург. Тук всеки язди или пътува по свой собствен път, докато земята му предлага и най-малките признаци, от които може да разбере, че все още се движи в желаната посока. Но постепенно тези признаци изчезват дори и за най-силно развитото зрение и оттам нататък хората са се погрижили да обозначат посоката с колове, забити в земята на определено разстояние един от друг.

И въпреки това пустинята взима своите жертви, които в съотношение с размерите на тази пустош са далеч по-многобройни и ужасни от жертвите на африканската Сахара и азиатската Шамо. Край и по споменатите пътища лежат човешки скелети, животинска мърша, конски седла, различни части от волски коли и други всяващи ужас останки и разказват истории, които наистина слухът не може да чуе, но пък толкоз по-ясно могат да бъдат разбрани от окото. А високо в небето над тях се реят лешоядите, които с обезпокояваща упоритост следят и най-малкото раздвижване долу в пясъците, сякаш знаят, че сигурната плячка няма да им се изплъзне.

А как се казва тази пустиня? Жителите на заобикалящите я земи й дават различни имена — ту английски, ту френски или испански. Но тя е известна надлъж и нашир като Ляно Естакадо (Ляно (исп.) — гола равнина. Естакадо — «размерен» с колове — Б. нем. изд.), заради забитите колове, с които се обозначават пътищата през нея…

В посока на изворите на Ред Ривър към Сиера Бланка яздеха двама мъже, чиито коне изглеждаха страшно много отпаднали. Нещастните животни бяха станали само кожа и кости, имаха клюмнал вид на птица, която ще намерят на следващото утро мъртва в кафеза, и тъй бавно влачеха безсилните си крайници, спъвайки се на всяка крачка, сякаш всеки миг щяха да рухнат на земята. Очите им бяха потъмнели, сухите им езици висяха между отпуснатите устни и въпреки палещата жега по цялото им тяло не се забелязваше нито капчица пот, нито пък по устата им каквато и да била следа от пяна, един признак, че освен кръвта, сгъстена от жаркото пустинно слънце, в телата им нямаше вече никаква друга влага.

Двата коня бяха Тони и моят мустанг и следователно ездачите едва ли можеха да бъдат други хора, освен дребосъка Марк и аз.

Вече пет дни яздехме през Ляно Естакадо, където отначало само тук-там намирахме по малко вода. Сега обаче надлъж и нашир нямаше никакви признаци на влага и аз не можех да се отърся от натрапчивата мисъл, колко практично би било пренасянето на камили в тази пустиня. Дойдоха ми на ум думите на Уланд:

«Конете чувстваха се вече толкоз зле, че ездачите замалко да ги метнат на своите рамене.» («Швебише кунде» — Б. пр.) Но даже и иначе да би било възможно, в момента, не можеше и да се мисли за изпълнение на казаното в последния стих, понеже ездачите се намираха в същото безнадеждно състояние, както и техните животни.

Дребният съсухрен Марк се беше отпуснал на врата на кобилата си, сякаш някакво щастливо обстоятелство го крепеше все още на коня. Устата му беше отворена, а очите му имаха онзи втренчен, безжизнен поглед, по който можеше да се познае скорошното настъпване на пълно безразличие. Аз самият чувствувах клепачите си тежки като от олово. Устата ми бе тъй пресъхнала, сякаш всеки звук, излязъл от нея, би ми раздрал или разкъсал гърлото, а в жилите ми като че течеше разтопен метал. Имах усещането, че нямаше да измине и час и ние щяхме да се строполим от конете си, оставайки да лежим на земята в предсмъртни мъки.

— Во… да! — простена Марк.

Повдигнах глава. Какво ли да му отговорех? Предпочетох да си замълча. В този момент конят ми се препъна и застана неподвижно. Какви ли усилия не положих, но нищо не бе в състояние да го помръдне. Старата Тони незабавно последва примера му.

— Слизай! — обадих се аз, като всеки звук причиняваше болка на гласните ми струни. Имах чувството, сякаш пътят от белите ми дробове до устните бе посипан с хиляди иглички.

Смъкнах се бавно от коня, взех юздите и се заклатушках напред. Освободен от товара си, той ме последва с провлачена крачка. Марк започна да тегли поводите на своя Росинант, но очевидно бе по-изтощен и от мен. Той се олюляваше и заплашваше при всяка крачка да падне на земята. Продължихме да се влачим тъй може би около половин английска миля, докато зад гърба си чух шумна въздишка. Огледах се. Моят добър Марк лежеше на пясъка със затворени очи. Приближих се, седнах до него, но останах тих и безмълвен, понеже никакви приказки не можеха да променят положението ни.

Нима така щеше да завърши животът ни, тук ли щеше да бъде краят на моите странствувания? Помъчих се да помисля за родителите си, за моите братя и сестри у дома, в далечна Германия, помъчих се да събера мислите си за молитва — напразно, защото мозъкът ми просто вреше. Бяхме станали жертва на неприятна случайност. Преди два дни мустангът ми се беше спънал и оттогава куцаше, тъй че пътуването през Ляно ни беше отнело значително повече време от предвиденото. На всичко отгоре днес внезапно установих, че коловете, служещи за пътепоказатели, се отклоняваха от вярната посока. Следователно в случая бе приложен онзи ужасно жесток трик, който бе струвал вече живота на немалко хора.

Често от Санта Фе се спускат групи от златотърсачи и се отправят към Пасо дел Норте. Някои от тези хора, имали щастие в мините и златните находища на Калифорния, решават да се отправят на изток с плодовете на своя труд. Те са принудени да прекосят Ляно Естакадо и тъкмо тук ги дебне страшна опасност.

Хора, които не са имали късмет в мините и са изгубили желание за всяка почтена работа, пропаднали негодници, отритнати от обществото на източните щати, представители на какви ли не видове човешка поквара, се събират край Естакадо, за да издебват златотърсачите. Но тъй като последните са най-често яки и калени мъже, изпитали смелостта си стотици пъти в борба с неволята и какви ли не опасности, безспорно е твърде рисковано да се счепкаш с тях. Ето защо разбойниците, наричани стейкмани, т. е. хора, забиващи колове, или още Лешоядите на Ляно, са измислили един трик, който едва ли има равен на себе си по жестокост и пъкленост — изваждат от земята пътеуказващите колове и ги забиват в друга посока, тъй че нищо неподозиращите пътници, незапознати с местността, биват отвеждани в най-ужасните краища на пустинята и натиквани право в ръцете на смъртта. Хората загиват от жажда и глад. По този начин престъпниците с лекота присвояват имуществото на мъртъвците, а костите на стотици хора остават да се белеят под палещите лъчи на слънцето в глухата усамотеност на пустинята, докато техните близки и роднини напразно очакват завръщането на търсачите на щастие у дома и до края на живота си не научават нищо повече за участта им.

Досега бяхме следвали доверчиво коловете и едва днес към обед забелязах, че ни водеха в погрешна посока. При изтощеното си състояние не ми бе възможно да кажа кога се бяхме отклонили от вярното направление. Ето защо не бе разумно да се връщаме, още повече че в нашето положение всяка минута ни беше скъпа. Марк не бе в състояние да продължи, а и аз може би щях да се придвижа най-много една миля напред, и то ако напрегнех силите си до краен предел. Едно беше сигурно: ако някое щастливо стечение на обстоятелствата не ни се притечеше на помощ, което трябваше да стане скоро, ние се намирахме вече в гроба си, макар да бяхме все още живи.

Ето че в този миг над нас проехтя остър дрезгав крясък. Погледнах нагоре и съзрях един лешояд, вдигнал се очевидно съвсем скоро от земята, и то отнейде наблизо. Той описа над главите ни кръг, сякаш вече ни считаше за своя съвсем сигурна плячка. Несъмнено недалеч от нас се намираше някоя жертва на пустинята или на стейкманите. Огледах се наоколо, за да открия някакви следи от нея, ако имаше такива.

Въпреки че слънчевият зной и треската пълнеха кръвоносните съдове на очите ми с кръв, тъй че те ме боляха и се опитваха да откажат да ми служат, аз все пак забелязах на разстояние от около хиляда крачки няколко точки, които не можеха да бъдат нито камъни, нито пък неравности на почвата. Взех карабината «Хенри» и положих усилия да се приближа.

Не бях изминал и половината от разстоянието, когато различих три койота, а малко по-надалеч от тях и няколко лешояда. Животните седяха около някакво тяло, което не можеше да се разпознае твърде добре. Сигурно беше някакво животно или човек, във всеки случай някое живо същество, което все още не беше умряло, понеже в противен случай тези лакоми животни отдавна щяха да си поделят трупа. Същевременно присъствието на койотите ме изпълни с нова надежда, защото тези животни не могат да издържат дълго без вода и не смеят да навлизат надалече в негостоприемната пустиня. Впрочем трябваше да видя какво беше наобиколеното от тях тяло и вече повдигнах крак, за да продължа, когато ми хрумна една мисъл, която ме накара бързо да приготвя карабината си за стрелба.

Не след дълго щяхме да умрем от жажда. Наоколо нямаше вода. Но не можеше ли кръвта на тези животни поне донейде да ни подкрепи? Прицелих се, обаче моята отпадналост и треската караха дулото на карабината ми да играе с по няколко сантиметра насам-натам. Ето защо коленичих на едното си коляно, подпрях лакът на другото и вече имах опора за сигурен изстрел.

Натиснах спусъка веднъж, дваж и два койота се търкулиха на пясъка. Тази гледка ме накара да забравя изтощението си и с бързи крачки се затичах натам. Единият от койотите бе улучен в главата, но другият изстрел е бил толкова лош, че би трябвало да се срамувам от него до края на живота си, ако не се намирах в такова отпаднало състояние. В момента, когато второто животно бе скочило на крака, куршумът бе раздробил предните му два крака, тъй че сега то се въргаляше из пясъка и виеше.

Веднага извадих ножа си, прерязах на първия койот вратната артерия, прилепих устни до това място и засмуках кръвта с такава ненаситна жажда, сякаш пиех от нектара на боговете от Олимп. После взех от колана си кожената чаша, напълних я догоре и пристъпих към човека, който лежеше наблизо като умрял. Беше негър и щом погледът ми се спря на лицето му, което в момента не беше черно, а имаше някакъв мръсен тъмнопепеляв цвят, замалко щях да изпусна чашата от изненада.

— Цезар!

При този вик негърът понадигна клепачите си.

— Вода! — простена той.

Коленичих край него, повдигнах горната част на тялото му и поднесох чашата към устните му.

— Пий!

Той отвори уста, обаче пресъхналото му гърло едва-едва успяваше да преглъща и затова измина доста време, докато му налея между зъбите цялата отвратителна течност. После той отново се отпусна назад.

Вече трябваше да помисля и за Марк. Съвсем съзнателно бях използвал най-напред кръвта на убития койот; защото тя скоро щеше да се съсири, докато за ранения койот тази опасност не съществуваше.

Приближих се до другото животно. Макар че хапеше около себе си като бясно, аз го сграбчих за врата и го помъкнах към Безухия. Там го притиснах към земята тъй, че да не може да шава, доубих го и разрязах артерията му.

— Марк, ето пий!

Моят спътник лежеше на земята напълно безчувствен, обаче при тези думи се надигна.

— Да пия ли! О-о!

Грабна трескаво чашата и я изпразни на един дъх. Взех я от ръката му и я напълних отново. Марк пак я изпи.

— Кръв, пфуй…! А-а, бррр… Ама е по-хубава, отколкото човек би могъл да си помисли!

Изцедих между зъбите си малкото все още останали капки и после скочих на крака. Избягалият трети койот се беше върнал и въпреки присъствието на негъра, се беше нахвърлил върху другаря си, убит най-напред. Отново грабнах карабината си, промъкнах се по-наблизо и го застрелях. С помощта на неговата кръв чернокожият си възвърна съзнанието и отново бе в състояние да се движи.

Пътешественикът нерядко има срещи, които не могат да не изглеждат направо поразителни — едно такова чудо бе и сегашната ми среща с този негър, когото познавах много добре. Няколко дни бях гост в дома на неговия господар, бижутера Маршъл от Луисвил, и тогава обикнах верния, винаги весел чернокож слуга. Двамата сина на бижутера предприеха заедно с мен лов из планините Къмбърланд (Намират се в Тенеси — Б. нем. изд.), а после ме придружиха до Мисисипи. И двамата бяха великолепни младежи, чиято компания ми беше доставила удоволствие. Как ли бе попаднал сега Цезар в Ляно Естакадо?

— Цезар, вече по-добре ли си? — попитах го аз.

— По-добре, твърде по-добре, съвсем по-добре!

Той се изправи и изглежда, че чак сега ме позна.

— Масса, съм ли туй възможно? Масса Чарли, кой съвсем много голям ловец! О, негър Цезар съм радостен да срещне масса, понеже масса Чарли спаси масса Бърн, който иначе мъртъв, съвсем много мъртъв.

— Бърнард? Къде е той?

— О, къде съм масса Бърн? — Той се огледа и посочи на юг. — Масса Бърн сме там! О, не, не, там… или там… или там!

При тези думи той се въртеше около собствената си ос и показваше на юг, на запад, на север и на изток. Добрият Цезар сам не можеше да каже къде се намира неговият млад господар.

— Какво прави Бърнард тук в Ляно Естакадо?

— Какво правят? Цезар не знаят туй, понеже Цезар не виждат масса Бърн, кой тръгнал с всички друг масса.

— С какви хора е потеглил на път?

— Хора съм ловци, съм търговци, съм… о. Цезар не знаят всичко!

— Къде искаше да отиде?

— Към река Пекос, после във Франциско при млад масса Алън.

— Значи Алън е във Франциско?

— Масса Алън съм там, купува много голям злато за масса Маршъл. Но масса Маршъл нямат вече нужда от злато, защо масса Маршъл съм мъртъв.

— Нима мистър Маршъл е умрял? — запитах учудено, понеже по време на посещението ми бижутерът беше здрав и бодър.

— Да, ама не мъртъв от болест, а от убийство.

— Убиха ли го? — възкликнах ужасен. — Кой?

— Убиец дошли през нощта, забиват нож в гърди на масса Маршъл и вземат всичко скъпоценен камък, бижу и злато, кое принадлежало масса Маршъл. Кой бил убиец и накъде отишъл, не знаят шериф нито съд, туй знаят само детектив, масса Бърн също и Цезар.

— Кога се случи това?

— Било преди много ден, преди много седмица. Масса Бърн съм станал съвсем много беден. Масса Бърн пишат на масса Алън в Калифорн, ама не получат отговор, и затуй сега първо хванат убиец и после отидат в Калифорн, за да търсят масса Алън.

Новината, която чух току-що, бе наистина ужасна. Убийство с грабеж бе разрушило щастието на това добро семейство. Бащата бе убит, а двамата му сина бяха понесли тежки материални загуби. Бяха изчезнали най-скъпоценните им бижута, макар и навярно да не беше откраднато всичко, нито пък всичкото злато, което притежаваха, както беше казал негърът. Неговото преувеличаване бе, разбира се, напълно простимо. Неволно се сетих за диамантите, които бях отнел на Фред Морган и все още носех у себе си. Но какво ли бе накарало престъпника да напусне Луисвил и да се отправи в прерията?

— По кой път минахте? — продължих да го разпитвам.

— От Сент Луис до форт Скот и после през много реки и планини, масса. Цезар пътувал, яздил, ходил чак до голям страшен пустиня Естакадо, къде никой вече не намерил вода. Тогава кон и Цезар изтощили, тогава кон и Цезар имал жажда огромен кат Мисисипи, тогава Цезар паднал от кон, кон продължил върви. Цезар останал лежи. Цезар бил в съвсем страшно голям беда и все по-умирал от жажда, докато дошъл масса Чарли и дават Цезар кръв в уста. О, масса спасят масса Бърн и Цезар тъй много обичат масса Чарли, тъй голям кат цял свят и цяла земя.

Несъмнено това беше такова желание, за чието изпълнение можех да имам засега съвсем слаба надежда. Не знаех откъде идваше това упование на негъра и също тъй не знаех дали ще успея да го оправдая. Въпреки всичко продължих да разпитвам:

— Колко голяма беше вашата група?

— Съвсем много голям, масса — девет мъже и Цезар.

— Коя беше най-близката ви цел?

— Цезар туй не знаят. Цезар винаги яздят отзад и не чуват какво много масса говорят.

— Ти имаш нож и сабя. Всички ли бяха въоръжени?

— Да, много пушка и карабина, и нож, и пищов, и револвер.

— Кой ви беше водач?

— Тоз човек се казвал Уилямс.

— Я си спомни добре в каква посока яздехте, когато ти падна от коня!

— Не знае вече. Насам, натам, не, натам!

— Кога беше това? По кое време на деня?

— Скоро щяло свечери и… а, о, сега Цезар знаят — масса Бърн яздят точно към слънце, кога Цезар падат от кон.

— Добре! Ще можеш ли да вървиш?

— Цезар тичат кат елен. Кръв добро лекарство за жаден човек.

Наистина, това необичайно питие ме беше освежило дотолкова, че треската ми бе изчезнала, а и застаналият до мен Марк чувствуваше същата щастлива промяна. Той се беше приближил, за да слуша разговора ни, и изглеждаше далеч по-добре, отколкото преди пет минути.

Отрядът, с който е пътувал Бърнард Маршъл, несъмнено е бил също тъй изтощен, както и ние, иначе доблестният младеж сигурно не би изоставил верния си слуга. Може би жаждата и треската са го били съсипали така, че не е могъл да владее повече нито мислите, нито сетивата си. Последните сведения на Цезар ме накараха да предположа, че Бърнард Маршъл е яздил в нашата посока — на запад. Но как да се добера до него, как да му помогна, когато и ние самите се нуждаехме от помощ толкова много, а не ни беше възможно да използваме конете си!

Колкото и да си блъсках главата, не ми идваше никаква спасителна идея. Отрядът не можеше да бъде далеч, въпреки че наоколо не се забелязваше никаква следа от него.

Обърнах се към Марк.

— Остани тук при конете! Може би ще се посъвземат дотолкова, че по-късно ще им бъде възможно да изминат още една миля. Не се ли върна до два часа, тръгни бавно по следите ми!

— Добре, Чарли, няма да стигнеш кой знае колко надалеч, понеже тази малка глътка койотска кръв едва ли ще ни държи бодри например дълго време.

Огледах внимателно земята и разбрах, че от мястото, където беше лежал Цезар, дирята му водеше на север. Последвах я и след около десетина минути достигнах до едно място, където от изток на запад преминаваха следите на десет коня. Тук изтощението бе свалило негъра от коня му, изглежда, без останалите да го забележат. Може би е бил доста изостанал от групата. Продължих по дирите и видях, че неговото животно се беше помъкнало подир другите, обаче, изглежда, всички останали коне са били страшно много изтощени, понеже от време на време се бяха препъвали, а походката им е била толкова провлечена, че при всяка крачка ръбовете на копитата бяха оставяли дълги ивици по пясъка.

Това правеше дирята ясно видима, тъй че с лекота можех бързо да я следвам. Казвам «бързо» и наистина вървях бързо, макар че и днес все още не мога определено да твърдя какво ми беше придало така внезапно тези неочаквани сили — дали зловещото питие, или пък загрижеността за съдбата на Бърнард Маршъл.

Бях изминал около една миля, когато забелязах тук-там отделно растящи кактуси, които бяха дотолкова напълно изсъхнали, че бяха почти пожълтели. По-надалеч те се издигаха в отделни групи, сгъстяващи се постепенно, които най-накрая се сливаха в плътна маса, покрила необятна площ, ширнала се докъдето ти стига погледът.

Споменатата диря заобикаляше около опасните растения. Загледах се в тях и изведнъж ми хрумна една мисъл, която веднага ме изпълни с нови сили.

Когато в нажежените низини на полуострова Флорида жегата стане толкова непоносима, че застраши хора и животни с гибел, а земята се превърне в «разтопено олово и небето в нажежен метал» без никакво облаче по него, тогава хората подпалват тръстиката и всички сухи храсталаци и ето ти на, че започва да вали. Всеки, който е запознат поне донякъде със законите и силите на природните явления, несъмнено ще може да си обясни този процес, без да вярва в чудеса и магии.

Ето какво ми хрумна в този миг, още повече че аз самият се бях възползвал вече от този способ (Виж в том 35 «Призрака на Ляно Естакадо» — Б. нем. изд.) и само секунди след като ми бе хрумнала тази мисъл, бях вече клекнал край кактусите, за да отцепя с ножа си тънки тресчици, необходими за подпалването на огъня. Няколко минути по-късно припламнаха весели пламъчета, които отначало бавно, а после все по-бързо започнаха да се разпростират наоколо, докато най-сетне се видях изправен пред огнено море, чиито граници чезнеха в далечината.

Бях виждал вече не един прериен пожар, обаче никой от тях не се беше разпростирал с подобно гръмотевично боботене, както кактусовият огън. Отделните кактуси се пръскаха с гръм, подобен на пушечен изстрел, тъй че се получаваше впечатление, сякаш цял армейски корпус в разпръснат строй бе влязъл в сражение с безредна стрелба. Огромни пламъци стигаха до небето, а над тях се люшкаше и потрепваше море от нажежени изпарения, пронизвано от прелитащи кактусови снаряди, изхвърляни нагоре от жегата като стрели. Земята под краката ми осезателно трепереше, а из въздуха сякаш се носеше глухият тътен на далечна битка.

Това беше най-добрата помощ за Бърнард Маршъл и неговите хора, която можех да му дам поне в момента, тръгнах си обратно, без да ме е грижа дали после пак щях да намеря следите им, или не. Надеждата така укрепи силите ми, че за завръщането щеше да ми бъде необходим само около четвърт час. Но не се оказа нужно да изминавам целия път, понеже нейде по средата му насреща ми се зададоха Марк и Цезар с двата коня, намерили отново сили да се помъкнат на известно разстояние.

— Zounds ((англ.) — За бога! — Б. пр.), Чарли, какво става всъщност там пред нас? — попи та Безухия. — Отначало помислих, че има земетресение, сега обаче ми се струва например, че тези сатанински пясъци са се запалили.

— Пясъците не, Марк, ами кактусите, които растат ей там в големи количества.

— Ами как ли са пламнали? Не ми се вярва ти да си ги подпалил.

— Защо не?

— Ама наистина, той е бил? Но кажи ми, Чарли, с каква цел?

— За да докарам дъжд.

— Дъжд ли? Не ми се сърди, Чарли, но ми се струва, че например малко нещо си откачил!

— Не знаеш ли, че някой първобитни народи считат откачените за много мъдри хора.

— Надявам се, не искаш да твърдиш, че си направил нещо мъдро! Та жегата стана двойно по-ужасна отпреди.

— Горещината се е увеличила и така ще се получи електричество.

— Я не ме занимавай например с твоето електричество! Нито мога да го ям, нито пък да го пия и изобщо нямам представа що за непознато нещо се крие под тази дума.

— Скоро ще го чуеш, защото след кратко време ще се разрази най-красивата буря с дъжд, а може би и малко ще прегърми.

— Е, ама стига вече! Нещастни Чарли, ти наистина напълно си се смахнал!

Той ме погледна толкова загрижено, че аз разбрах, че не се шегува. Посочих нагоре.

— Не виждаш ли изпаренията, които вече се сгъстяват и кълбят насреща?

— Мътните го взели, Чарли, вярно! В крайна сметка може би все пак не си чак толкова побъркан, колкото те мислех!

— От тях ще се образуват облаци, от които сигурно ще падне силен дъжд — продължих аз.

— Чарли — възкликна той. — ако действително е така, тогава аз съм глупак, а ти си най-мъдрият човек в Съединените щати, а че и малко по-надалеч.

— Не е кой знае какво, Марк. Преди време използвах веднъж този номер в Ляно, а днес го повтарям, защото ми се струва, че няколко шепи дъжд няма да ни навредят. Погледни, ето ти ги на вече облаците! Догорят ли кактусите, ще се започне. А ако не ти се вярва, тогава виж как твоята Тони размахва чуканчето на опашката си и как издува ноздри! И моят мустанг надушва вече дъжда, който все пак няма да падне над кой знае колко по-голяма площ от тази на пожара. Давай напред, за да ни навали както трябва!

Закрачихме пред конете, но сега бихме могли спокойно и да ги яхнем, понеже нашите животни се показваха ободрени според силите си и буквално напираха напред. Със своя инстинкт те надушваха тъй желаното освежаване.

Предсказването ми се сбъдна. Половин час по-късно неголемите облаци се разпространиха тъй нашироко, че цялото небе над нас бе почерняло чак до хоризонта. После ливна дъждът, обаче не постепенно както в по-умерените географски ширини, а внезапно, сякаш облаците представляваха солидни съдове, които някой изведнъж бе преобърнал. Имахме чувството, като че яки юмруци започнаха да барабанят по раменете ни и само за една минута бяхме мокри до кости, сякаш заедно с дрехите си бяхме преплували река. Отначало двата коня останаха спокойни и посрещнаха рукналия порой само с радостно пръхтене. След това обаче Тони, та дори и моят окуцял мустанг започнаха да правят какви ли не скокове във въздуха и скоро забелязахме, че силите им се възстановиха напълно. Самите ние изпитвахме изключително голямо удоволствие, разпънахме одеялата си, за да събираме скъпоценната влага, а с водата, която не успяхме да изпием, напълнихме нашите мехове.

Най-невъздържан в своята радост бе негърът Цезар. Премяташе се презглава, търкаляше се по земята и правеше неописуеми гримаси.

— Масса, масса, о, о, вода, хубав вода, добър вода, много вода! Цезар съм оздравял. Цезар съм силен. Цезар пак пътува, тича и язди към Калифорн! Дали масса Бърн също имат вода?

— Вероятно, защото не ми се вярва да са се отдалечили кой знае колко от кактусовото поле. Но я пий! Скоро ще престане да вали.

Цезар вдигна от земята широкополата си шапка, която бе паднала преди това, подложи я обърната на дъжда, после разтвори устата си така, че между месестите му устни се появи цяла бездна, достигаща от едното до другото му ухо, отхвърли глава назад и изсипа освежителното питие между широко разтворените си зъби.

— О-о, а-а, добре, масса! Цезар пият още съвсем много голям!

Той отново подложи шапка, обаче се видя измамен.

— Ах, дъжд съм свършил, не идват вече вода!

И действително, след един последен гръм дъждът престана също тъй внезапно, както и беше започнал да вали. Но ние нямахме вече нужда от него, понеже бяхме уталожили жаждата си, а освен това меховете ни бяха пълни догоре.

— А сега нека хапнем малко — напомних аз, — а после бързо напред, за да догоним Маршъл!

За няколко минути приключихме с яденето. Състоеше се само от едно парче сушено бизонско месо. После възседнахме конете и потеглихме в тръс, при което Цезар се оказа добър бегач и без особени усилия поддържаше същото темпо. Мустангът ми се беше възстановил учудващо добре, а и куцането му изглеждаше намаляло, тъй че успяваше да бъде в крак с Тони, което ме радваше особено много.

Разбира се, следите на Маршъл и спътниците му бяха заличени от дъжда напълно, обаче посоката ми беше известна и не след дълго забелязах на земята една кратунка, която несъмнено е била захвърлена от някой от ездачите.

Явно кактусовото поле се е простирало от изток на запад, понеже черната обгоряла площ нямаше край. Това ме радваше, защото можех да си направя извода, че търсените от нас хора са били застигнати от дъжда. Но ето че най-сетне се добрахме до мястото, докъдето бе достигнал пожарът, и веднага след това съзрях в далечината някаква тъмна група, състояща се от хора и животни. Взех далекогледа и преброих девет мъже и десет коня. Осем от човешките фигури седяха на земята, но деветата бе възседнала един от конете и тъкмо в този миг се отдели от групата, за да се насочи в галоп към нас. Но, изглежда, ездачът ни забеляза и дръпна поводите на коня си. Огледах го по-добре и разпознах Бърнард Маршъл.

Сега вече разбрах как стояха нещата. Маршъл е бил изпаднал в такова състояние на пълно безсилие и безразличие, че също както и останалите не е обърнал внимание на изчезването на своя слуга. Но чрез освежаващия живителен дъжд той отново бе станал господар на духовната си дееспособност и беше счел за свое първо задължение да потърси Цезар и да го доведе до отряда. За това говореше и наличието на втори кон, който Маршъл водеше със себе си. Фактът, че никой от другите не се присъедини към него, не можеше да спечели моите симпатии и аз бях готов да се обзаложа, че те до един бяха янки, за които животът на някакъв си «нигър» ((амер.) — презрително прозвище за негрите в САЩ Б. пр.) не струва и колкото кух орех, още повече, когато не става въпрос за собствения им слуга.

Маршъл огледа нашия малък отряд и подвикна няколко думи към своите хора. Веднага всички се метнаха на конете с оръжие в ръка.

— Напред, Цезар, легитимирай ни! — наредих на негъра. Цезар се затича, а ние го последвахме в добро темпо. Всички подозрения на Маршъл се разсеяха, щом разпозна своя слуга. Ездачите слязоха от конете и ни зачакаха миролюбиво. Бяхме оставили на Цезар малка преднина, тъй че дочухме съобщението, което подвикна на бижутера.

— Не стреля, масса, не ръга с нож! Идват много добър хубав мъже, съм масса Чарли, кой убива само негодник и индианец, но не закача джентълмен и негър.

— Чарли, нима е възможно! — извика изненадано неговият господар, оглеждайки ме няколко мига изпитателно.

По време на моето гостуване у тях бях носил повече градско, отколкото типичното за саваната облекло. А и не можеш веднага да разпознаеш след месеци някое лице, скрито от голяма занемарена брада, ако си срещнал преди този човек само с някоя малка брадичка. И понеже освен това Маршъл никога не ме беше виждал в сегашните ми дрехи, не можех да му се сърдя, че не ме позна още отдалече. В момента се бях приближил на около десетина конски дължини и той разбра, че Цезар не го бе излъгал. Незабавно се озова до мен и ми подаде ръка от коня си.

— Чарли! Наистина ли си ти? Мисля, че се канеше да се отправиш от форт Бентън към Снежните планини. Как си попаднал толкова далеч на юг?

— И горе бях, Бърнард, но там ми се стори твърде студено и затова слязох малко на юг. Впрочем добра среща тук, в Естакадо! Няма ли да ме представиш на своите другари?

— С удоволствие! Чарли, ще ти кажа, че и хиляда долара няма да предпочета пред твоето присъствие. Слизай от коня и ела по-близо!

Бърнард Маршъл каза на мъжете моето гражданско име, а след като и аз научих техните, той се нахвърли върху мен с безбройни въпроси, на които отговорих доколкото ми беше възможно. Всичките му спътници бяха янки — петима закупчици на компания за търговия с ценни кожи, които имаха великолепни коне и снаряжение, и три персони, накичени с толкова много оръжия, че бе изключено да са уестмани. Несъмнено тези хора бяха търговците, за които бе споменал Цезар. Считах ги по-скоро за авантюристи, които се отправят към Запада, за да търсят щастието си било по честен, било то по нечестен път. Предводител на групата бе най-възрастният от закупчиците, представен ми под името Уилямс, който на пръв поглед имаше съвсем сносен вид на «миеща мечка», както се изразяват в Запада. След като отговорих на въпросите на Бърнард, закупчикът се обърна към мен. Изглежда, дребничкият Марк не му правеше някакво особено впечатление.

— Вече знаем горе-долу кои сте и откъде идвате. А сега ни кажете и накъде сте тръгнали!

— Може би към Пасо дел Норте, а може би и в някоя друга посока, сър, зависи къде ще си намерим работа.

Не считах за необходимо да му казвам нещо повече. На първо време това му стигаше.

— Ас каква работа се занимавате?

— Опознавам света.

— Lack-a-day ((англ.) — възклицание на почуда Б. пр.), това е такова занимание, при което човек не скучае, макар и да не е необходимо да се напряга много-много! Тогава вие сигурно сте някой доста заможен човек, ако не и цял богаташ.

Личи си по излъсканите ви оръжия.

С това свое предположение той, разбира се, страшно се лъжеше, защото притежавах само тези оръжия и нищо друго. Впрочем въпроса му не ми хареса, а още по-малко едновременно с това отправения към мен поглед, както и полуподигравателния, полудебнещ тон, с който го зададе. Този човек бе твърде непредпазлив. Реших да не го изпускам из очи и затова му отговорих уклончиво:

— Струва ми се, че в Естакадо е доста безразлично дали човек е беден, или заможен.

— Прав сте, сър. Само допреди половин час всички ние бяхме на крачка от смъртта, а не можехме да си купим глътка вода дори и за всичкото злато на този свят. Спаси ни само някакво чудо, чудо, каквото тук, в Ляно Естакадо, още не се беше виждало.

— Какво имате предвид?

— Дъжда, естествено. Или идвате може би от такава посока, където не е валяло?

— Валя, защото ние самите направихме дъжда.

— Направихте ли го? Какво искате да кажете, сър?

— И ние бяхме като вас на крачка от смъртта и разбрахме, че ще можем да се спасим само ако с вълшебна пръчица предизвикаме появата на облаци, светкавици и гръмотевици.

— Слушайте какво, мастър Дърдорко, не ми се ще да допусна, че ни смятате за хора, които не могат да различат мечка от whip-poor-will (Американски козодой — Б. пр.). В противен случай само след няколко мига кожата ви ще бъде в много лошо състояние! Сигурно сте били някога в Юта край голямото Солено езеро и сте от «светците на последните дни» (членове на реакционна религиозна секта в САЩ, наричали се «светци на последните дни» — Б. пр), които също вършат чудеса, подобни на вашите.

— Вярно, че веднъж бях там, но това съвсем не означава, че съм мормон. Впрочем аз ви казах самата истина. А сега нека бъдем делови! Ще разрешите ли на нас двамата да се присъединим, към вас?

— Защо не? Още повече щом сте познати на мистър Маршъл. Но как така сте се осмелили само двамата да навлезете в Ляно Естакадо?

Вслушвайки се в гласа на моето недоверие, аз продължих да се преструвам на лекомислен и неопитен човек.

— За какво пък е необходима смелост? — попитах аз. — Пътят е белязан с колчета. Просто влизаш в пустинята и после щастливо си излизаш.

— Good luck ((англ.) — възклицание на изненада, учудване — Б. пр.), колко лесно ви се струва! Та нима никога досега не сте чували нещо за стейкманите?

— Що за хора са пък те?

— Ето ти на! Не ми се иска да говоря за тях, защото дяволът си няма работа, току-виж… Но едно ще ви кажа: ако двама души решат да рискуват да навлязат в Естакадо, трябва да са хора като Огнената ръка, Поразяващата ръка или Безухия, старият ловец на индианци. Но вероятно и за тях не сте чували нищо, а?

— О, напротив, но ми се струва, че ще се намерят и други храбри мъже. Колко време ще трябва да яздим още, за да излезем от Естакадо?

— Два дена.

— Все още ли се движим по верния път?

— Защо пък да не е верният?

— Защото по едно време ми се стори, сякаш коловете изведнъж се насочиха на югоизток, вместо да продължават на югозапад.

— На вас е възможно да се стори подобно нещо, но не и на опитен пътуващ търговец като мен. Познавам Естакадо като патронташа си.

Подозренията ми се засилиха. Ако Уилямс действително беше опитен, той трябваше да знае, че посоката се е променила. Реших да го поразпитам малко по-подробно.

— А защо компанията за търговия с кожи ви е изпратила толкова далеч на юг? Струва ми се, че на север се намират повече ценни кожи, отколкото тук.

— Колко сте умен само! Кожите са си кожи. Тръгнали сме на юг, за да приберем няколко хиляди кожи по време на есенното преселение на бизоните, да не говорим за това, че и тук има колкото искате сиви и черни мечки, ракуни, опосуми и други животни с ценна кожа.

— Аха! Мислех си, че на север из националните паркове и около тях можете да ги ловите много по-лесно. Впрочем като закупчици на кожи сте в изгодно положение, понеже няма защо да се боите от индианците. Разказвали са ми, че компанията за търговия с кожи използва своите закупчици същевременно като пощальони и куриери и че едно писмо било най-добрият талисман срещу враждебността на индианците. Вярно ли е това?

— Да. Вместо да се страхуваме от враждебното поведение на червенокожите, винаги можем да разчитаме на помощта им.

— Тогава и вие навярно имате подобни писма?

— Разбира се. Необходимо е само да покажа печата и всеки индианец ще ме вземе под закрилата си.

— Карате ме да ставам любопитен, сър. Я ми покажете един такъв печат!

Забелязах, че Уилямс се смути, но се опита да го скрие чрез престорен гняв.

— Никога ли не сте чували за тайната на кореспонденцията, човече? — избухна той. — Разрешено ми е да показвам печата само на индианци.

— Но аз не искам да чета съдържанието на писмото — отвърнах аз. — Освен това не мога да разбера вашия отказ. Изглежда, никога не изпадате в такова положение, когато да ви е необходимо да се легитимирате пред някой бял!

— В подобни случаи е достатъчна карабината ми. Запомнете го!

Престорих се на сплашен и замълчах, играейки добре ролята на смутен човек. Дребничкият Марк с лукаво изражение смигна, но не на мен, това би могло да го издаде, ами на… своята Тони. А аз се обърнах към Маршъл.

— Бърнард, Цезар ми каза, накъде си тръгнал и каква е целта на пътуването ти. По-късно ще трябва да ми разкажеш всичко по-подробно! Но най-напред имам един въпрос — ще продължите ли още днес пътя си, или ще останете тук на лагер?

— Разбрахме се да бивакуваме тук.

— Тогава да разседлая моя кон.

С тези думи аз станах, свалих седлото и юздите на мустанга и му дадох да изяде няколко шепи царевични зърна. Марк направи същото със своята кобила. По време на тези занимания избягвахме да разговаряме. А не беше и необходимо, понеже и без това се разбирахме твърде добре. Когато двама ловци са живели заедно известно време, те само с погледи си разчитат мислите. Също и с Маршъл не си разменихме нито една дума тихо или потайно. Тъй измина остатъкът от деня във водене на почти изцяло безинтересни разговори. Свечери се.

— Сър, разпределете постовете! — подканих Уилямс. — Изморени сме и искаме да спим.

Той свърши тази работа и аз забелязах, че нито веднъж не състави патрулната двойка от един свой и един наш човек. Това ме накара да се замисля.

— Настани се да спиш между тях, за да не могат тайно да разговарят! — прошепнах на Маршъл, който ме погледна учудено при това загадъчно указание, но все пак го изпълни.

Конете бяха налягали, защото нямаше никаква храна за тях. Докато останалите се разположиха в кръг, аз легнах при моя мустанг, като използувах тялото му за възглавница. Другите си послужиха със седлата за тази цел. Имах причина да заема такава усамотена позиция. Нямаше нужда да давам някакъв знак на Марк. Той ме разбра и си избра такова място между непознатите, че им оставаше възможността да разговарят тайно помежду си само докато стояха на пост.

Показаха се звездите, но може би в следствие на дъжда между тях и земята се стелеха някакви изпарения, тъй че светлината им не достигаше до нас с онази сила от предишните вечери. Двама от търговците първи застанаха на стража. При тях всичко мина без инциденти. Уилямс бе определил за втория пост себе си и най-младия от своите хора, който ни беше представен с името Мъркрофт. Когато им дойде редът, те все още не бяха заспали. Надигнаха се и всеки започна да обхожда своя полукръг. Запомних много добре двете места, където се срещаха всеки път. Едното от тях беше близо до коня на негъра и това обстоятелство ми се стори благоприятно, понеже едва ли можеше да се допусне, че на чернокожия бе поверен някой хубав прериен кон, от чието обоняние човек би могъл да се опасява.

Не успях да видя дали двамата мъже разговаряха, щом се срещнеха, обаче шумът от крачките им ми издаде, че винаги преди да си обърнат гръб, те се позабавяха. Животът в саваната бе изострил слуха ми и ако не се лъжех, си имах работа с двама изпечени негодници.

Описвайки дъга, предпазливо запълзях към коня на Цезар. Изглежда, той беше търпелива и доверчива кранта, понеже не издаде приближаването ми нито с тихо пръхтене, нито с каквото и да било движение, и ми се удаде да се прилепя тъй плътно до тялото му, че нямаше защо да се опасявам, че ще бъда открит.

Тъкмо в този момент от едната страна се зададе Уилямс, а от другата — Мъркрофт. Преди двамата да си обърнат гръб, ясно долових думите:

— Аз него, а ти негъра!

Думите бяха изговорени от Уилямс. Когато отново се срещнаха, чух следното:

— Но и тях!

Вероятно отсреща, на другото място, където двамата се срещаха, Мъркрофт бе задал някакъв въпрос, засягащ Марк и мен. Щом отново се приближиха до мен, прозвуча:

— Pshaw! Единият е дребосък, а другият… нали ще стане, докато спи!

Без съмнение под «дребосъка» имаха предвид Марк, а под «другия» — мен. Ясно беше, че се канеха да ни убият. Но защо — не можех да си обясня. Ето че те пак се приближиха и отчетливо долових отговора:

— И тримата! .

Може би отсреща някой от двамата е поставил въпроса дали тримата търговци ще споделят съдбата ни, или не. Значи тези петима закупчици на ценни кожи се канеха да се нахвърлят върху нас, петима срещу седем. Изходът можеше лесно да се предвиди: ако не ми беше хрумнала мисълта да ги подслушам, те щяха да ни пречукат, без някой от тях дори да бъде одраскан. В този момент двамата разбойници отново се срещнаха.

— И нито минута по-рано… а сега край! — каза Уилямс.

И тъй, хубавият разговор бе свършил. Лесно можех да се досетя, че последните думи се отнасяха за времето, когато трябваше да бъде извършено престъплението. По време на сън — ето какво бях подслушал. Но кога по-точно щеше да е това? Днес или утре? Във всеки случай за нашата безопасност бе по-добре да приема, че ще е днес, и тъй като двамата мерзавци имаха да се разхождат още най-много четвърт час, беше крайно време да ги изпреваря.

Приготвих се бързо да скоча на крака. Пак се срещнаха, но този път без да разменят нито дума. Двамата едновременно си обърнаха гръб и едва Уилямс ме беше подминал, когато аз светкавично се изправих, стиснах с лявата си ръка гърлото му така, че той не успя да издаде никакъв звук, а с юмрука на десницата си го ударих в слепоочието и той безшумно се свлече на земята.

Продължих да крача вместо него и на отвъдното място се срещнах с Мъркрофт. Той не подозираше нищо и ме взе за Уилямс.

Веднага го сграбчих за гърлото и с един удар го повалих. Поне десетина минути двамата щяха да лежат в безсъзнание. Знаех го доста точно. Затова бързо се отправих към спящите хора. Само двама бяха будни. Разбира се, Марк и Бърнард, когото моето тихо прошепнато указание бе хвърлило в такава тревога, че не беше могъл да заспи.

Развързах ласото от пояса си. Марк веднага направи същото.

— Само тримата закупчици — прошепнах аз, а после силно извиках: — Е-хей, хора, ставайте!

Мигновено всички скочиха на крака, даже и негърът Цезар, но със същата бързина примките на ласата ни обгърнаха ръцете и горната част от телата на двамина от закупчиците на кожи. Последва дръпване и ремъците се затегнаха толкова здраво, че не бе възможно пленниците да се освободят от тях. Бърнард Маршъл не разбра съвсем ясно какво става, но по-скоро предугаждайки положението, се нахвърли върху третия от тях и го държа здраво, докато го вързах със собственото му ласо. И това стана толкова бързо, че бяхме вече свършили, когато един от тримата търговци се окопити и грабна карабината си.

— Предателство! На оръжие!

Марк силно се изсмя.

— Я си остави пушкалото на спокойствие, момчето ми! Може би на тебе и на другите двама да ви липсват капсулите, хи-хи-хи-хи!

Докато съм подслушвал, предвидливият дребосък беше извадил капсулите от трите карабини, едно доказателство за това, колко добре ме беше разбрал, без да бяхме разменили нито дума.

— Не се тревожете бе, хора, няма да ви се случи нищо лошо! — успокоих ги аз. — Тези мъже искаха да избият и нас, и вас. Затова на първо време ги обезвредихме.

Въпреки тъмнината можеше да се забележи каква уплаха предизвикаха думите ми у тях. И Цезар се приближи бързо.

— Масса, а те искали убият и Цезар?

— Да!

— Тогава те умрат. Цезар ги обеси в Естакадо на много съвсем висок кол!

Пленниците изобщо не отвориха уста. Може би разчитаха на помощта на постовете.

— Цезар, ей там лежи Уилямс, а пък отсреща е другият. Донеси ги тук!

наредих на негъра.

— Вече те мъртъв? — попита ме той.

— Не, но са в безсъзнание.

— Добре, тях вземе!

Грамадният негър ги довлече един подир друг на широките си рамене и ги захвърли на земята. Незабавно бяха вързани. Най-сетне можехме да разговаряме и аз дадох разяснения на тримата търговци за всичко онова, което бях подслушал и извършил. Те страшно се разгневиха и поискаха пленниците веднага да бъдат убити. Възпротивих се.

