Карл Май

Крепостта в скалите


Първа глава

Мормонът

<p>Първа глава</p> <p>Мормонът</p>

Ако някой ме попита кое е най-скучното селище на земята, без да се колебая дълго, ще му отговоря: Гуаймас в Сонора, най-северозападният щат на република Мексико. Но това е само мое лично мнение, някой друг може би ще го оспори, обаче в този град аз прекарах двете най-безсъдържателни седмици от моя живот, прахосвайки времето си единствено в мързелуване и игра на карти.

Издигащите се в източната част на Сонора планини крият богати находища от благородни метали, мед и олово, а почти във всички реки и потоци се среща злато, което се добива чрез промиване. Но по онова време добивът беше твърде малък, защото тамошната територия бе твърде опасна поради набезите на индианците и затова нагоре в планините дръзваше да потегли само някоя доста многочислена група. Само че откъде да се вземе толкова работна ръка? Мексиканецът е всичко друго, но не и добросъвестен работник. На индианеца и през ум не му минава срещу някаква си надница да разкопава тези съкровища, които и до ден-днешен (Романът е написан през 1893 година. Б. изд.) смята за своя законна собственост. Китайски кули можеха да се съберат достатъчно, но хората не обичаха да се занимават с тях, защото който веднъж пусне този дух да излезе от бутилката, не може да го върне обратно.

Но някой ще каже: защо не се наемаха на работа гамбусиноси и проспектъри, които са всъщност истинските златотърсачи и минни работници? Много просто, затова защото точно тогава наоколо не беше останал нито един от тях. Всички се бяха втурнали към Аризона, където, както разказваха, имало цели купища злато. Затова по онова време цели области от Сонора почти се бяха обезлюдили, ала те останаха такива и дълги години по-късно, понеже заради страха от индианците не само минното дело, а и скотовъдството бе силно западнало.

И аз имах желание да предприема пътуване до Аризона, но не защото бях обзет от треска за злато, а от силен интерес към самобитния живот, който кипеше край златните находища. Но тъкмо тогава избухна бунтът на мексиканския генерал Харгас. Издателят на един вестник в Сан Франциско ме попита дали бих отишъл като негов кореспондент на мястото на метежа, за да пиша статии. С радост се съгласих да използвам тази възможност да се запозная с един край, който иначе едва ли щях да видя някога през живота си. Е, Харгас нямаше късмет. Беше победен и разстрелян, а след като изпратих и последния си репортаж поех обратно през Сиера Мадре, за да се върна в Гуаймас. Там се надявах да намеря кораб, който да ме закара до някой град разположен колкото се можеше по на север в Калифорнийския залив, защото се канех да се отправя към Рио Хила, където имах среща с моя приятел Винету, вожда на апачите.

За съжаление завръщането ми не стана тъй бързо, както желаех. Докато все още се намирах в пустата и безлюдна Сиера имах нещастието конят ми да се спъне, да падне и да си счупи един преден крак. Нямаше как, трябваше да го застрелям и да продължа пътя на собствените си крака. Дни наред не ми се мярна жив човек, а още по-малко пък такъв, от когото можех да си купя кон или муле. Много се пазех от среща с плячкосващи индианци, защото нищо нямаше да спечеля от нея, а можех само да изгубя. Това беше много дълго и изморително странстване и ето защо си отдъхнах с облекчение, когато най-сетне се спуснах в образуваната сред трахити (Вид вулканични скали. Б. по.) котловина, където е сгушено пристанищното градче Гуаймас.

Макар че вече бях достигнал отдавна желаната цел, аз в никакъв случай не останах възхитен от гледката, която представляваше градът под слънчевия пек. По онова време жителите му едва-едва наброяваха две хиляди души, а къщите му бяха кирпичени и нямаха истински прозорци.

В околностите му не срещнах жив човек, а когато се озовах между първите къщи, ми се стори, като че в тях нямаше никакъв живот. Впрочем впечатлението, което аз щях да направя в Гуаймас, сигурно нямаше да е по-добро от впечатлението, което градът остави в мен, защото в никакъв случай нямах вид на джентълмен или както там се изразяват — на кабалиеро. Дрехите, за които бях платил преди отпътуването си от Сан Франциско — осемдесет долара, лека-полека така се бяха изпокъсали, че май повече се виждаха различни телесни части от моята персона, отколкото плат, на който всъщност бях поверил задачата да ги покрива. Ботушите ми също беряха вече душа. Бях изгубил тока на десния, а на левия беше останал само половината ток. Погледнех ли отпред усмихнатите им върхове, нямаше как да не си помисля за широко отворени патешки човки. Ами какво да кажа за шапката! Наричана в по-добри времена сомбреро, което ще рече «даряващ сянка», сега тя най-безотговорно напълно се беше отказала от това почтено име. Някога толкова широката периферия постепенно се бе смалявала и най-сетне беше изчезнала напълно, а онова, което се мъдреше все още върху главата ми като безценна реликва, имаше формата на турски фес и беше великолепно пригодено за промиване на злато. Само коженият ми колан, моят дългогодишен спътник, и този път показа непоклатима устойчивост на характера. Да споменавам за състоянието на косата си, за цвета на кожата и други по-интимни подробности, би означавало да се лиша от уважението, което всеки дължи на собствената си личност.

Докато бавно вървях по улицата и се оглеждах ту на дясно, ту на ляво, за да открия някое човешко същество, аз забелязах една постройка, от чийто нисък покрив стърчаха два пръта, на които бе закачена фирмена табела от дърво. Върху тъмен фон с вече размити и полуизтрити букви, които някога са били бели, се четяха примамливите думи Meson de… Другото вече не си личеше. Докато се мъчех да разчета останалата част от надписа, зад гърба си долових човешки крачки. Обърнах се и видях един мъж, който се канеше да мине покрай мен. Учтиво го поздравих и попитах коя странноприемница ще ми препоръча в този хубав град. Той посочи към постройката пред мен и отговори:

— Няма смисъл да вървите по-нататък, сеньор! Този хотел е най-изисканият, който имаме. Вярно че сега на табелата последната дума «Мадрид» не се чете, ала на вас нищо няма да ви липсва, ако се обърнете към собственика му, дон Херонимо. Можете да се позовете на моята препоръка, понеже аз съм ескрибаното (Градски писар. Б. изд.) на Гуаймас и тук познавам всички хора. Разбира се, при условие, че сте в състояние да си платите.

Докато назоваваше своята тъй важна служба, човекът изпъчи гърди и ми хвърли такъв поглед, който ясно ми показа какво мисли за мен, а именно, че навярно по-скоро мястото ми е в градския затвор, а не в хотела. После с достолепна крачка се отдалечи.

Изпълнен с упование в препоръката на една толкова знатна личност, аз се насочих към отворената врата на странноприемницата. Тъй като бях изморен и нямах желание да продължавам да се пържа на непоносимия слънчев пек, аз и без друго щях да отседна тук.

Най-изисканият хотел в града! Meson de Madrid! (Хотел Мадрид. Б. по.) Хубави стаи, чисти легла и вкусни ястия! Усетих как слюнките ми потекоха. Прекрачих прага и веднага се озовах във… «всичките помещения». А това ще рече, че странноприемницата се състоеше от едно-единствено помещение. Отпред се влизаше откъм улицата, а една врата отсреща водеше към двора. Изобщо нямаше други врати или прозорци. Близо до задната врата имаше одимено огнище, иззидано от камъни, което бе замислено толкова «хитро», че димът му направо да се измъква през изхода. Подът беше от добре трамбована глина. Няколко забити в земята колове с наковани върху тях дъски представляваха масите и пейките. Столове нямаше. Покрай стените се полюшваха хамаци, които служеха като легла за гостите, но иначе можеха да бъдат използвани от всеки отбил се човек. До дясната стена се намираше «бюфетът», скован по всяка вероятност от различни сандъци. Наблизо се виждаха други хамаци, които очевидно играеха ролята на «buen retiro» (Приятно кътче за отмора, вила, частна стая. Б. изд.) за семейството на ханджията. В един от тях спяха три момчета, чиито ръце и крака бяха така оплетени и объркани, че едва след по-продължително и основно проучване човек би могъл да каже кои крайници и кое тяло образуват едно цяло. Във втория хамак си почиваше дъщерята на собственика, сеньорита Фелиса. Както сама ми каза на следващия ден, тя беше на шестнайсет години, но хъркането й можеше да се сравни с шума от шестнайсет дъскорезници. В третия хамак стопанката доня Елвира се бе отдала на следобедна дрямка. Дължината на тялото й наистина възлизаше на не по-малко от два метра. По-късно съпругът й ми довери, че била извънредно енергична дама, но тъй като колчем я видех, тя или дремеше, или дълбоко спеше, за съжаление така и нямах щастието да присъствам на някое вулканично изригване на нейния огнен темперамент. В четвъртия хамак открих някакъв предмет, облечен в сиво ленено платно с формата на кравай, който за малко щях да взема за спасителен пояс, каквито се срещат по корабите. Но при по-внимателен оглед стигнах до убеждението, че от този «пояс» може да се «излюпи» и нещо значително по-благородно. Ето защо аз леко го потупах с длан. «Спасителният пояс» веднага се размърда и изгуби кръглата си форма. Появиха се ръце и крака, че даже и глава. Скоро «поясът» се изправи напълно, изскочи от хамака и се превърна в дребно слабичко човече, облечено в сиви ленени дрехи, което изненадано ме огледа от глава до пети, а после укорително ме попита:

— Сеньор, какво искате? Защо смущавате моята сиеста? Защо изобщо не спите, а будувате? Та нали всеки разумен човек спи в тази убийствена жега!

След като учтиво поздравих, аз казах името си и добавих:

— Бих искал да поговоря със съдържателя на хотела.

— Това съм аз. Името ми е дон Херонимо.

— Току-що пристигам в Гуаймас и търся удобен кораб. Мога ли да отседна при вас?

— После ще видим! А сега спете! Ей там в един от онези хамаци!

При тези думи той посочи към отсрещната страна.

— Изморен съм — отвърнах аз, — но преди всичко съм гладен.

— После, после! Спете сега! — настоятелно ме подкани човечето.

— Жаден съм!

— Добре, добре! За всичко ще се погрижим, но сега трябва да спите, да спите!

Отначало Херонимо говореше тихо, но постепенно беше повишил тон. Другите хамаци се оживиха, размърдаха и ето защо той предупредително ми прошепна:

— Не приказвайте повече, иначе доня Елвира ще се събуди! Спете, спете!

Той отново се настани в хамака и пак се сви на кравай. Какво ли можех да направя? Оставих «спасителния пояс» и семейството му да спят. За да не събудя никого, съвсем тихо се измъкнах през задната врата навън и се озовах в голям двор. В един отдалечен ъгъл бе направен навес от пръти и царевична шума, под който се съхраняваха различни инструменти. До купчината царевична шума лежеше едро куче, вързано на верига.

Във всички случаи една постеля от тази шума щеше да е далеч по-удобна от хамаците в стаята. Приближих се до купчината малко обезпокоен, че е възможно кучето да вдигне шум и да събуди доня Елвира. Но се оказа, че тревогата ми е неоснователна, понеже… кучето също спеше! Вярно че за миг-два то поотвори очи, но после веднага ги затвори и не издаде нито звук, когато от шумата започнах да си правя постеля и след това се изтегнах върху нея. Оставих двете си пушки съвсем близо до мен и задрямах. Понеже бях много изморен, спах здраво чак докато нечия ръка ме хвана за рамото и ме разтърси. Беше вече късен следобед. Пред мен стоеше дребничкият ханджия.

— Сеньор, ставайте! Време е да вземем решение.

— Какво решение? — попитах аз и се изправих.

— Дали ще можете да останете при мен или не.

— Защо е необходимо подобно решение?

Зададох му този въпрос, макар че ми беше съвсем ясно какво искаше да каже. Сега огледах човечето по-подробно, отколкото имах възможност да го сторя по обед. То беше дребно и ужасно кльощаво. Косата му беше съвсем късо подстригана и главата му изглеждаше кажи-речи като бръсната. Но острите му черти излъчваха добродушие.

— Доня Елвира настоява да приемам в хотела си само кабалиероси — отвърна човечето, — и сигурно ще признаете, че с външността си вие не оставяте такова впечатление.

— Наистина ли? — попитах аз, като не успях да сдържа усмивката си, поглеждайки го отвисоко. — Да не би да смятате, че кабалиеро е само онзи, който е облечен в нови дрехи?

— Не, понеже понякога и някой изискан човек може да бъде принуден да занемари красивата си външност, ала доня Елвира има много изтънчено чувство за тази красота и не ви е намерила особено привлекателен.

— Че кога ме е видяла? Нали дамата спеше, когато пристигнах.

— Вярно, че спеше. Тя изобщо много обича да спи, когато няма друга работа. Но после е излязла на двора, за да ви огледа, и щом видяла дрехите ви, ботушите, шапката, си казала… е, сеньор, едва ли е нужно да се изразявам още по-ясно, а?

— Не, и така ви разбирам, дон Херонимо. Тъй като не допадам на донята, ще взема да потърся някоя друга странноприемница.

Обърнах му гръб и се наканих да си тръгна, ала той ме задържа.

— Стойте! Почакайте малко! Човек се чувства толкова самотен, когато в къщата му няма гости, а и вие все пак не ми приличате на скитник, от когото да имам основание да се страхувам. Ще се застъпя за вас пред доня Елвира. Но за да постигна целта си, е необходимо да съумея да докажа, че ще ми бъдете от полза. Играете ли на домино?

— Да — отвърнах слисано.

— Добре! Хайде да влезем вътре! Ще направим един опит. Херонимо закрачи напред, а аз го последвах във вътрешността на «хотела». Доня Елвира лежеше в своя хамак. Сеньорита Фелиса седеше при «бюфета» на чаша ром. Трите хлапета не се намираха в стаята. Те бяха навън на улицата, където заедно със свои връстници се развличаха, като се замеряха с гнили портокали. Дон Херонимо донесе доминото и ме покани да седнем на една от масите. Когато зачаткахме с пуловете, доня Елвира се размърда, а когато съпругът й ми каза: «Вземете шест пула, играта започва най-големият чифт», тя дори надигна глава. Сеньорита Фелиса взе чашата си, приближи се и седна при нас, за да гледа. Разбрах с какви хора си имах работа. Ако не играеха домино, тези хора спяха, а не спяха ли, играеха домино. При това Херонимо едва ли можеше да се нарече и посредствен играч. Спечелих първата игра, втората и третата — също. След първата си загуба човечето се зарадва, след втората се учуди, а след третата възхитено извика:

— Que alegria! (Каква радост! Б. по.) Дон Карлос, вие сте истински майстор! Трябва да останете при нас, за да мога да науча нещо от вас. Никой досега не ме е бил три игри подред.

Истината беше, че изобщо не се бях престаравал, но Херонимо играеше толкова лошо, че не бе необходимо кой знае какво напрягане на ума, за да го победя. Той стана от мястото си, приближи се до жена си и припряно нещо й зашепна. После отиде зад бюфета, взе някаква книга и една огромна мастилница, след което тържествено постави двата предмета пред мен.

— Доня Елвира бе тъй добра да даде съгласието си да останете тук. Затова впишете си името ей в тази книга за регистрация на гостите!

Разтворих книгата. Тя съдържаше все имена, цифри и дати. При последната изписана страница бе пъхнато перото, едно прастаро гъше перо, чийто връх бе силно разчекнат и зееше кажи-речи като подметките на ботушите ми. На всичко отгоре то бе покрито с дебела кора от засъхнало мастило.

— С това перо ли да пиша? — попитах го развеселен.

— Sin duda — несъмнено, дон Карлос. Нямаме друго, а сигурно вие не носите перо в багажа си.

— Но това е невъзможно!

— Как така? Ще ви кажа, че откакто съм собственик на този хотел, а оттогава изминаха почти десет години, всички мои гости са се записвали с това перо и с това мастило.

Мастилото отдавна беше изсъхнало.

— И как е ставало?

— С малко вода, както лесно можете да се досетите, ако поне донейде сте запознат с изкуството на писането. Накисне ли се перото в гореща вода, става тъй меко, сякаш е ново, че даже и много по-меко. А налее ли се гореща вода в мастилницата, се получава изключително хубаво мастило. И понеже хотелът ми се радва на голям наплив от посетители и всеки гост трябва да отбележи своите данни, тук пада невиждано писане. Следователно не бива да съм разточителен нито с перата, нито с мастилото. Тъй като както изглежда не сте на «ти» с писането, аз ще се заема с тази работа вместо вас.

— Направете го, дон Херонимо, много ви моля! Така камък ще ми падне от сърцето.

— Esta bien — много добре! Е, не може всички хора да са учени. Ей сега веднага ще стане, само трябва първо да сгорещя вода.

Дребосъкът се насочи към бюфета. Видях как в една лампа наля спирт, а може би даже и ром, запали я и поднесе току над самия й пламък тенекиен съд. С «мъдрата» си пестеливост той в продължение на десет години беше карал своите гости да си служат с това мастило и с това перо и също така от «мъдра» пестеливост всеки път изразходваше спирт за един грош. Измина поне четвърт час, докато водата завря. През цялото време човечето търпеливо държеше съда над лампата, а после натопи вътре перото и след като го подържа така няколко минути, изля водата в мастилницата и енергично започна да я бърка с перото.

— Тъй, ето че работата ни може да започне. Готов съм. Херонимо постави книгата пред себе си, нагласи мастилницата да му е по-удобно под ръка, предприемчиво се покашля, посегна към перото, пак се покашля, сбърчи чело, побутна книгата малко настрани, премести и мастилницата, настани се по-удобно на стола, накратко, държеше се така, сякаш се канеше да се залови с най-голямото произведение на изкуството, каквото може да си представи човек.

Само с невероятно усилие на волята успях да остана сериозен и вече можех да си обясня защо книгата за записване на гости изглеждаше така. Докато чакахме водата да заври, аз я прелистих. Шрифтът по последните страници беше тъмножълт, но колкото по-напред я разгръщах, буквите избледняваха все повече и накрая дори не се четяха. Най-предните страници даже бяха толкова избелели, сякаш никога не е било писано по тях.

— А сега внимавайте, сеньор! — каза ханджията. — Трябва да нанеса деня и годината на пристигането ви тук, вашето име, занятие или професия и целта, с която идвате. Надявам се, че ще ми отговорите на всички тези въпроси съобразно истината.

Дадох му желаните сведения и той ги изрисува в толкова ясни букви, че човек нямаше какво да възрази. Човечето изписваше думите с такава съсредоточеност и всеотдайност, които бяха достойни за някое друго далеч по-важно занимание. След като постави и последната чертица, той направи доволна физиономия, побутна книгата настрани и ме попита:

— Харесва ли ви почеркът ми, дон Карлос? Виждали ли сте някога такива букви, такъв краснопис?

— Не, никога — отговорих самата истина. — Вашите букви имат толкова ясен рисунък.

— И никак не е чудно, нали почти всички имена съм ги записвал все аз, защото повечето гости също като вас не умеят да си служат с мастило и перо. Благодаря ви за вашите сведения. Всичките са лесно разбираеми, само едно нещо ми е необяснимо. В графата за професия споменавате, че сте писател. Такава работа чувам за пръв път. Туй нещо занаят ли е, военен чин ли е, или става най-общо дума за търговия или пък може би в частност за продаване на дребни стоки по къщите, а?

— Нито едното, нито другото. Писателят е онова, което в испански език се нарича с думите автор или «escritor». Човечето ме погледна изненадано и попита:

— Богат ли сте?

— Не.

— Тогава дълбоко ви съжалявам, защото с вашата професия неизбежно ще умрете от глад.

— Защо, дон Херонимо?

— И още ме питате? О, много добре знам как живеят тези хора, понеже тук в Гуаймас също имаме един «ескритор». Той е богат човек и пише за един вестник, който излиза в Ермосильо. Сигурно плаща много пари, за да види отпечатани своите изпратени материали до редакцията. При тази работа има големи разноски и никаква печалба. Че как можете да живеете? Какво ядете и пиете и как се обличате? Страшно ми е жал за вас. Ами ще можете ли да платите онова, което ще получите тук при мен?

— Да. За толкова все ще ми стигнат парите.

— Много се радвам, Хмм, ескритор значи! Тогава никак не е чудно, че имате толкова ужасно западнал вид. Просто не мога да проумея как така въпреки всичко изглеждате съвсем добре и направо пращите от здраве. Но… карамба! Чак сега ми хрумна. Щом сте ескритор, би трябвало да можете да пишете, а?

— Ами да.

— Но въпреки това ми предоставихте тази тежка работа. Защо скрихте от мен, че владеете туй изкуство?

— Защото щеше да е неучтиво да ви противореча, когато ме обявихте за човек, който не умее да си служи с перо.

— Justo — вярно! Вашата учтивост просто ви служи за препоръка. Ще ми разрешите ли да ви попитам откъде идвате?

— Прехвърлих Сиера Мадре!

— Пеша? Бедничкият!

— Имах кон, както можете да разберете от шпорите, които временно нося окачени на колана си. Конят ми падна и си счупи един крак. Наложи се да го застрелям.

— Защо не взехте юздите и седлото?

— Защото не исках дни наред да мъкна такъв товар в ужасната жега.

— Но нали можехте да продадете нещата и от получените пари да живеете цели два дена! Жал ми е за вас. По-добре да не бяхте мъкнали тези две стари пушкала, дето ги виждам тук. Те не струват и половин долар. Изработката им е съвсем допотопна. Разбирам от такива неща.

Херонимо взе в ръка карабината «Хенри», огледа я и поклати глава. Изглежда особената конструкция на затвора му направи впечатление. После посегна и към стария Мечкоубиец. Понечи да го вдигне, ала веднага го пусна, защото беше толкова тежък, че с една ръка не успя да го вдигне.

— Я го хвърлете този боклук! — посъветва ме той. — С него само си отежнявате пътуването. Накъде ще се отправите от Гуаймас?

— Ще продължа с кораб на север през остров Тибурон.

— В такъв случай може дълго да чакате. Рядко са корабите, които отиват толкоз далеч.

— Тогава ще яздя.

— Ще трябва да си купите кон или муле, но ви уверявам, че сега и за цял куп пари няма да намерите такова животно. Ако имате време да чакате, бихте могли по-късно да използвате железницата, която отива до Ариспе.

— И кога пътуват влакове до там?

— Влакове ли? Личи си, че сте чужденец, дон Карлос. Железопътната линия все още не е готова. Казват, че ще я завършат след три, четири или пък пет години, ала от тези неща вие и представа си нямате. Не би трябвало да пътувате из страна, която не познавате и която е толкова далеч от родината ви. При вашата бедност туй е опасно начинание. Споменахте, че сте роден в Сахония (Саксония. Б. по.). Къде се намира този град?

— Това не е град, а кралство и е част от Алемания.

— Точно така. Е, човек няма как да натъпче в главата си всички географски карти. И така, можете да останете при нас. Заради бедността ви и защото като превъзходен играч на домино сте и отличен компаньон, аз ще проявя разбиране и ще ви определя най-ниската възможна цена. Ще получите подслон и най-хубавата храна за едно песо на ден. Това е сума, която сигурно и вие самият ще намерите за твърде малка.

— Благодаря ви, съгласен съм — заявих напълно сериозно. Едно песо беше равно на четири марки и половина. Но добре можех да си представя «най-хубавата храна», която несъмнено отговаряше на условията на живот в «хотела».

Херонимо кимна доволно, бутна книгата настрани и отново посегна към пуловете на доминото.

— Тъй като сте гладен и жаден, Фелиса ще ви приготви нещичко за хапване и пийване, а междувременно ние можем да направим още няколко игри. Да започваме!

Дребосъкът изобщо не ме попита дали имам желание за игра. Изглежда за него бе напълно естествено да съм също тъй страстен играч на домино като него. Започнахме, понеже не исках да проявя нелюбезност. Имах желание да го оставя да спечели, но така и не успях да го изпълня, защото той действително играеше твърде лошо. При третата игра откъм огнището, където шеташе сеньоритата, започна да се разнася миризма на изгоряло брашно. Но четвъртата игра бе прекъсната от човечето най-неочаквано. То се плесна с длан по челото и възкликна.

— Как можах да забравя! Сеньор, нали искате да заминете далеч на север от остров Тибурон, а аз изобщо не се сетих, че за вас съществува една изключително удобна възможност. Дон Енрико очаква един кораб, който ще хвърли котва тук, а после ще опъне платна на север към Лобос.

— Наистина е много удобно за мен и това селище е точно в моята посока. Но що за човек е този дон Енрико, за когото споменахте?

— Той е също мой гост и името му е преди вашето в книгата за посетители. Не го ли видяхте?

Не го бях видял. Взех книгата и прочетох: «Хари Мелтън, светец на последните дни». Тези думи бяха написани на английски. Значи мормон! Откъде ли се беше взел тук!? Каква ли работа може да го е довела от големия град край Соленото езеро толкова далеч на юг в Гуаймас?

— Защо се взирате тъй замислено в книгата? — попита ме ханджията. — Има ли нещо по-особено в написаното?

— Всъщност няма. Прочетохте ли го?

— Да, но нищо не разбрах. Сеньорът е толкова сериозен, толкова горделив и тъй набожен, че не ми се искаше да му досаждам с въпроси. Вероятно съм изговарял името му неправилно, понеже той ми обясни, че Хари съответствало на испанското име Енрико. Затова го наричам така.

— Значи живее при вас, нали?

— Той спи тук. Сутрин излиза много рано и се връща чак вечерта.

— И какво прави по цял ден?

— Не знам. Нямам време да се занимавам с всичките си гости. Да наистина, дребосъкът играеше домино и спеше, спеше и играеше домино, така че му беше невъзможно да отдели по-особено внимание на някой от гостите си.

— Знам само името му, както и че чака някакъв кораб, който ще отплава за Лобос — продължи Херонимо. — Сеньорът говори твърде малко. Набожността му е похвална. Жалко само, че не играе домино!

— А как разбрахте, че е набожен?

— Ами когато минава покрай иконата ей в онзи ъгъл, никога не забравя да се поклони и да потопи пръстите си в съда със светена вода, поставен до вратата.

Понечих да направя една забележка, но после предпочетох да си замълча. Многоженство и светена вода! Канонът на мормоните и кланяне пред икони! Несъмнено този човек беше някой лицемер, а лицемерието му сигурно си имаше причина.

Не ми беше възможно да продължа тези свои мисли, защото сеньорита Фелиса ми донесе голяма чаша с някаква кафява доста гъста течност и ми пожела добър апетит. Тъй като и ханджията се присъедини към пожеланието й, предположих с пълно право, че трябваше да изсърбам съмнителното съдържание. И тъй, поднесох съда към устата си и опитах кафявата течност, а после още веднъж и още веднъж, докато накрая моят език ми каза, че ставаше дума за смесица от вода, мед и прегоряло брашно.

— Какво е това? — попитах аз.

При въпроса ми Фелиса смаяно плесна с ръце.

— Възможно ли е, дон Карлос? Нима никога досега не сте пили течен шоколад?

— Шоколад ли? — попитах аз, при което лицето ми едва ли е имало кои знае колко одухотворено изражение. — Ами да, често съм пил.

— Ето, това е съвсем същото!

— Шоколад? Наистина ли? Никога нямаше да се сетя!

— Нали? — зарадвано ми кимна Херонимо. — Да, моят шоколад е известен надлъж и нашир! Кой знае каква помия сте пили другаде! А моят шоколад е толкова истински, тъй единствен по рода си, че всеки, който за пръв път отседне при мен, се учудва и не иска да повярва, че е шоколад. По това можете да разберете, че всичко при мен е с отлични качества.

Бях на друго мнение, но сметнах, че е излишно да го казвам, и ето защо само се осведомих:

— А какво ще ми сервирате за вечеря, дон Херонимо?

— За вечеря ли? — изненада се човечето и после, посочвайки към чашата, ми обясни. — Ами ето го на, това е то!

— Аха, тъй, тъй! И какво давате за закуска? — Чаша от моя ненадминат шоколад.

— А за обяд?

— Пак такава чаша. Това е най-хубавото нещо, каквото може да се поднесе.

— Ами ако някой поиска хляб и месо или нещо подобно?

— Ще трябва да отиде при лекаря и месаря.

— Тогава ми кажете дали имате вино. Шоколадът не утолява жаждата.

— О, и то превъзходно вино! Желаете ли една чаша?

— Да. Колко струва?

— Трийсет сентавоса.

Превърнато в немски пари това правеше половин талер. Дон Херонимо ми оказа честта сам да донесе виното, но вместо на мен подаде чашата първо на дъщеря си. Сеньорита Фелиса я изпи дополовина без да й мигне окото и след това ми я подаде с пленителна усмивка. Отпих една глътка и незабавно получих силен пристъп на кашлица. «Виното» беше като сярна киселина.

— Пийте по-бавно! — предупреди ме ханджията. — Виното ми е твърде силно за вас. Правено е от най-чудесното грозде.

— Да, наистина е твърде силно за мен, дон Херонимо — кашляйки, казах аз. — Позволете ми да отида до хлебаря и до месаря.

— Значи няма да допиете чашата си, така ли? — попита сеньоритата.

— Не. За съжаление трябва доста да се съобразявам със здравето си.

Тогава Фелиса поднесе чашата до розовите си устица, изпразни я пак без да й мигне окото и след това поверително ме помоли:

— Щом ще ходите до пекаря и до месаря, донесете нещичко и на мен, дон Карлос! Изисканите и внимателни гости винаги постъпват така.

Никак не беше лошо! Да платиш четири марки и половина, а в замяна да получиш три пъти дневно брашняна водица с малко мед, едно място в хамак, който вероятно бъкаше и от други «гости» и на всичко отгоре да снабдяваш семейството на «хотелиера» с хранителни стоки! Meson de Madrid! Най-добрият хотел в града! О, градски писарю, градски писарю, моите почитания към хубавия ти съвет и към препоръката ти, обаче все пак ще се огледам за някакъв друг подслон!

Тръгнах без някому да издавам коварните си намерения. Цели два часа търсих някоя друга по-свястна странноприемница, но най-сетне стигнах до убеждението, че градският писар бе имал право, защото в сравнение с онези бърлоги и дупки, които видях, Meson de Madrid беше разкошен дворец.

Непременно трябваше да си набавя нови дрехи. Но умората и напрежението през последните седмици ме бяха тъй изтощили, че вече ми бе станало напълно безразлично какво впечатление правеше настоящето ми облекло. И тъй, купих месо за едно песо, взех от хлебаря няколко сплескани царевични питки, които тук се ядяха вместо нашия хляб, и заради тези провизии бях посрещнат в «хотела» с голяма признателност. Без много-много да пита, милата Фелиса незабавно взе всичко от ръцете ми и запали огън в огнището, за да изпече месото. Трите хлапета си присвоиха царевичните питки, които захрупаха между зъбите им така, сякаш трошаха кокали, а доня Елвира се надигна в хамака си, събудена от аромата на печеното, започнал да се разнася навсякъде. За съжаление не можех добре да различа лицето й, понеже единствената лампа в помещението бе поставена върху масата, където седях доста далеч от нея. Ханджията любезно се присъедини към мен и ми побутна пуловете на доминото.

— Още няколко игри преди да ядем, дон Карлос! Няма какво друго да правим.

И тъй играхме домино докато масата бе сложена, тоест, докато сеньорита Фелиса остави пред мен парче месо без чиния и без каквото и да било друго, но затова пък с най-слънчевата си усмивка. С учудваща бързина другите парчета противно на първоначалното си предназначение и за съжаление на прегладнелия ми стомах изчезнаха в друга посока. Бях се превърнал, или по-скоро бяха ме превърнали, от гост в домакин.

Тъкмо когато след последната си хапка избърсах ножа в ръкава и пак го Натъкнах в колана си, в стаята влезе онзи, чието появяване очаквах с голямо любопитство — мормонът. Светлината от лампата стигаше до вратата и понеже седях точно срещу нея, го видях да влиза. Той направи поклон към ъгъла, където висеше иконата, после потопи върховете на пръстите си в котлето със светена вода и едва тогава се обърна към нас, за да ни поздрави много сдържано. Щом забеляза, че има непознат, той се спря за няколко секунди да ме поразгледа. После с бързи крачки се приближи, отвори книгата за посетители, която все още лежеше върху масата, хвърли поглед на последните изписани редове и след като ни пожела лека нощ, се оттегли в сумрака където се намираха определените за гости хамаци.

Всичко това стана толкова бързо, че нямах никаква възможност добре да огледам лицето му. В този момент пролича какво голямо страхопочитание бе съумял да внуши на ханджията, тъй като с приглушен глас дон Херонимо каза на своите близки:

— Дон Енрико иска да спи. Лягайте и вие и пазете тишина! Входната врата бе подлостена с голямо резе, а задната, която водеше към двора, остана отворена. Доня Елвира отново отпусна глава върху възглавницата си и зае хоризонтално положение. Хлапетата се покатериха в големия си и широк хамак. Сеньорита Фелиса ми подаде ръка и се настани в своята постеля от коноп. Ханджията ми пожела приятни сънища, духна и изгаси току под носа ми лампата и пропълзя в люлката си където зае формата на спасителен пояс. Останах сам да седя в тъмнината доста слисан от начина, по който се проявяваше «най-изискано» внимание към новия гост. Но все пак цялата работа ме забавляваше. Поседях още малко така без да мога да реша къде да се хвърля в обятията на съня. Скоро долових мощното хъркане на миловидната щерка. Майката пък изпускаше въздуха на равномерни интервали с такова пуфтене, което много наподобяваше шума при гасенето на свещ. Бащата издаваше ръмжащи звуци, които досущ можеха да се сравнят със злобното бръмчене на разлютен стършел. Струваше ми се невъзможно да заспя при този концерт. Ето защо се отказах от всичките хамаци и излязох на двора, за да използвам отново моята постеля от царевична шума. Отначало кучето малко поръмжа срещу мен, но изглежда скоро позна съществото, което същия ден беше вече търпяло до себе си и лека-полека се успокои. Тикнах в шумата моите две пушки, от които по стар навик никога не се отделях, легнах на земята и… се събудих едва когато утрото беше вече отдавна настъпило.

В «гостната» хлапетата се боричкаха около пейките. Доня Елвира още лежеше или пък отново беше легнала в хамака си. Край огнището сеньорита Фелиса вареше незаменимия шоколад, който този път не ухаеше на прегоряло брашно, а на изкипял сироп, а Херонимо светкавично донесе доминото, за да продължим заниманието си от миналия ден.

Мормонът седеше на една от масите и изглежда очакваше появяването ми, защото видях, че веднага внимателно ме заоглежда. Не му позволих да разбере, че и аз правех същото с него, ала ми беше много трудно да извърна очи настрани, понеже този мъж бе извънредно странна и забележителна особа.

Той имаше стройна фигура и бе грижливо облечен, а лицето му — гладко избръснато. Но Боже мой, какво лице беше това! Още от пръв поглед се сетих за онези необикновени и оригинални черти, които майсторският молив на Гюстав Доре бе придал на дявола. Приликата беше толкова голяма, че човек не можеше да се отърве от мисълта, че мормонът е позирал на Доре за въпросната илюстрация. Този мрачен човек едва ли имаше повече от четирийсет и две, четирийсет и три години. Над високото му и широко чело падаха гарвановочерни къдрици, които отзад се спускаха на вълни почти до плещите му. Косата му беше наистина великолепна. Големите катраненочерни очи имаха онази бадемова форма, която изглежда природата е запазила само за ориенталската красота. Носът му беше леко извит, но не и прекалено остър, а леко потреперващите светлорозови ноздри издаваха темпераментен нрав. Устата му кажи-речи приличаше на устата на жена, но все пак не беше нито женствена, нито издаваше мекушавост. Леко извитите й надолу ъгълчета свидетелстваха по-скоро за силен характер. Брадичката му бе нежно оформена но и волева, такава каквато се среща най-често в хора, чиито дух властва над ниските страсти и инстинкти. Всяка отделна част от главата, чието лице можеше да се нарече красиво, беше също красива но само сама за себе си, защото на тези отделни части липсваше хармонията на цялото. А там където нея я няма, не може и дума да става за красота. Не съм в състояние да кажа дали и с други хора би станало същото, но аз долових в него нещо отблъскващо. Свързването на отделни красиви форми в едно цяло, на което липсваше съзвучие, остави в мен впечатлението за нещо противно и грозно. Към всичко това се прибави и една друга «подробност». Приликата с картината на Доре веднага ми направи впечатление, но колкото по-често поглеждах към този човек, толкова по-ясно чувствах, че вече бях виждал някога и някъде това лице и то при не особено препоръчителни за него обстоятелства. Ала колкото и да размислях, не успях да стигна до никакъв по-определен резултат нито що се отнасяше до мястото, нито относно времето, нито пък до самото лице. Също и през следващите дни, когато се срещах с мормона най-редовно, и сутрин, и вечер ми беше невъзможно да си припомня каквото и да било, макар в мен все повече да укрепваше убеждението, че някога съм се срещал с човек, който много му приличаше, и че този човек се е държал враждебно или към самия мен или към някой мой приятел.

Винаги когато Хари Мелтън ме виждаше, ме измерваше с остър изпитателен поглед. Както изглеждаше в очите му се таеше само любопитство, обаче все не можех да се отърва от чувството, че той старателно полагаше усилия да не ми покаже неприятното впечатление, което му правех.

Както вече споменах аз чаках някой удобен случай, за да отпътувам от градчето, а според казаното от ханджията мормонът очакваше пристигането на някакъв кораб. Въпреки това аз не се обърнах към него за сведения. Имах странното чувство, че ако влезех веднъж в някакви отношения с мормона, повече нямаше да мога да се отърва от него. Та нали беше ясно, че е достатъчно само да попитам капитана, за да получа разрешение да се кача на борда като пътник! Ала не стана тъй както си мислех. Когато вечерта на петнайстия ден Мелтън прекрачи прага на странноприемницата, той не се насочи право към своя хамак както обикновено правеше, а дойде и седна при нас, тоест, при мен и ханджията, защото естествено ние двамата пак седяхме на масата и играехме домино. След продължителни и напразни усилия току-що най-сетне ми се беше удало да загубя една игра. Дребничкият Херонимо бе направо възхитен и възторжено извика:

— Вече се отпуши, дон Карлос! Сигурно ще признаете, че всъщност играя далеч по-добре от вас, обаче през цялото време нямах никакъв късмет. На вас винаги се падаха най-хубавите пулове, а аз получавах все такива, с които изобщо нищо не можеше да се направи. Но сега всичко ще се промени и аз ще ви покажа колко много ви превъзхождам. Веднага започваме нова игра!

Той обърна пуловете и започна да ги разбърква. Аз не му отговорих и имах намерение, ако съществуваше и най-малката възможност, пак да го оставя да спечели, ала ето че в този момент мормонът за пръв път взе думата.

— Какви ги дрънкате, сеньор! Та нима не забелязахте, че вашият противник полагаше големи усилия да прави грешка след грешка само и само да ви позволи да спечелите играта? И през целия си живот няма да се научите да играете тъй добре като него.

Това беше голяма грубост. Още повече че мормонът си послужи с далеч по-простичката дума «сеньор», докато дребосъкът беше свикнал да се обръщат към него с «дон Херонимо». Но колкото и учтив да бе иначе ханджията, колкото и голямо да беше уважението му към мормона, в този случай той му отговори доста остро. От другата страна последва също остър отговор. Между двамата се завърза спор и в резултат от него Херонимо прибра пуловете на доминото, стана от масата и отиде да си легне в хамака. Мормонът го проследи с доволен поглед, от което си извадих заключението, че нарочно беше започнал тази свада само и само да накара ханджията да се отдалечи и ние двамата да останем сами.

И наистина, веднага щом дребосъкът се сви на кравай в своя хамак, Мелтън се обърна към мен:

— Вие живеете тук вече от петнайсет дни. Възнамерявате ли да останете и по-дълго в Гуаймас?

Тонът му не беше особено учтив. Чувствах, че се мъчеше да бъде любезен, но това просто не му се удаваше и въпросът му прозвуча като въпрос на началник, обърнал се към някой от своите подчинени.

— Не — отговорих аз. — Тук нямам никаква работа.

— Накъде се каните да тръгнете?

— Може би към Ла Либертад.

Назовах този град, понеже се намираше недалеч от Лобос, накъдето както бях чул щеше да отплава очакваният кораб.

— А откъде идвате?

— Спуснах се от Сиера Мадре.

— Какво правихте там? Навярно сте търсили злато, а? Намерихте ли?

— Не — отвърнах в съответствие с истината без повече подробности.

— Тъй си и мислех. Просто ви личи, че сте един клет бедняк. Но изобщо сте си избрали много загубена професия.

— Защо?

— Ами нали прочетох в книгата за посетители, че сте ескритор и знам, че с този занаят се занимават само нещастни и мизерстващи бедняци. Как сте могли да се осмелите да пътувате из тези земи? Вие сте немец. Ако си бяхте останали във вашето отечество, там щяхте да пишете писма и да изготвяте сметки за хората, които не умеят да си служат с перото. С тези и други подобни работи щяхте да печелите поне толкова, колкото да не ви се налага да гладувате.

— Хмм! — промърморих аз като се мъчех да скрия колко много ме развеселяваше. — Писането на писма не е чак толкоз доходен занаят както изглежда си мислите. С него човек може така да гладува, че свят да му се завие.

— И не ви е хрумнало нищо по-добро от това веднага да хукнете по чужди земи и още повече да ви се завие свят, нали? Не ми се сърдете, ама сте постъпили глупаво. Не всеки има такъв късмет като вашия адаш, който впрочем още преди да тръгне по широкия свят е бил професионален ловец, а не ескритор.

— Мой адаш ли? Кого имате предвид? — престорих се на учуден.

— А-а, бях си помислил, че вече сте били поне веднъж в Съединените щати, там в западните прерии. Но вашият въпрос ми подсказва, че не е така, защото иначе все щяхте да чуете за Олд Шетърхенд.

— Олд Шетърхенд ли? Това име ми е познато. Четох някакъв вестник, може би е било пътепис, където се срещаше името на този човек. Изглежда е ловец или следотърсач, или още както там наричат подобни хора, а?

— Да, такъв е. Случайно научих, че е немец и понеже вие имате същото име в самото начало ми хрумна мисълта, че може би пред мен е именно онзи Олд Шетърхенд, ала скоро разбрах заблудата си. Вашето окаяно положение събуди състраданието ми и тъй като имам добро сърце ще ви помогна да си стъпите на краката, но при условие, че разполагате с достатъчно разум да се хванете по-здраво за спасителното въже, което ще ви подхвърля.

Всъщност трябваше да се изсмея в лицето на мормона, но все пак реших да запазя скромното си поведение. Високомерният самоуверен начин, по който разговаряше с мен Мелтън, бе напълно достатъчен да ме ядоса, но от друга страна ми се струваше твърде забавно да го оставя в собствената му заблуда.

— Че защо да нямам достатъчно разум? Не съм дете, което да не може да оцени предложеното му благодеяние.

— Добре! Съгласите ли се с предложението ми, всичките ви грижи изведнъж ще се изпарят и вие ще станете заможен човек.

— Де да можех да ви повярвам! Моля ви незабавно да ми направите предложението си!

— Lento, lento — по-полека, по-полека! Първо ми кажете какво смятате да правите в Ла Либертад!

— Ще си търся работа, ще се огледам за някакъв подслон. Тъй като тук в Гуаймас нищо не намерих, надявам се там да имам по-голям късмет.

— Лъжете се. Вярно, че и Ла Либертад се намира на брега на океана, но изглежда по-мизерно и от Гуаймас. Стотици гладни индианци се скитат наоколо, без да могат да си намерят работа. Там вие ще сте къде-къде по-зле. Цяло щастие е за вас, че Провидението ви изпречи на пътя ми. Сигурно сте чули, че съм от Светците на последните дни. Моята религия ми повелява всяка заблудила се в пустинята овца да- изведа до цъфтящите поля на щастието, така че мой дълг е да се заема с вас. Можете ли да пишете и да говорите английски?

— Горе-долу.

— Това е достатъчно. А можете ли да пишете и на испански, тъй както го говорите?

— Да, но не мога да се оправям много-много с препинателните знаци, понеже на испански въпросителната и удивителната се поставят не само зад, но и пред изречението.

— Е, това все ще се нареди някак си — снизходително се усмихна Хари Мелтън. — От вас няма да искам кой знае какво езиково майсторство. Имате ли желание да станете tenedor de libros? (Счетоводител. Б. нем. изд.)

Мормонът ми зададе този въпрос с такова изражение, сякаш ми предлагаше цяло княжество. Затова радостно му отвърнах:

— Tenedor de libros? С какво удоволствие бих приел подобна работа, само че не съм търговец. Вярно, чувал съм, че има обикновено и двойно счетоводство, ала иначе нищо не разбирам от тези неща.

— И не е необходимо да разбирате, защото няма да бъдете назначен при някой търговец, а в една асиенда. Вярно, че не съм в състояние да определя съвсем точно размерите на вашето възнаграждение, понеже това си остава работа на асиендерото, но ви уверявам, че несъмнено ще се разберете с него. Всичко ще ви бъде осигурено безплатно и освен това съм убеден, че месечно няма да получавате по-малко от сто песос. Ето ви ръката ми. Съгласете се! После още тази вечер ще изготвим съответния договор.

Мелтън ми подаде ръка и аз направих движение като че се каня да я стисна, но след кратко колебание бавно отдръпнах десницата си.

— Наистина ли предложението ви е напълно сериозно, или само искате да се пошегувате с мен? Струва ми се цяло чудо, че правите такова великолепно предложение на един съвсем непознат човек, който едва успява с дрипите си да прикрие голото си тяло.

— Кажи-речи наистина е цяло чудо и затова ви съветвам бързо да се възползвате от случая.

— Така и ще направя както сам лесно можете да си представите, но първо ми се иска да науча и някои подробности. Къде се намира асиендата, където искате да ме изпратите?

— Няма да ви изпратя, а сам ще ви заведа.

— Още по-добре. Много пари ли ще струва пътуването?

— Няма да дадете и един сентаво, защото аз плащам всичко. Щом дадете съгласието си, вие се освобождавате не само от всякакви разноски, но дори ще ви предложа известна «prenda», предплата. Асиендерото е мой приятел. Казва се Тимотео Прухильо и е собственик на Асиенда дел Аройо, разположена отвъд Урес. Оттук тръгваме с кораб до Лобос, а после до целта ще ни отведе един чудесен път по сушата. Това ще е много приятно пътуване, по време на което хем ще научите полезни неща, хем няма да скучаете, още повече че ще бъдете в компанията на доста голяма група от ваши сънародници.

— Група мои сънародници ли? Как така?

— Да. Индианецът не е издръжлив и благонадежден работник и затова тук се чувства нужда от хора, които да са годни за работата типична за една асиенда. Ето защо дон Тимотео реши да докара преселници от Германия. Това са четирийсет работници, които пристигат утре тук и в по-голямата си част водят със себе си своите жени и деца. Те са подписали вече договорите си и в скоро време ще станат заможни хора. Асиендерото ме изпрати да ги посрещна в Гуаймас и през Лобос да ги заведа до имението му.

— От кой край на Германия идват?

— Не знам, но предполагам, че са от Поления или Померания. Струва ми се, че са събрани от близките околности на някакъв град с името Кобили.

— Не знам да има там град с такова име. Хмм! Померания или Полша! Да не би да имате предвид Кобилин? (Град в окръг Позен. Б. нем. изд.)

— Да, да, тъй звучеше както го казахте! Та нашият посредник завел хората в Хамбург и там ги качил на един параход. С него те стигнали до Сан Франциско, откъдето утре пристигат тук на борда на малък ветроход. Корабчето ще спре тук само, за да ме вземе, а после отново ще отплава. Ако искате още да си помислите, мога да ви дам време до изгрев слънце. Ако и дотогава все още не сте решили, ще оттегля предложението си и вие ще останете да киснете тук колкото ви душа иска.

— Надявам се, че капитанът ще ме вземе до Лобос, а?

— Не, даже срещу много голямо възнаграждение няма да ви вземе, защото корабът е нает само за тези преселници и не бива да допуска на борда си други пътници. Защо се колебаете все още? Ще бъде чиста лудост да отхвърлите подобно предложение.

Мелтън ме погледна очаквателно, явно убеден, че ще получи положителен отговор. Намирах се в трудно положение. Бях имал намерение първо да го изслушам, а после да му се изсмея. Но вече трябваше да се откажа от подобно поведение. Че как ли иначе щях да отпътувам от този град? Само по тази причина се налагаше да не му отказвам, но аз имах и друго важно основание, за да поема на път заедно с него. Той очакваше пристигането на мои съотечественици вероятно от провинция Позен, които някак си бяха подлъгани да сключат договори и да прехвърлят океана. И макар че и само това обстоятелство ми стигаше, за да се заинтересувам най-живо за тяхната участ, към него се прибавяше и странната посока, в която той се канеше да се отправи с тях. Знаех, че Урес, в чиято близост била разположена асиендата, се намираше край Рио Сонора. Следователно най-краткия и най-удобен път би трябвало да води първо нагоре по брега на река Сонора през Ермосильо, ала мормонът искаше да стигне до Лобос, а това ще рече да продължи плаването с около трийсет испански мили (Всъщност испанската миля е равна на морската миля, възприета още от римско време и възлиза на 1.852 м. Б. по.). А пътят по сушата оттам до асиендата ми беше описан като твърде привлекателен, ала предполагах, че това бе лъжа. Но дори и да беше истина в случая ставаше въпрос за едно значително заобикаляне, зад което подозирах да се крие някаква по-особена причина и понеже подобно заобикаляне не се предприема току така с хора, повели със себе си жените и децата си, аз се видях принуден да предположа, че мормонът имаше не дотам чисти намерения. В резултат на всичко това ми хрумна мисълта, че над преселниците е надвиснала някаква опасност и чувствах задължителната необходимост да я разкрия и да ги предупредя. Обаче това нямаше да ми е възможно, ако останех в Гуаймас. Следователно трябваше да тръгна с него. Но как? В никакъв случай не желаех да се обвързвам и то още по-малко пък с писмен договор. Освен това ми се струваше подозрително и обстоятелството, че мормонът просто ей така ми подхвърляше такова примамливо назначение, на мен, човека, когото смяташе за пропаднал. Сам по себе си този факт предполагаше вече някаква цел, едно намерение, което засега за съжаление все още не можех да прозра. Трябваше да се опитам да спечеля време. Ето защо отговорих уклончиво:

— Прав сте, дон Енрико. Би било най-черна неблагодарност от моя страна, ако не се възползвам от вашата доброта. Затова незабавно бих казал «да», ако не изпитвах твърде основателни съмнения.

— Съмнения ли? Много ми се иска да разбера от какъв ли характер ще са те.

— Никога досега не съм водил счетоводство и никога не съм живял в асиенда, затова се съмнявам, че ще мога да задоволя очакванията на асиендерото.

— Я ги оставете тези работи! — прекъсна ме той. — Нали ви казах, че всичко, което ще вършите, е детински лесно. Направо играчка. Ще записвате добивите от портокаловите градини и от нивите, както и сумите, които дон Тимотео ще получава за тях. Освен това ще отбелязвате колко жребчета и телета са се родили. Туй е всичко, което ще се иска от вас.

— И в замяна ще получавам безплатна храна както и по сто песос на месец, така ли?

— Най-малко по сто.

— Тогава наистина искам да си стиснем ръцете в знак, че сме се споразумели, но предпочитам първо да разбера дали ще успея да заслужа подобно възнаграждение.

— С тези думи доказвате, че сте истински немец. Като Светец на последните дни за мен богобоязливостта и почтеността са над всичко, но пък и вашите представи за честност отиват твърде далече.

— Възможно е, дон Енрико, но бъдете тъй добър да отбележите, че не отхвърлям предложението ви. Ще дойда с вас, но мога окончателно да се обвържа едва след като се убедя, че действително ще съм в състояние да изработвам и да заслужа онова, което ще ми се заплаща.

— Щом така желаете, нека го уредим и по този начин. Но как стои въпросът с кесията ви, чието дъно навярно се вижда, а? Тъй като ще тръгнете с мен при определено условие, няма защо да се чувствате твърдо обвързан, а в такъв случай и аз нямам задължението да плащам вместо вас. Единственото, което мога да ви предложа при тези обстоятелства, е безплатното пътуване с кораба.

— Това ме задоволява. За щастие имам още няколко песос, които предполагам ще ми стигнат докато пристигнем в асиендата.

— Но невъзможно е да ви взема в сегашното ви облекло. Ще можете ли да си купите нови дрехи?

— Да, защото и без друго при тази жега човек си купува леки и евтини неща.

— Тогава погрижете се за това утре още в ранни зори, за да не се налага да ви чакам. Лека нощ!

Хари Мелтън ми кимна сдържано и се отправи към своя хамак, без да ми подаде ръка. Децата вече спяха. Сеньорита Фелиса хъркаше, доня Елвира пуфтеше, а дребничкият Херонимо, потънал в дълбока дрямка, издаваше такива звуци, които много приличаха на скърцането на отдавна несмазвана врата. Духнах пламъка на лампата и се отправих към моята постеля от царевична шума на двора, където свикналото с мен куче ме посрещна с радост и близна няколко пъти ръката ми с език.

Въпреки че на следващото утро се събудих твърде рано и когато влязох в «гостната» цялото семейство на ханджията все още спеше, продължавайки да озвучава помещението по гореописания начин, мормонът беше вече излязъл. Къде ли се губеше през целия ден? Никой не знаеше. Този факт също ми правеше силно впечатление, защото който върви по правия път няма нужда да се обгръща с такава тайнственост.

След като събудих сеньорита Фелиса, за да получа прочутия утринен шоколад, направих за съжаление малко късното откритие, че миловидната девойка приготвяше това питие с водата, с която измиваше нежните си пръстчета и прелестното си личице. Отдадох необходимото признание на тази тайна пестеливост в домакинството на «хотела» като заявих, че ме боли стомахът и затова се налага да се откажа от шоколада. Сеньоритата ме ощастливи със закачлив поглед, поднесе чашата до устата си, изпи я, с опакото на ръката си изтри карминените си устни и с дълбоко затрогващ тон ми каза:

— Дон Карлос, вие сте най-изисканият кабалиеро, който някога е прекрачвал прага ни и когато се ожените сигурно ще направите щастлива вашата сеньора. Страшно жалко, че заминавате. Не можете ли да останете тук?

— Да не би да го желаете? — попитах закачливо.

— Да — отвърна Фелиса и леко се изчерви.

— И коя е причината за това ваше желание, сеньорита? Щастието, за което току-що споменахте, или пък шоколадът, който с такава готовност ви отстъпих?

— И двете — промълви тя с пленителна искреност. Вероятно девойчето очакваше, че ще доведа започнатия утринен разговор до щастлив край. Но за съжаление смятах набавянето на нови дрехи за далеч по-наложителна работа от един набързо стъкмен годеж и ето защо отидох да се огледам за някой «ropero» (Търговец на дрехи. Б. нем. изд.). Магазинчето му приличаше на вехтошарски склад, но все пак за щастие намерих каквото търсех — панталон, жилетка и яке от небелено платно както и сламена шапка с толкова широка периферия, че ако бях склонил да изпълня очакванията на сеньорита Фелиса, под нея щяхме да намерим място не само ние двамата ами и всичките сватбари. Купих и едно парче евтин ленен плат, за да направя един общ калъф за двете пушки. Още известно време мормонът трябваше да ме смята за човека, за който ме беше взел. Тъй като изглежда бе слушал доста да се приказва за Олд Шетърхенд, беше напълно възможно да знае какви пушки носи със себе си този ловец и ето защо не биваше да му позволявам добре да ги огледа. Купих си и чифт груби и здрави кожени обувки. И когато най-сетне се върнах в странноприемницата издокаран тъй изискано, от удивление дон Херонимо плесна с ръце и извика:

— Какво виждам! Да не сте внезапно забогатял? Така можете спокойно да се появите редом с всеки старокастилски благородник, дон Карлос. За съжаление твърдо сте решили да заминете, но ако ви бях видял още преди в тези дрехи, щях да ви предложа мястото на махордомо (Майордом, домоуправител. Б. по.) в моята странноприемница, а не беше изключено да станете и мой съдружник.

Изглежда моят външен вид наистина бе очарователен, понеже сеньорита Фелиса притисна с длан сърцето си и изпусна продължителна въздишка, а дори доня Елвира се понадигна в своя хамак, за да ме дари с един поглед и после с одобрително сумтене отново да се отпусне в хоризонтално положение. Сякаш изведнъж бях станал изключително опасно същество за женския свят и тъй като ми се струваше невъзможно да го отдам нито на вътрешните си, нито на външните си достойнства, бях склонен да го припиша на чародейната сила на новите ленени дрехи, които, превърнато в немски пари, струваха единайсет марки. За съжаление те ми служиха вярно твърде кратко време, защото много скоро се разпраха, изпокъсаха се на парчета и парцали с различна големина и направо ги изпогубих в четирите посоки на света. Сигурно иначе щях да си набавя нещо по-хубаво и по-трайно, но не исках Хари Мелтън да разбере, че притежавам по-значителни парични средства.

Към обяд мормонът дойде в странноприемницата да ме вземе, понеже корабът беше пристигнал. Без да влиза в пристанището платноходът беше легнал на дрейф в открито море, така че трябваше да си послужим с лодка, за да се качим на борда му.

Раздялата с милото семейство на ханджията беше трогателна. Дон Херонимо събра сили да ми предложи като спомен доминото, ала хлъцна от възторг когато отказах да приема тази жертва. Трите хлапета се сбогуваха с мен като обвиха с ръце краката ми и избърсаха нослетата си в новите ми панталони. Сеньорита Фелиса понечи да изтрие очи с носната си кърпа, но понеже в момента държеше в ръка черния парцал от огнището, в голямата си мъка тя размаза доста сажди по намокреното си от сълзи лице, което ми направи къде-къде по-дълбоко впечатление, отколкото ако беше използвала истинска носна кърпичка. А доня Елвира пък се надигна толкова много в хамака си, че аха-аха да видя цялото й лице и уморено ми помаха с дясната си ръка за сбогом. За кучето бях донесъл парче салам, което исках да му дам на тръгване, понеже имах основание да предположа, че никога през живота си не беше опитвало такова нещо. Херонимо и Фелиса излязоха заедно с мен на двора. Когато измъкнах парчето салам от джоба си и го подадох на кучето, сеньоритата го изпревари. Със светкавично движение тя изтръгна от ръката ми моя дар и нацупено каза:

— Какво правите, дон Карлос! Струва ми се, искате да прахосате това лакомство, давайки го на кучето! Но то е мое и аз ще го изям като спомен за вас.

Но Фелиса не остави на «спомена» никакво време да встъпи в законните си права, а незабавно здравата заби зъби в него, което даде повод на баща й бързо да посегне, за да й изтръгне салама и също да вземе участие в консумацията на спомена. Но с изплашен вик тя побягна, а той хукна да я гони, което ми даде възможност да напусна този гостоприемен дом, без да се излагам повече на опасността да бъдат атакувани нито запасите ми от колбаси, нито пък моето сърце. Е, кучето трябваше да се задоволи с погалване по главата, което далеч не е така хранително като прощалния му подарък, отмъкнат по такъв разбойнически начин. После се забързах към Мелтън, чакащ ме пред странноприемницата и заедно се отправихме към пристанището, където се качихме в една лодка, за да ни откара до кораба. Това беше малка шхуна от онези, които по онова време янките умееха добре да строят. Беше бърз ветроход с толкова много платна по мачтите, че даже и при най-лекия вятър нямаше опасност да остане на едно място. Когато лодката ни спря до самата шхуна и отгоре ни хвърлиха въжената стълба, видях множество глави да надничат над борда и любопитно да ни оглеждат. Изкачихме се горе. Първата персона, която ми се мерна пред очите щом стъпих на палубата, беше едно около осемнайсетгодишно изключително красиво девойче с ориенталски черти, облечено много изискано в изящни дрехи. То носеше ботушки с дълги връзки, бели чорапи, червена пола обшита с черно кадифе по долния ръб и синьо елече, което се закопчаваше с кукички от сребърна тел и бе украсено с верижка от същия метал. На главата й имаше малка шапчица с едно перо, а по гърба й се спускаха две тежки дебели плитки. Това облекло навярно щеше да подхожда повече на някой бал с маски, отколкото на палубата на американска шхуна, превозваща преселници. До момичето стоеше кльощав възрастен мъж, чието лице имаше подчертано еврейски черти. Облеклото му не оставяше място за съмнение, че беше полски евреин. Веднага щом погледът му падна върху мормона, от устата му неволно се отрони полувисокото възклицание: «Диабел!» Макар да не владея полски език и от него да знам само десетина думи, се досетих, че това възклицание означава «Дявол!». Следователно мормонът бе направил и на евреина същото впечатление както и на мен и то, въпреки че по лицето му не можеха да се забележат никакви следи от онова, което необразованият човек си представя под думата «дяволски» или «сатанински».

Другите пътници бяха все бедни хора, което си личеше от пръв поглед. Те знаеха, че на борда се качваше настоящият им водач и започнаха да измерват Мелтън с любопитни очи. Нямаше как да вземат мен за очаквания човек, понеже външността ми беше твърде непретенциозна. Несъмнено капитанът познаваше Мелтън, защото се насочи към него, поздрави го и така му разтърси ръката както не се прави с непознати. Двамата се отправиха към задната палуба, за да разменят помежду си необходимите въпроси и отговори. С бавна крачка аз се отдръпнах встрани, облегнах на мачтата моите пушки, които бяха вече в ленения си калъф, и седнах наблизо върху едно навито на руло корабно въже. След като преброих пътниците разбрах, че сред тях има трийсет и осем мъже и юноши, четиринайсет жени и по-големи девойчета, както и единайсет деца, а това ще рече, че общо бяха шейсет и трима души.

Когато горе-долу задоволиха любопитството си към мормона, те насочиха вниманието си към мен. Видях как тихо разменяха мненията си относно моята персона. Явно не знаеха за какъв да ме смятат и за да си изяснят нещата, натовариха евреина със задачата да ме поразпита. Той се приближи до мен, свали малката си шапчица от черно кадифе, която скриваше силно оредялата му коса и ме заговори на една смесица от испански и английски думи, научени навярно по време на пътуването, която обаче бе пълна загадка за мен. Ето защо прекъснах усилията му да се разбере с мен с въпроса:

— Да не би да идвате от околностите на Кобилин в Позен?

— Си, си — да, да! — бързо отговори той като по лицето му се изписа голяма изненада.

— Тогава навярно знаете немски и не ви е нужно да се измъчвате с други чужди езици.

— Боже на моите деди! — възкликна той и плесна с ръце. — Значи имам както радостта, тъй и честта във ваше лице да се запозная с един господин от германско потекло, а?

— Да, немец съм — кимнах аз, малко поучуден от начина, по който си служеше с моя роден език.

— Това ме радва до дълбините на моята душа! Ще ми разрешите ли да ви задам най-учтиво въпроса в коя страна и в кой правителствен окръг сте преживели радостта от раждането на вашата скъпоценна личност?

— Саксонец съм.

— Много добре, много хубаво! Познавам и съм заобичал вашето отечество, тъй като съм идвал да пътувам често на панаира в Лайпциг, за да се възползвам от възможността за търговия и печалба на Брюл, както и на много други улици. Бъдете тъй благосклонен да чуете, че от дете търгувам и имайте добрината да ми отговорите обяснително, с какъв вид работа сте бил тъй любезен да се заловите!

— Аз съм това, което на полски наричате «prywatny uczony» (Частен учен. Б. нем. изд.). Не се занимавам с търговия, а тръгнах да пътувам по непознати страни с изследователска цел. Винаги може да се случи, човек да остане без средства. Понастоящем това сполетя и мен, тъй че се видях принуден да тръгна към Асиенда дел Аройо, за да потърся там работа.

Отговорих му така, защото не сметнах за нужно веднага да му казвам истината.

— Значи възнамерявате да пътувате до същата асиенда, която е и краен прицел на нашето плаване и където сме възприели назначението за редица години да печелим и пестим. И на вас ли са ви дали постоянна работа както и обяснението, в какво ще се състои професионалната ви дейност?

— Предложиха ми мястото на счетоводител, но все още не съм дал окончателното си съгласие. Ще се реша едва след като се запозная с тамошното положение на нещата.

— Счетоводител ли? Това е изискана служба. Ще бъдете от началниците на работниците и аз ще си позволя, уважаеми ми господине, да ви давам един процент, не два процента, а даже и три като комисиона за всичко, каквото благоволите да купите от моя магазин.

— Какво? Каните се да откриете магазин в асиендата?

— Да. Отвъд океана на Стария континент пада толкоз малка печалба, че човек трябва от ден на ден все повече да затяга колана си, а в Америка, дето тук се нарича Мексико и Сонора, песосите и доларите лежат просто ей тъй на пътя, но само за онзи, който има очи, за да ги види и прибере.

— Хмм! Кой ви го каза?

— Посредникът, който дойде да ни наеме. Той беше човек с голям опит и познание както и с голяма духовна сила.

— Аха! Е, ами този господин сигурно знае как стоят нещата. Няма какво да му се възрази. Той сключи ли писмен договор с всеки един от вас?

— За всеки поотделно изготви документ с печат и подпис. После ни откара до пристанището, за да ни качи на един параход и да прекосим най-голямото море на света. Плавахме около американския нос на южното полукълбо, което трая много много седмици, докато стигнахме в Сан Франциско, където ни прехвърли на този по-малък кораб, а после спряхме тук да вземе водача и сега ще продължим за Лобос, където ще започнем нов по-добър живот и ще натрупаме състояние заедно с лихвите и лихвите на лихвите.

— С какво са се занимавали вашите спътници в родината си?

— Или са били занаятчии, или са имали малко парче земя под аренда, или са притежавали къщичка с някоя нивица или зеленчукова градина. След като ще са изминали няколко години всеки от тях ще е станал собственик на асиенда с величествени насаждения и пасища. Туй ни го каза и се закле посредникът и ми даде дори една книга, дето е напечатано черно на бяло. Групата се събра заедно, за да ме избере и обяви за предводител, който по-късно ще се нарече кмет на Асиенда дел Аройо. И ако тогава имате някакво желание или молба, ще можете спокойно да се обръщате към мен и аз с радост и готовност ще ви бъда на разположение.

— Водите ли с вас и семейството си?

— Само моята дъщеря., Ребека, обичаната ми съпруга, още преди четири години си отиде от тази земя, тъй че ми остана само Юдит, детето от нашия брак, единствената дъщеря на моята душа. Ето я там, стои и ни гледа. Тя е девойче с красива фигура и мил характер. Тялото е наследила от майка си, а силата на духа — от баща си. Тя отсега е вече наследница на всичко каквото имам и скоро ще бъде толкова богата дама, че изисканите господа ще протягат към нея ръце, за да станат годеници на моето хубаво дете. Тя ще си избере най-изискания и най-знатния, който ще има благородство в семейството, а и състояние. Че какво ще е тогаз в сравнение с него този Херкулес, дето я последва, дето дотърча подир нея чак до Мексико, макар да е от друга вяра и едва ли притежава и една десета от парите, които бих могъл да дам още днес на моята душичка Юдит, стига само да поискам!

— Херкулес ли? Кого имате предвид?

— Онзи вагабонтин, дето се е облегнал там отпред на бушприта и не отвръща очи от нея, макар тя да не иска вече да го знае.

— Вече ли? Значи преди, е била на друго мнение, така ли?

— За най-голямо страдание на сърцето ми — да! Тя беше на гости на своя братовчедка в Позен. Купили си билети да отидат на цирк, където можело да се види страшната сила на един Херкулес, който си играел с големи тежести и железни гири. Та тоя Херкулес и моята хубава дъщеря се зърнали и се влюбили. Без моето знание тя му обещала ръката си и той решил сам да основе цирк, за да стане самостоятелен както и прочут цирков директор. Ама аз като научих тази работа, кажи-речи за малко да получа нервен припадък и къде с добро, къде с лошо опитах да разубедя мойта дъщеря от туй намерение, дето нищо друго не можеше да й донесе освен петстотин процента загуба. Моите молби и закани останаха безплодно напразни, щото тя се беше вкопчила в Херкулес с упорство и инат, докато най-сетне се появи един лейтенант с благородна осанка, с червена яка и лъскави копчета. Пред името му се мъдреше едно голямо «фон» и след като й предложи ръката и сърцето си, надеждите на Херкулес фалираха. Ала лейтенантът взе все да отлага годежа и скоро узнахме, че е затънал до гуша в дългове и Юдит му отряза квитанцията и гордо му обърна гръб. Тогаз се появи посредникът на преселниците и ни описа великолепната страна Мексико, дето мините били пълни със злато и сребро, а кабалиеросите яздели разкошни жребци с червени хубави парадни покривала. Дамите се излежавали в хамаци и пушели ароматни цигари. След туй мойта единствена дъщеря непрекъснато взе да сънува само тази страна, все й се искаше и тя да стане доня и да лежи в хамак и аз отстъпих пред волята й, продадох къщата и магазина и поех на път, за да стана тук човек влиятелен и с голямо състояние. Тъй като и вие ще дойдете в Асиенда дел Аройо, сам ще видите как ще растат моето значение и мойта тежест. Ала щом разбра, че ще пътуваме през океана, Херкулес също отиде при посредника и подписа договора, за да остане близо до свойта обожавана любима и въпреки всичко да я вземе за жена. Той си прибра спестяванията, тайно напусна цирка и когато се качихме на кораба страшно се ядосахме, като видяхме, че този човек ще е наш спътник в пътешествието ни към страната, дето текат не само мед и мляко, ами и злато, и сребро, за да влязат в джобовете на онези, които умеят да ги отворят, когато му е времето и където му е мястото. Ако желаете да бъдете представен на дъщерята на мойто сърце, можете още сега да отидете при нея, но първо ще трябва най-поверително да ми дадете обещанието, че ще се откажете от всякакви опити да спечелите сърцето и любовта й, ръката и състоянието й.

Този човек беше кръгъл глупак и имаше голяма слабост към дъщеря си, чиято мания и суета да се харесва можеха да се сравнят единствено с нейната безскрупулност. Въпреки това не ми се искаше да го засегна с отрицателен отговор, но пък и не желаех «да й бъда представен». От неудобното ми положение ме отърва мормонът, който тъкмо в този момент ми направи знак да отида при него, за да ми каже, че ще получа място където да нощувам на кораба.

Под палубата имаше малки каюти, всяка от които беше обзаведена за двама души. Морякът, отговарящ за тях, ме заведе до моята каюта, където едното място бе вече заето.

— Кой е настанен тук с мен? — попитах го.

— Заедно сте с високия як немец, на когото му викат Херкулес — гласеше отговорът.

— Що за птица е този човек?

— Много е спокоен. По-добър спътник едва ли можете да си намерите. Изглежда този клетник здравата е хлътнал по Юдит, защото не я изпуска из очи, макар тя да не му обръща внимание.

Сведенията му ме задоволиха. Цяло безумие беше от страна на този здравеняк да хукне подир това момиче, но изглежда той бе почтен човек. Освен това беше облечен по-хубаво и по-чисто от останалите и въпреки своя занаят, подвеждащ често към по-лекомислен начин на живот, имаше известни спестявания, което бе добра препоръка за него. Ето защо ми се струваше, че ще прекараме в разбирателство краткото пътуване до Лобос.

Тъй като люкът бе отворен, в каютата беше далеч по-приятно, отколкото горе на палубата, където човек почти нямаше къде да се скрие от безмилостното слънце. Затова аз се отпуснах върху обикновената койка и реших да лежа докато ме повикат. Но само след някоя и друга минута вратата се отвори и вътре влезе Херкулес. Той ми хвърли мрачен поглед и каза:

— Току-що морякът ми съобщи, че ви е настанил тук, макар да съм платил цялата каюта. Но понеже както чух сте немец, ще гледам да ви изтърпя, ала само при условие, че не ме ядосвате.

Добрият човек беше съвсем откровен, и го извиних с любовната му мъка и дружелюбно му отговорих:

— Ще се постарая да ви бъда добър другар, защото предпочитам да пътувам заедно с вас, отколкото с когото и да било от другите преселници.