— Саваната също си има своето правораздаване и закони — заявих аз. — Ако те се бяха изправили срещу нас с оръжие в ръка, тъй че животът ни да зависеше от един-единствен миг, тогава бихме могли да ги застреляме. Но при сегашното положение на нещата нямаме право да извършим подобно убийство, а ще трябва да организираме съд.

— О, о, да, съд — обади се негърът, зарадван от изгледите за подобно приключение, — и после Цезар обеси съвсем всички петима!

— Но не и сега! Нощ е. Нямаме огън и ще трябва да изчакаме идването на деня. Ние сме седмина. Петимата могат спокойно да спят, докато двама стоят на пост. По този начин няма защо да се безпокоим и за пленниците си до разсъмване.

Струваше ми доста усилия да наложа своето мнение, но най-сетне успях да накарам петима от хората отново да легнат да спят, докато аз и един от търговците застанахме на пост. След един час ни смениха. Марк пое самичък последната стража, тъй като по това време вече започваше да се развиделява и две очи бяха достатъчни, за да гарантират необходимата безопасност.

Четвърта глава

«Лешоядите на Ляно Естакадо»

През нощта никой от пленниците не издаде какъвто и да било звук. Но когато станахме, забелязах, че Уилямс и Мъркрофт отдавна бяха дошли на себе си. Най-напред закусихме. Конете ни получиха своите царевични зърна и след това пристъпихме към разглеждане на съдебното дело. Марк посочи към мен.

— Този е нашият шериф. Той сега например ще открие заседанието на съда.

— Не, Марк, няма да ръководя съдебното заседание. Тази работа ще свършиш ти!

— Аз ли? Heigh-ho (възклицание, изразяващо неодобрение или досада — Б. пр), как си го позволяваш — Марк Джорокс и шериф! Тази служба подхожда по-добре на онзи, който пише книги!

, — Не съм гражданин на Съединените щати и не съм бил в саваната тъй дълго като тебе. Ако не искаш, тогава ще трябва да го стори Цезар.

— Цезар ли? Един негър шериф? Би било най-голямата глупост, която бихме могли да извършим в тази стара пясъчна дупка, и в такъв случай съм принуден да кажа «да», ако ти например не искаш да си промениш мнението!

Той се настани удобно и лицето му придоби изражение, от което ясно можеше да се разбере, че този съд на саваната щеше да прояви поне същото старание и справедливост, както и съдебното жури (Съдебни заседатели — Б. пр.) в която и да било цивилизована страна.

— Мешърс, седнете наоколо в кръг, всички вие сте съдебни заседатели! Само негърът Цезар ще остане прав, понеже той ще бъде полицаят!

Цезар позатегна колана на сабята си и се опита да придаде на лицето си израз на колкото се можеше по-голямо достойнство.

— Полицай, я свали ремъците на пленниците, понеже се намираме в свободна страна, а в една такава страна даже убийците застават пред своите съдии, без да са с вързани ръце и крака.

— Но ако офейка всички пет, тогаз… — осмели се да възрази негърът.

— Изпълнявай! — кресна му Безухия. — От тези мъже никой няма да ни избяга, понеже сме им взели оръжията, и преди например да са направили и десет крачки, нашите куршуми ще ги настигнат.

Развързаха ремъците им и пленниците се изправиха, като все още продължаваха да мълчат. Всеки от нас бе взел в ръка карабината си. Следователно не можеше и да се мисли за бягство.

— Наричаш се Уилямс — поде Марк. — Това истинското ти име ли е?

По лицето на запитания се изписа гняв.

— Всъщност не би трябвало изобщо да ти отговарям. Самият ти си нарушител на закона. Самите вие ни нападнахте и би трябвало да бъдете изправени пред съда на саваната.

— Прави каквото искаш, приятелче. Твоя воля! Но ти казвам, че мълчанието е равно на признание. И така — действително ли сте закупчици на компанията за търговия с ценни кожи?

— Да.

— Докажи го! Къде са ти писмата?

— Нямам писма.

— Добре, това е достатъчно, за да знаем с какви хора си имаме работа. А ще ми кажеш ли какво сте приказвали и решили с твоя приятел Мъркрофт вчера, докато сте били на пост?

— Нищо! Дума не сме обелвали.

— Този уважаван сър ви е подслушал и ясно е чул всичко. Вие не сте уестмани, защото някой истински скитник от саваните щеше да подхване цялата работа по по-умен начин.

— Ние ли не сме уестмани? Hang it all, изкарайте си комедията до край, а пък после ние ще ви покажем, че не се боим от нито един от вас! Та кои сте вие? Негодяи, които нападат спящи хора, за да ги убият и ограбят!

— Я не се гневи напразно! — изръмжа Безухия. — Ще ти кажа, кои са негодяите, седнали тук да решават съдбата ви. След като ви е подслушал, ей този човек само с голия си юмрук ви е проснал на земята и всичко това е станало например толкова «чисто», че никой не го е забелязал, дори и ти самият. Ловецът, който е собственик на този хубав юмрук, се нарича Поразяващата ръка. А сега ме погледнете! Човекът, комуто навахите навремето са отрязали ушите, има право да се нарече Безухия, нали? И тъй ние двамата сме хора, които се осмеляват да навлязат в Ляно Естакадо без други придружители. А вярно е, че вчера докарахме дъжд. Ами иначе кой ли друг ще го е докарал? Или е чувал някой досега, че в Естакадо било валяло ей тъй от само себе си?

Очевидно впечатлението, което направиха нашите имена на петимата мъже, не беше особено окуражаващо. Пръв заговори Уилямс. Той добре беше обмислил положението, в което се намираха, и може би тъкмо нашите имена го бяха навели на мисълта, че няма защо да се опасява от някакво насилие от наша страна.

— Ако наистина сте онези, за които ни се представяте, тогава Несъмнено можем да се надяваме на справедливост — заяви той. Ще ви кажа истината. По-рано имах друго име, но това не е никакво престъпление, понеже всъщност и вие имате други имена освен Поразяващата ръка и Безухия. Всеки има правото да се нарича както си иска.

— Well, обаче не сте изправени пред съда заради имената си!

— А не можете да ни обвините в убийство, защото нито сме извършили, нито пък сме имали намерение да извършваме някакво убийство. Вярно, вчера вечерта разговаряхме с Мъркрофт, споменахме за едно убийство, но… нима сме назовали вашите имена?

Добрият Марк дълго гледа пред себе си със сведен поглед и най-сетне, изпаднал в доста кисело настроение, се обади:

— Не, наистина не сте, обаче от думите ви е можело да се направи съвсем ясен извод.

— Изводът не е доказателство, не е никакъв факт. Съдът на саваната е нещо похвално, но и в такъв случай съдебното жури има право да съди само според факти, а не според предположения. Ние приехме между нас Олд Шетърхенд и Безухия дружелюбно, а като отплата те искат да ни убият без никакво правно основание. Това ще се узнае от всички ловци, намиращи се между океана и Мисисипи, между Мексиканския залив и Реката на робите, и всички те ще кажат, че двамата прочути уестмани са станали разбойници и убийци.

Тайно в себе си бях принуден да призная, че този подлец водеше защитата си превъзходно. Марк се видя поставен на тясно и скочи на крака:

— S’death, никой няма да каже подобно нещо, понеже няма да ви съдим. Свободни сте, това е моето решение! Какво ще кажат останалите?

— Свободни са. Невинни са! — закимаха с глава тримата търговци, които още от самото начало не бяха особено убедени във вината на обвиняемите.

— Според това, което знам, и аз не мога да приведа никакви доказателства за вината им — отсече Бърнард. — Не ни засяга какви са и как се казват, а нашето обвинение се гради само върху предположения, но не и върху доказателства.

Негърът Цезар направи смаяна физиономия. Той се видя излъган в надеждите си да обеси обвиняемите. Що се отнасяше до мен, аз бях горе-долу доволен от това развитие на нещата. Дори го бях предвидил и ето защо не само че вчера бях посъветвал да изчакаме настъпването на деня, ами и днес бях предоставил на добрия Марк ръководенето на съдебното заседание. Като ловец той се отличаваше с рядко срещана хитрост, но не беше човекът, който можеше в кръстосан разпит да постави на тясно един убиец. В прерията никога не си сигурен за живота си. Защо тогава да отнемаме пет човешки живота, щом не е било на лице никакво враждебно действие? В такъв случай би трябвало направо да се убива всеки неприятел само заради неговия начин на мислене. За мен не беше толкова важна смъртта на тези хора, колкото нашата безопасност, а за нея много лесно можехме да вземем подходящи предохранителни мерки. Но все пак трябваше по някакъв начин леко да клъвна Марк, понеже позволи да изтръгнат от него онова, което щеше да е по-добре да им го бяхме дарили от състрадание или милосърдие. Ето защо, когато се обърна към мен с въпроса за моето мнение, аз отвърнах:

— Спомняш ли си какво е предимството на твоята Тони?

— Какво?

— Че има пипе в главата.

— Egad, спомням си, а, изглежда, че и ти имаш добра памет за подобни неща. Но виновен ли съм, че съм ловец, а не някой учен юрист? Ти може би щеше да изкопчиш нещо от тези хора. Защо не прие ролята на шерифа? Ето на — сега са свободни, а каквото сме казали веднъж, трябва да остане в сила.

— Разбира се, още повече че моето мнение не би могло вече нищо да промени. Свободни са от обвинението в опит за убийство, но в друго отношение все още не са свободни… Мистър Уилямс, сега ще ти задам един въпрос и от неговия отговор ще зависи понататъшната ви съдба. В коя посока човек може най-бързо да се добере до Рио Пекос?

— Право на запад.

Това съвпадаше с моята представа.

— За колко време?

— За два дни.

— Считам ви за стейкмани, макар че ти вчера искаше да ни предупредиш да се пазим от тях и макар че с вашия отряд привидно сте се придържали към верния път, обаче след като хората са били порядъчно отпаднали. В продължение на два дена ще останете при нас като пленници. Ако след този срок не достигнем реката, ще се простите с живота си. Тогава самият аз ще застана начело на журито, за да ви съдя. Сега знаете в какво положение се намирате… Вържете ги върху техните коне и после напред!

— О, а, туй съм добре! — обади се Цезар. — Ако не достигне река, Цезар обеси тях на дърво!

След четвърт час бяхме вече на път. Пленниците, завързани върху конете си, се намираха в средата на отряда ни. Изглежда, Цезар никак не искаше да се откаже от длъжността си на полицай. Той не се отделяше от стейкманите и строго ги охраняваше. Марк предвождаше ариергарда, а аз и Бърнард Маршъл яздехме начело.

Вчерашните преживелици силно вълнуваха Бърнард и бяха предмет на разговора ни, обаче аз не изпитвах желание да се разпростирам надълго и нашироко върху тях. Най-сетне, изоставяйки темата за мнимите закупчици на кожи, той каза:

— Вярно ли е онова, което твърдеше Безухия, че си докарал дъжда?

— Да.

— Съвсем не го разбирам, макар и да знам, че казваш истината.

— «Накарах» дъжда да вали, за да спася и нашия, и вашия живот.

Обясних му протичането на твърде простия процес, с чиято помощ жреците и магьосниците на някои първобитни народи съумяват да си създадат огромен авторитет сред своите привърженици и последователи.

— Значи, в такъв случай всички ние ти дължим живота си — призна Маршъл. — Щяхме да умрем от жажда на мястото, където ни срещна.

— Нямаше да умрете от жажда, а щяхте да бъдете убити — гласеше отговорът ми. — Щях да застрелям пленниците, ако не ми беше съвестно да проливам човешка кръв. Най-подозрителен ми изглежда този Мъркрофт и ми се струва, че нейде съм виждал вече подобна физиономия при неособено препоръчителни обстоятелства. Но я разкажи сега с подробности за убийството на баща ти и обира у вас!

— Няма кой знае какви подробности. Алън беше тръгнал на път за Сан Франциско, за да закупи злато. И тъй, заедно с Цезар и икономката бяхме останали само четирима, понеже, както знаеш, работниците и майсторите не живеят в нашия дом. Както може би си спомняш, баща ми всяка вечер редовно излизаше на разходка и една сутрин намерихме трупа му в заключения коридор на къщата. Обаче работилницата и магазина бяха отключени и всичко ценно бе ограбено. Татко винаги носеше в себе си ключ, който отваряше всички врати. След убийството му бяха взели ключа, тъй че грабежът е бил извършен без никакви затруднения.

— Не заподозря ли някого?

— Подозренията ми паднаха върху двамата майстори — обясни Бърнард Маршъл, — защото само някой от тях двамата е могъл да знае как стоят нещата с ключа. Съобщих го на полицията, но всички издирвания останаха безплодни. Ето защо натоварих един детектив да следи по-нататъшния развой на нещата и му поставих специална задача да наблюдава двамата майстори. Наложи ми се да ги уволня, понеже реших да се откажа от магазина и да замина за Калифорния, за да търся брат си, който от дълго време ни беше оставил без каквото и да било известие за себе си. Значителна част от откраднатите бижута не бяха наши, а ни бяха поверени за съхранение. Трябваше да възстановя тези скъпоценности, тъй че едва-едва ми останаха необходимите средства за покриване на пътните разноски и за изплащане възнаграждението на детектива.

— А детективът? — попитах аз. — Намери ли някакви по-ясни следи?

— Да — гласеше отговорът. — Скоро успя да издири, че един от майсторите на име Хоулфърт се бил събирал често в жилището си с човек с незавидна слава, някой си Фред Морган, И продължавал да общува с него. Един ден двамата внезапно изчезнали от Луисвил. За щастие хазайката на Хоулфърт подслушала някакъв разговор на двамата, от който се разбирало, че в средата на март те се канели да се срещнат със сина на Морган край Рио Пеняско. Станало дума и за скъпоценни камъни… Когато детективът ми разказа това, на мен ми стана ясно, че Морган и Хоулфърт са търсените престъпници. Веднага тръгнах на път заедно с Цезар, за да ги последвам към Рио Пеняско. Ако ми се удаде да ги заловя и да им отнема ограбеното, тогава ще се отправим към Сан Франциско, за да търся брат си.

Замалко да се изсмея в лицето на моя добър Бърнард. Представете си: Бърнард и Цезар тръгнали да преследват Морган! Все пак се овладях и само казах:

— Ами какво ще речеш, ако се окажа в състояние да ти помогна да си възвърнеш голяма част от вашата собственост?

— Чарли, не си прави такива лоши шеги с мен? — махна той с ръка. — По време на убийството ти беше в прерията. Как ще ти е възможно да направиш нещо, което не се удаде на непосредствените участници в тази драма?

— Бърнард, аз съм грубоват човек, но блазе на онзи, който е съумял да съхрани вярата си от своите щастливи юношески години за сериозната възраст след възмъжаването! Има едно око, което бди над всичко, и една ръка, която ни предпазва и от най-злостните кроежи и извежда всичко на добър край. За това око и за тази ръка Луисвил и саваната се намират съвсем наблизо. Ето погледни!

Извадих торбичките и му ги подадох. Маршъл ги пое с трескава възбуда, а когато ги отвори, видях, че ръцете му се разтрепериха. Щом хвърли един поглед в тях, той нададе вик на радостна изненада.

— Господи, боже мили, нашите диаманти! Да, наистина са те! А как са по…

— Тихо! — прекъснах го аз. — Овладей се, приятелю! Онези зад нас не е необходимо да разберат за какво говорим. Задръж скъпоценните камъни, щом са твои, нещо, в което вече съм напълно убеден. А за да не би самият мен да ме помислиш за някой негодник, ще ти разкажа как попаднаха в ръцете ми.

— Чарли, какви ги говориш! Как бих могъл да си помисля…

— По-полека, по-полека! Крещиш тъй, сякаш искаш да чуят разговора ни чак в Австралия!

Добрият Бърнард бе изпаднал в съвсем лесно обяснимо радостно опиянение. От сърце се радвах на щастието му и съжалявах само за това, че не ми беше възможно заедно със скъпоценните камъни да му върна и неговия баща.

— Разказвай, Чарли, горя от нетърпение да чуя как нашите скъпоценни камъни са попаднали в твоите ръце — замоли се той.

— За малко щях да заловя и престъпника — продължих аз. — Беше тъй близо пред мен, че с един ритник го свалих от локомотива, където стоях, а Марк започна да го преследва, обаче напразно. Но се надяваме пак да го спипаме, и то скоро, по възможност още край Рио Пеняско. Твоят детектив те е осведомил правилно. Морган действително се е насочил натам, несъмнено за да извърши някое ново мошеничество, на което навярно също ще влезем в дирите.

— Разказвай, Чарли, разказвай!

Описах на Маршъл с всички подробности нападението на оглаласите над влака, а после му прочетох писмото, писано от Патрик до Фред Морган. Той ме изслуша внимателно и накрая каза:

— Ще го заловим, Чарли, ще го заловим и след това ще разберем къде е отишло всичко останало!

— Не започвай отново да крещиш, Бърнард! — напомних му аз. — Вярно, че сме на няколко конски дължини пред тях, обаче тук, в Запада, човек трябва много да внимава дори и за най-обикновените неща.

— А ти действително ли ще ми предоставиш скъпоценностите без никакво условие, без каквато и да било претенция?

— Разбира се, та нали са твои!

— Чарли, ти си… ама не… — Той бръкна в торбичката и измъкна един от по-едрите камъни. — Направи ми услугата да вземеш този камък като спомен от мен!

— Pshaw! Няма да се съглася, Бърнард! Ти нямаш право да ги подаряваш, понеже те не са само твоя собственост, ами и на твоя брат.

— Алън ще одобри постъпката ми!

— Възможно е, да, дори съм убеден в това. Но не забравяй, че тези скъпоценни камъни все още далеч не са всичко, каквото сте загубили! И тъй, запази си диамантите, а когато се разделяме, ще ми дадеш нещо друго, което няма да ти струва нищо, но въпреки това за мен ще бъде скъп спомен! А сега продължавай да яздиш в тази посока. Аз ще изчакам Марк!

С тези думи го оставих насаме с неговото щастие и се спрях, за да пропусна отряда покрай мен, докато Безухия ме застигне.

— Чарли, какво толкоз важно имаше да обсъждаш там отпред? — попита ме той. — Сякохте въздуха с ръце тъй, че изглеждаше например, сякаш се каните да играете балет върху конете.

— Знаеш ли кой е убиецът на бащата на Бърнард? — запитах го на свой ред.

— Е? Кой? Да не би да си го открил?

— Да.

— Well done ((англ.) — Браво, чудесно! — Б. пр.)! Ти си човек, който винаги успява. Ако някой друг с години напразно се мъчи да постигне, да се докопа до нещо, то ти насън протягаш ръка във въздуха и току-виж, че то ти е в ръката. Е, Кой е? Надявам се, че не бъркаш.

— Фред Морган.

— Фред Морган — той ли? Чарли, ще ти повярвам всичко друго, само това не. Морган е един мерзавец сред уестманите, но той не отива на изток.

— Твоя работа. Но скъпоценните камъни принадлежат на Маршъл. Вече му ги дадох.

— Хмм, щом си го сторил, значи трябва да си напълно убеден, че са негови. Нещастният момък сигурно ще се радва. Сега имаме още една причина да си поговорим с Фред Морган насаме. Надявам се скоро да имам възможност да направя неговата резка.

— А когато го намерим и си разчистим сметките, после какво ще правиш?

— Какво ще правя после ли? Хмм, само заради него тръгнах на юг и щях да го преследвам до Мексико, Бразилия и чак до Огнена земя. Но намеря ли го тук, после ще ми е все едно накъде ще тръгна. Може би ще ми се прииска например да се прехвърля с коня си отвъд, в добрата стара Калифорния, където, казват, имало толкова чудесни приключения.

— В такъв случай ще останем заедно. Имам още няколко месеца свободно време и не ми се иска да оставям добрия Бърнард да предприема сам това дълго и опасно пътуване.

— Well, тогава се споразумяхме. Само най-напред се погрижи да се отървем щастливо от тези пясъци и от това общество! То все по-малко ми харесва, а пък физиономията на онзи Мъркрофт ми е дяволски противна. Той има типично лице на мошеник и ми се струва, че съм го виждал вече някъде, където се е вършило някакво злосторничество.

— И аз имам същото чувство. Може би ще успея да си спомня къде съм го срещал.

Без някакви по-особени случки продължихме ездата до вечерта, след което спряхме, погрижихме се за конете си, хапнахме малко твърдо сушено месо и легнахме да спим. За през нощта пленниците бяха вързани, а постът имаше грижата да внимава да не би да се освободят. Щом се зазори, продължихме пътя си, а по обяд забелязахме, че земята започна да става по-плодородна. Кактусите, които срещахме, станаха по-сочни и вече тук-там в пясъка се показваше по някое стръкче или кичурче жълто-зелена тревица, която конете ни стръвно изяждаха. Постепенно стръкчетата и кичурчетата се сляха и пустинята се превърна в тревиста равнина. Трябваше да слезем от седлата, за да могат животните ни да задоволят глада си. С истинско настървение те се нахвърлиха на свежата зеленина, за която отдавна копнееха. Но не биваше да им позволяваме да прекаляват. Ето защо ги завързахме с ласата за колчета, та да могат да пасат само в определен периметър. Вече бяхме сигурни, че скоро ще намерим и вода, тъй че не бяхме много пестеливи с остатъка от нашите запаси.

Как се радвахме само, че най-сетне страшната пустиня бе останала зад гърба ни! Уилямс се приближи до мен.

— Сър, сега вярваш ли, че казах истината?

— Да.

— Тогава ни върнете конете и оръжията и ни освободете! Нищо не сме ви сторили и имаме пълно право на това искане.

— Възможно. Но тъй като не мога сам да решавам съдбата ви, ще попитам първо и останалите.

Събрахме се на съвещание, на което държах преднамерено следното встъпително слово:

— Мешърс, пустинята остана зад гърба ни, а пред нас имаме плодородна земя. Наложително е да решим въпроса, дали ще останем заедно, или не. В каква посока смятате да се отправите? — обърнах се аз най-напред към търговците.

— Към Пасо дел Норте — гласеше отговорът им.

— Ние четиримата ще яздим към Санта Фе, следователно пътищата ни се разделят. Преди това трябва да решим какво ще правим с тези петима мъже.

След кратко обсъждане този важен въпрос бе решен така: пленниците щяха да бъдат освободени, и то не едва утре, а още днес. Това не беше неблагоприятно за моя план. И тъй, върнахме им имуществото и те веднага потеглиха на път. На въпроса, накъде ще се отправят, Уилямс отвърна, че щели да яздят покрай Пекос до Рио Гранде, за да ловували там бизони. Не беше изминал и половин час, откакто потеглиха, когато и търговците тръгнаха на път. Скоро и двете групи изчезнаха от погледите ни. Седяхме мълчаливо. Най-сетне Марк се обади:

— Какво ще кажеш, Чарли? — попита ме той.

— Ще кажа, че няма да отидат до Рио Гранде, ами ще ни направят засада нейде по пътя за Санта Фе.

— Well, и аз съм на същото мнение. Умно постъпи, като ги метна, че искаме да се отправим към Санта Фе. Сега се питам, дали ние ще останем например тук, или веднага ще продължим ездата.

— Предпочитам да останем. Няма как да последваме веднага онези хора, понеже те предполагат, че ще постъпим така, и ще бъдат много внимателни. А тъй като вероятно ни очаква трудно пътуване, за което конете ни все още нямат сили, ще бъде уместно да дадем възможност на нашите животни до утре да си отпочинат и да се напасат.

— Ами ако те се върнат още днес и ни нападнат? — попита Маршъл.

— В такъв случай най-сетне ще имаме причина да разговаряме с тях така, както заслужават — заявих аз. — Впрочем ще отида на разузнаване. Бърнард ще ми заеме коня си, защото моят мустанг все още куца и трябва да бъде щаден. Ще чакате тук, докато се върна, а това ще стане може би чак привечер.

С тези думи се метнах на седлото и насочих коня по дирите на заподозрените от нас хора, без да срещна никакво възражение от страна на Марк. Следите им водеха на югозапад, докато дирята на тримата търговци се отклоняваше повече в южна посока.

Поех в тръс подир мнимите закупчици на кожи. Те се бяха отдалечили в бавно темпо, обаче по-късно сигурно са ускорили своя ход, понеже измина може би около половин час, докато успея да ги зърна. Тъй като знаех, че те нямаха далекоглед, можех да ги следвам, без да ги изпускам от очи, използвайки моя бинокъл.

За мое учудване след известно време от тяхната група се отдели един ездач и се насочи право на запад. Далеч в тази посока забелязах тъмни ивици от ниски дървета и храсталак, врязващи се в прерията като полуострови. Сигурно там имаше поток или някоя река. Какво трябваше да направя? Кого да последвам? Четиримата или самотния конник? Някакво предчувствие ми подсказа, че самотният ездач има определен план, който засягаше нас. Можеше да ми е безразлично накъде отиваха другите, защото се отдалечаваха от лагера ни все повече и повече. Но ми се струваше твърде важно да разбера какво бе замислил човекът, който се беше отделил. Ето защо тръгнах подир него.

След около три четвърти час го видях да изчезва сред гъсталака.

Тогава пришпорих жребеца си в пълен галоп и описах дъга, за да не би преследваният от мен негодник да ме забележи, в случай че поискаше да се върне по същия път. Добрах се до храстите недалеч от мястото, където и той бе навлязъл между тях, но продължих да се промъквам доста по-навътре, докато се озовах пред някаква малка полянка, заобиколена наоколо от гъсталаци и покрита с много сочна трева. За моя радост установих, че оттук бликаше бистро изворче. Слязох от коня на Бърнард и го вързах така, че да има възможност да пие вода и да пасе. После и аз самият пих от чудесната прясна вода, а след това закрачих в посоката, в която несъмнено щях да се натъкна на следите на конника.

За мое удивление скоро забелязах, че оттук са яздили много конници и че това направо бе истинска пътека, която очевидно често се използуваше. Не рискувах да изляза на нея. Не беше изключено да е охранявана, а в такъв случай всеки миг можех да очаквам някой куршум. Запромъквах се през храсталаците успоредно на пътеката, докато след известно време бях предупреден от силно конско пръхтене.

Тъкмо се канех да завия покрай един храст, за да видя къде се намираше конят, обърнал вниманието ми върху себе си, когато мигновено се отдръпнах назад, понеже точно пред мен лежеше някакъв човек, прикрил главата си между клонките така, че да има възможност добре да наблюдава пътеката, но сам да остане незабелязан от минаващите по нея хора. Несъмнено това бе предполагаемият пост, а от неговото присъствие със сигурност можеше да се заключи, че наблизо имаше цяла банда разбойници.

Човекът не ме беше видял, нито чул. Промъкнах се няколко крачки назад, за да заобиколя поста. И това ми се удаде тъй добре, че след около пет минути вече бях успял да разузная цялата близка околност.

Пътеката излизаше на голяма обширна поляна, в центъра на която растяха гъсти храсталаци във формата на окръжност и тъй бяха преплетени с див хмел, че погледът не можеше да проникне между тях. Пръхтенето се беше разнесло от този храсталак. Започнах да се прокрадвам по края на поляната, за да видя дали нямаше да забележа някаква пролука в гъсталака. Безрезултатно. Сигурно имаше такава, но беше прикрита, понеже тъкмо в този миг се разнесе човешки глас, а след него и още един, което издаваше присъствието на хора.

Дали да рискувам да се промъкна дотам? Беше опасно, но въпреки това реших да опитам. С няколко бързи скока се стрелнах през поляната, и то на такова място, където постът не можеше да ме забележи, защото между мене и него се простираха храсти. Дотам, докъдето имах възможност да обиколя, без да бъда забелязан. храсталакът беше толкова гъст, че погледът ми не успяваше да проникне през него. Имаше само едно-единствено място, ниско долу, почти до самите корени, което ми позволи да провра тялото си, притискайки се плътно до земята. Придвижвах се бавно, но все пак успях да се вмъкна и установих, че по-рано без съмнение тези храсталаци са образували плътна маса, но после в средата са били изсечени, тъй че да се оформи свободно пространство с диаметър от около двадесетина метра, една полянка, която благодарение на плътната стена от зеленина оставаше напълно скрита за околния свят. На едната й страна съзрях не по-малко от осемнадесет коня, навързани нагъсто един до друг. А съвсем близо до моето скривалище на земята седяха или лежаха седемнадесет мъже. Останалото място бе заето с купчини от най-различни предмети, покрити с бизонски кожи. Имах впечатлението, че се намирам пред разбойнически лагер, в който бе струпано всичко, отнето от нападнатите и избити хора.

Тъкмо в този момент един от мъжете говореше на останалите. Беше Уилямс, в когото разпознах конника, отделил се от другите четирима. Можех да разбирам добре всичко, каквото обсъждаха.

— Единият от тях трябва да ни е подслушвал, защото изведнъж ме удари с юмрук по главата така, че се стоварих като пън…

— Подслушвали са те? — попита строго един от мъжете, облечен в твърде хубави мексикански дрехи. — Тогава си некадърник, който не може повече да ни бъде от полза. Как е възможно да се оставиш да те подслушват, и то в Естакадо, където човек няма къде да се скрие!

— Капитане, не прекалявай! — обади се Уилямс. — Ако знаеше за кого става въпрос, щеше да признаеш, че и ти самият не ще се чувствуваш в безопасност, щом той е наблизо.

— Аз ли? Да ти пронижа ли главата с куршум? Не само че те е подслушвал, ами дори те е прострял на земята, прострял те е с юмручен удар като някое дете, като някой мекушав страхливец!

Лицето на Уилямс се наля с кръв.

— Капитане, знаеш, че не съм страхливец. Онзи, който ме повали, ще прати и теб на земята с един-единствен удар.

Капитанът гръмко се изсмя. После направи небрежно движение с ръка:

— Продължавай разказа си!

— Той просна на земята в безсъзнание и Патрик, който временно се беше прекръстил на Мъркрофт.

— И Патрик ли? С неговия волски череп? Ами после?

Уилямс разказа случилото се до онзи момент, когато освободихме пленниците.

— Caraja — проклятие, негоднико, ще те застрелям като куче! — започна да го ругае капитанът. — Оставя се дръвникът да го повалят на земята с един удар и да го пленят заедно с четирима от най-добрите ми хора също като някое хлапе, което няма никаква сила и смелост и никога не се е отделяло от фустата на майка си! И всичко това го позволява на двама мерзавци, довлекли се кой знае откъде.

— Bless my soul ((англ.) — Бога ми, за бога! — Б, пр.), капитане! — изръмжа Уилямс. — Знаеш ли кои бяха онези двамата? Единият, дето му викаха Чарли, и другият, към когото отначало всички се обръщаха с името Марк Джорокс? Ако сега двамата влязат тук сами с пушки в ръка и поразхлабени ножове в поясите, то сред нас ще се намерят някои хора, които няма да знаят много точно дали не ще е по-добре да се предадат, отколкото да се съпротивляват. Двамата бяха Поразяващата ръка и Безухия.

Главатарят на бандата подскочи.

— Лъжец! Искаш само да извиниш вашата страхливост!

— Капитане, пронижи ме! Знаеш, че окото ми няма да трепне!

— Значи казваш истината, така ли?

— Да.

— Щом е тъй, por todos los santos — в името на всички светии, двамата трябва да умрат, а и онзи янки заедно с негъра, понеже двамата ловци няма да се успокоят, докато не ни открият и унищожат.

— Нищо няма да ни направят, защото се канят веднага да продължат ездата си към Санта Фе.

— Мълчи! Ти си хилядократно по-глупав от тях и пак няма да им кажеш накъде действително искаш да се отправиш. Твърде добре познавам характера и нравите на тези горски скитници от Севера. Ако рекат да потърсят следите ни, ще ги намерят, даже и да можехме да яздим във въздуха. Така е, дори не сме сигурни дали вече някой от тях не се е сврял нейде из околните храсти и дали не слуша всичко, каквото говорим.

Тези думи не ме оставиха съвсем равнодушен, но за щастие той продължи:

— Да, подробно съм запознат с нравите им, защото цяла година изкарах заедно с прочутия Флоримънт, когото те наричаха track-smeller ((англ.) — буквално надушвача на следи. — Б. пр.) докато индианците му бяха дали друго име — Аскола (Мечото сърце — Б. нем. изд.). От него научих всичките им хитрини и характерни особености. Казвам ви, тези хора няма да тръгнат за Санта Фе и още по-малко ще изоставят лагера си днес. Те знаят, че и утре ще намерят следите ви и че преди всичко конете им се нуждаят от почивка. А утре ще поемат по петите ви със свежи сили и бодър дух. Но макар и да е сигурно, че ще ги пречукаме, те все пак ще очистят повече от половината наши хора. Чувал съм да разказват, че Поразяващата ръка имал пушка, с която можел да стреля цяла седмица, без да има нужда да я зарежда. Дяволът му я бил направил, а в замяна на това той му продал душата си. Ето защо още тази вечер трябва да ги нападнем, и то докато спят. Понеже са само четирима, те са поставили най-много един пост. Знаеш ли къде се намира лагерът на тези типове?

— Да — заяви Уилямс.

— Тогава се пригответе! Точно в полунощ трябва да сме там, обаче без коне. Ще пропълзим незабелязано до тях и ще ги нападнем, тъй че изобщо няма да могат да помислят за съпротива.

Все пак добрият капитан не ни познаваше чак толкова добре, колкото си мислеше. Иначе щеше да вземе други мерки. Все таки той имаше прекалено високо мнение за нас, което бе съвсем обяснимо. В прерията, също както и в населените места на цивилизованите страни, се среща манията за преувеличаване, която, както обикновено се казва, «от мухата прави слон». Ако ловецът веднъж или два пъти се държи храбро пред неприятеля си и освен това проявява проницателност и съобразителност, то мълвата за него тръгва от бивак на бивак. Навсякъде прибавят по нещичко към нея и най-сетне той се превръща в герой с направо неземни качества, чието име притежава почти същото въздействие, както и неговите оръжия.

— Къде е Патрик с останалите? — продължи да разпитва главатарят.

— Тръгна към Рио Пеняско, за да се срещне там с баща си, както ти е казал. Ще използва случая, за да нападне тримата търговци, които имат отлични оръжия и носят хубавичка сума пари. Може би вече се е справил с тях, понеже не искаше да губи никакво време с тази работа.

— Ще ми изпрати ли плячката?

— Ще ти я прати по двама от неговите хора. Третият ще вземе със себе си.

— Добре. От всичко ще имаме нужда. И от оръжията. Но най-хубавите пушки ще вземем от двамата ловци. Разказвали са ми, че Безухия имал карабина, която можела да стреля на хиляда и двеста крачки.

В този миг нейде отдалеч се дочу лаенето на прерийно куче. Сигурно беше уговорен сигнал.

— Антонио идва с коловете, които трябваше да донесе за Естакадо — обади се капитанът. — Нека не ги стоварва отвън, а да ги внесе вътре! Докато ловците са наблизо, необходимо е да сме двойно по-предпазливи.

Тези думи напълно ме убедиха, че си имах работа с банда стейкмани. Покритите с кожи предмети представляваха несъмнено натрупаната от грабежи плячка, струвала живота на предишните си собственици.

В този момент точно срещу мен се разтвориха клонките на гъсталака. На това място стената от зеленина бе образувана само от висящи увивни растения, които лесно можеха да бъдат повдигнати или отместени настрана. Вътре в кръга влязоха трима ездачи, чиито коне носеха известно количество колове, завързани от двете страни на седлата с ремъци.

Пристигането на тези мъже привлече вниманието на събралите се хора до такава степен, че имах възможност незабелязано да се измъкна, но аз не го направих, без да взема нещо като доказателство за моето присъствие. Предводителят им беше оставил зад гърба си своя колан с ножа и два двуцевни пистолета, чиито дръжки бяха обковани с месинг. Протягайки ръка, успях да достигна един от пистолетите. Взех го и бавно запълзях обратно, като внимателно заличавах всяка следа от моето присъствие. Същото сторих и отвън, пред стената от гъста зеленина, а после се стрелнах през открития пояс, заобикалящ скривалището на разбойниците, и навлязох в отсрещните храсти. Тук започнах да пълзя заднишком само на пръстите на ръцете и краката си, за да унищожавам дирите си. Това продължи, докато вече можех да рискувам да се изправя и да се върна при коня на Маршъл. Отвързах го, метнах се на седлото и описах толкова голяма дъга, че беше изключено стейкманите да открият следи от моето промъкване към тяхното скривалище.

Когато се добрах до моите спътници, бе започнало вече да се смрачава и по израженията на лицата им разбрах, че се бяха разтревожили за мен и нетърпеливо очакваха завръщането ми.

— Ето съм масса Чарли! — възкликна Цезар с такъв тон, който издаваше твърде големите му симпатии към мен. — О, тревожил се Цезар, тревожил се всички ние за масса Чарли!

Останалите не ме посрещнаха толкова бурно. Изчакаха ме да сляза от коня и да седна при тях. Едва тогава Марк започна да ме разпитва:

— Е?

— Търговците са загубени!

— Така си и мислех! Тези мними закупчици на кожи, които не са нищо друго освен стейкмани, са променили посоката си и през нощта ще се нахвърлят върху своите жертви, ако не са го сторили вече посред бял ден. — Отгатни кой е този Мъркрофт!

— Неведнъж съм ти обяснявал, че предпочитам да се счепкам с някоя мечка, отколкото да гадая за нещо, което може да ми бъде казано веднага.

— Мъркрофт е измислено име, а…

— Не съм толкова глупав да повярвам, че е истинското му име!

— … а — продължих аз прекъснатото си изречение — всъщност човекът се казва Патрик Морган!

— Па… трик… Мор… ган! — възкликна Марк, при което за пръв път от началото на нашето запознанство по лицето му се изписа смайване. — Патрик Морган! Възможно ли е ? О-о, Марк Джорокс, стари Куне (Съкращение от ракун, миеща мечка, с което траперите обичали сами да се наричат — Б. нем. изд.), какъв глупак си бил! Да е в ръцете ти този мерзавец, да играеш ролята на шериф, докато журито го съди, и да го оставиш да ти се изплъзне! Чарли, сигурен ли си, че е той?

— Съвсем съм сигурен, а сега разбирам и защо ми се струваше толкова познат. Прилича на баща си.

— Сега най-сетне ми става съвсем ясно! И аз веднага си помислих, че нейде трябва да съм го виждал, ама не го разпознах, защото по онова време той беше още много млад. Къде е? Надявам се, че няма да ни се изплъзне!

— Ще убие търговците и след това, придружен само от един човек, ще се отправи към Рио Пеняско, за да се срещне с баща си.

— Тогава тръгвайте, хора, напред? Трябва да го последваме!

— Чакай, Марк! Вече се свечерява и няма да можем да виждаме следите му, а освен това трябва да се приготвим за едно височайше посещение.

— Посещение ли? Кой ще дойде?

— Патрик е член на банда стейкмани, разположили се ей там на лагер. Главатарят им е някакъв мексиканец, когото наричат капитан и който е изкарал една съвсем нелоша школа при стария Флоримънт. Подслушах разбойниците точно тогава, когато Уилямс им разказваше нашето приключение. Искат да ни нападнат в полунощ.

— Значи предполагат, че ще останем тук, така ли?

— Естествено.

— Добре, тогава нека бъде тяхна воля. Ще останем тук и ще им кажем «добър вечер». Колко са на брой?

— Двадесет и един.

— Малко множко са за нас четиримата! Какво ще кажеш, Чарли? Да запалим огън и да подредим наоколо палтата си така, че те да вземат дрехите за техните собственици. А самите ние ще заемем позиции по-надалеч, и то така, че противниците ни да попаднат между нас и пламъците. По такъв начин ще имаме сигурна цел.

— Планът е добър — съгласи се с предложението му Бърнард Маршъл — и навярно е единственият, чието изпълнение е възможно в нашето положение.

— Хубаво! Тогава нека потърсим съчки и дърва за огъня веднага, преди да се е стъмнило! — настоя Марк и се изправи.

— Седни си на мястото! — възпротивих се аз. — Наистина ли вярваш, че по такъв начин ще можем да се справим с двадесет и един души?

— Защо не? Още при първите изстрели ще избягат, понеже няма да знаят, кой е зад гърба им.

— Ами ако капитанът е достатъчно умен, да прозре как стоят нещата? Тогава ще изпаднем в много тежко положение и въпреки съпротивата ни ще бъдем пречукани.

— Прерийният ловец трябва например винаги да е готов за подобно нещо!

— Но в такъв случай ще бъдеш принуден да се откажеш от двамата Морган!

— Behold, вярно! Може би си на мнение, че трябва тихомълком да офейкаме, без да сложим край на безчинствата на тези разбойници и убийци? Но ние не можем да поемем такава отговорност пред бога и пред всички свестни хора, които пресичат Естакадо.

— Разбира се, че не можем. Имам един друг план, който ми се струва по-добър.

— Казвай го!

— Докато те ни търсят на това място, ние ще нападнем тяхното hide spot ((англ.) — скривалище — Б. нем. изд.) и ще вземем конете и припасите им.

— Qood luck, вярно! Но ти каза «конете им» — да не би да се канят да ни атакуват пеша?

— Да. А от това можем да си направим извода, че ще напуснат скривалището си два часа преди полунощ, защото точно толкова време ще им е необходимо, за да се доберат дотук.

— Запомни ли добре мястото?

— Разбира се. Ако останем да ги чакаме тук, залагаме живота си на карта, обаче отнемем ли им храната, боеприпасите и конете, за дълго време ще им бъде невъзможно да продължат безчинствата си. С други думи, ще ги обезвредим, без да е необходимо да даваме даже и един изстрел.

— Но те несъмнено ще оставят пазачи!

— Знам мястото, където се намира постът.

— Ще ни преследват!

— Ще го направят и ако останем да ги чакаме, а после ще бъдем принудени все пак да бягаме.

— Е, добре, да кажем, че си прав. Кога тръгваме?

— Можем да потеглим и след четвърт час. Ще бъде вече тъмно като в рог.

— О-о, това ще съм хубав! — обади се негърът. — Цезар също дойде и вземе всички неща, които се намират при разбойник. Това по-добър, отколкот остане тук и стейкмани застрелят мъртъв Цезар!

Скоро се стъмни толкова много, че бе възможно да се вижда най-много на десетина крачки. Метнахме се на седлата. Застанах начело, а останалите яздеха подир мен по индиански маниер — един след друг.

Предвидливо не тръгнах по най-краткия път право към скривалището, ами описах една колкото се можеше по-голяма дъга, която ни отведе до обрасло с храсталаци място, намиращо се на около една английска миля от «скривалището». Тук завързахме нашите коне и после пеша се отправихме към разбойническото свърталище. Въпреки че нито Маршъл, нито пък негърът бяха особено сръчни в безшумното промъкване, ние все пак незабелязано достигнахме края на поляната, озовавайки се точно срещу пътеката, до която, скрит в храсталака, беше лежал постът по време на моето разузнаване. Слаби отблясъци над скривалището издаваха, че там гори огън или най-малкото някой факел. Обаче около нас бе толкова тъмно, че можех да прекося поляната съвсем спокойно. Намерих мястото, откъдето бях подслушал разговора на стейкманите, и ето че и сега, преди още да се наведа, отвътре дочух гласа на главатаря. Бързо се вмъкнах между стърчащите корени и видях, че цялата банда стоеше в средата на обграденото пространство. Всички бяха въоръжени добре и готови за тръгване. Капитанът все още говореше.

— Ако бяхме открили и най-малката следа, щях да си помисля, че някой от ловците е бил тук и ни е подслушвал. Къде ли се е дянал пистолетът ми? Може би днес сутринта съм го изгубил по време на ездата и когато съм свалял колана си, не съм забелязал липсата му. И тъй, Хоблин, ти действително ли видя и четиримата в техния лагер?

— И четиримата. Бяха трима бели и един черен, а конете им пасяха съвсем близо до тях. Едното от животните нямаше опашка и изглеждаше като козел без рога.

— Това е старата кобила на Безухия, която е също тъй известна като самия него. Не те забелязаха, нали?

— Не. Приближихме се с Уилямс на конете, доколкото това можеше да бъде безопасно, а после аз продължих пълзешком, прилепен към земята, докато ми бе възможно да наблюдавам всичко съвсем ясно.

Значи ученикът на стария Флоримънт се бе оказал все пак достатъчно умен и предпазлив, за да изпрати срещу нас двама разузнавачи. За нас бе цяло щастие, че това бе станало, след като се бях завърнал при приятелите си.

— Тогава всичко ще мине добре — каза накрая капитанът. — Уилямс, ти си изморен, ще останеш тук, а ти, Хоблин, ще застанеш на пост край пътеката! А вие останалите, напред!

На светлината от огъня забелязах как откриха входа. Деветнадесет мъже напуснаха скривалището. Останаха само двамата вече споменати. Все още не всички бяха изчезнали по пътеката, когато аз отново се озовах при Марк.

— Какво е положението, Чарли? Струва ми се, че те тръгват!

— Да. Двама остават тук — един на пост ей там край пътеката, а Уилямс вътре в скривалището. Уилямс не е въоръжен, обаче постът е с карабина в ръка. Засега все още не бива да предприемаме нищо, понеже е възможно някой нещо да е забравил и да се върне. Но нека се приготвим! Ела, Марк! Вие двамата оставате тук, докато ви извикаме или дойдем да ви вземем!