— Защо? Та вие изобщо не ме познавате! Защо е това ласкателство? Не обичам такива неща.

— Но е самата истина. Евреинът ми разказа за вас. Сигурно е, че няма да имате основание да се оплаквате от мен.

— Ако наистина желаете да е така, тогава да не сте посмял да ухажвате Юдит! Ще счупя главата на всеки, който се осмели да направи подобен опит!

— Не се тревожете! — засмях се аз. — По такива криви пътища едва ли ще се сблъскаме с вас. Но защо на времето не «счупихте и главата» на лейтенанта?

— Защото ми беше жал за онова човече. Просто щеше да се разпадне на парчета в ръцете ми, а и знаех, че не личността му, а пъстрата му униформа беше виновна за изневярата на Юдит. Да не говорим повече за това, оставете го стария да си дрънка! Знам какво да правя и не искам да чувам и дума по този въпрос!

— И аз не изпитвам особено желание да си губя времето с подобни разговори, но я ми кажете поне как се казва старият и с каква търговия се е занимавал!

— Най-често търгуваше с тютюн, цигари и пури, а редом с това имаше и доста доходна заложна къща. Така е успял да натрупа малко състояние, което му е завъртяло глупавата глава.

— Мисли за кратко време в Мексико да стане богат като Крез. Да не би и вие да сте обзет от същата мания?

— И през ум не ми е минавало. Не съм толкова лековерен като Якоб Зилберберг, както се казва старият. По-скоро съм убеден, че посредникът е мошеник и че клетите измамени от него хорица отиват право към голяма опасност, за която дори и не подозират. Затова и тръгнах с тях. Искам да закрилям Юдит и съм сигурен, че после тя все ще се вразуми.

Атлетът се отпусна на мястото си и млъкна. Не направих опит да продължа нашия разговор… По-късно когато шхуната бе подгонена от сравнително силен бриз, благодарение на което слънчевият пек стана по-поносим, аз се върнах на палубата и седнах на едно по-спокойно местенце, откъдето несмущавано започнах да наблюдавам всичко наоколо. Скоро при мен дойде Зилберберг, за да поднови бръщолевениците си за своята дъщеря, обаче аз ясно му дадох да разбере, че никак не държа да слушам подобни неща и той побърза да се отдалечи без отново да ме попита дали желая да бъда представен на неговата любимка.

За кратко време се появи и мормонът, за да размени с мен няколко думи. После той взе да се разхожда насам-натам по палубата, приближаваше се ту до един, ту до друг човек и с всички разговаряше най-приветливо. Ту на един, ту на друг даваше пура, а децата галеше по бузките, изобщо правеше всичко възможно само и само за да спечели доверието и симпатиите на преселниците.

Най-дълго се задържа при Юдит, с която оживено бъбриха доста време. Херкулес стоеше до люка, водещ към кабините, и непрекъснато ги наблюдаваше. Веждите му бяха смръщени, а устните — здраво стиснати.

На кораба се бяха погрижили добре за пътниците. Те не живееха нагъсто наблъскани един до друг, както често става, и получаваха достатъчно чиста питейна вода, както и хубава храна. Никой нямаше причина да се оплаква и всички гледаха на бъдещето изпълнени с надежда. С изключение на Херкулес аз бях единственият, който мислеше иначе. Дали все пак не бях несправедлив към мормона? Канех се да прехвърля границата и да отида при Винету, а Лобос се намираше точно в тази посока. Пътуването ми беше безплатно — това не ми ли бе достатъчно? Не беше ли по-добре в Лобос да поема по моя път, без да ме е грижа повече нито за мормона, нито за съдбата на неговите наемни земеделски работници?

Ето тези мисли и въпроси не ми излизаха от главата, но колкото и да размислях не можех да се отърва от предчувствието, че преселниците отиваха към своята гибел. А когато малко по-късно тръгнах да се разхождам към задната палуба, капитанът ме спря и ме заговори:

— Позволете ми да ви поздравя, сър! Мелтън ми каза, че ще ви назначи като счетоводител. Не изпускайте този случай, защото такава служба едва ли ще ви се предложи скоро!

— Нима сте запознат тъй добре с тази работа, капитане?

— И още как! Асиендерото е тъй да се каже мой стар приятел и е един много богат и почтен човек. Назначи ли веднъж някого при себе си, той се грижи за него и щедро го възнаграждава.

— Значи смятате, че вашите пътници ще живеят добре при него?

— Не само смятам, ами съм напълно убеден.

Капитанът ми изглеждаше честен човек. Нямаше как да не му повярвам.

— Хмм… но не трябва ли хората да са крайно предпазливи когато сключват подобни договори?

— Какви ги приказвате! Ей сега ще видите колко почтени са намеренията на дон Тимотео спрямо неговите нови работници.

Той подкани един от наблизо застаналите преселници да донесе своя договор. Човекът го носеше у себе си и веднага ми го показа. Документът беше подписан от него, от посредника и от властите. Съдържаше един-единствен пасаж, който беше твърде кратък и приблизително гласеше следното: работникът получава безплатно пътуване и хубава храна до местопредназначението си, а се задължава по осем часа на ден да работи в имението на дон Тимотео Прухильо, респективно и на неговия евентуален правоприемник, срещу надница от песо и половина, както и безплатно жилище. Договорът изтичаше след шест години.

Бях изненадан. Условията бяха много прилични, защото с такава надница работникът беше в състояние всяка година да спестява към две хиляди марки. Сега вече не ме учудваше обстоятелството, че посредникът бе успял да събере шейсет и трима души за работа в тази толкова затънтена асиенда. Разбрах, че подозренията ми са били неоснователни. Но дали наистина бяха неоснователни? Явно Прухильо имаше почтени намерения, ала дали и мормонът беше честен човек? Защо не? Разполагах ли с някакви доказателства срещу него? Дали пък богатият ми дългогодишен опит не ме беше направил прекалено предпазлив и мнителен? Нима Мелтън не се канеше да ми направи благодеяние и нима не му дължах благодарност дори и в случаи, че нямаше да приема предложената ми служба? Чувствах се объркан и привечер най-сетне реших да сляза в Лобос и сам да продължа пътя си, понеже преселниците щяха да бъдат на сигурно място в асиендата. Но ето че тъкмо тогава се случи нещо, което коренно промени както мнението ми, така и вече взетото решение.

След вечеря ми направи особено впечатление, че преселниците бяха поканени да се разотидат по каютите си. От тази мярка не бях изключен и аз. Тъй като се беше свечерило и вече подухваше прохладен ветрец, на хората много им се искаше да останат още малко на палубата, но нямаше как, бяха принудени да се подчинят. По учудените им физиономии разбрах, че тази мярка бе съвсем нова за тях, а че дотогава са могли да стоят на открито и вечерта и през нощта колкото си искат, научих веднага щом се върнах в моята каюта където ме посрещна навъсеният атлет с думите:

— Какво го прихваща мистър Мелтън, та ни кара да киснем в каютите! Имате ли представа защо го прави?

— Не.

— Да го вземат дяволите! Ако цял ден си се пържил на слънце, или ако си бил принуден да киснеш долу в тази задушна дупка, е цяла благодат и дори необходимост вечерно време да излезеш на открито да подишаш свеж въздух. Преди винаги сме имали тази възможност.

— Тъй ли? Значи това разпореждане е нещо ново?

— Да. И съм убеден, че е работа на Мелтън.

— Защо мислите така?

— Първо, защото ни отпращат долу откакто той се намира на борда и второ… но по-добре да си мълча.

— Искате да си мълчите, понеже ми нямате доверие, нали?

— А вие какво очаквате? Само преди някой и друг час се настанихте тук при мен, тъй че не можете да искате веднага да споделя с вас всичките си мисли.

За мен бе твърде важно да узная именно неговите мисли и затова отвърнах:

— Значи се страхувате от мормона и мълчите само защото смятате, че веднага ще му съобщя какво сте ми казали.

Не се бях излъгал в реакцията му, понеже щом изрекох тези думи той ми се сопна:

— Какви ги дрънкате! Аз да се страхувам! Много ми се иска да видя човека, който би могъл да ме изплаши! А да не говорим, че съвсем не мога да изпитвам страх от този тип, който само гледа да се докара пред хората и още от самото начало започна да ухажва Юдит, а не е нищо повече от един изпечен мошеник.

Този изблик на гняв ми показа, че Херкулес ревнуваше Юдит от мормона. Следователно съществуваше надеждата при определени обстоятелства да намеря в негово лице съюзник и по тази причина можех да бъда към него малко по-откровен, отколкото имах навик да съм към хора, които познавах едва от няколко часа.

— Защо не искате да разговаряте с мен откровено, след като най-открито ви заявявам, че въпреки очебийните усилия на мормона да спечели симпатиите на хората, аз не го смятам за почтен човек?

— Наистина ли? Така ли мислите? — бързо попита той. — Освен пресилената му любезност имате ли и други причини? Вие дойдохте с него на кораба, преди това сте били заедно с него и следователно сигурно го познавате по-добре. Впрочем както лесно може да се досетите тъкмо това за мен е също причина да ви нямам доверие.

— Възможно е, но не заслужавам подозренията ви. Вярно че с Мелтън живяхме две седмици в една и съща странноприемница, ала без да общуваме помежду си. Само през последния ден разговаряхме известно време когато разбра, че съм безработен бедняк и ме попита дали искам да стана счетоводител в Асиенда дел Аройо. Съгласих се, имайки предвид сегашното си положение, и днес той ме взе на кораба.

— Значи познавате Мелтън колкото и аз. Защо тогава казвате, че не е свестен човек?

— Не го твърдя въз основа на някакви факти, а защото някакво неопределено чувство ме предупреждава да внимавам. Имам предчувствието, че трябва да се пазя от него.

— Хмм! И аз изпитвам същото. Този тип не ми е сторил нищо лошо и все пак не мога да го понасям. Лицето му никак не ми харесва. Към всичко това се прибавят и странните погледи, които си разменя с моряка, дето отговаря за каютите.

— Така ли? Не съм забелязал подобно нещо.

— Да, хвърляха си един на друг скришом погледи, сякаш са стари познати, а същевременно се преструват, като че никога не са се виждали.

Това наблюдение беше извънредно важно. Изглежда ревността бе изострила зрението на Херкулес. Но не беше изключено и да се е излъгал. Ето защо го попитах:

— Дали не сте се заблудили? В сравнение с мормона онзи моряк стои толкова по-ниско, че почти трябва да изключим подобна интимна близост, каквато предполагате да съществува между тях според забелязаните тайни знаци или намигване. Възможно е да се познават от по-рано и това да е всичко. Може би погледите, които сте наблюдавали, са били просто един поздрав.

— Я оставете това! Ако тези типове са искали да се поздравят, можеха да го сторят съвсем открито. Но ако не са желали този поздрав да бъде забелязан и от други, значи сигурно имат някаква причина да държат в тайна познанството си, а тази причина в никой случай не може да е почтена.

— Прав сте. От утре ще наблюдавам двамата по-внимателно.

— Наблюдавайте ги! Сигурно има нещо гнило в тази работа. Между Мелтън и стюарда съществува някаква връзка и ако ни засяга, едва ли ще е нещо, което ще ни хареса. Може би трябва да подозираме и капитана. Защо още когато мормонът стъпи на борда той го отведе към задната палуба? За да си побъбри с него? А защо да не чуем и ние за какво имат да си говорят?

— Считам капитана за честен човек. Убеден съм, че не се лъжа. Че защо трябва да разисква търговските си работи и въпросите по корабоплаването пред нашите очи и уши? Но ако действително е вярно, че мормонът и стюардът са съзаклятници, страшно много ми се иска да узная тайната им и имам голямо желание още начаса да ги подслушам.

— Но това е лудост! Нима знаете кога и къде ще разговарят? А на всичко отгоре се намираме на кораб, а не в гората, където можете да се скриете зад някой храст.

— И така да е. Но що се отнася до времето и мястото, то са ми известни и двете. Времето е днес, а мястото е горе на палубата. Ако мормонът иска тайно да разговаря със стюарда, това ще стане след като се стъмни и само ако е сигурен, че никой няма да ги забележи. Той е настанен в каютата до капитана, който навярно скоро ще си легне да спи. Известно е колко са тънки междинните стени. Ако мормонът накара стюарда тайно да се вмъкне в каютата му, съществува реална опасност капитанът да ги види и чуе. Следователно е принуден да избере друго място.

— Къде ли ще е то? — попита атлетът.

— Нима не видяхте, че преди малко горе издигнаха малка палатка? За кого ли може да е тя? Единствено за мормона. Сигурно е казал, че предпочита да спи на палубата отколкото долу в задушната каюта.

— И там ли искате да ги подслушате?

— Да. Забелязахте ли, че палатката е направена от резервното платно за гротмачтата?

— Не знам как се казват всички платна и мачти, ала видях, че то е толкова голямо, че не само е стигнало за палатката, ами и зад нея е останала част от него навита на руло. Значи сигурно е най-голямото платно.

— Точно него имах предвид. За палатката е стигнало половината платно. Другата половина е останала отзад навита на руло. Та там под платното човек спокойно може да се скрие и ако нямате нищо против смятам да спя под него.

— Какво безумно хрумване! Щом се закашляте или кихнете ще ви открият.

— Ще гледам да не кашлям и да не кихам.

— Изглежда сте много сигурен в носа си. Но даже и да не ви заловят, усилията ви просто ще са напразни. Все още изобщо не знаете, дали палатката действително е определена за мормона, а и в случай че предположението ви се окаже вярно, си остава твърде въпросително дали стюардът ще отиде точно там.

— Нямам друг избор освен да се примиря с такава възможност, но ми се струва, че усилията ми няма да са безрезултатни. Имам едно определено предчувствие, а от опит знам, че предчувствията ми рядко ме лъжат.

— Е, тогава няма нито да ви убеждавам, нито да ви разубеждавам. Ако вашето хрумване ви донесе един хубав моряшки бой, то няма да го понесе моят гръб.

Признавам, че това което атлетът нарече «безумно хрумване», бе твърде несигурно начинание. Но някакво шесто чувство ми подсказваше, че трябва да приведа в изпълнение този план. Задачата ми не беше лесна. Една от друга, а и от тесния коридор, по който трябваше да мина, каютите бяха отделени с тънки стени и хората в тях лесно можеха да ме чуят. Но това все още не беше нищо. Много по-опасна щеше да е срещата ми с някого от екипажа или с един от двамата, които се канех да подслушвам. Ала без да се натъкна на когото и да било успях да стигна до люка, който водеше на палубата и се отваряше навън. Спрях се на стъпалата и предпазливо подадох само главата си. Макар да не беше кой знае колко светло можах добре да огледам разстоянието до палатката. То беше свободно.

На кърмата капитанът даваше указания на щурмана какво да прави през нощта. Значи се канеше да отиде да си легне да спи. Долових и гласа на мормона. Той също се намираше при руля. Отпред почти на самия нос на кораба бърбореха и се смееха няколко моряци. Те не можеха да ме видят. Бързо изскочих от люка и се втурнах към палатката, за да се скрия под останалата излишна част от платното. Това не ми отне повече от минута. Вярно че лежах върху твърдата палуба, но иначе се настаних доста удобно. Платното ме скриваше така, че никой не можеше да ме забележи. Мястото се оказа превъзходно и не вярвах да ме сполети някоя беда. В най-лошия случай само търпението ми щеше да бъде подложено на изпитание.

Легнах така, че да мога да провра главата си във вътрешността на палатката и протегнах ръка. Напипах някаква тънка, но мека постеля, направена както изглеждаше от одеяла. Не бях в състояние нищо да различа.

Не след дълго чух как капитанът пожела на мормона лека нощ и се прибра в каютата си. Мелтън остана да се разхожда по палубата още около четвърт час, а после влезе в палатката и си легна. Значи предположението, че палатката е направена за него, се оказа вярно. Сега важното беше да изчакам да видя дали стюардът щеше да дойде.


Измина един час и още един. Стана полунощ. Бърборенето на моряците отдавна беше престанало. Възцари се такава тишина, че ясно се долавяше шумът от вълните, които корабът оставяше зад себе си. Веднъж се разнесе гласът на един моряк, който подвикна нещо на щурмана. Внезапно долових някакво раздвижване в палатката, но не беше шумът от обръщането на спящ човек, а ми се стори, че мормонът се изправи. Проточих врат, за да мога по-добре да чувам. В същия миг той драсна клечка кибрит, проблясна малко пламъче и на неговата светлина видях, че е седнал на постелята си и пали пура. Значи чакаше някого и все още не беше заспал.

Отново измина доста време докато най-сетне долових тихия въпрос:

— Санди Уелър, ти ли си?

— Йес, сър! — гласеше също тъй тихият отговор на английски.

— Тогава бързо влизай, за да не те види някой! Ще се преместя по-близо до входа.

Значи стюардът се казваше Алегзандър Уелър. Той изпълни желанието на Мелтън.

— Не се безпокой, сър! Освен щурмана и вахтения на палубата няма жив човек, а и тези двамата са на такива места, че не могат да ни забележат.

Възцари се кратко мълчание. Мелтън правеше място на госта си, а той пък бавно се настани до него. После мормонът се обади:

— Лесно можеш да си представиш, че изгарям от любопитство. Качих се на борда, изпълнен с напрегнато очакване, защото не знаех дали си на кораба.

— Що се отнася до това, сър, не беше никак трудно да получа тук мястото на стюард.

— Да не би капитанът да те познава?

— Нищо подобно.

— И не е разбрал, че с теб сме познати, нали?

— Да не съм луд да раздрънкам подобно нещо! За съжаление ме наеха не само до Лобос, а и за обратното плаване до Фриско.

— Няма значение, защото никак няма да ти е трудно в Лобос да избягаш от кораба.

— И аз така мисля и затова взех възможно по-малко вещи със себе си, за да мога незабавно да сляза на сушата без да ми се налага да оставям на борда каквото и да било.

— Само така! Но какво става с нашата работа? Кога тръгна твоят старец?

— Три седмици преди мен. Непременно е стигнал вече целта си. Той е бил там толкова често и толкова добре е запознат с всички обстоятелства, с всички хитри трикове, че всичко ще мине като по вода.

— Но дали индианците ще се съгласят с предложението му?

— Убеден съм, че да. Когато става дума за такава плячка никой червенокож няма и да помисли да откаже.

— Това ме успокоява. Остава само открит въпросът дали достатъчно бързо ще пристигнат, за да са на наше разположение.

— Сигурно е, че вече са на път. Но нима работата е толкова бърза, мистър Мелтън? Можем да свършим всичко съвсем спокойно и без никакво препиране.

— И аз си мислех така преди, ала вече не съм на същото мнение.

— Защо? Случило ли се е нещо?

— Да. Срещнах един човек.

— Че нима тази среща може да има чак такова значение за нашите планове?

— Дори изключително голямо, Санди! Беше истинска изненада за мен да срещна този човек толкова на юг и ако чуеш името му сигурно и ти ще бъдеш не по-малко учуден от мен.

— Кажи ми тогава кой е той!

— Всъщност би трябвало вече да знаеш, защото ти го видя тук на кораба.

— Значи може да е само онзи мъж, който ще работи като счетоводител. Така ли е?

— Разбира се! Че нали освен него никой друг не се качи на борда с мен в Гуаймас! И действително ли не го позна? Вече си се срещал с него и то при такива обстоятелства, че е направо учудващо да го вземеш за непознат. Бях убеден, че ще го разпознаеш и затова няколко пъти ти дадох знак да си предпазлив и колкото е възможно по-малко да му се мяркаш пред очите, защото и той би могъл да се сети кой си и къде те е виждал.

— Забелязах знаците ти, ама не ги разбрах. Някакъв си скитник, който сигурно се радва, че му се предлага случай да стане писар в една затънтена естансия, не може да има каквото и да било значение за нас.

— И аз бих казал същото, ако този изключително опасен човек наистина имаше намерение да стане счетоводител. Я си спомни за форт Уинтах и за твоите преживелици там!

— Не беше кой знае колко весело. Беше такова време, когато там страшно много се играеше хазарт. Бях завъртял хубава търговия и бях спестил пълна кесия с долари, обаче всичко загубих в Уинтах само за няколко часа. За мое щастие там беше брат ти Томас, който ми подари цяла шепа долари и после се застъпи за мен пред кръчмаря, та си намерих работа като келнер. Оттогава не съм го виждал. Нали знаеш защо ми се наложи тъй внезапно да изчезна. Човек не обича да говори за тези неща.

— Че защо не, Санди? На всеки човек, а нали всички ние сме хора, нищо човешко не му е чуждо. Впрочем Том се измъкна жив и здрав от онова толкова напечено положение.

— Вярно. Мистър Том Мелтън бе прибрал в джоба си вече доста хубава сумичка, когато ненадейно нещо прихвана офицера и той взе да твърди, че брат ти бил играл нечестно. Стигна се до кавга. Настояха мистър Мелтън да върне печалбата си, ала той просто застреля офицера и офейка. Двама войници, дочули разправията, се опитаха отвън да го спрат, но улучени от куршуми рухнаха на земята като пънове. Брат ти се измъкна от форта, яхна един от пасящите наблизо коне и си плю на петите. Беше истински подвиг при онези обстоятелства да избяга от едно укрепление.

— Да избяга ли? Е, Томас избяга от Уинтах…

— И не само оттам ами и по-късно пак се измъкна — прекъсна го Уелър. — Вярно, че се размина на косъм от бесилото, но изобщо никога нямаше да го заловят, ако Олд Шетърхенд не тръгна да го преследва. Ама какво зрение трябва да има този човек! Четири дни бяха по петите на брат ти, а не го намериха. И тъкмо тогава било писано да се появи Олд Шетърхенд и да чуе тази история. Застреляният офицер се оказа негов добър познат и затова той яхна коня си с намерението да залови брат ти.

— Да, цели четири дни по-късно и то след като никой от войниците и следотърсачите не беше успял да открие каквато и да било диря. Но този негодник има нюх на ловджийска хрътка. Той намери следите и гони брат ми чак до форт Едуардс където го предаде на коменданта. И клетникът наистина щеше да бъде обесен, ала стана така, че през последната нощ успя да избяга в дрехите на своя пазач, който бе имал глупостта да му се остави да го удуши. Та ти си виждал Олд Шетърхенд навремето във форт Уинтах, нали?

— Само като премина покрай мен на кон. Нямаше и половин час откакто се беше появил, когато научи за убийството и побърза веднага да тръгне. Тъкмо тогава стоях на прага на вратата и от съседа чух, че този уестман бил току-що пристигнал във форта.

— Е, в такъв случай не е никак чудно, че днес не го позна.

— Днес ли? — смаяно попита стюардът. — Какво искаш да кажеш? Да не би тъй нареченият счетоводител да е Олд Шетърхенд?

— Да, точно това искам да кажа.

— Човекът с глуповатата физиономия, когото ми наредиха да настаня в каютата на Херкулес, бил Олд Шетърхенд? Всеки, който е видял този ловец и дори само, когато бързо преминава на кон, знае много добре, че е невъзможно да има каквото и да било общо с подобен писарушка. Сър, всичко друго ще ти повярвам само това не, никога!

— Имам необорими доказателства, Санди. Видя ли го каква пушка има?

— Не, но изглежда са две и са скрити в един общ калъф от ленено платно.

— Наистина са две и всеки знае, че Поразяващата ръка винаги носи и двете си пушки — Мечкоубиеца и карабината тип «Хенри». В странноприемницата не ми убягна, че той не искаше да ги видя, обаче аз накарах ханджията да ми ги опише. Там уестманът се представяше за някакъв оголял и обосял несретник, а даваше от храната си на ханджията и на цялото му семейство. Ако наистина е такъв човек за какъвто иска да мине, той веднага и с радост трябваше да се съгласи с предложението ми. Но взе че си послужи с най-смешния претекст какъвто може да има, за да спечели уж време за размисъл. Никога не ме е виждал и въпреки това непрестанно ме наблюдаваше. Не му дадох да разбере, че съм го забелязал. Приликата ми с моя брат му е направила впечатление. Спуснал се е от Сиера Мадре. През онези пусти и опасни местности няма да дръзне да мине никой обикновен човек, още по-малко пък някакъв чужденец, който не познава страната, още повече че отвъд планините наскоро имаше метеж и там никак не беше безопасно. По този път ще се осмели да тръгне само смел и опитен мъж, който може да разчита както на себе си, тъй и на своите оръжия. Не забравяй, че не е имал никакви придружители!

Лесно можете да си представите, че следях този разговор с извънредно голямо любопитство и напрежение. Моето предчувствие ми беше направило както на мен, така вероятно и на други значителна услуга. Сега вече изведнъж разбрах, защо лицето на мормона ми беше направило такова впечатление, което не можеше да се дължи само на липсата на хармония в чертите и на особения му израз. Причината се криеше и в приликата му с неговия брат, който на времето се наричаше иначе. Аз тъй и не научих истинското му име. Дружбата ми с убития офицер бе за мен достатъчен повод, за да тръгна да преследвам престъпника, когото гоних до форт Едуардс и там го залових. Вече знаех как стоят нещата. Мормонът беше брат на онзи комарджия, мошеник и многократен убиец, а начинът, по който се изразяваше за злодеянията му, бе достатъчно доказателство, че и самият той не беше в особено добри отношения със законите.

Разбрах, че за съжаление съм разкрит. Щуравата идея на странния собственик на «хотела» в Гуаймас да води книгата за посетителите си, където бях вписал и моето име, беше виновна мормонът да отгатне моята самоличност. Към това се прибавяше и бъбривостта на ханджията, който беше описал пушките ми и беше казал различни други неща, споменати и изброени от Мелтън преди малко. Той не забрави даже и факта, че не съм спал в стаята, а на двора, защото като уестман съм бил свикнал така. Изобщо успя толкова добре да изтъкне доводите си, че накрая стюардът също стигна до убеждението на мормона. След като изрази съгласието си с него той продължи:

— И така, нека допуснем, че наистина си имаме работа с Олд Шетърхенд. Каква причина би могъл да има, за да идва с нас в асиендата?

— Сигурно основанията му са най-различни. Ако е разбрал, че съм братът на онзи комарджия, той ще го търси там където съм и аз. Значи ще се лепне за мен. Освен това като на опитен човек няма как да не му направи впечатление целта, мястото накъдето поне привидно са се отправили хората от кораба. След всичко което съм чувал за него, това несъмнено ще го наведе на мисълта да се присъедини към преселниците, та в случай на нужда да им помага и да ги съветва. Той избягна да подпише договора, за да остане свободен. Следователно трябва много да внимаваме с него, и макар да не смятам, че ще може да осуети плановете ни, все пак очаквам да ни създаде значителни затруднения, които страшно ще ни забавят.

— Тогава си направил огромна грешка като си го взел. Изобщо не биваше да се занимаваш с него, а трябваше просто да го оставиш да кисне в Гуаймас.

— Така и щях да постъпя, ако дон Херонимо не беше толкова бъбрив да му разкаже всичко за мен и за кораба, който очаквах. Наистина, аз казах на Олд Шетърхенд, че без мен няма да го пуснат на борда, но съм убеден, че капитанът, който е глуповат и честен тип, а и изобщо не е запознат с истинските ни цели, щеше и без друго да го вземе. Но дори и уестманът да не беше заминал с нас, от него като нищо може да се очаква да използва още следващия кораб, за да стигне до Лобос и оттам да поеме подир нас. В такъв случай нямаше да се чувстваме нито за миг спокойни.

— Как е възможно да се страхуваме от този единствен човек, когато сме толкова многобройни? Звучи ми пресилено макар да е Олд Шетърхенд. Един-единствен куршум може да ни отърве от него.

— Да, но ако се изложи на куршумите ни, а това и през ум няма да му мине. Направих най-умното. Ако той е известен като хитра лисица, аз ще му покажа, че някои други хора могат да са по-хитри и от него. Именно защото се кани да ме надхитри, самият той трябва да бъде надхитрен. И така, аз се престорих, че наистина го смятам за някакъв пропаднал чужденец. Предложих му работа, за да го подлъжа да тръгне с мен. Така винаги ще го държа под око и мога да му тегля куршума когато си поискам. А оловото тъй и тъй няма да му се размине, защото имам да му отмъщавам за брат си, когото той преследва като убиец и в крайна сметка го принуди да напусне страната. Това трябва да бъде отмъстено и понеже този тип бе толкова глупав или пък дързък сам да ми падне в ръцете, аз няма да пропусна тъй изгодния случай и ще извърша онова, което смятам за мой дълг, за мое кръвно задължение.

Той изрече тези думи с ярост и известна тържественост, сякаш полагаше клетва. Бавно и замислено стюардът му отвърна следното:

— Да се надяваме, че тъй ще стане! Но нещата с този човек стоят твърде особено. Получаваш чувството, като че ли е в съюз със самия сатана. В колкото по-голяма опасност е изпаднал, толкова по-бързо се измъква от нея.

— Този път няма да е така. Докато сме на път не бива да го закачаме, защото това би събудило подозренията на останалите, но нека само веднъж стигнем асиендата и там ще си разчистим сметките! Изобщо не е нужно самият аз да посягам на него. Индианците ще свършат тази работа.

— Ами ако им избяга? Колко често се е намирал в ръцете на кръвожадни червенокожи племена и или им е офейквал, или по съвсем необясним начин е съумявал от най-върли врагове да ги превърне в свои най-добри приятели. Та нима не се е бил и с Винету на живот и смърт? А сега и двамата са готови да пожертват живота си един за друг!

— Това са били други хора при други обстоятелства. Не съм бил аз там. Държа го в ръцете си и когато си поискам ще му извия врата. Аз ще…

В силната си възбуда Хари Мелтън скочи на крака, при което главата му се блъсна в изпънатото корабно платно. Върлините бяха само подпрени върху дъските на палубата, не успяха да устоят на предизвиканото разклащане и изпопадаха в различни посоки, а тежкото платно погреба под себе си мормона и стюарда и… самия мен.

Ако исках да не ме открият бе много важно никак да не се бавя. Чевръсто си пробих път и се измъкнах навън изпод гънките на струпалото се върху мен платнище и се втурнах към люка. Когато слязох по стъпалата достатъчно ниско, аз леко подадох глава и видях как двамата също изпълзяха от рухналата палатка и то без да забележат, че съвсем наблизо е имало и трети човек. За подслушване не можеше повече и дума да става. Отидох да си легна в моята койка. Херкулес спеше като пор и понеже се постарах да не вдигам шум, той не ме усети. И добре че не прекъснах съня му, защото в този момент не знаех какво да отговоря на въпросите му. Едно беше ясно — не биваше да му казвам истината, понеже в противен случай непременно можех да очаквам от него да ми създаде големи неприятности. И така, легнах си, но не за да спя, а за да размисля над току-що чутото. Когато най-после затворих очи, през малкия люк вече нахлуваше дневна светлина.

Значи негодникът имаше намерение да ме убие! Това звучеше опасно, ала не ме тревожеше. Нали вече знаех в какво положение се намирах и във всички случаи щях да внимавам. Обаче иначе стояха нещата с надвисналата над преселниците опасност, да, повече нямаше никакво съмнение, че те се намират в опасност и тя беше толкова по-голяма, колкото по-малко знаех в какво се състоеше и кога и как щеше да ги връхлети.

Докато пътувахме, което ще рече до асиендата, нямаше да се случи нищо. Това бе сигурно. Мормонът беше казал, че дотам не бива да се предприема нищо срещу мен, защото иначе в другите щели да се събудят подозрения. Значи до асиендата и тях не ги заплашваше опасност. Ами после? После какво? Двамата споменаха за индианци, които щели да изпълнят отмъщението на мормона и да ме убият. Несъмнено те бяха същите, които застрашаваха и живота на преселниците. Значи индианско нападение. Не ми изглеждаше кой знае колко опасно. Но защо ли трябваше да нападнат немските работници? С изключение на поляка те бяха толкова бедни, че нямаше какво да се вземе от тях. Сигурно имаше и нещо друго, което в момента не бях в състояние да прозра, защото както дотук наученото тъй и наблюденията ми не бяха достатъчни. Обаче се надявах по време на пътуването ни да видя и чуя достатъчно, за да попадна на истинската следа.

По време на пътуването ни ли? Че нима трябваше да пътувам до естансията с мормона и хората му? Бях ли длъжен? Всъщност не. В Лобос можех да сляза на сушата и да изчезна. Но в такъв случай преселниците нямаше да избягнат злата си участ и ако тя ги връхлетеше, това щеше да тежи на моята съвест. Тази мисъл ме накара да реша да продължа заедно с мормона, а освен това с моята енергичност и дееспособност за мен щеше да е цяло удоволствие да разкрия коварните кроежи на Мелтън както и да ги осуетя. Той беше казал: «Именно защото се кани да ме надхитри, самият той трябва да бъде надхитрен». Е добре, значи хитрост срещу хитрост, нека бъде така!

Когато се събудих атлетът беше вече на крака и ме попита:

— Спах дълбоко и не съм чул кога сте се върнали. Да не би да са ви спипали?

— Не.

— А научихте ли нещо?

— Нищо важно — казах с безразличие.

— Тъй си и мислех — засмя се той. — Впрочем предрекох ви го. Само станахте за смях.

— Ами смейте ми се, но имайте добрината да мълчите, за да не ми се смеят и други.

— Да не би да ме смятате за дърдорко? — навъсено ме попита той. — Никога не съм бил клюкар и през ум не ми минава заради вас тепърва да ставам такъв. Тъй че няма да ви издам, още по-малко пък на онези двама негодници, които и без друго не мога да понасям. Отдавна имам предчувствието, че рано или късно здравата ще се спречкаме с мормона. —

Лобос отдавна беше останал зад нас. Бяхме преминали вече покрай Сан Мигел де Оркаситас и пътувахме към Урес, главния град на едноименния окръг.

Бяха се погрижили никой от преселниците да не върви пеша. Нашият асиендеро дон Тимотео Прухильо беше изпратил да ни посрещнат индианци от племето яки с коли, впрегнати в животни и ездитни коне, които заварихме да ни чакат в Лобос. Цялата работа до най-малките подробности беше организирана толкова добре, че всичко премина гладко без каквито и да било затруднения.

Колите приличаха на онези тромави и безформени превозни средства, с които на времето преселниците пресичаха североамериканските прерии. Те бяха предназначени за жените и децата, а освен това бяха натоварени с оскъдните вещи на немските семейства както и с предметите, които водачът на кервана бе закупил в Лобос по нареждане на асиендерото. Общо взето ездитните коне не струваха, обаче все щяха да свършат работа, още повече че пътуването бе толкова кратко. Водачът беше опитен вакеро или главен ратай с вече посивяла коса, мълчалив и мрачен човек, който с никого не разговаряше и изглежда изпитваше някакво уважение най-много единствено към мормона. Двамата яздеха един до друг начело на кервана. Аз се бях присъединил към атлета и се преструвах, че изобщо не се интересувам от другите хора. Но скришом вниманието ми беше насочено и към най-незначителните неща, защото иначе едва ли щях да изпълня задачата, с която се бях нагърбил. Херкулес беше добър ездач, тъй като често беше работил в циркови трупи, където бе имал възможност да се упражнява в езда. Той често се усмихваше на начина, по който седях на седлото — наведен напред, привидно без особена устойчивост, какъвто бе маниерът на опитните прерийни ловци, които по време на обикновена езда изглеждат заедно с коня си като задрямали, докато някоя случка ненадейно така оживи и ездача, и животното, че и двамата начаса се превръщат в съвсем други същества. Атлетът критикуваше лошата ми, на пръв поглед несигурна стойка и когато най-сетне видя, че забележките му нищо не променят, кажи-речи ме наруга:

— Човече, като че ли досега говорих на вятъра! Каквито и усилия да полагам, от вас и до края на живота ви няма да излезе дори посредствен ездач. Клечите върху гърба на крантата си като някое хлапе на своето дървено люлеещо се конче. Срам и позор!

От Херкулес не биваше да очаквам любезности, но все пак бях забелязал, че към мен не проявяваше вече онова безразличие та даже и неприязън, както през първия ден на нашето запознанство. Често когато го изненадвах с някой бърз поглед, забелязвах в очите му израз на дружелюбие и топлота. Но тогава той бързо ги свеждаше, сякаш се срамуваше, че за някоя и друга секунда беше забравил своята ярост и своя гняв.

Стюардът Санди Уелър беше останал на кораба, ала не се съмнявах, че много скоро след слизането ни на сушата той беше избягал, за да служи някъде и някак на тъмните цели на мормона.

Вярно, че Мелтън все още се отнасяше към преселниците с онова внимание, което те смятаха, че могат да очакват от него, имайки предвид задълженията му към тях. Но откакто бяха стъпили на брега той вече не проявяваше онази пресилена любезност, с която бяха свикнали още от първите дни на борда. Колкото повече се отдалечавахме от брега на океана и колкото по-сигурно му бяха в ръцете, толкова повече намаляваше учтивостта му към хората.

За пръв път идвах по тези места и не познавах разположението на окръжния град Урес, през който всъщност трябваше да минем. Но знаех, че се намира на Рио Сонора, южно от Ариспе. Градът се е разпрострял на левия бряг на реката в плодородна равнина и е обграден от великолепни градини. Затова предварително се радвахме на пристигането си в това селище, още повече че дотогава бяхме пътували най-често през диви и пустинни земи, а в Урес се надявахме да имаме един ден почивка. Предполагах, че се приближавахме към града, понеже отдавна бяхме прекосили Рио Сан Мигел, приток на Рио Сонора и с всеки изминал час зачестяваха признаците, че пред нас се намираше някое по-значително населено място. Все повече ставаха и пътищата, или поне това, което там се разбира под понятието «път». Покрай нас минаваха отделни пътници, най-често ездачи, тук-там се появяваше по някоя асиенда или естансия, които обаче ние винаги заобикаляхме.

Нямаше как да не ми направи впечатление, че мормонът все се стараеше да не даде възможност на пресрещащите ни хора да разговарят с нас. Той неизменно се насочваше към въпросния човек и започваше настоятелно да му приказва, докато керванът ни отминеше. Или не биваше да бъдем предупредени да се пазим от нещо, или пък мормонът не желаеше никой да узнае какви сме и накъде сме се отправили. Поведението му затвърди в мен убеждението, че той даваше на всички лъжливи сведения. Към това се прибави и обстоятелството, че промени посоката, към която се бяхме придържали дотогава, насочвайки се на североизток. Във всеки случай Урес не се намираше там. Бях решил пред Мелтън да не давам никакъв израз на подозренията си, но този път смуших коня си да се приближи до него, за да го попитам най-учтиво къде се намира градът и кога ще пристигнем там. Той ме измери с отровен поглед и ми отговори:

— Какво ви интересува Урес, сър? Нима съм казал, че ще влезем в това селище?

— Казахте, че Асиенда дел Аройо се намирала зад Урес и аз си помислих…

— Помислили сте, помислили сте! — прекъсна ме той. — Да, асиендата е зад Урес, но не в права посока а малко встрани. Да не би да искате заради вас да се отбиваме от пътя си?

— Нямам такова намерение. Впрочем сигурно ще признаете, че въпросът ми беше съвсем естествен и ни най-малко нахален.

Обърнах му гръб. На зададения ми на испански въпрос Мелтън беше отговорил на английски, за да го разбера само аз. Много вероятно и старият пеон или вакеро, който яздеше до него, също не биваше да узнае каквото и да било от тайните му планове. А освен това предполагах, че мормонът искаше да избегне Урес, за да не разберат жителите му, че голяма група преселници са се отправили към Асиенда дел Аройо. Нещо се кроеше срещу тези хора и то трябваше да остане в тайна.

Още същия ден привечер стигнахме до Рио Сонора, но както предполагах доста над града. Брегът се спускаше постепенно надолу, а водата не беше дълбока, тъй че сравнително лесно се прехвърлихме отсреща. Всъщност трябваше да спрем на отвъдния бряг, понеже вече беше станало късно, а дългият преход бе изморил и хора, и животни. Въпреки това Мелтън заяви, че се налагало да продължим още час нататък докато сме стигнели до някакво място, където можело да бивакуваме много по-добре, отколкото на брега на реката.

Струваше ми се, че имах основание да се усъмня в твърдението му. Вярно че край водата имаше комари, които щяха да смущават почивката ни, ала това беше и единствената причина да избегнем реката, чиито бряг иначе ни предлагаше всичко от каквото се нуждаеха хора и животни. Несъмнено мормонът преследваше определена цел като искаше да ни отдалечи от реката и да ни заведе на едно място, където нямаше вода, До което заключение стигнах, понеже преди да поемем отново на път той нареди всички животни да отидат на водопой. Още повече, че започна да се стъмва.

Тъй като при тръгването ни от реката бе паднал вече пълен мрак, нямаше как да оглеждам местностите, през които минавахме. Наблизо не се виждаха дървета или гора, не забелязвах и ниви. От време на време яздехме по трева, но най-често конете ни газеха пясък, в който както копитата им, тъй и колелата на колите дълбоко потъваха. Скоро на тъмния небосклон се появиха звезди и с помощта на светлината им разбрах, че пътят ни водеше вече на югоизток. Малко преди да достигнем града ние се бяхме отклонили на североизток, а ето че сега свърнахме на югоизток. Следователно беше ясно, че Урес се е намирал точно на най-краткия ни път, а мормонът го беше заобиколил по някаква неизвестна за мен причина, която се надявах скоро да узная.

Вместо след един, ние спряхме едва след два часа, и то насред открита равнина, където се виждаха само няколко храста, но не и поток или каквато и да било застояла вода. Странно беше, че не се настанихме на лагер до споменатите храсталаци, а доста далеч от тях. Без някаква основателна причина никой пътник няма да се откаже от удобствата, предлагани от такива храсти. Колите бяха подредени една до друга, после свалиха хамутите на впрегатните животни, както и седлата на конете и ги повериха на грижите на няколко индианци, за да попасат през нощта под техния надзор от оскъдната тревица наоколо. Направи ми впечатление и обстоятелството, че мормонът не накара индианците да отидат с конете и мулетата при храстите, а ги изпрати точно в противоположната посока. Изглежда никой от нас не биваше да се приближава до въпросните храсталаци. Ето защо реших тайно да посетя онова място.

Хората бяха много изморени и скоро се завиха в одеялата си, за да спят. И аз направих същото, обаче не затворих очи. Луната все още не беше изгряла. Малкото звезди по небето пръскаха оскъдна и несигурна светлина, на която не се виждаше на повече от десетина крачки.

Внимателно наблюдавах мястото, където Мелтън лежеше сам и встрани от нас. Изглеждаше, че спи, ала след около три четвърти час забелязах как се раздвижи, отметна одеялото и се изправи на крака. След като постоя кратко време наострил слух, аз си помислих, че ще се отдалечи нанякъде. Но не стана така, а тихо и бавно се насочи към мен. Когато се озова доста наблизо, клекна и безшумно допълзя до главата ми, за да се вслуша в дишането ми. Положих всички усилия да дишам бавно, леко и равномерно като човек, който спи дълбоко. Изглежда той остана доволен, защото се изправи и се насочи към храстите.

Поведението му доказваше първо, че ми нямаше доверие и че се боеше от моята предпазливост и бдителност, и второ, че кроеше нещо, което никой не биваше да узнае. Но аз трябваше да науча какво е то. След като се отдалечи толкова, че бе невъзможно да ме чуе, аз скочих на крака и се забързах към храсталаците, за да го изпреваря.. Но не се втурнах подир него, а описах дъга, която ме отведе на изток от храстите, докато той се приближаваше към тях от юг. От само себе си се разбира, че не се осмелих да стигна до самите храсталаци, защото беше близо до ума предположението, че там някой очакваше Мелтън. Когато ми останаха около четирийсет или петдесет крачки до целта, аз легнах на земята и пълзейки, изминах още около половината от това разстояние.

Бях се придвижил толкова бързо, че въпреки значителното заобикаляне изпреварих мормона. Едва след като залегнах и зачаках, аз долових стъпките му. Той премина толкова близо до мен, че успях ясно да го разпозная и дори ме обзеха опасения да не би да ме открие. Скоро той спря и цъкна с език. Веднага откъм храстите долетя в отговор същият сигнал и оттам се появи някакъв силует, който не можех добре да разгледам. Този човек зададе на английски следния въпрос:

— Ти ли си брате Мелтън?

— Йес-чу се в отговор.

— All right! Ела, приближи се! Всичко е наред.

— Сам ли си, брате?

— Не, и вождът е тук. От това можеш да разбереш, че съм подхванал нашата работа точно както трябва. Всичко върви като по вода.

— Значи твоето момче те е срещнало, нали?

— Да. Ела между храстите! Налага се да сме предпазливи, защото при теб е Олд Шетърхенд, което обаче все още хич не ми се вярва.

— Той е. Мога да ти се закълна, защото…

По-нататък не успях да чуя нищо, понеже докато говореше Мелтън пристъпи до другия и двамата изчезнаха сред храсталаците.

Какво ли трябваше да предприема? Да ги подслушам? Лесно е да се каже, обаче беше трудно, ако не и невъзможно за изпълнение, както скоро сам се убедих. Храсталакът никак не беше голям, а не беше и гъст и на всичко отгоре току-що на небето се появи и лунният сърп. Тук растяха най-много десетина петнайсет храста, ала нямах представа зад кой от тях трябваше да търся мъжете, които в момента бяха поне трима. Непременно щяха да ме видят даже да имах и по-тъмно облекло. А тъй като дрехите ми бяха доста светли щеше да е чиста глупост да искам да се промъкна до тях. Ето защо направих единственото, което ми беше останало — запълзях обратно докато най-сетне отново можех да се изправя на крака и се върнах в бивака, където всички спяха и никой не беше забелязал отсъствието ми. Пак се увих в одеялото си и започнах да премислям видяното и чутото.

Кой ли беше човекът, с когото се срещна Мелтън? Отговорът не беше чак толкова труден. Двамата се обръщаха един към друг с «брате». Невъзможно беше да е Томас Мелтън, понеже той беше напуснал страната и се намираше далеч оттук. Следователно непознатият също беше мормон и това изглеждаше толкова по-вероятно, защото не си бе послужил с обичайния по тези земи испански, а с английски език. И друго — Мелтън го беше попитал дали го е срещнало «момчето му». Под това «момче» несъмнено имаше предвид стюарда на нашия кораб Санди Уелър. Докато подслушвах разговора му с мормона в палатката на палубата стюардът беше споменал, че баща му отдавна бил тръгнал на път към индианците. И ето че сега заедно с тези двамата между храстите имаше и някакъв индиански вожд. Без съмнение днешната среща е била уговорена дълго преди това. След слизането ни на сушата Санди бе избягал от кораба и бе отишъл при баща си, за да му съобщи, че преселниците идват и че той трябва вече да отиде на определената от Мелтън среща. Тъй като е бил сам, Санди е имал възможност да пътува много по-бързо от нас и с доста голяма увереност можех да предположа, че в момента тук се бяха събрали старият Уелър, Мелтън и някакъв индиански вожд. Може би и Санди беше при тях. Вероятно заедно с вожда имаше и други индианци. Следователно бях постъпил съвсем правилно, като бях решил да не се излагам на опасността да ме открият.

Оставаше важният въпрос от кое ли племе бяха тези индианци. Който е запознат с тогавашния живот в Мексико и преди всичко с положението в провинция Сонора, той сигурно знае колко много племена се срещаха по онова време из тези земи. Там живееха индианците опата, пима, собайпури, тарахумара, кауенча, папаго, юма, тепехуана, кахита, кора, колатлан, яки, упангуайма и гуайма, които най-често се скитат без посока из Сонора или по границите на този щат. И това са само най-известните племена.

Не бях успял да видя вожда, а още по-малко пък да го чуя да говори, тъй че нямах никаква представа към кое ли племе можеше да се числи. А щеше да ми е от голяма полза да го знам. Но още по-важен беше въпросът, каква бе целта на тази среща. Не бе никак трудно да се досетя, че се касаеше за преселниците, но не можех да отгатна повече подробности колкото и да напрягах ума си и макар че с цялата си проницателност премислях и най-малките забелязани подробности, за да преценя и сравня всички известни ми факти.

От вълнение бях изпаднал в особено трескаво състояние и трябваше да положа всички усилия, за да запазя самообладание и да остана спокойно да лежа, още повече че изминаха не по-малко от два часа преди мормонът да се върне и да легне да спи. Естествено за мен нямаше никакъв сън. Над нас бе надвиснала някаква опасност и аз не бях в състояние да кажа каква беше тя и кога щеше да ни връхлети. Тези мисли не ми позволиха да мигна. Да ни връхлети? Е, навярно първо щеше да връхлети преселниците, но щом веднъж се бях заел да помогна на тези хора нямаше никакво съмнение, че тяхната участ бе и моя участ и затова щях да остана при заплашените от голяма беда хора докато възелът се разплетеше.

Като предпазлив човек си зададох и въпроса дали бе по силите ми да се изправя сам срещу опасността, защото нали не биваше да споменавам пред никого за нея. Смелост не ми липсваше, но какво бе положението с отговорността? Ако ме обезвредяха, вероятно всички преселници щяха да са загубени. И така, най-напред трябваше да помисля за собствената си безопасност и отнякъде да доведа помощ. Но как? Може би беше уместно да се уведомят властите в Урес. Но кой ли щеше да го направи? Можех само аз. И кога? Възможно по-скоро. Значи още рано сутринта. Ала тъй като никой не биваше да го узнае, а още по-малко пък мормонът, трябваше да се отдалеча от кервана по такъв начин, който нямаше да събуди никакви подозрения. Как ли можеше да стане? Да попитам за разрешение? Но в такъв случай щях да съм принуден да обясня къде искам да отида. Тайно да изчезна? Тъкмо това щеше неизбежно да събуди подозренията, които толкова ми се щеше да избегна. Докато размислях над този проблем ми хрумнаха думите на Херкулес, че и през целия ми живот от мен нямало да излезе свестен ездач. Ето кое щеше да ми помогне да осъществя моя план. Конят ми трябваше да се подплаши и лудешки да препусне с мен напосоки.

Тази спасителна мисъл напълно ме задоволи и толкова ме успокои, че все пак най-сетне заспах и се събудих едва, когато другите вече се готвеха да тръгнат на път.

Мормонът подготвяше потеглянето с очебийна припряност и на мен никак не ми беше трудно да отгатна причината. Неговите стъпки се бяха отпечатали в мекия пясък толкова дълбоко, че лесно можеха да се проследят с поглед до самите храсти. Тъй като беше разкрил, че съм Олд Шетърхенд, той се опасяваше да не би да обърна внимание на тези дири и да ги проследя. В такъв случай неминуемо щях да открия и следите на хората, с които се беше срещал и преговарял през нощта. За да избегне тази опасност, той препираше преселниците да тръгнат на път час по-скоро.

Без дори да подозира, аз си имах същите тревоги като него, понеже и отпечатъците от моите крака се забелязваха не по-малко ясно от неговите. Невъзможно беше да не ги е видял, ала изглежда си беше помислил, че ги е оставил някой от неговите съюзници, промъкнал се през нощта до лагера ни без по-късно да го е споменал по време на разговора им.

Когато взех да слагам сбруята на моя кон, поставих няколко дребни но остроръбести камъчета между кожата на животното и седлото, а после силно затегнах ремъка. След като го възседнах аз се поизправих на стремената, за да намаля възможно повече тежестта си, тъй че отначало жребецът да не изпита болки. Но когато след известно време седнах както трябваше, той почувства камъчетата и започна да не ми се подчинява. Привидно полагах всички усилия да го успокоя, но безрезултатно. Опитваше се да ме хвърли на земята, а аз се преструвах, че напрягам последните си сили, за да се задържа върху седлото. Най-накрая конят ми стана толкова опърничав, че привлече вниманието на всички, в това число и на мормона.

— Какво го прихваща този звяр? — попита Херкулес, който пак яздеше редом с мен.

— Знам ли? Иска да ме хвърли. Сигурно нищо друго.

— Тогава хванете по-късо юздите на туй добиче и му забийте шпорите си, че да изпитва уважение! Е, наистина не е никак чудно, че не иска да ви знае, защото един кон с характер и чувство за чест предпочита да има добър ездач. А вие сте… охо… е-хей… накъде?

Последвах неговия съвет и забих шпорите си в слабините на коня. Той се вдигна на задните си крака, след това хвърли къч, после скочи едновременно с четирите си крака във въздуха. Взе да се изправя на задните си крака, опитвайки се да ме хвърли ту от лявата, ту от дясната си страна, ала безуспешно. Извадих краката си от стремената, плъзнах се малко назад и после почти легнах върху гърба на животното, обгръщайки с две ръце врата му и разбира се не паднах. Всички, които видяха това, се разсмяха и техният силен ехтящ кикот съвсем раздразни жребеца. Той препусна в права посока през откритата равнина. Макар да изглеждаше като чиста случайност, че в бесен галоп конят се насочи на югозапад, все пак това беше мое дело.

Когато се огледах назад видях, че неколцина ме последваха, ала скоро се отказаха и се върнаха. Най-дълго язди подир мен Херкулес. Той се тревожеше за мен, но не успя да ме догони. След десетина минути не го виждах повече. Спрях и скочих на земята, за да избавя клетото животно от острите камъчета и от болките му. После продължих все на югозапад, в която посока трябваше да търся града.

Бях взел това решение по две причини. Първо, исках да уведомя тамошната полиция за пристигането на преселниците и за подозренията ми и второ, беше необходимо да си купя нови дрехи. При очакващите ме перипетии и продължително пътуване, облеклото, което носех в момента, сигурно щеше съвсем да се разпадне на парцали, а освен това ме смущаваше и светлият му цвят, който през миналата вечер ми беше попречил толкова много. Тези дрехи ги бях купил в Гуаймас само защото там нямаше по-хубави за моя ръст, а и нали желаех мормонът да ме помисли за изпаднал бедняк. Но тъй като ме беше прозрял, не виждах защо и с външността си да не признаех, че не бива да ме причисляват към тъй наречените «скитници».

Още предишния ден в мен се беше породило предположението, че сме прехвърлили реката на няколко мили по-горе от Урес. Скоро се оказа, че преценката ми е била напълно вярна. Не беше изминал и час когато околностите взеха да придобиват съвсем друг вид. Колкото повече напредвах, толкова по-оживени ставаха местностите. Започнаха да се появяват чифлици, копитата на коня ми стъпиха на добре утъпкани пътища. После навлязох между градини и най-сетне стигнах града, който ми направи далеч по-добро впечатление, отколкото изглежда направих аз на неговите жители, които срещах, понеже забелязах, че ми хвърляха погледи, изпълнени с всичко друго, но не и с почит или уважение. Попитах един от тях къде е Casa de Ayuntamiento (Кметство. Б. по.), а когато се озовах пред сградата, скочих от коня, завързах го наблизо с юздите му, прекрачих прага и се осведомих от един безделничещ полицай за alcalde del distrito (Окръжен съдия. Б. по.). Човекът ме препрати към дон Антонио Риего, посочвайки ми да вляза във вътрешния двор, където забелязах врата, чиито надпис ме просветли, че този най-висш окръжен чиновник се намираше във въпросната служебна стая. Когато почуках, отвътре ми отговориха да вляза и аз прекрачих прага. Веднага се поклоних много дълбоко, защото се бях озовал пред една дама.

Наоколо не се виждаше абсолютно нищо от онова, което някой европеец би свързал в съзнанието си с представата за служебно помещение. Стените бяха варосани. В твърдо утъпкания глинен под бяха забити четири кола, боядисани в бяло, червено и зелено — националните цветове на страната, на които висяха два хамака. В предния хамак лежеше млада жена и пушеше цигара. Беше облечена в не дотам чист пеньоар. Нейната все още невчесана коса вероятно се намираше в това състояние още от предишния ден. Вързан за верижка, кацнал на хамака над главата й, се мъдреше един папагал, който ме посрещна с ядни крясъци. Едва по-късно забелязах, че вторият, по-задният хамак не беше празен. И тъй, поклоних се и най-учтиво попитах дали ще ми бъде разрешено да разговарям с alcalde del distrito. Дамата ме огледа с остър и изпитателен поглед, после направи в посока към мен такова движение с ръка, сякаш бях въздух и извърна глава без да ми отговори. В замяна на това папагалът се накокошини, широко разтвори кривата си човка и ми кресна!

— Eres picaro!

В превод този поздрав означаваше: «Ти си негодник»! Донята погали птицата заради духовитото й възклицание, а аз повторих въпроса си със същата учтивост както и преди.

— Eres picaro! — пак изкрещя папагалът докато донята упорито запази мълчание.

Отново повторих въпроса си.

— Eres picaro, picaro, picaro! — продължи да ме ругае пернатият клеветник, а дамата най-сетне си направи труда да махне с ръка по посока на вратата и по този дълбокомислен и деликатен начин да ми намекне, че желае да освободи и себе си и своя папагал от присъствието ми.

Но вместо да си тръгна аз най-спокойно облегнах пушките си на стената, надникнах през вратата навън, за да видя къде е полицаят, който ми беше посочил тази стая. Понеже той гледаше на другата страна, аз пъхнах пръста си в устата и пронизително изсвирих. Папагалът също изсвири, дамата изкрещя, доста добре наподобявайки папагал, а полицаят се обърна към мен. Направих му знак да се приближи и го попитах:

— Наистина ли тук е служебната стая на alcalde del distrito?

— Да, сеньор — беше отговорът.

— Ами къде е дон Антонио Риего?

— Че. къде ще е, там в стаята!

— Но не го виждам, а сеньората не ми отговаря.

— Не съм виновен за това, тогава нищо не може да се направи. С достолепна крачка той се отдалечи. Отново се обърнах към дамата и повторих въпроса си, но този път не чак толкова учтиво. Тогава тя се надигна от хамака, черните й очи ме пронизаха с гневен поглед и изфуча:

— Вън, веднага, иначе ще заповядам да ви затворят! В какви дрехи ми идвате! Още в първия миг си проличава, че не можете да платите каквато и да било административна услуга.

Папагалът плясна два-три пъти с криле, посегна към мен да ме клъвне с клюна си и изкрещя:

— Eres picaro, eres picaro!

Аз обаче спокойно измъкнах кесията си от джоба, извадих от нея няколко златни монети и без да продумам започнах да ги прехвърлям от едната си длан на другата и да ги броя. Незабавно папагалът имитира звъна на златото смайващо сполучливо, а дамата се обърна към другия хамак и с възможно най-милия гласец изчурулика:

— Надигни се, мили! Дошъл е един кабалиеро, който много спешно иска да говори с теб. Аз ще му свия цигара.

Точно под мястото на папагала беше поставена дървена кутия, където имаше тютюн и цигарена хартия. Донята лепна на езика си края на една от тези хартийки, за да го навлажни със слюнка, после постави върху нея щипка тютюн. С миловидните си пръстчета я усука във формата на гъсеница, запали гъсеницата с помощта на своя фас и с очарователна усмивка ми я подаде.

Хмм! Това навлажняване! Тези пръстчета, чиито сиво-кафеникав цвят ме затрудняваше да реша дали бяха в ръкавици или пък бяха покрити с нещо друго! И на всичко отгоре мястото където се намираше тютюнът — точно под папагала! Накратко, аз взех цигарата с дълбок поклон, но не посмях да я сложа в уста.

Междувременно зад нея бях доловил някакво раздвижване, което привлече вниманието ми в тази посока. Вторият хамак се разлюля и от него се източи, напълно съзнателно използвам тази дума, та от него се източи едно невероятно дълго и кльощаво тяло, което с безшумни крачки и призрачни движения се приближи до мен и с глухия глас на ветрилоквист (Човек, който умее да говори с корема си. Б. по.) ме попита:

— Каква съдебна такса сте готов да заплатите, сеньор?

— Плащам според стойността на отговорите, които получавам, дон Антонио — отвърнах аз.

Невижданият дългуч се обърна към младата си жена и с най-ужасни гримаси, които сигурно трябваше да представляват дружелюбна усмивка, й каза:

— Чу ли, гълъбчето ми? Той плаща според стойността и тъй като всичко което казвам има висока стойност, моля те да свиеш на сеньора още една цигара.

С видимо удоволствие тя изпълни желанието му и докато държах между пръстите си двата запалени от нея тютюневи глисти, които и без друго веднага угаснаха, доблестният й съпруг ме подкани:

— Хайде, доверете ми вашите желания, сеньор! Тук сте пред най-добрия си приятел.

Папагалът издаде толкова нежни гукащи звуци, че бях обзет от неописуемо блажено чувство. Намирах се вероятно пред двама от най-благородните хора и пред един от най-любвеобилните папагали. Ето защо с подкупваща откровеност се осведомих:

— Сеньор съдия, известно ли ви е името дон Тимотео Прухильо?

— Не. А на теб, гълъбчето ми?

— Не — отговори гълъбчето.

— Търся някаква Асиенда дел Аройо, която изглежда се намира недалеч от Урес. Може би сега сте в състояние да ми дадете някои сведения, а?

— Не. А ти, гълъбчето ми?

— Не — отвърна като ехо гълъбчето.

— Дон Тимотео Прухильо е поискал да му изпратят немски преселници, за да работят в неговата асиенда. Кой ще трябва да защитава тези хора в случай, че той няма почтени намерения към тях?

— Не и аз, сеньор.

— Ами кой тогава? — изразих учудването си.

— Родината им чрез своите консулства и представителства.

— В този град има ли изобщо някакво консулство?

— Не.

— Но ако тези хора изпаднат в беда или в опасност, нали тук все пак трябва да се намери някой, който да ги защити?

— Не, няма такъв човек.

— Но дон Антонио Риего, даже и ако допуснем, че тези хора са без права и без закрила, защото в този окръг няма представител на тяхната родина, все пак нали може да се очаква, че ако някой мексиканец се отнесе към тях нечестно или още по-лошо, той ще бъде привлечен под отговорност от местните власти?

— Не, сеньор. Хич не ме засяга какво става с чужденците.

— Ами ако някой жител от вашия окръг убие един немец какво бихте направили, сеньор съдия?

— Нищо. Моите поданици ми създават толкова главоболия, че няма кога да се занимавам с работите на чужди страни. Невъзможно ни е да се разправям с чуждестранни персони и въпроси. Желаете ли още нещо, сеньор?

— Не, досегашните ви отговори направиха безпредметни всички други мои въпроси, дон Антонио.

— Тогава ще ви освободя да си вървите веднага щом признаете голямата стойност на моите сведения.

— Да, веднага щом я признаете — съгласи се сеньората с очарователния си глас, а към нея се присъедини и папагалът, издавайки най-нежни звуци.

— Най-съвестно ще ви разясня каква е тази стойност — отвърнах аз. — Тъй като все ми отговаряте с «не», за мен вашите отговори нямат абсолютно никаква стойност.

— Как? Какво? Да не би да искате да кажете, че няма да ми платите пукната пара?

— Естествено.

Риего отстъпи две крачки назад, измери ме с гневен поглед и заплаши:

— Сеньор, мога да ви принудя!

— Няма как! Аз също съм немец. В себе си имам само чуждестранни пари и понеже според собствените ви думи не мога да очаквам от вас да се занимавате с чуждоземни дела и чужденци, а пък парите ми сигурно също спадат към чуждоземните неща, то ми е просто невъзможно да извърша такъв тежък грях към вашето родно самоуважение, предлагайки ви чужди монети.

Сеньората захвърли своята цигара и започна да хапе устните си. Папагалът разпери криле и широко разтвори човка. Съдията отстъпи още една крачка назад и със задавен от ярост глас попита:

— Значи само чужди пари, а?

— Да. Единствените местни неща, които мога да ви подаря са ето тези две цигари. Оставям ги в кутията с тютюна.

Хвърлих цигарите върху тютюна, при което папагалът се опита да ме клъвне по ръката.

— Значи действително не искате да платите? — изръмжа съдията.

— Не.

Аз взех пушките си и бързо се отдалечих.

— Скъперник, безчестен тип! — прогърмя зад мен гласът на дългуча.

— Чужденец, голтак, скитник! — гневно изпищя донята зад гърба ми.

— Eres picaro, eres picaro, picaro — ти си негодник, негодник, негодник! — дочух крясъците на папагала докато с бързи крачки прекосявах двора, за да изляза на улицата. Но там стоеше и явно ме чакаше полицаят. Щом ме видя той протегна разтворената си длан.

— Подарете ми нещо за сведението, което ви дадох! Заплатата ми е малка, а аз трябва да храня жена и четири деца.

— Не съм виновен за това, нищо не може да се направи — отговорих му с неговите собствени думи, развързах коня, метнах се на седлото и се отдалечих. Ако настроението ми беше малко по-добро, поне той щеше да получи нещичко.

Надеждите за помощ, които бях възлагал на градските власти, се оказаха напразни. При подобни порядки, които в днешни дни навярно са се променили, най-добре беше да се действа винаги според мъдростта «на вълка вратът е дебел, защото сам си върши работата». И така, край на разчитането на чужди хора и на чужда помощ!

След като се отдалечих достатъчно от кметството, аз слязох пред един «хотел», за да хапна и пийна нещо, да поискам да напоят и нахранят коня ми и да се осведомя къде мога да намеря магазин за дрехи. Такъв имаше съвсем наблизо и макар на безбожна цена там получих хубав мексикански костюм, който ми стоеше като направен по поръчка. Грижата за близкото бъдеще ме накара да се презапася с муниции. Завързах увитите в одеяло дрехи отзад за седлото и яхнал коня, в добро настроение, аз излязох от града където бях загубил една моя малка надежда, но в замяна на това житейският ми опит бе значително обогатен.

Докато бях в странноприемницата разпитвах за Асиенда дел Аройо и узнах, че тя се намира на цял ден езда на изток от града между обраслите с гори планински склонове на брега на един поток, който подхранвал неголямо езеро. Бяха ми описали както местността, тъй и пътя до нея толкова подробно, че нямаше как да се заблудя. Същевременно бях научил и някои неща за живота, качествата и характера на собственика на асиендата.

Дон Тимотео Прухильо бил честен човек, по-рано бил един от най-богатите хора в тази провинция, но честите политически промени и метежи, както и индианските нападения, му нанесли значителни щети, тъй че по това време той минавал само за заможен човек. От няколкото, големи чифлици му останало едно-единствено имение — Асиенда дел Аройо. Освен това дон Тимотео бил собственик на живачни мини, за чието местоположение не успях да узная нищо определено. Хората знаеха само, че се намирали далеч, далеч отвъд асиендата в някаква неплодородна местност и че по-рано носели богати добиви, ала поради липса на работна ръка и заради скитащите се наоколо индианци се отказали от експлоатацията им и ги изоставили.

Няма какво по-особено да кажа за пътя, изминат от мен този ден. Бях сам и минавах през скучни местности. Пренощувах в една долина, обградена от голи склонове. Но по нейното дъно растеше достатъчно трева, за да може конят ми да се напасе до насита. Докато от Урес до тук не ме беше срещал жив човек, то на следващия предобед имах една среща, която при дадените обстоятелства бе изключително важна, среща, при която за съжаление било писано да се пролее кръв.

Яздех през дълга тясна долина. Образувайки многобройни завои, тя се изкачваше нагоре в планината. По околните върхове не се виждаше нито едно дърво, а по-надалеч зад тях се издигаха още по-високите планини, където трябваше да търся асиендата. Те бяха скалисти и имаха толкова странни и загадъчни форми, че тук-там ми напомняха за далечните «Bad lands» (Букв. «лоши земи», намират се в Уайоминг. Вж. т. 35 «Сред лешояди». Б. нем. изд. Б. по.). Много рядко се мяркаше по някое дърво с прекършена корона или самотен храст, стърчащ от една или друга пукнатина където бе намерил оскъдна влага за жалкото си съществувание. Спомних си за моите приключения в онези «Bad lands», за схватките със сиусите, с които се бях сблъскал там. Въобразих си, че чувам пронизителните им бойни крясъци както и пукота на техните пушки. Но я чакай… дали това беше само илюзорен спомен, или бе действителност? Беше се разнесъл изстрел. Спрях коня си и се ослушах. Беше чиста действителност, понеже в следващия миг точно пред мен, нейде зад най-близкия завой на долината изтрещя втори, а веднага и трети изстрел.

Пришпорих жребеца си, но веднага щом стигнах до завоя проявих достатъчно предпазливост да спра. Исках преди всичко да разбера с кого си имах работа. Затова слязох от седлото, оставих коня където си беше и пеша се отправих към образувания от скалата ъгъл, за да хвърля поглед зад завоя. След като свалих шапката си, защото широката й периферия лесно можеше да ме издаде, внимателно надникнах иззад скалата и видях, че от другата й страна долината се разширяваше, тъй като под прав ъгъл с нея там се отваряше странична клисура. Долу в средата на самото дъно на главната долина стояха двама мъже и зяпаха нагоре към скалата, образуваща ъгъла, където се срещаха голямата долина и тясната клисура. Бяха бял и индианец и държаха пушките си в ръце. Тъкмо в този момент те ги вдигнаха в положение за стрелба, прицелиха се някъде нагоре и натиснаха спусъците. Изстрелите почти се сляха в един.

По кого ли стреляха двамата мъже? Наблизо стояха три коня. Значи с тях имаше и трети човек. Но къде ли се намираше? Подадох глава малко по-напред и долу съвсем близо до ъгловата скала видях да лежат още три коня, които изглежда бяха мъртви, понеже изобщо не се движеха. Може би на двайсетина метра над тях на едно място на канарата, до което можеха да стигнат само добри катерачи, и където един издатък на скалата ги пазеше от вражеските куршуми, се бяха сгушили трима души, една жена и две момчета. Може би ще е по-правилно да кажа двама юноши. Не ми беше възможно добре да различа чертите на лицата им. Не бяха въоръжени с пушки, а само с лъкове, с които от време на време изпращаха срещу нападателите си по някоя стрела, но тя все не достигаше до тях.

Мъже срещу момчета и една невъоръжена жена! Пфу! Какви мъже можеха да са те? Само хора без чувство за чест! Мигновено реших да се притека на помощ на момчетата, понеже ми стана ясно, че искаха да ги убият. За да се изложа на възможно по-малка опасност, трябваше да надхитря двамата нападатели, трябваше да ги изненадам в онзи момент, когато пушките им бяха празни. Завтекох се обратно към коня си и го яхнах. Извадих пушките от калъфа им, преметнах Мечкоубиеца през рамо, взех карабината «Хенри» в ръка и зачаках. Разнесе се изстрел и веднага след него още един. В същия миг излетях с коня си иззад скалата и препуснах към двамата. Те ме видяха и замръзнаха на местата си. Неочакваното ми появяване съвсем ги изненада.

Белият беше човек със среден ръст и нито слаб, нито особено широкоплещест. Носеше дрехи от лек плат с обичайната за страната кройка и вид. Лицето му имаше остри характерни черти, които не можеха лесно да се забравят. В колана му бяха затъкнати пистолет и нож, а в десницата си държеше едноцевна карабина, с която току-що бе стрелял.

Облеклото на индианеца беше почти същото, само че той нямаше шапка и в дългата му права коса беше затъкнато перо, символът на достойнството на вожда. От пояса му стърчеше само дръжката на нож. Пушката му също беше едноцевна и в този миг — празна.

Добро утро, сеньори! — поздравих ги аз, като спрях коня си пред тях, а десницата ми застрашително взе да си играе с карабината «Хенри». — С какъв лов се занимавате тук?

Те не ми отговориха. Престорих се, сякаш едва в този момент съзирам мъртвите коне и възкликнах:

— Ха! По коне ли стреляте? Та животните са оседлани! Значи сте хвърлили око на ездачите им, така ли? Къде са хората?

Червенокосият посегна към торбичката с патрони, за да зареди отново. Белият направи същото като започна да ругае:

— А вас това какво ви интересува? Я изчезвайте! Гледайте си вашата работа!

— Така ли? Не ме интересувало? По това може да се поспори. Но онзи който срещне на пътя си мъже, които стрелят по момчета и жени, навярно има право да попита за причината, предизвикала подобно поведение.

— И какъв ли отговор ще получи?

— Ами онзи, който поиска, стига само да умее да зададе въпроса си със съответната настойчивост.

— И за такъв човек ли се мислите? — попита язвително белият докато индианецът хладнокръвно уви около един куршум парче пластир и после се накани да го пъхне в цевта на пушката си.