Промъкнахме се до пътеката, но бяхме принудени да чакаме около десетина минути, докато постът излезе от скривалището. Той започна безгрижно да се разхожда насам-натам по поляната и ние можехме да бъдем сигурни, че изобщо не се съмнява в своята безопасност. Измина около четвърт час, докато Хоблин се приближи до нас. Нямаше защо повече да се страхуваме, че някой би се върнал. Следователно нямаше и основание да се бавим.

Скрих се зад един храст от едната страна на пътеката, а Марк стори същото от другата й страна. В мига, когато постът се канеше да мине между нас, Марк го сграбчи за гърлото. Откъснах голямо парче вълнен плат от късата му стара дреха, направих парцала на топка и го пъхнах между зъбите на Хоблин. После със собственото му ласо вързахме ръцете и краката му, а след това го завързахме за едно дърво.

Повдигнах настрани вейките на дивия хмел и се промъкнахме през входа. Уилямс седеше край огъня и над пламъците му си печеше къс месо. Беше с гръб към мен. Успях да се приближа до него, без да ме забележи.

— Мистър Уилямс, дръж месото по-високо, иначе ще изгори! — казах аз.

Стейкманът светкавично се извърна, но щом ме видя, уплахата му го закова неподвижен на мястото, където седеше.

— Добър вечер! — продължих аз. — За малко щях да забравя да поздравя, а с джентълмени от твоя сорт човек трябва да бъде извънредно учтив.

— О… О… Олд Шетър… Шетърхенд! — заекна той, гледайки ме втренчено с широко отворени очи. — Какво търсиш тук?

— Искам да върна на капитана ей този пистолет, който взех днес, докато ти му разказваше приключенията си.

Уилямс поприсви единия си крак, като че ли искаше да се приготви за светкавично изправяне, и се огледа наоколо, за да види дали ще може да се добере до някоя карабина. Но до него лежеше само ловджийският му нож.

— Стой си спокойно на мястото, мистър Стейкман, защото и най-малкото движение ще ти струва живота! — предупредих го аз. — Първо, пистолетът на твоя капитан е зареден, и второ, необходимо е само да погледнеш към входа, за да разбереш, че тук има повече куршуми, отколкото си мислиш.

Той се извърна още повече и съзря Марк, който бе вдигнал карабината си и се целеше в него.

— Damn it — загубен съм! — изскърца със зъби той.

— Може би все още не си, ако спокойно се предадеш в ръцете ни. Бърнард, Цезар, елате насам!

След този силен вик нашите двама спътници се появиха на входа.

— Цезар, ей там на седлата висят ласа. Вземи едно от тях и вържи този човек!

— Хиляди дяволи! — избухна Уилямс. — Жив няма да ви падна отново в ръцете!

С тези думи стейкманът заби своя собствен нож в сърцето си и рухна на земята.

— Дано бог се смили над душата му! — казах потресен. Но Марк остана напълно равнодушен.

— На съвестта на този мерзавец тегне смъртта може би, на повече от сто души — рече той с глух глас. — Не съм виждал друг удар с нож да бъде тъй на място.

— Той сам се осъди — отвърнах аз. — Блазе ни, че не бяхме принудени ние да вършим тази работа!

Изпратих Цезар да довлече Хоблин. Скоро пленникът лежеше в краката ни. Парцалът бе изваден от устата му и човекът си пое дълбоко въздух. Изпълненият му с ужас поглед се втренчи в трупа на неговия съзаклятник.

— Обречен си на смърт като ей този там, ако откажеш да ни дадеш някои сведения — заплаших го аз.

— Всичко ще ви кажа — обеща обхванатият от страх човек.

— Е, добре, къде сте скрили златото?

— Закопано е ей там, в дъното, под чувалите с брашно.

Махнахме кожите и започнахме да оглеждаме струпаните запаси. Беше събрано цяло богатство от всичко онова, което някога е било пренасяно през Естакадо: всякакви видове оръжия, барут, олово, патрони, ласа, седла, различни торбички и кесии, одеяла, всякакви дрехи за пътуване и лов, сукно и други платове, огърлици от фалшиви корали, перлени нанизи и други украшения, каквито обичат да носят индианките, какви ли не дребни предмети за шев и инструменти, известно количество консерви и пемикан (По специален начин изсушено месо — Б. пр.), големи запаси от други хранителни стоки и всичко това несъмнено е било събрано чрез грабеж.

Цезар хвърляше чувалите около себе си тъй, сякаш си имаше работа с леки кесии за тютюн. Маршъл измъкна от инструментите кирка и лопата. Започнахме да разкопаваме дъното на склада и след кратко време извадихме толкова много златен прах и златни зърна, че този товар можеше да бъде отнесен само от кон.

Побиха ме тръпки на ужас само като си помислих колко ли нещастни златотърсачи е трябвало да се простят с живота си, за да бъде събрано такова количество злато, заслужаващо напълно да бъде наричано «deadly dust».

Завръщащите се дигъри ((англ.) — копачи, миньори, златотърсачи — Б. пр.) взимат със себе си само малко количество злато при напускането на мините, а по-голямата част от придобития благороден метал превръщат в книжни пари или ценни книжа. Несъмнено убитите са носели у себе си такива книжа. Къде ли се намираха те?

— А къде са парите и ценните книжа, които сте ограбили от хората? — попитах Хоблин.

— В едно скривалище далеч оттук. Капитанът не искаше да държи тези суми тук, понеже няма доверие на някои членове от бандата.

— Значи само той знае мястото на скривалището, така ли?

— Само той и лейтенантът.

— Кой е вашият лейтенант?

— Патрик Морган.

През ума ми светкавично премина една мисъл. «Във всички случаи ще станем богати», беше писал този човек на баща си. Да не би да кроеше някаква измяна спрямо другарите си?

— Нямаш ли никаква представа къде горе-долу би могло да се намира това скривалище? — продължих да разпитвам.

— Не съм съвсем сигурен, но, изглежда, капитанът няма доверие на лейтенанта. Днес Патрик Морган, придружаван от още един човек, потегли към Рио Пеняско, а утре аз трябваше да тръгна подир него с двама души, за да го наблюдавам.

— Аха! Капитанът ти е казал името на някаква местност и подробно ти я е описал, нали?

Стейкманът смутено замълча.

— Отговаряй! Мълчиш ли, все едно че си мъртъв. Но ако си искрен, ще можеш да разчиташ на снизхождение, макар че вие всичките сте заслужили въжето.

— Правилно се досещате, сър! — призна Хоблин.

— И коя е тази местност?

— Оттук трябваше веднага да отида там и да застрелям лейтенанта ако се приближи до нея. Представлява малка долина и ми е добре известна, понеже веднъж съм бил там. Но описанието няма да ви свърши никаква работа, защото въпреки всичко няма да я намерите.

— А капитанът само долината ли ти спомена, или изрично ти назова някое точно определено място?

— Той никога няма да ми издаде това място. Заповедта му гласеше да се скрия и да изпратя един куршум на лейтенанта, ако влезе в долината.

— Добре! Ще ти подаря живота, но при условие, че ни заведеш в тази долина — реших аз.

— Ще направя каквото искате.

— Обаче запомни, че си загубен, ако се опиташ да ни измамиш! Ще яздиш с нас като пленник.

— Well — обади се Марк, — значи тук приключихме вече с нашето издирване. Ами сега?

— Ще вземем златото и всичко друго, което можем да използваме: оръжия, муниции, тютюн и храна, а също и някои дреболии като подаръци за индианците, в случаи че се срещнем с някое племе. Хайде, избирайте си! Междувременно ще огледам конете.

Намерих четири яки мичигански коня, които бяха много подходящи за носене на товари. Освен тях още три мустанга заслужаваше да бъдат взети. Бяха по-добри от животните на Бърнард и Цезар. Двата коня можеха да бъдат разменени, а третия определих за Хоблин.

Сред складираните стоки имаше и товарни седла от онзи тип, който носят мулетата. На всеки от мичиганските коне поставих по едно такова седло. После опаковахме в одеяла всичко, каквото мислехме да вземем с нас. Направихме осем денка, от които натоварихме по два на кон. Останалите предмети струпахме на голям куп, като в подножието му оставихме барута, който не можехме да вземем, както и всички лесно запалими неща.

— Какво ще правим с другите коне? — попита Марк.

— Цезар ще ги развърже и ще ги разпръсне из прерията. Наистина, това не е много разумно, обаче нямам никакво желание да ги избием. Поведи хората покрай храсталака в западна посока! Аз ще остана, за да запаля кладата.

— Защо не го направиш веднага? — попита ме Маршъл.

— Огънят ще се вижда отдалеч. Щом не ни заварят в нашия лагер, стейкманите сигурно ще се завърнат, колкото им е възможно по-бързо, и въпреки тъмнината биха могли да ни спипат. Следователно ще е по-добре да ви оставя първо да изминете достатъчно разстояние, а после с бърза езда да ви догоня.

— Well, прав си, Чарли. И тъй, напред, момчета! — нареди Марк.

Повеждайки за юздите един от товарните коне, той закрачи начело. Останалите трима го последваха — Цезар, завързаният на своя кон Хоблин и Маршъл, застанал на края на малкия керван. Аз останах с коня си и зачаках. Стъпките на моите спътници заглъхнаха. Тъй измина повече от четвърт час и аз не биваше да се бавя повече, защото стейкманите можеха да се върнат и да ме изненадат. Ето защо отново влязох в скривалището, за да запаля натрупаните вещи.

С помощта на едно разкъсано одеяло бяхме направили нещо като фитил, който щеше да ми даде време да се отдалеча на порядъчно разстояние преди избухването на барута. Понеже бяхме прибавили и известно количество патрони, се очакваха доста силни гърмежи. И тъй, подпалих фитила, хванах поводите на коня си и по пътечката излязох навън в прерията. Преди последните храсти се метнах на седлото. В този миг откъм скривалището се разнесе трясък и пукотевица. Огънят бе обхванал одеялото, в което бяха завити патроните. Пришпорих коня и се отдалечих толкова бързо, колкото ми позволяваше тъмнината, за да избегна силната светлина, хвърляна от високо лумналите пламъци на горящото скривалище. Огънят унищожаваше цялото богатство на стейкманите, плячкосано от толкова много жертви.

Пета глава

Съгледвачът на апачите

В югоизточната част на щата Ню Мексико, врязваща се надълбоко в територията на Тексас, се издигат планините Сиера Бланка, които продължават на юг под името Сиера Гуаделупе. Тези планини образуват обширен район от сурови, хаотично разхвърляни и пресичащи се хребети, приличащи на великански бастиони, лишени от всякаква растителност, отделени ту от една или друга страна от дълбоки, почти отвесно пресечени каньони, или пък от не толкова стръмни урви. Човек получава представата, сякаш тези колоси са били отделени от околния свят още със своето създаване. И все пак вятърът пренася над високите зъбери и хребети цветен прашец и семенца, тъй че има възможност за развитието на растителен свят.

Все пак кафявата и сивата мечка се катерят нагоре по скалите, за да се спуснат после в уединението на непроходимите каменни колоси. Все пак скитащите бизони си намират тук-там някой проход, през който се промъкват стада от хиляди глави по времето на тяхното есенно и пролетно преселение. Все пак тук се мяркат ту бели, ту медночервеникави човешки фигури, диви и сурови като самата местност, а след като отново се оттеглят и изчезнат, вече никой не може да каже какви сцени са се разиграли там. Отвесните каменни великани са неми, девствената гора — мълчалива, а все още няма човек, който да разбира езика на животните.

Тук идва храбрият ловец, който разчита само на себе си и на своята карабина. Тук се изкачва беглецът, скъсал веднъж завинаги със света на цивилизацията. Тук се промъква безшумно индианецът, обявил война на целия свят, понеже целият свят иска да го унищожи. По тези места между клоните може да се появи ту кожената шапка на трапер, ту широкополото сомбреро на мексиканец, ту дългата коса на някой индианец. Какво търсят те тук? Какво ги кара да се изкатерят чак горе сред тези високи планини, откъснати от околния свят? На този въпрос има само един отговор: подтиква ги враждата с хора и животни, борбата за едно съществуване, което не винаги може да се нарече достойно за тази борба.

Долу в равнината се срещат ловните полета на апачите и команчите. По границата им се извършват подвизи, за които не се споменава в нито една история. Понякога след битка между тези две храбри племена, се случва отделни хора или някой откъснат отряд да бъде преследван и принуден да се изкачи нагоре в планините, където на всяка крачка трябва да се бори със смъртта или с такива сили и стихии, победата над които граничи с невъзможното.

Рио Пекос извира под Трачъс Пик в планините Сиера Моро, отначало се отправя на югоизток, а после покрай Сиера Бланка завива право на юг. Близо до южния край на планинска верига реката описва широка дъга в западна посока, където е обградена от планини и отляво, и отдясно. Тези възвишения отстъпват от двете страни на речния бряг дотолкова, че и от едната, и от другата страна се образува място за една ту по-широка, ту по-тясна прерийна ивица, покрита с буйна зелена трева, губеща се при първите дървета на девствената гора, покрила околните планински склонове чак до тяхното подножие.

Тези местности са опасни. Планините се проточват покрай реката и много рядко в тях се врязва някой проход или клисура, тъй че, който се натъкне тук на неприятел, няма възможност да се изплъзне настрани, освен ако не иска да зареже коня си, без който може би пък ще бъде съвсем обречен на гибел.

Бяхме се добрали тъкмо до тази речна долина, която ми беше вече позната. Малко по-надалеч в северна посока бе разположено пуеблото на Винету. Изпитвах голямо желание да отскоча дотам, за да разпитам хората за моя приятел, или пък може би дори да успея да се видя с него. Обаче трябваше да се откажа от подобни намерения. Мой дълг беше преди всичко да помогна на Марк Джорокс и Бърнард Маршъл.

Хоблин не беше вече вързан и яздеше в средата на отряда ни редом до Цезар. Марк бе начело, а отзад следвахме аз и Бърнард, който се прояви като добър ездач.

Рано сутринта преплувахме Рио Пекос и след това продължихме ездата си по нейния западен бряг. Сега беше вече предиобед и слънцето току-що бе достигнало върховете на възвишенията отвъд реката. Допирът на лъчите му бе приятен за нас, понеже нощта беше студена, а утрото толкова влажно и хладно, че одеялата все още бяха наметнати на раменете ни.

Много ли път има още до Рио Пеняско? — попита ме Маршъл.

— Щяхме да я достигнем още днес, ако според описанието на Хоблин не трябваше преди това да се отбием вдясно.

— А не е ли по-добре първо да отидем до Пеняско, тъй като там ще се срещнем с Фред Морган?

— Даже и в такъв случай не бива да се приближаваме до Пеняско в права Посока, защото Морган ще ни забележи. Той сигурно е вече там, понеже днес е 14 март. Впрочем аз мисля, че Патрик е влязъл в долината, следователно навярно и бащата ще е там.

— Have care ((англ.) — Внимание, бъдете внимателни! — Б. пр.)! — извика в този миг Марк Джорокс откъм челото на нашия отряд. — Ей там в края на гората на земята лежи някакво клонче, което е все още зелено. Несъмнено е откършено неотдавна и следователно наскоро тук се е намирал някой.

Приближихме се и слязохме от конете. Марк вдигна клончето, огледа го и ми го подаде.

— Я поогледай например това нещо, Чарли!

— Хмм, мисля, че клончето е било откършено преди не повече от час.

— И аз съм на същото мнение. А виждаш ли тези стъпки?

Наведох се към земята:

— Някой бял! Вероятно Патрик или баща му. Не можем да продължим, Марк!

— Прав си. Негодникът не бива да забележи, че има хора по петите му. Но щом е слязъл тук от коня си, той сигурно е имал някаква цел. Ей там е оставил коня си, който е ровил земята с копита, а пък ей в тази посока стъпките се губят между дърветата. Я да видим къде отиват!

Оставихме другите трима да ни чакат и следвайки дирята, навлязохме в гората. Трябваше да изминем значително разстояние, докато най-сетне Марк, който крачеше начело, се спря. Точно пред него земята беше изпотъпкана, а килимът от мъх разровен. Изглеждаше, сякаш някой бе копал под него и после отново бе наредил чимовете с мъх на старото им място. Наведох се и отстраних мъха.

— Кирка! — възкликна Марк.

— Прав си! — потвърдих аз. — Тук е имало кирка! Рохкавата плесенясала почва под мъха показваше ясните отпечатъци от някаква кирка, която е била скрита на това място.

— Взел я е Патрик. Но кой ли я е скрил тук? — попита Марк.

— На този въпрос лесно може да се отговори — отвърнах аз. — Когато капитанът и лейтенантът са закопали съкровището и са напуснали долината, не след дълго този инструмент е започнал да им пречи и тук те са се отървали от него. Всъщност на това място може да е бил само Патрик, понеже капитанът е все още зад нас, а пък Фред Морган не знае за него. Несъмнено в края на гората още по първите дървета ще открием някакъв знак, направен от капитана и лейтенанта, който да им посочи мястото, когато се върнат, за да приберат съкровището. Нали в такъв случай кирката отново ще им потрябва.

Пак покрих скривалището с мъха и се върнах, за да огледам крайните дървета. И наистина! На две от тях, а именно на онези, между които преминаваше дирята, се виждаха все още белезите от три резки, направени една над друга, а освен това и на двете дървета трите най-долни клона бяха откършени.

— Какво излиза от всичко това, Чарли? Можеш ли да разбереш? — попита ме Безухия.

— Разбирам го също тъй добре, както и ти, пък и всеки друг, понеже е лесно да се отгатне. Патрик действително има намерение да отиде в долината.

— Така е. Необходимо е да го изпреварим, само се пита дали ще отиде право там, или първо ще потърси баща си.

— Веднага ще го научим. Обърнах се към Хоблин:

— Далече ли сме още от онова място, където трябва да се отклоним, за да влезем в долината на Пекос?

— Да има най-много два часа път, ако не ме лъже паметта.

— Тогава ще яздим дотам. Тръгне ли Патрик по този път, значи отива право към скривалището. Обаче запази ли досегашната си посока, то в такъв случай иска първо да вземе баща си. Ние ще постъпим съобразно неговите действия. Впрочем Патрик да има най-много един час преднина. Поради тази причина е разумно да спрем за малко да починем. Възможно е нещо да го е накарало да се забави и тогава не е изключено да се изпречим изневиделица право пред него.

— All right, Чарли — кимна Безухия. — Хайде да останем тук! Обаче нека не бъдем тъй непредпазливи като него и да не оставяме конете си навън на открито. Вкарайте ги между дърветата и вземете нещо за хапване от кобурите на седлата, защото аз например от изгрев слънце не съм слагал ни залък в уста!

Приехме предложението му и се настанихме в мекия мъх. Едва се бяхме разположили, когато Хоблин тихо извика и посочи с ръка между дърветата надолу по реката.

— Мешърс, погледнете към онази клисура от другата страна на Пекос! Току-що ми се стори, сякаш в най-високата й част нещо проблясна — също като металическо острие на копие.

— Невъзможно! — обади се Безухия. — Как ли пък ще успееш да забележиш острие на копие от толкова голямо разстояние?

— И все пак, Марк — отвърнах аз, — ако погледът ти попадне точно в точката, където се намира то, тогава е напълно възможно. Но подобни копия носят само индианците и следователно би трябвало… наистина, сега и аз го виждам да блести, веднъж проблясна най-горе, а после и малко по-надолу. Слушайте, хора, това може да са само индианци и за нас беше голямо щастие, че ни хрумна мисълта да се прикрием тук. Ако бяхме продължили ездата си, непременно щяха да ни забележат, понеже слънцето е точно срещу нас.

Извадих далекогледа си и го насочих към клисурата. Онова, което открих, бе напълно достатъчно, за да ме изпълни с тревога.

— Вземи, Марк, огледай конниците по-подробно! Поне сто и петдесет са.

Той вдигна бинокъла пред очите си, а после го даде на Бърнард.

— Поогледай червенокожите, мистър Маршъл! Може би си си имал вече работа с команчи, а?

— Още не. Значи са команчи, така ли?

— Да. Според местността, където се намираме, можеха да бъдат и апачи, обаче те носят косите си по-иначе от хората, спускащи се от отсрещната клисура. Виждаш ли червените и сини бои, с които са изрисували лицата си? Това е сигурен белег, че са тръгнали по пътеката на войната. Затова са излъскали тъй добре и остриетата на копията си, а пък във всеки колчан има по няколко стрели, с които аз например нямам никакво желание да се запозная. Какво мислиш, Чарли, какво ще стане, ако минат оттук покрай нас?

— Непременно ще ни забележат.

— Да можехме само да се измъкнем навън, за да махнем клончето и да заличим нашите следи! Но вече е късно.

— И не би ни помогнало много, Марк, защото по-нагоре те ще открият дирята ни и без съмнение ще я проследят дотук.

— Знам. Обаче така бихме могли да спечелим време, да се измъкнем оттук и да офейкаме, преди да са се върнали.

— Прав си. Следите от конските копита минават покрай самия край на гората. Може би ще успея да ги залича, без да излизам на открито.

Зад мен растеше едно тънко изсъхнало борче. Отрязах го и с негова помощ докопах клончето. После потърсих сухи, нападали по земята борови иглички, събрах няколко шепи и ги посипах по дирята, която бе наистина толкова слабо различима, че можеше да бъде забелязана само от острото зрение на някой индианец.

— Да видим дали ще помогне, Чарли — обади се Безухия — мен не би могъл да ме заблудиш по такъв начин.

— Какво искаш да кажеш?

— Нима кленът има иглички?

Вярно, че тъкмо над следите от конски копита се издигаше клен, но вече нищо не можеше да се промени. Впрочем сега индианците привлякоха цялото ни внимание. Тъкмо в този момент те достигнаха долния край на клисурата, спряха се и изпратиха няколко съгледвачи на разузнаване.

— Heigh-day, няма да дойдат насам! — възкликна Марк зарадвано.

— По какво разбра? — попита Бърнард.

— Обясни му ти, Чарли, тъй като и без това си се заел да го обучаваш!

— Много просто — поучих аз Бърнард, — от тримата мъже, които отиват на разузнаване, двама започнаха да яздят покрай планинските възвишения надолу по течението на реката, а един от тях се отправи към водата. Значи, индианците се канят да се прехвърлят отвъд реката, но няма да се изкачат нагоре, защото биха тръгнали нагоре по брега. Двамата имат за задача да го претърсят за следи, т. е. да разберат дали са в безопасност, докато третият трябва да разузнае дали на това място е възможно да преплуват Пекос.

Скоро и тримата се върнаха при очакващия ги отряд. Изглежда, известията им бяха благоприятни, понеже ездачите потеглиха право във водата. Вече можехме да ги преброим с невъоръжено око и излезе, че първоначално бях по-скоро подценил тяхната численост. Всички бяха млади яки хора, несъмнено събрани от две Племена или от две села, понеже начело яздеха двама вождове.

— Двамината с орлови пера в косите са вождове, нали? — осведоми се Бърнард.

— Да.

— Чувал съм, че предводителите винаги яздели бели коне. Така ли е?

— Бели коне? Хи-хи-хи-хи! — Марк се закиска развеселен.

— Неправилно са те осведомили, Бърнард — обадих се аз. — Отвъд океана, на стария континент, има случаи, когато този или онзи пълководец яхва своя любим бял кон, обаче тук не е така.

Индианецът изобщо не обича конете със светъл цвят и ако още по време на лов белият жребец му е безполезен, понеже цветът му прогонва дивеча, то по време на боен поход той пък съвсем никаква работа не може да му свърши. Само през зимата, когато белият цвят на фона на снега служи за маскировка, е възможно някой да възседне бял кон по време на поход и в такъв случай ездачът си слага бяла наметка. Самият аз съм го правил веднъж на север край Норт Парк, и то доста успешно.

Междувременно всички коне на червенокожите бяха навлезли във водата и въпреки че на това място Пекос имаше силен пад, животните се стараеха толкова много, че когато се добраха до отвъдния бряг, течението ги беше отклонило само на няколко метра. Сега околността отново бе претърсена и след това колоната потегли надолу по течението.

Вече можехме да си отдъхнем с облекчение, понеже опасността не бе никак малка за нас. Марк погали врата на кобилата си.

— Какво ще кажеш, добра ми Тони, ако на червенокожите днес бе хрумнало да ми отрежат ушите, а на теб пък опашката?… Ах, да, та това е направено вече преди доста време! — прекъсна се той сам с лукава усмивка и после се обърна към мен: — Но, Чарли, какво ли ще стане например с Патрик? Защото те непременно ще забележат неговата диря!

— Няма да му сторят нищо лошо — намеси се Хоблин.

— Няма ли? Защо?

— Защото го познават. Това са команчи от племето на ракуросите, с които той и капитанът пушиха лулата на мира, понеже им продадохме голяма част от нашата плячка.

— Лошо, тъй като е твърде възможно да се съюзи с тях срещу нас.

— Ще трябва да изчакаме и да видим, Марк — утеших го аз. — Патрик ще внимава много да не би червенокожите да влязат в долината заедно с него! Учтивостта изисква да остане при тях най-много няколко часа, за да изпуши калюмета с вождовете. После пак ще може да прави каквото си иска.

Пристъпих до края на гората и проврях глава между клоните, за да погледна подир индианците. Бяха вече изчезнали зад следващия завой на реката и планинския склон. Преди да се обърна, погледът ми неволно се отправи нагоре по течението и… бързо скрих главата си зад клоните. Марк забеляза това чевръсто, почти припряно движение и попита:

— Какво има? Да не се задават индианци и отгоре?

— Да, както изглежда. Поне един се е спрял ей там, отвъд реката, където е изходът на по-горната клисура.

Далекогледът се намираше все още до Безухия. Той го вдигна пред очите си.

— Zounds, вярно! Ама е само един, освен ако няма и други зад него.

Той продължи да се взира и изведнъж рязко вдигна глава.

— Но какво виждам! Та този например е апач!

— Апач ли?

— Да. Дългата му коса е спусната свободно надолу. Стига му чак под плещите. Ето че насочва коня си към водата.

— Подай ми бинокъла!

Марк протегна ръка, но за съжаление не успях нищо повече да видя, тъй като човекът се намираше вече в реката и едно възвишение на отсамния бряг го скри от погледа ми.

— Чарли, знаеш ли как стоят нещата? — попита ме Безухия.

— Апачите преследват нищо неподозиращите команчи и са изпратили напред съгледвач, за да ги държат постоянно под око. Той си върши работата дяволски умно, защото не е следвал точно дирите им, ами е преминал планините, навлизайки в следващата, по-високо разположена клисура. Отдръпнете се назад, понеже червенокожите имат остро зрение! Апачът ще премине оттук във всички случаи, ето защо сложете длан върху ноздрите на конете си. Те са привикнали да пръхтят, когато близо до тях се появи индианец. Е, вярно е, че моята Тони има малко повече пипе в главата. А сега тихо!

Ние не можехме да следим приближаването на апача, понеже се намирахме зад един завой на долината, обаче едва-що бяха изминали пет минути от последните думи на Безухия и ето че доловихме тропота от копитата на индианския кон.

Другите се бяха оттеглили, но аз останах да лежа в края на гората зад един доста гъст храсталак. Разузнавачът се приближаваше бавно, като оглеждаше земята. Дали не беше забелязал вече няколко смачкани стръкчета трева или пък някаква друга следа? Сигурно беше така, защото в този момент той се спря точно срещу мен и отправи поглед към боровите иглички, които бях нахвърлял там преди малко. Само за един миг той се намери на земята с томахок в ръка, тъй като бе надушил нещо подозрително. Обаче също тъй бързо както червенокожият бе скочил от коня, и аз се проврях през храсталаците и се завтекох към него. Мускулестата му ръка се вдигна, за да нанесе страшен удар.

— Винету! — извиках аз. — Нима великият вожд на апачите иска да убие своя брат?

Той отпусна ръка, а тъмният му строг поглед просветна.

— Шарли!

Той извика само тази дума, но в тона му се криеше такава радост, каквато обикновено гордият индианец предпочита да скрие, отколкото открито да изрази. После ме прегърна и ме притисна до гърдите си.

И аз се радвах сърдечно на тази среща, обаче сега не му беше времето да давам израз на каквито и да било чувства.

— Какво прави моят червенокож брат на това място край Пекос?

Винету затъкна томахока в пояса си.

— Команчите са напуснали лагера си, за да създават неприятности на апачите. Великият дух казва, че Винету ще ги победи… Ами какво търси моят бял брат в тази долина? Не каза ли той преди много луни, че отново ще премине през Голямата вода, за да отиде във вигвама на своя баща и своите сестри?

— Видях вигвама на моя баща, обаче духът на саваната ме зовеше непрекъснато — и в светлината на деня, и в сънищата ми през нощта. Ето че последвах неговия глас.

— Моят бял брат е постъпил правилно. Сърцето на прерията е голямо и обширно. То обхваща живота и смъртта, и онзи, който е почувствувал веднъж пулса му, може да си отиде, но той винаги се завръща. Хау!

Вождът улови юздите на коня си и заедно с мен навлезе сред дърветата. Едва тук той забеляза моите спътници. Въпреки че изобщо не бях споменавал за тях, той ни най-малко не се показа изненадан от присъствието им. Напротив — престори се сякаш изобщо не ги беше видял. Посегна към лулата и торбичката с тютюна и седна на земята. От поведението и стойката му се излъчваше достойнство.

— Винету ходи далеч на север, за да вземе свещена глина за калюмета си — каза той, — и Олд Шетърхенд е първият човек, който ще пуши от нея заедно с него.

— Днес и други ще пушат заедно с моя червенокож брат — подметнах аз. — Чувал ли е вече великият вожд на апачите за Безухия, храбрия и умен ловец?

— Апачът е слушал за него, но още не го е виждал. Безухия е хитър като змията, умен като лисицата и смел като ягуара. Той пие кръвта на червенокожите мъже и дълбае тяхната смърт върху приклада на карабината си. Обаче той избива само злите измежду тях. Ето там стои неговият кон. Защо този ловец не дойде при Винету, за да изпуши с него лулата на мира?

Марк стана и се приближи. По лицето му си личеше, че съзнаваше важността на този миг — изправяше се пред мъжа, който бе известен като най-великия, най-храбрия и най-справедливия воин на всички савани.

— Моят червенокож брат казва верни думи. Аз убивам само злите, а добрите могат да разчитат на помощта ми — потвърди той.

Направих знак и на Бърнард да се приближи.

— Нека вождът на апачите спре погледа си и на този воин. Той беше богат човек. Но бели убийци отнеха живота на неговия баща и му ограбиха диамантите и доларите. Убиецът е тук край Рио Пекос. Той ще умре от неговата ръка!

— Винету е негов брат. Ще му помогне да залови убиеца на баща си. Хау!

За Винету тази дума имаше стойността на клетва, която бе свещена за него. И тъй бях спечелил за Бърнард такава помощ, по-надеждна от която не можехме и да си пожелаем. Апачът натъпка лулата си и я запали. След като изпусна дим към небето и земята, той направи същото и в четирите посоки на света, а после ми подаде калюмета. Постъпих като него, след което предоставих лулата на Марк. Когато и Маршъл приключи с формалностите, калюметът се завърна в ръцете на Винету. Тогава Марк попита апача:

— Наблизо ли са многобройните воини на моя червенокож брат?

— Уф!

Това възклицание означаваше за Винету винаги учудване. Марк все още не познаваше привичките на апача и тъй като вместо отговор се чу само този звук, той си помисли, че е бил разбран погрешно. Ето защо повтори своя въпрос.

— Попитах дали воините на моя червенокож брат са нейде наблизо?

— Уф! Нека моят бял брат ми каже колко мечки са необходими за да смачкат хиляда мравки!

— Само една.

— Ами колко крокодили, за да изядат сто крастави жаби?

— Само един.

— А колко вождове на апачите са нужни за да обезвредят тези команчи? Когато Винету изравя бойната секира, той не повежда със себе си своите воини, а тръгва сам. Той не е вожд само на някое отделно племе, а е върховен вожд на всички апачи. Необходимо е само тук или там повелително да протегне ръка и веднага ще се притекат хиляда бойци, за да изпълнят заповедите му. Той разполага с множество езици, които го осведомяват какво правят воините на команчите и е достатъчно силен, за да отблъсне с лекота враговете си.

След тези думи той се обърна към мен.

— Мъжът би трябвало да говори с юмрука си. Но нека моят брат Шарли ми разкаже какво мисли да прави с мъжете, които са заедно с него!

Разказах му накратко, но точно за събитията, довели ни до Рио Пекос. Той внимателно ме изслуша, после известно време гледа втренчено в земята. След като издуха и последното облаче дим от лулата си, той стана и отново окачи калюмета около врата си.

— Нека моите бели братя ме последват!

Апачът улови юздите на коня си, изведе го на открито и го възседна. Застанах от едната му страна и продължихме пътя си с бърза езда. Той препускаше на кафяв едрококалест кон, който ми беше познат от по-рано. Когато Винету тръгваше на разузнаване и не искаше да излага на опасности врания си жребец Илчи, той обичаше да взима това животно. По външния си вид то напълно приличаше на някоя изнемощяла гальотаджийска кранта и само някой познавач като Винету можеше да се реши да го използва за ездитен кон. Белите му дробове бяха здрави като ковашки мехове, беше неуморим, с голяма крачка, спокоен тръс и великолепен галоп. По ум и интелигентност в никой случай не отстъпваше на кобилата на Марк, а с твърдите си и остри копита неведнъж бе обръщал в бяг опасния сив вълк, та даже и пумата.

Когато достигнахме следите на команчите, разбрахме, че несъмнено отрядът им се е чувствувал в пълна безопасност, понеже не си бяха правили труда да заличават дирите си. Продължихме да яздим около час, като спирахме пред всеки завой на пътя, за да оглеждаме внимателно намиращата се зад него отсечка. Тъкмо отново бяхме достигнали един врязал се напред ъгъл от гората и се канехме да го заобиколим, когато Винету изведнъж рязко дръпна коня си назад. Докато с лявата си ръка ни направи знак да мълчим и да бъдем предпазливи, с десницата си той посочи право напред. Протегнах врат и напрегнах зрението си, но не забелязах абсолютно нищо.

Винету окачи карабината си на седлото, слезе от коня, извади ножа си и без да каже нито дума, изчезна между дърветата.

— Какво ли може да има, Чарли? — попита Марк.

— Не знам. Забелязал е нещо подозрително и отиде да разбере какво е то. Това си личеше от поведението му и ето защо той не счете за необходимо да проговори. Трябва да чакаме тук зад дърветата, докато се завърне, или пък ни даде някакъв знак.

— Масса, о-о, а-а, масса съм чул? — прекъсна Цезар краткия ни разговор.

— Какво?

— Извикал някакво животно!

— Къде?

— Там зад тез дървета!

Погледнах останалите въпросително, обаче никой не бе чул нищо. Все пак не беше изключено негърът да има право.

И ето че в този миг се разнесе (и всички ясно го чухме) викът на присмехулник. Всеки друг би взел тези звуци наистина за гласа на този малък весел приятел, но аз знаех, че те идваха от устата на апача, понеже често бяхме използвали този вик по време на нашите предишни скитания.

— Присмехулник тук! — обади се Марк. — Ще ми се например да знам къде ли не се среща тази птица!

— Тази птица виждаш и чуваш днес за първи път — поучих го аз. — Това е Винету, който ни вика. Напред, ей къде е застанал в края на гората!

Хванах поводите на коня на апача и останалите ме последваха. Винету бе застанал на стотина метра в края на леса, но щом видя, че последвахме неговия зов, той отново изчезна в гъсталака. Когато се озовахме на това място, аз скочих на земята и навлязох между дърветата. Там ме очакваше апачът, а в краката му лежеше млад мъж, вързан със собствения му колан. Той тихо стенеше и изпълненият му със страх поглед бе прикован във Винету.

— Страхливец!

Апачът произнесе само тази дума, а после презрително се извърна. Пленникът беше бял. Щом ме забеляза, лицето му малко се проясни. Може би бе придобил известна надежда, тъй като аз бях от неговата раса. Тази надежда укрепна още повече, когато се приближи и Марк.

— Един бял! — възкликна Марк. — Защо моят червенокож брат се отнася към него като към неприятел?

— Зъл поглед! — отвърна кратко Винету. Ето че зад нас се разнесе силен вик и когато се обърнах, видях, че Маршъл оглеждаше пленника с неописуем израз на лицето.

— Хоулфърт! За бога, как попадна тук?

— Маршъл! Мистър Маршъл! — заекна смаяно човекът. Значи той беше Хоулфърт, някогашният служител на Маршълови, съдружникът на братята Морган.

Обърнах се към пленника.

— Мистър Хоулфърт, от дълго време ви търсим,. Ще ми кажете ли, къде се намира вашият добър приятел, който се нарича Фред Морган.

Той се изплаши.

— Детектив ли сте, сър? — попита ме той.

— Все ще узнаете кой и какъв съм, но засега ще ви кажа, че не ми се иска да се отнасям към вас като ваш съдия, понеже съм склонен да приема, че сте бил подведен. И тъй, отговорете ми! Къде е Морган?

— Развържете ме, сър, и ще ви кажа всичко!

— И дума не може да става за развързване, но малко ще поразхлабим възела. Цезар, отпусни колана!

Негърът пристъпи напред и се наведе.

— Цезар, и ти ли си тук? — възкликна учудено Хоулфърт.

— Цезар също тук, йес! О, къде негов масса Бърн, там винаги и негов негър Цезар.

Чернокожият поотпусна колана на Хоулфърт тъй, че пленникът можеше да седне. Аз продължих разпита:

— И тъй за трети път — къде е Морган?

— Край Рио Пеняско.

— Колко време бяхте заедно?

Човекът мълчеше. Извадих револвера си.

— Мистър Хоулфърт, погледнете този малък предмет! Знам много добре що за стока сте, но все пак ми се иска да ми разкажете някои подробности за смъртта на вашия работодател, както и за изчезването на неговите пари и скъпоценни камъни. Ако не проговорите или ако ни кажете някоя лъжа, ще получите куршум. С крадци и убийци в Запада се церемонят още по-малко, отколкото в източните щати!

— Аз не съм убиец! — увери ни човекът, обхванат от панически страх.

— Вече ви казах, че знам много добре, що за стока сте. Сега става въпрос единствено за това, дали да се отнасяме към вас като към закоравял престъпник или като към разкаял се човек. И тъй, познавали сте Морган от по-рано, нали?

— Той ми е роднина.

— И ви е посетил в Луисвил?

— Да.

— Продължавайте! Нямам намерение да задавам цял куп въпроси, след като и сам можете да говорите. Не забравяйте револвера!

— Ако мистър Маршъл се отдалечи, ще ви разкажа всичко. Нямаше как да не се съобразя с тази проява на чувствителност на тъй неочаквано заловения престъпник.

— Ще изпълним желанието ви.

С тези думи направих знак на Бърнард да се отдалечи, но видях много добре как той описа дъга и връщайки се отново, застана зад гърба на пленника, скрит зад ствола на едно дърво. Да можех в този момент да надникна в сърцето му!

— Е, хайде!

— Фред Морган ме посещаваше често и аз се поддадох на придумките му да играя с него на комар.

— Посещаваше ви във вашето жилище, така ли?

— Да, никога в магазина. Започнах да печеля и продължих да играя с увлечение. После започнах да губя, губех все повече и повече, докато задлъжнях към Фред с няколко хиляди долара. Не можех да заплатя дълга си и тогава той ме заплаши с донесение в полицията, понеже му бях давал полици с подправения подпис на моя работодател. Вече нямах възможност да се спася по друг начин освен като му издам къде се намира ключът за магазина.

— Знаехте, какво иска да извърши Морган там, нали?

— Да. Щяхме да делим и после да отидем в Мексико.

— Казахте му, че вашият работодател винаги носи главния ключ в себе си, така ли?

— Да. Но не вярвах, че Фред ще убие моя работодател. Каза ми, че щял само да го зашемети. Издебнахме мистър Маршъл, обаче вместо да го прати на земята в безсъзнание, Фред го наръга с нож. После отворихме входната врата на къщата и оставихме мъртвеца в коридора. Всичко, каквото намерихме, разделихме веднага на място.

— Морган взе диамантите, а вие получихте останалото, нали?

— Да. Тъй като съм специалист, не ми беше трудно да превърна моя дял в пари, е, вярно, че с известна загуба…

— И сега… а-а, досещам се! Фред Морган ви е отнел тези пари, нали?

— Така е.

— Наистина ли сте бил толкова глупав да повярвате, че един такъв злодей ще постъпи почтено с вас? Можели сте да се досетите, че ви е подмамил в тези диви райони само за да присвои безнаказано цялата плячка! По какъв начин ви взе парите?

— Вчера вечерта Морган стоеше на пост. Аз бях заспал здраво. Изведнъж почувствувах някакво леко докосване и се събудих. Онзи мерзавец ми беше взел оръжията и портфейла и се канеше да забие ножа си в гърдите ми. Страхът ми придаде сили. Блъснах го настрани, скочих на крака и побягнах. Започна да ме преследва, но понеже беше тъмно, успях да се изплъзна. Вървях цялата нощ, защото не беше трудно да се досетя, че още на зазоряване ще тръгне по дирите ми. Едва преди малко се осмелих да се свра тук, за да поспя за кратко време. Но и това не стана, защото оттук минаха индианците. Ето защо се наканих веднага да продължа. В същия момент забелязах този червенокож и отново се скрих. Но въпреки всичко той ме намери.

Човекът изглеждаше твърде отпаднал. Може би това негово състояние допринесе най-много, за да си признае всичко тъй открито, понеже по тона му не си личеше особено да се е разкаял или затрогвал.

Обърнах се към Бърнард, който междувременно отново се беше появил.

— Този човек е твой. Какво ще го правиш?

Маршъл мълчеше. Изглежда, в сърцето ми се бореха жаждата за отмъщение и състраданието. Най-сетне той зададе на Хоулфърт още няколко въпроса и накрая ни заяви:

— Този негодник е виновен за смъртта на баща ми и по законите на саваната заслужава смърт. Но в случая аз съм обвинител, значи съм страна и следователно не ми подобава длъжността на съдия.

— И хич не е необходимо, мистър Маршъл — обади се Безухия. — Например и ние сме също тук. Гласувам за смърт. Разстреляйте този престъпник! Такива гадини трябва да бъдат унищожавани.

— И аз гласувам за смъртта му — потвърди Винету присъдата на Безухия. — Обаче гърмежът на изстрела се разнася надалеч и би могъл да ни издаде. Наоколо има достатъчно дървета. Нека негърът обеси този предател на най-близкия дебел клон. Какво ще каже моят брат Олд Шетърхенд?

Канех се да оспорвам присъдата, която ми се струваше твърде тежка. Обаче не успях да изрека мислите си, понеже се случи нещо, което никой от нас не очакваше. През последните минути не бяхме обръщали внимание на пленника. Не знам как му се удаде да се освободи тъй бързо. Вероятно при разхлабването на колана Цезар бе проявил непредпазливост. Преди още да отворя уста, за да възразя, Хоулфърт се стрелна покрай нас с такива скокове, на каквито не бях считал способно отпадналото му тяло, и преминавайки между последните дървета на гората, излезе на открито, като се насочи към мястото, където стояха конете.

Мигновено се втурнахме подир него, но само успяхме да видим как върху гърба на коня на Маршъл той препусна в галоп към Пекос, чийто бряг на това място бе отдалечен на около двеста крачки.

— Bless me ((англ.) — възклицание на изненада, неудоволствие — Б. пр.)! — ядоса се Безухия. — Този подлец препусна например, без дА ни каже «гуд бай». Бързо, трябва да го преследваме!

Втурнах се към моя мустанг, метнах се на седлото и забих шпори в слабините на животното тъкмо в момента, когато Хоулфърт достигна брега. Конят му се приготви за скок, но в същия миг зад мен изтрещя карабината на Винету. Улучен точно в главата, беглецът изпусна юздите и падна във водите на Пекос, които мигновено го погълнаха. Конят, останал без ездач, описа дъга и се върна на брега, след което със силно цвилене се отправи в тръс към нас.

Винету хладнокръвно зареди изстреляната цев.

— Духът на саваната е справедлив. Белият човек трябваше да умре. За съжаление не мина без изстрел, нещо, което апачът много искаше да бъде избегнато. Обаче мерзавецът в никакъв случай не биваше да ни избягва, понеже щеше да ни предаде. Великият дух желаеше неговата смърт.

След тези думи апачът възседна коня си и го подкара, без да се обърне към нас.

Последвахме го мълчаливи и сериозни. Тайно в себе си подложих на преценка постъпката на Винету и нямаше как да не му дам право.

Следите на команчите продължаваха да бъдат ясни. Боите по лицата им ни бяха доказали, че са предприели боен поход. Обаче тяхната цел сигурно не беше никак близка, в противен случай биха се държали по-предпазливо. Несъмнено Винету знаеше намеренията им, но той си беше твърде мълчалив, за да ни каже нещо по този въпрос, без да има някакъв наложителен повод. Тъкмо се наканих да се приближа до него, когато чухме пред нас един… два… три изстрела.

Веднага спряхме. Винету ни направи знак да останем на мястото си и се стрелна към храсталаците. Скоро излезе от тях, за да ни повика с движение на ръката си.

— Команчи и двама бледолики!

С тези думи той отново пропълзя между храстите и ние тримата го последвахме, докато Цезар остана при Хоблин и конете.

Пред нас долината на Пекос се разширяваше, образувайки широка котловина, в която ни се предложи изненадваща гледка. Съвсем близо до десния бряг на реката вождовете на команчите бяха забили копията си в земята, а на дръжките им бяха облегнали щитовете си. Самите те седяха на земята и пушеха калюметите си заедно с двама бели, заели места от двете им страни. Конете на тези четирима мъже пасяха наблизо. Пред тях се разиграваше дива, войнствена и все пак мирна сцена: команчите провеждаха една от онези свои военни игри, в които показват цялото си майсторство в ездата и боравенето с оръжията. Разстоянието бе твърде голямо, за да можем да различим чертите на лицата им, и ето защо измъкнах далекогледа си. Изведнъж аз се стъписах.

— Охо-о, виж кой бил! Марк, я погледни!

Безухия взе далекогледа и го насочи към тях.

— S’death! Фред Морган със сина си! Значи вече са се срещнали тук и после са попаднали на индианците.

— Така е. Ние бяхме непрекъснато по петите на Патрик, а пък Фред Морган е започнал да преследва Хоулфърт от Пеняско. По такъв начин те са се срещнали. А както чу и ти, те няма защо да се крият от индианците.

— Тъй ще да е. Неприятен обрат в развитието на нещата.

— Защо?

— Ами как ще измъкнем двамата от индианците?

— Надявам се, че белите и червенокожите няма да останат заедно. Надали двамата негодници имат намерение да разкрият на индианците тайната на съкровището, което се канят да изровят.

— Тогава най-добре ще е да останем тук да ги наблюдаваме.

— Вероятно тук ще сме в безопасност, защото нямаме основание да очакваме, че някой от червенокожите ще се върне.

— А не е ли възможно Морган да дойде насам, нали е по петите на Хоулфърт? — попита Маршъл.

— Фред Морган ще разбере от сина си и от команчите, че не са срещнали Хоулфърт, и ще си помисли, че е тръгнал в друга посока — заключих аз. — Да отведем конете на някое скрито място!

Винету кимна в знак на съгласие и аз се оттеглих, за да се погрижа за конете. Тъй като очаквахме престой от няколко часа, свалихме товара от гърба на товарните животни и заедно с другите коне ги откарахме по-навътре в гората.

Веднага щом Хоблин огледа котловината, той протегна ръка.

— Сър, ей там надясно нагоре води клисурата, по която трябва да тръгнем!

— Там ли? Не ни върви!

— Защо, Чарли? — попита Марк.

— Защото няма как да се доберем до там, та да изпреварим двамата бандити. Сигурно се досещаш, че ще тръгнат на път веднага след оттеглянето на команчите.

— Не се безпокойте, сър! — намеси се Хоблин. — Този път е известен само на капитана и на мен. Лейтенантът ще тръгне по друг път, който започва малко по-надолу и води нагоре покрай коритото на Пеняско.

— Щом е така, тогава можем спокойно и безгрижно да погледаме какво правят тези хора.

Команчите се бяха разделили на два отряда, които, изглежда, воюваха един срещу друг ту в плътни редици, ту разпръснато в отделни единоборства. Те проявяваха такава издръжливост и пъргавина, които несъмнено биха удивили всеки европеец. Конете им нямат нито седла, нито оглавници. Те връзват на гърба на животните някакво одеяло, кожа или рогозка. От всяка страна на тази кожа е прикрепен широк, особено здрав ремък, който минава през врата на коня и служи на ездача да промушва ръката си под него, когато поиска да се скрие от едната или от другата страна на животното, увисвайки закачен с единия си крак за гърба на коня. Това своеобразно оседлаване и продължителното упражняване дават на ездачите възможността да използват животните си като щит, да се прикриват с тях от неприятеля и все пак да запазват достатъчно голяма свобода на движенията си, за да могат да изпращат на враговете си някоя стрела над гърба на коня или пък под врата му. А в случай че са въоръжени с огнестрелно оръжие — да го поздравят и с някой куршум. При това червенокожите воини са толкова пъргави, че според нуждата се хвърлят ту от лявата, ту от дясната страна на коня, и то с такава лекота и бързина, че би могъл да им завиди всеки цирков ездач. А конете им имат толкова сигурен ход, че рядко някой куршум или стрела ще пропусне целта. Ремъкът, под който се пъхва ръката почти чак до рамото, е закрепен за гривата на животното върху халката, тъй че даже и одеялото, служещо за седло, да се развърже и падне, тази опорна точка не отказва помощта си на ездача. Ако сръчният конник е закрепил добре ремъка, то за изпълнението на своите изкусни номера той изобщо не се нуждае от одеяло и седло. Обутите му в мокасини крака се задържат с петите здраво и сигурно на голия гръб на коня.

Цялото ни внимание беше погълнато от военните игри на команчите, които наподобяваха арабската «фантазия», затова един-единствен път погледнах пред храстите назад в посоката, от която бяхме дошли — и то за наше щастие, понеже тъкмо навреме забелязах как двама ездачи се спускаха покрай гората, впили внимателни погледи в следите на команчите.

— Have care, приятели, оттам идват някакви хора! Всички погледнаха назад.

— Капитанът и Кончес! — каза Хоблин възбудено.

— Наистина той е! Влизайте бързо навътре в гората и заличавайте следите! — настоях аз.

За две минути тази работа бе свършена. Само Винету и аз останахме малко по-напред, откъдето ни бе възможно да наблюдаваме приближаващите се хора, без да бъдем забелязани от тях.

Ето че те бяха вече съвсем наблизо и сигурно щяха да се появят иззад завоя, ако тъкмо в този миг команчите не бяха надали такива бойни крясъци, които приличаха на рева на диви зверове. Двамата конници се стъписаха, слязоха на земята, надникнаха внимателно иззад завоя и после отведоха конете си до мястото, където бяха стояли нашите животни. Оттеглихме се при спътниците си.

Почти зад самите гърбове на новодошлите се издигаха съвсем близо един до друг два клена. Успях да се промъкна до тях, за да подслушам полувисокия разговор на двамата мъже, които бяха седнали на земята.

— Команчите са — обади се капитанът. — Значи няма защо да се страхуваме от тях. Само трябва преди всичко да разберем кои са двамата бели.

— Твърде далече са. Няма как да ги разпознаем.

— Би могло да се ориентираме по облеклото им. Този, дето е седнал по-напред, не го познавам, а пък вождовете закриват другия.

— Капитане, я погледни от четирите коне онзи златистия! Опашката му е подрязана, а това е много рядко срещано из саваната и планините. Какво ще кажеш?

— Caraia, това е конят на лейтенанта!

— И аз тъй мисля. Значи вторият бял не може да е никой друг освен той.

— Правилно! Ето сега се навежда напред. Виждаш ли пъстрото cepane ((исп.) — шарп, вид шал, носен от мексиканците — Б. пр.)? Той е. Какво да правим?

— Да знаех само какви ти са всъщност плановете спрямо него, тогава може би щях да знам какво да ти кажа.

— Сега вече наистина става необходимо да говоря открито с тебе. В тази местност закопах най-скъпоценното от нашите съкровища. Не искам да го съхранявам повече в скривалището ни, понеже сред нас има неколцина, на които не мога да се доверя. Никой освен мен и лейтенанта не знае мястото, където са закопани тези неща. Той очакваше да дойде баща му и вместо да го повика в лагера ни, си уреди среща с него тук, край Рио Пекос. Това събуди у мен подозрения и тъй като след последната езда през Естакадо се насочи право насам, без преди това да се отбие при мен, аз бях убеден, че има намерение да ни отмъкне съкровището. Патрик се е срещнал с индианците случайно. Въпросът е дали веднага да отидем при тях и да го накажем, или да тръгнем по петите му и да го заловим на местопрестъплението.

— Второто предложение е несъмнено по-добро. Ако сега отидем при него, няма да ни е възможно да докажем, че е имал пъклени намерения. Просто ще твърди, че е дошъл тук, за да вземе баща си, а после един господ знае какви пътища би могъл да намери, за да се добере до целта си. Ние сме двамина и той заедно с баща си са също двама, а на индианците човек не може да разчита със сигурност.

Кончес полагаше явни усилия да накара капитана да се откаже от първия си план. Сигурно за него бе много важно да научи къде е скрито съкровището.

— Прав си — кимна капитанът. — Ракуросите са тръгнали на боен поход и няма да се бавят тук дълго. Тогава сигурно и Патрик веднага ще потегли на път. Той ще трябва да язди още доста дълго, преди да може да свие настрани, обаче аз знам един по-къс път, по който ще стигнем преди него. Сигурно е, че няма да получи нищо, ако… ако изобщо съкровището е все още там.

— Ако е все още там? Та кой ли ще го е взел, след като само вие двамата знаете за скривалището?

— Хмм… Безухия и Поразяващата ръка, на които дължим и нашето последно голямо поражение.

— Те ли? Ами как ще са узнали тайната?

— По един много прост начин. Реших да изпратя Хоблин подир лейтенанта и бях толкова непредпазлив да му дам съответните указания. Но той изчезна безследно и аз не мога да се отърся от мисълта, че е попаднал в ръцете на ловците и за да си спаси живота, е преминал на тяхна страна.

— Хмм, тогава може би най-добре би било, ако…

— Е, какво ако?

— … ако се обърнем към команчите.

— И да им открием тайната си, те да ни отнемат съкровището? Не. Впрочем имаме време да обмислим нещата, понеже както виждам команчите изваждат своите торби с хранителни припаси. И ние можем да похапнем. Донеси месото!

Ако Кончес станеше, за да отиде при конете, щеше непременно да ме види. Ето защо запълзях назад колкото можех по-бързо и наистина, ако се бях забавил само още секунда-две, щях да бъда открит.

Разказах на спътниците си какво бях подслушал.

— А например нищо ли не казаха за тримата мними закупчици на ценни кожи, които тръгнаха след търговците заедно с лейтенанта? — попита Марк. — Та нали един от тях би трябвало да е при Патрик.

— Нищо не казаха. Може би го е убил, за да не му пречи. Ами какво ще правим с тези двама бандити?

— Ще ги оставим спокойно да си вървят по пътя, Чарли.

Винету поклати глава.

— Нека моите бели братя не забравят, че имат само един скалп за губене!

— Та кой ли ще ни го вземе? — възрази Марк.

— Воините на ракуросите.

— Няма да успеят. И изобщо скоро ще се изпарят, понеже са тръгнали по пътеката на войната.

— Моят бял брат е умен ловец и храбър воин, обаче не знае пътищата на команчите. Преди червенокожите мъже да се промъкнат към вигвамите на апачите, те ще се отправят към гроба на своя вожд Чу-га-хат (Тъмния дим — Б. нем. изд.) в планините, както правят всяка година в деня, в който вождът им бе убит от Винету.

Сега изведнъж се изясни защо Винету преследваше този отряд команчи.

— Все едно — обади се Марк. — Щом са тръгнали с такава цел, хич няма да ги е еня например за нас и за стейкманите.

— И аз не бих искал ненужно да цапам ръцете си с кръв — подкрепих Безухия.

— Нека моите бели братя постъпят както намерят за добре — каза апачът. — Те щадят врага, който е грабил и убивал, и в замяна на това ще дадат собствената си кръв. Апачът каза. Хау!

Съжалявах, че трябваше да му се противопоставя, но днес бе пролята вече кръвта на един човек и цялото ми същество се бунтуваше срещу мисълта да насоча оръжието си даже срещу убийци, щом не го изискваше законната самоотбрана.

Все още бях потънал в тези мисли, когато откъм лагера на команчите проехтяха викове, по които можеше да се съди за някакво непредвидено събитие. Забелязахме, че те привлякоха и вниманието на капитана и на неговия спътник и аз се запромъквах внимателно през гората, описвайки дъга, за да науча причината за това вълнение.

Щом достигнах едно място, което ми предлагаше добра видимост, аз съзрях гъста тълпа от команчите, струпана на брега на реката. Разглеждаха някакъв предмет, който не можех да различа. След известно време отново го хвърлиха в Пекос и воините образуваха кръг около вождовете и двамата бели. Върнах се при моите спътници.

— Какво е станало? — попита Бърнард.

— Намерили са нещо в реката, не е изключено даже да е трупът на Хоулфърт.

Винету наостри уши. Ако предположението ми излезеше вярно, то нашето присъствие бе вече издадено!

— Мисли ли моят бял брат, че един мъртвец може да бъде отнесен от реката за толкова кратко време на такова разстояние?

— При определени обстоятелства, да. В тази местност Пекос е дълбока и буйна, а бреговете й са гладки, така че не е лесно какъвто и да било предмет да заседне някъде.

Винету стана, без да продума, и изчезна наляво нагоре между дърветата. Знаех намерението му. Сигурно отиваше под прикритието на гората нагоре по течението на реката до някое място, където вече никой не можеше да го види, а оттам щеше да влезе във водата, да доплува до лагера на команчите и да разбере какъв е бил онзи предмет, привлякъл вниманието им.

Въпреки че апачът бе най-превъзходният плувец, все пак трябваше да си призная, че неговото начинание не беше безопасно. Първо, капитанът и Кончес, тласкани от същото любопитство, можеше да се отправят към реката. Второ, което бе доста вероятно, възможно бе у команчите да се е събудило подозрение и да са стигнали до извода, че несъмнено наоколо има някой, който е застрелял този човек, и то неотдавна, ако се съди по състоянието на трупа. В подобен случай бе близко до ума предположението, че потеглянето им бе само «криеница» и че ще се завърнат, за да се убедят в истинското положение на нещата. Ако по време на война съществува твърдото правило да не оставяш зад себе си незавладяна или поне необсадена крепост, то в Дивия Запад е също много опасно да не знаеш точно какви хора се намират зад гърба ти.

Разстоянието, което Винету трябваше да преплува отначало надолу, а после пак нагоре по реката, беше може би около половин миля. Като добър плувец за тази цел му бе необходим най-много половин час, като в това време влизаха и десетина минути за изминаването на пътя по суша. Обаче не беше изтекъл и четвърт час, когато капитанът и неговият спътник потеглиха.

Случи се онова, което бях предполагал — те яздиха до мястото, където доскоро бе лагерът на команчите, а после се отправиха към реката. Сега вече трябваше на всяка цена да закрилям Винету, и то без да им позволя да ме забележат. Той сигурно бе оставил дрехите и оръжията си на брега, там, където бе влязъл във водата, взимайки със себе си вероятно само своя нож. Грабнах карабината «Хенри».

— Останете тук!

С тези думи напуснах нашето скривалище и се втурнах между дърветата с най-голямата бързина, каквато ми позволяваше гората, без да излизам от нея, право надолу към едно място, откъдето пред карабината ми се откриваше онази част на брега, от която индианците отново бяха хвърлили във водата въпросния предмет. Обаче все още не бях стигнал до споменатото място, когато капитанът вдигна пушката си и стреля във водата. Бях сигурен, че не е улучил. Знаех колко сръчно и бързо се гмуркаше Винету. И действително не минаха и пет секунди и го видях как изскача от водата с пъргавината на риба, как се изкатерва по брега и връхлита върху капитана. В този момент Кончес вдигна карабината си. Винету изостави капитана, извърна се светкавично, хвърли се към Кончес и изби нагоре цевта й тъкмо в момента, когато той натискаше спусъка. Куршумът отлетя във въздуха. Винету изтръгна пушката от ръцете му, хвана я за цевта, за да я използува като боздуган, и съвсем навреме направи голям скок встрани, понеже капитанът бе вече замахнал, за да му нанесе изотзад удар с приклада.

Но тъкмо когато Винету се накани едновременно да нападне и двамата, нейде по-надолу по течението на реката проехтяха силни крясъци. Значи, и моето второ предположение се сбъдваше — команчите не бяха стигнали много надалеч и бяха дочули изстрела на капитана. Връщаха се в галоп.

Щом ги забеляза, Винету веднага изби от ръката на капитана неговата карабина, която за щастие бе едноцевна, запрати я надалеч във водата и побягна нагоре по реката с такива скокове, сякаш беше някоя подгонена пантера.

Знаех, че по този начин той можеше да се състезава цели десет минути с най-бързия бегач. Беше ме учил на тези скокове, с които не тичаш както обикновено, а просто се изхвърляш във въздуха с широки крачки, прехвърляйки по-голямата част от тежестта на тялото върху един и същ крак, който ти служи като пружина, а след време, когато този крак се измори и започне да трепери, тежестта се прехвърля на другия. Винету не се нуждаеше и от десет минути, за да се добере до дрехите си, а после несъмнено щеше да бъде толкова разумен да продължи да бяга нагоре по реката, преди да свърне в гората и под прикритието й да се върне при нас.

Затичах се колкото ми бе възможно по-бързо към нашето скривалище.

— Веднага ставайте! Трябва да бягаме!

— By Jove ((англ.) — За бога! — Б. пр.)! А накъде например? — попита Марк. — Ей оттам идват команчите. И двамата бели са с тях.

— Имаме късмет! Те ще прелетят покрай нас и там горе ще си имат достатъчно работа, докато открият следите на Винету. Бързо, откарайте конете към края на гората! Преминат ли червенокожите, ще препуснете надолу по реката, и то по техните собствени следи, за да не успеят после да различат вашите. Аз оставам тук, за да прикривам отстъплението и да изчакам апача.

— Ти самичък? — попита Марк.

— Да — отвърнах аз, отправяйки скришом многозначителен поглед към Хоблин, на когото все още не можехме да имаме доверие. — Другите не са достатъчно опитни. Трябва да ги поверя на теб!

— Well, тогава напред!

Команчите отминаха.

И действително току-що бе префучал и последният червенокож покрай нас. Врязалата се напред гора се намираше между тях и нас, така че не можехме да бъдем забелязани. Марк и останалите потеглиха, а в същото време, доколкото бе възможно, аз се залових да заличавам нашите следи. Тъкмо когато бях вече привършил, в храсталака се разнесе шумолене и Винету изникна пред мен.

— Уф! Команчите търсят дирята на апача. Къде са спътниците на моя бял брат?

— Вече тръгнаха.

— Мислите на моя брат са винаги мъдри. Нека не караме бледоликите дълго да ни чакат!

Той облече бързо дрехите си, които бе държал до този момент в ръка, и после изведе коня си на открито. Един поглед към горната част на долината ме убеди, че засега команчите все още не ни застрашаваха. Ето защо, без да бързам, му зададох въпроса:

— Какво намери моят червенокож брат в Пекос?

— Трупа на бледоликия. Днес Винету на два пъти постъпи като момче, което не може да мисли. Но той ще поеме последиците върху себе си, а неговите братя ще му простят!

Тези думи съдържаха едно признание, което гордият апач без съмнение нямаше да направи пред никого освен пред мене. Отговорът ми остана спестен, понеже в същия миг Винету вече препускаше на гърба на кафявия си жребец като вихрушка, тъй че трябваше незабавно да го последвам с моя мустанг.

Шеста глава

Един поглед в «Мрачните и кървави поля»

Нашите хора се бяха спрели да ни изчакат там, където пътят ни водеше надясно в планините и следователно се отделяше от следите на команчите. Марк беше слязъл на земята и подпомогнат от останалите, увиваше копитата на конете. За тази цел трябваше да бъдат нарязани няколко от одеялата, взети от тайния склад на стейкманите. После продължихме навътре в клисурата. Винету ни следваше пеша, за да заличава дирите, които евентуално щяхме да оставим.

Щом се скрихме зад първия завой на клисурата, аз спрях.

— Бърнард, вземи юздите на коня ми, докато ви догоня!

— Какво ще правиш, Чарли? — попита Марк.

— Ще остана тук да видя какво ще предприемат червенокожите.

— Well, не е лошо! Така ще разберем дали ще разгадаят хитростта ни.

Моите спътници продължиха да яздят, а аз пропълзях в храсталака. Не измина много време и ето че долових конски тропот. Команчите се връщаха, но това беше само половината отряд. Къде ли се намираха останалите? Видях и двамата Моргановци. Капитанът и Кончес липсваха. Индианците яздеха съвсем бавно, приковали поглед в земята. Спряха се там, където бяхме слизали от конете, за да увием копитата им. Един от вождовете, който се намираше сред тях, изведнъж скочи от коня си, наведе се и взе нещо в ръка, но не успях да различа какво беше то. Той го показа на другите. Огледаха земята наоколо най-подробно. Проведоха съвещание, а после двамата бели и вождът се отделиха от групата, за да навлязат пеша в клисурата.

Приближаваха се, оглеждайки внимателно с острите си очи даже и на пръв поглед най-незначителното. Това бяха опасни мигове за мен. Все пак благодарение на предпазливостта ни те не забелязаха абсолютно никаква следа от нашето присъствие. Когато отминаха, различих в ръката на вожда въпросното «нещо». Беше вълнена нишка, хвърлена нехайно на земята от някой от нас при разрязването на одеялата. Сега буквално можеше да се каже, че ако не на косъм, животът на всички ни висеше на една вълнена нишка.

Те повървяха още малко навътре в клисурата, а после се върнаха. Вероятно се бяха убедили, че оттук никой нито е яздил, нито е вървял и вече не считаха мълчанието чак толкова необходимо.

— Оттук никой не е минавал — чух да казва Фред Морган. — Значи, изглежда, онези следи от конски копита са били нашите.

— Но кой ли е бил онзи червенокож и кои ли са двамата бели, които все още не можем да открием? — попита синът му.

— Скоро ще разберем, защото е невъзможно да ни се изплъзнат. Червенокожият беше гол и нямаше как да се установи към кое племе принадлежи.

— Направи ни немалка услуга, ако мъртвецът наистина е онзи Хоулфърт, за когото ти ми разказваше.

— Той беше. Ами как ли се е добрал индианецът до мястото, където лагерувахме толкова дълго? Дали още преди нас е бил вече там, или е пристигнал по-късно? Струва ми се…

Не успях да чуя повече, понеже двамата отминаха. Но от дочутото можех да си направя заключението, че на първо време се намирахме в безопасност и че капитанът е предпочел да не се показва на команчите. Несъмнено той бе постъпил тъй само защото по такъв начин щеше да има възможността да залови лейтенанта на местопрестъплението. Въпреки всичко изглеждаше доста съмнително дали капитанът и Кончес щяха да успеят да останат неоткрити от острото зрение на команчите за по-дълго време.

В този момент тримата съгледвачи отново се присъединиха към своя отряд, който след кратка заповед на вожда направи завой и изчезна зад дърветата. Аз бях постигнал целта си и забързах подир моите спътници, които бяха изминали вече толкова значително разстояние, че ги догоних едва след около половин час. Винету ме погледна въпросително и аз им разказах какво бях разузнал.

— Well — обади се Марк, — значи ни се удаде да им изиграем например един номер.

— Воините на команчите имат очи, но не виждат, а ушите им са запушени, та не чуват стъпките на враговете си. Нека моите бели братя свалят мокасините на конете!

С удоволствие последвахме нареждането на Винету, понеже животните се измъчваха много по трудния път с обвитите си копита.

Ужасна беше ездата ни през осеяната със скални отломъци клисура, където нямаше и следа от проправен път. Напреко лежаха дървета, повалени на дъното й или от старост, или от някоя буря. Колкото повече напредвахме, толкова по-негостоприемна ставаше околността. Привечер достигнахме хребета на планинската верига, простираща се от север на юг успоредно на Сиера. Започнахме да се спускаме по отвъдната страна и при залез слънце намерихме чудесно място за лагеруване.

Вечерта и нощта преминаха спокойно, а на сутринта предприех кратка разузнавателна езда обратно по нашия път и успях да се убедя окончателно, че никой не ни преследва.

Продължихме пътуването си, и то през такъв терен, какъвто бях виждал по-рано край Колорадо. Постепенно гората изчезна, тъй като започна да се чувствува липса на вода. Срещаха се немалко пресъхнали речни корита, които още отдалеч си личаха по обширното плато като някакви тъмни ивици. Всички те бяха врязани надълбоко и красноречиво говореха за мощта на водата, текла някога оттук. Щом човек се приближи до някое от тези речни корита, свързани помежду си така, че образуват цяла мрежа, то той възприема отсрещния бряг като тъмния проектиран силует на брега, на който се намира. Колкото повече върви напред, толкова по-ясно се откроява забелязаната преди това тъмна ивица, докато накрая се застане пред дълбока пропаст, чийто страшен вид се посмекчава от това, че на дъното й е почти толкова светло, колкото и горе. Поради стръмните си стени подобни пропасти представляват препятствия, които са много трудни за преодоляване.

Поогледа ли човек внимателно тези клисури, ще разбере, че по време на дъждовния период те несъмнено се изпълват с вода по цялата си ширина, понеже и от двете им страни ясно си личат следите от нивото на водата. По тези места могат да се видят красиво разположени един над друг огромни скални късове с най-странни и живописни контури. Издигат се пирамиди и квадратни колоси, едни върху други се извисяват огромни колонади и арки, а тук-там водата е изваяла толкова своеобразно заоблени форми, такива чудновати фигури, би могло да се каже направо украшения, че наблюдателят не може да се отърси от мисълта за планомерната намеса на човешки ръце.

Дъното на тези речни корита хлътва в средата твърде слабо и само нерядко е възможно човек да се спусне от високите брегове долу — би трябвало да е някой много добър катерач. Обаче платото е набраздено във всички посоки така, че вървейки по брега на подобно пресъхнало речно корито, човек по всяко време може да се натъкне на някоя странична клисура, по която да е възможно да се добере до главния каньон. Тъй като обикновено тези проломи следват една определена посока, то те могат твърде добре да служат вместо улици и поради това, че дъното им е дълбоко врязано в земята, пътуващите по него е възможно да бъдат забелязани само ако човек се приближи непосредствено до самия бряг на пролома. Но пък това е свързано с неприятното неудобство, че и пътникът не е в състояние да забележи своя неприятел, преди да се е изпречил право пред него.

Придвижвахме се през подобен пролом в западна посока. Постепенно той започна да става все по-плитък, от двете му страни все по-рядко се виждаха странични клисури и ето че най-сетне пред нас съзряхме покритите с гора стръмни склонове на Сиера Бланка.

В полите на планината отново се натъкнахме на многобройни потоци, които без изключение се стичаха към Рио Пекос. Между тях беше и Рио Пеняско, която протичаше през търсената от нас долина.

Добрахме се до долината късно следобед. Беше дълга няколко английски мили, а средната й ширина възлизаше на около половин час път. Тя бе заобиколена от обрасли с гори възвишения, а от двете страни на реката се простираха тучни зелени ливади. За съжаление не биваше да разрешаваме на конете си да пасат тук, защото веднага щяхме да издадем присъствието си.

— А дали това наистина е търсената долина? — попитах Хоблин, понеже не беше изключено да се заблуждава.

— Съвсем съм сигурен, сър. Ей там горе под онзи дъб нощувахме навремето заедно с капитана.

— Тогава предлагам да продължим ездата до някоя от най-близките клисури. Там ще оставим конете с един пазач и после тук ръцете ни ще бъдат развързани.

— Звучи много добре — обади се Марк, — но не е ли възможно да изпаднем в такова положение, когато животните неочаквано да ни потрябват? Не се отдалечавам толкова много от Тони!

— Well, в такъв случай трябва да намерим в гората някое закътано местенце. Аз и Цезар ще потърсим от тази страна, а пък Винету от другата. Останалите ще чакат тук, докато се върнем.

С тези думи слязох от коня, взех пушките си и заедно с негъра навлязохме в гората, която се изкачваше твърде стръмно нагоре от тази страна на долината. Нямаше да бъде лесно на конете да минат оттук поради съборените дървета и безбройните пръснати наоколо скални късове. С Цезар вървяхме успоредно, отдалечени на известно разстояние един от друг, и вече бяхме изминали може би половината от предвидения път, когато изведнъж чух силния вик на негъра:

— Масса, о, а, масса, дойдат бързо, бързо!

Видях как се втурна към стеблото на един нисък бук, хвана се за най-долните му клони и се покатери на дървото.

— Какво има, Цезар?

— Масса дойдат бързо, помогнат беден Цезар! О, не, не идват ами отидат доведат всички, съвсем много хора, за да умъртвят чудовище!

Не стана нужда да питам за какво чудовище се отнасяше, понеже тъкмо в този момент го видях да се измъква измежду храсталаците. Беше сива мечка, един от онези миловидни екземпляри, които уестманът нарича гризли.

Чувал съм в дивата пустиня лъвът да издава звуците, получили от арабите името «рад» — гръмотевица. Чувал съм как реве бенгалският тигър и макар че тогава ръката ми не е имала правото да трепери, сърцето ми е забивало неспокойно. Но всичко това не може да бъде сравнено с дълбокото, дрезгаво, злобно и демонично ръмжене на сивата мечка. То просто те пронизва до мозъка на костите и предизвиква дори у смелчаците проявяването на такова усещане, сякаш зъбите им са станали «по-бързи». И това «трепетно» чувство завладява не само зъбите ами и цялото тяло.

Щом се приближи на около седем-осем крачки от мен, мечката се изправи на задните си крака и разтвори пастта си. Тя или аз — един от двама ни трябваше да умре. Карабината се намираше вече в ръцете ми, прицелих се в слепоочието на животното и натиснах спусъка. В следващия миг насочих оръжието към сърцето и изстрелях и втората цев. Захвърлих мечкоубиеца, извадих ножа и отскочих настрани, за да мога по-добре да нанеса удара. Огромното животно продължаваше да крачи право към мен, сякаш двата куршума бяха прелетели покрай него — две… три… пет.. шест крачки и тъкмо вече замахвах с ножа, когато мечката отпусна вдигнатите си предни лапи, изръмжа почти плачейки, остана неподвижна близо цяла минута, а после рухна на земята, сякаш бе получила мощен удар с боздуган. Единият от куршумите бе попаднал в мозъка й, а другият бе пронизал сърцето, с други думи, и двата я бяха ранили смъртоносно. При тези обстоятелства някоя пантера или пък ягуар щеше само да потрепне, както правят котките, и да остане на място. Но моята гризли спокойно бе продължила да върви — само още две крачки и щях да бъда загубен, ако ножът ми не улучеше точно сърцето й.

— О-о, а-а, хубаво, добре! — възкликна Цезар от дървото. — Масса, мечка наистина ли мъртъв?

— Да. Слизай!

— Ама съвсем ли сигурно мъртъв, масса? Не изяде ли негър Цезар?

— Съвсем мъртва е.

Цезар се спусна на земята със същата бързина, с която се беше покатерил. Обаче когато се приближи, позабави крачка. Най-предпазливо аз се наведох над животното и на два пъти забих ножа си между второто и третото ребро.

— О.-о, а-а, голям мечка, сме повече голям отколкот цял Цезар? Може Цезар яде мечка?

— Да. Лапите и бутовете и са много вкусни.

— О-о, масса дадат Цезар и лапи, и бутове, понеже негър Цезар обича съвсем твърде много яде вкусно!

— Ще си получиш твоя дял както всички останали. Но я ме почакай тук за малко, веднага се връщам!

— Цезар чакат тук? О-о, ами ако мечка отново оживеят?

— Тогава пак ще се метнеш на дървото.

— Щом масса сега тръгват, то по-добре Цезар веднага се метне на дърво.

И действително още в следващия миг той отново се намери горе, яхнал един клон. Добрият Цезар не беше страхливец, срещу врагове от човешкия род се държеше много храбро, обаче за пръв път се срещаше с гризли, тъй че не можех да му се сърдя заради неговата мъдра предпазливост.

Първо претърсих околността, за да разбера дали имах работа с една-единствена мечка, или пък с цяло семейство. Обаче открих дирите само на това животно, тъй че можех да бъда спокоен. Впрочем ние с Цезар не останахме дълго време сами. Моите спътници чули изстрелите и понеже не знаели с кого си имам работа, веднага се втурнали към мястото, откъдето се разнесли гърмежите.

Всички заявиха, че мечката е от най-големите, каквито са виждали дотогава. Винету ми помогна да одера кожата на животното и да отрежем най-хубавите парчета месо заедно с връхчетата на ушите и ноктите като символ на победата. Всичко останало покрихме с клони, камъни, пръст и мъх по такъв начин, че се надявахме да не привлече нито един лешояд, който много лесно би могъл да ни издаде.

Апачът беше намерил вече на отсрещната страна скривалище за нас и за конете ни. Отидохме там. Тъй като все още бе светло, можехме да рискуваме да запалим огън и да опечем сочните мечи лапи. И те наистина станаха превъзходни.

Когато се стъмни, определихме кой кога щеше да стои на пост, а после се загърнахме в одеялата си и се приготвихме да спим. Сънят ни не беше смутен от нищо, а дори и по-голямата част от предиобеда измина без вниманието ни да бъде привлечено от каквото и да било.

При изхода на клисурата бяхме поставили Стража. Към обяд с тази задача бе натоварен Марк. Не бе изминало много време, откакто той смени предишния пост, и ето че го видяхме да се връща.

— Идват! — съобщи той.

— Кои? — попитах го.

— Ами все още не мога например да ти кажа съвсем точно, понеже са доста надалеч.

— Колко са?

— Двама, на коне.

— Да ги видим!

Завтекох се към споменатото място и с помощта на далекогледа си различих двамата Моргановци, които трябваше да яздят още петнадесетина минути, за да достигнат клисурата. Още вчера старателно бяхме заличили всички наши следи и понеже превъзхождахме по численост двамата, съвсем спокойно можехме да изчакаме приближаването им.

Тъкмо се канех да се върна при спътниците си заедно с Марк, който ме бе последвал, когато нейде над нас из храсталаците се разнесе пращене. Нима пак беше някоя мечка? След като се вслушах по-внимателно, се убедих, че несъмнено отгоре се приближаваха към нас две същества.

— Zounds, Чарли, кой ли може да е?

— Ей сега ще разберем. Бързо, между храстите! Свряхме се в гъсталака така, че клоните му изцяло ни скриваха, обаче самите ние бяхме в пълна готовност за отбрана, в случаи че наистина ставаше въпрос за диви животни. Няколко минути по-късно видяхме, че си нямахме работа с дивеч, ами с двама мъже, които теглеха зад себе си своите коне за юздите. И тези двама души бяха… капитанът и Кончес. Жребците им изглеждаха твърде изтощени, а и цялата външност на двамата ездачи показваше, че са имали зад гърба си тежко пътуване.

Спряха се близо до нашето скривалище. От това място околността се откриваше пред очите ни доста надалеч.

— Най-сетне! — обади се капитанът с въздишка на облекчение. — Това беше такава езда, каквато скоро не би ми се искало отново да преживявам. Но пристигаме навреме. Все още никой не е бил тук.

— По какво съдиш, капитане? — осведоми се Кончес.

— Скривалището ми е още недокоснато. Значи сме изпреварили двамата Морган. А как ли пък би попаднал някой друг тъкмо в тази усамотена местност?

— Вероятно имаш право. Значи не мислиш повече за Безухия и Поразяващата ръка?

— Не, защото, ако бяха тръгнали по петите на двамата Морган, непременно биха се натъкнали на команчите и в такъв случай сигурно щеше да им се изпари желанието да продължат по-нататък.

— Но кой ли беше онзи гол индианец в Рио Пекос и откъде ли се беше взел трупът на белия във водата?

— Вече не ни засяга. Никой не може да ни напакости, защото команчите се намират между нас и всички онези, които евентуално биха си наумили да ни преследват.

— Значи ти наистина мислиш, че без съмнение всички червенокожи са останали зад нас?

— Толкова съм сигурен, колкото съм сигурен, че те виждам пред себе си. Ако онзи индианец е бил техен враг, те са го пречукали, но това не ми се вярва, защото никой апач не би се осмелил да дойде дотук. После са тръгнали подир нас. Нали трябваше страшно много да бързаме, а по този начин оставихме такава ясна следа, каквато може да направи само някое стадо бизони.

— Ами ако ни намерят тук?

— Няма значение. Нали сме приятели. Най-много да се учудят, че не сме отишли при тях веднага, но аз ще им разясня нашето поведение, като им разкажа за лейтенанта, който… caraja, нека ме обесят, ако той вече не идва насам!

— Патрик заедно с баща си!

— Добре, най-сетне го спипахме, сега ще разбере какво означава да измамиш капитана си и неговите другари!

— Идват сами и това е само по себе си доказателство, че команчите са по петите ни. Но, капитане, нима наистина ще изровиш съкровището днес, пред очите ми?

— Да.

— За кого ще бъде то?

— За нас.

— За нас? Какво имаш предвид? «За нас» може да означава за цялата банда, а може да означава и за нас двамата.

— А ти кое би предпочел?

— По-лесно е да си го мислиш, отколкото да го кажеш, капитане, обаче, ако си припомниш само какво е сегашното положение в нашето hide-spot, вероятно ще се съгласиш, че е по-добре изобщо да не се връщаме там. След като човек дълго време се е мъчил и трепал, то сърцето му започва да копнее за спокойствие и удобства и ми се струва, че онова, от което се нуждаеш за тази цел, се намира тук, в твоето скривалище, в предостатъчно количество, в такова количество, че би останало нещичко и за мен.

— Говориш като по книга и не мога да не ти дам право — кимна капитанът. — Обаче сега преди всичко трябва да свием сармите на тези двама негодници. Ела да продължим нагоре! Знам едно място, по-хубаво от което не бихме могли да намерим, а и скривалището е съвсем наблизо.

Дали нищо неподозиращият капитан нямаше предвид мястото, където се бяха разположили нашите? Двамата закрачиха заедно с конете си в тази посока и ние ги последвахме. Те бяха тъй безгрижни и невнимателни, че не забелязаха дори отпечатъците, оставени от мен и Марк. Но наистина, човек трябваше да има остро зрение, за да ги открие.

Нашите хора бяха доловили, че се приближават непознати, и се бяха изправили на крака. И до ден-днешен не съм забравил какво изражение имаха лицата на двамата «достопочтени» джентълмени, когато се измъкнаха измежду последните храсталаци и разпознаха индианеца, когото бяха гонили край Рио Пекос. В същото време те забелязаха и своя другар.

— Хоблин! — извика смаяният Кончес, щом го съзря.

— Хоблин ли? — попита капитанът. — Наистина! Как попадна в Сиера Бланка и кои са тези хора?

Приближих се до него изотзад и го потупах по рамото.

— Все добри познати са, капитане. Пристъпи само по-напред и седни. Разположи се удобно!

— Ти кой си, сър? — попита ме той.

— Ще ти представя първо тези мъже, тъй че ще остана последен по ред. Чернокожият мастър се казва Цезар, пътувал е с някой си мистър Уилямс, когото ти добре си бил познавал. Този бял джентълмен е мистър Маршъл от Луисвил и той трябва да си поприказва с двамата Морган, които се канят да ти отмъкнат плячката под носа. Червенокожият сеньор се нарича Винету; сигурно си чувал вече това име, така че няма защо да ти говоря надълго и нашироко за него. Този джентълмен го наричат обикновено Безухия, а пък моето име от време на време е Поразяващата ръка.

Човекът се слиса толкова много от уплаха, че не намери какво да отговори, ами само изпелтечи:

— Въз… въз.., можно ли е!

— Ами да! Повтарям — седни и се разположи удобно! Тъй удобно, както се бях разположил аз, когато ви подслушвах във вашето скривалище. Бях залегнал съвсем близо зад тебе и за спомен си присвоих един от твоите пистолети. Завчера пак лежах скрит близо до теб, когато наблюдавахте тайно команчите и си приказвахте тъй задушевно. Цезар, я вземи оръжията на тези господа и позавържи ръцете и краката им!

— Сеньор…! — избухна капитанът.

— Добре, добре! Ще разговаряме с вас като със стейкмани. Не прави никакви излишни усилия, защото едно ще ти кажа: преди още двамата Морган да са достигнали до тази клисура, вие или ще бъдете вързани и със запушени уста, или… мъртви!

Всичко това бе връхлетяло двамата тъй бързо и неочаквано, че те изобщо не намериха време за съпротива.

— Сеньор капитано, кажи ми къде е скривалището, за което тъй жадуват двамата Морган? — осведомих се аз.

— Тези неща не са твоя собственост!

— Както искаш. Но все пак може би ще станат наши. Няма да те принуждавам да раздрънкваш вашата тайна, но вероятно ще ми отговориш на един друг въпрос: какво стана с тъй наречените закупчици на животински кожи, които се присъединиха към твоя лейтенант, и какво стана с търговците, подир които тръгнаха те?

— Търговците ли? Хмм… и аз не знам…

— Well, обаче аз знам. Ами закупчиците на кожи?

— Двамина от тях трябва да са се върнали в нашето скривалище, а третият е убит от лейтенанта по пътя. Намерихме трупа му.

— Тъй си и мислех! А сега остави спокойно да ти затъкнат устата! Ще го направим, за да не ни издадеш на двамата Моргановци.

Тъкмо се бяхме справили с капитана и Кончес, когато в началото на клисурата се появи Фред Морган със сина си. Те се спряха за около минута и огледаха околността. После Патрик пришпори коня си и започна да се приближава към нас в тръс. Баща му го последва със същата бързина. Изглежда, те нямаха намерение да се бавят дълго на това място. Точно срещу нас, на разстояние от около двадесетина крачки от нашия лагер, преплитаха клонки млади къпинови храсти. Двамата се насочиха към тях.

— Тук е, тате!

— Тук ли? Хубаво местенце, където никой не би предположил, че има закопано съкровище!

— Да го вземем и да се махаме! Не знаем кои бяха двамата бели и дали команчите са успели да ги пленят.

Двамата скочиха на земята и завързаха конете си край потока. Жадните животни започнаха да пият вода, а в това време двамата бандити коленичиха, оставиха оръжията си настрана и с помощта на кирката освободиха мястото от къпинака. Показа се рохкава хумусна почва, която двамата разкопаха.

— Ето! — възкликна след известно време Патрик и измъкна някакъв пакет, обвит с нещавена бизонска кожа, краищата на която бяха зашити.

— Това ли е всичко?

— Всичко, но е предостатъчно. Банкноти, ценни книжа и прочие. А сега да заровим дупката и да се махаме!

— Може би ще поостанете още малко!

Тези думи бяха изречени от Марк; а пък аз с един скок се озовах между иманярите и оръжията им, докато останалите насочиха към тях карабините си. В първия миг двамата бяха напълно изненадани, но бързо се окопитиха и понечиха да вземат своите оръжия. Прицелих се в тях с револвера си.

— Не мърдайте! Всеки опит да направите и една крачка напред може да ви струва живота! — заявих им аз.

— Ти кой си? — запита Фред Морган.

— Попитай тъй наречения мистър Мъркрофт, твоя син!

— Кой ви дава правото да ни нападате?

— Ние самите, също както и ти сам си си дал правото да нападаш други хора, например мистър Маршъл в Луисвил, по-късно влака, а пък преди повечко време и фермата на някой си Марк Джорокс, застанал тук пред тебе. А сега бъдете тъй любезни да легнете на земята!

— Няма да го бъде!

— Щом ви назова нашите имена, ще се подчините въпреки всичко. Тук е застанал Винету, вождът на апачите. Този човек е Безухия, някогашния Марк Джорокс, а сигурно синът ти вече ти е казал кой съм аз. Ще броя до три. Ако дотогава не сте легнали на земята, ще умрете. Едно… две…

Мерзавците се подчиниха със скърцащи зъби и свити юмруци.

— Цезар, вържи ги!

— Цезар ще вържат много хубав, съвсем здрав, масса! — обади се чернокожият и направи всичко възможно, за да изпълни своето обещание.

До този момент Бърнард беше стоял при другите пленници. Сега негърът го смени и той се приближи. Щом го зърна, Фред Морган опули очи, сякаш виждаше призрак.

— Маршъл!

Бърнард му хвърли кратък поглед, но остана безмълвен. Обаче погледът му бе по-изразителен от всякакви думи. В него се четеше спокойното сурово решение за справедливо отмъщение.

— Цезар, докарай тук и другите! — обади се Марк. — И ние например нямаме никаква причина да се бавим на това място. Ще осъдим тези хора без много приказки и губене на време.

Негърът домъкна Кончес и капитана. И Хоблин дойде. Досега той се беше държал по-добре, отколкото можеше да се очаква от един стейкман, и затова му бяхме дали известна свобода.

— Кой ще бъде съдия! — попита Бърнард.

— Ти, Чарли! — каза Марк.

— Не. Всички ние сме страна. Само Винету прави изключение. Той е свободен вожд на прерията, нека говори той!

Всички се съгласиха. Апачът сведе глава в знак на одобрение.

— Вождът на апачите чува гласа на Духа на саваната, Винету ще бъде справедлив съдия на обвинените бледолики. Нека моите братя вземат оръжията си, понеже само истински мъже имат правото да съдят пленници!

Това бе напълно по индианските обичаи и ние се подчинихме.

— Как се казва този бледолик? — започна той.

— Хоблин — отвърна Марк.

— Какво е извършил?

— Той е стейкман.

— Виждали ли са го моите братя да убива някой от техните спътници?

— Не.

— Той самият казвал ли е, че е убиец?

— Не.

— На кого е помагал досега — на стейкманите или на братята ми?

— На нас.

— Тогава нека моите братя съдят не с карабините, а със сърцата си. Винету желае този мъж да бъде освободен, но да не се връща при стейкманите!