— Да — отвърнах аз.

— Я не ме карайте да се смея, а бързо изчезвайте иначе ще се запознаете с куршумите ни…

— - С вашите ли куршуми бе, негоднико? — прекъснах го аз и насочих дулото към гърдите му. — Първо ще се запознаеш с моите! Знаеш ли колко куршума има в карабина тип «Хенри»? Незабавно хвърлете пушките си, иначе ще ви надупча главите с олово!

— Карабина… «Хен… ри»?! — процеди през зъби белият като втренчи в мен широко отворените си очи и пусна пушката си на земята.

Защо ли думите «карабина Хенри» го изплашиха толкова много? Изглежда индианецът бе твърде далеч от мисълта да изпада в такъв ужас. Най-хладнокръвно той преценяваше положението. Дулото ми не беше насочено към неговите гърди, а към белия, но въпреки всичко не биваше да поема риска да довърши пълненето на пушката си. Но все пак имаше едно средство бързо да ме обезвреди. Просто по лицето му прочетох, че бе готов да го използва, и бях нащрек. Със светкавично движение той дръпна пистолета от колана на белия и се прицели в мен. Но с не по-малка бързина и аз насочих дулото на моята карабина към ръката му и преди да успее с палеца си да запъне петлето на пистолета изстрелът ми изтрещя и куршумът се заби в свитата му длан. Миг-два той остана като вцепенен, вперил поглед в кървящата си десница, която изтърва пистолета. После погледът му се премести върху мен.

— Таве шала!

След като изрече тези две думи без дори да погледне към пушката и пистолета, които лежаха на земята, индианецът се втурна към конете, скочи върху един от тях и препусна в галоп.

— Таве шала! — повтори белият, който до този момент не се беше помръднал, а после продължи: — The devil (По дяволите! Б. по.), къде ми бяха очите! Вождът има право!

Мигновено той се озова при втория кон, метна се на седлото и запраши подир червенокожия. Той също заряза пушката си. И през ум не ми мина да задържа единия или другия. Какво ли означаваха двете думи «таве шала»? Те бяха от някакъв език, който не ми беше познат.

След като двамата препуснаха и изчезнаха, горе откъм скалата се разнесе трикратен тържествуващ вик. Жената и момчетата видяха, че са спасени и по този начин дадоха израз на радостта си. Но те крещяха и ликуваха твърде рано, понеже в същия миг отдолу забелязах нещо, което те нямаше как да видят.

Точно над тях на най-високото място на скалата се показа човешка глава, а после се появи дулото на двуцевка както и ръцете, които я държаха. Човекът се канеше да стреля отгоре по тримата. Жената и момчетата се намираха в непосредствена смъртна опасност. Думите, които тържествуващо ми подвикваха, бяха от езика на мимбренхосите, който знаех, защото го бях научил от вожда на апачите Винету. Затова им извиках на същия език:

— Owan sah arhonda, akayia to-sikis-ta — притиснете се до скалата, над вас има враг!

Те незабавно се подчиниха и се отдръпнаха толкова плътно до самата канара, че отдолу изобщо не можех да ги виждам. Изглежда, че така се изгубиха от полезрението на застаналия горе човек, но той не се отказа от намерението си, а изчезна за няколко мига и после пак се появи на едно друго място, където скалата се издаваше напред почти във формата на амвон. Както ми се стори оттам той имаше възможност да ги вижда и да ги улучи с куршумите си. Ставаше въпрос да се спасят три човешки живота. Ала това нямаше как да стане, ако исках да пощадя другия. Трудно беше да се улучи цел на такава височина. Може би куршумът на карабината «Хенри» нямаше да стигне дотам, а не улучех ли първия път, човекът щеше да има време да изпълни подлия си замисъл. Конят ми не беше спокоен. Затова скочих от седлото, захвърлих карабината «Хенри» и взех в ръка Мечкоубиеца. Тъкмо когато го вдигнах в положение за стрелба, онзи негодник насочи пушката си надолу. Прицелих се бързо, но сигурно — и натиснах спусъка. Изстрелът изтрещя и ехото го повтори. Тук между склоновете на долината гърмежът на старата тежка пушка много приличаше на тътена на гаубица. Тялото на човека остана да лежи горе върху скалата. Бях имал възможност да се прицеля само в главата или ръцете му, защото само тези части се виждаха и то поради голямото разстояние не съвсем ясно. Стори ми се, че при изстрела ми главата му потрепна и се изви настрани, ала той не се отдръпна и ръцете му продължаваха да стискат насочената надолу пушка. Ето защо реших да изпратя и втори куршум. Човекът не се скри, но и не стреля. Затова побързах пак да заредя Мечкоубиеца. В същото време видях, че хората, които бях взел под моя закрила, отново пристъпиха напред и едно от момчетата ми извика:

— Не стреляй повече! Той е мъртъв. Ей сега ще се спуснем при теб.

Не веднъж се е случвало след някоя битка да намират труповете на убити войници в същото положение както ги е улучил куршумът. Дали и в този случай не бе настъпило подобно мигновено вцепеняване? Видях, че тримата слязоха от канарата, отправих се натам и се срещнах с тях в подножието на скалата. Жената бе все още млада и според индианските представи беше много красива. По бегла преценка едното момче беше около петнайсетгодишно, а другото — около седемнайсетгодишно. По дрехите им си личеше, че от доста време се намират на път. Подадох на всеки от тримата ръка и понеже според индианските обичаи е по-добре да се обърнеш към някое момче, отколкото към жена, попитах по-голямото от тях:

— Познаваш ли тези ваши врагове?

— Само двамата червенокожи мъже, белия не. Възрастният беше Вете-иа, вождът на племето юма, а другият беше неговият син Гати-иа (Голямата уста и Малката уста. Б. нем. изд.)

Тъй като въпреки младостта им не исках да бъда неучтив и да ги разпитвам кои са, що са, още повече че едва ли имаха бойни имена, на първо време се осведомих за следното:

— Не познавам нито Голямата нито Малката уста и никога не съм чувал за тях, но каква причина имат тези червенокожи мъже, за да искат да ви убият?

— Преди много луни те дойдоха, за да нападнат и ограбят нашето племе, макар че живеехме с тях в мир. Но ние узнахме плановете на юмите навреме и ги победихме. В схватката пленихме и вожда им. Налгу Мокаши (Силния бизон. Б. нем. изд.), чиито синове сме ние, му предложи да се бият за честта си и го победи. Но вместо после да го убие, той го пусна да си върви. Това е голям позор, понеже е израз на пренебрежение, ала ти едва ли ги знаеш тези неща, защото си бледолик.

— Знам ги, много добре съм запознат с нравите и обичаите на червенокожите мъже. Дълги лета и зими съм общувал с най-храбрите племена, а с вашия баща, Силния бизон, съм пушил лулата на мира.

— Тогава не може да си обикновен бледолик и сигурно имаш прочуто име, защото нашият баща е храбър воин и пуши калюмета само с прославили се мъже.

— Ще научите името ми, но най-напред ми разкажете как се срещнахте тук с двамата юми и с белия!

— Тази скуоу е шилар (Тази жена е моята по-голяма сестра. Б. нем. изд.). Когато беше още момиче, дойде един вожд на опатите, за да я поиска за жена. Баща ни й позволи да го последва. След време на нас двамата ни домъчня за нея и тръгнахме да я посетим. Две луни останахме при опатите, а когато решихме да се върнем, тя поиска да ни придружи, за да види баща ни.

— Колко непредпазливо!

— Извинявай, но не е така! Ние живеем в мир с всички племена. На известно разстояние бяхме изпратени от един отряд опати и когато се разделихме и те и ние бяхме убедени, че не ни заплашва никаква опасност. Юмите живеят далеч оттук и не можехме да подозираме, че вождът им се навърта по тези места. Всеки воин с чувство за чест минава покрай жените и момчетата без да ги закача, ала Голямата уста ни позна и започна да стреля по нас. Ние все още не сме воини и нямаме имена. Въоръжени сме само със стрели и нямаше как да се защитаваме. Затова бързо скочихме от конете и избягахме на скалите. Успяхме добре да се прикрием и ако враговете ни бяха дръзнали да се покатерят подир нас, щяхме да ги избием със стрелите си. Въпреки всичко щяхме да загинем, ако ти не ни беше избавил, защото щом Голямата уста видя, че сме в безопасност от куршумите им, той нареди на своя син, Малката уста, по заобиколен път да се изкачи по-високо от нас и да ни обстрелва отгоре.

— И белият ли стреля?

— Да, макар че не го познаваме и никога не сме му причинявали зло. Той дори отстъпи на Малката уста своята пушка, понеже има две цеви и с нея можехме да бъдем убити по-бързо. Но затова ще трябва да умре веднага щом го срещнем. Много добре запомних лицето му!

При тези думи юношата извади ножа си и направи с него такова движение, сякаш го забиваше в нечие сърце. Разбрах, че заканата му бе съвсем сериозна. В същия миг ми хрумнаха двете думи, извикани от Голямата уста, когато куршумът ми улучи неговата ръка. Ето защо попитах:

— Ти знаеш ли езика на юмите?

— Известни са ни много думи от него…

— Тогава можеш ли да ми кажеш значението на думите таве шала?

— Да, чувал съм ги. Означават «съкрушаващата ръка». Това е и името на един прочут бял ловец, който е приятел на прославения вожд на апачите Винету. Бледоликите го наричат Олд Шетърхенд и веднъж нашият баща се сражава рамо до рамо с него, срещу команчите и двамата изпушиха калюмета на мира и на вечното приятелство. Къде си чул тези две думи?

— Извика ги Голямата уста, когато куршумът ми го рани в ръката.

— Защото си постъпил също като Олд Шетърхенд. Той не убива враговете си щом може да ги обезвреди само с някоя лека рана. Куршумите му никога не пропускат целта. Той ги изпраща или от своя шошсестех (Мечкоубиец. Б. нем. изд.), с който е възможно да си служат само извънредно силни мъже или пък от късата си карабина, която има толкова много патрони, че човек може да стреля с нея без…

Момчето изведнъж млъкна, огледа ме от глава до пети, а после извика към брат си и сестра си:

— Уф! Очите ми са били слепи! Този бял воин улучи врага ни от толкова голямо разстояние! Погледнете тежката пушка в ръката му! Там където той стоеше преди, лежи другата му пушка, с която прониза юмрука на Голямата уста. Вождът на юмите го е нарекъл Таве шала. Нека моят по-малък брат и моята по-голяма сестра отстъпят в страхопочитание назад, защото пред нас е онзи силен бледолик воин, за когото нашият баща, който също е голям герой, каза, че не може да се сравнява с него.

Това бе чисто индиански начин на изразяване, с който нещата доста се преувеличават, но момчето бе напълно искрено. И тримата отстъпиха назад и се поклониха, ала аз отново им подадох ръка и казах:

— Да, аз съм човекът, когото наричат Олд Шетърхенд. Вие сте децата на моя храбър и прославен приятел и сърцето ми е изпълнено с радост, че дойдох навреме, за да прогоня вашия смъртен враг. Дясната му ръка е осакатена така, че никога вече няма да може да размахва томахавка. А сега ще получите по един спомен за деня, когато го видяхте да бяга като голям страхливец. Елате да отидем при конете!

Те ме последваха до мястото, където стоеше моят жребец, а недалеч от него беше и конят на Малката уста. Там лежеше и моята карабина «Хенри», която бях набързо захвърлил, а също и двете едноцевни пушки заедно с пистолета. По него разбрах, че куршумът от карабината ми първо се е ударил в дръжката на пистолета и оттам е попаднал в юмрука на червенокожия — значи беше рикоширал. В следствие на това бе причинил далеч по-лоша рана, отколкото ако просто беше пронизал дланта. Двете едноцевки бяха собственост на индианците. Белият беше отстъпил двуцевката си само временно на Малката уста, за да устрои вече споменатата засада, а за себе си беше задържал едната едноцевка. Всъщност плячката се падаше на мен. На всяко от момчетата подарих по една пушка, а на по-голямото дадох и пистолета. Несъмнено те бяха възхитени от постъпката ми, защото много рядко в ръцете на индиански юноша попада огнестрелно оръжие, но двамата ги приеха мълчаливо, тъй като червенокожият умее да се владее и потиска както болката, така и радостта си.

Конят на Малката уста беше красиво животно. Подарих го на младата скуоу. Мъжкото седло не беше никаква пречка за нея, защото индианските жени седят на коня също като мъжете.

Отправихме се към трите застреляни животни, които както вече споменах, лежаха близо до самата скала. Нападателите не бяха посмели да се приближат до това място, понеже там щяха да ги достигнат стрелите на момчетата. По тази причина от товарите на конете нищо не липсваше. Там имаше както подаръци за двамата братя от техния зет, така и дарове, които жената беше получила за нейния баща. Заедно със седлата и оглавниците трябваше разбира се да вземат и тези предмети.

Беше вече време да се изкатеря горе на скалата, за да видя какво е станало с Малката уста. Момчетата ме помолиха да им разреша да дойдат с мен, а жената остана долу в долината като пазач. Лесно намерихме следите на сина на вожда. Когато стигнахме горе, пред очите ни се разкри зловеща картина. Мъртвецът лежеше проснат по корем. Главата му стърчеше извън ръба на канарата, двете му ръце до лактите висяха надолу, а пръстите им стискаха двуцевката все още толкова здраво, че и в смъртта си той не я беше изпуснал. Надвесих се доста напред, за да прибера най-напред пушката, а после издърпах и трупа по-назад.

— Уф, уф! — възкликнаха двете момчета, като посочиха главата на застреляния индианец. И двата ми куршума я бяха пронизали. При тази височина и това разстояние изстрелите ми не можеха да бъдат по-точни.

Позволих на момчетата да вземат всичко, каквото мъртвецът имаше по себе си. Оставихме трупа където си беше. После се спуснахме долу. Нямахме причина да се бавим по-дълго в тази местност, още повече че очаквахме двамата бегълци да се върнат, за да потърсят Малката уста.

Вероятно Голямата уста беше предполагал, че синът му ще ме види отгоре и бързо ще се оттегли на сигурно място. Несъмнено някъде беше спрял и го чакаше. Не се ли появеше синът, бащата щеше да се върне, щеше да открие трупа и можех да бъда уверен, че по петите ми щеше да тръгне един неумолим върл неприятел.

Много ми се искаше да разбера кой беше белият спътник на Голямата уста. Двуцевката беше собственост на този човек. Огледах я по-внимателно и върху долната част от приклада намерих издълбани две букви — едно Р и едно У. Навярно «Р»-то беше началната буква на собствено име, а «У»-то — на фамилното. Нямаше как веднага да не се сетя за името Уелър. Та нали Уелър се казваше бащата на стюарда от кораба! Завчера вечерта този човек заедно с един индиански вожд се беше срещнал с мормона Мелтън. Всичко съвпадаше изненадващо. Нямаше съмнение, че онзи вожд е бил Голямата уста, а белият, когото преди малко също бях принудил да избяга, беше непознатият от завчера, който се бе обърнал към мормона с думата «брате». Сигурно и Малката уста е бил заедно с тях. Нямаше защо да се учудвам, че ги бях срещнал тук, понеже долината се намираше на пътя за Асиенда дел Аройо, а както изглеждаше точно тя беше обект на коварния план, измъдрен явно на онази среща завчера вечерта. Ако тези мои разсъждения бяха верни, то можеше по-нататък да се извади и заключението, че наблизо се намираше и отряд на юмите, с чието съвсем скорошно появяване трябваше да се съобразявам. И така налагаше се без никакво бавене да напусна долината и да се отправя към асиендата.

Тя не се намираше в посоката, в която бяха поели индианката и двете момчета, но въпреки това те бързо се решиха да тръгнат по този заобиколен път, защото се надяваха в асиендата да си набавят два коня, без които не можеха. Жената яхна животното, което беше моя законна плячка и което й бях подарил, а самият аз се метнах на моя жребец. Двата коня носеха и вече споменатите предмети. Момчетата бяха принудени да вървят пеша.

Яздех начело, а тримата ме следваха на известно разстояние. Никак нямаше да ми е неприятно да си поговоря с тях, ала не подобаваше на воин с моя ранг да се впуска в приказки с една скуоу и две червенокожи момчета. Ако чуеше подобно нещо, цялото племе на апачите мимбренхо щеше да плесне с ръце и да опули очи от слисване.



Втора глава

Асиенда дел Аройо

<p>Втора глава</p> <p>Асиенда дел Аройо</p>

Ако в Урес ми бяха казали, че оттам до асиендата имало един цял ден езда, то сигурно хората бяха имали единственото намерение да не ме обезсърчат. Обед дойде и отмина и едва през следобеда забелязах пред мен описаните ми гористи планински склонове. След изгарящата утринна жега, на която се бяхме пържили, прохладата под короните на дърветата ни се видя много освежителна и приятна. Даденото описание на пътя не ме подведе нито за миг, само дето ми бяха казали доста по-кратко време. Горе-долу два часа преди свечеряване стигнахме до малкото езеро, където се вливаше споменатият аройо (Поток. Б. нем. изд.). И този път получих ново доказателство за огромната издръжливост на индианците. Двете момчета не бяха изостанали нито веднъж и абсолютно нищо не издаваше да са се изморили от продължителното ходене и тичане. С голямо удоволствие бих слязъл при потока, за да пийна от прохладната му вода, ако не ме беше срам от тях, защото те се държаха така, сякаш не го виждаха и не чуваха примамливото му ромолене.

Езерото беше разположено в долния край на обрасла с гъста гора долина, която нагоре значително се разширяваше, достигайки такива размери, че за да бъде пресечена от. едната страна до другата бе необходим около половин час. Покритите с гори склонове затваряха помежду си дълга сочна зелена морава, чиито килим от трева и цветя често се изпъстряше и от разцъфнали храсти. Тук пасяха много говеда и коне, надзиравани от пастири на коне и пастири без коне, но още от пръв поглед си проличаваше, че хората не достигаха. Щом ни зърнаха те се втурнаха към нас и ни поздравиха най-сърдечно. От тях научих, че Мелтън и керванът все още не бяха пристигнали. Впрочем никак не беше чудно, че бях изпреварил преселниците, понеже заради тежките коли те се придвижваха твърде бавно.

По-нагоре пасищата свършваха и отстъпваха място на нивята. Видях памук и захарна тръстика, засадени на дълги широки редове. Между тези площи имаше и други с индиго, кафе, царевица и пшеница, но всички посеви се намираха в такова състояние, което ясно издаваше недостиг на работна ръка. После се появи голяма овощна градина, където бяха представени всички овошки на Европа и Америка, ала тя беше толкова запусната и подивяла, че човек можеше да го заболи сърцето. И когато отминахме тази градина най-сетне зърнахме пред нас постройките на асиендата.

Заради несигурния живот по онези земи по-големите асиенди и естансии се строят подобно на укрепления. Там където има достатъчно камъни жилищната постройка се обгражда с дебели зидове, които не могат да бъдат така лесно преодолени от нападатели. Ако камъни липсват, тогава се засаждат дебели и гъсти плетове от кактуси и други бодливи растения, които се оставят да се развиват на воля. Обикновено тези плетове успешно изпълняват предназначението си, ала умният нападател едва ли ще ги сметне за непреодолима преграда.

Асиендата дел Аройо се намираше сред планините и следователно наоколо имаше камъни колкото щеш, толкова много, че всъщност се изразих неправилно когато казах, че пред нас зърнахме постройките на асиендата. В действителност видяхме само плоския покрив на главната сграда, а всичко друго остана скрито зад каменния зид, който като нищо беше висок поне пет метра. Той образуваше огромен квадрат, чиито страни бяха разположени така, че сочеха в четирите посоки на света. През този квадрат протичаше потокът, който влизаше под северния зид, а изтичаше под южния. Както видях по-късно едноетажната главна сграда се намираше в средата съвсем близо до потока, над който минаваше мост, водейки в западна посока, където беше голямата порта. Освен това зидът обграждаше и редица по-малки постройки, където живееха слугите и ратаите. Там щяха да бъдат настанени и очакваните работници. Имаше и един дълъг склад за прибиране на реколтата от нивите и овощната градина, както и няколко открити навеси, построени само от подпорни диреци, които носеха покривите, под които можеха да се подслонят застрашените стада в случай на нападение. Голямата порта беше направена от дебели талпи и беше обкована с ламарина.

Тъй като идвахме от юг, трябваше да завием около югозападния ъгъл, образуван от зидовете и, яздейки покрай западната страна на квадрата, да се доберем до входа. Двете крила на портата стояха широко отворени, тъй че никой и нищо не ни попречи Да влезем в двора. Направи ни впечатление, че той бе пуст. Просто в асиендата имаше по-малко хора отколкото бяха необходими. Не се мяркаше жив човек.

Скочихме от седлата. Подадох юздите на моя кон на едно от момчетата да ги държи и се насочих към моста, за да стигна до господарския дом. Тъкмо когато се намирах над потока вратата на къщата се отвори. Появи се някакъв мъж, чието подпухнало лице с белези от едра шарка не правеше особено приятно впечатление. Той ме изгледа надменно и ми извика:

— Стой, спри! По моста могат да минават само кабалиероси. Какво търсиш тук?

Въпреки това продължих да вървя. Когато мостът остана зад гърба ми, а аз се изправих пред човека, попитах:

— Сеньор Тимотео Прухильо у дома ли си е?

— Сеньор ли? Та той е дон! Запомни го! Титлата сеньор е за мен. Казвам се сеньор Адолфо и съм махордомо в тази асиенда. Всички са ми подчинени.

— И асиендерото ли?

Той ми хвърли укорителен поглед и се похвали:

— Аз съм дясната му ръка и въплъщението на неговите желания. Значи той е дон, а аз — сеньор, ясно ли е?

Признавам, че имах голямото желание да го нагрубя, но вродената ми добродушност ме накара да продължа все така любезно:

— Както желаете, сеньор. И тъй ще имате ли добрината да ми кажете дали дон Тимотео си е у дома?

— Тук е!

— И следователно човек може да поговори с него, нали?

— Не, за такива хора го няма. Ако имаш някаква молба, то само аз съм човекът, пред когото трябва да я изложиш. Кажи ми какво искаш?

— Моля тази нощ да ме подслоните заедно с две индиански момчета и сестра им, с които дойдох дотук.

— Да ви подслоня ли? А може би дори да ви дам нещо за ядене и пиене? Само това липсваше! Ей там отсреща извън асиендата има място колкото щеш за такива дрипльовци. Бързо се омитайте и то не само от двора, ами изобщо от земите на имението ни!

— Много сте коравосърдечен, сеньор! Помислете си само, че съвсем скоро ще се свечери и тогава ние…

— Мълчи! — прекъсна ме той. — Наистина си бял, но по външността ти веднага си личи, че си скитник и негодяй. А за червенокожите да не говорим! Нашата асиенда не е приют за разбойници!

— Добре, тръгвам си! Но сеньор Мелтън, който ми обеща мястото на tenedor de libras в тази асиенда едва ли е на мнение, че назначаването на моя милост крие някаква опасност за вас.

Обърнах му гръб и бавно закрачих обратно по моста. Тогава той извика подир мен:

— Сеньор Мелтън ли? Tenedor de libras? За Бога, накъде тръгнахте? Останете де! Влезте вътре!

Въпреки това продължих да вървя и тогава той ме догони и ме улови за ръката.

— Щом ви изпраща сеньор Мелтън, в такъв случай не бива да ви пусна да си отидете. Навярно ще признаете, че вашето облекло не буди кой знае какво доверие, и ако се погледнете в огледалото сигурно ще разберете, че лицето ви хич не прилича на лицето на почтен човек. Но понякога дрехите лъжат и също така се е случвало да срещнеш някой с физиономия на мошеник, който обаче все още нищо да не е откраднал през живота си. И тъй, останете!

Какво ли можех да си мисля за този махордомо? Дали беше нещо мръднал, както обикновено се изразяваме? Но едно неопределено чувство ме караше да отхвърля това предположение. Изразът на лицето му говореше за лукавство и притворство, а погледът на малките му миши очички беше толкова коварен, че не беше възможно да се касае само за някаква дребна безобидна чудатост. Въздържах се и от всякакви забележки за това, че отначало се обръщаше към мен на «ти» и кажи-речи всяка негова дума беше обида за мен. Запазих предишния си любезен тон и го попитах:

— А вашата покана отнася ли се и до спътниците ми?

— Все още не мога да ви отговоря, защото първо трябва да попитам дон Тимотео.

— Но струва ми се това съвсем не е необходимо, понеже според собствените ви думи нали тъкмо вие сте човекът, към когото би трябвало да се обръщат хората по подобни въпроси?

— Да, но само когато става дума да се изгони някой. Но тъй като ви подканих да останете, а вие искате да сте заедно с индианците, се налага първо да разговарям с дон Тимотео. Почакайте ме тук! Ей сегичка ще ви донеса отговора.

Понеже се бях върнал обратно с Адолфо, в момента двамата се намирахме пред вратата. Той се канеше да влезе вътре, а аз трябваше да го чакам отвън, но това хич не ми харесваше.

— Аз не спадам към обществената прослойка, състояща се от хора, които обикновено оставят да киснат пред вратите — подхвърлих аз. — Ето защо ще вляза заедно с вас и вие ще ме пуснете да мина пръв.

С тези думи аз прекрачих прага, а той ме последва по петите без да обели и една дума. Когато се обърнах забелязах, че по лицето му се бяха изписали гняв и смайване. Той се отправи към една врата и изчезна зад нея. Съвсем скоро пак се появи и ми направи знак с ръка да вляза. Самият той остана отвън.

Коридорът в къщата беше нисък, но широк. Вратите от двете му страни бяха от гладко рендосани дъски, но не бяха боядисани. Също така естествена и семпла се оказа и подредбата на стаята, в която се озовах. Тя имаше два малки прозореца с мръсни стъкла, почти изгубили своята прозрачност — единствените стъкла в цялата къща. До едната стена беше поставена лакирана маса. Компания й правеха три груби стола, които явно не бяха сковани от ръката на майстор. В единия ъгъл висеше хамак. Три от бяло варосаните стени бяха голи, а на четвъртата бяха окачени различни оръжия. Но затова пък толкова по-претенциозна беше външността на човека, който при влизането ми се надигна от стола си и тъмните му очи ме огледаха и учудено, и любопитно. Той беше облечен толкова разкошно и изискано, че бе необходимо само да се качи на кон, за да предизвика възхищението на хората по някоя от прочутите луксозни улици на столицата Мексико.

Дрехите му бяха от тъмно кадифе и всичките им краища бяха обшити със златни ширити и шнурове. Коланът му беше направен от широки сребърни халки и в него бяха затъкнати един нож и два мексикански пистолета, по чиито дръжки се виждаха скъпи инкрустации. Широкополата му шапка върху масата бе изработена от най-нежните листа на Carludovica palmata (Ветрилообразна трева със сравнително къси стебла. Б. по.), а плетката й бе толкова изкусна, че сигурно не беше струвала по-малко от пет- стотин марки. Шпорите на асиендерото имаха колелца от назъбени североамерикански златни двайсетдоларови монети.

Естествено че в сравнение с човек с подобна бляскава външност аз наистина приличах на скитник. Ето защо никак не се учудих когато асиендерото поглади с длан гарвановочерната си голяма брада, смръщи вежди и без да скрива изненадата си, като че на себе си каза:

— Докладват ми за пристигането на tenedor de libros, а кого виждам да влиза? Един човек, който…

— … който като нищо може да изпълнява службата на tenedor de libros, дон Тимотео — прекъснах го аз.

Неговият «сеньор Адолфо» с подпухналото лице дето стоеше отвън можеше да се държи грубо с мен без да се почувствам обиден, но не биваше да търпя подобно неуважение от собственика на асиендата. Ето защо не го оставих да се доизкаже. Опитвайки се да ме иронизира, в престорена уплаха той отметна глава, отново ме огледа от глава до пети и явно развеселен, усмихнато каза:

— Ха, значи сме чувствителни! Ами всъщност какви сме, що сме?

Той нарочно ме заговори в тази подигравателна форма на първо лице множествено число. Дали трябваше да се покажа обиден? Дон Тимотео не приличаше на някой парвеню, на надут богаташ, а по-скоро имаше вид на добродушен кабалиеро, който живее добре и не пропускаше възможността да се позабавлява с този или онзи обикновен човечец.

— Можем да сме какво ли не, за което вие изобщо не подозирате, дон Тимотео — отвърнах му по същия начин и със същата усмивка като него, — и може да излезе, че сме толкова важни хора за вас, че да имате всички най-основателни причини да ни поздравите с големия си късмет, че сме ви посетили.

— Cielo! (Небеса, о Боже! Б. по.) — разсмя се той вече гръмогласно. — Да не би да идваме, за да съобщим на собственика на тази асиенда, че ще бъде провъзгласен за владетел на Мексико?

— Тъкмо обратното. Идвам, за да ви кажа, че вероятно в съвсем скоро време няма да бъдете господар дори и на собствената си асиенда.

— Добре! — продължи да се смее Прухильо като отново седна и ми посочи един друг стол. — Хайде да седнем! И защо няколкото мои подчинени ще искат да ме свалят от трона ми?

— За това ще говорим малко по-късно. Първо прочетете този документ.

Извадих от портфейла си и му подадох моята легитимация, издадена ми от мексиканския консул в Сан Франциско. Когато Прухильо я прочете и ми я върна закачливо-присмехулният израз на лицето му беше вече изчезнал.

— Сеньор, какво ви води при мен? Защо се представяте за мой tenedor de libros?

— Защото Мелтън ми обеща това място.

— За пръв път чувам подобно нещо. Изобщо нямам нужда от счетоводител. Със собственото си перо и собствената си ръка изписвам малкото капки мастило, които се налага да се изразходват в моята асиенда.

— Така си и мислех.

— И въпреки това дойдохте?

— Да, въпреки това и то по много основателна причина. Тя е толкова важна, че съм принуден да ви помоля за пълна дискретност.

— Звучи доста тайнствено! Кажи-речи сякаш се намирам в опасност.

— Действително смятам, че над вас надвисва нещо неприятно.

— Ами тогава моля говорете!

— Най-напред искам да ми дадете дума, дон Тимотео, че от онова, което ще споделя с вас, поне в близките дни никой друг няма да узнае каквото и да било!

— Давам ви я. А сега говорете!

— Възложили сте на Мелтън задачата да ви доведе работници от Германия, нали?

— Да.

— Кому хрумна най-напред тази идея, кой беше инициаторът? Самият вие или той?

— Хари Мелтън. Той ми обърна внимание на голямата изгода, която съм щял да имам от наемането на немски преселници на работа и тъй като същевременно ми предложи да се погрижи за всичко, аз му дадох неограничени пълномощия да действа от мое име.

— Нима го познавате толкова добре, че постъпихте така?

— Да. Защо е този въпрос?

— Защото ми се иска да знам дали го смятате за честен човек.

— Разбира се. Той е почтена личност и вече неведнъж ми е правил значителни услуги.

— Значи го познавате от дълго време?

— От години. Мелтън ми беше препоръчан от един човек, чиято дума има за мен висока стойност и затова до ден-днешен се радва на пълното ми доверие. Изглежда обаче, че вие го преценявате иначе.

— Съвсем другояче! Нека ви разкажа.

Прухильо се настани на стола си още по-удобно с израз на напрегнато очакване и голямо любопитство и аз го осведомих за преживяванията си както в Гуаймас, така и след това. Споделих с него всичките си наблюдения, а и изводите които си бях направил. Той ме изслуша без да ме прекъсне и без да направи никаква гримаса. Но когато свърших по лицето му се плъзна подигравателна усмивка. След като ме измери с невярващ поглед, той каза:

— От легитимацията, която ми показахте, разбрах, че пишете репортажи за един вестник.. А написали ли сте вече и някой роман?

— Да.

Щом чу отговора ми Прухильо скочи на крака и се изсмя.

— Тъй си и мислех! Един романсеро (Автор на романи, романист. Б. по.) като вас навсякъде вижда такива неща, каквито съществуват единствено в неговото въображение. Мелтън, най-достопочтеният, най-благочестивият кабалиеро, когото познавам, бил негодник! Това може да твърди само някой, който живее в съвсем чужд и непонятен свят за обикновените смъртни. Сеньор, вие ме забавлявате, страшно много ме забавлявате!

Той закрачи нагоре-надолу из стаята, взе доволно да потрива ръце и да се смее като човек, който чудесно се развлича. Изчаках малко докато кикотът му попремина и с безразличие подхвърлих:

— Нямам нищо против моят разказ така хубаво да ви забавлява, но дано само тази ваша веселост не се превърне по-късно в горчиво разочарование.

— Бъдете спокоен, не се тревожете за мен, сеньор! Всъщност от безобидната муха правите много опасен слон.

— Ами Санди Уелър, стюардът на кораба?

— Просто се казва Санди Уелър и е стюард! Нищо повече.

— А разговорът му с мормона?

— Погрешно сте го чули и разбрали. Вашето въображение ви е накарало да повярвате в невероятни неща.

— Ами баща му, с когото мормонът се срещна при онези храсти?

— Също съществува единствено във вашето въображение. Та вие само предполагате, че там е бил възрастният Уелър.

— И какво ще кажете за присъствието на индианския вожд?

— Сигурно ще се окаже, че е било най-невинна случайност.

— А срещата ми с вожда на юмите както и с бели, на чиято пушка имаше гравирани инициалите Р. У.?

— Но какво ме засяга това? Съществуват хиляди имена, които започват с буквата У. Защо пък трябва да е тъкмо Уелър? Каква причина сте имали изобщо да се намесвате в онази престрелка?

Благодарете на Бога, че сте се отървали здрав и читав! Писарушката съвсем не е човек, който ще се сражава с индианците. Предоставете тези неща на нас, хората дето живеят из тези нецивилизовани земи. Ние добре познаваме червенокожите и умеем да си служим с оръжията.

Не беше изключено асиендерото да бе чувал името на Олд Шетърхенд, но по време на разказа си не го бях споменавал пред него. А след като ми се присмя, съвсем пък нямах намерение да го сторя, понеже предполагах, че пак нямаше да ми повярва. Външно той беше красив и изискано облечен мъж, ала духовно явно беше ограничен, което се потвърждаваше и от факта, че вземаше логичните ми изводи за плод на разюздана фантазия. Разбрах, че едва ли щях да успея да разклатя доверието му към Мелтън, и че единствено очакваните събития можеха да му докажат правотата на предположенията ми. Ето защо се отказах да го убеждавам и само повторих молбата си за дискретност, на което той ми отговори с уверението:

— Що се отнася до това, няма защо да се тревожите, понеже и без друго не изпитвам никакво желание да ставам за смях. Сеньор Мелтън ще си помисли, че съм се смахнал. И така, ще мълча. Само едно искам да ви попитам. Как стои въпросът с назначението ви като счетоводител? Действително ли Мелтън ви е обещал подобно нещо?

— Да.

— Невероятно! Той знае не по-зле от мен, че не се нуждая от счетоводител.

— Значи целта му е била единствено да ме подмами да дойда тук.

— Но защо? За какво сте му тук?

— Знам ли?

— Предполагам, че и службата на счетоводител съществува просто само във въображението ви. ,

— Дон Тимотео, та вие така ме обявявате за луд!

— Е, чак луд — не, но смятам, че някоя малка дъсчица ви хлопа. Съветвам ви да отидете да се прегледате в някоя болница.

— Благодаря ви, дон Тимотео. Както виждам още по рождение главата на единия от нас работи по-добре и по-бързо от главата на другия, а от това може да възникне много забавно положение — другият да упрекне първия в твърде развита фантазия, а пък първият да упрекне втория в бавно мислене. Ето защо се отказвам от мястото на счетоводител.

— Това ме радва, сеньор, защото след като споменахте за забавено мислене, разбирам, че с вас няма да се погаждаме. Кога си заминавате?

— С ваше разрешение утре в ранни зори.

— Разрешавам ви да си тръгнете още днес.

— Означава ли това, че ме гоните от дома си?

— Не само от дома, ами и извън границите на моята естансия.

— Дон Тимотео, това е такава грубост, която противоречи на обичаите в тази страна.

— Съжалявам, но сам сте си виновен. Привидната ми грубост не е нищо друго освен предпазна мярка. Предупредихте ме да се пазя от индианско нападение, съществуващо единствено във вашето въображение. Такова нападение може да стане действителност само ако останете тук с придружителите си. Застреляли сте сина на вожда на юмите и бащата ви преследва. Разреша ли ви да пренощувате тук ще си имам големи неприятности с цялото племе. Следователно сигурно разбирате, че се налага да ви отпратя, нали?

— Ако искате да кажете, че постъпвате според вашите предположения, тогава не възразявам и ще си тръгна.

— Чий е конят, на който яздите?

— В Лобос Мелтън ми го даде за временно ползване.

— Значи е мой и ще го оставите тук. Тъй като преди малко споменахте, че спътниците ви били дошли дотук само за да си набавят коне, съм длъжен да ви кажа, че не мога да им предоставя нито едно животно. При други обстоятелства бих им дал на заем без каквито и да било пари, каквито те сигурно нямат, дори няколко коня, понеже мимбренхосите са почтени хора и скоро щяха да ми върнат животните или да ми предложат някакво заплащане. Но сега не бива да им оказвам никаква помощ, защото така юмите ще станат мои върли врагове.

— Проявявате похвална предпазливост, дон Тимотео. Ще ви попитам само накъде да тръгна, та час по-скоро да напусна имението ви.

— Що се отнася до това, ще ви дам водач, защото иначе вашето нечувано въображение лесно може да ви подведе и заблуди. Сам виждате колко съм загрижен за вас.

— Може би в замяна на това някой път ще ми бъде отредено удоволствието и аз да проявя загриженост за вас. Аз съм признателен човек.

— В случая не е необходимо. Отказвам се от признателността ви, понеже изобщо не се сещам как ли един такъв окаян клетник като вас, който даже няма кон, би могъл да прояви благодарността си към мен, богатия асиендеро.

Прухильо плесна с ръце, след което махордомото се появи толкова бързо, че сигурно беше подслушвал разговора ни зад вратата. Когато подпухналият «сеньор Адолфо» получи поръчението да ни изпроводи отвъд границата на имението и да се погрижи конят ми да остане в асиендата, аз излязох от стаята, а той ме последва по петите. Навън пред входната врата на къщата ми каза злорадо:

— Значи нищо не излезе от службата на tenedor de libras, a? Не съм се излъгал, че не си нищо друго освен един скит…

— А ти си най-големият глупак, който съм виждал през живота си — прекъснах го аз, — но за твоето дружелюбно hablar de tu (Обръщам се към някого на «ти». Б. нем. изд.) ще получиш моето признание. Ето го!

Първо го зашлевих по лявата страна така, че залитна на дясно, а после му ударих по дясната буза двойно по-силен шамар в резултат на което той падна на земята. Може би нямаше да постъпя така, ако не бях видял, че асиендерото беше отворил прозореца, за да наблюдава как щях да си тръгна. Несъмнено беше чул думите на своя махордомо и затова трябваше Не само да чуе, но и да види бързия ми отговор. «Сеньор Адолфо» незабавно скочи на крака, извади ножа си (нали там всеки има затъкнат нож в колана) и обзет от ярост се нахвърли върху мен.

— Негоднико, как се осмели! Сега ще ми платиш!

С лекота парирах удара като същевременно избих ножа от ръката му, после здраво го хванах през кръста, повдигнах го и го хвърлих в потока до моста. Плисналата нависоко вода го скри от погледа ми, ала той бързо се появи и като пръхтеше и плюеше се изкачи на брега.

Може би Адолфо щеше отново да ме нападне, след което сигурно пак щеше да се озове в потока, ако в този миг не се бе случило нещо съвсем неочаквано.

Докато хвърлях махордомото във водата естествено се бях обърнал с лице към потока и с гръб към къщата. Тогава погледът ми падна върху отворената порта, през която тъкмо в този миг видях да влиза Мелтън. Той веднага разбра какво ставаше, зърна и застаналия на отворения прозорец асиендеро и бързо смуши коня си да се приближи до нас.

— Какво се разиграва тук? Струва ми се има сбиване! Сигурно се дължи на някакво недоразумение, което незабавно ще разясня. И тъй, мирувай! По-спокойно!

Последните му думи бяха отправени към махордомото. После Мелтън се обърна към мен на испански:

— Напразно ви търсихме. Как дойдохте до тук?

— Много лесно — отвърнах аз. — Нали знаете, че конят ми се подплаши и препусна напосоки. Така стигнах до асиендата.

— Странно! По-късно ще ми разкажете за тази необикновена езда.

— Няма да имам нито време, нито възможност, защото трябва да се махна оттук. Изгониха ме.

— И заради това ли си правите удоволствието да хвърляте хората във водата?

— Ами да. Имам тази малко особена привичка, от която не мога да се откажа.

— Ще трябва да разбера какво се е случило и тогава сигурно всичко ще се изясни. Почакайте малко да поговоря с дон Тимотео! Стойте тук, ей сега ще се върна!

Хари Мелтън скочи от коня и влезе в къщата. Мокрият махордомо закуцука подир него, без да ме удостои с честта и удоволствието да ме погледне.

Дали трябваше да остана да чакам Мелтън или да си тръгна? Вече бях решил да напусна асиендата, ала бях твърде любопитен да разбера какво щеше да предприеме мормонът, за да ме задържи в имението. Нали бях твърдо убеден, че съвсем не влизаше в плановете му да ме пусне да си вървя. И така, не си тръгнах веднага, а се отправих към коня си, за да отвържа от седлото пакета с моите нови дрехи. Пушките ми също висяха закачени на седлото. Взех и тях. Същевременно уведомих двете момчета и жената за случилото се:

— Моите млади братя и моята сестра видяха, че не ме посрещнаха приятелски. Асиендерото не желае да оставаме тук, понеже се бои от отмъщението на вожда на юмите. Затова ще продължим пътя си и ще пренощуваме в гората.

— А кой е ездачът, който пристигна току-що и с когото Олд Шетърхенд разговаря? — попитаме по-възрастният от братята.

— Той е приятел на Голямата уста и е зъл човек, от когото трябва много да се пазим.

Налагаше се конят на жената да носи и трите индиански седла. Вързахме ги по-здраво върху гърба му и ето че и четиримата станахме пешеходци. В този момент от къщата излезе мормонът, бързо мина по моста и се отправи към нас.

— Сеньор — поде той, — всичко се оправи. Оставате в асиендата.

— Как така?

— Досега на дон Тимотео наистина не му е бил нужен счетоводител и докато е разговарял с вас изобщо не е помислил, че след пристигането на толкова много работници няма да може да мине без услугите на такъв човек, тъй че елате да се върнем в къщата! Той ще ви назначи. Можете да останете.

— Така ли? Значи мога да остана. Обаче съвсем не става въпрос дали мога, а дали искам!

— Е, добре и така да е! Но мисля, че сигурно все още искате.

— Не, вече не искам. Нали виждате, че се каним да тръгваме на път!

— Не вършете такава грешка! — припряно ме предупреди той. — Нали сте наясно в какво безпомощно състояние се намирате, а тук ви се предлага блестящо бъдеще и…

— Моля ви, оставете тези приказки! — прекъснах го аз. — Добре знам как стоят нещата.

— Надявам се, че сте убеден в честните ми намерения. Останете ли, ще могат да останат и тримата ви спътници, на които изглежда държите.

— Значи си мислите, че ще се съглася да приема една дългогодишна служба в асиендата само и само, за да ми се разреши да прекарам тук една-единствена нощ, така ли?

— Говорите изпълнен с гняв, а гневът е лош съветник. Та помислете и за вашите съотечественици! Аз избързах напред, за да уведомя асиендерото за пристигането им. Всички те ви обикнаха и са разтревожени за вас. Вие ще бъдете тук център на внимание, около който преселниците ще се обединят. Помислете за разочарованието на тези добри хорица когато научат, че сте отказали предлаганата ви работа и сте си отишли без дори да се сбогувате с тях!

Мелтън търсеше и привеждаше всички причини и основания, които по един или друг начин му се струваха подходящи да ме склонят да остана, ала всичко беше напразно. След като разбра, че не може да ме разколебае, той смени тона и ядосано каза:

— Е, щом желаете да плюете на щастието си, не съм в състояние нищо да променя. Но във всички случаи проявявате неблагодарност към мен. Смилих се над вас и ви доведох безплатно дотук, а ето че когато човек иска да види плодовете на собствената си доброта, вие просто му обръщате гръб и си отивате.

Можех да отговоря нещо съвсем друго на Мелтън, но предпочетох само да го попитам доста нелюбезно:

— Да не би да искате да ми натрапите тъй нареченото от вас щастие?

— Не. Нямам нищо против, вървете си в името на дявола! Ако не мога да ви придумам поне ще ви придружа на известно разстояние.

— Защо?

— Щом не искате да останете, сам чухте от дон Тимотео, че той няма да ви търпи в своето имение. Канеше се да нареди на ратаите си да ви изпроводят отвъд границите на асиендата му. Но тъй като веднъж съм се заел с вас, ще ви спестя този позор и сам ще ви придружа. Надявам се няма да имате нищо против.

— Тъкмо обратното — страшно се радвам на честта, която ми оказвате. Но нима познавате околностите толкова добре, че знаете къде точно преминават границите на асиендата?

— Ще се ориентирам даже и през нощта.

— И най-вероятно вече ще е тъмно когато стигнем границата. Денят бързо си отива. И тъй нека не се бавим повече, а да тръгваме!

Той се приближи до своя кон, който все още стоеше на двора, и го възседна без да подозира, че го бях прозрял. Нарочно го бях попитал дали знае къде са границите на асиендата. Неговият положителен отговор означаваше, че познава гората много добре и никак нямаше да му е трудно дори и през нощта да намери някое място, което да е подходящо за неговия план.

Но какъв беше планът му? В мен отдавна се беше породило определено предположение, превърнало се вече в сигурност.

Мормонът знаеше кой съм и се страхуваше от мен. Беше убеден, че присъствието ми прави твърде въпросителен успеха на кроежите му относно преселниците. Беше ме взел със себе си, за да ме държи под око и при удобен случай да ме пречука. Но тъй като не бях пожелал да остана, му се налагаше да действува бързо. Бях му в ръцете само до границата на асиендата. Следователно нямаше време за отлагане и всичко трябваше да се реши сега. Той искаше да ме убие и когато тръгнахме на път бях убеден, че смъртта ме дебне на всяка крачка.

А не беше ли от мен безразсъдно да вървя заедно с този човек? Не, разумът ми повеляваше да приема неговата компания. Ако му бях отказал да ме придружава, той щеше тайно да ме последва и във всеки момент можеше да ми изпрати някой куршум. А ако бяхме заедно аз имах възможност да го наблюдавам, да предвидя мига на нападението и да осуетя подлите му намерения.

След като напуснахме дома на асиендерото ние отново поехме покрай потока. От двете му страни се простираха открити обширни поляни и само тук-там се виждаха отделни храсти и дървета. Този терен не беше подходящ за убийство от засада. Тъй като Мелтън не биваше да допуска моите придружители да станат свидетели на злодеянието, предполагах, че покушението щеше да бъде извършено едва след като той се сбогуваше с нас. Докато бяхме заедно животът ми не беше в опасност. По-нататъшното развитие на събитията си го представях по следния начин: той щеше да се престори, че се връща обратно, ала всъщност тайно щеше да избърза напред до някое подходящо прикрито място, което вече беше избрал. Там щеше да залегне, да ни пропусне да минем покрай него и да ме застреля като куче. Кой можеше да докаже после, че той е убиецът? Вероятно беше някъде да ме дебне и вождът на юмите, за да отмъсти за смъртта на сина си.

Понеже Мелтън яздеше бавно, аз крачех спокойно до него, сложил длан върху задницата на коня му. Така се намирах съвсем близо зад гърба му и можех много добре да го наблюдавам. Не продумвахме нито дума. Тримата червенокожи ни следваха. Едното от момчетата водеше за юздите нашия кон.

Слънцето беше вече залязло. Бързо се стъмни и най-сетне се възцари пълен мрак. Откритите поляни останаха зад нас. Вдясно потокът лъкатушеше между храсти, сред които се извишаваха все по-често корони на дървета. Това ме накара да предположа, че пред нас отново имаше гора, което пък ме наведе на мисълта, че решителният миг едва ли можеше да е много далеч.

Не след дълго стигнахме до края на гората. Тук потокът правеше завой — водите му идваха от североизток, а покрай западната страна на гората поляните продължаваха във вид на по-тясна ивица.

«Тук ще да е!» — помислих си аз. «Сигурно ще ни каже да продължим направо покрай гората, после ще слезе от коня си, ще го върже и ще побърза да ни изпревари под короните на дърветата, за да ни причака на избраното от него място.»

Както и подозирах мормонът спря коня си, и посочвайки с ръка напред, каза:

— Територията на асиендата се простира до тази гора, тъй че вече изпълних задачата си. Всъщност не би трябвало да добавям нищо друго, но понеже веднъж ви бях взел под грижите си, ще ви кажа къде можете да намерите чудесно място за пренощуване. Тръгнете оттук от лявата страна на дърветата и след около четвърт час отново ще се натъкнете на потока, който прави широк завой. Там има чиста вода за пиене, висока мека трева за постеля както и скали, които ще ви пазят от студения нощен вятър. Все ми е едно дали ще се вслушате в съвета ми или не.

— Благодаря ви, дон Енрико, ще се вслушам.

— Тогава внимавайте и вървете по-бавно. Пролетните дъждове и прииждащите води са издълбали големи ровове, в които лесно можете да паднете. Аз се връщам. Вие съвсем лекомислено проиграхте късмета си и съм убеден, че той повече никога няма да ви споходи.

— Не ми е нужен вашият късмет. Скоро ще разберете, че предпочитам да разчитам на самия себе си.

— Нямам никакво желание пак да се срещам с вас. Вървете по дяволите!

Мелтън обърна коня си и се престори, че поема по обратния път. Ние продължихме да вървим в указаната ни посока, при което тихо обясних на спътниците си:

— Сигурно сега бледоликият ще навлезе в гората, за да ни изпревари. Той иска да ме застреля. Но аз ще избързам да стигна въпросното място преди него и да му докажа, че с Олд Шетърхенд шега не бива. Нека моите братя се отдалечат малко от края на гората и продължат пътя си малко по-наляво и то така, че бледоликият да не може да забележи отсъствието ми. Нека моите братя вземат и пушките ми, понеже само ще ми пречат. Ако до няколко минути не ви извикам, нека отидат до мястото, което ни описа белият и останат там да ме чакат.

Тримата бяха доста изненадани от моето съобщение, но взеха пушките ми без да продумат. Вързопът с новите ми дрехи беше на гърба на коня, тъй че ръцете ми бяха свободни. С бързи крачки се отдалечих, а червенокожите се отклониха малко по-наляво и после бавно продължиха пътя си. Без да ги подсещам те съвсем разумно вървяха на такова разстояние от гората, че шумът от стъпките им да достига между дърветата.

Казах, че крачките ми бяха бързи, защото и през ум не ми минаваше да се съобразявам с предупреждението на мормона. Забележката му за дълбоките ровове нямаше нищо общо с истината, а имаше за цел да ни накара да се придвижваме възможно по-бавно, за да може да ни изпревари въпреки пречките и трудностите, които щеше да срещне в гората. Бях убеден, че щеше да ми постави засада.

Придържайки се все покрай дърветата, вървях около десетина минути като непрекъснато внимателно се взирах, за да открия някое място, което можеше да е пригодено за целите на негодника. Звездите се бяха появили на небето и различавах предметите на повече от трийсет метра. Ето че по едно време, нарушавайки правата линия на края на гората, група дървета се врязваха в откритата тревна площ, образувайки остър ъгъл. Короните им бяха много гъсти, а между тях растяха ниски храсти. Ако не се бях излъгал в намеренията на мормона, то сигурно това беше мястото където смяташе да изпълни коварния си план. Тук имаше възможност да се прикрие много добре, а ние щяхме да минем толкова близо край ъгъла на гората, че куршумът му непременно щеше да ме улучи. Претърсих храсталаците и с поглед и с ръце, защото исках да си изясня точно къде щеше да се притаи Мелтън. Това не беше толкова трудно. Той трябваше да има отлично прикритие за самия себе си, добра видимост към откритата тревна ивица покрай дърветата откъдето щяхме да минем, за да може безпогрешно да се прицели в мен. След като открих подобно място аз пропълзях под гъстите клони на близкия храсталак, който напълно ме скри. Клонките му бяха толкова гъвкави и жилави, че нямаше защо да се боя от издайнически шум, ако ми се наложеше да направя някое непредвидено движение.

Защо всъщност залегнах точно там, за да заловя неприятеля на местопрестъплението? Та това начинание съвсем не беше безопасно! Много лесно можех да избегна покушението като просто изберях някоя друга посока, а не указаната ни от мормона. Тогава засадата му щеше да се провали. Ако искам честно да отговоря на този въпрос след толкова време, трябва да призная, че причината се криеше единствено в моята суетност, която ме караше да предпочета активните действия пред спокойното и безопасно оттегляне. Страшно ми се искаше да покажа на Мелтън, че много ме е подценил.

След като се разположих по-удобно под клоните на храсталака, аз притиснах ухо към земята и внимателно се заслушах. Дали щеше да дойде или не? Намирах се в трескаво очакване. Ето че по едно време дочух стъпки, шумоленето на клони, които мормонът докосваше или огъваше, спъването му в изскочилите корени, та даже и блъскането му в дънерите на дърветата, които в тъмната гора не успяваше винаги да различи. Мелтън бързо приближаваше. Долових вече и шумното му дишане, защото се беше запъхтял. Ето че в този момент той свърна към споменатия ъгъл, образуван от гората, пропълзя между дърветата до самия му връх, после се спря и внимателно подаде глава, за да се ослуша.

— s death (Проклятие, по дяволите! Б. по.) — полугласно изруга Светецът на последните дни. —

Хиляди дяволи! Тъй съм се запъхтял, че нищо друго не мога да чуя. Да не би онзи мерзавец да е минал вече оттук? Невъзможно! Тичах като луд, а те вървят бавно, за да не паднат в рововете. Ха-ха-ха-ха! Но тихо, струва ми се, че идват!

Той се отпусна на дясното си коляно, подпря левия си лакът върху лявото бедро и вдигна пушката в положение за стрелба. Виждах го съвсем ясно, понеже беше приклекнал точно на едно място където между клоните на дърветата се прокрадваше звездната светлина. Бях предположил, че ще заеме позиция малко по-наляво и следователно, за да се приближа до него трябваше да се промъкна в съответната посока. Причинях ли някой по-лек шум той навярно нямаше да го чуе, тъй като цялото му внимание беше насочено напред към откритата тревиста ивица пред гората.

В този миг долових стъпките на индианците. —

— По дяволите! — прошепна Мелтън. — Подлеците минават по-далеч от гората отколкото си бях мислил. Ще трябва да се целя много внимателно.

Съвсем не ме учудваше, че мормонът говореше сам на себе си. Знаех, че колкото са по-силни вълнението и възбудата, толкова е по-склонен човек да търси отдушник в думи. Той ту вдигаше, ту сваляше дулото на пушката, за да се прицели във въображаема цел, търсейки най-удобното положение. Налагаше се незабавно да действам, защото не беше изключено да вземе някое от момчетата за моя милост и да го застреля. Изправих се зад гърба му, стиснах го за врата и го съборих на земята. Мелтън извика и изпусна пушката си. Тъй като главата му попадна между краката ми, аз притиснах с колене раменете му и го сграбчих за юмруците, с които се опитваше напосоки да раздава удари. Хванах по-здраво дланите му, извих ги, чу се изпукване и вик на болка… последва още едно изпращяване и още по-силен рев… и той остана да лежи под мен почти беззащитен, защото му бях изкълчил китките. Сега можеше само да рита с крака. Нямаше как да се изправи, понеже бях коленичил върху него с цялата си тежест. Е, вярно че движеше ръце, ала с неестествено изкривените си китки не бе в състояние да ми окаже каквато и да било съпротива. Но в замяна на това използваше гласа си толкова по-енергично. Крещеше от ярост, страх и болка така, сякаш го набиваха на кол.

Докато го притисках към земята успях да забележа, че въпреки неговия рев индианците спазваха указанията ми и се канеха най-спокойно да отминат нататък. Затова им извиках:

— Нека моите млади братя побързат да дойдат тук, а сестра им да остане при коня!

Те незабавно се отзоваха на поканата ми и вързаха ръцете и краката на мормона. После го изнесохме от гората където можехме по-ясно да различаваме лицето му. Беше престанал да вика и лежеше съвсем кротко.

— Е, мистър Мелтън — заговорих го на английски, — наистина ли лекомислено проиграх късмета си и никога ли няма пак да ме споходи?

— Проклет мерзавец! — изсъска той през зъби.

— Не стана ли точно тъй както ти предрекох? — продължих аз. — Не разбра ли след съвсем кратко време, че много добре мога да разчитам сам на себе си? Още преди час долових свистенето на куршума, който беше предопределил за мен. Беше си въобразил, че ще успееш да ме заблудиш и измамиш, ала въпреки въображаемата си хитрост си толкова глупав, че ми е безкрайно лесно да разгадавам намеренията ти. Още в Гуаймас те прозрях.

— Но и аз теб! — скръцна зъби мормонът. — Ти си Олд Шетърхенд!

— Съвършено вярно! Разбрах, че си ме разпознал, но не го издадох. А ти се държа направо като хлапак. Онзи, който иска да надхитри Олд Шетърхенд, трябва да постъпва далеч по-разсъдливо и находчиво. Какво си замислил да правиш със заселниците?

— Нищо.

— Знам, че няма да ми кажеш. Не ти зададох този въпрос, защото вярвам да получа искрен отговор. Исках само да ти обърна внимание на това, че хората са под моя закрила. Нямам намерение да ти говоря надълго и нашироко за онова, което знам и мисля. Желая единствено ясно да разбереш, че всяка подлост, извършена от теб спрямо тях, като бумеранг ще се стовари върху собствената ти глава. Току-що сам преживя един такъв пример. Искаше да ме убиеш, обаче самият ти попадна в ръцете ми. Нека това ти бъде като обица на ухото! Бъди сигурен, че следващия път няма да си отървеш кожата. Както предвидих твоята засада, така предвиждам и много други неща. А ти си в състояние да прозреш нещата най-много от днес за утре, защото престъплението замъглява разсъдъка и погледа на човека.

Обърнах му гръб и направих знак на двете момчета да се отдалечат малко от него, понеже исках да им кажа някои неща, които той не биваше да чуе. Като предпазлива индианка жената остана при пленника, за да го надзирава най-внимателно, макар да беше вързан.

— Нека моите млади червенокожи братя чуят какво имам да им казвам — подех аз. — Ние сме четирима, а разполагаме само с един кон. Необходими са ни още три животни, които се налага да отмъкнем. Не съм крадец, но тъй като при тези обстоятелства непременно трябва да се сдобием с коне, се виждам принуден да забравя всякакви колебания и скрупули. Когато говорих с асиендерото по този въпрос той отказа да ми изпълни молбата, защото се страхува от юмите. Следователно се налага да взема от него това, което сам не ми дава. Сега ще се върна в асиендата, за да отведа от пасището три животни. Нека междувременно моите братя пазят пленника. Макар да ни е в ръцете и да съм убеден, че по това време никой няма да мине през тази усамотена местност, все пак предпазливият човек никога не бива да изключва възможността от изненади. Много е важно в никакъв случай да не бъде освободен преди завръщането ми.

— Поразяващата ръка може да разчита на нас — увери ме по-възрастният от братята. — Ще изпълним заповедта му, макар че ни обижда като иска сам да се промъкне обратно в асиендата.

— Защо?

— Защото така моят бял брат все едно ни казва, че сме неопитни хлапета, които не умеят даже да отмъкнат един кон.

Достатъчно добре познавах схващанията и нравите на индианците, за да разбера, че двете момчета се чувстваха пренебрегнати. Дадените обстоятелства ми налагаха да се съюзя с тяхното племе и ето защо смятах, че е разумно да проявя повече доверие към тях и да им угодя.

— Видях колко храбро се защитавахте срещу вашите неприятели и ви считам за смели момчета. Не се и съмнявам, че редом със смелостта притежавате и необходимата сръчност, тъй че ще ви попитам дали искате вие да вземете конете.

— Искаме! — прозвуча радостният им отговор.

— Добре! Значи не е нужно да ви обяснявам накъде да се отправите, така ли?

— Не е. Видяхме животните, нали минахме покрай тях. Никак няма да е трудно да отмъкнем две.

— Две ли? Необходими са ни три!

— Та нали пленникът има кон. Ще го принудим да ни каже къде го е вързал.

— Няма да вземем това животно. Мормонът го язди още от Лобос. То е изтощено, а на пасището ще намерим коне със свежи сили. Тръгвайте веднага! Ще ви чакам тук.

Двамата незабавно се отдалечиха, без да благоволят да кажат на сестра си и една дума. Изтегнах се в тревата до Мелтън. Бях много любопитен да разбера как момчетата щяха да изпълнят своята задача. Мормонът лежеше съвсем неподвижно като мъртвец. Гордостта не му позволяваше да проговори. От време на време дишането му ставаше доста шумно и тежко. Сигурно изкълчените му ръце го боляха.

Не се тревожех заради двамата индианци. Задачата им беше лесна. Само някои извънредни обстоятелства можеха да я затруднят или да осуетят изпълнението й. Но в такъв случай щяха просто да се върнат с празни ръце. Иначе нямаше от какво друго да се опасявам, понеже никак не беше вероятно да допуснат да ги заловят.

След около два часа на не повече от четири-пет крачки от мен от тревата се надигна някакъв тъмен силует. Скочих на крака, за да заловя човека, ала веднага отпуснах протегнатите си ръце, защото разпознах по-големия от двамата индианци.

— Моят брат се върна — казах аз. — Но защо идва толкова тайно?

— За да покажа на Поразяващата ръка, че ако пожелая, никой не може нито да ме види, нито да ме чуе.

— Стъпките ти са безшумни като летяща пеперуда. Ще станеш славен воин. Къде е брат ти?

— Избързах напред, за да те попитам дали пленникът може да види конете?

Юношата зададе въпроса си тихо, а аз му отговорих на висок глас:

— Нека брат ти ги доведе! Забелязаха ли ви?

— Пастирите бяха слепи и глухи. Даже имахме време да изберем най-хубавите коне.

Той изсвири с уста и веднага след това долових тропот от копита. Животните са били доведени съвсем наблизо, без да чуя какъвто и да било шум. Двете момчета бяха извънредно горди, че това им се беше удало. Когато огледах конете доколкото бе възможно в нощната тъмнина, сам се убедих, че никак не бяха лоши. Освен това забелязах, че един от тях имаше седло. Попитах по-възрастния мимбренхо откъде са го взели и той ми отговори:

— Поразяващата ръка няма седло и затова потърсихме коня на пленника и взехме неговото седло. После го натирихме да върви накъдето иска, защото и без друго белият с изкълчените си ръце няма да може да го възседне и управлява.

Значи двамата бяха намерили и това животно и се бяха погрижили да ме снабдят с необходимата за ездата сбруя, което беше едно доказателство, че можех да изисквам от тях да решават далеч по-трудни задачи, отколкото обикновено се възлагат на момчетата в такава възраст.

— Конекрадец! — презрително ми подвикна мормонът. — Прочутият Олд Шетърхенд не е нищо друго освен един най-обикновен негодник!

Вместо да се почувствам обиден аз го развързах и му казах:

— Връщам ти свободата, мистър Подъл убиец. Омитай се оттук и съобщи на асиендерото, че неотложната нужда ме принуждава да взема тези коне назаем! Вероятно или ще ги получи обратно, или ще му бъдат платени. Ако случайно това не стане, тогава нека запише тази незначителна загуба на собствената си сметка. На самия теб ти давам съвета възможно най-скоро да накараш някого да ти намести китките и да им направи по-стегнати превръзки, иначе като нищо ще вземеш да осакатееш и няма да можеш да си служиш с ръцете. За твое добро ти пожелавам никога повече да не се виждаме, защото съм убеден, че срещата ни ще има твърде лоши последици за теб.

— Или пък за теб! Пази се от мен и бъди проклет, подлецо! След като ме обсипа с тези ядни думи Мелтън побърза да се отдалечи. Ако бях пронизал с един куршум този престъпник, щях да предотвратя много нещастия и беди. Но нима биваше да застрелям един човек като хищно животно? Той беше без оръжия. Аз му ги бях взел. Всичко друго бе останало непобутнато в джобовете му.

Преди всичко оседлахме конете. После ги смушихме и тръгнахме, защото първо трябваше да напуснем мястото където скоро се очакваше да има твърде неприятно посещение. Не е от значение в каква посока се отправихме, понеже бях твърдо решил да остана в тази местност и да изчакам развоя на събитията. Докато конете ни в бавен тръс напредваха през високата трева, аз се осведомих:

— Ако моите червенокожи братя яздят бързо, кога ще стигнат в лагера на своите воини?

— След три дни — отвърна по-голямото момче. По-малкото си отваряше устата само тогава, когато специално се обръщах към него. Това е в съответствие с привичките на индианците, при които по-възрастният винаги се ползва с предимство пред по-младия. Дори в повечето индиански диалекти има отделни думи за по-възрастен и по-малък брат, както и за по-възрастна и по-млада сестра. Също и думите за «син» се различават в зависимост от това дали се изговарят от бащата или от майката. Така например в езика на навахите «моят по-възрастен брат» се означава с думата «шинаи», «моят по-млад брат» — с думите «се тсела». «Моят син», казано от бащата, се изразява с «ши йех», а казано от майката — със «се тсе». «По-възрастна сестра» означава «ше ла», а «по-млада сестра» — «етет».

— Вашият баща, Силния бизон, сега при своето племе ли е? — продължих да питам.

— Да. Той ще се чувства горд, ако Поразяващата ръка отиде при него.

— Ние ще се поздравим, макар да ми е невъзможно да посетя вожда на мимбренхосите. Налага се да го помоля той да дойде при мен. Нека неговите храбри синове му разкажат онова, което сега ще им съобщя. Отвъд Голямата вода тук са дошли мъже, жени и деца от моето отечество, които ще работят в Асиенда дел Аройо. Белият, който беше наш пленник се казва Мелтън, крои някакъв пъклен план във връзка с тези хора, но за съжаление все още не мога да го разгадая. Вероятно той е повикал вожда на юмите, за да нападнат асиендата. Бях при асиендерото, за да го предупредя, ала дон Тимотео ми се изсмя. Тъй като изпълних дълга си, повече нямаше да се интересувам за участта му, ако не се налагаше да избавя от опасност моите бели братя и сестри заедно с техните деца. Съвсем сам няма да се справя. Затова искам от мое име да помолите вашия баща, вожда на мимбренхосите, да ми се притече на помощ и се надявам, че няма да откаже да изпълни моето желание.

— Силният бизон незабавно ще се втурне насам, защото е пушил лулата на приятелството с Поразяващата ръка и ако не се озове на призива ти, ще бъде презиран от всички. Освен това нали моят прочут бял брат знае какво се случи. Вождът на юмите Голямата уста ни нападна, за да ни убие. Не успя да постигне целта си, понеже Поразяващата ръка ни спаси, но въпреки това юмът ще трябва да плати с кръвта си този коварен опит. И тъй, приятелството и отмъщението ще са водачите, подир които ще тръгне нашият храбър баща, за да дойде до тук.

— Значи мислиш, че след шест дни е възможно да се появи в тази местност?

— Да, три дни от тук до там и три обратно. Колко воини да вземе със себе си?

— Не знам колко души ще доведат юмите, но за да нападнат едно имение като Асиенда дел Аройо ще са нужни навярно около стотина мъже. Значи ще са ни необходими и толкова ваши воини. Иска ми се да се запасят със сушено месо, защото няма да имат време да си набавят храна чрез лов.

— Къде ще се срещнат с Поразяващата ръка?

— Никога не съм бил по тези земи и в момента не мога да определя пригодено за целта място. Но преди да се разделим ние ще намерим нещо подходящо. Имам още едно поръчение. Моят млад брат знае, че подарих живота си на Винету, великия вожд на апачите и в замяна получих неговия живот. Двамата се уговорихме не след дълго да се срещнем на едно определено място, но аз няма да мога да се появя навреме, защото съм обвързан със събитията в асиендата. Затова ще помоля твоя баща да изпрати на Винету доверен вестоносец, който да го уведоми, че не съм в състояние да дойда и да му обясни причината.

— Ако Поразяващата ръка пожелае да ми посочи мястото на срещата, пратеникът сигурно ще намери вожда на апачите. Нека моят по-млад брат и нашата сестра също чуят описанието, за да го предадат съвсем точно на нашия баща.

— Те двамата ли? А ти не? Защо?

Той позабави отговора си, после смутено се покашля и каза:

— Моят по-млад брат и сестра ми ще отидат при нашето племе, а аз оставам тук.

— Какво си намислил?

— Да издиря къде е вождът на юмите и после да не го изпускам из очи, за да мога още с пристигането на нашите воини да ги уведомя къде се намира.

— Всичко това ще свърша самият аз!

— Знам. Поразяващата ръка е велик воин, а аз съм още едно момче и дори нямам име. Ето защо трябва да постъпвам както ми нареди Поразяващата ръка. Ако ме изпрати при нашето племе, ще отида. Но сърцето ми много ще се натъжи, защото искам неотклонно да следя Голямата уста докато си отмъстя. Искам да си спечеля име с което да ме назовават когато се върна при вигвамите на моите съплеменници. Нека моят бял брат ми разреши да остана! Вярно, не бива да се надявам, че двамата винаги ще бъдем заедно, защото той не се нуждае от мен, но ако бъде тъй добър да ми позволи да се скитам наблизо като негова сянка, то бих могъл поне да се грижа за коня му, когато животното няма да му е необходимо и само ще му пречи.

Той изрече всичко това колебливо. Вярно, желанието му беше необичайно, но именно защото дръзна да го изкаже, това бе нещо като препоръка в моите очи. Някой друг индианец би изчакал да види дали щях да го подканя да остане при мен, но този юноша прояви достатъчно смелост да изложи молбата си. Много добре разбирах колко важно бе за него да му я изпълня. Ако му разрешах да остане, това щеше да е такова отличие, за което всички мимбренхоси сигурно щяха да му завиждат. Синът на вожда ми харесваше, а баща му ми беше приятел и тези две причини бяха достатъчни, за да не му дам отрицателен отговор. На всичко отгоре можех и добре да го използвам. Възнамерявах тайно да обикалям около асиендата, за да разбера какво става там, и естествено никой не биваше да ме открие. Конят ми беше необходим, за да се придвижвам бързо от едно място до друго в случай на нужда, но иначе щеше доста да ми пречи. Сигурно щеше да ми се наложи с дни да дебна в непосредствена близост на асиендата, а конят лесно можеше да ме издаде. И тъкмо тогава момчето щеше да ми е много полезно.

— Харесваш ми, а баща ти сигурно ще се зарадва когато чуе, че съм те задържал при себе си. Съгласен съм. Ти можеш да ми помогнеш. И най-невзрачният на пръв поглед човек е възможно да направи някому голяма услуга. Много от онова, което си чувал за Винету и мен, е могло да бъде изпълнено с помощта на хора без известни имена. За нас се разказва какво ли не, а за тях никой не споменава. Дано се сбъднат надеждите ти при мен скоро да се сдобиеш с подходящо име! Струва ми се всички предпоставки са налице.

Лесно можете да си представите колко голяма беше радостта му когато чу, че ще изпълня желанието му. Но той не каза нито дума. Брат му издаде само едно доброжелателно «уф!», а сестра му леко плесна с ръце от възхищение.

— Но дали брат ти и сестра ти ще успеят безпрепятствено да стигнат до племето ви щом няма да си с тях? — продължих аз. — Изключително важно е нейде по пътя да не го сполети беда.

След тези мои думи по-малкият брат се обади с глас, в който се долавяше скромност, но и увереност:

— Нищо лошо няма да ни се случи, защото имам пушка и не се боя от никого. Освен това вярвам, че до нашата цел няма да срещнем никакви врагове.