Всички ние изразихме съгласието си. Думите на апача отговаряха до такава степен на моето становище, че аз взех пушката и ножа на Фред Морган и ги подадох на Хоблин.

— Вземи! Ти си свободен и имаш право пак да носиш оръжие.

— Благодаря ти, сър — каза той зарадван. — Ще видиш, че няма да те разочаровам!

По лицето му си личеше, че бе твърдо решен да удържи на думата си. Винету продължи:

— Кой е този бледолик?

— Предводителят на стейкманите.

— Това е достатъчно. Той трябва да умре! На друго мнение ли са моите братя?

Никой не отговори. Следователно присъдата бе потвърдена.

— А този човек как се казва?

— Кончес.

— Това е име, което се носи от коварните мъже на юга. Какъв е той?

— Стейкман.

— Какво търси тук? Иска да измами собствените си другари, като задигне съкровището. Той има две души и два езика. Кончес трябва да умре!

И сега никой не се обяви в защита на обвиняемия. Винету отново продължи:

— Но двамата не бива да умрат от ръката на някой доблестен мъж, ами от ръката на онзи, който сам ще бъде съден. Как се казва този човек?

— Патрик Морган.

— Да бъде развързан! Нека той хвърли стейкманите във водата, понеже никакво оръжие не бива да се докосва до телата им. Нека се удавят.

Цезар развърза Патрик и докато държахме дулата на карабините си насочени към него, лейтенантът на стейкманите изпълни заповедта на Винету с такава готовност, каквато може да прояви в подобен случай само някои наистина закоравял престъпник. Той разбра, че е загубен, и явно за него бе цяло удоволствие преди смъртта си да изиграе ролята на палач спрямо своите доскорошни другари. Осъдените бяха вързани тъй здраво, че не им бе възможно да се съпротивяват. Те дори и не направиха подобен опит и аз бях принуден да се извърна, понеже нямах сили да отправя поглед към мястото, където двама души умираха от насилствена смърт, макар и да беше тя десетократно заслужена. След две минути тази ужасна сцена бе вече приключила. Патрик се остави отново да бъде вързан. И без това нямаше друг изход.

— А кои са тези бледолики? — попита Винету, посочвайки към двамата Моргановци.

— Те са баща и син.

— В какво ги обвиняват моите братя?

— Обвинявам ги в убийство на моята жена и моето дете — заяви Марк.

— А аз обвинявам Фред Морган в грабеж и в убийство на моя баща — добави Бърнард.

— Аз пък обвинявам стария Морган в нападение на влака и в убийството на един служител от железниците — допълних аз. — Обвинявам и Патрик Морган в опит за убийство на мен и на вас. Това стига. Не е нужно да прибавяме и останалото!

— Моят бял брат е прав — това стига. Те трябва да умрат. Нека чернокожият човек ги убие!

— Чакай! — извика Марк. — Няма да го допусна. От дълги години съм по петите им. Злото, което ми причиниха, е най-старото им престъпление. Те са мои и няма да ги отстъпя никому. Техният живот ми принадлежи и резките за смъртта им трябва да бъдат издълбани върху приклада на моята карабина. Едва тогава Безухия ще постигне целта си и той и неговата стара Тони ще могат да намерят покой в някоя планинска клисура или пък в откритата прерия, където се белеят костите на безброй много ловци!

— Желанието на моя брат е справедливо. Убиецът му принадлежи! — отсече апачът.

— Марк — казах тихо аз, като приближих главата си към неговата така, че никой друг не можеше да чуе думите ми, — не си цапай ръцете с кръвта на убийците, не стреляй хладнокръвно по беззащитни хора! Подобно отмъщение безчести християнина и представлява грях. Остави ги на негъра, който и бездруго е поел ролята на изпълнител на напълно законните присъди.

Суровият ловец заби мрачния си поглед в земята и не ми отговори. За да му дам време да размисли, аз се приближих заедно с Бърнард до коня на Фред Морган. В кобурите на седлото намерихме няколко перли, които бижутерът разпозна като своя собственост. И нищо друго. После претърсихме самия престъпник и най-сетне открихме едно пакетче, зашито с еленово сухожилие към вътрешната страна на ризата му от бизонска кожа. То съдържаше банкноти със значителна стойност. Сигурно това беше онзи дял, който той бе отмъкнал от Хоулфърт. Бърнард пъхна пакетчето в джоба си.

В този миг откъм мястото, където стояха нашите коне, дочух страхливо пръхтене. Стори ми се, че беше моят мустанг. Реших да се убедя и видях как конят възбудено теглеше ремъка, за да се освободи. Или наблизо имаше някакво хищно животно, или пък бяха индианци. Веднага нададох предупредителен вик, обаче той не беше чут от спътниците ми, понеже в същия момент откъм поляната се разнесе страхотен рев.

Бързо се озовах при последните храсти и надникнах през клоните им. Цялото открито място гъмжеше от индианци. Трима или четирима се бяха нахвърлили върху Марк и го бяха съборили и притиснали на земята. В същото време други двама бяха хвърлили ласо върху Винету и го влачеха по тревата. Хоблин лежеше прострян с разбит череп, а многобройните нападатели напълно скриваха Бърнард от погледа ми. Не успях да установя къде беше Цезар.

И тъй ракуросите действително са вървели по петите на капитана, бяха се промъкнали към нас незабелязано по време на съдебното заседание и бяха връхлетели върху спътниците ми толкова неочаквано, че всяка съпротива би била равна на чисто безумие. Какво можех да направя за тях? Нищо друго освен да спася себе си. Вероятно щях да успея да поваля половин дузина индианци, но нима с това щях да помогна някому. Изглежда, Хоблин беше единствената жертва, а доколкото познавах команчите, можеше да се очаква, че те щяха да отведат победените като пленници, за да ги умъртвят бавно и мъчително в своето село. И тъй аз се върнах при коня си, развързах го и дърпайки го за юздата след себе си, започнах да се катеря по височината колкото ми бе възможно по-бързо. Нямаше никакво време да спасявам каквото и да било друго, защото червенокожите сигурно бяха забелязали как навлизам между храстите и несъмнено щяха да побързат да ме заловят.

Нашите съкровища бяха загубени — както онези от тайния склад на бандитите, така и пакетът, взет от двамата Морган. Златото е и си остава deadly dust, смъртоносен прах. Заради него деветдесет процента от хората, втурнали се към златните залежи в Дивия Запад, намират смъртта си. Блясъкът и звънтенето на този съблазнителен метал събужда тъмни нечисти духове. Само под закрилата на закона златото запазва своята благодатна сила.

Значителният наклон затрудняваше придвижването ми с коня, обаче, когато изкачих височината, храсталаците, които също ми пречеха, изчезнаха. Тогава се метнах на седлото и продължих по проточилия се пред мен планински хребет с такава бързина, сякаш цялата индианска орда беше по петите ми. После се спуснах в друга долина от отвъдната страна на хребета. Не полагах никакви усилия да заличавам дирите си. Напротив. Знаех, че непременно щяха да ги открият и проследят, и тъкмо това бе моята цел. Трябваше да заблудя преследвачите.

Продължих да яздя няколко часа, без да спирам, все на запад, докато най-сетне се добрах до един поток, който беше подходящ за намеренията ми. Накарах коня да навлезе в течащата по каменистото дъно вода, където копитата на коня ми не можеха да оставят отпечатъци, и яздих нагоре срещу течението дотогава, докато вече счетох, че преследвачите ми биха се изморили. После увих копитата на животното с парцалите и по обиколен път се върнах до мястото, откъдето бях започнал бягството си.

Когато съзрях веригата от хълмове, зад които се намираше съдбоносната за нас долина, слънцето бе вече залязло. Днес не биваше да се приближавам повече и ето защо си избрах в гората място покрито с мъх, което беше удобно за лагеруване. Конят ми бе толкова изморен от ходенето с увити копита, че нямаше никакво желание да пасе, и незабавно легна на земята до мен.

Колко бързо се беше променило всичко! Започнах да обмислям положението си, обаче не мога да кажа, че се бях отчаял. В случая можеха да помогнат само решителни действия, а за да бъдех способен на такива действия, преди всичко се нуждаех от почивка и сън. Поверих живота си на божията закрила и затворих очи. Отворих ги едва когато слънцето се беше издигнало вече високо на небето. Толкова дълго бях спал.

Най-напред потърсих някое закътано място, където да има малко трева. Там вързах коня си за юздите, а после се отправих към арената на вчерашното нападение. Това бе опасно начинание. Но ако исках да бъда полезен на спътниците си, трябваше да рискувам. Крачка по крачка се промъквах нагоре към хребета. Бяха ми нужни цели два часа за едно разстояние, което някой пешеходец би изминал с бавен ход за десетина минути. Щом превалих височината, започнах да се спускам, и то с удесеторено внимание. Тъкмо се канех да премина покрай един стар дъб, когато долових някакъв странен звук.

— Пссст!

Огледах се, обаче нищо не забелязах.

— Пссст!

Сега разбрах, че звукът идва нейде от високо и погледнах нагоре.

— Пссст, масса!

Аха, горе над първия клон на дървото имаше прогнила хралупа и от нея дружелюбно ми се хилеше лицето на чернокожия Цезар.

— Масса чакат, Цезар идват! — прошепна ми той отгоре. После долових шум, подобен на онзи, който сме свикнали да чуваме при работа на коминочистачите, и веднага след това се раздвижиха пръчките на лещака, избуял около дънера на дъба.

— Масса дойдат вътре в стая! Тогава никой индиън не намерят умен Цезар и масса.

Пропълзях навътре и се озовах във вътрешността на кухото дърво, чиято хралупа оставаше скрита от гъстия лещак.

— Lack-a-day, как намери това скривалище? — попитах аз.

— Добиче бягат от Цезар, промъкват вътре в дърво и надничат горе през прозорец. Цезар могат направят също така.

— Какво животно беше?

— Цезар не знаят. Било толкоз голямо, имало четири крака, две очи и една опашка.

Вследствие на това колкото точно, толкова и интелигентно описание аз стигнах до заключението, че може би ставаше въпрос за някоя миеща мечка.

— Кога откри това дърво? — продължих да го разпитвам.

— Веднага щом индиън дошли.

— Значи още от вчера се криеш тук! Какво видя и чу през това време?

— Цезар видял и чул много индиън.

— И нищо друго?

— А туй недостатъчно?

— Червенокожите идваха ли близо до дървото?

— Бил тук наблизо, търсил, ама не намерил Цезар. После запалил огън, кога свечерила, изпекъл бутове на мечка, дето масса застрелял. Защо индиън изял наша мечка?

Възмущението на добрия негър бе напълно оправдано, но за съжаление не можеше да промени фактите.

— Продължавай!

— После настъпил утро и индиън си тръгнал.

— А-а, отишли са си! Ами в каква посока!

— Цезар не знаят, понеже не можел тръгне с тях, но видял как много индиън излизат на кон от долината. Успял види всичко от малко прозорец горе. Заедно с тях били и масса Винету, и масса Марк, и масса Бърн. Около техни тела било много въжета и ремък.

— После?

— После? После индиън започнал пълзи насам-натам. Искал залови Цезар, ама Цезар умен.

— Колко индианци останаха тук?

— Туй Цезар не знаят, но знаят къде са те.

— Е, къде са?

— Отсреща при мечка. Цезар можал види през прозорец.

Погледнах нагоре. Не беше невъзможно човек да се изкатери нагоре във вътрешността на кухото дърво. Цезар го беше доказал. Аз също се опитах и успях. Наистина, от горната хралупа, наречена от Цезар прозорец, можех да хвърля поглед към отсрещната страна на долината. Гледката беше почти като «от птичи поглед». Действително, до ствола на бука, по който се беше покатерил Цезар, за да се избави от мечката, забелязах един клекнал индианец. И тъй, бяха отвели пленниците и бяха оставили тайно постове в долината, за да заловят Цезар и мен, щом се върнем при нашия ловен трофей и на мястото на нападението.

Спуснах се обратно на земята и започнах да размислям какво да предприема.

— Само този индианец отсреща ли е останал, Цезар? — попитах аз.

— Нейде другаде съм още един и още един, ама Цезар не знаят къде.

— Чакай ме тук!

— Масса искат тръгва? О-о, по-добре масса остават тук при Цезар!

— Трябва да потърсим някакъв начин да спасим нашите приятели.

— Спасим? Спасим масса Бърн? О-о, о-о, това съм много хубав и съм съвсем твърде добре! Цезар също помага спасим масса Бърн и масса Марк, и масса Винету!

— Тогава стой тук и мирувай, за да не те заловят!

Предпазливо се измъкнах от кухото дърво. Бях обхванат от приятното чувство, че край мен имаше още едно човешко същество, което се беше спасило от индианците, макар да беше не Винету, или Марк, ами негърът Цезар. Впрочем трябваше да призная, че червенокожите бяха постъпили хитро, скривайки съгледвач при останките от мечката. Нейното месо можеше да ни подмами да се върнем и така да се окаже гибелно за нас.

След около час аз се намирах вече на отвъдната страна на долината, на не повече от два метра от индианеца, който седеше неподвижно като статуя. Само два пръста на дясната му ръка си играеха с една малка свирка, окачена на врата му. Знаех, че звуците на такава свирка се използват често като сигнал. Да не би и в този случай червенокожите да бяха уговорили помежду си подобен сигнал?

Индианецът беше още млад, едва ли имаше осемнадесет години. Може би за пръв път участвуваше в боен поход. Имаше изразителни черти на лицето, а чистотата на облеклото му както и начинът на изработка на неговите оръжия ме накараха да предположа, че е син на някой вожд. Трябваше ли да го убия? Трябваше ли да унищожа този млад живот на човек, комуто очевидно се възлагаха големи надежди? Не.

Промъкнах се безшумно напред, с лявата си ръка го стиснах за гърлото, а с десницата си го ударих не много силно в слепоочието, този удар едва ли щеше да навреди особено на някой възрастен мъж, но беше достатъчен мигновено да повали младежа в безсъзнание. После завързах ръцете и краката му, запуших му устата и го вързах за дънера на едно дърво по такъв начин, че околните храсти го скриваха и никой не можеше да го забележи. Взех неговата свирка. След това се скрих, поставих я на устните си и свирнах кратко и полувисоко. В отсрещните храсти незабавно се разнесе шумолене. Появи се възрастен индианец и бързо дотича. Юмручен удар в слепоочието простря и него на земята.

Наблизо имаше сигурно повече от трима или четирима индианци и несъмнено беше невъзможно да подмамя със свирката и да обезвредя с юмручен удар всички тези хора. Най-напред трябваше да разбера къде се намират конете на индианците, а това бе опасна задача. Въпреки всичко направих опит. Имитирах кратко изцвилване на жребец и ето на, че тъкмо от там, откъдето се беше появил вторият червенокож и където неотдавна бяха стояли нашите коне, се разнесе в отговор цвиленето на няколко животни.

Сега вече трябваше да разчитам само на щастието си. Вързах здраво възрастния индианец със собствените му ремъци и го оставих да лежи на земята, метнах младежа на рамо и под прикритието на дърветата забързах по късата дъга, представляваща задния край на долината, право към скривалището на конете. Те бяха шест, едно сигурно доказателство, че наоколо дебнеха още четирима индианци. Несъмнено те се намираха нейде по-надалеч към входа на долината, тъй че аз имах достатъчно време за моите приготовления.

Най-напред се изкачих заедно с товара си до скривалището на Цезар. Той се беше покатерил във вътрешността на дървото до «прозореца» и надничаше отгоре. Щом ме съзря, се свлече на земята и провря глава между лешниковите клонки.

— Масса, о-о, хванал един млад индиън! Масса, изглежда, убил индиън?

— Не, ще го задържа само като пленник. Искаш ли да ми помогнеш да спася масса Бърнард?

— О-о, Цезар с удоволствие спасят мил добър масса Бърн! Какво трябва направят Цезар?

— Ще вземеш този индианец и ще го носиш надолу все направо, докато стигнеш до голямата хикория. Там ще го оставиш на земята и ще ме чакаш!

— Масса, Цезар тъй ще направят.

— Обаче няма да пипаш ремъците му. Ако той успее да се освободи, ти си загубен!

— Цезар няма да бъде загубен.

— Добре, тогава тръгвай!

Огромният негър метна с лекота индианеца на рамо и започна да се спуска от другата страна на височината. Върнах се при конете на команчите. Нямаше съмнение в сложността на подобна задача — да бъдат отвлечени всичките шест животни при трудността на този терен. Това означаваше, че те първо трябваше да изкачат възвишението, обградило долината, и после отново да се спуснат по отвъдната страна. Въпреки всичко сам щях да се справя навярно по-добре, отколкото с помощта на негъра, понеже индианските коне изпитват непреодолимо отвращение към чернокожата раса, чиято миризма те не могат да понасят. Вярно, че се оставят да бъдат възседнати от някой чернокож, обаче, ако той застане пред тях, за да ги води за юздите, те отказват да го следват.

Тъй като бях сам, за да мога да водя шестте коня, аз вързах с помощта на подкоремния ремък опашката на всяко животно за главата на следващото и по този начин се образува нещо като керван. После хванах юздата на първия кон и започнах да изкачвам стръмния планински склон. Много видях и патих с тези опърничави и своенравни животни. Сигурно останалите индианци са се намирали нейде надалеч, за да не чуят пръхтенето и тропота на конските копита. Все пак ми се удаде да прехвърля възвишението без неприятни инциденти. Червенокожите останаха без коне и вече не бяха в състояние да догонят своите хора. А главната им цел, да заловят или убият Цезар и мен, беше осуетена.

Негърът седеше под споменатата хикория и пазеше индианеца. Щом се появих, той видимо се зарадва и си отдъхна. Изглежда, все пак това усамотение с врага не му е било съвсем приятно.

— О-о, хубаво, че масса идват! Индиън въртят очи кат дявол, ръмжат и мучат кат добиче, ама Цезар пернал през муцуна, та да мълчат!

— Не бива да го биеш, Цезар, понеже не е почтено, а освен това боят е такава обида, която индианецът измива само с кръв. Ако той се освободи, и те срещне, сигурно ще те убие.

— Убие Цезар? О, о, масса! Тогаз по-добре веднага пречукат индиън, та да не се освободят!

Чернокожият незабавно измъкна ножа си и допря острието му до гърдите на команча.

— Стой, Цезар, не го убивай! — намесих се бързо. — Ако го оставим жив, ще ни бъде много полезен. Помогни ми да го вържа върху коня!

Извадих парцала от устата на индианеца.

— Нека моят червенокож брат диша свободно! Обаче не бива да говори, освен ако не го попитам за нещо.

— Ма-рам ще приказва, когато си поиска — отвърна ми той. — И да не говори, бледоликият пак ще го убие и ще вземе скалпа му.

— Ма-рам ще остане жив и ще запази скалпа си, защото Олд Шетърхенд убива неприятелите си само в бой.

— Бледоликият е Олд Шетърхенд? Уф!

— Да, аз съм, Ма-рам вече не е мой враг, а мой брат. Олд Шетърхенд ще го отведе във вигвама на неговия баща.

— Бащата на Ма-рам е To-кай-хун (Рогатия бик — Б. нем. изд.), великият вожд, който е повелител на воините на ракуросите. Той ще убие Ма-рам, понеже е бил пленен от бледоликия.

— Иска ли моят брат да бъде свободен?

Индианецът ме погледна учудено.

— Може ли Олд Шетърхенд да освобождава воин, чиито скалп и живот му принадлежат?

— Ако моят млад червенокож брат ми обещае да не избяга, а да ме придружи до вигвамите на своето племе, аз ще го развържа и ще му върна коня. Ще може отново да носи и оръжията си, които висят ей там на седлото.

— Уф! Олд Шетърхенд има силен юмрук и голямо сърце, той не е като другите бледолики. Но да не би езикът му да е раздвоен?

— Аз говоря винаги истината. Ще ми се подчинява ли моят червенокож брат, докато застанем лице в лице с To-кай-хун?

— Ма-рам ще се подчинява!

— Тогава нека вземе огъня на мира от моята ръка. Ако не удържи на думата си, този огън ще го унищожи.

Конят ми беше скрит наблизо. Доведох го и извадих от кобура на седлото две от пурите, които бях взел за себе си от запасите на стейкманите. Намираше се и кибрит, тъй че след като освободих индианеца от ремъците, тънките «Хавана» бяха запалени и изпушени при спазване на обичайните формалности.

— Нима бледоликите нямат Велик дух, който да ги дари със свещена глина, за да си направят калюмет? — попита Ма-рам.

— Имат дух, който е по-велик от всички други духове. Той им е дал много глина, но те обикновено пушат лулата само в своя вигвам, понеже ги е научил да пият дима на мира от тези пури, които не се нуждаят от толкова много място като лулата.

— Уф! Си-кар (От немското Zigarre — пура — Б. пр.)? Великия дух на бледоликите е мъдър! Тези си-кар се носят по-лесно от калюмета.

По лицето на Цезар се изписа смайване, защото макар и наблизо да дебнеха нашите врагове, аз най-спокойно пушех пури с индианеца, когото само преди малко исках да вържем върху неговия кон.

— Масса, Цезар също искат пушат мира! — каза той.

— Ето, вземи една пура, но я пуши на седлото, защото трябва да тръгваме!

Команчът намери своя кон и го възседна. Нямах ни най-малко основание да се тревожа, че щеше да избяга. Цезар се качи на един друг кон, макар и след като доста се поизмъчи. Завързах поводите на останалите животни един за друг така, че да мога удобно да ги водя с едната си ръка. Най-сетне и аз се метнах на мустанга си и потеглихме.

Възвишенията, издигащи се между падината, в която се намирахме сега, и долината, изиграла за нашия отряд толкова съдбоносна роля, се снишаваха постепенно, колкото повече се приближавахме към равнината. Първо яздихме успоредно с тях, после ги заобиколихме и продължихме, докато се натъкнахме на следите на команчите. Разбира се, че по време на тази езда бяхме забелязани от намиращите се в долината петима индианци, чиито коне бяхме отвлекли. Те нададоха гневен рев, който отекна надалеч. Не им обърнахме никакво внимание, а Ма-рам показа толкова силно самообладание, че даже окото му не трепна, и не прояви ни най-малкото желание да се обърне и да погледне към своите хора.

Без да проговорим, следвахме дирята до свечеряване, когато се добрахме до Рио Пекос и намерихме едно място, което беше подходящо за пренощуване. В одеялата на индианските коне открихме запаси от сушено месо, тъй че не ни се наложи нито да гладуваме, нито пък да търсим някакъв дивеч: впрочем бяхме се отдалечили от петимата команчи толкова много, че сигурно нямаше да успеят да ни догонят през нощта.

Ма-рам веднага легна да спи. Аз и Цезар се редувахме да стоим на пост. Щом започна да се разсъмва, свалих от останалите коне одеялата, юздите и всичко каквото носеха, а после ги натирих в реката. Те я преплуваха и скоро изчезнаха в гората на отсрещния бряг. Индианецът мълчаливо следеше действията ми.

Дирите, които следвахме, бяха съвсем ясни. Несъмнено команчите отново се чувствуваха в безопасност. Непрекъснато се бяха придържали към десния бряг на Рио Пекос, следвайки реката надолу по течението й до онова място, където тя минаваше съвсем близо покрай предпланините на Сиера Гауделупе. Там за мое учудване следата се разделяше. Повечето червенокожи бяха свърнали към планината, а останалите бяха продължили да следват течението на Пекос.

Слязох на земята, за да огледам следите. Между отпечатъците на втората диря ясно различих копитата на старата Тони, чиито отпечатъци познавах твърде добре, за да бъде възможно да се заблудя. Малко преди това бяхме намерили следи от нощен бивак.

— Воините на команчите са се отправили към планините — обърнах се към Ма-рам, — за да посетят гроба на техния велик вожд, нали?

— Моят брат казва истината.

— А пък тези — аз посочих втората диря — имат намерение да отведат пленниците във вигвамите на команчите, нали?

— Такава е заповедта на двамата вождове на ракуросите.

— Команчите са взели със себе си и съкровищата на белите. Така ли е?

— Те ги задържаха, защото не знаеха на кого от бледоликите принадлежат.

— А къде са издигнали сега команчите своите вигвами?

— В саваната, простираща се между тази вода и реката, наречена от бледоликите Рио Гранде.

— Значи в някаква савана сред Апач Маунтънс?

— Да.

— Тогава няма да следваме тези дири, а ще се отправим по на юг.

— Олд Шетърхенд ще постъпи както иска, но нека знае, че по този път няма да намери вода нито за себе си, нито за своите коне.

Погледнах го право в очите.

— Моят червенокож брат виждал ли е някога планини, които да се намират близо до голяма река и въпреки това да са безводни? Всяка река получава водата си от планините.

— Моят бял брат ще се убеди кой има право — той или команчът!

— Знам защо команчът не иска да се движим право на юг.

— Нека моят брат ми каже защо!

— Воините на ракуросите яздят с пленниците си покрай реката, която описва голяма дъга. Ако се насоча по на юг, ще ги догоня още преди да са достигнали вигвамите си.

Ма-рам замълча, понеже разбра, че съм прозрял мислите му. Преброих отпечатъците от конски копита и установих, че са оставени от шестнадесет животни. Следователно Винету, Марк и Бърнард се придружаваха от тринадесет команчи. Без съмнение тримата бяха здраво вързани и даже да ги догонех, бих могъл да ги спася по-скоро с хитрост, отколкото с употреба на сила.

Ето защо свърнах повече на юг и накарах конете да препуснат колкото се можеше по-бързо. Ездата беше тежка и изнурителна, тъй като не познавах местностите, а и не можех да получа от Ма-рам никакви задоволителни сведения. Обаче усилията ми се увенчаха с успех и още през следващия предиобед оставихме планините зад гърба си, а пред очите ни се разкри необятна савана. От лявата ни страна проблясваха водите на Рио Пекос, към която се насочихме отново.

Седма глава

В лагера на команчите

Гората ни съпътстваше не само докато слизахме по планинските склонове, а и по продължение на реката и донякъде навътре в прерията. Край някакъв поток, който се вливаше в Пекос, се натъкнахме отново на следите на команчите. Бяха оставени вероятно още вчера по обед, а малко по-нататък, край друг поток, червенокожите бяха спирали да си почиват, навярно изчаквайки да попремине голямата жега по пладне.

Аз реших и ние да си отдъхнем малко, обаче избрах такова място, което не се намираше съвсем близо до реката, а бе разположено по-навътре в храсталаците и ни предлагаше по-сигурно прикритие, отколкото добра видимост. Много скоро тази предохранителна мярка доказа своята полза. Едва бях седнал на земята заедно с Ма-рам, и ето че се зададе Цезар, който имаше намерение да се изкъпе заедно с коня си в реката. Той извика:

— Масса, о, о, конник идват… един, два, пет, шест ездач. Офейква, масса, или пречукат ездач?

Затичах се към края на храсталака и наистина забелязах шест коня, които препускаха към нас нагоре по реката, разделени в две групи по три коня. Двата последни коня от всяка група бяха натоварени с някакъв багаж и само на първите животни се намираше по един ездач. Следователно си имахме работа само с двама неприятели, в случай че изобщо бяха неприятели, тъй като въпреки голямото разстояние успях да различа, че не бяха индианци, а бели.

Но зад тях бясно препускаха пет човешки фигури, които не можеха да бъдат нищо друго освен червенокожи и най-много след пет минути щяха да застигнат двамата бегълци. Явно, че в случая ставаше въпрос за преследване и за да разбера какво трябваше да предприема, аз взех далекогледа в ръка.

— Zounds! — изтръгна се неволно от устата ми, понеже първият от ездачите беше Фред Морган, а другият неговият син Патрик.

Реших да ги заловя живи, приготвих се за стрелба и зачаках. Те се изкачваха покрай самата река, а индианците ги следваха на по-малко от петстотин метра. Вече можех да доловя пръхтенето на конете им. Ето че се изравниха с нас и само след миг щяха да ни отминат. Натиснах спусъка два пъти. Бях се прицелил внимателно в главите на двете ездитни животни. Те рухнаха на земята. Товарните животни бяха вързани за тях и изплашени от изстрелите, се опитаха да се освободят. Ездачите бяха изхвърлени от седлата надалеч. Понечих да се хвърля върху тях.

— О-о-и-и-иии! — проехтя в този миг бойният вик на бързо приближаващите се червенокожи, към който започна да приглася и Ма-рам. За миг се видях обкръжен. Три томахока и два ножа пробляснаха над главата ми.

— Ча! — извика Ма-рам, протягайки закрилящо ръка. — Този бледолик е приятел на Ма-рам.

Те ме оставиха на мира, обаче последиците от нападението им не можеха вече да се променят. Двамата изхвърлени на земята ездачи намериха време да се изправят на крака и да избягат в храсталаците, а конете, подплашени от страхотния рев на индианците, започнаха като обезумели да се изправят на задните си крака, разкъсаха ремъците и паднаха в реката. Още от самото начало бях разпознал в тях нашите четири товарни животни. Те бяха тежко натоварени и затова при падането си в реката веднага потънаха.

Четирима от индианците препуснаха подир бегълците. Петия задържах.

— Нека моят червенокож брат ми каже защо воините на команчите преследват своите бели приятели!

— Белите мъже са като змиите. Езиците им са раздвоени. През нощта убиха нашия пост и избягаха със своите съкровища.

— Със златото?

— Взеха метала и много вълшебни хартийки, които бяха в кожата.

Той ни заряза и се втурна подир своите другари. Значи, двамата Морган са се обезпокоили, че команчите няма да им оставят току-така всички богатства, и тайно бяха офейкали. Под «вълшебни хартийки» трябваше да разбирам ценните книжа и банкнотите, които се бяхме опитали да им отнемем. Точно там, където конете паднаха във водата, реката правеше завой и образуваше водовъртеж, който не ни оставяше никаква надежда да си възвърнем каквото и да било от богатствата, погълнати от водната стихия. Deadly dust, смъртоносен прах!

Какво трябваше да направим сега? Тревогата ми за съдбата на моите приятели беше по-силна от желанието да заловя двамата престъпници. Впрочем петимата команчи бяха по петите на двамата Моргановци. Можехме да им предоставим преследването най-спокойно.

— Защо моят бял брат стреля по конете, а не по ездачите? — попита Ма-рам. — Поразяващата ръка не се ли е учил да се цели?

— А защо Поразяващата ръка не уби Ма-рам, команча, над чиито гърди се беше вече издигнал ножът? Той уби конете, понеже искаше да говори с ездачите.

— Той ще говори с тях, защото ще ги преследва заедно със своите червенокожи братя!

За малко щях да се изсмея на усилията на индианеца да забави колкото се можеше повече преследването на неговите хора, пленили моите приятели.

— Той няма да ги преследва. Воините на команчите са умни и храбри. Те ще заловят злите бледолики и ще ги отведат в своите вигвами. Нека Ма-рам се качи на коня си и ме последва!

Тази случка ми отне всяко желание за почивка, а към това се прибавяше и едно друго съображение, което нямаше как да не се натрапи в съзнанието ми. Тринадесет ездачи придружаваха нашите приятели. Но от това число трябваше вече да се извадят двамата Моргановци, петимата команчи и убитият постови, в резултат на което излизаше, че сега ги надзираваха само петима индианци. При тези обстоятелства освобождаването им ставаше значително по-лесно.

И тъй, накарах конете да препуснат по-бързо отпреди. До свечеряване изминахме толкова значително разстояние, че когато внимателно огледах дирята, се убедих в следното: малкият отряд бе минал оттук едва по обед. Бягството на Фред и Патрик Морган, убийството на поста, както и предположението, че никой не ги преследва, бяха намалили бързината на команчите.

Въпреки че Ма-рам настойчиво се оглеждаше за някакво място, подходящо за почивка, все пак се видя принуден да ме следва още почти четири английски мили, докато стана толкова тъмно, че просто повече не беше възможно да се различават следите. Чак тогава дадох нареждане за слизане от конете. И едва бе започнало да се зазорява, когато отново потеглихме на път.

Дирята се отдели вече от реката и навлезе навътре в саваната, продължавайки все на юг. От време на време се натъквахме на утъпкани от бизоните «пътища», които използвахме и ние. Всеки път, когато внимателно оглеждах дирята, забелязвах, че непрекъснато се приближаваме до преследваните. Вече бях започнал да се надявам, че ще ги догоним нейде по обед, но само няколко секунди бяха достатъчни, за да се разочаровам, и то когато стигнахме до едно място, изпотъпкано от множество конски копита. Оттук нататък на юг водеха следи, оставени поне от четиридесет коня.

— Уф! — възкликна Ма-рам.

Той не каза нищо друго обаче, докато чертите на лицето му останаха неподвижни, очите му заблестяха от удоволствие. И аз го разбирах много добре. Пазачите на нашите спътници се бяха натъкнали на отряд команчи, под чиято закрила бързаха към своите вигвами.

— Колко път има още до лагера на команчите — попитах индианеца.

— Ракуросите нямат лагер. Те са построили село в саваната, което е по-голямо от градовете на бледоликите — гласеше отговорът. — Ако моят бял брат язди бързо, ще го достигне, преди още слънцето да се е скрило зад високата трева.

По обед направихме кратка почивка и действително привечер на хоризонта се появиха няколко тъмни линии. С помощта на бинокъла различих, че това са дълги редици от шатри.

Команчите бяха построили тук значително по големината си селище, и то несъмнено заради предстоящия лов на бизони. Успяхме да се приближим доста до лагера им, без да срещнем нито един индианец. Изглежда, че пристигането на пленниците твърде силно бе привлякло вниманието на всички.

Дръпнах поводите на моя кон.

— Пред нас са вигвамите на команчите, нали? — попитах аз.

— Да, те са — потвърди Ма-рам.

— А дали То-кай-хун, великият вожд, е там?

— Бащата на Ма-рам е винаги при своите воини.

— Ще отиде ли моят червенокож брат при него, за да му каже, че Олд Шетърхенд ще го посети?

Той ме погледна малко изненадано.

— Не се ли страхува Олд Шетърхенд от толкова много неприятели? Той убива бизона и сивата мечка, но не може да убие команчите, които са тъй многобройни като дърветата на гората.

— Олд Шетърхенд не иска да убива своите червенокожи братя. Той не се бои нито от сиусите и кайовите, нито от апачите и команчите, понеже е приятел на всички храбри воини и изпраща куршумите си само срещу злите хора и предателите. Той ще чака тук. Нека моят брат отиде при То-кай-хун!

— Но нали Ма-рам е пленник на бледоликия? Ако Олд Шетърхенд го изгуби?

— Ма-рам не е вече мой пленник. Той пи заедно с мен дима на мира. Сега е свободен.

— Уф!

Едновременно с това възклицание той смуши с пети хълбоците на жребеца си и препусна в галоп. Аз и Цезар слязохме на земята. Седнахме и оставихме конете да пасат. Добрият негър имаше страшно загрижена физиономия.

— Масса, какво ще правят индиън с беден Цезар, кога масса вземат Цезар със себе отидат при индиън?

— Ще изчакаме и ще видим.

— Изчаквам съм лош, зъл, нехубав работа. Нима трябва Цезар изчакват, докат индиън изпекат Цезар на кол?

— Може би цялата работа няма да е чак толкова лоша, колкото си мислиш. Нали, ако искаме да спасим твоя масса Бърнард, трябва да отидем при команчите.

— О-о, а-а, да, Цезар спасят добър масса Бърн! Ще се остави пекат него и варят и изядат, само индиън да освободи масса Бърн!

Чернокожият оповести вземането на това героично решение с такава гримаса, която сигурно би отнела на индианците всяко желание да се нагостят с него. После той си взе едно парче сушено месо, за да се наслади поне още малко на житейските радости преди своята мъченическа смърт.

Не стана нужда да чакаме дълго резултата от съобщението за нашето пристигане. След известно време към нас се отправи внушителна група ездачи, която се разпръсна, образува широк кръг и ни обгради отвсякъде. А после с крясъци и размахване на оръжията този кръг се понесе в галоп към нас и внезапно се стесни толкова, че изглеждаше сякаш индианците искаха да ни прегазят с конете си. И действително, четирима вождове се отделиха от останалите, насочиха се в пълен галоп право към нас и ни прескочиха. Цезар падна по гръб на земята, но аз останах спокойно седнал, без да помръдна главата си нито на сантиметър наляво или надясно.

— О, а, индиън убият с коне Цезар и масса! — закрещя негърът, като предпазливо повдигна глава, за да огледа какво беше положението.

— Нямат подобно намерение — обясних му аз. — Искат само да изпитат нашата смелост.

— Изпитат? О-о, нека само индиън дойдат, Цезар имат смелост, съвсем много голям смелост!

Той отново седна, придавайки на лицето си най-страшния възможен-израз, и то тъкмо навреме, понеже вождовете бяха скочили от конете си и се приближаваха към нас. Най-възрастният от тях заговори:

— Защо не става белият човек, когато при него идват вождовете на команчите?

— Защото така иска да им покаже, че са му добре дошли — отвърнах аз. — Нека моите червенокожи братя седнат до мен!

— Вождовете на команчите седят само до някой друг вожд. А къде са вигвамите и воините на белия човек?

Десницата ми хвана дръжката на ловджийския нож.

— Един вожд трябва да бъде силен и смел. Ако червенокожите мъже не вярват, че съм вожд, тогава нека се бият с мен. Така ще разберат дали им казвам истината.

— Какво име има бледоликият?

— Червенокожите и белите воини и ловци ме наричат Поразяващата ръка.

— Сигурно белият човек сам си е дал това име!

— Ако воините на команчите искат да се бият с мен, могат да вземат томахока и ножа си. Аз обаче ще си служа само с юмрука. Хау!

— Белият човек изрича горди думи. Ще има възможност да ни покаже хвали ли се, или не. Нека се качи на коня си и дойде с воините на ракуросите!

— Ще изпушат ли команчите с мен калюмета?

— Те ще се посъветват дали имат това право.

— Имат го, понеже идвам при тях с миролюбиви намерения.

Метнах се на седлото. Цезар също се покатери, макар и с мъка, на своя опърничав кон. Никой не му обръщаше каквото и да било внимание. Индианците гледат на чернокожата раса още по-отвисоко, отколкото белите. Аз обаче бях заобиколен от вождовете и се понесохме в бесен галоп към селото. Навлязохме в него и препуснахме по «главната улица», докато достигнахме до една голяма шатра, където вождовете спряха конете и скочиха на земята. Последвах примера им.

Цезар не се виждаше никъде. Аз бях заобиколен от всички воини, които бяха излезли от селото, за да ме доведат дотук. Вождът, който бе говорил досега, посегна към моите пушки.

— Нека бледоликият ни даде оръжията си!

— Ще задържа оръжията си, понеже дойдох при вас доброволно, а не като ваш пленник.

— Въпреки това белият човек ще трябва да ни даде оръжията си и те ще останат у нас, докато разберем защо е дошъл.

— Нима червенокожите мъже се боят от мен? Онзи, който настоява да предам оръжията си, се страхува от мен.

Вождът почувствува засегната воинската си чест и затова хвърли към останалите въпросителен поглед. Сигурно прочете в очите им успокоителен отговор, понеже каза:

— Воините на команчите не знаят що е страх. Нека белият човек задържи оръжията си.

— Какво име носи моят червенокож брат? — попитах аз вожда.

— Олд Шетърхенд говори с То-кай-хун, пред когото враговете треперят.

— Аз моля моя брат То-кай-хун да ми даде един вигвам, където мога да чакам, докато вождовете на команчите решат да говорят с мен.

— Думите ти са добри. Бледоликият ще получи вигвам, докато воините на ракуросите решат на съвещанието си дали могат да изпушат с него калюмета.

То-кай-хун направи подканящо движение с ръка и тръгна пред мен. Взех поводите на моя мустанг в ръка и го последвах. Индианците образуваха шпалир, през който минахме. Забелязах как от не една шатра тайно надничаха с по едно око някоя млада или пък възрастна индианка, за да огледат бледоликия, осмелил се да влезе в бърлогата на лъва. За щастие това племе на команчите нямаше нищо общо с племето, с което бе воювал Винету в Мапими (Виж «Винету» II — Б. нем. изд.).

Шатрите или колибите бяха построени по съвършено същия начин, който съм виждал и при северните индианци. Работата се извършва само от жените, тъй като индианецът не познава друго занимание освен война, лов и риболов, а всичко останало стоварва върху плещите на онзи пол, който ние обикновено наричаме «нежен».

Жените домъкват кожите, които трябва да послужат за стени на шатрите, разпростират ги на слънцето и с парче въглен начертават върху тях необходимата форма. После ги изрязват и с помощта на тънки ремъчета съшиват отделните парчета кожа. След това се взимат прътите и целия материал се отнася на мястото, определено за жилището. Там със съвсем оскъдни инструменти се издълбава яма за огъня, дълбока към половин метър. Около нея се поставят на съответно разстояние един от друг повече или по-малко пръти, в зависимост от желаната големина на жилището. В горната си част те се огъват леко и се завързват с тънки върбови или лескови пръчки. Тази работа не е никак лека, понеже жените и момичетата трябва да се изкатерят по прътите, като по време на връзването се придържат само с краката си. Щом скелетът на шатрата стане готов по описания начин, тогава се започва най-трудната част от строежа, а именно обличането му с тежките кожи. Прътите на този скелет се закрепват нейде на половината си височина с други отвесни пръти, които завършват в горната си част с чатал и се завързват за главните пръти с ремъци. По такъв начин вътре в първия кръг се образува втори, който разделя цялото помещение на две части. Външните пръти се покриват отгоре с кожи, които се застъпват една друга също като керемиди. Обаче горе се оставя отвор, за да излиза димът от огъня, запален в средата на шатрата. После и двете кръгообразни части на помещението, външната и вътрешната, могат да се разделят допълнително на различни по-малки части според желанието на собственика. За целта се използват кожи или прегради, плетени от върбови клони.

Шатрата, в която бях отведен, беше малка и в момента никой не живееше в нея. Завързах коня отвън, повдигнах кожите, закриващи входа, и влязох вътре, без да обръщам никакво внимание на вожда, който изобщо не ме последва.

Не бях прекарал и две минути в шатрата, когато се появи една прастара индианка и свали от гърба си голям наръч съчки. След това изчезна, а после отново влезе с голямо глинено гърне, в което имаше вода, а изглежда, и още нещо. Тя напали огън и сложи гърнето в средата на жарта.

Аз бях легнал на земята и я наблюдавах мълчаливо, понеже знаех, че според индианските схващания щях да накърня честта си, ако ми хрумнеше да завържа разговор с нея. А освен това не беше трудно да се досетя, че се намирах под наблюдение и че навярно не един чифт очи ме гледаха през различни дупки или пролуки.

Водата в гърнето започна да ври и миризмата ми подсказа, че за ядене щях да получа бизонско месо. И действително, след около един час старицата постави още врящото гърне точно между изпънатите ми крака и се отдалечи, като ме остави да се храня както намеря за добре. Не се двоумих дълго и ще призная, че здравата се залових с голямото парче филе, което намерих вътре, а накрая не се отказах и от бульона, въпреки че чистотата на съда никак не беше на висота и освен това яденето бе приготвено без каквато и да било сол.

Ако искам да бъда справедлив, не мога да не призная, че индианците се отнасяха към мен съвсем прилично, а и до ден-днешен се хващам на всякакъв бас, че моето глинено гърне е било единствено в целия лагер.

След като се нахраних, аз пак си легнах, сложих под главата си едно одеяло и се отдадох на размисли, които дълго време ме държаха буден. Ето защо успях да видя, че и конят ми беше нахранен и че двама пазачи непрекъснато обикаляха около моята шатра. По-късно огънят догоря и аз заспах. Несъмнено бях изправен, макар че в момента бях легнал, пред важни събития. Обаче една нощ, прекарана в безсъние, с нищо не можеше да ми бъде полезна. Ето защо се събудих едва на сутринта от някакво пращене. Когато отворих очи, отново видях старицата, която пак бе разпалила огъня и беше поставила в жарта вече познатото ми гърне.

Тя вършеше задълженията си, без да ме погледне, но аз не виждах никаква причина да се чувствувам засегнат от тази липса на внимание. Изядох си месото със същото удоволствие както и на вечеря, а след това реших малко да поизляза пред вигвама. Обаче щом подадох глава пред вратата, един от пазачите се нахвърли с копието си върху мен, сякаш искаше да ме набучи на него от горе на долу.

Не биваше да допускам да се отнасят така с мене, ако не исках да подкопая веднъж завинаги авторитета си. Взех бързо решение, улових копието с две ръце близо зад острието, отблъснах го назад, а после внезапно и силно дръпнах оръжието към мен тъй, че червенокожият воин не успя да го задържи. Той го изпусна и падна на земята в краката ми.

— Уф! — извика той, изправи се и посегна към своя нож.

— Уф! — възкликнах и аз, изваждайки ножа си, като същевременно с лявата си ръка захвърлих в шатрата извоюваното копие.

— Нека бледоликият ми върне копието!

— Нека червенокожият си го вземе!

Ако се съдеше по физиономията на команча, изглежда, моето предложение не му се стори съвсем уместно, но той получи подкрепа от другия пост, който се появи иззад шатрата и се приближи към мен.