В този момент ние отново се натъкнахме на потока и следователно се бяхме озовали на мястото където мормонът ни беше посъветвал да пренощуваме. Продължихме нататък. Тъй като асиендата се намираше на юг, на мен не ми се искаше да отивам твърде далеч на север, но пък от друга страна не биваше все още да спирам, защото трябваше да стигна до такова място, което ми гарантираше, че следите ми нямаше да бъдат открити. Яздихме докато полунощ мина и тогава забелязах, че сме се озовали в една местност, която беше изключително подходяща за целите ни.

Луната беше изгряла и ни позволяваше да виждаме далеч наоколо. Земята бе камениста и следователно по нея не оставаха отпечатъци. На северния хоризонт изплува неясна тъмна линия. Когато се приближихме разбрахме, че това е гора. Почти в самия й край високо над всички останали дървета се издигаше короната на едно могъщо дърво.

— Уф! — обади се по-големият брат. — Отново сме в позната местност. Това е гората с големия дъб. Сега вече моят по-малък брат ще знае в каква посока да язди и не е възможно да се заблуди.

— Добре — кимнах аз. — Тук ще се разделим. И нека този огромен дъб бъде мястото където пак ще се видим. След шест дни отново ще съм тук, за да чакам пристигането на баща ви и на неговите воини.

Дадох необходимите указания на по-малкия брат. Много точно и подробно му описах мястото където щеше да ме чака Винету. Накрая му предадох и оръжията на мормона. Наредих му да ги връчи на баща си като подарък. Юношата ме увери, че двамата със сестра си ще яздят без да спират чак до следващата вечер. Искаше да се опита да измине разстоянието за два вместо за три дни.

Преди да се сбогуват с опатите тримата се бяха запасили със сушено месо. Сега тези провизии бяха поделени. Това ми беше добре дошло, защото така получих храна за двама души и то за два дни и през това време не беше необходимо да ходя на лов. Та нали трябваше да се съобразявам с обстоятелството, че всеки изстрел можеше да ме издаде. След като по-малкият брат и сестрата се скриха от погледите ни, ние вързахме нашите коне за юздите им в края на гората и легнахме да спим до зазоряване. Почивката ни беше много необходима, понеже не знаехме дали следващата нощ щяхме да имаме време за сън. Вероятно на това място нямаше защо да се страхуваме от неприятна изненада, така че не беше нужно някой от нас да стои на пост.

Щом настъпи утрото ние се видяхме изправени пред две важни задачи. Първо, трябваше на всяка цена на открием къде са юмите, а това можеше да стане най-добре през деня. Второ, исках да се промъкна до асиендата, за да потърся преселниците и по възможност да разговарям с Херкулес. Но за постигането на втората цел се налагаше да изчакам вечерта.

За изпълнението на първата задача реших да посетя мястото, където вождът на юмите беше нападнал двамата братя и сестрата. Както споменах, той навярно се беше вече връщал до там и се надявах да открия някакви следи, които да ми издадат накъде се е насочил.

Яхнахме конете, но не се върнахме по права линия през асиендата, а избрахме друг път в югозападна посока, по който нямаше защо да се боим от неприятни срещи. По обед бяхме вече в долината. Колкото повече се приближавахме до въпросното място, толкова по-предпазливи ставахме. Труповете на трите убити коня все още лежаха там. Лешоядите усърдно късаха месото от кокалите им като от време на време се счепкваха за някоя мръвка. Останах долу при конете като държах в ръце карабината «Хенри» готова за стрелба и внимателно се оглеждах на всички страни, а момчето изпратих да се изкачи горе на скалата, където куршумите ми бяха улучили Малката уста. Когато се върна то ми съобщи, че трупът бил преместен настрани и бил затрупан с голяма купчина камъни. По каменистата земя не беше забелязало никакви отпечатъци от стъпки.

Не бях и очаквал горе да открием някакви дири. Дотам нямаше как да се стигне с коне, а понеже вождът несъмнено беше дошъл на кон, сигурно бе оставил животното в долината, след което се е изкачил на скалата при сина си, после се е спуснал и излязъл от долината пак на кон. Дали е бил сам или не, това тепърва предстоеше да разбера. И тъй започнахме да търсим следи и момчето ми помагаше.

За съжаление земята беше твърда, така че едва ли можеше да има ясни отпечатъци от човешки стъпки или копита. Някои незначителни белези като оставени тук-там драскотини или камъчета, разместени от предишното им положение, можеха да минат за следи, но не беше изключено да са резултат от нашето присъствие през предишния ден. Индианецът много се стараеше и напрягаше зрение. Колко ли щеше да се гордее, ако успееше да забележи някоя макар и съвсем дребна диря. Ала всичките му усилия бяха напразни. Ето защо най-сетне той недоволно възкликна:

— Били са тук, сигурен съм! И все пак нищо не се вижда. Сякаш днес очите ми са ослепели. Нека Поразяващата ръка не си мисли, че винаги е така!

— Утеши се с обстоятелството, че и очите на Олд Шетърхенд също не откриват нищо — отвърнах аз. — Но има два вида зрение, едното е на тялото, а другото е на духа и разума. И ако някой път едното от тях страда макар от временна слепота, тогава се налага толкова повече да се изостри другото.

— Зрението на моя дух вижда също тъй малко, както и зрението на тялото ми.

— Защото вероятно го отправяш в погрешна посока.

— Тогава нека Олд Шетърхенд ми каже накъде би трябвало да насоча мислите си!

— Подир вожда на юмите.

— Така и направих, ала не успях да открия накъде е тръгнал.

— Защото изхождаш от днешния ден. Започни от вчерашния и ще имаш успех. Когато двамата нападатели избягаха след появяването ми, ти стоеше високо горе върху издадената скала и можеше да виждаш по-добре и по-надалеч от мен. Те препуснаха през долината. Ние поехме в същата посока, но нито ги забелязахме, нито открихме каквато и да било диря от тях. Защо ли?

— Навярно още при първата подходяща възможност са излезли от долината.

— И аз мисля така. Скалите са стръмни. Може ли по тях да се изкачи ездач?

— Не. Следователно сигурно са свърнали в някоя странична клисура.

— Да. Виждам, че моят млад брат правилно умее да използва очите на своя разум. Но двамата бегълци не са навлезли напосоки в коя да е клисура.

— Не са. Там са ги очаквали техните хора.

— Съвършено вярно! А може ли моят млад брат да ми приведе и някоя друга причина, която го кара да мисли така?

— Не — отвърна ми той след като напразно размисля минута-две.

— Тогава аз ще му обясня. Предполагам, че юмите се канят да нападнат асиендата и че вече се намират в околностите й и изчакват подходящ момент. Естествено те няма да се покажат, а ще се крият. През тази долина минава част от пътя, който води от Урес до асиендата. Тъй като всеки час и всеки миг е възможно някой да го използва, юмите не е бивало да остават тук и тъкмо това е другата причина, която имам предвид. Вождът и неговият бял придружител са дошли вчера в долината на разузнаване и са се натъкнали на вас. А там където има съгледвачи с право може да се предположи, че недалеч се намират и други воини от тяхното племе. Като казвам «недалеч» нямам предвид някое съвсем незначително разстояние, защото ако юмите са бивакували толкова наблизо, то сигурно вождът им незабавно щеше да ги доведе, за да ни заловят или поне да ни преследват. Юмите са се скрили в някоя странична клисура най-малко на около един час път на кон от тук. Ще ми каже ли моят млад брат как би трябвало да изглежда въпросната клисура?

— Би трябвало да е обрасла с по-гъста растителност, да има дървета, зад които човек да може да се скрие както и трева за конете.

— Съвършено вярно. А спомня ли си моят млад брат, че вчера минахме покрай входовете на три странични клисури? На какво разстояние от тук беше първата от тях?

— До нея може да се стигне за време, което белите наричат половин час.

— Ами другите?

— Втората е на още четвърт час път по-нататък, а третата се намираше значително по-далече.

— Да, толкова далеч, че направо отпада от сметките ни. А сега нека моят брат си припомни как изглеждаха входовете на първите две клисури! Издаваха ли с нещо, че оттам започват дефилета, които се врязват поне на половин час път навътре в планините?

— Не — отвърна индианецът без да се замисли, а това показваше, че има много добра памет за местности. — Първата клисура изглеждаше тясна и къса, а входът на втората беше значително по-широк.

— Тогава вероятно ще трябва да търсим юмите във втората клисура и тази вероятност ще се увеличи още повече, ако се окаже, че не е гола, а е обрасла с разнообразна растителност. Точно това ще проверим още сега.

С тези думи се метнах на седлото. Индианецът направи същото и придавайки си типична за неговата възраст важност, каза:

— Но ще трябва да сме извънредно предпазливи, защото е възможно зад дърветата, които смятаме, че ще видим, да се крият воини на юмите.

— Тъкмо това ми се иска — засмях се аз. — Много ще се радвам, ако се намират точно там, а не другаде.

— Но нали в такъв случай ще ни забележат!

— Ще се погрижим никой да не ни види. Начинът, по който се отнасях с момчето, му придаде смелост да подхвърли следната забележка:

— Нека Поразяващата ръка не забравя, че търсим дървета! В открита и равна местност човек може да ги открие още отдалеч, ала ние се каним да навлезем в клисура, която вероятно има много завои. А в такъв случай ще открием гората едва когато се изправим пред самата нея и ако врагът се е скрил там като нищо може да стане така, че изобщо да не ни остане време да се върнем.

— Моят малък брат говори като възрастен и опитен следотърсач. Може би ще бъде тъй добър да не забравя, че завоите на една клисура, зад които наистина лесно може да дебне опасност, същевременно предлагат на предпазливия воин и прикритие. Завоят, зад който се намира неприятелят, му пречи да ме види. Впрочем ще ти дам едно сравнение: който иска да открие огън, е необходимо да се огледа само за светлината му, но не и да отива до самия него и да протяга ръка към пламъците му, та след като се изгори да се убеди, че той наистина съществува. Вероятно изобщо няма да навлизаме във втората клисура, където предполагаме, че се крият враговете ни.

С това разговорът ни приключи. Само един негов поглед ми показа, че правилно бе разбрал моите изводи. Продължихме нататък по същия път както и предишния ден. Яздех пръв като винаги насочвах коня си така, че да стъпва само по камениста земя и копитата му да не оставят следи. Тази езда никак не беше безопасна, защото всеки миг можехме да се натъкнем на юмите. За щастие опасенията ми не се оправдаха. След около половин час стигнахме до първата странична клисура, която също както и втората водеше наляво. Свърнах в нея. Индианецът се поколеба миг-два, ала после ме последва без да каже нито дума. Явно не бе в състояние да проумее действията ми, но предпочете да замълчи, за да не си навлече пак някой укор от моя страна. Щом бяхме убедени, че трябва да търсим юмите във втората клисура, защо тогава навлизахме в първата? Ето какъв въпрос си задаваше той. съвсем скоро мимбренхото щеше да получи отговор.

Проломът беше точно такъв, какъвто предполагахме — тесен и плитък. Бързо се издигаше нагоре и след около десетина минути стигнахме до неговия край. Горе се озовахме на платото. Всичко наоколо чак до хоризонта се виждаше ясно като на длан. На юг, запад и север се простираха равнини, а на изток имаше планини. Платото беше голо с изключение на едно място, намиращо се в северозападна посока. Там личеше тъмна ивица. Предположих, че е гора. Посочих с ръка натам и попитах:

— Какво ли има ей там зад онази тъмна черта?

— Гора.

— Не, защото тази черта е самата гора. Тя опасва височините около търсената от нас втора клисура. Сега моят млад брат сигурно вече знае, защо яздихме през първата клисура. Долу ни заплашваше голяма опасност, а тук открихме гората без скрилите се в нея хора да могат да ни забележат. Ако юмите са там, те несъмнено очакват появяването на незвани конници само откъм главната долина и сигурно са оставили постове единствено в тази посока. Ако искаме да разузнаем как стоят нещата там, то можем най-спокойно да яздим до гората без да се опасяваме, че враговете ще ни забележат. Навярно моят млад брат вече разбира какво имах предвид с думите, че за да може да открие къде има огън, човек не е необходимо да си изгори ръката на пламъците му.

— Нека Поразяващата ръка не ми се сърди — помоли смирено той. — Аз съм все още момче. Ще отидем ли до гората?

— Да, защото трябва да узная какво е положението. Иска ли моят млад брат да остане тук и да ме чака?

— Идвам с теб, ако ще там да се намира цялото племе на юмите — заяви той с искрящи очи. — Но ако Поразяващата ръка ми заповяда, ще трябва да остана тук.

— Ще ме придружиш, обаче се надявам, че няма да направиш някоя грешка. Знаеш колко е опасно посред бял ден да се промъкваш към вражески бивак.

Пришпорих коня в галоп, защото колкото по-бързо прекосяхме открития терен, толкова повече намалявахме възможността да бъдем забелязани. Щом стигнахме гората скочихме от седлата и вързахме юздите на животните за първите дървета. Преди всичко трябваше да претърсим началото на леса. След като не открихме нищо подозрително, преместихме конете сред много гъсти храсталаци, където щяха да останат скрити даже и за острото зрение на индианците.

— Иска ли моят брат да пази конете или ще дойде с мен? — попитах аз.

— Идвам с теб.

— Или може би предпочиташ да действаш самостоятелно? Ако се разделим ще постигнем целта си за двойно по-кратко време.

— Ако Поразяващата ръка ми има доверие, нека само ми каже какво да направя.

— Тогава ела! Най-напред трябва да стигнем до самата клисура. Навлязохме навътре в гората и скоро се добрахме до мястото, където склонът на клисурата се спускаше стръмно надолу. Започнахме да слизаме докато най-сетне видяхме, че дъното й представляваше зелена морава, през която криволичеше малко поточе. И от двете страни височините бяха покрити с гъста гора.

— Сега ще се разделим — казах му. — Аз ще вървя около четвърт час надолу, а ти ще вървиш същото време нагоре по клисурата. След това ще се върнем пак на това място, за да споделим наблюденията си. Ако не забележим нищо, ще продължим търсенето или докато открием юмите, или докато претърсим цялата клисура. Но гледай в никакъв случай да не вдигаш шум, а да не говорим за стрелба!

Изрекох това предупреждение, защото все пак не можех да очаквам момчето да притежава самообладанието и разсъдливостта на възрастните, а и за да обуздая жаждата му за отмъщение в случай, че пред него се изпречеше Голямата уста.

Извървях споменатото разстояние без да забележа нещо особено. Вярно че точно по средата на дъното на клисурата, през тревата минаваше тъмна черта, която можеше да бъде диря, оставена както от дивеч, така и от хора, но предпазливостта не ми позволяваше да се приближа до нея, за да я разгледам.

Когато се върнах на мястото където се бяхме разделили, момчето го нямаше, ала скоро се появи и съобщи:

— Не видях жив човек, но през клисурата минава някаква диря.

— И аз я забелязах.

— Но после носът ми откри нещо повече от моите очи. Надуших огън. Сигурно е запален някъде по-нагоре от мястото, откъдето трябваше вече да се връщам.

— Тогава ела да видим как стоят нещата!

Втурнахме се между дърветата като непрекъснато внимателно се взирахме напред. Мимбренхото се спря на мястото докъдето беше стигнал преди малко, започна да души въздуха и ме погледна в очакване. Кимнах му и продължихме да се промъкваме нататък. Да, наистина миришеше на дим и колкото повече напредвахме, толкова по-силна ставаше тази миризма. След известно време момчето ме дръпна за ръката, накара ме да спра и ми прошепна:

— Дали не са бели?

— Едва ли.

— Но мирише ми на наоатли! (Боб. Бел. нем. изд.)

— Индианците също го ядат. Хайде да продължаваме! Скоро и аз долових миризмата на варен боб. От това растение се приготовлява едно от любимите ястия на мексиканците, а и мексиканските индианци го ядат с голямо удоволствие. Но на мен ми беше твърде странно, че тъкмо тук в тази толкова затънтена гора се готвеше такава гозба. Провизии от боб за червено-кожи, тръгнали на боен поход?! За него обаче бяха необходими котлета, тенджери или гърнета, както и панички, а това беше признак, че в този грабителски поход едва ли участваха само индианци.

Ето че не след дълго миризмата на пушек се засили още, а после изведнъж забелязахме право пред нас значително повече хора, отколкото бяхме очаквали. Мислех си, че ще заваря отряд червенокожи, разположили се на бивак в гората кой както може и където свърне, ала тук се намираше добре организиран лагер от палатки с всички удобства, които си позволява индианецът, когато се чувства в безопасност.

Преброихме около двайсет шатри от дебело грубо ленено платно, които бяха тук-там поизкърпени. Палатката на вожда се различаваше по трите орлови пера и беше издигната в средата. Пред нея на хоризонтално поставени пръти над шест огъня висяха също толкова железни котлета където вреше бобът. Една по-ниска палатка, издигната малко настрани, изглежда служеше за складово помещение. Червенокожите лежаха в и край шатрите или пък седяха на отделни групички. Неколцина от тях се суетяха около котлетата като от време на време разбъркваха съдържани- ето им, за да не загори.

— Ето — прошепна ми момчето, — ето ги във втората клисура, точно както предполагаше Поразяващата ръка. Да ги преброя ли?

— Не, сега е невъзможно, понеже мнозина са в шатрите. Но преброй конете! Сигурно са малко по-нагоре, защото нали на идване от долу никъде не ги забелязахме.

Оставих го да отиде сам, за да му доставя удоволствието самостоятелно да свърши нещо, а и да се порадва на доверието, което обикновено се оказва само на опитни воини. Когато се върна той няколко пъти сви и разпери пръсти, за да ми покаже броя на животните.

— Видях два пъти по пет по десет и още три коня. Почти няма свободни индианци, които да умеят да броят до сто. За много племена най-голямото число, с което си служат, е десет, а за други то дори е пет. Това бе причината за странния начин на изразяване на моя мимбренхо. Той беше преброил сто и три животни. Тъй като между тях сигурно имаше и известен брой товарни коне, то приблизителната численост на индианците бе около деветдесет. Нямаше жени. Както изглеждаше всички воини без изключение бяха въоръжени с пушки.

Въпреки значителния им брой в бивака цареше пълна тишина. Макар да се чувстваха на сигурно и безопасно място, те явно не пренебрегваха необходимата предпазливост. В този момент забелязах, че един от суетящите се около котлетата мъже влезе в шатрата на вожда. Вероятно съобщи, че яденето е готово, понеже когато излезе оттам, той плесна няколко пъти с ръце и на полу-висок глас извика:

— Миушиаме, ма — елате, яденето е готово! Намиращите се в шатрите индианци изскочиха навън с паничките си, другите пък побързаха да влязат в тях и да вземат своите съдове за храна и всички се отправиха към огньовете, за да хапнат боб. Само двама се чувстваха твърде горди, за да участват в общото хранене, и това бяха Голямата уста и един бял. Те излязоха от шатрата на вожда и като се изправиха пред входа, се зазяпаха в суетнята около котлетата. Нямаше как да видя кой беше белият, защото бе с гръб към нас. Малко по-късно когато се извърна настрани го познах — беше Санди Уелър, нашият стюард от кораба.

Оставаше открит само въпросът къде ли се намираше баща му. Сигурно не беше в лагера, понеже иначе все някъде щеше да се мерне. За броени минути деветдесетте мъже се нахраниха, а после отново се отдадоха на безделие. Наблюдавахме лагера още известно време, но не забелязахме никакви признаци, че този ден възнамеряваха да предприемат каквото и да било. По-късно вождът и белият пак излязоха от палатката. По един знак на Уелър доведоха кон, който той явно се канеше да възседне.

— Бързо! — прошепнах на мимбренхото. — Трябва да тръгваме! Вероятно в посока към асиендата.

Промъкнахме се обратно по пътя, по който дойдохме и преди още да се бяхме изкачили до горе, видяхме Уелър да се спуска с коня си по клисурата. Беше сам. С удвоена бързина продължихме нагоре към нашите коне. Измъкнахме ги на открито, възседнахме ги и в галоп поехме обратно към първата странична клисура. Щом я стигнахме, ние се притаихме зад една скала съвсем близо до входа й и зачакахме. Ако Санди беше тръгнал надолу по долината, той непременно щеше да мине покрай нас. Не се ли появеше, значи се беше отправил нагоре и несъмнено отиваше в асиендата.

Въпреки че чакахме около четвърт час Уелър не дойде и аз реших също да поема нагоре, за да го проследя. В главата ми се породиха какви ли не предположения. Преди всичко се питах дали стюардът имаше намерение да се появи най-открито в асиендата, или искаше тайно да се промъкне в имението. По-вероятна ми се струваше втората възможност, защото сигурно той играеше ролята на вестоносец между вожда и мормона. Не се ли лъжех в догадките си, Уелър щеше да се срещне с Мелтън на някое по-уединено място. Ако знаех къде е то, можех да ги подслушам и да узная целия им план. Питах се дали все пак не бе възможно някак си да разбера къде ще се срещнат. Да, възможно беше, но не биваше да се бавя.

И така напуснахме първата странична клисура и препуснахме нагоре по долината. Минахме покрай входа на втората клисура и продължихме нататък. Бях твърдо убеден, че Санди Уелър е някъде пред нас, но въпреки всичко бях длъжен да се уверя дали все пак не се заблуждавах. При това трябваше да съм много предпазлив, защото важното бе да го видя без той да ме забележи.

За щастие каменистият терен скоро свърши и меката земя вече заглушаваше тропота на конете ни. Върху нея ясно си пролича и следата, оставена от самотен конник. Както разбрах от самата диря той яздеше бавно и следователно сигурно съвсем скоро щяхме да го догоним. И наистина! Преди още да се бяхме добрали до третата странична клисура ние стигнахме до един завой, иззад който най-напред внимателно надникнахме. И ето че видяхме Уелър най-много на триста крачки пред нас. Нямаше никакво съмнение, че отиваше в асиендата. До този момент мимбренхото яздеше мълчаливо, но тъй като вече не можеше да овладее младежкото си нетърпение, ме попита:

— Защо следваме този бледолик? Ще ми отговори ли Олд Шетърхенд?

— Защото е пратеник на Голямата уста.

— И къде отива?

— Предполагам, че ще се срещне с Мелтън, който вчера беше наш пленник. Вероятно ще се видят тайно и ще разговарят за нападението, което ми се иска да осуетя. Ако ги подслушам, мога да науча какво кроят.

— Но Поразяващата ръка не знае Мястото на срещата.

— Надявам се да разбера къде е.

— Тогава не би трябвало да изпускаме бледоликия от очи. А обърне ли се, сигурно ще ни забележи.

— Ще тръгна по петите му едва след като се стъмни, така че няма да може да ме види. А сега ще го изпреварим като тръгнем по друг път.

— В такъв случай ще открие следите ни.

— Ще помисли, че са минали двама от пастирите на асиендерото. А може би ще се натъкне на дирята ни след смрачаване и няма да успее да я различи. Вероятно ще язди до езерото където се влива потокът. Ако го изчакаме там, сигурно няма да го изпуснем. И времето ще е много подходящо, защото докато стигнем несъмнено вече ще се е стъмнило.

— И откъде ще заобиколим?

— Все още не мога да кажа, понеже местностите са ми непознати. Ще навлезем в третата клисура и ще видим къде ще ни отведе.

— Много добре знам къде води, тъй като тъкмо през нея минава пътят, който мислех да използвам. Но с брат ми и сестра ми се отклонихме от него само защото се надявах в асиендата да сменим изморените си коне.

— Е, къде ще се озовем ако тръгнем през тази клисура?

— Ще излезем на обширна открита равнина, където само нарядко се срещат самотни малки хълмове.

— Открита равнина ли? Значи няма какво да ни пречи на бързата езда, така ли?

— Няма. Яздим ли после все направо, ще стигнем до гората с онзи огромен дъб, където искаме да се срещнем с нашите воини. А за асиендата трябва да се свърне надясно. Само че не мога да кажа как изглежда пътят до там, защото още не съм яздил по него.

— Не е толкова важно, понеже онова, което ми съобщи, е напълно достатъчно. Сега знам, че ще стигнем при малкото езеро съвсем навреме. Хайде, да побързаме!

Докато траеше този кратък разговор, Санди Уелър беше вече изчезнал. Можехме да продължим. Отначало поехме бавно, за да не се приближим пак твърде много до него, но след като свърнахме в третата клисура пришпорихме конете, щом се озовахме горе в равнината, препуснахме в галоп като само от време на време давахме възможност на нашите животни малко да си поемат дъх, а ездата забавихме едва когато видяхме, че поради бясното пришпорване на жребците имаше опасност да пристигнем твърде рано при езерото. Нали в никакъв случай не биваше да се мяркаме там по светло!

Точно когато слънцето потъна зад западния хоризонт, видяхме на изток да се появява гора.

— Сигурно това са дърветата, растящи по склоновете на долината, където протича потокът — предположи мимбренхото.

Бях на същото мнение и затова се насочихме към гората. Вече се смрачаваше, когато се добрахме до нея. Скочихме от седлата и поведохме конете за юздите. Дърветата не растяха нагъсто. Не беше трудно да се движим между тях. След известно време теренът започна да се спуска надолу и скоро от лявата си страна видяхме да блестят водите на езерото. Санди Уелър трябваше да се зададе от дясно. Най-напред беше необходимо да скрием нашите животни така, че никой да не може да ги открие, но същевременно да не им липсва нито трева, нито вода. Не след дълго намерихме такова място. Оставих конете под надзора на индианеца, когото нямаше как да взема със себе си. Поверих му и двете си пушки, защото само щяха да ми пречат. Наредих на момчето в никакъв случай да не се отдалечава от животните и се отправих към другата страна на езерото, откъдето трябваше да мине Уелър. Там залегнах в тревата зад няколко храста и зачаках идването му. Според изчисленията ми скоро щеше да се появи.

И мястото където лежах, и скривалището на мимбренхото ни бяха посочени сякаш от Провидението, защото нито той, нито аз бяхме обезпокоени от пастирите, които пазеха конете и говедата на асиендерото. Като се изключи тихият шепот на листата около мен цареше дълбока тишина, тъй че непременно щях да доловя и най-леките шумове, които не бяха обичайни за нощния живот на гората.

След като чаках около половин час, най-сетне долових стъпки, приближаващи се от ляво. Именно от тази посока очаквах да дойде стюардът. Той се появи по пътя, който водеше край самото езеро, така че трябваше да мине покрай мен. Но това не бе някой утъпкан път, както да речем образувалите се пътеки в оживените местности, а просто беше покритият с трева бряг на езерото. През деня сигурно можеше да се забележи, че от време на време оттам минаваха хора, ала през нощта той по нищо не се отличаваше от околната морава. Земята беше навсякъде еднакво мека и само благодарение на острия си и трениран слух успях да доловя стъпките му още отдалече.

Тъй като идваше пеша, той сигурно беше оставил коня си на някое скрито място. Вървеше бавно и от време на време се спираше, за да се ослуша. Това ми даде възможност незабелязано да го следвам по петите. Промъквах се приведен подир него, спирах се когато не чувах стъпките му и пак тръгвах когато и той продължеше. Така езерото остана зад нас и скоро се озовахме при потока, който се вливаше в него.

На около петдесетина крачки по-нагоре от устието му, съвсем близо до водата, се издигаше висока елша с широка корона, в чиято близост не се виждаха храсталаци, тъй че мястото около нея беше открито. Останах зад последния храст, понеже стъпките на Уелър не се чуваха. Сигурно той се беше спрял под клоните на елшата. Известно време напрягах слух, но тъй като не долових никакъв шум, предположих, че е уговорил срещата си тъкмо при това дърво. Не се зарадвах особено, защото нямаше как незабелязано да прекося откритото пространство между мен и елшата. Под короните на дърветата както и сред храсталаците беше тъмно. Макар луната още да не беше изгряла, точно пред мен бе толкова светло, че той непременно щеше да ме види още повече като се има предвид, че носех старите си почти бели дрехи. Новото ми облекло все още беше във вързопа на седлото ми. Но тъкмо това обстоятелство ме подсети как да постигна целта си. Бреговете на потока бяха високи и по неговото корито можех да се добера съвсем близо до елшата. Ако бях облечен в новите си скъпи дрехи едва ли щеше да ми хрумне мисълта да ги намокря във водата.

Изпразних джобовете си, свалих колана заедно с всичко каквото имаше по него, после скрих всичките вещи сред храсталаците и внимателно се спуснах във водата. На това място, близо до устието потокът беше толкова дълбок, че потънах до раменете. Беше необходимо само малко да клекна, за да се скрия във водата до носа си. Освен това брегът бе висок почти метър, тъй че можех да бъда открит само от човек, който се намираше до самата вода и зорко се взираше в повърхността й.

Започнах да напредвам бавно крачка по крачка, за да не предизвикам появяването на вълни. С всеки изминат метър ставах все по-предпазлив и все повече се потапях във водата. От време на време се спирах да се ослушам. И ето че най-сетне долових гласове. Двама души разговаряха шепнешком. След някоя и друга минута достигнах дървото, без да бъда открит и вече се намирах в относителна безопасност, защото едва ли щяха да ме забележат в сянката на широката му корона.

Протегнах нагоре ръце, здраво се залових за ръба на високия бряг и бавно започнах да се измъквам от водата докато очите ми се показаха над брега. Най-много на три метра от мен, облегнати на ствола на елшата, седяха двама мъже и аз добре можех да чувам разговора им. Единият от тях беше предишният стюард, а другият бе баща му, а не Мелтън. В този момент старият Уелър каза на сина си:

— Прухильо не прояви никакво желание да приеме предложението ми.

— Навярно е искал да получи нещо повече, а? — попита Санди.

— Изобщо не се стигна дотам да говорим за пари, защото той просто каза, че не виждал причина да продава имението си. Обаче след като го посетят индианците, сигурно ще запее друга песен.

Даже и да беше изявил желание да продава, щях да му предложа толкова малко, че никога нямаше да се съгласи. Не виждам защо сега да му предлагам може би три четвърти от стойността, когато не след дълго ще мога да получа всичко за не повече от една четвърт от цялата сума.

— Едва ли ще ти я даде чак толкоз евтино.

— О, като нищо. Асиендата ще бъде в такова състояние, че ще е необходимо инвестирането на капитали, каквито Прухильо няма вече да притежава. Ето как ще се види принуден да я продаде, ако не иска да стигне до просяшка тояга.

— Ами ако някой му даде тези капитали назаем?

— Я не си въобразявай подобни неща! На никой мексикански богаташ няма да му хрумне да рискува парите си, влагайки ги в такъв недвижим имот. Той е твърде опитен търговец, за да направи подобна грешка. Преди време ни прогониха от Ноуву и не е дотам трудно да се предвиди, че все някога ще се наложи да напуснем и Съединените щати. Губим Юта, а не след дълго и нашият хубав голям град край Соленото езеро ще падне в ръцете на нечестивците. Просто многоженството е в разрез с тъй наречения християнски морал и тъй като ние няма да се откажем от него, то сигурно ще се стигне до нашето преселване, което по своята грандиозност няма да има равно на себе си в цялата човешка история. Че какво ще е изселването на децата Израилеви от Египет в сравнение с невижданото всенародно преселение, когато Светците на последните дни тръгнат заедно с жените и децата, както и с целия си имот да напускат Щатите? Питали сме се — накъде? На Север? Към Канада? Не, защото Канада е английска, а благочестивата Англия съвсем няма да търпи многоженството. На изток или на запад, което ще рече отвъд океана? Също не. Значи — на юг! Там се намира Мексико със своите обширни незаселени райони и с големите си възможности да се разпростира все по на юг. Законите на Мексико не споменават многоженството. Там то не е забранено и следователно е разрешено. Попадне ли веднъж управлението на Мексико за по-продължително време в здрави ръце, тази страна ще се разрасне далеч на юг и ще се превърне във велика средноамериканска световна държава, която няма да позволява на Съединените щати да й се бъркат в работите. Там е нашето място, там ще са домовете на нашите следващи поколения, които ще се намножат като пясъка в морето. Значи там ще трябва овреме да се заселим и затова най-напред сме пуснали пипалата си да разберем с какво ще трябва да се съобразяваме и на какво можем да разчитаме.

Имаме нужда от тази асиенда, защото е голямо и богато имение и е разположена толкова удобно на пътя ни. Трябва да я притежаваме, а тъй като собственикът й не желае да я продава, ще го принудим. Това е първата стъпка, която предприемаме отвъд границата. Излезе ли успешна, скоро ще ни последват много други наши братя.

Това бе направо цяла лекция, която този човек прочете на сина си, истински доклад за плановете на мормоните. Двамата Уелър искаха да принудят Прухильо да извърши продажбата. А как ли? Изглежда с помощта на индианците. Според думите на стария Уелър имението щеше да изгуби много от стойността си и за това щяха да се погрижат червенокожите. И така планираха разоряването на асиендерото. Много вероятно ставаше въпрос за нападение в резултат на което щеше да последва опустошаването на хубавото имение. Не ми остана време да продължа размишленията си, понеже Уелър отново поде:

— Началото е поставено, а скоро ще има и нови действия. Всичко беше тъй добре и хитро скроено и щеше да протече толкова гладко и безпрепятствено, ако изведнъж не се беше появил проклетият немец. Макар никой да не бе смятал за възможно подобно нещо, този човек е в състояние съвсем сам да направи на пух и прах хубавия ни план. Та кой ли можеше да си представи, че Олд Шетърхенд…

— А наистина ли той е Олд Шетърхенд? — прекъсна го Санди. — Това би трябвало първо да се докаже. Възможно е да се лъжем.

— Вече е изключено да се заблуждаваме. Вчера получихме и доказателство. Самият той признал, че е Олд Шетърхенд. Представи си само, между него и Мелтън е имало схватка!

— The devil! Как го е допуснал Мелтън? Не му ли е минало през ума, че ако този немец действително е Олд Шетърхенд, изобщо не може да се мери с него! Какво го е подлъгало да извърши толкова непростимо голяма непредпазливост?

— Не е било непредпазливост. Мисля, че и аз на негово място също бих постъпил така. Кажи-речи немецът го е бил вече прозрял. Изиграл му онзи номер с коня само и само да отиде до Урес. И сам знаеш какво се случи после. Той отърва тримата мимбренхоси, когато ги нападнахме и застреля сина на Голямата уста. След това се отправил към асиендата, за да предупреди собственика й. Говорил му за предстоящото нападение на юмите и нарекъл Мелтън измамник.

— Това наистина е много опасно за нас! Продължавай, продължавай!

— За щастие асиендерото му се изсмял. Нали знаеш, че когато Мелтън си постави за цел да спечели доверието на някого, успехът винаги му е сигурен. И този колкото добър, толкова и глупав дон Тимотео Прухильо действително храни такова доверие към него, което никой и нищо не е в състояние да разклати. Той просто посъветвал немеца да напусне асиендата му. Олд Шетърхенд се канел да възседне коня си тъкмо когато Мелтън пристигнал. Той го накарал малко да почака, бързо отишъл при Прухильо и от него научил дума по дума всичко каквото му казал немецът. Налагало се да действа. Онзи тип трябвало да изчезне. И тъй Мелтън решил да го изпрати на известно разстояние, после двамата се сбогували, ала вместо да се върне, нашият брат тайно избързал напред, за да се скрие нейде в гъсталака и да го застреля като псе. Обаче когато стигнал до избраното за целта място Олд Шетърхенд бил вече там.

— Невероятно!

— Да, и ето как се стигнало до схватката между двамата, при което Олд Шетърхенд изкълчил китките на Мелтън. Така нашият приятел доста време няма да е в състояние да си служи с оръжие.

— И тая не е малка! Чувал ли е някой подобно нещо? Но Мелтън не е пострадал повече, нали?

— Не. Немецът го пуснал да си върви, но преди това го предупредил. От думите му става ясно, че смята да напусне тази местност, ала има твърдото намерение пак да се върне.

— Накъде мисли да се отправи?

— Сигурно ще отиде при мимбренхосите, за да ги извика на помощ срещу нашите юми.

— Дяволите да го вземат! Ако наистина има такова намерение и успее да го изпълни, можеш да отпишеш плана ни.

— Не, все още не. Че нима трябва да чакаме докато доведе помощ? Мисли се за изключително умен, а е постъпил страшно глупаво, когато е дал да се разбере, че подозира какво сме замислили. Ако аз бях на негово място щях да очистя Мелтън. Имал е пълно основание за това. Вярно че сега Мелтън няма да може лично да участва в схватката, но изкълчените му китки няма да му попречат да поеме ръководството.

— За схватка едва ли може да става дума. На немците, които тъй хубавичко ни попаднаха в клопката, едва ли ще хрумне да се съпротивляват, още повече като разберат, че нямаме намерение да ги избиваме. А ако няколкото гаучоси рекат да се намесят, за една минута ще ги пречукаме. Но трябва да бързаме!

— Точно това и аз имах предвид, а и Мелтън е напълно съгласен с мен. Няма да изчакаме толкова дълго както предвиждаше планът ни, а ще трябва да действаме колкото е възможно по-скоро. След нападението нека Олд Шетърхенд дойде с колкото си иска мимбренхоси. Нищо няма да може да ни стори и пак ще му се изсмеем.

— Прав си. Сега важното е да определим часа. Да съобщя ли нещо по-конкретно на вожда относно времето?

— Не, защото без него не можем да вземем никакво решение. Ще трябва двамата да поговорим и да уточним часа на нападението. Кажи му, че утре ще дойда в лагера им! Ще бъда там малко преди смрачаване.

— Че ще можеш ли да напуснеш асиендата без това да направи някому впечатление?

— Защо не? Ще кажа, че отивам на лов. И какво ли още не мога да използвам като претекст.

— Ами ако вечерта не се върнеш?

— На сутринта ще излъжа, че съм се заблудил и съм бил принуден да пренощувам в гората. По-скоро ще направи впечатление сегашното ми отсъствие от асиендата и затова искам по-бързо да се върна. Имаш ли да ми съобщаваш още нещо?

— Не.

— И аз. Значи се разбрахме. Лека нощ, Санди!

— Лека нощ, тате! На Мелтън пожелавам час по-скоро да му оздравеят ръцете!

Двамата се разделиха. Бащата тръгна нагоре по потока към асиендата, а Санди — надолу, за да мине покрай езерото, да стигне до коня си и да се върне обратно при юмите. Аз се измъкнах от водата и след като взех всичките си вещи също поех надолу по потока, за да кажа на индианеца, че разузнаването ми е имало успех и че се налага да отида в асиендата.

Значи наистина ставаше въпрос за индианско нападение. То е било предвидено за по-късно, обаче заради мен щеше да бъде ускорено. Ето защо трябваше да предупредя моите съотечественици макар от подслушания разговор да ставаше ясно, че не ги заплашваше непосредствена опасност.

Но точно това не го разбирах. Защо, както се изрази старият Уелър, тъкмо тях нямаха намерение да избиват? Защо щяха да «пречукат» само гаучосите, ако им окажеха съпротива? Тук имаше нещо неясно, но колкото и да размислях не успях да стигна до някакъв по-определен резултат.



Трета глава

Едно пъклено дело

<p>Трета глава</p> <p>Едно пъклено дело</p>

След като уведомих моя спътник, аз отново се насочих нагоре по потока като се стараех да избягвам всякакъв шум, за да не привлека вниманието на гаучосите. Все още не беше толкова късно и не беше изключено портата да е отворена. В такъв случай се надявах да се срещна с Херкулес без особено големи пречки. Не ми се искаше да се доверя на някой друг от преселниците. И без това той бе вече запознат с подозренията ми и макар да не можех да споделя с него всичко, все пак той най-много заслужаваше доверието ми.

За съжаление портата беше затворена. Извън зидовете бяха останали само гаучосите, към които не желаех да се обръщам и ето защо трябваше да вляза вътре. Имаше само един път, който вече бях използвал, а именно — водата на потока, преминаващ под северния и под южния зид на асиендата. Това никак не можеше да ми навреди, понеже и без друго бях вече добре «наквасен», а след горещия ден мокрите дрехи ми бяха дори приятни.

Промъкнах се до южната стена и стигнах до мястото, където потокът излизаше от двора на асиендата. Там навлязох във водата. Пътят беше удобен. Дори не се наложи да се гмуркам, а само леко се наведох и така преминах под зида.

От другата му страна беше светло кажи-речи като посред бял ден. Бяха запалени няколко огъня, край които се суетяха моите сънародници и си приготвяха вечерята. На въжета преметнати върху хоризонтално поставени пръти висяха късове месо и се сушаха. Бяха заклани няколко говеда и свини и сега приготвяха запаси от сушено месо.

Силната светлина не беше благоприятна за моята цел и все пак само с нейната помощ ми бе възможно да открия Херкулес. Както обикновено той се беше отделил от другите, пушеше и се разхождаше нагоре-надолу. Нямаше как незабелязано да се промъкна до него. Трябваше да проявя търпение.

Преселниците бяха в много добро настроение. След като се нахраниха започнаха да пеят и то най-напред подеха една песен, която кажи-речи неизбежно може да се чуе в подобни случаи. Когато немецът е весел той неизменно запява: «Не зная какво означава, че толкоз печален съм аз». (По Лорелай на Х. Хайне. Б. пр.)

Както видях и полякът Якоб Зилберберг също пееше заедно с другите. Никъде не зърнах дъщеря му, красивата Юдит.

Голиатът явно не се чувстваше привлечен от песента, напротив той се отдалечи още повече от певците и така се приближи до мен. Припрените му крачки и неочакваните остри завои, които правеше, издаваха, че е възбуден. Дали Юдит пак го беше ядосала? Нито асиендерото, нито Мелтън, нито старият Уелър се мяркаха наоколо. Само подпухналият махордомо Адолфо се разхождаше насам-натам между хората.

След доста време изглежда мислите на Херкулес взеха някаква по-определена насока, която се оказа благоприятна за мен. Той бавно се отправи към потока където все още стоях до гърди във водата. Най-сетне се спря на брега му на около петнайсетина крачки от мен. Сега важното беше да му обърна внимание върху себе си, без да ме издаде в изненадата си. Подвикнах полувисоко името му. Той се стъписа и наостри слух, но понеже не видя наоколо човек явно изпадна в недоумение. Пак подвикнах името му, после казах и моето, а накрая добавих:

— Не се плашете! Аз съм тук във водата и от доста време ви дебна, защото искам да говоря с вас. Елате насам!

Херкулес колебливо изпълни желанието ми. Все пак му се струваше твърде странно някой да го заговори откъм водата на потока. Изправих се в цял ръст, за да може светлината на огньовете да падне върху лицето ми. Тогава той ме позна и тихо попита:

— Вие тук? Да не сте се превърнали във воден дух или само ловите риба в мътна вода?

— Нито едното, нито другото. Елате, седнете тук в тревата! Ако стърчите така прав ще направите впечатление.

Той се вслуша в съвета ми, а после каза:

— Наистина имате пълно основание да се криете. Мернете ли се пред тези хора заради Мелтън не ви очаква нищо хубаво.

— Защо?

— Та нали сте го нападнали от засада и сте го ограбили! Взели сте му оръжията и парите. С голяма мъка успял да ви избяга, но пътьом в тъмнината конят му се спънал, паднал и той си изкълчил и двете ръце.

— A-а… тъй ли!

— Да, тъй! И на всичко отгоре сте откраднали и коне!

— Това вече е вярно. Признавам, макар че всъщност не го извърших аз. Бях само подстрекателят за тази кражба.

— Ама и вие сте ми един! Но шегата настрана! Къде се скитахте досега и какво се случи, че не получихте мястото на счетоводител?

— Не го получих, защото сам се отказах от него. А се скитах там, където вероятно ще се скитам още известно време, а именно из околностите на асиендата.

— Защо? Все още ли таите някакви подозрения?

— Да. И подозренията ми се оказаха съвсем основателни. Предположенията ми се превърнаха в увереност. Асиендата ще бъде нападната от индианци и…

— Нека само да дойдат! Ще има да се чудят като се озоват между юмруците ми.

— Не гледайте толкова лекомислено на нещата! Говоря съвсем сериозно. Тук има ли някой си Уелър?

— Да. Пристигна днес към обед. Хората си шушукат, че Ралф Уелър имал намерение да купи асиендата, но на дон Тимотео и през ум не му минава да я продаде.

— Видяхте ли Уелър и Мелтън заедно?

— Не. И то по простата причина, че Мелтън изобщо никакъв не се мярка. Трябвало да лежи, понеже имал треска. Дяволите да я вземат тази треска!

— Защо само треската, а не и болния?

— Нямам нищо против да ги вземе и двамата. А ако вземе и вас, също няма да се разплача.

— Много съм ви задължен! И какво съм ви направил, че ми пожелавате толкова приятни неща?

— Как можете да се учудвате още! Не стига, че заради вас ще се пръсна от яд, ами ме и питате най-спокойно какво сте ми направили! Да знаете случайно къде е Юдит?

— Не. Че откъде да знам? Да не си е тръгнала?

— Да си е тръгнала? Тук е, и то как, съвсем си е на мястото тук!

— Та говорете по-ясно де! Къде е Юдит? Какво прави? Какво е станало с нея?

— Къде е, а? — скръцна със зъби той. — Вътре при Мелтън. Какво прави ли? Грижи се за него. И какво става с нея ли? Нищо не става, край, свършено е! Представете си само момичето като болногледачка на този човек! Можете ли изобщо да си го представите?

— Защо не? Или може би Юдит хич не я бива за болногледачка, а?

— Не ми задавайте такива глупави въпроси! Момичето го бива за всичко, но най-много го бива да подлудява мъжете!

— Тогава вероятно и вие сте малко луд, а?

— Много вероятно! И се опасявам, че в лудостта си ще направя нещо, което иначе човек не върши всеки ден — ще взема да извия врата на Мелтън.

— Но това лесно може да ви струва и собствената глава.

— Няма значение. И без друго вече наполовина съм я загубил заедно с ума си. Както виждате имам пълното право да съм ви разгневен. Ако не бяхте закачали Мелтън, той нямаше да се разболее и нямаше да му е необходима болногледачка.

— Нима съм виновен, че Юдит е толкова състрадателна? Защо се е съгласила да се грижи за него?

— Само за да ме ядоса, нали си я знам! А пък нейният баща и е разрешил, за да се подмаже на Мелтън. Иска ми се наистина да излезете прав с нападението на вашите индианци. Кажи-речи изпитвам желанието червенокожите да дойдат и да размажат цялата тази пасмина!

— Заедно с вас, нали? Впрочем в това отношение можете да не се тревожите. Вашето човеколюбиво желание ще бъде изпълнено, защото индианците сигурно ще се появят. Те дори са вече тук.

— Само се шегувате, нали?

— Не. Видях ги. С тях е и нашият стюард от кораба.

— Мътните го взели! Тогава предположението ви ще излезе вярно!

— Разбира се. Слушайте!

Разказах му колкото сметнах за необходимо от онова, което бях видял и подслушал и за мое задоволство забелязах, че съмненията му се разсеяха. Започна да гледа много сериозно на цялата работа и когато свърших ми каза:

— Бога ми, вие сте много странен човек! Първо си помислих, че сте надарен с твърде много излишно въображение и в резултат на това виждате змейове там, където всъщност няма дори жаби. Но сега вече явно ще трябва да променя мнението си, понеже както разбирам умеете логично да разсъждавате и планомерно да действате. Моята сила се крие в юмруците ми и аз с радост ще ви ги предоставя на разположение.

— Добре, може да ми потрябват. Ще разсъждавам и вместо вас, ала дойде ли после време за действие, ще разчитам на вас.

— Със сигурност можете да разчитате на мен! Какво трябва да правя сега?

— На първо време нищо.

— Нищо ли? Но не бива ли да кажа на другите какво е положението?

— Не. Всичко каквото ви доверих трябва да остане тайна. Ако се издадем, че нещо знаем, мормонът така ще промени плана си, че ще изгубим всички предимства, които успях досега да спечеля. В момента той си мисли, че съм си тръгнал и се чувства в безопасност. Но поне едно можете да направите — да внимавате за всичко каквото става тук. Съобщавайте ми всичко, което ви изглежда и най-малко свързано с нас и нашия въпрос.

— Но кога и къде? Нали не искате да се мяркате тук!

— Идвайте всеки ден по няколко пъти до потока между свечеряване и полунощ! Когато пожелая да разговарям с вас ще бъда тук.

— Ами ако успеете да дойдете едва след полунощ? Ей там в ратайските къщи са ни отделили едно помещение. Нещо като обща спалня. Там няма как да влезете без да настъпите или ритнете един или друг и сигурно ще ви заловят. Ще се опитам да измисля някаква причина, за да спя на открито. Вярно че отсега не знам на кое място, но ще се погрижа лесно да ме намерите.

— Хубаво! И така засега си мълчете! Когато му дойде времето вашите съотечественици ще бъдат уведомени. Не и преди това. Налага се да сме предпазливи.

— Тогава и вие бъдете предпазлив и не отмъквайте повече коне! Иначе това би могло да ги наведе на мисълта, че все още се навъртате наблизо. Изобщо намирам изключително долно всякакъв вид «свиване», а да не говорим за конекрадството.

Атлетът се засмя тихичко. Реших и аз да го подкача:

— Съжалявам, но се налага да ви кажа, че вашата греховност съвсем не е по-малка от моята. Вие също крадете.

— Никога!

— Тогава ще се изразя по-иначе: ще откраднете месо и то още тази вечер.

— Аха! Загрявам!

— Сам разбирате, че сега не мога да си губя времето в лов, а и изстрелите лесно биха ме издали. Днес тук са клали добитък. Ей там виси месото на въжетата. Ако сте…

— … разбран човек, ще откраднете нещичко и за мен — прекъсна ме той. — Нали това искахте да кажете?

— Горе-долу. Трябва да наблюдавам индианците и винаги да се навъртам наблизо. Следователно крайно необходими са ми провизии. Опитайте се незабелязано да отмъкнете толкова месо, колкото ще е нужно на двама мъже за няколко дни ако се хранят умерено!

Той стана и с бавна походка, като че ли се разхождаше, се отправи към най-тъмното място от двора, където висеше месо. Макар да го наблюдавах не успях да видя какво правеше. Когато се върна той хвърли на брега пред мен няколко големи къса месо и после се отдалечи без да каже нито дума, отправяйки се отново към най-отдалечения ъгъл. Скоро пак се появи. Този път ми донесе няколко парчета шоколад.

Тъй като нямаше нищо друго съществено за обсъждане ние се сбогувахме и аз се измъкнах навън. На връщане имах да нося към десетина килограма провизии. Това щеше да ни стигне за четири дни и дотогава можехме спокойно да издържим на нашия наблюдателен пост. За мен бе много важно още преди зазоряване пак да се озова близо до индианския лагер. Ето защо не се бавихме край езерото, а веднага тръгнахме обратно по пътя, по който бяхме дошли, за да се върнем във вече толкова често споменаваната странична клисура.

Когато стигнахме целта си беше започнало да се развиделява. Най-напред потърсихме ново скривалище за нашите коне. То трябваше да е по-голямо от предишното, за да имат достатъчно храна. Скоро намерихме такова място сред гората, което не можеше да бъде по-подходящо и там вързахме животните с ласа за околните дървета. Мимбренхото остана при тях. Той щеше да спи докато аз се отправих към нашия вчерашен наблюдателен пост. Стоях там докато превали пладне без да забележа нищо особено, освен че Санди Уелър пак дойде в лагера.

Тъй като почувствах нужда и аз малко да си почина, се отправих обратно към скривалището ни. Щом дадох необходимите указания за поведение на моя млад спътник за времето, когато щеше да стои на пост, той се отдалечи, а аз легнах на земята. Само за минута-две потънах в дълбок сън, което никак не беше чудно след голямата умора и преживяното напрежение. За да лежа по-удобно бях изпразнил джобовете си и бях свалил колана.

Събуди ме пронизителен протяжен вик. Скочих на крака и наострих слух. Викът се повтори. Познат ми беше, това бе победният вик на някой индиански воин. Веднага след това проехтя и трети, ала той звучеше съвсем иначе — беше викът за помощна нападнат човек. Идваше откъм местността където знаех, че се намира моят мимбренхо. Без съмнение той бе изпаднал в опасност. В случая беше скъпа всяка секунда. Затова не губих време да се навеждам за да взема някое от оръжията си, а незабавно хукнах към въпросното място. Не го видях там, но малко по-надолу в тревата и храстите кипеше отчаяна борба. Непредпазливият юноша изобщо не беше останал на поста си. Беше дръзнал да се приближи още до индианския бивак и явно е бил неочаквано нападнат. Трябваше да освободя момчето, защото задържаха ли го в плен, смъртта му бе неизбежна. Затова се втурнах по стръмния склон на клисурата, но не щеш ли едната ми шпора се закачи в издаден корен, аз изгубих равновесие и се прострях на земята. Преди да успея да се изправя на крака околните храсти прошумоляха и върху мен се нахвърлиха пет, шест, че и повече червенокожи. Понечих да стана, ала не ми се удаде да освободя крака си от корена, което се оказа фатално за мен. Ако бях откачил проклетата шпора, тогава все още щях да имам надежда да си пробия път с юмручни удари и да избягам, но така това беше съвсем невъзможно. Отбранявах се доколкото можех само с ръце, които бяха единственото ми оръжие, обаче противникът бе твърде многоброен. Поражението ми беше неизбежно и скоро ме вързаха.

Притекоха се и други индианци. Един от тях ме огледа по-внимателно и с доволно ухилена физиономия каза:

— Таве-шала!

Както вече споменах на езика на юмите и на племето тонто това означаваше Поразяваща ръка.

— Таве-шала, Таве-шала! — разнесе се от уста на уста докато накрая всички закрещяха името ми, а ехото от склоновете на клисурата го повтори. Ликуването им нямаше граници. Викаха и крещяха, размахваха всевъзможни оръжия над главата ми и танцуваха около мен макар храстите да им пречеха. Спокойно понасях всичко и лежах напълно неподвижен, понеже и без друго нищо не можех да променя. Всички се бяха стекли и взаимно се избутваха, за да ме видят по-добре. Само двама не се приближиха — вождът и Санди Уелър. Тъй като вече се намирах във властта му, първият бе твърде горд, за да се завтече към мен, а Уелър трябваше да се съобразява с него и да прояви същата сдържаност, въпреки че навярно би предпочел и сам да затанцува от радост и да заликува. После малко разхлабиха ремъка на краката ми колкото да мога да правя малки крачки и ме отведоха в лагера където видях Голямата уста да седи пред шатрата си заедно със Санди. Бях застрелял сина му и затова най-отбраните и най-ужасни изтезания на кола на мъченията нямаше да ми се разминат. Но в момента друго ме тревожеше. Мислех си само за моя млад мимбренхо, когото бях решил на всяка цена да освободя и се зарадвах, тъй като никъде не се мяркаше. Вероятно все пак бе успял да избяга. Цяло щастие бе за мен, че преди малко бях оставил в нашето скривалище повечето от личните си вещи, че даже и часовника. В джобовете на панталоните ми имаше само някои дреболии, които лесно можех да прежаля. Там беше и кесията ми с моето «състояние». Но тъй като наличните ми парични средства се състояха само от шепа песос и няколко долара, и тази загуба не бе в състояние да ме извади от равновесие. А що се отнасяше до опасността за живота ми, то тя наистина беше възможно най-голяма, но както добре знаех не ме заплашваше непосредствено. Обичаят на индианците да измъчват до смърт пленените врагове е извънредно неприятен и нежелан, но тъй като червенокожите рядко изпълняват подобни присъди на място, а предпочитат да замъкнат пленниците си в своето село, за да предложат на племето си вълнуващо зрелище, то по този начин се дава известна отсрочка на победения, която той може да използва и да избяга в случай, че е предприемчив и решителен човек.

Нямаше съмнение, че като убиец на Малката уста бях осъден на много ужасна и бавна смърт. От само себе си се разбираше, че цялото племе трябваше да ме види как умирам. По тези причини в момента безспорно нямаше защо да се страхувам за живота си. Също така ми беше известно, че за момента индианците щяха да избягват по-големи жестокости и малтретиране, защото в противен случай нямаше да издържа продължителната езда до мястото където бивакуваше племето им. Ето защо поне на първо време животът ми и доброто ми физическо състояние не бяха особено застрашени.

Когато ме изправиха пред вожда по лицето му се появи израз на смъртна омраза и неутолима жажда за отмъщение. Той ме заплю и без да каже нито дума втренчи в мен мрачния си пронизващ поглед. Но пък в замяна на това Санди Уелър ме заговори с подигравателен тон:

— Добре дошъл, сър! През времето когато нямах щастието и привилегията да те обслужвам, си се разкрил като Олд Шетърхенд и си положил всички усилия да ни пречиш. Но сега си извън играта и съм много любопитен да видя какво ли ще направиш този път, за да се избавиш от смъртта на кола на мъченията.

И през ум не ми мина да отговоря на този човек каквото и да било, макар че именно заради язвителните му думи изпитвах голямо желание да му кажа, че съвсем не се смятах за загубен. Бил съм пленник на сиусите на север и на команчите на юг, както и на индианците врани и на индианците змии, но винаги ми се е удавало да се измъкна от капана, а тъй като нещастните юми в никой случай не могат да се сравняват със споменатите племена, и стоят много по-долу от тях във всяко отношение, то вярвах, че непременно щях да успея да им изиграя някой номер. Хари Мелтън бе далеч по-опасен от червенокожите. Ако му хрумнеше да ме поиска от тях и те се съгласяха, очакваше ме сигурна гибел. Но бях убеден, че вождът нямаше да ме отстъпи. Санди Уелър беше за мен кръгла нула. Думите му бяха и нахални, и смешни. Изглежда и вождът почувства това, защото със съвсем не почтителен тон го сряза:

— Мълчи! Приказките ти са като житен клас без зърно и като вода, в която, няма риба. Сигурно от теб пленникът няма да се изплаши. Знам, че са необходими очите и ръцете на всички нас, за да успеем да го задържим във властта си, но той няма да ни избяга, а много дни ще остане да виси вързан на кола на мъченията, защото уби сина ми.

Уелър ме беше заговорил на английски и аз се изненадах, че Голямата уста го разбра и че дори му отговори на смесица от английски, испански и индиански думи, използвана при общуването с червенокожите по бреговете на Рио Гранде и Рио Пекос. После вождът се обърна към своите хора, които ни бяха наобиколили в няколко полукръга:

— Поразяващата ръка ли е човекът, дръзнал да се промъкне толкова близо до нас?

— Не — отвърна му един от неговите хора, — не е той, а един червенокож, едно момче, толкова младо, че навярно още няма и име.

— Как изглеждаше?

Воинът, който му отговаряше, описа моя малък спътник.

— У ф! — възкликна вождът. — Това момче е от двамата мимбренхоси, които ми се изплъзнаха, понеже Поразяващата ръка ги защити. То също трябва да умре на кола на мъченията. Доведете го тук!

— Не можем да го доведем, защото не успяхме да го заловим — малодушно отговори индианецът.

— Какво? — попита Голямата уста слисан и разгневен. — Вие сте толкова много големи мъже, наричате се воини, а да ви избяга едно дете, което дори няма още име!

Червенокожият сведе очи и не отговори. Другите стояха наоколо не по-малко смутени. Затова вождът продължи:

— Значи все пак е истина! Всички старици ще ви се смеят, а децата ще ви сочат с пръст. Помислете си за подигравките на другите племена като чуят, че толкова много воини на юмите не са били в състояние да задържат едно нищо и никакво хлапе на мимбренхосите! Момчето е било заедно с Поразяващата ръка. То е същото, което заради този бял ми се изплъзна долу в онази долина, а това означава, че сигурно са наблизо и брат му, и сестра му, жената на вожда на опатите. Претърсете цялата гора! Очаквам скоро да ми ги доведете. Трима или четирима от вас са достатъчни за охраната на лагера.

Голямата уста посочи воините, които трябваше да останат. Другите се отдалечиха, за да изпълнят заповедта му. Уелър също остана. Помислих си, че вождът ще започне да ме разпитва, обаче се излъгах. Той нареди да стегнат още повече моите ремъци и да ме вържат за основната върлина на шатрата. После си даде вид, че не иска да ме удостоява с нито един поглед, но забелязах, че всъщност не ме изпуска из очи.

За мен настъпиха много неприятни минути на мъчително очакване. Вероятността моят мимбренхо да бъде заловен беше равна на десет към едно. Твърде много бяха хрътките по следите му, за да мога да се надявам, че това неопитно момче ще им избяга. Пленяха ли го, тогава не само го очакваше гибел, но и моите скъпоценни пушки както и другата ми собственост щяха да паднат в ръцете на юмите.

Силни викове ми издадоха, че намериха дирята му. Крясъците се отдалечаваха все повече, което беше сигурен признак, че бяха започнали да го преследват. От този миг нататък измина доста повече от час докато най-сетне се завърна една многочислена група от червенокожите. Колко се зарадвах когато не зърнах сред тях мимбренхото! Побеснял от гняв, вождът ги посрещна с думите:

— Не го ли хванахте? Ослепяхте ли, че вече не сте способни да откриете следите на един човек?

— Воините на юмите не са слепи — отвърна му един от тях. — Ние намерихме следите на момчето.

— Но не и него. Иначе щяхте да го доведете.

— Скоро ще го видиш да стои пред теб. Следите му минават през гората до самия и край и оттам продължават през откритата равнина.

— Тъй като измина толкова кратко време той не е могъл да спечели голяма преднина. Следователно трябваше да го видите как бяга пред вас през равнината.

— Момчето е дребно и фигурата му се губи дори когато разстоянието не е особено голямо. Но дирята му беше съвсем ясна и несъмнено скоро ще ни падне в ръцете. И понеже за тази работа не са необходими много воини, останаха да го преследват неколцина, а ние се върнахме.

Вождът нищо не каза, обърна им гръб и явно се приготви за по-продължително чакане. Очевидно той беше просто бесен от гняв, но разбираше, че острите и груби думи нищо нямаше да променят както нямаше и да ускорят преследването. Моите надежди обаче растяха, защото поведението на момчето беше толкова умно, че и самият аз едва ли щях да постъпя по-добре. Той беше зарязал както конете, тъй и всичко каквото имахме при тях и от мястото, откъдето беше хукнал да бяга, се бе насочил нагоре към края на гората и оттам с всички сили се бе втурнал през равнината. По този начин беше отклонил преследвачите си от нашето скривалище. Конете и моите вещи се намираха все още там. Мимбренхото бе проявил достатъчно разум, за да поеме на юг, защото така първо отвличаше вниманието на враговете ни от северната посока, в която всъщност бе главната ни цел и второ, както сигурно сам беше забелязал, на юг имаше достатъчно скали и камениста земя където следите му щяха да изчезнат.

Следобедът измина и после се смрачи. Индианците запалиха няколко огъня, за да приготвят вечерята си. Мълчалив и неподвижен вождът все още седеше на предишното си място. Изглежда кипеше от гняв. Уелър беше отишъл някъде, навярно да се поразходи из гората и да разсее скуката си. В този момент той пак се появи. Голямата уста го посрещна намусено:

— Къде се губиш толкова дълго? Не знаеш ли, че вече е време да отидеш на уговорената среща с баща си, за да го доведеш?

Саркастичният Уелър отново се отдалечи. Малко след това се завърнаха и юмите, които бяха продължили преследването. Разбрах, че надеждите ми не са били напразни, защото те не доведоха мимбренхото. Когато и вождът видя това, той скочи на крака, сграбчи първият от тях за ръката и силно го разтърси.

— И вие ли идвате без момчето? Да не сте вонящи червеи, които ядат само нечистотии и се ровят под земята и затова нито чуват, нито виждат какво има и какво става на нея? Ще ви изпратя да си вървите у дома! Там можете да си навлечете женски фусти и да кърпите скъсани вигвами, нещо което правят само старите скуоу дето не ги бива за никаква друга работа.

Едва ли можеше да има по-голяма обида от тези думи. С тях Голямата уста далеч надхвърли своите права. Един индиански вожд притежава само такава власт, каквато неговото племе доброволно му даде. Във всеки момент тя може да му бъде отнета. Ако покаже, че не заслужава, че не е достоен да бъде вожд, или ако злоупотреби с властта си, той може да бъде незабавно свален и тогава не е нищо повече от всеки друг свой съплеменник. Индианецът, към когото отправи гневните си думи, енергично се освободи от ръката му и укорително му отвърна:

— Кой е разрешил на Голямата уста да ме хваща по такъв начин и така да ми говори? Ако съм постъпил неправилно, тогава нека се съберат старейшините на племето ни и произнесат присъдата ми, на която съм длъжен да се подчиня. А който ме обижда трябва да вземе ножа си и да се бие с мен. Нека Голямата уста не забравя, че като ме ругае така унижава всички воини, които са били заедно с мен.

Воините, за които той се застъпи, полугласно изразиха одобрението си. Вождът разбра, че увлечен от гнева си беше стигнал твърде далеч, промени тона си и примирително каза:

— Нека моят брат приеме, че не е чул от устата ми моите думи, а гласа на гнева ми.

— Истинският мъж трябва да умее да овладява гнева си, но както и да е. Ще си представя, че нищо не сме си казали. Ако Голямата уста сам беше тръгнал да търси момчето, той също щеше да се върне с празни ръце.

— Но нали краката на едно дете са по-къси от краката на възрастните мъже! Във всички случаи трябваше да го догоните.

— Тичахме докато останахме без дъх, ала даже не успяхме да го зърнем, защото преднината му се оказа прекалено голяма. А после и следите му се изгубиха върху каменистата земя, която е толкова твърда, че по нея не остават никакви отпечатъци.

— Само неговата диря ли забелязахте или имаше и друга?

— Само неговата.

— Значи брат му и сестра му не са вече с него. Бил е заедно с Поразяващата ръка и затова белият ловец сигурно ще може да ни даде необходимите сведения.

След тези думи Голямата уста се приближи до мен и за пръв път ме заговори:

— Как дойдохте дотук с момчето, което търсим? Пеша ли вървяхте или яздихте?

— Защо питаш? — отвърнах подигравателно. — Уж си вожд, а се нуждаеш от помощта ми за нещо, за което би се досетило всяко дете. Попитай не мен, а собствената си проницателност, разбира се ако имаш такава.

— Куче, значи не искаш да отговаряш, така ли? — избухна той.

— Можеш да лаеш колкото си искаш! От мен няма да узнаеш нищо.

Думата «лаеш» го вбеси толкова много, че той измъкна ножа си от пояса. Но почти веднага пак го прибра, тегли ми един ритник и злобно каза:

— Е тогава мълчи! Скоро ще бъдеш принуден да закрещиш и завиеш така, че ще те чуят през девет села в десетото.

— Сигурно няма да се уплаша толкова от един страхливец, който така хукна да бяга от мен, че в паническата си уплаха загуби своята пушка.

— Млък или начаса ще те пронижа! — изфуча вождът и отново извади ножа си.

— Убий ме! И да ме накараш да замълча, пак няма да скриеш позора си. Пушката ти се намира в ръцете на мимбренхосите, които ти направи свои смъртни врагове. Как ли ще ти се смее племето им когато узнае, че ти, вождът на юмите, разтреперан от страх, си захвърлил оръжието си и си офейкал с бързината на вятъра!

Нарочно го дразнех, за да го накарам да се разприказва. Искаше ми се да разбера дали се кани да ме убие веднага или по-късно. Той беше толкова разгневен, че замахна с ножа. Но многогласният вик на неговите хора го принуди да се овладее. Отпусна ръка, изсмя се язвително и каза:

— Прозирам те. Искаш така да ме ядосаш, че в гнева си да те убия, ала няма да постигнеш целта си. При нас нищо няма да ти липсва, за да можем по-бързо и съвсем здрав да те отведем при нашето племе. Ще бъдеш добре охранен и силен, за да си в състояние двойно по-дълго време да понасяш мъченията, които ще ти определим. Дайте му на този пес да плюска, нека здравата се натъпче!

Незабавно изпълниха заповедта му. Яденето, бобено брашно варено с вода, беше готово и един доста възрастен и мърляв тип се накани да ме храни като малко дете, понеже не можех да използвам ръцете си. Той се настани до мен с една пълна паница, бръкна с ръка в кашата и понечи да ми напъха в устата тази гадост. Възпротивих се. Когато вождът видя това, ухили се и каза:

— Този пес се смята твърде изискан, за да яде от храната на червенокожите воини. Развържи едната му ръка и му дай месо!

Сигурно ще му е по-вкусно. Обещах му да не го държим гладен. Но затова пък по-късно ще може толкоз по-силно да вие и скимти.

Възрастният индианец отиде до палатката с провизии и ми донесе голямо парче говеждо месо, което изядох след като ми освободи едната ръка. После отново ме вързаха.

Тъкмо когато индианците се нахраниха, откъм гората се появи Санди Уелър, който водеше баща си. Веднага щом поздрави вожда, старият побърза да дойде при мен, кимна ми подигравателно-любезно и каза:

— Добър вечер, сър! Как е скъпоценното ти здраве, мистър Шетърхенд?

Извърнах глава и нищо не отговорих.

— Аха, изглежда си доста горделив тип! Значи аз съм толкова незначителен, че смяташ за под достойнството си да ми отговориш на поздрава. Е, след време ще станеш по-учтив. Да ти представя моя великолепен син Санди. Голям артист е. Докато се представяше за стюард на кораба, ти едва ли си подозирал какъв е всъщност. Нали?

След като и този път не му отговорих той продължи:

— Безкрайно се зарадвах когато преди малко той ми каза какъв голям улов е паднал в ръцете на моите червенокожи приятели. Пъхал си си носа в работите на чужди хора дето хич не те засягат, а сега, когато загази, не можеш да оправиш самия себе си. Ама така става когато без някой да те е канил сам се провъзгласиш за адвокат на други хора. Но ще загубиш делото и ще трябва сам да заплатиш всичките съдебни разноски с живота си. Много щастие!

Ралф Уелър ми обърна гръб и отиде при вожда, който беше седнал на такова място, където останалите не можеха да чуват разговора им. Синът последва бащата и скоро тримата започнаха оживено да си шушукат. По израженията на лицата и по движенията им изглежда ставаше дума за нещо много важно. Веднага щом свършиха, те се изправиха. Голямата уста свика хората си, за да им съобщи резултата от съвещанието. Междувременно двамата Уелър нарочно се спряха толкова близо до мен, че спокойно да мога да чувам всичко каквото си говореха. Стария каза на Санди:

— И така, сега се връщам обратно, а ти оставаш при индианците, които ще тръгнат почти веднага след мен. Оттук до Асиенда дел Аройо има точно толкова път, че да можете да проведете нападението още преди разсъмване.

— Но нали портата ще е затворена! — обади се синът с такъв тон, от който ясно пролича намерението му да ме ядоса.

— Какво от това? Бил съм на лов, заблудил съм се и затуй се връщам толкова късно. Ще тропам по портата докато събудя махордомото и той нареди да ми отворят.

— Адолфо живее в главната сграда и няма да те чуе.

— Тогава ще ме чуят немските преселници и все някой от тях ще ме пусне да вляза. Сигурно ще заварите портата отворена.

— Ами ако все пак не стане така, как ще проникнем в асиендата?

— По коритото на потока, който влиза в двора под един от зидовете, а под друг отново излиза навън. Отначало ти не бива да се показваш, защото така ще разберат, че си в съюз с червенокожите. Ще се появиш на коня си по-късно, едва когато юмите се оттеглят.

След като двамата размениха още няколко несъществени забележки, бащата се обърна към мен:

— Сър, сигурно се питаш защо допуснахме да чуеш разговора ни, а? Първо, защото положи доста усилия да ни се противопоставиш и сега трябва да проумееш, че всичките ти кроежи са отишли на вятъра. Въпреки всичко ще постигнем целта си.

— И второ — продължи Санди, — за да се убедиш сам, че си загубен и нямаш никаква надежда за спасение.

— Да, така е — потвърди старият. — Ако смятахме, че съществува и най-малката възможност да се избавиш, ние разбира се никога нямаше да допуснем да станеш свидетел на разговора ни. И тъй подготви се за най-ужасната смърт каквато може да има! Ще те отведат до пасищата на юмите и там ще те вържат на кола на мъченията, ще те изгорят жив или кой знае какво ще направят с теб. Но преди това нашият приятел Мелтън ще те посети, за да ти благодари за милото отношение към него. Китките му сигурно ще заздравеят по-бързо, ако те види така добре опакован с тези хубави ремъци. Сбогом! Тръгнеш ли веднъж към селото на юмите, за съжаление няма да се видим повече.

Тъй значи! Сега знаех всичко, което те искаха да знам. Бяха сметнали за необходимо незабавно да проведат нападението на асиендата, планирано поначало за по-късно. Представете си положението ми! Известно ми беше какво предстоеше да стане, а не бях в състояние да предупредя моите съотечественици. Херкулес очакваше вести от мен, а аз не можех да отида при него!

След като Ралф Уелър си тръгна, индианците започнаха да вдигат лагера, за да се отправят към асиендата. Вързаха ме върху един кон и то така, че трябваше да стане цяло чудо, за да успея да освободя дори едната си длан. При това наредиха нещата така, че бях принуден да яздя между двама червенокожи, за чиито ездитни животни привързаха с ласа моя жребец. Само няколко минути живя надеждата ми, че ще мога да пришпоря ненадейно коня си и макар и вързан да избягам, от индианците. След взетите от тях мерки не ми остана нищо друго освен да се откажа от тази мисъл като напълно неизпълнима.

Съществуваше само още една последна възможност за спасяване на асиендата, но само в случай, че ме вземеха със себе си достатъчно близо до имението, за да мога с викове да предупредя хората. Твърдо реших да направя такъв опит без да се съобразявам с опасността за живота ми. Обаче когато ни оставаше още около четвърт час езда, бе наредено на петима души да спрат на едно определено място и да ме пазят докато другите продължиха напред. Дори не бяхме стигнали още до гората, а се намирахме пред нея в откритата равнина. Ако бяхме вече между дърветата може би все пак, въпреки ремъците щеше да ми се удаде случай да се шмугна и да изчезна в гъсталаците, ала на това място не можеше и дума да става за бягство. Въпреки всичко петимата червенокожи изпълняваха ролята на пазачи по един наистина съвършен начин. Те забиха колчета в земята и ме вързаха за тях така, че лежах като разпънат на кръст. После свалиха пакетите и вързопите от товарните коне, които бяха оставени при нас и така им дадоха възможност да пасат на воля.

Никой не говореше. Но затова пък толкова повече измъчвах мозъка си да измисля някакъв начин за спасение. Напразно.

Времето минаваше. Нощта започна да отстъпва на деня. И ето че тогава долових далечни крясъци. Но колкото и далеч да бяха успях да различа бойния вик на индианците, предизвестяващ нападението.

Невъзможно ми е да опиша обзелите ме чувства. Изпаднах в такава ярост, че трябваше да положа огромни усилия, за да остана поне външно спокоен. Трескаво напрягах слух. Многогласният рев се повтори. Но той не изразяваше гняв, а победоносно ликуване. Червенокожите не бяха срещнали съпротива. Нападението беше приключило успешно.

Чакахме още час и два, без да се появи някакъв вестоносец. Най-сетне чак след три часа един от юмите дойде на галопиращ кон. Той съобщи, че всичко преминало по най-добрия начин и ни нареди да го последваме. Отново натовариха конете и поехме на път. В гората подминахме Санди Уелър, който се беше спрял на едно място. Беше завързал коня си наблизо и лежеше в тревата, ала щом ни видя, веднага скочи на крака и ми подвикна:

— Какво ще кажеш сега, мистър Шетърхенд? Асиендата е наша, а на теб ти остава да живееш броени часове.

Не ми се искаше да му отговарям, ала не успях да се сдържа и гневно му извиках:

— Може и твоите да са преброени! Щом се освободя ще те спипам!

— Спипай ме, спипай! — изсмя се той подир мен. — Сигурно ще е голямо удоволствие да бъда застрелян от Олд Шетърхенд.

Лесно му беше да се смее. Обаче въпреки тежкото и безнадеждно положение, в което се намирах, все пак изпитвах някакво неопределено чувство на сигурност, че съвсем скоро този човек щеше да застане пред дулото на пушката ми.

Ето че гората се спусна надолу и премина в многократно споменатата тревиста равнина, пресечена от потока, където бяхме видяли пасящите стада на асиендерото. Животните пак бяха там, обаче сега при тях стояха червенокожи пастири. Белите лежаха в тревата убити и скалпирани. Никой от тях не беше останал жив. Защо не ги бяха пощадили като всички преселници? Това ми стана ясно едва по-късно.

Спряхме на около един пушечен изстрел от асиендата. Там лежаха вързани на земята и всички немци, заради които бях брал такъв страх. При тях беше и асиендерото. Щом ме позна, той ми подвикна:

— Вие сеньор!? Че как се озовахте пак тук?

— Дойдох да ви спася, но за съжаление сам попаднах в ръцете на тези убийци. Сега признавате ли, че бях прав?

— Имахте право, но не съвсем. Това за нападението излезе вярно, ала както и сам можете да се убедите, сеньор Мелтън е невинен.

Прухильо ми направи знак с глава да погледна настрани. Там лежаха Ралф Уелър и Мелтън с вързани крака и ръце. Разбира се това беше само театър, който трябваше да докаже, че двамата нямат нищо общо с кървавото дело на индианците. Понечих да го кажа на дон Тимотео, но моите пазачи поведоха коня ми нататък и го вързаха за забито в земята колче на такова разстояние, че не ми беше възможно да разговарям с Прухильо.

Пред очите ми се разкри много оживена сцена. Портата на асиендата стоеше широко отворена и през нея непрекъснато сновяха забързани индианци, заети с изнасянето на всичко, което не беше здраво заковано или занитено. Те придружаваха дейността си с възторжени викове. Онова което мъкнеха не оставяха в непосредствена близост на портата или пред зида, а се складираше по-надалеч. Това обстоятелство ми даваше основание за определени опасения, които за съжаление по-късно се оправдаха напълно. Асиендата щеше да бъде опожарена и заграбената плячка се струпваше по-надалеч, за да не я достигнат летящите искри от огъня.

Но защо щяха да подпалят постройките? Каква ли цел преследваше мормонът, който бе подстрекателят и организаторът на кървавото дело? И това щях да науча едва по-късно. Планът му беше направо сатанински.

И друго ми направи впечатление. Прухильо с жена си се намираше сред пленниците, но не видях някой от неговите хора, които бях забелязал по време на престоя си в асиендата. Нямаше го и сеньор Адолфо, подпухналият махордомо. Всички те бяха избити и то пак по същата причина, която в този момент все още не проумявах.

Плячкосването продължи почти до обед. После събраха всички стада на север от асиендата в една открита равнина, където ги пазеха известен брой индианци. След като свършиха тази работа, те довлякоха труповете на убитите гаучоси. Внесоха ги в къщата, за да изгорят там. Скоро към небето се заиздигаха гъсти облаци дим — първо от главната постройка, а после и от по-малките къщички в двора. Чух изплашените викове на асиендерото. Жената взе да му приглася с жалните си вопли.

Но бедите на дон Тимотео не свършиха дотук. Около четирийсет юми се метнаха на конете си и в галоп се пръснаха в различни посоки. След близо половин час на изток забелязах да се издига дим, после видях кълба тъмен пушек на юг, а скоро дим се появи и на север. Не можех да погледна на запад, защото главата ми бе здраво вързана, но сигурно и там ставаше същото. Без съмнение червенокожите бяха подпалили гората. Сухата трева и тръстика горяха като барут и по тези места огънят се разпространяваше с невероятна бързина, после се катереше по сухите клони, а от тях пламваха и зелените корони на дърветата. Прухильо ту се молеше, ту се вайкаше, ту ругаеше и проклинаше, но това нищо не му помогна. Четирийсетте индианци продължаваха да подклаждат огъня, за да не би на някои места сочната и по-пищна растителност да го задушеше. Те се върнаха едва когато пламъците се разгоряха толкова мощно, че вече не беше по силите на хората да ги спрат и загасят.

Горещината нарастна толкова много, че стана непоносима и принуди юмите да се отдалечат. Те сложиха товарните седла на конете, за да ги натоварят с плячката. После ги подкараха. Начело яздеше вождът, следван от петимата пазачи и мен. След нас пак имаше неколцина индианци, а по петите им идваха преселниците с асиендерото и жена му. Най-сетне подир тях пастири подкарваха плячкосаните коне, говеда, овце и свини. Керванът се насочи първо на север покрай потока, а после, когато водите му направиха завой надясно, поехме покрай левия край на гората и скоро спряхме на мястото където мормонът беше решил да ме застреля от засада. Самият той заедно с Ралф Уелър се намираха в момента до асиендерото. Разбира се и двамата бяха вързани също като другите пленници, но това бе естествено само привидно.

Моите пазачи ме отведоха малко настрана и ме завързаха за едно самотно дърво, откъдето имах възможност да наблюдавам построяването на лагера както и кипящото оживление в него.

Отделиха ме от другите пленници, защото единствено мен ме смятаха за способен да се освободя и после да отнема плячката на юмите. Ако бягството ми успееше, разчитах на помощта на мимбренхосите, с които имах намерение да се срещна при големия дъб.

Индианците заклаха едно говедо, едно прасе и няколко овце. Изпекоха месото, от което погълнаха големи количества като не оставиха пленниците си да гладуват. На мен ми дадоха толкова много, че не успях да го изям. Пак ми бяха освободили ръката. Ако винаги постъпваха така докато се хранех, не беше изключено да намеря някакъв начин да избягам, но при тези обстоятелства всеки подобен опит можеше да ми струва живота. Ако ми бяха освободили ръцете пред очите на всички, трябваше да развържа краката си. Не успеех ли да свърша това неимоверно бързо, моите неприятели щяха да намерят време да ми попречат, а после щеше да е съвсем сигурно, че никога повече нямаше да ми освобождават ръцете. А дори и опитът ми да успееше, нямаше как сред толкова много червенокожи да побягна незабелязано и после по петите ми щяха да се втурнат многобройни преследвачи, от които нямах никакви шансове да се измъкна. Е да, ако поне крайниците ми бяха в нормално състояние! Ала поради силно стегнатите ремъци, нарушаващи кръвообращението, ръцете и краката ми бяха изтръпнали. Бяха станали почти безчувствени и без съмнение използването им щеше да е доста въпросително и несигурно. Но поне положението на ръцете си можех да пооблекча. Беше необходимо само когато отново ги връзваха след ядене така да ги държа, че да не позволя прекомерното стягане на ремъка. Така и направих. Опитът ми излезе успешен и вече можех да движа китките си, макар и да не ми беше възможно да ги измъкна от ремъците.

Свечери се. Този път никой не яде, понеже всички бяха все още сити от следобеда. Хората легнаха да спят сравнително рано, а пазачите ми взеха специални предпазни мерки. Увиха ме в едно одеало и после така ме стегнаха с ремъци, че останах да лежа в тревата безпомощно като пеленаче. В това положение изобщо не бях в състояние да се помръдна, но въпреки всичко спах добре, толкова добре, колкото е възможно при подобни обстоятелства.

Навярно щях да продължа да спя до сутринта, ако не бях събуден от едно особено усещане. Някой ме дръпна за косата и аз отворих очи. Наоколо цареше нощният сумрак, докато под короната на дървото където лежах беше съвсем тъмно. Въпреки тъмнината забелязах един от моите пазачи да седи пред краката ми на някакви си два метра. Докато той бдеше, останалите лежаха около мен и спяха. Индианецът пушеше пура, а тя несъмнено беше от запасите на асиендата, които бяха плячкосани от юмите и разделени между воините им.

Кой ли ме беше дръпнал за косата? Едва ли беше някой юма, защото кой ли от пазачите ми ще вземе да ме буди по такъв начин? А дори и да го беше направил някой от тях, той все пак щеше да ми каже какво иска от мен, но всичко си остана тихо и спокойно. Същевременно се сетих за моя малък мимбренхо, обаче много внимавах да не издам какъвто и да било звук, а само няколко пъти раздвижих глава насам натам, за да покажа, че съм се събудил. Сигурно момчето лежеше нейде зад главата ми в тревата, която бе висока почти половин метър. Тя предлагаше достатъчно прикритие за едно толкова стройно момче като мимбренхото, тъй че в царящата около дървото тъмнина не можеше да бъде забелязан дори и от толкова близо седящия пазач. И все пак момчето бе проявило учудваща дързост и смелост, за да се промъкне между спящите червенокожи чак до главата ми.

След като направих споменатите движения с глава, долових зад мен съвсем тих шум от триене — също като че ли някой извънредно предпазливо пълзеше през високата трева. Този някой доближи главата си до моята, допря устни до ухото ми и едва доловимо прошепна:

— Аз съм, мимбренхото. Какви заповеди ще ми даде Поразяващата ръка?

Значи наистина беше той.

Преди да му отговоря аз напрегнах слух за да разбера дали все пак не беше забелязан от пазачите. Не долових нищо обезпокоително. Тогава извърнах лице към него и шепнешком попитах:

— Взе ли конете?

— Да — отвърна ми той също така тихо.

— И всички мои вещи ли?

— Всички.

— Къде са?

— От онази страна на асиендата където са скалите. Там не остават следи.

— Умно си постъпил. Как стигна дотук?

— Видях, че плениха Поразяващата ръка, понеже той искаше да ме спаси и предположих, че ще тръгнат да ме търсят и така ще открият конете. Реших да отклоня враговете ни от животните и затова побързах да изляза горе от клисурата и хукнах през равнината. Тичах докато намерих скали където бях сигурен, че юмите ще загубят дирите ми. Хората от моето племе знаят колко са бързи краката ми. Юмите бяха далеч зад мен и никой не успя да ме догони. Когато следите ми не можеха вече да бъдат открити, описвайки голяма дъга, аз се затичах обратно към клисурата, където се скрих, за да наблюдавам какво ще стане. Видях как неприятелите ни се върнаха с празни ръце, но все още останах на мястото си. След като тръгнаха на път аз взех нашите животни и ги последвах, за да освободя Поразяващата ръка. С радост бих дал живота си за него, защото го плениха заради мен.

— Рискувал си много, но както разбирам си бил предпазлив и разумен. Мисля, че с твоята помощ скоро ще бъда свободен.

— Скоро ли? А защо не веднага? У мен са и моят и твоят нож и ей сега ще срежа ремъците.

— Няма да го направиш, защото така само и ти ще бъдеш пленен.

— Нека Поразяващата ръка не забравя, че всички спят с изключение на пазача пред него, ала той е като слепец и няма да ме види.

— А ти не бива да забравяш какво предстои да се направи преди да съм в състояние да се изправя на крака. Ще трябва да срежеш ремъците, с които през нощта стягат цялото ми тяло. Тъй като се налага тази работа да се върши извънредно предпазливо и бавно, ще продължи навярно към час. После ще трябва да се освободя от одеалото, което ако не искам пазачите ми да забележат нещо, ще ни отнеме около половин час, а премине ли успешно и това, все още ще са останали ремъците на ръцете и краката ми.

— С тях бързо ще се оправим. Всичко ще трае най-много два часа.

— Да, обаче нека моят млад брат преброи пазачите ми! Те са петима. Сменят се един друг. Преди да поеме поста от предишния пазач всеки от тях идва при мен да ме огледа, за да се убеди дали все още съм здраво вързан. Сам разбираш, че е невъзможно да избягам тази нощ.

— Поразяващата ръка е прав. Тогава ще дойда следващата нощ.

— Ще ме завариш в същото положение и пак ще трябва да ме оставиш в ръцете на юмите.

— Но колко дълго ще бъдеш в плен? Убият ли те, тогава никога няма да мога да се върна в нашите шатри. Там всички ще ме сочат с пръст, защото с лекомислието си съм изпратил на смърт Поразяващата ръка.

— Юмите все още няма да ме убият. Искат да ме запазят за по-късно и да ме вържат на кола на мъченията едва след като се завърнат у дома си.

— Това е добре, олекна ми на сърцето. Но как ще те освободя щом не бива пак да идвам при теб?

— Сам ще се развържа, но понеже краката ми са изтръпнали от ремъците и ще откажат да ми служат, ми се иска в мига когато се каня да избягам да си някъде наблизо, за да се метна на коня си.

— Ще следвам юмите и винаги когато бивакуват ще гледам да съм наблизо и да съм готов.

— Но трябва да знам горе-долу в коя посока се намираш. Бъди винаги подир тях! Иска ми се да знам по-точно и мястото където в случай на нужда да те търся.

— Как да ти го съобщя когато няма да мога да разговарям с теб?

— Ти учил ли си се да имитираш гласа на някоя птица?

— Жрецът на нашето племе умееше да наподобява гласовете на всички животни, а аз му бях ученик. Имаш ли някоя птица предвид?

— Трябва да изберем гласа на такова животно, което може да се чуе и през деня и през нощта, защото не знам кога ще реша да избягам. Като имитираш гласа на дадено животно ще ми издадеш къде точно се намираш.

— Но животните, чиито гласове се разнасят и през деня и през нощта, са рядкост. Не е ли по-добре да изберем едно животно за през деня и друго за през нощта?

— Щом смяташ, че това е по-разумно, може и така. Но да речем мексиканската зелена жаба живее както в гората, така и в полето, а гласът й се чува по всяко време — и сутринта и по обед, както и вечерта и през нощта. Тя ще е най-подходяща.

— Както желае Поразяващата ръка! Мога да имитирам гласа на тази голяма жаба толкова добре, че ще измамя и най-острия слух.

— Това ме радва. Цяло щастие е, че донесох толкова месо от асиендата. Имаш какво да ядеш и ще можеш да насочиш цялото си внимание към твоята задача. Не знам кога ще тръгнем оттук и къде пак ще спрем да бивакуваме. Но при всички случаи ти ще ни следваш и щом се разположим на лагер ще си избереш такова скривалище, което да е не само възможно най-близо, но и да ти гарантира необходимата безопастност. Там ще изчакаш някой момент, когато в лагера ни се възцари тишина и спокойствие и тогава ще издадеш три пъти квакането на голямата жаба на интервали да речем от по десетина минути. След третия сигнал трябва да си готов да се метнем на конете и да препуснем.

— Ще внимавам толкова добре, че ще забележа приближаването ти, а видя ли те, веднага ще изляза от скривалището си.

— Хубаво. Конят ми трябва да е напълно готов, за да не губя нито миг, понеже преследвачите ще са съвсем близо по петите ми. И още нещо трябва да е готово а именно карабината «Хенри». Това е по-малката моя пушка, с която мога да стрелям толкова много пъти без да се налага да я зареждам. Тя е у теб, нали?

— Да.

— Да не би да си пипал нещо по нея?

— Не. Че как бих посмял! Всички вещи на Поразяващата ръка са неприкосновени.

— Значи карабината ми е в добро състояние. Бъди готов веднага да ми я подадеш, за да мога с куршумите й да възпра преследвачите си в случай, че се приближат твърде много. А сега трябва да си вървиш. Но преди това искам да ти обърна внимание на още едно изключително важно нещо. Предполагам, че юмите ще освободят другите пленници и най-вероятно те ще се върнат в асиендата. Внимавай това да не те заблуди. В никакъв случай аз няма да съм сред тях. А сега ми дай ножа! Нали каза, че си го донесъл.

— Как да ти го дам когато ръцете ти не могат да го хванат? Да го пъхна ли под одеалото, в което са те увили?

— Няма да стане, понеже са го стегнали много здраво с ремъци, а и когато призори ме развържат ще намерят ножа. Забий го ей тук в земята съвсем близо до десния ми лакът, но тъй че дръжката му да се подава едва-едва. Тревата е гъста и няма да я забележат.

— Ами ще съумееш ли с вързаните си ръце да го измъкнеш и да го скриеш?

— Да. А сега си върви! Твърде дълго разговаряхме и смяната на пазача може да последва всеки момент.

— Подчинявам се. Но преди това облекчи напълно сърцето ми! Извърших непростима грешка, но ти си достатъчно великодушен, за да не ме укориш дори и с една-единствена дума. Дали душата ти ще ми прости?

— Да. Ти прояви прекалено голяма смелост когато се промъкна толкова близо до юмите, но пък от друга страна пак на тази смелост трябва да благодаря, че си до мен в този миг. Ние сме квит. Не ти се сърдя.

— Благодаря ти. Животът ми ти принадлежи. Всеки ден ще си спомням с гордост думите на Поразяващата ръка, че сме квит.

Той заби ножа до мен в земята и после се оттегли толкова тихо, че макар да напрягах слух и самият аз не долових никакъв шум. След известно време от доста далече се разнесоха глухите протяжни и груби викове на голямата зелена жаба, които трябваше да ми покажат, че оттеглянето на малкия мимбренхо бе приключило щастливо.

Вече знаех, че бягството ми щеше да се увенчае с успех и пак Заспах толкова спокойно, сякаш наистина се намирах на свобода. На сутринта ме събуди шумът от лагерния живот. Пазачите ме развързаха и захвърлиха настрани одеалото ми, защото тази предпазна мярка вече им се струваше излишна. Престорих се, че не мога тъй бързо да се разсъня, обърнах се на едната си страна и после се отдръпнах малко назад, за да мога да напипам с пръсти дръжката на ножа, който трябваше да се намира нейде близо до лакътя ми.

Както споменах по-горе, китките ми не бяха вече толкова здраво стегнати и можех по-свободно да движа пръстите си. След някоя и друга минута се отърколих по корем. С върховете на пръстите си затърсих ножа. Доста се измъчих докато най-сетне напипах дръжката му, от която стърчаха най-много четири-пет сантиметра. После изтече още повече време докато успея да измъкна ножа от покритата с трева земя. След това пак изминаха доста минути преди да ми се удаде с вдървените си пръсти да го пъхна под жилетката си и да го наглася и прикрия така, че да не е възможно да го забележат.

Тъкмо когато свърших тази работа, пазачите ми се приближиха и ме обърнаха по гръб, за да ми развържат ръцете, защото предстоеше да се нахраня. Изобщо тази сутрин падна голямо ядене, след което индианците започнаха да се стягат за път. Събраха стадата от паша и ги подкараха напред. Червенокожите воини, които не бяха заети с животните, останаха още малко в лагера, защото и без друго лесно щяха да догонят бавно придвижващите се стада. След около два часа юмите се разделиха на два отряда. По-малкият остана да пази пленниците, които както узнах по-късно са били освободени едва след два дни, за да няма време асиендерото да потърси помощ и да отнеме плячката на индианците.

Начело с вожда по-големият отряд с бавна езда последва тръгналите напред животни. Вързан върху един кон и охраняван от петима нови пазачи аз се намирах сред воините на този отряд. Когато потеглихме на път чух зад мен мормонът да вика:

— Farewell, sir! (На добър час, сбогом! Б. по.) Поздрави от мен сатаната, когато след няколко дни те посрещне в пъкъла с «добре дошъл»!

Дяволският му план, насочен срещу асиендата, беше успял и той явно беше убеден, че завинаги се е отървал от мен.

Насочихме се към гората с огромния дъб. Това ме изпълни с нова надежда, защото така се увеличаваше възможността да се натъкнем на бързащите да ни се притекат на помощ мимбренхоси, с които исках да се срещна при дъба. Ала при по-подробно размисляне ми дойде на ум, че при един сблъсък между юмите и мимбренхосите бих изпаднал в сериозна опасност. Нямаше как да не си помисля, че ако бъдат нападнати, юмите ще предпочетат да ме убият, а не да ме освободят.

Дали подобна среща щеше да ми донесе щастие или нещастие не знаех, но скоро стана ясно, че тя е невъзможна, защото юмите свърнаха надясно и поеха в тази посока покрай гората, докато по-малкият от братята заедно със сестрата, моите пратеници, бяха тръгнали наляво. Те бяха заобиколили гората откъм западната й страна, а ние се насочихме към източния й край, а тъй като тя се простираше на доста голямо разстояние, както изглеждаше пътищата ни толкова се раздалечаваха, че едва ли можеше да се очаква сблъсък между моите приятели и враговете ни.

Свечери се, а все още не бяхме достигнали края на гората.

Наложи се да се разположим на лагер кажи-речи до самите дървета.

Зачаках сигнала на младия мимбренхо. Той се разнесе едва след като вечеряхме и аз отново бях здраво увит и вързан в одеалото. Явно и този ден нямах възможност да избягам, но за мен беше много окуражаващо да знам, че наблизо имаше човек готов да ми помогне, който освен това съвсем точно следваше указанията ми. Доколкото успях да се ориентирам по силата на звука той бе дръзнал да се промъкне доста наблизо. Това бе възможно само защото се намирахме на самия край на гората, която му предлагаше сигурно прикритие. На сутринта продължихме пътя си. Бавната езда със стадата започна да доскучава на вожда и той реши да избърза напред и да изчака останалите там, където щяхме да спрем да пренощуваме. Той взе със себе си половината от своите воини както и мен с петимата ми пазачи. По този начин много ми объркаха сметките. Мимбренхото имаше единствената възможност безкрайно предпазливо да язди подир стадата, но не и след този откъснал се напред отряд. Следователно момчето щеше да пристигне при новия ни бивак едва след ариергарда и не беше трудно да се предвиди, че аз пак щях да се намирам вързан в онова ужасно одеало и безпомощен като дете нямаше да мога дори да помисля за бягство.

Наистина стана така както предполагах! Още преди обяд гората свърши. До обяд яздихме ту по тревиста, ту по неплодородна твърда земя, а после спряхме за няколко часа да си починем и да се нахраним. Следобед минахме също през подобни местности, докато най-сетне спряхме сред обширна зелена равнина. Там ядохме и след това отново ме увиха в одеалото. Изобщо беше като предишната вечер, само дето мимбренхото не дръзна да се приближи толкова много заради открития терен.

Едва когато се стъмни започнаха да пристигат стадата. Малко по-късно долових трикратното квакане на голямата зелена жаба и то приблизително от някакви си триста крачки. Само благодарение на тъмната нощ момчето можеше да се приближи толкова много. Но още преди разсъмване то трябваше да се върне доста назад, за да не го забележат. Клетият мимбренхо жертваше съня си без каквато и да било полза за мен.

Същото се повтори и на следващия и на по-следващия, четвъртия ден. Настъпеше ли някой благоприятен момент, то мимбренхото не беше наблизо, а чуех ли сигнала му, удобният случай беше вече пропуснат. Ала писано било петият ден да е по-щастлив за мен.

Още от сутринта пътят ни водеше през скалисти хребети, през тесни дефилета и мрачни клисури. Там индианците нямаше как да се разделят на два отряда, защото беше необходим двойно по-голям брой пастири и пазачи на животните. Имах твърде натрапчивото предчувствие, че този ден щеше да се окаже решителен за моята участ. По време на бивакуването ни по пладне никога не ме бяха връзвали в одеалото, а характерът на околните местности беше такъв, че позволяваше на моя съюзник да се скрие толкова наблизо, колкото на мен ми се искаше.

Малко преди слънцето да бе достигнало зенита си, ние тъкмо пресичахме една трудно проходима клисура, която правеше многобройни завои, когато най-неочаквано видяхме, че тя излизаше на покрита с трева зелена равнина. Никой и нищо не бе в състояние да удържи добитъка. Животните се втурнаха навън от теснината и за броени минути така се разпръснаха по примамливата морава, че ездачите видяха и патиха докато успеят отново да ги съберат.

Голямата уста заповяда на пазачите ми да ме отвържат от коня и да ме свалят на земята. Те насядаха около мен. Тъй като се намирахме в средата на лагера, аз лежах сравнително близо до входа на клисурата и можех да го достигна с някакви си четиристотин крачки.

От заповедите, които даде вожда, разбрах, че този ден той нямаше намерение да продължим пътуването си. Плячкосаните стада бяха толкова изтощени от големите преходи през последните четири дни, че се налагаше да им дадат почивка поне до сутринта. Заради по-продължителния престой индианците разпънаха шатрите, нещо, което не беше правено през последните дни. Докато вършеха тази работа, вождът се приближи и седна точно пред мен. Тъкмо когато се беше вече настанил на мястото си, прозвуча първият вик на голямата зелена жаба без някой от юмите да му обърне каквото и да било внимание.

Голямата уста седеше на земята по турски, скръстил ръце на гърди. Първо очите му се спряха за кратко време върху ранената му десница, а после неговият пронизващ поглед се впи в лицето ми. Личеше си, че иска да ме заговори. Петимата пазачи гледаха в земята. Не извръщаха очи нито към него, нито към мен. Страхопочтителното им очакване показваше, че разбираха важността на мига, когато вождът им желаеше поне в словесен двубой да премери сили с Поразяващата ръка. Тъй като упоритото ми мълчание само щеше да утежни моето положение, реших да му отговарям. Той поде разговора с въпроса:

— Ти се наричаш Поразяващата ръка, нали?

— Не се наричам аз така, а това име са ми дали прочути бели и червенокожи воини.

— Но те не са били прави. Ето, ръцете ти са вързани и не могат да смачкат и червей, а камо ли човек. Виж колко се страхувам от теб!

След тези думи той ме заплю. Останах напълно спокоен.

— Ако името ми действително не отговаря на истината, то твоето напълно отговаря. Наричат те Голямата уста и наистина си толкова устат, че едва ли има друг човек, който да може да се мери с теб по приказки. Ала аз на твое място никак нямаше да се гордея с подобно качество. Не е никакво геройство да заплюеш един вързан пленник, защото той няма възможност да се защити. Я по-добре ми покажи истинската си смелост по друг начин! Развържи ме и се бий с мен! Тогава ще се види кой кого ще смачка — ти мене или аз теб.

— Мълчи! — ревна ми той. — Ти си също като жабата дето се обажда ей там. Хората презират квакането й.

Току-що викът на голямата жаба се беше разнесъл за втори път. Думите на вожда ми дадоха повод спокойно да погледна към изхода на клисурата без да се опасявам, че така ще събудя подозрението на моите пазачи. По силата на звука предположих, че моят мимбренхо се намира много близо, сигурно беше нейде зад скалите в самото начало на теснината. Повдигнах още повече глава, за да може да забележи, че гледам натам и наистина зърнах една малка кафеникава момчешка длан, която се мерна за миг иззад ръба на голям каменен отломък, а после незабавно пак се скри.

В същия момент взех твърдото решение да не отлагам повече бягството си. След четвърт час трябваше да съм или свободен човек, или труп! Ето защо дадох такъв отговор, който иначе би бил направо смешен:

— Аз не презирам това квакане, а му се радвам. Ти знаеш ли гласовете на животните?

— Всичките ги знам.

— Нямах предвид това, а те попитах дали разбираш езика на животните.

— Няма човек, който да го разбира!

— Но аз го разбирам. Да ти кажа ли какво иска да ти съобщи жабата със силните си викове?

— Кажи ми де! — отвърна индианецът с презрителен смях.

— Жабата ти известява, че още днес ще преживееш някаква загуба и в резултат на това ще тръгнеш обратно по пътя, който те доведе дотук.

— Великият Дух ти е объркал и помрачил сетивата!

— Не, напротив, изострил ги е, защото чувам изстрели, чувам тропота на копитата на вашите коне и яростните крясъци на воините ти. Предстои ви да се сражавате срещу двама души, един по-възрастен и един съвсем млад, и няма да можете да ги победите. Ще се покриете с позор и после онези, на които сега се подигравате, ще ви се присмеят.

Вождът отвори уста, за да ми даде някакъв гневен отговор, но в последния миг размисли иначе, свали ръце от гърдите си, отпусна ги и ми отправи замислен поглед.

— Правилно ли те разбрах? Олд Шетърхенд не е някой глупак, а хитра лисица. Неговите думи имат смисъл даже и когато изглеждат неясни. Какво искаш да кажеш? За чий позор говориш?

— Помисли малко и ще разбереш! А пък ако не успееш, тогава изчакай малко и сам ще видиш!

Вождът се замисли толкова напрегнато и съсредоточено, че сякаш забрави да диша. Не след дълго възкликна:

— Сетих се! Вече знам! Вярваш, че можеш да избягаш и мислиш, че ще те преследваме чак до онази клисура отвъд асиендата, където младото куче на мимбренхосите навярно все още те очаква. Освен това си мислиш, че там ще се бием срещу вас двамата без да успеем да ви победим. Понеже силно копнееш за свободата си, просто я сънуваш с отворени очи. Разсъдъкът ти се е размътил и…

Изведнъж той млъкна. Беше му дошла някаква нова мисъл. Приближи се до мен и внимателно огледа ремъците ми. След като се увери, че всичко е наред, отново седна на мястото си, усмихна се самоуверено и каза:

— Вече знам как стоят нещата. Поразяващата ръка иска да ме разгневи, за да ми се смее после като на дете, обаче това няма да му се удаде. Той иска да ни внуши несигурност и в тази несигурност да извършим някоя грешка. Да, той никога не върши каквото и да било без предварително обмисляне, но този път криво си е направил сметката.

— Уф, уф! — възкликнаха пазачите в знак, че са съгласни с вожда си. Обърнат към мен, той продължи:

— Поразяващата ръка уби моя син Малката уста и затова трябва да умре. Но той е храбър мъж и съм чувал, че винаги е бил приятел на червенокожите воини. Ето защо ще проявя към него известно милосърдие и ще му позволя сам да си избере каква да е смъртта му. Желае ли да бъде разстрелян?

Знаех, че в думите му се криеше подигравка и затова отвърнах:

— Не, никак не ми харесва. Ще ми се да достигна възраст от девет пъти по десет години, после спокойно да заспя и да се събудя за отвъдния живот.

— Това е краят на страхливците! А Поразяващата ръка е достоен за съвсем друга смърт. Един такъв мъж трябва да опознае всички видове мъчения и то без окото му да мигне. Ти ще се покриеш с тази слава при нас. Най-напред ще ти счупим ръцете и краката, защото и ти си счупил ръцете на моя бял брат Мелтън.

Индианецът ме погледна изпитателно, за да разбере какво впечатление ще ми направи това любезно и човеколюбиво предизвестие.

— Много добре — кимнах усмихнато.

— После ще ти пронижем с ножове мускулите на ръцете и краката и ще ти изтръгнем ноктите на всички пръсти.

— С радост го очаквам.

— След това ще те скалпираме докато си още жив.

— Съвсем правилно, защото ако съм мъртъв, изобщо няма да го почувствам.

— Междувременно винаги ще оставяме поредните ти рани да заздравяват, за да имаш сили да издържиш следващите мъчения.

— Това ме радва, защото иначе може би трудно ще понеса новите изтезания.

— Не се подигравай! Желанието ти за подигравки съвсем скоро ще ти мине, понеже нека ти кажа и това — ще ти изрежем клепачите на очите, тъй че няма да можеш вече да спиш. Ще поставим краката ти в огън, ще те обесим с главата надолу, ще хвърляме по теб ножове, ще…

— Спри, спри! — прекъснах го аз като избухнах в смях. — Нито една от тези заплахи няма да изпълните. Даже да имахте хиляда воини, пак щяхте да се окажете твърде малко, за да причините каквито и да било страдания на Олд Шетърхенд. За тази работа са нужни съвсем други хора. Преди малко ме сравни с жабата, която чухме. Аз мога да те сравня с какви ли не далеч по-отвратителни животни, но няма да го направя. Само едно ще ви кажа:

от мен трябва да се боите много повече, отколкото аз от вас.

В същия миг сигналът на мимбренхото прозвуча за трети път. Вождът яростно извика:

— Чуваш ли квакането й? Тъй квакаш и ти! Скоро ще разбереш кой от кого се бои. Отсега нататък ще бъда по-строг към теб, за да ти избия от главата всяка надежда за спасение. Колкото е вярно, че току-що доловихме гласа на голямата жаба, толкова е вярно и че гибелта ти е съвсем сигурна.

— Лъжеш се! Колкото е вярно, че чухме жабата, толкова е вярно и че не сте в състояние да ми причините каквото и да било зло.

— Е добре, тогава ще ти докажа, че съм прав. Отсега нататък винаги ще бъдеш увит и вързан в одеалото с изключение само на времето когато яздиш. Виж тогава как ще избягаш! Развържете му ръцете и му дайте месото, което му се полага, а после сам ще го «опаковам» в одеалото. В бъдеще винаги самият аз ще върша тази работа, за да се откаже този пес от всяка надежда за бягство.

Споменавайки за намеренията си да офейкам, аз играех опасна игра, но бях твърдо убеден, че ще я спечеля.

Един от пазачите ми донесе месо, а другите ми свалиха ремъците от ръцете. Решителният миг наближаваше. Въпреки това бях напълно спокоен и така и трябваше да бъде. Онзи, който в подобен момент се разколебае или разтрепери, едва ли ще има успех.

Нарязаха ми парчето месо на тънки филийки, които можех лесно да сдъвча без да използвам нож. Започнах да се храня бавно и с голямо удоволствие, сякаш нищо друго не ме интересуваше. Бях седнал и краката ми бяха в такова положение, че да мога мигновено да срежа ремъците. Животът ми зависеше от някакви си секунди.

Голямата уста ме наблюдаваше мрачно. Изглежда моето демонстративно нехайство, както и доброто ми настроение го възмути и той ми се сопна:

— Побързай! Нямам никакво желание да те чакам толкова дълго.

За да спечеля времето, необходимо да се наведа напред и да измъкна ножа, за да срежа ремъците на краката си, аз се престорих, че неочакваните груби думи на вожда ме стреснаха, изпуснах месото на земята и посегнах с лявата си ръка да го вдигна. Бях напълно сигурен, че очите на всички са се насочили към парчето месо и лявата ми ръка и ето защо в същото време спокойно бръкнах с десницата си под жилетката.

— Да побързам ли? — попитах аз. — Добре, ей сега. Внимателно гледай какво ще стане!

Още докато изговарях тези думи острият нож бе вече между краката ми — с енергично движение срязах ремъка, светкавично се изправих, стъпих с десния си крак върху рамото на вожда, прескочих го и с трескава бързина се втурнах към клисурата.

Когато след скока през главата на Голямата уста краката ми докоснаха земята, малко остана да се подкосят и да рухна там където си бях. Обаче знаех, че трябваше да продължа и това наистина ми се удаде. В първите секунди докато летях по меката трева с големи скокове зад гърба ми цареше пълна тишина, което беше резултат от изненадата на хората. Всички бяха като вкаменени от слисване, защото виждаха как смятаното от тях за невъзможно най-неочаквано ставаше действителност. Но съвсем скоро (бях изминал може би около седемдесет-осемдесет метра) индианците се отърсиха от вцепенението си и зад мен се разнесе такъв рев, сякаш закрещяха хиляди дяволи. Не се обърнах назад, а продължих да тичам. Налагаше се още от самото начало да напрегна всичките си сили, за да успея да се добера до коня си. В моето окаяно състояние сигурно нямаше да издържа дълго на подобна гонитба.

И ето че в този момент видях мимбренхото да излиза иззад скалата. В десницата си държеше своята пушка, а в протегнатата си към мен лява ръка видях да стиска моята карабина «Хенри». Той не остана на мястото си, а се втурна срещу мен. Преди още да се срещнем аз му подвикнах:

— Конете зад скалата ли са?

— Не. Зад първия завой.

— Колко крачки има дотам?

— Пет по сто пъти.

Лошо ми се пишеше! С изтръпналите си крака не можех да бягам още петстотин крачки без да бъда догонен. Следователно трябваше да потърся спасение в огнестрелното оръжие. Тичешком грабнах карабината от ръката на момчето, опипах затвора й и след като се уверих, че всичко е в изправност, изведнъж се почувствах много спокоен и сигурен. Веднага спрях и се обърнах с лице към преследвачите си. Както видях те не бяха губили време да вземат своите огнестрелни оръжия. Крещейки един през друг, те тичаха без какъвто и да било ред и порядък подир мен. Начело бяха моите пазачи заедно с вожда.

— Назад, ще стрелям! — извиках аз.

Юмите не обърнаха внимание на заплахата ми и се приближиха на някакви си стотина крачки от мен. Стрелях два пъти. Те дойдоха на деветдесет крачки — последваха още два изстрела. Индианците продължиха да се приближават — с още десет, двайсет, с трийсет крачки. На всеки десетина крачки стрелях по два пъти, а общо това направи десет куршума, всеки от които улучи някой от краката на преследвачите ми. Ранените падаха на земята. Останалите най-сетне се стъписаха.

— Назад! — отново им извиках. — Ще ви избия до крак!

Отново стрелях два пъти и улучих целта си. Смелият мимбренхо беше близо до мен и този път също стреля. Но докато аз само обезвреждах противниците ни, неговите куршуми убиха двама от тях. Преследвачите ни се спряха и не посмяха да продължат напред. Мнозина от тях се затичаха обратно към лагера си, за да вземат своите пушки. Но един от тях заслепен от своята ярост се хвърли срещу мен. Беше Голямата уста. Побеснял от гняв, той ревеше като диво животно и със здравата си лява ръка размахваше ножа — единственото оръжие, с което разполагаше в момента. От негова страна бе истинско безумие да се опитва да ме връхлети по този начин, беше чиста глупост и непредпазливост, които можеха да се обяснят единствено с обзелото го силно вълнение. Беше съвсем ясно, че животът му е вече в ръцете ми, но аз нямах намерение да му го отнемам. Вече го бях лишил от възможността да използва десницата си, нека поне лявата му ръка останеше здрава. Ето защо реших да го поваля с удар по главата. Вдигнал високо ножа, за да го забие в мен, той бързо се приближаваше. В мига, когато острието му се насочи към гърдите ми, аз светкавично отскочих настрани и незабавно замахнах с обърнатата наопаки карабина. Ударът на ножа «прониза» въздуха, ала прикладът ми го повали на земята с такава сила, че той остана да лежи неподвижно.

Щом видяха това, хората му закрещяха като луди, понеже си помислиха, че съм го съборил на земята, за да го убия. Онези от тях, които бяха изтичали за пушките си, вече започнаха да се връщат. Други, по-предвидливи от тях, се втурнаха към конете. Оставането ни на това място беше неразумно. И така ние се завтекохме към клисурата и когато навлязохме в нея, продължихме да тичаме, за да се доберем час по-скоро до конете. Момчето беше по-бързо от мен и ме изпревари. След като изминах около триста крачки, Мимбренхото изчезна вече зад първия завой. Почти веднага се появи яхнал коня си, водейки моя жребец за юздата. В галоп се приближи до мен. Метнах се на седлото тъкмо в момента, когато се появиха първите юми, въоръжени със своите пушки. Те стреляха по нас, ала в бързината не улучиха. Мигновено обърнахме конете си и ги пришпорихме да препуснат навътре в клисурата, поемайки обратно по същия път, по който бяхме дошли тук преди обяд.

И така вече бях свободен, но преди всичко трябваше да помисля за нещо друго. Тъй като Тимотео Прухильо беше разорен, ми се искаше да си получи обратно поне стадата. Но това можеше да стане само в случай, че очакваните мимбренхоси имаха време и възможност да ги отнемат от юмите. За съжаление не знаех къде се намираха понастоящем пасищата на враговете ни. Но понеже вождът им бе наредил да спрат да си починат един ден, вероятно в средата на времето, което им бе необходимо, за да се върнат при племето си, предположих, че юмите трябваше да яздят още четири дни докато се приберат у дома си. Ала този срок бе твърде кратък за мен и за мимбренхосите и едва ли щяхме да ги догоним преди това. Та нима нямаше някакво средство, с чиято помощ да забавим пътуването на юмите? О, имаше разбира се, и то много просто средство, с което разполагахме по всяко време, защото въпросното средство бях самият аз. Трябваше да ги подмамя да тръгнат да ме преследват колкото бе възможно по-надалеч.

Беше близо до ума, че те щяха да положат всички усилия, за да ме заловят отново. Но щом като стотина души не успяха да ме задържат, то колко ли бяха необходими, за да ме пленят пак? Несъмнено повече. Само че тези хора липсваха. Дори воините им бяха намалели с четиринайсет. За дванайсетте ранени някой трябваше да се грижи. А откъде щяха да вземат хора, които да отведат стадата?

След като всички тези мисли ми преминаха през главата аз стигнах до убеждението, че щом дойдеше на себе си, Голямата уста щеше да даде следните разпореждания: на първо време стадата да останат там, където си бяха, и имаше достатъчно трева за тях. Ранените също щяха да останат там, а заедно с тях и още толкова воини, колкото бяха необходими както за надзираването на животните, тъй и за наглеждането на ранените. Но всички други трябваше да се втурнат по следите на Олд Шетърхенд и да го заловят, за да възстановят честта на племето. Така че беше твърде вероятно по петите ми да тръгнат между четирийсет и петдесет преследвачи.

Ако свърнех наляво или надясно можех веднага да им избягам, но това щеше да е грешка. Щом загубеха следите ми, индианците веднага щяха да се върнат при стадата и да продължат пътя си към своите вигвами, а асиендерото нямаше повече да види животните си. Но тъй като исках да спася стадата му, трябваше да подмамя преследвачите да продължат да яздят по ясно видимите мои дири.

За да постигна целта си, аз не се отклонявах от пътя за асиендата. Не биваше и да бързам кой знае колко много, защото колкото повече ме догонваха, толкова по-настървено щяха да продължават преследването, а в такъв случай и през ум нямаше да им мине мисълта да се върнат. И заварех ли после при големия дъб да ме чакат мимбренхосите, с тяхна помощ щях да успея да пленя целия отряд на юмите и да побързам да се върна в лагера им, за да взема плячкосаните животни и да ги предам на законния им собственик. Едва ли можеше да има някакво съмнение, че без стадата си Прухильо щеше да се превърне в просяк. Къщите му бяха изгорели, горите и градините му бяха опожарени. Все още разполагаше с пасищата и ливадите, ала без добитък те не можеха да му донесат и пукната пара. Освен това нали вече бях чул, че съвсем не е тъй богат, както е бил някога.

Докато бодро яздехме в бърз тръс по пътя си споделих всички тези мисли с моя млад спътник. Също като възрастен човек той прие обясненията ми с пълно разбиране и накрая ме попита по своя делови маниер:

— Значи Поразяващата ръка смята, че по следите ни препускат петдесетина юми, нали?

— Най-малкото са между четирийсет и петдесет — кимнах аз.

— Но толкова много няма да могат веднага да тръгнат подир нас. Вождът им лежеше в безсъзнание и воините му ще се видят принудени да почакат докато се свести, за да чуят заповедите му.

— Прав си, но неколцина сигурно незабавно са препуснали по следите ни, за да открият накъде водят и така когато дойдат другите да не губят никакво време в търсенето им. Ще поговоря с първите преследвачи.

— Ще поговориш ли? — не скри учудването си момчето. — Наистина ли Поразяващата ръка смята да разговаря с тези копои, които искат да го разкъсат със зъбите си? Защо ще се излагаш на такава опасност?

— Много по-голяма беше опасността, на която се изложи ти, когато се промъкна до мен след опожаряването на асиендата.

— Трябваше някак да поправя голямата си грешка.

— А не ти ли се стори прекалено дълго времето през последните дни докато изчакваше удобен случай за бягството ми?

— Има ли човек търпение, никога времето не може да му се стори прекалено дълго, а щом един юноша иска да стане воин, освен с храбростта преди всичко друго е необходимо да се сдобие с търпение.

— Но ти нямаше възможност да спиш, защото нали през деня трябваше да ни следваш, а нощем всеки миг можеше да очакваш моето бягство!

— Един истински воин трябва да се стреми да се приучи да превъзмогва желанието за сън. Впрочем имах възможност да поспя достатъчно. Винаги когато тръгвахте на път лягах да подремна и едва след няколко часа пак поемах по следите ви. Стадата напредваха толкова бавно, че бързо успявах да ги догоня.

— Ти доказа, че в недалечно бъдеще от теб ще излезе храбър воин и мъдър съветник, когато вождовете свикват своите съвещания. Желаеш да имаш име. Още първия път когато седна с воините от твоето племе край огъня ще им кажа, че си достоен да носиш име.

— Уф, уф! — възкликна той и очите му радостно заблестяха, а гърдите му гордо се изпъчиха.

— Да, ще им предложа да ти дадат име.

— Ще го направиш ли? Благодарността ми ще е голяма като земята и ще трае докато съм жив!

— Решил съм да им го кажа.

— Но тогава те ще ме попитат какво име ми е посочил Великият Маниту и какъв амулет съм намерил. А аз няма да мога нищо да им отговоря.

Когато някой млад индианец възмъжее и усвои всичко каквото трябва да знае и може дотолкова, че вече пожелае да стане воин, неговото първо задължение е да си потърси име. Той се усамотява в някоя дива местност, за да гладува и да размисля над всички качества, които трябва да притежава един мъж, ако иска да стане истински воин и прочута личност. Самотата, гладуването и мечтите за велики дела го довеждат до особено превъзбудено състояние. Цялата му нервна система изпада в трескава и неконтролирана от волята дейност, тъй че най-сетне той получава какви ли не съновидения и халюцинации. Първият предмет, който му се появи, привиди или присъни в това състояние става негов амулет, негова светиня за целия му живот. Той се въоръжава, тръгва на път и не се връща преди да го е намерил, откраднал, завоювал или изобщо придобил независимо по какъв начин. Този предмет може да е голям или малък, може да е с най-странна форма, но независимо от това се зашива в кожа и се пази най-грижливо. Индианецът го взема със себе си по време на бойните си походи и го окачва на копието, което забива в земята пред вигвама си. За него този амулет е най-скъпото и свято нещо, което притежава. За да го запази той ще се бие отчаяно до последна капка кръв срещу когото и да било. Ето защо се смята за голяма чест и слава да отнемеш амулета на своя враг. Но пък не по-малък е и позорът когато изгубиш собствения си амулет независимо дали е станало по време на битка или при други обстоятелства. «Човекът без амулет» — няма по-страшна обида от това прозвище за един индианец. Един такъв презрян и отритнат човек сигурно няма да намери покой докато не се сдобие с амулета на някой от враговете си. Тогава този амулет става негов, а изгубената му чест се смята за възстановена.

Щом намери предмета, тоест, своя амулет, който му се е присънил или привидял, най-често младият човек приема неговото име и именно заради това не са никаква рядкост такива най-странни прозвища като «мъртъв паяк», «разкъсано листо» или «дълъг конец». Просто докато е търсил своя амулет съответният индианец най-напред е сънувал някакъв умрял паяк, разкъсано листо или дълъг конец и от този момент нататък той навсякъде носи със себе си въпросния предмет като свой амулет. Но има и други случаи когато някой младеж се отличи с една или друга смела постъпка и тогава той получава такова почетно име, което да напомня за нея. Едно подобно име се уважава много повече от обикновеното, дължащо се на амулета. Ето защо на последните думи на моя млад спътник отвърнах следното:

— Няма да е нужно да им отговаряш каквото и да било, понеже ако ти зададат такъв въпрос, аз ще им дам необходимите сведения.

— Ти ли? — попита той и страните му потъмняха от нахлулата в тях кръв.

— Да, защото вече съм ти избрал име.

Той сведе глава, за да прикрие голямата си радост. Сигурно страшно много му се искаше да попита за името, ала това щеше да е против всички правила и обичаи. Реших да задоволя любопитството му.

— Не можеш ли да се досетиш кое име имам предвид?

— Не.

— Тогава ми кажи, коя беше първата ти постъпка, с която се отличи!

Той въздъхна и ми отговори:

— Първото нещо с което се «отличих» беше, че изпратих Олд Шетърхенд в ръцете на враговете ни.

— Тази грешка вече я изкупи. Първата ти истинска смела постъпка беше моето освобождаване. Какво мислиш ще кажат вашите воини когато го научат?

— Който освободи Поразяващата ръка ще стане прочут човек и никога няма да има нужда от амулет.

— Е добре, ти ми помогна да се освободя, при което застреля двама воини на юмите. Край огъня на съвещанието на вашите старейшини ще предложа да те нарекат Юма-Шетар (Убиец, изтребител на юми. Б. нем. изд.) и съм убеден, че ще се съгласят с мен.

— Сигурно! — извика той. — Та това ще е голяма слава за цялото племе на мимбренхосите! О, Маниту! Знаех си, че заедно с Поразяващата ръка много по-скоро ще се сдобия с име отколкото с когото и да било друг. Нашите воини ще ми завиждат, жените ще разказват за мен, а когато минавам между шатрите, дъщерите им тайно ще поглеждат подир мен през пролуките на входовете. Но преди всичко друго моят баща, Силния Бизон, ще ме притисне до гърдите си, а моят по-малък брат страшно ще се гордее с мен. О-о, де да можеше и той да остане при теб! Мисля, че също щеше да си спечели подобно име.

— Много вероятно. Впрочем този пропуск може да бъде наваксан, понеже съм убеден, че скоро ще видя брат ти. Ако си приличате с него, след пристигането си при вашето племе той сигурно не е мирясал докато не е получил разрешение от баща ви да вземе участие в похода срещу юмите.

— И аз така мисля. Моят баща, великият вожд на мимбренхосите, е много строг. Той обръща малко внимание на желанията на децата си, но сигурно ще изпълни една такава молба, която несъмнено ще го зарадва. Колко хубаво ще е, ако и брат ми едновременно с мен може да празнува получаването на името си!

По време на този разговор ние не само минахме през виещата се ту в една, ту в друга посока клисура, но оставихме зад гърба си и няколко от водещите към нея проломи, като преди всеки завой се оглеждахме назад, за да видим дали не са се появили вече преследвачите ни, ала до този момент не ги бяхме забелязали. Въпреки всичко бях убеден, че не са далеч и реших още при първия удобен случай да проверя дали наистина бе така.

Скоро стигнахме до малка прерия, която на ширина можеше да се измине за петнайсетина минути. След като я прекосихме се озовахме сред гъсти храсталаци, които ни предлагаха чудесно скривалище. Там дръпнах поводите на коня си и скочих от седлото.

— Нима Поразяващата ръка иска вече да почиваме? — попита ме индианецът.

— Не. Спираме само за кратко време, колкото да поговоря с юмите.

Очевидно моето намерение му се видя твърде странно, но той не каза нито дума. Отвързах от седлото на коня пакета с новите си дрехи, за да се преоблека. Поначало старите нищо не струваха, а и докато бях в плен се бяха изпокъсали и изцапали толкова много, че приличах на истински скитник. Колко по-различно изглеждах в новото си облекло! В характера ми няма и следа от суетност, но просто южноамериканските индианци обръщат много по-голямо внимание на външността от северноамериканските си братя — също както и мексиканецът се облича в много по-фрапиращи и пъстри одежди от прозаичния практичен и трезво мислещ янки. Сиусите или индианците врани никога няма да проявят презрение към някой бял ловец само защото се е появил пред тях в парцали. Но един пима или яки много трудно можеш да го накараш да се отнесе с уважение към зле облечения човек. А често е толкова важно първоначалното впечатление, което ще направиш на такива хора! Ако се бях появил в асиендата с новите си дрехи, вероятно Прухильо щеше да повярва на разказа ми и тогава нямаше да се видя принуден да удрям шамар на неговия нахакан махордомо и да го хвърлям в потока. Както става ясно дори и в онези затънтени краища «дрехите правят човека».

След като се преоблякох, заприличах да речем на някой богат мексикански едър земевладелец, или на кабалиеро, тръгнал да посети дамата на своето сърце.

— Уф! — възкликна слисано мимбренхото, когато се появих иззад храста. — За малко да не те позная — рече той и се изчерви от смущение, но ние момчетата точно така си го представяхме Олд Шетърхенд когато слушахме да ни разказват за теб и Винету.

След като от устата му се изплъзна това необмислено признание, смущението му се засили още повече. За да му помогна да го преодолее аз му подадох моя Мечкоубиец с думите:

— Нека моят млад червенокож брат остане тук и държи тази пушка, която в момента не ми е нужна. Щом се появят юмите, аз ще тръгна с коня си срещу тях да ги пресрещна, за да разговарям с тях. Ако са толкова многочислени, че се осмелят да ме нападнат, ще бъдем принудени да се отбраняваме и скрити зад храсталака, ще се опитаме да ги отблъснем.

Застанах зад първите храсти така, че да имам възможност да наблюдавам пътя, по който току-що бяхме минали. Предположенията ми се оправдаха. Само след броени минути точно отсреща видях да се появяват трима конници, които в бавен тръс пресичаха прерията. Смуших коня си да тръгне срещу тях и заех стойката на човек, който най-безгрижно язди по пътя си. Тялото ми беше леко приведено напред и се преструвах сякаш съм много изморен и изобщо не обръщам внимание на ширналата се пред мен равнина.

Щом ме зърнаха, индианците се стъписаха. Но тъй като видяха, че съм сам скоро продължиха ездата. Нямаше защо да се страхуват от един-единствен конник. Преструвах се, че не ги забелязвам, но държах карабината «Хенри» напреко на седлото така, че с едно бързо движение да мога да я вдигна в положение за стрелба. Бях убеден, че юмите нямаше да ме познаят веднага, понеже все още не ме бяха виждали в новите ми дрехи, а освен това държах с ръка краищата на пъстрата мексиканска кърпа, вързана на врата ми, пред устата си като скривах така брадата си. На всичко отгоре бях нахлупил широкополото си сомбреро толкова ниско над очи, че кажи-речи от лицето ми се показваше само носът.

Най-сетне съгледвачите се приближиха толкова, че тропотът от конските копита се чуваше съвсем отчетливо. И тогава вече нямаше как, аз се стреснах, изправих гръб, престорих се сякаш ги забелязвам едва в този миг и спрях жребеца си, който те впрочем също не бяха виждали. На около десетина-петнайсет крачки от мен юмите също дръпнаха поводите на своите животни. Бяха трима от моите последни петима пазачи. Един от тях ме заговори на обичайната смесица от испански, индиански и английски думи:

— Откъде идваш?

— От Асиенда дел Аройо — заявих с преправен глас, което не ми беше особено трудно, понеже и без друго кърпата закриваше почти цялата ми уста.

— А накъде си тръгнал?

— Отивам при Голямата уста, вожда на храбрите юми.

— В какво положение завари асиендата?

— Всичко е опожарено.

— От кого?

— От юмите.

— И ти какво ще търсиш при тях?

— Искам да се спазарим за стадата, които са отвлекли.

— Чия поръчка изпълняваш?

— Изпраща ме асиендерото. Готов е да откупи животните и вождът трябва да ми каже каква цена иска.

— Напразно си бил път, защото той няма да продаде животните.

— Откъде знаеш?

— Ние сме от неговите воини.

— Тогава наистина би трябвало да знаете какво смята да прави. Но все пак ми се иска да поговоря лично с него, понеже съм длъжен да изпълня възложеното ми поръчение.

— Изглежда ти дори не подозираш колко опасно е това! Воините на юмите са грабнали бойната секира и воюват срещу белите.

— Известно ми е, но не се тревожа, защото идвам като парламентьор и съм неприкосновен. Къде лагеруват сега воините на юмите, които са били в асиендата?

— Не е необходимо да го знаеш, понеже и без друго няма смисъл да яздиш толкова надалеч. Ако тръгнеш бавно по нашата диря съвсем скоро ще се натъкнеш на нашия вожд и петдесет негови воини.

— Благодаря ти. Сбогом!

Престорих се, че искам да продължа пътя си макар да бях убеден, че ще ми зададат и други въпроси. Именно тези въпроси бяха за мен от голямо значение, защото по тях можех да си направя заключение за онова, което исках да науча.

— Стой, чакай малко! — прозвуча заповеднически глас зад гърба ми. — Ти ни разказа само за асиендерото. Той е ходил до Урес заедно с един друг бледолик на име Мелтън, нали?

— Не видях бледолик с такова име.

— Но може би си срещнал друг, който се казва Ралф Уелър, или пък сина му Санди, а?

— Също не.

— Тогава навярно не си видял и отряда от наши воини, които трябваше да държат в плен тези бледолики в продължение на два дни?

— Не. Разговарях само с дон Тимотео.

— Къде?

— Сред развалините на неговия дом. Посетих асиендата, за да му върна парите, които му дължах и той пожела с тях да откупи своя добитък. Помоли ме да препусна подир юмите и да се спазаря с тях.

— Къде са парите? В теб или в него?

— В него са.

Юмите все още не ме бяха познали. След моя отговор те се спогледаха. Личеше си, че са объркани. Без да се съобразява с присъствието ми, воинът, който бе разговарял с мен, със замислено изражение на лицето каза на другарите си:

— Сигурно се е случило нещо. Асиендерото е още тук, но другите бледолики не са вече при него. А и нашите воини никъде не са се мяркали, макар че трябва да са тръгнали на път, за да се присъединят към нас. Дон Тимотео иска да си откупи добитъка.

Той има пари. В такъв случай всичко може да се обърка. Ами къде ли са многобройните чужди бледолики с техните жени и деца, които са очаквани от нашите братя, за да бъдат отведени в планините?

Другите двама мълчаливо поклатиха глави. Тогава той отново се обърна към мен:

— Преди малко не срещна ли двама конници?

— Да. Един бял заедно с някакъв млад индианец.

— Как беше облечен, белият?

— Като скитник.

— Какви оръжия имаше?

— Видях две пушки.

— Вярно е. Онзи пес мимбренхото ги е взел и му ги е дал. Тези думи бяха предназначени за неговите другари. После той продължи да ме разпитва:

— Бързо ли яздеха?

— Не. — отвърнах аз като рязко дръпнах юздите на коня си, за да го накарам да отстъпи няколко крачки назад. — Бяха слезли от седлата.

— Къде?

— Ей там зад мен сред храстите.

— Уф! Тогава трябва бързо да се връщаме, понеже тежката пушка на бледоликия бие чак дотук. Тя е мечкоубиец. А другата, по-леката стреля без прекъсване. Ела с нас! Ще препуснем обратно. Ще пресрещнем вожда и ти ще можеш да говориш с него.

— Тази работа не е чак толкова спешна. Почакайте още малко! Искам да ми дадете нещо.

— Какво?

— Вашите пушки и коне.

— Защо? Откъде накъде? — попита индианецът и смаяно ме зяпна.

— Ето защо! — изсмях се аз като с лявата си ръка свалих кърпата от долната част на лицето си, а с дясната насочих карабината «Хенри» към тях. — Самите вие казахте колко продължително и често мога да стрелям с тази пушка. Който от вас мръдне от мястото си ще получи куршум! А там в храсталака се е скрил мимбренхото с моя Мечкоубиец, чиито куршуми като нищо ще стигнат дотук.

От уплаха юмите се вцепениха и с широко отворени очи ме зяпнаха.

— Уф! Това е Поразяващата ръка! — процеди през зъби един от тях.

— Поразяващата ръка! Поразяващата ръка! — повториха другите двама.

— Да, аз съм Поразяващата ръка — кимнах, държейки дулото все още насочено към тях. — Не се опитвайте да обърнете конете си, иначе ще стрелям! Искахте да ме заловите, а самите вие сте мои пленници. Но аз ще ви пусна и ще ви разреша да се върнете при вашия вожд. Хвърлете пушките си на земята!

Като всички индианци при среща с непознати и юмите бяха взели пушките си в ръка, но те не бяха подготвени за стрелба. Тримата не се осмелиха да насочат оръжията си към мен, но въпреки това не се подчиниха на заповедта ми веднага.

— По-бързо или ще стрелям! Няма да чакам! — викнах им аз. — Едно… две…

Преди да кажа «три» те хвърлиха пушките си на земята.

— Слезте и отстъпете настрани! Те се подчиниха.

— А сега тичайте обратно! Който от вас се обърне ще бъде пронизан от куршумите ми!

Юмите се затичаха с все сила. Всъщност бе много смешно да ги гледа човек колко бързо си плюха на петите. Докато все още им бях в ръцете, те ми се подиграваха и присмиваха, но ето че сега бягаха като зайци пред дулото на пушката ми.

Скочих от седлото, за да събера пушките им и да задържа техните коне, които след офейкването на господарите си бяха станали неспокойни. В същия миг видях мимбренхото в пълен галоп да изскача от храсталака. Идваше да ми помогне.

— Уф, уф! — извика той още отдалеч. — Поразяващата ръка е вълшебник. Всичко му се удава, дори и най-трудните магии!

— Това не беше никак трудно — засмях се аз.

— Без борба да обезоръжиш трима неприятели и на всичко отгоре да им вземеш конете? Че кой би си го помислил? Много се разтревожих когато ми каза, че искаш да разговаряш с тях!

— Имах и един съюзник — изненадата. Така страхът им от моите пушки се удвои. Но трябва да тръгваме, защото другите юми могат да се появят всеки миг.

Вързахме трите пушки за седлата на новите коне. Мимбренхото взе в ръка юздите на едно от животните, за да го води, а аз хванах поводите на другите две. После тръгнахме отначало бавно през храсталака, а когато го оставихме зад гърба си и пред нас се ширна открит Терен, преминахме в галоп. Поддържахме този бърз ход само докато се отдалечихме достатъчно, за да не се чувстваме непосредствено застрашени. Щом стигнахме до едно място, откъдето храстите се виждаха само като тънка ивица на хоризонта, ние спряхме, защото за нас бе важно да подмамим преследвачите да яздят по-дълго по петите ни и именно заради това трябваше отвреме навреме да им даваме възможност да ни виждат, което щеше да поддържа будно тяхното усърдие и да разпалва настървението им.

Докато седяхме спокойно на конете, застанали близо един до друг, забелязах, че мимбренхото често ми отправяше скрити погледи. Досетих се, че сигурно искаше да научи за какво бях разговарял с тримата юми. Казах му. След като свърших, момчето помълча малко със замислен поглед, а после рече:

— Когато си при Поразяващата ръка с всеки изминал час научаваш все повече нови неща. Ето че малко след като узнах как един воин трябва да използва спечелените предимства, чувам и виждам как да постъпя, ако искам да изтръгна от някого нещо, което той не желае или не бива да ми каже. Сега вече знаем почти всичко.

— О, все още далеч не всичко. Най-важното си остана за мен неясно. На първо време узнахме, че по петите ни идват петдесет преследвачи, начело на които е самият вожд. Какво заключение можем да си извадим от този факт?

— Че стадата и ранените воини ще останат там където си бяха до завръщането на петдесетте юми.

— Правилно! Освен това сега знаем, че Мелтън и двамата Уелър са вече свободни и че асиендерото не е повече пленник, а знаем и че дори белите преселници са пуснати на свобода.

— Нима не научихме достатъчно?

— Не.

— Но нали за теб най-важното бе само да ги спасиш! Е, те са вече свободни.

— Свободни са, но къде са? Както разбрахме ще бъдат отведени в планините от братята на юмите, тоест, от някакви други юми. Всичко това ми се струва подозрително. Кои планини се имат предвид? Какво ще правят тези хора там? Та нали са напуснали родината си, за да дойдат тук и да работят в Асиенда дел Аройо! Защо тогава ще ги водят в някакви си диви и непознати планини? И то враждебно настроени към тях индианци?

— Не мога да ти кажа — отвърна момчето с комична искреност.

— Успокой се, и аз не знам, но няма да намеря покой докато не разбера. И още нещо! Асиендерото се е канил да ходи с Мелтън до Урес. Какво ли ще правят там двамата? При други обстоятелства едва ли щях да проявя някакво подозрение към това пътуване, обаче именно Мелтън е подлъгал индианците да дойдат тук, да нападнат асиендата, да я оплячкосат и опожарят. А ето че сега тръгва да язди за Урес заедно с разорения и собственик, докато неговите немски работници ще бъдат отведени от някакви индианци в планините. Прухильо е обвързан с тези преселници и мястото им е при него. Защо тогава ги разделят?

— Мислиш ли, че ще можеш да намериш отговорите на тези въпроси?

— Да. Веднага щом върнем стадата непременно ще отида в Урес. И най-накрая — къде са юмите, оставени да надзирават пленените бели там, където Мелтън се опита да ме убие? Ако пленниците наистина са вече свободни, пазачите им спокойно могат да последват вожда и своите съплеменници, поели на път доста преди тях. Те ще имат възможност да яздят бързо, докато ние със стадата напредвахме значително по-бавно. Та тези индианци би трябвало да са вече нейде наблизо.

— Може би ще ги срещнем още днес. ,

— Не е изключено и затова ще трябва да сме много предпазливи, за да не им паднем в ръцете. Но я погледни зад нас! Виждаш ли преследвачите ни?.

— Да, идват. Излезли са от храсталаците и са се спрели пред тях. Дали са ни забелязали?

— Разбира се. Сигурно ни виждат също тъй добре както и ние тях. Внимавай! Те ще се втурнат в галоп подир нас. Пак можем да препуснем напред, защото след като са ни забелязали и през ум няма да им мине да се върнат обратно преди да са ни догонили. Най-много да са били принудени да изпратят в лагера си онези тримата, на които взехме конете и затова е нямало как да участват в преследването.

Продължихме да препускаме по вече наполовина прекосената равнина, после минахме през няколко клисури, прехвърлихме някакви ниски планини и отново излязохме на открит равнинен терен. Там се простираше гора, край която бяхме лагерували на идване и която смятахме да достигнем привечер. Но този път ние двамата изминавахме съвсем по-други разстояния отколкото преди, когато пълзяхме като охлюви заедно със стадата, чиито следи все още се виждаха съвсем ясно. Дирята им бе толкова отчетлива, че кажи-речи образуваше добре очертан път.



Четвърта глава

Винету

<p>Четвърта глава</p> <p>Винету</p>

Времето минаваше, на запад слънцето се спускаше все по-ниско. Вече почти докосваше хоризонта и едва ли можеше да сме кой знае колко далеч от онази гора. Но ето че в този момент момчето протегна ръка напред и каза:

Погледни, ей там се задават юмите, които са били оставени при пленените бледолики! Нали не биваше да се мяркаме пред очите им!

Той беше прав. Пред нас наистина се появиха конници. Беше доста многоброен отряд и хората яздеха в безпорядък. Поради голямото разстояние не бе възможно да се различи от колко души се състоеше, но твърде вероятно срещу нас да идваха онези юми, които бързаха да се присъединят към своя вожд. Ето защо, за да избегнем срещата с тях, ние свърнахме под остър ъгъл надясно и пришпорихме конете да препуснат с всички сили. Тайно се надявах, че приближаващите се ездачи все още не са ни забелязали, обаче съвсем не беше така. Докато следвахме новата си посока, аз няколко пъти се обърнах назад и видях, че един конник, отначало голям колкото малка черна точка, се отдели от отряда и се отправи към нас. Не бях взел предвид залязващото слънце. Ярката му светлина падаше в гръб на отряда, докато слънчевите лъчи така добре ни осветяваха точно пред очите на появилите се срещу нас ездачи, че навярно е било неизбежно първи да ни видят. Но все пак успокоително беше обстоятелството, че конниците не промениха първоначалната си посока, а изпратиха само един-единствен човек, който едва ли щеше да успее да ни настигне.

Отрядът продължи да язди по-бавно от запад на изток вероятно за да изчака връщането на самотния конник. И така нашите пътища образуваха прав ъгъл или двете страни на правоъгълник,. по чийто диагонал се движеше споменатият ездач. Следователно той трябваше да измине най-дългото разстояние, но въпреки това учудващо бързо напредваше. Бях помислил, че ще е невъзможно да ни догони при нашия енергичен галоп, ала фигурата му ставаше все по-ясна и по-ясна толкова бързо, че скоро бях принуден да призная заблудата си. Ако отначало ни беше изглеждал като малка точка, не след дълго нарасна до размерите на тиква, а после започнахме да различаваме и отделните части както на неговото тяло, тъй и на коня му, който първо имаше големината на малко кученце, но бързо наедря колкото овчарски пес. Той се приближаваше все повече и повече, макар че ние изобщо не намалявахме бързината си. Моят спътник неколкократно издаде едно смаяно «уф!», а и аз бях не по-малко удивен от невероятната бързина на това животно. В други страни и континенти съм виждал много благородни бегачи от чистокръвна раса, но тук в Северна Америка имаше само два такива коня, известни с подобна нечувана бързина, и това бяха двата врани жребеца, на чиито седла заедно с Винету толкова често бяхме гонили вятъра по прериите.

Винету! Неволно спрях коня си и засенчих очи с ръка. Ездитното животно на бързо приближаващия се индианец беше вран жребец. По тялото на ездача се виждаше нещо да се червенее. Зад него сякаш се развяваше тъмен воал и в същия миг забелязах как по приклада на пушката му искреше нещо металическо. Сърцето ми заликува. Червеният цвят беше от шарките на салтилското одеяло, което Винету винаги носеше около кръста си като шарф. Тъмният воал беше неговата дълга черна коса, а металическият блясък идваше от големите сребърни гвоздеи, с които бяха обковани дървените части на прочутата му Сребърна карабина, всяваща ужас сред враговете му.