— Белият човек да се прибере вътре! — заповяда ми той грубо.

И той тикна острието на копието си толкова близо пред лицето ми, че не успях да устоя на изкушението да повторя успешния си опит. В следващия миг и той лежеше на земята, там, където преди малко беше лежал и другият, а копието му последва в шатрата първото копие. Това дойде все пак малко множко на двамата. Те нададоха викове, които раздвижиха целия лагер.

Точно срещу моята шатра се намираше значително по-голям вигвам, пред чийто вход бяха окачени на копия три щита. След виковете на пазачите кожите на входа бяха отметнати и оттам се показа тъмнокосата глава на една девойка, за да разбере какво беше предизвикало този шум. Две черни огнени очи се спряха на мен за кратко време, а после главичката на момичето изчезна. Но след няколко секунди навън излязоха четиримата вождове и се отправиха към нас. То-кай-хун направи повелително движение с ръка и пазачите се отдръпнаха.

— Какво прави бледоликият пред шатрата?

— Какво правя тук ли? Може би моят червенокож брат иска да попита какво правят двамата червенокожи воини пред моя вигвам!

— Те внимават да не се случи нещо лошо на бледоликия и ето защо белият човек трябва да си остане във вигвама.

— Нима То-кай-хун има толкова зли мъже сред своите воини или пък на заповедите му се обръща толкова малко внимание, че се налага да охранява гостите си с пазачи? Но Поразяващата ръка не се нуждае от пазачи, понеже неговият юмрук ще срази всеки, който крои нещо подло и не е искрен. Моите червенокожи братя могат спокойно да се приберат във вигвама си. Аз ще разгледам тяхното село и после ще се върна, за да разговарям с тях.

С тези думи влязох в шатрата си, за да взема моите оръжия. Когато понечих отново да изляза навън, срещу мен се насочиха десетина копия. Значи все пак бях пленник! Трябваше ли да окажа съпротива или не?

Безмълвно се прибрах вътре и се приближих до задната стена на шатрата. С ножа си разрязах кожата и успях безпрепятствено да напусна помещението. Докато те стояха и пазеха пред входа, аз се появих иззад шатрата. В първите секунди по лицата им се изписа смайване, обаче после се разнесе такъв рев и вой, сякаш стотина кучета се бяха освободили от веригите си. Вождовете се бяха върнали във вигвама си. В този момент те се появиха отново, и то с такава бързина, която всъщност бе под обичайното им достойнство. Проправиха си път между воините и, изглежда, имаха намерение да ме хванат.

Нямаше как да се отбранявам с оръжията си, защото ме очакваше гибел, а заедно с мен щяха да загинат и моите другари. Измъкнах бързо далекогледа си, разглобих го на две части и заплашително ги насочих към вождовете.

— Спрете, или всички синове на команчите ще загинат!

И те действително отскочиха назад, понеже явно все още не познаваха този предмет. Но и да бяха виждали вече далекоглед, не можеха да знаят дали не е в състояние да причинява пагубни последици.

— Какво мисли да прави белият човек? — попита То-кай-хун. — Защо не си стои във вигвама?

— Олд Шетърхенд върши винаги онова, което му харесва. Няма защо да се оставя да бъде задържан като пленник против волята си, понеже е велик жрец на бледоликите и в случай на нужда може да убие душите на всички команчи. Сега ще го докажа на червенокожите мъже.

Прибрах далекогледа и взех карабината «Хенри».

— Нека червенокожите мъже гледат към пръта пред онази шатра!

При тези думи посочих към висок дебел прът, който стърчеше пред един от по-отдалечените вигвами. После вдигнах пушката и стрелях. Близо до върха на пръта се появи дупка, а сред червенокожите се разнесе одобрително мърморене. Индианецът се възхищаваше от смелостта и сръчността, проявени дори от най-върлите му врагове. При втория изстрел куршумът попадна в пръта на два сантиметра под първия куршум. При следващия изстрел третият куршум се заби на същото разстояние под втория. Но вече не се чуха одобрителни възгласи, понеже индианците бяха смаяни. Без съмнение те бяха слушали много за моята карабина «Хенри», известна сред червенокожите като «омагьосаната пушка», но може би все пак не бяха повярвали сериозно в чудото на непрекъснатата й стрелба. След четвъртия изстрел цялата тълпа се вкамени. След шестия и седмия учудването нарасна още повече. После учудването премина в слисване, което се изписа по всички лица. Така изстрелях десет куршума. Всеки от следващите куршуми попадаше два сантиметра под предишния. Прекратих стрелбата, най-спокойно преметнах пушката през рамо и нехайно казах:

— Червенокожите мъже видяха ли сега, че Поразяващата ръка е велик жрец? Който иска да му причини някакво зло, ще умре! Хау!

Закрачих сред тълпата, без някой да направи опит да ме спре. От двете страни на «улицата» пред входовете на шатрите бяха застанали жени и момичета и ме зяпаха удивено, сякаш бях някое свръхестествено същество. Можех да бъда доволен от впечатлението, направено от моята изкусна стрелба.

Пред една от следващите шатри забелязах самотен пазач. Сигурно вътре се намираше някой пленник. Кой ли беше той? Все още размислях дали да попитам поста, или не, когато откъм входа на вигвама се разнесе глас, който познавах твърде добре:

— Масса, о, о, пуснат навън нещастен Цезар! Индиън хванал Цезар и ще го колят и ядат!

Приближих се, отметнах кожите и го пуснах да излезе. Постът бе толкова смутен, че не се съпротиви, а и никой от червенокожите, следващи ме по петите, не направи каквото и да било възражение.

— Още с пристигането ни в селото ли те натикаха в тази шатра? — попитах чернокожия.

— Да, масса. Индиън свалил Цезар от кон и отвел него във вигвам. Там седял досега.

— Тогава нямаш никаква представа къде може да е твоята масса Бърнард, така ли?

— Цезар ни видял, ни чул масса Бърн!

— Ела с мен, но гледай да не изоставаш!

Едва що бяхме отминали още няколко шатри, когато срещу нас се зададоха четиримата вождове с многочислена свита. Тези предпазливи хорица бяха избързали зад шатрите, та да ме пресрещнат и прекратят разходката ми. Сложих длан върху приклада на карабината си, обаче То-кан-хун още отдалеч ми направи знак, че няма враждебни намерения. Спрях се и спокойно го изчаках да се приближи.

— Къде иска да отиде моят бял брат? Нека дойде с мен при мястото на съвещанието, където вождовете на команчите ще говорят с него!

До преди малко бях за него «белият човек» или «бледоликият». Сега вече ме наричаше «моя бял брат». Значи нямаше съмнение, че все пак бях съумял да накарам тези хора да изпитват по-голямо уважение към мен.

— Ще изпушат ли моите червенокожи братя калюмета с Олд Шетърхенд?

— Те ще говорят с него и ако думите му са добри, той ще бъде за тях също като някой воин на команчите.

Тръгнахме обратно, минавайки покрай моята шатра. Малко по-нагоре в същата посока забелязах старата Тони на Марк, завързана за едно колче, а край нея и конете на Винету и Бърнард. Обаче тримата пленници явно не се намираха нейде наблизо, защото в противен случай сигурно щях да забележа техния пазач.

Най-сетне стигнахме до едно място, където «улицата» се разширяваше, образувайки нещо като площад почти с формата на окръжност, който беше обграден от няколко редици индианци. На това място щеше да се състои съвещанието.

Вождовете се отправиха към средата на «площада» и насядаха на земята. Известен брой червенокожи също пристъпиха напред и заеха места в полукръг срещу вождовете. Сигурно бяха някои привилегировани воини. Без да се церемоня много-много, аз също седнах и направих знак на Цезар да се настани зад мен. Но постъпката ми не се хареса на вождовете.

— Защо сяда белият човек, когато ще бъде съден? — попита То-кай-хун с намръщено чело.

Направих пренебрежително движение.

— А защо сядат червенокожите мъже, когато Олд Шетърхенд се кани да ги съди?

Въпреки че лицата им останаха безизразни, си пролича, че отговорът ми ги изненада.

— Белият човек обича да се шегува, но нека остане седнал. Защо обаче освободи чернокожия мъж и защо го доведе на съвещанието? Не знае ли той, че в присъствието на червенокожи мъже негърът никога не бива да седи?

— Чернокожият човек е мой слуга. Щом му заповядам да седне, той ще седне, ако ще да присъстват и стотици вождове. Аз съм готов, съвещанието може да започне!

Беше ми напълно ясно, че можех да търся спасение само в това нахакано поведение. Колкото по-рязко и дръзко се държах, обаче без да обиждам червенокожите, толкова по-силно впечатление им правех. Покажех ли се смирен и сговорчив, щях сам да се осъдя на гибел.

То-кай-хун запали калюмета и той тръгна наоколо от ръка на ръка. На мен не ми го дадоха. След като тази уводна формалност приключи, вождът се изправи и започна своята реч. Пред чужденци индианецът остава прекалено мълчалив. Но където е необходимо, той показва такава речовитост, която в никой случай не отстъпва на приказливостта на белите по време на събрания. Сред индианските вождове има такива, които са известни надалеч с ораторската си дарба, а умението им да говорят завладяващо е не по-малко от умението на великите оратори на цивилизованите народи от древността и нашето съвремие. Техният цветист език напомня начина на изразяване на ориенталските народи. Вождът започна с един увод, който се използва винаги, когато става въпрос да се говори срещу бледолики, а именно — с обвинение срещу цялата бяла раса:

— Нека белият човек слуша, защото ще говори То-кай-хун, вождът на команчите! Преди много лета червенокожите мъже живееха съвсем сами на земята между двете Големи води. Те строяха градове, засаждаха царевица, ходеха на лов за бизони. Слънчевата светлина и дъждът им принадлежаха. Принадлежаха им реките и езерата, принадлежаха им гората, планината и всички савани на необятната земя. Те имаха жени и дъщери, братя и синове и бяха щастливи. Но ето че дойдоха бледоликите, които са бели като снега, обаче сърцата им са черни като саждите на дима. Отначало те бяха малцина и червенокожите мъже ги приеха в своите вигвами. Но бледоликите донесоха със себе си огнените оръжия и огнената вода, доведоха други богове и други жреци. Донесоха със себе си предателството, много болести и смъртта. През Голямата вода прииждаха все повече бледолики. Езиците им бяха лъжливи, а ножовете — остри. Червенокожите мъже им повярваха и бяха измамени. Бяха принудени да отстъпят земята, където се намираха гробовете на техните бащи. Те бяха прогонени от собствените си вигвами и ловни полета, а опитваха ли да се отбраняват, биваха избивани. За да ги победят по-лесно, бледоликите започнаха да сеят раздори между племената на червенокожите мъже, които са осъдени да измират като безмилостно преследвания дивеч в саваната. Проклети да са бледоликите! Проклети да са толкова пъти, колкото звезди има по небето и колкото са листата по дърветата в гората!

Силни викове на одобрение възнаградиха заклеймяващото изказване на вожда, който говореше достатъчно високо, за да може да бъде чут ясно от всички наоколо. После той продължи:

— Един от тези бледолики дойде сега във вигвамите на команчите. Този бял има цвета на лъжците и езика на предателите, но червенокожите воини ще изслушат думите му и ще го съдят справедливо. Нека говори!

То-кай-хун седна на земята, а след него се изредиха един подир друг останалите трима вождове. Всеки от тях държа по една реч в същия смисъл и дух и приключи с подканата към мен да говоря. Бях извадил малкия си скицник и докато траяха тези речи, се помъчих да нарисувам седналите пред мен вождове на фона на изправените воини и шатрите зад тях.

Щом и четвъртата реч бе изпратена с аплодисменти, То-кай-хун посочи с ръка към мен и попита:

— Какво прави белият човек, докато вождовете на команчите говорят?

Откъснах листа от скицника, станах и му го подадох.

— Нека великият вожд сам види какво правя!

— Уф! — възкликна той високо, щом хвърли един поглед на откъснатия лист хартия.

— Уф! Уф! Уф! — прозвуча още три пъти, когато тримата други вождове взеха хартията в ръка, а То-кай-хун добави:

— Това е голяма магия! Белият човек е омагьосал душите на команчите върху тази бяла кожа. Ето къде седи То-кай-хун, а тук, са и неговите трима братя. Ето къде са и техните воини и вигвами! Какво ще прави бледоликият с това нещо?

— Червенокожият мъж ще разбере веднага!

Взех листа от ръката му и го подадох на седящите зад мен воини, та да могат и те да му хвърлят един поглед. Те бяха също тъй смаяни както и вождовете. После смачках листчето и го направих на топче, което пъхнах в цевта на моята карабина «Хенри».

— То-кай-хун — казах аз, — ти самият заяви, че съм омагьосал душите ви върху тази хартия. Сега те са напъхани в цевта на моята пушка. Да ги изстрелям ли нагоре във въздуха, та да бъдат разкъсани от ветровете и никога да не отидат във вечните ловни полета?

Въздействието на този номер бе по-силно, отколкото бях очаквал. И четиримата вождове скочиха на крака, а наоколо се разнесе силен вик на ужас, изтръгнал се едновременно от всички гърла. Побързах да успокоя индианците.

— Нека червенокожите мъже отново седнат и изпушат с мен калюмета. Когато станат мои братя, ще им върна пак техните души!

Те бързо насядаха, а То-кай-хун взе лулата. В това време ми хрумна една забавна идея, която може би щеше да направи тези хора още по-сговорчиви. Ловната дреха на един от тримата вождове, направена от бизонска кожа, имаше особено ценно украшение, състоящо се от две месингови копчета с големината на талер. Приближих се до него.

— Нека моят червенокож брат ми даде за малко това украшение. После ще му го върна веднага.

Отрязах с ножа си двете копчета, преди още да успее да ми откаже, и отстъпих няколко крачки назад, без да обръщам никакво внимание на неговото смайване.

— Моите червенокожи братя виждат тези копчета между пръстите ми — по едно във всяка ръка. Нека добре внимават!

Престорих се, че хвърлям копчетата във въздуха, а после им показах празните си длани.

— Нека моите братя погледнат ръцете ми! Къде са копчетата?

— Няма ги! — възкликна собственикът им с нарастващ гняв.

— Да, няма ги, те летят далеч нагоре към слънцето. Нека моят червенокож брат ги свали с куршумите си!

— Нито червенокожите, нито белите могат да сторят това, нито пък жреците!

— Тогава ще го направя аз! Нека червенокожите ми братя внимават, за да видят кога ще паднат копчетата!

Не взех карабината «Хенри», тъй като в цевта й беше рисунката с вождовете, а мечкоубиеца, който лежеше на земята близо до То-кай-хун. Насочих цевите му право нагоре и натиснах спусъка. Няколко секунди по-късно нещо силно тупна до нас на земята. Собственикът на скъпоценното копче се притече и с помощта на ножа си го изрови оттам.

— Уф! То е!

Докато всички с удивление разглеждаха предмета, аз незабелязано поставих второто копче върху отвора на другата цев и отново насочих пушката нагоре. Изстрелът изтрещя и всички се загледаха към небето. Но ето че Цезар нададе силен вик, светкавично се изправи и като заподскача на един крак, започна да си разтрива рамото.

— О, а, масса улучил мен, застрелял нещастен Цезар в рамо!

Копчето действително бе паднало върху рамото му и сега лежеше на земята до него. Вождът го вдигна, а после прибра в пазвата си и двата скъпоценни предмета с такова изражение на лицето, което издаваше твърдото му решение никога повече да не позволява да бъдат хвърляни към слънцето. Този малък евтин фокус направи значително впечатление. Бях хвърлил две копчета към слънцето, а после ги бях свалил с изстрели. А нямаше съмнение, че и двете са били нейде горе, иначе едното нямаше да се забие тъй надълбоко в земята, а пък другото нямаше да причини толкова видима подутина на чернокожия, който правеше страшни гримаси от болка. Вождовете седяха безмълвни и очевидно не знаеха какво да предприемат, а хората около тях очакваха с напрежение развоя на нещата. Опитах се да разсея напрежението, и то по един малко рискован начин. На земята до То-кай-хун все още се намираха лулата и торбичката от кожата на опосум, в която имаше тютюн, примесен по индиански обичай с накълцани конопени листа. Бързо взех калюмета, натъпках го с тютюн, заех най-гордата поза, на която бях способен, и започнах да говоря:

— Моите червенокожи братя вярват в един Велик дух и имат право, понеже техният Маниту е и мой Маниту. Той е повелител на небето и на земята, баща на всички народи и неговата воля е всички хора да живеят в мир и разбирателство. Червенокожите мъже са като тревата между тези вигвами, обаче бледоликите са многобройни като стръковете из всички прерии и савани. Те се прехвърлиха през Голямата вода и прогониха червенокожите мъже от техните ловни полета. Това не беше хубаво от тяхна страна. Но защо червенокожите мъже таят омраза към всички бледолики? Не знаят ли червенокожите мъже, че на земята живеят извънредно много племена на бледоликите и че само няколко от тях са участвали в прогонването на червенокожите воини? Нима воините на команчите ще бъдат несправедливи и ще ненавиждат заедно с виновните и невинните? Олд Шетърхенд принадлежи към могъщото и силно племе на джърманите. Нима това племе е причинявало някога страдание на червенокожите мъже? Нека моите червенокожи братя погледнат Олд Шетърхенд, който е застанал пред тях! Виждат ли те по неговия колан скалпа на някой червенокож мъж? Ще намерят ли те по неговите легинси и мокасини косите на някой от своите братя? Кой може да каже, че той е изцапал ръката си с кръвта на червенокожите мъже? Той беше залегнал с приятелите си в гората, докато воините на команчите пушеха калюмета заедно с неговите двама неприятели, обаче не причини никому и най-малкото зло. Той плени Ма-рам, сина на великия вожд То-кай-хун, но не го уби, ами му върна оръжията и го доведе до вигвама на баща му. Нима нямаше възможност да убие шестима воини на ракуросите? Обаче не им стори никакво зло, а само върза един от тях, за да го намерят и развържат по-късно неговите братя. Нима той не можеше да тръгне по петите на воините, отправили се към планините, да убие мнозина от тях и да оскверни гробницата на мъртвия вожд? Не стреля ли той с карабината си по двамата бледолики, които убиха поста на команчите и после избягаха със златото? Не е ли затворил душите на команчите в цевта на карабината си и въпреки това не иска да ги погуби? Нима не може да изпрати към слънцето всички амулети на ракуросите и после да ги свали с изстрелите си? Може, обаче няма да го направи, напротив, той има желание да стане брат на команчите и да изпуши с тях калюмета. Вождовете на команчите са храбри, мъдри и справедливи. Който не го вярва, ще бъде убит от Олд Шетърхенд с пушката, от която излитат безброй много куршуми, и ето защо той ще изпие сега с тях дима на мира!

Запалих тютюна, дръпнах два пъти, изпуснах дим към небето, към земята и в четирите посоки на света, а след това подадох лулата на То-кай-хун. И действително ми се удаде да го надхитря. Той пое калюмета, издуха дим в същите шест посоки и после предаде лулата на следващия. Последният вожд ми я върна обратно и едва сега аз седнах сред самите червенокожи.

— Ще ни върне ли моят бял брат нашите души? — попита загрижено един от вождовете.,

Трябваше да отговоря много предпазливо.

— Мога ли вече да се чувствувам сред червенокожите мъже като воин на команчите? — отвърнах на въпроса с въпрос.

— Поразяващата ръка е наш брат. Той е свободен. Ще получи вигвам и може да прави каквото си поиска.

— Коя шатра ще ми дадете?

— Поразяващата ръка е велик воин. Ще получи онази шатра, която сам си избере.

— Тогава нека моите червенокожи братя дойдат с мен, за да направя избора си!

Те наставаха, за да ме последват. Тръгнах нагоре по «улицата» на селото и вървях, докато забелязах една шатра, пред която стояха на пост четирима воини. Веднага разбрах какво е положението и с един скок се намерих до входа й.

— Ето жилището на Олд Шетърхенд!

Вождовете се спогледаха смаяно, защото не бяха предвидили този толкова възможен случай.

— Моят бял брат не може да получи тази шатра.

— Защо?

— Защото е дадена на враговете на команчите.

— Кои са тези врагове?

— Двама бледолики и един червенокож.

— Как се казват тези мъже?

— Червенокожият е Винету, вождът на апачите, а единият от бледоликите е Безухия, убиецът на индианци.

— Олд Шетърхенд желае да види тези мъже!

С тези думи аз влязох вътре. Вождовете незабавно ме последваха.

Пленниците лежаха на земята с вързани крака и ръце, а освен това ги бяха завързали и за прътите на вигвама. Никой от тях не обели дума, никой не издаде с нищо радостното чувство, което несъмнено ги беше обзело при моето появяване.

— Какво са направили тези мъже? — попитах аз.

— Убиха воини на команчите.

— Моят червенокож брат видя ли това?

— Воините на ракуросите го знаят.

— Воините на ракуросите ще трябва да го докажат. Тази шатра е моя, а тези трима мъже са мои гости!

Извадих ножа си, за да прережа ремъците на пленниците. В същия миг един от вождовете ме улови за ръката.

— Тези мъже трябва да умрат. Моят бял брат няма да ги остави тук като свои гости!

— Кой може да ми забрани?

— Четиримата вождове на ракуросите.

— Нека само се осмелят!

С тези думи застанах между индианците и пленниците. Освен вождовете в шатрата бе влязъл само Цезар.

— Цезар, срежи ремъците! Първо на Винету!

Негърът се беше прокраднал вече до своя господар, обаче веднага се подчини на заповедта ми, понеже, изглежда, и той разбираше, че Винету можеше да ни помогне повече, отколкото Бърнард.

— Нека чернокожият човек си прибере ножа! — заповяда един от вождовете, обаче Винету бе вече свободен.

— Уф! — извика команчът, щом видя, че заповедта му бе пренебрегната, и понечи да се нахвърли върху Цезар, който междувременно се беше втурнал към Марк, за да освободи и него.

Изпречих се на пътя на червенокожия. Той замахна с ножа си към мен и понеже бързо се извърнах настрана, ме рани леко в ръката над лакътя. Индианецът дори не намери време да издърпа ножа си обратно. Един удар на юмрука ми го прати на земята. Друг удар със същата сила улучи стоящия до него вожд. После сграбчих третия за гърлото, докато Винету въпреки подутите си стави вече душеше То-кай-хун.

Беше се разнесло само онова единствено «уф!». Отвън стояха пазачите, но въпреки това ние само за две минути станахме господари на шатрата, а вождовете лежаха на земята със завързани крайници и запушена уста.

— Heavens, това се казва помощ навреме! — призна Марк, разтривайки своите изтръпнали крака и ръце. — Чарли, как я свърши например гази работа?

— После ще ти обясня. Сега преди всичко се въоръжете. Четиримата вождове имат достатъчно оръжия!

За да бъда готов за всякакви изненади, аз отворих висящия на колана ми патронташ и отново заредих моите пушки. Докато вършех тази краткотрайна работа, дадох на моите спътници указания как да се държат, а те се заключаваха в следното: да убият незабавно четиримата вождове, ако индианците ни нападнеха. След това излязох от вигвама. От уважение пред вождовете постовете се бяха пооттеглили назад, а още по-нататък стояха множество команчи, които ни бяха последвали и с напрежение наблюдаваха развитието на тези вълнуващи събития. Най-напред се отправих към постовете.

— Моите братя чуха, че Олд Шетърхенд стана приятел и брат на команчите, нали?

Те притвориха очи, което означаваше утвърдителен отговор.

— Червенокожите воини ще охраняват добре шатрата и няма да пускат никой да влиза вътре, докато вождовете не издадат друга заповед!

След тези думи пристъпих към останалите воини.

— Нека моите братя отидат да свикат всички воини на мястото на съвещанието!

Те се разпръснаха и аз закрачих сам към уговореното място. Човек, незапознат с обичаите на червенокожите, ще сметне постъпката ми за безумно дръзко начинание. Но няма да е прав. Индианецът съвсем не е такъв «дивак», какъвто често го представят. Той си има своите непоклатими закони и обичаи. Който съумее да се възползва от тях, си спестява много опасности. Впрочем в случая още от самото начало въпросът беше на живот и смърт и затова и да исках, не можех да заложа на карта нещо повече от живота си.

Пътем ми се удаде да залича следите от незначителното ми нараняване. След това седнах на същото място, където бях седял преди. За десетина минути целият «площад» се изпълни с воини. В средата бе оставено свободно място, където се настаниха онези по-видни воини, които и преди бяха седели там. Навсякъде другаде събранията преминават при голям шум. Тук обаче, при така наречените «диваци», никой не обелваше нито дума. Всеки идваше сериозен и мълчалив, избираше си място и после заставаше неподвижен като статуя, за да изчака развоя на събитията.

Направих знак с ръка на споменатите вече по-видни воини да седнат по-близо до мен. Те се настаниха в полукръг пред мен и аз започнах:

— Поразяващата ръка е вече приятел и брат на команчите. Моите братя чуха това, нали?

— Ние го знаем — отвърна един индианец от името на всички.

— Той трябваше да си избере жилище и погледът му се спря на шатрата с пленниците. Става ли тя в такъв случай собственост на белия ловец?

— Тя му принадлежи.

— И въпреки това шатрата му беше отказана. Нима вождовете на команчите са лъжци? Като обитатели на шатрата пленниците попадат под закрилата на Олд Шетърхенд. Има ли той право да им даде тази закрила?

— Да.

— Добре. Той постъпи според този обичай и каза, че пленниците са негови гости. Има ли той това право?

— Поразяващата ръка има това право и задължение. Обаче той не може да ги избави от съда, който ги очаква. Има правото само да ги закриля и в дадения случай да умре заедно с тях.

— И има правото да ги развърже, щом гарантира за тях?

— Да.

— Тогава Олд Шетърхенд е направил само онова, на което е имал право. Въпреки всичко поискаха да го убият. Но ножът улучи само ръката му. Как постъпва един команч, когато някой друг се опита да го убие в собственото му жилище?

— Той може да му вземе живота.

— И може да вземе живота на всички, които са искали да помогнат на убиеца, нали?

— Да.

— Моите братя са мъдри и справедливи. Четиримата вождове на ракуросите искаха да ме убият. Обаче аз не им взех живота, а само ги повалих на земята с юмрука си. Те лежат вързани в моята шатра и гостите ми ги охраняват. Искам свободата на моите гости срещу свободата на моите убийци! Нека моите братя се съвещават, а аз ще почакам. Но нека те не безпокоят гостите ми, защото тези мъже ще убият вождовете, ако в шатрата влезе някой друг, а не Олд Шетърхенд!

Лицата на червенокожите с нищо не издаваха голямото впечатление, което тази реч несъмнено им бе направила. Оттеглих се от тях на такова разстояние, че да не мога да чувам думите им. Както и предполагах, те направиха тъй да се каже, съвещание на по-ниско ниво — в отсъствие на вождовете. По знак, даден от тях, от всички страни на «площада» се приближиха няколко души, на които те, изглежда, обясниха как стоят нещата и им възложиха да съобщят всичко на стоящите наоколо хора. Тази мярка пораздвижи събранието, но без да породи каквато и да било неприятност за мен. После се започна дълго съвещание и то продължи, докато трима от тях станаха и се приближиха към мен. Единият заговори:

— Нашият бял брат е пленил в шатрата си вождовете на команчите, така ли?

— Така е.

— Той ще трябва да ги предаде на воините на команчите, за да ги съдят.

— Моите братя забравят, че воини никога не могат да съдят свой вожд, освен ако по време на битка се е показал като страхливец. Вождовете на команчите искаха да убият Олд Шетърхенд. Те се намират в неговия вигвам и само той може да ги накаже.

— И какво ще направи с тях?

— Поразяващата ръка ще ги убие, ако неговите гости не получат свободата си.

— Познава ли той тези гости?

— Да.

— Единият от тях е Безухия, убиецът на индианци.

— Видели ли са го моите братя да убива команч?

— Не. Но затова пък един друг от пленниците, Винету, Пимо (презрително прозвище на апачите — Б. нем. изд.), е избил стотици команчи!

— Да, но само в скалистата котловина на Мапими, и то след като три пъти напразно е предлагал на команчите мир и приятелство. Освен това там не е имало нито един воин от племето на ракуросите.

Те не можеха да оспорят, че казвам истината. Тогава червенокожият попита най-сетне за Бърнард Маршъл:

— Ами кой е третият?

— Един мъж от Севера, който никога не е воювал срещу индианците.

— Ако нашият брат убие вождовете, тогава и той ще загине заедно със своите гости.

— Моите братя се шегуват. Кой ще убие Поразяващата ръка? Та нима душите на команчите не се намират в цевта на неговата пушка?

Команчите изпаднаха в голямо затруднение и се замислиха. Беше им невъзможно да изоставят вождовете си на произвола на съдбата.

— Нека моят брат почака, докато се върнем!

Те се отдалечиха и съвещанието започна отново. Докъдето стигаше погледът ми, по ничие лице нямаше и следа от омраза или гняв срещу мен. Защищавах се самоотвержено и проявявах доверие към тях. Следователно за тях не беше позорно да преговарят с мен. Почти след половин час тримата се върнаха.

— Олд Шетърхенд ще получи свобода за себе си и за своите гости, но само за една четвърт от денонощието!

Аха! Значи им беше хрумнало да си доставят едно старо индианско удоволствие — да освободят пленниците си, за да могат после да започнат вълнуващо преследване. Освен това по този начин те поставяха вождовете си извън всяка опасност. На нас ни даваха шест часа преднина. Беше малко. Обаче, ако тръгнехме точно шест часа преди смрачаване, този срок се удължаваше с една цяла нощ, през която индианците нямаше да могат да ни преследват. Щеше да бъде цяла глупост да не се съглася при дадените обстоятелства. Само че трябваше да покажа необходимата сдържаност.

— Олд Шетърхенд ще каже «да», ако неговите гости си получат обратно оръжията, които са им били отнети.

— Ще им бъдат върнати.

— И всичко останало, което им принадлежи?

С този въпрос имах предвид най-вече скъпоценностите, които Бърнард носеше със себе си и за които не знаех дали са му били отнети.

— Всичко!

— Моите бледолики гости са били пленени, макар че не са причинявали на команчите никакво зло. А вождовете ще бъдат освободени, въпреки че искаха да ме убият. Размяната не е равностойна.

— Какво още иска моят брат?

— Раната на ръката ми ще струва на вождовете три коня, които ще избера измежду техните животни. В замяна ще им дам три коня от нашите.

— Моят брат е хитър като лисица. Той знае, че неговите животни са изморени. Но ще получи каквото желае. Кога ще пусне вождовете от вигвама си?

— Когато си тръгва от селото на своите червенокожи братя.

— А ще освободи ли душите от цевта на карабината си?

— Той няма да ги изстреля към слънцето.

— Тогава нека върви, където иска. Той е велик войн и хитра лисица. Вождовете на команчите са били слепи и глухи, та са се съгласили да изпушат с него калюмета на мира. Хау!

Преговорите бяха приключени и аз можех да си вървя. Стоящите наоколо индианци ме пропуснаха да мина необезпокояван и бавно, без да бързам, аз закрачих към моя вигвам. Там ме очакваха с голямо напрежение и когато влязох сам, това подсказа на спътниците ми, че развоят на събитията едва ли бе взел твърде лоша насока.

Е? — попита Бърнард, който едва се сдържаше от нетърпение.

— Взеха ли ти диамантите или ценните книжа?

— Не. Защо?

— Защото в противен случай трябваше да си ги получиш обратно. Пускат ни на свобода с преднина от шест часа!

— Свободен, масса? — възкликна Цезар. — О, а, свободен сме Цезар и масса Бърн! Но само шест часа, после индиън отново хванат масса Бърн и Цезар!

— Well — обади се Марк. — Повече не можем и да желаем. Като помисля само например как здравата бяхме загазили! Но я ми кажи какво ще става с Тони?

— Ще си я получиш заедно с всичко останало, което ти е било взето. И на Винету ще върнат коня. Обаче другите животни са твърде изтощени и макар че не ми се иска много да се разделя с моя славен мустанг, все пак извоювах правото да избера за нас три жребеца измежду конете на вождовете.

— Heigh-day, Чарли! — засмя се Марк. — Шест часа преднина и пет добри коня — това е достатъчно за хора като нас. Защото мога със сигурност да кажа, че няма да избереш някоя кранта.

После вече нямаше как, трябваше да разкажа на спътниците си поне накратко преживелиците си след нашата насилствена раздяла. Още не бях свършил, когато отвън се разнесе вик. Излязох пред вигвама и забелязах старицата, която два пъти ми беше приготвяла яденето.

— Нека бледоликият дойде с мен!

— Къде?

— При Ма-рам.

Това беше странно известие. Първо уведомих моите спътници, а после я последвах. Тя ме отведе при шатрата, която се намираше срещу моето вчерашно жилище. Пред нея стояха два коня. На един от тях седеше Ма-рам.

— Нека моят брат си избере коне!

Значи това било! Метнах се на другия кон и препуснахме бързо между шатрите. Когато излязохме в откритата прерия, видяхме доста голям брой коне, завързани за забити в земята колчета. Младият индианец ме отведе право при един вран жребец.

— Ето най-хубавия кон на команчите! Ма-рам го получи от баща си. Сега го подарява на Поразяващата ръка заради скалпа, който белият ловец му остави.

Бях изненадан от големия великодушен подарък, още повече че на гърба на такъв жребец не беше възможно да ме догонят. С радост приех този дар, а след това избрах за Бърнард и Цезар две животни, от които и двамата можеха да бъдат доволни.

Тръгнахме обратно. Ма-рам се спря пред вигвама си.

— Нека моят бледолик брат слезе от коня и ме придружи вътре в шатрата!

Нямаше как да откажа на тази покана. Въведоха ме във вигвама, където ми дадоха да изям парче сладкиш, приготвен от камас (Особен вид лукоподобни корени — Б. изд.)., После се сбогувах. Когато излязох от шатрата, видях при моите коне чернооката девойка, която бях забелязал още сутринта. Тя се навърташе около животните, които бяха вече оседлани, опаковаше и товареше за нас хранителни припаси.

— Коя е тази дъщеря на ракуросите? — попитах Ма-рам.

— Това е Хи-ла-ди (Кристален извор — Б. нем. изд.), дъщерята на вожда То-кай-хун. Тя те моли да приемеш, каквото ти предлага, защото си пощадил нейния брат Ма-рам.

Подадох ръка на момичето.

— Нека Маниту ти даде щастие и много лета, цвете на саваната! Погледът ти е бистър, а челото чисто. Дано и животът ти бъде тъй светъл и непомрачен!

След тези думи аз се метнах на седлото и откарах трите коня при моите приятели. Всички и особено Марк изпаднаха във възхищение при вида на врания жребец.

— Чарли — обади се той, — този кон има почти същата стойност като моята стара Тони, само дето тя има по-къса опашка и по-дълги уши. Впрочем вече събрахме всичко, понеже червенокожите нехранимайковци ни върнаха каквото бяха взели. До свечеряване остават точно шест часа. Да тръгваме, пък после ще видим дали например ще успеят пак да ни спипат!

Приготвихме се за път и едва тогава свалихме ремъците на нашите пленници.

— Масса вече тръгва — подкани Цезар, — съвсем много бързо тръгва, та да не настигнат индиън и пак заловят всички масса Бърн, Марк, Олд Шетърхенд и Винету!

Докато все още бяхме в шатрата, вождовете не се помръднаха. Метнахме се на конете и препуснахме напред. «Улицата» между вигвамите бе безлюдна. Не се виждаше нито един индианец. Но бях сигурен, че нашето оттегляне бе наблюдавано от всички. Когато преминавах покрай вигвама на То-кай-хун, ми се стори, че два чифта очи надничаха през процепа, образуван от кожите на входа. Стотици сърца биеха в нетърпеливо очакване да бъдем догонени, но не се съмнявах, че тук имаше и две сърца, които ни пожелаваха щастливо бягство.

Осма глава

В ранчото на дон Фернандо

Прекосихме река Колорадо приблизително там, където се допират границите на щатите Аризона, Невада и Калифорния, щастливо пресякохме територията на индианците паюта и вече очаквахме появяването на източните предпланини на Сиера Невада. Близо до тях, на брега на езерото Моно, мислехме да останем няколко дена, за да си отпочинем. Значително е разстоянието от територията на команчите до това езеро. Трябва да се преодолеят необятни савани, планини, забили върховете си в небесата, а след това и мъртви солени пустини, тъй че колкото и яки и издръжливи да са конете и ездачите, все пак такова тежко и мъчително пътуване не остава без последици за тях.

А какво ни беше накарало да изминем този дълъг път до Калифорния? Първо, Бърнард Маршъл искаше да потърси там брат си и второ, допускахме, че след като двамата Моргановци тъй неочаквано бяха загубили плячката си край Рио Пекос, те се бяха отправили към страната на златото. Имахме достатъчно основание за това предположение.

След като напуснахме селото на команчите, ние яздихме през целия следобед и през цялата нощ, тъй че още по обед на следващия ден видяхме пред нас северните склонове на Сиера Гуадалупе. Въпреки неимоверното напрежение кобилата на Марк и жребецът на Винету бяха в изключително добро състояние, а и останалите коне бяха толкова бодри, че нямаше защо да се безпокоим за тях. Преодоляхме и Сиера Гуадалупе, без да забележим каквато и да било следа от преследвачи, а когато няколко дни по-късно пресякохме Рио Гранде, вече нямаше защо да се страхуваме от команчите.

Западно от Рио Гранде от юг на север напират многобройни планински вериги, сред които се намира и планината Зуни. Добрахме се до нея без особени приключения. Обаче тук се случи нещо твърде важно.

По обяд се спряхме да лагеруваме на най-високото място в един проход и Винету се покатери върху скалата над нас, за да наблюдава околността. Оттам се виждаше надалеч по пътя и пред нас, и зад нас.

— Уф! — извика той внезапно, легна на земята и бързо се спусна при нас.

Веднага грабнахме оръжията си и се изправихме на крака.

— Какво има? — попита Маршъл.

— Червенокожи мъже.

— Колко са?

— Осем.

— От кое племе?

— Винету не успя да разбере, понеже мъжете са отстранили от себе си всичко, което би могло да издаде към кое племе принадлежат.

— Дали са тръгнали по бойната пътека?

— Нямат бои по лицата си, обаче носят оръжия.

— На какво разстояние са от нас?

— За четвъртинката от един час ще пристигнат тук. Нека моите братя се разделят. Винету и Безухия ще отидат напред, Маршъл заедно с чернокожия човек назад, за да се прикрият зад скалите. Моят брат Шарли ще остане тук при своя кон.

Той хвана юздите на останалите четири коня и ги отведе зад огромните скални отломъци, където не беше възможно да бъдат забелязани. После той и останалите трима заеха предложените от него позиции. Аз останах седнал, полуобърнат към посоката, откъдето трябваше да се появят очакваните от нас индианци. Карабината «Хенри» лежеше до мен, готова за стрелба.

Не беше изминал и четвърт час, когато долових конски тропот. Престорих се, сякаш не съм чул нищо, обаче скришом наблюдавах внимателно осемте ездачи, които ме бяха вече забелязали и спряха конете си за няколко мига. Размениха две-три думи и после се насочиха към мен. Наоколо земята бе толкова камениста, че по нея не бяха останали никакви следи. Следователно те нямаше как да разберат, че не бях сам тук.

В този момент аз се изправих спокойно и взех карабината в ръка. Червенокожите се спряха на десетина крачки пред мен и застаналият най-отпред попита:

— Какво прави бледоликият в тези планини?

— Белият човек си почива от дълъг път.

— Откъде идва той?

— От бреговете на Рио Гранде.

— А накъде е тръгнал?

— Уф! — възкликна в този момент един друг, преди още да бях отговорил на последния въпрос. — Воините на команчите са виждали този бял човек край водите на Пекос. Той беше там с Ма-рам, сина на вожда То-кай-хун. Той стреля по двамата бледолики, преследвани от моите братя!

И тъй, този човек беше от петимата команчи, които бяха виновни за бягството на двамата Моргановци, понеже в същото време се бяха нахвърлили върху мен. Не успях да го позная сега, защото тогава лицето му бе покрито с боите на войната, а освен това бях имал възможност да видя индианците за съвсем кратко време.

— Къде отиде после бледоликият с Ма-рам? — попита ме предводителят им, след като чу това изявление.

— В лагера на команчите.

— А къде и как се срещна бледоликият с Ма-рам?

— Плених го в долината, където той беше останал, след като воините на команчите нападнаха Винету, Безухия, един друг бледолик и един негър.

При този отговор команчите посегнаха към ножовете си.

— Уф! — възкликна предводителят им. — Бледоликият е пленил Ма-рам! Ами какво стана с другите червенокожи мъже?

— Не съм им причинил никакво зло. Единия вързах, а останалите четирима нямаха ни очи, ни уши, за да видят и чуят, че отведох със себе си сина на вожда.

— Но Ма-рам не беше вързан, когато го срещнахме заедно с бледоликия — отбеляза другият индианец.

— Аз му свалих ремъците, понеже ми обеща да ме следва покорно до вигвамите на команчите.

— Уф! Каква работа е имал белият човек там?

— Исках да освободя вожда на апачите и Безухия. Плених четиримата вождове на ракуросите и ги освободих само срещу техните пленници. Тези пленници получиха разрешението да тръгнат с мен, а команчите ни дадоха като преднина четвъртината от денонощието.

— И пленниците избягаха, така ли?

— Да!

Правеше ми удоволствие да ядосвам червенокожите с описанието на тези събития. И наистина, ето че в този момент предводителят на малкия отряд избухна:

— Тогава бледоликият трябва да умре!

Той взе пушката си. Останалите имаха само лъкове и стрели.

— Ако се стигне до сражение, то червенокожите мъже ще умрат, преди още да са вдигнали оръжията си, понеже аз не се страхувам от осем индианци — заявих нехайно. — Но воините на команчите няма да ми сторят нищо лошо, като им кажа, че още днес биха могли да заловят Безухия, Винету и другите двама.

— Уф! Къде?

— Тук!

Посочих наляво и после надясно.

— Ето там е Винету заедно с Безухия, а пък там е другият бял с чернокожия човек.

Спътниците ми се бяха показали от едната и от другата страна и държаха пушките си готови за стрелба. В същото време аз бързо отскочих няколко крачки назад и се прицелих с карабината си в предводителя.

— Червенокожите мъже са наши пленници. Нека слязат от конете си! — заповядах им аз.

Те бяха с трима повече от нас, обаче ги превъзхождахме с нашите пет пушки. Нямаха никаква възможност за бягство нито напред, нито назад и ето защо не се учудих, че предводителят им остави своята пушка и попита:

— Не вижда ли моят бял брат, че червенокожите мъже не са тръгнали по бойната пътека?

— И въпреки това искаха да ме убият! Обаче белият човек не желае да пролива кръвта на своите червенокожи братя. Нека слязат от конете си и изпушат с нас калюмета на мира!

Те се поколебаха да последват моята подкана, зад която можеше да се крие някоя военна хитрост.

— Как се казва моят бял брат? — попита червенокожият.

— Наричат ме Поразяващата ръка.

— Уф! Тогава можем да вярваме на думите му. Нека моите братя слязат от конете!

Той свали лулата от врата си и седна до мен. Неговите другари последваха примера му. Моите спътници се приближиха и също насядаха. Лулата бе натъпкана и тръгна да обикаля от ръка на ръка. Но когато Бърнард я подаде на Винету, той отказа да я вземе и рече:

— Вождът на апачите седи заедно с команчите само защото неговият брат говори с тях, но Винету няма да вземе калюмета от техните ръце. Нека не забравят Мапими, където те упорито отхвърлиха всички мирни предложения на апача.

Команчите се престориха, че не чуха тези думи. Отново се обърнах към предводителя им:

— Червенокожите мъже се втурнаха по дирите на двамата бледолики предатели, нали?

— Моят брат го чу вече.

— А догониха ли ги?

— Не. Белите се добраха до територия, където живеят врагове на команчите, и ние трябваше да се върнем.

— Но как успяха негодниците да офейкат, след като нямаха коне!

— Те откраднаха жребците на команчите.

— Ах! Та нямат ли команчите очи да видят крадеца, или пък уши, за да чуят стъпките му?

— Бяха се събрали около гробницата на своя вожд, а когато се върнаха при конете, пазачът им беше убит и две от най-хубавите животни липсваха.

Това бе единственият възможен начин за двамата Моргановци да си спасят кожите. Наистина, необходима е голяма дързост да рискуваш да се промъкнеш в тила на преследвачите си, на команчите, и да отвлечеш конете им. Двамата разбойници бяха смели мъже и не биваше да бъдат подценявани като противници. Но все пак трябваше да ни паднат в ръцете, та дори и да се наложеше да ги гоним около цялото земно кълбо. Ето защо срещата ни с тези команчи беше добре дошла за мен.

Те не останаха да почиват дълго. Едва когато си тръгваха, аз ги попитах:

— Къде видяха моите червенокожи братя следите на белите мъже за последен път?

— На два дни езда оттук. Моят брат иска да ги преследва?

— Да. Свършено е с тях, ако ги срещнем!