Бях облечен по мексикански и ето защо все още нямаше как да ме познае, ала той познаваше много добре гласовете на моите пушки. Аз също различавах острия гръм на неговата Сребърна карабина и понякога се бяхме намирали един друг само с помощта на нашите пушки. Все още той бе толкова далеч, че не бе възможно да се различат нито отделни подробности от стройното му тяло, нито чертите на неговото лице. Тогава аз взех Мечкоубиеца и стрелях във въздуха. Тъй както препускаше в бесен галоп, ездачът дръпна поводите на жребеца си толкова рязко, че животното мощно се изправи на задните си крака и малко остана да се преобърне и да падне по гръб. Но после ездачът му отново го пришпори, изправи се на стремената и ликуващо извика:

— Шарли, Шарли!

Когато използваше английски език, апачът беше свикнал по този начин да изговаря името ми Карл.

— Винету, Винету, н’шо, н’шо — Винету, Винету, колко хубаво, колко хубаво! — отвърнах аз, насочвайки коня си към него.

Той се понесе срещу мен като вихрушка и в този миг много приличаше на някой митичен герой. Изпънал снага, Винету седеше гордо на гърба на летящия вран жребец, подпрял на бедрото си обкования с гвоздеи приклад на Сребърната карабина. Благородното му лице с бронзов оттенък и почти римски черти сияеше от радост. Слязох от седлото. Апачът изобщо не си направи труда да спре галопиращия жребец, а пусна карабината си на земята и докато враният кон прелиташе покрай мен, той се изхвърли като пружина от гърба му и се втурна с широко разтворени ръце да ме прегърне.

Да, ние бяхме приятели в пълния смисъл на тази дума. Неговият живот ми принадлежеше, както и моят беше негов. Мисля, че с това всичко е казано. И ето го сега пред мен в своето полуиндианско облекло, което му стоеше толкова добре. Докато се поздравявахме, неговият вран жребец потича още малко, а после като послушно и вярно куче се върна при него. Щом чу гласа ми, конят радостно изцвили и потърка изящната си глава в рамото ми.

Погледът на Винету падна върху моята кранта и по иначе толкова сериозното му лице пробягна лека усмивка.

— Клети Шарли! — каза ми той. — Къде си бил, какво си правил,. че не се е намерило за теб нещо по-добро? Но още от днес ще имаш далеч по-хубав кон.

— Какво? — бързо го попитах. — Нима Хататитла е с теб? Хататитла (Светкавица) се казваше моят вран жребец, а конят на Винету носеше името Илчи (Вятър, Вихър).

— През цялото време докато те нямаше, съм се грижил за него, а когато тръгвах, го взех със себе си, понеже очаквах да те срещна.

— Чудесно! С тези коне превъзхождаме всичките си неприятели. Но как се озова в Сонора? Нали искахме да се срещнем на север край Хила?

— Наложи ми се да отида при някои от племената на индианците пима, за да уредя възникналите помежду им спорове, и тогава се сетих за моя храбър червенокож брат Налгу Мокаши, вожда на мимбренхосите, когото не бях виждал толкова отдавна. Отидох да го посетя и докато седях край неговия огън, се завърна по-малкият му син заедно със сестра си. По-големият не беше с тях. Момчето ни съобщи какво се е случило, каза ни, че си искал помощ от мимбренхосите срещу техните врагове юмите. Незабавно събрахме сто и още половината от сто воини, запасихме се с месо за много дни и само три часа след като получихме вестта от теб, поехме на път. Доволен ли е Шарли?

— Благодаря на моя брат Винету! А дойде ли с теб и моят приятел, вождът на мимбренхосите?

— Как би могъл да остане у дома си, щом го призовава на помощ Олд Шетърхенд, с когото е пушил лулата на приятелството и който съвсем наскоро е избавил и трите му деца от смърт? С нас дойде и малкият му син. Не пожела да остане във вигвама си, защото брат му бил при теб. Ние двамата-имаме да си казваме толкова много неща, но сега се мятай пак на седлото, за да поздравиш първо Силния бизон и неговите воини!

Бих предпочел макар и набързо да си поговоря с Винету, ала това щеше да е против индианските обичаи. И така, възседнахме конете. Междувременно мимбренхосите бяха вече подминали мястото, откъдето бях свърнал в северна посока. Винету стреля веднъж с карабината си и нейният силен и рязък пукот достигна до тях. Те видяха, че се приближаваме най-миролюбиво, и спряха да ни изчакат. Зад нас яздеше моят малък мимбренхо, който не се бе осмелил да каже нито една дума, ала изпълненият му с възхищение поглед не се откъсваше от прочутия вожд на апачите.

Отдалече не беше възможно да се определи дори и приблизително броят на мимбренхосите, но след като се приближихме достатъчно, видях, че са около сто и петдесет ездачи, всичките въоръжени с пушки. Пред тях се беше спрял Налгу Мокаши, Силния бизон, моят верен, макар и малко суров и грубоват приятел. И той, и воините му бяха покрили лицата си с жълти и тъмночервени черти, техните цветове на войната, което показваше колко сериозно бе намерението им да ме подкрепят срещу юмите с всички сили и средства.

Вождът имаше здраво сложена кокалеста фигура. Очакваше ме пред хората си яхнал як сиво-жълтеникав кон. Беше отправил към нас изпълнения си с нетърпеливо очакване поглед, понеже отдалече не бе успял да ме познае. Когато се приближихме достатъчно, въпреки изрисуваното му с бои лице забелязах, че по него се изписа радостна изненада.

— Уф, уф! — възкликна той. — Та това е Поразяващата ръка, приятелят на нашите сърца, когото не сме виждали вече толкова много луни! Побързахме да дойдем тук, за да му помогнем в борбата срещу онези песове юмите.

Индианецът е свикнал да овладява и прикрива вълнуващите го чувства. Но радостта на мимбренхосите беше толкова голяма, че те й дадоха израз във всеобщо шумно ликуване. Силния бизон скочи от седлото, за да ме поздрави. Той явно очакваше да сторя същото. Според индианските обичаи ние бяхме длъжни да слезем веднага от конете, за да изпушим на място лулата на поздрава. Но аз останах да седя на коня си и само му подадох ръка.

— Душата ми е радостна да види Силния бизон, както и лицата на неговите храбри воини. Иска ми се да им кажа много неща и да им задам много въпроси, ала ние трябва да се махнем от това място, понеже юмите ще се появят всеки миг. Нега моите братя поемат с конете си в обратна посока.

— Нима тези кучета са по петите ти? Ще ги изчакаме тук, за да им вземем живота.

— Ако останем тук, те ще офейкат, щом ни забележат. Ето защо нека вождът на мимбренхосите постъпи както му казах. Препуснем ли бързо към гората, покрай която моят червенокож брат е преминал преди малко, ще можем да ги изчакаме, без изобщо да ни видят. Наистина те ще открият следите на моите червенокожи братя, обаче няма да успеят ясно да ги разчетат, понеже ще се погрижим поне донякъде да заличим дирята.

Преди вождът на мимбренхосите да може да ми отговори каквото и да било, получих отговор от съвсем друга страна. Нейде иззад ездачите се разнесе силно и радостно цвилене. Там един индианец държеше юздите на коня, който Винету бе довел за мен. Жребецът ме беше познал по гласа и ето че сега правеше усилия да се изтръгне от ръцете на воина и да дойде при мен.

— Хататитла! — извиках аз. — Пусни коня!

Червенокожият изпълни желанието ми. Вярното животно се втурна към мен, започна да ме души, а след като го погалих по стройния и красив врат и по дългата лъскава грива, то направи няколко скока около мен, изпръхтя и най-сетне се спря само на крачка.

— Уф, уф! — завикаха индианците, трогнати от тази сцена на силна привързаност. Да, това беше моят «Светкавица», конят, който не веднъж и дваж ме беше избавял от опасности и чиято бързина и интелигентност много пъти ми бяха спасявали живота. Той имаше същата индианска сбруя, която винаги бях използвал.

Метнах се направо на гърба му и стъпалата ми още не бяха докоснали стремената, когато животното подскочи едновременно и с четирите си крака във въздуха. После се затича насам-натам като куче, обзето от радостна възбуда, започна да описва кръгове и полукръгове, като ту се вдигаше на задните си крака, ту хвърляше къч. Оставих го кратко време да се налудува, но щом го притиснах по-силно с бедра, жребецът незабавно ми се подчини и спря точно пред Винету и Силния бизон, който отново беше яхнал коня си.

— Не бива да се бавим тук повече — предупреди Винету, — защото, юмите може да ни видят. Какво е разстоянието между Олд Шетърхенд и преследвачите му?

— Вероятно е толкова малко, че е възможно да се появят всеки миг.

Всеки друг на негово място би попитал най-напред за числеността на неприятелите ни. Обаче това дори не мина през ума на гордия Винету. Той взе ласото си и върза за него своето салтилско одеяло така, че да го влачи подир коня си, а после даде знак на воините да направят същото. Одеялата щяха доста да заличат следите ни, макар и не чак дотам, че напълно да изчезнат. Който яздеше подир нас, щеше да забележи, че някъде по-напред има конници, взели тази предпазна мярка, но нямаше да е в състояние да определи броя им. Юмите сигурно щяха да забележат дирята ни, но в никакъв случай нямаше да разберат колко ездачи са минали оттук.

Продължихме в лек галоп. Аз яздех между Винету и Силния бизон. Вождът не беше поздравил сина си нито с дума, нито с поглед, макар несъмнено да предполагаше, че момчето бе преживяло необикновени приключения. Такъв е индианецът. Сигурно мимбренхото обичаше детето си не по-малко, отколкото и всеки бял обича своето дете, но ако някой въпрос беше издал, че се е тревожил за сина си, това щеше да накърни достойнството му на мъж и вожд.

Скоро пред очите ни, но малко встрани, изплува вече многократно споменаваната гора. Насочихме конете си така, че тя да остане от дясната ни страна. Най-важното беше да се скрием от погледите на юмите и да ги изчакаме в засада. Удобно за нашата цел скривалище ни предложи самата гора, която на едно място се врязваше в равнината, образувайки по този начин остър ъгъл. Ние го заобиколихме и спряхме зад него.

И в този случай пак се прояви силното влияние, което Винету имаше върху всички хора. Силния бизон, както и мнозина от воините му, бяха по-високи от Винету. Сред тях се намираха не един и двама сурови бойци, от които другите се страхуваха, и все пак след като спряхме, всички погледи се отправиха към Винету в очакване на неговите разпореждания. Без да се споменава каквото и да било по този въпрос, хората го признаваха за свой предводител, макар че той изобщо не беше от племето на мимбренхосите. На Налгу Мокаши и през ум не му минаваше да проявява каквато и да било завист. Просто където и да отидеше Винету, навсякъде правеше все същото впечатление и имаше все същото влияние — даже и сред враждебно настроените към него племена, даже и сред белите, които иначе никак не бяха склонни да се подчиняват на някакъв си червенокож.

Винету никога не вземаше едно или друго важно решение, без предварително да се е споразумял с мен. Но който искаше да забележи как се разбираме, трябваше дяволски внимателно да ни наблюдава. Най-често достатъчен беше по един разменен поглед. Ако ли пък не, тогава някой знак с ръка ни казваше необходимото. Толкова бяхме свикнали един с друг, че взаимно си четяхме мислите. Често когато бяхме сами, изминаваха часове, без да разменим нито дума. Но когато с нас имаше и други хора, ние не бяхме чак дотам мълчаливи и се налагаше да разговаряме, за да се разберем и с останалите. В такива случаи Винету дори се впускаше в по-подробни обяснения, а и тогава рядко говореше дълго, а даваше нужните сведения под формата на въпроси и отговори, които разменяше с мен. Обикновено подобен разговор съдържаше за другите слушатели някаква поука, която те възприемаха от прочутия вожд на апачите с почтително мълчание.

И ето че в момента, когато видя погледите на всички отправени към себе си, включително й въпросителния поглед на вожда на мимбренхосите, Винету се обърна към мен:

— Олд Шетърхенд смята това място за подходящо, така ли? Кимнах му и скочих от седлото.

— Ще са достатъчни ли двама души на пост?

— Докато е още светло стига даже и един-единствен пост.

— Тогава нека воините на мимбренхосите разседлаят конете си и ги пуснат да пасат. Само Олд Шетърхенд и Винету няма да постъпят така.

Той скочи на земята и преметна юздите през главата на жребеца си точно както и аз бях вече направил с моя. Видях, че неговото нареждане предизвика всеобщо учудване. Мимбренхосите си бяха помислили, че ще останем да чакаме юмите на конете, скрити зад образувания от гората ъгъл и после внезапно ще изскочим и ще се понесем срещу тях. Даже и вождът им споделяше това мнение и затова той веднага попита Винету:

— Защо моят брат иска да пуснем конете да пасат на свобода? Нали щом се появят юмите, трябва да сме готови незабавно да се метнем на седлата?

По устните на Винету за миг се появи онази лека тъй добре позната ми усмивка на превъзходство и той съвсем приятелски отговори на въпроса с въпрос:

— Моят брат мисли ли, че юмите ще дойдат?

— Да, защото Поразяващата ръка каза така.

— Е да, ще дойдат, но не и дотук. Щом забележат следите ни, ще се върнат, ала само привидно. Изчезнат ли на изток от полезрението ни, ще опишат дъга, за да заобиколят гората и да ни нападнат в гръб откъм запад. Следователно все още не бива да ги очакваме и спокойно можем да пуснем конете за някой и друг час на свобода.

— И Поразяващата ръка ли е на същото мнение? — попита ме Силния бизон.

— Да — кимнах аз — Моят брат Винету е отгатнал мислите ми.

— Ами ако все пак юмите се осмелят да се приближат?

— В такъв случай ще са загубени. Именно затова ще предпочетат да не го правят.

След като той ме погледна невярващо, аз продължих:

— Мислиш ли, че юмите няма да обърнат внимание на мястото, където ви срещнах?

— Тъй като не са слепи, сигурно ще видят дирите и ще разберат какво е станало, обаче няма да знаят нито кои сме, нито колко сме.

— Лъжеш се. От следите ни юмите ще разберат, че съм се присъединил към вас доброволно и следователно сигурно сте мои приятели. А те знаят също и че синът ти е с мен и навярно ще отгатнат кои сте.

— Ами броят на нашите воини?

— Вярно, няма как да го изчислят съвсем точно, но ако си напрегнат мозъците малко повече, догадките им няма да са далеч от истината. Когато се срещнах с вас, воините ти бяха спрели на конете си в голяма група, която бе доста разпръсната, така че отпечатъците от конските копита покриват твърде обширна площ.

— Но нали ги заличихме!

— Да, обаче следите от това заличаване все още се виждат и колкото по-широка е тази диря, толкова повече ездачи е имало на онова място. Ако юмите не стигнат до това заключение, заслужават да навлекат женски дрехи, а аз съм убеден, че ти ще схванеш по-лесно от тях за какво става въпрос.

Вождът на мимбренхосите се почувства малко засрамен и бързо отговори:

— Отдавна знаех, че така стоят нещата, но заговорих за това само за да го чуят и моите воини. Но защо Винету каза, че няма да разседлавате вашите два коня?

— Той смята, че юмите ще се опитат да ни заблудят, като си дадат вид, че се връщат, а после тайно ще заобиколят и ще ни нападнат в гръб. Винету иска да ги наблюдава, за да се убеди дали предположението му е вярно. Аз ще го придружавам. Ето защо нашите жребци, които и без друго са най-бързи, ще останат оседлани.

— Уф! Моите двама братя са прави. Нека постъпят както са решили!

По време на този разговор Винету беше седнал на земята. Силния бизон и аз се настанихме до него. Индианците разседлаха конете си, пуснаха ги да пасат на свобода и насядаха в кръг около нас, като не изпускаха животните из очи, за да не би някое от тях да се покажеше иззад образувания от гората ъгъл. В такъв случай съществуваше опасност да бъде забелязано от юмите. Един от воините се скри между храсталаците в самия край на споменатия горски ъгъл, за да следи кога очакваните врагове щяха да се появят.

Ако ние двамата с Винету не бяхме при мимбренхосите, навярно те всичките щяха да залегнат в засада. Макар че полагаха усилия да не забележим, че съвсем не бяха толкова спокойни, все пак вълнението им си личеше. А Винету изглеждаше така, сякаш изобщо не мислеше повече за юмите. Въпреки че се канеше да ги наблюдава и те можеха да се появят всеки миг, той без да бърза, извади своята лула на мира, което означаваше, че щеше да последва тържественото поздравяване, а то винаги отнема много време. Затова не беше никак чудно, че мимбренхосите слисано го зяпнаха. Но без да им обръща внимание, той отвърза от колана си красиво извезаната торбичка с тютюн, натъпка украсения с перца от колибри калюмет и се обърна към мен с думите:

— Тъй като ни се наложи да изчезнем толкова бързо от онова място, не можахме веднага да поздравим моя бял брат. Но сега имаме време и затова нека той изпуши с нас лулата на мира и на приятелството.

Докато още беше зает със запалването на тютюна, постът дотича и ни съобщи:

— Юмите се приближават толкова бързо, че съвсем скоро ще бъдат тук!

Воините около нас наскачаха, вождът им също понечи да се изправи на крака, но с укорителен тон апачът смъмри поста:

— Как си позволява мимбренхото да смущава Винету, когато той се кани да запали лулата на мира! Кое е по-важно — свещеният дим на калюмета или появяването на няколко кучета на юмите, които от страх веднага ще си подвият опашките и ще избягат?

Индианецът наведе глава.

— Нека мимбренхото се върне на мястото си и продължи да наблюдава враговете ни, за да ми каже по-късно, след като поздравим Олд Шетърхенд, че са изчезнали.

Постът бавно се отдалечи. Неговите другари нямаше какво друго да направят, освен отново да си седнат по местата, макар никак да не им беше лесно да овладеят обзелото ги вълнение. Вождът им навярно тайно се радваше, че поне той не беше веднага скочил на крака и не се бе изложил пред нас като тях.

Пушенето на лулата на мира е описвано толкова често, че тук спокойно мога да пропусна подробното му повторение. Иска ми се само да спомена, че измина доста време, преди повторно натъпканият с тютюн калюмет да обиколи от уста на уста всички присъстващи. Винету, Силния бизон и аз трябваше да държим прави и по една кратка реч. Дръпвахме силно по шест пъти от лулата и издухвахме дима към небето, земята и в четирите посоки на света. Другите индианци дръпваха само по два пъти и издухваха дима право в лицето на двамата си съседи.

И все пак не всички имаха право да вземат участие в тази церемония. Изключение правеха двете момчета на вожда. Те не се числяха към воините, все още нямаха имена и стояха прави извън кръга на мимбренхосите. Както споменах и преди, приемането в съсловието на бойците е свързано със спазването на строги условия и само в редки случаи някои от тях може и да не се изпълнят. Не по-малко обстоятелствена е и процедурата, по която трябва да мине новоизпеченият воин, за да изпуши за пръв път лулата на мира. Всъщност по правило той би трябвало сам да отиде да си донесе червена глина от Свещените глинени находища за направата на лулата. Но естествено живеещите далеч на юг племена нямат възможност да изпълнят това условие, ала в замяна им се поставят нови изисквания, които изпречват пред тях други, едва ли по-лесно разрешими трудности.

Човекът, който по някакъв начин дръзне да заобиколи тези условия, трябва да има някое много известно име и да е сигурен в себе си. Той се излага на опасността да изгуби живота си или поне завинаги да бъде прогонен от собственото си племе. Въпреки всичко бях твърдо решил да предприема тази рискована крачка и бях доста сигурен в успеха си.

Ставаше дума за по-големия син на вожда, който се бе държал толкова храбро. Момчето беше убедено, че ако е заедно с мен, ще се сдобие с име много по-бързо, отколкото където и да било другаде, и никак не ми се искаше да го разочаровам.

След като Винету получи обратно калюмета си от последния мимбренхо, който пуши от него, и се накани отново да окачи на колана си везаната торбичка с тютюн, аз взех и двата предмета от ръцете му с думите:

— Нека моят червенокож брат ми позволи да използвам неговата лула на мира. Тук има още един човек, който не е вкусил дима на калюмета, а той е достоен да е измежду първите, взели го в ръка.

Думите ми предизвикаха учудване, но мимбренхосите помислиха, че имам предвид поста, който се намираше в края на гората и не беше взел участие в церемонията. Сигурно доста странно им се виждаше, че не само се бях сетил за него, ами и че дори го нареждах сред най-достойните. Натъпках лулата, изправих се, излязох от кръга на мимбренхосите, хванах момчето заръката, заведох го до моето място и обръщайки се към седящите наоколо индианци, подех:

— Тук стои Олд Шетърхенд. Нека моите червенокожи братя чуят и видят какво ще им каже и какво ще направи. И ако после някой не е съгласен с него, нека му излезе на двубой на живот и смърт!

В очакване на думите ми наоколо се възцари силно мълчание. Сякаш някаква магическа сила прикова всички погледи върху мен и сина на вожда. Ръката на момчето трепереше в моята. То подозираше колко важен и решителен миг от неговия живот беше настъпил.

— Нека моят млад брат бъде смел и прави онова, което му кажа.

След като му прошепнах, тези думи, той също тъй тихо ми отвърна:

— Ще изпълня всичко, каквото ми заповяда Поразяващата ръка. Тогава аз запалих лулата, дръпнах веднъж и издухах дима към небето.

— Този облак от свещен дим отива при Маниту, Великия дух, който знае всичките ни мисли и отбелязва както подвизите на най-възрастния воин, тъй и делата на най-младия юноша. Ето тук седи Налгу Мокаши, прославеният вожд на воините на мимбренхосите. Той е мой приятел и брат, а животът ми му принадлежи. Тук пък до мен е застанал неговият син. По годините си той е още момче, но по подвизите си е вече опитен воин. Ще го подканя да последва примера ми и да изпрати на Великия дух свещен дим от калюмета.

При последните си думи подадох лулата на юношата. Той веднага пъхна мундщука й в устата си, дръпна продължително от нея и после издуха дима към небето. От моя страна това бе твърде рискована стъпка, а от негова — голяма дързост, за която обаче можеха да държат единствено мен отговорен. Последствията се проявиха незабавно. Това, което ставаше пред очите на мимбренхосите, беше нечувано. Едно момче без име пушеше лулата на мира индианците наставаха и се развикаха. Вождът им също скочи на крака и втренчи слисания си поглед в мен. Само Винету остана спокойно да седи на мястото си. По излятото му като от бронз лице не си личеше и следа нито от одобрение, нито от несъгласие. Направих им знак с ръка да млъкнат, отново взех лулата, дръпнах още пет пъти от нея и пак я върнах на момчето. Но тогава избухнаха силни крясъци. Заваляха гневни възклицания. Явно постъпката ми се смяташе за престъпление, спрямо свещените обичаи на индианските племена. Очите на всички засвяткаха яростно. Засвиваха се юмруци, заизваждаха се ножове, а измежду виковете, които чувах най-често, се повтаряше следният:

«Едно момче без име!»

Макар да ставаше дума за собствения му син, Силния бизон съвсем не беше съгласен с действията ми. Той хвана момчето за рамото и го избута настрани.

— Как се осмелява Поразяващата ръка! Ако беше някой друг, щях да го убия на място! Да дадеш калюмета на едно момче! Това се наказва със смърт. Племето ще те съди, въпреки че си мой приятел и брат. Аз нямам властта да те защитавам.

Когато чуха вожда да говори, хората му се укротиха. След тези негови думи през тълпата премина одобрително мърморене. Момчето стоеше до баща си, а изпълненият му с упование поглед не се отделяше от мен. Наканих се да отговоря, но тъкмо в този момент от мястото си стана Винету, махна пренебрежително с ръка и след като твърдият му поглед се плъзна по всички лица, той каза със своя звучен и плътен глас следното:

— Силния бизон нямал властта да защити Олд Шетърхенд? Нима някой е споменавал, че той се нуждае от нечия защита? Ако му беше необходима закрила, то Винету щеше да се бие за своя бял брат. Но кой ще дръзне да каже, че Поразяващата ръка не е в състояние сам да си помогне? Той ще поеме отговорността за постъпката си. Само онези хора нямат право да пушат калюмета на мира, които са без име. А дали това момче наистина няма име? Попитайте Олд Шетърхенд! Той ще го знае по-добре от воините на мимбренхосите.

Проницателността на апача му бе позволила да отгатне истината — на мен и през ум нямаше да ми мине да дам лулата на мира в ръцете на юношата, ако вече нямах готово име за него.

— Вождът на апачите е съвсем прав! — провикнах се аз. — От чия лула пушихме? От неговата! Следователно кой има право да ме упреква? Единствено той! А прави ли го? Не, понеже ме познава и е убеден, че Поразяващата ръка не действа необмислено. Да не би човекът, когото вие наричате момче, да е от някое чуждо племе? Не! Значи би трябвало да се гордеете, че Олд Шетърхенд пуши калюмета заедно със сина на вашия вожд. Ала вместо да е така, изпадате в гняв.

— Но той няма име! — заподвикваха ми.

— Кой го твърди?

— Всички, а също и аз! — отвърна Силния бизон. — Аз съм бащата на момчето и сигурно е, че най-добре знам.

— Макар да не съм му баща, изглежда знам повече и от теб. Я ми кажи колко дълго той не е бил при вас? Какво се е случило междувременно? Знаеш ли? Мълчиш. Тогава ми кажи дали Поразяващата ръка има право да дава някому име!

— Поразяващата ръка има такова право.

— Ти би ли се почувствал обиден заради някакво дадено от мен име?

— Не, всеки воин на мимбренхосите с радост би се отказал от името си, за да получи друго от Олд Шетърхенд, което ще носи с гордост.

Тогава отново улових ръката на момчето и със силен глас извиках:

— Чухте думите на вашия вожд, а сега чуйте какво ще ви кажа и аз! Пред вас се намира Олд Шетърхенд, а до него е застанал младият му приятел и брат Юма-Шетар. Той рискува живота си за мен и аз ще дам моя за него. Вижте! Оръжията, които носи, са негова плячка. Юма-Шетар ще стане прочут воин на своето племе.

Както вече споменахме, Юма-Шетар означава «Изтребител на юми». Очите на моя млад приятел заблестяха от радост и гордост. Винету се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Юма-Шетар е гордо име. Щом Олд Шетърхенд ти го е дал, сигурно го заслужаваш. Винету е твои приятел и ще изпуши с теб калюмета. Дай ми го!

Той взе лулата от юношата, запали я и я размени с него по същия начин, както бях постъпил и аз. Вождът стоеше наблизо и мълчеше. Видях как от голямото вълнение устните му потреперваха. Изразът по лицата на мимбренхосите се бе коренно променил. Винету беше хванал едната ръка на Юма-Шетар. Аз го улових за другата и казах:

— Воините на мимбренхосите виждат тук трима братя, които винаги ще си бъдат верни един на друг: Винету, Юма-Шетар и Поразяващата ръка. Изтребителя на юми се изложи заедно с мен на смъртна опасност. Когато ме осъдиха да умра на кола на мъченията, той ме последва, за да ме спаси. В мига на моето бягство бе до мен и уби двама от противниците ми, които се опитаха отново да ме заловят. Той не се отдели от мен до мястото, където се намирам и в момента. С очите си го видях храбро да се бие и умело и хладнокръвно да преследва враговете. Не един и двама от възрастните воини нямаше да се справят толкова добре. Ето защо взаимно бихме пожертвали живота си един за друг, а Винету, вождът на апачите, също е негов верен приятел.

След тези думи вождът на мимбренхосите не можа да се сдържи. Той издаде едно възклицание, изразяващо голямата му радост и гордост, бързо измъкна ножа от пояса си и извика:

— Юма-Шетар се казва храбрият воин, чийто баща съм аз! Чухте ли? Юма-Шетар! Поразяващата ръка, великият бледолик, му е дал това име, а Винету, най-прочутият апач, се нарече негов приятел и брат. Кой от вас има нещо против името му? Кой от вас все още се гневи, че Олд Шетърхенд и Юма-Шетар заедно пиха дима от лулата на мира? Ако има такъв, нека дойде при мен и извади ножа си! Така ще разпоря тялото му, че душата му ще отлети от него.

В продължение на няколко мига цареше пълно мълчание, но после някой извика «Юма-Шетар!» и тогава след него всички зареваха «Юма-Шетар», «Юма-Шетар!», без да помислят за юмите, които сигурно не бяха много далеч. Мимбренхосите се притекоха, за да стиснат ръка на новия най-млад воин. От предишното им неодобрение не остана и следа. Вождът им хвана и двете ми ръце и се накани Да започне някакво благодарствено слово, обаче Винету му попречи:

— Нека моят брат каже по-късно какво изпитва сърцето му. Сега нямаме нужното време. Денят преваля и скоро ще се стъмни. Ей там се е изправил нашият съгледвач, който иска да говори с нас. Настъпва часът, когато трябва да се заемем с проследяването на враговете.

Постът стоеше пред храстите. От поведението му можеше да се заключи, че вече няма какво да наблюдава, но заради предишните остри упреци индианецът не смееше да се приближи без разрешение. Едва след като Винету му махна с ръка, той дойде и ни извести:

— Юмите се появиха, но после пак се върнаха в посоката, откъдето и дойдоха.

— Докъде се осмелиха да се приближат?

— Двамата, които яздеха пред другите като съгледвачи, се спряха на мястото, където срещнахме Олд Шетърхенд. Там те изчакаха останалите юми, които после дълго оглеждаха всичко наоколо. Неприятелите ни продължиха още малко нататък по дирите ни, за да ги разчетат по-добре, а след това бавно поеха обратно.

Винету му кимна и се обърна към вожда:

— Силния бизон току-що чу, че съм бил прав. Юмите са се върнали, но само привидно, за да ни заблудят. Нека воините на мимбренхосите останат тук, докато ние двамата с Олд Шетърхенд се завърнем.

. Метнахме се на жребците си и тръгнахме на път тъкмо когато се беше смрачило вече толкова, че конските отпечатъци се различаваха много трудно. И тъй поехме в настъпващата нощ да наблюдаваме един неприятел, за когото само предполагахме, че не се намира вече в посоката, в която се бе отдалечил.

Колко често съм предприемал заедно с Винету подобна езда привидно напосоки, но благодарение на неговата невероятна способност да предугажда нещата винаги сме достигали целта си! Предварително се радвах на възможността и този път да се възхищавам на направо смайващата му интуиция.

Юмите се бяха върнали на изток. Но на нас и през ум не ни минаваше да ги следваме в същата посока, защото и аз като Винету бях твърдо убеден, че скоро са свърнали настрани. Представете си една гора, която на дължина може да се измине на кон приблизително за около два часа, а на ширина — за около половин час. Тя се простираше в посоката изток — запад. От южната и страна, близо до източния й край се намираше онзи често споменаван ъгъл, зад който бяхме оставили мимбренхосите, и следователно можеше да се очаква, че от първоначалната си посока юмите ще свърнат на запад, ще заобиколят гората покрай дългата й северна страна, ще се отправят на юг, а после ще тръгнат покрай южната й страна, за да ни нападнат в гръб откъм запад. Ние искахме да ги открием, да ги проследим и да ги наблюдаваме. Ето защо, стигайки до югоизточния край на гората, завихме на север и яздихме чак до североизточния й край. Там спряхме. До този момент изобщо не бяхме разговаряли. Сега попитах съвсем кратко:

— Кой ще продължи — ти или аз?

— Както желае Шарли — отвърна апачът.

— Тогава нека Винету язди нататък. Той има по-остър слух от мен.

— Безпогрешното ухо на «Светкавицата» ще помага на моя приятел. Какъв сигнал ще уговорим?

— Няма да използваме обичайния крясък на орела, защото по тези места не гнездят орли.

— Нека Шарли имитира пумата, която особено през нощта тук често се среща.

След тези думи той смуши коня си и се отдалечи толкова тихо, че едва долових стъпките на Илчи. Разделихме се, понеже не знаехме дали юмите щяха да се придържат близо до гората или не. Ето защо един от нас се налагаше да се отдалечи от другия по-навътре в равнината. Самият край на гората образуваше многобройни завои, които юмите сигурно нямаше да следват. Трябваше макар и приблизително да се опитаме да предугадим линията, по която се движеха неприятелите ни, а за това бяха необходими опит, остри сетива и интуиция. Ако се намирахме твърде далеч от тях, те щяха да преминат без да ги забележим.

Смуших коня, бавно се отдалечих на известно разстояние от гората, после спрях на едно място и слязох от седлото, за да легна на земята. Моят вран жребец започна да пощипва трева.

— Хататитла, итешкош — Светкавица, легни! — заповядах му аз.

Той се подчини и повече не откъсна нито стръкче трева. Шумът, който причиняваше докато пасеше, щеше да ми попречи да доловя далечните и съвсем тихи звуци. Лежах до самия кон, за да мога по-добре да наблюдавам и чувам всичко. Нали Винету беше казал, че слухът на Хататитла ще ме улесни, а и аз знаех, че мога да разчитам на него.

Умното животно лежеше с глава, обърната на изток, откъдето очаквах юмите. От време на време то я вдигаше и, душейки внимателно, поемаше по-дълбоко въздух през ноздрите си. И ето че след като лежахме така около четвърт час, тихото дишане на коня изведнъж премина в силно пръхтене. Той наостри уши и изви глава по онзи особен начин, който означаваше само едно — напрегнатост. Самият аз все още нищо не чувах.

В този миг жребецът изпръхтя още по-силно, но не и страхливо, както би направил ако се приближаваше някое хищно животно.

Идваха хора. Сложих длан върху ноздрите на врания жребец и леко ги притиснах. Тогава вече знаех, че животното нямаше да издаде никакъв звук, а и нямаше да помръдне от мястото си.

Сравнително ясно можех да виждам само на десетина крачки и ми оставаше единствено да си пожелая посоката, в която се движеха приближаващите се хора, да не води право към мен. За малко опасенията ми да се оправдаят. Долових глух шум от множество конски копита.. Те идваха все по-близо и по-близо и то както изглеждаше право към мен. После смътно се открои тъмната маса, образувана от коне и ездачи. Вече нямаше как да се изправя и да се отдалеча, понеже щяха да ме забележат. И така прилепих се плътно до моя жребец и здраво натиснах муцуната му към земята.

Ето че силуетите им изплуваха и то за щастие не чак толкова близо, както се опасявах първоначално. Първият от тях мина на коня си на около трийсетина крачки от мен. Подир него последваха и останалите, яздейки по повече хора един до друг. Не можех ясно да различавам фигурите им, но броят им горе-долу бе същият-това бяха юмите.

Най-накрая идваха още двама позакъснели конници, които се бяха отклонили малко по-наляво от другите и следователно щяха да преминат може би на някакви си петнайсетина крачки от мен. Моят жребец и собственото ми тяло образуваха в гъстата трева ясно открояваща се тъмна маса, която от толкова малко разстояние лесно можеше да бъде забелязана. И наистина — двамата спряха конете си и се загледаха в посока към мен. Останех ли да лежа неподвижно, те сигурно щяха да се приближат. Трябваше да ги изплаша. В случая най-доброто средство щеше да е уговореният с Винету сигнал. Ами ако наистина ме помислеха за някой ягуар и стреляха по мен? Но надеждата ми се градеше именно върху това, че нямаше да стрелят, защото, от тук изстрелът лесно можеше да стигне до мимбренхосите.

Ето че единият от индианците насочи коня си към мен. Тогава аз се полуизправих, за да си придам по възможност големината и силуета на животното, което исках да имитирам, и изревах кратко и гневно като раздразнена пума, приготвила се за защита. Човекът извика от уплаха и светкавично дръпна коня си назад. А когато изревах повторно, двамата побързаха да изчезнат подир другарите си. Слава Богу, че моят хитър номер мина толкова успешно! А колко лесно ревът на пумата можеше да подмами всички юми да се върнат!

Те едва си бяха отишли и аз току-що пак бях възседнал жребеца си, когато Винету се появи.

— Къде са? — кратко попита той.

— Ей там пред нас.

— Защо моят брат Шарли изрева два пъти? Веднъж щеше да е достатъчно.

— Защото юмите ме видяха и трябваше да ги подплаша.

— Уф! Тогава Олд Шетърхенд е имал голям късмет! После дълго време не разменихме нито дума. Мълчаливо следвахме индианците. Докато се държахме на такова разстояние, от което все пак успявахме да ги различаваме, макар и като неясни силуети, те нямаше как да ни открият. В никой случай не можеха да доловят стъпките на конете ни.

Така продължихме да яздим около два часа покрай северната страна на гората а после минахме край западната й граница и най-сетне свърнахме на юг. Изричайки собствените ми мисли, Винету каза:

— Тъй като юмите не знаят къде точно се намират мимбренхосите, скоро ще изпратят съгледвачи.

— Моят брат е прав. После ние бързо ще ги изпреварим, за да заловим разузнавачите.

Понеже ширината на гората не беше значителна, скоро стигнахме до югозападния й ъгъл. Там юмите спряха, за да избегнем каквато и да било среща с тях, ние се върнахме малко назад.

— Нека Шарли вземе юздите на моя кон — обади се Винету. — Трябва да видя къде са се разположили юмите на лагер и какво правят.

. Той скочи от седлото и бързо и безшумно се отдалечи. Останах да го чакам на около четиристотин крачки от неприятелите ни. От лагера им не се чуваше или виждаше каквото й да било, защото те не посмяха да запалят огън. Дори не подозираха, че мимбренхосите, от които толкова се пазеха да не ги забележат, са на два часа път от тях.

Винету се върна скоро. И въпреки това беше открил бивака на юмите и беше видял как са изпратили двама разузнавачи.

— Ще ги пленим, нали? — попитах аз, но той изобщо не ми отговори, понеже сметна въпроса ми за излишен.

За да не ни чуят неприятелите, най-напред се отдалечихме още малко от гората и едва тогава свърнахме към южната й страна, покрай която трябваше да минат и съгледвачите. След около четвърт час отново насочихме конете си да се приближат към гората и когато я стигнахме, скочихме от седлата. Щом вързахме жребците за дърветата, ние се върнахме малко назад и легнахме на земята на едно подходящо за целта ни място. Според предположенията ни двамата червенокожи трябваше да се промъкнат точно оттам.

Ако това излезеше вярно, те нямаше как да ни се изплъзнат, защото сигурно щяхме да ги забележим. Междувременно бе станало малко по-светло, тъй като луната беше изгряла, макар че все още не я виждахме, понеже се намираше зад гората, която хвърляше дълги сенки.

Може би бяхме прекарали около десетина минути в напрегнато очакване, когато най-сетне откъм дясната ни страна се разнесоха стъпки, съгледвачите идваха и то като вървяха толкова близо покрай гората, че ясно различавахме силуетите им. Промъкваха се един подир друг. Фигурата на първия ми се стори позната. Той бе по-висок и по-широкоплещест от другия.

— Аз ще се заема с първия, а ти — с втория! — прошепнах на Винету.

Ето че вече стигнаха на няколко метра от засадата ни. Бавно, оглеждайки се много предпазливо, те се плъзнаха край нас. Когато ни отминаха, ние изскочихме от храстите. Направих три бързи скока и щом настигнах втория, го повалих с един удар на земята, за да улесня задачата на Винету, после с две ръце сграбчих първия за врата, ударих го с коляно в кръста и мощно го дръпнах назад, за да го просна по гръб. И когато след секунди притиснах с коляно гърдите му и приближих лицето си до неговото, аз го познах. Беше самият вожд на юмите. Десницата му беше превързана и затова дори и да не го бях стиснал толкова здраво за врата, сигурно пак нямаше да може да се защитава достатъчно енергично само с лявата си ръка.

Един поглед, хвърлен към Винету, ме убеди, че първият ми удар му беше свършил голяма работа. Той притискаше с коляно другия индианец на земята и със собственото му ласо връзваше ръцете му на гърба. Червенокожият бе в безсъзнание. След малко Винету дойде при мен, свали ласото от пояса на Голямата уста и докато го държах здраво, го върза по същия начин, както и неговия придружител. В това време и той успя да разгледа лицето на пленника. Щом го позна, изненадано се изправи и възкликна:

— Уф! Шарли, видя ли кого сме заловили?

— Да — отвърнах аз и пуснах гърлото на Голямата уста. — Направихме добър улов.

Най-сетне вождът отново имаше възможност дълбоко да си поеме дъх. Той скръцна със зъби, очите му замятаха мълнии и просъска:

— Поразяващата ръка! Само злият дух може да те е довел тук!

— Не ме доведе злият дух, а воинът, когото виждаш при мен — отговорих аз, посочвайки апача. — Познаваш ли го?

Тъкмо в този миг луната изплува иззад горските върхари и меката й светлина падна върху нас, разбира се, и върху моя червенокож приятел.

— Винету! Уф, уф! Вождът на апачите! — процеди Голямата уста.

— Да, Винету е — кимнах аз. — Сега сигурно ще проумееш, че няма да успееш да се измъкнеш. Който е попаднал в плен на Винету, получава свободата си само ако апачът доброволно му я върне.

— Лъжеш се! — изфуча той. — След броени минути пак ще съм свободен! — каза ни заканително.

— Нима?

— Моите воини ще ме освободят. Ние двамата избързахме напред и те ни следват по петите. Загубени сте! Но ако ни развържете, съм готов да ви пусна да си вървите.

— Ако говореше на някои неопитни мъже, хитростта ти можеше и да има успех, но тъй като пред теб сме ние двамата с Винету, е направо смешно да се опитваш по такъв глупав начин да ни сплашиш. Знаем, че юмите са се разположили на лагер и че двамата сте тръгнали да търсите мен и моите спътници. Вие сте разузнавачи и воините ви изобщо не са по петите ви, а най-спокойно си лежат в бивака и очакват завръщането ви.

— А аз пък ти казвам, че се лъжеш. Развържете ни, иначе след няколко минути воините ми ще дойдат и ще ни освободят! После няма да мога да им попреча да ви убият.

— Не се страхуваме от тях — отвърна Винету. — Ще заловим всичките ви воини също както и вие двамата ни паднахте в ръцете.

— Те ще се защитават и ще ви унищожат — заплаши Голямата уста.

— Думите ти са празни като торбичка за барут, където няма останало и едно зрънце. Уверявам те, че самият ти ще дадеш заповед на воините си да не се съпротивляват срещу нас.

— Никога!

— Никога ли? Ще го направиш още преди разсъмване. Знам го толкова сигурно, че всичко каквото имам да обсъждам с моя брат Олд Шетърхенд ще си го кажем най-открито пред теб. Можеш да го чуеш.

Й обръщайки се към мен, той продължи:

— Кой ще се върне с двамата пленници при нашите приятели, за да ги доведе? Единият от нас трябва да остане тук, за да наблюдава юмите и да разузнае околността на бивака по-подробно, отколкото успяхме да го сторим досега.

— Нека Винету реши кой да остане.

— Тогава аз оставам, а ти ще яздиш. Ще ме завариш пак на това място. Нека пленниците седнат на моя кон и там ще ги вържем. На всеки опит за съпротива ще отговорим с ножовете си.

Доведох нашите врани жребци.. Двамата юми разбраха, че трябва да се подчинят. Сигурно не им минаваше и мисълта да викат за помощ, понеже бяхме толкова далеч от бивака им, че и най-силните крясъци нямаше да бъдат чути там.

Накарахме Голямата уста да възседне жребеца на Винету и го вързахме на гърба му. Другият индианец се качи на коня зад него и също беше вързан. После с техните собствени ласа стегнахме глезените им под корема на животното и то така, че десният крак на вожда бе вързан с левия на неговия воин, а левият на вожда — с десния крак на воина. Хванах юздите на Илчи в ръка, метнах се на Хататитла и препуснах на изток, където се намираха мимбренхосите.

Тъй като не исках излишно да се бавя, яздех в галоп. Луната осветяваше пътя ни. Пленниците дълго мълчаха, но най-сетне вождът не можа да се сдържи и ми зададе въпроса, който от доста време му беше на езика:

— Кои са мъжете, при които отива Поразяващата ръка?

— Мимбренхоси са — отвърнах му кратко.

— Уф! — изплашено възкликна той. — Винету ли ги предвожда?

— Не. Той се намира сред тях само като гост.

— Кой е техният вожд?

— Налгу Мокаши.

— Уф! Тъкмо той ли трябваше да бъде!

— Ти се изплаши? Не знаеш ли, че един истински воин не бива да се плаши пред никой човек?

— Не съм се уплашил! — гордо ме увери той. — Силния бизон е най-върлият ми враг. Колко воини води със себе си?

— Много повече от твоите.

— Знам, че ще поиска смъртта ми. Ти ще ме закриляш ли?

— Аз ли? Този въпрос може да ми зададе само някой умопобъркан. Ти искаше да ме умъртвиш на кола на мъченията, а сега ме питаш дали ще те закрилям. Ако не се бях освободил сам, ти в никакъв случай нямаше да ме пуснеш да си вървя.

— Нямаше, обаче се отнасях добре с теб. Нито си гладувал, нито си жадувал, докато беше мой пленник. Не е ли редно да си ми благодарен.

— Може ли някой да каже, че Поразяващата ръка е бил някога неблагодарен?

— Тогава и аз ще разчитам на твоята благодарност.

— Имаш това право. Готов съм да сторя за теб същото, което и ти направи за мен. Силния бизон ще поиска твоята смърт. Той ще те отведе в шатрите на мимбренхосите и там ще трябва да умреш на кола на мъченията. Но аз ще се погрижа по пътя да се отнасят добре към теб и да не страдаш нито от глад, нито от жажда.

Той почувства подигравката, която се криеше в думите ми, и млъкна. Но аз предполагах, че мълчанието му няма да продължи дълго. По отношение на качеството смелост мексиканските индианци не могат да се сравняват с индианците от Северна Америка. Един апач, команч или пък дакота би сметнал за голям позор да подеме разговор с мен. Мълчаливо и с привидно безразличие той ще се примири с участта си като стръвно и неотклонно ще дебне и най-малката възможност, за да избяга. Не му ли се предложи такава, той хладнокръвно ще посрещне най-страшните мъчения и смъртта, без да каже нито дума и без да му трепне окото. Индианците от юга съвсем не са такива храбреци. Е да, и те се опитват да се представят за смелчаци, но станели положението по-сериозно, тогава край на престорената безчувственост и добре изиграното хладнокръвие. Вождът на юмите знаеше, че не може да очаква никаква милост от Силния бизон, знаеше, че единствената възможност за спасение можеше да се търси в моето станало вече известно снизхождение. И ето че след няколко минути той отново поде разговора:

— Голямата уста е чувал, че Олд Шетърхенд е приятел на червенокожите мъже. Така ли е?

— Приятел съм и на червенокожите, и на белите, но съм враг на всеки лош човек независимо дали цветът на лицето му е светъл или тъмен.

— Мен за лош човек ли ме смяташ?

— Да, но може би ще намеря някакъв начин да се застъпя за теб.

— Тогава говори! Какви са условията ти?

— Готов съм, доколкото е възможно, да смекча участта, която те очаква. Може би ще се застъпя и за освобождаването ти, но в замяна настоявам да ми кажеш самата истина.

— Каква истина?

— Ще те разпитам какво знаеш за Мелтън и Уелър и съдбата ти ще зависи от искреността на твоите отговори.

— Питай! Готов съм да ти дам всички сведения.

— Само че не сега, а по-късно, понеже вече се намираме пред нашата цел.

Наистина беше така, както му казах. Благодарение на бързите като вятър жребци почти неусетно бяхме изминали разстоянието до мимбренхосите. Вече се приближавахме до бивака им. Затова дръпнах поводите на конете и забавих техния бяг. Продължихме ходом. Скоро пред и около мен изникнаха силуетите на няколко индианци, които насочиха пушките си към мен и ми заповядаха да спра.

— Олд Шетърхенд е! — подвикнах им. Тогава те свалиха оръжията си и ни пуснаха да минем.

Без да палят огън, мимбренхосите се бяха оттеглили в гъстия мрак на гората. Щом чуха името ми, неколцина от тях се притекоха, за да ме водят, защото постовете трябваше да си останат по местата, а иначе никак нямаше да ми е лесно да намеря мястото, където седеше вождът. След като забеляза двата коня, той си помисли, че се завръщам заедно с Винету. Но когато спрях пред него и скочих от седлото, Силния бизон видя, че на другия жребец седят някакви други хора, и ме попита:

— Връщаш се без вожда на апачите? Къде е той и кои са двамата мъже, които ми водиш? Защо не слизат от коня?

— Защото не могат. Тук сред дърветата е съвсем тъмно и ти няма как да забележиш, че са вързани върху жребеца.

— Вързани ли са? Тогава са пленени кучета на юмите, а?

— Да.

— Много добре! Никога вече няма да се видят свободни, а се надявам, че и Голямата уста също ще ни падне в ръцете. Свалете ги от коня и ги вържете на близките дървета!

След като издаде тази заповед, мимбренхото се накани да обърне гръб на пленниците, но аз го подканих:

— Ти спомена за вожда на юмите. Няма ли да огледаш пленниците малко по-внимателно?

Вождът се приближи до Илчи, вдигна поглед към предния ездач и сепнато направи крачка назад.

— Уф! Голямата уста! Чуйте, храбри воини на мимбренхосите, Голямата уста е наш пленник!

— Голямата уста! Голямата уста! — разнесоха се викове сред червенокожите. Те се забутаха един през друг и се скупчиха около врания жребец, за да се убедят с очите си, че казаното е истина, а от устата им се посипаха ругатни и проклятия. Въпреки че вождът на юмите беше вързан върху коня, те като нищо щяха да го смъкнат на земята, ако не им бях попречил!.

— Назад! — извиках им повелително. — Този пленник е мой. Свалете ги и двамата, но веднага ги вържете всеки върху отделен кон, защото се налага без бавене да тръгнем срещу юмите,-които лагеруват зад онзи ъгъл, образуван от врязалата се в равнината гора. Винету е съвсем близо до бивака им и ги наблюдава.

— Ще ги нападнем ли? — осведоми се Силния бизон. — Вероятно не. Мисля, че не е необходимо да се бием. Нямах време, да се посъветвам с Винету, но той сигурно споделя мнението ми, че ще успеем да пленим неприятелите си, без да се пролива кръв било от тяхна, било от наша страна.

— Толкоз по-добре, защото после всичките ще умрат на кола на мъченията и във вигвамите на мимбренхосите ще настане голяма радост. Чуйте, вие воини, Поразяващата ръка нареди да тръгваме!

След две минути индианците бяха на седлата и в галоп поехме обратно по пътя, по който току-що бях дошъл. Не се интересувах повече за пленниците, но бях убеден, че зорко ще ги пазят. Докато яздех начело заедно със Силния бизон, аз му разказвах какво се беше случило.

— Моят брат Олд Шетърхенд се е намирал в голяма опасност — каза той, щом свърших. — Воините на мимбренхосите знаят, че пумата даже и през нощта няма да нападне конник. Тях не би могъл да излъжеш. Успял си да се изплъзнеш от онези песове юмите, защото кратуните им са пълни с мухлясала слама. Значи мислиш, че няма да се наложи да се бием, а?

— Да.

— Юмите са страхливи жаби, но понеже са многочислени, съм убеден, че ще се защитават.

— Онзи, който се защитава, трябва да е бил нападнат, а ние няма да ги нападаме.

— И въпреки това ще се предадат, тъй ли?

— Да. Всичко останало ще научиш по-късно, когато разговаряме с Винету. А сега нека побързаме да отидем при него!

Полетяхме в галоп покрай гората и така препускахме чак до мястото, където се бях разделил с Винету. Той стоеше там изправен на лунната светлина и ни чакаше. Слязохме от седлата. Вързахме конете за най-крайните дървета, а пленниците бяха поставени под най-строг надзор. Червенокожите налягаха на по-тъмни-те места, където лунната светлина не достигаше, и скоро наоколо се възцари такава тишина, че само някой много добър и опитен разузнавач на юмите би успял да ни открие.

Винету, Силния бизон и аз насядахме един до друг, за да обсъдим предстоящите си действия. Никой от останалите не дръзна да се приближи до нас толкова, че да може да чува думите ни. Индианецът е свободен воин, но към своите предводители проявява такова уважение, което едва ли е по-малко от уважението, оказвано от по-низшите офицери към генерала.

Силния бизон беше много по-възрастен от Винету или от мен, но въпреки това бе значително по-нетърпелив от нас. Веднага щом насядахме на земята, той поде:

— Тези песове юмите ни се изпречиха на пътя. Няма да им позволим да се завърнат в бърлогите си.

Ние двамата не му отговорихме веднага. Както винаги бях решил да съдействам за помирение между приятели и неприятели, за да избегнем ненужното кръвопролитие. Винету бе съгласен с мен. Само че трябваше да подходим внимателно, за да не засегнем Силния бизон, който жадуваше за отмъщение.

Тъй като се забавихме с отговора си, вождът на мимбренхосите продължи:

— Чуха ли моите двама братя думите ми? Защо не отговарят? Олд Шетърхенд не желае да се бием. Какво ще правим тогава? Ще ми каже ли Винету?

— Да, ще ти кажа — отвърна апачът.

— Ушите ми са отворени за думите ти и съм нетърпелив да ги чуя.

— Юмите ще се предадат, без да се бием с тях.

— Не ми се вярва. Ако го направят, значи са още по-големи страхливци, отколкото предполагам в презрението си към тях.

— Не е ли възможно и някой храбрец да се види принуден да се предаде без бой? Умният воин е не само смел, но е също разсъдлив и предпазлив. Кой може да каже за Винету и Олд Шетърхенд, че някога са губили кураж или са проявили страх? И въпреки това се е случвало да се предадат на неприятелите си без съпротива. Ако се бяха били с тях, щяха да паднат убити, без да постигнат целта си. Затова доброволно ставаха техни пленници, но по-късно винаги са успявали да избягат и да си отмъстят. Е, кое е за предпочитане — сляпата храброст или прозорливото благоразумие?

— Благоразумието — видя се принуден да отговори мимбренхото.

— Съвсем същото ще си помислят и юмите, когато се убедят, че всяка съпротива ще е напразна.

— Винету ще може ли да ги накара да стигнат до това заключение?

— Да, но ако воините на мимбренхосите му помогнат.

— Тогава нека каже какво е замислил!

— Ще обградим юмите. Докато Олд Шетърхенд отсъстваше, аз добре огледах бивака и неговата околност. Юмите са много изморени и спят в тревата до самия край на гората. Те явно разчитат на двамата си съгледвачи и не са разставили постове. Само при пасящите наблизо коне има двама воини, които имат за задача да внимават животните да не се пръснат надалеч. При тези условия нима няма да ни е лесно да обградим спящите неприятели?

— Откъм гората ще е лесно, но не и от другата страна. В гората е тъмно. Там спокойно можем да се промъкнем и да заемем удобна позиция, без да ни забележат. Но навън на открито е светло, защото луната е изгряла. Пазачите при конете ще ни видят и ще вдигнат тревога.

— Да, луната наистина осветява всичко, но не помага на Силния бизон да разбере мислите ми. Невъзможно е юмите да забележат приближаването ни. Ще оставим конете си нейде по-назад и предпазливо ще се промъкнем към бивака им. Ако пълзим по корем сред висока трева, никой няма да ни види.

— У ф! Щом Винету е на това мнение, аз не мога да не се съглася с него. Но какво ще правим, след като обкръжим врага? — Ще ги подканим да сложат оръжие.

— Моят брат наистина ли вярва, че ще го направят? Е да, юмите ще разберат, че са обградени, но ще си пробият път и лесно ще се измъкнат.

— Нека Силния бизон ми каже защо смята, че ще им е чак толкоз лесно да офейкат! Ще могат ли да избягат в гората?

— Не, защото нашите воини ще се прикрият зад дърветата и всеки от тях ще може да убие по десетина неприятели преди единадесетият да стигне до него. Следователно юмите ще се видят принудени да се насочат към другата страна.

— Но нали и там ще има наши воини!

— Няма значение, защото тези мъже ще убият неколцина неприятели, ала другите ще избягат. И най-бързокракият воин не може да догони конника.

— У ф! Значи Силния бизон мисли, че юмите ще яздят?

— Да. Веднага щом видят, че са обградени, ще се метнат на конете си и ще си пробият път към равнината.

— Но те няма да имат коне — отвърна Винету с присъщата му непоклатима увереност.

Тогава най-сетне мимбренхото започна да схваща какво замисляше апачът. От учудване той тихо подсвирна.

— Нима Винету иска да им отнеме конете? Няма да е лесно.

— Напротив. А останат ли юмите без коне, няма да могат да направят пробив. Сигурно ще се опитат, но ще заплатят с кръв.

— Тогава няма да правят подобен опит, но няма и да се предават. Какво ще направи Винету в такъв случай?

— Ще ги подканя да сложат оръжие. Голямата уста ще заповяда на хората си да се предадат.

— Смяташ ли да го принудиш да даде тази заповед, като го заплашиш със смърт?

— Можем да опитаме.

— Макар да е страхливец, няма да имаш успех. Той знае, че няма да го убием толкова бързо, а ще го вземем с нас, за да умре на кола на мъченията. Сигурно ще си въобрази, че нейде по пътя ще може да ни избяга.

— Моят брат го смята за съвсем плиткоумен човек, но той не е такъв. Нима Голямата уста би допуснал да застреляме всичките му воини и да го поведем съвсем сам към кола на мъченията? Дали няма да предпочете всички негови мъже да го придружат макар и като пленници? Ако те са заедно с него, то бягството му ще е значително по-лесно, отколкото ако е сам.

— Но нали в такъв случай и ние ще сме много по-предпазливи и по-внимателни! Ако е сигурен в успешното си бягство, бих повярвал, че поне привидно ще се съгласи с нашите условия.

— Значи нужно е само някак да му вдъхнем тази увереност и аз знам един човек, който лесно би се справил с такава задача. Това е Олд Шетърхенд.

— Олд Шетърхенд? Как ли ще успее да подлъже Голямата уста, че ако се предаде с всичките си воини, после ще избяга и то при положение, че ще трябва да умре, ако не се съгласи?

— Сам го попитай! Докато разговарях с теб, той обмисляше точно това. Поразяващата ръка знае, че Голямата уста ще се опита да го измами и тъкмо заради това ще му е лесно да го надхитри.

Наистина беше учудващо как Винету успяваше да прочете мислите ми. Не бях правил пред него никакви намеци, а и не знаеше за какво бях разговарял пътьом с Голямата уста. Въпреки всичко апачът говореше за мислите ми с такава сигурност, сякаш те не бяха мои, а негови.

— Вярно ли е предположението на Винету? — попита ме мимбренхото.

— Да — кимнах аз. — Голямата уста ще подкани хората си да се предадат.

— И ти ли ще го накараш?

— Да, като изляза на хитростта с хитрост, понеже той има намерение да ме измами. Впрочем не е нужно още отсега да говорим по този въпрос. Достатъчно е, че знам какво ще стане, какво трябва да направя и какво да кажа. Моят брат Винету е отгатнал мислите ми, а аз от своя страна разбрах, че неговият план е единствено правилният. Да не губим повече време, нека го изпълним! Полунощ мина, а още преди зазоряване трябва да сме обградили юмите.

— Вие говорихте и това е вашата воля. Нека бъде така. Винету и Поразяващата ръка винаги знаят какво правят, тъй че няма да съм против, макар да не разбирам съвсем намеренията им. Хау!

Заловихме се с необходимите приготовления. Петима воини трябваше да останат при двамата: пленници. Шейсет червенокожи щяха да се промъкнат в храсталака зад бивака на юмите, за да не пропуснат нито един да мине оттам. Другите трябваше да навлязат в равнината, за да затворят възможно по-плътно веригата около лагера и от тази страна. В гората щеше да командва Винету, а навън в откритата прерия ръководството щеше да поеме Силния бизон. Всичко останало се предоставяше на мен. На пръв поглед не изглеждаше да е много и все пак то можеше да се окаже извънредно важно, понеже не беше изключено всичко да се провали и от най-дребното обстоятелство, на което пропуснех да обърна внимание.

На първо време най-важното беше шейсетте воини да стигнат незабелязано до храсталаците зад бивака. Винету имаше Тази грижа като предводител на въпросния отряд. Но преди да тръгне, за да изпълни тази задача, той ме подкани:

— Нека моят брат Шарли ме придружи, защото предпочитам заедно с него да отида при конете! Взема ли някой друг, ще трябва да убием пазачите.

Нямах нищо против и се присъединих към него. Никак не беше трудно да обезвредим двамата юми при конете, но това трябваше да стане извънредно предпазливо, понеже и най-незначителният подозрителен шум можеше да ни издаде и да провали изпълнението на плана ни.

Вървяхме покрай гората, докато стигнахме близо до онзи врязващ се в равнината ъгъл. Тогава навлязохме между дърветата и с изключителна предпазливост продължихме напред. В момента се намирахме откъм западната страна на леса и скоро се озовахме на едно място, откъдето до лагера на юмите имаше съвсем малко разстояние. Още повече забавихме крачка и Винету започна през десетина метра да оставя по един човек. Когато и последният от тях застана на мястото си, шейсетте мимбренхоси бяха образували между дърветата полукръг, който обграждаше от тази страна бивака на неприятеля. Всеки воин се настани на поста си така, че беше много трудно да бъде открит, но самият той имаше възможност зорко да държи под око околния терен. Всички мимбренхоси бяха получили вече точни указания за начина си на поведение.

Останах сам с Винету между последните дървета, откъдето можех добре да огледам какво е положението. От тази страна нямаше лунна светлина, но все пак бе възможно да различим всеки един от легналите юми. Някои от тях се бяха тръшнали на земята таМ, където бяха слезли от конете си, но другите спяха един до друг в редица. Всеки беше сложил оръжието до себе си. Вдясно от тях пасяха конете и двама червенокожи крачеха насам-натам край тях, за да връщат обратно онези животни, които се отдалечаваха твърде много. Винету посочи към двамата и ми прошепна:

— Нека моят брат Шарли се заеме с единия, а аз — с другия. Той понечи да се промъкне към пазачите, но аз го задържах:

— Винету може би забеляза, че тези постове се сменят на всеки час, а?

— Да.

— Тогава ще ни открият твърде рано. Трябва да почакаме.

— Шарли е прав. Едва след като пръстенът около лагера се затвори, може да ни е безразлично дали ще ни открият, или не. Нека моят бял брат се върне и каже на Силния бизон да тръгва с хората си.

— Добре! Аз ще го придружа. Тъй като знам къде са застанали последните постове от нашата верига, ще мога да му покажа къде точно да затвори кръга. ,

— После пак ще дойдеш при мен, нали?

— Да. Къде ще те намеря?

— Ще те чакам тук на това място.

Докато се връщах, прибягвайки от човек на човек, аз се уверих, че всеки от нашите шейсет воини е на мястото си. Невъзможно беше за юмите да направят пробив откъм тази страна.

Щом пристигнах при Силния бизон, той веднага даде заповед за тръгване. Всеки взе юздите на коня си в ръка и се подредихме в дълга върволица, начело на която застанахме ние двамата с вожда. И този път най-напред стигнахме до горския ъгъл, а после започнахме да се подреждаме в голям полукръг, чийто диаметър представляваше линията, образувана от края на гората, а центърът — бивакът на юмите. От време на време на равни интервали оставяхме по един човек заедно с коня му и продължихме така, докато и последният индианец зае мястото си.

Този полукръг беше отдалечен от лагера толкова, че оттам до мимбренхосите не можеше да достигне куршум. Всеки от воините трябваше най-напред да завърже своето животно за забито в земята колче, после да пропълзи напред около двеста крачки, да остане легнал на мястото си и там да изчака настъпването на деня. Този отряд беше взел конете си, за да могат хората незабавно да преследват неприятелите, които евентуално успееха да си пробият път през веригата. Ездитните животни на шейсетимата, залегнали в гората, бяха оставени по-назад под надзора на онези петима мимбренхоси, които имаха и задачата да пазят пленниците.

Тези двеста крачки, с които воините напреднаха, затвориха кръга. Двамата крайни червенокожи от единия полукръг влязоха в допир със съответните двама свои другари от другия полукръг. Конете на юмите също останаха затворени в кръга от мимбренхоси. Налагаше се да ги измъкнем оттам и тогава юмите ни бяха сигурно в ръцете.

Легнах на земята и на ръце и крака запълзях към мястото, където ме очакваше Винету. Той ме видя и също пълзешком тръгна да ме пресрещне.

— Само преди броени минути пазачите се смениха — съобщи ми той. — Предишните двама веднага си легнаха и сигурно вече са заспали.

— Тогава можем да започваме. Къде ще отведем тези двама пленници?

— В гората при нашите хора, които ще ги надзирават. —

— Не ми се иска. Онези воини трябва да насочат цялото си внимание към бивака, а ако им възложим и да пазят пленниците, е твърде възможно да намалят своята бдителност. Предостави тези двамата мъже на мен! Ще ги събера с вожда им, където няма да могат с нищо да ни напакостят, докато тук като нищо е възможно да ни издадат с викове за помощ.

— Шарли е прав. Нека той се заеме с човека, който се приближава ей там, водейки коня.

Един от двамата пазачи бавно връщаше някакъв жребец, отдалечил се твърде много от другите животни. По посоката, в която крачеше, горе-долу можеше да се прецени накъде се е отправил. Запълзях натам и на едно удобно място останах легнал на земята между два коня. Човекът се приближи, спря се недалеч с гръб към мен и вдигна поглед към небето.

Пропълзях под корема на един от конете и щом се озовах съвсем близо зад пазача, светкавично се изправих, с лявата си ръка го стиснах за гърлото, а с десния си юмрук го ударих в слепоочието. Той рухна на земята и аз го завлякох настрани.

Огледах се за другия пазач, Винету го беше вече сграбчил и повалил. Апачът допълзя при мен, влачейки своя пленник след себе си също като мен. Замъкнахме юмите до двамата най-близко стоящи постове на мимбренхосите и на първо време им ги предадохме да ги пазят. Следващата ни работа беше да отведем конете. Това не беше трудно, понеже навсякъде докъдето им бяха позволили да се движат, те бяха вече опасли тревата и явно имаха голямо желание за нова паша. Като вървяхме възможно по-приведени, ние подкарахме две от животните към линията на нашите постове, зад която те веднага пак започнаха да пасат. Лека-полека и другите коне доброволно ги последваха. Щом забелязаха, че никой не ги спира, те се отдалечиха толкова много, че накрая стигнаха чак до нашите коне, където от само себе си се спряха и останаха.

И така номерът ни успя. Апачът се върна на своя пост. Сега вече, когато бяха обградени, а конете им — отведени, юмите можеха да се събудят. Нашите бяха готови да се сражават. Оставаше ми само да пренеса двамата пленени пазачи при техния вожд. Отначало и единият, и другият бяха в безсъзнание, но междувременно бяха дошли на себе си. Бях ги поверил в ръцете на опитни воини, но те не бяха успели да ги вържат. С нож в ръка мимбренхосите седяха пред юмите, за да ги принудят да мълчат. Необходима беше помощта ми, за да завържем ръцете им на гърба. Използвахме собствените им ласа. Забраних им да издават каквито и да било звуци и ги накарах да ме последват. Те не се възпротивиха, понеже нямаха възможност да се защитават, а и изпитваха страх от револвера в ръката ми.

Тръгнахме да обхождаме полукръга, образуван от нашите постове, и така се добрахме до южната страна на гората, където Голямата уста и другият пленен воин се намираха под зоркия надзор на петимата мимбренхоси. Изглежда той се разгневи немалко, като видя, че водя вързани още двама от неговите хора. Най-важното беше да му докажем, че воините му са обградени и че нямаше да успеят да си пробият път през веригата на мимбренхосите. За тази цел трябваше да му покажа нашите позиции. Ето защо освободих краката му, един по-дълъг ремък стегнах около кръста му, а после вързах другия му край за колана си и тогава му казах:

— Сигурно Голямата уста много иска да види своите воини. Нека дойде с мен и аз ще му ги покажа.

Изненадан, той ми хвърли кажи-речи радостен поглед, но после изглежда се сети за предпазните мерки, които току-що бях взел, за да съм сигурен, че няма да ми се изплъзне, и като смръщи вежди, недоволно измърмори:

— Накъде ще ме влачиш? Да не би да отиваме в нашия лагер?

— Не съвсем, но ще стигнем близо до него. Все пак се надявам още преди обяд да изпълня желанието ти и да те заведа при твоите хора.

В своето незавидно положение Голямата уста не можеше да направи нищо друго освен да ме последва. Най-напред го отведох до мястото, където в самия край на гората стоеше първият ни пост, а оттам продължихме между дърветата. Докато вървяхме, го предупредих:

— Запомни какво ще ти кажа! Отсега нататък докато не ти разреша, да не съм чул нито дума от теб. При първия ти опит да си отвориш устата острието на ножа ми ще се забие в сърцето ти! Ето, чувстваш ли го?

Извадих ножа си и през дрехата леко го боднах в гърдите. Той се изплаши и с приглушен глас умолително каза:

— Недей! Ще мълча. Няма да чуеш от мен нито звук. Вождът на юмите беше видял първия пост залегнал на земята. Отправихме се към втория. Тъй като там под короните на дърветата беше съвсем тъмно и не беше изключено мимбренхото да ме вземе за неприятел, на няколко метра от него аз тихичко му подвикнах:

— Аз съм, Олд Шетърхенд. Случили се нещо?

— Не, юмите все още спят.

Продължих заедно с Голямата уста от един пост до друг, разменяйки с всеки от тях по някоя дума, за да разбере вождът на юмите по какъв начин хората му са обградени. При другия край на веригата от постове в гората се натъкнах на вожда на апачите. Щом видя кого водя, той незабавно отгатна намеренията ми.

— Идваш, за да се убедиш, че никой от враговете ни няма да успее да се измъкне оттук, нали? Какъв срам и позор да си предводител на толкова за нищо негодни хора! Събудят ли се, ще изпаднат в ужас, защото ще разберат, че ако не се предадат, ще ги избием до крак!

Пак продължихме нататък от пост на пост, но вече на открито през равнината, докато накрая обходихме и този по-голям полукръг. Там се срещнахме със Силния бизон, който командваше тази част от воините си. Той не беше толкова проницателен като Винету и не се досети защо съм взел със себе си Голямата уста. Затова ме попита навъсено:

— Защо Поразяващата ръка влачи това куче със себе си? Да не би да искаш да му дадеш възможност да избяга? Остави го при неговите петима пазачи! Ти имаш само две ръце и две очи, а техните са десет.

— Моите две очи струват не по-малко от техните десет, а ти сам знаеш, че двете ми ръце са свършили повече работа от техните. Защо се сърдиш? Преди не казали и ти самият, че Поразяващата ръка добре знае какво прави?

— Това е вярно, но ако идваш, за да се убедиш, че сме бдителни, няма никакъв смисъл да мъкнеш тук и пленника.

— Идвам по друга причина. Ти мислиш ли, че макар и един-единствен воин на юмите ще успее да се измъкне от обкръжения бивак?

— Защо ме питаш, след като знаеш не по-зле от мен, че е невъзможно. Опитат ли се да си пробият път, ще ги застреляме.

— Това исках да чуя. Действай тъй както каза! И ако почувстваш да те обзема чувство на състрадание, потисни го! Колкото повече от куршумите ви улучат своята цел, толкова по-малко работа ще ни остане за после.

— Състрадание ли? — изсмя се язвително той. — А този пес прояви ли състрадание към децата ми? Ако не се беше появил ти да ги спасиш, той щеше да ги убие. Как може тогава да ти хрумне да ми говориш за състрадание? Докато на този свят има живи мимбренхоси, никой юма няма да намери при тях състрадание.

Той се извърна, заплю в лицето Голямата уста и се отдалечи. Съдейки по впечатлението, което решителното и яростно поведение на Силния бизон несъмнено направи на вожда на юмите, реших, че вече е време да му позволя да говори.

— Сега пак можеш да приказваш. Вече знаеш, че воините на мимбренхосите са по-многочислени от твоите. Показах ти какви позиции са заели. Всичките им пушки са готови за стрелба. Много от хората ти ще умрат още при първия залп, а другите могат да спасят живота си само като се предадат.

— Те ще си пробият път!

— През нашата гъста верига? И сам не го вярваш.

— Убеден съм в това. Ако най-неочаквано се втурнат на конете си в галоп срещу вас, навярно куршумите ви ще улучат неколцина от тях, но другите ще избягат.

— На конете си? Че къде са те?

— Ей там — отвърна той, посочвайки към мястото, където на лунната светлина се виждаше пасящото стадо.

— Там, да там! Но къде е бивакът ви? Нима Докато вървяхме не забеляза, че конете ви с хитрост са отведени доста настрани?

— Уф! — слисано възкликна Голямата уста, понеже едва в този момент откри тази промяна.

— Погледни натам и сам се убеди, че нашите воини се намират между твоите юми и конете им! Значи съвсем напразни са надеждите ти, че обградените хора ще успеят да разкъсат веригата ни.

Той замълча и заби поглед в земята. Едва след известно време пак вдигна глава.

— Ако мимбренхосите започнат веднага да стрелят, това ще е чисто убийство, понеже моите воини нищо не подозират.

— Нали ти нападна и разруши селата на мимбренхосите? Те нищо не знаеха за вашия грабителски поход и също нищо не подозираха. Нима не се канеше да убиеш двамата сина и дъщерята на Силния бизон? Те не знаеха, че се намират в долината и нищо не подозираха. Нима не нападна, не ограби и не опожари Асиенда дел Аройо и нима не нареди да избият мнозина от обитателите й? И те нищо не знаеха за намеренията ти, и те нищо не подозираха. Това че противниците ти не са подготвени и нищо не подозират, за теб не е причина за пощада. Следователно и за мен няма да е! Като оставим настрана грабежа и плячкосването, извършеното от вас е многократно подло убийство и ако решим да ви избием, това ще е справедливо наказание за вашите позорни престъпления. Можеш ли да ми възразиш макар и с една дума?

Вождът нищо не каза, затова замълчах и аз. Луната се бе издигнала вече в зенита си и хвърляше меката си сребриста светлина върху бивака на юмите. Виждаха се отделните воини да лежат на земята. Изпълненият с боязън поглед на Голямата уста напрегнато се взираше ту надясно, ту наляво, ту направо. Той напрягаше ума си, за да намери някакъв спасителен изход и аз не прекъснах размислите му, понеже трябваше сам да стигне до заключението, което ми се искаше да му внуша. Ето че по едно време той внезапно изпъна врат.

— Уф! Сега, ей сега! — полугласно възкликна той. Проследих посоката на погледа му. Тя водеше към бивака, където видях, че един от юмите бе станал и се оглеждаше на всички страни. Воинът не откри конете там? където всъщност трябваше да се намират, а доста далеч от лагера. Той забеляза и нашите животни. Макар че те стояха поединично и образуваха полукръг, чиято правилност всъщност би трябвало да му направи впечатление, изглежда у индианеца не се породиха никакви подозрения и той просто ги взе за коне на юмите, понеже не събуди никого, а се отдалечи от бивака в посока на мястото, където в момента пасеше най-голямата група животни. Юмът си мислеше, че там ще намери двамата пазачи, и искаше да им обърне внимание на тяхната небрежност.

— Загубен е — процеди през зъби вождът. — Ей сега някой изстрел ще го просне на земята!

— Няма — отвърнах аз. — Ще го пленят също както и аз плених тебе.

— Но той сигурно ще се съпротивлява и ще вдигне шум.

— Няма да може. Нали знаеш къде е застанал Винету. Твоят воин ще мине близо край него и вождът на апачите ще го нападне в гръб и ще го залови, както и аз постъпих с теб. Внимавай!

Случи се точно така, както бях предвидил. Юмът продължи да върви най-безгрижно, но после видяхме как зад него светкавично се изправи апачът. След това двамата бързо изчезнаха, защото паднаха в тревата. Малко по-късно Винету отново се появи. Беше сграбчил противника си и заедно с него изчезна между дърветата.

— Плени го — изръмжа Голямата уста.

— И то толкова безшумно, че хората ти нищо не забелязаха. Сам виждаш колко безпогрешно се действа от наша страна. И все пак бих предпочел този човек да беше имал възможност и време да се развика.

— Защо?

— Защото в такъв случай вече щеше да е настъпил решителният миг. Кому е нужно това дълго чакане? Нашите воини са нетърпеливи да чуят сигнала за нападение.

Приближих два пръста към устата си, сякаш се канех да свирна. Тогава вождът на юмите побърза да ме помоли:

— Стой! Недей още! Почакай малко!

— Защо? Не можете вече да избегнете участта си.

— Може би ще можем! Нали ти сам спомена нещо подобно, докато отивахме при мимбренхосите.

— Не си спомням.

Разбира се, само се преструвах, за да засиля тревогата му. Той продължи по-настоятелно:

— Невъзможно е да си го забравил — нали поиска да ти кажа истината!

— Истината ли? Ах да! Спомних си! Но тя няма да може да ви спаси, защото ти няма да направиш каквото ще поискам от теб.

— Какво е то?

— Да подканиш воините си да сложат оръжие и да се предадат. Изпаднал в затруднено положение, той сведе поглед към земята. Аз обаче нарочно засилих смущението му с думите:

— Но подобно обещание от твоя страна ще е безсмислено. Нямам ти доверие и предполагам, че замисляш някаква коварна хитрост и затова ще дам сигнала. Нека сражението започне.

— Почакай още малко и чуй какво искам да ти кажа!

— Тогава говори, но по-бързо! Нямам намерение да си губя времето напразно.

— Съществува ли възможност воините ми да бъдат пощадени и ако се предадат, да им върнете свободата?

— Ще ти отвърна само едно: може би.

— А също и аз да остана жив и да ме пуснете на свобода?

— Това е далеч по-трудно. Вината на хората ти е по-малка от твоята. Извършил си толкова тежки злодеяния, че е необходима някаква извънредно важна причина, за да се избавиш от участта си. Силния бизон в никакъв случай няма да пожелае да те помилва. Към него изобщо не би трябвало да се обръщам.

— Но към теб и към Винету мога, нали?

— Пак ще кажа — може би. Първо искам с най-големи подробности да узная как си се запознал с двамата бледолики, които се наричат Мелтън и Ралф Уелър, защо те накараха да нападнеш Асиенда дел Аройо и какви са намеренията им относно белите преселници. Готов ли си да ми отговориш на всички тези въпроси?

— А ти готов ли си да ме спасиш?

— Да, стига да ми е възможно.

— Тогава ще ти кажа каквото искаш да знаеш. Само че сега нямаме време. Събуди ли се още някой от воините ми, не бива да очакваме, че пак ще бъде заловен все тъй тихомълком. А вдигне ли се шум, воините ви сигурно ще стрелят.

— Прав си!

— А видят ли веднъж мимбренхосите кръв, после ще ти е много по-трудно, ако не и невъзможно, да ни спасиш!

— И аз съм убеден в това — обадих се с безразличие.

— Затуй побързай! Преди всичко гледай да предотвратиш кръвопролитието! После ще ти разкажа всичко. Кълна ти се!

— На клетвата ти мога да повярвам само ако я подкрепиш с лулата на мира.

— Сега нямаме време да пушим калюмета. Може да го направим и по-късно.

— Много добре, но едва ли е възможно да ти имам доверие.

Помисли само колко трудно ще ми е да те спася, тъй като Силния бизон сигурно решително ще се възпротиви!

— Не е речено, че ще узнае нещо, ако през нощта тайно прережеш ремъците ни.

— Хмм! Може би ще го направя, понеже съм християнин и ми е неприятна мисълта за смъртта дори на най-върлия ми неприятел.

— Тогава побързай и не ме карай да чакам по-дълго!

Явно той се беше разбързал повече отколкото преди малко бих сметнал за възможно. Аз обаче продължих най-невъзмутимо:

— Най-напред трябва съвсем сигурно да знам какво да очаквам от теб. Ти искаш тайно да ви пусна да избягате, а в замяна ми обещаваш, че сега воините ти доброволно ще се предадат. Така ли?

— Да, да!

— И без да ме лъжеш ще ми обясниш всичко за споменатите двама бледолики с такива подробности, че ще мога да прозра намеренията им?

— Да.

— Тогава ела да отидем при Силния бизон и Винету, за да им кажеш, че ще изпратиш до твоите воини заповедта да се предадат.

— Да я изпратя ли? Смяташ при тях да отиде някой вестоносец? Но моите воини се подчиняват само на мен и няма да обърнат никакво внимание на думите на някакъв си пратеник.

— Не аз, а ти ще си виновен, ако те не обърнат внимание на твоя заповед, която им изпратиш по някой човек. Би трябвало да им внушиш по-голямо уважение към себе си, както и безпрекословно подчинение на заповедите ти, независимо дали са дадени лично, или не.

С искането да пусна самия него да отиде при воините си той явно преследваше някаква коварна цел. Щом разбра, че оставам неумолим, Голямата уста отстъпи, но възрази следното:

— Как можеш да искаш от тях да се подчинят на някакъв си пратеник от мимбренхосите?

— Нима някой е казал, че той ще е мимбренхо? Да не би ти да си единственият наш пленник? Воинът, когото заловихме с теб, язди заедно с нас двамата и видя броя на нашите хора. Двамата пазачи на конете ви, които доведох, обходиха с мен цялата верига от постовете ни в равнината и знаят не по-зле от теб, че твоите юми са загубени ако ни принудят да използваме пушките си. Изпратя ли тези трима мъже да отидат в бивака ви да отнесат там твоята заповед, аз съм убеден, че непременно ще им повярват.

— Добре, съгласен съм. Заведи ме при тримата пленници!

— Почакай още малко!

Отидох с него до най-близкия пост и му наредих да потърси Силния бизон и Винету и да им каже, че Голямата уста е готов да подкани воините си да сложат оръжие. После се върнах с вожда на юмите до другата страна на гората, където бяха пленниците. В мое присъствие той трябваше да им даде съответната заповед и аз много внимавах докато им обясняваше съображенията си да не би коварно да им подхвърли някоя опасна за нас дума. Съвсем тихо, за да не го чуят пазачите мимбренхоси, той им съобщи и обещанието ми после тайно да освободя всички пленници. И накрая с натъртване добави:

— Нали всички знаете, че Поразяващата ръка винаги държи на дадената дума! Никога не е нарушавал обещанията си.

— Ще изпълня всичко, каквото съм ви обещал — потвърдих аз. Освободихме краката на тримата, докато ръцете им все още оставихме вързани. Когато заедно с тримата юми и техния вожд се върнахме в ограденото от нашите постове място, с нас дойдоха и двама от петимата пазачи. Там намерих Винету и Силния бизон. Приближих се до тях. На вожда на мимбренхосите явно е било много трудно да повярва на моята вест и щом ме видя с припрени крачки той побърза да ме посрещне.

— Вярно ли е, че това куче на юмите ще ни предаде хората си заедно с оръжията им?

— Да.

— Тогава ти или си извършил цяло чудо, или в тази работа има някаква измама, която не си успял да прозреш. Нека Поразяващата ръка внимава!

След него със спокойния си глас се обади Винету.

— Никой от юмите не може да измами Олд Шетърхенд. Голямата уста остава при нас, а тримата други юми навярно ще отнесат заповедта му в бивака, а?

— Така е — кимнах аз.

— Те знаят ли какво точно да кажат там?

— Трябва да им заповядам само още две неща.

— Какво още? — побърза да попита Голямата уста, който се опасяваше да не би да поставя някакви нови неизгодни за него условия.

— Нещо много просто, което досега не беше споменавано, понеже се разбира от само себе си. Преди малко ти и без друго се беше разбързал толкова, че едва ли ще имаш нещо против, ако поискам воините ти да се подчинят на твоята заповед, без много- много да се колебаят и бавят.

— Какъв срок ми даваш?

— Половин час. Няма да се откажа от това условие и вярвам, че ще се съгласиш с него.

— Принуден съм. Но ти спомена за две неща. Кое е второто?

— Отнася се за предаването на оръжията. Веднага щом воините ти заявят, че ще се подчинят на заповедта ти, ще накарам нашите мимбренхоси да образуват кръг близо до лагера ви. Всеки от юмите трябва да влиза в него поединично, да оставя оръжията си и после незабавно да се връща при своите. Едва ли ще сметнеш това условие за несправедливо.

— Съгласен съм.

— Е, добре! Но ти заявявам, че всеки юма, у когото намерим някакво скрито оръжие, ще бъде разстрелян като предател.

— Условията ти са твърде сурови! Да предадем всичките си оръжия! Ами какво ще стане с конете, както и с другите предмети, собственост на моите хора?

— Конете са наши. Освободим ли по-късно някой от вас, то сами ще решаваме дали да му подарим неговото ездитно животно или не. Внимателно ще прегледаме всичко друго, каквото притежавате. Нямаме намерение да се обогатяваме с другата ваша собственост. Но ще ви отнемем всичко, което сте ограбили при нападението си над Асиенда дел Аройо и ще го върнем на дон Тимотео. Имаш ли още въпроси?

— Не.

— Тогава нека тримата пратеници тръгват! А ти ще седнеш ей тук и няма да мърдаш от мястото си, преди да сме ти разрешили.

Юмите се отдалечиха, за да изпълнят неприятната си задача. Голямата уста се настани на земята, а по мой знак от двете му страни заеха местата си двамата пазачи, които нямаше да го изпускат из очи. Погледнах часовника си, понеже в случай че след изтичането на половин час все още не бяхме получили отговор, имах намерение първо да дадем няколко предупредителни изстрела и едва тогава да наредя да стрелят на месо.

Както видяхме, червенокожите стигнаха бивака и разбудиха спящите хора. Отначало настана голяма суматоха, после юмите се скупчиха в тесен кръг около пратениците, а след не повече от минута проехтя яростен рев. Вестоносците бяха изпълнили поръчението си. Резултатът беше напълно според очакванията ни — сред индианците настана необикновено силно вълнение, което всъщност представляваше единственият наистина опасен миг за нас. Ако този критичен момент се разминеше без в раздразнението си юмите да се увлекат да започнат необмислени враждебни действия, успехът ни беше сигурен.


Заедно с Винету и вожда на мимбренхосите се отдалечих малко от Голямата уста, за да не може да чува разговора ни. Когато откъм неприятелския лагер се разнесе онзи гневен рев, Силния бизон предупреди:

— Ей сега юмите ще ни връхлетят. Личи си по крясъците им. Но ние ще ги посрещнем както трябва.

— Само в момента изглежда така — отвърнах аз. — Щом разберат, че са обградени, Ще си подвият опашката.

— Не ми се вярва. Юмите заспаха с мисълта, че на зазоряване ще ни нападнат и унищожат. А ето че сега след като се събудиха,. научават, че са обкръжени и трябва да се предадат. Почти сигурно е, че във възбудата си ще грабнат оръжията.

— Бързо ще се вразумят, понеже им изпратих такова известие, което ще ги успокои и ще им даде надежда.

— Да не би да си им дал надежда, че ще ги освободим?

— Да. Всички воини, а също и вожда им?

— На него специално му обещах.

— Да не си луд? Никога няма да дам съгласието си!

— Не ми е необходимо. Обещах им и нещо повече.

— Нещо повече ли? Какво?

— Тайно да освободя Голямата уста и всичките му хора, като им прережа ремъците.

— И това ли им обеща? И това ли? — яростно ми извика той. — Как можеш без съгласието ни да…

Вождът на мимбренхосите не успя да продължи, понеже Винету така го стисна за ръката, че от болка той забрави какво искаше да каже. А апачът на свой ред го попита:

— Защо Силния бизон се е развикал като някоя старица, която има зъбобол? Да не би да иска Голямата уста да чуе за какво говорим? Да ти е казвал някой, че Олд Шетърхенд е постъпил необмислено когато и да било? Щом веднъж е дал някакво обещание, той сигурно ще го изпълни. Или някога си чувал моят бял брат да е давал на някой червенокож или бял дума, която после да е нарушавал?

— Поразяващата ръка винаги изпълнява обещанията си.

— Ако са изпълнени условията, при които ги е дал… — Тъй! Условията! — все още разгневено промърмори вождът. А после заядливо ми се сепна: Запази условията за себе си! Хич не искам и да ги знам!

С тези думи той сърдито ми обърна гръб, отдалечи се малко и се тръшна в тревата. По лицето на Винету се плъзна лека усмивка, ала той нищо не каза. Тъй като смятах, че му дължа известно обяснение, аз подхвърлих:

— Дадох това обещание, защото знаех много добре…

— Pshaw! — прекъсна ме той. — Каквото направи Олд Шетърхенд е добро. Не е необходимо да ми се извинява. Знам, че ще надхитри вожда на юмите, защото той се кани да го измами. Силния бизон е храбър воин, но мислите му не стигат по-надалеч от хвърления томахок. Гневът му бързо се разпалва, ала и бързо угасва. Сърцето му е добро. Той ще помоли Олд Шетърхенд да му прости.

Когато говореше Винету, всякакъв гняв неизбежно отстъпваше и всяка обида бързо изчезваше. Той се зае да наблюдава неприятелския лагер, където вълнението и възбудата се бяха уталожили. Събралите се юми спокойно се съвещаваха, като от време на време се обръщаха ту на една, ту на друга страна, за да хвърлят по някой поглед към позициите ни. Все още уговореният половин час не беше изтекъл, когато единият от тримата пратеници се върна и съобщи следното:

— Тримата най-възрастни воини на юмите желаят да разговарят с Поразяващата ръка, Винету и Силния бизон. Ще им разрешите ли да дойдат?

— Да, но ако са невъоръжени.

— Ами ако не се споразумеете и те предпочетат да се бият, тогава ще могат ли свободно да се върнат при нас, без да им се случи нещо лошо?

— Те са парламентьори и ще могат да се върнат откъдето са дошли.

Човекът се затича към лагера, за да предаде това съобщение и не след дълго видяхме тримата юми да се отправят към нас. Те бяха оставили одеялата си и дори се бяха съблекли голи до кръста, за да ни покажат, че не носят скрити оръжия. Когато Силния бизон разбра какво предстои, той отново се присъедини към нас.

Тримата пратеници минаха покрай своя вожд, без да го погледнат, което обаче в никакъв случай не беше признак на презрение. Те идваха просто като пълномощници на своите съплеменници и поне в този момент той не беше техен вожд. Щом спряха пред нас, тримата ни поздравиха. После един от тях, вероятно най-възрастният, се обърна към мен със следните учтиви думи:

— Вождът на юмите Голямата уста е пленен и ни заповяда да се предадем. Поразяващата ръка е уговорил с него условията. И най-възрастните ни воини не си спомнят подобен случай. Ето защо юмите се събраха на съвещание без вожда си, за да вземат някакво решение. Те ни изпратиха при теб, за да се уверим дали получената заповед все пак не може да се промени. Ти и твоите двама прочути червенокожи братя ще ни разрешите ли да видим воините, които са ни обградили, както и да огледаме какви позиции са заели?

— Уважавам съображенията ви и знам, че за вас няма никакво спасение — отвърнах им аз. — Затова ще изпълним желанието ви. Винету, великият вожд на апачите, ще ви вземе под закрилата си, за да не би някъде по пътя да ви се случи нещо лошо. А сега вървете, но гледайте да се върнете най-късно след четвърт час, за да ми съобщите решението си! Това е последният срок, който ви давам.

Те ми обърнаха гръб и последваха Винету, за да обходят цялата верига от наши хора. Завърнаха се, когато зората вече надвиваше лунната светлина. По лицата на тримата мъже се виждаше, че в тях се води вътрешна борба, чиито външни следи се мъчеха да скрият, което обаче не им се удаваше изцяло. Това беше борба между гордостта и чувството за неизбежно унижение. Със сведени към земята погледи те мълчаха минута-две, а после най-възрастният се обади:

— Олд Шетърхенд беше наш пленник и все пак нищо лошо не му се случи. Нима сега ще се отнесе към нас с цялата си строгост?

— Не е ваша заслугата, че не ми се е случило нищо. Но защо си хабим думите на вятъра? Нека воините на юмите ми кажат какво са решили!

— Разбрахме, че нашият вожд Голямата уста не е могъл да даде друга заповед. От всички страни дулата на пушките ви са насочени към нас, а докато сме спели, сте ни взели и конете, чиято бързина можеше да ни спаси.

— Значи се предавате, така ли?

— Ние сме твои пленници.

Той наблегна на думата «твои». Искаше да бъде мой пленник, понеже бях обещал да ги освободя.

— Тогава вървете да предадете оръжията си! Но един по един! Никой не бива да се приближава, преди да сме свършили с предишния.

— А ще ни разрешите ли да задържим поне амулетите си?

— Великия дух пожела да ни паднете в ръцете. Той е отвърнал лицето си от вас, тъй че и без друго вашите свещени амулети са останали без никаква стойност, но въпреки всичко ще ви спестя това голямо унижение и ще ви позволя да запазите вашите амулети и калюмети.

Това бе поне известна утеха за съкрушените им сърца. Те се приготвиха да се върнат в лагера си. След като изминаха десетина-петнайсет крачки, индианецът, с когото бях разговарял, се спря, обърна се й ме погледна. В погледа му прочетох няма подкана да се приближа, тъй като изглежда имаше да ми казва нещо. Знаех какво е то и се отправих към него.

— Нека Поразяващата ръка ми прости, че пак ще говоря! — каза той. — Но знам, че другите двама ваши предводители не бива да чуят думите ми.

— Говори, но бъди по-кратък!

— Вярно ли е, че Олд Шетърхенд е обещал тайно да ни пусне на свобода?

— Да, но ако вашият вожд изпълни обещанието си.

— Какво е то?

— Не ми е разрешил дави го казвам.

— Ами ако не го изпълни?

— В такъв случай ще приема, че и аз не съм давал никакво обещание.

— Тогава ще му напомним, че трябва да удържи на думата си. Хау!

След тази потвърждаваща дума той се накани да си тръгне, но пак се спря и попита:

— Накъде ще ни отведете?

— Все още не сме решили. А сега стига толкова приказки. Нека най-сетне приключим с тази работа!

Докато тримата старейшини се връщаха, ние избрахме трийсет мимбренхоси, които да образуват кръга, където юмите щяха да оставят оръжията си. Добре въоръжени, нашите воини застанаха един до друг на около петдесетина крачки от бивака. Едва бе образуван кръгът, когато индианецът, с когото бях разговарял, се приближи пръв, за да предаде оръжията си, както и някои други предмети. Стоях наблизо и за да съкратя цялата процедура, побързах да извикам още няколко мимбренхоси, които получиха задачата да претърсват джобовете на юмите и да проверяват съдържанието им. Щом видя какво правим, Винету се притече с неколцина други, за да сложи точка на предаването на врага, като връзваха обезоръжените юми и ги слагаха легнали в тревата. Така постъпвахме с всеки от противниците си и работата вървеше бързо. Самите юми имаха достатъчно ремъци и ласа, които използвахме. Трудно беше само да различим дали даден предмет от джобовете им е лично тяхна собственост или произхождаше от асиендата, още повече че често на бял свят се появяваха неща, за които бих могъл да се закълна, че са отмъкнати от асиендата, обаче собствениците им заявяваха, че са амулети, а нали им бях обещал да им оставя тези свещени за тях дреболии.

Голяма част от предобеда бе вече изминала, когато най-сетне приключихме. Юмите лежаха един до друг като чували в картофена нива. Оръжията им образуваха голяма купчина и щяха да бъдат разпределени между победителите още сутринта. Беше се събрало доста голямо количество от предмети, за които предполагах, че са собственост на асиендерото. Дадохме ги на един мимбренхо да ги пази.

После седнахме да се нахраним. Никой не остана гладен, понеже и едните, и другите носеха хранителни провизии. Тъй като все още не бяхме спали, решихме по време на горещите обедни часове да почиваме. Привечер щяхме да потеглим на път, и то към мястото, където оставените от юмите пазачи лагеруваха при плячкосаните стада и ранените. Смятахме да пленим воините, а стадата да върнем на асиендерото.

Разпределянето на оръжията премина твърде оживено и шумно. Всеки искаше да получи пушка, а тъй като пушките на юмите не струваха кой знае колко, често избухваха спорове и кавги. За да въведем спокойствие и ред, се налагаше да се намесваме енергично с някоя и друга строга дума.

Образуваният от воините ни кръг отдавна беше разтурен и ние лагерувахме на сянка в края на гората. Всеки, който не беше на пост, спеше, за да събере сили за продължителната езда, понеже мислехме да спрем чак при целта си. При големия брой на пленниците се налагаше да бдят на пост десет души едновременно. На всеки час ги сменяха други воини. Винету, Силния бизон и аз се сменяхме от своя страна също на всеки час, за да проверяваме дали десетте пазачи си вършеха съвестно работата.

Бях поел първата стража, а след мен идваше редът на Винету. Когато по-късно вождът на мимбренхосите отново ме събуди да застана на пост почувствах се кажи-речи още по-изморен, отколкото бях преди, и станах, за да се поразкърша. Десетте поста се разхождаха нагоре-надолу и толкова строго надзираваха пленниците, че сигурно никой от тях нямаше да успее да направи дори и опит за бягство. Понеже беше вожд, за Голямата уста бяха избрали едно място малко настрани, където той лежеше неподвижно и изглежда спеше. Но когато преминах за втори път край него, той отвори очи и ме повика. Приближих се и го попитах какво иска. Вождът не скри учудването си:

— Как може Поразяващата ръка да ми задава такъв въпрос! Имам едно-единствено желание — да бъда свободен!

— Вярвам ти! Когато бях твой пленник и аз го имах.

— Но сега си на свобода. А кога и аз ще бъда? Още днес ли?

— Още днес? — попита учудено. — Ти беше заспал и навярно продължаваш да сънуваш, а?

— Съвсем не сънувам. Освен теб са будни само десет войни. Че кой ще ти попречи да срежеш ремъците ми? Направиш ли го, ще скоча върху гърба на най-близкия кон, ще препусна в галоп и ще изчезна, преди някой да се е сетил да ме преследва.

Това нахално искане ми се стори толкова забавно, че избухнах в смях, от който се събудиха някои от спящите индианци, а всички постове обърнаха погледи към мен.

— Защо се смееш? — гневно ми се сопна той. — Нали ми обеща!

— Обещах да освободя и теб и воините ти, а не само теб. Ще бъдеш свободен само заедно с тях.

— Тогава намери по-бързо удобен случай! Длъжен си да спазиш веднъж даденото ни обещание.

— Разбира се, но как стоят нещата с твоето?

— Ще го изпълня веднага щом и ти изпълниш обещанието си.

— Навярно мислиш, че ти е хрумнала страшно умна идея, ала по този начин няма скоро да бъдеш свободен. Няма да те пусна, преди да си отговорил на въпросите ми.

— Ще ти отговоря само като свободен човек.

Вече бях отворил уста, за да се изсмея повторно, но веднага пак станах сериозен, понеже в същия миг Силния бизон, който лежеше наблизо и се преструваше на заспал, скочи на крака и ми подвикна:

— Олд Шетърхенд ще има ли време да ми отговори на един въпрос?

— Да — кимнах аз.

— Тогава нека дойде с мен!

Отидох при него, а той ме отведе малко настрани, където никой не можеше да ни чуе и с гневно святкащи очи ми каза:

— Олд Шетърхенд разговаря с Голямата уста. Думите не разбрах, но отгатвам смисъла им.

— Щом е така, не разбирам защо не остана да лежиш на мястото си. И за теб сънят е също тъй необходим, както за всички други.

— Как мога да спя, когато виждам, че сред нас има предател?!

— Предател? Ще ми каже ли моят червенокож брат кого смята за предател?

— Самият теб!

— Мен ли? Аз предател? Ако Силния бизон нарича предател Олд Шетърхенд, който не може да бъде обвинен от никого в каквато и да било измяна, то единствено възможната причина се крие сигурно в това, че Великия дух е объркал ума му. Към теб изпитвам състрадание и понеже съм твой приятел и брат ме боли сърцето да ти кажа, че се налага да те изключим от нашия съвет, докато размътеният ти разсъдък отново се оправи.

След тези думи го зарязах и продължих по пътя си, обаче той бързо ме догони и с разкривено от ярост лице ме сграбчи за ръката.

— Какво каза? Че съм си загубил ума ли? Да не мислиш, че като си много силен и сръчен можеш не само да побеждаваш враговете си, ами да обиждаш дори и приятелите си? Извади ножа си и се бий с мен! Такава обида се измива само с кръв!

Не само думите му, но и потъмнялото му от гняв лице ми доказваха, че този сприхав човек действително бе изпаднал в необуздана ярост. Беше извадил ножа от пояса си и точно пред мен зае позата на боец, готов да се впусне в двубой на живот и смърт. Аз обаче останах спокоен и невъзмутимо казах:

— С какво ще бъде изкупена подобна обида мога да определя единствено аз, понеже самият аз бях обиден. Ти ме нарече предател. Нима за един воин има по-голяма обида? Ако някой непознат ми каже такава дума в лицето, ще го просна с юмрук на земята. Но направи ли го приятел, няма как да не предположа, че внезапно се е умопобъркал. Ако чувстваш засегната честта си, вината не е моя, а твоя, защото самият ти ми даде повод да помисля подобно нещо за теб.

— Но аз имам право! Ти искаш да освободиш Голямата уста! Как да не ми се стори подозрително, че стоиш при него и преговаряте докато всички други спят?

Тежко сложих ръка върху рамото му и строго казах:

— Когато бди Олд Шетърхенд, останалите могат спокойно да спят. Запомни го! Хайде да забравим тази работа! Отново понечих да си тръгна, но той пак ме задържа и изкрещя:

— Не, няма да забравим! Трябва да се биеш с мен! Вземи ножа си, иначе ще те пронижа тъй както си стоиш!

Крясъците на вожда събудиха индианците. Винету също се събуди. Той се приближи и попита:

— Защо моят червенокож брат предизвиква Олд Шетърхенд да се бие с него?

— Защото ме обиди. Каза, че разсъдъкът ми се е помътил — сърдито избоботи Силния бизон.

— И защо твърди подобно нещо?

— Защото го нарекох предател.

— Каква причина имаше вождът на мимбренхосите за това?

— Поразяващата ръка беше застанал до Голямата уста и разговаряше с него.

— Уговаряха ли двамата някакво предателство?

— Да. Поразяващата ръка заяви, че иска да го пусне на свобода.

— И това ли е единствената причина за твоето поведение? Аз ти казвам, че моят брат Шетърхенд винаги знае какво прави. Всеки друг може да стане предател, но той — никога!

— Ти си мислиш така, но аз съм убеден в обратното. Той ме обиди и ще трябва да се бие с мен!

Наистина бе цяло удоволствие да се види погледът, с който Винету измери стария вожд от глава до пети, както и после да се чуе тонът, с който го попита:

— Нима моят брат иска да стане за смях пред своите хора?

Тези думи още повече разлютиха Силния бизон. Той изрева като побеснял:

— И ти ли искаш да ме дразниш? Я виж тялото ми, виж мускулите ми! Мислиш ли, че ще ме победи?

— Да, тъй мисля! Поиска ли, още с първия удар Олд Шетърхенд ще забие острието на ножа си в сърцето ти, но той едва ли го желае.

— Ако продължи да се колебае дали да се бие с мен, или не, значи е страхливец и аз ще го пронижа с ножа си!

След тези думи веждите на Винету се смръщиха, а по лицето му се изписа онзи израз, който познавах много добре и който ми издаваше, че за апача случаят е вече приключен. Той леко вдигна едното си рамо и отсече:

— Силния бизон е решил да стане за смях. Олд Шетърхенд ще се бие с него. Какви условия ще постави моят брат?

— Двубоят ще е на живот и смърт.

— С ножове ли ще се биете?

— С ножове!

— Кога?

— Веднага.

— По какви правила ще се използват ножовете?

— По никакви правила. Ще замахвам и ще удрям с него както си искам:

— А какво ще стане, ако нечий нож отхвръкне? Другият ще има ли право да прониже обезоръжения?

— Ако може, защо не? Но тогава противникът му ще има право да се защитава с юмруци, да го убие с удари или да го удуши.

— Моите двама братя сигурно ще ми разрешат да бъда съдия. Аз съм готов и двубоят на живот и смърт може да започва.

Очите на стария навъсен вожд направо заблестяха от желание час по-скоро да започне кървавата схватка. Той ме познаваше добре, ала в тези мигове изобщо не помисли за онова, което бе преживял заедно с мен. Когато беше разгневен Силния бизон изобщо нито се колебаеше, нито се замисляше много-много. Но преминеше ли му гневът, той се превръщаше в най-дружелюбния и мил човек, тоест, толкова дружелюбен и мил, колкото може да бъде един индианец. Вярно че неговата раздразнителност вече неведнъж му бе създавала неприятности и навярно влиянието му сред неговите съплеменници отдавна да се беше изпарило, ако иначе той не бе способен предводител и не притежаваше исполинска сила. Вождът наближаваше шейсетте години, но въпреки това все още не беше изгубил нито силата си, нито своята бързина и подвижност, което го отличаваше от връстниците му. Следователно в негово лице имах напълно равностоен противник. Всъщност дори бях в по-неизгодна позиция, понеже той възнамеряваше да води схватката съвсем сериозно и до край, а аз си бях наумил да го щадя.

С най-голямо удоволствие бих се отказал от този двубой, ала в такъв случай Силния бизон веднага щеше да се нахвърли с ножа си върху мен и тогава щях да се видя принуден да се защитавам. Ето защо и аз изразих готовността си, като се изправих срещу него и стиснах дръжката на ножа си в лявата ръка, понеже исках десницата ми да е свободна. В яростта си моят противник изобщо не забеляза това.

Мимбренхосите видяха и чуха какво предстоеше да става й се приближиха да гледат. Пленените юми се опитаха доколкото им бе възможно да вземат такова положение, че да не пропуснат зрелището. По всички лица се четеше изразът на най-голямо напрежение. Само синовете на вожда се опитваха да скрият тревогата си. Излезех ли аз победител щях да убия баща им, а спечелеше ли той двубоя, с мен щеше да е свършено, а нали на мен дължаха толкова много. Бяхме се изправили на пет крачки един срещу друг. Всеки стискаше ножа си в ръка и внимателно се гледахме в очите. Преди да даде знак за започване на двубоя Винету попита:

— В случай че умре има ли вождът на мимбренхосите някакво желание, което да изпълним?

— Няма да умра! — злобно се изсмя той. — Само дай знак и ножът ми веднага ще изяде Поразяващата ръка!

— А моят бял брат има ли да ни поръчва нещо? — попита апачът и мен.

— Да. Ако Силния бизон ме убие, тогава му кажи, че съм спасил децата му и че съм дал име на сина му. Може би после ще стане по-предпазлив с общуването си с приятели, на които дължи благодарност.

Мислех, че това напомняне ще вразуми стария вожд, ала се видях излъган, понеже той избухна още по-гневно:

— Един предател никога не може да претендира за благодарност. Искам да се пролее кръв, кръв!

Стана ми ясно, че двубоят е неизбежен и ако до преди малко бях решил да не се отнасям особено грубо към стария, то почувствах как вече и моята кръв кипва и си наумих да му дам един добър урок. И тъй кимнах на Винету. Той вдигна ръка и каза:

— Никой от зрителите да не напуска мястото си, докато не му разреша! Нека двубоят започне! Хау!

Кой ли щеше да нападне пръв? Не и аз! Но бях твърдо решен още при първото нападение да обезвредя вожда. Не биваше да се колебая нито да протакам нещата, защото колкото по-дълго стоях изложен на ударите на ножа му, толкова по-голяма беше и опасността да ме рани.

Силния бизон се бе изправил пред мен като статуя. Дали и той не желаеше да нападне пръв? Но колкото и неподвижно да беше тялото му вътре в него вреше и кипеше. Трескавият му поглед ми издаваше, че той стоеше като истукан само за да отслаби вниманието ми и изненадващо да се нахвърли върху мен. Скоро разбрах, че не съм се излъгал, защото изведнъж в очите му се появиха опасни пламъчета и убеден, че в същия миг ще ме връхлети, точно тогава аз пуснах ножа си на земята. Вождът на мимбренхосите наистина бе вдигнал вече единия си крак, но веднага пак го отпусна и извика:

— Видяхте ли, че Поразяващата ръка се страхува? Изтърва ножа си, понеже пръстите му треперят от уплаха.

Вместо да му отговоря, аз се наведох, сякаш исках да вдигна ножа. Знаех, че Силния бизон ще използва за нападение именно този миг, когато се намирах в това неизгодно и уязвимо положение. И той действително незабавно направи решителния скок, решителен, защото с него предреши поражението си. След като приклекнах, за да ме прониже, той също трябваше да наведе високата си фигура и да насочи удара с ножа към приведения ми гръб. Обаче аз светкавично се извъртях настрани и бързо се изправих. Така се озовах до вожда, докато той, наведен напред, замахваше да ме прониже, но в този миг не бях вече на предишното си място. Изправен, можех да използвам цялата си сила и с юмрука на дясната си ръка така го ударих в тила, че той се просна на земята като подкосен. С бързо движение изтръгнах ножа от ръката му, после го обърнах по гръб, притиснах гърдите му с коляно, канейки се да допра до неговото гърло острието на собствения му нож. Но това се оказа излишно. Очите му бяха широко отворени, а погледът им — изцъклен. Устата му също беше отворена. Тъмното му обветрено й сурово лице изглеждаше някак изведнъж окаменяло. Нито един мускул по тялото му не трепваше. Изправих се на крака и казах на Винету:

— Вождът на апачите вижда Силния бизон да лежи на земята, а ножът му е в ръката ми. Нека моят брат реши кой е победителят!

Винету се приближи и коленичи до мимбренхото, за да го прегледа. Когато се изправи, лицето му бе много сериозно и ми се стори, че гласът му леко трепереше.

— Вождът на апачите каза, че Силния бизон може още днес да отиде във Вечните ловни полета, и излезе, че е бил прав. Юмрукът на Олд Шетърхенд е като гранит и поразява смъртоносно дори и тогава, когато той не е искал да убива.

Винету каза самата истина, понеже действително не бях имал никакво намерение да убивам Силния бизон. Един по-як човек като нищо може с юмручен удар да повали в безсъзнание някой друг, макар после ръката да го боли няколко часа. Но пък чак да го умъртви? Това е възможно да стане единствено тогава, когато е улучено някое твърде чувствително място. Зрителите бяха занемели. Неподвижно и мълчаливо стояха и синовете на победения вожд, до когото аз също клекнах, за да проверя какво е състоянието му. Отначало изцъклените му очи приличаха на очите на мъртвец, а отворената му уста ме наведе на мисълта за парализа. Почувствах, че сърцето му слабо биеше. Значи още беше жив. Опитах се да затворя клепачите му и в този миг той раздвижи очи така, сякаш търсеше някого и най-накрая погледът му се спря върху мен. Същевременно по лицето му се изписа израз на уплаха. Устните му ту се затваряха, ту се отваряха, по крайниците му започнаха да преминават конвулсивни тръпки, което показваше, че поваленият вожд полагаше всички усилия да преодолее парализата си. Изправих се и съобщих на индианците:

— Вождът не е мъртъв. Душата му все още не е отлетяла. Но ще трябва да изчакаме да видим дали тялото пак ще започне да му се подчинява.

Ето че в този миг проснатият на земята вожд нададе протяжен пронизителен вик, после бързо скочи на крака и енергично размаха ръце.

— Жив съм, жив съм! Мога да говоря, мога да се движа! Винету взе ножа от ръката ми, подаде му го и попита:

— Признава ли се Силния бизон за победен? Олд Шетърхенд можеше да го прониже, но не го направи.

Мимбренхото бавно вдигна ръка и някак непохватно и вдървено я задържа насочена към мен. Същевременно по лицето му се изписа израз на ужас. С явно усилие той проговори:

— В юмрука на този бледолик се крие смъртта. Какво ужасно чувство е да усещаш, че си жив и все пак да си мъртъв. Нека Поразяващата ръка забие ножа в сърцето ми, но така, че после да не мога повече нито да чувам, нито да виждам!

Той застана пред мен в позата на човек, който очаква смъртоносния удар. Аз го дръпнах за ръката и го отведох при синовете му и обръщайки се към по-младия, казах:

— Твоят по-голям брат получи от мен име, на теб ти предлагам друг не по-малко ценен дар — твоя баща. Приеми го, но му кажи, че никога повече не бива да се съмнява в Поразяващата ръка!

Старият вожд беше втренчил въпросително поглед в лицето ми, ала като чу думите ми, сведе очи.

— Това е кажи-речи по-лошо и от смъртта! Даваш живота ми на едно дете! Стариците ще ме сочат с пръст и от беззъбите им уста ще се разпространи вестта, че съм бил победен от теб и съм станал собственост на едно хлапе, което дори няма име. Така ще продължа да живуркам в позор, докато угасна.

— Нищо подобно! Да те победят в двубой не е никакъв позор, а скоро твоят по-малък син ще има някое прочуто име също като своя по-голям брат. Честта ти не е опетнена. Попитай Винету, а и старейшините на племето си! Те ще потвърдят казаното от мен.

Аз се отдалечих, а той се върна на мястото си и седна тъжен на земята. Другите налягаха кой както можеше по-удобно, но мнозина не успяха да заспят тъй скоро. Когато след определеното време Винету дойде да ме смени, той ме попита:

— Нанасял ли е моят брат Шарли и друг път подобен удар, от който не се губи съзнание и все пак се лишава душата от властта й над тялото?

— Не.

— Беше страшно за гледане! Можеше ли това вцепеняване да продължи и по-дълго?

— Разбира се. И седмици, и месеци, и години.

— Тогава нека моят бял брат по-добре веднага да убива враговете си! Силния бизон няма вече да те принуждава да му излизаш на двубой. Досещам се за какво си разговарял с Голямата уста. Той искаше да го освободиш още днес, нали?

— Да.

— Но не ти каза каквото искаше да знаеш? Няма и да ти каже, а ще те излъже. Какво решение взе за съдбата му?

— Същото каквото е взел и моят брат Винету.

— Ти отгатваш мислите ми. Олд Шетърхенд и Винету не жадуват за кръв, но въпреки това не могат да спасят Голямата уста. Решим ли да му върнем свободата, върху нас ще се стовари цялата вина за всички злодеяния, извършени от него по-късно. Той е смъртен враг на мимбренхосите. Нека го вземат със себе си и го съдят според собствените си закони и обичаи!

Тъй неочаквано наложеният ми двубой съвсем не бе в състояние да ме лиши от моята почивка. Скоро заспах толкова здраво, че на сутринта се наложи да ме будят. Тръгнахме на път точно в предварително определения час. Ездата ни премина, без да се случи нещо, което заслужава да бъде споменато.

Вече се свечеряваше, когато се добрахме до тясната клисура, която водеше до бивака на оставените при стадата юми. Следователно трябваше да сме предпазливи и да изпратим напред един съгледвач, само че заради разнасящия се надалеч конски тропот той не биваше да язди. Поради важността на тази задача, а и понеже вече бях запознат с клисурата, реших самият аз да се нагърбя с ролята на разузнавач. Веднага щом моят млад приятел, Изтребителя на юми, разбра какви намерения имам, той дойде при мен и с известно страхопочитание ми каза:

— Олд Шетърхенд се кани да отиде на разузнаване срещу врага. Аз също добре познавам местностите. Ще ми разреши ли да дойда с него?

— Наистина ще ми е необходим придружител, за да го използвам като пазач, но ти свърши вече достатъчно работа и си спечели име. Сега ти е отворен пътят за подвизи, защото си станал истински воин. Вече нямаш нужда от мен и затова предпочитам да открия пътя към славата и за някой друг. Изпрати ми твоя брат! Нека той ме придружава!

— Сърцето на Олд Шетърхенд е пълно с доброта. Моят по-малък брат ще се покаже достоен за неговото доверие.

Нашата колона трябваше да спре, защото някой от юмите, които искахме да изненадаме, като нищо можеше да се намира в клисурата или по някаква друга причина да беше навлязъл в теснината, тъй че най-неочаквано да се натъкнем на него. И така, слязохме от седлата и заедно с по-малкото момче на вожда продължих пеша напред. То крачеше подир мен и не обелваше нито дума. От време на време се обръщах назад и се наслаждавах на израза, изписал се по лицето му. Момчето съзнаваше важността на нашата задача и ето защо все още детински меките черти на лицето му излъчваха радост и самочувствие.

Голямата разлика между мен, опитния воин, и него, никому неизвестния юноша, не му позволяваше дори да си помисли да върви редом с мен. Но аз ясно забелязах, че от време на време той неволно ускоряваше крачките си, но после веднага пак изоставаше. Очевидно искаше да ми каже нещо, обаче не се осмеляваше да завърже разговор с мен. Затова позабавих ход и окуражаващо го подканих:

— Нека моят млад брат се приближи и върви до мен! Той се подчини незабавно.

— Моят червенокож брат има желание да разговаря с мен — продължих аз — Знам какво му тежи на сърцето. Да му кажа ли?

— Поразяващата ръка може да говори когато поиска!

— Отнася се до баща ти, Силния бизон. Прав ли съм?

— Поразяващата ръка винаги отгатва истината.

— Искаш да ме попиташ, защо подарих живота му на теб, нали? Сега можеш спокойно да разговаряш с мен като със свой другар.

— Щом Поразяващата ръка ми разрешава, тогава ще му кажа, че баща ми ще умре!

— Защо мислиш така?

— Просто му личи, а и Юма-Шетар смята така. Той ще се самоубие, понеже не може да понесе двойния позор.

— Не е позор да бъде повален от мен на земята. Преди да станем братя, аз победих Винету. Защо не го попиташ дали се срамува? Поговори с баща си! Но ти спомена за двоен позор. Имаш предвид това, че ти подарих живота му, нали?

— Да.

— Постъпих така, за да му спестя срама, който щеше да изпита в случай че направо аз му го бях подарил. В гнева си той беше решил да ме убие. Ако ме беше победил, баща ти нямаше да ме пощади. И така, за него щеше да е позорно, ако лично аз му бях подарил живота. Но сега той е твоя собственост и понеже си негово дете, Силния бизон може да го приеме от теб, без да се черви от срам. Не го ли схващаш?

Момчето размисли минута-две, а после въздъхна с облекчение.

— Сърцето ми беше натъжено заради моя баща, но сега почувствах как ми олекна. Думите на Поразяващата ръка са мъдри. Баща ми ще може да живее, без да се срамува. Ще му го кажа. Но в замяна на това, че прочутият ми бял брат подари на мен живота на моя баща, от днес нататък животът ми му принадлежи. Нека Поразяващата ръка ми каже само една дума и за него съм готов незабавно да отида на смърт!

— Но аз искам да живееш, за да станеш храбър воин и добър човек. Аз не мога да те направя добър човек. Самият ти трябва да се стремиш никога да не вършиш неправди. Виж, ще ти помогна от теб да излезе храбър воин. Ще имам грижата винаги да бъдеш близо до мен през времето, докато все още съм по тези земи.

След последните ми думи момчето хвана един пръст от ръката ми, допря го до гърдите си и с преливащо от радост сърце каза:

— Преди малко обещах на моя прочут брат да пожертвам живота си за него, но сега ми се иска да имах няколко живота. Тогава всичките щяха да принадлежат на Поразяващата ръка!

— Знам! Ти си благодарно момче, а благодарният човек винаги върви по пътя, който е осеян и с всички други добродетели. Възприеми ги овреме, защото колкото е по-дълъг този път, толкова по-нарядко ще ги срещаш и толкова по-трудно ще ти бъде да привикваш на тях!

Младият мимбренхо пое дълбоко дъх. Думите ми бяха стигнали до сърцето му и там бяха намерили благодатна почва. Винаги съм слушал с голямо удоволствие една такава освобождаваща въздишка, понеже тя е сигурен признак на силно разтърсващо вълнение.

Денят бързо преваляше. В клисурата бе станало вече доста тъмно. Трябваше да сме двойно по-предпазливи. Добре че моят спътник се беше научил вече да стъпва съвсем безшумно. От най-ранна възраст индианците започват да се упражняват в това изкуство. Използвам тази дума, защото това наистина е цяло изкуство.

Оказа се, че в клисурата нямаше нито един неприятел. Стигнахме при изхода й, когато денят вече гаснеше, но оскъдната светлина все пак ни позволи горе-долу добре да огледаме околността. Докато бях пленник на юмите бивакът им беше разположен близо до входа на клисурата, но междувременно плячкосаните стада бяха опасли тревата наоколо и пазачите им са се видели принудени да ги откарат на друга паша. Сега те бяха толкова далеч, че конете и кравите изглеждаха като малки кутрета.

В този момент един от юмите се насочи към входа на клисурата. За да изпитам качествата на младия мимбренхо, го попитах:

— Виждаш ли ей онзи юма, който се приближава към нас? Дали ще навлезе в самата клисура или преди това ще се върне?

— Ще дойде дотук, ще застане наблизо на пост и ще зачака воините, втурнали се подир теб да те преследват.

— Няма ли да е излишно?

— Не. Когато се появят, той ще им каже къде се намират другарите им след като са се преместили.

— Нали хората ще намерят братята си и без такива специални указания, понеже пазачите на стадата сигурно ще запалят огньове.

— Те ще бъдат достатъчно предпазливи да не палят огън. Нали не знаят дали преследвачите са успели пак да те заловят, а Олд Шетърхенд е опасен противник.

— Хмм! Но защо този човек идва едва сега? Защо не са изпратили тук пост още през деня?

— Защото по светло очакваните воини и без друго са щели да забележат пасящите в далечината стада и те щяха да им послужат за ориентир.

— Това е вярно. Ти ми даде добри отговори. Но не е достатъчно само да знаеш кое как е. Необходимо е и да умееш да действаш.

— Нека Поразяващата ръка ми каже какво трябва да направя! Всичко ще изпълня.

— Иска ми се да заловя този юма.

В резултат на вълнението, което предизвикаха у него думите ми, бронзовото лице на момчето придоби още по-тъмен цвят.

— Стига само Олд Шетърхенд да протегне ръка и воинът на юмите няма да може да му избяга.

— А ти нямаш ли ръце?

Той вдигна към мен светналия си от радост поглед, но позабави отговора си.

— Но това са ръцете на момче, което в присъствието на един прочут воин няма право да действа самостоятелно.

— Този воин ти разрешава да действаш. Трябва да докажеш на баща си, че си бил заедно с мен на това разузнаване.

— Тогава ще застрелям приближаващия се пост!

— Не. Нали братята му ще чуят изстрела. Казах ти, че искам да го пленим.

— Нека Поразяващата ръка ми обясни какво точно иска от мен! Начаса ще го изпълня.

— Би трябвало сам да знаеш какво трябва да се направи. Ако ти е необходим съвета ми, заслугата за извършеното няма да е изцяло твоя. И така, побързай с решението си, преди да е станало твърде късно!

Той хвърли предпазливо поглед към мястото, където в момента се намираше постът на юмите, после внимателно се огледа около нас. По лицето му се четеше предприемчивост и решимост.

— Знам как ще постъпя — обади се той след малко. — Тук сме застанали близо до изхода на клисурата и надничаме иззад ъгъла, образуван от скалите. Юмът няма да остане отвън, а ще навлезе в теснината.

— И аз смятам, че е твърде вероятно.

— Набелязах си едно място, където ще се скрия, докато той премине покрай мен. После ще се промъкна подир него и ще го ударя с приклада на пушката си по главата така, че да се просне на земята. Тогава ще го вържа с ласото си.

— Ако скривалището е сигурно, планът ти не е лош. Къде е то?

— Непосредствено зад нас върху скалата.

Бяхме се прикрили близо до входа на клисурата. На десетина крачки зад гърба ни скалата изскачаше малко напред и после на височина по-голяма от човешки бой пак отстъпваше назад с около два метра. Ако някой легнеше горе и плътно се притиснеше към каменната площадка, не можеше да бъде забелязан от преминаващите отдолу хора. Попитах момчето:

— А можеш ли да се покатериш горе? Скалата е гладка.

— Това е нищо работа! — отвърна безгрижно той. — Ако се наложи, ще се изкача и много по-нависоко.

— Но нали когато скочиш долу юмът ще те чуе!

— Няма да скачам, а без шумно ще се спусна.

— Тогава давай бързо нагоре. Няма време!

— Къде ще се скрие Поразяващата ръка, докато свърша?

— Това е моя грижа. Не разчитай на мен, няма да мога да ти помогна! Не действаш ли бързо и решително той ще те убие.

— Юмът няма да убие един мимбренхо! — гордо ми отвърна момчето. — Ще го пленя и после ще умре на кола на мъченията.

Синът на вожда беше добър катерач и чевръсто като катеричка се озова горе на издадената част от скалата, където така се притисна към каменната площадка, че се изгуби от погледа ми. А нищо неподозиращият човек, който минеше оттук, съвсем пък нямаше да може да го забележи.

Вече беше крайно време да се оттегля, защото за да стигне до нас, на юма му оставаха най-много триста крачки. Завтекох се назад до един голям каменен блок, зад който се скрих. Въпреки присъствието ми това начинание не беше безопасно за младия храбрец. Ако юмът го забележеше преждевременно и се стигнеше до схватка, нямаше да мога да му се притека на помощ достатъчно бързо, защото не биваше да стрелям. Ето защо очаквах с напрежение следващите мигове, още повече че аз бях инициатор на тази история и отговорността за последствията падаше единствено върху мен.

Изпълнението на плана ни беше улеснено от това, че междувременно бе станало още по-тъмно и че се появи едно ново обстоятелство, което не бях предвидил. Когато стигна до входа на клисурата, юмът не навлезе в нея, а остана на пост близо до образувания от скалите ъгъл, откъдето допреди малко го бяхме наблюдавали. Там той започна бавно да се разхожда насам-натам. При това юмът на няколко пъти се приближи до издадената скала, на чиято площадка лежеше момчето, но все пак не се озова толкова близо до него, че синът на вожда да може отгоре да го удари с приклада на пушката си.

Казах си, че младият мимбренхо ще изчака, докато най-сетне постът се приближи достатъчно, и търпеливо зачаках. Тъй изминаха пет минути. Стана толкова тъмно, че едва се виждаше на двайсетина крачки. Напрегнах слух и тъкмо реших съвсем тихо да се промъкна до входа на теснината, за да съм наблизо в случай на нужда, когато долових някакъв шум, който много приличаше на удар с тояга върху тиква или диня. Сигурно бе ударът, който трябваше да получи юмът. Спрях на място и се ослушах още по-внимателно. Последва хъркащ стон, а след това отново чух същия шум. Постът беше получил и втори удар с приклад. Вече нямаше защо да се тревожа за спътника си. Зачаках да видя какво щеше да предприеме по-нататък. След някоя и друга минута долових стъпки и мимбренхото полувисоко подвикна името ми. Отправих се към него и щом го видях, попитах:

— Е, как изпълни задачата си моят млад брат? Успя ли?

— Да. Юмът крачеше насам-натам под скривалището ми и в един удобен момент му нанесох удар, който го повали на земята. Той застана и се опита да се изправи на крака. Скочих долу, ударихте още веднъж и тогава юмът се просна вече неподвижно в подножието на скалата. Вързах го с ласото си. Не знам дали е още жив или съм го убил.

— Ела да проверим!

Отидохме до мястото, където лежеше юмът, за да го прегледам. Той беше в пълно съзнание. Явно ударите го бяха зашеметили само за няколко кратки минути. Не беше викал за помощ, защото знаеше, че виковете му нямаше да стигнат до неговите другари. Всичко каквото притежаваше бе законна плячка за неговия победител, но тя се оказа твърде незначителна. Джобовете на поста бяха съвсем празни, а въоръжението му се състоеше само от един нож, лък и колчан, в който имаше няколко стрели. Искаше ми се моят малък храбрец да беше получил нещо повече, защото при червенокожите важи правилото: колкото повече е плячката, толкова по-голямо е геройството.

Разузнаването ни беше приключило успешно. Вече трябваше да се връщаме и да помъкнем с нас и пленника, понеже не биваше да го оставяме да лежи на това място. Сигурно беше, че по някое време щеше да бъде сменен от друг пост, и се налагаше пак да се върнем, преди да се е появил и да го заловим, за да не вдигне тревога, щом забележи, че предшественикът му е изчезнал. Ето защо попитах пленника:

— Познаваш ли ме?

— Поразяващата ръка! — изплашено възкликна индианецът. — Да, познавам те.

— Ако ти е мил животът, отговаряй на въпросите ми, без да лъжеш! Присъединиха ли се към вас и други юми, след като избягах?

— Не.

— Кога ще те сменят?

— След като изтече два пъти времето, което бледоликите наричат един час.

— Сега ще дойдеш с нас. Ще ти освободя краката, за да можеш да вървиш.

Отвързах ласото от глезените на червенокожия, но стегнах ръцете му плътно притиснати до тялото, а освен това го завързах и за китката си, за да съм сигурен, че няма да ми избяга. После въпреки тъмнината тръгнахме обратно по-бързо, отколкото бяхме дошли през деня, понеже тогава бяхме принудени да се промъкваме внимателно и бавно, за да се оглеждаме за нашите врагове.

След като споделих с Винету наблюденията ни, той каза:

— Няма да е трудно да ги заловим, само че не бива да вземаме с нас пленниците, понеже не е изключено да ни издадат. Колко ли мимбренхоси ще са необходими, за да изненадаме и пленим неприятелите, без да ни се изплъзне нито един?

— Половината от воините ще са достатъчни, но по-добре е да са с неколцина повече, защото човек винаги трябва да се съобразява с възможността да бъде изненадан от най-неочаквани инциденти.

— А другата половина ще стигне ли за охраната на пленниците ей на това място?

— Да

— Кой ще я командва?

— Силния бизон. Винету и аз ще присъстваме на нападението. Дори ще е необходимо първо тайно да се промъкнем до бивака на юмите, за да разузнаем как стоят нещата. Тази работа трябва да свършим ние двамата. Тя ще е особено трудно, понеже нали не са запалили огньове.

— Предпочитам Силния бизон да ми е пред очите. След двубоя с моя брат Шетърхенд той се промени. Очите му вече нищо не виждат, защото е зает само със собствените си мисли. Изобщо не обръща внимание на онова, което става около него.

— Това не пречи да му възложим да надзирава пленниците. Не се е интересувал за тях, защото не е било нужно, но ако нас ни няма, сигурно ще бъде бдителен. Тъкмо двубоят дойде в резултат на омразата към юмите. Той вярваше, че искам да им помогна да избягат. Или че ще Освободя поне вожда им. А тъй като много иска да умрат на кола на мъченията, Силния бизон едва ли ще допусне грешка. Ще поговоря с него.

Вождът на мимбренхосите не чу разговора ми с Винету, понеже не беше при нас. Взех с мен сина му и пленника и отидох при него.

— Защо Силния бизон не седи при Винету? — попитах аз. — Апачът има да му съобщава нещо важно.

— Че какво по-важно може да има за мен от моята слава, която загубих? — мрачно отвърна той.

— Не е ли също тъй важна за теб и славата на синовете ти?

— За Юма-Шетар ли говориш?

— Не, за по-малкия ти син.

— Той няма нито име, нито слава. Няма какво да мисля за него.

— Заблуждаваш се. Той ще стане прочут воин. Току-що ми даде доказателство за това.

— Искаш да кажеш дето е тръгнал с теб? Да види дали юмите са в клисурата или не? Това не е никакво геройство. Всяко хлапе на мимбренхосите може да шпионира врага.

— А да повали на земята и да плени врага — и това ли може всяко от вашите хлапета? Твоето момче го направи. Ето, тук пред теб е застанал юмът, когото синът ти залови. Аз се бях отдалечил в друга посока. Той издебна врага, повали го с приклада си и го върза със своето ласо. Когато се върнах, всичко беше свършило, тъй че за мен не остана никаква работа.

След тези мои думи сърцето на стария вожд все пак трепна. Той стана на крака и сложи ръка върху главата на сина си.

— Ти си моят по-малък син, но няма защо да завиждаш на по-големия си брат заради неговото име и заради неговата смелост, понеже Поразяващата ръка е при нас и той ще ти посочи пътя, по който и ти ще спечелиш подобно име. Пленникът е твой и на кола на мъченията ти ще му нанесеш последния смъртоносен удар.

— Имай грижата всички те наистина да стигнат до кола на мъченията! — предупредих го аз. — Налага се да оставим пленниците под твоя надзор. За тази цел ще разполагаш с половината от воините си.

— А с другата половина ще заловите юмите, така ли? Защо трябва аз да остана тук и да не взема участие в нападението?

— Защото се налага един от нас тримата да бъде тук, а ние знаем, че омразата ти ще засили твоята бдителност. Пленниците са твои и следователно твое задължение е да ги пазиш. Бъди готов да ни последваш веднага щом ти изпратим вестоносец!

С леко кимване той изрази съгласието си.

Определихме кои индианци да ни придружават, после се метнахме на конете и яздихме до изхода на споменатата клисура, където слязохме от седлата и предадохме животните на неколцина пазачи. Яздихме, за да стигнем по-бързо целта си иначе щяхме да закъснеем за смяната на поста и изчезването му щеше да вдигне тревога в бивака на юмите. Следващият пост трябваше да се появи скоро. Тъй като не беше изключено този човек да чуе някакъв шум, причинен от конете ни, ние двамата с Винету се промъкнахме напред да го пресрещнем. Посоката ми беше известна. Спряхме на неколкостотин крачки пред входа на теснината и зачакахме. Не изминаха и две-три минути, когато доловихме приближаващи се стъпки. Безшумно се разделихме с Винету, като аз се шмугнах наляво, а апачът надясно и веднага щом юмът се опита да мине между нас, ние се нахвърлихме върху него от двете му страни, сграбчихме го и без да вдигаме шум го завлякохме в клисурата при пазачите на конете.

След това с Винету се промъкнахме до лагера на юмите. Те все още не бяха запалили огън. Въпреки това, когато се върнахме, за да дадем указания на нашите хора и да ги поведем, беше изминал едва половин час. Неприятелите ни бяха улеснили. Всички бяха насядали заедно приблизително в средата на новото пасище и само четирима от тях обикаляха около животните, за да не им позволят да се разпръснат. Ако успеехме безшумно да обезвредим четиримата, съвсем лесно можехме да обкръжим другите и да ги принудим да се предадат без съпротива. В противен случай щеше да ни се наложи да стреляме по тях.

За щастие се оказа, че това не бе необходимо. Пленихме четиримата без никакви трудности. Казах на един от тях какво се е случило и след като вече бяхме обградили останалите, го изпратих при тях в ролята на парламентьор. Дадох им десет минути, за да се предадат, но те изпълниха искането ми дори преди да изтече този срок.

Най-напред запалихме няколко огъня и доведохме конете си, а после изпратихме вестоносец до Силния бизон, за да му съобщи, че вече може да дойде заедно с другите мимбренхоси и пленниците. Скоро закипя трескаво оживление в големия бивак. На плячкосания от юмите добитък гледахме като на собственост на асиендерото, но въпреки това си позволихме да заколим няколко животни, за да имаме какво да ядем. Струваше ни се, че имаме право на тази малка жертва от негова страна, защото бяхме спасили стадата му. Уговорихме се с Винету на сутринта незабавно да потеглим за асиендата заедно с добитъка. Когато съобщихме решението си на вожда на мимбренхосите, той попита:

— А какво ще стане с пленниците?

— Те са твои. Прави с тях каквото искаш — отговори му Винету.

— Тогава незабавно ще ги отведа до пасищата на моето племе, където ще ги съдим.

— За целта ще са ти необходими хора, а аз и Поразяващата ръка не можем сами да закараме стадата до асиендата!

— Ще ви дам петдесет воини да ви помагат.

Бяхме очаквали това предложение и го приехме. За мен бе особено важно да поговоря с Голямата уста и да се опитам да науча нещо важно за мормона и неговите намерения. Вярно, бях убеден, че той едва ли щеше да ми каже истината, но се надявах да узная поне някои макар и на пръв поглед незначителни подробности, които да ми позволят със собствени изводи и заключения да попълня цялостната картина. Дадох си вид, че искам да проверя ремъците на пленниците и така лека-полека стигнах до него. Докато опипвах ремъците му, той изръмжа:

— Защо нападна воините ми?

— Защото са наши врагове.

— Но защо го направи, след като трябва да изпълниш обещанието си да ни освободиш?

— Исках да им отнема отвлечените животни и да ги върна на асиендерото.

— На дон Тимотео Прухильо ли?

— Да.

— Та той изобщо не е вече асиендеро! — ухили се вождът.

— Тогава кой е асиендеро?

— Бледоликият, дето му викат Мелтън.

— Мелтън ли? Че как е станал асиендеро?

— Просто купи асиендата от дон Тимотео. Да не би да искаш на него да върнеш тези животни?

— И през ум не ми минава! Ще ги закарам на Прухильо.

— Няма да го намериш. Замина.

— Откъде знаеш?

— От Мелтън. Той и Ралф Уелър решиха тази работа.

— Значи сега Хари Мелтън живее в асиендата като неин собственик?

— Той не е там.

— А къде е?

— Отиде… във…

Голямата уста заекна и млъкна. Беше размислил иначе и явно не желаеше да ми отговори. Когато повторих въпроса си, той рече:

— Не знам.

— Но току-що понечи да ми кажеш! Тогава обясни ми, поне какво е станало с немските преселници!

— Те трябва… те са… намират се…

Вождът отново млъкна.

— Говори де! — подканих го аз.

— И това не знам.

— Но просто ти личи, че знаеш.

— Невъзможно е да знам. Тези хора бяха мои пленници, но ги пуснах да си вървят. Откъде да знам какво са правили после и къде са в момента?

— Сигурно знаеш, понеже са ти известни плановете на Мелтън. Нали той те накара да нападнеш асиендата.

— Кой ти каза тази лъжа?

— Истина е. Докато Мелтън пътуваше с преселниците, ти и Ралф Уелър се срещнахте с него и се уговорихте какво да правите.

— И това е лъжа!

— Не отричай! Самият аз ви наблюдавах.

— Тогава очите тиса те излъгали.

— Моите очи никога не ме лъжат. Твоето непрекъснато отричане няма да ти донесе никаква полза. Непременно трябва да узная какво се е случило с преселниците след опожаряването на асиендата.

— Но аз не мога да ти кажа, защото и сам не го знам.

— Знаеш го. Ти обеща да ми дадеш тези важни за мен сведения.

— А ти ми обеща да ни освободиш. Но вместо да изпълниш обещанието си пленяваш все повече и повече от моите хора.

— Ще го изпълня, стига и ти да удържиш дадената дума.

— Удържах я, казах ти всичко каквото знам.

— Не е вярно, но нека сега не спорим! Щяхме да сме квит, ако всеки беше спазил обещанието си, но и така също сме квит, защото никой от двама ни не го стори. Тази нощ сме за последен път заедно. Утре още в ранни зори се разделяме със Силния бизон, който ще ви отведе до пасищата на племето си, където всички ще умрете от бавна и мъчителна смърт.

Престорих се, че се каня да си тръгвам. Това даде резултат.

— Почакай! — извика той след като се отдалечих само на няколко крачки.

— Какво? — попитах, обръщайки се отново към него.

— Наистина ли ще ни освободиш, ако ти кажа всичко?

— Да. Но нали нищо не знаеш.

— Знам. Само че Мелтън ми нареди да мълча.

— Тогава отвори си най-сетне устата! И тъй, Мелтън ли те накара да нападнеш асиендата?

— Не.

— А двамата бледолики Уелър в съюз ли са с Мелтън?

— Не.

— Значи Мелтън е купил асиендата, а?

— Да

— Какво възнамерява да прави с преселниците?

Вождът на юмите пак позабави отговора си, като че се мъчеше някак си да се измъкне от отговора или пък да събере нужната смелост, за да каже някоя лъжа. Едва след като повторих въпроса си, той призна:

— Мелтън иска да ги продаде.

— Да ги продаде ли? Да продаде хора? Невъзможно е!

— Възможно е. Ти трябва да го знаеш по-добре и от мен, защото си бледолик, а само бледоликите купуват и продават хора.

Или ще отречеш, че и чернокожите са хора? Нима не са търгували с тях като с роби?

— Но в случая не става въпрос за чернокожи. Говоря ти за бледолики, които не можеш-току-така да спазариш като роби.

— И все пак ще ги продадат! Чувал съм, че има капитани на големи канута, които са зли хора и не могат да си намират моряци. Когато един такъв капитан има нужда от хора, той или ги краде, или ги купува.

— А-а! Да не би да искаш да кажеш, че белите преселници са продадени на такъв капитан?

— Да.

— От кого?

— От Мелтън. Те са били негова собственост и той е могъл да прави с тях каквото си поиска. Взел ги е от тяхната страна и там е платил сума пари за тях.

— Но тези пари не са били негови, а на Прухильо.

— После Мелтън е купил асиендата заедно с белите. Искал е да си върне парите и понеже чужденците не са били в състояние да му ги дадат, той ги е препродал на вожда на голямо кану.

— Откъде знаеш всичко това?

— От самия него. Преди да го освободя, ми каза, че ще ги продаде.

— Къде се е срещнал с вожда на това кану?

— В Либертад. Вече ти съобщих всичко каквото знам. Желанието ти е изпълнено и настоявам да изпълниш и моето.

— Наистина ли искаш подобно нещо? Историята, която ми разказа е измислица от начало до край. Вождът на голямото кану съществува единствено в главата ти. Впрочем би трябвало да знаеш, че никой капитан на кораб не купува жени и деца, за да ги прави моряци.

— Значи не ми вярваш, така ли? Тогава жалко за всяка моя дума. Всичко, което ти казах, съм го научил от самия Мелтън. Аз изпълних обещанието си и сега е твой ред да удържиш на дадената дума!

— Да, дадох ти дума да те освободя, ако ми кажеш истината. Но понеже ме излъга, мога и да не спазвам обещанието си.

Ако имаше възможност от ярост вождът щеше да скочи на крака. Но и така, макар да беше вързан с ремъци, той успя да се надигне и да седне и със задавен от злоба глас просъска:

— Наричаш ме лъжец, но самият ти си най-безсрамният измамник, какъвто може да има! Ако ми бяха свободни ръцете, щях да те удуша и…

— Млъкни! — прекъснах го. — С теб си нямам вече никакво вземане-даване. Ще ти кажа само едно — все пак ти ми издаде някои неща и вече знам какво е положението. А ти още рано сутринта ще тръгнеш на път заедно със Силния бизон.

— Нищо не знаеш, абсолютно нищо, а и никога нищо няма да узнаеш! — изхили се той злобно и язвително.

Отдалечих се, но след малко спрях, защото докато разговарях с Голямата уста, зад храста, до който лежеше, бях забелязал нещо да се движи. Някой се беше скрил там. Предполагах кой е и когато хвърлих поглед към мястото, където беше седял Силния бизон, не го видях вече там. След като се взрях в храста още по-внимателно, различих някаква човешка фигура, която ниско приведена се оттегляше от скривалището си. Щом се настаних до Винету, по устните му заигра лека усмивка и той ми каза:

— Шарли разговаря с Голямата уста. А наблюдава ли по-старателно храста, до който лежеше вождът на юмите?

— Да.

— А също и човека, скрил се зад него?

— Да.

— Силния бизон все още храни подозрения, но сигурно вече е разбрал, че не е прав.

Ето колко проницателни бяха мислите на Винету. Той бе само видял, че разговарям с вожда на юмите, но не беше чул нито дума и все пак знаеше, че между мен и Голямата уста всичко бе решено.

Силния бизон крачеше между отделните групи от своите воини и изглежда се канеше да ни подмине. Но Винету го повика:

— Нека моят брат седне при нас. Трябва да обсъдим с него нещо важно.

— Готов съм да чуя какво е това толкова важно нещо — заяви мимбренхото и се настани до двама ни.

— Моят брат Шетърхенд — продължи Винету, — е узнал от Голямата уста такива неща, които се налага незабавно да обсъдим.

И тези думи бяха доказателство за прозорливостта на апача. Но с незлоблива ирония той зададе и следния въпрос:

— Не видях Силния бизон на мястото му. Навярно бе отишъл да потърси някой храст, а?