— Уф! Олд Шетърхенд изказа горещото желание на команчите. Нека той язди все към залез слънце и щом измине един ден ще стигне до голяма долина, която се простира от юг на север. Да продължи през долината на север, докато намери едно място, където е горял огън! После нека прехвърли с коня си височината и продължи, докато се срещне с водата, която тече на запад. Нека я следва. Ще намери два пъти пепелта от огньовете им. Но при втория огън воините на команчите бяха принудени да тръгнат обратно, понеже там започват ловните полета на навахите.

— А колко далече бяха моите братя от преследваните, когато се видяха принудени да се върнат?

— Нямаше и един ден езда. Червенокожите воини щяха да продължат преследването, обаче в долините съзряха вигвамите на своите неприятели, където сигурно щяха да намерят смъртта си.

— Воините на команчите могат да кажат на То-кай-хун и на другите трима вождове, че Винету, Безухия и Поразяващата ръка ще догонят двамата предатели. Нека Ма-рам си спомня често за Поразяващата ръка, защото и белият ловец ще мисли за него.

— А Винету, апачът, ще преследва ли воините на команчите?

— Не. Той е техен враг, обаче те изпушиха калюмета на мира с неговите братя. Той ще ги остави да си вървят.

Команчите се метнаха на конете и си тръгнаха. Ние сторихме същото. Те отнасяха на изток вестта за нашата среща, а ние пък поехме на запад с увереността, че ще заловим двамата Моргановци.

По нашия път видяхме, че описанието, дадено ни от индианците, бе съвсем точно. Тъй като Винету и аз се намирахме в приятелски отношения с навахите (Виж том-37 «Краля на петрола» — Б. нем. изд.), можехме да се отбием при тях. Там разбрахме, че търсените от нас хора са останали само няколко часа и са питали за най-близките пътища, водещи към Колорадо. Бяха споменавали и за езерото Моно и макар да бяхме на няколко дни път зад тях, все пак дотук следите им бяха тъй ясни, че можехме да бъдем сигурни в скорошната ни тъй желана среща с тях.

Насочихме се към Сиера Невада, а после препуснахме през обширна равнина с многобройни следи от бизони, която се беше проточила покрай източните склонове на величествената планина. Много ни се искаше да срещнем някои от тези животни, понеже от дълго време ядяхме само сушено месо и макар и да имахме запаси за още няколко дена, все пак прясното филе или бут на някой бизон или на някоя млада юница щеше да ни е добре дошло.

По тази причина аз и Бърнард, който досега не беше участвувал в лов на бизони, се отбихме вдясно от нашия път, където храсталаците и различните ниски дървета ни караха да предполагаме, че може да се намери вода, а тя бе условие и за присъствието на бизони. Вече бе настанало знойно пладне и по това време този дивеч с удоволствие се разхлажда във водата или пък преживя близо до нея.

И наистина, изглежда, било писано надеждите ми да се сбъднат, защото на хоризонта се появи група от четири животни, към които ние незабавно се насочихме. За съжаление вятърът духаше откъм гърба ни, тъй че скоро животните ни забелязаха. Видяхме се принудени да пришпорим конете до краен предел. И ето че сега враният жребец на Ма-рам блестящо доказа качествата си. Той летеше с такава бързина, сякаш бях някой жокей, лек като перо. Конят на Бърнард изостана далеч назад. Тази великолепна черта на животното ме накара да изпитам и едно друго негово качество, което много се цени в Запада. А именно реших да не използвам карабината си, а ласото. Моето ласо нямаше ухо, а пръстен, през който ремъкът на клупа се движи много по-сигурно и по-добре, отколкото през коженото ухо, използвано от индианците.

Недалеч от един върбалак догоних животните и забелязах, че не бяха бизони, ами говеда, излезли на паша. Стадото се състоеше от един много силен бик и три крави, от които си избрах една, чиято загладена кожа ме караше да предполагам, че месото й бе крехко. Отделих я от останалите животни, приближих се отстрани и хвърлих ласото. И сега моят кон доказа превъзходните си качества. Щом ласото изсвири във въздуха, жребецът, без да чака подкана, бързо се обърна, наведе силно напред тялото си и запъна крака в земята. Клупът се затегна около врата на кравата, последва мощно дръпване, което принуди коня ми почти да седне, но той все пак остана на крака и здраво изпъна ремъка, завързан за предната част на седлото. Кравата бе съборена на земята. Скочих от коня, измъкнах ножа си и със силен удар в тила я довърших. Жребецът, който ме следеше с поглед, отпусна ласото. Приближих се до това славно животно и започнах да го милвам по врата, а то от благодарност потърка глава в рамото ми.

Измъкнах клупа на ласото през главата на кравата и тъкмо се канех да й разпоря корема, когато се появи Бърнард.

— Закъснях! — завайка се той. — Да продължа ли подир другите?

— Не. Това месо ни стига. А и тук можеш да помогнеш.

Той слезе на земята, а аз обърнах кравата на другата страна. Едва тогава забелязах, че тя имаше дамгосан някакъв знак.

— Така си и мислех. Това животно е от стадото на някоя естансия или ранчо.

— Ами имаме ли право да убиваме такава крава? — попита Бърнард.

— Да. В тези райони само кожата на говедата има някаква стойност. Обичаите разрешават на всеки пътник да убие някое добиче за лични нужди, обаче той е длъжен да предаде кожата на собственика.

— Тогава ние трябва да му занесем кожата, така ли?

— Не е точно така. Ако наблизо се намира някое ранчо, в такъв случай е необходимо само да съобщим на хората къде могат да намерят кожата.

Кравата лежеше най-много на пет крачки от споменатия храсталак. Едва бях свършил с обясненията си, когато дочух остър звук и Бърнард нададе вик. Вдигнах глава от моята работа и успях да забележа как той бе повлечен с ласо през тясната открита ивица между храсталаците. Грабнах лежащата до мен карабина «Хенри», бързо прекосих храсталака и забелязах един конник, облечен по мексикански, който се отдалечаваше в галоп, влачейки след себе си Маршъл.

В случая нямаше място за колебания, иначе Бърнард щеше да бъде влачен с ласото, докато умре. Мигновено вдигнах карабината, прицелих се в коня на ездача и натиснах спусъка. Животното направи още няколко крачки и рухна на земята. Изтичах до него. Човекът беше излетял от седлото. В този момент той се изправи на крака и щом ме съзря, заряза всичко и си плю на петите.

Не можех да го гоня, защото най-напред трябваше да се погрижа за Бърнард. Ласото беше пристегнало ръцете му тъй здраво към тялото, че той нямаше възможност да се помръдне. Незабавно го освободих и за щастие се оказа, че е пострадал съвсем малко и веднага успя да се изправи на крака, жив и здрав.

— By Jove — ама че пързаляне падна! — рече той, като си пое дълбоко дъх. — Какво искаше от мен този тип?

— Не знам.

— Защо не застреля него, ами коня?

— Първо, защото той е човек, а конят — животно, и второ, смъртта му нямаше да ти е от голяма полза, защото, както виждаш, ласото е закрепено за седлото и конят щеше да продължи да те влачи, макар и останал без ездач.

— Всъщност би трябвало и сам да се сетя — обади се Бърнард, опипвайки цялото си тяло, за да разбере, дали не е пострадал.

— Ела да се върнем при кравата! — напомних му аз. — Нека побързаме да свършим работата си с нея, защото тук не ми се струва вече тъй безопасно.

— Мислех, че тук не сме изложени вече на подобни опасности, тъй като териториите на индианците останаха зад нас.

— Много се лъжеш. Вече се намираме в онези опасни райони, където вместо «индиос бравос» (испанците са нарекли така свободно скитащите червенокожи), вилнеят мексикански разбойници и бандити от американските щати. Скоро ще чуеш за тях, а може и да ги видиш!

Взехме само най-хубавите парчета месо от кравата, натоварихме ги зад нас на седлата и се постарахме да догоним нашите хора. Това не се оказа особено трудно, понеже междувременно те бяха спрели. Щом Цезар съзря месото, се развика още отдалече:

— О-о, а-а, ето масса идват с бифтек! Цезар веднага донесат дърва, напалят огън и опекат бут на бизон!

Оставихме го да върши каквото намери за добре и докато той старателно изпълняваше ролята на готвач, ние обсъдихме нашето последно приключение. След като печеното придоби необходимия цвят, човек можеше направо да се смае от големината на късовете, които започнаха да изчезват зад дебелите бърни на негъра. Той бе толкова силно погълнат от това занимание, че изобщо не обърна внимание на възклицанието на Марк:

— Behold, отсреща ездачи ли се задават или са само коне?

Погледнах през бинокъла.

— Ездачи… трима… петима… осем.

— Дали ще ни видят?

— Разбира се. Сигурно отдавна вече са забелязали дима.

— А що за хора са?

— Мексиканци, ако се съди по широкополите шапки и високите седла.

— Тогава нека например се позаловим за оръжията си. Това посещение би могло да е във връзка с вашия ездач с ласото!

Групата ездачи се спря на известно разстояние от нас. Всички бяха мексиканци, както изглеждаше — един ранчеро и седем ратаи. В един от тях разпознах човека, чийто кон бях застрелял. Очевидно те се съвещаваха, после се разпръснаха наляво и надясно, образуваха кръг и ни обградиха.

— Тези мъже, изглежда, искат да разговарят с нас, хи-хи-хи-хи! — закиска се Марк, дребосъкът, по онзи начин, който винаги бе сигурен признак, че се чувствува развеселен. — Заемам се например съвсем сам да се справя с всичките!

Кръгът от ездачи постепенно се свиваше, докато най-сетне радиусът му достигна най-много дванадесетина конски дължини. След това предводителят им излезе един-два метра напред. Заговори ни на смесицата от английски и испански думи, която обикновено се използва в онези райони.

— Кои сте вие?

Марк му отговори:

— Ние сме мормони от големия град край Соленото езеро и отиваме в Калифорния като мисионери.

— Няма много да ви провърви, помнете ми думата. А кой е този индианец?

— Той не е индианец, а ескимос от Нова Холандия. Ако работите ни наистина не потръгнат добре, тогава ще го показваме на хората за пари.

— Ами негърът?

— Не е никакъв негър, ами лойър (Лойър (англ.) — адвокат — Б. пр.) от Камчатка, който има съдебно дело в Сан Франциско.

Този човечец, изглежда, не беше запознат с географията по-добре от средния мексиканец.

— Хубава компания, няма що! — промърмори той. — Трима мормонски мисионери и някакъв чуждоземен адвокат ми открадват една крава, а после се опитват да убият един от моите вакероси ((исп.) — пазач на стада добитък, аналогично понятие на американския каубой — Б. пр.)! Ще ви дам да разберете какво означава това. Вие сте мои пленници и ще дойдете с мен в ранчото ми!

Марк се извърна към мен и с лукаво изражение на лицето ме попита:

— Да отидем ли, Чарли? Може би в ранчото ще има нещо повечко за хапване отколкото тук.

— Можем да опитаме. Ако този човек не е някой естансиеро с неколкостотин подчинени, а е само дребен ранчеро, тогава не би могъл да ни стори нищо лошо.

— Well, нека в такъв случай си направим това удоволствие. Той отново се обърна към мексиканеца:

— Сеньор, наистина ли ще се занимавате с нас заради една такава дреболия?

— Не съм никакъв сеньор, а дон, гранд. Наричат ме дон Фернандо де Венанго-и-Колона де Молинарес де Гахалпа-и-Ростредо, запомнете го!

— Heigh-day, брей, че знатен господар! Значи ще трябва да ви се подчиним, но се надявам, ще бъдете милостив към нас.

Ние не направихме никакъв опит да се съпротивяваме. Станахме от местата си, изгасихме огъня и възседнахме конете. Цезар се хилеше доволен:

— О-о, а-а, хубаво! Негър Цезар сме лойър от… от… Цезар вече съм забравил! В ранчо ще съм много хубав храна и напитка и Цезар там живеят съвсем твърде много добре!

Заобиколени от всички страни, потеглихме в бесен галоп, тъй като мексиканците не са свикнали да яздят иначе. В това време ми се предложи чудесната възможност да огледам облеклото на тези хора.

То е много живописно и красиво и едва ли облеклото в някоя друга страна би могло да се сравни с него. Главата е покрита от ниска шапка с много широка периферия, тъй нареченото сомбреро. То се прави от черна или кафява филцова материя или се изплита от мека и фина трева, известна и в Европа. Тези шапки са дошли вече и при нас под името «панама» или панамена шапка. Периферията на шапката на един сеньор, т. е. на някой господар, пък бил той естансиеро, ранчеро или разбойник, е винаги подвита нагоре от едната страна и на нея е закачена тока от злато или месинг, украсена със скъпоценни камъни или късчета цветно стъкло. Тя поддържа периферията подгъната, а същевременно крепи и красивото перо, чиято стойност е различна в зависимост от състоянието на собственика на шапката. Във всеки случай тази украса никога не бива да липсва.

Мексиканецът носи къс елек, отворен отпред, със силно цепнати ръкави. Както тези ръкави, така и шевовете на гърба и двете гръдни парчета са извезани по най-красивия възможен начин. За тази цел се използват тънки фини шнурове от вълна, памук или коприна, нишки от обикновени метали или злато и сребро.

Около врата се увива черна кърпа, която се връзва отпред така, че да се образува малък възел. Краищата на тази кърпа са толкова дълги, че биха достигнали под пояса, ако подобен начин на носене не противоречеше на обичая. Те се премятат назад върху раменете, което придава на мексиканеца твърде живописен вид.

Панталонът има особена форма. Горе той е много тесен и е плътно прилепнал около кръста и ханша. Но от чатала надолу става все по-широк и по-широк. Долната част на крачолите е два пъти по-широка от колана на панталона. Освен това крачолите са цепнати от външната си страна, украсени са с широки ширити и богато везмо, а самата цепка е обшита с копринен плат, чийто цвят се подбира така, че силно да контрастира с цвета на самия панталон.

И ботушите, изработени от фина лакирана кожа, имат винаги красиво извезани кончови. Непременно са снабдени с шпори с грамадни размери. Те са направени или от сребро, или от хубава ажурена стомана, или от лош месинг, или пък дори от рог. Острият връх, изработен от кост, е напълно способен да причини дълбоки рани в хълбоците на нещастния кон. Големината на тези шпори надминава размерите на които и да било шпори на покритите с броня рицари от средновековието. Заедно с вилката дължината им като нищо достига двадесет и пет сантиметра, от които най-малко петнадесет сантиметра се падат на правата част, която носи «колелото». Онова, което ние наричаме «колелце» и има при нас размерите на средно голяма монета, при мексиканците е с формата на звезда с дванадесет лъча и диаметър от петнадесет сантиметра. Цялата шпора тежи около килограм, а често и значително повече.

Всички мексиканци са ездачи. Конете им са добре дресирани, извънредно пъргави и са способни да понесат всякакви трудности и несгоди. Освен това мексиканците са много сръчни в употребата на всички видове оръжия. Кажи-речи и през нощта не се разделят с тях и при най-малкия повод са готови да ги използват.

Те достигат особено голямо майсторство в употребата на един модел дълъг кавалерийски пистолет с нарези в цевта, който е с такава конструкция, че винаги може с едно-единствено натисване да се постави на приклада на пушка, като по този начин пистолетът се превръща в карабина. Това оръжие в ръката на някой мексиканец улучва целта съвършено сигурно от сто и петдесет крачки, понеже разстоянието между нарезите в цевта е по-малко от обикновено, тъй че куршумът получава по-силно въртеливо движение около оста си и трудно може да бъде отклонен от предвидената траектория. Съобразно с особената конструкция в зарядната камера е необходимо да се слага малко количество барут, поради което оръжието не «рита». То е направо безценно в ръката на някой опитен стрелец, а конете са дресирани тъй добре, че от седлото може да се стреля и с лице, и с гръб към неприятеля. Достатъчно е да покажеш карабината на коня и тогава по време на прицелването и стрелбата умното животно остава тъй неподвижно, сякаш е издялано от камък или излято от бронз.

Друго, едва ли не още по-опасно оръжие от този безпогрешен кавалерийски пистолет, е ласото, онази страшна кожена примка, с която опитният ездач спира лудия бяг на дивия бик, улавя пумата по време на нейния скок, връзва и обезврежда хора както когато нападат, тъй и когато бягат. Ласото, което представлява кожен ремък с дължина около дванадесет метра, завършващ накрая с примка, се хвърля по хора и животни най-често по време на галоп и може би само в един от стотина случаи се пропуска целта. Упражненията с ласо започват още от детска възраст и най-сетне се постига такова съвършенство, сякаш човекът и ласото са слети в едно неделимо цяло. То се подчинява не само на ръката, а би могло да се каже, че се подчинява още на самата мисъл, понеже смъртоносната примка полита точно натам, накъдето пожелае ездачът, било то в игра и на шега, било по време на упражнения и състезания, или в безмилостна борба на живот и смърт.

Качи ли се мексиканецът на коня си, той прикрепя за седлото и пончото си — наметка, прилична на одеяло, която може да покрие цялото тяло и в средата има отвор за главата, тъй че, като се навлече, половината от пончото се спуска отпред по гърдите, а другата половина надолу по гърба.

Седлото и сбруята на конете не отстъп ват по стойност на облеклото на ездачите. Навсякъде по седлото, юздите и оглавника има сребро, а понякога и злато. Мундщукът на юздата на богаташките коне е винаги от тежко чисто сребро, а верижките, които красят юздите, не са кухи, а се изработват плътни, и то от чисто злато. Понякога мундщукът заедно с всички украшения струва само петдесет ескудо, но често стойността му възлиза и на петстотин ескудо де оро (Златно ескудо равно на 8,25 марки — Б. пр.).

Всички коне носят прочутото, но също и придобило мрачна слава, необикновено високо испанско седло, тъй че седне ли веднъж ездачът на него, вече е почти невъзможно да падне. А ако той е поне донякъде сръчен, на коня вероятно ще му бъде доста трудно да го хвърли на земята. Плътно долепеното до гърба облегало на седлото се издига чак дотам, откъдето започват късите ребра. Предната част на седлото е също много висока, и тъй като завършва с един месингов издатък, дълъг около петнадесетина сантиметра, чийто край обикновено представлява конска глава, то тя достига до височината на гърдите на ездача.

От седлото до подопашния ремък се спуска броня от твърда дебела кожа, която пази задницата и хълбоците на коня. В наше време ездачите обикновено не я поставят, обаче предприемат ли пътуване, често я взимат, и то преди всичко, защото по нея има значителен брой джобове, джобчета и кобури, които са много практични. Тази броня носи смешното име «кола де пато». ((исп.) — патешка опашка — Б. пр.)

Стремената, често закачени на сребърни вериги, се изработват, общо взето, от дърво и в стари времена са представлявали истински обувки, които са покривали стъпалото на крака и са го предпазвали от всякакво нараняване. Дървените обувки са изчезнали, обаче дървените стремена са се запазили. За да бъде все пак защитена от нараняване долната част на крака, отпред на стремената са поставени «тапагерес» ((исп.) — кожено покривало, щит — Б. нем. изд.), които обгръщат предната част на стъпалото и са красиво извезани с метални нишки. Много богатите хора имат стремена от ажурена желязна ламарина, представляващи скъпоценна изработка от онзи тип, който днес виждаме в оръжейните музеи. Тъй като ездачът се стреми да се защити срещу всичко възможно, то той окача на предната част от седлото и две «армас де п-ело», които се спускат надолу от двете страни на коня. Това са здрави груби кожи от коза с окосмената страна навън, с които в дъждовно време се покриват бедрата и колената. А когато конете минават през трънливи храсталаци, кожите добре предпазват краката от разраняване…

След около половин час пред очите ни се появи някаква постройка и ние предположихме, че е ранчото. Влязохме в просторния двор в галоп и там слязохме от конете.

— Сеньора Еулалия, сеньорита Алма, елате, елате и вижте кого ви водя! — извика ранчерото високо на испански по посока на главната сграда.

На гласа му се отзоваха две същества, които изхвръкнаха навън през вратата с такава бързина, че аз неволно преиначих мислено стиховете на Шилер:

«Тогаз избълваха двукрилите врати ведно и ненадейно две жени»… (Авторът има предвид Шилеровото стихотворение «Ръкавицата» — Б. пр.)

Да, както чухме те бяха дами, една сеньора и една сеньорита, само че външността им с нищо не го издаваше. И двете бяха боси и гологлави. Но не беше възможно веднага да се установи дали странната сплъстена маса върху главите им беше коса, или не. Къси поли закриваха горната част на краката им, докато надолу по тях бе полепнала такава кал и мръсотия, че човек като нищо би си помислил, че са обути във високи ботуши. От кръста нагоре бяха облечени само в някакви блузи, които преди години са били може би бели, обаче сега имаха такъв вид, сякаш са били използвани за почистване на някоя камина.

Та тези две дами излетяха като стрели през вратата, спряха се и с широко отворени уста нахално се зазяпаха в нас.

— Що за хора ни водите, дон Фернандо де Венанго-и-Коло-на? — извика пискливо по-възрастната от тях. — Знаете ли каква работа ще падне, щом петима гости ще трябва да ядат, да пият, да се веселят, да пушат и да спят! Не обичам такива неща! Няма да го позволя! Предпочитам веднага да се махна оттук и да ви оставя сам в това мизерно ранчо заедно с цялата ви сбирщина. Как ми се иска никога да не се бях вслушвала в увещанията ви да напусна моето хубаво Сан Хосе и…

— Майко — прекъсна я по-младата жена, посочвайки към Маршъл, — знаеш ли на кого прилича този сеньор тъй много? На моя мил дон Алано!

— Може да му прилича, ама не е той! — отговори другата, очевидно разлютена от прекъсването на нейното неповторимо словоизлияние. — Кои са тези мъже и кой ще върши работата, която ще ни отворят? Аз и никой друг! А туй хич не е без значение, щом като и без друго трябва да се грижа за едно домакинство, където работата край няма! Често чак свят ми се завива от толкоз много работа, а сега на всичко отгоре и тези петима непознати гости ще…

— Но сеньора Еулалия, та те изобщо не са никакви гости! — успя да я прекъсне едва сега ранчерото.

— Не са гости ли? А какво са тогава дон Фернандо де Гахалпа-и-Колона?

— Пленници, сеньора Еулалия.

— Пленници ли? Ами защо са пленени, дон Фернандо де Венанго де Молинарес?

— Скъпа моя сеньора Еулалия, те убиха една наша крава и трима вакероси.

Безсрамието, с което дон Фернандо умножаваше нашите злодеяния, бе наистина смайващо.

— Една крава и трима вакероси! — възкликна тя, като плесна с почернелите си от мръсотия ръце така, че конете ни изплашено наостриха уши. — Та това е страшно, ужасно, нечувано! Заловихте ли ги на местопрестъплението, дон Фернандо-и-Колона де Гахалпа?

— Не само на едно, ами на всички местопрестъпления, сеньора Еулалия. И цялата работа не свърши само с убийство, ами после последва изпичане и изяждане.

Очите на донята станаха двойно по-големи.

— Изпичане и изяждане? На кравата или на тримата вакероси, дон Фернандо де Гахалпа-и-Ростредо?

— Най-напред на кравата, сеньора Еулалия.

— Най-напред! А после, дон Фернандо де Венанго?

— После ли? После нищо, понеже им нарушихме спокойствието и им попречихме да свършат останалото. Пленихме ги и ги довлякохме дотук, сеньора Еулалия.

— Пленихте ги и ги довлякохте! О-о, цял свят знае, какъв храбър рицар сте вие! Ами кои са тези хора, дон Фернандо де Молинарес-и-Колона?

— Тримата бели са мисионери от града на мормоните и са тръгнали за Сан Франциско, за да покръстят Калифорния.

— Помощ, помощ! Мисионери, които крадат крави, убиват вакероси, а после искат да ги изядат! Продължавайте, дон Фернандо де Ростредо-и-Венанго!

— Този чернокож, който досущ прилича на негър, е някакъв си адвокат от… от.. нейде от Огнена земя. Кани се да отиде в Сан Франциско, та да отмъкне по нечестен път някакво наследство, сеньора Еулалия!

— Да го отмъкне ли? О, тогава не е никак чудно, че отмъква и крави, и вакероси! А последният, дон Фернандо де Колона-и-Гахалпа?

— Той изглежда също като някой индио браво, обаче е хотентот от… от… от Гренландия. Иска да показва мисионерите срещу пари, сеньора Еулалия!

— О! О! О! Какво ще ги правите тези хора, скъпи ми сеньор дон Фернандо де Молинарес-и-Гахалпа де Венанго-и-Ростредо?

— Ще наредя да ги обесят и застрелят. Сеньора Еулалия, извикайте всички мои хора да дойдат тук!

— Всички ваши хора? Та те всички са вече тук с изключение на старата негърка Бети, а ето че и тя се мъкне насам. Но едва сега ми прави впечатление, че никой не липсва, а нали казахте, дон Фернандо-и-Ростредо де Колона, че тези мъже са убили трима от вашите вакероси!?

— Това все ще се изясни, сеньора Еулалия. Хора, залостете всички порти и врати, за да не избягат пленниците! Веднага ще започна да ги съдя най-строго.

Всичко на всичко имаше една-единствена порта, която бе тъй здраво затворена с огромно мандало, че добрият дон заедно с всичките си хора ни беше съвсем сигурно в ръцете.

— Тъй! — обади се ранчерото. — А сега ми донесете стол! Конете заедно с конете на пленниците да бъдат вързани за гредите и след това можем да започваме!

Не попречихме на вакеросите да изпълнят тази заповед. С отдалечаването на конете се получи необходимото ни пространство. Впрочем ние никак не се страхувахме от предстоящия съдебен процес.

Донесоха се три стола. На средния от тях зае място дон Фернандо, а от двете му страни, в описаните вече «съдийски одежди», се настаниха сеньора Еулалия и сеньорита Алма. Ние се скупчихме близо един до друг, а вакеросите ни заобиколиха.

— Най-напред ще ви питам за имената ви — поде ранчерото. — Как се казваш ти?

— Цезар — отговори негърът, към когото бе отправен въпросът.

— Типично име на мошеник. Ами ти?

— Винету.

— Винету ли? Крадено име, защото тъй се казва най-великият и прочут индиански вожд. А ти?

— Маршъл.

— Чу ли, че той се казва също като него? — подхвърли веднага сеньоритата, обръщайки се към своята майка.

— Име на янки — обади се ранчерото, — а всички янки са негодници. Ами ти?

— Безухия.

— И това име е откраднато, понеже тъй се казва един стар и опитен скаут, който надлъж и нашир е известен като храбър ловец и минава за най-прочутия враг на индианците. Ами ти?

— Поразяващата ръка.

— Пак крадено име. Вие сте не само разбойници, ами и нагли лъжци!

Пристъпих малко напред, тъй че се озовах близо до онзи коравосърдечен вакеро, който беше влачил с ласото си Бърнард и заслужаваше добър урок.

— Ние не лъжем. Да ви го докажа ли?

— Докажи го!

Мигновено юмрукът ми се стовари върху главата на вакерото и той рухна на земята, без да гъкне.

— Този юмрук не е ли наистина на ръка, която поразява?

— Дръж ме, Алма! Ще припадна, ще получа удар, ще се задуша! — извика сеньора Еулалия, разпери ръце и се отпусна в обятията на добрия дон Фернандо.

Той понечи да скочи на крака, но не можа да се освободи от пленителния си товар, който се бе вкопчил здравата в него. Разкрещя се за помощ, а сеньорита Алма започна шумно да му приглася.

На кон мексиканецът е много добър боец, но спеши ли се, става точно обратното. Вакеросите не правеха изключение от това правило, защото, когато след моя юмручен удар ние петимата насочихме към тях карабините си, те явно изпаднаха в затруднение. Аз взех думата:

— Не се страхувайте, сеньори! Ако сте разумни, няма да ви се случи нищо лошо. Искаме само да ви обърнем внимание на едно дребно заблуждение, а после можете да постъпите с нас както намерите за добре.

След тези думи се приближих до столовете и направих дълбок поклон, изпълнен с почитание.

— Доня Еулалия, аз съм ценител на красотата и съм страстен почитател на женските добродетели. Ще ми разрешите ли да ви помоля да се съвземете и да ме дарите с погледа на вашите пленителни очи?

— А-а-а-х!

С една продължителна въздишка тя отвори малките си котешки очи и се опита да придаде на жълтеникавото си лице израза на сантиментален копнеж, но от него не изчезнаха страхът и смущението.

— Красива сеньора, сигурно сте чували за «cours cTamour», за онези дворцови обичаи в стари времена, когато начело на съда е заставала най-чаровната жена и всеки е трябвало да се подчинява на нейната присъда. Начинът, по който иска да ни съди дон Фернандо, не може да е справедлив, понеже самият той е страна. Ние го молим да предаде тази власт във вашите нежни ръце и сме убедени, че присъдата ви ще накаже само истинския злодей!

— Действително ли имате такова желание, сеньор? — «изчурулика» тя с такъв глас, сякаш гласните й струни бяха посипани с дървени стърготини.

— Говоря напълно сериозно, доня Еулалия! Вярно е, че всъщност не сме в състояние да се представим пред вас във вид, подхождащ на дама с вашите достойнства, понеже се намираме от дълги месеци в Дивия Запад, обаче добрината е най-хубавото украшение на женския пол и ние се надяваме, че вие ще се вслушате в нашата молба.

— Наистина ли сте онези мъже, чиито имена споменахте? — попита тя, очевидно очарована от моите ласкателства.

— Да.

— Чухте ли, дон Фернандо де Венанго-и-Гахалпа? Тези прочути сеньори ме провъзгласиха за съдия, който ще ги съди самите тях. Знаете, че не търпя възражения. Съгласен ли сте?

Мексиканецът направи кисела физиономия, но, изглежда, не бе в състояние да излезе на глава със своята съпруга, а и навярно бе радостен, че пак можеше свободно да диша.

— Заемете се с изпълняването на тази служба, сеньора Еулалия! — каза той. — Убеден съм, че ще обесите тези скитници.

— Ще получат каквото са заслужили, дон Фернандо де Колона-и-Молинарес!

След тези думи тя се обърна към мен.

— Говорете, сеньор. Давам ви думата!

— Представете си, доня Еулалия, че вие като гладен и изморен скитник срещнете из саваната една крава, с чието месо бихте могли да заситите глада си. Имате ли право да убиете кравата, при условие че ще предоставите кожата й на нейния собственик?

— Разбира се.. Такъв е обичаят навсякъде!

— Не. Не е така навсякъде… — опита се да се намеси ранчерото, обаче тя бързо го прекъсна.

— Мълчете, дон Фернандо! Сега аз заповядвам тук и вие имате право да говорите, когато аз ви подканя.

Той покорно се отпусна назад върху облегалото на стола. От израженията на лицата на вакеросите също можеше да се заключи, че в действителност сеньора Еулалия беше истинският господар на ранчото.

— В това се състои цялото ни престъпление, доня Еулалия — продължих аз. — После се появи вакерото, дето лежи ей тук на земята, и хвърли ласото си по сеньор Маршъл, застанал тук пред вас, след което го повлече с коня си. Щеше да го умъртви, ако не бях застрелял неговия жребец!

— Маршъл? — повтори тя въпросително. — Това име ни е скъпо. Един сеньор Маршъл, Алано Маршъл, живя известно време при сестра ми в Сан Франциско.

— Алън Маршъл? Може би е от Луисвил в Съединените щати? — осведомих се аз.

— Разбира се, разбира се, че е той! Познавате ли го?

— Ами да! Този сеньор се казва Бърнард Маршъл, ювелир е от Луисвил и е негов брат.

— Света Лаурета! Така е! Той беше ювелир, имаше брат, който се казваше Бернардо. Алма, сърцето ти не те е измамило. Сеньор Бернардо, елате в моите обятия, вие сте ми добре дошъл!

Този внезапен изблик на радост се нуждаеше все пак от някакво допълнително обяснение. Макар че Бърнард страшно много се зарадва тъй неочаквано да получи някаква вест за своя изчезнал брат, той все пак предпочете само лекичко да поднесе ръката на сеньората в близост до устните си, отколкото да се озове в нейните прегръдки.

— Тръгнал съм да търся моя брат — поде той. — Къде се намира сега той, доня Еулалия?

— Алма, моята дъщеря, беше на посещение при сестра ми — обясни повелителката на ранчото. — Когато е трябвало вече да се връща, той се канел да отиде в златните мини. Сеньор Бернардо, всички тези мъже ваши приятели ли са?

— Всички! Дължа им твърде много, дори свободата и живота си. Този сеньор Шетърхенд ме избави от гладна и жадна смърт, от ръцете на стейкманите и от пленничество при команчите.

Тя отново плесна с ръце.

— Нима е възможно? Такива приключения ли сте преживели? О, трябва да ни ги разкажете! Но как така сте мормон, а пък вашият брат не е?

— Не сме мормони, доня Еулалия! Само се пошегувахме.

Достопочтената жена бързо се извърна към ранчерото.

— Чухте ли, дон Фернандо де Венанго-и-Гахалпа? Те не са нито миртопи, нито разбойници и убийци! Моята присъда е да бъдат освободени. Те ще са наши гости и ще останат у нас колкото си искат. Алма, тичай бързо в кухнята и донеси бутилката с босилков джулеп ((англ.) — В случая силно спиртно питие, смесвано с доста захар и различни ароматни треви — Б. пр.). Трябва да пийнем за добре дошли.

Щом чу думата «джулеп», лицето на ранчерото изведнъж се проясни. Изглежда, че той влизаше в допир с въпросната бутилка само при особено тържествени случаи и ето защо ние не можехме да му се сърдим, че се радваше и гледаше на нашето появяване именно като на такъв случай. Стана ми ясно, че бутилката ще е най-доброто средство за нашето помиряване.

Сеньорита Алма скочи и изприпка тъй чевръсто, та ми се стори че виждам как се разхвърчаха корички мръсотия от краката й. Върна се също тъй бързо, носейки обемисто тумбесто шише и чаша със съответната големина.

Който знае каква долнопробна парцуца доставят янките в онези райони под името «джулеп», той със сигурност ще предположи, че ние най-много да сме лизнали от това питие, а пък дамите изобщо не са го опитали. По отношение на нас би трябвало да му дам право, обаче, и двете жени изпиха по една чаша с такова удоволствие, като че ли ставаше въпрос за «Люнел» (известен френски ликьор — Б. пр.). Винету не пи даже и капка, понеже изобщо не слагаше в уста огнена вода. Но ранчерото продължи да си налива дотогава, докато неговата стопанка без много церемонии му изтръгна шишето от ръцете.

— Не прекалявайте, дон Фернандо де Венанго-и-Рестредо-и-Колона! Знаете, че имам само още две бутилки от това питие. Отведете сеньорите в стаята! Ние, дамите, ще се издокараме най-напред, а после ще се погрижим да задоволим глада, който несъмнено всички изпитват. Ела, Алма! Hasta luego (l(исп.) — До скоро виждане — Б. нем. изд.), сеньори!

«Дамите» изчезнаха в една дупка на стената, зад която сигурно се намираше техният «будоар» или пък кухнята, а може би и двете заедно. А нас ранчерото ни отведе в помещението, което сеньора Еулалия бе почела с названието «стая», но нейде другаде то положително щеше да бъде наречено с думата «харман». В него имаше една маса и няколко скамейки, сковани от грубо одялани пръти. И тъй, можехме да седнем. Но в същото време забелязахме, че вакеросите незабавно се нахвърлиха върху конете ни, за да претършуват съдържанието на кобурите на седлата ни. Излязох навън, за да прибера на сигурно място кобурите и съдържанието им, понеже бях чувал, че най-добрите вакероси неизбежно са и най-големите джебчии. Наложи се да оставим Цезар при конете, за да ги пази, докато пасат пред портата. Той се заоплаква горко от това решение.

— Масса сега ядат много добър хубав неща в стая. Защо Цезар трябва останат при коне?

— Защото си по-силен и храбър от Винету и Безухия, тъй че предпочитам да поверя на теб нашите добри коне.

— А, о, това съвсем вярно! Цезар съм силен и смел и ще внимават някой не нападнат коне.

Той остана доволен. Завърнах се в стаята, където заварих твърде едносричен разговор, докато най-сетне се появиха дамите. Външността им бе съвсем променена. Бяха се облекли, сякаш бяха тръгнали на разходка по «Аламедата» в град Мексико (изискана улица в столицата Мексико с много паметници по нея. Предпочитано място за разходка — Б. нем. изд.)

Дрехите на мексиканките само понякога приличат на модерното европейско облекло. Даже и изтъкнатите дамски шивачки не знаят какво е това шапка. Затова пък при всички носии се среща типичното «ребосо», двуметров шал, който служи същевременно и за покриване на главата. Когато се намират в компания, жените го носят наметнат на раменете, горе-долу както правят и нашите жени. Но ако след сиестата се направи посещение при приятелки или пък ако вечерта се излезе на разходка, ребосото се слага на главата. То покрива спуснатата надолу коса и оставя лицето открито. Тъй като обикновено е от фина материя, подобна на воал, може да се използва също и като воал. В такъв случай то не само че покрива главата, лицето и раменете, ами загръща и цялото тяло.

Ребосото на знатните мексиканки трябва да е изтъкано от индиански ръце. или по-скоро би могло да се каже — изплетено. Тъй като в него е вложен трудът на две години, безспорно цената от осемдесет песо е умерена. Впрочем има и шалове, които струват двойно повече.

Ето че сега нашите две дами се появиха загърнати в такова ребосо. Бяха си измили лицето и ръцете. Краката им бяха обути в чорапи и обувки. Ако преди малко не бях видял двете в тяхното домашно, или по-скоро казано «ранчово» облекло, то поне по-младата щеше да ми направи твърде задоволително впечатление.

Те седнаха край масата и изцяло предоставиха подреждането й на старата негърка. Не можеше да не привлече вниманието ми фактът, че непрекъснато говореха за сеньор Алано, в следствие на което у мен се зароди подозрението, че сеньорита Алма се бе опитала да хвърли мрежите си върху хубавеца ювелир и до ден-днешен не го беше забравила.

Поднесените ястия бяха чисто мексикански: говеждо месо с ориз, оцветен керемиденочервено от червения пипер. Тестени изделия с чесън, сушен зеленчук с лук, овнешко месо, потъмняло от чер пипер, млади ярки, приготвени с лук и чесън. Устата ми така се подлюти, гърлото ми тъй се подлучи, а стомахът ми — подчесъни, че набързо можах да скалъпя следните рими:

«Изгълтах всичко аз без страх,
но бях от ужас обладан,
във огън пламна бедний ми стомах,
изпълнен сякаш с врящ катран.»

Обаче нежните дами не бяха тъй чувствителни като Олд Шетърхенд и подсилиха удоволствието си с няколко големи глътки джулеп, последвани от неизбежната цигара. А за да не остане нашият Цезар с пръст в устата, един от вакеросите получи нареждане да изнесе навън при конете върху стара протрита сламена рогозка частта от яденето и пиенето, която му се полагаше. Любимият джулеп бе сипан в празната кутия от някаква помада. Може би, докато стигнеше до Цезар, долнокачествената напитка с помощта на козметичните остатъци в кутията щеше да се превърне в лековит и препоръчителен мехлем срещу циреи!

И дума не можеше да става да продължим пътуването си още днес. Сеньорита Алма не се отделяше от моя добър Бърнард, а аз, нещастният уестман, трябваше да изкупвам моята добре пресметната любезност с постоянната компания на сеньора Еулалия. Колкото и «зъбата» да се беше показала тази «дама» още с първото си появяване, толкоз по-любезна бе сега всяка нейна дума. В обръщенията си към мене тя премина от Олд Шетърхенд през сеньор Карлос, та стигна чак до дон Карлос, а когато Бърнард разказа за своите преживелици и страдания, аз бързо напреднах до храбрия и доблестен Карлос. И най-сетне, когато станахме от масата, тя попита своя мил Карлос, какво ще занесе на съпругата си в Германия като спомен от своето пътешествие. Не можех да отвърна с лъжа на това толкова хитро подпитване. Казах й, че нямам никакво право да взимам подобен подарък със себе си, понеже в графата за гражданското ми състояние бе отбелязано «неженено лице от мъжки пол». За да я оставя най-сетне да се посвети, на задълженията си към домакинството, аз й казах, че трябва да нагледам нашите коне, и отидох при Цезар.

Негърът лежеше на земята по корем, правеше най-различни движения с крака и ръце, които си оставаха непонятни за мен, и същевременно издаваше толкова странни звуци, та останах с впечатлението, че разучава на някой явайски анклонг (Музикален инструмент, който тежи около 25 кг и се състои от 24 бамбукови тръби — Б. нем. изд.) странната модернистична Вагнерова музика.

— Цезар! При този вик той повдигна глава.

— О-о, масса… масса… масса!

— Какво има?

— О, о, о, масса-а-а-а! Цезар съм изял всичко, дето донесли, и сега горят огън в Цезар, сякаш Цезар съм печка. Масса помагат Цезар, инак Цезар умират!

Това бяха последиците от двата вида пипер, лука и чесъна! Кутията от помада бе съвсем празна. В случая бе необходима незабавна помощ, понеже храбрият Цезар правеше такива гримаси, сякаш вече умираше.

— Трябва да изпиеш нещо, което да успокои болките, иначе си загубен, бедни ми Цезаре! Какво предпочиташ: мляко, вода или джулеп?

Той бързо скочи на крака и ме погледна в загриженото лице с благодарност и някак си съучастнически.

— Масса, о, о, мляко и вода не помогнат! Само джулеп могат спасят нещастен негър Цезар!

— Тогава бързо тичай при доня Еулалия и й кажи, че непременно ще умреш, ако незабавно не ти даде джулеп.

Негърът веднага хукна и след известно време наистина се завърна — просто не повярвах на очите си — с половин бутилка джулеп. Бяха му дали всичко, каквото бе останало от тези скъпоценни запаси.

— Мис Еула не искат дадат джулеп, ама Цезар казал, че него изпратили масса Чарли и тогава мис Еула дават веднага цял джулеп!

— Тогава пий, той ще ти помогне!

И вечерята бе сервирана в «стаята».. Сеньората седеше до мен. По едно време както си говорехме, тя ми прошепна:

— Дон Карлос, искам да ви разкрия една тайна.

— Каква тайна?

— Не тук! Излезте навън веднага след вечеря и елате при чинарите!

Значи рандеву! Не биваше да й отказвам, понеже все пак съществуваше възможността да ми съобщи нещо важно. Докато се хранехме, конете бяха прибрани вътре в двора, но въпреки това малко по-късно заварих портата все още отворена. След вечеря излязох навън и се излегнах под чинарите. Обаче твърде скоро трябваше да се надигна от удобното си положение, защото сеньора Еулалия не ме накара дълго да я чакам.

— Дон Карлос — поде тя, — благодаря ви! Трябваше да ви помоля за този разговор, понеже искам да ви разкрия една тайна. Бих могла да го кажа и на някой друг, но избрах тъкмо вас, защото…

— … защото седяхме един до друг и ви беше най-лесно на мен да определите среща тук, нали, доня Еулалия?

— Разбира се, сега слушайте. Сеньор Бернардо разказа за двама бандити, които преследвате. Те бяха в нашето ранчо.

— А-а, така ли! Кога?

— Тръгнаха си завчера, рано сутринта.

— В каква посока?

— През Сиера Невада към Сан Франциско. Моята дъщеря разговаря с тях надълго и нашироко за сеньор Алано и те решиха да го посетят.

Наистина нейното съобщение беше много важно, а аз лесно отгатнах взаимовръзката между нещата. Сеньоритата обичаше да говори за Алън пред кого ли не. Споменала е за него и пред двамата Морган, а те от своя страна с радост веднага са се възползвали от случая да отмъстят на Бърнард, като ограбят брат му, който несъмнено носеше у себе си значителни парични средства.

— А сигурна ли сте, доня Еулалия, че са били тъкмо двамата, които търсим? — попитах аз.

— Те са, понеже всичко отговаря на казаното от вас, нищо, че имената им бяха други.

— Разпитвали са подробно дъщеря ви за нейната сестра и сеньор Алън, така ли?

— Да. Дори трябваше да им даде нещо, което да служи като доказателство, че са били при нас.

— И какво беше това доказателство?

— Едно писмо, изпратено до мен в Сан Хосе от моя зет.

— А жив ли е още вашият зет?

— Да. Той е собственик на хотел «Валядолид» на Сътърстрийт и се казва Енрике Гонсалес.

— Кога ги е напуснала сеньорита Алма, за да се върне при вас в ранчото?

— Преди три месеца.

— Ще ми опишете ли най-подробно двамата мъже, на които сте дали писмото?,

Тя изпълни молбата ми и аз се убедих, че действително ставаше въпрос за двамата Моргановци. Тя можеше да ми съобщи всичко това най-открито и по време на вечерята. Но поради важността на известието не биваше да й се сърдя, че ме беше накарала малко да се поразходя. Ето защо й благодарих най-любезно, след което тя се отправи към портата.

Когато малко по-късно влязох в стаята, моите спътници ме очакваха вече нетърпеливо. Искаха да спят, а трябваше да хвърляме жребий за разпределянето на постовете, тъй като считахме тази мярка за необходима дори и тук, в ранчото. След като свършихме тази работа, легнахме да спим.

За да може читателят да си представи къде и как спахме, трябва да бъде запознат с вътрешността на едно ранчо. В повечето случаи подобна сграда има в действителност едно-единствено жилищно помещение. По съвсем патриархален начин тук живее и спи заедно всичко живо, което принадлежи към този дом, включително и различните гости. С думите «всичко живо, което принадлежи към дома» често се имат предвид кравата, осигуряваща топло мляко, ездитните коне, овцете, свинете, кокошките, кучетата и котките. Подът е покрит с добре утъпкана глина, придобила твърдостта на камък, върху която се разстила малко трева или мъх. Тази постеля се превръща в постоянно обиталище на скорпиони, паяци, стоножки и други гадини и през нощта служи на спящите хора вместо дюшек. Пончото пък се използва като одеяло.

Такова беше положението и в нашето ранчо. Дон Фернандо де Венанго, сеньора Еулалия, сеньорита Алма, старата негърка, всички вакероси, а най-сетне и ние налягахме нагъсто един до друг също като в някоя планинска хижа у нас, където за три пфенига получаваш правото да спиш върху слама и вместо възглавница да използваш облегалото на някой прекатурен стол. Бих предпочел да си избера удобно местенце навън на открито, но не биваше да рискувам да наруша законите на гостоприемството по подобен начин, тъй като това би било голяма обида за домакините.

Сутринта тръгнахме на път, изпроводени от приятелските благопожелания на всички обитатели на ранчото. Волю-неволю, за да угоди на доня Еулалия, даже и вакерото, когото бях ударил с юмрук, бе принуден да ни пожелае «на добър път».

Дон Фернандо де Венанго-и-Колона де Молинарес де Гахалпа-и-Ростредо ни придружи на кон доста надалеч и едва към обед реши да се връща. Изглежда, че нямаше голямо желание да се раздели с мормонските мисионери, макар че по тяхна вина бе останал без капка джулеп.

След толкова потайното съобщение на сеньора Еулалия нямаше нужда строго да се придържаме към първоначалния си план на пътуване. Когато достигнахме езерото Моно, направихме много по-краткотрайна почивка, отколкото предвиждахме предварително. Нали в ранчото нашите коне си бяха отпочивали почти цяло денонощие.

После продължихме с бързи целодневни преходи през Сиера Невада, спуснахме се към Модесто, там взехме влака и през Стоктън се добрахме до Сан Франциско. целта на пътуването ни.

Девета глава

Една необикновена страноприемница

Сан Франциско е разположен в самия край на дълъг и тесен нос. От западната му страна е океанът, от източната — великолепният му залив, а на север се намира входът за този залив. Пристанището на Сан Франциско е може би най-красивото и най-безопасното в цял свят и същевременно е толкова голямо, че в него биха се побрали флотите на всички страни. Навсякъде се забелязва кипежът на трескав живот, среща се неописуемо пъстър хаос от най-различни националности, каквито изобщо може да си представи човек. С европейците от всички държави на Стария континент се смесват «дивите» или полуцивилизовани червенокожи, които изнасят на тукашния пазар плодовете на своя лов и може би за пръв път получават такава цена, която не може да се нарече, направо чиста измама. В този град гордият, живописно облечен мексиканец крачи редом с непретенциозния немец, невъзмутимо спокойният англичанин редом с чевръстия французин. Индийските кули в бели памучни дрехи се срещат с нечистоплътните полски евреи, елегантните контета — с грубите американски пионери, а тиролските търговци — със златотърсачите, загорели от слънцето, с невчесани сплъстени Коси, под чиито големи рошави бради е изчезнало всичко онова, което Обикновено се определя с понятието «физиономия». Тук можете да се натъкнете на монголци от азиатските плата, на перси от Индия, малайци от Зондския архипелаг и китайци от брега на Янг-це-кианг.

Тези синове на «Небесната империя» (Привърженици на учението на Заратустра — Б. пр.) представляват най-забележителната чуждоземна съставна част от населението на града и му придават особен облик. Те всички до един изглеждат като излети от един калъп и скроени по една мярка. На всички носовете са къси и чипи, на всички долната челюст е издадена напред, на всички устните са обърнати нагоре, ъглестите скули силно изпъкнали, очите тесни и изтеглени. Лицата им имат един и същ цвят — жълтеникавопепеляв без никакви други нюанси, без следа от по-тъмно оцветяване на бузите или от по-светло на челото. В неподвижните безизразни черти на всички лица се наблюдава някаква празнота, тъй че изобщо не би могло да става дума за какъвто и да било израз на лицето, ако в присвитите очи не се четеше нещо, отличително за тях — притворство.

Китайците са най-трудолюбивите работници на Сан Франциско. Тези дребни, кръглолики, добре охранени и при все това тъй пъргави хорица имат рядко срещана вродена дарба за всякакви дейности и показват особено завидна сръчност при онзи вид труд, при който най-важното нещо е ловкостта на ръцете и търпението. Те изрязват всякакви фигурки от слонова кост и дърво, струговат метали, бродират върху сукно, кожи, платове от памук, лен и коприна. Плетат и тъкат, чертаят и рисуват, плетат дантели и шият. Умеят да изплетат нещо от привидно съвсем непластичен материал и изработват странни чудновати неща, достойни за възхищение, които им осигуряват добра клиентела сред всички колекционери на рядкости.

Освен това те са скромни и се задоволяват и с най-малката печалба. Вярно е, че отначало искат безсрамно много пари, обаче всеки знае, че с тях човек може да се пазари и накрая се съгласяват дори и когато им се предложи една трета или даже една четвърт от първоначалната сума. И надниците, които им се заплащат, са по-малки от надниците на белите, но все пак са десеторно по-високи, отколкото в тяхната родина, и тъй като китайците имат малки разходи, понеже живеят необикновено скромно и пестеливо, постепенно успяват да се замогнат. Всички дребни занаяти са в техни ръце. Те се грижат както за прането, поддържането на чистотата и реда в домовете, тъй и за всички дейности в кухнята.

Ала не само китайците са пъргави и работливи. Невероятни са предприемчивостта и трудолюбието изобщо на всички жители в Сан Франциско. Тези хора имат само една цел — искат да спечелят пари, и то колкото се може повече и по-бързо. Всички знаят, че времето е пари и че всеки, който задържа и бави другите, пречи сам на себе си. Ето защо всичко върви безпрепятствено.

Така е навсякъде из града: в домовете и странноприемниците, така е по улиците и площадите. Бледата и слабичка американка, гордата черноока испанка, русокосата немкиня, грациозната французойка, всички те вървят, пристъпят леко, бързат и ситнят насам-натам. Богатият банкер с фрак, ръкавици и цилиндър носи в едната си ръка голямо парче шунка, а с другата размахва кошница със зеленчуци. Ранчерото е преметнал през рамо мрежа с риба, за да украси с нея празничната си трапеза. Някакъв офицер държи в ръка угоен петел.

Един квакер е събрал и вдигнал нагоре полите на дългото си палто, също както жените правят с престилките си, и е наслагал вътре няколко едри омара. И в цялото това живописно множество хората вървят редом един до друг, задминават се, пресрещат се, връщат се обратно, пресичат си пътя един другиму, обаче без да си пречат.

При влизането ни в столицата на Страната на златото ние минахме безпрепятствено и необезпокоявано през многолюдните и оживени улици и стигнахме до Сътърстрийт, където скоро намерихме хотел «Валядолид». Той представляваше странноприемница в калифорнийски стил, състояща се от дълга едноетажна дъсчена сграда, подобна на пивниците-еднодневки, които се строят у нас по време на народни увеселения и състезания по стрелба.

Оставихме конете си на коняря, който ги отведе под малък навес. Влязохме в помещението за посетители, което въпреки огромните си размери бе толкова пълно, че едва успяхме да се докопаме до една маса. Появи се един от келнерите. Всеки от нас направи поръчка по свой вкус и щом като ни бе сервирано, аз веднага започнах с въпросите си:

— Мога ли да говоря със сеньор Енрике Гонсалес?

— Йес, сър. Да го извикам ли?

— Да, ако бъдете тъй любезен.

Висок испанец със сериозно изражение на лицето се приближи до масата ни и се представи като сеньор Гонсалес.

— Можете ли да ми кажете дали някой си Алън Маршъл все още живее при вас? — попитах го аз.

— Не знам, сеньоре, не го познавам, никого не познавам. изобщо не се интересувам за имената на моите гости. Това е работа на сеньората.

— Мога ли да говоря с нея?

— И това не знам. Ще трябва да попитате някое от момичетата.

С тези думи той ни обърна гръб. Изглежда, че отношенията между него и сеньората бяха същите като отношенията между ранчерото Фернандо де Венанго и сеньора Еулалия, нейната сестра. И тъй, аз станах и взех курс към онази посока на света, откъдето цялото заведение се пълнеше с примамливия аромат на печено. Пътьом се натъкнах на дребна и стройна женска персона, която бързешком се опита да се шмугне покрай мен. Хванах я за ръката и я задържах.

— Ей, малката, къде е сеньората?

Тъмните й очи гневно ме пронизаха.

Vous etes un ane! ((фр.) — Вие сте магаре (глупак)! — Б. пр.)

Аха, значи французойка! Ядосана, тя рязко си освободи ръката и бързо се отдалечи. Продължих нататък. Край ъгъла на една от масите ме пресрещна втора Хеба ((древногръцка митология) — богиня на младостта — Б. пр.).

— Мадмоазел, бихте ли ми казали, дали е възможно да говоря със сеньората?

— I am not mademoiselle! ((англ.) — Не съм мадмоазел! — Б. пр.)

И изчезна. И тъй, англичанка или американка! Но ако ми беше писано, преди да се добера до моята сеньора, да премина през всички народи и езици, едва ли щях да разговарям с нея преди свечеряване. Ала ето че отсреща забелязах да стои друга млада жена, която ме следеше с поглед. Стори ми се… да, наистина, несъмнено бях виждал вече това лице! Отново опънах платна, насочвайки се право към нея. Но преди още да я достигна, тя плесна с ръце и се втурна към мен, като че ли имаше намерение да вреже носа на кораба си в моя борд и да ме прати на дъното.

— Господин съседе, нима е възможно? Едва ви разпознах, каква брада сте си пуснали тук!

— Я виж ти! Густел, Густел Ебербах! И аз едва ви познах, тъй много сте пораснала! Но как попаднахте от дома тук в Америка, в Калифорния!

— Майка ми умря малко след като отново тръгнахте по света. И ето че тогава при нас дойде някакъв посредник и успя да придума татко да заминем. Но не всичко стана тъй, както си мислеше той. Сега баща ми и братята ми са горе в планините, където имало толкоз много злато, а мен ме оставиха тук да чакам, докато се върнат. Добре съм, не се оплаквам.

— По-късно пак ще си поговорим — рекох й аз, — а сега ми кажете къде мога да намеря сеньората! Вече питах две ваши колежки, но в отговор чух само различни грубости.

— Лесно обяснимо е, понеже не бива да наричате госпожата иначе освен «доня». Най-добре доня Елвира.

— Ще го имам предвид! И тъй, възможно ли е да разговарям с нея?

— Ще проверя. Къде сте седнали?

— Ей там на втората маса.

— Засега се върнете на мястото си, съседе. Щом науча нещо, ще ви съобщя.

Това беше пак една от онези необикновени срещи, каквито съм преживявал не една или две. Бащата на Густел Ебербах и моят баща бяха съседи и взаимно са си кумували. А ето че сега старият дърводелец се бе запилял горе в златните мини, Двамата му сина, по-възрастният от които ми беше съученик, се намираха при него, а още в първата странноприемница на Сан Франциско, чийто праг прекрачваше кракът ми съдбата ми бе отредила да срещна най-малкото му дете, Густел. Когато все още я носех на ръце, тя все си разрошваше гъстата коса тъй, че кичурите й щръкваха във всички посоки. После се засмиваше и с малкото си носле започваше да «рисува» по лицето ми. По онова време и през ум не ми е минавало, че някога ще се видим в Калифорния.

Не след дълго тя се приближи до масата ни.

— Сеньората иска да ви види, макар че в момента няма приемен час.

— Приемен час ли? Една хотелиерка? Густел повдигна рамене.

— Ами на, има, и то два пъти дневно: сутрин от единадесет до дванадесет и следобед от шест до седем. Всеки, който дойде да я посети извън това време, трябва да чака, освен ако няма някоя добра препоръка.

— Аха, много благодаря! — засмях се аз. — Човек изобщо няма представа каква цена би могла да има една любезна съседка!

— Нали? Хайде, елате!

Цялата работа започваше да прилича на истински прием при някоя видна личност. Бях въведен в малко помещение, което бе подредено като чакалня. Според указанията на Густел трябваше да чакам тук докато зад дебелата завеса се разнесеше звън на звънец.

Всичко това ми се струваше твърде странно, още повече че измина почти половин час, докато бе даден въпросният сигнал. Влязох и се озовах в стая, която бе буквално претъпкана от цяла колекция всевъзможни мебели и различни предмети, служещи като украшения. Изглежда, доня Елвира държеше на всяка цена да има красива и богато обзаведена стая и тя наистина си я беше обзавела, и то така, че от стените не се виждаше даже и един квадратен сантиметър. Тя седеше на едно канапе, подпряла се с длан върху географска карта, преметната през страничното облегало на канапето. В скута й имаше китара, до нея някаква започната бродерия, а пред нея пък стоеше триножник за рисуване, но бе поставен между нея и прозореца по такъв начин, че за светлина и дума не можеше да става. Върху закрепения бял лист забелязах две полузавършени скици. Ако не се лъжех, едната, изглежда, представляваше главата на котарак или на старица, на която все още липсваше утринното боне, а другата скица пък несъмнено имаше зоологически характер, само че никак не ми беше лесно да определя по-точно изобразения предмет. Тя представляваше или кашалот, изтънен стократно, или пък глист в съответното удебеляване.

Поклоних се ниско и смирено. Изглежда, сеньората не ме забеляза, а втренчено гледаше някаква точка на тавана, където аз не успях да открия нищо забележително. Но ето че с внезапно и бързо движение обърна към мен глава и ме попита на английски:

— Какво е разстоянието между луната и земята?

Въпросът й не ме изненада. Бях очаквал някаква подобна чудатост. Но каквото повикало, такова се и обадило!

— На петдесет и четири хиляди мили, и то в понеделник — отвърнах аз. — В съботите разстоянието намалява на около петдесет хиляди.

— Правилно!

Доня Елвира отново започна да разучава споменатата точка. След това пак последва същото рязко обръщане на главата й към мен и тя ме попита:

— От какво се правят стафидите?

— От грозде.

— Съвсем правилно!

Нещастната точка за трети път трябваше да изтърпи втренчения й поглед, след което тя ме атакува с въпроса:

— Какво представлява Poil de chevre?

— Това е плат за дрехи, петнадесет аршина от който струват едно златно ескудо, но хората го носят вече твърде рядко.

— Правилно! Сега вече сте ми добре дошъл, сеньор! Аугуста ме помоли да бъда благосклонна към вас, обаче аз не съм особено разточителна с моята благосклонност и имам навика да подлагам на изпит всеки, който се стреми да я получи. Вие, немците, сте известни с вашата ученост, ето защо ви избрах най-трудните въпроси от различните области на човешкото знание и вие великолепно издържахте изпита, макар че имате по-скоро вид на мечка, отколкото на учен. Но Аугуста ми каза, че сте посещавали много училища и сте се запознали с всички страни и народи. Седнете, сеньор!

— Благодаря, доня Елвира де Гонсалес! — отвърнах аз и скромно се настаних на ръба на един от столовете.

— Желаете да останете в моята странноприемница, така ли?

— Да.

— Ще ви дам тази възможност, понеже както виждам сте много учтив човек, а пък, ако си дадете малко труд, и външността ви ще придобие по-приличен вид. Бил ли сте вече в Испания?

— Да.

— Какво ще кажете за тази карта на моята родина, която съм начертала?

Тя ми подаде хартията. Картата бе прерисувана през копринена хартия, и то твърде зле.

— Много прецизна работа, доня Елвира де Гонсалес!

Тази чудачка прие похвалата ми като нещо съвсем естествено.

— Да, ние жените най-сетне се еманципирахме и нашата най-голяма слава и заслуга е, че започнахме да навлизаме в дълбините на науката, а също така и да изпреварваме мъжете в изящните изкуства. Погледнете тези две картини. Ненадминати са в грандиозността и възвишеността на сюжета. Какви фини линии, какви нюанси, какво отражение на светлината! Вие сте специалист, но въпреки всичко искам да ви изпитам. Какво представлява тази картина?

Сигурно сега щях да претърпя най-позорно поражение, ако «грандиозността и възвишеността на сюжета» не ми бяха подсказали ясно за какво става въпрос. ето защо с невъзмутимо дръзновение отвърнах:

— Морското чудовище.

— Правилно! Вярно, че досега никой не успя ясно да го различи, обаче както за духа на изследователя няма никакви непреодолими пространствени прегради, тъй и окото на художника е дарено със способността да възприема образи, които все още са незрими. Ами тази рисунка?

— Представлява «Горилата» на прочутия Дю Шайи ((1835–1903) — френски изследовател на Африка, донесъл в Европа първата жива горила — Б. пр.).

— Правилно! Вие сте най-ученият човек, когото съм виждала, понеже никой преди вас не съумя веднага да разпознае «Морското чудовище» и «Горилата». Достоен сте за всичките научни звания и титли!

Това признание, което би трябвало да ме изпълни с гордост, има почти същото въздействие като чесъна и лука на добрата сеньора Еулалия. Нейната гениална сестра посочи към масата, поставена до входната врата.

— Аз ръководя моята странноприемница, без да се занимавам пряко с ежедневните въпроси на нейното стопанисване. Ей там има мастило, перодръжка и една книга. Нанесете в нея вашите имена!

След като свърших тази работа, попитах:

— А мога ли сега да впиша и имената на моите спътници?

— Спътници ли имате? Кои са те?

Започнах с чернокожия.

— Цезар, моят тъмнокож слуга.

— Разбира се, човекът, разпознал моето «Морско чудовище» от пръв поглед, не може да пътува без прислуга. Но тези имена не се вписват. По-нататък!

— Винету, вождът на апачите.

Тя направи движение, издаващо изненадата й.

— Прочутият Винету?

— Естествено.

— Трябва да го видя. Ще ми го представите! Запишете му името!

— След това един ловец на име Безухия, който…

— Изтребителят на индианци ли?

— Да.

— Запишете го! Вие пътувате в най-отбрано общество. Продължавайте!

— Четвъртият и последен мой спътник е мистър Бърнард Маршъл, ювелир от Луисвил, щат Кентъки.

При тези думи тя едва не скочи на крака.

— Не думайте! Ювелирът Маршъл от Луисвил!

— Бърнард има брат на име Алън — допълних аз, — който е имал щастието да живее при вас, доня Елвира де Гонсалес.

— Значи предположението ми е вярно! Запишете незабавно и него, сеньоре! Ще получите най-хубавото спално помещение. Вярно, че в хотел «Валядолид» няма самостоятелни стаи, но въпреки това ще останете доволни от моето гостоприемство, а още тази вечер всички сте поканени на вечеря в моя частен салон.

— Благодаря ви, доня Елвира! Уверявам ви, че умея да ценя оказването на такава висока чест. Имам навика да записвам и събирам всичко каквото видя и науча по време на моите пътешествия. После то се отпечатва и става обществено достояние. Няма да забравя най-горещо да препоръчам хотел «Валядолид».

— Сторете го, сеньор, макар че при вашия външен вид никак не мога да си представя как седите пред писалището! Имате ли някаква молба? С удоволствие ще ви я изпълня.

— Нямам молба, но ми се иска да ми дадете едно сведение.

— Сведение ли?

— Да. Алън Маршъл не живее вече при вас, нали?

— Не. Напусна хотела ми почти преди четири месеца.

— Къде отиде?

— В златните мини край Сакраменто.

— Получавали ли сте някакво известие от него?

— Да, веднъж. Съобщи ми адреса, на който трябваше да му препращам писмата.

— Ще можете ли да си го спомните?

— Разбира се, защото човекът, до когото трябваше да изпращам писмата на мистър Маршъл, е наш добър семеен познат. Мистър Хоулфи, Йелоу Уотър Граунд. Той е търговец, при когото златотърсачите могат да си купят всичко необходимо.

— А след заминаването на Алън получиха ли се тук писма за него?

— Няколко. Винаги му ги изпращах при първа възможност. А после… да, наскоро тук се появиха двама мъже, които питаха за него. Били негови постоянни търговски партньори и искаха спешно да преговарят с него. И на тях им дадох адреса му.

— Ами кога си тръгнаха двамата мъже оттук?

— Почакайте… да, беше вчера рано сутринта.

— Единият от тях е по-възрастен, а другият по-млад, нали?

— Така беше. Изглежда, бяха баща и син. Имаха препоръка от моята сестра, която им бе оказала гостоприемство. Кимнах.

— Имате предвид ранчото на дон Фернандо де Венанго-и-Колона де Молинарес де Гахалпа-и-Ростредо!

— Какво? Нима познавате този човек?

— Много добре, а също така и вашата сестра, доня Еулалия при която бяхме, без да съм я молил да ми даде някое писмо като доказателство за това.

— Възможно ли е? Разказвайте, сеньор, разказвайте!

Изпълних желанието й, но разказът ми не беше особено подробен и откровен. Тя ме изслуша с жив интерес и щом свърших, каза:

— Благодаря ви, сеньор! Във ваше лице се запознавам с първия немец, който знае как трябва да се отнася към една испанска сеньора. Радвам се на нашата съвместна вечеря и своевременно ще ви известя кога ще започне тя. Hasta luego!

Направих страхопочитателен поклон, който несъмнено никак не подхождаше на външността ми, и заднишком се измъкнах навън. Когато влязох в гостилницата, погледите на целия обслужващ персонал се отправиха към мен с нескривано уважение. Густел Ебербах се появи веднага.

— Господин съседе, ама вие сте голям късметлия! Никой досега не е имал толкова продължителна аудиенция при сеньората, а даже не е имало, случай и на половината от това време. Сигурно страшно ви е харесала!

— Напротив! — отвърнах през смях. — Ще ме остави в хотела си само при условие, че подобря външността си. Тя каза, че съм имал вид на истинска мечка.

— Хмм, все пак има известно право. Но аз мога да ви помогна. Ще ви отведа горе в моята стаичка и ще ви осигуря всичко, от което имате нужда: бръснач, вода, сапун, всичко!

— Няма да е необходимо, защото скоро ще ни бъде дадено спално помещение — възразих аз.

— Хич не го вярвайте! Нарежданията за разпределянето на спалните помещения ми се дават едва точно в осем и нито минута по-рано.

— Сеньората каза, че ще получим най-хубавата стая. Къде се намира тя?

— Всички спални помещения са горе под самия покрив. Значи, ще получите онзи гълъбарник, който се отличава с най-добро проветрение.

В този миг се разнесе силният звън на камбанка.

— Тя ме вика, съседе. Трябва да побързам, понеже звъни в необичайно време и сигурно се е случило нещо неочаквано.

Густел бързо се отдалечи, а аз седнах при спътниците си, които бяха привлекли вече погледите на посетителите, макар че появяването на един уестман или на някой индианец тук, в Сан Франциско, е нещо най-обикновено. Особено интересни за тях бяха великолепната фигура на Винету и неговите маниери, а също и Марк, дребосъкът с липсващите уши, което не оставяше място за съмнение у хората, че беше преживял необикновени приключения.

— Е? — попита ме Бърнард.

— Преди повече от три месеца брат ти е заминал оттук и е писал само един-единствен път от Йелоу Уотър Граунд. Писмата ти са му били препращани на един тамошен адрес.

— Къде се намира това селище?

— Доколкото си спомням, е разположено в една странична долина на Сакраменто, в която е намерено много злато. Казваха, че там буквално гъмжало от дигъри, но, изглежда, напоследък са се преместили нейде по-нагоре по реката.

— Алън оставил ли е тук нещо?

— Не попитах доня Елвира.

— А е трябвало да я попиташ.

— Скоро ще имаме тази възможност, защото всички сме поканени на вечеря.

— А-а, това звучи приятно! Впрочем ще се осведомя от нашата тукашна банка, дали Алън я е посетил.

В този момент към нас се приближи Густел.

— Господин съседе, повикаха ме заради вас. Вечерята ще бъде в девет часа, а стаи ще получите още сега.

— Стаи ли? Струва ми се, че тук имаше само гълъбарници!

— Отзад е издигната пристройка с няколко помещения. Там има две хубави стаи, използвани от доня Елвира само когато й дойдат на гости роднини.

— Вероятно там е живяла и сеньорита Алма?

— Да, чувах да се говори за нея, макар че по онова време все още не бях тук.

— А не сте ли чували и дали тази дама е познавала някой си Алън Маршъл, който е живял тук по същото време?

— О, да! Хората много говориха за тях и се смяха. Тя буквално преследвала този господин, тъй че той едва успял да се отърве от нея. А сега елате с мен. Вече нося и ключовете.

Ние станахме и я последвахме. Двете стаи, които получихме, можеха да се нарекат направо луксозни в сравнение с останалото обзавеждане на «хотела». В едната от тях се настаниха Бърнард и Безухия, а в другата Винету и аз. На Цезар дадоха отделно помещение.

Моята услужлива съседка ни снабди с всичко, което ни бе необходимо, за да придадем на външността си по-приветлив вид, тъй че скоро бяхме вече в състояние да излезем из града. Винету остана в стаята си. Беше твърде горд, за да има желание да се превърне в обект на хорската жажда за зрелища по улици и по площади. И Марк се излегна на кревата си с думите:

— Какво ли ще правя в града? — рече той. — Мога да ходя, не е необходимо да се упражнявам в ходене например из този град, а къщи и хора съм виждал предостатъчно. Гледайте по-скоро да се измъкваме от тази лудница и да се връщаме в саваната, иначе от голямата скука ще вземат пак да ми пораснат ушите и тогава край на Безухия!

Добрият Марк се намираше в града едва от няколко часа, а вече чувстваше копнеж по свободната прерия. Какво ли би трябвало да изпитват «диваците», когато за да се «поправят», биват тиквани в тесните мрачни килии на някой филаделфийски или обърнски затвор само защото са се съпротивявали срещу насилственото изхвърляне от земите, които са тяхна родина, от които се препитават и където са гробовете на техните бащи и братя!

Обиколката ни из града не беше безцелна. Бърнард и аз посетихме банкера, с когото семейство Маршъл поддържаше делови отношения. Но успяхме да научим само, че Алън се отбил няколко пъти, а после след кратко сбогуване потеглил за мините. Изтеглил всичките си пари и ги взел със себе си, за да закупува нъгитс.

След това безрезултатно посещение започнахме да се шляем из улиците, докато Бърнард внезапно ме вмъкна в някакъв магазин, където се продаваха всевъзможни видове и големини облекла. Тук човек можеше да си избере както най-фина мексиканска носия, тъй и ленената работна дреха на кулите.

Не беше трудно да се отгатне намерението на Бърнард. Макар и направени от здрава материя, по време на дългото ни пътуване нашите дрехи бяха пострадали толкова много, че наистина изглеждаха не само малко, ами и доста окъсани и занемарени. Бяхме избръснати, взаимно си бяхме подстригали косите, обаче облеклото ни бе в окаяно състояние. По време на покупките забелязах, че Бърнард имаше вкус. Избра си траперско облекло, което му стоеше много хубаво. Само че цените съответствуваха на по-скъпия живот в Сан Франциско.

— Хайде, Чарли, сега да вземем дрехи и за теб! — рече той, след като си купи всичко необходимо. — Ще ти помагам в избора.

— Хмм, вярно че се нуждаех от подобна покупка, обаче цените не бяха съвсем съобразени с моя джоб. Никога не съм се числял към онези нещастни хора, които, където и да бръкнат, вадят по някоя стотачка и навсякъде, където отиват, се препъват в чувал, пълен с талери, а спадам към онези достойни за завиждане люде, които имат сладкото съзнание, че днес са припечелили толкова, колкото им е необходимо за утрешния ден. И ето защо навярно съм изглеждал доста смешен, когато след думите си Маршъл веднага се залови да избира дрехи за мен.

Погледът му се спря на следното: ловна риза със снежнобял цвят от щавена кожа на малко еленче, изящно украсена с червено везмо от ръцете на индиански жени. Кожени легинси от гърба на елен с ресни по двата външни шева. Ловна връхна дреха от кожата на бизон, но тъй мека и еластична, сякаш бе от кожа на катеричка. Ботуши от меча кожа, чиито подгънати кончови можеха да се изтеглят нагоре чак до хълбоците. Подметките им бяха от най-добрия материал, какъвто може да се намери за тази цел, а именно кожа от опашка на възрастен алигатор. И накрая Маршъл избра боброва шапка, украсена по горния си ръб с кожа от гърмяща змия. По негово настояване трябваше да вляза в малко помещение, преградено с дъски, за да облека новите дрехи, а когато излязох, той ги беше вече платил. Протестите ми останаха напразни.

— Чарли, хайде да не спорим! — рече той. — Все още съм ти много задължен, а ако не искаш да го признаеш, тогава ще пиша тези неща на твоята сметка, която все някога ще уредим.

Той искаше да вземе и за Марк някои неща, обаче го разубедих, понеже много добре знаех колко силно е привързан дребосъкът към допотопните си дрехи, а освен това Безухия имаше такава фигура, за която нямаше да се намери готово облекло.

Когато се върнахме във «Валядолид», моето преобразяване предизвика най-силна радост у Цезар.

— О, масса, сега масса изглеждат съвсем много твърде красив, тъй хубав кат Цезар, ако и той получил нов дреха и шапка!

Нямаше как, трябваше да го възнаградя за това добронамерено сравнение с един благодарствен поглед, понеже знаех, че по този начин негърът ми бе изказал най-голямата си възможна похвала. Все пак на Марк Джорокс стаята му се бе видяла твърде тясна. Беше се настанил сам на една маса в гостилницата и щом ни видя да влизаме, ни направи знак с ръка да седнем при него.

— Слушайте! — каза той с приглушен глас. — До нашата маса се води разговор, който засяга например и нас.

— За какво става дума?

— Горе в мините и златните залежи са се случили някои неща, които човек не би могъл да одобри. Навъдили са се много бандити и както изглежда, не са индианци, ами бели, които нападат завръщащите се златотърсачи, отнемат им живота, а и някои други работи. Тук е седнал един, който им се е изплъзнал на косъм. Тъкмо разказва приключенията си. Слушайте!

На масата зад нас забелязах неколцина мъже, на които им личеше, че бяха видели през живота си и опасности, и беди. В момента един от тях говореше, а останалите следяха думите му с най-голям интерес.

— Well — чух го да казва сега, — отрасъл съм в Охайо, а това ще рече, че съм понасъбрал опит по реките и в саваната, по суша и вода, в планините и долу в долините на Запада. Срещал съм се и с пиратите на Мисисипи, и с бандитите от горските райони и съм се бил неведнъж с тях. Слушал съм да разказват за провеждането на някой удар, на който никой не би повярвал. А аз съм го считал за възможен. Но никога и през ум не ми е минавала мисълта, че стават чак такива неща по толкова оживен път, и то посред бял ден! Това надминава даже и номера със старата пушка, дето някой можел да стреля с нея под ъгъл.

— И все пак не ми звучи много правдоподобно — обади се един друг. — Нали сте били цял керван от петнадесет души срещу осем разбойници. Не е ли срам и позор, ако всичко е станало тъй, както ни го разказваш?

— Човече, много умно и мъдро говориш, ама я иди някой път сам да опиташ! — гласеше отговорът. — Наистина бяхме петнадесет души, а именно шест тропейроси ((исп.) — водачи на мулета, керванджии — Б. нем. изд.) и девет златотърсачи. Обаче ако решиш да се осланяш на тези тропейроси, загубен си! А трима от деветимата златотърсачи бяха болни от треска. Едва се крепяха върху мулетата, целите се тресяха от болестта, тъй че нито можеха да дадат свестен изстрел, нито пък да нанесат хубав удар с нож. Е, били ли сме действително петнадесет души, а?

— След това обяснение, работата наистина става малко по-ясна. Но все пак по този път минават толкова често разни коли, ездачи и пешеходци, че по всяко време нейде наблизо има хора, от които можеш да очакваш помощ?

— Тъй е, обаче какво пречи на онези типове да издебнат тъкмо един такъв миг, когато наблизо няма жив човек?

— Е, тогава разказвай цялата история подред, та човек да може да проумее нещо от нея!

— Ще ти изпълня желанието, драги! И тъй бяхме открили горе край Пирамиденото езеро такова богато златно находище, каквото едва ли ще намериш нейде другаде и просто трябва да ми повярвате, че след два месеца всеки от нас четиримата бе събрал около петдесетина килограма златен прах и нъгитс. Но работата спря дотук, понеже находището се оказа изчерпано, а двамина от нас получиха страшни болки в ставите от студа. Хич не е лесно от сутрин до вечер да стоиш до кръста във вода и да тръскаш батеата ((исп.) — съд за промиване на златоносен пясък — Б. пр.). И тъй събрахме си багажа и се върнахме в Йелоу Уотър Граунд, където продадохме добитото злато на един янки, който плащаше значително повече от мошениците, занимаващи се с разменна търговия, дето за една унция (мярка за благородни метали, равна на 28,35 г — Б. пр.) чисто злато ти дават килограм лошо брашно или половинка още по-лош тютюн. Но въпреки това този човек въртеше добра търговия. Мисля, че се казваше Маршъл и беше от Кентъки или нейде от онзи край. Бърнард бързо се извърна.

— Още ли е там?

— Не знам, а и не ме интересува. Но не ме прекъсвайте с безполезни въпроси, защото, ако наистина трябва да разказвам цялата история подред, както настоява този човек, то не бива да ми отвличате вниманието! И тъй този Маршъл, мисля, че се казваше Алън Маршъл, изкупи целия ни добив. Ако бяхме умни, веднага щяхме да си вдигнем чуковете, но, първо, искахме да си отдъхнем от преживените мъки и неволи, нашите болници се нуждаеха от грижи, и второ, не ни се предложи незабавно някоя добра възможност за пътуване. Хората си шушукаха туй-онуй за разбойнически нападения, дори споменаваха имената на различни мъже, които били тръгнали на път от златните мини, обаче никога не пристигнали в Сакраменто или Сан Франциско.

— А това истина ли беше?

— Ще разберете от останалата част на разказа ми. Чакахме няколко седмици. Но горе животът е дяволски скъп и тъй като бяха научили, че джобовете ни не са празни, всичките ни удоволствия се състояха в непрестанна отбрана срещу разни мошеници картоиграчи и друга подобна паплач, която денонощно ни обсаждаше. Състоянието на ставите на двамата ни другари се беше малко подобрило, тъй че решихме да не чакаме повече, а да тръгнем заедно с други петима мъже, на които, както и на нас, не им се седеше вече на това място. Бяхме станали девет души, наехме и необходимите ни мулета, а по този начин числеността ни се увеличи и с шест тропейроси. Всички бяхме отлично въоръжени, тропейросите също, от които впрочем всеки един изглеждаше тъй, сякаш сам би могъл да се разправи с десетина противници. Тръгнахме на път и отначало всичко вървеше добре, но после започна да вали, и то тъй продължително, че нашите болници бяха обхванати от треска. На туй отгоре водата тъй разкаля пътя, че пътуването ни стана извънредно тежко и бавно. За цял ден изминавахме едва-едва осем мили, а през нощта даже и в палатките си не можехме да се спасим от пороя, който се лееше от небето, сякаш някой беше прекатурил нейде над главите ни огромна бъчва с вода. Това влоши състоянието на болните от треска до такава степен, че се видяхме принудени по време на езда да ги връзваме върху мулетата.

— Ама че дяволски проклета история — обади се един от седящите край него. — И аз съм я карал тая гадна болест и знам как се чувства човек.

— Well! И тъй бяхме изминали около две трети от пътя и вечерта си избрахме място за лагеруване. Тъкмо се бяхме заловили да опънем палатките и накладохме огън, достатъчно голям за да освети силно близката околност, и ето че в един миг около нас изненадващо изтрещя пушечен залп. Тъкмо в този момент бях коленичил на земята в сянката на една от палатките и се мъчех да завържа въжето за колчето. Ето защо не бяха успели да ме забележат. Светкавично се изправих, и то тъкмо навреме, за да видя как нашите тропейроси се качиха на конете си и побягнаха. Но всичко туй бе извършено толкова вяло и бавно, че бандитите имаха десетократна възможност да ги покосят с куршумите си. Наканих се да вдигна карабината си, обаче онова, което се разигра пред очите ми, ме накара да се откажа. Куршумите на осемте разбойници бяха улучили целта си толкова сигурно, че моите петима спътници, които бяха здрави и работеха на светлината на огъня, сега лежаха мъртви на земята. А тъкмо в мига, когато посягах към карабината си, убиха и тримата болни. Останах съвсем сам. Какво бихте направили вие в моето положение, а?

— Hell and damnation! ((англ.) — Проклятие, хиляди дяволи — Б. пр.) Щях веднага да се нахвърля върху мерзавците и щях да сторя каквото е по силите ми! — обади се един от слушателите.

— Не, бих очистил неколцина от тях с куршумите си — увери друг.

— Много добре! — заяви разказвачът. — Лесно е да се говори, ама всички щяхте да постъпите тъй, както постъпих и аз. Би било безумие да се нахвърлям върху тях. Да стрелям по тях щеше да бъде също тъй неразумно, защото после щяха да ме очистят. Та нали не биваше да остава жив нито един свидетел на нападението! По тази причина убийците щяха да ме преследват, накъдето и да побегнех. Най-много щях да убия един или двама от тях.

— Е, ами какво направи тогава?

— Всичките ми пари бяха в джоба, превърнати в сигурни ценни книжа. Мулето ми стоеше завързано при другите животни недалеч от палатките. И тъй, докато негодниците претърсваха палатките, аз се промъкнах до мулето си и го развързах. В този момент един от тях изсвири с уста. Дочух тропот на копита и какво мислите, че стана?

— Казвай!

— Тропейросите се върнаха. Бяха ни предали на онези мерзавци и идваха, за да си получат частта от плячката. Бандитите наброяваха вече четиринайсет души. Метнах се на мулето си и препуснах колкото му държаха краката. За мое щастие то бе кротко създание и у него нямаше ината на онези твърдоглави добичета, които се срещат тъй често сред този род животни. Чух зад гърба си гръмки проклятия и голяма дандания, после долових и тропот на копита, но беше тъмно и успях да се измъкна.

— А после?

— Какво после! Гледах час по-скоро да се добера до Сан Франциско и сега съм радостен, че мога да си седя тук жив и здрав и да си пия портера.

— Не разпозна ли някой от бандитите?

— Всички имаха черни маски. Само един от тях, изглежда, беше предводителят им, смъкна тоя парцал от лицето си, когато тикна пръст в устата си, за да изсвири. Тогава успях да зърна физиономията му. Сигурен съм, че веднага ще позная негодника, ако ми се мерне нявга пак пред очите. Беше мулат. На дясната си буза има широк белег, несъмнено останал от дълбока рана, нанесена му с нож.

— Ами тропейросите?

— Всичките ще ги позная, но нямам намерение да се качвам пак горе в онзи ад, където сатаната вади и топи своето злато, за да подмами към смърт и гибел човешките души.

— Как се казваше мулерото (Предводител на Тропейросите — Б. пр.)? Често се оказва доста полезно да знаеш името на такъв почтен джентълмен!

— Наричаше се Санчес, но навярно преди това е имал вече едно или няколко други имена. Струва ми се, че мнозинството от тези престъпници се числят към тъй наречените «houndls» ((англ.) — букв. кучета, негодници, «вълци», членове на добре организирана банда от крадци и убийци, тероризирали дълго цял Сан Франциско, докато неговите жители се обединили и ликвидирали организацията. — Б. пр,), избълвани от Сан Франциско в посока към всички златоносни райони. Те си сътрудничат един на друг като посредници, тропейроси, мулероси и разбойници. Най-добре би било, ако златотърсачите основат някой «Vigilance-Commktee» ((англ.) — Комитет за бдителност — Б. пр.) както навремето в Сан Франциско, който би могъл да се заемем с преследването и изтребването на тези банди, докато в златодобивните райони настъпят по-добри условия за работа и живот. Тъй, вече разказах всичко подред както си беше. Свърших.

— В такъв случай може би ще ми позволите да попитам отново за онзи Алън Маршъл, за когото стана дума в началото — обади се Бърнард. — Той е мой брат.

— Ваш брат ли е? Наистина, струва ми се, че си приличате! Кажете какво искате да научите от мен!

— Всичко, каквото сам знаете за него. Колко време мина откакто ги видяхте за последен път?

— Е, ами може би около пет седмици.

— Мислите ли, че все още се намира в Йелоу Уотър Граунд?

— Не знам. Горе при златните мини хората идват и току-виж на другия ден си отишли, макар че първоначално не са имали никакво намерение скоро да се местят.

— Алън никога не ми писа, въпреки че е получил няколко мои писма.

— Не бива да сте толкоз сигурен, че това е станало. Спомнете си само какво разказах току-що! Има ли поща, която да отнася писмата от града до златните находища? Има, ама само името й е поща. Ще ви кажа, че наистина се изпращат писма до мините и обратно, обаче никога не попадат в ръцете на онзи, за когото са предназначени. Влезнете ли там горе в някоя пивница, то кръчмарят ще е от бандата на «вълците». Влезнете ли в магазин, и бакалинът ще е «вълк». Да речем, че играете монте (Испано-американска хазартна игра с 45 карти — Б. пр.) трима мъже, то един от тях, а може би и двама, или даже и тримата ще са «вълци».

Копаете ли заедно с някой друг вашия клейм (Клейм (англ.) — парче земя, давано или продавано за рудна разработка — Б. пр.), и той ще е «вълк», който или ще ви отнеме добитото от вас злато, или, ако сте твърде силен и бдителен, ще ви предаде на бандитите, та да получи поне една част от имуществото ви. В селищната управа също има «вълци», «вълците» са навсякъде. А защо тогава и в пощата да няма «вълци», които да са заинтересовани от това, различни вести да не стигат истинското си местоназначение?

Описаната картина за порядките в мините наистина не бе особено привлекателна. Бърнард мълчеше.

— Искате да отидете горе при своя брат? — попита човекът от Охайо.

— Разбира се.

— Well, тогава ще ви дам един добър съвет. Дали ще го последвате, си е ваша работа. Знаете ли къде се намира Йелоу Уотър Граунд?

— Знам само, че тъй се наричал някакъв приток на река Сакраменто, прорязващ една нейна странична долина. И това е всичко.

— Пътят опасва около три четвърти от залива на Сан Франциско, после пресича Рио Сан Хоакин и се изкачва нагоре към долината на Сакраменто. Оттам нататък трябва да яздите все нагоре. Можете да попитате как да се доберете до целта си всеки срещнат или пък хората на кой да е клейм. Ако нямате много багаж, ще стигнете за пет дни. Но не ви съветвам да изберете този път.

— Защо?

— Първо, макар и да е най-удобният, той не е най-късият път. Второ, тъкмо по него вилнеят «вълците». Вярно, че Те предпочитат да нападат по-скоро завръщащите се от мините хора, отколкото отиващите, обаче не се знае дали някой път няма да направят тъкмо обратното. И трето, този път е направо застлан с доларите, които буквално биват измъквани от джобовете на пътниците. В странноприемниците културата на обслужването е пораснала дотам, че получавате сметката, написана на лист. Но много по-лесно е да прочетеш сметката, отколкото да я платиш. За стая даваш един долар, а получаваш два наръча стара слама, за осветление плащаш един долар, а луната играе ролята на фенер, за прислуга пак един долар, а не виждаш и кьорав прислужник, за леген с вода друг долар, а трябва да се миете в Сакраменто, за пешкир отново долар, а си избърсвате ръцете в собствената дреха. Единственото нещо, което заплащате и действително получавате, е сметката — и тя струва един долар! Как ви харесва, мистър Маршъл?

— Не е лошо!

— И аз тъй мисля. Ето защо ще ви посоча друг по-хубав път, по който, ако имате добри коне, ще стигнете в Йелоу Уотър Граунд за четири дни. Ще прекосите залива с ферибота и оттам нататък ще яздите право към планините Сент Джонс, после свръщате на изток и щом излезете на Сакраменто, ще сте вече и при вашата цел или поне нейде съвсем наблизо. Има достатъчно речни корита, които ще ви заведат в тази посока.

— Благодаря, сър! Ще последвам съвета ви.

— Well! И ако нейде край Сакраменто или из планините срещнете един мулат, който има белег от нож на дясната си буза, тогава дайте му да опита вашето острие или куршум, защото мога със сигурност да ви кажа, че ще извършите добро дело!

Междувременно бе станало време да отидем на уговорената вечеря и Густел дойде да ни уведоми. Отведе ни в една съседна стая, където масата бе подредена така, сякаш щеше да бъде гощавана цяла компания от испански грандове. Доня Елвира вече ни очакваше. Мъжът й не се виждаше. Представих моите спътници на сеньората с необходимата церемониалност, а пък тя ги посрещна с позата на владетелка по време на аудиенция, в която са дошли да я молят за милост, и с такова величествено снизхождение, каквото трудно