— Не разбирам какво иска да ми каже вождът на апачите — отвърна мимбренхото явно смутен.

— Храст, зад който може да се скрие, за да разбере за какво ще разговарят Олд Шетърхенд и Голямата уста, нали?

— Уф! Значи Винету ме е наблюдавал?

— Видях как Силния бизон първо пропълзя до храста, а после и как се отдалечи. Той сигурно вече знае, че несправедливо обиди моя бял брат. Олд Шетърхенд е честен човек. Но когато някой извърши несправедливост спрямо друг и разбере това, трябва да го признае, иначе няма да е истински мъж.

Подканата, която се криеше в последните думи на Винету, явно още повече засили смущението на мимбренхото. Минута две той води вътрешна борба със своята гордост, после дружеските чувства, които изпитваше към мен, взеха връх и той призна:

— Да, отнесох се към Поразяващата ръка много несправедливо. Нарекох го предател. Това е най-тежката обида, която можеш да нанесеш на един воин. Невъзможно е да ми бъде простена!

— Прощавам ти — успокоих го аз. — Ти си избухлив човек, но имаш добро сърце. Щом признаваш, че не си бил прав, не мога повече да ти се сърдя. Тази история е вече минало. Нека я забравим!

— Добре, да не говорим повече за това. Грешката ми няма да се повтори. Подозренията ми отпаднаха, макар че някои неща от разговора ти с вожда на юмите са ми неясни.

— Голяма част от казаното и за мен си остава загадка.

— Значи не вярваш на разказа му за вожда на голямото кану?

— Не.

— Тогава белите преселници не са продадени, а?

— Не, поне не в смисъла, който имаше предвид юмът. Не са продадени, но най-позорно са измамени. От Мелтън и двамата Уелър.

Тъй като Винету предполагаше само в общи линии как стоят нещата, аз му предадох с подробности разговора. Той ме изслуша внимателно, после се замисли минута-две и накрая ме попита:

— Кой е повикал чужденците да дойдат — Тимотео Прухильо или Мелтън?

— Прухильо.

— Мислиш ли, че намеренията му към тях са били почтени?

— Убеден съм в това. Самият той е бил измамен. — Мелтън е откупил асиендата му, нали? — Сега вече съм склонен да го повярвам. Но преди да сключи сделката е наредил да я нападнат, да я ограбят и опожарят, за да я получи съвсем евтино.

— А заедно с асиендата купил ли е и преселниците?

— Така мисля, защото в договорите им имаше една точка, в която се казваше, че те са обвързани и с наследника на Прухильо.

И тъкмо това ме изпълва с голяма тревога за участта им. Ако техен господар е станал Мелтън, тогава лошо им се пише.

— Едно не мога да проумея. Той е наредил опустошаването на асиендата, за да я обезцени, а после въпреки всичко я купува. Следователно независимо от опожаряването й тя все пак има стойност и значение за него.

— Точно така, но и за мен нещата не са по-ясни. След като всичко е изгорено и унищожено, той с години не ще може да развива там нито земеделие, нито животновъдство. Значи замисля да я използва по някакъв друг начин, да я използва за нещо, в което принудително ще участват и преселниците. Убеден съм, че е имал готов план още когато е увещавал дон Тимотео да си достави работна ръка чак от Европа. Несъмнено става въпрос за някакво пъклено дело и много ми се иска да помогна на преселниците, които са мои сънародници.

— Винету също ще им предложи своя ум и своята десница.

— Благодаря ти! Над тях е надвиснала опасност. Не бива да се бавим, а не можем и да пътуваме заедно със стадата, които искаме да върнем на дон Тимотео. За да стигнем с тях до асиендата, ще са ни нужни повече от четири дни.

— Не, ще яздим сами. Какво смята да прави Силния бизон? Ще ни придружи ли?

— Бих дошъл с вас — отвърна вождът, — но моите братя сигурно разбират, че ще е по-добре да остана при пленените юми. Моите воини се нуждаят от предводител, още повече че се налага да ги разделя. Пленниците трябва да бъдат отведени, а също така е важно и стадата да се върнат в асиендата. Петдесет от моите хора ще са достатъчно, за да откарат добитъка. За предводител ще им дам един опитен воин. Ще им заповядам когато стигнат в асиендата, и ако се нуждаете от тях, да ви се подчиняват също като на мен. С помощта на останалите ще отведа юмите. Колкото повече ги отдалеча от асиендата, толкова по-малко основание имате да се страхувате, че ще успеят да ми избягат и да се върнат, за да отвлекат повторно добитъка или да ви напакостят по какъвто и да било друг начин.

Думите му бяха съвсем разумни. Освен това не държах особено много на компанията на избухливия вожд. Бях убеден, че само с Винету щях да постигна целта си далеч по-лесно. Затова се съгласих с предложението му, а и апачът ме подкрепи:

— Силния бизон каза мъдри думи. Може би ще ни потрябват петдесетте воини след като докарат и предадат стадата. Но ако избързаме сами напред, навярно ще се наложи да им изпратим някакво важно съобщение. За тази цел ще ни е необходим още един воин, който да ни придружава и да ни служи като вестоносец. Използвах този случай, за да се застъпя за моите двама млади приятели, които бях взел под покровителството си.

— Предпочитам да помоля Силния бизон да ни даде двамата си сина. Те са умни и смели и вече ми доказаха, че са подходящи за ролята на пратеници. Съгласен ли е и моят брат Винету?

— Нека бъде както казва Поразяващата ръка! — кимна апачът. Мимбренхото също не възрази. Дори се гордееше, че въпреки младостта си синовете му получаваха такова голямо отличие, и ни обеща да избере за тях два издръжливи коня. Това ни зарадва, защото в противен случай двете момчета сигурно щяха да изостанат.

След като обсъдихме още някои подробности, ние легнахме да спим, за да успеем да се събудим навреме. Едва се беше зазорило, когато се запасихме с провизии, понеже не знаехме дали в опожарената и разграбена асиенда щяхме да намерим нещо за ядене, след което се метнахме на конете. Мимбренхосите се сбогуваха с нас с неподправена сърдечност. Пленените юми ни изпратиха с мрачни погледи. Предводителят им, Голямата уста, извика подир нас:

— Предателите и трикратните лъжци си тръгват! Ако не бях пленник, щях да ги просна на земята и да ги заплюя!

Да, той беше пленник и нямаше никакви изгледи да си възвърне свободата. Въпреки всичко ни беше писано твърде скоро пак да се срещнем с този опасен човек!



Пета глава

Player

<p>Пета глава</p> <p>Player</p>

По време на ездата ни си пролича, на какво са способни добрите коне. Страхувах се за преселниците и затова здравата пришпорвахме нашите животни. Нали вярвахме, че по-късно след пристигането в асиендата, ще имат възможност хубаво да си отпочинат. Резултатът бе, че още през следобеда на следващия ден се добрахме до границите на имението. Вярно че конете на двете момчета бяха окъпани в пот, но нашите жребци бяха тъй свежи и бодри, сякаш продължителната ни езда току-що започваше.

Пак използвахме потока за водач и скоро видяхме пред нас зидовете, които обграждаха изпепелените от пожара постройки. Нямаше кой да ни попречи да влезем. Въпреки това не бързах да нахълтаме в двора. Винету веднага разбра колебанията ми.

— Нека първо Шарли отиде сам да се огледа! Асиендата е била нападната от червенокожи мъже. Ако вътре има някакви хора и ни видят заедно, не е изключено да ни помислят за юми и да избягат, а така няма да има кого да разпитваме и няма да получим никакви сведения.

И така, смуших коня и се озовах сам в двора. Пред мен се откриха купища почернели от пламъците и дима останки от стени, които претърсих, без да се натъкна на жива душа. Върнах се и се опитах да намеря някой човек извън зидовете. Веднага щом завих зад югозападния ъгъл, зърнах някакъв мъж, един бял, който с бавни крачки идваше точно срещу мен. Той носеше дълго тъмно палто и то кажи-речи му придаваше вид на свещеник. Щом ме забеляза човекът изненадано спря.

— Buenos dias (Добър ден. Б. пр.)! — поздравих аз. — От хората на тази асиенда ли сте, сеньор?

— Да — отвърна той като ме прониза с острия си поглед.

— Кой е собственикът й?

— Дон Енрико Мелтън.

— Значи съм на прав път! Търся го. Той е мой познат.

— Съжалявам, че не го заварвате. Заедно с дон Тимотео Прухильо, предишния собственик, той тръгна за Урес, за да узаконят покупко-продажбата по съдебен ред.

— Но неговите приятели са все още тук, нали?

— Двамата сеньори Уелър ли? Не. Потеглиха нагоре към Фуенте де ла Рока (Извора в скалите. Б. нем. изд.)!

— Ами немските работници?

— Водени от двамата сеньори и те поеха нагоре, където ги очакват индианците юма. Вие сигурно сте приятел на дон Енрико Мелтън, тъй като разпитвате за тези лица. Ще ми позволите ли да се осведомя кой…

Внезапно той млъкна. Междувременно беше продължил да върви, а аз бавно яздех до него. В този миг ние завихме край ъгъла й той зърна тримата индианци. Сепнато се спря, млъкна, изплашено втренчи поглед в апача, а после, макар дотогава да си беше служил с испански, възкликна на английски:

— Винету! Bless my eyes (Бога ми, за Бога! Б. пр.)! Самият сатана го е довел тук!

Още докато изричаше последните думи той се обърна, затича се и със смел скок прелетя над потока, а после като подгонен заек хукна по покритата с пепел земя, от която стърчаха пъновете на изгорелите дървета и храсти. Винету също го видя и чу думите му. Той смуши своя Илчи, мина покрай мен и прескочи потока, за да последва беглеца. Несъмнено той познаваше този човек и то се беше запознал при такива обстоятелства, които, при сегашното положение на нещата явно налагаха да бъде заловен.

Обаче това се казва не дотам лесна работа. Тъй като имаха същия цвят като дълбоката една педя пепел, безбройните пънове от опожарената гора не се различаваха добре при бързото препускане и лесно можеха да препънат коня или да наранят краката му така, че да стане негоден за езда. След като Илчи се спъна няколко пъти, Винету забеляза тази опасност. Той спря коня, скочи на земята и продължи преследването без него.

Ако знаех кой е този човек, както и че непременно трябваше да го задържим, то още в момента когато побягна за мен беше съвсем лесно да го раня с куршум в крака. Но вече бях принуден да се откажа от подобна мисъл, като освен това си казах че и без друго Винету ще го направи, ако сметнеше за необходимо. Апачът беше отличен бегач, но в случая бе в по-неизгодно положение, понеже карабината и цялото му снаряжение му пречеха, докато другият не носеше нищо, а страхът му придаваше такива сили, че бягаше невероятно бързо. На Винету не се удаваше да скъси преднината му, но все пак знаех много добре, че при по-продължително преследване той неминуемо щеше да го догони, тъй като никой не можеше да се мери с него по издръжливост.

Беглецът се насочи към хълма, който се намираше зад постройките на асиендата и беше съвсем оголен от пожара. Той се добра горе до върха му цяла минута преди апача и изчезна от другата му страна. Когато Винету изкатери височината, видях, че в първия миг и той понечи да продължи нататък, но после се спря, размисли, прецени разстоянието до беглеца и вдигна Сребърната карабина. Беше решил да стреля, но съвсем скоро наведе дулото и, махна с ръка, сякаш искаше да каже «не, отказвам се», обърна гръб и бързо се спусна от възвишението. Когато стигна до врания си жребец, който не се беше помръднал от мястото си, апачът отново го възседна, пак прескочи потока и се приближи до нас.

— Винету предпочете да остави бледоликия да избяга — каза той. — Отвъд в другата долина пак започва гора, която не е изгоряла. Той ще стигне до нея преди мен и там не бих могъл вече да го заловя.

— Но все пак моят брат би го догонил.

— Да, но щеше да ми струва доста време, може би повече от ден, тъй като щях да съм принуден да разчитам дирята му, а това щеше да ме забави. Не си заслужава загубата на толкова време.

— Моят брат Винету се канеше да стреля: Защо се отказа?

— Защото исках само да го раня, а разстоянието беше толкова голямо, че не бях сигурен в точността на изстрела си. Несъмнено щях да го улуча, ала не желаех да го убивам, защото макар да знам твърде лоши неща за него, все пак не са достатъчни, за да имам правото да му отнема живота.

— Моят брат го познава, нали?

— Да. Навярно Шарли все още не го е виждал, но е чувал името му. Този човек е от онези хора, които се наричат мормони. Та той се числи към светците на последните дни, ала и предишният и сегашният му начин на живот показват, че е много опасен тип. Дори е убиец. Но тъй като не е убил нито един от моите братя, нямам право да му отнемам живота.

— И все пак тръгна да го гониш! Следователно си на мнение, че ще имаме някаква изгода от залавянето му.

— Да, подобна мисъл ми хрумна веднага. Щом се намира тук в асиендата, той сигурно е в съюз с Мелтън.

— И кой е този човек, когото ти нарече опасен, че дори и убиец?

— Винету не знае истинското му име. Обикновено хората го наричат Player (Играч, актьор, в случая нечестен комарджия. Б. нем. изд.).

— Комарджията! А-а! Разбира се, че за него съм слушал предостатъчно. И ти знаеш, че Хари Мелтън има брат на име Томас, който си е спечелил лошата слава на комарджия-мошеник. Във форт Уйнтах той застреля един офицер и двама войници и аз го гоних до форт Едуардс. Задържах го и го предадох на властите, ала по-късно той успя да избяга. Та с брат му Том Комарджията е много добър познат. Дълги години двамата заедно са се занимавали с тъмни гешефти и хората си шушукат, че са вършили не само обири и грабежи, но също така и убийства. Известни са ми два-три случая, когато главният виновник е бил този Комарджия. И значи негодникът му с негодник е тук! Тогава наистина е в съюз с Хари Мелтън, с когото сигурно се е запознал чрез брат си Томас. Страшно жалко, че успя да избяга.

— Ще го преследваме ли? Шарли ще открие следите му също тъй лесно както и аз. Няма да може да ни се изплъзне..

— Убеден съм в това, но Винету е прав, че за преследването му ще изгубим много време, а то ни е необходимо за по-важни дела. Комарджията ме взе за някой добър познат на Хари Мелтън и ми съобщи някои интересни неща, за което сега сигурно се разкайва. Трябва да ги споделя с моя червенокож брат.

Разказах му каквото бях чул. Когато свърших, апачът замислено повтори:

— Двамата Уелър са тръгнали с преселниците нагоре към Фуенте де ла Рока, а Мелтън и Прухильо са препуснали за Урес. Какво ли ще търсят сънародниците на Олд Шетърхенд при Фуенте?

— Де да знаех! Известно ли е това място на Винету?

— Веднъж когато се намирах на път от Чиуауа за Сонора ловувах там горе два дни, а нощите прекарвах при Фуенте. Познавам местността тъй добре, сякаш често съм ходил там. Но немците не са тръгнали нагоре заради лова, а по онези диви земи няма никаква полска работа. Ако ставаше въпрос за такава работа, те щяха да останат тук, където трудът им е далеч по-необходим.

— Тогава тази история е истинска загадка, чието разрешаване може би ще е възможно единствено, ако се вземе предвид обстоятелството, че те възнамеряват да се срещнат при Фуенте с юмите, тоест със съюзниците на Мелтън, чиито братя по неговото разпореждане са причинили тук ей това опустошение.

— Но кой ли юми ще са те? Нали не са юмите от отряда на Голямата уста, които пленихме?

— Не. Явно става дума за друга шайка, която обаче е в приятелски отношения с хората на Голямата уста. Дори допускам, че той е знаел за присъствието й при Фуенте и струва ми се мога да твърдя, че това присъствие е в тясна връзка с нападението и опожаряването на асиендата. Както нападението бе едно позорно дело, тъй може да се очаква че и горе при Фуенте се подготвя някакво друго престъпление.

— Шарли изговаря мислите на Винету. Твоите сънародници отново се намират в опасно положение и аз съм готов незабавно да тръгна към Фуенте.

— И аз не бих се колебал веднага да се отправя натам, но нали моят брат чу, че Мелтън и дон Тимотео са поели за Урес, за да узаконят пред съда покупко-продажбата. Успеем ли да осуетим намерението на онзи негодник, ще го лишим от базата му, където смята да крои и изпълнява престъпните си планове.

— Значи моят брат предпочита да тръгне за Урес, така ли? Но нали в такъв случай ще изостави в беда своите съотечественици!

— Няма да ги изоставя. Мелтън е движещата сила на всичко което се случи и което предстои да се случва. Двамата Уелър са негови подчинени и сигурно ще могат само да подготвят нещата. Но същинските действия ще бъдат предприети едва в присъствието на Мелтън. А ние имаме възможност не само да осуетим или анулираме продажбата на асиендата, но и да тикнем Мелтън в затвора. Успеем ли да го обезвредим, двамата Уелър и юмите напразно ще има да го чакат горе при Фуенте.

— Значи моят бял брат мисли, че от Урес Мелтън няма намерение да се върне тук, а направо ще продължи да язди към Фуенте, така ли?

— Да.

— Но какво прави Комарджията в опожарената асиенда? Няма ли да го чака там?

— Едва ли. Сигурно Комарджията играе роля на нещо като охраняващ пост. Нямам представа откъде е дошъл. Изглежда цялата работа се подготвя твърде отдавна и то с голяма предвидливост и съобразителност. Става въпрос за това, че мормоните имат намерение да се «окопаят» в тази местност и да превърнат асиендата в свое свърталище. А че всичко се върши по такъв престъпен начин, е навярно единствено дело на Мелтън и не става по заповед от големия град край Соленото езеро. Той има поръчение да пусне тук корени, но го изпълнява по свой собствен маниер. Двамата Уелър и Комарджията му помагат, бащата и синът го правят активно, а картоиграчът по-скоро пасивно, като е останал в асиендата на пост, за да им осигури спокойствие горе при Фуенте.

— Вероятно мислите на моя брат Шарли отгатват истината. Подготвя се престъпление, юмите ще помагат при извършването му, но белите са подстрекателите. Винаги е било така. Червенокожите мъже се изтребват, защото ги упрекват в извършване на злодеяния, главна вина за които носят само белите. А на всичко отгоре нямаме работа с обикновени бледолики, а с хора, които се преструват на извънредно благочестиви и набожни и сами са си дали прозвището Светци на последните дни.

За съжаление вождът на апачите имаше право. Щом като мормоните не само приемат и търпят в редиците си люде като Мелтън, двамата Уелър и Комарджията, но и дори ги изпращат с мисията да основават техните нови селища, то сектата им много прилича на червив плод, който не може да узрее на дървото, а му е съдено да падне на земята и там да изгние.

— Колко време трябва да яздим, за да стигнем до Фуенте де ла Рока? — попитах аз.

— С нашите врани жребци ще са ни нужни два дни, а ако тръгнем от Урес, ще са три.

— Значи няма да заобикаляме кой знае колко, ако не тръгнем направо от Урес, а минем оттук през асиендата, така ли?

— Най-много да загубим няколко часа — каза апачът.

— Тогава можем пак да се върнем тук, а не е изключено и Мелтън да постъпи така. В такъв случай, ако е свършил своята работа в Урес и ако е поел обратно, сигурно ще го срещнем нейде по пътя. Мисля, че няма да се колебаем. Нямаме време за губене.

— Нека Шарли не забравя, че животните имат нужда от почивка. За ден и половина езда изминахме път, за който обикновено са необходими най-малко четири дни. Навярно жребците ни ще издържат и пътуването до Урес, ала конете на мимбренхосите са толкова изморени, че не можем да искаме от тях да продължат да напрягат сили без никаква почивка.

— Но аз и не го искам. Ще яздим само ние двамата, а мимбренхосите ще останат тук, където тяхното присъствие ще ни е от полза, докато ако дойдат с нас само ще ни пречат.

— Моят брат мисли да им нареди да потърсят Комарджията, нали?

— Да. Той сигурно ще се върне макар и съвсем предпазливо. Мен не ме познава и следователно не знае, че се намираме тук с враждебни намерения. Навярно ще сметне присъствието ни за чиста случайност и няма веднага да хукне нагоре към Фуенте, за да им съобщи, че ни е видял. Вярно че се страхува от теб и ще се върне тайно, за да провери, дали си все още тук или си си отишъл. Ако не ни види, ще си помисли, че е в безопасност и двамата мимбренхоси ще могат спокойно Да го наблюдават и да разберат какво върши и каква работа го задържа тук в опустошената асиенда.

— Нека стане както каза моят брат Шарли. Нека двамата следят действията на Комарджията, но да внимават самият той да не ги открие. Когато се върнем от Урес, ще могат да ни кажат къде се крие и ние ще го заловим, за да го принудим да ни издаде всичко каквото искаме да знаем. Хау!

И така Винету беше съгласен с мен. Не беше необходимо тепърва да съобщаваме решението си на мимбренхосите, тъй като те бяха чули думите ни. Все пак при тяхната младост се разбираше от само себе си, че получиха необходимите указания за поведението си. Винету и аз отведохме враните си жребци при потока на водопой, а после без да почиваме, веднага поехме за Урес.

Пътят ми беше познат. Докато беше светло яздехме възможно най-бързо. След като се смрачи позволихме на конете да си починат три-четири часа докато изгрее луната. После отново се метнахме на седлата. Можехме да благодарим само на издръжливостта на нашите жребци, че успяхме да стигнем целта си още по обед на следващия ден. Но не биваше да искаме от тях да напрягат повече сили, защото бяха толкова изтощени, че ни носеха през тесните улички като се препъваха и затова, без да избираме много-много, слязохме от седлата пред първата срещната кръчма. Колкото и мизерен да беше външният й вид, все пак получихме вино й тортиля (Царевични питки. Б. пр.) за нас, както и царевица и вода за конете. Нямаше защо да се тревожа за плащането на сметката. Вече споменах в какво състояние се намираше кесията ми, ала Винету винаги разполагаше със златен прах и нъгитс, тъй че в неговата компания не можех да изпадна в парични затруднения.

Къде ли трябваше да търсим Мелтън и Прухильо? Излишен въпрос! Онзи, който в дивата пустош съумява да открие и проследи всякаква диря, той сигурно лесно може да намери в едно градче с девет хиляди жители двама души, които без съмнение като чужденци бяха привлекли вниманието на хората върху себе си. Изобщо не ми мина през ума да се впусна в продължително търсене, а веднага щом се погрижихме за конете си и изядохме подобните на плоски питки тортили, двамата с Винету се отправихме към дома на знаменития чиновник при когото бях ходил при първото си посещение в този хубав град. Полицаят, който ме беше упътил тогава, пак безделничеше пред канцеларията му, а когато влязохме в помещението, сеньората пак лежеше в хамака си. Както и преди, зад нея висеше в своя хамак нейният съпруг, ала този път имаше окачен и трети хамак, в който за моя радост седеше един от двамата търсени от нас хора. Това беше дон Тимотео. Между устните му беше залепнала една от онези прекрасни, свити от пръстчетата на сеньората цигари. Той доволно се люлееше в хамака и както изглеждаше се чувстваше отлично до също така пушещата дама. Щом ни видя да влизаме, без да изчака какъвто и да било поздрав, асиендерото възкликна: ,

— Valgame Dios (Боже мой! Б. пр.),- немецът! Че какво правите тук? Мислех си, че сте пленник на индианците! Как така са ви освободили?

— Вие също бяхте пленен — отвърнах му аз, — а ето че ви виждам свободен. На кого или на какво благодарите за свободата си?

— Благодарността ми е изцяло за сеньор Мелтън, без когото и до този час щях да съм в плен, а може би щях да съм и мъртъв. Той съумя да внуши на индианците толкова голям страх от последиците на подобно насилие, че те ни освободиха. И вие ли имахте някой такъв застъпник?

— Да, моя нож.

— Какво означава това?

— Означава, че сам се освободих. Не се нуждая от застъпник като Мелтън. Впрочем ако си мислите, че дължите избавлението си на него, вие се лъжете. Предупредих ви да се пазите от него и излезе, че съм имал пълно право.

— Искате да кажете, че не сте имал никакво право! Дон Енрико Мелтън постъпи като човек на честта и след всичко, което направи за мен, опитите ви да продължавате да го клеветите са вече кажи-речи чиста злонамереност.

— Ако тъкмо него наричате човек на честта, тогава значи и най-големият негодник да е кабалиеро. Действително ли смятате, че е някаква голяма почтеност да насъска индианците срещу вас и да ги накара да опустошат имението ви?

— Той ли? Веднъж вече изказахте пред мен тази невероятна мисъл и понеже както си личи предишният ми отговор не ви е направил никакво впечатление, сега ще ви докажа най-убедително, колко сте несправедлив към този свестен човек. Да оставим настрана въпроса, откъде накъде се намесвате в личните ми работи и си позволявате да ми давате съвети, които изобщо не съм ви искал! Но ще ви кажа само, че той купи от мен моята асиенда.

— Вече го знам!-кротко отговорих.

— Тъй ли? И въпреки това дръзвате да подозирате сеньора! Не разбирате ли колко благородно постъпи като се реши на тази покупка?

— Благородно ли? Защо?

— След опожаряването моето имение почти изгуби стойността си. Ще са необходими много големи суми, за да се възстанови в предишния си вид. Изведнъж се превърнах в бедняк. Никой нямаше да ми предложи и един сентаво за асиендата. Но безпомощното ми състояние толкова дълбоко трогна сърцето на този господин, че след като ни пуснаха на свобода, той ми предложи да я купи.

— Тъй! И вие страшно се зарадвахте на това милосърдие?

— Не се подигравайте! — възпротиви се дон Тимотео. — Наистина бе проява на милосърдие от негова страна да ми изплати такава сума, която и след десет години не би могъл да си възвърне чрез този имот. През този дълъг период той ще трябва да влага много пари, без да спечели и един сентаво.

— Ще ми разрешите ли да попитам колко ви даде?

— Две хиляди песос. С тези пари ще мога да започна отначало, докато в опустошената асиенда ме очакваше гладна смърт.

— Покупко-продажбата оформена ли е вече юридически? Не може ли да се анулира?

— Не може. Впрочем щях да съм най-големият глупак в света, ако през главата ми минеше подобна мисъл.

— Мелтън плати ли вече двете хиляди песос?

— Да, веднага след като се споразумяхме за тази сделка.

— Значи, това не стана тук в Урес след съдебното и уреждане, а преди това, така ли?

— Да, преди това, веднага след освобождаването ни. И то ми бяха наброени звънтящи златни монети. И именно фактът че ми плати преди още покупката да беше узаконена по съдебен ред, е още едно доказателство, че има добро сърце и е почтен човек.

— Хмм, ще ми се да имах възможността лично да кажа мнението си на Мелтън за неговото добро сърце и за почтеността му. Дано все още е тук в града.

— Не е. Замина още вчера.

— Накъде тръгна?

— Към асиендата. Ако желаете да му поискате прошка за несправедливите си обвинения към него, както и за причиненото му зло, ще трябва да отидете там.

— Сигурен ли сте, че Мелтън се е отправил към асиендата?

— Да. Че къде ли другаде ще отиде? Канеше се незабавно да започне въстановяването на имението.

— Но за тази цел там му липсва всичко необходимо. Следователно предполагам, че си е набавил най-нужното тук в града.

— Какво имате предвид?

— Преди всичко работна ръка.

— Но той я има. Нали там са вашите сънародници, които по мое искане бяха прехвърлени от Германия през океана.

— А също сечива и различни инструменти. Навярно вашите са унищожени от огъня. Освен това са необходими семена, запаси от храни, зидари, дърводелци и други занаятчии, за да вдигнат нови постройки както и да направят много други неща. Мелтън успя ли да си осигури всичко това?

— Не съм му задавал подобни въпроси. Асиендата вече не е моя собственост и не ме интересува. Знам само, че замина.

— Навярно веднага след съдебното уреждане на продажбата, нали?

— Веднага. Не се бави дори и час.

— Новият асиендеро сам ли си тръгна оттук?

— Разбира се! Изобщо не виждам защо трябва да отговарям на въпросите ви, за които нямате никакъв повод. Сигурно сте тук по други причини и се налага да ви помоля да ме оставите на спокойствие.

Прухильо рязко се обърна настрани, за да ми покаже, че не желае да си има никаква работа с мен. Не се смутих и продължих:

— За съжаление все още не мога да ви осигуря спокойствието, за което копнеете. Дойдох тук с единствената цел да ви посетя, за да обсъдя с вас именно този въпрос.

След тези думи дамата гневно ме схока:

— Какво нахалство! Сам чухте, че дон Тимотео не иска вече да ви знае и следователно трябва да си отидете.

— Заблуждавате се, сеньора! Дон Тимотео трябва да ме изслуша. Ако в това време вие ще скучаете, сте напълно свободна да излезете от стаята.

— Да изляза? Какво ви прихваща! По думите ви си личи, че сте немец, истински варварин. Дон Тимотео е наш гост и ние ще се погрижим да не му досаждате. Не аз ще изляза, а ще ви заповядам вие да напуснете това помещение, и то незабавно.

— Намирам се в служебната стая на алкалда. Вие нямате никаква работа тук, докато аз имам, защото съм дошъл да се възползвам от услугите му като служебно лице. И ако някой от нас двамата има право да подкани другия да напусне това помещение, то този някой съм аз.

По изражението и си личеше, че след това скастряне се канеше гневно да избухне. Обаче размисли иначе, махна презрително с ръка и се обърна към своя съпруг:

— Изхвърли тези хора!

Тогава властелинът на Урес се измъкна от своя хамак, изтъпанчи се пред мен във величествено-повелителна стойка и посочи към вратата с думите:

— Сеньор, ще си тръгнете ли незабавно? Или ще наредя да ви затворят за неподчинение?

Преди да успея да му отговоря с две бързи крачки Винету пристъпи към него, хвана го под мишниците, вдигна го, занесе го до неговия хамак, внимателно го положи вътре и предупредително му каза:

— Нека моят бял брат остане тук и спокойно изчака докато го заговорим. А жена му нека мълчи, когато говорят мъже. Мястото на една скуоу е при децата, но не и в съвета на възрастните мъже. Ние дойдохме, за да поприказваме с асиендерото и той ще трябва да ни изслуша независимо от това дали желае, или не. Ето тук е застанал моят брат Олд Шетърхенд, а аз съм Винету, вождът на апачите, чието име е известно и в Урес!

Да, той явно беше известен и на тези хора, защото едва бе изрекъл последните си думи, когато въпреки нанесената и от него обида «изисканата» дама възкликна и продължи вече със съвсем по-друг тон:

— Винету! Вождът на апачите! Прочутият червенокож воин! Истина ли е?

Апачът беше твърде горд, за да обърне внимание на думите й, затова вместо него отговорих аз:

— Да, той е, сеньора. А сега въпреки някои наши по-особени привички, които може би не ви се харесват, сигурно няма да имате нищо против да останем и да обясним до края какво ни води тук. Ако ли пък не, ще се изложите на опасността Винету да ви изнесе навън, също както занесе съпруга ви до неговия хамак. Тогава тя радостно плесна с ръце и възкликна:

— Какво преживяване само! Винету да ме носи на ръце! Целият Урес ще има да говори за това и да ми завижда! Иска ми се да опитам!

— Не ви съветвам, сеньора. Да ви носят на ръце и да ви изхвърлят на улицата са две съвсем различни неща. Я разгледайте по-подробно моя приятел, за да можете после да го опишете на приятелките си! Това е най-добрият съвет, който съм в състояние да ви дам. Обаче ако се опитате отново да вземете думата, незабавно ще изгубите извънредно рядката възможност да се намирате тъй близо до него.

Тя си запали нова цигара и после се настани най-удобно в хамака си с любопитното изражение на човек, който се намира в цирка и очаква да види най-голямото чудо на света. И нейният почитаем съпруг също оглеждаше вожда с видимо задоволство, очевидно, без да му се сърди за решителните му действия към него. Що се отнася до Прухильо, името Олд Шетърхенд му беше съвсем безразлично както и на другите двама, ала за Винету бе слушал да се говори толкова много, че името на апача направи и на него силно впечатление. Вече и не помисли да ни подкани да си вървим.

В никакъв случай не беше някакво чудо, че тук в Урес моят приятел минаваше за прочута личност. Апачите се скитат далеч на юг и то особено често отвъд Сиера в Чиуауа, където навлизат даже в Коауила. И понеже отвреме навреме Винету посещаваше всички тези племена на своя народ, подвизите му се бяха разчули далеч на юг, и то не само сред червенокожите, но и сред белите. Дори сред бледоликите името му се беше прочуло повече отколкото между неговите съплеменници и нерядко съм имал възможността сам да се убеждавам, че особено нежният пол много обичаше да слуша истории за него. Той бе красив мъж и легендите, които се носеха за неговата първа и единствена любов, успяваха лесно да спечелят сърцето на всяка сеньорита.

Извънредно доволен от успеха, постигнат от внезапната намеса на Винету, аз се обърнах към Прухильо:

— Дон Тимотео, вие сметнахте въпросите ми за напълно излишни. Но за мен те са извънредно важни и само след секунди и на вас ще ви се видят не по-малко важни. Юмите разрушиха вашата асиенда и взеха всичко. Мисля, че са претърсили дори джобовете ви и са отмъкнали цялото им съдържание, нали?

— Така е.

— Изпразниха ли и джобовете на Мелтън?

Да.

— Ами тогава как е могъл да ви плати две хиляди песос в лъскави златни монети?

Благородният дон направи слисана физиономия, а после бавно и смутено отвърна:

— Ами да… откъде ли е взел… тези пари?

— По-скоро попитайте: защо индианците са му оставили тези пари!

— Ascuas (В случая: «по дяволите!» Б. пр.)! Не помислих за това! Смятате, че парите са били у него, така ли?

— Или в него, или в някой от двамата Уелър. Две хиляди песос в златни монети не могат тъй лесно да се укрият от очите на индианците, а да не забравяме, че за всеки червенокож, даже да е и най-заможният вожд, те представляват цяло богатство, което той сигурно няма да допусне да му се изплъзне. Щом Голямата уста се е отказал от златните монети, несъмнено е имал някаква твърде важна причина. Можете ли да се досетите каква ли е била тя? —

— Не.

— Тя е само една-единствена. Никой индианец няма да остави на врага си такова съкровище. Следователно Мелтън трябва да е добър приятел на Голямата уста, негов верен съюзник.

— Не го вярвам.

— Казах ви, че червенокожите ще дойдат да нападнат асиендата и ви предупредих да внимавате. Не ми повярвахте, но излязох прав. И сега също така не се лъжа, въпреки че пак не ми вярвате.

— Мелтън постъпи с мен много великодушно. Съвсем невъзможно ми е да допусна, че се е съюзил с индианците. Ако не се лъжа, вие предполагахте дори, че той е бил и подстрекателят за нападението.

— Не си спомням точно думите, които съм ви казал, но ако тогава все още не съм могъл да го твърдя със сигурност, то сега мога.

— Заблуждавате се! Мелтън ми е приятел. Доказа го и с тази сделка.

— Да, Хари Мелтън доказа, но не че ви е приятел, а че е подъл предател. Каква бе стойността на асиендата ви преди нападението?

— Хич не ми се иска да го споменаваме. Не желая да говоря за тази ужасна загуба.

— А бихте ли продали имението си преди пожара?

— Не, и през ум нямаше да ми мине подобна мисъл.

— Е, тогава всичко става от ясно по-ясно. Мормонът е получил поръчението някъде в този район да се сдобие със земя. Вашата асиенда му се видяла подходяща, обаче била твърде скъпа за него. Подготвил опустошаването й, за да загуби стойността си. Договорът, който сключил с Голямата уста гласял следното: всичко заграбено да е за индианците, а той да закупи опожареното имение за някаква мизерна сума. Нападението завършило с успех. Тъй като плячката била много ценна, червенокожите можели да му оставят парите. Не схващате ли как стоят нещата?

— Не, защото подобна низост би била нещо чудовищно. И освен това размислете следното: каква ли полза ще има той от тази земя след като е опустошена и е загубила всякаква стойност?

— Отново ще започне да я обработва!

— Това ще му струва далеч повече, отколкото струваше асиендата преди. Изобщо да не говорим за годините, които ще трябва да изчака да минат докато вложените пари започнат да му носят печалба.

— И аз това си казвам. Тук сигурно има нещо друго, което все още не мога да отгатна, но не се съмнявам, че ще го разбера. Вие си мислите, че Мелтън се е върнал в асиендата, но не е така, защото ние идваме оттам и би трябвало да го срещнем. Междувременно той е оставил в имението ви свой човек на пост.

— Искахте да кажете двама души, сеньорите Уелър, нали?

— Не. Те са заминали, но затова пък там има един друг човек. Чували ли сте за някакъв янки, мормон, когото наричат Комарджията?

— Не.

— Както сам ще разберете, той е извънредно съмнителна персона. Е, него заварихме в асиендата. Той ни каза, че Мелтън тръгнал заедно с вас за Урес да уреди покупко-продажбата по съдебен ред. Сигурно Мелтън му го е съобщил, за да го знае. Разговарял е с него и то зад гърба ви. Не е бивало да научите абсолютно нищо за присъствието на Комарджията в имението ви.

— Хмм! Наистина странно.

— Когато тръгвахте от асиендата с Мелтън, двамата Уелър и немците бяха ли все още там?

— Да. Нали заедно с имението той получи от мен и преселниците. С тяхна помощ се кани да го възстанови, да създаде нови нивя, ливади и пасища, да засади нова гора. Двамата Уелър бяха наети от него като надзиратели.

— Но те не са вече там. Веднага след вашето тръгване са поели нагоре към Фуенте де ла Рока.

— Към Фуенте ли? — учуди се Прухильо.

— Да, двамата Уелър заедно с немците. А горе ги очаква индиански отряд от племето юми.

— Нима е възможно? Откъде го знаете? — попита той като бързо изскочи от хамака.

— От Комарджията, който ме помисли за приятел на Мелтън и затова ми разказа всичко.

— Към Фуенте! — повтори Прухильо и силно възбуден започна да кръстосва стаята нагоре-надолу. — Това ме кара да се замисля, наистина ме кара да се замисля, ако не са ви заблудили, сеньор.

— Не са, истина е. Комарджията ми довери тези тайни ходове на Мелтън единствено благодарение на първоначалната си изненада. После той позна Винету и избяга. Явно има нечиста съвест. Ето откъде смятам да започна да разплитам кълбото. Дори и в сегашното си окаяно състояние по някаква неизвестна за мен причина вашата асиенда има голяма стойност за Мелтън. Именно затова дойдох в Урес да потърся и него, и вас. Намерих само вас, но не и него, защото несъмнено е поел нагоре към Фуенте де ла Рока, за да се присъедини там към двамата Уелър.

Докато говорех асиендерото не преставаше да крачи насам-натам. Щом свърших той внезапно се завъртя на пети и се изправи пред мен.

— Сетих се, сеньор! Ако действително е тръгнал към планините, вече знам с какво асиендата има голяма стойност за него, въпреки опожаряването й.

— Е? — попитах с напрегнато любопитство.

— Освен асиендата моя собственост беше и една живачна мина, която обаче не се експлоатира, защото не можах да намеря работна ръка, а и индианците правят онези райони твърде опасни.

— И това го чух и…

Аз млъкнах, понеже в мен се породи една мисъл, която направо ми парализира езика, но като се имаше предвид що за човек беше Мелтън, макар и ужасна, тя бе напълно вероятна. Най-сетне в главата ми се проясни, ала заедно с тази яснота се увеличи и тревогата ми за моите съотечественици. Попитах асиендерото:

— Къде се намира мината?

— Горе в планините, отвъд Сиера Мадре, на цели пет дни усилена езда оттук.

— А дали Фуенте де ла Рока е на пътя за мината?

— Да, разбира се, разбира се! Ето това е то, което ме озадачава в действията на сеньор Мелтън.

— А-а, все пак у вас се породиха подозрения, така ли? Вече знам как стоят нещата. Мелтън е хвърлил око особено на живачната мина. Намерят ли се тъй необходимите работници, там могат да се печелят милиони. А вие излязохте тъй неразумен да му продадете асиендата, мината, както и правата над шейсетте и тримата работници за някакви си мизерни две хиляди песос. Е, ще продължавате ли да твърдите, че той е почтен човек, един истински кабалиеро?

— Подлец е той, мерзавец, крадец и мошеник, разбойник и сатана! — яростно изкрещя дон Тимотео Прухильо. — А аз съм най-големият глупак какъвто има на земята!

— Дон Тимотео, аз ви предупреждавах!

— Да, вярно е! — възкликна той, като се удари с юмрук по челото.-Де да ви бях повярвал!

— Тогава щяхте да си седите в асиендата, а ние щяхме да отблъснем юмите, нанасяйки им кървави загуби.

— Да, щяхме, щяхме! А сега те ми отмъкнаха стадата и вече нямам нищо, ама нищичко!

— О, имате! Имате две хиляди песос както и…

— Не ми се подигравайте, сеньор!

— Не ви се подигравам. Освен тези две хиляди песос имате още и вашите стада заедно с всичко друго, което юмите ви бяха отмъкнали. Аз не само избягах от враговете ни, но заедно с мимбренхосите, с които Винету ми се притече на помощ, дори ги и пленихме. Принудихме ги да върнат всичко и в момента ги отвеждат към вигвамите на мимбренхосите, за да понесат там наказанието си. А петдесет мимбренхоси връщат вашите стада в асиендата. Ние двамата избързахме напред и дойдохме тук, за да ви съобщим тази новина. Разбира се не подозирахме, че ще продадете асиендата.

Слисан от тази радостна вест, той стоеше като вцепенен и успя само да изпелтечи:

— Юмите пленени…! Наказание…! Петдесет… мимбренхоси…

на път за асиендата… с моя добитък!

После Прухильо изведнъж сграбчи ръката ми и взе да ме дърпа към вратата.

— Елате! Трябва да тръгнем за асиендата! Веднага!

— Казвате «да тръгнем»? Че аз каква работа имам там?

— Не говорете така де, дон Карлос! Добре знам, че имате най-основателни причини да ми отговаряте така. Аз не ви обърнах внимание, засегнах ви, обидих ви. Къде ми бяха очите? Но сега ще… а-а, дон Антонио Риего — прекъсна се сам Прухильо като се обърна към алкалда, — хрумна ми една мисъл. Дали не е възможно да си върна обратно асиендата заедно с работниците и мината? Сделката окончателно ли е сключена?

— Да — заяви чиновникът.

— И все пак може би ще се намери някоя грешчица, мъничка грешчица, която да ни остави открехната някоя вратичка, откъдето бих могъл да пропълзя обратно до моето имение?

— Не. Самият вие ме помолихте да подходя към тази работа най-внимателно — и да не допусна и най-малката грешка. Нали искахте на всяка цена да измъкнете от Мелтън тези две хиляди песос.

— Ще задържите парите и ще си получите обратно асиендата — успокоих аз мексиканеца. — Мелтън ще бъде принуден да ви върне имота, а вие ще поискате и двете хиляди песос като компенсация за щетите, нанесени ви от пожара.

— Дали ще е възможно?

— Дори и много повече ще е възможно. Мога да твърдя, че цялата покупко-продажба ще бъде анулирана. Само ще трябва да докажем, че Мелтън е накарал индианците да опустошат асиендата.

— А ще успеете ли да намерите такова доказателство, дон Карлос?

— Много вероятно. Поне се надявам. Тук се намеси Винету:

— За моя брат Поразяващата ръка няма нещо невъзможно, щом иска да го направи. Той беше в плен и го бяха повели към кола на мъченията, но ето че е свободен и успя да залови своите мъчители.

— Не аз, а Винету ги залови — възразих аз.

— Да, сигурно е бил Винету, той го е извършил! — извика «очарователната» дама, която бе във възторг от запознанството си с апача. Неговите красиви сериозни черти, гордата му осанка и неговата сякаш излята от бронз фигура явно й бяха направили огромно впечатление.

— Както и да е било, все едно, важното е, че отново си върнах моята собственост! — обади се асиендерото, който мислеше повече за имотите си, отколкото за някаква си благодарност.

— Не, искам да чуя как по-точно са били пленени юмите! — заинати се сеньората.- Винету ще има добрината да ни разкаже всичко. Каня го да седне до мен ей в този хамак!

С тези думи тя посочи към висящия до нея хамак, където беше лежал Прухильо.

— Винету не е жена — отвърна вождът. — Той няма да легне в тази мрежа и няма да говори за делата си.

Тогава донята подкани мен да разказвам и аз удовлетворих желанието й, като накратко описах случилото се, наблягайки повече на участието на апача. Когато свърших, възхитената жена възкликна:

— Та всичко това ми напомня на някой роман! Е да, там където се появи вождът на апачите Винету, такива приключения са неизбежни. Ако бях мъж, винаги щях да яздя заедно с него.

— А пък Винету щеше да е жена, ако би търпял подобно нещо! — отговори вождът на апачите и излезе от стаята. Такава похвала от устата на такава жена му беше неприятна.

— Какво му става? — учуди се сеньората. — Винаги ли е в толкова заядливо настроение?

— Не-рекох аз и се засмях, — но любезност като вашата, може да го прогони през девет села в десето. Ако човек иска да го задържи до себе си, трябва да мълчи и да не го зяпа непрекъснато.

— Ще положа всички усилия да се държа така. Кога заминавате?

— Утре.

— Къде ще отседнете?

— Все още не сме решили.

— Лесно ще намерите за вас нещо подходящо, а Винету го каня да бъде наш гост. Ще му предоставя на разположение нашите две най-хубави стаи. Какво ще кажете?

Значи тя искаше да подслони в дома си апача, а аз можех да отседна където намерех за добре. Това ми се видя забавно и затова развеселено и отвърнах:

— Сеньора, смятам идеята ви за превъзходна.

— Нали? Клетият туземец е принуден непрекъснато да се скита из горите и да нощува под открито небе. Поне веднъж ми се иска да му предложа едно изискано жилище, но в замяна на това се надявам да прояви готовност да прекара вечерта в моя салон за гости.

— Опитайте си късмета, попитайте го!

— Не искате ли да го направите вместо мен?

— Ако ставаше, сеньора, с удоволствие, но някак не върви. Сама разбирате, че подобна покана не бива да се отправя чрез посредник. Изречена от вашите красиви устни, тя ще има двойна стойност. Несъмнено смятате да поканите вечерта някои дами във вашия дом, нали?

— Разбира се! Да мога да им представя прочутия Винету, ами че това ще е такава чест за мен, че всички мои приятелки ще ми завиждат.

Значи ставаше въпрос за нещо като «излагане на експонат» и аз предварително се радвах на отговора на апача. Впрочем веднага бе повдигнато възражение и от двете страни. А именно от алкалда, който навярно беше забелязал какво впечатление бе направил красивият индианец на жена му и изглежда бе обзет от пристъп на ревност. Той се приближи до нея и започна тихо и настоятелно да й шепне нещо в ухото. Без да го остави да се доизкаже, тя просто го избута назад и го накара да се отдръпне. Другото възражение дойде отстрана на Прухильо, който ми каза:

— Искате да останете тук до утре? Невъзможно е! Още днес трябва да тръгнете с мен за асиендата.

— Трябва ли? Кой го твърди? Не признавам никакво «трябва».

— Не исках да го кажа точно така, но съобразявайки се със собствената си чест и с моето положение, не бива да се бавите нито миг да довършите онова, което вече сте започнал.

— Не е нужно да ми напомняте, какво дължа на честта си. Съвсем няма да я опетня, ако сега реша да не се интересувам повече от асиендата ви. Освен това приказвате и за някакво съобразяване с положението ви. Всъщност какво ме задължава да се съобразявам с вас? Аз дойдох при вас и ви предупредих, а вие ме изгонихте. Дори със сила трябваше да се защитавам срещу обидите на вашия безсрамен махордомо, докато вие без да кажете нито дума само гледахте от прозореца. Помолих ви да не споменавате пред Мелтън, че съм ви предупредил да се пазите от него, а вие веднага щом той дойде, първата ви работа беше да му докладвате всичко дума по дума.

— Защо са всичките тези упреци? — попита той. — Те не могат вече нищо да променят.

— Вярно, нищо от случилото се не могат да променят, обаче несъмнено ще окажат влияние върху онова, което предстои да се случи. От моя разказ знаете, какви усилия ми струваше всичко и на какви опасности се изложих, за да пленим юмите и да им отнемем плячката. И след като го разбрахте, най-настойчиво ме подканяте да продължа да ви помагам. Не ме молите, не, а настоявате. А аз ви питам, какво ме засягат вашите работи? Чухте, какво сме направили за вас, но нима ни казахте една-единствена благодарствена дума? Вижте как сам ще се оправяте по-нататък!

Никак не ми се иска вместо благодарност за добрините, които съм сторил, да слушам да ми напомнят за моя дълг и за моята чест.

Престорих се, сякаш се каня да си тръгна. Тогава той ме хвана заръката.

— Останете де, сеньор, останете! Каквото съм пропуснал да кажа или да направя, е станало поради голямата ми разсеяност.

— Струва ми се, че погрешно оценявате поведението си. Причината не е във вашата разсеяност, а в нещо друго. Мислите си, че стоите толкова високо над някакъв си немски варварин, а също и над човек като Винету, че не е нужно да ни молите, а само да ни заповядвате. Я прехвърлете океана и отидете в Германия, за да видите, че всяко хлапе е научило повече неща, отколкото ще научите през целия си живот! Я посетете, дами и господа, дето се излежавате и люлеете тъй удобно тук във вашите хамаци, мрачните и кървави земи на Дивия запад, за да стигнете до убеждението, че дори в малкото пръстче на Винету се крие повече сила, сръчност и благородство, отколкото може да се намери в целия ваш Урес! Не само днес, но и от преди тук се отнасят към мен високомерно. Я сега разсъдете по-обективно и кажете дали нямам основание да ви правя упреци! Потърсих тук закрила за преселниците, но ме изгониха. Вие сключихте вашата сделка и по този начин предадохте тези свестни хорица заедно с децата им в ръцете на един престъпник. Е, обяснете ми тогава, как би трябвало да постъпя след всичко това!

Не получих отговор. В същия момент вратата се открехна и апачът надникна в стаята.

— Свърши ли моят брат? Винету няма никакво желание да се бави повече тук.

Асиендерото бързо пристъпи до него, хвана го за ръката и с умолителен глас каза:

— Елате пак при нас, сеньор! Настоятелно ви моля. Нали знаете, че без вашия съвет нищо няма да мога да направя.

Апачът влезе в стаята и като му отправи строг поглед, попита:

— Бледоликият благодари ли на Поразяващата ръка? Без да беше чул и една дума от предишната ни разправия, с краткия си въпрос, той изрази същината на моите упреци към Прухильо.

— Досега все нямах удобен случай, но ще наваксам пропуснатото — извини се асиендерото. — Искате да останете тук до утре, нали?

Винету кимна.

— Но така ще измине скъпоценно време, в което бихме могли да свършим много важни неща — напомни дон Тимотео.

— Най-важното е нашите коне да си възстановят силите — отговори Винету. — За какви други неща говори бледоликият? Поразяващата ръка и Винету нямат нищо против, ако той е решил още днес да отхвърли някоя работа.

— Нали ви казах, че без вашата помощ нищо няма да направя.

— Тогава нека бледоликият помоли Поразяващата ръка. Ще постъпя както постъпи и той.

Трудно му беше на мексиканеца да моли за нещо, но нямаше как, дори си наложи и още нещо — благодари ни за стореното до този момент, ала не го направи от сърце, а само съобразявайки се със своята изгода, която се надяваше да извлече с наша помощ. Но в крайна сметка човекът не беше виновен, защото просто му липсваха сърце и душа. Не всеки ги има. И без друго нямаше да го оставя на произвола на съдбата, и без това тревогата ми за участта на моите съотечественици щеше да ме принуди да следвам Мелтън по петите. Ето защо в отговор на молбата му заявих:

— Добре, ще се заемем с вашите работи както беше и досега. Но я ни кажете какво трябва да предприемем според вас?

— Мисля, че се налага незабавно да тръгнем на път, за да заловим Мелтън.

— Конете ви ще рухнат под нас, а освен това не бива да забравяте, че и самите ние сме били на път също тъй дълго както и нашите животни. За два и половина дни изминахме такова разстояние, за което обикновено са необходими цели шест дни и съвсем не мисля, сеньор, че след подобно рекордно постижение и от ваша страна ще сте в състояние веднага да започнете тежката езда към Фуенте и нагоре в планините. Ако бързате толкова много, можете и без нас да тръгнете напред. Вземете и няколко полицаи!

При тези думи сеньората плесна с ръце и каза:

— Великолепна идея! Да избърза напред и да вземе няколко полицаи! Ти какво ще кажеш, мъжленцето ми?

— Ако на теб ти харесва, тогава тази идея наистина е много хубава — нежно прошепна благодарният блюстител на правовия ред в градчето.

— Нима нямаш свой «ayuda» (Помощник, заместник. Б. нем изд.), който може да изпълнява всички твои задължения, тъй че спокойно да направиш едно малко пътуване?

Навярно от дълго време алкалдът не бе имал щастието да не чувства стегнатите юзди, с които го водеха красивите й ръце.

Лицето му засия от удоволствие, но все пак той предпазливо се осведоми:

— Накъде искаш да пътуваме душичке? Алкалдът подчерта думата «пътуваме» по особен начин. Но неговата съпруга набързо премахна опасенията му като се усмихна и каза:

— Аз ще си остана у дома.

Лицето му бе озарено от направо неземно блаженство.

— И къде трябва да отида?

— Давам ти възможност да се покриеш със същата слава каквато си е спечелил Винету. Тъй като дон Тимотео желае да разполага с няколко полицая, ти ще го придружиш като вземеш под командването си няколко «guardas de la policia» (Полицаи. Б. пр.).

Физиономията на дон Антонио изведнъж помръкна, челото му се покри с мрачни бръчки и долната му челюст увисна. С кажи-речи разтреперан глас отвърна:

— Самият… самият аз ли да тръгна към планините… и то на кон?

— Разбира се, няма да вземеш да биеш този път пеша, я!

— А не смятате ли, че тази езда ще е доста… доста изморителна, а може би дори и малко опасна, а?

— За един кабалиеро опасностите просто не съществуват. И така?

Тя му хвърли повелителен поглед, след което клетникът можа да отговори само следното:

— Да, щом тъй мислиш, сърце мое, ще тръгна с него!

— Разбира се, че така мисля! Само за час ще ти приготвя всичко необходимо: бельото, коня, цигарите, сапун за миене, два пистолета, ръкавици, нужните пари, с които ще те запася предостатъчно, шоколад, пушка и една възглавница, за да не ти е твърде ниско главата, ако ти се наложи да спиш в някое неудобно легло, защото така ще сънуваш лоши сънища. Виждаш колко се грижа за теб, но и ти се погрижи да не ме разочароваш! Върни се покрит със слава! Това няма да е чак толкоз трудно за един jurisconsulto (Учен юрист. Б. нем. изд.) като теб. Не сте ли на същото мнение, сеньор?

Този въпрос беше отправен към мен. Привидно приех цялата работа съвсем насериозно.

— Напълно съм съгласен с вас, сеньора, особено що се отнася до това, че при подобна езда познаването на правните науки страшно много помага.

— Чуваш ли? — попита тя мъжа си. — Сеньорът е съгласен с мен. Кога ще тръгнете, дон Тимотео?

— След един час — отвърна Прухильо, който сигурно предпочиташе много повече да язди с мен и Винету, отколкото с този мъж под чехъл.

Юрисконсултото направи такава физиономия, която можеше да разсмее всеки. Хубавото малко пътуване се бе превърнало в опасна изморителна езда. Възглавницата, която щеше да получи, едва ли бе в състояние да намали разтърсващия го ужас. Изглежда дон Антонио Риего усети, че му съчувствам, защото ми хвърли умолителен поглед с надеждата, че ще се застъпя за него и ще накарам съпругата му да се откаже от този налудничав план, ала се видя излъган. По изключение останах неумолим. На нас нищо нямаше да ни навреди, ако властелинът на Урес поне веднъж тръгнеше на кон към планините, за да се покрие със слава, макар че в резултат на това щеше да се върне у дома си със схванат гръб и до кръв прожулена кожа по краката. Ето защо не се застъпих за него, а казах на асиендерото:

— Вероятно ще заловите Мелтън преди да сме ви догонили. Но ние ще сме ви необходими като свидетели. Къде ще се срещнем?

— Ще ви чакаме при Фуенте де ла Рока.

— Откъде ще минете?

— През асиендата.

Това никак не ми харесваше. Той можеше да се натъкне на нашите двама мимбренхоси или на Комарджията и така да провали целия план. Но и през ум не ми мина да го разубеждавам, защото добре знаех, че ще постигна целта си далеч по-лесно и по-сигурно, ако привидно започна да го увещавам да постъпи точно така, ала същевременно му представя цялата работа във възможно най-опасна светлина.

— Много добре, дон Тимотео! Така ще ни спестите една трудна задача, защото Комарджията, за когото ви разказах, несъмнено все още се навърта там. Той трябва да бъде задържан, и понеже е дързък тип и умее да си служи добре както с пушката, тъй и с ножа, това начинание е свързано с опасност за живота ви. Този негодник ще се защитава отчаяно и понеже знам, че като нищо може да се разправи с трима яки мъже, аз се радвам, че ще поемете тъкмо по пътя през асиендата. Ще пристигнете там преди нас, ще го заловите и когато дойдем всичко ще е приключило. Но внимавайте да не ви застреля от засада! Всичките си убийства е извършил по подъл и коварен начин.

Явно думите ми не останаха без резултат, защото дон Тимотео пребледня,- а лицето на дон Антонио придоби пепеляв цвят. Бях убеден, че старателно щяха да заобиколят асиендата. Ала сеньората подвикна на своя подопечен властелин или овластен подопечен:

— Чу ли? Ето това е едно дело, достойно за теб. Надявам се със собствените си ръце да заловиш опасния престъпник, а да не го предоставяш на други. Тогава ще ти разреша да пушиш на ден по две цигари повече.

Риего направи такава физиономия, сякаш току-що самият той бе заловен и арестуван. Съпругата му не Забеляза този израз на лицето му и след като ми хвърли кажи-речи състрадателен поглед, каза:

— Изглежда и вие не сте онзи герой, за който ви мислехме, сеньор, иначе не бихте се радвали толкова много, че Комарджията ще бъде задържан преди да стигнете до асиендата.

— Наистина се радвам. Човекът е повече опасен, а всеки куршум, който улучи, прави дупка в тялото.

— И навярно вие не сте любител на подобни дупки, а?

— Не съм, защото ако са малко по-дълбоки, това означава край на живота.

— Тогава ще ви посъветвам много да се пазите да не би някой да одраска кожата ви. Обаче дон Антонио знае, че светът принадлежи на смелите. Моята душа ще пърха около него и ще го закриля. Нали си на същото мнение, скъпи съпруже?

— Да — кимна Риего с такава физиономия, сякаш току-що беше сдъвкал шепа зърна чер пипер.

Тя се измъкна от хамака си и мина покрай мен без да ме погледне. В нейните очи бях просто едно страхливо нищожество. Но пред Винету тя се спря и го дари с най-лъчезарната си усмивка.

— Дон Винету, действително ли имате намерение да пренощувате тук в Урес?

Трудно е да опиша изражението на Винету, когато я погледна. В очите му се четеше състрадание както й учудване, че жената бе дръзнала направо да го заговори. Добре разбирах недоволството му и затова отвърнах вместо него:

— Да, до утре ще останем тук.

— Защо се обаждате вие? Оставете Винету да отговори! — каза жената като ми хвърли презрителен поглед. — Той вече знае, че го обожавам и сигурно няма да има нищо против да чуя гласа му.

Тя повтори въпроса си и тъй като моят приятел се видя принуден да даде някакъв отговор, той и кимна потвърдително.

— Тогава имам честта да ви поканя да бъдете мой гост — продължи тя. — Ако приемете поканата ми, ще ме направите извънредно щастлива.

— Нека моята бяла сестра бъде щастлива в своя дом — отговори апачът с безизразно лице.

— А мога ли да поканя и други изискани дами, за да отпразнуват тържествено присъствието на Винету? ,

— Винету е чувал, че бледоликите затварят мечки, за да ги показват на другите хора… само че той не е мечка.

— Значи няма да има празненство, така ли? — попита мексиканката страшно разочарована.

— Няма — каза той, обърна й гръб и излезе навън. Последвах го и двамата се отдалечихме без нито една дума за сбогом. Нямахме повече никаква работа в Урес. Купихме няколко дреболии, после взехме нашите врани жребци и ги изведохме извън града, където се чувствахме по-добре. Там имаше едно поточе и сочна трева. Легнахме на земята, за да се наспим здравата. Още преди сънят да затвори очите ни, недалеч от нас видяхме героите да, преминават на своите коне. Малкият отряд се състоеше от пет човека асиендерото, трима полицаи и юрисконсултото. Четиримата служители носеха униформите си, което предизвика усмивка дори по лицето на сериозния Винету. Конете им бяха добри. Прухильо и тримата полицаи бяха горе-долу свестни ездачи, ала alcalde del distrito представляваше не дотам пленителна гледка, Той беше завързал една възглавница под себе си и друга зад кръста си. И двете се светлееха отдалече. Сигурно имаха калъфки от бял ленен плат. Всеки, който тръгне да язди нагоре из дивите планини с подобни предмети, той ще извърши всичко друго, само не и героични дела. «Щастливо пътуване, пълководецо мой!» помислих си аз и затворих очи с твърдото убеждение, че петимата ездачи нямаше да се препъват на всеки метър по своя път в безкрайна върволица от успехи, почести и слава.

Без някой да ни смути ние проспахме остатъка от следобеда, както и цялата нощ. Не бяхме вързали жребците, понеже бяхме сигурни в тях. Двете животни бяха верни и бдителни като кучета. Те не се отделяха от нас и без съмнение даже щяха да ни събудят, ако наблизо се появеше някой човек. Слънцето току-що изгряваше, когато отново се метнахме на седлата. Бяхме бодри и отморени, а и жребците също си бяха отпочинали. Радостното им цвилене огласяше свежото утро.

Поехме обратно към асиендата и през първия час просто следвахме дирята на нашите петима герои, оставена през миналия ден, която все още горе-долу добре се различаваше в тревата. Но после тя се отклони от нашата посока, завивайки рязко на дясно.

— Шарли излезе прав — обади се Винету. — Те няма да минат през асиендата, защото се страхуват от Комарджията. Бялата скуоу няма да разказва славни истории за своя мъж, но навярно тези хора ще ни създадат доста ядове.

— Възможно е! — отвърнах аз. — Но няма да са кой знае колко големи, а аз съм съгласен да си имам малко ядове стига само да мога Да си кажа, че неблагодарният асиендеро и този комичен блюстител на правовия ред са тръгнали към собственото си наказание.

Пътуването ни премина, без да се случи нещо, което заслужава да се отбележи. Сега не бързахме толкова много както на отиване в града и през нощта не се лишавахме от необходимата ни почивка. Достигнахме границите на асиендата малко преди смрачаване. Унищожителният огън не беше стигнал до мястото, където спряхме. Там имаше храсталаци, които бяха подходящи за скривалище и точно това бе мястото за среща, което бяхме уговорили с нашите двама мимбренхоси. Заедно с конете си те се намираха там и щом ни чуха да се приближаваме, изпълзяха навън от храсталака.

— И двамата ли сте тук? — попитах аз. — Това означава, че няма нужда да наблюдавате Комарджията. Тук ли е някъде или замина?

— Тръгна нанякъде, но после се върна и сега е легнал да спи недалеч оттук край потока — отговори Изтребителя на юми.

— Не знаете ли колко далече е ходил?

— Знаем, защото приблизително пресметнахме. След като Поразяващата ръка и Винету се отдалечиха, поверих на моя брат конете ни и проследих дирята на бледоликия, когото наричат Комарджията. Моите прочути братя знаят, че следите му се изкачват по хълма и после се спускат от другата страна и водят в гората. Там бледоликият бе оставил коня си. Незабавно се метна на него и препусна колкото можеше по-бързо. Следвах го до края на гората, и видях, че е продължил да язди в галоп.

— Как изглежда теренът оттатък?

— С изключение на няколко ниски хълма той е равнинен и е покрит с трева.

— А дирята образуваше ли права линия като на беглец, който гледа час по-скоро да офейка?

, — Не, а правеше много завои между хълмовете.

— Тогава стремежът му да ни избяга не е бил единствената причина, за да язди в галоп. Ако е бил гонен единствено от страха си, то пътят му щеше да е като полета на куршум, който не се отклонява нито наляво, нито надясно. Но който бърза толкова, без да вижда преследвачи зад себе си, той сигурно знае, че пред него има някакъв човек или хора, при които иска да стигне възможно по-скоро. Следователно в посоката, в която е препуснал, се намират хора, на които е трябвало да съобщи за срещата си с нас.

— Да. Отказах се да проследя дирята му отвъд гората, защото на връщане той сигурно щеше да забележи моите следи. Отидох при моя по-малък брат, за да скрием най-напред конете си, а след това да се върнем при мястото, където дирята на Комарджията излизаше от гората. Там залегнахме в засада на по-голямо разстояние един от друг, за да можем да държим под око по-значителната част от околността.

— Моите млади братя видяха ли го да се връща?

— Да, вчера, тъкмо когато слънцето бе достигнало най-високата си точка на небето.

— Значи е било сряда по пладне, а ние го срещнахме тук в понеделник. Следователно мястото където е бил, се намира на един ден езда оттук. А в каква посока?

— На изток.

— Значи към Фуенте. Надявам се да разберем дали там има само един пост или са няколко. Изглежда са поставили цяла верига от свои хора в тази посока, за да могат в случай на някакви важни събития по-бързо да препредават една или друга вест.

— Сигурно там, където е ходил, се намират повече юми, защото на отиване Комарджията е яздил на бял кон, а се върна на вран жребец.

— На бял ли? Но нали не си го видял?

— Не, ала там където е бил вързан в гората, на един клон се беше закачил бял косъм от конска опашка, който може да е останал само от бял кон. А на връщане той яздеше вран жребец с индианска сбруя.

— Хмм! Тогава наистина постът, при който е ходил, е от няколко индианци. Оставил е там изморения кон като го е сменил за животно със свежи сили, за да се върне възможно по-бързо. Вестта, която им е занесъл, е трябвало да бъде предадена по-нататък също на гърба на отпочинал кон. От всичко това следва, че при онзи пост е имало няколко животни със свежи сили, както и неколцина ездачи… Значи моите братя знаят къде се намира Комарджията в момента?

— Да. Видяхме къде легна и понеже беше много изморен, сигурно е все още на онова място и дълбоко спи.

— Заведете ни при него да го изненадаме!

Вързахме нашите жребци за околните клони и тръгнахме подир двамата братя в посока на зидовете, оцелели от асиендата. Вече се смрачаваше и скоро съзряхме облечения като свещеник негодник да лежи на земята близо до един от завоите на потока. Мястото бе избрано твърде сполучливо, защото там лесно можеха да се доловят шумовете, долитащи от всички посоки. Комарджията беше подложил едно одеало под главата си, а до него лежеше пушка, която не бяхме забелязали при първата ни среща. Явно спеше дълбоко. Приближихме се с безшумни стъпки и насядахме около него. Взех пушката му и я оставих настрани, така че да не може да я достигне. Ние разполагахме с доста време, понеже конете ни непременно трябваше да си отпочинат и зачакахме, без да го будим. Тъй като дългото му палто не беше закопчано, видяхме, че отдолу носеше широк колан, където беше затъкнат закривен ловджийски нож. Оттам стърчаха и дръжките на два едрокалибрени револвера.

С бавни и много предпазливи движения ми се удаде да измъкна ножа и един от револверите. Но другият бе затъкнат по-здраво и човекът ме усети. Бързо и без да прояви дори следа от сънливост, също като истински уестман, той се надигна, седна и двете му ръце светкавично посегнаха към колана, откъдето в този миг успях да измъкна и другия револвер. Но все пак негодникът не беше толкова хладнокръвен и съобразителен, както например би бил в подобно положение един Винету. Той ни зяпна с широко отворени очи и отвори уста да каже нещо, ала не бе в състояние да изрече и една дума.

— Good morning, мистър Плейър! — поздравих го аз. — Ти спа много добре и мисля, че напълно си го заслужил след продължителната и тежка езда, която започна още в понеделник.

— Какво… знаеш… за моята езда? — успя най-сетне да изломоти.

— Не задавай такива глупави въпроси! Сигурно е, че хора като нас ще знаят къде си бил. Отишъл си горе при червенокожите, за да съобщиш кого си срещнал тук и да размениш белия си кон срещу врания жребец.

— Наистина знае! Какво търсиш тук, сър? Защо се скиташ из тази тъжна местност, където не е останало нищо нито за хора, нито за животни?

— И аз бих могъл да ти задам същия въпрос, но няма да го направя, защото е без значение. Но ми се иска да се представя. Или вече ти казах името си още в понеделник?

— Не е нужно да го казваш, защото където видиш Винету, най-често там е и Олд Шетърхенд. Не се сетих в понеделник веднага за това.

— Вярвам ти, понеже ако се беше сетил, нямаше да си плюеш на петите. Сигурно вече си чул колко добър приятел съм на Мелтън и двамата Уелър, и тъй като си в тесни връзки с тези джентълмени, бягството ти беше всъщност чиста глупост. А беше и излишно да препускаш като вестоносец чак до индианците. Самите ние можем да свършим тази работа много по-добре от теб, понеже и без друго също се каним да тръгнем нагоре.

— Към Алмаден алто ли? — изплъзна му се от устата. Това беше името на живачната мина, която бяха нарекли така по прочутата испанска живачна мина Алмаден. Алмаден алто означава «горната, високата Алмаден». Та нали мястото се намираше високо в планините!

— Да, към Алмаден алто — потвърдих аз, — а преди това към Фуенте де ла Рока, за да направя посещение на моя приятел Мелтън. Както знаеш ръцете му са наранени. Някакъв тип е бил тъй брутален да му изкълчи китките и аз като добър приятел съм задължен да отида при него, за да се осведомя за състоянието му.

Комарджията знаеше много добре какво се беше случило. И естествено възприемаше думите ми като подигравка. Разбираше, че се намира в твърде неприятно положение. Но макар да беше убеден, че от Винету не можеше да очаква нещо добро, все пак той не бе давал никакъв повод на апача за лично отмъщение, а пък с мен съвсем не бе имал някакво вземане-даване. Ето защо не се боеше поне за живота си и сигурно смяташе, че ще е по-уместно да не прояви страх, а да играе ролята на изненадан и невинен човек.

— Какво ме интересуват отношенията ти с Мелтън? Че си негов приятел, си помислих още в понеделник, понеже взе да питаш за него, а знаеше и за присъствието ми тук. Но ме интересува нещо друго — какво искаш от мен! Промъкнали сте се тайно дотук, обградили сте ме и сте ми взели оръжията. Защо? Винаги съм смятал Олд Шетърхенд за честен човек.

— Наистина съм такъв и затова станах толкова близък приятел на Мелтън и на двамата Уелър. Те сигурно са ти разказвали много хубави и приятни неща за мен, нали?

— Наистина ми говориха за теб. Чух, че си бил пленник на юмите и е трябвало да умреш на кола на мъченията, ала за мое учудване виждам, че пак си на свобода.

— О, това не бива да те учудва. Първо избягах на юмите, а после се върнах и ги плених.

Разказах му от разигралите се събития колкото сметнах за Нужно. Резултатът не закъсня.

— Какво? Мимбренхосите идват насам? — едва промълви той и лицето му посивя.

— Да, идват. Ей тук при мен виждаш вече двама от младите им войни. Изглежда това те плаши. Вероятно си в малко напрегнати отношения с мимбренхосите. Ако е така, с удоволствие ще те взема под закрилата си, за да не могат да ти сторят нищо лошо.

— Много бих се радвал! — увери ме той припряно. — Нямам желание да се срещам с тях.

— Хубаво! Ще ти помогна като те взема с нас и те заведа горе в планините при нашия приятел Мелтън.

Смущението му се засилваше. Той много добре знаеше, че се подигравах с него и че и дума не можеше да става да г